Братя Карамазови

I. Коля Красоткин

Ноември беше в началото си. При нас хвана студ към минус единадесет, а с него и поледица. По замръзналата земя падна през нощта малко сух сняг и вятърът, „сух и остър“243, го подема и го разнася по скучните улици на нашето градче и най-много на пазарния площад. Утрото е мътно, но снежецът е спрял. Недалеч от площада, близо до дюкяна на Плотникови, се намира малката, много чистичка и отвън, и отвътре къщичка на вдовицата на чиновника Красоткин. Самият губернски секретар Красоткин умря доста отдавна, преди близо четиринадесет години, но вдовицата му, тридесетгодишна, и досега много приятна дамичка, е жива и живее в чистичката си къщица със „свои средства“. Тя живее честно и плахо, има нежен, но доста весел характер. Когато почина мъжът й, тя беше осемнадесетгодишна, а живя с него едва около една година и едва-що беше му родила син. Оттогава, от самия ден на смъртта му, тя цяла се посвети на възпитанието на своето скъпоценно момченце Коля и макар че го обичаше тези четиринадесет години до лудост, в същност с него беше понесла много повече страдания, отколкото преживяла радости, треперейки и умирайки от страх едва ли не всеки ден, че той ще се разболее, ще се простуди, ще направи някоя лудост, ще се покачи на стола и ще падне и пр., и пр. А когато Коля тръгна на училище и после в нашата гимназия, майка му се залови усърдно да изучава заедно с него уроците, разтича се да се запознава с учителите и с жените им, държеше се ласкаво дори с другарите на Коля, съучениците му, и се подмазваше пред тях, за да не закачат Коля, да не му се присмиват, да не го бият. Докара нещата дотам, че момчетата наистина започнаха да му се присмиват заради нея, взеха да го подиграват, че е мамино синче. Но детето можа да се защити. Той беше смело момче, „ужасно силен“ и както се разнесе и скоро се затвърди за него в класа този слух, беше ловък, с упорит характер, с дързък и предприемчив дух. Учеше добре и дори се говореше, че и по аритметика, и по всеобща история можел да удари в земята самия учител Дарданелов. Но момчето, макар и да гледаше всички отвисоко, с вирнато носле, беше добър другар и не се превъзнасяше. Уважението на учениците приемаше като нещо естествено, но се държеше дружелюбно. Главното, имаше чувство за мярка, умееше, когато трябва, да се сдържа, а в отношението си към началството никога не преминаваше крайната установена граница, зад която простъпката вече е нетърпима, защото се превръща в безредие, в бунт и беззаконие. И все пак той беше готов при всеки удобен случай да лудува, да лудува като последното хлапе и не толкова да лудува, колкото да измъдри нещо, да направи някое чудо, да „накастри“ някого, да се покаже, да се поперчи. Главно, беше много самолюбие. Дори майка си можа да подчини, действувайки с нея почти деспотично. И тя му се беше подчинила, о, отдавна му се беше подчинила и само не можеше за нищо на света да понесе мисълта, че детето й „малко я обича“. Все й се струваше, че Коля е „безчувствен“ към нея, и имаше случаи, когато, обляна в истерични сълзи, почваше да го укорява в студенина. Момчето не обичаше това и колкото повече се искаха от него сърдечни излияния, като че нарочно толкова по-упорито ставаше. Но това у него не беше нарочно, а неволно — такъв му беше характерът. Майката грешеше: той я обичаше много, но не обичаше „лигавите нежности“, както се изразяваше на своя ученически език. След смъртта на баща му беше останала една библиотечка, в която се пазеха няколко книги. Коля обичаше да чете и вече беше прочел някои от тях. Майка му не се смущаваше от това и само се учудваше понякога как тъй момчето, вместо да отиде да играе, стои пред библиотечката с часове над някоя книжка. По този начин Коля прочете туй-онуй, което не биваше още да му се дава да чете на неговата възраст. Впрочем напоследък, макар че той не обичаше да преминава в лудориите си определени граници, но почнаха немирства, които истински изплашиха майката — немирства наистина не някакви безнравствени, но буйни, лудешки. Тъкмо това лято през юли, по време на ваканцията, се случи така, че майката и синът отидоха да гостуват някоя и друга седмица в друга околия на седемнадесет версти, у една далечна сродница, чийто мъж работеше на железопътната гара (същата, най-близка до нашия град, от която Иван Фьодорович Карамазов подир един месец тръгна за Москва). Там Коля най-напред огледа железопътната линия най-подробно, изучи разпоредбите, знаейки, че като се върне у дома, с новите си знания може да блесне между учениците от тяхната гимназия. Но тъкмо в туй време там се намираха още няколко момчета, с които се сдружи; едни от тях живееха на гарата, други наоколо — общо се събраха шест-седем души хлапета от дванадесет до петнадесетгодишни, а от тях двама се случиха дори от нашето градче. Момчетата играеха заедно, лудуваха и ето че на четвъртия или на петия ден от гостуването глупавите хлапета се хванаха на гарата на един най-невероятен бас за две рубли, а именно: Коля, почти най-малък от всички и затова донякъде презиран от по-големите, дали от самолюбие, или от отчаяна храброст, предложи през нощта, когато минава влакът от единадесет часа, да легне между релсите по очи и да остане там неподвижно, докато влакът мине над него с пълна пара. Вярно, че беше направено предварително проучване, от което се разбра, че наистина човек може тъй да се изтегне и да се сплесне надлъж между релсите, че влакът, разбира се, ще мине и няма да закачи онзи, който лежи, но все пак как се издържа там! Коля настояваше упорито, че ще издържи. Най-напред му се смяха, наричаха го лъжльо, фанфарон, но е това още повече го амбицираха. Главното, тези петнадесетгодишни вече твърде виреха нос пред него и отначало дори не искаха да го смятат за другар, имаха го „за дете“, което беше просто непоносимо обидно. И ето, решиха да отидат още от вечерта на една верста далеч от гарата, та влакът, като потегли от гарата, вече да е набрал скорост. Момчетата се събраха. Настъпи безлунна нощ и не само тъмна, но почти черна. Петимата други, които се бяха обзаложили, със свити сърца, а накрая със страх и разкаяние чакаха долу при насипа в храстите. Най-после в далечината загърмя влакът, който беше тръгнал от гарата. Засвяткаха в тъмното двата червени фара, с грохот приближаваше чудовището. „Бягай, бягай от релсите!“ — закрещяха на Коля от храстите примрели от страх момчетата, но беше вече късно: влакът долетя и профуча. Момчетата се спуснаха към Коля: той лежеше неподвижно. Почнаха да го дърпат, взеха да го дигат. Той изведнъж стана и се спусна мълчаливо по насипа. Когато стигна долу, заяви, че нарочно лежал уж в безсъзнание, за да ги изплаши, но истината беше, че той действително беше припаднал, както си призна после, много време след това, на майка си. По този начин славата му на „луда глава“ се затвърди навеки. Той се върна в къщи блед като платно. На другия ден заболя от лека; нервна треска, но духом беше ужасно весел и доволен. Случката не се разбра веднага, а чак по-късно в нашия град, проникна в гимназията и стигна до началството. Но тогава майката на Коля се разтича да моли началството за детето си и се стигна дотам, че уважаваният и влиятелен учител Дарданелов го защити и измоли да му се прости, та всичко остана скрито-покрито, като да не беше станало нищо. Този Дарданелов, ерген човек и не стар, беше страстно и от много години влюбен в госпожа Красоткина и веднъж, преди година, най-почтително, примрял от страх и деликатност, беше дръзнал да й предложи ръката си; но тя му отказа решително, смятайки съгласието за измяна към своето момче, макар че Дарданелов по известни тайни признаци, дори може би имаше известно право да живее с илюзията, че не е съвсем противен на прелестната, но прекалено целомъдрена и нежна вдовица. Лудото немирство на Коля, изглежда, разчупи леда и на Дарданелов заради неговото застъпничество бе направен намек за надежда, наистина далечен, но и самият Дарданелов беше феномен на чистотата и деликатността и затова сега-засега и това му беше достатъчно, за да бъде напълно щастлив. Той обичаше момчето, макар че би сметнал за унизително да му се подмазва, и се държеше с него в клас строго и взискателно. Но и самият Коля го държеше на разстояние, подготвяше си уроците отлично, беше вторият ученик в класа, отнасяше се сухо към Дарданелов и целият клас твърдо вярваше, че по всеобща история Коля е толкова силен, че ще „удари в земята“ самия Дарданелов. И наистина веднъж Коля му зададе въпрос: „Кой е основал Троя?“ — на който Дарданелов отговори само изобщо за народите, за техните придвижвания и преселения, за далечните времена, за легендите, но кой именно е основал Троя, тоест кои именно лица, не можа да отговори и дори намери, кой знае защо, въпроса за безсмислен и несъстоятелен. Но момчетата си останаха убедени, че Дарданелов не знае кой е основал Троя. Коля пък беше прочел за основателите на Троя у Смарагдов, който се пазеше в библиотечната с книги, останала след смъртта на баща му. Стигна се дотам, че дори всички момчета почнаха най-после да се интересуват: кой именно е основал Троя, но Красоткин не откриваше секрета си и славата на знанията му си оставаше непоклатима.

След случката на железопътната линия в отношението на Коля към майка му настъпи известна промяна. Когато Ана Фьодоровна (вдовицата Красоткина) научи за подвига на синчето си, насмалко не полудя от ужас. Получи толкова страшни истерични припадъци, продължили с прекъсвания няколко дни, че вече сериозно изплашеният Коля й даде честна и благородна дума, че подобни лудории никога няма да се повторят. Той се закле на колене пред иконата, и то в паметта на баща си, както настоя самата госпожа Красоткина, при което дори „мъжественият“ Коля се разплака като шестгодишен от „чувства“ и майка и син целия този ден се прегръщаха и плакаха, хълцайки. На другия ден Коля се събуди както и по-рано „безчувствен“, но стана по-мълчалив, по-скромен, по-замислен. Наистина след месец и половина той пак извърши една лудория и името му стигна дори до нашия мирови съдия, но лудорията беше вече съвсем друга, дори смешна и глупавичка, пък и както се разбра, не беше я извършил той, а само беше замесен в нея. Но за това после. Майката продължаваше да трепери и да се измъчва, а Дарданелов, колкото повече се засилваха тревогите й, все повече и повече се обнадеждаваше. Трябва да се отбележи, че Коля разбираше и усещаше това у Дарданелов и естествено, че дълбоко го презираше за неговите „чувства“, по-рано дори имаше неделикатността да изразява това свое презрение пред майка си, като й загатваше, че разбира към какво се стреми Дарданелов. Но след случая на железопътната линия той и в това отношение промени поведението си: не си позволяваше вече дори най-далечни намеци, а пред майка си взе да говори за Дарданелов по-почтително, нещо, което чувствителната Ана Фьодоровна тутакси разбра с безгранична благодарност в сърцето си, но затова пък само да се споменеше случайно за Дарданелов дори от някой чужд гост, ако там присъствуваше и Коля, изведнъж от срам цялата ставаше пурпурна като роза. Коля пък в тези мигове или гледаше намусен през прозореца, или разглеждаше дали подметките му не са се отпрали, или викаше свирепо Перезвон, рошавото, доста голямо и грозно куче, което той, кой знае откъде, беше намерил преди месец, домъкнал го беше в къщи и го държеше, Бог знае защо, тайно вътре и не го показваше на никого от другарите си. Тиранизираше го ужасно, обучавайки го на какви ли не номера и умения, и докара клетото куче дотам, че то виеше, когато той отиваше на училище, а когато се връщаше, скимтеше от възторг, рипаше като лудо, стоеше изправено, търкаляше от по земята, преструваше се на умряло и прочие — с една дума, показваше всичките номера, на които беше обучено, вече не защото го караха, а единствено поради възторжените си чувства и благородното си сърце.

Да, забравих да спомена, че Коля Красоткин беше същото онова дете, което познатото вече на читателя момче Илюша, синът на запасния щабскапитан Снегирьов, бе мушнало с ножче в бедрото, застъпвайки се за баща си, когото учениците наричаха „сюнгер“.

II. Дечурлигата

И тъй, през това мразовито и ветровито ноемврийско утро момчето Коля Красоткин си седеше в къщи. Беше неделя и нямаха училище. Но удари вече единадесет часът и той непременно трябваше да излезе „по една твърде важна работа“, а пък беше останал сам в цялата къща, и то именно като пазач, защото тъй се случи, че всички по-възрастни обитатели на къщата поради едно екстрено и оригинално обстоятелство не си бяха в къщи. В къщата на вдовицата Красоткина през един коридор от квартирата, която заемаше тя самата, се даваше под наем втората и единствена в тая къща квартирна от две мънички стаи и тази квартирна заемаше една жена на лекар с две малолетни деца. Тя беше връстница и голяма приятелка на Ана Фьодоровна, а лекарят година вече, откак бе заминал някъде, най-напред за Оренбург, а после за Ташкент, и половин година вече нищо не се чуваше за него, тъй че да не беше дружбата й с госпожа Красоткина, която малко смекчаваше скръбта на изоставената жена, тя просто щеше да си изплаче очите от тая скръб. И ето, тъй трябваше да се случи като последен удар на съдбата, че същата тази нощ, в събота срещу неделя, Катерина, единствената прислужница на лекарската жена, изведнъж и съвсем неочаквано за госпожата си й заяви, че има намерение да роди до сутринта. Как се случи никой да не забележи това по-рано — беше почти чудо за всички. Поразената докторска жена реши, додето е време, да заведе Катерина в едно пригодено за подобни случаи заведение в нашето градче у една акушерка. Тъй като тя ценеше твърде много тази прислужница, незабавно изпълни проекта си, заведе я и на това отгоре остана там, при нея. После, сутринта вече, стана нужда, кой знае защо, от цялото приятелско участие и помощ на самата госпожа Красоткина, която можела в случая да помоли някого за нещо и да уреди някои неща. Така че двете дами ги нямаше, прислужницата на самата госпожа Красоткина пък, баба Агафя, беше отишла на пазар и Коля се намери по този начин временен пазач и вардианин на „фъстъците“, тоест на момчето и момичето На лекарската жена, останали сам-самички. Не го беше страх да пази къщата, а при това с него беше Перезвон, на който бе заповядано да лежи по очи в антрето под пейката, „без да мърда“, и който именно затова всеки път, щом влезеше там Коля, който се разхождаше нагоре-надолу из стаите, потреперваше и се обаждаше с два твърди подмилкващи се удара с опашка по пода, но, уви, подсвиркване не се чуваше. Коля поглеждаше нещастния пес страшно и той пак замираше в послушно вцепенение. Но ако имаше нещо, което да смущава Коля, това бяха единствено „фъстъците“. На неочакваното приключение с Катерина той, разбира се, гледаше с най-дълбоко презрение, но осиротелите „фъстъчета“ обичаше много и вече им беше занесъл някаква детска книжка. Настя, по-голямата, момиченце вече осемгодишно, умееше да чете, а малкият фъстък, седемгодишното момченце Костя, много обичаше да слуша, когато Настя му чете. Разбира се, Красоткин би могъл да ги забавлява по-интересно, тоест да ги строи двамата и да почне да играе с тях на войници или да се крият из цялата къща. Това беше правил вече неведнъж по-рано и не се отегчаваше да го прави, така че дори в училище се беше чуло веднъж, че Красоткин играе у дома си с мъничките квартирантчета на конче, рипа като логой и превива глава, но Красоткин гордо отби това обвинение, като изтъкна, че с връстниците му, с тринадесетгодишните, наистина би било позорно да се играе в „нашия век“ на конче, но че той прави това за „фъстъците“, защото ги обича, а за чувствата му никой да не смее да му иска сметка. Затова пък двете „фъстъчета“ го обожаваха. Но този път не му беше до игри. Предстоеше му една твърде важна лична работа, почти дори тайнствена, а ето времето минаваше, но Агафя, на която би могъл да остави децата, все още не благоволяваше да се върне от пазар. Той няколко пъти вече минава през коридора, отваряше вратата на докторската жена и загрижено оглеждаше „фъстъците“, които по негова заповед седяха с книжка в ръка и всеки път, когато отваряше вратата, мълчаливо му се ухилваха до уши, очаквайки, че ще влезе и ще направи нещо прекрасно и забавно. Но Коля беше в душевна тревога и не влизаше. Най-после удари единадесет часът и той твърдо и окончателно реши, че ако след десет минути „проклетата“ Агафя не се върне, ще излезе от къщи, без да я дочака, като накара, разбира се, „фъстъците“ да обещаят, че без него няма да се уплашат, ще мируват и няма да плачат от страх. С тези мисли той облече топло подплатеното си зимно палтенце с яка от някаква морска котка, метна през рамо чантата си и въпреки предишните многократни молби на майка си, като излиза в „такъв студ“ от къщи, винаги да си обува галошките, само ги погледна с презрение, като минаваше през антрето, и излезе по обуща. Перезвон, щом го зърна облечен, взе усилено да тупа с опашка по пода, потръпвайки нервно с цялото си тяло, и дори нададе жален вой, но Коля, щом видя този страстен устрем на кучето си, реши, че това вреди на дисциплината и макар и само за минута, но го подържа още под пейката и чак като отвори вратата, изведнъж му свирна. Кучето рипна като лудо и заскача пред него от възторг. Като премина през коридора, Коля отвори вратата на „фъстъците“. И двамата както преди седяха до масичката, но вече не четяха, а горещо се препираха за нещо. Тези дечица често се препираха помежду си по разни предизвикателни житейски въпроси, при което Настя, като по-голяма, винаги вземаше връх, Костя пък, ако не се съгласеше с нея, почти винаги отиваше да апелира към Коля Красоткин и вече каквото той решеше, то оставаше абсолютната присъда за всички спорещи страни. Сега препирнята на „фъстъците“ заинтересува малко Коля и той се спря на вратата да послуша. Децата видяха, че ги слуша, и поради това още по-разпалено продължиха препирнята си.

