Бостънци

XXI

Базил Рансъм живееше в Ню Йорк, доста далеч на изток, в горния край на града. Обитаваше две мърляви стайчета в доста порутена сграда до ъгъла на Второ Авеню. Точно на ъгъла имаше голяма бакалия, чиято непосредствена близост вредеше фатално на всякакви претенции за аристократизъм на Рансъм и неговите съседи. Къщата беше с рижавочервена фасада, избелели зелени капаци на прозорците с разхлабени летви в различен цвят. На един от долните прозорци висеше оплюта от мухите табелка, на която пишеше "Храна" с изрязани (немного прецизно) от цветна хартия избелели букви, оградени с тънка златиста ивица. От двете страни на магазина имаше голям навес, щръкнал над мръсния тротоар върху дървени подпори. Под него върху разместените плочи живописно бяха натрупани варели и кошници, входът на зимник зееше в краката на хората, които поспираха да разгледат любезно вкусотиите на витрината. Носеше се силен мирис на пушена риба, примесена с уханието на моласа, а тротоарът покрай канавката беше ограден с мръсни кошове, пълни с картофи, моркови и лук. Каручка в ярки цветове с разпрегнат кон, придърпана в края на отвратителния път (беше осеян с дупки и дълбоки коловози и беше покрит с воняща кал, наслоявана от незапомнени времена), придаваше ленив и почти пасторален вид на цялата сцена, която иначе би представяла смрадливата страна на цивилизацията. Мястото беше известно на нюйоркчани като холандската бакалия, а на входа се мотаеха руменолики и руси търговци с голи ръце. Споменавам всичко това не заради конкретното му въздействие върху живота или мислите на Базил Рансъм, а за да ви запозная с местния колорит. Героят е нищо без своята среда, а въпросният млад мъж всеки ден минаваше – да, равнодушно и с невиждащ поглед наистина – покрай предметите, които описах накратко. Една от стаите му се намираше точно над входа на сградата. Такива мизерни стаички в Ню Йорк се наричат "спални ниши". Дневната беше мъничко по-голяма, а двете стаи заедно заемаха челна позиция сред многобройни други жилища, също толкова мизерни като това на Рансъм, построени четиресет години по-рано и вече овехтели и изживели времето си. Те също бяха боядисани в червено, а тухлите бяха подчертани с бяла боя. На първия етаж имаше балкони с малки ламаринени навеси, боядисани в различни цветове и с железни решетки, на които се дължеше потискащата им прилика с клетки или с малките ниши в ориенталските градове, откъдето жените невидими надничат към улицата. От тези наблюдателни пунктове се откриваше гледка към ъгловата бакалия, към спокойния и изровен път, чиято монотонност нарушаваше по някоя кофа за смет на тротоара или стълб с газена лампа, а на запад, в края на пресечената гледка, се извисяваше чудноватият силует на Елевейтид Рейлуей, надвиснал напречно над улицата, която затъмняваше и задушаваше сякаш с безкрайния си гръбнак и с многобройните пипала на допотопно чудовище. Ако имах възможност, бих желал да опиша вътрешността на жилището на Базил Рансъм, някои любопитни представители и на двата пола, съвсем не галеници на съдбата, намерили кой знае защо подслон тук, да обрисувам скромното меню за два долара и половина на седмица, в което всичко беше мазно и се поднасяше на приземния етаж с нисък таван от две тътрузещи се негърки, които се намесваха в разговора и се смееха тихо и загадъчно на шегите. Но всъщност трябва да обърнем сериозно внимание най-вече на впечатлението, че дори година и половина след своето паметно посещение в Бостън младият мъж от Мисисипи не беше успял да превърне професията си в доходоносно начинание.

Беше усърден и амбициозен, но успехът все още не го беше споходил. През седмиците преди повторната ни среща с него беше започнал дори съвсем да се обезсърчава относно земните си съдбини. Питаше се дали изобщо му е отредено да постигне нещо, дали за един гладен млад южняк без средства и без приятели, комуто не достига действеност, лукавство, лични умения и национален престиж, изобщо е възможно да се добере до желаното в Ню Йорк. Беше на крачка от решението да се откаже и да се върне в дома на предците си, където според уверенията на майка му все още имаше предостатъчно царевичен хляб да се прехранва. Открай време не вярваше особено в успеха, но през последната година той си правеше с Базил такива шеги, че дори една неизменна и невъзмутима жертва на съдбата би се слисала. Рансъм не само не беше успял да разшири познанствата си, но беше изгубил и малкото бизнес, който му носеше известно спокойствие дванайсет месеца преди това.

Имаше само дребни поръчки и оплиташе конците с повечето, което не се отразяваше добре на репутацията му, и той съзнаваше, че това нежно цвете може да бъде откъснато още преди да се е разтворило. Беше влязъл в съдружие с човек, който като че ли бе способен да компенсира недостатъците му – млад мъж от Роуд Айланд, който според собствените му думи познаваше играта отвътре. Оказа се обаче, че и съдружникът му би спечелил от известно префасониране, а главният недостатък на Рансъм – недостигът на пари – така и не се поправи, особено след като преди внезапното си и неочаквано отпътуване за Европа колегата му изтегли от банката незначителните авоари на фирмата. Рансъм с часове седеше в кантората си в очакване на клиенти, които или не идваха, или ако се появяха, не го намираха за благонадежден, защото обикновено си тръгваха с думите, че ще си помислят какво да предприемат. Размисълът се оказваше безполезен и хората рядко се връщаха, затова накрая той започна да се пита дали няма някакво предубеждение към южняшката му физиономия. Може би не им харесваше говорът му. Ако можеше да усвои нещо по-добро, беше готов да опита, обаче нюйоркският акцент не се добива с наставления и в този случай личният пример не е заразителен. Базил се чудеше дали е глупав и напълно лишен от умения, но в крайна сметка се принуди да признае, че просто не е практичен.

Признанието му беше само по себе си доказателство за този факт, защото надали има нещо по-безполезно от разсъждения, приключващи по този начин. Рансъм прекрасно съзнаваше, че се интересува повече от теорията, а вероятно и посетителите му оставаха със същото впечатление, като го завареха преметнал единия си дълъг крак връз другия и вглъбен в Дьо Токвил[6]. Базил обичаше света на книгите. Размишляваше дълго над обществени и икономически проблеми, видовете управление и щастието на хората. Убежденията, до които стигаше, не хармонираха с проверените от времето истини, обикновено приемани за чиста монета от един млад адвокат, който си търси клиентела. Той обаче беше готов да признае, че тези идеи няма да му донесат по-голямо благоденствие в Мисисипи, отколкото в Ню Йорк. Всъщност не се сещаше къде изобщо би имал някаква полза от тях. Накрая си каза, че за разлика от нехайните му усилия, мненията му са доста категорични, затова се зачуди дали не би могъл да си изкарва прехраната с тях. Открай време се стремеше към публичния живот, за него най-голямата радост беше да види идеите си въплътени в поведението на нацията. Само че самотните му занимания бяха напълно лишени от публичност и той се запита каква полза изобщо да държи кантора и защо да не упражнява професията си от залите на библиотека "Астор", където четеше до насита през свободното си време и в почивните дни. Водеше си най-подробни бележки и понякога те добиваха форма, която би заинтригувала редакторите на периодични издания. Може пък да се сдобиеше с читатели, ако не с клиенти, затова усърдно написа половин дузина статии. След като ги завърши обаче, реши, че е пропуснал най-важното, което е искал да каже, но въпреки това ги адресира до главните редактори на седмични и месечни издания. Всичките му материали бяха отхвърлени с благодарности и той беше склонен да приеме, че протяжният му акцент личи дори на хартия и не му носи повече късмет, докато един от по-откровените журналисти не му даде друго обяснение във връзка с негов текст относно правата на малцинствата. Въпросният господин изтъкна, че възгледите му изостават с около триста години от времето си и че със сигурност някое списание от шестнайсети век с радост би ги публикувало. Което пък потвърди собствените опасения на Базил, че го привличат единствено непопулярни каузи. Несговорчивият редактор беше прав, че възгледите му не са в крак с времето, само дето не беше познал епохата. Беше сбъркал с няколко века – Рансъм се беше появил няколко века по-рано, а не по-късно. Това впечатление нямаше да му попречи да се впусне в политиката, защото няма друг начин да представяш хората, освен чрез участието в избори. Може би в Мисисипи щяха да се намерят достатъчно ексцентрични хора, които да гласуват за него, но дотогава откъде щеше да намира двайсетдоларовите банкноти, които му се искаше от време на време да изпраща на своите роднини, принудени да се изхранват почти изцяло с царевичен хляб? Съзнаваше доста ясно, че възгледите му вероятно няма да му донесат печалба, а когато и тази примамлива хипотеза се изпари, той се почувства като корабокрушенец в лодка насред океана, току-що изгубил и последната си дрипа.

Няма да се опитвам да дам пълно описание на злощастните идеи на Рансъм, защото съм убеден, че читателят и сам ще се досети, тъй като те по закачлив и остроумен начин се проявяваха в разговорите на младия мъж. Ще им отдам дължимото, като отбележа, че по природа той беше по-скоро стоик и че в резултат на значителния си интелектуален опит имаше реакционни политически и социални разбирания. Допускам, че беше тщеславен, тъй като много обичаше да критикува своето поколение. Намираше го за бъбриво, заядливо, истерично, сантиментално, преливащо от лъжливи представи, болестотворни бактерии, разточителни навици, за които предстоеше да настъпи денят на разплата. Той силно се възхищаваше на покойния Томас Карлайл[7] и се отнасяше със силно подозрение към посегателствата на съвременната демокрация. Не знам как точно бяха поникнали в главата му тези ереси, но той имаше дълго родословие (включващо на даден етап английски роялисти и рицари) и понякога сякаш в него се вселяваше духът на енергичен, но тесногръд предтеча, на някой широколик мъжага с перука или меч, който има по-примитивно схващане за мъжеството, отколкото е нужно на съвременното общество, и съвсем не толкова разнообразна представа за човешкото щастие. Рансъм обичаше рода си, прекланяше се пред своите предци и изпитваше съжаление към бъдещите си потомци. Тези думи са донякъде издайнически, защото той никога не бе споделял такива чувства. Както споменах, намираше съвременниците си за бъбриви, но самият той не по-малко обичаше да говори. Все пак умееше да си държи езика зад зъбите, ако така ще постигне повече, и обикновено го правеше, когато беше най-объркан. Няколко вечери прекарваше в бирария, където пушеше лула в пълно мълчание. Това негово поведение продължаваше толкова дълго, че сигурно беше проява на криза – пълното и остро осъзнаване на личното му положение. Не знаеше по-евтин начин да прекара вечерта. Конкретно в споменатото заведение голямата бира беше наистина голяма и много вкусна, а тъй като собственикът и повечето посетители бяха германци и Рансъм не знаеше родния им език, нищо не го подмамваше да си хаби ненужно думите. Съзерцаваше дима си и мислеше – мислеше толкова усилено, че накрая сякаш беше изчерпал всичко мислимо. Щом настъпи този миг едновременно на смайване и на облекчение (през последната вечер, за която говорим), той пое по Трето Авеню и стигна до скромното си жилище. Допреди неотдавна имаше средство да се разтуши в този час и в това настроение – дребничката вариететна актриса, която живееше в къщата и с която беше установил най-сърдечни отношения, често вечеряше в полутъмната затворена трапезария и той имаше навика да се отбива и да си бъбри с нея. Само че тя неотдавна се беше омъжила и не щеш ли, съпругът ѝ я беше завел на сватбено пътешествие и едновременно турне. Тази вечер Базил се качи с тежки стъпки към жилището си, където (върху паянтовото писалище във вестибюла) го чакаше бележка от госпожа Луна. Не е нужно да възпроизвеждам съдържанието подробно, а само най-общо. Тя го укоряваше, че я пренебрегва, искаше да узнае какво става с него, дали не е станал твърде модерен човек и не се интересува само от сериозното общество. Обвиняваше го, че се е променил, и питаше каква е причината за студенината му. Прекалено ли било да го попита поне с какво го е обидила? Досега мислела, че изпитват взаимна симпатия – той изразявал много красноречиво собствените ѝ възгледи за нещата. Допадала ѝ компанията на интелигентни хора, а сега се оказвала лишена от нея. Силно се надявала още следващата вечер да я посети – както правел шест месеца по-рано. Колкото и голямо да било прегрешението ѝ и колкото и да се бил променил той, тя завинаги щяла да си остане неговата любяща братовчедка Аделайн.

– Какво иска от мен, по дяволите? – С това възгрубо възклицание той хвърли настрани посланието на Аделайн. Жестът може и да означаваше, че Рансъм не възнамерява да ѝ обръща внимание, но въпреки това ден по-късно се яви пред нея. Отдавна знаеше какво иска от него – още отпреди година. Искаше да се грижи за имота ѝ и да обучава сина ѝ. И Базил добродушно отстъпи пред желанието ѝ, беше трогнат от толкова много доверие, обаче експериментът много бързо се провали. Делата на госпожа Луна бяха поверени на попечители, които се грижеха изцяло за тях, и той веднага осъзна, че само ще се пречка в неща, които не го засягат. Лекомислието, с което го беше изложила на присмеха на законните попечители на нейното състояние, му отвори очите за някои опасности на роднинството. Въпреки това реши, че може да припечелва почтено по нещичко, като обучава сина ѝ по час-два дневно. И това обаче се оказа мимолетна илюзия. Рансъм трябваше да намира време следобед. Напускаше офиса си в пет и оставаше с младия си племенник до вечеря.

Няколко седмици по-късно се смяташе за късметлия, че не се прибира със счупени пищяли. Майката на Нютън многократно хвалеше забележителния характер на Нютън, но според Рансъм той беше забележителен единствено с липсата на каквито и да било качества, привързващи учител и ученик. В действителност Нютън беше непоносимо дете, което хранеше лична, физическа вражда към латинския език, изразяваща се в гневни конвулсии. По време на тези кризи той риташе като бесен всеки и всичко – клетия "Рани", майка си, господата Андрю и Стодард, славните римляни, света като цяло, които, легнал на килима, удостояваше с двете си невъобразимо дейни петички. Госпожа Луна правеше така, че да присъства на уроците му и когато те рано или късно стигаха до току-що описания етап, тя се намесваше в защита на своето съкровище, напомняше на Рансъм, че това са признаци на изключителна чувствителност, умоляваше го да даде на детето кратка почивка и прекарваше останалото време в разговори с наставника. Не след дълго започна да му се струва, че не заработва хонорара си, освен това му беше неприятно да има финансови отношения с дама, която дори не си прави труда да крие колко ѝ допада той да ѝ бъде задължен. Базил се отказа от уроците и си пое голяма глътка въздух с усещането, че се е избавил от опасност. Не можеше да определи точно каква, пък и изпитваше сантиментално и провинциално уважение към жените, което не му позволяваше да назове опасността дори мислено. Отнасяше се към дамите със старомодна галантност, смяташе ги за крехки и мили същества, поставени от провидението под закрилата на брадатия пол, и поддържаше съвсем сериозно схващането, че каквито и да са недостатъците на господата от Юга, те несъмнено са забележителни кавалери. Беше човек, който дори в днешната вулгарна епоха беше способен да произнесе тази дума напълно сериозно.

Тази дързост не му пречеше да смята, че жените съществено отстъпват на мъжете и са крайно досадни, когато отказват да приемат съдбата, отредена им от силния пол. Той имаше съвсем конкретни схващания относно тяхното място в природата и в обществото и полагащото им се уважение. Благородните мъже с готовност правеха нужното. Базил признаваше правата на жените, изразяващи се в претенция за щедрост и нежност от страна на по-силния пол. Тези чувства бяха от полза и за двата пола и те се лееха изобилно, когато жените бяха мили и признателни. Може да се каже, че той имаше по-благородна представа за учтивост от повечето хора, които искаха да видят как жените заемат мястото си сред законодателите. Добавям, че не харесваше спорещите и активните жени и смяташе, че женската мекота и покорство са вдъхновение и възможност мъжът да прояви най-доброто от себе си, за да обрисувам нагласа, която несъмнено ще се стори на читателите ми мъчително недодялана. Във всеки случай тя попречи на Базил Рансъм да схване цялата картина, докато постепенно осъзнаваше, че госпожа Луна е влюбена в него. Процесът беше започнал много преди той да си даде сметка. От самото начало беше забелязал, че тя е крайна фамилиарна дребна женичка и че по-бързо от всяка друга негова позната установява голяма близост. Обаче в неговите очи госпожа Луна не беше нито много млада, нито много красива, затова не проумяваше откъде ѝ е хрумнало, че трябва да се омъжи (и през ум не би му минало да се съмнява в намеренията ѝ за брак) за някакъв неизвестен южняк без пукната пара в джоба, задължен да се грижи за жените от своето семейство. Не би се досетил, че отговаря на таен идеал на госпожа Луна, която имаше слабост към земевладелците дори когато останат без земи, обожаваше южняците, смяташе роднината си за изискан, мъжествен, меланхоличен и безкористен човек и беше уверена, че той споделя собствените ѝ възгледи относно обществените дела, проблемите на епохата и вулгарността на съвремието. От начина, по който говореше Рансъм, тя заключи, че е консерватор, а тази дума изразяваше и нейното верую. Възприемаше тази непопулярна позиция и по силата на темперамента си, и като реакция на "крайните" възгледи на сестра си и на ужасните хора, които привличаха те в обкръжението ѝ. В действителност Олив беше изтъкната и проницателна жена, а Аделайн беше кълбо от заблуди, най-сериозната от която бе да приема лошото за хубаво. Тя разказваше на Рансъм за недостатъците на републиканското управление, за потискащите хора, които беше срещнала зад граница в легациите на Съединените щати, за лошите обноски на прислугата и на продавачите в магазините в тази страна, за надеждата си, че "добрите стари семейства" ще се противопоставят, само дето той не подозираше, че тя обсъжда подобни теми (мнението ѝ по тези въпроси му се струваше адски комично) с единствената цел да го помъкне към олтара, да го заблуди. Не можеше дори да предположи, че тя е безразлична към неговата липса на доходи – нещо, за което не ѝ отдаваше дължимото, защото тя възприемаше бедността му като доказателство за деликатност в тези търгашески времена и с удоволствие си казваше, че Нютън е подсигурен (с гаранции, които показваха колко далновиден човек е бил господин Луна, а също и колко щедър, тъй като не я беше обременил с мъчителни условия като вечен траур например) – тоест той се радваше на финансова независимост, съответстваща на характера му и че собствените ѝ доходи са достатъчни за двама, поради което може да си позволи лукса да си вземе съпруг, който да ѝ бъде длъжник. Базил Рансъм нямаше представа за всичко това, но се досещаше, че госпожа Луна неслучайно му пише кратки писъмца през ден, че му предлага да се разходят с колата в парка по необичайно време и че на извинението му за заетост тя отвръща:

– О, чумата да я тръшне вашата работа! До гуша ми дойде от тази дума – само за това се говори в Америка! Има възможност да се издържате и без работа, стига да я приемете.

Той рядко отговаряше на писъмцата ѝ и му беше страшно неприятно, че въпреки любовта си към реда и формалностите тя се опитва да нахълта през прозореца, след като той беше заключил вратата. Затова значително разреди посещенията си и накрая те почти секнаха. Замисля ли се над навика му да проявява крайна учтивост към жените, ми хрумва, че би трябвало да има много силен мотив, който да го накара да отблъсне своята дружелюбна – всъщност прекалено дружелюбна братовчедка. Въпреки това, когато получи укорителното ѝ писмо (и след известен размисъл), той прецени, че може би се държи несправедливо и дори нелюбезно, и реши да възобнови отношенията помежду им.

XXII

Докато седеше с госпожа Луна в малката ѝ гостна, под лампата, Базил усети, че много по-спокойно от преди приема натиска, който тя неволно му оказва. Бяха минали няколко месеца, а той не се беше доближил дори с крачка до очаквания успех. Постепенно започваше да осъзнава, че може и да не е толкова мъжествено и възвишено, колкото му се е струвало, но вероятно ще му се наложи да отстъпи и да признае поражението си. Госпожа Луна явно усети нещо и за пръв път в своя живот успя да си задържи езика зад зъбите. Не му направи сцена, и дума не можеше да става да му поиска обяснение. Посрещна го, все едно и предния ден е бил там, само с някаква загадъчна тъга в добавка. Може би беше решила, че няма да се сдобие с онова, на което се беше надявала, но е по-добре да опита да го запази като приятел, отколкото да остане сама. Сякаш искаше той да забележи старанието ѝ. Беше сдържана и утешителна, обслужваше го, дръпна паравана пред камината, отбеляза колко уморен ѝ изглежда и позвъни да им поднесат чай. Не го попита как са делата му, нито дали има работа и припечелва добре, а неочакваната ѝ сдържаност му се стори деликатна и дискретна. Сякаш с финия си женски усет бе доловила, че професионалната му кариера не е нещо, с което да се похвали. Лампата светеше меко, огънят пращеше приятно, цялата обстановка издаваше женски усет и вкус – жилището беше прекрасно обзаведено и уютно, един безукорно поддържан дом. Госпожа Луна се оплакваше колко трудно ѝ е било да се установи в Америка, но Рансъм си спомняше, че обстановката в дома на сестра ѝ в Бостън беше подобна, поради което заключи, че умението да създават удобства е семейна черта на двете дами. Беше по-приятно да прекара зимната вечер тук, отколкото в немската бирария (чаят на госпожа Луна беше превъзходен), пък и домакинята му тази вечер беше приветлива почти като вариететна актриса. Час по-късно той се чувстваше не просто готов да се ожени, а почти женен. Пред очите му се нижеха картини на приятно свободно време, което запълва, като излага на хартия мислите си по различни въпроси с приятно южняшко красноречие. С удоволствие си каза, че щом редакторите отказват да публикуват литературните му творения, човек би могъл да го стори със собствени средства.

За един кратък миг той почти си повярва. Госпожа Луна се беше заела с бродерията си. Седеше срещу него, от другата страна на камината. Белите ѝ ръце се движеха чевръсто, докато правеше бодовете, а пръстените ѝ проблясваха на светлината на огъня. Беше наклонила леко глава настрани, излагайки на показ пълната си брадичка и шия, скромно свела очи към ръкоделието си. Бяха се умълчали и Аделайн, която определено се беше променила към добро, явно също усещаше очарованието на тишината и не искаше да я нарушава. Базил Рансъм долавяше всичко това и в главата му се въртяха смътни мисли. Ако така щеше да си осигури спокойствие и свободно време, нима това не беше само по себе си възвишен мотив? Задълбочено проучване на проблема, който най-силно го интригуваше – не беше ли това шанс да направи крайно необходима добрина? Представяше си как в бъдеще седи в същото кресло вечер и чете безценна книга на меката светлина на лампата – госпожа Луна умееше да подбира най-подходящото осветление. Нямаше ли така да въздейства на общественото мнение, да проучи определени тенденции, да изтъкне някои опасности, да отправи ожесточени критики? Нима не беше негов дълг да си подсигури най-добрите условия за такова начинание?

Тишината продължаваше и той размишляваше относно дълга си, всъщност почти се убеди, че е негов морален дълг да се ожени за госпожа Луна. Тя вдигна поглед от ръкоделието си, погледите им се срещнаха и тя се усмихна. Сигурен беше, че тя е отгатнала мислите му. И откритието го озадачи, дори го стъписа, затова, когато госпожа Луна подметна съвсем дружелюбно, както обикновено: "Според мен няма нищо по-хубаво от приятен разговор пред камината в зимна вечер. Досущ като Дарби и Джоун[8] сме. Жалко, чайникът спря да пее!", когато тя изрече тези многозначителни слова, Рансъм почти недоловимо потръпна, ала все пак развали магията. В отговор малко по-късно я попита с хладно и сдържано любопитство дали има новини от сестра си и колко дълго възнамерява да остане в Европа госпожица Чансълър.

– Ама вие на кой свят живеете? – възкликна госпожа Луна. – Олив се върна преди шест седмици. Вие колко дълго очаквахте да издържи?

– Не знам, никога не съм ходил в Европа – отговори Рансъм.

– Да, точно това ви харесвам – мило отбеляза госпожа Луна. – Толкова е приятно да срещнеш някой, който не въздиша по Европа.

Младият мъж се озадачи, после се засмя непресторено.

– Боже, дано не е единствената причина!

– О, споменавам тази, защото тъкмо я забелязах. Другите не ги изтъквам.

– Дано ви останат поне няколко, когато и аз замина там – продължи Рансъм. – Мислех, че имате високо мнение за Европа.

– Така е, но тя не е всичко – философски отвърна госпожа Луна. – Най-добре ще е да отидем там заедно – добави тя малко несвързано.

– Човек би отишъл и накрай света с такава неустоима дама! – възкликна Рансъм с тон, който никак не допадаше на госпожа Луна. Беше част от южняшката му галантност – акцентът му винаги силно личеше, когато говореше такива неща – и не го обвързваше с нищичко. Неведнъж ѝ се искаше той да не е толкова чудовищно вежлив, както се изразяваха хората в Англия. Отговори, че не я интересува краят, а новото начало, но той не обърна внимание и се върна на темата за Олив. Попита с какво се е занимавала там и дали е постигнала много.

– О, разбира се, очаровала е всички – увери го госпожа Луна. – И как иначе с нейната красота и изтънченост, с нейния стил?

– Но е успяла да спечели привърженици, войнство, което да я последва под нейното знаме.

– Допускам, че се е срещнала с много волеви хора, с много злобни стари моми, фанатички и повлекани, но нямам никаква представа какво е постигнала – чудо на чудесата, предполагам.

– Виждали ли сте я след завръщането ѝ? – попита Базил Рансъм.

– Че как да я видя? Виждам доста надалеч, но не чак до Бостън. – После му обясни, че сестра ѝ е слязла на сушата в онова пристанище и попита дали според него Олив би направила нещо изтънчено и първокласно, след като има и други начини. – Разбира се, на нея ѝ допадат лошите кораби, бостънските параходи, точно както харесва простолюдието, рижите девойки и нелепите доктрини.

Рансъм се умълча за миг.

– Да не би да имате предвид поразителната млада жена, с която се запознах в Бостън миналия октомври? Как се казваше? Госпожица Тарант, нали? Госпожица Чансълър все още ли е толкова привързана към нея?

– Мили боже, нима не знаете, че я заведе в Европа? За да формира съзнанието ѝ. Не ви ли казах миналото лято? Тогава често ме посещавахте.

– О, да, спомням си – замислено отговори Рансъм. – Довела ли я е обратно?

– Божичко, не би я оставила! Според Олив мисията на момичето е да промени света.

– Май и това ми казахте. Сега си спомням. Е, формирало ли се е съзнанието ѝ?

– Не съм я виждала, не мога да ви кажа.

– Няма ли да отидете...

– Да проверя дали е формирано съзнанието на госпожица Тарант ли? – прекъсна го госпожа Луна. – Ще го сторя, ако искате. Помня колко ви заинтригува тя навремето. Вие помните ли?

Рансъм се поколеба за миг.

– Не бих казал. Беше отдавна.

– Да, вие сте тъй непостоянен към жените! Клетата госпожица Тарант, дано не си въобразява, че ви е впечатлила.

– Не би ѝ хрумнало подобно нещо, ако сестра ви формира съзнанието ѝ – отвърна Рансъм. – Сега си спомням, че ми разказвахте колко са се сближили двете. Смятат ли завинаги да живеят заедно?

– Допускам... освен ако някой не реши да се ожени за Верена.

– Верена... така ли се казва? – попита Рансъм.

– И това ли забравихте? Сам ми казахте, че я намирате за много красива, докато се изкачвахме заедно по хълма.

Рансъм отговори, че помни разходката, но не помни точно какво ѝ е казал, а тя подигравателно предложи той самият да се ожени за Верена – изглежда проявявал сериозен интерес. Рансъм поклати тъжно глава и отговори, че положението не му позволява да предлага брак, а госпожа Луна го попита какво точно иска да каже – да не би (след миг колебание), че е твърде беден?

– Нищо подобно, аз печеля купища пари! – възкликна младият мъж, а като забеляза тона му и раздразненото поруменяване на лицето му, госпожа Луна отсъди, че явно е преминала границата. Спомни си (а би трябвало да си спомни още по-рано), че Рансъм никога не я е посвещавал в делата си. Сигурно така постъпваха южняците, а той със сигурност беше колкото беден, толкова и горд. И беше права – Базил Рансъм би се презрял, ако признае пред жена, че не е способен да си изкарва прехраната. Този въпрос не беше женска работа (тях трябва просто да ги подсигуряваш, за да изпълняват домашните си задължения и да бъдат очарователно признателни) и според него беше дори неприлично да се обсъжда с жените. На госпожа Луна още повече ѝ дожаля за него, като установи, че той се лишава от утехата на състраданието (нейното състрадание) и неопределената, но дълбока въздишка, отронила се от устните ѝ, когато тя отново се зае с ръкоделието си, изразяваше необичайна за нея безпомощност. Увери го, че прекрасно знае колко големи са заложбите му – способен бил да направи каквото поиска, и Базил Рансъм се замисли за миг, че ако тя директно го помоли да се ожени за нея, южняшката галантност ще го задължи да откаже. Ако ще му става съпруга, трябваше да ѝ признае, че е твърде беден за брак, защото в това отношение дори най-аристократичният джентълмен южняк би трябвало да наруши някои условности. Само че той изобщо не желаеше подобно нещо и съзнаваше, че най-уместното продължение на разговора би било да си вземе шапката и да си тръгне.

Пет минути по-късно обаче осъзна, че му се иска да си тръгне толкова, колкото и да се ожени за госпожа Луна. Копнееше да научи повече за момичето, което живее у Олив Чансълър. Нещо у него се бе възродило – старо любопитство, наполовина заличен образ, – когато научи, че тя се е върнала в Америка. От казаното от госпожа Луна почти година по-рано беше останал с погрешно впечатление относно посещението на сестра ѝ в Европа. Беше допуснал, че става дума за продължително отсъствие, че госпожица Чансълър сигурно иска да откъсне малката пророчица от родителите ѝ, а може би дори от някое любовно увлечение. След това несъмнено са пожелали да проучат женския въпрос с възможностите, предлагани от Европа. Той не знаеше много за Европа, но в неговите представи там се предлагаха много възможности. Отпътуването на госпожица Чансълър и на младата ѝ спътница се превърна за Рансъм в обичаен, но доста приятен спомен. Като цяло, животът му не изобилстваше от интересни случки, а кратката глава на посещението у неговата необикновена, умна и своенравна братовчедка и прекараната у госпожица Бърдзай вечер, мимолетната му среща, повторена на следващия ден, със странната, красива и нелепа рижа млада импровизаторка се разгръщаха в паметта му като страници от интересна книга. Страниците обаче сякаш поизбледняха, когато той научи, че двете млади жени са заминали за неопределен период от време неизвестно къде. Това ги правеше недостъпни, изкривяваше перспективата, намаляваше актуалността им, затова през последните няколко месеца поради растящата тревога относно собствените си дела и потиснатостта си той изобщо не беше мислил за Верена Тарант. Фактът, че тя отново е в Бостън и близостта между Бостън и Ню Йорк, му се струваше важен и приятен. Той съзнаваше, че е по-скоро странно от негова страна, затова в поведението му се появи леко притворство. Не си взе шапката, за да си ходи, а остана на стола си и се постара да бъде учтив с госпожа Луна, доколкото е възможно. Помнеше, че още не се е поинтересувал от Нютън, който в този късен час беше под властта на единствената сила, способна да укроти неукротимото, и спеше като бебе, макар и не съвсем невинно. Рансъм поправи пропуска си и предизвика многословен отговор от страна на домакинята си. Момчето имало много наставници, след като Рансъм се отказал от него, затова не можело да се каже, че образованието му линее. Госпожа Луна говореше гордо как момчето се държи с учителите – ако не успявал да овладее уроците, овладявал учителите, и тя имала приятното убеждение, че му е осигурила всякакви възможности. Рансъм изчака дипломатично, но десетина минути по-късно се върна на темата за двете млади жени в Бостън и попита защо при толкова активна програма от тяхна страна още не усеща настъплението им, защо отзвукът от красноречието на госпожица Тарант още не е стигнал до неговите уши. Още ли не е излизала пред публика? Нямало ли да дойде да поразбуни духовете в Ню Йорк? Надявал се, че не се е отказала.

– Миналото лято на Женската конвенция никак не изглеждаше да се е отказала – отговори госпожа Луна. – И това ли сте забравили? Нали ви разказах каква сензация предизвика тя там и какво чух да се говори в Бостън по този повод? Да не искате да кажете, че не съм ви дала онзи брой на "Транскрипт" с репортажа за забележителната ѝ реч? Беше точно преди да отплават за Европа – замина с почести и фойерверки.

Рансъм възрази, че за пръв път чува подобно нещо, а после, след като сравниха датите, двамата установиха, че се е случило точно след последното му посещение у госпожа Луна. Което, разбира се, ѝ даде възможност да отбележи, че той се е държал с нея още по-зле, отколкото е смятала. Била останала с впечатлението, че са обсъдили внезапното прославяне на Верена. Явно го бъркала с друг, много било възможно – не можел да очаква, че заема важно място в съзнанието ѝ, особено след като толкова рядко я посещавал. Рансъм не повярва, че госпожица Тарант е известна. Ако беше, нямаше ли да пишат за нея нюйоркските вестници? Не беше срещал името ѝ там, а и не помнеше да му е попадал материал по онова време (миналия юни, нали?) за проявите ѝ по време на Женската конвенция. Несъмнено имаше репутация на местно ниво, но това беше преди година и половина, а тогава очакваха тя да се превърне в национална знаменитост. Склонен беше да повярва, че е предизвикала известно вълнение в Бостън, но не възнамеряваше да ѝ придава голямо значение, докато магазините не започнат да продават снимката ѝ. Нужно било време, разбира се, но той допускал, че госпожица Чансълър ще я наложи по-бързо.

Ако възраженията му целяха да накарат госпожа Луна да продължи разказа си, резултатът надминаваше и най-смелите му очаквания. Беше напълно вярно, че не му беше попадала информация за проявите на Верена предишния юни, защото понякога вестниците му се струваха толкова идиотски, че не ги поглеждаше. Научи от госпожа Луна, че не Олив ѝ е изпратила "Транскрипт" и писмата, съдържащи допълнителни сведения относно конвенцията. За тази услуга била задължена на свой приятел джентълмен, който всеки ден ѝ пишел какво се случва в Бостън и какво е вечерял всеки жител на града. Не че ѝ било жизненоважно да знае, но въпросният джентълмен се чудел какво да измисли, за да ѝ се хареса. Бостънци не допускали, че някой не би желал да узнае подобни неща, и така опитвали да се харесат – или поне конкретният господин опитвал. Олив никога не би навлязла в подробности относно Верена. Тя смяташе, че сестра ѝ е по-скоро профан и не проумяваше защо Олив е избрала най-близката си приятелка от низините на обществото. Верена била лукава малка авантюристка, третокласна придобивка, но разбира се, била доста хубавка, ако човек си падал по червената боя. А близките ѝ били направо ужасни – все едно тя, госпожа Луна, да се сближи с дъщерята на педикюристката си. Само на Олив можело да ѝ хрумне такова чудовищно нещо и да си въобрази, че прави огромна добрина на човечеството, макар че въпреки желанието си да обърне всичко с главата надолу и да направи дъното връх, самата тя можела да се държи точно толкова оскърбително и надменно с хората, все едно е някаква стара херцогиня. Да, наистина, тя презирала възрастните Тарант, но въпреки това позволявала на момичето да снове между Чарлс Стрийт и ужасната дупка, в която живеят те, а Аделайн знаела от господина, който ѝ пишел толкова подробно, че момичето прекарвало и по някоя седмица в Кеймбридж. Майка ѝ, която боледувала няколко седмици, настоявала Верена да нощува там. Госпожа Луна знаеше също благодарение на господина, с когото си пишеше, че предишната зима Верена се радвала на огромно внимание от страна на мъжката част. Не знаела как момичето е примирило този факт с убеждението, че жените са си самодостатъчни, но имала основание да смята, че това била една от причините Олив да я отведе в чужбина. Опасявала се да не би момичето да хлътне по някого и искала да я откъсне. Разбира се, подобно хлътване би било неловко за млада жена, която крещи от трибуната, че старите моми са най-висшето творение на природата. Аделайн допускаше, че Олив вече напълно контролира девойката, освен ако тя не използва посещенията си в Кеймбридж като прикритие да се среща с мъже. Била хитра малка лисичка и била загрижена за правата на жените толкова, колкото за Панамския канал. Единственото женско право, което я интересувало, било правото да се покатери върху нещо, откъдето да я виждат мъжете. Щяла да остане при Олив, докато ѝ е угодно, защото сестра ѝ като уважавана в обществото жена можела да я побутне нагоре и да неутрализира лошото влияние на ниския ѝ произход. Да не говорим, че плаща всичките ѝ разходи и дори я е завела в Европа.

