Братя Карамазови

I. Проектите да се спаси Митя

На петия ден след процеса на Митя много рано сутринта, още преди девет часа, при Катерина Ивановна дойде Альоша, за да уговорят окончателно една важна за двамата работа и да й предаде една поръка, която имаше освен това за нея. Тя седеше и разговаряше с него в същата стая, където някога бе посрещнала Грушенка; а в съседната стая лежеше в тежка нервна криза и в безсъзнание Иван Фьодорович. Катерина Ивановна тутакси подир оная сцена в съда бе наредила да пренесат болния и изгубил съзнание Иван Фьодорович в нейната къща като пренебрегна всякакви бъдещи и неизбежни приказки в обществото и неговото недоволство. Едната от двете й сродници, които живееха с нея, замина за Москва веднага подир сцената в съда, а другата остана. Но да бяха заминали и двете, Катерина Ивановна нямаше да промени решението си и щеше да остане да се грижи за болния и да бди над него денонощно. Лекуваха го Варвински и Херценщубе; а московският лекар се върна в Москва, като отказа да изкаже предвижданията си относно възможния изход на болестта. Двамата останали доктори, макар да окуражаваха Катерина Ивановна и Альоша, личеше, че още не могат да дадат сигурна надежда. Альоша навестяваше болния си брат два пъти дневно. Но този път той имаше една особена, много главоболна работа и предчувствуваше колко ще му е трудно да заговори за нея, а освен това много бързаше: имаше и друга неотложна работа същата тази сутрин на друго място и трябваше да побърза. Те разговаряха вече от четвърт час. Катерина Ивановна беше бледа, много уморена и в същото време в извънредно болезнена възбуда: тя предчувствуваше за какво беше дошъл при нея сега Альоша.

— За неговото решение не се безпокойте — рече тя на Альоша с твърда настойчивост. — Така или иначе, пак ще стигне до този изход: трябва да бяга! Този нещастник, този герой на честта и съвестта — не оня, не Дмитрий Фьодорович, а този, който лежи там и който се пожертвува за брат си — прибави Катя с пламнали очи, — той отдавна ми съобщи целия план за бягството. Вие знаете, той вече беше установил връзка… Аз вече бях ви съобщила това-онова… Вижте какво, това ще стане по всяка вероятност на третия етап оттука, когато поведат групата заточеници за Сибир. О, има още време дотогава. Иван Фьодорович вече беше ходил при началника на третия етап. Само не се знае кой ще бъде началник на групата, пък и не може да се научи предварително. Утре може би ще ви покажа подробно целия план, който Иван Фьодорович ми остави вечерта преди пренеса за всеки случай… То беше точно тогава, когато, нали помните, една вечер ни заварихте скарани: той вече слизаше по стълбите, а аз, като ви видях, настоях да се върне — помните ли? Знаете ли защо се бяхме скарали тогава?

— Не, не знам — каза Альоша.

— Разбира се, той тогава скри от вас: именно заради този план за бягството. Още три дни преди това ми беше открил всичко най-важно — и тогава започнахме да се караме и оттогава се карахме и през трите тези дни. Скарахме се, защото, когато той ми съобщи, че в случай, че го осъдят, Дмитрий Фьодорович ще избяга в чужбина с оная твар, аз изведнъж се разгневих — не мога да ви кажа защо, и аз не знам защо… О, разбира се, заради онази твар, заради онази твар тогава се разгневих, и то именно задето и тя ще избяга в чужбина заедно с Дмитрий! — извика изведнъж Катерина Ивановна и устните й затрепериха от яд. — Иван Фьодорович, щом видя тогава, че се ядосах така заради онази твар, веднага помисли, че ревнувам Дмитрий от нея и че следователно все още продължавам да го обичам. И така стана тогава първото скарване. Аз не исках да давам обяснения, не можех да моля за прошка; тежко ми беше, че такъв човек може да ме заподозре в същата любов към онзи… И то след като аз самата много по-рано бях му казала направо, че не обичам Дмитрий, а единствено него! Аз от злоба към тая твар му се разгневих. След три дни, знаеш, същата вечер, когато дойдохте и вие, той ми донесе един запечатан плик и поръча да го отворя веднага, ако нещо му се случи. О, той предвиждаше болестта си! Откри ми, че пликът съдържа подробности за бягството, и в случай, че той умре или опасно се разболее, аз да спася Митя. Остави ми веднага и пари, почти десет хиляди рубли — същите ония, за които прокурорът е научил от някого, че е пращал да се обменят, и ги спомена в речта си. Изведнъж страшно ме изненада, че Иван Фьодорович, макар че все още ме ревнува и все още е убеден, че обичам Митя, не се е отказал обаче от мисълта да спаси брат си, и при това на мен, на самата мен поверява това спасение! О, това беше саможертва! Не, вие такова самопожертвование не можете изцяло да проумеете, Алексей Фьодорович! Аз исках просто да му падна в краката от благоговение, но като си помислих изведнъж, че той ще вземе това за радост от моя страна, дето Митя ще бъде спасен (а той непременно щеше да си го помисли), толкова се ядосах само от възможността за такава несправедлива мисъл от негова страна, че пак се разгневих и наместо да целувам нозете му, пак му направих сцена! О, аз съм нещастна! Такъв ми е характерът — ужасен, нещастен характер! О, вие ще видите: аз ще направя така, ще докарам нещата пак дотам, че и той да ме остави заради някоя друга, с която се живее по-лесно, както Дмитрий, но тогава… не, тогава вече няма да го понеса, ще се самоубия! А когато вие влязохте оная вечер и аз ви повиках, а на него казах да се върне, така се разгневих за оня омразен, презрителен поглед, с който ме погледна изведнъж, че — помните ли — почнах да ви крещя, че той, само той ме е убедил, че брат му Дмитрий е убиец! Аз нарочно го клеветях, за да го нараня още веднъж, а той никога, никога не ме е убеждавал, че брат му е убиец, напротив, аз, аз самата го уверявах! О, за всичко, за всичко е виновен този мой бяс! Аз, аз му разиграх онази проклета сцена в съда! Той искаше да ми докаже, че е благороден и че макар да обичам брат му, той въпреки това няма да го погуби от мъст и ревност. И ето, излезе пред съда… Аз съм причината за всичко, само аз съм виновна!