— Никога, никога няма да повярвам — нареждаше горещо Настя, — че бабите намират малките деца в бостана между зелките. Сега вече е зима и няма никакви зелки и бабата не може да донесе момиченце на Катерина.

— Фиу! — подсвирна си Коля.

— Или виж как: те ги носят отнякъде, но само на онези, които се омъжат.

Костя гледаше право в Настя, слушаше дълбокомислено и обмисляше.

— Настя, каква си глупава — изрече той най-сетне твърдо и спокойно, — как може да има бебе Катерина, когато няма мъж?

Настя се разпали ужасно.

— Ти нищо не разбираш — прекъсна го ядосано тя, — може да е имала мъж, само че да е в затвора, и сега тя е родила.

— Че да не би мъжът й да е в затвора? — важно се осведоми положителният Костя.

— Или виж какво — го прекъсна буйно Настя, като изостави и забрави съвсем първата си хипотеза, — тя няма мъж, ти си прав, но тя иска да има мъж и е почнала да мисли как да има мъж, и все е мислила, все е мислила и толкова е мислила, че ето, сдобила се е не с мъж, а с бебенце.

— Така по може — съгласи се напълно победен Костя, — а ти не ми го каза по-рано, как можех да го зная.

— Е, дечурлига — обади се Коля, като прекрачи прага на стаята, — опасно племе сте вие, виждам аз!

— И Перезвон ли е с вас? — ухили се Костя и почна да< щрака с пръсти, за да извика Перезвон.

— Фъстъци, аз съм в затруднено положение — почна важно Красоткин — и вие трябва да ми помогнете: Агафя, разбира се, си е строшила краката, щом досега я няма, това го подписвам с две ръце, а пък аз трябва да изляза. Ще ме пуснете ли, или не?

Децата се спогледаха угрижено, ухилените им лица почнаха да изразяват безпокойство. Те впрочем не разбираха още напълно какво се иска от тях.

— Нали няма да лудувате без мене? Нали няма да се покачите на шкафа и да се осакатите? Нали няма да заплачете от страх сами?

По лицата на децата се изписа страшна мъка.

— Пък аз за това може да ви покажа нещичко, едно медно топче, с което може да се стреля с истински барут.

Лицата на децата мигом се проясниха.

— Покажете ни топчето — изрече цял светнал Костя. Красоткин бръкна в чантата си и като извади от нея малък бронзов топ, сложи го на масата.

— Ето го на! Гледай, на колелца — повози той играчката по масата, — може и да стреля. Да го заредиш със сачми и да стреля.

— Убива ли?

— Всички убива, стига да се нагласи добре. — И Красоткин обясни къде трябва да се сложи барутът, къде да се вкарат сачмите, показа една дупчица като фаля и добави за ритането. Децата слушаха със страшно любопитство. Ритането особено порази въображението им.

— А имате ли барут? — попита Настя.

— Имам.

— Покажете и барута — изви гласче тя с молеща усмивка.

Красоткин пак бръкна в чантата и измъкна от нея малко издуто шишенце, в което наистина беше насипан мъничко истински барут, а в една хартийка имаше завити няколко сачми. Той дори отпуши шишенцето и изсипа част от барута на дланта си.

— На, само да няма някакъв огън, защото направо ще ни дигне във въздуха и всички ни ще избие — предупреди за ефект Красоткин.

Децата разглеждаха барута с благоговеен страх, който още повече подсили насладата им. Но на Костя му харесваха повече сачмите.

— А сачмите не горят ли? — попита той.

— Сачмите не горят.

— Подарете ми няколко сачми — издума той с молещо гласче.

— Малко сачми ще ти подаря, на, вземи, но не ги показвай на майка си, докато не се върна, защото ще помисли, че е барут, и ще умре от страх, а вас ще ви пребие.

— Нас мама никога не ни пребива — тутакси отбеляза Настя.

— Знам, аз го казах само за по-интересно. И вие никога не лъжете майка си, само сега — докато се върна. И тъй, фъстъчета, мога ли да вървя, или не? Ще плачете ли без мене от страх?

— Ще пла-чем — проточи Костя, който вече се готвеше да заплаче.

— Ще плачем, непременно ще плачем! — подхвана бързо с уплашено гласче и Настя.

— Деца, деца, о, колко са опасни вашите години.244 Няма какво да се прави, пиленца, ще трябва да остана с вас кой знае докога. А времето, времето, ух!

— Ами заповядайте на Перезвон да се престори на умрял! — помоли Костя.

— Е, какво да се прави, ще трябва да се прибегне и до Перезвон. Иси, Перезвон! — И Коля започна да заповядва на кучето, а то правеше всичко, което знаеше. Кучето беше рунтаво, голямо колкото някой палаш, с някаква сиво-морава козина. Дясното му око беше сляпо, а лявото ухо, кой знае защо, разцепено. То скимтеше и подскачаше, стоеше прав, ходеше на задните си крака, тръшкаше се на гръб с четирите си крака нагоре и лежеше неподвижно като мъртво. През време на този последен номер се отвори вратата и на прага се показа Агафя, дебелата слугиня на госпожа Красоткина, сипаничава жена на около четиридесет години, върнала се от пазара с торба, пълна с покупки. Тя се спря и като държеше в лявата си ръка торбата, увиснала надолу, загледа кучето. Коля, колкото и да чакаше Агафя, не прекъсна представлението и като задържа Перезвон определено време умрял, най-после му свирна: кучето рипна и заподскача от радост, че е изпълнило дълга си.

— Виж го ти песа — издума поучително Агафя.

— Ами ти, женски пол, защо закъсня? — попита заплашително Красоткин.

— Женски пол ли? Я го гледай, пришка такава!

— Пришка ли?

— Пришка зер. Какво ти влиза в работата, че съм закъсняла, значи тъй е трябвало, щом съм закъсняла — мърмореше Агафя, като заснова около печката, но съвсем не с недоволен и сърдит глас, а, напротив, с твърде доволен, сякаш се радваше на случая да се пошегува с веселото господарче.

— Слушай, лекомислена старице — почна Красоткин, като стана от дивана, — можеш ли да се закълнеш във всичко свято на този свят и дори в още нещо, че ще наглеждаш фъстъците в мое отсъствие непрестанно? Аз излизам.

— Че защо ще ти се кълна! — засмя се Агафя. — И без това ще ги наглеждам.

— Не, не, само ако се закълнеш във вечното спасение на душата си. Инак няма да изляза.

— Че недей излиза. Какво ми влиза в работата! Вън е студ, стой си в къщи.

— Фъстъци — обърна се Коля към децата, — тази жена ще остане с вас до моето връщане или до връщането на майка ви, защото и тя трябваше отдавна да си дойде. Освен това ще ви даде да закусите. Ще им дадеш ли нещо, Агафя?

— Може.

— Довиждане, пиленца, излизам със спокойно сърце. А ти, бабке — полугласно и важно повтори той, като минаваше покрай Агафя, — надявам се, че няма да вземеш да им дрънкаш любимите ваши бабешки глупости за Катерина, ще се смилиш над детската им възраст. Иси, Перезвон!

— Много ти здраве — озъби се вече ядосано Агафя. — Ама че смешен! За такива приказки заслужаваш бой.

III. Ученикът

Но Коля вече не чуваше. Най-после можа да тръгне. Щом излезе от портите, се огледа, потръпна и като продума: „Студ!“, запъти се направо по улицата и после надясно по една пресечка към пазарния площад. Една къща преди площада той се спря пред вратата, извади от джоба си свирчица и свирна с все сила, сякаш даваше уговорен знак. Чака не повече от минута — от вратата изскочи изведнъж насреща му румено момченце, към единадесетгодишно, и то облечено в топло, чистичко и дори контешко палтенце. Това момче беше Смуров, от подготвителния клас (а Коля Красоткин беше вече два класа по-горе), син на заможен чиновник, на когото родителите май не позволяваха да дружи с Красоткин, като прочут страшен немирник, тъй че Смуров очевидно сега беше се измъкнал тайничко. Този Смуров, ако не е забравил читателят, беше от онази група момчета, които преди два месеца хвърляха камъни през канавката по Илюша, същият, който разправи тогава на Альоша Карамазов за Илюша.

— Чакам ви вече цял час, Красоткин — заяви с решителен израз на лицето Смуров и момчетата закрачиха към площада.

— Закъснях — отговори Красоткин. — Има причини. Няма ли да те бият, че си с мене?

— Ами, кой ме бие мене! И Перезвон ли е с вас?

— И Перезвон.

— И него ли ще водите там?

— И него.

— Ах, да беше Жучка!

— Жучка не може. Жучка не съществува. Жучка изчезна в мрака на неизвестността.

— Ах, не може ли някак — спря се изведнъж Смуров, — нали Илюша каза, че и Жучка била рунтава, същата такава сивкава като Перезвон — не можем ли да кажем, че той е Жучка, може да повярва?

— Ученико, първо, гнуси се от лъжата, и, второ — дори когато е за добро. А най-вече, надявам се, че там не си съобщавал за моето посещение.

— Пази Боже, че аз разбирам. Но е Перезвон няма да се утеши — въздъхна Смуров. — Знаеш ли какво: този, баща му, капитанът, Сюнгера де, ни каза, че днес ще му занесе кученце, истински милански дог, с черна муцунка, той мисли, че с това ще утеши Илюша, но надали.

— А как е той, самият Илюша?

— Ах, зле е, зле е! Аз мисля, че е охтика. Той е в съзнание, само че все така диша-диша, лошо диша. Тия дни помоли да го разходят, обуха му ботушките, рече да тръгне и падна. „Ах, аз ти казвах, тате, че са ми лоши ботушките, старите, и по-рано не ми бяха удобни.“ Той мислеше, че от ботушките му се подгъват краката, а то е просто от слабост. Няма да изкара и седмица. Херценщубе ходи у тях. Сега те са пак богати, имат много пари.

— Шмекери.

— Кои са шмекери?

— Докторите и цялата медицинска сган, казано общо, и, разбира се, в частност. Аз отричам медицината. Безполезно учреждение. Аз впрочем всичко това ще го изследвам. Ами какви са тия сантименталности при вас? Вие май целият клас ходите там, а?

— Не целият, а десетина души от нашите ходят там винаги, всеки ден. Няма нищо.

— Учудва ме във всичко това ролята на Алексей Карамазов: брат му утре или други ден го съдят за такова престъпление, а той намира време да сантименталничи с момчетата!

— Тук няма никакво сантименталничене. Че и ти самият отиваш сега да се помиряваш с Илюша.

— Да се помирявам! Смешен израз. Аз впрочем на никого няма да позволя да анализира постъпките ми.

— А как ще ти се зарадва Илюша! Той хич и не подозира, че ще отидеш. Защо, защо не искаше толкова дълго време да отидеш? — възкликна изведнъж горещо Смуров.

— Мило момче, това е моя работа, а не твоя. Аз отивам сам по себе си, защото е такава волята ми, а вас всички ви е замъкнал там Алексей Карамазов, значи, има разтика. И отде знаеш, аз може би изобщо не отивам да се помирявам? Глупав израз.

— Не е Карамазов, изобщо не е той. Просто нашите сами почнаха да ходят там, разбира се, най-напред с Карамазов. И нищо такова не е имало, никакви глупости. Първо един, после друг. Баща му ни се радваше ужасно. Знаеш ли, той просто ще полудее, ако умре Илюша. Той вижда, че Илюша ще умре. Пък колко ни се радва на нас, че се помирихме с Илюша. Илюша попита за тебе, но нищо повече не каза. Попита и млъкна. А баща му или ще полудее, или ще се обеси. Той и по-рано се държеше като побъркан. Знаеш ли, той е благороден човек и тогава е станала грешка. За всичко е виновен онзи отцеубиец, че го би тогава.

— И все пак Карамазов е загадка за мене. Аз можех да се запозная с него отдавна, но в някои случаи обичам да бъда горд. При това съм си съставил за него известно мнение, което трябва тепърва да се провери и изясни.