– Обаче помнете ми думата – продължи госпожа Луна, – тя ще нарани Олив, както никой друг не я е наранявал. Ще избяга с някой укротител на лъвове, ще се омъжи за циркаджия!

Ама така ѝ се падало на Олив Чансълър, додаде госпожа Луна. Сестра ѝ щяла да го понесе трудно, а гневните ѝ изблици... Стойте далеч!

Базил Рансъм изпитваше странни чувства, докато слушаше коварния разказ на своята домакиня, поднесен едновременно небрежно и убедително. Попиваше всичко, защото фактите му бяха много интересни, но в същото време забеляза, че госпожа Луна не разбира какви ги говори. Беше виждал Верена Тарант само два пъти, но никой не можеше да го убеди, че е авантюристка – макар че най-вероятно накрая щеше да нарани госпожица Чансълър. Позасмя се мрачно на тази мисъл – не му беше неприятна мисълта да си отмъсти на своеволната млада жена, която го беше поканила само за да го зашлеви през лицето. Изпитваше обаче чувството, че е пропуснал нещо, като не е научил за участието на другата млада жена в Конвенцията – смътно усещане, че е бил измамен. Безсмислено беше да съжалява, тъй като надали би отишъл в Бостън да я чуе, но съжаляваше, че не е участвал макар и отдалеч в събитие, толкова тясно свързано с нея. Защо изобщо да участва и не беше ли напълно естествено да няма нищо общо с нещата, свързани с нея? Въпросът му хрумна чак когато се прибираше у дома онази вечер, засега отговорът само предстоеше. Засега можеше просто да страда поради неосведомеността си, че тя отново е близо до него (относително), че е някъде на хоризонта (а не в другия край на земята), а той не го е знаел. Това усещане за лична загуба, както го наричам, породи у него и усещането, че има да наваксва нещо. Не можеше да определи как ще постъпи, но хрумването, макар и още съвсем неоформено, го поведе в посока много по-различна от онази, в която беше поел четвърт час по-рано. Мълчаливо съзерцаваше как представата танцува пред очите му, а в това време госпожа Луна го дари с поредната си загадъчна усмивка. В резултат той се изправи. Картината в съзнанието му внезапно се бе прояснила – изобщо не се налагаше да се жени за тази жена, за да се сдобие със средства да продължи проучванията си. Овладя се на крачка от решението да стори точно това.

– Нима вече тръгвате? Не съм ви разказала и половината! – възкликна тя.

Той погледна към часовника, видя, че не е късно, обиколи стаята и отново седна, но на друго място. Тя го проследи с поглед, чудейки се какво му е. Рансъм успя да се овладее и да не я попита какво още не му е казала и може би тъкмо за да ѝ попречи да му го каже, заговори самият той – бързо, свободно, с различен тон. Остана още половин час и се държа много приятно. Госпожа Луна отсъди, че той наистина е много очарователен мъж. Беше изключително словоохотлив, докато не стана време да посегне към шапката си, разказваше за положението на юг, за социалните особености, за следвоенната разруха, за съсипаната аристокрация, за отритнатите "Гълтачи на огън"[9] – парцалите и отхвърлени, ала непримирими, за трагизма и комизма на всичко, ту я разсмиваше, ту едва не я разплакваше, и тя си помисли, че ако Рансъм си науми, няма по-очарователен компаньон за вечерта на една дама. Едва впоследствие тя се запита защо му е хрумнало да го направи едва сега. На нея ѝ допадаше съсипаната аристокрация, вкусът ѝ беше различен от този на сестра ѝ, която се интересуваше само от низшите класи, които се стремяха да се издигнат. Аделайн беше загрижена за пропадналото дворянство (чийто упадък изглеждаше повсеместен. Нима Базил Рансъм не беше пример за това? Не приличаше ли на gentilhomme de province след Революцията? Или на стар монархически emigre от Лангедок?), за ограбените патриции, бих казал, чието поведение беше благородно и трогателно и към които тя би могла да прояви дискретна благотворителност, тъй като те бяха чувствителни и горди. Във всички представи на госпожа Луна водеща беше нейната дискретност.

– Да не минат десет години, преди отново да ме посетите? – попита тя, когато Базил Рансъм ѝ пожела лека нощ. – Ако е така, осведомете ме предварително, защото между това и следващото ви посещение ще имам време да замина за Европа и ще се постарая да се върна точно преди да ми гостувате.

Вместо да отвърне на духовитата ѝ забележка, Рансъм каза:

– Ще ходите ли скоро в Бостън? Няма ли да посетите сестра си?

Госпожа Луна впери поглед в него.

– А вас какво ви интересува? Извинете за глупавия въпрос – додаде тя. – Разбира се, искате да съм колкото може по-далеч. Много ви благодаря!

– Не искам да заминавате, но бих желал да получа новини от госпожица Олив.

– Защо, за бога? Та вие я ненавиждате! – Преди Рансъм да смогне да отговори, госпожа Луна отново занарежда: – Мисля, че всъщност имате предвид Верена! – Стрелна го с остър поглед и попита: – Базил Рансъм, влюбен ли сте в тази особа?

Той се засмя непринудено, без да се признава за виновен, и добави, за да изпита госпожа Луна, но същевременно изразявайки нещата такива, каквито са:

– Как бих могъл? Виждал съм я два пъти през живота си!

– Ако я бяхте виждали по-често, нямаше да ме е страх! Но това ваше необяснимо желание да ме изпратите в Бостън! – продължи домакинята му. – Не изгарям от желание да се видя с Олив. Пък и онова момиче се е разположило в цялата къща. Най-добре идете лично.

– Много бих желал – отвърна Рансъм.

– Сигурно ви се иска да поканя Верена за един месец у дома – може така да ви подмамя да идвате по-често – продължи Аделайн с явно предизвикателство.

Рансъм тъкмо се канеше да отговори, че това ще е най-добрият начин, но се овладя навреме. Никога, дори на шега, не беше отправял толкова груба и невъздържана забележка към една дама. Шеговитостта му към жените се отличаваше с прекомерна вежливост.

– Умолявам ви да повярвате, че не бих направил за никоя жена на света нищо, което не бих сторил и за вас – увери я той и за последен път се приведе над пълната ръка на госпожа Луна.

– Ще го запомня и ще ви държа отговорен! – провикна се тя подире му.

Но въпреки тази бурна размяна на обещания той се отърва лесно. Бавно пое по Пето Авеню, по което зави от кръстовището на Аделайн под нежната зимна светлина на луната. На ъгъла поспря за минутка, унесен в размисъл, и въздъхна тихо и неопределено – неволна и неосъзната проява на облекчение. Така би въздъхнал човек, който се е отървал на косъм да бъде прегазен. Не си направи труда да се замисля какво го е спасило – каквото и да бе, то му беше отворило очите и той се срамуваше от песимизма си напоследък. Когато стигна до квартирата си, амбицията и решимостта отново се бяха разпалили. Спомни си, че преди се е смятал за способен човек, че не е имал конкретни основания да се съмнява в това (свидетелствата бяха само отрицателни, не положителни) и че е достатъчно млад, за да опита отново. Тази нощ си легна, подсвирквайки си.

XXIII

Три седмици по-късно той стоеше пред дома на Олив Чансълър, оглеждаше улицата в двете посоки и се колебаеше. Беше казал на госпожа Луна, че най-голямото му желание е отново да отиде в Бостън, и беше тук не само защото му се искаше. Бих казал, че му се беше отворила щастлива възможност, но ми се струва, че човек не бива да пришива безсмислени епитети към възможностите, особено когато са били чакани твърде дълго. Така или иначе, най-тъмно е преди зазоряване и няколко дни след онази меланхолична вечер, която Рансъм прекара в немската бирария пред самотната си халба, която не след дълго пресуши, загледан в нищожното си бъдеще, той установи, че светът все още се нуждае от него. "Заинтересованата страна", както би се изразил той (няма да крия, че говореше твърде помпозно), за която посредничел в сделка в Бостън преди месеци и която навремето съвсем оскъдно оценила усилията му (преценките на клиента и на адвоката се бяха разминали), беше преценила неотдавна, че сделката е по-изгодна от очакваното и помолила Рансъм отново да се появи в Бостън. Това дело отнемаше повече време от предния път и той изцяло му посвети вниманието си за три дни. На четвъртия ден установи, че продължава да се бави и ще се наложи да почака до вечерта, за да подготви някакви важни документи. Реши да използва времето дотогава за почивка и се запита какво може да прави човек в Бостън, та да превърне свободната си сутрин в празник. Времето беше достатъчно приятно да се отдадеш на мечтания и той правеше точно това, крачейки по улиците. Поспря пред Мюзик Хол и Тремънт Темпъл и разгледа плакатите на входа – дали пък младата приятелка на госпожица Чансълър няма да говори пред своите съграждани? Името ѝ обаче го нямаше – този подход не му донесе нищо. В Бостън познаваше единствено Олив Чансълър, така че нямаше кого да посети. Беше твърдо решен повече да не припарва до нея, защото тя несъмнено бе извисено създание, но и твърде рязка, за да го изкуши за нещо повече. Кавалерството, дори учтивостта в най-широк смисъл, не изискваше от него нищо повече от вече стореното. Предната година се беше разделил с нея, без да ѝ каже, че е опърничаво женище – въздържаност, която беше достатъчна проява на кавалерство. Разбира се, тук беше и Верена Тарант. Той не виждаше причини да хитрува, когато си мисли за нея, затова си позволи да признае пред себе си, че много би желал да я види отново. Най-вероятно щеше да му се стори променена, а впечатлението, което му беше направила навремето, щеше да е резултат от конкретно обстоятелство или настроение. Така или иначе, тогавашното ѝ очарование най-вероятно бе заличено от огрубяващото влияние на публичността и от активното въздействие на неговата братовчедка. Очарованието може и да се бе стопило, каза си той, но представата беше още жива. Жалко, че нямаше как да посети Верена (в мислите си я наричаше по име, толкова бе хубаво), без да се види и с Олив, а тя беше толкова неприятна, че не бе по силите му да го стори. Рансъм имаше още едно съображение, което можеше да хрумне единствено на мъж – беше убеден, че за онези няколко часа госпожица Чансълър бе проумяла колко нелеп е бил опитът ѝ да се запознае с него, и това бе намерило израз в толкова абсурдна неприязън към братовчед ѝ, че сигурно щеше да ѝ бъде страшно неприятно да го види отново в дома си. И на него би трябвало да му стане неловко да приеме първата ѝ покана (преди още да го беше видяла) и да ѝ натрапи присъствие, което нямаше основание да смята, че е станало по-желано с течение на времето. Тя не му беше дала дори най-незначителен знак за прошка или разкаяние, както обикновено правят жените – като му изпрати съобщение чрез сестра си или дори книга, снимка, коледна картичка или вестник по пощата. С две думи, той не смяташе, че има право да позвъни на вратата ѝ, не знаеше каква реакция ще предизвика у нея появата на високия южняк, а му беше присъщ стремежът да щади нежната чувствителност на една млада дама, макар изобщо да не я намираше за нежна. Беше склонен по принцип лесно да прощава на жените, но в конкретния случай беше уверен, че половата принадлежност трябва да се преразгледа.

Въпреки това половин час по-късно се озова на единственото място на Чарлс Стрийт, което имаше значение за него. Хрумна му, че след като не може да посети Верена, без да се срещне с Олив, това няма да му се случи, ако посети госпожа Тарант. Всъщност не го беше поканила майката, а дъщерята, и като всеки истински американец той съзнаваше, че майката е по-недостъпна и повече от дъщерята се съобразява с обществените условности. Обаче той се намираше на етап, когато беше допустимо да понатисне малко нещата, затова той се запъти към Кеймбридж, припомняйки си, че в поканата си госпожица Тарант бе споменала това място и госпожа Луна също го бе потвърдила. Нали му беше разказала, че Верена често посещава майка си за по няколко дни, че госпожата боледувала и момичето се грижело за нея? Напълно беше възможно по това време (наближаваше един следобед) Верена да прави точно това, напълно беше възможно той да я завари в Кеймбридж. Струваше си да опита. Пък и си струваше да посети Кеймбридж и да запълни времето си по този начин. Сети се, че Кеймбридж не е малък, а той не разполага с точен адрес. Осъзна го точно когато се озова пред къщата на Олив, покрай която трябваше да мине на път за непознатото предградие. Отчасти заради това се беше спрял – обмисляше дали да не звънне и да получи нужната информация от някой слуга, който несъмнено щеше да я знае. Тъкмо отхвърли този вариант като съмнителна проява на добър вкус, когато чу вратата в къщата да се отваря в дълбоката ниша, характерна за Бостън и отчасти заета от стълбище, в долния край на което има втора врата със стъклена горна половина и на двете крила. След малко щеше да види кой излиза и имаше време отново да се озърне и да се запита коя от двете обитателки на къщата ще му се яви, дали ще излязат заедно, или пък няма да е никоя от двете.

Човекът, който излезе от къщата, слезе съвсем бавно по стълбите, сякаш решил да даде на Базил време да избяга, а когато стъклените врати най-сетне се отвориха, отвътре се показа възрастна жена. Рансъм се разочарова – тази поява не отговаряше на целите му. В следващия момент обаче отново се обнадежди, защото беше сигурен, че е виждал и преди дребната старица. Тя спря на тротоара и се озърна неопределено като човек, който чака омнибуса или трамвая. Имаше опърпан и размъкнат вид, все едно е носила дрехите много години, но въпреки това не е свикнала с тях, широко и приветливо лице като в клетка от огромните стъкла на очилата ѝ, които сякаш го покриваха цялото, и издута овехтяла торба, провиснала отстрани, като че се бе изморила да я носи. Рансъм имаше предостатъчно време да я разпознае – в Бостън нямаше втора като госпожица Бърдзай. Нейната вечеринка, личността ѝ, възторжените отзиви на госпожица Чансълър за нея се бяха съхранили в паметта му и както Базил стърчеше крайно предпазливо, образът ѝ се върна в съзнанието му като образ на стар приятел. Нуждата му придаде смисъл на разбудения от нея спомен – след броени секунди той осъзна, че старицата би могла да му каже къде е Верена Тарант в момента и къде живеят родителите ѝ, ако се наложи да отиде там. Тя спря поглед върху него и не си направи труда да го отмести, понеже видя, че той я гледа (напълно беше скъсала с условностите). Явно за нея той не беше нищо повече от разумен млад съгражданин, упражняващ правата си, едно от които беше да наблюдава. Скромността на госпожица Бърдзай беше отворена към предизвикателства – на света имаше толкова много ярки нови мотиви и идеи, че бе възможно дори да съществуват причини някой да я гледа. Когато Рансъм пристъпи към нея, вдигна шапката си усмихнат и попита: "Да спра ли този трамвай за вас, госпожице Бърдзай?", тя само го измери отново неопределено с поглед, защото и през ум не ѝ минаваше, че причината е нейната слава. От петдесет години кръстосваше улиците на Бостън и никога не се беше радвала на такова внимание от страна на тъмнооки млади господа. Погледна равнодушно към яркооцветения вагон, който с дрънчене се носеше към тях откъм Кеймбридж Роуд.

– Ами бих искала да се кача, ако ще ме откара до къщи – отговори тя. – За Саут Енд ли е?

Кондукторът спря превозното средство, когато забеляза госпожица Бърдзай – явно я познаваше като редовен пътник, – и заяви доста безцеремонно:

– Побързайте, ако ще се качвате – и стоеше, вдигнал ръка заплашително към шнура на звънеца.

– За мен ще бъде чест да ви изпратя до къщи, госпожо – предложи Базил Рансъм след бърз размисъл. Помогна ѝ да се качи, кондукторът бащински я побутна и след миг младият мъж се настани до нея и трамваят отново задрънча. По това време беше почти празен, двамата бяха почти сами.

– Мисля, че знам кой сте. Не сте тукашен – отбеляза госпожица Бърдзай, когато потеглиха.

– Гостувал съм в дома ви по един много интересен повод. Помните ли вечеринката, която организирахте миналия октомври, на която присъства госпожица Чансълър и още една млада дама, която изнесе прекрасна реч?

– О, да, Верена Тарант толкова ни развълнува! Имаше доста хора, не помня всички.

– Аз бях сред тях – отбеляза Базил Рансъм. – Доведе ме госпожица Чансълър, която ми е роднина, а вие бяхте много мила с мен.

– Какво направих? – искрено се поинтересува госпожица Бърдзай. А после, още преди той да ѝ отговори, го позна: – Сега си спомням, Олив ви доведе! Вие сте господинът от Юга – тя ми разказа за вас впоследствие. Вие не одобрявате нашата велика борба, не искате да надигаме глава. – Възрастната жена говореше съвсем благо, сякаш отдавна беше приключила с разпалеността и възмущението. – Е, явно не можем да спечелим симпатията на всички.

– Не смятате ли, че сте спечелили симпатията ми, след като се качвам с вас в трамвая специално, за да изпратя вас, една от основните агитаторки? – попита Базил през смях.

– Специално за това ли се качихте?

– Да. Не съм толкова лош, колкото смята госпожица Чансълър.

– О, допускам, че си имате свои възгледи – отвърна госпожица Бърдзай. – Разбира се, южняците имат особени схващания. Според мен са съхранили повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Надявам се да не се отдалечите много – познавам Бостън на петте си пръста.

– Дано да не възразите и да не ме вземете за натрапник, но искам да ви попитам нещо – каза в отговор Рансъм.

Госпожица Бърдзай отново го изгледа.

– О, да, сега си спомних. Вие си поговорихте с доктор Пранс.

– Много поучителен разговор! – възкликна Рансъм. – Надявам се, че доктор Пранс е добре.

– Грижи се за здравето на всички, освен за своето – отговори госпожица Бърдзай усмихнато. – Когато ѝ го казвам, отговаря, че не ѝ е останало здраве, за което да се грижи, и че е единствената жена в Бостън, която си няма лекар. Твърдо е решена да не става пациент и като че ли начинът да го постигне е да бъде лекарка. Опитва се да ми помогне да заспя. Това е основното ѝ занимание в момента.

– Наистина ли все още не можете да спите? – попита Рансъм почти нежно.

– Ами съвсем малко. Но тъкмо заспя, и вече трябва да ставам. Не мога да спя, след като ми се иска да живея.

– Трябва да дойдете на Юг – предложи младият мъж. – Веднага ще заспите сладко в онази ленива атмосфера!

– Е, не искам да ставам ленива – отвърна госпожица Бърдзай. – Пък и вече съм ходила на Юг едно време и не може да се каже, че ме оставиха да спя много. Все ме гонеха.

– Заради негрите ли?

– Да, навремето само за това мислех. Носех им Библията.

Рансъм се умълча, после каза с предпазливо премерен тон:

– Бих искал да науча повече.

– За щастие, вече не сме нужни там, нужни сме за друго. – Госпожица Бърдзай го изгледа с лек и предпазлив хумор, сякаш той разбира за какво му говори.

– Имате предвид другите роби! – възкликна той през смях. – Занесете им колкото Библии пожелаете!

– На тях искам да занеса нови закони. Това е новата Библия.

Рансъм установи, че госпожица Бърдзай много му допада, затова без капка лицемерие каза:

– Където и да отидете, госпожо, няма да има почти никакво значение какво носите. Вашата добрина винаги ще бъде с вас.

Тя се умълча за миг, после промърмори:

– Олив Чансълър ме предупреди, че говорите така.

– Опасявам се, че не ви е казала почти нищо хубаво за мен.

– Тя мисли, че е права, сигурна съм.

– Мисли ли? Тя го знае с върховна сигурност. Между другото, надявам се, че е добре.

Госпожица Бърдзай отново впери поглед в него.

– Не сте ли я виждали? Не я ли посещавате?

– О, не, не я посещавам! Просто минавах покрай къщата ѝ, когато срещнах вас.

– Може би вече живеете тук – поде госпожица Бърдзай и когато той я поправи, тя додаде с тон, който издаваше доверието, което беше успял да ѝ вдъхне с искреността си: – Не е ли редно да се отбиете у тях?

– Госпожица Чансълър няма да се зарадва – отговори Базил Рансъм. – За нея аз съм врагът в собствения ѝ лагер.

– Е, тя е много смела.

– Именно. А аз съм много боязлив.

– Не сте ли се сражавали навремето?

– Да, но беше в името на хубава кауза!

Рансъм смяташе за доста забавен този намек за Сецесията[10] и за оказващия отпор мъж (колкото и похвално да бе това), обаче госпожица Бърдзай го прие много сериозно и много дълго седя безмълвна, защото искаше да покаже, че от толкова отдавна е в борбата, че не може да обсъжда доколко уместен е късният бунт. Младият мъж усети, че той е причината за мълчанието ѝ, и много съжаляваше, защото въпреки южняшкото си безразличие към потисничеството над жените, той се беше качил в трамвая тъкмо за да я разговори. Искаше да научи още конкретни новини за Верена Тарант и възнамеряваше да накара госпожица Бърдзай да отвори темата. Предпочиташе да не я зачеква той и зачака нова сгодна възможност. Най-накрая, тъкмо щеше да се реши да попита пряко (прецени, че така или иначе, не може да го отлага дълго), тя го изпревари по начин, който издаде, че и нейните мисли са вървели в същата посока:

– Чудя се възможно ли е госпожица Тарант да не ви е впечатлила онази вечер?

– О, впечатли ме! – побърза да я увери Рансъм. – Беше много очарователна.

– А разумни ли ви се сториха аргументите ѝ?

– Пази боже, госпожо! Според мен на жените не им е работа да бъдат разумни.

Спътницата му се извърна към него бавно и благо и стъклата на очилата ѝ проблеснаха укорително като огромни сълзи.

– Значи, вие ни смятате само за красиви джунджурии?

Въздействието на този въпрос, зададен от госпожица Бърдзай и донякъде отнасящ се до собствената ѝ почитаема личност, предизвика неудържимия му смях. Рансъм обаче успя да се овладее достатъчно бързо и каза с искрено изражение:

– Смятам ви за най-ценното нещо в живота, единственото, за което си струва да се живее!

– Струва си за вас! А за нас? – попита госпожица Бърдзай.

– Струва си, ако всяка жена се ползва със същото възхищение, каквото изпитвам към вас. Госпожица Тарант, за която стана дума, ми въздейства точно по този начин – още повече ценя, ако това изобщо е възможно, представителките на пола, родил тази забележителна млада жена.

– Ние тук много я ценим – отбеляза госпожица Бърдзай. – Тя има истинска дарба.

– Често ли говори пред хора? Има ли шанс да я чуя сега?

– Нерядко извисява глас наоколо – във Фрамингам и Билерика. Сякаш набира сила, за да залее Бостън като вълна. Всъщност наистина връхлетя като вълна миналото лято. И след огромния успех на Конвенцията тя набира още повече сила.

– А! Голям ли беше успехът ѝ на миналогодишната Конвенция? – попита Рансъм, като се постара въпросът му да прозвучи дискретно.

Госпожица Бърдзай се поколеба за момент, за да удържи отговора си в границите справедливата оценка.

– Е, не съм виждала подобно нещо от Елайза П. Моузли насам – отговори тя благо и след дълъг размисъл.

– Колко жалко, че няма да говори никъде довечера! – възкликна Рансъм.

– О, не, довечера ще бъде в Кеймбридж. Олив Чансълър ми спомена.

– Реч ли ще изнася?

– Не, на посещение в дома си е.

– Мислех, че домът ѝ е на Чарлс Стрийт.

– Не е. Там живее... предимно... откакто толкова много се сближи с братовчедка ви. Нали госпожица Чансълър е ваша братовчедка?

– Не придаваме голямо значение на родството си – отговори Рансъм с усмивка. – Много ли са близки двете дами?

– Така би казал човек, ако види госпожица Чансълър, когато Верена разгърне красноречието си. Сякаш всяка дума трепти на струните на сърцето ѝ, цялата вибрира, откликва. Между двете има много тясна и красива връзка, която ние тук ценим високо. Те ще работят заедно за всеобщото благо!

– Надявам се – отбеляза Рансъм, – но въпреки това госпожица Тарант прекарва част от времето с баща си и майка си.

– Да, има по нещо за всеки. Ако я видите в дома ѝ, ще си кажете, че е всеотдайна дъщеря! Животът ѝ е прекрасен!

– Да я видя у дома ли? Точно това искам – възкликна Рансъм и си каза, че след като е стигнал дотук, не следва да има никакви скрупули. – Не съм забравил, че тя ме покани, когато се запознахме.

– О, разбира се, тя привлича многобройни посетители – каза госпожица Бърдзай и ограничи насърчението си до това твърдение.

– Да, сигурно е свикнала да има обожатели. Къде в Кеймбридж живее семейството ѝ?

– Ами на една от онези малки улички, които сякаш нямат име. Но все пак, уличката се казва.. казва се... – замисли се тя на глас.

Вглъбението ѝ беше прекъснато от рязко съобщение на кондуктора:

– Мисля, че трябва да се прекачите на синята линия.

Милата дама се върна в действителността и Рансъм ѝ помогна да слезе от превозното средство, както преди – с известно побутване от страна на кондуктора. Нейният път се отклоняваше надясно и тя трябваше да почака на ъгъла на улицата, защото още не се задаваше син трамвай, на който да махне. Ъгълът беше притихнал, а денят беше подходящ за чакане – меко време и силно слънце. Сякаш въздухът докосваше с ръкавици и повърхността на уличната настилка беше разтопена. Разбира се, Рансъм остана да чака със своята човеколюбива спътница, макар че тя вече протестираше по-разпалено срещу намерението на джентълмен от Юга да показва бостънските потайности на стара аболиционистка. Той обеща да я остави, когато я качи в синия трамвай, а междувременно двамата стояха на слънце с гръб към витрината на аптеката и по негово предложение тя отново опита да си спомни как се казва улицата на доктор Тарант.

– Мисля, че ако попитате за доктор Тарант, всеки ще ви упъти – каза тя и после изведнъж си спомни адреса: – Хипнотизаторът живееше на Монаднок Плейс. – Но ще се наложи да попитате къде се намира тази улица, така че пак е същото – продължи тя. И додаде по-дружелюбно: – Няма ли да посетите и братовчедка си?

– По възможност не.

Госпожица Бърдзай въздъхна едва доловимо.

– Е, според мен всеки трябва да се стреми към своя идеал. Точно това прави Олив Чансълър. Тя е много благороден човек.

– О, да, удивителна натура.

– Нали знаете, че двете с Верена са съмишленици – продължи умиротворително госпожица Бърдзай. – Нали не правите разлика?

– Скъпа госпожо, нима възгледите са единственото нещо у една жена? Честно казано, прелестното лице на госпожица Тарант ми харесва повече.

– Е, да, тя е красива. – Госпожица Бърдзай отново възкликна, сякаш пред нея е изложена теория – тази за женските възгледи, – която изобилстваше от неизвестни и особености и която тя беше твърде стара, за да обмисля. Може би за пръв път наистина се почувства на годините си. – Ето го синия трамвай – каза тя с едва доловимо облекчение.

– Още не е пристигнал. Освен това аз не вярвам, че това е мнението на госпожица Тарант – додаде Рансъм.

– Не мислете, че нейните убеждения не са категорични – настръхна събеседничката му. – Ако мислите, че тя не е искрена, много грешите. Нейните възгледи са нейният живот.

– Е, в такъв случай може и да успее да ме убеди – усмихна се Рансъм.

Гоепожица Бърдзай наблюдаваше синия трамвай, чието приближаване беше временно затруднено. Тя извърна очи към младия мъж и го изгледа сериозно през всевиждащия прозорец на очилата си.

– Изобщо няма да се учудя! Да, би било хубаво. Надали ще можете да ѝ устоите. Въздействала е на много хора.

– Разбирам – значи, несъмнено ще въздейства и на мен – отбеляза Рансъм и внезапно реши да добави: – Между другото, госпожице Бърдзай, ще бъдете ли така добра да не споменавате за тази наша среща на братовчедка ми, в случай че я видите отново? Имам основателни причини да не ѝ се обадя, но не бих желал тя да остане с впечатлението, че съм оповестил из целия град оскърбителното си намерение. Не искам да я обиждам, затова е по-добре да не знае, че съм бил в Бостън. Ако вие не ѝ кажете, никой друг няма да го стори.

– Искате да крия? – промърмори леко задъхана госпожица Бърдзай.

– Не,не искам нищо да криете. Искам само да премълчите срещата ни, да не казвате нищо.

– Е, никога не съм правила такова нещо.

– Какво нещо? – Рансъм донякъде се подразни, донякъде се трогна от неспособността ѝ да възприеме неговата гледна точка и съпротивата ѝ го накара още по-здраво да се вкопчи в своето виждане. – Моля ви за нещо съвсем простичко. Не сте задължена да съобщавате на госпожица Чансълър всичко, което ви се случва, нали?

Молбата му явно все още беше шокираща за прямата старица.

– Ами, ние се виждаме често и много разговаряме. Пък и... нали Верена ще ѝ каже?

– Мислих по въпроса и се надявам да не ѝ каже.

– Тя ѝ казва почти всичко. Много са близки.

– Тя не би я наранила – изобретателно додаде Рансъм.

– О, много сте загрижен – продължи да се взира в него госпожица Бърдзай. – Жалко, че не сте наш симпатизант.

– Както ви казах, може пък госпожица Тарант да ме спечели за каузата – продължи Рансъм, без изобщо да отправи молба към небето безчестието му да бъде простено.

– Много ще се радвам да стане така – след като толкова потайно ви съобщих адреса ѝ. – По лицето на госпожица Бърдзай пробяга блага усмивка, когато тя додаде: – Е, според мен това ви е писано. Тя е повлияла на много хора. Ще си държа езика зад зъбите с тази надежда. Да, тя ще ви промени.

– Ще ви осведомя веднага щом стане – отговори Базил Рансъм. – Ето го най-сетне и трамвая ви.

– Вярвам, че истината ще възтържествува. Нищо няма да кажа. – И тя се остави на младия мъж да я отведе до трамвая, който вече беше спрял на техния ъгъл.

– Много се надявам да се видим отново – подметна той, докато крачеха.

– Аз постоянно обикалям бостънските улици. – Докато той я побутваше и ѝ помагаше отново да се качи в издълженото превозно средство, тя се извърна и повтори: – Тя ще ви повлияе! И ако това е тайната ви, аз ще я запазя! – чу я да добавя Рансъм.

Вдигна шапката си и я помаха за сбогом, ала тя не го видя. Промъкваше се навътре в трамвая и тъкмо бе установила, че този път той е пълен и няма място за нея. Базил обаче се утеши с мисълта, че всеки мъж би отстъпил своето място на такава мила старица.

XXIV

След малко повече от час той стоеше във вестибюла в къщата на доктор Тарант в предградията, на Монаднок Плейс. Доста разпалено беше помолил и убедил една младичка прислужница да съобщи на дамите за пристигането му и след дълго отсъствие тя се върна и го осведоми, че госпожица Тарант ще слезе при него след мъничко. Базил по навик посегна към най-близката книга (лежеше на масата заедно със старо списание и малък поднос в японски стил с визитните картички на доктор Тарант, лечител с хипноза) и цели десет минути я разгръща. Оказа се биография на госпожа Ейда Т. П. Фоут, прочут медиум, върху която се мъдреше портрет на дамата с учудено изражение и безброй къдрици. Рансъм прочете няколко страници и си каза, че литературата на Юга неведнъж е била осмивана, но ако това е образец за литературата на Севера! ... Захвърли книгата обратно на масата с презрителен жест, все едно, след като толкова отдавна живееше на Север, не му беше пределно ясно, че книгата не е такъв образец, и през цялото време се чудеше дали госпожица Тарант е отраснала с такива четива. Не виждаше други книги, а списанието беше чел, така че нямаше какво друго да прави, докато не се появят обитателите на дома, освен да огледа светлата, гола и обикновена стая, където беше толкова горещо, че му се прииска да отвори прозорец, и чиято бедност беше подчертана от грозните пресечени лъчи през прозорците без пердета. Както вече споменах, Рансъм не придаваше особено голямо значение на удобствата и обикновено почти не забелязваше как са обзаведени домовете на хората. Забелязваше само когато са хубави, ала онова, което видя у доктор Тарант, докато чакаше, му даде обяснение защо на Верена ѝ харесва повече у Олив Чансълър. Дори се зачуди дали си е спечелила благоразположението на госпожица Чансълър със своята невероятна женственост, или госпожа Луна ще се окаже права за нейната меркантилност и неискреност. Верена много се забави и Рансъм имаше предостатъчно време да си спомни, че наистина не знае нищо за нея, както и да си даде сметка колко е странно, че е дошъл да я посети в Кеймбридж (адски странно, като се замисли човек), след като има само няколко свободни часа в Бостън и е минала година и половина, откакто тя му е отправила съвсем небрежна покана. Поне не беше отказала да го приеме, а можеше да го направи. И не само това – тя очевидно се приготвяше за срещата им, ако се съди по бързите стъпки, които той чуваше над главата си през тънкия под на горния етаж, и отварянето и затварянето на чекмеджетата и шкафовете. Някой се беше "разпъргавил", както казваха в Мисисипи. Най-сетне стълбите заскърцаха под нечии леки стъпки и в следващия миг в стаята се появи бляскава дама.

Спомняше си, че тя е много хубава, но младата пророчица се беше развила и съзряла и беше станала още по-красива. Превъзходната ѝ коса сякаш грееше, бузите и брадичката ѝ имаха изящна извивка, очите и устните ѝ преливаха от усмивки и поздрави. И преди му изглеждаше озарена, но сега самата тя осветяваше стаята, излъчваше сияние и правеше всичко край себе си напълно лишено от значение. Настани се на паянтовото канапе като нимфа, поседнала върху леопардова кожа, а сладкият ѝ глас го застави с нетърпение да очаква тя да проговори отново. Не след дълго Базил установи, че новият блясък се дължи на успеха ѝ. Тя все още беше млада и неопитна, но в ушите ѝ звучаха аплодисментите на многобройна публика и заради тях се чувстваше толкова жизнерадостна и приповдигната. Въпреки това погледът ѝ още беше прям и искрен, цялата излъчваше откритост, която му напомняше за предишната Верена, а също и за невероятни места – сам не знаеше кои точно, манастири или долините на Аркадия. Тя обаче беше облечена ярко и натруфено – и преди сякаш беше с карнавален костюм, но сега дрехата беше по-скъпа и не толкова съблазнителна. Ако у госпожица Бърдзай и после на Чарлс Стрийт момичето изглеждаше като въжеиграчка, днес тя превърна в сцена скромната стая в Монаднок Плейс, както примадона е способна да превърне в сцена няколко прашни дъски и нарисувано платнище. Заговори на Базил Рансъм, все едно се бяха видели предната седмица и тя прекрасно помнеше заслугите му, но докато седеше и му се усмихваше, му даде шанс да ѝ обясни доста официално защо си е позволил да я посети въпреки беглото им познанство, осланяйки се на покана, която тя бе имала предостатъчно време да забрави. Всъщност обяснението му беше безполезно, защото единствената основателна причина да я посети беше желанието му да я види. Той усети, че този мотив изпъква силно и че усмивката, с която тя го изслуша, колкото и да е идилично лишена от присмех, го обвинява в липсата на смелост да бъде искрен. Той спомена най-вече срещата им в дома на госпожица Чансълър – там Верена го беше уверила, че ще се радва да го посрещне в дома си.

– О, да, прекрасно си спомням, помня и че се видяхме у госпожица Бърдзай предната вечер. Аз говорих, помните ли? Беше прелестно.

– Наистина беше прелестно – увери я Базил Рансъм.

– Нямам предвид речта си, а цялата вечеринка. Тогава се запознах с госпожица Чансълър. Не знам дали ви е известно, че работим заедно. Тя направи толкова много за мен.

– Още ли произнасяте речи? – попита Рансъм и веднага усети колко неуместен е въпросът му.

– Още ли? О, да, надявам се, само за това ме бива! Това е животът ми – или поне ще стане. И животът на госпожица Чансълър. Двете сме решени да постигнем нещо.

– И тя ли произнася речи?

– Не, тя съставя моите – или поне най-хубавата им част. Обяснява ми какво да кажа – истинските неща, силните. Речите ми са колкото мои, толкова и на госпожица Чансълър! – заяви надареното момиче с донякъде смехотворно самодоволство.

– Много бих искал да ви чуя отново – увери я Базил Рансъм.