Никога Катя не беше правила такива признания пред Альоша и той почувствува, че тя е стигнала до онази степен на непоносимо страдание, когато и най-гордото сърце с болка разбива гордостта си и пада, победено от скръбта. О, Альоша знаеше в още една ужасна причина за нейната сегашна мъка, колкото и да я скриваше тя от него през всички тези дни след осъждането на Митя; но кой знае защо, щеше много да го заболи, ако тя би се решила толкова да падне;, че да заговори с него сега, в този миг, и за тази причина. Тя страдаше заради своето „предателство“ в съда и Альоша предчувствуваше, че съвестта я подтиква да го признае именно пред него, пред Альоша, със сълзи, с писъци, с истерия, с тръшкане на пода. Но той се страхуваше от тая минута и искаше да пощади страдащата. Толкова по-трудно ставаше поръчението, с което беше дошъл. Той пак заговори за; Митя.

— Нищо, нищо, за него не се бойте! — упорито и остро започна пак Катя. — Всичко това при него е само временно, аз го познавам, аз познавам прекалено добре това сърце… Бъдете сигурен, че ще се съгласи да бяга. И най-вече това няма да стане веднага; той ще има време да се реши. Иван. Фьодорович дотогава ще оздравее и лично ще се заеме с тези неща, така че аз няма да се меся в нищо. Не се безпокойте, той ще се съгласи да бяга. Че той вече е съгласен: може ли да се раздели със своята твар? А в Сибир няма да я пуснат да отиде, така че как няма да бяга. Той главно се бои от вас, бои се, че вие няма да одобрите това бягство в нравствено отношение, но вие трябва великодушно да му го позволите, ако е толкова необходима вашата санкция — прибави Катя с яд. Тя помълча и се усмихна криво.

— Той там приказва — подзе тя пак — за някакви химни, за кръста, който трябвало да понесе, за дълг някакъв, аз помня, тогава Иван Фьодорович ми разправя много затова и да знаете как говореше! — изведнъж извика Катя с неудържимо чувство. — Да знаете как обичаше този нещастник в минутата, когато ми разправяше за него, и как го мразеше може би в същата минута! А аз, о, аз приех тогава разказа му и сълзите му с горделива усмивка! О, твар! Аз съм твар, аз! Аз му докарах това нервно разстройство! А онзи, осъденият — нима е готов за страдание — завърши нервно Катя, — пък и човек за страдание ли е! Такива като него никога не страдат!

Вече някакво чувство на омраза и гнусливо презрение, прозвуча в тези думи. А в същност именно тя го беше предала. „Кой знае, може би защото се чувствува така виновна пред него, затова понякога го мрази“ — помисли си Альоша. Искаше му се това да е само „понякога“. В последните думи на Катя той долови предизвикателство, но не му отговори.

— Аз ви повиках днес именно за това, да ми обещаете, че ще го придумате. Или и според вас бягството ще бъде нечестно, недоблестно или какво още… нехристиянско, а? — добави Катя с още по-голямо предизвикателство.

— Не, напротив. Аз ще му кажа всичко… — измънка Альоша. — Той ви вика днес да дойдете при него — внезапно изтърси той и твърдо я погледна в очите. Тя потръпна цяла и леко се отдръпна от него на канапето.

— Мене… нима е възможно? — пошепна тя и пребледня.

— Възможно е и трябва! — настойчиво и цял оживен подзе Альоша. — Вие сте му много необходима, именно сега. Аз нямаше да ви заговоря за това и да ви измъчвам преждевременно, ако не беше необходимо. Той е болен, той е като побъркан, все моли да отидете. Не ви вика да се помирявате, само да отидете и да се покажете на прага. Много се е променил оттогава. Разбира как безкрайно е виновен пред вас. Няма да ви иска прошка: „Невъзможно е да ми се прости“ — казва той самият, а иска само да се покажете на прага…

— Вие изведнъж ме… — пошепна Катя — всички тези дни все предчувствувах, че ще дойдете с това… Знаех, че той ще ме повика!… Но невъзможно е!

— Макар и невъзможно, направете го. Помислете, той за пръв път е потресен колко ви е оскърбил, за пръв път в живота си, никога не го е разбирал толкова дълбоко. Той казва: ако тя откаже да дойде, „цял живот вече ще бъда нещастен“. Чувате ли: осъденият на двадесет години каторга се готви още да бъде щастлив — не ви ли е жал? Помислете: вие ще посетите един невинно унищожен — изрече Альоша предизвикателно, — неговите ръце са чисти, те не са опръскани с кръв! Заради безкрайното негово бъдещо страдание го посетете сега! Идете, изпратете го в мрака… изправете се на прага — само това… Та вие сте длъжна длъжна те да го направите! — завърши Альоша, подчертавайки с неимоверна сила думата „длъжна“.

— Длъжна съм, но… не мога — сякаш изстена Катя, — той ще ме гледа… не мога.

— Вашите очи трябва да се срещнат. Как ще живеете цял живот, ако не се престрашите сега?

— По-добре да страдам цял живот.

— Вие сте длъжна да отидете, вие сте длъжна да отидете — пак неумолимо подчерта Альоша.

— Но защо днес, защо сега?… Не мога да оставя болния…

— За една минута можете, то ще бъде само за една минута. Ако не отидете, той ще се поболее. Не ви лъжа, съжалете го!

— Мене ме съжалете! — горчиво го упрекна Катя и заплака.

— Значи, ще отидете! — продума твърдо Альоша, като видя сълзите й. — Аз отивам да му кажа, че сега ще дойдете.

— Не, за нищо на света не му казвайте! — извика уплашена Катя. — Аз ще отида, но не му казвайте предварително, защото ще отида, но може би няма да вляза… Още не знам…

Гласът й пресекна. Тя едва дишаше. Альоша стана да си върви.

— Ами ако срещна някого там? — изведнъж проговори тихо тя и пак пребледня цялата.

— Затова именно трябва още сега, за да не срещнете никого. Никой няма да има, истина ви казвам. Ще ви чакаме — настойчиво завърши той и излезе от стаята.

II. За минутка лъжата стана истина

Той забърза към болницата, дето сега лежеше Митя. На втория ден след решението на съда се разболя от нервна треска и го изпратиха в нашата градска болница, в арестантското отделение. Но доктор Варвински по молба на Альоша и мнозина други (Хохлакова, Лиза и др.) настани Митя не при арестантите, а отделно, в същата стаичка, където по-рано лежа Смердяков. Наистина в края на коридора стоеше часовой, а прозорецът беше с решетка и Варвински можеше да бъде спокоен за снизхождението, което беше направил не съвсем законно, но той беше добър и състрадателен младеж. Разбираше колко е тежко за човек като Митя изведнъж направо да прекрачи в обществото на убийци и мошеници и че трябва първо да свикне. А посещения на роднини и познати бяха разрешили и докторът, и надзирателят, и дори околийският, всички. Но през тези дни го посетиха само Альоша и Грушенка. На два пъти прави опит да го види Ракитин; но Митя настойчиво помоли Варвински да не го пуска.