Коля важно млъкна, млъкна и Смуров. Смуров, разбира се, благоговееше пред Коля Красоткин и не смееше дори да помисли да се поставя наравно с него. А сега беше ужасно заинтересуван, защото Коля обясни, че отива „сам по себе си“ и, значи, непременно имаше някаква загадка в това, че Коля изведнъж беше решил сега и именно днес да отиде. Те вървяха по пазарния площад, където този път бяха напристигали много коли и надокарали много птици. Градските търговки продаваха под навесите си гевречета, конци и пр. Такива неделни сборища се наричат наивно у нас в градчето панаири и такива панаири има много през годината. Перезвон търчеше в най-весело настроение и постоянно отскачаше надясно и наляво да подуши някъде нещо. Когато срещнеше други кучета, той се душеше с тях с извънредно удоволствие по всички кучешки правила.

— Обичам да наблюдавам реализма, Смуров — заговори изведнъж Коля. — Забелязвал ли си как се срещат кучетата и се душат? В това има някакъв общ природен закон.

— Да, някакъв смешен.

— Тоест не е смешен, това е неправилно. В природата няма нищо смешно, колкото и да изглежда така на човека с неговите предразсъдъци. Ако кучетата можеха да разсъждават и да критикуват, навярно биха намерили също толкова смешни неща, ако не и много повече, в социалните отношения на хората — техните повелители, ако не и много повече, повтарям това, защото съм твърдо уверен, че нашите глупости са много повече. Това е мисъл на Ракитин, забележителна мисъл. Аз съм социалист, Смуров.

— Какво е това социалист? — попита Смуров.

— То е, когато всички са равни, всички имат едно общо мнение, няма бракове, а религията и всички закони са комуто както е угодно, е, и всичко друго там. Ти още не си дорасъл до тези неща, рано ти е. Ама че е студено.

— Да минус дванайсет. Тате одеве гледа термометъра.

— И забелязвал ли си, Смуров, че посред зима, ако студът е минус петнайсет или дори осемнайсет градуса, не ти се струва, че е толкова студено, както например сега, в началото на зимата, когато изведнъж хване студ като сега, минус дванайсет градуса, и то когато е паднал малко сняг. Това значи, че хората още не са свикнали. Всичко е до навика у хората, навсякъде, дори в държавните и политическите отношения. Навикът е главният двигател. Я, какъв смешен селяк.

Коля посочи един едър селяк в кожух, с добродушна физиономия, който, изправен до колата си, приплясваше от студ е ръкавиците. Дългата му руса брада беше цяла заскрежена.

— На селяка брадата му замръзнала! — високо и закачливо извика Коля, като минаваше покрай него.

— На мнозина са замръзнали — спокойно и сентенциозно изрече в отговор селякът.

— Не го закачай — обади се Смуров.

— Нищо, няма да се разсърди, той е добър. Сбогом, Матвей.

— Сбогом.

— Ама ти Матвей ли си?

— Матвей съм. Че ти не знаеше ли?

— Не знаех, казах го наслуки.

— Виж го ти. Сигур си ученик?

— Ученик съм.

— Ами бият ли те?

— От време на време.

— Боли ли?

— И още как!

— Ех, живот! — въздъхна селякът от сърце.

— Сбогом, Матвей.

— Сбогом. Мило момчурляче си ти, да знаеш.

Момчетата продължиха.

— Този е добър селянин — заговори Коля на Смуров. — Аз обичам да поговоря с народа и винаги ми е драго да му отдам справедливост.

— Защо го излъга, че ни бият? — попита Смуров.

— Трябваше да го утеша.

— С какво?

— Виж какво, Смуров, не обичам, когато ме разпитват, щом не ме разбират от първа дума. Някои неща не могат да се обяснят. Според идеята на селяка ученика го бият и трябва да го бият: че какъв ще е ученик, един вид, ако не го бият! И ако взема да му кажа, че не ни бият, нали ще му докривее. Впрочем ти не ги разбираш тези работи. С народа човек трябва да умее да говори.

— Само не се закачай, моля ти се, че пак ще стане някоя история, както тогава с гъската.

— А тебе страх ли те е?

— Не се смей, Коля, вярно, страх ме е. Тате ужасно ще се разсърди. Строго ми е забранено да дружа с тебе.

— Не се безпокой, сега нищо няма да се случи. Здравей, Наташа! — викна той на една от търговките под навеса.

— Каква Наташа, аз съм Маря — отговори кресливо търговката, доста млада жена.

— Браво, че си Маря, сбогом.

— Ах ти, закачко, педя човек, пък я го виж!

— Нямам време, нямам време да се разправям с тебе, другата неделя ще ми разкажеш — замаха Коля с ръце, сякаш тя му досаждаше на него, а не той на нея.

— Че какво ще ти разправям аз на тебе в неделя? Ти се закачаш, а не аз е тебе, пакостнико — развика се Маря, — бой за тебе, разбра ли, прочута драка си ти, това е!

Сред другите търговки, които продаваха на сергиите си редом с Маря, избухна смях, но изведнъж изпод сводовете на градските дюкяни изскочи като изневиделица някакъв гневен човек, нещо като търговски служещ и не нашенец, а от пристигащите за пазарни дни, с дълъг син кафтан, с фуражка с козирка, още млад, с тъмноруси къдри и с дълго, бледо сипаничаво лице. Той беше някак глупаво развълнуван и тутакси почна да заплашва Коля с юмрук.

— Познавам те аз тебе — викаше той гневно, — познавам те!

Коля го погледна внимателно. Той нещо не можа да си спомни кога ли е имал разправия е този човек. Но малко ли разправии беше имал по улиците, не можеше да помни всички.

— Познаваш ме? — попита го иронично той.

— Познавам те, познавам те! — повтаряше като глупец еснафлията.

— Толкова по-добре за тебе. Е, нямам време, сбогом!

— Защо се заяждаш — развика се еснафлията, — пак ли се заяждаш? Аз те познавам! Пак ли се заяждаш?

— Това, братко, сега не е твоя работа, че аз се заяждам — тръсна Коля, като се спря и продължаваше да го разглежда.

— Как да не е моя?

— Тъй, не е твоя.

— Ами чия е? Чия е? А, чия е?

— Това, братко, сега е работа на Трифон Никитич, а не твоя.

— На кой Трифон Никитич? — с глупаво учудване, макар все тъй разпален, ококори очи момъкът. Коля важно го измери с поглед.

— На Възнесение беше ли? — строго и упорито го попита той изведнъж.

— На какво Възнесение? Защо? Не, не съм бил — обърка се малко момъкът.

— Сабанеев познаваш ли? — още по-упорито и още по-строго продължаваше Коля.

— Какъв Сабанеев, бе? Не, не го познавам.

— Е, върви по дяволите тогава! — отсече изведнъж Коля, рязко се обърна надясно и бързо закрачи по пътя си, сякаш не се унижаваше да разговаря с такъв дръвник, дето не познава дори Сабанеев.

— Ей, чакай! Какъв Сабанеев? — опомни се момъкът, пак развълнуван. — Какви ми ги приказваше тоя? — обърна се изведнъж към търговките, като ги гледаше глупаво.

Жените се разсмяха.

— Дявол момче — рече една.

— За какъв, за какъв Сабанеев разправяше? — все тъй яростно повтаряше момъкът и размахваше дясната си ръка.

— А че трябва да е Сабанеев, дето служеше у Кузмичеви, той трябва да е — досети се изведнъж една от жените.

Момъкът се втренчи в нея като луд.

— Куз-ми-чев ли? — повтори друга жена. — Че какъв Трифон е той. Онзи е Кузма, а не Трифон, а момчето го нарече Трифон Никитич, значи, не е той.

— Туй, видиш ли, не е Трифон и не е Сабанеев, ами е Чижов — подхвана изведнъж трета жена, която дотогава мълчеше и слушаше сериозно, — Алексей Иванич го казват. Чижов, Алексей Иванович.

— Право е, че е Чижов — потвърди настойчиво четвърта жена.

Слисаният момък гледаше ту една, ту друга.

— Но защо питаше той, защо питаше, добри хора — възклицаваше той вече отчаяно, — „Сабанеев познаваш ли“? Бре, дявол го взел, кой е този Сабанеев?

— Неразбран човек си ти, думат ти — не е Сабанеев, а Чижов, Алексей Иванович Чижов, той е! — викна му внушително една търговка.

— Какъв Чижов? А, какъв? Казвай, като знаеш.

— Ами че дългият, сополивият, лятос седеше на пазара.

— Ама за какъв дявол ми е твоят Чижов, добри хора, а?

— Че аз отде да зная за какъв дявол ти е Чижов?

— Абе кой те знае що ти е — подхвана друга, — сам трябва да знаеш що ти е, като си се разгълчал. Той на тебе приказваше, не на нас, глупако неден. Истина ли не го познаваш?

— Кого?

— Чижов.

— Дявол го взел тоя Чижов, па и тебе! Ще го пребия аз, да знаеш! Той се подиграваше с мене!

— Чижов ли ще пребиеш? Май той тебе! Глупак си ти, това си е!

— Не Чижов, не Чижов, стрино злобна и проклета, момчето ще пребия, разбра ли! Дайте го, дайте го тук, той ми се подиграваше.

Жените се превиваха от смях. А Коля крачеше вече далеч с победоносен израз на лицето. Смуров вървеше до него и се озърташе към групата, която крещеше в далечината. И на него му беше много весело, макар че все още се боеше да не се забърка в някоя история с Коля.

— За какъв Сабанеев го попита? — запита той Коля, предчувствувайки отговора.

— Че откъде да знам за какъв! Сега има да си викат до довечера. Обичам да размърдам глупците във всичките слоеве на обществото. Ето още един дръвник там, ей този селяк. Забележи, казва се: „Нищо по-глупаво няма от глупав французин“, но и руската физиономия си я бива. Е, не е ли написано на лицето на този, че е глупак, ей на този селянин, а?

— Остави го, Коля, да си вървим.

— В никакъв случай няма да го оставя, тръгна тя вече. Ей! Здравей, селяк!

Едрият селяк, който минаваше бавно покрай тях и, види се, беше си пийнал вече, с обло, простовато лице и с прошарена брада, дигна глава и погледна момчето.

— Е, здравей, ако се не шегуваш — бавно отговори той.

— Ами ако се шегувам? — засмя се Коля.

— Като се шегуваш, шегувай се, да ти е просто. Нищо, може. Човек винаги може да се пошегува.

— Прощавай, братко, пошегувах се.

— Е, да ти прощава Бог.

— Ами ти прощаваш ли?

— Прощавам зер. Карай.

— Я го гледай, ти май си умен селяк.

— По-умен съм от тебе — неочаквано и както преди важно отговори селякът.

— Надали — изненада се малко Коля.

— Вярно ти казвам.

— Може и тъй да е.

— Така си е, братко.

— Сбогом, селяк!

— Сбогом.

— Има различни селяни — обясни Коля на Смуров след известно мълчание. — Отде да знам, че ще налетя на умник. Аз винаги съм готов да призная ума у народа.

Далече часовникът на катедралната църква удари единадесет и половина. Момчетата забързаха и изминаха скоро и почти вече без приказки останалия доста дълъг път до жилището на щабскапитан Снегирьов. На двадесет крачки от къщата Коля се спря и каза на Смуров да върви напред и да му извика Карамазов.

— Трябва предварително да се поопознаем — каза той на Смуров.

— Но защо да по викам — опита се да възрази Смуров, — влез направо, ужасно ще ти се зарадват. Защо трябва да се запознаваш на студа?

— Това вече аз си знам защо ми трябва тук, на студа — отсече деспотично Коля (както ужасно обичаше да прави с тези „маляци“) и Смуров се затича да изпълнява заповедта.

IV. Жучка

Коля се облегна с важна физиономия на стобора и зачака да дойде Альоша. Да, отдавна искаше да се срещне с него. Беше чувал много за него от момчетата, но досега външно винаги беше оставал презрително равнодушен, когато му говореха за него, дори „критикуваше“ Альоша, изслушвайки онова, което му разправяха за него. Но в себе си той много, много искаше да се запознаят: имаше нещо симпатично и примамливо във всичко, което беше чувал за Альоша. Ето защо сегашната минута беше важна; най-напред трябваше да не се посрами, да прояви независимост: „Инак ще помисли, че съм на тринадесет години, и ще ме вземе за хлапе като тези. И за какво ли са му тези момчетии? Ще го попитам, когато се сближим. Гадно е обаче, че съм толкова нисък. Тузиков е по-малък от мене, а е половин глава по-висок. Впрочем лицето ми е умно; не съм хубав, знам, че лицето ми е гадно, но е умно. Трябва също да не се издавам много, защото почна ли с обятия, той ще си помисли… Пфу, колко гадно ще бъде, ако си помисли!…“

Тъй се вълнуваше Коля и се мъчеше с всичка сила да придобие съвсем независим вид. Главно, мъчеше го нисичкият му ръст, не толкова „гадното“ лице, колкото ръстът. У тях в къщи, на стената в ъгъла още миналата година беше направена с молив една чертичка, с която той отбеляза ръста си, и оттогава всеки два месеца заставаше развълнуван там да се мери: колко е порасъл. Но уви! Растеше ужасно по малко и това понякога го докарваше просто до отчаяние. Колкото за лицето, то никак не беше „гадно“, напротив, беше доста миловидно, беличко, бледичко, с лунички. Сивите му, малки, но живи очички гледаха смело и често пламваха от чувство. Скулите му бяха малко широки, устните малки, не много дебели, но доста червени, носът — мъничък и решително вирнат: „Съвсем чипонос, съвсем чипонос!“ — мърмореше на себе си Коля, когато се гледаше в огледалото и винаги се махаше от него с негодувание. „Пък и лицето ми надали е умно“ — мислеше си той понякога, като се съмняваше дори и в това. Впрочем не бива да се смята, че грижата за лицето и за ръста поглъщаше цялата му душа. Напротив, колкото и жлъчни да бяха минутите пред огледалото, той бързо ги забравяше, и дори за дълго, „цял отдаден на идеите и на действителния живот“, както сам определяше своята дейност.

Альоша скоро се показа и тръгна бързо към Коля; още отдалече той видя, че лицето на Альоша е някак съвсем радостно. „Мигар толкова ми се радва?“ — помисли с удоволствие Коля. Тук му е мястото да отбележим, че Альоша много се беше променил, откакто го оставихме: той беше хвърлил подрасника и сега беше с прекрасно ушито сако, мека кръгла шапка и късо подстригана коса. Всичко това много го беше разхубавило и той изглеждаше същински красавец. Миловидното му лице имаше винаги весел израз, но тази веселост беше някак тиха и спокойна. За учудване на Коля Альоша излезе при него тъй, както си е бил в стаята, без палто, явно беше побързал. Той направо подаде ръка на Коля.

— Ето ви и вас най-после, как ви чакахме всички!

— Имаше причини, които сега ще научите. Във всеки случай драго ми е да се запознаем. Отдавна чаках случай и много съм чувал за вас — изломоти малко притеснен Коля.

— Че ние с вас и без това щяхме да се запознаем, и аз много съм чувал за вас, но тук, тук закъсняхте.

— Кажете, какво става?

— Илюша е много зле, съвсем сигурно е, че ще умре.

— Какво говорите! Съгласете се, че медицината е подлост, Карамазов — с жар възкликна Коля.