– Ами трябва да дойдете някоя вечер. Имате предостатъчно възможности. Възнамеряваме да предизвикваме триумф след триумф.

Нейната ведрост, самообладанието ѝ, поведението ѝ на публична личност, смесицата от момичешко поведение и изтънченост изумиха и озадачиха нейния посетител, който имаше чувството, че ако бе дошъл да задоволи любопитството си, би бил изложен на опасността да си тръгне още по-заинтригуван от преди. Сетне госпожица Верена додаде с типичния си весел, дружелюбен и доверчив тон, отличаващ непринуденото общуване, с който щастливи девойки с цветен венец в косите са разговаряли с младежи със слънчев загар в златния век:

– Името ви ми е добре познато. Госпожица Чансълър ми разказа всичко за вас.

– Всичко за мен, така ли? – изви черните си вежди Рансъм. – Как е възможно? Тя не знае нищо за мен!

– Каза ми, че сте заклет враг на нашето движение. Не е ли вярно? Струва ми се, онзи ден, когато се видяхме в нейния дом, вие изказахте някаква враждебна мисъл.

– Много мило, че ме приемате, след като ме смятате за враг.

– О, много господа ме посещават – ведро и спокойно отвърна Верена. – Някои просто от любопитство. Други, защото са чували за мен или са присъствали на моя реч и съм успяла да им въздействам. Всички проявяват огромен интерес.

– Освен това сте ходили в Европа – отбеляза след малко Рансъм.

– О, да, отидохме да видим докъде са напреднали. Прекарахме великолепно, срещнахме се със забележителни лидери.

– Лидери ли? – зачуди се Рансъм.

– На движението за еманципация на жените. Там има и господа, и дами. Олив беше прекрасно приета във всички страни, разговаряхме с всички важни хора. Научихме полезни неща. А Европа! – възкликна младата дама и замълча, усмихна му се и завърши с щастлива въздишка, сякаш имаше да каже още много неща по темата.

– Сигурно е много интересно – насърчително се обади Рансъм.

– Просто мечта!

– Намирате ли, че са напреднали?

– Според госпожица Чансълър – да. Тя се изненада от някои неща, които видяхме, и заключи, че вероятно е била несправедлива по отношение на Европа – възгледите ѝ са толкова широки, като безбрежен океан! Аз обаче съм на мнение, че като цяло ние сме по-добри на сцената. Състоянието на движението там е отражение на културата им по принцип, а тяхната култура е по-висока от нашата (в най-широк смисъл). От друга страна, условията – положението – в нравствено, обществено и лично отношение – на нашия пол ми се струват по-добри от тук. Имам предвид по отношение, или по-точно, в съотношение с фазата на развитие на обществото. Нека добавя, че там срещнахме някои наистина достойни хора. В Англия се запознахме с прекрасни жени, много културни и с огромни организационни възможности. Във Франция видяхме някои превъзходни, въздействащи личности, прекарахме приятна вечер с прочутата Мари Верньой – бяха я освободили от затвора само няколко седмици преди това. Впечатлението ни беше, че е само въпрос на време – бъдещето е наше. Навсякъде обаче се чуваше един вопъл: "Колко, Господи, колко ще чакаме?".

Базил Рансъм изслуша това впечатляващо изявление с чувство, което по време на лековатите твърдения на госпожица Тарант прерасна във веселие и запленена притихналост от страх да не пропусне нещо. Имаше нещо мило и комично в красивото момиче, седнало пред него, което отговори на най-обикновен въпрос с красноречива тирада, все едно е най-естественото нещо на света. Да не би да беше забравила къде се намира, да не го бъркаше с многочислена публика? Използваше същите обрати и интонации като на сцената, а най-странното от всичко беше, че въпреки това не беше неприятна. Беше прелестна – не звучеше догматично, а искрено. Нищо чудно, че жънеше успех – говореше непринудено, както пеят птиците! От лекотата, с която говореше тя, Рансъм отсъди, че поради подготовката и поради средата ѝ ораторското умение е онова, което тя познава най-добре. Не знаеше какво да мисли за нея – тя беше поразително младо явление. Живо помнеше предишния път, когато Верена се изправи пред всички в дома на госпожица Бърдзай. Струваше му се, че тук сега липсва нещо. Малко след като тя млъкна, той си даде сметка, че лицето му е разтеглено в широка усмивка. Смени позата си и каза първото, което му хрумна:

– Допускам, че вече се справяте без баща си.

– Без баща ми?

– За да ви подготви, както направи последния път, когато ви слушах.

– А, разбирам. Решихте, че започвам да изнасям лекция! – засмя се тя добродушно. – Казвали са ми, че говоря така, сякаш произнасям реч, но ми се струва, че и обратното е вярно. Не ме свързвайте с онова, което съм видяла и чула в Европа. Между другото, това ще бъде началото на обръщение, което готвя в момента. Да, вече не завися от татко – продължи тя, а усещането на Рансъм, че думите му са били твърде саркастични, се задълбочи от нейното равнодушие към тях. – Той и бездруго смята, че пациентите заемат предостатъчно от времето му. Обаче съм му задължена за всичко – ако не беше той, никой нямаше да разбере за дарбата ми – дори самата аз. Той постави началото и вече продължавам сама.

– И го правите великолепно – увери я Рансъм в желанието си да каже нещо приятно и дори почтително нежно, но разтревожен, че каквото и да изръси, ще прозвучи като шега. Тя обаче не се сърдеше и след малко каза веднага щом ѝ хрумна, сякаш запълва пропуск:

– Много мило, че дойдохте чак дотук.

Не беше безопасно да се говорят такива неща на Рансъм, защото не се знае каква реакция ще последва. Този път се размина само с:

– Нали не мислите, че пътуването може да е твърде дълго и изморително, след като наградата е такава наслада?

– Да, наистина идват хора от други градове – отговори Верена без престорена скромност, а с престорена гордост. – Познавате ли Кеймбридж?

– За пръв път идвам тук.

– Сигурно сте чували за университета. Много е известен.

– Да, дори в Мисисипи. Допускам, че е много хубав.

– И аз, но не очаквайте да говоря с възхищение за институция, чиито врати са затворени за представителки на нашия пол.

– Значи, сте привърженичка на обща образователна система?

– Привърженичка съм на равните права, равните възможности, равните привилегии. Госпожица Чансълър също – додаде Верена, защото явно смяташе, че твърдението ѝ се нуждае от подкрепа.

– О, аз пък мислех, че тя иска просто различно неравенство – да лиши мъжете от всички права – отбеляза Рансъм.

– Да, тя наистина смята, че те са ни много задължени. Понякога се опитвам да ѝ внуша, че иска не само справедливост, а отмъщение, и според мен тя го признава – продължи Верена сериозно. Темата обаче ангажира съзнанието ѝ съвсем кратко и преди Рансъм да успее да направи коментар, тя продължи с променен тон: – Нали вече не живеете в Мисисипи? При предишното ви посещение в Бостън госпожица Чансълър ми каза, че сте се преместили в Ню Йорк.

Тя продължи да се интересува от него, защото след като той отговори на забележката ѝ за Ню Йорк, тя го попита дали напълно се е откъснал от Юга.

– Да се откажа от Юга, от клетия, опустошен и скъп Юг? Да не дава бог! – възкликна Базил Рансъм.

Тя го погледна по-нежно.

– Предполагам, че е напълно естествено да обичате дома си, но се опасявам, че според вас аз не обичам много своя. Вече доста време идвам тук за съвсем кратко. Госпожица Чансълър ме погълна, няма никакво съмнение. Но все пак е жалко, че не съм с нея днес.

Рансъм не направи никакъв коментар. Не можеше да каже на госпожица Тарант, че ако е била там, той не би могъл да я посети. Не че не беше способен на лицемерие, защото когато тя го попита дали е виждал братовчедка ѝ предната вечер, той отговори, че изобщо не я е виждал, а тя възкликна искрено и се изчерви:

– О, да не искате да кажете, че не сте ѝ простили?

Той си лепна невинно изражение, колкото да продължи да разпитва:

– За какво да ѝ простя?

Верена поруменя от отговора си:

– О, забелязах как се чувстваше тя тогава, в дома си.

– Как се чувстваше? – попита Базил Рансъм с присъщата мъжка предизвикателност.

Не знам дали успя да провокира Верена, но тя отвърна по-скоро разпалено, отколкото логично:

– О, вие буквално ни заляхте с презрението си. Видях как подейства това на Олив. Изобщо ли няма да я посетите?

– Ами, ще видим. Тук съм само за три-четири дни – усмихна се Рансъм, както се усмихват мъжете, когато дават напълно незадоволителен отговор.

Вероятно Верена се поддаде на провокацията, защото колкото и да бе далеч от раздразнението, след малко тя отговори доста предпазливо:

– Може би е по-добре да не ходите, ако изобщо не сте се променили.

– Изобщо не съм се променил – увери я младият мъж все още усмихнат, облегнал лакти върху ръкохватките на креслото си, вдигнал малко рамене и сключил слабите си мургави ръце пред тялото си.

– Приемам посетители, които са настроени много враждебно! – съобщи му Верена, като че ли тази новина не би могла да я разтревожи. После додаде: – В такъв случай откъде разбрахте, че съм тук?

– Госпожица Бърдзай ми каза.

– О, радвам се, че сте я посетили – възкликна момичето разпалено като преди.

– Не съм я посетил, срещнах я на улицата, когато си тръгваше от дома на госпожица Чансълър. Поговорихме, докато я изпращах. Минах оттам, защото знаех, че е на път за Кеймбридж, а и бездруго се канех да дойда да ви видя... ако успея да ви намеря.

– Ако успеете... – повтори Верена.

– Да. В Ню Йорк госпожа Луна ми каза, че живеете някъде тук, и аз бях решил да опитам да ви намеря.

Трябва да осведомим читателя, че Верена с огромно удоволствие научи за трудното поклонение, което бе предприел посетителят ѝ (прекрасно знаеше какво е отношението на жителите на Бостън към пътешествие до академичното предградие през зимата) въпреки слабите изгледи за успех, но удоволствието ѝ беше примесено и с други чувства или поне с усещането, че положението не е толкова простичко, колкото е бил животът ѝ до този момент. Имаше нещо оскърбително във факта, че господин Рансъм най-неочаквано е предпочел да се срещне с жена, която не му е никаква, пред среща с Олив Чансълър, която му беше кръвна роднина. Верена вече познаваше Олив достатъчно добре, за да не желае да сподели с нея за срещата, но въпреки това би било необичайно да скрие от нея, че е прекарала един час с господин Рансъм по време на негово кратко посещение в Бостън. Беше прекарвала време и с други господа, които Олив не бе виждала, но това беше различно, защото приятелката ѝ беше осведомена и не даваше пет пари за тези хора – само дето в този случай не беше така. Верена прекрасно си представяше колко щеше да се притесни Олив. Беше говорила за господин Бъридж, за господин Пардън и дори за господа от Европа, но никога (освен през първите дни преди година и половина) не беше споменавала господин Рансъм.

Въпреки това имаше причини за желанието на Верена той или да отиде да се срещне с Олив, или да стои настрана от нея, а отговорността да пази в тайна факта, че той я беше потърсил, ѝ се стори още по-голяма, защото що се отнася до срещата с господин Рансъм... ами, тя ѝ беше доста приятна. Верена го помнеше прекрасно след предишните им две срещи, колкото и повърхностен да бе контактът им. Спомняше си за него от време на време и се питаше дали би продължила да го харесва, ако го познаваше по-добре. Сега, двайсетина минути след началото на срещата им, вече го бе поопознала и установи, че той е странен, но доста приятен. И със сигурност не искаше посещението му да бъде помрачено от намек за неприятни последици. Затова тя отмести поглед при споменаването на името на госпожа Луна и изпита облекчение.

– А, да, госпожа Луна. Очарователна е, нали?

Рансъм се поколеба, преди да отговори;

– Ами не, според мен не е.

– Би трябвало да ви допада – тя мрази нашето движение!

И Верена продължи да го отрупва с въпроси за блестящата Аделайн: дали я виждал често, дали тя излизала много, дали била популярна в Ню Йорк, дали я намирал за красива. Той отговаряше, доколкото му бе възможно, но скоро си позволи да отбележи, че не е дошъл в Монаднок Плейс да говори за госпожа Луна, в резултат на което, за да смени темата (както и за да изпълни задължението си да прояви вежливост), заговори за родителите на Верена, изрази съжаление, че госпожа Тарант е боледувала, и опасение, че няма да има удоволствието да я види.

– Вече е много по-добре – увери го Верена, – но лежи. Дълго прекарва в леглото, когато няма какво друго да прави. Мама е много особена – додаде тя след малко, – лежи, когато е щастлива и здрава, а когато е болна, обикаля из цялата къща. Ако я чувате да снове по стълбите често-често, значи, положението е много сериозно. Ще ѝ бъде много интересно да ѝ разкажа за вас, когато си тръгнете.

Рансъм погледна часовника си:

– Надявам се, че не ви задържам прекалено и не ви откъсвам от нея.

– О, не, тя обича посетители дори когато не може да се срещне с тях. Ако не ѝ беше толкова трудно да става, вече да е слязла при нас. Сигурно ѝ липсвам, напоследък бях много заета. Да, така беше, но тя знае, че е за мое добро. Готова е на всякакви жертви в името на любовта.

Рансъм откликна на обзелия го порив и попита:

– А вие? Вие готова ли сте на жертви?

Верена отново го удостои с блесналия си непринуден поглед.

– Дали съм готова на жертви в името на любовта ли? – Позамисли се и додаде: – Не знам дали имам право да отговоря, защото никога не са ме молили. Не помня някога да съм правила жертва, поне не важна.

– Боже! Явно сте водили щастлив живот!

– Щастливка съм, съзнавам го. Направо не знам какво да правя, като си помисля колко силно страдат някои жени. Но не бива да говоря за това – продължи тя и усмивката ѝ се върна. –Ако сте противник на движението ни, надали ви се слуша за женското страдание.

– Женското страдание е страдание за цялото човечество – отвърна Рансъм. – Смятате ли, че има движение, способно да го прекрати – или пък лекции во веки веков? Ние сме родени да страдаме и трябва да го понесем с достойнство.

– Обожавам героизма! – вметна Верена.

– А що се отнася до жените – продължи Рансъм, – те разполагат с източник на щастие, който е недостъпен за нас: съзнанието, че присъствието им тук, на земята, облекчава наполовина бремето на нашето страдание.

Верена си помисли, че изказът му е много красив, макар да ѝ прозвуча като празнословна софистика. Би искала да чуе преценката на Олив по този въпрос. Но тъй като в момента не бе възможно, тя заряза темата (беше станала доста неспокойна, откакто беше научила, че той е пренебрегнал Олив, за да посети нея) и без всякаква връзка попита младия мъж дали познава някой друг в Кеймбридж.

– Никой, уверявам ви, за пръв път идвам тук. Привлече ме единствено вашият образ, а увлекателният ни разговор ще бъде единствената ми връзка оттук нататък с това място.

– Жалко, че не можем да проведем още няколко – умислено отбеляза Верена.

– Още няколко разговора ли? Бих бил неописуемо радостен!

– Ще общуваме отново. Видяхте ли колежите, докато идвахте насам?

– Мярнах няколко внушителни сгради. Може да ги огледам по-добре на връщане към Бостън.

– О, да, трябва да ги видите – напоследък там стана много по-хубаво. Разбира се, най-интересен е животът вътре, но и архитектурата е забележителна. Ако човек не е виждал европейската архитектура. – Тя се смълча, погледна го с блеснал поглед и продължи бързо като човек, който се готви да направи малък скок: – Ако ви се разхожда, с радост бих ви ги показала.

– Да се поразходим заедно... за да ми покажете сградите? – повтори Рансъм. – Скъпа госпожице Тарант, за мен би било огромна привилегия... най-голямото щастие в живота ми. Какво прекрасно хрумване, а вие сте идеалният водач!

Верена се изправи и го помоли да я изчака – щяла да отиде да си сложи шапката. Неподправената дружелюбност на предложението ѝ събуди у него ново усещане. Нямаше откъде да знае, че веднага след като отправи предложението си (макар и да се бе поколебала и да го бе обмислила кратко и усилено), тя реши, че е необяснимо безразсъдна. Действаше, тласкана от някакъв импулс, и му се беше подчинила напълно съзнателно. Чувстваше се като момиче, извършило първата си простъпка. Вече беше правила много неща, които мнозина биха преценили като простъпки, но в нейното съзнание ни най-малко не беше така. Беше ги направила добросъвестно и с удивително спокойствие. Наглед безобидното и предложение да се разходят заедно с господин Рансъм наистина имаше други цели, то задълбочаваше двойствеността на положението ѝ, защото тя предвиждаше нещо, за което предстои да разкажа. След като не трябваше Олив да узнава за срещата им, това продължение на разговора им щеше да задълбочи тайната. Въпреки това, макар да забелязваше как чудовищната им малка тайна се раздува, Верена не съжаляваше, че излиза с братовчеда на Олив. Както вече казах, обзе я безпокойство. Отиде са си сложи шапката, но на прага спря, обърна се към госта си и на бузите ѝ мигом се появи по една трапчинка:

– Предлагам го, защото ми се струва, че съм длъжна да сторя нещо за вас в замяна – каза тя. – Да седите тук с мен е просто нищо, а не можем да ви предложим нищо друго освен гостоприемството си. Пък и навън е прекрасен ден!

Скромността и прелестта на това кратко обяснение, усещането за неизречена молба, за желанието всичко да е както трябва, оставиха своето ухание подире ѝ, когато тя излезе. Под въздействието на думите ѝ Рансъм закрачи из стаята с ръце в джобовете си. И през ум не му мина да посегне отново към книгата за госпожа Фоут. Замисли се по силата на какъв каприз на съдбата това очарователно създание държи речи по разни сцени и живее от милостинята на Олив Чансълър, както и дали може да наречеш същество като нея бъбривка и подлизурка. Освен това тя беше смущаващо красива. И това стана още по-очевидно, когато тя се върна издокарана за разходката им. Излязоха от къщата и когато закрачиха, той се бе запитал по-рано сутринта как да се възползва по достойнство от това съчетание от мекота и ефирен покой – покой, който днес сякаш бе пропил въздуха край него. И отговорът му хрумна сега – като направи точно каквото правеше в момента, това бе най-големият празник.

XXV

Минаха по две-три тесни и къси улички, които със схлупените дървени къщурки и с дъсчените си дворове бяха като направени от местния дърводелец и сина му – невзрачен, безмълвен и междинен район, – и излязоха на дълга, широка улица с тротоар от червени тухли, от двете стани на която имаше нови вили, доверчиво обърнати към минувачите. Новата боя на самостоятелните къщи лъщеше отдалеч в прозирния въздух, а постройките бяха увенчани с малък купол или белведер, веранда с колони отпред – празна, тъй като зимно време животът течеше предимно вътре, с един или два еркерни прозореца отстрани и декоративни корнизи, конзоли и дървени орнаменти. Повечето къщи имаха високи основи, които ги издигаха над неуместни огради или парапети, над целия свят всъщност. Рансъм забеляза, че номерата на къщите са написани на сребристи табелки, закрепени на стъклото над вратата (забелязал беше същото, докато с Олив крачеха в квартала на госпожица Бърдзай в Бостън), с толкова големи цифри, че да ги виждат дори хората, които минават с конски впрягове по средата на улицата. Много от къщите от двете страни дължаха идентичността си тъкмо на тези лъскави табелки. По широката улица в момента се движеше само един конски впряг – почти единственото нещо, което оживяваше гледката, която Рансъм прецени като впечатляваща заради нейния простор и изчистеност и заради внушението за строгите делови навици на хората, скрити от погледа. Докато крачеше рамо до рамо с Верена, той я попита за Женската конвенция предната година – дали са свършили добра работа и дали ѝ е било приятно.

– Какво ви интересува каква работа сме свършили? – попита момичето. – Вие изобщо не се интересувате от това.

– Имате погрешна представа за отношението ми. Не харесвам движението ви, но много се страхувам от него.

В отговор Верена се засмя искрено.

– Надали се страхувате толкова.

– Дори най-храбрите мъже се боят от жените. Няма ли поне да ми кажете дали ви е било приятно? Научих, че сте предизвикали огромна сензация, че сте се прославили.

Верена никога не подминаваше споменаване на своите способности, на красноречието си. Тя прие думите му много сериозно, без смущение и без възражения, напълно непринудено като същинска Минерва.

– Мисля, че привлякох доста внимание. Разбира се, Олив точно към това се стреми – то проправя пътя за бъдещата ни работа. Изобщо не се съмнявам, че съм стигнала до сърцата на мнозина, които иначе не бихме спечелили. Смятат, че точно там съм най-полезна – да привличам аутсайдери, хора, които имат предразсъдъци или не се замислят над нищо, освен ако не е развлекателно. Аз привлякох вниманието им.

– И аз спадам към тази група – каза Рансъм. – Нима не съм аутсайдер? Дали щяхте да докоснете и мен, дали щяхте да привлечете моето внимание?

Верена повървя мълчаливо – той чуваше тихото потропване на ботите ѝ по тухлите. После каза, вперила поглед право напред:

– Мисля, че вече мъничко съм го привлякла.

– Несъмнено! Събудихте у мен огромно желание да ви противореча!

– Е, това е добър признак.

– Сигурно е било много вълнуващо... имам предвид на Конвенцията – продължи Рансъм малко по-късно. – Подобни неща много ще ви липсват, ако се върнете в стария строй.

– Стария строй, както уместно го нарекохте, когато са клали жените като овце! О, онази седмица миналия юни премина вълнуващо! Имаше делегати от всеки щат, от всеки град. Живеехме сред общност от хора и идеи, атмосферата беше наситена, времето бе прекрасно, като светулки прелитаха велики мисли и блестящи изказвания. Олив беше настанила в дома си шест прочути жени с възвишени идеали – по две в стая, а вечерно време седяхме на отворени прозорци в салона ѝ, любувахме се на залива с потрепващите върху водата светлинки и обсъждахме случилото се сутринта, речите, събитията, новия принос към каузата ни. Проведохме няколко много сериозни обсъждания, които би било полезно да чуете вие или който и да е мъж, убеден, че не сме способни да обсъждаме важни проблеми! След това хапвахме нещо освежаващо – изядохме огромно количество сладолед! – възкликна Верена, която редуваше веселостта със сериозност, почти с екзалтираност, по начин, който в очите на Базил Рансъм беше невероятно и очарователно оригинален. – Паметни вечери! – додаде тя между смеха и въздишката.

Описанието, което тя направи на Конвенцията, извика жива картина пред очите му, той си представи препълнената и гореща зала, която не се съмняваше, че е била пълна с авантюристи, дошли да слушат разпалените жени с развързани връзки на бонетата, чиито тънки гласчета звучаха колкото пронизително, толкова и безполезно. Ядоса се, разгневи се още повече, задето не може да проумее защо очарователното създание, което крачеше до него, се е забъркало с такива хора, защо се ръга с лакти в тълпата, защо им подражава ревностно, защо полага усилието да аплодира и да надава възгласи, защо участва в многословното повтаряне на безумия. А най-лошото от всичко беше, че тя толкова точно изразява възгледите на това сборище, че то я аплодира с прегракнало гърло и цялото просташко множество я въздига в ранг царица на събитието. Едва впоследствие отсъди, че гневът му е необоснован, защото не е негова работа как госпожица Тарант пилее енергията си, пък и нищо друго не би могло да се очаква от нея. Засега обаче още не разсъждаваше така и единственото, което виждаше Рансъм, бе, че спътницата му ужасно се заблуждава.

– Е, госпожице Тарант – поде той с много по-сериозен тон, – принуден съм да направя болезнения извод, че вие сте погубена.

– Погубена ли? Вие сте погубен!

– О, знам какви жени гостуват в дома на госпожица Чансълър, представям си цялата ви групичка, докато сте се любували на залива! Самата мисъл ме потиска.

– Бяхме прекрасна и интересна група и щяхме да се снимаме, ако ни беше останало време – отговори Верена.

Което пък го накара да я попита дали някога се е подлагала на този процес и тя отвърна, че някакъв фотограф я увещава още откакто се е върнала от Европа, че му е позирала и че в някои бостънски магазини се продава нейна снимка. Даде му тази информация съвсем непринудено, без да претендира, че познава темата, всъщност говореше доста уважително, като за нещо важно. А когато той заяви, че веднага щом се върне в града, трябва да отиде да си купи една снимка, Верена отвърна само:

– Е, гледайте да си изберете хубава!

Той не беше изгубил надежда тя да му подари снимка, на която отдолу е написано името ѝ – придобивка, която много повече би предпочел, ала явно на нея не ѝ бе хрумнало и сега, докато продължаваха да се разхождат, мислите ѝ поеха в друга посока, което стана ясно от факта, че след известно мълчание тя неочаквано пророни:

– Е, това доказва, че ползата от мен е огромна!

Той я гледаше, чудейки се какво има предвид, а тя му обясни, че става дума за бляскавия ѝ успех на Конвенцията.

– Това доказва, че от мен има огромна полза – повтори Верена, – а това е единственото, което ме интересува.

– Ползата от една мила жена е да направи някой почтен мъж щастлив – каза Рансъм с напълно съзнателна назидателност.

Беше толкова явна, че тя спря насред широката улица и го погледна с блеснал поглед.

– Знаете ли какво ме озадачава, господин Рансъм? – възкликна тя. – Интересувате се от мен не защото възгледите ни са противоположни – ни най-малко. Интересувате се от мен лично!

Невероятно момиче – изрече думите с невъзмутимо изражение, без следа от кокетство или друго осезаемо намерение да подмами младия мъж да каже още нещо.

– Интересът ми към вас... интересът ми към вас... – поде той, поколеба се и млъкна. – Той не намалява поради факта, че го открихте!

– Е, така е по-добре – продължи тя, – защото не е нужно да спорим.

Базил посрещна със смях начина, по който тя реши въпроса. Вече бяха стигнали до разнородна група от най-различни сгради: параклиси, спални помещения, библиотеки, зали, пръснати сред стройни дървета в пространство, оградено само с ниска дървена ограда (защото Харвард не познава нито завистта, нито достойнството на високите стени и охраняемите входове) – най-известния университет в Масачусетс. Дворът на колежа беше пресечен с многобройни пътеки, по които в определени часове през деня между колежите се стрелкаха поне хиляда студенти с младежка стъпка и учебници под мишница. Верена Тарант познаваше университета, както призна пред спътника си – не за пръв път развеждаше очарован посетител из местните забележителности. Базил Рансъм я следваше от едно място до друго, възхищаваше се на всичко, а някои от постройките наистина му се сториха невероятно чудати и вдъхващи респект. Най-много му допаднаха старите сгради от червени тухли – следобедното слънце озаряваше в жълтеникаво приятните им фасади, по прозорците им се виждаха саксии и ярки пердета, излъчваха схоластичен покой и в тях младият южняк долови дъх на стара традиция, на древност.

– Тук трябваше да дойда! – възкликна той пред очарователната си екскурзоводка. – Щеше да е прекрасно, ако бях учил тук!

– Да, мисля, че се чувствате у дома си на всяко място, където е пълно със стари предразсъдъци – отвърна тя лукаво. – По позицията ви относно нашата кауза съдя, че споделяте суеверията на старите книжни плъхове. Трябвало е да завършите някой от средновековните университети, която видяхме отвъд океана – в Оксфорд, Гьотинген или Падуа. Техният дух много щеше да ви допадне.

– Не знам за онези стари места – отвърна Рансъм. – На мен и тук щеше да ми е добре. Има и още едно предимство – вие щяхте да сте съвсем наблизо.

– О, надали щях да ви виждам често у дома! Идвате сега, докато живеете в Ню Йорк, но ако бяхте тук, нямаше да го правите. Винаги става така.

С тази забележка Верена се запъти към библиотеката, където въведе спътника си така, сякаш лично познава това свято място. Постройката, умалено копие на параклиса на Кингс Колидж в по-големия Кеймбридж, е респектираща и богата институция. Докато стоеше в светлата и спокойна вътрешност на топлата читалня, наситена с мириса на старо мастило и стари подвързии, и рееше поглед към високите светли сводове над препълнените с книги галерии, ниши, маси и остъклени библиотеки, където смътно се очертаваха по-ценните съкровища, над бюстовете на благодетели и портретите на изтъкнати личности, над сведените глави на студентите и тихото шумолене на преминаващите куриери – докато обемаше с поглед цялото богатство и мъдрост на това място, той преживя пропуснатата си възможност по-мъчително от всякога. Обаче се сдържа и не даде израз на обзелото го чувство (беше твърде дълбоко за подобно нещо) и след малко Верена го представи на млада дама, своя приятелка, която работеше в каталога и за която бе попитала на влизане друга млада дама зад някакво бюро. Госпожица Кечинг бързо се приближи, поздрави Верена тихо, но почтително, и след малко се зае да обяснява на Рансъм загадките на каталога, състоящ се от стотици картончета, подредени по азбучен ред в огромни шкафове с чекмедженца. Рансъм беше искрено заинтригуван и докато с Верена следваха госпожица Кечинг (тя беше така добра да ги разведе навсякъде), той внимателно огледа русите къдрици на младата жена и нейното одухотворено и загрижено изражение и отбеляза мислено, че тя е въплъщение на жената от Нова Англия. Верена намери сгоден момент да му спомене, че госпожицата е последователка на каузата, и по едно време той се притесни да не би спътницата му да разобличи самия него като един от противниците ѝ. Само че в поведението на госпожица Кечинг (и във въздействието на величествените зали) имаше нещо, което възпираше шумните любезности и подсказваше по-скоро, че ако ѝ бъде поднесено подобно откровение, тя няма да знае под коя буква да го каталогизира.

– Има едно място, на което вероятно деликатността не позволява да заведем човек от Мисисипи – отбеляза Верена след това. – Имам предвид великата сграда, която се извисява над останалите, сградата с красивите кули, които се виждат отвсякъде.

Обаче Базил Рансъм беше чувал за Мемориъл Хол, знаеше и какви спомени се пазят там, знаеше и кое щеше да е най-мъчително за него там. Богато украсената сграда, по-висока от всички останали, беше най-красивото произведение на архитектурата, което беше виждал, и възбуждаше любопитството му през последния половин час. Смяташе, че тухлите са прекалено много, но тази величествена постройка с кули, сводести галерии и посвещения беше единствена по рода си. Не изглеждаше стара, но излъчваше значимост, заемаше огромна площ и се извисяваше внушително в зимния въздух. Беше отделена от останалите колежански постройки и се издигаше на отделен тревист триъгълник. Докато двамата с Верена приближаваха, тя внезапно се закова на място, за да снеме от себе си отговорността.

– Да знаете, че ако не ви допадне онова, което ще видите вътре, вината не е моя.

Той я изгледа усмихнат,

– Нещо против Мисисипи ли има? – попита.

– Ами не, според мен дори не го споменават. Но има възхвала на нашите млади бойци от войната.

– Сигурно пише, че са проявили храброст.

– Да, на латински.

– И наистина е така, знам го от опит – додаде Рансъм. – Явно и аз съм бил доста храбър, след като съм се сражавал с тях – и не за пръв път.

Изкачиха ниските стъпала и влязоха през високата врата. Мемориъл Хол в Харвард има три основни части: едната е амфитеатър за академични цели, втората е просторна трапезария с таван от греди, многобройни портрети и стъклописи като залите в оксфордските колежи, и третата, най-интересната, е висока, затъмнена и строга зала, посветена на възпитаниците на университета, загинали в продължителната Гражданска война. Рансъм и спътничката му обикаляха сградата, като спряха на няколко важни места, но най-дълго се задържаха пред редиците бели табелки, на всяка от които гордо и скръбно беше написано името на студент войник. Въздействието на сградата беше невероятно благородно и тържествено – не е възможно човек да не усети как сърцето му затуптява учестено. Тя е символ на дълг и чест, на саможертва и на личен пример, своеобразен храм на младостта, мъжеството и щедростта. Повечето войници са били млади, предимно в разцвета на силите си, и всички са загинали – тази простичка мисъл се върти в главата на посетителя и го кара да чете с нежност името на всеки човек и място – имена, които често са лишени от друга история – и названията на забравени южни битки. За Рансъм това не беше нито предизвикателство, нито дразнител, имената му вдъхваха уважение, усещане за нещо красиво. Той умееше да бъде великодушен враг и вече напълно забрави за всякакви лагери и враждуващи страни. Обзе го простичката емоция от бойното минало и монументът му се стори въплъщение на този спомен – беше побрал и приятели, и врагове, жертвите на поражението и синовете на победата.

– Много е красиво, но според мен е много ужасно! – Тази забележка на Верена го върна в настоящето. – Наистина е грехота да построиш такава сграда, за да увековечиш едно кръвопролитие. Ако не беше толкова величествена, щях да я разруша!

– Възхитителна женска логика! – отвърна Рансъм. – Ако жените се сражават, както разсъждават, със сигурност и за тях ще строим мемориали.

Верена отговори, че жените ще разсъждават както трябва и няма да се наложи да водят битка, а ще въдворят повсеместен мир.

– Но и тук е много спокойно – додаде тя и се озърна, после седна на ниския каменен перваз, сякаш за да се наслади на въздействието. Рансъм я остави самичка за малко – искаше му се да погледне отново плочките с надписите и да прочете отново имената на няколко битки, в които самият той беше участвал. Когато се върна при нея, тя го посрещна с въпрос, напълно лишен от връзка с тържествената обстановка на това място.

– След като госпожица Бърдзай знае, че ще дойдете да ме посетите, няма ли да каже на Олив? И тогава няма ли Олив да заключи, че я пренебрегвате?

– Пет пари не давам какво ще заключи. Така или иначе, помолих госпожица Бърдзай като лична услуга да не споменава, че сме се срещнали – додаде Рансъм.

Верена се умълча за миг.

– Логиката ви е досущ като женската. Променете намерението си и отидете да се видите с нея – продължи тя. – Сигурно ще си бъде у дома, когато пристигнете на Чарлс Стрийт. Ако преди се е държала малко странно и сковано с вас (сигурна съм, че е било така), сега ще е различно.

– И защо ще е различно?

– О, тя ще бъде по-лежерна, по-мека, по-сърдечна.

– Не ми се вярва – възрази Рансъм и усмивката изобщо не намали скептицизма му.

– Тя е много по-щастлива сега – може да си позволи да не ви обръща внимание.

– Да не ми обръща внимание ли? Прекрасен довод да накарате един господин да посети дама!

– Ще бъде по-великодушна, защото вече се чувства по-успяла.

– Защото е извела вас на преден план ли? О, сигурен съм, че това значително я е разведрило, пък и вие сте ѝ повлияли много силно. Но тук натрупах прекрасни впечатления и не ми се иска да добавям към тях друго, което няма да бъде прекрасно, както и да ми го представяте.

– О, тя непременно ще узнае, че сте били тук – увери го Верена.

– Как, освен ако вие не ѝ кажете?

– Аз ѝ казвам всичко – призна момичето и тутакси се изчерви.

Той стоеше пред нея и проследяваше с бастуна си очертанията на мозайката, съзнавайки, че само за миг са се сближили още повече. Обсъждаха делата си, които нямаха нищо общо с героичните символи край тях, но делата им внезапно бяха станали толкова сериозни, че изведнъж изглеждаше напълно уместно да се намират точно тук за целта. Двамата приемаха различно факта, че срещата им трябва да остане тяхна тайна. На Рансъм му се струваше, че да я помоли за това би било волност, пък и той не се тревожеше чак толкова дали Верена ще го стори. Ако обаче самата тя предпочиташе да постъпи така, нейната благосклонност щеше да стане причина той да прецени експедицията си като успешна.

– О, значи, можете да ѝ кажете и това! – отбеляза той малко по-късно.

– Ако не го сторя, ще е за пръв път... – отвърна Верена и замълча.

– Трябва да уредите въпроса със съвестта си – продължи Рансъм през смях.

Излязоха от залата, слязоха по стълбите и напуснаха Делтата – така наричаха тази част от територията на колежа. Следобедът клонеше към края си, но въздухът беше изпълнен с розово сияние и се усещаше хладен и свеж мирис, полъх от пролетта.

– Е, няма да кажа на Олив, ако се разделим тук – каза Верена, спря на пътеката и му подаде ръка за сбогом.

– Не разбирам. Какво общо има това? Пък и нали казахте, че трябва да ѝ кажете? – додаде Рансъм. Докато си играеше с нея така, докато се наслаждаваше на явното ѝ колебание, той донякъде съзнаваше мъжката бруталност, която го тласкаше да подложи на изпитание наглед безграничната ѝ добронамереност. Верена отговори без никакво възмущение:

– Е, искам да съм свободна да постъпвам както намеря за добре. Ако трябва да запазя това за себе си, не бива да има нищо повече... наистина не трябва, господин Рансъм.