Альоша го завари седнал на леглото, с болничен халат, малко трескав, главата му обвита с кърпа, намокрена с вода и оцет. Той погледна влезлия Альоша с неопределен поглед, но в него все пак пробягна сякаш някакъв страх.

Изобщо от процеса насам беше станал страшно умислен. Понякога мълчеше по половин час, като забравяше, че има човек при него. А ако излезеше от тази умисленост и почнеше да говори, заговаряше винаги някак внезапно и винаги не за онова, което наистина трябваше да каже. Понякога гледаше брат си със състрадание. С Грушенка му беше като че ли по-леко, отколкото с Альоша. Наистина той с нея почти не говореше, но щом влезеше тя, цялото му лице светваше от радост. Альоша мълчаливо седна до него на леглото. Този път той чакаше Альоша тревожно, но не посмя нищо да попита. Смяташе, че е немислимо Катя да се съгласи да дойде, и в същото време чувствуваше, че ако тя не дойде, ще стане съвсем невъзможно. Альоша разбираше неговите чувства.

— Пък Трифон — заприказва Митя неспокойно — Борисич де, казват, бил разсипал целия си хан: вдигал дюшемето, къртил дъските, целия „чардак“, казват, направил на трески — все имането търсел, ония пари, хиляда и петстотин рубли, за които прокурорът каза, че съм ги скрил там. Щом се върнал, казват, и веднага почнал да върши щуротии. Така му се пада на тоя мошеник! Тукашният пазач ми го разказа вчера; той е оттам.

— Слушай — рече Альоша, — тя ще дойде, но не знам кога, може днес, може тези дни, не знам, но ще дойде, ще дойде, бъди сигурен.

Митя трепна, понечи като че ли да каже нещо, но си замълча. Това съобщение страшно му подействува. Личеше, че мъчително копнее да научи подробности за разговора, но че пак не смее да попита веднага: всяка жестокост или презрителност от страна на Катя би била за него в тая минута като удар с нож.

— Знаеш ли какво каза тя между другото: да ти успокоя непременно съвестта за бягството. Ако дори Иван не оздравее дотогава, тя лично ще се заеме с тази работа.

— Ти вече си ми го казвал — обади се Митя замислен.

— А ти си го преразказал на Груша — отбеляза Альоша.

— Да — призна Митя. — Тя няма да дойде тази сутрин — плахо погледна той брат си. — Ще дойде чак довечера. Щом й казах вчера, че Катя действува, млъкна и изкриви уста. Само пошепна: „Нека!“ Разбра, че е нещо важно. Не посмях да я мъча повече. Тя вече разбира, струва ми се, че онази обича Иван, а не мене.

— Дали? — възкликна Альоша.

— Пък може и да не е така. Само че тя няма да дойде тази сутрин — побърза още веднъж да съобщи Митя, — аз й възложих една поръчка… Да знаеш, брат ни Иван ще надмине всички ни. Пред него е животът, не пред нас. Той ще оздравее.

— Представи си, Катя, макар да трепери за него, но почти не се съмнява, че той ще оздравее — каза Альоша.

— Значи, убедена е, че ще умре. Само от страх е уверена, че ще оздравее.

— Брат ни има силен организъм. И аз много се надявам, че ще оздравее — изговори тревожно Альоша.

— Да, той ще оздравее. Но тя е сигурна, че ще умре. Много мъка й се събра…

Настъпи мълчание. Нещо много важно измъчваше Митя.

— Альоша, ужасно обичам Груша — рече той изведнъж с разтреперан, пълен със сълзи глас.

— Няма да я пуснат там при тебе — подзе веднага Альоша.

— И виж какво още исках да ти кажа — продължи Митя и гласът му изведнъж някак зазвънтя, — ако почнат да ме бият по пътя или там, аз няма да им се дам, ще убия някого и ще ме застрелят. Та това са двайсет години! Още оттука започват да ми говорят на ти. Стражарите ми говорят на ти. Цяла нощ лежах и се съдих сам: не съм готов! Не мога да приема! Исках да пея „химн“, а едно стражарско „ти“ не мога да изтърпя! За Груша всичко бих изтърпял, всичко… освен впрочем побой… Но няма да я пуснат там.

Альоша се усмихна леко.

— Слушай, брате, веднъж завинаги — каза той, — виж какво мисля аз. И ти знаеш, че няма да те излъжа. Слушай прочее: ти не си готов, този кръст не е за тебе. Не само това: не ти е и нужен, както не си готов, такъв великомъченически кръст. Ако беше убил баща ни, щях да съжалявам, че отхвърляш своя кръст. Но ти си невинен и такъв кръст е прекалено много за тебе — Ти искаше чрез мъката да възродиш в себе си друг човек; според мене помни само винаги, през целия си живот и където и да избягаш, за този друг човек — това е достатъчно за тебе. Това, дето не си приел голямата кръстна мъка, ще ти послужи само да почувствуваш у себе си още по-голям дълг и с това непрестанно чувство занапред цял живот ще помагаш за своето възраждане, може би повече, отколкото ако би отишъл там. Защото там няма да издържиш и ще възроптаеш и може би наистина ще кажеш най-накрая „Аз платих.“ Адвокатът в това отношение каза истината. Не е всеки за бремена тежки314, за някои те са невъзможни… Ето ти моите мисли, ако са ти толкова нужни. Ако за твоето бягство трябваше да отговарят другите: офицери, войници, нямаше да ти „позволя“ да бягаш — усмихна се Альоша. — Но казват и твърдят (лично етапният е говорил с Иван), че ако мине добре, няма да носят голяма отговорност и може да се отърват леко. Разбира се, нечестно е да се подкупва, дори и в такъв случай, но тука вече за нищо на света няма да съдя, всъщност защото, ако например Иван и Катя биха ми възложили на мене да уредя това за тебе, знам, че щях да отида и да подкупя; казвам ти го честно. Затова не съм ти съдия, както и да постъпиш. Но знай, че и няма да те осъдя никога. Пък и странно, как ли бих могъл в тези неща да ти бъда съдия? Ето, сега вече, струва ми се, разгледах всичко.