— Илюша често, много често споменаваше за вас, дори, знаете, насън, в бълнуване. Изглежда, сте му били много, много скъп по-рано… преди онзи случай… с ножчето. Има и друга причина… Кажете, ваше ли е това куче?

— Мое. Перезвон.

— Не е ли Жучка? — жално го погледна Альоша в очите. — Тя е изчезнала, така ли?

— Знам, че всички бихте искали Жучка, разбрах всичко — усмихна се загадъчно Коля. — Слушайте, Карамазов, ще ви обясня цялата работа, главно за това съм и дошъл, за това ви и повиках, да ви обясня предварително цялата история, преди да влезем — почна оживено той. — Вижте какво, Карамазов, напролет Илюша влезе в подготвителния клас. Е, знае се какво е нашият подготвителен клас: хлапетии, дечурлига. Веднага започнаха да закачат Илюша. Аз съм два класа по-напред и, разбира се, наблюдавам отдалеч, отстрани. Виждам, малко момче, слабичко, но не се подчинява, дори се бие е тях, гордо, очичките му горят. Обичам ги такива. А те още повече го закачат. Главно, тогава беше с ужасно палтенце, панталонките му се вдигат нагоре, а обущата му с отпрани подметки. Те и за това го закачат. Унижават го. Не, това вече не обичам, тутакси се застъпих и им дадох да се разберат. Аз тях ги бия, а те ме обожават, знаете ли това, Карамазов? — похвали се експанзивно Коля. — Изобщо обичам дечурлигата. И сега у дома ми висят на шията две пилишарчета, днес дори ме задържаха. По този начин престанаха да бият Илюша и аз го взех под моя протекция. Виждам, гордо момче, това аз ви го казвам, че е гордо, но свърши се с това, че ми се подчини робски, изпълнява и най-малките ми заповеди, слуша ме като бог, опитва се да ми подражава. В междучасията право при мене идва и се разхождаме заедно. Също и в неделните дни. При нас в гимназията се смеят, когато по-голямо момче се събере на такива начала с по-малко, но това е предразсъдък. Такава ми е фантазията и баста, не е ли тъй? Аз го уча, развивам го — защо, кажете, да не мога да го развивам, щом той ми харесва? Ето вие, Карамазов, сте се сдружили с всички тези пиленца, значи, искате да въздействувате върху младото поколение, да го развивате, да бъдете полезен, нали? И да си призная, тази черта във вашия характер, за която аз научих от слухове, най-много ме заинтересува. Впрочем на въпроса: забелязвам, че у момчето се развива някаква чувствителност, сантименталност, пък аз, знаете ли, по рождение съм решителен враг на всякакви лигави нежности. И на туй отгоре, противоречия: горд, а на мене ми е предан робски — предан ми е робски, а изведнъж оченцата му засвяткат и не иска дори да се съгласява с мене, препира се, държи се на голямо. Провеждал съм понякога различни идеи: той не че не е съгласен с идеите, а просто виждам, че се бунтува лично против мене, защото отговарям на неговите нежности с хладнокръвие. И ето, за да го свикна, колкото е по-нежен той, толкова по-хладен ставам аз, нарочно правя тъй, такова ми е убеждението. Имах намерение да школувам характер, да оформя, да създам човек… и така нататък, вие, разбира се, от една дума ме разбирате. Изведнъж забелязвам, че той ден, два, три е смутен, скърби, но не вече за нежности, а за нещо друго, по-силно, по-висше. Мисля си, що за трагедия? Притискам го и научавам следното: той, кой знае как, се сдружил с лакея на покойния ви баща (който тогава беше жив), Смердяков, а онзи да вземе да го научи него, глупчото, на една нелепа шега, тоест зверска шега, подла шега — да вземе залче хляб, от средата, да бодне в него карфица и да го хвърли на някое куче от онези, които от глад гълтат, без да дъвчат, та да види какво ще стане. И ето, приготвили тогава залче хляб и го хвърлили на същата тази рунтава Жучка, за която сега се вдига такава олелия, падаш от някакъв двор, където просто не са я хранили, пък тя цял ден лае на вятъра. (Обичате ли този глупав лай, Карамазов? Аз не мога да го понасям.) Тя просто се хвърлила, глътнала го и заквичала, завъртяла се и побягнала, бяга и само скимти, и изчезнала — така ми го описа Илюша. Хем ми признава, хем плаче, плаче, прегръща ме, трепери: „Тича и скимти, тича и скимти“ — само това повтаря, поразила го тази картина. Е, виждам, угризения на съвестта. Аз го приех сериозно. На мене главно ми се щеше и за предишното да му дам урок, та, признавам си, изхитрувах, престорих се, че съм толкова възмутен, както може би изобщо не бях: „Ти — казвам — си извършил долна постъпка, ти си подлец, аз, разбира се, няма да я разглася, но засега скъсвам отношенията си с тебе. Ще обмисля тази работа и ще научиш чрез Смуров (същото момче, което дойде сега с мене и което винаги ми е било предано): ще продължавам ли занапред отношенията си с тебе, или ще те зарежа завинаги като подлец.“ Това го потресе страшно. Аз, да си призная, почувствувах още тогава, че може би съм се отнесъл твърде строго, но какво да се прави, такава ми беше тогавашната мисъл. След един ден изпращам при него Смуров и предавам чрез него, че повече с него „не говоря“, тоест така казваме ние, когато двама приятели скъсат помежду си. Тайната е там, че аз исках да го държа в шах само няколко дни, а после, като видя разкаянието му, пак да му подам ръка. Това беше твърдото ми намерение. Но какво мислите: той изслушал Смуров и изведнъж очите му засвяткали. „Предай — развикал се — от мене на Красоткин, че сега ще хвърлям на всички кучета залчета с карфици, на всички, на всички!“ — „А — мисля си, — своеволен дух се появява, трябва да се прогони.“ И почнах да му изразявам пълно презрение, при всяка среща извръщам глава, или се усмихвам иронично. И изведнъж става този случай с баща му, помните ли, Сюнгера? Разберете, че той по този начин вече беше предварително подготвен страшно да побеснее. Момчетата, като видяха, че съм го изоставил, се нахвърлиха, дразнят го: „Сюнгер, Сюнгер!“ И тогава почнаха между тях битки, за които страшно много съжалявам, защото, струва ми се, веднъж тогава много зле са го били. Веднъж се нахвърли срещу всички в двора, когато излизаха от класовете, пък аз точно в тоя момент стоя на десет крачки и го гледам. И кълна се, не помня да съм се смял тогава, напротив, много, много жал ми стана за него и още малко, щях да се хвърля да го защищавам. Но той изведнъж срещна погледа ми: какво му се е сторило — не знам, но измъкна едно ножче, нахвърли се върху мене и ми го заби в бедрото, ей тук, в десния крак. Аз не помръднах — признавам, че понякога съм храбър, Карамазов, — само го погледнах е презрение, като да му казвах с поглед: „Ако искаш още веднъж, заради цялата ни дружба, моля, на твоите услуги съм.“ Но той не ме мушна втори път, не издържа, изплаши се, хвърли ножчето, заплака с глас и побягна. Аз, разбира се, не съм го клеветил и заповядах на всички да мълчат, за да не стигне до началството, дори на майка ми казах чак когато ми мина, пък и не беше кой знае каква рана — драскотина. После, чувам, същия ден се замерял с камъни и вас ви ухапал по пръста — но разбирате ли в какво състояние е бил! Какво да се прави, постъпих глупаво: когато се разболя, не отидох да му простя, тоест да се сдобрим и сега се разкайвам. Но сега вече имах особени цели. Е, това е цялата история. Само, струва ми се, постъпих глупаво…

— Ах, колко жалко — възкликна развълнуван Альоша, — че не съм знаел тези ваши отношения с него по-рано иначе отдавна щях лично да дойда при вас да ви моля да отидем при него заедно. Вярвате ли, в треската, в болестта, той бълнуваше за вас. Не съм знаел колко сте му скъп! И как, как не сте могли да намерите тази Жучка? Баща му и всичките деца са я търсили из целия град. Вярвате ли, той, болен, облян в сълзи, три пъти вече повтаря на баща си пред мене: „Аз затуй съм болен, тате, защото убих тогава Жучка, Бог ме е наказал.“ Не може да му се избие тази мисъл! Ах, само да можехте да я намерите сега тази Жучка и да му я покажете, че не е умряла, че е жива, струва ми се, той би възкръснал от радост. Надеждата ни беше във вас.

— Кажете, откъде накъде сте се надявали, че аз ще намеря Жучка, тоест че именно аз ще я намеря? — попита Коля с извънредно голямо любопитство. — Защо именно на мене сте разчитали, а не на друг?

— Носеше се някакъв слух, че я търсите и когато я намерите, ще я доведете. Нещо такова говореше Смуров. Най-вече, все се мъчи да го увери, че Жучка е жива, че са я виждали някъде. Момчетата му донесоха отнякъде живо зайче, но той само го погледна, едва-едва се усмихна и помоли да го пуснем в полето. Така и направихме. Току-що баща му се върна и му донесе кученце, дог, и той намерил отнякъде, мислеше да го утеши с това, но като че ли стана още по-лошо…

— Кажете ми също, Карамазов: какъв е този баща? Аз го познавам, но какъв е той според вашето определение: шут, палячо?

— Ах, не, има хора, които са много чувствителни, но са някак смазани. Шутовското им държане е нещо като злобна ирония към онези, на които не смеят да кажат истината в очите поради дълговременната си унизителна боязън пред тях. Повярвайте, Красоткин, че такова шутовство е извънредно трагично понякога. Сега за него всичко, всичко на този свят е събрано в Илюша и ако умре Илюша, той или ще полудее от скръб, или ще се самоубие. Аз почти съм убеден в това, като го гледам!

— Разбирам ви, Карамазов, виждам, че познавате хората — прибави проникновено Коля.

— Пък аз, като ви видях с куче, помислих, че сте довели оная Жучка.

— Почакайте, Карамазов, може би ще я намерим, а това е Перезвон. Ще го пусна сега в стаята и може би ще развеселя Илюша повече, отколкото е дога. Почакайте, Карамазов, вие ей сега ще научите нещо. Ах, Боже мой, защо ви задържам! — извика изведнъж поривисто Коля. — Вие сте само по сако в този студ, пък аз ви задържам; виждате ли, виждате ли какъв съм егоист! О, ние всички сме егоисти, Карамазов!245

— Не се безпокойте, наистина, студено е, но аз не настивам лесно. Но да вървим. Чакайте, как се казвате, знам, че сте Коля, но чий?

— Николай, Николай Иванов Красоткин, или както се казва шаблонно, Красоткин-син — кой знае защо, се засмя Коля, но изведнъж прибави: — Аз, разбира се, ненавиждам името си Николай.

— Че защо?

— Тривиално, банално…

— Вие сте на тринадесет години? — попита Альоша.

— Тоест на четиринадесет, след две седмици ще започна четиринадесет, съвсем скоро. Да си призная пред вас още отсега една слабост, Карамазов, специално пред вас, заради запознанството, за да видите природата ми: аз мразя, когато ме питат за годините ми, нещо повече дори… и освен това… за мен например се носи клеветата, че миналата седмица съм играл е подготвителните на разбойници. Че съм играл, е действителност, но че съм играл за себе си, да си доставя удоволствие сам на себе си — това решително е клевета.

Имам основание да мисля, че това е стигнало до вас, но не съм играл за себе си, а за дечурлигата, защото те нищо не можеха да измислят без мене. А пък тук винаги ги пущат разни врели-некипели. Това е град на клюките, уверявам ви.

— Че дори и за свое удоволствие да сте играли, какво от това?

— Е, за себе си… Вие няма да вземете да играете на конче, нали?

— А вие разсъждавайте тъй — усмихна се Альоша, — на театър например ходят възрастните, но в театъра също се представят приключения на всякакви герои, понякога също с разбойници и с война — че мигар това не е същото, разбира се, посвоему? А играта на война сред младите хора през междучасията или пък на разбойници — та това също е зараждащо се изкуство, зараждаща се потребност от изкуство в младата душа и тези игри понякога дори се съчиняват по-хубаво, отколкото представленията в театъра, само с тази разлика, че в театъра отивате да гледате актьори, а тук младежите са актьори. Но то е естествено.

— Така ли мислите? Такива ли са вашите убеждения? — зяпна в него Коля. — Знаете ли, изказахте твърде интересна мисъл; като се прибера сега, ще си поразмърдам малко мозъка по този повод. Признавам, така и мислех, че от вас човек може да се поучи на туй-онуй. Дойдох да се уча от вас, Карамазов — завърши Коля разчувствувано и буйно.

— Пък аз от вас — усмихна се Альоша, като му стисна ръката.

Коля беше извънредно доволен от Альоша. Порази го, че той е съвсем на равна нога с него и че говори с него като с „най-голям“.

— Сега ще ви покажа един фокус, Карамазов, също едно театрално представление — засмя се нервно той, — затова съм дошъл.

— Да влезем първо вляво, при хазаите, там всичките ви приятели си оставят палтата, защото в стаята е тясно и горещо.