– Нищо повече? Защо, опасявате ли се, че ще има... ако просто ви изпратя до вкъщи?

– Трябва да се прибера сама, да побързам да се върна при майка си – гласеше отговорът ѝ. И отново протегна ръка, макар че той не я бе поел първия път.

Разбира се, сега Рансъм се ръкува с нея и дори задържа ръката ѝ за миг. Не му допадаше да го отпращат и се опитваше да измисли повод да остане.

– Госпожица Бърдзай каза, че ще ме спечелите за каузата, но още не се е случило – хрумна му да каже.

– Още не се знае, почакайте малко. Моето въздействие е особено, понякога се усеща много по-късно! – Верена произнесе думите с шеговита тържественост, но после бързо додаде съвсем сериозно: – Искате да кажете, че госпожица Бърдзай ви го е обещала?

– О, да. Като говорим за въздействие, само да бяхте видели с какво влияние се сдобих аз върху нея!

– Е, каква полза да съобщя на Олив за посещението ви?

– Знаете ли, според мен тя се надява да не го направите. Убедена е, че ще ме спечелите за каузата тайно, за да изгрея изненадващо от мрака на Мисисипи като първокласен нов съмишленик – много ефективно и драматично.

Верена поразяваше Базил Рансъм с прямотата си, но понякога непосредствеността ѝ му се струваше притворна.

– Ако бях убедена, че резултатът ще е такъв, може би щях да направя изключение – отбеляза тя, сякаш в крайна сметка този резултат е възможен.

– О, госпожице Тарант, вие, така или иначе, ще ме спечелите достатъчно за каузата – каза младият мъж.

– Достатъчно ли? Какво искате да кажете?

– Достатъчно, за да ме направите ужасно нещастен.

Тя се взря в него за миг, явно неразбиращо, но после наслуки му отвърна язвително, обърна се и пое към дома си. Отговорът ѝ гласеше, че така му се пада, нека да е нещастен – изявление, което не я обвързваше с нищо. Когато се върна в Бостън, той си даде сметка, че изгаря от любопитство да узнае дали тя го е издала на госпожица Чансълър. Можеше да узнае чрез госпожа Луна – това би могло да го принуди отново да се види с нея. Олив би споменала на сестра си в писмо, а Аделайн би повторила оплакването ѝ. Може би дори щеше да му направи сцена, която за него щеше да е проява на личното му нещастие, което беше предрекъл пред Верена Тарант.

XXVI

"В дома на госпожа Хенри Бъридж, сряда вечер, 26 март, в девет и половина." След като получи картичка с тези думи, Базил Рансъм се яви във въпросната вечер в дома на дама, за която никога не беше чувал. Ала представянето на причините и следствията няма да е пълно, ако не спомена, че в левия ъгъл на картичката пишеше също: "Обръщение от госпожица Верена Тарант". Доби представа (предимно от вида и дори от уханието на релефното картонче), че госпожа Бъридж принадлежи към аристократичното общество и за него беше голяма изненада да се озове в такава среда. Чудеше се какво е накарало толкова изтъкната гражданка да му изпрати поканата – явно Верена Тарант бе помолила той да присъства. Госпожа Хенри Бъридж, която и да беше тя, я е попитала дали не иска да присъстват и някои от приятелите ѝ и тя беше отговорила: "О, да", и бе споменала и него сред щастливите избраници. Дала е адреса му на госпожа Бъридж, защото той фигурираше в краткото писъмце, което изпрати до Монаднок Плейс скоро след завръщането си от Бостън, за да благодари на госпожица Тарант за очарователния един час, прекаран с нея в Кеймбридж. Не отговори на писмото му, но картичката на госпожа Бъридж беше подобаващ отговор. Подобно послание изискваше ответ и ето, че вечерта на двайсет и шести март той се качи в трамвая, който щеше да го откара до ъгъла в съседство с дома на госпожа Бъридж. Рансъм почти никога не посещаваше вечеринки (почти не познаваше хора, които дават вечеринки, макар че госпожа Луна го беше запознала с този-онзи) и беше сигурен, че това е светско събитие, което няма нищо общо със среднощните мероприятия у госпожица Бърдзай, макар че той беше готов да изтърпи всякакво социално неудобство, само и само да види Верена Тарант на подиума. Защото със сигурност щеше да има подиум – частен или публичен, – след като достъпът става чрез билет, пък макар и безплатен. Носеше го в джоба си, готов да го представи на входа. Нужно ми е малко време да обясня противоречието на читателя, но желанието на Базил Рансъм да присъства на някое от обичайните изпълнения на Верена не бе отслабнало поради факта, че не е съгласен с възгледите ѝ и смята цялата тази работа за жалка измишльотина. Вече я разбираше прекрасно (след посещението си в Кеймбридж), разбра, че тя е честна и неподправена. Да, във вените ѝ течеше кръв от шарлатанин и си беше втълпила нелепата мисъл, че малките момиченца са способни да оглавят цели движения, но въодушевлението ѝ беше искрено, илюзиите ѝ бяха бистри като роса, а що се отнася до манията да се изявява публично, внушавана ѝ от хора, които я използваха, Базил Рансъм я смяташе за налудничава. Верена беше трогателна и простодушна жертва, която не подозираше какви пагубни сили я тласкат към гибел. С представата за гибел в съзнанието на младия мъж вече беше свързана и представата за спасението ѝ – доста смътна и непълна. Тъкмо за да се увери, че очарованието ѝ е неподправено, а грешките и нелепото ѝ поведение са просто резултат от неудачно стечение на обстоятелствата, той направи усилие да я види в положение, в което най-малко му се искаше да си я представя. Това щеше да му бъде предостатъчно, за да се увери, че Верена е човек, който заслужава неограничен кредит от нежно състрадание. Той очакваше да страда и беше готов да страда с упоение.

Когато прекрачи прага на госпожа Бъридж, у него не остана и капчица съмнение, че е попаднал във висшето общество. Негов поразителен представител беше набитата и грозна възрастна жена, облечена в ярки цветове и искрящи бижута на доста разголената гръд, която стоеше на вратата на първата стая и с която се ръкуваха хората, преди да влязат. Рансъм я удостои с южняшки поклон, а тя го увери колко се радва да го види, преди хората зад него да го побутнат напред. Той се остави на потока и се озова в просторен салон, където беше пълно с цветя, лампи и гости, имаше още усмихнати дами с лъскави бижута и разголена гръд. Несъмнено това беше висшето общество, защото Рансъм не познаваше нито един човек. По стените на салона имаше картини – дори таванът беше изрисуван и рамкиран. Хората се побутваха, промушваха се, напредваха и отстъпваха, оглеждаха се един друг с най-различни изражения: понякога любезно, друг път равнодушно или пък със сурово, почти жестоко изражение, помисли си Рансъм. Понякога неочаквано кимаха и правеха гримаси, промърморваха нещо неразбираемо, последвано от бърза реакция, от леко смръщване. Вече бе напълно сигурен, че се намира сред каймака на обществото. Тълпата го отнесе още по-напред и той видя още един салон след първия, в който беше влязъл, където имаше импровизирана сцена, застлана с червен плат, и огромен брой столове, подредени в редици. Усети, че хората го гледат и че се споглеждат помежду си, всъщност повече второто, и се запита дали видът му издава с нещо, че е там по изключение. Не съзнаваше колко се извисява над другите главата му, нито че мургавата му кожа, издължените му очи и правата черна коса, подобна на лъвска грива, за която споменах в първите страници на нашия разказ, го отличават от множеството дотолкова, че се превръщат в тема за обсъждане – предимство във висшето общество. Имаше обаче и други теми, както стана ясно от откъслечен разговор между две дами, стигнал до ушите му, докато стоеше, обзет от копнеж, и се чудеше къде ли е Верена.

– Член ли сте? – попита едната дама другата. – Не знаех, че сте се присъединили.

– О, не съм, нищо не би ме убедило.

– Не е честно – идвате за развлечение, но не поемате отговорност.

– На това ли казвате развлечение! – възкликна втората.

– Не е нужно да ни оскърбявате, иначе няма да ви поканя повече – предупреди първата.

– Мислех, че става дума за самоусъвършенстване, за рафиниране на ума, нищо повече. Жената тази вечер е от Бостън, нали?

– Да, струва ми се, че е пристигнала специално за целта.

– Изглежда, сте доста отчаяни, след като търсите развлечения в Бостън.

– Там има същата общност, но не съм чувала да канят някой от Ню Йорк.

– Не, разбира се, въобразяват си, че имат всичко. Но нима животът не се превръща в бреме, ако мислиш какво би могъл да притежаваш?

– О, не. Ще поканя професор Гугенхайм – ще говори за Талмуда. Трябва да дойдете.

– Ще дойда – увери я втората дама, – но нищо не може да ме убеди да стана редовен член.

Каквото и да означаваше този загадъчен разговор, Рансъм споделяше мнението на втората дама, че редовното членство е същински кошмар, и се възхищаваше на нейната независимост от този притворен свят. По-голямата част от хората вече се бяха отправили във вътрешното помещение – хората се настаняваха по столовете срещу празната сцена. Той стигна до широката врата и установи, че стаята представлява музикален салон, декориран в бяло и златно, с излъскан под и мраморни бюстове на композитори върху конзоли, закрепени за тънки панели. Той обаче се поколеба дали да влезе, защото се притесняваше да седне, и забеляза, че дамите се разполагат първи. Върна се в първия салон, за да изчака публиката да се събере, защото знаеше, че дори да е най-отзад, ще може да проточи шия, и не щеш ли, погледът му попадна върху Олив Чансълър. Тя седеше малко встрани от хората, в ъгъла на стаята, и гледаше право към него, но щом усети, че я е забелязал, сведе очи, без да издава, че го е познала. Рансъм се поколеба, но почти веднага се насочи към нея. Беше допуснал, че след като Верена Тарант ще бъде тук, сигурно и Олив ще дойде – инстинктът му подсказваше, че госпожица Чансълър няма да допусне скъпата ѝ приятелка да дойде в Ню Йорк без нея. Твърде възможно беше да страни от него – особено след като бе научила, че той бе избегнал да я види преди седмици в Бостън, но беше длъжен да предположи, че тя ще разговаря с него, докато не получи категорични доказателства за обратното. Беше я виждал само два пъти, но сега си спомни какво стеснение я обзема понякога и като че ли точно това се бе случило в момента. Когато Рансъм застана пред нея, предположението му се оправда – тя беше пребледняла от стеснение, чувстваше се крайно неловко. Не реагира, когато той протегна ръка за поздрав – явно никога повече нямаше да го направи. Вдигна очи към него, когато я заговори, и устните ѝ помръднаха, но лицето ѝ остана мрачно и погледът ѝ блестеше почти трескаво.

Изглежда, стоеше в ъгъла, за да е далеч от хората, и Базил отсъди по поведението ѝ, че се чувства донякъде малко като натрапница почти като самия него. Малкото канапе, на което седеше, имаше форма, на която във Франция казват causeuse[11]. На него имаше място само за още един човек и Рансъм предпазливо я попита дали може да седне до нея. Тя се обърна към него, след като той се настани – по-точно извърна всичко освен очите си, и започна да разтваря и прибира ветрилото си, изчаквайки да премине пристъпът ѝ на стеснителност. Рансъм обаче не изчака, веднага заговори шеговито за срещата им и я попита дали е пристигнала в Ню Йорк, за да агитира народа. Тя огледа стаята – виждаха се най-вече гърбовете на гостите на госпожа Бъридж, а пирамида от цветя върху пиедестал близо до Олив закриваше двамата събеседници и пръскаше ухание във въздуха.

– На тях ли казвате "народ"? – попита тя.

– Нямах никаква представа. Не познавам никого, дори госпожа Бъридж. Просто получих покана.

Госпожица Чансълър не му даде никакви сведения по този въпрос. След малко каза само:

– Винаги ли ходите, където ви поканят?

– Ами хрумна ми, че може да ви срещна тук – отговори галантно младият мъж. – На картичката ми пишеше, че госпожица Тарант ще държи реч, а знам, че вие неизменно я придружавате. Чувал съм от госпожа Луна, че сте неразделни.

– Да, неразделни сме. И точно затова съм тук.

– Значи, ще агитирате висшето общество.

Известно време Олив не откъсна очи от пода, после стрелна с поглед събеседника си.

– Част от живота ни е да ходим навсякъде, да вършим работата си там, където има най-голяма нужда от нея. Свикнали сме да потискаме неприязънта и отвращението си.

– О, според мен е много забавно – отбеляза Рансъм. – Къщата е красива, има и някои доста красиви лица. В Мисисипи няма такъв блясък.

Олив реагираше на всяка негова реплика първо с кратко мълчание, ала явно мъчителната ѝ стеснителност започваше да преминава.

– Успяхте ли в Ню Йорк? Харесва ли ви тук? – попита тя меланхолично, сякаш неизменното ѝ чувство за дълг бе причина да отрони въпроса от устните си.

– О, успех! Не се радвам на успех като вашия с госпожица Тарант, защото поне в моите очи да си главен герой на подобно събиране е огромен успех.

– Приличам ли ви на героя на събитието? – попита Олив Чансълър, без никакво намерение да се пошегува, но въпреки това въздействието беше комично.

– Щяхте, ако не се криехте. Няма ли да отидете в другата стая да чуете речта? Всичко е готово.

– Ще отида, когато ме известят, когато ме поканят. – Думите ѝ прозвучаха доста величествено и Рансъм усети, че нещо не е наред, че тя се чувства пренебрегната. Наблюдението, че е обидчива и по отношение на другите, както и към него, го изпълни с великодушие и той беше напълно склонен да загърби различията им, когато каза:

– О, има предостатъчно време, залата е наполовина пълна.

Тя не отговори на забележката му, а го попита как са майка му и сестрите му и дали има вести от Юг.

– Те щастливи ли са? – попита тя, сякаш го предупреждаваше да не се преструва, че са. Той подмина предупреждението ѝ и отвърна, че има едно щастие, на което винаги могат да разчитат – умението да нямат прекалено високи очаквания и да се опитват да се съобразяват с обстоятелствата. Тя го изслуша крайно сдържано и изглежда реши, че той се опитва да я поучава, защото внезапно го прекъсна:

– Да не искате да кажете, че просто сте прокарали някаква граница и толкова?

Рансъм я изгледа учудено – тя нямаше да престане да го изненадва.

– О, не бъдете сурова с мен – помоли я той с мекия си южняшки акцент. – Не помните ли как ме срязахте, когато ви посетих в Бостън?

– Държите ни в окови, а после, когато започнем да се гърчим от болка, заявявате, че не сме се държали добре! – Тези думи, които изобщо не намалиха удивлението на Рансъм, бяха отговорът ѝ на неговата помирителна реч. Тя забеляза, че той е искрено изумен и че всеки момент ще ѝ се присмее, както беше сторил година и половина преди това (помнеше го, сякаш е било вчера), и побърза да продължи, за да го възпре: – Ако слушате госпожица Тарант, ще разберете какво имам предвид.

– О, госпожица Тарант... госпожица Тарант! – И Базил Рансъм избухна в смях.

В крайна сметка не беше избегнала присмеха и го попита рязко, вече без следа от смущение:

– Какво знаете за нея? Какви наблюдения имате?

Рансъм срещна погледа ѝ и двамата за кратко се взираха един в друг. Знаеше ли тя за разговора му с Верена месец и половина по-рано и дали сдържаността ѝ не се дължеше само на стремежа ѝ да го принуди да признае, че е бил в Бостън след последната им среща, но не се е отбил на Чарлс Стрийт? Сякаш забеляза подозрение, изписано на лицето ѝ, но Олив винаги щеше да бъде подозрителна, когато нещо е свързано с Верена. Ако в този момент ѝ беше казал онова, което би му доставило удоволствие, щеше да отвърне, че знае много за госпожица Тарант, защото неотдавна дълго се е разхождал и е разговарял с нея. Обаче се овладя и си каза, че ако Верена не го е издала, би било много лошо от негова страна той да издаде нея. Приятната мисъл, че неговото посещение в Монаднок Плейс е нещо, което си струва да бъде пазено в тайна, засега бе надвита от съжалението, че не може да покаже на неприятната си братовчедка, че е била пренебрегната.

– Не помните ли, че я чух, когато говореше в дома на госпожица Бърдзай онази вечер? – попита той. – И я видях у вас на следващия ден.

– Много е напреднала оттогава – сухо отбеляза Олив и Рансъм се увери, че Верена е държала езика си зад зъбите.

В този момент някакъв господин си проправи път сред гостите на госпожа Бъридж и застана пред Олив.

– Ако ме удостоите с честта да ме хванете под ръка, ще ви намеря хубаво място в другата стая. Госпожица Тарант скоро ще излезе на подиума. Заведох я в галерията – искаше да види някои картини. В момента е с майка ми – додаде той, сякаш сериозното изражение на госпожица Чансълър издаваше настойчивото ѝ желание да разбере на какво се дължи отсъствието на приятелката ѝ. – Беше малко напрегната, затова прецених, че е по-добре да се разходим.

– За пръв път чувам такова нещо! – отбеляза Олив и се подготви да последва младия господин. Той я увери, че ѝ е запазил най-хубавото място, явно твърдо решен да спечели благоразположението ѝ, да се държи с нея като с важна персона. Преди да я отведе, мъжът се ръкува с Рансъм и отбеляза колко се радва да се запознаят. Базил се досети, че това е домакинът, макар да му беше трудно да повярва, че той е син на едрата дама на вратата. Беше свеж, приятен и красив млад мъж, с ведро и дружелюбно поведение. Препоръча на Рансъм да побърза и да заеме мястото си в другата стая – ако не бил слушал госпожица Тарант досега, значи му предстояло едно от най-големите удоволствия в живота.

– О, господин Рансъм идва само за да обсъжда предразсъдъците си – отбеляза госпожица Чансълър и обърна гръб на своя братовчед.

Той не понечи да си намери място сред хората, които бързо пълнеха музикалния салон, и се задоволи да остане на входа заедно с още няколко господа. Всички столове бяха заети, освен един, към който се бяха запътили госпожица Чансълър и спътникът ѝ, промушвайки се покрай правостоящите до стената. Мястото беше най-отпред, близо до малкия подиум. Всички забелязаха Олив, докато тя вървеше към мястото си, и Рансъм чу как един от господата до него казва на друг:

– Сигурно и тя е една от тях.

Базил потърси с поглед Верена, но тя още не се показваше. Усети как някой лекичко го потупва по гърба, обърна се и видя госпожа Луна, която го бодеше с ветрилото си.

XXVII

– Почти свикнах, че не искате да общувате с мен в дома ми, но ако смятате да ме подминавате и на публични места, по-добре първо ме предупредете.

Тя говореше с дяволита насмешка, но той вече знаеше как да се държи. Беше облечена в жълто и изглеждаше много пълна и весела. Удиви се на безпогрешния инстинкт, с който напипваше слабите му места. Външният салон беше съвсем празен, тя беше влязла през вратата в дъното и беше заварила територията свободна за маневрите си. Той предложи да ѝ намери място, откъдето ще вижда и чува госпожица Тарант, или да ѝ предостави стол, на който да стъпи и да вижда над главите на господата на вратата, но тя отвърна на предложението му с въпроса:

– Да не мислите, че съм тук заради това дрънкало? Не съм ли ви казвала мнението си за нея?

– О, със сигурност не сте дошли заради мен – каза Рансъм, предугаждайки този намек, – защото няма откъде да знаете, че ще идвам.

– Досетих се, имах предчувствие! – заяви госпожа Луна и го изгледа изпитателно и обвинително. – Знам за какво сте дошли – провикна се тя след малко. – Не сте споменавали, че познавате госпожа Бъридж!

– Не я познавам... Не бях чувал за нея, преди да ме покани.

– Тогава защо, за бога, ще ви кани?

Рансъм беше отговорил малко прибързано, бързо се досети, че има причини, поради които е по-добре да си беше мълчал. Все пак успя да замаже грешката си почти толкова бързо:

– Вероятно сестра ви е проявила добрината да поиска покана за мен.

– Сестра ми ли? Друг път! Знам колко ви обича Олив. Господин Рансъм, здравата сте загазили. Тя го бе издърпала навътре в салона, за да не ги чуват хората на прага, и той си помисли, че вероятно е решила да устрои собствено представление във външния салон, което да конкурира обръщението на госпожица Тарант. – Моля ви, да поседнем за момент, никой няма да ни безпокои. Искам да ви попитам нещо конкретно.

Тя го поведе към малкото канапе в ъгъла, където няколко минути по-рано той разговаряше с Олив, и Рансъм я придружи с огромна неохота, скъпейки миговете, които беше принуден да ѝ посвети. Напълно беше забравил как неотдавна си бе представял да прекара живота си в нейната компания, погледна часовника си и направи следното заключение:

– Не възнамерявам да пропускам случващото се там, вътре.

В следващия миг усети, че не биваше да казва и това, обаче беше раздразнен, смутен и просто не се сдържа. Галантният южняк винаги откликва на молбите на една дама, а колкото и да е невероятно никога досега нечия молба не му се беше струвала тъй несъвместима със собствените му желания. Изпадна в неподозирано затруднение, защото госпожа Луна явно смяташе да го задържи тук, колкото успее. Тя огледа стаята все по-доволна, че са останали насаме, и за момента не каза нищо за това колко е невероятно, че го среща тук. Тъкмо обратното, отново започна да се шегува, заяви, че сега, като са го пипнали, няма да го пуснат току-така, ще го принудят да ги забавлява, ще го убедят да изнесе лекция... "Контрасти в живота на Юга" или "Социални особености в Мисисипи" пред Клубни сбирки в сряда.

– И какво, за бога, представляват Клубни сбирки в сряда? Сигурно за това говореха онези дами – отбеляза Рансъм.

– Не знам за вашите дами, но Клубните сбирки в сряда са ето това. Нямам предвид нас двамата, а заблудените същества в другата стая. Това е Ню Йорк, който се опитва да заприлича на Бостън. Културата на метрополиса. Може и да не сте съгласен, но е така. Ето, умълчаха се – игла да пуснеш, ще се чуе как пада. Няма ли някой да отправи молитва? Сигурно Олив страшно се радва, че гледат на нея толкова сериозно. Създали са асоциация и се срещат по домовете си всяка седмица – гледат някакво изпълнение, четат вестник или разясняват конкретна тема. Колкото по-отегчителна и страшна е темата, толкова по-уместна им се струва. Въобразили са си, че това е начинът нюйоркското общество да стане интелектуално. Приели са закон за ограничаване на частните разходи – нали така се казва? – относно вечерите си и хапват само спартанска каша. Не е чак толкова лоша, когато я готвят френските им готвачи. Госпожа Бъридж е сред най-видните членове – една от основателките, струва ми се, и научих, че когато е идвал редът ѝ досега – случва се всяка зима по веднъж за всяка дама, – в дома ѝ слушат много хубава музика. Само че това се счита за жалко увъртане, за измъкване от положението – това развлечение не е за плебейската компания. Затова на госпожа Бъридж ѝ хрумнала екстраординерната идея (как само произнесе това прилагателно госпожа Луна!) да покани това момиче от Бостън. Разбира се, синът ѝ ѝ го е втълпил, запознал се с момичето в Кеймбридж преди години – там живеела Верена, както знаете – и бил доста близък с нея. И понеже той вече не живее там, било му по-удобно да я покани тук. Тя посещава майка му само заедно с Олив. Поканих ги да отседнат у дома, но Олив отказа величествено. Каза, че искали да се настанят някъде, където да имат свободата да посрещат свои "симпатизанти". Затова са в някакъв невъобразим пансион "Новият Йерусалим" на Десета улица. Олив смята за свой дълг да отсяда по такива места. Много се учудих, че е позволила Верена да бъде привлечена от такава светска група, но тя ми обясни, че са решили да не пропускат нито една възможност, че ще сеят семената на истината и в салони, и в работилници, и че ако привлекат за каузата си дори само един човек, значи си е струвало. Точно това правят там – сеят семената, обаче вие няма да сте новият симпатизант, лично ще се погрижа. Срещахте ли вече прелестната ми сестра? Само как се облича, когато реши да протестира срещу труфилата! Изглежда така, все едно е мислела почвата тук за много безплодна и е дошла да я оплоди. Така или иначе, явно не смята, че човек може да се спаси, облечен с френска рокля. Да ви призная, решението на госпожа Бъридж да покани Верена Тарант е лошо измъкване от положението, по-зле е от някоя пошла музика. Защо не покани някоя балерина от "Ниблос", щом толкова ѝ се е искало някоя млада дама да се качи на подиума? Пет пари не дават за идеите на клетата Олив, идват само защото Верена има странна коса, блестящи очи и се държи като асистентка на фокусник. Никога не съм проумявала как Олив се примирява с безвкусното облекло на Верена. Може би дрехите ѝ просто са зле ушити. Май не ми вярвате, но ви уверявам, че кройката е просто революционна, а това е балсам за душата на Олив.

Рансъм се учуди, че според нея той има вид на човек, който не ѝ вярва, защото след първоначалната си неловкост се беше заслушал доста заинтригувано в поднесения от нея разказ за обстоятелствата, довели госпожица Тарант в Ню Йорк. След малко, сякаш като следствие от свои несподелени размисли, той попита:

– Синът на домакинята да не е красив младеж, много учтив, с бяла жилетка?

– Не знам какъв цвят е жилетката му, но обикновено много се умилква. Верена затова е решила, че е влюбен в нея.

– И може би е – отбеляза Рансъм. – Твърдите, че идеята да я поканят била негова?

– О, той обича да флиртува, това е твърде вероятно.

– Може би тя го е променила.

– Не както ѝ се иска, според мен. Семейството притежава огромно състояние и някой ден цялото ще стане негово.

– Да не намеквате, че иска да му надене брачния хомот? – попита Рансъм по южняшки провлачено.

– Мисля, че според нея бракът е компрометирана институция, но все пак в някои случаи той си остава най-доброто – например когато името на господина е Бъридж, а това на младата дама е Тарант. Аз лично не се възхищавам толкова на Бъридж, но подозирам, че тя би грабнала този аристократичен потомък, ако не беше тук Олив. Тя стои между тях, тя иска момичето да си остане мома и най-вече да я задържи при себе си. Разбира се, не дава да се издума за брак и винаги пъха прът в колелото. Може да ви се струва, че присъствието им в Ню Йорк противоречи на казаното от мен, но момичето много се старае и тя трябва да му угажда, да изпълнява желанията му понякога, да хвърля нещо извън борда, за да запази останалото. Изглежда, че господин Бъридж демонстрира доста спорен вкус за един джентълмен, няма спор. Обаче изборът е странен и за една дама – защото клетата Олив безспорно е дама. Тази вечер ясно си личи. Облечена е като продавачка на книги, но е по-изтънчена от всяка друга жена тук. В сравнение с нея Верена изглежда като ходеща реклама.

Госпожа Луна замълча и Базил Рансъм установи, че в другия салон е започнало обръщението на Верена. До тях отдалеч долетя нейният ясен, бистър и звучен глас, превъзходен глас за публични изпълнения. Искаше му се да застане някъде, където ще я чува по-добре, пък и да я вижда дори, затова трепна, с което предизвика изблик на подигравателен смях от страна на събеседницата си. Тя обаче не каза: "Вървете, заблуден клетнико, жал ми е за вас!", само изрази надежда, донякъде дръзко, той да не е дотолкова лишен от галантност, че да остави една дама сама на публично място – така определи госпожа Луна салона на госпожа Бъридж, – след като тя го моли да остане с нея. И се наложи над клетия Рансъм заради неговите южняшки предразсъдъци. Според неговия простичък морален кодекс беше страшна проява на грубост да се оттегли от разговор с една дама на някоя забава, преди друг господин да заеме мястото му – би било безобразно оскърбление за дамата. Другите господа у госпожа Бъридж бяха доста ангажирани и нямаше никакъв шанс някой от тях да му се притече на помощ. Рансъм не можеше да зареже госпожа Луна, но и не можеше да остане при нея и да пропусне единственото, заради което беше положил толкова усилия.

– Нека поне ви намеря място на входа. Може да се покатерите на стол и да се облегнете на мен.

– Много ви благодаря, но предпочитам да се облягам на този диван. И съм твърде изморена, за да се катеря по столове. Освен това за нищо на света не желая Верена или Олив да ме видят как проточвам шия над главите на публиката, все едно умозаключенията им имат някакво значение за мен!

– Още не е време за умозаключения – отбеляза Рансъм страшно сухо и се приведе напред, облегна лакти на коленете си, забоде очи в земята и бледите му бузи поруменяха.

– Моментът изобщо не е подходящ за такива речи – отбеляза госпожа Луна, нагласяйки дантелите си.

– Откъде знаете за какво ще говори тя?

– Досещам се от начина, по който извисява и снижава глас. Звучи страшно глупаво.

Рансъм поседя още пет минути, за които смяташе, че неговият ангел пазител трябва да го възнагради, питайки се как е възможно госпожа Луна да е толкова самодоволна и да не проумява, че си навлича омразата му. Тя обаче по принцип си беше самодоволна. Той се постара да си придаде равнодушен вид и дори се зачуди дали в крайна сметка южняшките порядки са основателни. Със сигурност не бяха предвидили такова положение.

– Ясно е като бял ден, че господин Бъридж смята да се ожени за нея – отбеляза той след минутка. Забележката му беше старателно премислена като прикритие на истинските му преживявания.

Тя не предизвика реакция от страна на събеседничката му и след малко той извърна леко глава и я погледна. В резултат на нещо, което безмълвно се случи между тях, тя рязко каза:

– Господин Рансъм, сестра ми не ви е изпращала покана за това място. Да не би поканата да идва от Верена Тарант?

– Нямам никаква представа.

– След като не познавате госпожа Бъридж, кой друг може да ви е поканил?

– Ако поканата е от госпожица Тарант, мога поне да ѝ засвидетелствам уважение, като я слушам.

– Ако станете от това канапе, ще споделя с Олив подозренията си. А тя е напълно способна да замъкне Верена в Китай или където и да е другаде, далеч от вас.

– И какви са подозренията ви, моля?

– Че двамата си кореспондирате.

– Кажете ѝ каквото пожелаете, госпожо Луна – отговори младият човек с мрачно примирение.

– Виждам, че сте неспособен да отричате.

– Никога не противореча на една дама.

– Ще видим дали мога да ви принудя да излъжете. Срещали ли сте се с госпожица Тарант?

– Къде бих могъл да се срещна с нея? Не виждам чак до Бостън, както се изразихте онзи ден.

– Не сте ли ходили там... на тайно посещение?

Рансъм потръпна едва видимо, но за да го прикрие, в следващия миг се изправи.

– Няма да е тайно, ако ви кажа.

Изгледа я отвисоко и установи, че думите ѝ са били изречени наслуки, не защото знае нещо конкретно. Обаче сега му изглеждаше суетна, егоистична, ненаситна и противна.

– Е, длъжна съм да бия тревога – продължи тя. – Ако ме зарежете де. Така ли се отнася един джентълмен южняк с дама? Подчинете се на желанието ми и ще ви пусна.

– Не ме пускате, като ме принуждавате да остана с вас.

– Такова мъчение ли е за вас? Никога не съм чувала подобна грубост! – възкликна госпожа Луна. – Въпреки това съм твърдо решена да ви задържа, ако мога!

Рансъм чувстваше, че няма как тя да е права, но въпреки това изглежда правдата беше на нейна страна (и това му се струваше доста непоносимо). През цялото време златният глас на Верена мъчително галеше ухото му, при все че не различаваше ясно думите. На госпожа Луна вече явно ѝ беше дошло до гуша, беше стигнала до онзи етап на женската заядливост, когато жената капризничи просто ей така, макар ясно да съзнава лошите последствия.

– Съвсем ви се е завъртяла главата – рече той, свел поглед към нея, и изпита облекчение.

– Искам да ми донесете чай.

– Казвате го само за да ме накарате да се почувствам неловко.

Още недоизрекъл, от салона се разнесоха силни аплодисменти, ръкопляскане на многобройна публика и възгласи от петдесетина гърла "Браво, браво!", които постепенно заглъхнаха. Рансъм целият потръпна, той заряза всичките си скрупули и след като каза на госпожа Луна – все още с церемониална вежливост, – че за жалост, ще трябва да се примири със загубата на доброто ѝ мнение за себе си, ѝ обърна гръб и се запъти към отворената врата на музикалния салон.

– Никога не съм била оскърбявана така! – чу той острото ѝ възклицание, докато се отдалечаваше. Извърна се, докато заемаше мястото си, и видя, че тя още седи на канапето – самичка в осветената от лампата пустиня – и отмъстително мята стрели с очите си. Е, нека сама дойде при него, ако толкова ѝ е нужен, ще я настани на някоя отоманка, откъдето ще вижда всичко. Обаче госпожа Луна остана непреклонна. След малко той установи, че се е оттеглила величествено, и повече не я видя до края на вечерта.

XXVIII

От мястото си прекрасно виждаше музикалния салон зад плътна редица сериозно заслушани мъже. Верена Тарант беше изправена на малкия си подиум, облечена в бяло, с цветя на гърдите. На светлината на лампите върху високи пиедестали от двете страни на сцената червената тъкан под нозете ѝ изглеждаше още по-ярка и на този цветен фон фигурата ѝ излъчваше още повече чистота. Тя се движеше свободно в своята показна изолация, но жестовете ѝ бяха сдържани. Пред нея нямаше маса, не държеше никакви бележки в ръка, а стоеше като актриса в светлините на рампата или като певица, която преде сребриста нишка с гласа си. Имаше голяма опасност това слабичко момиче от провинцията да се провали, опитвайки се да плени няколкостотин преситени нюйоркчани, като просто сподели с тях вижданията си, затова след мъничко Базил Рансъм установи, че я наблюдава със същия трепет, с който би наблюдавал акробатка на трапец високо над главата му. Ала докато я слушаше човек, веднага ставаше ясно, че тя превъзходно владее способностите си, темата и публиката, освен това той прекрасно помнеше предишния път у госпожица Бърдзай и бе в състояние да прецени колко много е напреднала оттогава. Сега изпълнението ѝ беше много по-цялостно, поведението ѝ – много по-уверено, тя сякаш говореше и гледаше публиката си от много по-високо. Гласът ѝ също се бе развил – Базил беше забравил колко красиво звучи той, когато се извиси с пълна сила. Този глас – толкова чист и мелодичен и същевременно толкова естествен и млад – беше природно дарование. Нищо чудно, че Верена бе предизвикала сензация на Женската конвенция, като бе изпълнила противната им зала с тази прелестна музика.

Преди време беше чел за някаква италианска импровизаторка, а тази жена тук беше нейно изтънчено съвременно американско подобие, Корина[12] от Нова Англия, с мисия вместо лира. Най-прекрасното у нея беше нейната сериозност, начинът, по който прелестните ѝ очи обхождат "аристократичната публика" (пред която тя изобщо не се смущаваше), сякаш в опит да я превърнат в едно-единствено разумно същество. Поведението ѝ издаваше, че единственото значимо нещо за нея е да придаде на истината неустоимо убедителна форма. Беше непосредствена и обаятелна, всеки неин поглед и всеки жест бяха част от чистата и огнена страст, която бушуваше в нея. Тя наистина – и това личеше съвсем ясно – превръщаше публиката в един организъм, който живо я следеше на сцената: усмихваха ѝ се, когато тя се усмихваше, оставаха безмълвни и неподвижни, когато тя беше сериозна. Съвсем ясно беше, че развлечението, което по силата на щастливо хрумване госпожа Бъридж беше решила да предложи на приятелите си, ще остане незабравимо в аналите на Клубни сбирки в сряда. На Базил Рансъм му беше приятно да си представя, че Верена го е забелязала в неговото ъгълче. Тя свободно плъзгаше поглед по слушателите си, без да го задържа никъде, но въпреки това един-единствен радостен проблясък, който не изглеждаше като отклонение от нейната нелепа, фантасмагорична и приятна реч, сякаш му даде да разбере, че ѝ е липсвал и че в момента тя се обръща специално към него. Този поглед за него бе предостатъчно уверение, че поканата си да дойде тук е получил по молба на това момиче.