— Да, но аз ще се осъдя! — извика Митя. — Ще избягам, това е решено и без тебе: може ли Митка Карамазов да не избяга? Затова пък сам ще се осъдя и там ще изкупувам греха си навеки! Нали така говорят йезуитите, нали? Както ние сега с тебе, а?

— Така — усмихна се кротко Альоша.

— Аз те обичам, защото винаги казваш цялата истина и нищо не криеш! — радостно засмян извика Митя. — Значи, пипнах моя Альошка в йезуитство! Трябва да те разцелувам за това, разбра ли! Слушай сега и останалото, ще отворя пред тебе и другата половина на душата си! Ето какво съм намислил и решил: дори да избягам, и то с пари и с паспорт, и дори в Америка, окуражава ме мисълта, че не за радост ще избягам, не за щастие, а наистина на друга каторга, не по-лоша може би от тая! Не по-лоша, Алексей, истина ти казвам, не по-лоша! Тази Америка, дявол да я вземе, още отсега я мразя. Макар че Груша ще бъде с мене, но погледни я: че мяза ли ти на американка! Тя е рускиня, цяла, до мозъка на костите си рускиня, ще затъгува по майката родна земя и аз час по час ще виждам, че заради мене страда, заради мене е понесла този кръст, а какво е виновна тя? Пък и аз нима ще понеса тамошните смрадливци, макар да са може би до един по-свестни от мене? Мразя я тази Америка още отсега! И ако ще дори до един да са там някакви машинисти невиждани или каквото ще — по дяволите, не са мои хора, не са ми по душата. Аз обичам Русия, Алексей, руския бог обичам, макар аз самият да съм подлец! Та нали ще издъхна там! — извика той изведнъж с пламнали очи. Гласът му се разтрепери от сълзи.

— Виж сега какво съм решил, Алексей, слушай! — почна той пак, потиснал вълнението. — С Груша ще отидем там — и веднага почваме да орем, да работим, при дивите мечки, сами, в най-затънтеното. Зер и там ще се намери някое най-затънтено място. Там, казват, имало още червенокожи, някъде там, на края на хоризонта, та ще отидем в този край, при последните мохикани. И — веднага почваме граматиката, и аз, и Груша. Работа и граматика, и така към три години. През тези три години ще научим английски като същински англичани. И щом го научим — сбогом, Америка! Пристигаме тук, в Русия, американски граждани. Не се безпокой, тука в това градче хич няма да се мернем. Ще се скрием някъде по-далечко, на север или на юг. Дотогава аз ще се променя, тя също, там, в Америка, някой доктор ще ми направи някоя брадавица, нали са механици. Ако не, аз ще си избода едното око, ще си пусна дълга брада, побеляла (по Русия ще побелея дотогава) — може и да не ме познаят. Пък и да ме познаят, нека ме заточат, все едно, значи, не ми било писано! Тука пак в някое затънтено място ще орем земята, а аз цял живот ще се преструвам на американец. Затова пък ще умрем на родна земя. Това е моят план и той е неотменим. Одобряваш ли го?

— Одобрявам го — каза Альоша, защото не искаше да му противоречи.

Митя помълча малко и изведнъж каза:

— Ама как го извъртяха в съда, а? Как го извъртяха!

— И да не бяха го извъртели, все едно, щяха да те осъдят — рече Альоша и въздъхна.

— Да, омръзнах на тукашната публика! Господ да им прощава, но ми е тежко — изстена Митя страдалчески.

Пак помълчаха малко.

— Альоша, убий ме още сега! — извика той изведнъж. — Ще дойде ли тя сега, или не, кажи ми! Какво каза? Как го каза?

— Каза, че ще дойде, но не знам дали днес. Не й е лесно и на нея! — каза Альоша и погледна плахо брат си.

— А, има си хас, как ще й е лесно! Альоша, ще полудея от тази мисъл. Груша все ме гледа. Разбира. Боже Господи, вразуми ме: какво искам? Катя искам! Разбирам ли какво искам? Неудържимост карамазовска, нечестива! Не, за страдание не съм способен! Подлец съм — и толкова!

— Ето я! — извика Альоша.

В този миг внезапно на прага се появи Катя. За миг тя се спря, оглеждайки Митя с някакъв невиждащ поглед. Митя стремително скочи на крака, по лицето му се изписа уплаха, той пребледня, но веднага плаха, молеща усмивка затрептя на устните му и той изведнъж неудържимо протегна към Катя двете си ръце. Като видя това, тя стремително се спусна към него. Тя го улови за ръцете и почти насила го сложи да седне на леглото, седна до него и без да пуска ръцете му, силно и конвулсивно ги стискаше. На няколко пъти двамата понечваха да кажат нещо, но се спираха и пак мълчаливо, напрегнато, като приковани, със странна усмивка се гледаха; така минаха около две минути.

— Прости ли ми, или не? — пошепна най-сетне Митя и в същия миг се обърна към Альоша и с разкривено от радост лице му викна: — Чуваш ли какво питам, чуваш ли?

— За това точно те обичах, че си с великодушно сърце! — изведнъж извика Катя. — Пък и не искай ти моята прошка, ами аз твоята; все едно, и да ми простиш, и да не ми простиш — за цял живот в душата ми ще останеш рана, а аз в твоята — така трябва да бъде… — Тя се спря да си поеме дъх.

— Знаеш ли за какво дойдох? — бързо и истерично започна отново. — Нозете ти да прегърна, ръцете ти да стисна, ей така, до болка, помниш ли, както в Москва ти ги стисках, пак да ти кажа, че ти си мой бог, моя радост, да ти кажа, че безумно те обичам — сякаш изстена тя от мъка и внезапно впи жадно устни в ръката му. Сълзи бликнаха от очите й.

Альоша стоеше безмълвен и смутен; той никак не беше очаквал това, което видя.

— Любовта мина, Митя — започна пак Катя, — ала скъпо ми е до болка онова, което мина! Това да го знаеш завинаги. Но сега, за една минутка, нека бъде онова, което можеше да бъде — с изкривена усмивка пошепна тя, вгледана пак радостно в очите му. — И ти сега обичаш друга, и аз обичам друг, но въпреки всичко тебе ще обичам вечно, а ти — мене, знаеш ли това? Чуваш ли, обичай ме, през целия си живот ме обичай! — възкликна тя с някакъв почти застрашителен трепет в гласа.

— Ще те обичам и… знаеш ли, Катя — заговори й Митя, като си поемаше дъх на всяка дума, — знаеш ли, аз тогава, преди пет дни, оная вечер те обичах… Когато падна и те изнесоха… Цял живот! Така и ще бъде, така ще бъде вечно…

Така си шепнеха двамата думи почти безсмислени и екзалтирани, които може би дори не бяха истина, но в този миг всичко беше истина и те самите си вярваха безкрайно.