— О, аз дойдох само за миг, ще вляза и ще постоя с палто. Перезвон ще остане тук, в коридора, и ще умре: „Иси, Перезвон, куш и умри“ — виждате ли, умря. Пък аз най-напред ще вляза, ще разбера обстановката и после, когато му дойде времето, ще свирна: „Иси, Перезвон!“ — и ще видите, че той веднага ще долети като бесен. Трябва само Смуров да не забрави да отвори в този миг вратата. Аз ще направя всичко и вие ще видите номера…

V. Край легълцето на Илюша

В познатата ни вече стая, обитавана от семейството на известния ни щабскапитан в оставка Снегирьов, в тази минута беше и задушно, и тясно поради многобройния насъбран народ. Няколко момчета имаше този път при Илюша и макар че всички бяха готови като Смуров да отричат, че Альоша ги е помирил и сближил с Илюша, но така беше. Цялото му изкуство в този случай се състоеше в това, че той ги сближи е Илюша един след друг без „лигави нежности“, а сякаш съвсем случайно и неочаквано. Това донесе на Илюша огромно облекчение в страданията му. Като видя почти нежната дружба и съчувствието на всичките тези момчета, предишните си врагове, той се трогна много. Едничък само Красоткин му липсваше и това гнетеше и потискаше сърцето му. Ако имаше в горчивите спомени на Илюшечка нещо най-горчиво, то беше именно целият този случай с Красоткин, бившия негов приятел и защитник, на когото той се беше нахвърлил тогава с ножчето. Така мислеше и умното момченце Смуров (първият дошъл да се помири с Илюша). Но самият Красоткин, когато Смуров смътно му подметна, че Альоша иска да го посети „по една работа“, веднага го прекъсна и го отряза, като натовари Смуров незабавно да съобщи на Карамазов, че знае какво да прави, че от никого не иска съвети и че ако отиде при болния, той знае кога, защото си има „свои съображения“. Това беше две седмици преди тази неделя. Ето защо Альоша не го посети лично, както възнамеряваше. Впрочем той, макар и да поизчака, все пак изпрати Смуров при Красоткин още веднъж и още веднъж. Но и двата пъти Красоткин отговори вече с най-нетърпелив и рязък отказ, като предаде на Альоша, че ако и лично дойде да го вика, тогава никога няма да отиде при Илюша, и да не му се досажда повече. И до последния ден сега и самият Смуров не знаеше, че Коля е решил да отиде при Илюша тази сутрин и чак снощи, когато се сбогуваше със Смуров, Коля изведнъж рязко му поръча да го чака утре сутринта в къщи, защото ще отиде заедно с него у Снегирьови, но да не е посмял впрочем да съобщава никому за неговото отиване, защото иска да отиде неочаквано. Смуров го послуша. А мечтата, че ще доведе изгубената Жучка, се яви у Смуров въз основа на подхвърлените веднъж от Красоткин думи, че „магарета са всички те, щом не могат да намерят кучето, ако само е живо“. А когато Смуров, изчаквайки удобен момент, плахо загатна на Красоткин предположението си относно кучето, онзи изведнъж ужасно се разлюти: „Да не съм магаре да търся чужди кучета из целия град, след като си имам моя Перезвон? И може ли да се мечтае да остане живо куче, което е глътнало карфица! Лигави нежности и нищо повече!“ А същевременно Илюша от две седмици почти не ставаше от своето легълце в ъгъла при иконите. А на училище не ходеше още от онзи случай, когато срещна Альоша и го ухапа по пръста. Впрочем той се разболя още същия ден, макар че още един месец можеше криво-ляво да ходи понякога из стаята и в коридора, ставайки нарядко от леглото. Най-накрая съвсем отпадна и не можеше да се движи без помощта на баща си. Баща му трепереше над него, дори съвсем престана да пие, почти обезумя от страх, че момчето му ще умре, и често пъти, особено след като го поразведеше някой път из стаята под ръка и го сложеше пак в леглото — изведнъж избягваше в: коридора, в тъмния ъгъл, и опрял чело о стената, почваше да ридае с някакъв истеричен, разтърсващ плач, сподавяйки гласа си, да не стигнат риданията му до Илюшечка.

А като се върнеше пак в стаята, обикновено почваше да весели с нещо скъпото си момче, разказваше му приказки, смешки или имитираше разни смешни хора, които му се беше случвало да срещне, дори подражаваше на животните, как смешно вият или реват. Но Илюша не обичаше много баща му да се кълчи и да се прави на шут. Момчето, макар и да се мъчеше да не показва, че това му е неприятно, съзнаваше с болка в сърцето, че баща му е унизен в обществото, и винаги неизбежно си спомняше за „сюнгера“ и за онзи „страшен ден“. Ниночка, сакатата, тиха и кротка сестра на Илюшечка, също не обичаше баща й да се кълчи (колкото до Варвара Николаевна, тя отдавна беше заминала в Петербург за курсовете), но затова пък малоумната маминка се забавляваше много и се смееше от все сърце, когато съпругът й почнеше да имитира нещо или да прави някакви смешни жестове. Само това я развеселяваше, иначе през цялото останало време непрекъснато мърмореше и се оплакваше, че сега всички са я забравили, че никой не я уважава, че я обиждат и т.н., и т.н. Но последните дни и тя изведнъж сякаш изцяло се промени. Често почна да гледа към Илюша и взе да се замисля. Стана много по-мълчалива, притихна и когато почнеше да плаче, плачеше тихо, да не я чуват. Щабскапитанът забеляза с горчиво недоумение тази промяна в нея. Посещенията на момчетата отначало не се харесаха и само я сърдеха, но после веселите викове и разкази на децата почнаха да забавляват и нея и най-после толкова й харесаха, че ако престанеха да идват тези момчета, щеше да й е ужасно тежко. Когато децата разказваха нещо или почнеха да играят, тя се смееше и пляскаше ръце. Някои викаше при себе си и ги целуваше. Особено обикна момчето Смуров. Колкото до щабскапитана, появата в дома му на децата, които идваха да веселят Илюша, изпълни душата му още от самото начало с възторжена радост и дори е надежда, че сега Илюша ще престане да скърби и може би от това по-скоро ще оздравее. Той нито за минута до последния момент не се съмняваше, въпреки целия си страх за Илюша, че неговото момче изведнъж ще оздравее. Посрещаше малките гости с благоговение, въртеше се около тях, обслужваше ги, беше готов да ги носи на гръб и дори наистина бе почнал да ги носи, но тези игри не се харесваха на Илюша и бяха прекратени. Почна да купува за тях сладкиши, курабийки, ядки, канеше ги на чай, мажеше им сандвичи. Трябва да се отбележи, че през цялото това време винаги имаше пари. Тогавашните двеста рубли от Катерина Ивановна той прие точно както предсказа Альоша. А после Катерина Ивановна, като разучи по-подробно за тяхното положение и за болестта на Илюша, лично посети квартирата им, запозна се с цялото семейство и дори успя да очарова малоумната щабскапитанша. Оттогава щедростта на ръката й не секваше, а самият щабскапитан, ужасен от мисълта, че момчето му ще умре, забрави предишното си честолюбие и смирено приемаше подаянията. През цялото време доктор Херценщубе по настояване на Катерина Ивановна идваше постоянно и акуратно през ден при болния, но от неговите посещения почти нямаше полза, само го тъпчеше ужасно с лекарства. Но затова пък този ден, тоест тази неделя сутринта у щабскапитана чакаха един нов доктор, пристигнал от Москва и смятан за знаменитост. Катерина Ивановна специално го беше намерила и повикала от Москва срещу голямо възнаграждение — не за Илюшечка, а за друга цел, за която ще се каже по-долу и когато му дойде времето, но тъй и тъй дошъл, помоли го да навести и Илюшечка, за което щабскапитанът бе отрано предупреден. А че ще пристигне Коля Красоткин, той никак не подозираше, макар че вече отдавна желаеше да дойде най-после това момче, за което толкова страдаше неговият Илюшечка. В този миг, когато Красоткин отвори вратата и се появи в стаята, всички, щабскапитанът и момчетата, се бяха насъбрали около легълцето на болния и разглеждаха току-що донесеното дребно кученце, едва вчера родено и ангажирано още преди седмица от щабскапитана, за да разтуши и утеши Илюшечка, който все тъгуваше за изчезналата и, разбира се, вече загинала Жучка. Но Илюша, който вече беше чул и знаеше от три дни, че ще му подарят малко кученце и не какво да е, а истински дог (което, разбира се, беше ужасно важно), макар и да показваше от тактичност и деликатност, че се радва на подаръка, обаче всички, и бащата и момчетата, ясно видяха, че новото кученце може би само още повече събуди в сърцето му спомена за нещастната Жучка, погубена от него. Кученцето лежеше и шаваше до него и той с болезнена усмивка го галеше с тънката си, бледичка, изсъхнала ръчица; виждаше се дори, че кученцето му харесваше, но… нямаше я Жучка, все пак това не беше Жучка, а да бяха и Жучка, и кученцето заедно, тогава щастието щеше да е пълно!

— Красоткин! — викна изведнъж едно от момчетата, което първо зърна влезлия Коля. Настана явно вълнение, момчетата се отдръпнаха и се изправиха от двете страни на леглото, тъй че изведнъж откриха целия Илюшечка. Щабскапитанът се спусна устремно към Коля.

— Заповядайте, заповядайте… скъпи гостенино! — запелтечи той насреща му. — Илюшечка, господин Красоткин е дошъл да те види…

Но Красоткин, който му подаде набързо ръка, веднага демонстрира и извънредните си познания за светските приличия. Той тутакси и преди всичко се обърна към седящата в креслото съпруга на щабскапитана (която тъкмо тази минута беше ужасно недоволна и мърмореше, че децата са закрили леглото на Илюша и не може да види новото кученце) и извънредно възпитано удари крак пред нея, а после, като се обърна към Ниночка, направи и пред нея като прел дама същия поклон. Тази вежлива постъпка направи извънредно приятно впечатление на болната дама.

— Веднага се познава добре възпитаният младеж — издума високо тя, като разпери ръце, — а другите ни гости какви са: пристигат един връз друг.

— Как тъй, мамичко, един връз друг, как така? — макар и ласкаво, но притеснен малко заради „мамичка“, измънка щабскапитанът.

— Че тъй на влизат. Яхват се в коридора и влизат в благородното семейство яздешком. Какъв гост е това?

— Но кой, кой е влязъл тъй, мамичко, кой?

— Че ей това момче влезе днес върху ей това, а онова върху другото…

Но Коля вече беше при леглото на Илюша. Болният видимо пребледня. Той се приповдигна на креватчето си и много изпитателно погледна Коля. Коля не беше виждал предишния си малък приятел вече от два месеца и изведнъж спря пред него съвсем поразен: той не можеше да си представи дори, че ще види такова отслабнало и пожълтяло личице, такива горящи в трескав огън и сякаш ужасно големи очи, такива мършави ръчици. С горестно учудване гледаше той как Илюша дълбоко и често диша и как са му се напукали устните. Той направи крачка към него, подаде му ръка и почти съвсем смутен издума:

— Е, какво, старче… как си?

Но гласът му прекъсна, свободата в държанието му изневери, лицето му сякаш изведнъж се изопна и нещо затрепери около устните му. Илюша се усмихваше болезнено и все още безсилен да каже нещо. Коля изведнъж вдигна ръка и, кой знае защо, прекара длан по косата на Илюша.

— Ни-що! — измънка му тихо, може би да го ободри, а може би просто без сам да знае защо го казва. Замълчаха пак за минутка.

— Какво е това, ново кученце ли имаш? — попита Коля изведнъж с най-безчувствен глас.

— Да-а-а! — отговори с дълъг шепот, задъхан Илюша.

— Черна муцунка, значи е от злите, от тези, дето се връзват — важно и твърдо отбеляза Коля, сякаш най-важното беше именно кученцето и неговата черна муцунка. Но всъщност истината беше, че той все още с всичка сила се мъчеше да надвие в себе си чувството, да не заплаче като „маляк“ и все още не можеше да го надвие. — Като порасне, трябва да се държи на верига, знам аз.

— То ще стане грамадно куче! — извика едно момче от тълпата.

— То се знае, дог, грамадно ще стане, ей такова, като теле — чуха се изведнъж няколко гласчета.

— Колкото теле, точно колкото теле — подскочи щабскапитанът. — Аз специално намерих такова, най, най-зло и родителите му са също грамадни и много зли, ей толкова високи от пода… Поседнете ей тук, на леглото при Илюша, или пък ако искате, тук, на миндера. Заповядайте, драги гостенино, дългоочаквани гостенино… С Алексей Фьодорович ли благоволихте да дойдете?

Красоткин приседна на леглото, в краката на Илюша. Той, макар че може би се беше подготвил по пътя как да почне непринуден разговор, сега решително беше изгубил нишката.

— Не… с Перезвон съм… Имам сега едно куче, Перезвон. Славянско име. Чака там… като му свирна, и ще долети. И аз имам куче — обърна се той изведнъж към Илюша, — помниш ли я, старче, Жучка? — изведнъж изтърси той.

Личицето на Илюшечка се изкриви. Той погледна страдалчески Коля. Альоша, който стоеше до вратата, се намуси и тайно кимна на Коля да не заговаря за Жучка, но той не забеляза или не пожела да забележи.

— Но къде е… Жучка? — попита Илюша с трепетлив гласец.

— А, братко, твоята Жучка — ехе! Няма я твоята Жучка!

Илюша млъкна, но се втренчи в Коля още веднъж. Альоша, уловил погледа на Коля, пак му закима с все сила, но онзи отмести пак очи, като се престори, че и сега не е забелязал.

— Побягнала е някъде и е изчезнала. Как няма да изчезне след такава почерпка — нареждаше безжалостно Коля, а същевременно като че почна да се задъхва от нещо. — Но затова пък аз имам Перезвон… Славянско име… Доведох ти го.

— Не-дей! — продума изведнъж Илюшечка.

— Не, не, непременно го виж… Ще се развеселиш. Аз нарочно го доведох… същото рунтаво като нея… Ще ми позволите ли, госпожо, да повикам тук моето куче? — обърна се той изведнъж към госпожа Снегирьова в някакво вече съвсем неописуемо вълнение.

— Не, не! — викна Илюша с отчаян глас. Укор запламтя в очите му.

— Да бяхте… — подскочи изведнъж щабскапитанът от сандъка до стената, на който беше приседнал — да бяхте… друг път… — измънка той, но Коля, неудържимо настоявайки и бързайки, викна изведнъж на Смуров: „Смуров, отвори вратата!“ И щом онзи отвори, той свирна със свирката. Перезвон стремглаво влезе в стаята.

— Рипай, Перезвон, изправи се горе! — развика се Коля, като скочи от мястото си, и кучето, застанало на задните си лапи, се изправи точно пред леглото на Илюша. Стана нещо неочаквано: Илюша трепна и изведнъж се устреми цял напред, наведе се към Перезвон и го загледа примрял.

— Това е… Жучка! — извика той изведнъж с разтреперано от страдание и щастие гласче.

— А ти кой мислеше? — със звънлив, щастлив глас се развика, колкото му глас държи, Красоткин и като се наведе към кучето, прегърна го и го вдигна към Илюша.

— Гледай, старче, виждаш ли, окото сляпо и лявото ухо разцепено, съвсем същите белези, които ти ми каза. По тези белези го намерих! Още тогава го намерих, скоро след това. Защото то не беше ничие, не беше ничие! — поясняваше той, обръщайки се бързо към щабскапитана, към съпругата му, към Альоша и после пак към Илюша. — Беше у Федотови, в задния двор, въртеше се там, но те не го хранеха, а пък то е селско, избягало от село… И аз го намерих… виждаш ли, старче, то тогава, значи, не е глътнало твоето залче. Да го беше глътнало, разбира се, щеше да умре, разбира се! Значи, успяло е да го изплюе, щом сега е живо. Пък ти не си забелязал, че го е изплюло. Изплюло го е, но все пак си е уболо езика, щом е заскимтяло тогава. Тичало е и е скимтяло, а ти си помислил, че го е глътнало. Трябва да е скимтяло много, защото кучетата имат много нежна кожа в устата… по-нежна от човека, много по-нежна! — викаше бясно Коля с пламнало и грейнало от възторг лице.

А Илюша не можеше дори да говори. Той гледаше Коля с големите си някак ужасно изцъклени очи, с отворена уста я пребледнял като платно. А да знаеше само Красоткин, който нищо не подозираше, колко мъчително и убийствено можеше да повлияе такъв момент върху здравето на болното момче, по никакъв начин не би му хрумнала такава шега, каквато направи. Но в стаята това беше ясно само на Альоша. Колкото до щабскапитана, той цял сякаш се превърна в съвсем малко дете.

— Жучка! Това е, значи, Жучка? — подвикваше той с блажен глас. — Илюшечка, та това е Жучка, твоята Жучка! Мамичко, че това е Жучка! — И едва не плачеше.

— Пък аз хич не се досетих! — извика огорчен Смуров. — Гледай го ти Красоткин, казах ви, че той ще намери Жучка и ето че я намери!