Намираше речта ѝ за нелепа – и как иначе, какво изобщо би могла да означава? Въпреки това девойката беше очарователна, въпреки всички дивотии, с които ѝ бяха напълнили главата. Той постоя там четвърт час и си даде сметка, че не би могъл да повтори казаното от нея – за него то беше безполезно, но въпреки това не бе пропуснал нито едно трептене на гласа ѝ. Вече беше забелязал Олив Чансълър – седеше на предния ред, отляво, в края. Беше с гръб към него, но той различаваше острия ѝ профил, леко приведен и напълно неподвижен. Дори от разстояние той виждаше, че тя е замряла възторжено, че съсредоточено очаква триумфа си. Олив не реагира на няколкото импулсивни опита за аплодисменти, почти незабавно овладени, а подобна сдържаност можеше да се дължи само на непоклатима воля. Успехът се усещаше във въздуха и тя го вкусваше така, както вкусваше и всичко останало – по свой собствен начин. Успехът на Верена беше и неин успех, а Рансъм беше сигурен, че за да бъде триумфът ѝ пълен, той трябваше да попадне в полезрението ѝ. Тогава Олив щеше да се наслади на смущението и объркването му и щеше да го попита безмълвно със студения си поглед: "Още ли мислите, че движението ни е лишено от сила, още ли мислите, че жените са създадени да бъдат робини?". Честно казано, той не изпитваше никакво объркване, убежденията му изобщо не бяха повлияни от факта, че Верена Тарант прикова вниманието му по-силно, отколкото беше очаквал. Прикова вниманието му дотолкова, че смисълът на думите ѝ най-сетне започна да прониква в съзнанието му, заслепено досега от прелестното видение отпред. Някои фрази добиха смисъл за него – призивът ѝ към онези, които все още се съпротивляваха на благотворното влияние на истината. Това бяха предимно подигравателни и скептични мъже, много от които такива непрокопсаници и ленивци, толкова безсърдечни и безмозъчни същества, че нямаше никакво значение какво е мнението му по който и да е въпрос. Ужасно беше, че старата тирания се крепи именно на хора като тях. Имаше обаче и други, чиито предразсъдъци бяха по-силни, по-цивилизовани и с претенцията, че почиват на проучвания и аргументи. Тъкмо те бяха основната цел на Верена, на тях искаше да каже: "Напълно грешите, ще бъдете много по-щастливи, когато успея да ви убедя. Само ми дайте пет минути, седнете и ми позволете да ви задам един-единствен въпрос: "Според вас възможно ли е да успее което и да е общество, ако е основано на организирана неправда?"." Този въпрос искаше да постави Верена и Базил ѝ се усмихна от другия край на стаята развеселено и нежно, когато осъзна, че тя смята този въпрос за труден. Не би го затруднила, ако му го зададе – беше готов да поседи с нея колкото дълго поиска.

Разбира се, той беше един от най-упоритите присмехулници, към които тя се обръщаше с думите:

– Знаете ли кое е поразителното? Приличате ми на хора, които умират от глад, макар че килерът им у дома е пълен с хляб, месо и с вино, или на слепи и обезумели същества, които допускат да се окажат в затвор за длъжници, когато в джоба си имат ключа за съкровищница, пълна със злато и сребро. Месото и виното, златото и среброто – продължаваше Верена – са символ на потиснатите и опропастени сили, на безценното и превъзходно лекарство, от което обществото налудничаво се лишава – гения, интелекта и вдъхновението на жените. То погива малко по малко насред старите суеверия, които напразно предизвиква, но въпреки това държи еликсира на живота в ръцете си. Оставете го да пийне само глътчица и отново ще разцъфне свежо и сияйно, отново ще придобие младост. Сърцето е студено и само женският допир може да го сгрее, да го разбуди за действие. Ние сме сърцето на човечеството, позволете ни смелостта да отстояваме това! Общественият живот в цял свят се движи в затворен порочен кръг – кръг на себичност, жестокост, враждебност, завист, алчност и сляп стремеж да се вършат неща за благото само на някои хора и за сметка на други, вместо всичко да се прави за всички. Всички ли? Кой дръзва да го каже, ако не включва нас? Ние сме равна, превъзходна, безценна част. Опитайте и ще видите, ще се запитате как изобщо обществото е успяло да напредне дотук без нас – съвсем мъничко в сравнение с напредъка, който е можело да постигне – по своя окаян земен път. Ето това бих искала да втълпя в ушите на онези, които все още не ни подкрепят, които сковано повтарят безсмислени стари клишета, спаружени като захвърлена насред пустинята кратунка. Апелирам към техния егоизъм, леност и лична изгода. Не съм тук, за да обвинявам, нито да задълбочавам вече зейналата пропаст между половете, не приемам теорията, че представителите им са естествени врагове, защото моят призив за единение е по-личен – апел за равенство – от този на мъдреците и философите от миналото. Затова няма да твърдя, че мъжете най-лесно приемат доводи, които са им удобни и полезни. Просто ще кажа, че ако не беше така, ако не бяха толкова слепи и заблудени, целта ни отдавна вече щеше да е постигната дори по въпроси, които са в техен интерес. Ако притежаваха женската прозорливост и женската изтънченост на чувствата, светът щеше да е различен. Допускам, че горчивата ни съдба се дължи отчасти на способността ни да виждаме толкова ясно, без да можем да предприемем нищо! Уважаеми господа, само да можех да ви накарам да повярвате колко по-пъстра и красива щеше да е градината на живота, ако ни позволите да ви помогнем да я поддържате! Тогава разходката там щеше да ви е много по-приятна, защото тревата, дърветата и цветята щяха да ви напомнят за рая. Ето в това ми се иска да убеди всеки един от вас – искам да извикам пред очите ви представата за света, какъвто го виждам аз: преобразен, спасен от новата нравственост. Грубата сила и користолюбивото съперничество ще бъдат заменени от щедрост, нежност, състрадание. Струва ми се обаче, че подхождате глупаво дори към собственото си благоденствие! Някои от вас твърдят, че вече имаме цялото влияние, което е възможно да имаме, сякаш трябва да ви бъдем признателни, че ни позволявате дори да дишаме! Но кажете, кой по-добре от самите нас знае какво ни е нужно? Трябва ни само свобода, искаме да отворим вратата на клетката, в която ни държите от векове. Твърдите, че клетката е много удобна, красива и уютна, с хубави стъклени стени, за да гледаме навън, и че трябва просто още веднъж тихо да превъртите ключа. Ето как ще ви отговоря. Уважаеми господа, вие никога не сте били в клетката и нямате никаква представа какво е вътре!

Летописецът, събрал тези свидетелства, не смята за нужно да привежда по-пространни примери за красноречието на Верена, особено след като Базил Рансъм, който я слушаше, вече бе достигнал до категоричен извод. Беше преценил умението ѝ да говори пред публика, да излага аргументи, да разяснява каузата. Речта ѝ сама по себе си не беше нищо повече от красиво есе, наизустено и поднесено от едно умно момиче в училище. Беше слаба, неубедителна и безсистемна – просто скрепени най-общи твърдения, които блещукаха приятно на меката светлина в салона на госпожа Бъридж. Сериозно погледнато, не си струваше нито да ѝ отговаря човек, нито да се замисля сериозно над нея, а Базил Рансъм се замисли що за откачена епоха е тази, в която подобно изпълнение се възприема като интелектуално усилие, като принос към проблема. Запита се какво би си помислил той или който и да е друг, ако госпожица Чансълър беше на подиума – или дори госпожа Луна – вместо сегашната ораторка. Въпреки това значението ѝ беше огромно и отчасти се изразяваше тъкмо във факта, че това не е гласът на Олив или на Аделайн. Важното беше, че Верена е неописуемо привлекателна, което беше още по-прекрасно за него, защото, докато стоеше в онзи салон, той постепенно осъзнаваше, че се влюбва в нея. Чувството беше тропало тихичко на вратата и преди той да се поколебае или да му отправи предизвикателство, вратата се бе отворила и светлина бе озарила всичко. Рансъм с нищо не се издаде – само стоеше и съзерцаваше картината, но стаята потрепери пред очите му, дори фигурата на Верена сякаш се полюшна. От което речта ѝ не му се изясни, смисълът си остана приятно смътен и той просто долавяше присъствието ѝ, наслаждаваше се на гласа ѝ. Въпреки това той не преставаше да я преценява – аргументите ѝ бяха слаби, изключително многословни. Изводът, че тя е блестяща само защото съзнанието на публиката ѝ е помътено и объркано, не беше унизителен за него, а го зарадва, защото доказваше, че апостолското ѝ призвание е пълна глупост, мимолетна мода, пълна заблуда и че Верена е предназначена за нещо съвсем различно – за интимност, за него, за любов. Не проследи колко дълго е говорила тя, просто си даде сметка, че изпълнението е приключило, когато чу аплодисментите, шумотевицата от гласове и разместването на столовете, но благодарение на личния ѝ успех, обвил Верена със сребриста мантия като пръските около фонтан, нейният любим не се чувстваше унизен от нейната лоша реч. Присъстващите – поне онези, които не се бяха скупчили около Верена – постепенно се оттеглиха в другите стаи и го понесоха като поток към една отрупана маса, на която той потърси прояви на стремежа към сдържан разкош, споменат от госпожа Луна. Той се изразяваше предимно в блясъка на кристал и сребро, в ярките оттенъци на загадъчни ястия и желета, които изглеждаха апетитно в кръговете мека светлина на лампите с дантелен абажур. Чуваше ваденето на тапи, усещаше побутванията с лакът, сгъстяващата се тълпа, долови и няколко гневни погледа и се почувства притиснат към масата от възмутени господа, които смятаха, че е окупирал твърде много място, без да се храни, но и без да позволява на другите да го сторят. Беше изгубил Верена от поглед. Тя отлетя върху облак от комплименти, а той с почти бащинска загриженост си каза, че сигурно е гладна, след като е говорила толкова дълго, и се надяваше, че някой ще ѝ занесе да хапне нещо. След малко, докато се отдалечаваше от масата – желанието да се навечеря по-обилно от обикновено не бе първостепенно в съзнанието му, – той се озова пред самата госпожица Тарант, хванала под ръка млад мъж, в чието лице той разпозна сина на домакинята – усмихнатия и парфюмиран младеж, който преди час бе прекъснал разговора му с Олив. Беше повел Верена към масата, а хората им правеха път, обсипвайки момичето с похвали за хубостта и красноречието ѝ. Рансъм установи, че тя е предмет на всеобщо възхищение – фраза от някакъв отдавна прочетен роман, която, кой знае защо, му хрумна в момента. Беше красива и двамата бяха красива двойка. Щом го зърна, тя протегна лявата си ръка към него – другата държеше под ръка господин Бъридж – и каза:

– Е, вече повярвахте ли ми?

– Ни най-малко! – отвърна Рансъм с игрива искреност. – Но това няма никакво значение.

– О, за мен има огромно значение! – възкликна Верена.

– Имах предвид себе си. Няма значение дали съм съгласен с вас – отговори Рансъм и стрелна с кос поглед господин Бъридж, който се отдели, за да донесе на Верена нещо за хапване.

– Е, след като ви е толкова безразлично!

– Не защото ми е безразлично! – Очите му отново се впериха в нейните, а те промениха изражението си, преди тя да ги откъсне от неговите. Започна да се оплаква пред спътника си, който ѝ донесе нещо много апетитно в чиния, че господин Рансъм се отличава, че е може би най-трудният субект, на който се е натъквала. Хенри Бъридж се усмихна на Рансъм, за да му покаже, че помни разговора им, а южнякът си помисли, че няма нищо чудно, ако между тези двама красиви, успели и млади хора е ставало дума за любов или за сватба, както му беше разказала госпожа Луна. Господин Бъридж се радваше на успех – веднага се виждаше, ала успехът му се дължеше не на впечатляващ интелект или на силен характер, а на факта, че е богат, вежлив, красив, весел, приветлив и носи прелестна камелия в бутониерата си. Пролича, че поне той смята Верена за успяла жена от непринудената учтивост на тона и от задоволството в погледа му, когато възкликна:

– Не ми казвайте, че речта изобщо не ви е повлияла! Според мен госпожица Тарант е способна да помете всякакви трудности по пътя си!

Беше толкова доволен от себе си, толкова уверен в правотата си, че за него нямаше значение какво мислят другите. Всъщност Базил Рансъм беше съвсем същият.

– Не казах, че не ми е повлияла – отговори южнякът.

– Само че не както трябва! – отбеляза Верена. – Няма значение, вие, така или иначе, ще изостанете от всички.

– Ако стане така, ще се върнете да ме утешите.

– Да се върна ли? Никога няма да се върна назад! – весело отговори момичето.

– Ще ви е за пръв път! – продължи Рансъм и усети шеговита ведрост, която не плащаше дан на галантността, но въпреки това беше израз на почтителност.

– О, каква самонадеяност! – възкликна господин Бъридж и се обърна да вземе чаша вода за Верена, която отказа шампанското с думите, че не е близвала алкохол през живота си и го свързва с нещо незаконно. Единственото вино в дома на Олив (не че Верена направи това уточнение) беше старата мадейра на баща ѝ и малко кларет. Първото получи огромното одобрение на Базил Рансъм в деня, когато вечеря с нея.

– Той вярва ли във всички тези глупости? – попита той, съзнавайки прекрасно какво всъщност е предизвикало обвинението в самонадеяност от страна на господин Бъридж.

– Направо си е изгубил ума по нашето движение – отговори Верена. – Той е един от най-многообещаващите ни нови последователи.

– И вие не го презирате заради това?

– Да го презирам ли? Явно смятате, че с лекота променям мнението си.

– Е, има едно нещо, за което ми се иска да видя как ще промените мнението си – отбеляза Рансъм с тон, който би бил показателен за Хенри Бъридж, ако го беше чул, че самонадеяността му е преминала в глупост.

На Верена обаче думите му не направиха същото впечатление и тя отвърна простичко, без озлобление:

– Ако очаквате да ме върнете петстотин години назад, надявам се да не го споделите с госпожица Бърдзай. – И тъй като Рансъм не проумя причината за този намек, тя продължи: – Знаете ли, тя е сигурна, че всичко ще стане по съвсем различен начин. Бях при нея почти веднага след вашето посещение в Кеймбридж.

– Милата старица... надявам се, че е добре – каза младият мъж.

– Изключително заинтригувана е.

– Тя винаги е заинтригувана от нещо, нали?

– Този път е заинтригувана от взаимоотношенията между нас двамата – отговори Верена с тона, с който единствено тя би могла да каже нещо такова. – Само да знаете колко се е запалила. Сигурна е, че всичко това ще се развие във ваша полза.

– Кое всичко, госпожице Тарант? – попита Рансъм.

– Ами онова, което ѝ разказах. Сигурна е, че ще станете един от нашите лидери, че имате огромна дарба да анализирате сложни въпроси и да влияете на масите, че ще прегърнете въодушевено идеята за нашия бунт и че когато се издигнете до върха като един от нашите лидери, то ще е благодарение на мен.

Рансъм стоеше и ѝ се усмихваше, а мекият блясък в очите му не издаваше предчувствие за подобни лаври, колкото и огромно да бе влиянието на Верена.

– И вие искате да не я разочаровам?

– Не искам да сте лицемер, ако всъщност не заставате на наша страна, но според мен би било мило да не разбивате илюзиите на милата старица. Надали ѝ остава да живее още дълго – онзи ден ми каза, че е готова да намери вечен покой, така че свободата ви няма да пострада толкова. За нея всичко това е много романтично – вие сте южняк и прочее, естествено, не симпатизирате на бостънските идеали, срещнали сте я случайно на улицата и сте ѝ позволили да ви опознае повече. Тя не би повярвала, че не съм способна да ви променя.

– Не се бойте, госпожице Тарант, тя ще бъде напълно удовлетворена – каза Рансъм през смях, който тя явно разбра само наполовина. Не успя да разясни смисъла на думите си, защото господин Бъридж се върна и снабди Верена не само с чаша вода, но и с един възрастен господин с гладко, розово и усмихнато лице, с плюшена жилетка и красиво вчесана оредяла бяла коса. Представи го на Верена с име, което Рансъм знаеше, че принадлежи на богат и достопочтен гражданин, известен с обществената си ангажираност и щедрата си благотворителност. Рансъм живееше в Ню Йорк достатъчно дълго, за да знае, че молбата на тази личност да се запознае с госпожица Тарант ще ѝ донесе одобрение сред най-уважаваните среди и ще възвиси успеха ѝ. Извърна се с едва чута въздишка, защото съзнаваше собствената си принадлежност към ужасно малобройно и неизвестно малцинство. Извърна се, защото, както знаем, беше научен, че когато един джентълмен разговаря с дама, трябва да се оттегли при представянето на друг господин. Когато след малко хвърли поглед назад обаче, забеляза, че младият господин Бъридж няма никакво намерение да отстъпи пред известния филантроп. Реши, че е най-добре да се прибере у дома – не знаеше какво може да се случи на подобно събиране, нито кога се очаква то да приключи, но после се отказа, защото допусна, че току-виж изникнала възможност Верена да говори отново. Не беше съвсем сигурен относно това, но беше наясно, че преди да си тръгне, непременно трябва да се сбогува с госпожа Бъридж. Само да знаеше къде е отседнала Верена – искаше да се срещне с нея насаме, а не в пълен с милионери салон. Докато се озърташе за домакинята, му хрумна, че тя сигурно знае и че ако успее да превъзмогне стеснителността си и я попита, може би ще му каже. Увери се, че тя не е в трапезарията и се отправи обратно към салона, където навалицата беше доста оредяла. Надникна в музикалния салон, където бяха останали само пет-шест двойки, усамотили се сред празните столове, и видя там госпожа Бъридж, потънала в разговор с Олив Чансълър (която явно не бе помръднала от мястото си) пред празния подиум след триумфа на Верена. Дотолкова не очакваше да види Олив, че се стъписа за миг, после се овладя и пристъпи напред с южняшка вежливост. Усети погледа на Олив – погледна го така, сякаш е останала на мястото си само защото се е надявала да не го види повече. Госпожа Бъридж се изправи, докато Рансъм ѝ пожелаваше лека нощ, а Олив последва примера ѝ.

– Много се радвам, че успяхте да дойдете. Прелестно създание, нали? Способна е да постигне каквото пожелае.

Тези думи на по-възрастната дама Рансъм прие първоначално със сдържаност, с която целеше да внуши огромното си уважение към нея, и наистина в мълчанието му имаше южняшка официалност. После отговори изключително предпазливо:

– Да, госпожо, за пръв път присъствам на такова изпълнение, на такъв вид развлечение, което да ме омагьоса така.

– Радвам се, че ви е харесало. Представа нямах какво да организирам, но ето че хрумването ми се оказа превъзходно – и за мен, и за госпожица Тарант. Госпожица Чансълър ми разказваше за съвместната им работа – наистина е прекрасно. Госпожица Чансълър е изключителна приятелка и съмишленица на госпожица Тарант, която ме увери, че не би постигнала нищо без нея. – След това обяснение госпожа Бъридж се извърна към Олив и промърмори: – Нека ви представя господин... господин...

Само че беше забравила името на Рансъм, беше забравила кой я е помолил да му изпрати покана, и когато забеляза този факт, той ѝ се притече на помощ с обяснението, че е братовчед на госпожица Олив, ако тя не се е отрекла от него, и че знае за близкото приятелство между двете дами.

– Аплодисментите ми всъщност бяха за общото ви начинание – усмихна се той на роднината си.

– Аплодирали сте? Признавам, че не разбирам – тутакси се отзова Олив.

– Е, честно казано, и аз не разбирам!

– А аз знам, разбира се, ето защо... – По-нататъшните думи на госпожа Бъридж, целящи да изгладят търканията между младия господин и нейната събеседница, заглъхнаха. Тя тъкмо се канеше да изтъкне, че това е причината за присъствието му в нейния дом, но се спря навреме, тъй като просто би изтъкнала очевидното. Базил Рансъм установи, че жена като нея е напълно способна да понесе такова неловко положение, и изпита още по-силно уважение към нея. Тя беше отривиста, непосредствена и леко нетърпелива, и ако не беше избързала с думите си и притежаваше малко повече от южняшката майчинска мекота, щеше да прилича на един тип жени, каквито имаше в родния му край преди промените – умните, способни и гостоприемни вдовици или стари моми, които управляваха сами големи плантации. – След като сте ѝ братовчед, моля ви, заведете госпожица Чансълър да хапне нещо, вместо да си тръгвате – продължи домакинята с неуместен ентусиазъм.

В този момент Олив отново седна.

– Много ви благодаря, но никога не вечерям. Няма да изляза от тази стая – тук ми харесва.

– Тогава нека ви изпратя нещо... или позволете на господин... на братовчед си да остане с вас.

Олив впери странен умолителен поглед в госпожа Бъридж:

– Много съм изморена, трябва да си почина. Тези мероприятия винаги ме изтощават.

– О, да, представям си. Е, в такъв случай, починете си на тихо, след малко ще дойда да ви видя – каза госпожа Бъридж, усмихна се за сбогом на Базил Рансъм и се отдалечи.

Базил се позадържа, макар да личеше, че Олив иска да се отърве от него.

– Няма да ви безпокоя дълго, само ще ви попитам нещо – каза той. – Къде сте отседнали? Бих искал да посетя госпожица Тарант. Не казвам, че ще дойда да посетя вас, защото имам усещането, че това няма да ви зарадва.

Хрумна му, че би могъл да вземе адреса ѝ от госпожа Луна – беше споменала само, че е някъде на Десета улица, – защото колкото и да му се сърдеше, не би могла да откаже да му го съобщи. Ала изведнъж предпочете по-простичкия и непосредствен подход да попита направо Олив, въпреки опасността да я подразни. Разбира се, не би могъл да посети Верена, без братовчедка му да разбере и рано или късно да се възпротиви. Нямаше лични наблюдения над съвместния им живот, но го беше осенило предположението, че онова, което госпожица Чансълър най-силно ненавижда у него (нали още от самото начало на познанството им изпитваше загадъчно опасение?), е вероятността той да се намеси. И наистина имаше такава вероятност, но все пак беше по-уместно да попита за адреса нея, отколкото някой друг. Най-добре намесата му да бъде по всички правила на вежливостта.

Олив не обърна внимание на забележката му как посещението му ще се отрази на нея, но след малко попита какво налага срещата му с госпожица Тарант.

– Знаете, че не се ползвате със симпатията ѝ – додаде тя с тон, в който се долавяше наистина трогателна молба към него дори да не се преструва, че е иначе.

Не знам дали Базил се трогна, но отговори крайно помирително:

– Искам да поговоря с нея относно интересната информация, която ми даде тази вечер.

– Ако възнамерявате да дойдете да ѝ се присмивате, тя е напълно беззащитна. Сигурно тази новина ще ви зарадва.

– Скъпа госпожице Чансълър, вие сте нейната защита – цяла батарея от оръдия! – отвърна Рансъм.

– Но тя не ми принадлежи! – възкликна Олив и скокна на крака. Озърна се, сякаш той я беше притиснал прекалено силно, задъхана като погнато животно.

– Вашата защита се изразява в неприкосновеността ви към нападения. Ако не ми кажете къде сте отседнали, може би ще помолите госпожица Тарант да бъде така любезна да го стори. Би ли ми изпратила картичка с адреса?

– Отседнали сме на Западна Десета улица – отговори Олив и му каза номера. – Разбира се, добре сте дошли.

– Разбира се, че съм! И защо не? Много съм ви задължен за информацията. Ще я помоля да излезе, за да не се налага дори да ни виждате.

Той се извърна с усещането, че всичко това е просто непоносимо – тя винаги се опитваше да му внуши, че не е прав. Така ли щяха да се държат жените, когато се доберат до повече власт?

XXIX

Госпожа Луна се появи рано на следващия ден и сестра ѝ се запита на какво дължи честта от появата ѝ в единайсет сутринта. Съвсем скоро разбра, когато Аделайн я попита тя ли е уредила поканата на Базил Рансъм за дома на госпожа Бъридж.

– Аз ли? Защо да го правя, за бога? – попита Олив и нещо я жегна, когато разбра, че не е била Аделайн, както бе предполагала.

– Не знам... ти го повика.

– Аделайн, никога! – възкликна госпожица Чансълър със сериозно лице, вперила поглед в сестра си.

– Нали не си забравила, че ти го покани да те посети преди година и половина?

– Не съм го канила специално, просто той се оказа там.

– Да, помня как беше – той се оказа, после пък се оказа, че ти го намрази и се опита да се измъкнеш от цялата работа.

Госпожица Чансълър проумя защо Аделайн е дошла при нея по времето, когато знае, че тя винаги пише писма, и след като предния ден ѝ беше отделила нужното внимание – беше дошла, тласкана от лошото си настроение, отдавна познато на Олив, което понякога я караше да постъпва необмислено. Струваше ѝ се, че Аделайн е разстроена от неуспеха си да подмами Базил Рансъм да се ожени за сестра ѝ съгласно онази нейна паметна преценка на вероятностите (в която се впусна толкова невъздържано, че дори не искаше да си припомня), когато двамата се запознаха пред очите ѝ на Чарлс Стрийт и госпожа Луна го хареса толкова много за разлика от самата нея. С радост би го приела за зет, защото вредата от такава връзка беше ограничена и строго определена, докато иначе присъствието на младия южняк в живота ѝ би могло да я нарани много по-сериозно.

– Писах му навремето по една съвсем конкретна причина – поясни Олив. – Мислех, че на мама би ѝ харесало да се запознаем с него. Обаче беше грешка.

– Откъде знаеш, че е било грешка? Според мен мама щеше да го хареса.

– Имам предвид детинското си поведение – допуснах чувството за дълг да ми повлияе прекалено. Винаги го правя. Дългът следва да е нещо очевидно, не е нужно човек да го търси специално.

– А беше ли очевидно, че в крайна сметка ще се окажеш тук? – попита госпожа Луна, напълно изгубила чувството си за хумор.

Олив забоде очи във върха на обувката си.

– Мислех, че вече ще си се омъжила за него – отговори тя.

– Ти се омъжи за него, скъпа моя! Откъде ти е хрумнало подобно нещо?

– Отначало ми пишеше толкова много за него. Разказваше, че е ужасно внимателен и че го харесваш.

– Той е настроен на една вълна, а аз – на съвсем различна. Да не тръгна да се омъжвам за всеки мъж, който се навърта край мен и върви подире ми? Да взема да стана мормон тогава! – Госпожа Луна направи изявлението великодушно, сякаш не можеше да очаква от сестра си да вникне в положението самичка.

Олив отказа да спори, просто отбеляза:

– Бях сигурна, че ти си му уредила поканата.

– Аз ли, скъпа моя? Това изобщо не съответства на отношението ми към него.

– Значи, тя я е изпратила.

– Кого имаш предвид?

– Госпожа Бъридж, разбира се.

– Мислех, че имаш предвид Верена – подметна госпожа Луна.

– Верена да покани него? Защо, за бога? – измери я Олив със студен поглед, тъй познат на сестра ѝ.

– Как защо? Защото го познава.

– Срещала се е с него два пъти преди снощи, когато се видяха и разговаряха за трети път.

– Тя ли ти каза?

– Казва ми всичко.

– Сигурна ли си?

– Аделайн Луна, какво искаш да кажеш? – промърмори госпожица Чансълър.

– Сигурна ли си, че снощи е бил третият път? – продължи госпожа Луна.

Олив отметна глава и измери сестра си с поглед от глава до пети.

– Нямаш право на такива намеци, освен ако не знаеш нещо.

– О, знам... със сигурност знам повече от теб!

Седнала до сестра си, която внезапно се затвори в себе си, до един от прозорците на просторния, топъл и поовехтял салон на пансиона на Десета улица, където пред камината беше постлано килимче с рисунка как нюфаундленд спасява дете от удавяне, а по стените висяха цветни литографии, госпожа Луна ѝ разказа впечатленията си от предишната вечер – впечатления, свързани с живия интерес на Базил Рансъм към Верена Тарант. Вероятно Верена бе помолила госпожа Бъридж да му изпрати покана и го бе направила, без да го спомене пред Олив, иначе тя щеше да си спомня, нали? Госпожа Бъридж не би могла да му изпрати поканата лично, защото не подозираше за съществуването му, нали така? Базил Рансъм лично ѝ беше казал, че не познава госпожа Бъридж. Госпожа Луна знаеше кого познава той и кого не познава, или поне какви хора познава, а те със сигурност не принадлежаха към Клуба в сряда. Това беше една от причините за нежеланието ѝ да влиза в по-близки отношения с него – недружелюбието му към изискани хора. Олив знаела какъв е вкусът ѝ в това отношение, макар собственият ѝ вкус много да приличал на неговия. Съвсем сигурно било, че предложението за поканата може да идва само от Верена. Така или иначе, Олив можела просто да попита или ако се опасявала, че момичето ще я излъже, да попита госпожа Бъридж. Сигурно обаче Верена я е предупредила и тя ще измисли друга версия на историята, затова било най-добре Олив просто да ѝ повярва – че Верена е подсигурила присъствието му на онова събиране по свои лични причини.

Опасявам се, че забележката от предната вечер на Рансъм пред госпожа Луна, че ѝ се е завъртяла главата, беше доста близо до целта, защото ако не беше заслепена от озлобление, щеше да се досети какъв ужас всява у сестра си със своите безцеремонни намеци, че Верена и госпожа Бъридж лъжат. Така ли лъжеха хората в обкръжението на госпожа Луна? Житейската позиция на Олив изключваше всякакви неискрености и тъй като тя смяташе, че другите хора имат сходна нагласа, не можеше да повярва, че Верена е имала намерението да я измами. Когато се поуспокои, госпожа Луна също щеше да предугади, че Олив ще се усъмни във версията, че увлечението на Базил Рансъм по Верена се дължи на засегнатото му честолюбие, след като Аделайн го е отхвърлила. Точно така се опитваше да представи сега тя нещата пред госпожица Чансълър. Олив направи две неща: слушаше сериозно и внимателно, определено долавяйки витаещата във въздуха опасност (която дори ако госпожа Луна не ѝ беше посочила, самата тя бе усетила предната вечер). Освен това видя, че Аделайн си фантазира, че въпросното отхвърляне е чиста измишльотина. Вниманието на господин Рансъм очевидно е било заето преди всичко с Верена, но не се налагаше коравосърдечието на госпожа Луна да го тласка натам. Затова Олив остана много сдържана – не сподели, че според нея Аделайн по неизвестни за другите причини се бе опитала да оплете Базил Рансъм, не беше успяла и вбесена, че Верена е предпочетена пред толкова значима персона като самата нея, се беше озлобила срещу младежа и момичето. Намеренията ѝ щяха да се увенчаят с успех, ако успееше да убеди Олив да се намеси. Госпожица Чансълър усещаше у себе си огромна готовност да го стори, но не защото даваше пет пари за унижението на Аделайн. Дори не съм сигурен дали не смяташе фиаското на сестра си за поредния пример за нейната безполезност и не я презираше заради това, защото смяташе, че няма нищо по-подло от опита да вкараш някой мъж в капан, и намираше за непочтена неспособността да признаеш поражението си. Олив запази тези разсъждения за себе си, само каза на сестра си, че не разбира защо тя се чувства засегната. С какво той нараняваше Аделайн, насочвайки вниманието си към Верена? Какво значение имаше Верена за нея?

– Как можеш да ме питаш, Олив Чансълър? – смело отвърна госпожа Луна. – Нима Верена не е всичко за теб, нима ти не си всичко за мен, нима всеки опит – особено успешен – да ти бъде отнета Верена няма да те съкруши? Няма ли и аз да страдам, ако страдаш ти?

Вече отбелязах, че житейската позиция на госпожица Чансълър изключва всякакви лъжи, но тя беше съчетана с желанието ѝ да се придържа към истината, което на моменти означаваше, че избягва да я вади на бял свят. Затова тя не каза: "Ама че глупости, скъпа Аделайн! Прекрасно ми е известно, че ти ненавиждаш Верена и ще се радваш, ако тя се удави!". Ала вместо това каза само:

– Да, разбирам, обаче това е много спорно.

Схващаше, че госпожа Луна изгаря от желание да ѝ помогне да попречи на Базил Рансъм да се докопа до целта си, и фактът, че мотивът ѝ е озлобление, а не загриженост за бостънци, не би направил съдействието ѝ по-малко желано, ако опасността беше действителна. Самата Олив умираше от ужас, но тя се чувстваше така за всичко. Въпреки това може би Аделайн беше забелязала нещо и какво, за бога, имаше предвид с това споменаване на някакви тайни срещи на Верена? Когато я притисна по този въпрос, сестра ѝ каза само, че не претендира да разполага с конкретна информация, все пак не била шпионка, но предната вечер той определено ѝ навирал под носа възхитата си от онова момиче, възторга си от поведението ѝ на сцената. Разбира се, той не уважавал възгледите ѝ, но бил достатъчно самомнителен да смята, че тя ще отстъпи от тях. Може би самата Олив беше мишената – като че ли ѝ пукаше! До голяма степен всичко зависело от момичето – ако имало вероятност Верена да е повлияна, госпожа Луна съветвала Олив много да внимава. Тя знаела как е най-добре да постъпи. Дълг на Аделайн било само да сподели с нея собствените си впечатления, независимо дали ще бъдат посрещнати с признателност. Искала само да я предупреди да бъде бдителна, но било напълно в стила на Олив да приеме подобно сведение толкова хладно и така да я разочарова.

Студенината на госпожица Чансълър не намаля от този укор, защото си каза, че самата тя никога не се беше откривала така пред Аделайн, никога не бе допускала тя да прозре действителната сила на желанието ѝ да предпази Верена от подобна опасност, не ѝ беше давала основание да я смята за пазителка на тайните на своята приятелка. Ето защо беше озадачена от категоричното допускане на госпожа Луна, че Олив е склонна да участва в заговор, целящ да надхитри момичето и да го доведе до отчаяние. Олив призова на помощ цялото си величаво хладнокръвие, за да разсее това впечатление, и макар да усети, че още повече ядоса госпожа Луна, предпочиташе да я разочарова, отколкото да се поддаде на намеренията ѝ – особено след като сестра ѝ така копнееше да извлече изгода от предупреждението си!

XXX

Госпожа Луна щеше да е още по-неудовлетворена от начина, по който Олив реагира на предложението ѝ за съдействие, ако знаеше колко тайни щеше да бъде задължена да ѝ открие в замяна тази сдържана млада жена. Целият живот на Олив вече беше повод за сплетни – тя го усещаше – и след разговора със сестра си потърси уединението на своя дом. Засега имаше време за размисъл – Верена беше излязла с господин Бъридж, който още предната вечер се беше уговорил да я вземе за ранна разходка с каретата. Следобед имаха други ангажименти – главният беше срещата им с група сериозни хора в дома на един от най-запалените им местни последователи. Олив щеше да отведе Верена на тези срещи веднага след като се наобядват. Ласкаеше се от мисълта, че е успяла така да подреди нещата, че да не остави дори половин час през деня, когато Базил Рансъм да се появи самодоволно и да завари двете жени от Бостън у дома. Прекрасно знаеше това, когато беше принудена у госпожа Бъридж да му даде адреса им, освен това бе помолила Верена като специална услуга да я придружи до Бостън вдругиден, тоест на следващия ден сутринта. Доста се обсъждаше дали момичето да не остане няколко дни у госпожа Бъридж, след като Олив си замине, но Верена спонтанно се отдръпна, като видя колко се разстрои приятелката ѝ. Олив прие саможертвата ѝ и посещението им в Ню Йорк се оказа съкратено на четири дни, един от който госпожица Чансълър си беше обещала също да ореже, ако види, че се очертава посещение от страна на Базил Рансъм. Още не беше споменала това на Верена, колебаеше се с оглед на отстъпките, които приятелката ѝ вече беше направила. Верена го правеше с щедрост, изпълваща сърцето с възхита, дори ако си помолил за услугата, освен това Олив не помнеше момичето някога да е поискало нещо в замяна на добрината си или да се е пазарила за нещо, каквито и усилия да ѝ струваше да изпълни обещанието си. Посрещна с удоволствие предложението да прекара една седмица в дома на госпожа Бъридж, отбеляза, че майка ѝ ще издъхне щастлива (не че имаше изгледи госпожа Тарант да предаде богу дух), когато научи, че дъщеря ѝ е имала такова преживяване, но въпреки това, когато видя колко мрачна стана Олив, как пребледня и се умисли, Верена се отказа с най-милата усмивка, озарявала очите ѝ някога. Олив съзнаваше какво означава това за нея, знаеше колко ѝ се иска да се весели въпреки напрежението, свързано с общата им кауза, въпреки жизненоважната им работа, която сега и двете чувстваха, че преминава към етапа на реализацията си и предстои да даде плод. Затова съвестта я гризеше, задето я е подтикнала да се откаже и от това, особено след като положението им изглеждаше наистина безопасно, а и Верена беше доказала своята благонадеждност.