— Катя — изведнъж възкликна Митя, — вярваш ли, че аз съм убил? Знам, че сега не вярваш, но тогава… когато даваше показанията… Нима, нима си вярвала!

— И тогава не вярвах! Никога не съм вярвала! Мразех те и изведнъж си внуших, в онзи миг… Когато давах показанията… внуших си го и си вярвах… а когато свърших показанията, веднага пак престанах да вярвам. Знай всичко това. Забравих, че съм дошла да се накажа! — заговори тя с някакъв отведнъж съвсем нов израз, съвсем различен от досегашния любовен шепот.

— Колко ти е тежко, жено! — извика Митя някак съвсем неудържимо.

— Пусни ме — пошепна тя, — ще дойда пак, сега ми е много тежко!…

Тя понечи да стане от мястото си, но изведнъж изкрещя и се дръпна назад. В стаята внезапно, макар и съвсем тихо, влезе Грушенка. Никой не я очакваше. Катя стремително тръгна към вратата, но като се изравни с Грушенка, изведнъж се спря, побеля цялата като тебешир и тихо, почти шепнешком изстена:

— Простете ми!

Грушенка я погледна право в очите и като изчака един миг, отговори е яден, отровен от злоба глас:

— Злобни сме, драга, с тебе! И двете сме злобни! Де можем ние да простим, ти и аз? Ето, спаси него, и цял живот ще се моля за тебе!

— Не щеш да простиш! — извика Митя на Грушенка с безумен упрек.

— Бъди спокойна, ще ти го спася! — бързо пошепна Катя и изскочи от стаята.

— Как можа да не й простиш, след като тя самата ти каза: „Прости“? — извика горчиво пак Митя.

— Митя, не смей да я упрекваш, нямаш право! — разпалено извика Альоша на брат си.

— Горделивите й уста говореха, а не сърцето — рече Грушенка с някакво отвращение. — Ако те спаси — всичко ще й простя…

Тя млъкна, сякаш сподави нещо в душата си. Още не можеше да се опомни. Беше влязла, както се оказа после, съвсем случайно, без да подозира нищо и без да очаква, че ще завари онова, което завари.

— Альоша, тичай, настигни я! — бързо се обърна Митя към брат си. — Кажи й… не знам какво… не я оставяй да си отиде така!

— Ще дойда привечер! — извика Альоша и се втурна подир Катя. Настигна я чак извън болничната ограда. Тя вървеше бързо, но щом Альоша я настигна, му каза припряно:

— Не, пред оная не мога да се наказвам! Аз й казах:

„прости ми“, защото исках да се накажа докрай. Тя не ми прости… Обичам я за това! — прибави Катя дрезгаво и очите й блеснаха с дива злоба.

— Брат ми изобщо не я очакваше — проговори Альоша, — беше сигурен, че няма да дойде…

— Не се съмнявам. Да оставим това — отсече тя. — Слушайте: сега не мога да дойда с: вас на погребението. Изпратих им цветя за ковчега. Те още имат пари, струва ми се. Ако трябва, кажете им, че за в бъдеще никога няма да ги оставя… А сега оставете ме, оставете ме, моля ви се. Вече закъсняхте за там, звънят за втора служба… Оставете ме, моля ви се!

III. Погребението на Илюшечка. Речта при камъка

Наистина беше закъснял. Там го чакаха и дори вече бяха решили без него да отнесат хубавия, окичен с цветя малък ковчег в църквата. Това беше ковчегът на Илюшечка, на горкото момченце. То се помина два дни след присъдата на Митя. Още пред вратата на къщата Альоша беше посрещнат с викове от момчетата, приятелите на Илюшечка. Те всички го бяха чакали с нетърпение и се зарадваха, че идва най-сетне. Събрали се бяха дванадесет момчета и всички с чантите и торбичките си през рамо. „Татко ще плаче, бъдете при татко“ — завеща им Илюшечка, като умираше, и децата запомниха това. Начело беше Коля Красоткин.

— Колко се радваме, че дойдохте, Карамазов! — извика той, като подаде ръка на Альоша. — Тука е ужасно. Наистина ужасна гледка. Снегирьов не е пиян, ние знаем с положителност, че днес не е пил нищо, а пък изглежда като пиян… Аз винаги съм твърд, но това е ужасно, Карамазов, ако не ви задържам, само един въпрос още, преди да влезете вътре.

— Какво има, Коля? — спря се Альоша.

— Невинен ли е вашият брат, или виновен? Той ли е убил баща ви, или лакеят? Както вие кажете, така ще бъде. Четири нощи не съм спал от тая мисъл.

— Лакеят го е убил, а брат ми е невинен — отговори Альоша.

— И аз казвам същото! — извика изведнъж малкият Смуров.

— И така, той ще загине невинна жертва в името на правдата! — извика Коля. — Макар да загива, той е щастлив! Аз съм готов да му завиждам!

— Но какво говорите, как е възможно, защо? — извика Альоша учуден.

— О, да бих могъл и аз някога да се принеса жертва за правдата — рече Коля с ентусиазъм.

— Но не с такъв случай, не с такъв позор, не с такъв ужас! — каза Альоша.

— Разбира се… аз бих искал да умра за цялото човечество, а колкото до позора, все ми е едно: да гинат нашите имена315. Аз уважавам брат ви!

— И аз също! — извика изведнъж, и то най-неочаквано, от тълпата същото онова момче, което някога беше заявило, че знае кой е основал Троя, и веднага щом извика, също както тогава, цялото пламна като божур.