— Ето че я намери! — радостно се обади и друг някой.

— Браво, Красоткин! — иззвънтя трето гласче.

— Браво, браво! — завикаха всички момчета и почнаха да ръкопляскат.

— Но чакайте, чакайте — мъчеше се Красоткин да надвика всички, — аз ще ви разправя как стана, най-важното е как стана, нищо друго! Аз я намерих, замъкнах я у дома и веднага я скрих в къщи, заключих я и на никого не съм я показвал до последния ден. Едничък само Смуров научи преди две седмици, но аз го уверих, че това е Перезвон, и той се досети, пък аз междувременно научих Жучка на всичко, вие ще видите, ще видите само какви номера знае! Затова я учих, та да я доведа, старче, обучена, шлифована: да видиш, старче, каква е твоята Жучка сега! Няма ли малко месо, тя сега ще ви покаже такъв номер, че ще паднете от смях — месо, някакво парченце, а, няма ли?

Щабскапитанът се завтече стремглаво през коридора в стаята на хазаите, където се готвеше и щабскапитановото ядене, а Коля, за да не губи скъпоценно време, страшно бързайки, викна на Перезвон: „Умри!“ И той изведнъж се завъртя, легна по гръб и замря неподвижно, вдигнал четирите си лапи нагоре. Момчетата се смееха, Илюша гледаше с предишната си страдалческа усмивка, но от всички най-много на „мамичка“ й хареса, че Перезвон беше умрял. Тя се смееше високо на кучето и почна да щрака с пръст и да вика:

— Перезвон, Перезвон!

— В никакъв случай няма да се вдигне, в никакъв случай — победоносно и справедливо възгордян извика Коля, — ако ще целият свят да вика; но аз щом викна — моментално ще скочи! Иси, Перезвон!

Кучето рипна и заподскача, скимтейки от радост. Щабскапитанът дотърча с късче варено говеждо месо.

— Не е ли горещо? — попита бързо и делово Коля, като вземаше парченцето. — Не, не е горещо, че кучетата не обичат горещо. Гледайте сега всички. Илюшечка, гледай, но гледай де, гледай, старче, защо не гледаш? Аз му я доведох, а той не гледа!

Новият номер се състоеше в това: точно на носа на неподвижно застиналото и протегнало муцунката си куче да се сложи вкусното късче месо. Нещастното куче, без да мърда, трябваше да стои с месото на носа, колкото му заповяда господарят, без да се наведе, без да мърда, ако ще и половин час! Но Перезвон го държаха само една-едничка минута.

— Яж! — викна Коля и късчето мигом прелетя от носа в устата на Перезвон. Публиката, разбира се, изрази възторжено учудване.

— Но как, как, нима само заради това, да обучите кучето, не сте идвали досега? — извика Альоша с неволен укор.

— Именно затова! — викна Коля най-простодушно. — Исках да го покажа в целия му блясък.

— Перезвон! Перезвон! — защрака изведнъж със слабите си пръстчета Илюша, мамейки кучето.

— Ти пък! Нека сам скочи в леглото ти. Иси, Перезвон! — тупна Коля с длан по леглото и Перезвон като стрела литна при Илюша. Илюша стремително прегърна главата му с двете си ръце, а Перезвон мигом му облиза бузата. Илюшечка се притаена до него, изпъна се на легълцето и скри от всички лицето си в неговата гъста козина.

— Господи! Господи! — възклицаваше щабскапитанът. Коля пак приседна на леглото при Илюша.

— Илюша, мога да ти покажа още нещо. Донесох ти; топчето. Помниш ли, веднъж ти говорих за това топче, а ти каза: „Ах, да можех и аз да го видя!“ Ето сега го донесох.

И Коля бързо измъкна от торбичката си малкия бронзов топ. Той бързаше, защото също беше твърде щастлив: друг път би изчакал да мине ефектът от Перезвон, но сега избърза, презирайки всяко бавене: „Тъй и тъй сте щастливи, на ви още щастие!“ Той самият беше вече твърде увлечен.

— Това нещо отдавна бях го харесал у чиновника Морозов — за тебе, старче, за тебе. То си стоеше ей тъй, останало от брат му, и аз го взех срещу една книжка от татковата библиотека: „Сродникът на Мохамед, или Лековитата глупост“. Стогодишна книжка, дрипава, излязла в Москва, когато нямало още цензура, а Морозов е любител на тези неща. Дори ми благодари…

Коля държеше топчето в ръка пред всички, тъй че те можеха да го гледат и да му се наслаждават. Илюша се понадигна и все така прегърнал Перезвон, с дясната си ръка, разглеждаше играчката с възхищение. Ефектът стигна най-висока степен, когато Коля заяви, че има и барут и може ей сега да стреля, „ако само това няма да обезпокои дамите“. „Мамичка“ незабавно помоли да й дадат да разгледа по-отблизо играчката, което беше тутакси изпълнено. Бронзовото топче на колелца й хареса ужасно и тя почна да го вози на коленете си. На молбата за позволение да се стреля тя отговори с пълно съгласие, без да разбира впрочем за какво я питат. Коля показа барута и сачмите. Щабскапитанът, като бивш военен, сам се зае с пълненето, като сипа съвсем малка порция барут, а сачмите помоли да се отложат за друг път. Сложиха топчето на пода с цев, насочена към празно място, натъпкаха във фалята три зърна барут и ги запалиха с кибрит. Изстрелът беше блестящ. Мамичка трепна, но тутакси се засмя от радост. Момчетата гледаха с мълчаливо тържество, но най-много блаженствуваше, гледайки Илюша, щабскапитанът. Коля вдигна топчето и веднага го подари на Илюша заедно със сачмите и барута.

— За тебе е, за тебе! Отдавна съм го приготвил — повтори той още веднъж, в пристъп на щастие.

— Ах, подарете го на мене! Не, по-добре подарете топчето на мене! — изведнъж като дете взе да се моли мамичка. Лицето й изразяваше тъжно безпокойство от страх, че няма да й го подарят. Коля се смути. Щабскапитанът се развълнува неспокойно.

— Мамичко, мамичко — рипна той към нея, — топчето е твое, твое, но нека стои при Илюша, защото го подариха на него, но все едно, че е твое, Илюшечка винаги ще ти го дава да си поиграеш, то ще ви бъде общо, общо…

— Не, не искам да е общо, не, само мое да е, а не на Илюша — продължаваше мамичка, съвсем готова вече да се разплаче.

— Мамо, вземи го, на, вземи го! — викна изведнъж Илюша. — Красоткин, мога ли да го подаря на мама? — обърна се той изведнъж с молещ вид към Красоткин, като че се страхуваше да не би той да се обиди, че подарява другиму неговия подарък.

— Може, разбира се! — се съгласи тутакси Красоткин и като взе топчето от ръцете на Илюша, го подаде с най-любезен поклон на мамичка. Тя чак се разплака от умиление.

— Илюшечка, мили, ето кой обича своята мамичка! — извика умилена тя и тутакси пак взе да вози топчето по коленете си.

— Мамичко, дай да ти целуна ръчицата — подскочи съпругът и веднага изпълни намерението си.

— И кой е най-милото момче — ей това добро дете! — издума благородната дама, сочейки Красоткин.

— Пък аз на тебе, Илюша, сега ще ти нося барут, колкото щеш. Сега ние сами си правим барут. Боровиков научи състава: двадесет и четири части селитра, десет — сяра и шест — брезови въглища, всичко се стрива заедно, налива се вода, омесва се тесто, настъргва се през сито — и ето ти барут.

— Смуров вече ми каза за вашия барут, но тате казва, че това не е истински барут — обади се Илюша.

— Как да не е истински? — изчерви се Коля. — Нашият гори. Впрочем не знам…

— Не, няма нищо — подскочи изведнъж с виновен вид щабскапитанът. — Вярно, казах, че истинският барут не се прави така, но няма нищо, може и така.

— Не знам, вие по-добре знаете. Ние в едно каменно бурканче от помада го запалихме, изгоря чудесно, всичкият изгоря, съвсем малко сажди останаха. Но това е само тесто, пък ако се настърже през сито… А впрочем вие знаете по-добре, аз не знам… А Булкин баща му го бил за нашия барут, ти чу ли? — обърна се той изведнъж към Илюша.

— Чух — отговори Илюша. Той слушаше Коля с безкраен интерес и наслада.

— Ние напълнихме цяла бутилка барут и той го криеше под кревата си. Баща му го видял. Може, му казал, да стане взрив. И веднага го набил. Искал да се оплаче от мене в гимназията. Сега не го пускат с мене, сега никого не пускат с мене. И Смуров не го пускат, прочул съм се навсякъде; казват, че съм „луда глава“ — усмихна се презрително Коля. — Всичкото стана заради железницата.

— Ах, чували сме и за тази ваша история! — извика щабскапитанът. — Че как сте лежали там? И нима никак не се уплашихте, когато лежахте под влака? Страх ли ви беше?

Щабскапитанът ужасно се подмазваше на Коля.

— Не особено! — отвърна Коля небрежно. — Но тук най-много ми увреди на репутацията тази проклета гъска — обърна се пак към Илюша. Но макар да разказваше с небрежен вид, той все още не можеше да се овладее и като че продължаваше да налучква тона.

— Ах, чувал съм и за гъската! — засмя се, цял грейнал, Илюша. — Мене ми разправяха, но не разбрах, наистина ли те съдиха със съдия?

— Съвсем глупашка работа, най-нищожна, от която както винаги у нас съчиниха цял слон — почна нехайно Коля. — Веднъж вървя по площада и тъкмо изкарваха гъските. Спрях се аз и си гледам. Изведнъж едно тукашно момче, Вишняков, той сега е разсилен при Плотникови, ме гледа и казва: „Какво си зяпнал гъските“? Аз го гледам: тъпа кръгла мутра, двадесетгодишен, аз, знаете, никога не отблъсквам народа. Обичам да съм с народа… Ние сме се отдалечили от народа246, това е аксиома — вие май благоволявате да се смеете, Карамазов?

— Не, пази Боже, слушам ви внимателно — обади се най-простодушно Альоша и мнителният Коля мигом се ободри.

— Моята теория, Карамазов, е ясна и проста — пак радостно забърза той веднага. — Аз вярвам в народа и винаги ми е драго да му отдам справедливост, но без да го глезя, това е sine qua247… Та бях почнал за гъската. Обръщам се аз към този глупак и му отговарям: „Мисля за какво мисли гъската.“ Той ме гледа съвсем тъпо: „А за какво, казва, мисли гъската?“ — „Ето виждаш ли, казвам, там стои една талига с овес. Овесът се сипе от чувала, а гъската е протегнала врат чак под колелото и кълве зърната, виждаш ли?“ — „Виждам много добре казва.“ — „Е, казвам, ако същата тази талига сега мъничко се побутне напред — колелото ще й пререже ли врата, или не?“ — „Всякак, казва, ще го пререже“ — и се хили до ушите, целият се разтопи. „Тогава да вървим, казвам, мой човек, хайде.“ — „Хайде, казва.“ Много-много не се помайвахме: той незабелязано се промъкна до юздите, пък аз отстрани, за да насоча гъската. А селякът в това време беше се зазяпал, говореше с някого, та не стана нужда и да я насочвам: гъската и без това си беше протегнала шията към овеса под талигата, точно под колелото. Аз смигнах на онзи, той потегли и прр-ас, преряза й врата на две! Но не щеш ли, в същата секунда ни видяха всички селяни и се развикаха изведнъж: „Нарочно го направи!“ — „Не, не нарочно.“ — „Не, нарочно!“ Е, реват: „При съдията!“ Хванаха ме и мене: „И ти беше тук, ти си помагал, тебе целият пазар те знае.“ А мене наистина, кой знае защо, целият пазар ме знае — допълни самолюбиво Коля. — Помъкнахме се всички към мировия съдия, носят и гъската. Гледам, моят юнак се уплаши и ревна, направо реве като жена. А продавачът на гъските вика: „То по този начин може да се изтрепят колкото щеш гъски!“ Е, разбира се, имаше свидетели. Съдията моментално ни оправи: за гъската да се даде на търговеца една рубла, а юнакът да си вземе гъската. И занапред да не си позволява такива шеги. А онзи все реве като жена: „Не съм аз, вика, той, той ме подучи“ — и ме сочи мене. Аз отговарям с пълно хладнокръвие, че изобщо не съм го учил, че само съм изразил основната мисъл и съм говорил единствено в проект. Съдията Нефедов се усмихна и веднага се ядоса на себе си, че се е усмихнал: „Аз вас, казва ми, ей сега ще ви атестирам пред вашето началство, та да не се впускате занапред в такива проекти, вместо да си гледате книгите и да си учите уроците.“ Не ме атестира пред началството, глупости, но работата наистина се разнесе и стигна до ушите на началството: нали са ни дълги ушите! Особено се разбунтува класикът Колбасников, но Дарданелов пак ме защити. А Колбасников сега е сърдит на всички като глупаво магаре. Ти, Илюша, чу ли, той се ожени, взе от Михайлови зестра хиляда рубли, намери си една невеста — мутра и половина от най-първи вид и в най-крайна степен. Третокласниците веднага съчиниха епиграма:

И така нататък, много смешно, после ще ти я донеса. За Дарданелов не казвам нищо: човек с познания, решително с познания. Такива ги уважавам и съвсем не задето се застъпи за мене…

— Ама как го удари в земята по въпроса кой е основал Троя — обади се изведнъж Смуров, който в този миг истински се гордееше с Красоткин. Много му допадна историята с гъската.

— Наистина ли го ударихте в земята? — подхвърли раболепно щабскапитанът. — За това кой е основал Троя ли? Ние вече бяхме чували, че сте го ударили в земята. Илюшечка още тогава ми го разправи…

— Той, тате, знае всичко, знае най-много от всички! — подхвана и Илюшечка. — Само се преструва, че е такъв, а е първият ни ученик по всички предмети…

Илюша гледаше Коля с безкрайно щастие.

— Е, това за Троя са глупости и нищо повече. Аз самият смятам този въпрос за безсмислен — обади се Коля с горделива скромност. Той вече беше успял напълно да налучка тона, макар впрочем да беше малко неспокоен: чувствуваше, че е много възбуден и че за гъската например разправи прекалено сърдечно, а междувременно Альоша беше мълчал през цялото време на разказа и остана сериозен, и ето че самолюбивото момче лека-полека почна да се измъчва: „Дали не мълчи, защото ме презира, като мисли, че аз чакам неговата похвала? В такъв случай, ако той се осмелява да мисли така, аз…“

— Решително смятам този въпрос за безсмислен — отсече той още веднъж горделиво.

— Пък аз знам кой е основал Троя — току издума съвсем неочаквано едно момче, което почти не беше си отворило устата досега, мълчаливо и очевидно срамежливо, много хубавко, към единадесетгодишно, на име Карташов. То седеше точно до вратата.