Колкото и безопасно да беше положението им, Олив се обвиняваше, че е глупачка, задето въпреки първоначалните си съмнения се беше съгласила да доведе Верена в Ню Йорк. Момичето беше приело незабавно поканата, пристигнала неочаквано от името на госпожа Бъридж – толкова беше странно, че ще гостуват на такъв земен човек, че само по себе си подейства като основателен довод да приемат. Отначало Олив изпита инстинктивен страх към всичко, но по-късно го прогони като необоснован. Реши (такова решение от нейна страна не беше новост), че във връзка с мисията си са длъжни да се изправят лице в лице с всичко. Тази възможност щеше съществено да подобри репутацията и авторитета на Верена и щяха да направят неоснователен всеки отказ, продиктуван от опасения, и бездруго съвсем смътни. Специфичните тревоги и опасности, които измъчваха Олив Чансълър, вече до голяма степен се бяха разсеяли. Базил Рансъм не беше давал признаци на живот от векове, а Хенри Бъридж се успокои още преди заминаването им за Европа. Ако майка му беше родила идеята да превърне Верена в развлечение за гостите на голямата вечеринка в дома си, беше го сторила добронамерено, защото надали сега тя искаше синът ѝ да се ожени за дъщерята на Селах Тарант повече, отколкото предишната година. Освен това бяха длъжни да извършат добро дело за тънещите в невежество. Може би дори трябваше да ги вбесят – в това винаги имаше нещо хубаво. И накрая, Олив беше донякъде лично изкушена. Не беше безразлична към удоволствието да се появи във важни среди в Ню Йорк като значима жена, като важна гражданка на Бостън, вдъхновителка, съратница и близка на едно от най-оригиналните момичета на епохата. Последният човек, когото очакваше да срещне у госпожа Бъридж, беше Базил Рансъм. Беше убедена, че двете могат да прекарат четири дни в град с население повече от един милион без такава неприятна случка. Но се беше случило и беше сериозно, затова тя стисна зъби и поклати глава назидателно и силно, задето бе допуснала да се хване в капана на съдбата. Е, щеше да се измъкне може би само с лека драскотина. Хенри Бъридж беше много внимателен, но кой знае защо, тя вече не се страхуваше от него. Беше съвсем естествено той да прелива от вежливост, след като се бяха съгласили майка му да ги използва за светските си цели. Другата опасност беше най-лошата – припомни си пулсиращия и необясним ужас от нощта на събирането у госпожица Бърдзай. Господин Бъридж всъщност ѝ се струваше закрилник. Тя с облекчение си помисли, че след като сутринта е завел Верена на разходка с кола в парка и на посещение в Музея на изобразителното изкуство, вечерта трябва да хапнат в "Делмонико" (той трябваше да покани още един господин) и след това да посетят немската опера. Както вече казах, Олив не сподели това с никого, не разкри пред сестра си нито колко живо си представя обърканото изражение на Базил Рансъм, когато отиде на Десета улица и узнае, че те са излезли, нито собственото си неудържимо желание да се качи на влака обратно за Бостън. Само тази представа я крепеше, когато даде на господин Рансъм адреса им.

Верена влезе в стаята ѝ малко преди обяд, за да ѝ съобщи, че се е върнала, и докато двете седяха и чакаха да чуят гонга за обяд, който негър с бяло сако биеше в основата на стълбите, тя разказа на приятелката си за своите приключения заедно с господин Бъридж – подробно описва красотата на парка, прелестните и интересни творби в музея, невероятните познания на младия мъж относно колекциите му, бързите му коне, мекотата на английската двуколка, приятната и бърза езда по твърди като мрамор пътища, забавленията, които им е обещал за вечерта. Олив слушаше в сериозно мълчание и забеляза колко се е увлякла Верена. Разбира се, тя не бе стигнала толкова далеч без знанието на Олив за тази фаза.

– Господин Бъридж намекна ли нещо за любов? – попита госпожица Чансълър накрая без сянка от усмивка.

Верена беше свалила шапката си, за да оправи перото, и докато отново си я нахлупваше като в рамка между двете си вдигнати ръце, отговори:

– Да, мисля, че го направи от любов.

Олив изчака тя да продължи, да ѝ опише как се е държала с него, как го е поставила на място, как му е дала да разбере, че с този въпрос отдавна е приключено, но Верена не даде повече сведения и Олив не настоя, защото съзнаваше, че в отношения като техните трябва да има огромно уважение към свободата на другия. Тя никога не беше посягала на свободата на Верена и разбира се, не възнамеряваше да започне да го прави сега. Нещо повече, смяташе, че проявява дискретност с молбата, която се канеше да ѝ отправи сега. Чудеше се дали Хенри Бъридж наистина ще възобнови опитите си, дали поканата на майка му да пристигнат в града не беше само заради него. Добрата страна беше, че ако Верена държи на него, няма да обърне внимание на Базил Рансъм, а докато ги настаняваше в каретата предната вечер, той беше казал на Олив, че се надява да ѝ докаже колко дълбоко е приел тяхната вяра. Ала отново я обзеха старите терзания, прималя ѝ от униние и се запита защо изобщо Верена трябва да слуша някой друг освен Олив Чансълър. При вида на грейналия щастлив поглед на момичето тя си спомни, както си бе припомнила преди месеци, че основният проблем се крие във факта, че слабото място на Верена, единственият ѝ почти незабележим недостатък Олив бе изтъкнала на приятелката си малко след като заживяха заедно с думите (помнеше го заради незаличимото впечатление от признанието на приятелката ѝ): "Ще ти кажа в какво се състои проблемът ти – ти не мразиш мъжете като прослойка!". Тогава Верена отвърна: "Не, не ги мразя, когато се държат приятно!". Като че ли организираната жестокост може да бъде приятна! Олив мразеше мъжете най-силно, когато се държаха най-неприятно. Сега след кратък размисъл тя заяви по отношение на Хенри Бъридж:

– Не е редно, не е почтено от негова страна, след като ти му показа колко те е измъчил и уморил по време на престоя си в Кеймбридж.

– О, нищо не съм му показала – весело отвърна Верена. – Уча се да се преструвам – додаде тя след малко. – Допускам, че и на теб ти се налага. Преструвам се, че не забелязвам.

В този момент се разнесе гонгът за обяд и двете млади жени запушиха уши една срещу друга: Верена с весела усмивка, а Олив с пребледняло търпеливо лице. Когато отново можеха да се чуват, Олив рязко каза:

– Как така госпожа Бъридж е поканила господин Рансъм на своето мероприятие? Той казал на Аделайн, че не я познава.

– О, аз я помолих да му изпрати покана след като тя ми писа, за да ми благодари, когато вече беше твърдо решено, че ще дойдем. В писмото си ме попита дали имам приятели в града, на които бих искала да изпрати покана, и аз споменах господин Рансъм.

Верена говореше без капчица колебание и единственият признак на смущение от нейна страна беше, че стана от стола си и се дръпна от втренчения поглед на Олив. Не се запъна, защото се радваше на открилата се възможност. Искаше ѝ се всички отношения с приятелката ѝ да бъдат съвсем простички, но разбира се, не беше никак просто, когато започна да премълчава разни неща. Искаше ѝ се поне да премълчава колкото може по-малко и имаше чувството, че компенсира някакво нарушение, като отговаря толкова бързо на въпросите на Олив.

– Не си го споменавала – отбеляза тихо госпожица Чансълър.

– Не исках. Знаех, че не го харесваш и че това ще те засегне. Но исках той да присъства, исках да чуе.

– Какво значение има, какво те интересува той?

– О, защото е толкова ожесточен наш противник!

– Откъде знаеш, Верена?

Сега вече Верена се поколеба. В крайна сметка не беше толкова лесно да премълчаваш по мъничко – като че ли човек трябваше или да сподели всичко, или да крие всичко. Първата възможност вече беше преценила като ненужно жестока – тъкмо затова беше запазила посещението на Базил Рансъм в Монаднок Плейс, заровено в неизречени и неизразими съображения, единствената ѝ тайна на света, единственото нещо, което беше само нейно. Толкова се радваше да каже, каквото може, без да предаде сама себе си, че едва след като отвори уста, си даде сметка за опасността Олив да продължи с разпита дотам, че за да се защити, Верена ще бъде принудена да прибегне до чиста измама. В същото време почувства, че в мига, който се е оказала застрашена, тайната ѝ е станала още по-скъпа. Мълчаливо се помоли Олив да не я притиска, защото би било отвратително, би било невъзможно да се защити с лъжа. А междувременно трябваше да отговори и тя го стори с възклицание – много по-бързо, отколкото сякаш позволяваха описаните от мен размишления:

– Ами личи си по вида му! Той е реакционер!

Верена се приближи до огледалото на тоалетката, за да се увери, че е сложила шапката си както трябва, а Олив бавно се надигна, както прави човек, който изобщо не е гладен.

– Остави го да реагира както си пожелае. Не му обръщай внимание, за бога!

Това гласеше отговорът на госпожица Чансълър и Верена усети, че той не съдържа всичко, което ѝ се върти в главата. Искаше ѝ се да слезе на обяд, защото наистина беше гладна. Подозираше дори, че на Олив ѝ е хрумнала идея, която се страхува да облече в думи, защото последиците ще бъдат ужасни.

– Знаеш ли, Верена, това не е истинският ни живот, това не е нашата работа – продължи Олив.

– Ами така е, не е – потвърди Верена, без да се преструва, че не разбира какво има предвид Олив. След малко обаче додаде: – Имаш предвид общуването с господин Бъридж ли?

– Не само това. – После Олив я погледна и рязко попита: – Откъде знаеш адреса му?

– Чий адрес?

– На господин Рансъм... за да може госпожа Бъридж да го покани.

Двете стояха, вперили поглед една в друга.

– Имаше го на писмо, което получих от него.

Тези думи извикаха такова изражение на лицето на Олив, че приятелката ѝ прекоси стаята и я хвана за ръката. Тонът обаче не беше какъвто бе очаквала Верена, защото Олив възкликна с хладна изненада:

– А, значи си кореспондирате! – Видимо ѝ струваше много да се овладее.

– Той ми писа веднъж, така и не ти споменах – отвърна Верена с усмивка. Усещаше как странният и напрегнат поглед на приятелката ѝ дълбае много навътре, още малко и щеше да стигне до дъното. Е, щом трябва, не държеше чак толкова на тази тайна. Засега обаче Верена не научи какво е узнала Олив, защото тя отбеляза само, че е време да слизат на обяд. Докато се спускаха по стълбите, тя хвана под ръка госпожица Чансълър и я усети как трепери.

Разбира се, в Ню Йорк имаше много хора, които бяха заинтригувани от тяхното движение, затова Олив отрано беше уговорила срещи, които запълниха целия им следобед. Всички искаха да се срещнат лично с тях и да запознаят и други. Верена разбра, че ще се превърнат в сензация, ако останат и поработят в тази посока. Олив обаче изтъкна, че вероятно моментът не е подходящ и че хората не са толкова запознати с движението, колкото в Бостън, обаче във въздуха се носеше нещо упойващо, усещане за широта и разнообразие, за безкрайните възможности на големия град, които – Верена не знаеше дори дали да го признае пред самата себе си – може би щяха да компенсират липсата на сериозност в Бостън. Хората тук наистина изглеждаха много активни, нямаше друго място, където да се стичат толкова много ободряващи новини благодарение на електрическите пипала, плъзнали навсякъде. Централата сякаш беше домът на госпожа Краучър на Петдесет и шеста улица, където имаше неофициално събиране на симпатизанти, които не можеха да ѝ простят, че предната вечер е говорила пред съвсем непознат за тях кръг от хора. Те наистина бяха съвсем различни от хората, пред които беше говорила у госпожа Бъридж, и Верена тайничко въздъхна безпомощно при мисълта колко голям и сложен е светът и че явно в него има от всичко. Оформи се общо искане тя да повтори обръщението си в по-дружеска обстановка, на което Верена отвърна, че Олив ѝ е уговорила срещи и че речта ѝ е целяла да спечели хората за каузата, а приятелите на госпожа Краучър със сигурност са на по-високо ниво. Държеше се предпазливо, защото усещаше, че Олив отчаяно се стреми да се измъкне от града, и не искаше да каже нещо, което да ги обвърже. Когато я усети да трепери така преди обяда, с болка осъзна колко силно е привързана към нея приятелката ѝ и колко мъчително би страдала от всяко отклонение. Когато потеглиха за поредицата си от срещи, първото нещо, което Верена уточни в каретата (Олив с типичната си щедрост беше наела карета за цялото време), беше, че така наречената от Олив нейна кореспонденция с господин Рансъм се състои само от едно писмо от негова страна. Призна, че писмото е съвсем кратко и го е получила месец преди това. Напомни на Олив, че е известена за писмата, които Верена получава от разни господа, така че не разбирала защо придава такова значение конкретно на това послание. Госпожица Чансълър се беше облегнала в каретата и седеше неподвижно, сериозно и положила глава на тапицираната седалка. Завъртя само очите си към момичето.

– Ти сама му придаваш значение, иначе щеше да ми кажеш.

– Знаех, че няма да ти хареса – защото не харесваш него.

– Изобщо не мисля за него, за мен той не означава нищо – отвърна Олив и добави неочаквано: – Забелязала ли си, че избягвам нещата, които не ми допадат?

Верена не би могла да каже, че е забелязала, но не беше справедливо Олив да говори така, сякаш не приема нищо присърце – както се беше отпуснала бледа и немощна, като ранено зверче, беше доказателство за противното.

– Ти притежаваш страховита способност да страдаш – отговори тя след малко.

Отначало госпожица Чансълър не отвърна, но след малко каза със същата интонация:

– Да, ти си способна да ме накараш.

Верена хвана ръката ѝ и я задържа в своята.

– Никога не бих го сторила, преди да преживея всичко сама.

– Ти не си създадена да страдаш, ти си създадена за радост – отбеляза Олив със същия тон, с който ѝ беше разяснила как основният ѝ проблем е, че не ненавижда мъжете като цяло – тон, който намекваше, че обратното би било много по-естествено и може би възвишено. Може би, но Верена не можеше да отхвърли обвинението – усещаше го, докато гледаше през прозореца на каретата към пъстрия и весел град, където имаше толкова много неща, оживлението беше тъй завладяващо, магазините – толкова лъскави, жените – тъй поразително облечени, и усещаше, че всичко това разпалва любопитството ѝ, ускорява пулса ѝ.

– Мисля, че няма какво да възразя – отвърна тя и погледна Олив с неподправена нежност, с искрено съчувствие.

Младата жена вдигна ръка към устните си, задържа я там за миг и жестът сякаш казваше: "Как да не се боя, че ще те изгубя, когато си толкова прелестно покорна?". Тази мисъл обаче остана неизречена, а думите, които Олив Чансълър произнесе, докато каретата се движеше, бяха различни:

– Верена, не разбирам защо ти е писал.

– Защото ме харесва. Може би ще кажеш, че не разбираш какво ми харесва – продължи момичето през смях. – Харесал ме е още при първата ни среща.

– А, онзи път! – промърмори Олив.

– И още повече на втората.

– Това ли пише в писмото си? – попита госпожица Чансълър.

– Да, скъпа моя, това пише. Само че се изразява по-изискано. – Верена с радост съобщи този факт и писмото на Базил Рансъм наистина го потвърждаваше.

– Интуицията ми го подсказваше, имах предчувствие! – възкликна Олив и затвори очи.

– Нали каза, че не го харесваш!

– Не е просто това, той ме ужасява. Това ли е всичко помежду ви?

– Ами да, Олив Чансълър, ти какво си помисли? – попита Верена със смътното усещане, че е страхливка. Пет минути по-късно каза на Олив, че ако това ще я зарадва, може да заминат от Ню Йорк още на следващата сутрин, без да остават четвърти ден. И веднага щом го стори, се почувства по-добре, особено след признателния поглед на Олив за тази отстъпка, за нетърпението, с което отвърна:

– Ако наистина съзнаваш, че това не е истинският ни живот, че всичко това не е за нас!

С тези думи и с още няколко, а също и с необичайно слаба и неопределена целувка, сякаш искаше да възрази, че в крайна сметка един ден не е от значение, но въпреки това приема жертвата и малко се срамува от нея – с всичко това бе скрепено споразумението да потеглят незабавно. Верена не можеше да си затвори очите за факта, че вече цял месец не е напълно искрена и ако искаше да изкупи вината си, съкращаването на удоволствията им в Ню Йорк, макар че така щеше изобщо да се лиши от среща с Базил Рансъм, ѝ беше по-лесно, отколкото да каже на Олив, че писмото не е всичко, че е имало посещение, разговор и разходка, за които премълчаваше от седмици. Пък и какво толкова, ако не успее да се срещне с Рансъм? Толкова ли е приятно да разговаряш с господин, който иска само да те осведоми – тя недоумяваше и защо толкова му се искаше да го стори, – че те смята за нелепа? Олив я водеше от място на място и накрая тя забрави всичко освен настоящия момент, колко голям и разнороден е Ню Йорк, колко е приятно да се возиш в карета с копринени възглавнички, да се запознаваш с нови хора, да виждаш нови любопитни и симпатизиращи изражения, да те уверяват, че те гледат и следят изявите ти. Примесено с всичко това беше предвкусването на предстоящата вечеря в "Делмонико" и посещението на германската опера. У Верена имаше достатъчно епикурейство, за да ѝ се удава с лекота да живее в настоящето при тези обстоятелства.

XXXI

Когато Верена се върна с приятелката си в пансиона на Десета улица, върху масата във вестибюла имаше две писма: едното беше адресирано до госпожица Чансълър, а другото – до нея. Почерците бяха различни, но и двата ѝ бяха познати. Олив беше зад нея, на стълбите, уговаряше се с кочияша да им изпрати друга карета след половин час (бяха си оставили време само колкото да се облекат), затова Верена просто взе своето писмо и се качи в стаята си. Осъзна, че през цялото време бе знаела, че писмото ще я чака, затова се почувства вероломна като предателка, задето не е била по-подготвена за него. Беше способна цял следобед да обикаля Ню Йорк и да забрави, че може би предстоят трудности, но от това трудностите не изчезваха. Дори можеха да станат съществени и да не намерят разрешение със завръщането ѝ в Бостън. Половин час по-късно, докато приближаваше към Пето Авеню заедно с Олив (този ден беше изпълнен с толкова много събития), изпъвайки светлите си ръкавици и унесена в мечти за по-красиво ветрило, тя доказваше с обичайната си ведрост, с която съзерцаваше осветените от уличните лампи улици, че каквато и теория да се гради относно произхода на дарбата ѝ и на нрава ѝ, във вените ѝ определено течеше кръвта на запалените по всякакви лектории и по нощния живот представители на рода Тарант. Докато двете приближаваха към прочутия ресторант, на чийто вход господин Бъридж беше обещал да очаква бдително каретата им, Верена успя с доста весел и непринуден глас да съобщи на приятелката си, че господин Рансъм се е отбил да я потърси, докато са били навън, и е оставил бележка, съдържаща многобройни комплименти за госпожица Чансълър.

– Това е изцяло твоя работа, скъпа моя – отговори Олив с меланхолична въздишка, зареяла поглед към Четиринайсета улица (по която точно в този момент преминаваха развълнувано), преградена от странната железопътна линия нависоко.

За Верена не беше новост, че въпреки искрения си стремеж към справедливост за всички, Олив понякога не съумява да реагира справедливо в определени случаи, и си помисли, че приятелката ѝ е позакъсняла с твърдението, че писмата на Базил Рансъм засягат единствено получателката им. Нали неговата роднина сама беше повдигнала въпроса по време на пътуването им с каретата следобед? Верена реши, че приятелката ѝ трябва да научи всичко за писмото, и се запита дали ако сега каже повече, отколкото ѝ се иска да узнае, ще успее да компенсира предишното си мълчание.

– Донесъл е писмото със себе си, вече написано, в случай че съм излязла. Иска да се видим утре – имал да ми казва толкова много неща. Предлага час за срещата и се надява, че няма да ми бъде неудобно да се срещнем в единайсет сутринта. Надява се да нямам други ангажименти толкова рано. Разбира се, завръщането ни в Бостън решава въпроса – додаде Верена с безоблачно спокойствие.

Госпожица Чансълър помълча, после отговори:

– Да, освен ако не го поканиш да се качи във влака с теб.

– О, Олив, защо е това озлобление! – възкликна Верена искрено учудена.

Олив не можеше да оправдае горчивината си, като обясни на своята спътница, че е доловила разочарование в думите ѝ, защото не беше вярно. Тя просто отбеляза:

– Не виждам какво може да ти каже, което да си струва да чуеш.

– Разбира се, че не знаеш, още нищо не е казал! – възкликна Верена през смях, който сякаш отпрати всичко към маловажните случки.

– Ако останем, ще се срещнеш ли с него в единайсет часа? – попита Олив.

– Защо ме питаш, след като вече съм се отказала?

– Смяташ ли го за огромна жертва?

– Не – отвърна Верена добродушно, – но признавам, че съм любопитна.

– Любопитна ли? Какво искаш да кажеш?

– Ами да изслушам отсрещната страна.

– О, небеса! – промърмори Олив Чансълър и извърна лице към нея.

– Не забравяй, че така и не съм го изслушала – усмихна се Верена пред измъчения поглед на приятелката си.

– Да не искаш да чуеш всички низости на този свят?

– Не, не става дума за това. Колкото повече неща ми каже, толкова по-добре за мен. Мисля, че бих могла да се срещна с него.

– Животът е твърде кратък. Остави го на мира.

– Е, има много по-интересни хора от него, които ми е безразлично дали ще спечеля за каузата. Обаче ако успея да го убедя да се съгласи само с два-три от доводите ми, това ще ми допадне повече от всичко друго, което съм правила.

– Няма нужда да влизаш в неравна битка. А в случая с господин Рансъм е неравна.

– Не е равна, защото правдата е на моя страна.

– И какво означава тази правда за мъжете? Нима грубостта не им е дадена като компенсация?

– Според мен той не е груб. Бих искала да проверя – весело отвърна Верена.

Погледът на Олив остана прикован в нейния още мъничко, после тя отмести очи и се загледа невиждащо, разсеяно от прозореца на каретата, а Верена си каза, че Олив изглежда малко странно за човек, който отива на вечеря в "Делмонико". Тя ужасно се притесняваше и възприемаше всичко много трагично, беше напрегната, подозрителна, податлива дори на най-малко влияние! По време на дългото им приятелство Верена се беше научила да уважава странностите на приятелката си – те бяха свидетелство за нейната задълбоченост и всеотдайност и бяха толкова тясно свързани с благородството ѝ, че рядко събуждаха желание да бъдат критикувани отделно. В момента обаче сериозността на Олив изобщо не хармонираше с вселената, сякаш беше фалшива нота, и Верена беше доволна, че не ѝ е казала за посещението на Базил Рансъм в Монаднок Плейс. Ако се тревожеше толкова за нещата, които знаеше, неведението щеше да я избави от още по-неприятни впечатления. Верена вече беше решила, че познанството ѝ с Базил Рансъм е съвсем епизодично, повърхностно и маловажно взаимоотношение.

Олив Чансълър наблюдаваше много внимателно Хенри Бъридж тази вечер. Имаше си специална причина да го прави и през следващите няколко часа тя се наслаждаваше не толкова на малкото пиршество, ръководено от този ловък прозелит в салона на заведението, където френски келнери се стрелкаха по дебелите килими, а компаниите по съседните маси предизвикваха любопитство и намеци, дори не толкова на прелестната музика на "Лоенгрин", колкото на тайния процес на сравняване и потвърждаване, който предстои да бъде обяснен на читателя. Тъй като нейната безпристрастност е донякъде дискредитирана, с удоволствие съобщавам, че след завръщането си от операта тя предприе стъпка, продиктувана от сериозен стремеж към справедливост – заради своевременното признание на Верена относно бележката, която ѝ беше оставил следобед Базил Рансъм. Олив придърпа момичето в стаята си. По време на обратния път Верена беше говорила за музиката на Вагнер, за певците, за оркестъра, за огромната постройка и за още по-огромното си удоволствие. Олив виждаше колко много допада Ню Йорк на Верена, защото тук удоволствията бяха на всяка крачка.

– Е, господин Бъридж несъмнено беше много мил с нас – никой не би проявил толкова голяма загриженост – отбеляза Олив. И поруменя заради погледа, с който Верена реагира на това признание на положителни качества у някой мъж от страна на госпожица Чансълър.

– Много се радвам, че ти е направило впечатление, защото аз сигурно щях да го оценя твърде строго – отвърна Верена с ангелско гласче. – Той обръщаше специално внимание на теб, скъпа моя, явно вече ме е прежалил. Гледаше те толкова нежно. Скъпа Олив, ако се омъжиш за него...! – Госпожица Тарант, която беше в приповдигнато настроение, прегърна приятелката си, за да овладее лекомислието си.

– Въпреки това иска да останеш тук. Не са се отказали от това – отбеляза Олив, обърна се към едно чекмедже и извади оттам писмо.

– Той ли ти каза? На мен не ми каза нищо подобно.

– Когато се прибрахме днес следобед, намерих тази бележка от госпожа Бъридж. По-добре я прочети. – И подаде писмото отворено на Верена.

В него пишеше, че госпожа Бъридж не може да се примири с решението на Верена да не ѝ погостува, след като и тя, и синът ѝ толкова се надявали. Не се съмнявали, че ще успеят да направят престоя на госпожица Тарант толкова интересен, колкото щял да бъде за самите тях. Нещо повече, тя, госпожа Бъридж, имала чувството, че не е чула и половината възгледи на госпожица Тарант, а много от присъствалите на речта ѝ я посетили днес следобед (без да губят нито минутка, както виждала и сама госпожица Чансълър), за да се поинтересуват как, за бога, да научат повече – как да се доберат до прелестната ораторка и да ѝ задават въпроси относно някои подробности. Ето защо тя много се надявала, че дори ако младите дами не могат да променят решението си относно гостуването, може би ще намерят начин поне да останат още малко, за да може тя да организира неофициална среща с някои от тези клети зажаднели души. Дали няма да е възможно поне да обсъди въпроса с госпожица Чансълър? Предупреждаваше, че ще я атакува и по въпроса за гостуването. Дали да не се видят на следващия ден, при това молеше за огромната услуга разговорът им да се проведе в дома на семейство Бъридж. Искала да ѝ съобщи нещо съвсем конкретно, което изисквало поверителност и уединение, а госпожица Чансълър надали щяла да отрече, че ще ги имат под покрива на госпожа Бъридж. Ето защо щяла да изпрати каретата си за госпожица Чансълър по всяко удобно за нея време. Наистина смятала, че разговорът им ще бъде ползотворен.

Верена прочете посланието много внимателно. Звучеше ѝ загадъчно и потвърди впечатлението ѝ от предишната вечер – че не е добила напълно вярна представа за тази умна, светска, любознателна жена по време на посещението ѝ в Кеймбридж, когато се бяха видели в квартирата на сина ѝ. Върна писмото на Олив с думите:

– Затова той не вярваше, че си заминаваме утре. Знае, че тя е написала това писмо, и смята, че ще ни задържи.

– Е, ако кажа, че може да стане така, ще ме сметнеш ли за ужасно непостоянна?

Верена я изгледа озадачена от странното желание на Олив да остане в града и това усещане беше по-силно от удоволствието от решението ѝ. То обаче също се прояви само след миг и момичето каза съвсем искрено:

– Не е нужно да ме уговаряш да се съглася. Нелепо е да се преструвам, че тук не ми харесва.

– Мисля, че може би трябва да се срещна с нея – замислено отбеляза Олив.

– Каква прелест – да имаш тайна с госпожа Бъридж! – възкликна Верена.

– Няма да бъде тайна от теб.

– Скъпа моя, не е нужна да ми казваш, ако не искаш – продължи Верена, мислейки за онова, което самата тя криеше.

– Нали бяхме решили да споделяме всичко? Поне аз бях решила.

– О, не говори за планове! – възкликна Верена печално. – Не е ли глупаво да правим планове – представи си, че останем утре. В писмото ѝ има нещо повече от изразеното с думи – додаде тя, а Олив сякаш се взираше в лицето ѝ, търсейки причини да откаже на госпожа Бъридж, което беше доста смущаващо.

– Цяла вечер го обмислям, така че ако се съгласиш, оставаме.

– Скъпа, ти си толкова силна духом! По време на всички онези прелестни блюда, по време на цялото представление на "Лоенгрин"! Изобщо не съм мислила по въпроса, така че ти решавай. Знаеш, че ще се съглася с всичко.

– А ще гостуваш ли на госпожа Бъридж в крайна сметка, ако тя ми каже нещо, което да направи това гостуване желано?

Верена се засмя.

– Нали знаеш, че това не е истинският ни живот!

Олив отначало не отвърна, после каза:

– Да не си мислиш, че ще го забравя. Ако предлагам отклонение, то е само защото понякога ми се струва, че почти всичко друго е за предпочитане пред нашата действителност. –Думи те ѝ прозвучаха неясно и донякъде меланхолично, а Верена изпита облекчение, когато след малко приятелката ѝ отбеляза: – Сигурно ме мислиш за страшно непоследователна.

Което ѝ даде възможност да отговори успокоително:

– Нали не смяташ, че очаквам да си безпогрешна? Ще остана у госпожа Бъридж една седмица или две, или един месец, колкото пожелаеш – продължи тя. – Както прецениш след срещата си с нея.

– На мен ли оставяш всичко? Не ми помагаш особено – каза Олив.

– За какво да ти помагам?

– За да ти помогна аз.

– Аз не се нуждая от помощ, достатъчно съм силна! – весело се провикна Верена. И в следващия миг попита наполовина комично, наполовина трогателно: – Скъпа моя съратнице, защо ме принуждаваш да говоря толкова високомерно?

– И ако останеш... дори само утре... ще прекарваш ли много време... с господин Рансъм?

Тъй като в момента Верена сякаш беше настроена иронично, би могла да открие нов повод за веселие в трепетния и колеблив тон на въпроса на Олив. Само че той не ѝ въздейства така, а предизвика първата проява на нетърпение – буквално първата, както и първия укор от началото на удивителната близост между двете жени. Бузите на Верена пламнаха и очите ѝ за миг сякаш се навлажниха.

– Не знам какво си мислиш, Олив, и защо не можеш да ми имаш доверие. Още от самото начало не ми вярваш по отношение на господата. Може би тогава беше права, не знам, но сега със сигурност е много различно. Не мисля, че заслужавам толкова силно подозрение. Защо се държиш така, все едно трябва да бъда наблюдавана, като че ли ще избягам с всеки мъж, който ме заговори? Мисля, че вече съм ти доказала, че това е без значение. Мислех, че вече си разбрала колко съм сериозна, че съм посветила живота си, че има нещо, което ми е неописуемо скъпо. Но ти всеки път повдигаш този въпрос – не е честно. Трябва да приема всичко, което предстои. Не бива да се страхувам. Нали се договорихме, че ще вършим работата си дори ако целият свят е против нас, че ще продължаваме право напред, че няма да се отказваме. А сега, когато всичко започва великолепно да се подрежда и победата се усеща във въздуха, ми се струва странно да се съмняваш в мен, да подозираш, че не съм отдадена на мечтите ни както винаги. Още при първата ни среща ти казах, че съм способна да се лишавам, а днес знам по-добре от всякога какво означава това и съм готова пак да го повторя. Мога и ще го направя! Така че, защо, Олив Чансълър? – провикна се Верена задъхано и след миг добави с присъщото си красноречие и с въодушевен порив: – Още ли не си разбрала, че съм се отрекла от всичко?

Навикът ѝ да говори пред публика, подготовката, практиката, с която постоянно се занимаваше, позволяваха на Верена дори в частен разговор да разгърне поредица от разсъждения, които да предизвикат мощен и въздействащ ефект. Олив прекрасно го съзнаваше, замря, докато момичето нижеше умолителните си изречения, и слушаше със същото прехласнато внимание като зрителите в залата. Не откъсваше очи от Верена, чувстваше, че тя е разтърсена до дън душа, че е невероятно страстна и искрена, че цялата трепери като чиста и всеотдайна девица, че наистина се е отказала от всичко, че двете са в безопасност и че самата тя е проявила огромна несправедливост и липса на деликатност. Бавно се приближи към нея, притисна я в обятията си дълго и я целуна безмълвно. И Верена разбра, че Олив ѝ е повярвала.

XXXII

Рано на следващата сутрин Олив изпрати на госпожа Бъридж бележка, в която ѝ предлагаше да се срещнат за разговор по обяд. Избра това време с оглед на своите многобройни предходни ангажименти. Написа, че не желае да ѝ бъде изпратена карета, и щеше да потегли по Пето Авеню с един от клатушкащите се и дрънкащи омнибуси, които минаваха по булеварда. Една от причините да поиска среща за дванайсет часа беше, че Базил Рансъм ще се появи на Десета улица в единайсет, така че (надяваше се, че той не възнамерява да остане през целия ден) Олив щеше да има време да го посрещне и да го изпрати. Предишната вечер двете с Верена безмълвно се споразумяха, че е много по-почтено да приемат посещението му, отколкото да го избягват. Решението беше взето по време на онази безмълвна прегръдка, преди да си легнат. Малко преди пладне на излизане от къщата Олив надникна в големия слънчев салон, където сутрин, когато всички съпрузи бяха излезли, а всички съпруги и стари моми се втурваха към града, един млад мъж, който желае да разговаря с млада жена, разполага с пълна свобода за действие. Базил Рансъм все още беше там и двамата с Верена, единствени в салона, се бяха настанили в нишата до прозореца и седяха с гръб към вратата. След като се беше изправил, значи, се канеше да си тръгва, затова Олив тихо затвори вратата отново и изчака малко в коридора, готова да мине в задната част на къщата, ако го чуе да излиза. Ала до ушите ѝ не стигна никакъв звук – явно той наистина възнамеряваше да остане през целия ден и тя щеше да го завари тук, когато се върне. Олив излезе от къщата, знаейки, че те гледат през прозореца как тя слиза по стълбите, но не би понесла да зърне лицето на Базил Рансъм. Докато крачеше, извърнала своето лице, по слънчевия тротоар на Пето Авеню, почти не забелязваше прелестния ден, чудесното време, наситено с пролетни ухания и багри, каквото понякога се спуска в Ню Йорк, щом мартенските ветрове утихнат. Беше потънала в спомена за онзи миг, когато самата тя стоеше пред прозореца (при второто му посещение в Бостън) и гледаше как Базил Рансъм излиза с Аделайн, която тогава изглеждаше способна да го пипне в ръчичките си, но се оказа безполезна в това отношение, както и във всяко друго. Помнеше представата, която си бе позволила да изплува пред очите ѝ, докато наблюдаваше как двамата заедно пресичат улицата, говорят си и се смеят, и как тази гледка се бе примесила със страховете, които я измъчваха още тогава – странно защо. Сега съзнаваше колко безполезно е било всичко – и колко великолепна бе промяната у Верена – и много се срамуваше от страховете си. Чувстваше се свързана, макар и далечно, с причините госпожа Луна да ѝ наговори толкова много лъжи предния ден, а в това нямаше нищо благородно. Що се отнася до другите причини за неуспеха на това шило в торба, сестра ѝ, и за новия курс, който беше избрал господин Рансъм, госпожица Чансълър предпочиташе да не се замисля за тях.

Чудеше се за какво толкова важно иска да разговарят госпожа Бъридж, но засега изчакваше разбулването на загадката в забележително красив будоар с цветя, фаянсови изделия и малки френски картини и слушаше как домакинята ѝ говори заобиколно и се опитва да прикрие нещо. Олив разбираше, че за тази жена е трудно да моли за услуга, особено от глашатай на новите идеи, но явно точно това предстоеше. Вече беше поискала услуга, за която си беше платила пребогато. Писмото от госпожа Бъридж, което Верена беше забелязала да ги чака на Десета улица, когато се върнаха предния ден, съдържаше и чек за голяма сума, каквато младата дама никога не беше получавала за своя реч. Молбата, която предстоеше да бъде отправена, беше свързана и с Верена, разбира се, и Олив прекрасно съзнаваше, че макар приятелката ѝ да е млада жена, на която се плаща, това не облекчаваше положението на госпожа Бърдиж в момента. Госпожица Чансълър вече беше свикнала да приема парите (получеше ли ги Верена, все едно ги получаваше самата тя), парите имаха огромна мощ, а когато човек се кани да нападне злото с всички сили, той с радост се възползва и от всички оръжия. Тази сутрин домакинята ѝ допадаше повече от преди, смяташе за почти естествено единомислието и съгласието помежду им, а това ласкаеше Олив, стига госпожа Бъридж да е човекът, който предприема всички стъпки, а гостенката само да стои бдително и неподвижно. Госпожа Бъридж умееше с лекота, много умно и непринудено да се сближава с хората само с няколко думи и в момента каза:

– Значи е решено: тя ще отседне при нас и ще остане, докато не ѝ омръзне.