Альоша влезе в стаята. В небесносин, украсен с бели къдрички ковчег лежеше, скръстил ръчици и склопил очи, Илюша. Чертите на измършавялото му лице почти никак не бяха се променили и странно, от трупа му почти не лъхаше мирис. Изразът на лицето му беше сериозен и сякаш замислен. Особено красиви бяха ръцете му, кръстосани на гърдите, сякаш изваяни от мрамор. В ръцете му бяха втъкнати цветя, а и целият ковчег беше украсен отвътре и отвън с цветя, изпратени още по съмнало от Лиза Хохлакова. Но донесоха още цветя и от Катерина Ивановна и когато Альоша отвори вратата, щабскапитанът с китка цветя в разтрепераните си ръце пак обсипваше с тях своето скъпо момче. Той едва погледна към влезлия Альоша, пък и не искаше никого да гледа, дори разплаканата си побъркана жена, своята „мамичка“, която все се мъчеше да стане на болните си нозе и да види по-отблизо мъртвото си момченце. А Ниночка децата бяха вдигнали заедно със стола и я бяха сложили досами ковчега. Тя седеше притиснала глава о него, и също, изглежда, тихо плачеше. Лицето на Снегирьов беше оживено, но някак объркано и едновременно ожесточено. В жестовете му, в изтръгналите се думи имаше нещо безумно. „Татенце, мило татенце!“ — викаше той всяка минута, загледан в Илюша. Той имаше навика, още докато Илюша беше жив, да му говори галено: „Татенце, мило татенце!“

— Татко, дай и на мене цветенца, вземи от неговата ръчичка ей онова беличкото, и ми го дай! — помоли, хлипайки, побърканата „мамичка“. Дали й беше харесала една малка беличка роза в ръцете на Илюша, или пък искаше от неговите ръце да вземе цвете за спомен, но тя цяла трепереше, протегнала ръце към цветето.

— На никого не давам, нищо не давам! — коравосърдечно извика Снегирьов. — Негови са цветенцата, не са твои. Всичко е негово, нищо няма твое.

— Татко, дай на мама едно цветенце! — вдигна Ниночка мокрото си от сълзи лице.

— Нищо не давам, а на нея хич не давам! Тя не го обичаше. Тя тогава му взе топчето, а той й го по-да-ри — изведнъж високо зарида щабскапитанът, като си спомни как Илюша беше отстъпил тогава топчето на майка си. Нещастната побъркана веднага се обля в тихи сълзи, закрила лицето си с ръце. Момчетата, като видяха най-сетне, че бащата не пуска ковчега, а беше време да го изнасят, обградиха ковчега от всички страни и го повдигнаха.

— Не искам в гробищата да го погребвам! — извика внезапно Снегирьов. — При камъка ще го погреба, при нашия камък! Така заръча Илюша. Не давам да го носите!

Той и по-рано, от три дни все говореше, че ще го погребе при камъка; но се намесиха Альоша, Красоткин, хазайката, сестра й, всички момчета.

— Я го виж какви ги измисля, при проклетия камък да го погребва, като да е удавник — рече строго старата хазайка. — Там, в гробищата, земята е кръстна. Там ще се молят за него. От църквата се чува, като пеят, а дяконът чете така ясно и чисторечиво, че всичко ще се чува всеки път, като да чете над неговото гробче.

Щабскапитанът най-сетне замаха с ръце: „Носете го, където щете!“ Децата вдигнаха ковчега, но като минаваха покрай майката, спряха пред нея за минутка и го положиха, за да може тя да се прости с Илюша. Но като видя изведнъж това скъпо личице отблизо, което три дни беше гледала от разстояние, тя изведнъж се разтресе цяла и започна истерично да клати побелялата си глава над ковчега.

— Мамо, прекръсти се, благослови го, целуни го! — извика й Ниночка. Но тя като автомат само клатеше глава и безмълвно, с разкривено от тежка мъка лице изведнъж започна да се удря с юмрук по гърдите. Момчетата пак понесоха ковчега. Ниночка за последен път долепи устни до устата на покойния си брат, когато го пренасяха край нея. Като излизаше от къщата, Альоша се обърна към хазайката с молба да ги наглежда, но тя не го остави да се доизкаже:

— То се знае, при тях ще остана, и ние сме християни — каза старицата разплакана.

Църквата беше близо, най-много на триста крачки. Денят беше ясен, тих; беше студено, но не много. Камбаната биеше. Снегирьов суетливо и объркано тичаше подир ковчега с късичкото си, почти лятно палтенце, с гола глава и със стара, широкопола мека шапка в ръце. Измъчваше го някаква неразрешима грижа, той ту изведнъж протягаше ръка, за да подкрепи ковчега откъм главата, и само пречеше на носещите, ту притичваше отстрани и търсеше поне там да се вреди. Едно цвете падна на снега и той се спусна да го вдигне, като че ли от неговото загубване зависеше Бог знае какво.

— Ами коричката, коричката забравихме! — изведнъж извика той в страшна уплаха. Но децата му напомниха, че коричката хлебец я взе още одеве и че тя му е в джоба. Той веднага я извади от джоба си и като се увери, успокои се.

— Илюшечка поръча, Илюшечка — обясни той на Альоша, — през нощта, като лежеше, а аз седях до него, изведнъж заръча: „Татенце, като заровят гроба ми, нарони отгоре коричка хлебец да дойдат врабченца, аз да ги чуя, като дойдат, и ще ми бъде по-весело, че не съм сам.“

— Това е много хубаво — каза Альоша, — трябва да носите по-често.

— Всеки ден, всеки ден! — заговори щабскапитанът и сякаш цял се оживи.

Стигнаха най-сетне в църквата и сложиха ковчега по средата. Всички момчета го заобиколиха и стояха мирно през цялата служба. Църквата беше стара и доста бедна, много икони бяха изобщо без метален обков, но в такива черкви човек някак по-добре се моли. През време на службата Снегирьов като че позатихна малко, макар че на моменти пак се проявяваше у него същата несъзнателна и сякаш объркана загриженост: той ту отиваше до ковчега да оправи покрова, венеца, ту, когато падна една свещ от свещника, се втурна да я сложи и ужасно дълго се занимава с нея. Сетне се успокои и застана мирно до ковчега с тъпо, загрижено и някак недоумяващо лице. Подир Апостола изведнъж пошепна на Альоша, който стоеше до него, че не го прочели както трябва, ала не изясни мисълта си. При Херувикото почна да приглася, но не довърши, а падна на колене, долепи чело на каменния под и лежа така доста дълго. Най-сетне започна опелото и раздадоха свещи. Обезумелият баща пак се засуети, но умилителното и покъртително надгробно пение пробуди и разтърси душата му. Той някак цял настръхна и започна да плаче с чести, кратки ридания, като отначало сдържаше гласа си, а сетне взе да хлипа високо. А когато почна прощаването с мъртвеца и затварянето на ковчега, той го обгърна с ръце, сякаш не даваше да закрият Илюшечка, и започна бързо, жадно, безкрайно да целува в устата своето мъртво момченце. Най-сетне го придумаха и тъкмо го свалиха от стъпалото, но той изведнъж пак протегна стремително ръка и грабна от ковчега няколко цветчета. Той ги гледаше и сякаш някаква нова идея го осени, така че за минута като че ли забрави главното. Малко по малко сякаш изпадна в размисъл и вече не се противеше, когато вдигнаха ковчега и го понесоха към гроба. Той беше близо, в двора на църквата, скъп гроб; платила го беше Катерина Ивановна. След обичайния обред гробарите спуснаха ковчега. Снегирьов така се наведе със своите цветенца в ръка над отворения гроб, че момчетата се уплашиха, хванаха го за палтото и почнаха да го дърпат. Но той сякаш вече не разбираше какво става. Когато взеха да заравят гроба, той изведнъж взе да сочи загрижено сипещата се пръст и почна дори да говори нещо, но никой не можа да разбере какво, пък и той отведнъж се укроти. Тогава му напомниха, че трябва да натроши коричката, и той се развълнува ужасно, извади коричката, почна да я рони и да пръска трохите върху гробчето: „хайде, идвайте, птички, хайде, идвайте, врабченца!“ — шепнеше той загрижено. Някое от децата му обърна внимание, че с цветя в ръка му е неудобно да рони и по-добре да ги даде някому да ги подържи за малко. Но той не ги даде, дори внезапно се изплаши за цветята си, като че ли искаха да му ги отнемат, и като погледна гробчето и сякаш се увери, че всичко вече е направено, трохите са наронени, отведнъж неочаквано и дори съвсем спокойно се обърна и се помъкна към къщи. Крачките му обаче ставаха все по-чести и бързи, той почти се затича. Момчетата и Альоша бързаха след него.