Коля учудено и важно го погледна. Там е работата, че въпросът „Кой именно е основал Троя?“ — вече се беше превърнал за всички класове в някаква тайна и за да се отгатне, трябваше да се прочете Смарагдов. Но Смарагдов нямаше никой освен Коля. И ето веднъж това момче Карташов скришом, докато Коля се беше обърнал, отвори набързо прибрания между учебниците му Смарагдов и улучи точно мястото, където се говореше за основателите на Троя. Това се беше случило много отдавна, но той все някак се срамуваше и не смееше да открие публично, че също знае кой е основал Троя, от страх да не стане нещо и Коля да го сконфузи пред всички. А сега изведнъж, кой знае защо, не издържа и каза. Пък и отдавна му се искаше.

— Е, кой я е основал? — надменно и високомерно се обърна към него Коля, като позна по лицето му, че онзи наистина знае, и се приготви незабавно, разбира се, за всички последствия. В общото настроение настъпи, както се казва, дисонанс.

— Троя е основана от Тевкър, Дардан, Ил и Трос — изрече веднага момчето и начаса цялото се изчерви, толкова се изчерви, че да ти е жал да го гледаш. Но всичките момчета гледаха право в него, гледаха го цяла минута и после изведнъж всичките тези взрени в него очи се извърнаха едновременно към Коля. Той все още продължаваше с презрително хладнокръвие да мери с поглед дръзкото момче.

— Тоест как са я основали? — благоволи той най-после да проговори. — Пък и какво значи изобщо да се основе град или държава? Как става: идват и слагат по една тухла, така ли?

Чу се смях. Виновното момче от розово стана аленочервено. То мълчеше, то беше готово да заплаче. Коля го подържа така още една минута.

— За да се говори за такива исторически събития, като основаването на една националност, трябва преди всичко да се разбира какво значи това — отсече строго той за назидание. — Аз впрочем не придавам значение на всичките тези бабини деветини, пък и въобще не уважавам твърде всеобщата история — притури той изведнъж небрежно, обръщайки се вече общо към всички.

— Как, всеобщата история? — осведоми се някак стреснат щабскапитанът.

— Да, всеобщата история. Изучават се разни човешки глупости и нищо повече. Аз уважавам само математиката и естествените науки — изтърси Коля и хвърли поглед към Альоша: той се страхуваше само от неговото мнение. Но Альоша все мълчеше и продължаваше да е сериозен. Ако беше казал сега нещо, щеше да се сложи край, но Альоша мълчеше, а „мълчанието му може би е презрително“, и Коля съвсем се нервира.

— Пък и тези класически езици сега — лудост и нищо повече… Вие май пак не сте съгласен с мене, Карамазов?

— Не съм съгласен — усмихна се сдържано Альоша.

— Класическите езици, ако искате да знаете моето мнение, са полицейска мярка, единствено затова са въведени те — почна пак малко по малко да се задъхва Коля, — те са въведени, защото са скучни и защото затъпяват способностите. Скучно беше, но как да направим, та да стане още по-скучно? Глупаво беше, но как да направим, та да стане още по-глупаво? И ето, измислят класическите езици. Това е цялото ми мнение за тях и надявам се, че никога няма да го променя — завърши рязко Коля. На двете му бузи пламна по едно кръгло червено петно.

— Това е истина — съгласи се изведнъж със звънливо и убедено гласче Смуров, който слушаше прилежно.

— А пък е пръв по латински език! — току извика от тълпата едно момче.

— Да, тате, той говори така, а е пръв по латински в класа — обади се Илюша.

— Че какво от това? — сметна за нужно да се защити Коля, макар че и похвалата му беше твърде приятна. — Аз зубря латински, защото трябва, защото съм обещал на майка си да завърша, а според мене за каквото си се заловил, трябва да го вършиш добре, но в душата си дълбоко презирам класицизма и цялата тази подлост… Не сте ли съгласен, Карамазов?

— Е, защо пък „подлост“? — усмихна се пак Альоша.

— Но, моля ви се, всички класици са преведени на всички езици, значи, не за изучаване на класиците им е притрябвал латинският, а единствено за полицейски мерки и за затъпяване на способностите. Как тогава да не е подлост?

— Но кой ви е научил на всичко това? — извика крайно учуден Альоша.

— Първо, аз и сам мога да разбирам, без да ме е учил някой, и, второ, знайте, че това, което току-що ви говорих за преведените класици, го е казал гласно пред целия трети клас лично преподавателят Колбасников…

— Докторът дойде! — извика внезапно Ниночка, която през цялото време беше мълчала.

Наистина пред вратата на къщата спря каретата на госпожа Хохлакова. Щабскапитанът, който чакаше доктора цяла сутрин, се втурна презглава към вратата да го посрещне. „Мамичка“ се постегна и стана важна. Альоша отиде при Илюша и взе да му оправя възглавницата. Ниночка следеше неспокойно от креслото си как оправя леглото. Момчетата взеха да се сбогуват бързешком, някои от тях обещаха да наминат вечерта. Коля викна на Перезвон и той скокна от леглото.

— Аз няма да си ходя, няма да си ходя — пошепна бързо Коля на Илюша. — Ще изчакам в коридора и ще дойда пак, когато си отиде докторът, ще дойда с Перезвон.

Но докторът вече влизаше — важна фигура в меча шуба, с дълги тъмни бакенбарди и гладко избръсната брада. Като престъпи прага, той изведнъж се спря като слисан: сигурно му се беше сторило, че е сбъркал вратата. „Какво е това? Къде съм?“ — измърмори той, без да сваля шубата и кожената си фуражка с кожена козирка. Многолюдието, мизерията на стаята, простряното пране в ъгъла го объркаха. Щабскапитанът се преви отпреде му одве.

— Тука сте, тука сте — мънкаше той раболепно, — тука сте, у дома, изпратен сте при мене…

— Сне-ги-рьов? — произнесе важно и високо докторът. — Господин Снегирьов — вие ли сте?

— Аз съм.

— А!

Докторът огледа още веднъж с погнуса стаята и съблече шубата си. Пред очите на всички блесна голям орден на шията му. Щабскапитанът грабна шубата, а докторът си сне фуражката.

— Къде е пациентът? — попита той високо и настойчиво.

VI. Ранното развитие

— Как мислите, какво ще му каже докторът? — попита Коля задъхан. — Но каква отвратителна мутра, нали? Не мога да понасям медицината!

— Илюша ще умре. Това е съвсем сигурно според мен — отговори тъжно Альоша.

— Шмекери! Медицината е шмекерия! Но драго ми е, че се запознах с вас, Карамазов, отдавна исках да се запозная с вас. Жалко само, че тъй тъжно се срещнахме…

На Коля много му се щеше да каже нещо още по-пламенно, още по-експанзивно, но сякаш гърлото му се стягаше. Альоша забеляза това, усмихна се и му стисна ръката.

— Отдавна съм се научил да уважавам във вас едно рядко същество — измънка пак Коля, като се объркваше и заплиташе. — Чувал съм, че сте мистик и сте били в манастира. Знам, че сте мистик248, но… това не ме спря. Съприкосновението с действителността ще ви излекува… С натури като вашата винаги така става.

— Какво наричате мистик? От какво ще ме излекува? — учуди се малко Альоша.

— Е, там бог и прочие.

— Как, нима вие не вярвате в Бога?

— Напротив, нямам нищо против бога. Разбира се, бог е само хипотеза… но… признавам, че той е нужен, за реда… за световния ред и тъй нататък… и ако го нямаше, той трябваше да се измисли — прибави Коля, като почна да се изчервява. Изведнъж си внуши, че Альоша ще си помисли, че той иска да блесне със знанията си и да покаже колко е „голям“. „Пък аз изобщо не искам да блясвам със знанията си пред него“ — помисли Коля с негодувание. И изведнъж му стана ужасно досадно.

— Да си призная, не мога да понасям всички тези препирни — отсече той, — нали може и без да се вярва в бога, да се обича човечеството, как мислите? Волтер не е вярвал в бога, а е обичал човечеството, нали? („Пак, пак!“ — помисли си той.)

— Волтер е вярвал в бога, но, струва ми се, малко и, струва ми се, малко е обичал и човечеството — тихо, сдържано и съвсем естествено изрече Альоша, сякаш разговаряше с равен по години или дори с по-възрастен. Коля се изненада именно от тази като че ли неувереност на Альоша в собственото му мнение за Волтер и че той сякаш именно на него, на малкия Коля, оставя да реши този въпрос.

— А нима вие сте чели Волтер? — завърши Альоша.

— Не, не съм го чел… Впрочем, чел съм „Кандид“ на руски… стар, безобразен превод, смешен… (Пак, пак!)

— И разбрахте ли я?

— О, да, всичко… тоест… защо мислите, че не бих я разбрал? Там, разбира се, има много неприлични работи… Аз, разбира се, съм в състояние да разбера, че това е философски роман и е написан, за да се прокара една идея… — обърка се вече Коля. — Аз съм социалист, Карамазов, аз съм непоправим социалист — изведнъж тръсна той ни в клин, ни в ръкав.

— Социалист ли? — засмя се Альоша. — Че кога успяхте? Та вие сте едва тринадесетгодишен, струва ми се?

Коля цял се сви.

— Най-напред не съм тринадесет, а четиринадесетгодишен, след две седмици съм на четиринадесет — избухна той, — а, второ, изобщо не разбирам какво значение имат моите години! Важното е какви ми са убежденията, а не на колко съм години, нали?

— Когато станете по-голям, сам ще видите какво значение има възрастта за убежденията. Стори ми се също, че говорите не с ваши думи — скромно и спокойно отговори Альоша, но Коля разпалено го прекъсна:

— Извинете, вие искате послушание и мистицизъм. Ще се съгласите ли, че например християнската вяра е послужила само на богатите и високопоставените, за да държат в робство низшата класа, не е ли тъй?

— Ах, зная аз къде сте прочели това и непременно някой ви е научил! — възкликна Альоша.

— Извинете, защо пък непременно да съм го прочел? И абсолютно никой не ме е учил. Аз и сам мога… И ако щете, аз не съм против Христа. Той е бил напълно хуманна личност и ако живееше в наше време, направо щеше да се присъедини към революционерите и може би щеше да играе видна роля… да, несъмнено.

— Но къде, къде сте се натъпкали с всичко това! С кой глупец сте се сдружили? — възкликна Альоша.

— Извинете, истината не може да се скрие. Аз, разбира се, поради една причина често говоря с господин Ракитин, но… Това още старецът Белински също го бил казвал.

— Белински ли? Не помня. Никъде не го е написал.

— Ако не го е написал, казват, че го е говорил. Аз съм чувал от един… впрочем, по дяволите…

— А чели ли сте Белински?

— Знаете ли… не… не съм го чел изцяло, но… мястото за Татяна, защо не е последвала Онегин, съм чел.

— Как не е последвала Онегин? Че нима това вече… го разбирате?

— Извинете, вие май ме вземате за малкия Смуров — озъби се нервно Коля. — Впрочем, моля ви се, да не мислите, че съм чак такъв революционер. Аз много често не съм съгласен с господин Ракитин. Ако става дума за Татяна, аз съвсем не съм за еманципацията на жените. Признавам, че жената е подчинено същество и трябва да се покорява. Les femmes tricottent249, както е казал Наполеон — усмихна се, кой знае защо, Коля, — и поне в това напълно споделям убежденията на този псевдовелик човек. Също така например смятам, че да се бяга от отечеството в Америка, е низост, по-зле от низост — глупост. Защо в Америка, след като и у нас може да се принесе много полза на човечеството? Именно сега — маса плодотворна дейност. Именно така отговорих.

— Как сте отговорили? На кого? Да не би някой да ви е викал вече в Америка?

— Признавам, подучваха ме, но аз отказах. Това, разбира се, да си остане между нас, Карамазов, чувате ли, никому нито дума. Казвам го само на вас. Никак не желая да попадна в ръчичките на Третото отделение и да вземам уроци при Верижния мост.

Помните ли го? Великолепно! Защо се смеете? Да не мислите, че всичко това, което ви говорих, е лъжа? („Ама ако научи, че в татковата библиотека у дома има само този брой от «Колокол» и повече от това нищо друго не съм чел?“ — между другото, помисли Коля и потръпна.)

— Ох, не, не се смея и съвсем не мисля, че сте ме лъгали. Там е работата, че не го мисля, защото всичко това, уви, е чиста истина! Е, кажете, а Пушкин чели ли сте, „Онегин“… Нали сега говорехте за Татяна?

— Не, не съм го чел още, но искам да го прочета. Аз нямам предразсъдъци, Карамазов. Искам да изслушам и едната, и другата страна. Защо попитахте?

— Така.

— Кажете, Карамазов, ужасно ли ме презирате? — попита изведнъж Коля и цял се изпъна пред Альоша, сякаш застанал в позиция. — Бъдете така добър, без заобикалки.

— Да ви презирам? — погледна го учуден Альоша. — Но за какво? Само ми е мъчно, че една такава прелестна натура като вашата, още преди да е почнала да живее, вече е отровена от всички тия груби нелепости.

— За моята натура не се грижете — прекъсна го Коля не без самодоволство, — а че съм мнителен — така е. Глупаво мнителен, грубо мнителен. Вие сега се усмихнахте — и ми се стори, че…

— Ах, съвсем за друго се усмихнах. Знаете ли на какво се усмихнах: наскоро прочетох един отзив на един задграничен немец, който е живял в Русия, за нашата сегашна учаща се младеж: „Покажете — пише той — на руския ученик картата на звездното небе, за която досега не е имал и представа, и той още утре ще ви върне тази карта поправена.“ Никакви знания и безгранично самомнение — ето това е искал да каже немецът за руския ученик.

— Ах, та то е съвсем вярно — разсмя се високо изведнъж Коля, — вернисимо, съвсем точно! Браво на немеца! Но все пак, свинята му със свиня, не е разгледал и добрата страна, а, как мислите? Самомнение — така да е, то е от младостта, това ще се оправи, ако в същност трябва да се оправя, но пък и независим дух, едва ли не от най-крехка възраст, смелост на мисълта и на убежденията, а не духът на тяхното саламджийско раболепство пред авторитетите… Но все пак немецът добре го е казал! Браво на немеца! Макар че все пак немците трябва да се удушават. Макар и да са силни в науките, но все пак трябва да се душат…

— Защо да се душат? — усмихна се Альоша.

— Е, преувеличих може би, съгласен съм. Понякога съм ужасно дете и когато ми е драго за нещо, не се сдържам и съм готов да наприказвам сума глупости. Слушайте, ние с вас обаче бръщолевим тук за празни работи, а този доктор там нещо дълго се застоя. Впрочем може там да прегледа и „мамичка“, и тази Ниночка, сакатата. Знаете ли, тази Ниночка ми се хареса. Тя изведнъж ми пошепна, когато излизах: „Защо не идвахте по-рано?“ И с такъв глас, с укор! Струва ми се, че тя е ужасно добра и жалка.

— Да, да! Вие ще идвате и ще видите що за същество е тя. Ще ви бъде много полезно да изучавате ей такива същества, за да умеете да цените и много други неща, които ще научите именно от познанството си с тези същества — отбеляза пламенно Альоша. — Това най-добре ще ви промени.

— О, как съжалявам и се ругая, че не съм идвал по-рано! — извика с горчивина Коля.