Нищо подобно не беше решено, но този път Олив помогна на госпожа Бъридж повече, отколкото съзнаваше, като каза:

– Защо държите тя да ви гостува, госпожо Бъридж? Защо желаете да общувате с нея? Не знаете ли, че преди година синът ви ѝ предложи брак?

– Скъпа госпожице Чансълър, точно за това исках да поговорим. Всичко ми е известно. Надали познавате човек, който да знае толкова, колкото знам аз. – И Олив трябваше да повярва на госпожа Бъридж, която вирна своята красива, интелигентна, горда и добронамерена глава на преуспяла жена. – Знаех, че преди година синът ми беше влюбен във вашата приятелка, знам, че продължава да е влюбен и все още иска да се ожени за нея. Допускам, че вие сте против брака на Верена с когото и да било, защото той ще разруши едно приятелство, което ви е много скъпо (на Олив за миг ѝ се стори, че тя всъщност иска да каже "много изгодно"). Затова се колебаех, но след като сте склонна да го обсъждате, аз точно това бих желала.

– Не виждам смисъл – отговори Олив.

– Откъде знаете, преди да сме опитали? Никога не се отказвам от нищо, преди да го обмисля от всички страни.

Говореше предимно госпожа Бъридж. От време на време Олив само вмъкваше по някой въпрос, протест, поправка, иронично възклицание. Нищо не смущаваше домакинята ѝ. Олив усещаше все по-осезаемо, че госпожа Бъридж иска да ѝ достави удоволствие, да я спечели, да изглади несъгласията, да ги постави в нова светлина. Беше много умна и (Олив постепенно го установи) напълно безскрупулна, но не беше достатъчно умна за начинанието, с което се беше нагърбила. А тя искаше – ни повече, ни по-малко – да убеди госпожица Чансълър, че двамата със сина ѝ силно симпатизират на движението, на което гостенката ѝ е посветила живота си. Ала как да ѝ повярва Олив, когато ясно виждаше що за човек е госпожа Бъридж – личност, която природата е накарала да извърне глава от всичко задълбочено и възвишено? Хора като нея живееха и се хранеха с оскърбления, предразсъдъци и привилегии, с вкаменените и жестоки нрави от миналото. Трябва обаче да добавим, че ако домакинята се преструваше, Олив не беше срещала друг човек, който толкова малко да я дразни. Беше блестяща, сърдечна, артистична, толкова дръзко вероломна и тъй склонна да те подкупи, ако не успее да те измами. Сякаш предлагаше на Олив всички земни блага, ако тя само лекичко подтикне Верена да приеме Хенри Бъридж.

– Знаем, че всичко е във вашите ръце, че можете да направите каквото поискате. Още утре можете да решите въпроса само с една дума.

Отначало се бе поколебала и си го призна, и изглежда, се наложи да събере цялата си смелост, за да заяви в лицето на Олив, че държи Верена в пълно подчинение. Обаче не изглеждаше да се страхува, държеше се така, сякаш е крайно жалко, че госпожица Чансълър не може да проумее огромните предимства и ползи за себе си от превъзходния брачен съюз със семейство Бъридж. Олив толкова се впечатли, дори се замисли какви толкова може да са въпросните тайнствени ползи и дали в крайна сметка няма да им осигурят закрила (от нещо още по-лошо), някакъв фонд, който двете с Верена да използват за общото дело и да изтласкат встрани майката и сина, след като получат от тях онова, което могат да им дадат. Беше толкова запленена от тази представа и от огромните възможности на госпожа Бъридж, от нетърпението ѝ, от факта, че какъвто и да беше претекстът и мотивите ѝ, смяташе за уместно да ласкае и да придумва, че почти не се замисляше колко е странно желанието на тази жена да се сроди със семейство Тарант. Разбира се, госпожа Бъридж обясни този факт, като изтъкна, че състоянието на сина ѝ я измъчва и че е готова да стори всичко, за да го види щастлив, за да се почувства той по-добре. Обичаше го най-много от всичко друго на света и за нея беше истинска мъка да го гледа как чезне по госпожица Тарант. Представи влиянието на Олив в тази връзка така, че думите ѝ прозвучаха и като възхищение от силата на характера ѝ.

– Не знам каква е представата ви за отношенията ми с моята приятелка – отговори Олив с достойнство. – Тя ще постъпи както намери за добре в случай като този. Напълно свободна е, а вие говорите, сякаш съм ѝ надзирателка!

Госпожа Бъридж поясни, че не е имала пред вид, разбира се, съзнателна тирания от страна на госпожица Чансълър, а само това, че Верена изпитва огромно възхищение към нея, възприема всичко през нейните очи и се съобразява с нейните мнения и предпочитания. Била сигурна, че ако Олив се изкаже благоприятно за сина ѝ, госпожица Тарант веднага ще го погледне благосклонно.

– Сигурно ви се иска да ме попитате – додаде госпожа Бъридж с усмивка – как бихте могли да погледнете благосклонно на млад мъж, който иска да се ожени тъкмо за жената, която вие повече от всичко на света искате да остане неомъжена.

Описанието на Верена беше много вярно, но Олив не можеше да се помири, че това бе станало толкова ясно на човек, който намекваше, че на света няма нищо неразбираемо за него.

– Синът ви знае ли, че се каните да обсъдите това с мен? – попита Олив доста хладно, като подмина въпроса за влиянието си върху Верена и за желаното семейно положение на момичето.

– О, да, клетото момче. Вчера си поговорихме дълго и аз му обещах да направя за него каквото мога. Помните ли посещението ми в Кеймбридж миналата пролет, когато се срещнахме в квартирата му? Още тогава усетих накъде духа вятърът, но вчера получих истинско eclaircissement[13]. Отначало никак не ми допадна. Нямам нищо против да го призная пред вас сега, когато наистина възприемам идеята въодушевено. Когато едно момиче е толкова очарователно и самобитно като госпожица Тарант, произходът няма никакво значение. Сама е мерилото, с което да я оценяваме, неповторима е. Освен това госпожица Тарант има бъдеще! – додаде госпожа Бъридж бързо, сякаш никак не ѝ се искаше да пропусне тази особеност. – Отново сме изправени пред същия проблем – чувството, което Хенри смяташе за мъртво или поне за умиращо, отново се е възродило вследствие на... наистина не знам как да го определя... неочаквано силното въздействие на нейната поява тук. Тя беше наистина великолепна в сряда вечерта. Каквито и предразсъдъци, условности и предубеждения да е имал човек към нея, те трябва да отпаднат. Очаквах да постигне успех, но не и това, което вие представихте пред нас – продължи госпожа Бъридж усмихнато, а Олив забеляза въпросното "вие". – С две думи, чувствата на клетото ми момче отново се разпалиха и за мен е пределно ясно, че няма да обича друго момиче така, както обича нея. Скъпа госпожице Чансълър, j ‘еп ai pris топ parti[14] и вие сигурно можете да си представите как постъпвам в такива случаи. Не умея да се примирявам, но запаля ли се по нещо, действам. Не се отказвам, само минавам на другата страна. Няма значение дали съм "за", или "против", трябва да взема страна. Познавате ли такива хора? Хенри повери въпроса в мои ръце, а аз го поверявам във вашите. Моля ви, помогнете ми, нека да обединим сили.

Беше дълга и изразителна реч за госпожа Бъридж, която обикновено се изказваше кратко и иносказателно – явно очакваше госпожица Чансълър да разбере колко важен въпрос разискват. В отговор Олив само попита:

– Защо ни поканихте да дойдем?

Дори госпожа Бъридж да се поколеба, беше само за броени секунди.

– Просто от интерес към вашата кауза.

– Това ме учудва – замислено отбеляза Олив.

– Явно не ми вярвате, но преценката ви е повърхностна. Сигурна съм, че предложението, което ви отправяме, ще го докаже – отбеляза изразително госпожа Бъридж. – Има много момичета... без никакви възгледи... които с удоволствие биха се оженили за сина ми. Той е много умен и притежава огромно състояние. Освен това е истински ангел!

Това беше напълно вярно и Олив още по-осезаемо почувства, че отношението на тези заможни хора, които водеха толкова охолен живот, е твърде озадачаващо. Седеше и си мислеше колко различни са хората, колко огромно е влиянието на истината и че в живота има радостни изненади, както и неприятни такива. Със сигурност нищо не задължаваше тези хора да съсредоточат вниманието си върху дъщерята на един "лечител". Би било нелепо да изберат точно нея от всичките ѝ връстнички само за да я разочароват. Нещо повече, наблюденията на Олив над младия им домакин в "Делмонико" и в просторната ложа в Музикалната академия, където разполагаха с удобства и уединение, промълвените думи, които не накараха погълнатите им от случващото се на сцената съседи да извърнат глави, въобще целият ѝ анализ на поведението на Хенри Бъридж показваше, че не го е дооценила предишната година. Той беше толкова влюбен, колкото е възможно за човек на неговата възраст с неукрепнали страсти (защото колкото и да вярваше в усъвършенстването на човечеството, госпожица Чансълър смяташе, че кръвта на малцина ври истински), ценеше Верена заради рядката ѝ дарба, заради нейната гениалност и заради това щеше да бъде в негов интерес да я популяризира, пък и бе замесен от толкова меко тесто, че съпругата му щеше да прави с него каквото си поиска. Разбира се, трябваше да се съобрази с тъщата, но освен ако не послъгваше най-безсрамно, госпожа Бъридж наистина имаше желание да се наложи в новата област или поне да прояви лична щедрост, затова колкото и да беше странно, най-големият страх, изплувал пред погледа на Олив, не беше, че тази високопоставена и свободна матрона, донякъде дразнещо умна, но същевременно щедра с богатството си, ще тормози съпругата на сина си, а по-скоро че би могла да я предразположи и обсеби. Това бе страх, който може да определим като предчувствие за ревност. Освен това пъргавият ум на госпожица Чансълър бързо стигна до извода, че предложението, отправено при толкова странни и аномални обстоятелства, е чисто и просто превъзходен шанс, много по-хубав дори от най-доброто, което бе мечтала за Верена. Щеше да им даде възможност да разполагат с огромни средства – много по-големи от нейните собствени, връзка с неколцина умни хора, които се представяха като симпатизанти, независимо дали се чувстваха точно така, и които разполагаха със стотици полезни светски възможности и можеха да ѝ осигурят обществения пиедестал, от който тя да озарява надалеч. Въпросният пъргав ум бързо се огорчи от мисълта за проблема, който му предстои да решава, за изпитанието, което трябва да преодолее. Клетата млада жена се почувства мрачна и безпомощна и смътно заподозря, че е повикана тук в името на дълга, за да самоизтезава духа си.

– Ако тя се омъжи за него, как да съм сигурна, че впоследствие вие ще радеете толкова много за каузата, на която аз и тя сме отдали всички свои мисли? – Въпросът се роди след бърз размисъл от страна на Олив, но прозвуча малко грубо дори на самата нея.

Госпожа Бъридж реагира възхитително:

– Подозирате, че се преструваме на заинтересовани само за да се доберем до нея? Не е много мило от ваша страна, госпожице Чансълър, но разбира се, вие сте длъжна да бъдете крайно предпазлива. Уверявам ви, синът ми е непоколебимо убеден, че вашето движение е посветено на най-сериозния проблем на близкото бъдеще, навлязъл вече в нова фаза. Как я нарече – сферата на реалната политика. А що се отнася до мен – не мислите ли, че бих желала всичко, което ние, клетите жени, можем да получим, че не бих отказала никоя привилегия или предимство, които ми се предлагат? Нямам навика да говоря гръмко и възторжено за всяко нещо, но както ви казах току-що, мога да проявявам страстите си кротичко. Ако бях най-лошият ви привърженик, щяхте да се справяте прекрасно. Синът ми много ми е говорил за вашите възгледи и дори ако ги възприема само заради него, ще го направя сериозно. Сигурно не си представяте Хенри да се мъкне подир съпруга, която изнася публични речи, но аз съм убедена, че много неща се случват независимо от това дали можем да си ги представим, или не. Хенри е джентълмен до мозъка на костите си и ще се държи тактично при всяко положение.

Олив разбра, че те наистина много искат Верена, и не можеше да повярва, че ако я получат, няма да се държат добре с нея. Подозираше дори, че ще ѝ угаждат прекалено, ще я ласкаят, ще я глезят, и за миг се оказа напълно способна да допусне, че Верена би се поддала на подобно нещо и че собственото ѝ отношение към нея е било прекалено строго. Хрумваха ѝ хиляди протести, възражения, отговори, просто не можеше да избере с какво да започне.

– Струва ми се, че никога не сте виждали доктор Тарант и съпругата му – отбеляза тя с многозначително спокойствие.

– Толкова ли са ужасни? Синът ми каза, че са непоносими, и аз съм готова за това. Питате ме как ще се справим с тях ли? Скъпа госпожице, ще се справим, както сте се справили вие.

Олив имаше отговори на всички въпроси, госпожа Бъридж също. Имаше готов отговор дори когато гостенката ѝ попита защо се обръщат към нея, при положение че госпожица Тарант е волна като птичка, че държи бъдещето си в свои ръце и че на самата нея никога не би ѝ хрумнало да се намеси в подобно нещо.

– Скъпа госпожице Чансълър, не ви моля да се месите. Моля ви единствено да не се месите.

– Само затова ли изпратихте да ме повикат?

– За това и за още нещо, за което намекнах в писмото си. Всъщност това е основната ми молба. Оставете я при нас за малко, а ние ще се погрижим за останалото. Сигурно ви звучи самонадеяно, но тя ще прекара добре тук.

– Това не е смисълът на живота ѝ – отбеляза Олив.

– Имах предвид, че ще може всяка вечер да говори! – отвърна усмихната госпожа Бъридж.

– Мисля, че се стараете да докажете прекалено много. Убедена сте – макар да се преструвате в обратното, – че аз контролирам действията ѝ и доколкото е възможно – желанията ѝ, и че ревнувам от другите взаимоотношения, които би могла да установи. Допускам, че вероятно така изглежда, макар че това само доказва колко малко хората разбират нашата връзка, колко повърхностно все още се възприемат много елементи от дейността на жените и колко много трябва да се промени общественото съзнание по отношение на тях. След като вашето мнение за моята нагласа е такова – продължи госпожица Чансълър, – съм учудена, че не разбирате колко слабо съм заинтересована да ви отстъпя жертвата си.

Ако в този миг можехме да надникнем в сърцето на госпожа Бъридж (волност, която още не сме си позволявали), бихме установили, че тя беше силно вбесена от надменния тон на посетителката си, от факта, че тази суха, стеснителна и упорита провинциалистка я смяташе за повърхностна. Ако харесваше Верена толкова, колкото се опитваше да убеди госпожица Чансълър, усещаше, че самата госпожица Чансълър дотолкова не ѝ допада, че вероятно никога не би го разкрила пред Верена. Несъмнено именно раздразнението ѝ се обади, когато тя каза, след като се постара да се овладее, за да не прекали:

– Разбира се, нелепо е да смятаме, че синът ми ще бъде неотразим за госпожица Тарант, особено след като веднъж вече му е отказала. Но дори ако тя не отстъпи, това предпазва ли ви от другите претенденти?

Начинът, по който госпожица Чансълър се изправи от стола си, когато чу тези думи, показа на домакинята ѝ, че ако е целяла да я уплаши като дребно отмъщение, експериментът е бил успешен.

– Кои други имате предвид? – попита Олив, изпънала гръб и гледайки отгоре, сякаш от много високо.

Госпожа Бъридж – така и така сме започнали да надничаме в сърцето ѝ – нямаше предвид конкретно никой, просто възмущението на тази млада жена предизвика у нея поредица от асоциации. Спомни си господина, който се беше приближил към нея в музикалния салон след обръщението на госпожица Тарант, докато разговаряше с Олив, и с когото събеседничката ѝ се беше отнесла много хладно.

– Нямам предвид никой конкретно, но има един млад мъж, на когото тя ме помоли да изпратя покана за събитието у дома и който ми се струва евентуален почитател. – Госпожа Бъридж също се изправи и за миг се приближи към гостенката си. – Не мислите ли, че каквато е млада, красива, привлекателна, умна и очарователна, не може да очаквате да я задържите завинаги при себе си, да изключите всякакви други нейни увлечения, да премахнете цяла страна от живота, да я предпазите от опасностите – ако изобщо е уместно да се нарекат опасности, – на които е изложена всяка млада жена, която не е категорично отблъскваща? Скъпа ми млада госпожице, чудя се дали да не ви дам малък съвет? – Госпожа Бъридж не изчака Олив да отговори на въпроса ѝ, а продължи бързо, знаейки прекрасно точно какво иска да каже и че колкото и впечатляващо да го поднесе – както и повечето други неща, – не си струва да се главоболи много-много: – Не се опитвайте да направите невъзможното. Държите в ръцете си нещо добро, не го стискайте твърде силно. Ако не приемете по-доброто, ще се наложи да се примирите с по-лошото. В случай че желаете нейната безопасност, според мен тя ще е на много по-сигурно място със сина ми. Иначе може да стане жертва на авантюристи, на експлоататори, на хора, които, докопат ли я веднъж, ще я затворят завинаги.

Олив сведе очи – чувстваше колко близо до истината е ужасното предположение на госпожа Бъридж и не можеше да понесе нейната прагматичност, самоувереността ѝ, родена от опита. Нищо нямаше да ѝ бъде спестено, щеше да се наложи да стигне до края, да премине през това изпитание, затова съветът на домакинята ѝ съдържаше неприятна мъдрост. Съзнаваше обаче, че изобщо не е длъжна да признае този факт тук и сега – искаше да се махне и дори да отнесе умните думи на госпожа Бъридж със себе си, да ги зарови на някое място, където ще бъде сама и ще може да помисли.

– Не знам защо решихте, че е уместно да ме повикате само за да ми съобщите това. Не проявявам никакъв интерес към сина ви, към това как той ще се устрои в живота.

Олив се уви по-плътно с наметката си и се извърна.

– Изключително мило е от ваша страна, че дойдохте – невъзмутимо отвърна госпожа Бъридж. – Разсъдете над думите ми и няма да решите, че сте пропилели този един час, сигурна съм.

– Имам твърде много неща, над които да размишлявам! – неискрено възкликна Олив, защото знаеше, че думите на госпожа Бъридж ще я преследват.

– И ѝ предайте, че ако ни удостои с краткото си посещение, цял Ню Йорк ще бъде в краката ѝ.

Точно това искаше Олив, но въпреки това от устата на госпожа Бъридж ѝ прозвуча като подигравка. Госпожица Чансълър се оттегли, без да даде отговор дори когато домакинята ѝ повтори колко ѝ е задължена, че е откликнала. Излезе на улицата превъзбудена, но не обзета от слабост. Закрачи бързо, развълнувана и изумена, усещайки, че непоносимата ѝ съвест е настръхнала като раздразнено животно, задето към Верена е било отправено наистина превъзходно предложение и че няма никакъв начин тя да убеди сама себе да го премълчи. Разбира се, Верена сигурно щеше да се почувства поласкана, че е толкова високо ценена от семейство Бъридж, а опасността Базил Рансъм да я завладее щеше да бъде пресечена. Това стана ясно на Олив, докато крачеше, то я напрягаше, насочваше мислите ѝ единствено към проблема, изневиделица помрачил светлия ден, и тя дори не забелязваше елегантните хора, с които се разминаваше по широкия тротоар на Пето Авеню. Настани се в съзнанието ѝ още предния ден, след бележката на госпожа Бъридж, и после, както знаем, тя смътно се замисли над тази възможност и попита Верена дали ще се съгласи да им гостува, ако отново ги притиснат с предложение. Е, със сигурност ги притиснаха, а проблемът беше толкова остър, че бе направо болезнен. Олив мислеше, че ако Верена отиде у семейство Бъридж, Базил Рансъм ще се обезсърчи – ще си каже, че какъвто е беден и окаян, няма никакъв шанс срещу хора, които разполагат с богатство и добро положение. Не допускаше, че той ще се откаже лесно, не го мислеше за малодушен. Въпреки това имаше такъв шанс, а си струваше Олив да обмисли всеки шанс, който бе в нейна полза. Започваше да съзнава, че става дума не толкова за гостуване на Верена, а на практика за подарък или поне за сделка с невероятно щедри условия. Невъзможно беше да използват семейство Бъридж като убежище въз основа на допускането, че са безопасни, защото бяха станали опасни още от мига, в който ги бяха подкрепили и бяха заели позицията, че предлагат на момичето чисто и просто безгранична възможност. Олив не спираше да си повтаря, че това е само фантасмагория и фарс, но бе възможно Верена да е на друго мнение, да прояви доверие към тях. Когато госпожица Чансълър беше изправена пред избор, който да направи от позицията на дълга, тя влагаше страст – преди всичко смяташе, че въпросът трябва да бъде уреден незабавно, за да може животът да продължи напред. В момента ѝ се струваше невъзможно да се върне в пансиона на Десета улица, без да е решила дали да се довери на семейство Бъридж, или не. Под "довери" имаше предвид да повярва, че те няма да успеят да спечелят Верена, но в същото време ще отпратят Базил Рансъм по погрешна следа. Олив смяташе, че той няма да прояви решителността да я преследва из тези позлатени салони, които и бездруго щяха да бъдат затворени за него, когато майката и синът установят какви са намеренията му. Дори се запита дали Верена няма да е по-добре защитена от младия южняк в Ню Йорк, сред всички светски условности, отколкото в Бостън при братовчедка на врага. Продължи да крачи по Пето Авеню, без да обръща внимание на пресечките, и след малко установи, че наближава Уошингтън Скуеър. По това време вече категорично беше решила, че Базил Рансъм и Хенри Бъридж не могат едновременно да завладеят госпожица Тарант, така че не бе възможно да има две опасности, а само една. Сега ѝ оставаше да определи коя от двете опасности е по-голяма, за да се справи само с нея. Продължи да крачи към площада, който, както е всеизвестно, е много голям и свързан с улица околовръст. Дърветата и другите растения бяха напъпили и се бяха раззеленили, фонтаните мятаха пръски на слънцето, кварталните хлапета – както по-мърлявите от юг, които играеха игри, свързани с чертаене с тебешир по тротоара и клечене между краката на минувачите, така и къдравите и натруфени дребосъци, които маршируваха пред погледите на френските си гувернантки – изпълваха пролетния въздух с тъничките си гласчета, нежни като младата зеленина. Олив прекоси площада и накрая седна на една от многобройните пейки. Отдавна не беше правила нещо толкова необосновано, толкова разточително. Имаше десетки неща, които би трябвало да свърши по време на престоя си в Ню Йорк, обаче забрави за тях или пък, ако се сети, реши, че в момента не са важни. Остана на мястото си около час, замислена и трепереща, превъртайки в главата си определени мисли. Чувстваше, че е изправена пред съдбовна криза и че не бива да отвръща лице от истинската ѝ природа. Преди да стане и да се върне на Десета улица, вече беше решила, че Базил Рансъм е най-сериозната заплаха, и мислено беше приела всякаква уговорка, която щеше да я избави от него.

Ако семейство Бъридж искаха да вземат Верена, те щяха да я отнемат от Олив неизмеримо по-малко, отколкото би я отнел той. Всъщност щяха да я отнемат най-вече от него. Олив се върна в пансиона и в отговор на въпроса ѝ дали Верена е у дома, слугата, който ѝ отвори, я осведоми, че госпожица Тарант е излязла с господина, който я е посетил сутринта, и още не се е върнала. Олив впери поглед в часовника в коридора – показваше три часа.

XXXIII

– Хайде, госпожице Тарант, да излезем заедно. Моля ви, излезте с мен. – Това казваше Базил Рансъм на Верена, когато ги видя Олив в нишата до прозореца. Разбира се, бяха говорили дълго, преди да стигнат дотук, защото тонът дори повече от думите показваше колко се е задълбочила близостта им. Верена го съзнаваше, докато го слушаше, и се плашеше мъничко, чувстваше се неловко, затова стана и се приближи до прозореца – неуместно движение, ако желанието ѝ наистина беше да му внуши, че не е възможно да откликне на молбата му. Много по-убедителна би била, ако просто беше останала на мястото си. Той я напрягаше и изпълваше с безпокойство и тя започваше да усеща особеното му въздействие върху себе си. Да, наистина беше излязла на разходка с него още при първото му посещение в дома ѝ, но ѝ се струваше много важно, че тогава тя беше предложила разходката – само защото така беше най-лесно, когато някой ѝ дойде на гости в Монаднок Плейс.

Тогава бяха излезли, защото тя беше поискала, а не той. Едно беше да се разхождат заедно в Кеймбридж, където тя познаваше всяко местенце и се чувстваше уверена и свободна, тъй като е на своя територия, и съвсем друго да се скита с него по улиците на непознат град, който, макар да беше приятен и пълен с развлечения, не беше дори неговият дом, истинският му дом. Той искаше да ѝ покаже нещо, да ѝ покаже всичко, ала сега, след едночасова разходка, тя не беше сигурна, че желае да види още неща, които той иска да ѝ покаже. Вече ѝ беше показал предостатъчно, докато седяха в салона, особено каква глупост според него е равенството между жените и мъжете. Сякаш беше дошъл специално за това, защото въртеше и сучеше непрекъснато около тази тема. Все насочваше разговора към някоя от новите истини. Не беше многословен, напротив – беше сатиричен и иносказателен, преструваше се, че тя е успяла да му докаже всичко, което иска, и дори повече, но преувеличението и начинът, по който свеждаше всичко до един-два проблема, които тя беше засегнала в речта си у госпожа Бъридж, ѝ подсказаха, че Рансъм просто ѝ се присмива. Той точно това и правеше – смееше се. Изглежда смяташе, че може да ѝ се смее цял ден, без тя да се оскърби. Е, на него може и да му беше забавно, ала Верена не разбираше защо трябва да кръстосва Ню Йорк цял ден, за да му предостави тази възможност.

Беше му обещала, както бе казала и на Олив, че е твърдо решена да му въздейства, но сега изведнъж промени мнението си – вече не я интересуваше дали оказва някакво въздействие върху него. Не виждаше защо трябва да го приема сериозно, след като той не приема сериозно нея, тоест нейните възгледи. Отдавна се беше досетила, че Рансъм всъщност не иска да обсъждат тях – това имаше предвид, когато в Кеймбридж му каза, че интересът му към нея е личен, а не като към идеен противник. Което означаваше просто, че като любопитен млад южняк той искаше да види какво представлява едно умно момиче от Нова Англия. Оттогава обаче си беше изяснила някои неща – краткият ѝ разговор с госпожа Бъридж хвърли светлина по въпроса, – най-вече до какво евентуално се свежда личният интерес на един млад южняк. Наистина ли и той се стремеше към любовта ѝ? Тази мисъл изпълни Верена с тревога и отегчение. Най-малко от всичко ѝ се искаше да разочарова Олив, защото несъмнено ѝ беше дала основания да смята (не само предния ден, а много по-рано), че целеустремеността ѝ е по-силна от всяка съблазън от този вид. Ако предния ден ѝ се беше сторило, че би желала да спори с господин Рансъм, да го обори, да го убеди, тази сутрин беше слязла в салона да се види с него с мисълта, че сега, когато са насаме на тихо и приятно място, той вероятно ще анализира различните тезиси от речта ѝ поотделно, както бяха направили неколцина господа в други подобни случаи. Нищо не би ѝ допаднало повече, а и Олив не би могла да има никакви възражения. Той обаче не направи нищо подобно, само се смееше и се шегуваше, и разви поредица от нелепи фантазии за прелестните начини, по които жените биха могли да поправят всички несправедливости на света, ако само излязат от клетката си, както бе изтъкнала тя в речта си. Не спираше да говори за тази клетка, просто не се отказваше от това сравнение. Каза, че е отишъл да я погледа през стъклените стени и че бил готов да ги строши, ако не се боял да не я нарани. Бил твърдо решен да намери ключа за клетката дори ако се наложи да го търси по целия свят. Мъчително било да разговаря с нея само през ключалката. Рансъм не желаеше да поддържа нишката на разговора, но със сигурност нямаше нищо против да държи нея от време на време – при всяка възможност покриваше дланта ѝ със своята. Верена не изпита нищо подобно на усещането от първото си посещение у Олив, когато сякаш се бе откъснала от земята и се бе възнесла нагоре.

– Денят е прекрасен и аз толкова много искам да ви разведа из Ню Йорк, както вие ме разведохте из прекрасния Харвард – продължи Базил Рансъм да я притиска да приеме предложението му. – Казахте, че това е единственото, което можете да направите за мен тогава, а сега е единственото, което аз мога да сторя за вас тук. Ужасно би било да ви пусна да си заминете само след един скован разговор в салона на този пансион.

– Много мило, че го определяте като скован! – възкликна Верена през смях, докато Олив излизаше от къщата и слизаше по стълбите пред очите им.

– Скована е клетата ми братовчедка, изобщо не обръща глава към нас – отбеляза младият мъж.

В очите на Верена фигурата на Олив излъчваше чудат и трогателен трагизъм, казваше много неща – и познати, и непознати. Събеседничката на Базил Рансъм си помисли колко малко знаят мъжете за жените, за истинската деликатност, след като той бе способен да се присмее на това въплъщение на трогателността, макар и без намерението да я нарани.

Честно казано, Рансъм не беше особено внимателен и единственото му желание беше да се отърве от Олив Чансълър, чието присъствие определено го притесняваше и му досаждаше. Зарадва се, като я видя да излиза, но това не беше достатъчно, защото тя скоро щеше да се върне. Сякаш бе оставила своя отпечатък на това място. Днес обаче той искаше да завладее Верена, да я отведе надалеч, да възроди поне част от приятната атмосфера от посещението му в Кеймбридж. А фактът, че разполага само с този ден, още повече обостряше желанието му, правеше го още по-целеустремен. Беше премислил всичко през последните четиресет и осем часа и беше убеден, че гледа съвсем реално на нещата. Тя го интригуваше по-силно от всяка друга, но възнамеряваше след днешния ден това да няма никакво значение. Именно затова отдаваше такава важност на ограниченото време, с което разполага. Беше позорно беден, оскъдно и жалко екипиран, за да има правото да говори за брак с момиче в толкова специфично положение като Верена. Съзнаваше колко добро е положението ѝ в светско отношение, а речта ѝ у госпожа Бъридж му беше показала, че тя може да се издигне, че хиляди хора ще се стичат да наблюдават такова очарователно изпълнение (и кой да ги вини), че с лекота би изградила превъзходна кариера като прочута певица или актриса и че ще печели пари почти колкото такива изпълнителки. Кой не би платил половин долар за преживяване като у госпожа Бъридж? Онова, което тя беше способна да каже и да направи, се превръщаше във все по-търсена стока – красиви и плавни треторазредни брътвежи, съзнателно или несъзнателно шарлатанство, което глупавото и лековерно стадо на публиката, просветената демокрация на родината му, поглъщаше в неограничено количество. Не се съмняваше, че тя може да продължи така няколко години, че снимката ѝ ще виси по витрините на магазините, а по оградите ще бъдат разлепени плакати с нейния лик, и че за това време ще спечели състояние, което да ѝ осигури охолство впоследствие. Вероятно ще навлека на този млад мъж презрението на възвишените умове, ако изтъкна, че всичко това за него беше непреодолима пречка пред опита му да спечели Верена. Скрупулите му несъмнено бяха породени от лъжлива гордост – поукрасена, както и самата представа за южняшката галантност, но той истински се срамуваше от бедността си, от ниското си положение, когато се замислеше за златния ореол около протежето на госпожа Бъридж. Срамът му не намаляваше от факта, че Рансъм прекрасно съзнаваше низостта от това да печелиш от човешката глупост и смяташе, че е за предпочитане да си беден и неизвестен, разочарован от самия себе си. Беше роден в заможно семейство и въпреки окаяните следвоенни години така и не се отърси от убеждението, че един господин не може да отправи предложение за брачен съюз на очарователна жена, ако не може да ѝ осигури подходящи условия за живот. От друга страна, ако се ожени за Верена, той не би могъл да допусне тя да продължи доходоносните си занимания и в негова полза. Стане ли неин съпруг, трябваше да намери начин да ѝ затвори устата. Въпреки всичко това изпитваше неудържимо желание да вкуси поне веднъж огромна глътка от онова, което бе обречен да изгуби или поне което му беше забранено да спечели. Да прекара деня с нея, без да я види повече – това му се струваше едновременно най-възможното и най-невъзможното. Дори не се налагаше да си напомня, че младият господин Бъридж може да ѝ предложи всичко, което той самият не би могъл, включително възхитително споделяне на възгледите ѝ.

– Днес в парка ще е прекрасно. Искате ли да се разходим, както направихме в малкия парк в Харвард? – попита Рансъм, когато Олив се скри от погледа им.

– О, обиколих всяко ъгълче на парка. Един приятел беше така добър да ме разходи с карета вчера – отговори Верена.

– Приятел ли? Имате предвид господин Бъридж? – впери в нея Рансъм невероятния си поглед. – Разбира се, аз нямам карета, в която да ви повозя, но бихме могли да поседнем на някоя пейка и да поговорим. – Тя не потвърди, че е бил господин Бъридж, но и не отрече, а нещо в изражението ѝ подсказа на Рансъм, че е отгатнал, затова продължи: – Само с него ли можете да излизате? Няма да му хареса да излезете с друг, а вие правите само каквото му харесва, така ли? Госпожа Луна ми каза, че той иска да се ожени за вас. У майка му видях колко е увлечен по вас. Ако се омъжите за него, ще можете да се разхождате заедно с каретата всеки божи ден и точно затова ви моля да ми отделите час-два, преди да е станало невъзможно.

Не го беше грижа как звучат думите му – днес беше решил да изостави скрупулите, не го интересуваше как ще я убеди, само да успее. Установи обаче, че лицето ѝ пламна от думите му и тя впери поглед в него, учудена от волността и фамилиарността му. Той продължи, но вече без остротата и иронията, които усещаше в тона си.

– Знам, че не ме засяга за кого ще се омъжите, нито дори с кого се возите, и ви моля да ми простите, ако съм прекалено недискретен и натрапчив, но съм готов на всичко, за да ви откъсна от задълженията и средата ви и за час-два да се почувствам, сякаш... – замълча той.

– Сякаш какво? – попита тя много сериозно.

– Сякаш на света не съществува господин Бъридж... госпожица Чансълър... всичко това. – Не това се канеше да каже, но думите просто се изплъзнаха от устата му.

– Не разбирам какво имате предвид и защо намесвате други хора. Аз имам пълното право да правя каквото пожелая. Но не проумявам защо сте си втълпили, че ще се съглася да направя, каквото искате вие!

Верена не изрече тези думи кокетно, нито за да го принуди да продължи да я умолява, а за да спечели малко време. Засегна я, че той спомена Хенри Бъридж и намекна, че тя е била в парка в по-приятни условия от онези, които той можеше да ѝ предложи. Ала не беше така и тя искаше той да го разбере. Много повече би ѝ допаднало и много повече би се забавлявала, ако се разходи бавно с компания, ако поспира да погледа животните, както бе видяла предния ден да правят хората, и ако поседне в отдалечените части на парка. Оттам се разкриваха далечни гледки, които тя беше забелязала от седалката редом до Хенри Бъридж, откъдето гледаше отвисоко и прекомерно изискано. Изведнъж си даде сметка, че господин Рансъм не е отишъл на работа, за да я посети по това време – хора като него обикновено бяха на работа сутрин, само за господин Бъридж нямаше значение, защото той нямаше професия. Господин Рансъм беше склонен да ѝ подари целия ден. Това я впечатли, а Верена беше най-добродушното момиче на света, имаше много нежна душа и уважаваше дълбоко жертвите, които правеха за нея. Почти винаги вършеше, каквото я помолят хората. След като Олив беше направила странната уговорка тя да се срещне с госпожа Бъридж и в случай че приемеше поканата Верена да гостува там, Рансъм би приел това като доказателство, че има нещо сериозно между нея и господаря на дома, колкото и да го убеждаваше в противното. Нещо повече, след като беше излязла с него, нямаше да може да приеме господин Рансъм в пансиона. А и нямаше да може да приема господин Рансъм в онази къща. Олив би го очаквала от нея, а тя не биваше да разочарова Олив и да крие нищо от нея, каквото и да бе правила досега. Пък и Верена не го искаше, смяташе, че е по-разумно да не го прави. Тъкмо тази представа за онова, което ѝ предстоеше в Ню Йорк и от което сегашният ѝ събеседник щеше да бъде напълно изключен, бе причината за бързата промяна у нея, тласнала я да изпълни молбата му, сякаш като предварителна компенсация за онова, което нямаше да може да му даде впоследствие. Ала най-вече ѝ беше неприятна мисълта, че той я смята сгодена за някого. Наистина не разбираше защо ѝ е неприятно и наистина в онзи момент изобщо не разбираше чувствата си. Не проумяваше какъв е смисълът да допуска познанството ѝ с господин Рансъм да се задълбочава още (защото интересът му определено ѝ се струваше личен), но въпреки това го попита защо настоява да излезе с него и дали иска да ѝ каже нещо конкретно (никой не умееше толкова добре като Верена да говори привидно кокетно, ала напълно чистосърдечно и с най-невинни намерения). Като че ли това само по себе си не беше достатъчна причина да се освободи от него.