— На мамичка цветенца, на мамичка цветенца! Обидихме мамичка! — възкликна изведнъж.

Някой му извика да си тури шапката, че е студено, но като чу, той, сякаш озлобен, запрати шапката си в снега и взе да повтаря: „Не ща шапка, не ща шапка!“ Момчето Смуров я взе и я понесе след него. Всички момчета до едно плачеха, а най-много Коля и онова момче, което беше открило Троя, и макар че Смуров с капитанската шапка в ръка също ужасно плачеше, той все пак успя почти на бегом да вдигне едно парче тухла, което се червенееше на снега, и да го хвърли по ято врабци, които бързо прелетяха наблизо. Разбира се, не улучи и продължи да тича плачешком. Насред пътя Снегирьов внезапно се спря, постоя половин минута, сякаш слисан от нещо, и изведнъж се обърна пак към черквата и хукна към изоставеното гробче. Но децата тутакси го догониха и го уловиха за дрехата от всички страни. Тогава той безсилен падна на снега като подкосен и почна да се блъска, да вика и да ридае. „Татенце, Илюшечка, мило татенце!“ Альоша и Коля почнаха да го вдигат, да го молят и придумват.

— Капитане, престанете, мъжественият човек трябва да го понесе — измънка Коля.

— Цветята ще смачкате — рече и Альоша, — а „мамичка“ ги чака, тя седи и плаче, дето одеве не й дадохте цветя от Илюшечка. Там е още леглото на Илюшечка…

— Да, да, при мамичка! — изведнъж си спомни пак Снегирьов. — Леглото му ще вдигнат, ще го вдигнат! — прибави той сякаш уплашен, че наистина ще го вдигнат, скочи и хукна пак към къщи. Но вече беше близо и всички дотичаха заедно. Снегирьов стремглаво отвори вратата и се хвърли с вопъл към жена си, на която преди малко се беше скарал така коравосърдечно.

— Мамичко, миличка, Илюшечка ти прати цветенца, ах, болните ти крачка! — викаше той, като й подаваше китка цветя, замръзнали и смачкани, докато се беше въргалял по снега. Но в същия миг видя пред леглото на Илюша, в ъгъла, ботушките му, подредени един до друг, току-що прибрани от хазайката — вехтички, пожълтели, разкривени ботушки с кръпки. Като ги видя, вдигна ръце и се спусна към тях, падна на колене, грабна едното ботушче и като долепи устни, почна жадно да го целува и да вика: „Татенце, Илюшечка, мило татенце, къде са ти краченцата?“

— Къде го отнесе ти, къде го отнесе? — изпищя със сърцераздирателен глас побърканата.

Зарида и Ниночка. Коля избяга от стаята, след него почнаха да излизат и другите момчета. Излезе най-сетне след тях и Альоша. „Нека се наплачат — каза той на Коля, — не можем, разбира се, да ги утешим. Ще почакаме малко и ще се върнем.“

— Да, не може, това е ужасно. — Потвърди Коля. — Знаете ли, Карамазов — изведнъж понижи глас той, за да не го чуе никой, — мене ми е много мъчно и бих дал всичко на света да би могъл да възкръсне.

— Ах, и аз също — каза Альоша.

— Как мислите вие, Карамазов, да дойдем ли довечера тук? Той сигурно ще се напие.

— Може и да се напие. Ще дойдем двамата с вас, само ние, и ще поседим някой и друг час с него, с майката и с Ниночка, защото, ако дойдем всички вкупом, пак ще им напомним всичко — посъветва го Альоша.

— Там сега хазайката готви трапеза — помен ли ще прави, нещо подобно, попът ще дойде; да се връщаме ли сега там, Карамазов, или не?

— Непременно — каза Альоша.

— Странно е всичко това, Карамазов, такава скръб и изведнъж някакви банички, колко е неестествено всичко това в нашата религия!

— Те там и сьомга ще ядат — обади се с висок глас момчето, което беше открило Троя.

— Аз ви моля сериозно, Карташов, да не се намесвате друг път с вашите глупости, особено когато никой не говори с вас и дори не желае изобщо да знае за вашето съществование — отряза го сърдито Коля. Момчето цяло пламна, но не се осмели да отвърне нищо. Междувременно всички вървяха бавно по пътечката и изведнъж Смуров извика:

— Ето Илюшиния камък, под който искаха да го погребат!

Всички се спряха смълчани при големия камък. Альоша погледна и цялата картина на онова, което Снегирьов бе му разказал за Илюшечка, как плачел, прегръщал баща си и викал: „Татанце, татенце, как те унизи той!“ — изведнъж изплува пред очите му. Нещо сякаш се разтърси в душата му. Той сериозно и важно изгледа всички тия мили, светли лица на учениците, другари на Илюшечка, и изведнъж им каза:

— Господа, бих искал тук, на същото това място, да ви кажа две думи.

Момчетата го заобиколиха и веднага устремиха в него очакващи погледи.