– Разбира се, че имам да ви кажа нещо конкретно – имам да ви казвам много неща! – възкликна младият мъж. – Много повече, отколкото бих могъл да кажа в тази тясна и претенциозна стая, при това общодостъпна, така че всеки момент може да влезе някой. Освен това – додаде той лукаво – не е прилично посещението ми да трае три часа.

Верена подмина лукавството, нито го попита дали би било по-прилично да обикалят заедно града за същия период от време. Каза само:

– Ще ми кажете нещо важно или което ще ми бъде приятно да чуя?

– Надявам се да ви бъде приятно, но надали е твърде важно за вас. – Базил Рансъм се поколеба, усмихна ѝ се и продължи: – Искам да ви покажа колко категорично се различавам от вас – подметна той наслуки, но се оказа добър ход.

Ако беше само това, помисли си Верена, би могла да излезе – не беше чак толкова лично.

– Е, радвам се, че гледате толкова сериозно на въпроса – замислено каза тя. Измъчваше я обаче още нещо и тя уточни, че много би желала Олив да я завари в пансиона, когато се прибере.

– Много добре – отвърна Рансъм, – но тя нали не си въобразява, че единствена има право да излиза? Нали не очаква от вас да пазите стаята, докато я няма? Ако отсъства достатъчно дълго, ще ви завари у дома, когато се прибере.

– Тя излезе сама, а това показва, че ми има доверие – заяви Верена откровено, но веднага се притесни.

И с основание, защото Базил Рансъм веднага се хвана за думите ѝ с огромно присмехулно задоволство.

– Има ви доверие ли? И защо да ви няма доверие? Да не сте десетгодишно момиченце, а тя да ви е гувернантка? С никаква свобода ли не разполагате? Да не би тя постоянно да ви наблюдава и да ви държи сметка? Или имате скиталчески пориви и сте на сигурно място само между четири стени?

Рансъм щеше да продължи да говори по същия начин, по който тя се убеждаваше да не осведомява Олив за посещението му в Кеймбридж – факт, за който само намекнаха по време на краткия си разговор у госпожа Бъридж, – но след малко усети, че е казал достатъчно. Що се отнася до Верена, тя каза повече, отколкото възнамеряваше, и най-лесният начин да поправи стореното беше да отиде да си вземе шапката и палтото и да го остави да я заведе където пожелае. Пет минути по-късно той крачеше в салона и я чакаше да се приготви за излизане.

Докато пътуваха към парка по железопътната естакада, Верена си мислеше, че тъй като Олив най-вероятно уговаря гостуването ѝ у госпожа Бъридж, няма нищо лошо в това тя да избяга за кратко от отговорностите си, особено след като щеше да отсъства само час – колкото щеше да отсъства и самата Олив. Естакадата беше прелестна, защото по нея човек стигаше до парка и се връщаше за броени минути, а в остатъка от времето можеше да разглежда и да се разхожда. Беше толкова приятно, че с радост се връщаш за повторно посещение. Дългото и издължено заграждение, отвъд което къщите от околните улици се взираха една в друга през лъскавите си прозорци, настръхнали от нежната априлска свежест, всички каменни изкуствени пещери и тунели, павилионите и статуите, твърде многобройните алеи и тротоари, прекалено големите езера и мостове над тези езера, всичко тук излъчваше уханието и свежестта на най-очарователното време през годината. След като пристигна благополучно, Верена бе обзета от духа на този прекрасен ден, забрави за Олив и се зарадва, че е дошла, приятно ѝ беше да се разхожда в този прекрасен град с един забележителен млад мъж, който великолепно се грижеше за нея, докато никой друг на света не знаеше къде се намира тя. Беше съвсем различно от вчерашната разходка с карета с господин Бъридж, но беше по-волно, по-наситено като усещане, по-забавно и спонтанно. Този път Верена можеше да спира и да разглежда всичко, да задоволява любопитството си, дори най-детинските си прищявки. Сякаш беше излязла на целодневен излет, макар че всъщност не беше така – не го беше правила от дете, когато родителите ѝ се поддаваха на модата и през лятото наемаха къща в провинцията и тя с някой случаен спътник часове наред бродеше далеч от къщи, из полето и горите, търсеше малини и си играеше на циганка. Базил Рансъм отначало предложи да отидат да обядват някъде. Беше я извел половин час, преди да поднесат обяда в пансиона на Десета улица, и настояваше за компенсация да я нахрани както трябва. Знаел един много спокоен и луксозен френски ресторант съвсем близо до горния край на Пето Авеню – не уточни, че го знае, защото беше обядвал там в компанията на госпожа Луна. Верена отказа предложението му – каза, че ще бъде навън за толкова кратко, че не си струва труда. Пък и не била гладна, щяла да хапне, когато се прибере. Когато той настоя, тя отговори, че може би по-късно ще види дали няма да огладнее. Увери го, че ще ѝ бъде много приятно да хапне заедно с него в някой ресторант, ала в промеждутъците между веселите изблици от съвместната им експедиция тя дълбоко в себе си се страхуваше, не разбираше защо е дошла, макар да ѝ беше приятно, и си мислеше, че всъщност господин Рансъм не би могъл да ѝ каже нищо, което сериозно да я засяга. Той прекрасно знаеше какво да очаква от съвместния им обяд – представяше си как тя седи срещу него на ниска масичка, как разгъва салфетката си и му се усмихва, докато той ѝ разказва неща, които звучат в съзнанието му като запомнени мелодии, и двамата очакват да им поднесат нещо невероятно вкусно и малко неразбираемо от френското меню. Тази представа изобщо не се връзваше с желанието ѝ да се прибере у дома час по-късно, както явно очакваше Верена. Разгледаха животните в малката зоологическа градина, която беше една от атракциите на Сентръл Парк, полюбуваха се на лебедите в декоративното езерце и дори се зачудиха дали да не се повозят на лодка за половин час. Рансъм твърдеше, че трябва да го направят, за да бъде посещението им пълно, но Верена отговори, че не вижда нужда от това, и след като бродиха по кривите пътеки на Дивата градина, след като се изгубиха в Лабиринта и се полюбуваха на статуите и бюстовете на известни личности, просто седнаха на една уединена пейка, откъдето се откриваше красива гледка и от време на време детска количка проскърцваше по асфалтовата алея.

Вече си бяха поговорили за доста неща, но според Верена нито една от темите не беше сериозна. Господин Рансъм продължаваше да се шегува за всичко, включително за еманципацията на жените. Верена открай време живееше с хора, които приемат света изключително сериозно и за пръв път се натъкваше на такова пренебрежение и толкова силен сарказъм, насочен към институциите на страната и основните тенденции на епохата. Отначало тя му отговаряше, противоречеше му, и то доста дръзко, обръщайки непочтителността му срещу самия него. Имаше пъргав ум и лесно ѝ хрумваха подходящи възражения на почти всичко, което ѝ кажеше, обаче постепенно се отегчи и натъжи. Беше възпитана да се възхищава на новите идеи, да критикува социалните недъзи, на които човек се натъкваше почти повсеместно, и да изпитва неодобрение към много неща, ала никога не се беше сблъсквала с такава всеобхватна обвинителност като тази на господин Рансъм, с толкова много горчивина, стаена под неговите преувеличения, под неверните му тълкувания. Знаеше, че той е ревностен консерватор, ала не подозираше, че един консерватор може да бъде толкова агресивен и безмилостен. Мислеше, че консерваторите са самодоволни, упорити и надути и се задоволяват със съществуващия ред, ала господин Рансъм не беше удовлетворен нито от съществуващото, нито от онова, което би желал да съществува, освен това говореше зле за хора, които тя би допуснала, че са негови съмишленици – толкова зле, колкото Верена не би се изказала за почти никой. След известно време престана да спори с него и се запита какво му се е случило, та е станал толкова черноглед. Може би нещо се беше объркало в живота му, сигурно му се беше случило нещастие, повлияло на мирогледа му. Той беше скептик – Верена беше чувала за тази нагласа, но не се беше натъквала на нея, защото нейните познати бяха точно обратното – твърде загрижени. Тя знаеше за живота на Базил Рансъм само това, което ѝ беше казала Олив, а то беше съвсем общо, така че имаше предостатъчно възможности за лични драми, тайни разочарования и страдания. Докато седеше до него, Верена си мислеше за някои от тези неща и се питаше дали той има предвид точно това, когато казва например, че му е дошло до гуша от модерното дърдорене за свобода и че изобщо не симпатизира на радетелите за повече свобода. Според него било нужно хората да използват по-добре свободите, с които вече разполагат. Дъхът на Верена буквално замираше от такива твърдения – не допускаше, че изобщо е възможно някой да заяви подобно нещо през деветнайсети век, дори да е най-назадничавият човек на света. Рансъм отричаше и всеобщото образование, защото според него то било огромен фарс – пълнело главите на хората с празни клишета и им пречело да си вършат работата мирно и почтено. Само интелигентните хора имали право на образование и ако се вгледаш непредубедено в положението, бързо ще разбереш, че интелигентността е рядък лукс, притежание на един от сто човека. Така или иначе, той имаше твърде ниско мнение за хората. Верена се надяваше, че му се е случило нещо наистина много лошо – не като отмъщение заради възмущението, което предизвикваше у нея, а за да има основание да му прости цялото презрение и жестокост. Искаше да му прости, защото след като поседяха заедно на пейката около половин час, шеговитото му настроение се поуталожи, той заговори по-обмислено (поне наглед) и по-искрено, а Верена изпита странно чувство, склонност да не отстоява своята позиция и желание да не поставя твърде силно ударение на разликите помежду им, преди да се разделят. Бих определил същината на размислите ѝ като необичайна, защото те безмълвно се биеха помежду си, докато тя слушаше в топлия и неподвижен въздух, огласян от далечното глухо боботене на огромния град, неговия плътен, приятен и отчетлив глас, който изказваше чудовищни мнения, накъсван от екзотични шеги, и тихия му познат смях, който почти гъделичкаше ухото и бузата ѝ, когато Рансъм се накланяше към нея. Струваше ѝ се грубо, почти жестоко да я доведе тук само за да ѝ каже неща, които я нараняваха, макар да беше свободна да ги обори с присъщата си толерантност. Ала въпреки това го слушаше като омагьосана, защото беше в нрава ѝ да се държи покорно, да отстъпва. В състояние беше да мълчи, когато хората настояват, при това без да е язвителна. Същината на взаимоотношенията ѝ с Олив всъщност беше мълчаливо и внимателно съгласие на разпалената настойчивост на приятелката ѝ и ако тези отношения бяха непринудени и приятни за нея (каквито неизменно бяха), може да се допусне, че борбата ѝ да не се подчини на воля, която усещаше като по-силна от тази на Олив, няма да трае дълго. Волята на Рансъм я принуди да остане дори когато усети, че следобедът напредва, че Олив ще се прибере и ще види, че нея я няма, и отново ще попадне в плен на мъчителната си тревога. Живо си я представи в този момент – сигурно стоеше на прозореца на стаята си на Десета улица, озърташе се за Верена, ослушваше се да чуе стъпките ѝ по стълбите или гласа ѝ в коридора. Верена съзерцаваше този образ като картина, взираше се във всяка подробност. Ако картината не я трогна по-дълбоко и не я накара да скокне на крака и да избяга от Базил Рансъм обратно към приятелката си, то се дължеше на факта, че си обещаваше за последен път да причинява на Олив такова страдание. Това щеше да е последният път, когато седи с господин Рансъм и го слуша да изказва мненията си, противоречащи на всичко в живота ѝ. Изпитанието, на което се беше подложила, беше толкова лично и тъй всепоглъщащо, че за момент беше забравила, че ѝ се случва за пръв път. Сякаш продължаваше от месеци. Верена прекрасно съзнаваше, че отношенията им са обречени, защото човек трябва да живее своя живот, не е възможно да живееш чужд живот, особено когато другият човек е толкова различен, толкова тираничен и безскрупулен.

XXXIV

– Cигурно сте единственият човек в страната, който се чувства по този начин – отбеляза тя най-накрая.

– Не съм единственият, който се чувства така, но е твърде вероятно да съм единственият, който го мисли. Струва ми се, че моите възгледи присъстват в по-неопределен и смътен вид в умовете на много мои съграждани. Ако някой ден съумея да им намеря адекватен израз, просто ще предам форма на дремещите инстинкти на едно много важно малцинство.

– Добре че признавате, че сте малцинство! – възкликна Верена. – Какъв късмет за нас, клетите създания! А какво разбирате под адекватен израз? Сигурно бихте желали да станете президент на Съединените щати?

– И да споделям възгледите си с блестящи речи пред тръпнещия Сенат? Точно това ми се иска да стана! Как само отгатнахте намеренията ми!

– Е, смятате ли, че сте напреднали в тази посока? – попита Верена.

Въпросът и тонът, с който беше зададен, прозвучаха на младия мъж като иронична препратка към сегашното му доста окаяно положение, затова той се умълча за миг, а ако събеседницата му го беше погледнала в този момент, щеше да види как по лицето му плъзва руменина. Думите ѝ му подействаха като внезапен укор, но бяха напълно основателни от страна на млада жена, която имаше пълното право да се защити. Те сякаш просто потвърждаваха под друга форма (поне така тълкуваше въпроса неговата прекомерна южняшка гордост, неговата страстна чувствителност) схващането, че един джентълмен в толкова окаяно положение няма правото да отнема времето на блестящо и преуспяло момиче дори за да си внуши, че се отказва от опитите да я спечели. Ала напомнянето допълнително изостри желанието му да я накара да почувства, че ако се отказва от нея, то е само заради грозната и случайно сполетяла го бедност. Дори се поласка с мисълта, че ако не беше така, би могъл да триумфира над всичките ѝ предразсъдъци и дори над предимствата от нейната известност. Най-дълбокото чувство на Базил Рансъм към Верена беше убеждението му, че тя е родена за любов – беше си го помислил още докато я слушаше у госпожа Бъридж. Самата тя изобщо не го съзнаваше и преследваше друг идеал – груб, неубедителен и изкуствен, обаче редом до мъж, когото обича истински, това фалшиво и паянтово построение щеше да рухне и еманципацията на пола на Олив Чансълър (що за пол беше това, за бога, питаше се той кощунствено наум) ще отлети в страната на привиденията, на мъртвите фрази. Читателят може да отсъди, че подобни мисли караха Базил Рансъм да не се отказва да ухажва Верена. И дори да се възмути вътрешно, че досега той още не е направил нищо такова.

– О, госпожице Тарант, успехът ми в живота е едно, а амбицията ми – нещо съвсем различно! – възкликна той сега в отговор на нейния въпрос. – Най-вероятно ще си остана беден и неизвестен цял живот, затова никой освен мен няма да знае за възвишените мечти, които съм заглушил и погребал.

– Защо твърдите, че сте беден и неизвестен? Нима не се справяте добре в този град?

Въпросът на Верена не му остави нито време, нито самообладание да си спомни, че пред госпожа Луна и пред Олив е представил перспективите си в розова светлина и че впечатлението на момичето е естествен отзвук от онова, в което са убедени двете дами. Но въпросът прозвуча в ушите му толкова подигравателно, предизвикателно и неволно оскърбително, че в онзи миг сякаш можеше да отговори само като протегне ръка, която да плъзне около кръста ѝ и да я придърпа към себе си, за да обобщи положението си в една решителна целувка. Ако въпросният миг беше продължил само няколко секунди повече, не знам какви чудовищни последици бих имал трудното задължение да опиша, ала за щастие, ги прекъсна бавачка, която буташе бебешка количка, придружена от клатушкащо се подире ѝ хлапе. И бавачката, и хлапето изгледаха с втренчен и дори строг поглед, поне според Рансъм, странната двойка на пейката, а междувременно Верена стрелна с бърз поглед децата (обожаваше деца) и продължи:

– От вашата уста предсказанието, че ще останете неизвестен, звучи твърде плоско. Разбира се, вие сте амбициозен, вижда се от пръв поглед. И щом амбицията ви се насочи нанякъде, най-добре е всички да внимават. Само да имате желание! – добави тя леко насмешливо.

– Какво знаете вие за моето желание? – попита той и се позасмя неловко, сякаш наистина се беше опитал да я целуне по време на втората си среща насаме с нея, но тя го бе отблъснала.

– Знам, че е по-силно от моето. Успяхте да ме накарате да изляза, при все че не исках, и ме задържате тук все още, макар че трябваше вече да съм се прибрала.

– Подарете ми този ден, госпожице Тарант, подарете ми този ден – промърмори Базил Рансъм и когато тя извърна лице към него, трогната от интонацията му, той додаде: – Позволете да ви заведа на вечеря, след като не можахме да обядваме. Наистина ли не ви причернява от глад?

– Причернява ми от ужасните неща, които наговорихте – преядох с мерзости. А сега искате и да вечерям с вас, така ли? Благодаря ви. Направо нямате равен! – възкликна Верена през смях, който авторът знае, че издаваше смущението ѝ, ала Базил Рансъм не беше осведомен за този факт.

– Не забравяйте, че вече два пъти ви слушам по един час, безмълвен и покорен, и сигурно ще го правя още много пъти.

– Защо изобщо ще ме слушате отново, след като презирате идеите ми?

– Не слушам тях, слушам гласа ви.

– О, казах аз на Олив! – изстреля Верена, сякаш неговите думи потвърждаваха стар неин страх, но общ, несвързан конкретно с него.

Рансъм все още нямаше усещането, че я ухажва, особено след като бе в състояние да отбележи с типично мъжко превъзходство:

– Интересно ми е дали сте схванали и десет думи от онова, което ви казах.

– Мисля, че се изразихте достатъчно ясно – буквално ми го натрихте в носа.

– Е, какво разбрахте?

– Ами че искате да ни изтласкате на още по-заден план, отколкото някога сме били.

– Шегувах се, просто ви подкачах – неочаквано отстъпи Рансъм. От време на време той наистина се отпускаше, разсейваше се, преставаше да се интересува от спора.

Тя го забеляза и след малко попита:

– Защо не изложите идеите си писмено?

И отново засегна болната тема за неговия провал. Странно как непрекъснато го правеше.

– Имате предвид за широката публика? Написал съм много неща, но не мога да уредя да бъдат отпечатани.

– В такъв случай явно няма толкова хора, колкото твърдите, които са на вашето мнение.

– Е, редакторите са подла и страхлива пасмина – все твърдят, че търсят нещо оригинално, а умират от страх, когато се появи.

– Говорите за вестниците и списанията ли?

Когато Верена осъзна, че написаните от този забележителен млад мъж материали са отхвърлени – материали, в които явно всичко скъпо за нея беше осмяно, – тя изпита странна тъга и жалост, усещане за извършена несправедливост.

– Много съжалявам, че не ви публикуват – каза тя толкова неподправено, че той вдигна очи към нея от фигурата, която дращеше по асфалта с бастуна си, за да провери дали тя не се преструва. Верена беше напълно искрена и додаде, че сигурно е много трудно изобщо да издадеш някакъв текст. Помнеше, макар и да не го спомена, на какви трудности се бе натъкнал баща ѝ, когато беше опитал. Надяваше се господин Рансъм да не се отказва – със сигурност накрая щял да успее. След това продължи усмихната и с по-ироничен тон:

– Можете открито да ме оборвате. Само ви моля да не казвате нищо за Олив Чансълър.

– Изобщо не разбирате какво искам да постигна! – възкликна Базил Рансъм. – Такива сте вие, жените. Винаги имате предвид себе си или конкретно някой, и винаги смятате, че другите мислят същото!

– Да, обвиняват ни в това! – весело отвърна Верена.

– Не искам да засегна нито вас, нито госпожица Чансълър, нито госпожа Фариндър или госпожица Бърдзай, нито духа на Елайза Моузли или което и да е друго талантливо или известно създание на земята... или на небето.

– О, значи, искате да ни унищожите с пренебрежение, с мълчание! – възкликна Верена все така ведро.

– Не, не искам да ви унищожа, както не искам и да ви спася. Твърде много се говори за вас и аз искам просто да ви оставя на мира. Интересува ме собственият ми пол, вашият явно може сам да се грижи за себе си. Искам да спася мъжете.

Верена видя, че той вече е сериозен, че не смесва подигравателно проблемите, а говори искрено и малко изморено, сякаш е изгубил сили след толкова много разговори.

– От какво да ги спасите? – попита тя.

– От проклетата феминизация! Далеч съм от мисълта, както изтъкнахте онази вечер, че недостатъчно жени се занимават с обществения живот – според мен са твърде много. Цялото поколение е женствено. Мъжете слизат от сцената. Това е векът на нервните, истерични, бърборещи и хленчещи жени, векът на кухите фрази и лицемерната деликатност, на прекомерната загриженост и изнежената чувствителност и ако не внимаваме, скоро ще дойдат на власт посредствените, най-слабите и неспособните, ала и най-претенциозните. Мъжествеността, издръжливостта, дръзновението, умението да познаваш действителността, но да не се страхуваш от нея, да приемаш света такъв, какъвто е – странно и в същото време необходимо съчетание от способности, което искам да съхраня или по-точно да възродя. И трябва да ви призная, че пет пари не давам какво ще стане с вас, дами, докато опитвам да го постигна!

Клетникът избълва тесногръдите си възгледи (чието отхвърляне от водещи периодични издания изобщо не беше учудващо) тихо и сериозно, наклонил глава към нея, сякаш споделяйки изцяло идеите си, но явно забравил за миг колко оскърбителна е за нея тази спокойна и безмилостна тирада, лишена от всякакво преувеличение. Верена не си го напомни, беше твърде впечатлена от поведението му – за нея беше новост да види мъж, който проповядва някаква кауза с такова усърдие. Тя тутакси проумя веднъж и завинаги, че никога няма да спечели на своя страна човек, който създава у нея такова впечатление. Усети хлад и дори леко ѝ призля, но отговори, че сега, след като е обобщил веруюто си толкова красноречиво и ясно, тя се чувства много по-спокойно – поне знае с какво си има работа. Твърдение, което до голяма степен противоречеше на действителността, защото Верена за пръв път изпитваше такова неудовлетворение. Цялата потръпна от противните убеждения на спътника си, трудно можеше да си представи нещо толкова примитивно и пошло. Твърдо решена беше обаче дори да не трепне, с нищо да не издаде слабостта си, а най-добрият начин да прикрие чувствата си, който ѝ хрумна, беше да отвърне с тон, който макар и да не възприе с тази цел, всъщност се оказа ефикасно отмъщение, защото предизвика гневна безпомощност у Рансъм:

– Господин Рансъм, уверявам ви, че този век е векът на осъзнатостта.

– Това е част от вашата демагогия. Век на неописуем фалш, както казва Карлайл.

– Е, много е удобно да твърдите, че искате да ни оставите на спокойствие. Обаче просто не можете да го направите. Ние сме тук, трябва да се освободите от нас. Трябва да ни пъхнете някъде. Забележително ще е това обществено устройство, в което няма място за нас – завърши момичето с най-очарователния си смях.

– Нямате публично място. Аз смятам да ви държим у дома и да си прекарваме без вас по-хубаво от всякога.

– Радвам се, че ще е по-хубаво от всякога. Горко на американските жени, ако започнете кампания те да стоят у дома повече от сега.

– Боже, вие сте невероятна, вие сте истински гений! – възкликна Базил Рансъм и я изгледа с нежност.

Тя не му обърна внимание, а продължи:

– А какво ще правите с онези, които нямат дом (те са милиони, както знаете)? Сигурно помните, че жените се омъжват – и биват омъжвани – все по-рядко. Бракът вече не е тяхната реализация. Не можете да им наредите да отидат да се грижат за съпруга и децата си, ако нямат съпруг и деца.

– О, това е подробност – отвърна Рансъм. – А що се отнася лично до мен, признавам, че толкова ценя личния ви живот, че съм готов да отстоявам правото на мъжете да имат половин дузина съпруги!

– Значи, според вас турската цивилизация е най-високоразвитата?

– Турците имат второразредна религия, те са фаталисти и това пречи на развитието им. Освен това техните жени не са толкова очарователни като нашите – или колкото ще станат нашите, когато бъде изкоренена тази съвременна чума. Помислете какво признавате с твърдението, че жените все по-рядко се женят – колко пагубно влияе тази тъпоумна агитация на техните маниери, на личността им, на нрава им.

– Много ласкателно за мен – намеси се Верена лековато.

Рансъм обаче не прекъсна тирадата си:

– Има хиляди начини една жена, която и да е жена, омъжена или неомъжена, да намери с какво да се занимава. Например с това да направи обществото по-пригодно.

– Искате да кажете, по-пригодно за мъжете.

– Че за кой друг, моля ви се? Скъпа госпожице Тарант, каквото е най-пригодно за мъжете, ще е пригодно и за жените! Тази истина е стара колкото човечеството, така че не допускайте Олив Чансълър да ви убеди, че тя и госпожа Фариндър са измислили нова истина, която да замести тази – по-дълбока и по-трайна.

Верена подмина този аргумент и каза само:

– Е, радвам се, че искате светът да се напълни със стари моми!

– Не възразявам срещу старите моми, те са прекрасни, винаги са много заети и не кръстосват света, за да си търсят призванието. Противник съм само на новите стари моми, които вие създадохте. – Не уточни, че има предвид Олив Чансълър, но Верена го изгледа, все едно подозираше, че го е сторил. За да отклони вниманието ѝ, той се хвана за нейната мисъл отпреди малко: – Що се касае до вас, драга ми госпожице Тарант, бъдете спокойна – вие сте изключителна, уникална, неповторима, вие сте единствена по рода си. У вас всички елементи са така уместно съчетани, че ви смятам за ненакърнима. Нямам представа откъде сте тръгнали, нито как сте станали каквото сте сега, но вие стоите извън и над всички принизяващи влияния. Освен това трябва да ви осведомя – продължи младият мъж със същия спокоен, мек и решителен тон, сякаш обясняваше решението на математическа задача, – че вашата връзка с всички тези дрънканици и бълнувания е най-нереалното, случайно и илюзорно нещо на света. Въобразявате си, че ви пука за тях, но няма нищо подобно. Те са ви наложени от обстоятелствата, от неудачни приятелства, а вие сте ги приели, както бихте приели всяко друго бреме, защото сте мила по душа. Винаги се стараете да доставите радост на някого, а сега обикаляте, изнасяте речи за страната и се опитвате да предизвикате демонстрации, за да зарадвате госпожица Чансълър, точно както преди сте се опитвали да угодите на родителите си. Всъщност това не сте вие, а надуваема кукла (забележителна сама по себе си), която сте създали и сте изправили на крака, дърпате ѝ конците отзад, за да я накарате да се размърда и да заговори, докато вие се опитвате да се скриете, да се заличите в нея. О, госпожице Тарант, ако работата беше в желанието да угодите някому, знаете ли колко бихте зарадвали някой друг, като катурнете тази отвратителна марионетка и се възправите в цялата си свобода и прелест!

Докато Базил Рансъм говореше – както не беше говорил преди, – Верена го слушаше с огромно внимание, вперила поглед в земята, но веднага щом той млъкна, тя скочи на крака – нещо я накара да реши, че общуването им е продължило твърде дълго. Извърна се от него, сякаш искаше да го остави, и всъщност точно това се канеше да стори. Не искаше да поглежда, още по-малко – да води разговор с него. Казвам "нещо я накара", но отчасти причината беше поведението му – толкова спокойно и категорично, сякаш всичко му беше известно с абсолютна сигурност, – което отчасти я уплаши, отчасти я разгневи. Тя пое по алеите към изхода, сякаш се бяха договорили незабавно да напуснат парка. Той изложи всичко съвсем ясно, сякаш беше получил просветление свише. Каза, че тя не е такава, каквато се опитва да бъде, обвини я, че не е истинска, и това я нарани. Беше сигурна, че с него е истинска, а не биваше. След миг той отново застана до нея, закрачи редом и докато ходеха рамо до рамо, тя осъзна, че някои от нещата, които беше казал, бяха къде-къде по-ужасни дори от най-страшните опасения на Олив. В какво ли състояние щеше да бъде клетата ѝ изоставена приятелка, ако някои от тези неща бяха долетели до нея по въздуха? Речта на спътника ѝ въздейства на Верена (поведението му също се беше променило и изразяваше нещо различно) по начин, който я подтикна към решение да прекрати обсъждането и щом излязат от парка, да се прибере в пансиона сама. Въпреки това се владееше достатъчно, за да прецени, че е важно да не издава колко е разстроена, да не признава, че той я е извадил от равновесие. Затова смяташе, че достатъчно равнодушно отговаря на невероятните му наблюдения, като крачейки бързо, подмята през рамо на Рансъм:

– От думите ви заключавам, че според вас способностите ми са нищожни.

Той се поколеба, преди да отговори, а какъвто беше дългокрак, с лекота догонваше очарователната ѝ стремителна походка, която издаваше цялото безпокойство, което тя се опитваше да скрие.

– Имате огромни способности, но не в областта, където се опитвате да ги използвате. Способностите ви са в различна област, госпожице Тарант! И не способности е точната дума – вие сте гений.

Тя усети как погледът му се впива в лицето ѝ – съвсем отблизо и втренчено, – след като Рансъм отговори на въпроса ѝ по този начин. Верена започваше да се изчервява – ако беше продължил да я гледа така и ако беше някой друг, щеше да го сметне за наглост. Верена опита да се овладее, като си напомни думите на Олив: "Стотици ще те гледат!", но нещо се беше променило и сега тя не можеше да издържи на погледа на един-единствен човек. Искаше да се откъсне от него, да направи така, че той да се слее с общата маса, затова накрая зададе още един въпрос:

– Правилно ли разбирам, че според вас жените са непълноценни същества?

– Да, с оглед на обществените, на гражданските цели – те са слаби и непълноценни. Според мен нищо друго не издава толкова ясно смутния дух на времето, колкото фактът, че мъжете се чувстват длъжни да се преструват, че ви виждат в друга светлина. Обаче в лично, в интимно отношение нещата стоят другояче. В сферата на семейния живот и на битовите отношения...

Верена го прекъсна с нервен смях:

– Не го казвайте, то е само куха фраза!

– Да, но е по-хубава от вашите – отговори Базил Рансъм и излезе заедно с нея от по-малката порта, първата, до която стигнаха. Излязоха на подобието на площад, образуван от номерираните улици край южната част на парка и края на Шесто Авеню. Великолепното следобедно слънце озаряваше всичко и според Рансъм краят на деня още беше далеч. Зад тях се простираха беседки и храсталаци, изкуствените езера и пасторалните пейзажи, които изпълваха целия район със свежестта на откритото пространство, с естествени багри и растителност, които нищо не можеше да засенчи. Шоколадовите на цвят къщи се нижеха пред тях във високи, нови редове, отпред тракаха трамваите, заменили конете с конски сили, поглъщаха и бълваха пътници, имаше бирарии с оголени калкани, които в Ню Йорк засилваха местния колорит, защото се радваха на вниманието на художниците, които се изявяваха чрез огромни надписи. Групи безработни, рожби на разочарованието в далечни страни, стояха облегнати на ниската слънчева стена на парка, а от другата страна се простираше търговската гледка на Шесто Авеню при забележителната липса на въздушна перспектива.

– Трябва да се прибирам. Довиждане – рязко каза Верена на спътника си.

– Да се прибирате ли? Значи, няма да дойдете да хапнем заедно?

Верена познаваше хора, които хапват на обяд, и други, които хапват вечер, а също и трети, които никога не хапват, обаче не познаваше никой да похапва в три и половина. Ето защо настойчивостта на Рансъм в това отношение ѝ се стори странна и неуместна, вероятно дължаща се на южняшките му навици. Което обаче не правеше предложението по-приемливо за нея – въпреки разочарования си вид и посърналия поглед той още не подозираше, че тя не просто иска да се върне на Десета улица, а иска да го стори сама.

– Трябва веднага да ви оставя – каза Верена. – Моля, не ме увещавайте да остана – не бихте го направили, ако знаехте колко не ми се иска!

Поведението ѝ се промени, изражението също. И макар да му се усмихваше по-лъчезарно от всякога, за пръв път я виждаше толкова сериозна.

– Искате да кажете сама? Наистина не мога да ви позволя да го направите – отговори Рансъм шокиран от саможертвата, която се изисква от него. – Доведох ви толкова далеч, отговорен съм за вас и трябва да ви върна там, откъдето ви отведох.

– Господин Рансъм, трябва и ще го направя! – възкликна тя с тон, който той я чуваше да използва за пръв път. Слисан, озадачен и наранен, той осъзна, че ще допусне грешка, ако настоява. Разбра, че експедицията им ще завърши с раздяла, която не е никак приятна, но беше очаквал да определи поне някои от условията. Когато изрази надежда тя поне да му позволи да я настани в трамвая, Верена отговори, че не иска да се качва на трамвая, а да повърви. Представата как тя броди самичка никак не му допадна, не подобри нещата, но изправен пред внезапното ѝ напрегнато нетърпение, той реши, че това е женска загадка, която трябва да остави на самотек.

– Струва ми повече, отколкото можете да си представите, но ще се подчиня. Бог да ви пази и закриля, госпожице Тарант!

Тя извърна лице от него, сякаш опъваше каишка, после отговори съвсем неочаквано:

– Надявам се да ви публикуват.

– Имате предвид статиите ми ли? – Взря се в нея и възкликна: – О, очарователно създание.

– Довиждане – повтори тя и този път му подаде ръка. Той я задържа в своята и я попита дали наистина ще напусне града толкова скоро, че няма да успее да я види отново, на което тя отвърна:

– Ако остана, ще е на място, където не бива да идвате. Няма да ви позволят да се срещнете с мен.

Той не бе възнамерявал да повдига този въпрос, беше си поставил граница, ала тази граница изведнъж се премести.

– Имате предвид къщата, където ви чух да изнасяте реч ли?

– Може да остана за няколко дни.

– След като ми е забранено да ви виждам там, защо ми изпратихте покана?

– Защото тогава исках да ви спечеля за каузата.

– Но вече вдигате ръце от мен?

– Не, не, искам да си останете, какъвто сте!

Изглеждаше много странно, докато произнасяше тези думи с изкуствена усмивка, и Рансъм не знаеше какво се върти в главата ѝ. Вече си беше тръгнала, когато той се провикна подире ѝ:

– Ако останете, ще ви посетя!

Тя не се извърна и не отговори, и той можеше само да я гледа, докато я изгуби от поглед. Прекрасното очертание на гърба ѝ сякаш повтаряше последната загадъчна фраза, сякаш го предизвикваше.

Само че Верена Тарант нямаше подобно намерение. Въпреки огромното си закъснение и недоумението на Олив, тя искаше да се прибере пеша, за да има време да помисли надълго и нашироко колко е доволна (наистина, със сигурност), че господин Рансъм е в другия лагер. Ако беше в техния...! Не довърши предположението. Завари Олив да я чака точно както беше предположила – извърна се към нея с ужасено изражение. Верена тутакси даде обяснение, разказа точно какво е правила, после продължи, без да даде на приятелката си време за въпрос или коментар:

– А ти... ти посети ли госпожа Бъридж?

– Да, посетих я.

– Тя повдигна ли въпроса за моето гостуване у тях?

– Настойчиво.

– А ти какво отговори?

– Не казах много, но тя ми даде уверения...

– Смяташ ли, че трябва да отида?

Олив се умълча, после каза:

– Тя твърди, че е отдадена на каузата ни и че Ню Йорк ще бъде в краката ти.

Верена стисна раменете на госпожица Чансълър и за миг мълчаливо се взря в нея. После поде разпалено:

– Пет пари не давам за нейните уверения... Пет пари не давам за Ню Йорк! Няма да отида у тях... няма... разбираш ли? – Гласът ѝ неочаквано се промени, тя прегърна приятелката си и зарови лице в шията ѝ: – Олив Чансълър, отведи ме оттук, отведи ме!

След миг Олив усети, че Верена ридае, а това предреши въпроса, който тя мъчително обмисляше вече часове наред.