— Господа, ние скоро ще се разделим. Аз ще бъда засега известно време с двамата си братя, от които единият ще отиде на заточение, а другият е на смъртно легло. Но скоро ще напусна тоя град може би за много дълго. И ние ще се разделим, господа. Затова нека си кажем тук, при Илюшиния камък, че никога няма да забравим, първо, Илюшечка, а, второ — няма да се забравим помежду си. И каквото и да стане с нас по-късно в живота, ако ще двайсет години да не се срещнем — все пак ще помним как погребахме горкото момче, което по-рано замервахме с камъни — помните ли, там, при моста? — а после всички така го обикнахме. Той беше чудесно момче, добро и храбро момче, чувствуваше накърнената чест и горчивата обида на баща си, заради която се и възбунтува. И така, първо, нека помним него, господа, през целия си живот. И дори да сме заети с най-важни неща, да постигнем почести или да изпаднем в някое голямо нещастие — все едно, никога не забравяйте как веднъж ни е било добре тук, на всички заедно, свързани с такова хубаво и добро чувство, което и нас е направило през това време на нашата любов към горкото момче може би по-добри, отколкото сме в същност. Гълъбчета мои — нека ви нарека така, гълъбчета, защото вие всички много приличате на тях, на тия хубави сиви птички, сега, в тази минута, когато гледам вашите добри, мили лица, — мили мои дечица, може би вие няма да разберете това, което ще ви кажа, защото аз често говоря доста неясно, но все пак ще го запомните и по-късно някога ще се съгласите с моите думи. Знайте, че няма нищо по-висше и по-силно, и по-здраво, и по-полезно занапред в живота от някой добър спомен, особено останал още от детството, от бащината къща. На вас ви говорят много за вашето възпитание, а пък един такъв красив, свят спомен, запазен от детството, може би в същност е най-доброто възпитание. Ако натрупа много такива спомени за предстоящия си живот, човек е спасен за цял живот. И дори ако само един такъв хубав спомен остане в нашето сърце — и той може да послужи някога за нашето спасение. Може би ще станем после дори зли, дори няма да сме в състояние да устоим на лошите постъпки, ще се смеем на човешките сълзи и на ония хора, които ще казват, както одеве Коля извика: „Искам да пострадам за всички хора“ — и над такива хора може би злобно ще се глумим. Но все пак, колкото и да сме зли — не дай Боже, — но щом си спомним как сме погребвали Илюша, как сме го обичали през последните дни и как ей сега сме си приказвали така приятелски и всички заедно пред този камък, тогава и най-жестокият човек от нас, и най-присмехулният, ако станем такива, все пак няма да посмее вътре в себе си да се присмее, че е бил той самият добър и мил в тая минута! Нещо повече, може би тъкмо този спомен ще го спре от някое голямо зло и той ще се опомни и ще каже: „Да, аз бях тогава добър, смел и честен.“ Нека се подсмихне вътрешно, няма нищо, човек често се присмива на доброто и хубавото; то е само от лекомислие; но аз ви уверявам, господа, че щом се подсмихне, веднага ще каже в сърцето си: „Не, лошо направих, че се подсмихнах, защото на това не бива да се смее човек!“

— Така ще бъде непременно, Карамазов, аз ви разбирам, Карамазов! — извика Коля и очите му блеснаха. Момчетата се развълнуваха и също искаха да кажат нещо, но се сдържаха и продължиха да гледат внимателно и с умиление оратора.

— Говоря това за в случай, че станем лоши — продължи Альоша, — но защо да ставаме лоши, нали така, господа? Нека бъдем, първо и преди всичко, добри, после честни, а после — нека никога не се забравяме. Пак повтарям това. Аз ви се заклевам, господа, че няма да забравя никого от вас; всяко лице, което сега, в тази минута, ме гледа, аз ще си го спомня, ако ще и след тридесет години. Одеве Коля каза на Карташов, че уж не сме искали да знаем „за неговото съществование.“ Та нима аз мога да забравя, че Карташов съществува на света и че ето той не се изчервява вече както тогава, когато откри Троя, а ме гледа със своите чудесни, добри, весели очички. Господа, мили мои господа, нека всички бъдем великодушни и смели като Илюшечка, умни, смели и великодушни като Коля (но който ще стане много по-умен, когато порасне), да бъдем така срамежливи, но умни и мили като Карташов. Но защо говоря за тях двамата? Всички вие, господа, сте ми мили отсега нататък, всички ви аз ще скътам в сърцето си, а вас моля да скътате и мене във вашите сърца! Е, а кой ни събра в това добро и хубаво чувство, за което сега винаги, цял живот ще си спомняме и искаме да си спомняме, кой друг освен Илюшечка, доброто момче, милото момче, скъпото ни момче вовеки виков! Нека не го забравяме никога, вечна му и чиста памет в нашите сърца, от нине и вовеки веков!

— Да, да, вечна, вечна му памет! — извикаха всички момчета със своите звънливи гласове, с умилени лица.

— Нека помним и лицето му, и дрехите му, и сиромашките му ботушки, и малкия му ковчег, и нещастния му грешен баща, и как смело той беше въстанал сам срещу целия клас заради него!

— Ще помним, ще помним! — извикаха пак момчетата. — Той беше храбър, той беше добър!

— Ах, как го обичах! — възкликна Коля.

— Ах, дечица, ах, мили приятели, не се страхувайте от живота! Колко е хубав животът, когато извършиш нещо хубаво и правдиво.

— Да, да — възторжено повториха момчетата.

— Карамазов, ние ви обичаме! — извика неудържимо един глас, като че ли на Карташов.

— Обичаме ви, обичаме ви — подзеха всички. На мнозина очите се насълзиха.

— Ура за Карамазов! — възторжено викна Коля.

— И вечна памет на покойното момче! — с чувство прибави пак Альоша.

— Вечна памет! — подзеха пак момчетата.

— Карамазов! — извика Коля, — нима наистина религията казва, че ние всички ще възкръснем и ще оживеем, и ще се видим пак316 всички, и Илюшечка?

— Непременно ще възкръснем, непременно ще се видим и весело, радостно ще си разкажем всичко, което е било — отговори Альоша, полузасмян, полувъзторжен.

— Ах, колко хубаво ще бъде! — извика Коля.

— А сега край на приказките и да отидем на помена. Не се смущавайте, че ще ядем банички. Така е от памтивека, това е нещо вечно и в него има нещо хубаво — засмя се Альоша. — Хайде, да вървим! Ето, сега вървим ръка за ръка…

— И вечно така, цял живот ръка за ръка! Ура за Карамазов! — още веднъж възторжено викна Коля и още веднъж всички момчета подеха неговия вик.