— Да, много жалко. Видяхте какво радостно въздействие имахте върху нещастното дете. А как скърбеше то, докато ви чакаше!

— Не ми говорете! Измъчвате ме. Впрочем пада ми се: не идвах от самолюбие, от егоистично самолюбие и подло самовластие, от което цял живот не мога да се отърва, макар че цял живот се боря със себе си. Сега виждам това; аз в много неща съм подлец, Карамазов!

— Не, вие сте прелестна натура, макар и изкривена, и аз много добре разбирам защо сте могли да имате такова влияние върху това благородно и болезнено възприемчиво момче! — отговори горещо Альоша.

— О, и това казвате на мен! — извика Коля. — Пък аз, представете си, мислех, вече няколко пъти, ето и сега тук, мислех, че ме презирате! Да знаете само колко ми е скъпо вашето мнение!

— Но нима наистина сте толкова мнителен? На тези години! А представете си, аз точно така си помислих там, в стаята, като ви гледах, докато разказвахте: че трябва да сте много мнителен.

— Наистина сте го помислили? Какво око имате само, виждате ли, виждате ли? Хващам се на бас, че това е било на онова място, когато разправях за гъската. Тъкмо на онова място ми се стори, че дълбоко ме презирате, защото гледам да се покажа храбрец, та дори изведнъж ви намразих за това и почнах да говоря врели-некипели. После ми се стори (това вече сега, тук), когато казах: „Ако нямаше бог, той трябваше да се измисли“, че прекалено бързам да покажа колко съм образован, още повече, че тази фраза съм я прочел в една книга. Но, кълна ви се, аз бързах да се покажа не от тщеславие, а така, не знам защо, от радост, честна дума, като че от радост… макар че това е ужасно срамна черта човек от радост да се обесва на врата на всекиго. Знам това. Но затова пък сега съм уверен, че не ме презирате, а всичко това са мои измишльотини. О, Карамазов, аз съм дълбоко нещастен. Понякога си въобразявам какво ли не, че всички ми се присмиват, целият свят, и тогава, тогава просто съм готов да унищожа целия строй на нещата.

— И измъчвате околните — усмихна се Альоша.

— И измъчвам околните, особено мама. Карамазов, кажете, много ли съм смешен сега?

— Но не мислете за това, изобщо не мислете за това! — извика Альоша. — Пък и какво значи смешен? Малко ли пъти човек става или изглежда смешен? При това сега почти всички способни хора ужасно се страхуват да не би да са смешни и заради това са нещастни. Мене само ме учудва, че вие тъй (рано сте почнали да го усещате, макар впрочем отдавна да съм го забелязал, и то не само у вас. Сега вече дори и децата взеха да страдат от тези неща. Това е почти лудост. В това самолюбие се е въплътил дяволът и се е загнездил в цялото поколение, именно дяволът — прибави Альоша, но съвсем не говореше на смях, както отначало помисли Коля, който го гледаше право в очите. — Вие сте като всички — завърши Альоша, — тоест като много други, само че не трябва да сте като всички, там е работата.

— Дори след като всички са такива?

— Да, дори след като всички са такива. Вие единствен не бъдете такъв. Вие в същност и не сте като всички: ето, сега не ви досрамя да си признаете някои лоши и дори смешни неща. А кой сега си ги признава? Никой, и дори са престанали да чувствуват потребност от самоосъждане. Не бъдете като всички; макар само вие да останете по-различен, все пак бъдете по-различен.

— Великолепно! Не съм се излъгал във вас. Вие сте способен да утешите. О, как ме теглеше към вас, Карамазов, колко отдавна вече търся среща с вас! Нима и вие също сте мислили за мене? Одеве казахте, че и вие също сте мислили за мене.

— Да, бях чувал за вас и също съм мислил за вас… И макар донякъде от самолюбие да питате сега, но все пак нищо.

— Знаете ли, Карамазов, нашето обяснение прилича на обяснение в любов — изрече Коля с някак сантиментален и свенлив глас. — Нали не е смешно, не е смешно?

— Никак не е смешно, пък и да е смешно — нищо, защото е хубаво — светло се усмихна Альоша.

— А знаете ли, Карамазов, съгласете се, че и вас самия сега ви е малко срам с мене… Виждам го по очите ви — някак хитро, но почти щастливо се усмихна Коля.

— Тоест как да ме е срам?

— А защо се изчервихте?

— Ами вие така направихте, че да се изчервя! — засмя се Альоша и наистина цял се изчерви. — Е, да, малко ме е срам, Бог знае защо, не знам защо… — мънкаше той почти сконфузен.

— О, как ви обичам и ценя в тази минута именно за това, че и вас ви е някак срам с мене! Защото и вие сте като мене! — извика Коля в пълен възторг. Бузите му горяха, очите му светеха.

— Слушайте, Коля, вие между другото ще бъдете и много нещастен човек в живота — каза изведнъж, кой знае защо Альоша.

— Знам, знам. Как знаете всичко предварително! — тутакси потвърди Коля.

— Но въпреки това все пак ще благославяте живота.

— Именно! Ура! Вие сте пророк! О, ние ще се сприятелим, Карамазов! Знаете ли, най-много ме възхищава, че се държите с мен съвсем като с равен. А ние не сме равни, не, не сме равни, вие стоите над мен! Но ще се сприятелим. Знаете ли, целия последен месец съм си казвал: „Или веднага ще станем с него приятели навеки, или още от първия път ще се разделим врагове до гроб!“

— И като сте си казвали така, разбира се, сте ме обичали — весело се смееше Альоша.

— Обичах ви, ужасно ви обичах, обичах ви и мечтаех за вас! Но как вие знаете всичко предварително? А, ето го и доктора. Господи, какво ли ще каже, вижте какво му е лицето!

VII. Илюша

Докторът излезе от стаята пак загърнат в шубата и с фуражката на главата. Лицето ми беше почти сърдито и погнусено, сякаш все се боеше да не се изцапа с нещо. Той огледа набързо коридора и строго погледна Альоша и Коля. Альоша направи знак на файтонджията и каретата, която бе докарала доктора, спря пред изходната врата. Щабскапитанът стремително изскочи след доктора и превит, почти огъвайки се пред него, го спря за една последна дума. Лицето на нещастника беше съсипано, погледът изплашен:

— Ваше превъзходителство, ваше превъзходителство… нима… — започна той и не довърши, а само плесна ръце в отчаяние, макар все още да гледаше доктора с последна надежда, като че ли наистина една негова дума можеше да измени присъдата на клетото момче.

— Какво да се прави! Не съм бог — с небрежен, макар и привично внушителен глас отговори докторът.

— Докторе… ваше превъзходителство… и скоро ли ще е това, скоро ли?

— При-гот-ве-те се за най-лошото — изрече на срички, натъртено, докторът и свел поглед, се приготви да прекрачи прага и да се качи в каретата.

— Ваше превъзходителство, за Бога! — спря го изплашен още веднъж щабскапитанът. — Ваше превъзходителство?… Нима нищо, нищо, съвсем нищо вече няма да го спаси?…

— Не за-ви-си от мен — нетърпеливо каза докторът. — И все пак, хм — спря се той изведнъж, — ако например можехте… да из-пра-тите… вашия болен… веднага и незабавно (думите „веднага и незабавно“ докторът изрече не строго, а почти гневно, та щабскапитанът чак потрепери) в Си-ра-ку-за, то… вследствие новите бла-го-при-ятни кли-ма-ти-че-ски условия… би могло може би да се о-чак-ва…

— В Сиракуза! — извика щабскапитанът, сякаш още нищо не разбираше.

— Сиракуза е в Сицилия — отсече изведнъж Коля за пояснение.

Докторът го погледна.

— В Сицилия! Драги мой, ваше превъзходителство — обърка се щабскапитанът, — но нали видяхте! — посочи той с две ръце обстановката си. — Ами маминка, ами семейството?

— Н-не, семейството не в Сицилия, вашето семейство в Кавказ, рано напролет… дъщеря ви в Кавказ, а съпругата ви… като се полекува на бани, също в Кавказ пред вид нейните ревматизми… незабавно след това да се из-пра-ти в Париж в лечебницата на пси-хи-а-търа доктор Ле-пел-летие, бих могъл да ви дам писмо до него и тогава… би могло може би да се очаква…

— Докторе, докторе! Но нали виждате! — пак размаха ръце щабскапитанът, сочейки с отчаяние голите дървени стени на коридора.

— А, това вече не е моя работа — усмихна се докторът, — аз само казах онова, което може да отговори на-у-ка-та на вашия въпрос за последните средства, а другото… за съжаление…

— Не се безпокойте, лекарю, моето куче няма да ви ухапе — тръсна високо Коля, като забеляза малко неспокойния поглед на доктора към Перезвон, който беше застанал на прага. Гневна нотка прозвънтя в гласа на Коля. А думата „лекар“ вместо доктор той каза нарочно и както сам заяви после, „казах го за оскърбление“.

— Как-во има? — вдигна глава докторът и учудено се взря в Коля. — Ка-къв е тоя? — обърна се той изведнъж към Альоша, сякаш му искаше на него сметка.

— Господарят на Перезвон, лекарю, не се безпокойте за моята личност — каза натъртено пак Коля.

— Звон? — повтори докторът, като не разбра какво е това Перезвон.

— Но не знае где е он. Сбогом, лекарю, ще се видим в Сиракуза!

— Кой е т-този? Кой, кой? — кипна изведнъж ужасно докторът.

— Той е тукашен ученик, докторе, калпазанин, не му обръщайте внимание — свъсен изрече Альоша в скороговорка. — Коля, мълчете! — викна той на Красоткин. — Не обръщайте внимание — повтори вече малко по-нетърпеливо.

— Бой за него. Бой, само бой! — затропа с крака вече твърде вбесеният, кой знае защо, доктор.

— А знаете ли, лекарю, моят Перезвон може и да хапе! — продума Коля с разтреперан глас, пребледнял и с искрящи очи. — Иси, Перезвон!

— Коля, ако кажете само още една дума, ще скъсам с вас завинаги! — извика властно Альоша.

— Лекарю, има само едно същество в целия свят, което може да заповядва на Николай Красоткин, това е този човек — Коля посочи Альоша, — на него се подчинявам, сбогом!

Той бързо тръгна, отвори вратата и влетя в стаята. Перезвон се хвърли подире му. Докторът постоя още пет секунди като втрещен, загледан в Альоша, после изведнъж плю и тръгна бързо към каретата, повтаряйки високо: „Тов-ва, тов-ва, на какво прилича тов-ва!“ Щабскапитанът се завтече да му помага да се качи, а Альоша влезе в стаята след Коля. Той вече стоеше пред леглото на Илюша. Илюша го държеше за ръката и викаше татко си. След минута се втурна и щабскапитанът.

— Тате, тате, ела тук… ние — пошепна Илюша в извънредна възбуда, но явно безсилен да продължи, изведнъж простря двете си слаби ръчички напред и силно, колкото можеше, прегърна и двамата наведнъж — и Коля, и татко си, като ги съедини в една прегръдка и се притисна към тях. Щабскапитанът изведнъж цял се разтресе от безмълвни ридания, а устните и брадата на Коля затрепериха.

— Тате, тате! Колко ми е жал за тебе, тате! — простена печално Илюша.

— Илюшечка… гълъбче… докторът каза… че ще оздравееш… ще бъдем щастливи… докторът… — понечи да каже щабскапитанът.

— Ах, тате! Знам какво ти е казал новият доктор за мене… Нали видях! — извика Илюша и пак здраво, с все сила притисна двамата към себе си, като скри лице в рамото на татко си.

— Тате, не плачи… а като умра, си вземи едно добро момче, друго… Сам си го избери между тях, между всички, добро, наречи го Илюша и го обичай вместо мене.

— Мълчи, старче, ти ще оздравееш! — сякаш ядосан, извика внезапно Красоткин.

— А мене, тате, мене не ме забравяй никога — продължаваше Илюша, — идвай ми на гроба… И виж какво, тате, погреби ме при нашия голям камък251, до който с тебе ходехме да се разхождаме, и идвай при мене там с Красоткин, привечер… И Перезвон… Аз ще ви чакам… Тате, тате!

Гласът му прекъсна, тримата стояха прегърнати и вече мълчаха. Плачеше тихо в креслото си и Ниночка и изведнъж, като видя, че плачат всички, се обля в сълзи и маминка.

— Илюшечка! Илюшечка! — викаше тя.

Красоткин изведнъж се измъкна от прегръдките на Илюша.

— Сбогом, старче, мама ме чака за обяд — изрече той бързо. — Колко жалко, че не я предупредих! Много ще се безпокои… Но след обяд веднага ще дойда при тебе за цял ден, за цяла вечер и толкова неща ще ти разправя, толкова неща! И Перезвон ще доведа, а сега ще го взема с мене, защото той без мене ще почне да вие и ще ти пречи; довиждане!

И той избяга в коридора. Мъчеше се да не се разплаче, но в коридора все пак заплака. В това състояние го намеци Альоша.

— Коля, вие трябва непременно да си удържите на думата и да дойдете, иначе ще му е страшно мъчно — каза настойчиво Альоша.

— Непременно! О, как се проклинам, че не идвах по-рано — плачейки и вече без да се срамува, че плаче, измънка Коля. В тази минута изведнъж от стаята сякаш излетя щабскапитанът и веднага затвори вратата зад гърба си. Лицето му беше безумно, устните му трепереха. Той застана пред двамата младежи и вдигна нагоре двете си ръце:

— Не искам добро момче! Не искам друго момче! — прошепна той с див шепот, скърцайки зъби. — Ако те забравя, Йерусалиме252, да прилепне…

Той не довърши, сякаш се задави, и се свлече безсилно на колене пред дървената пейка. Като стисна с два юмрука глава, той зарида, скимтейки някак нелепо, но се мъчеше с всичка сила да не се чува в стаята. Коля изскочи на улицата.

— Сбогом, Карамазов! Вие ще дойдете ли? — рязко и сърдито викна той на Альоша.

— Довечера непременно ще дойда.

— Какво приказваше той за Йерусалим… Това пък какво е?

— Това е от Библията: „Ако те забравя, Йерусалиме“, тоест ако забравя онова, което е най-скъпо за мене, ако го заменя срещу друго, да ме порази.

— Разбирам, ясно! Елате и вие! Иси, Перезвон! — вече съвсем свирепо викна той на кучето и с големи, бързи крачки закрачи към къщи.

I. У Грушенка

Альоша се запъти към Катедралния площад, към къщата на търговката Морозова, при Грушенка. Тя още рано сутринта беше изпратила при него Феня с настоятелна молба да отиде при нея. Като разпита Феня, Альоша научи, че госпожата е в някаква голяма и особена тревога още от вчера. През целите тия два месеца след ареста на Митя Альоша често наминаваше в къщата на Морозова и по собствена инициатива, и по поръчения на Митя. Три дни след арестуването на Митя Грушенка се разболя тежко и боледува почти пет седмици. Една седмица от тези пет лежа в безсъзнание. Промени се много в лицето, отслабна и пожълтя, макар че близо две седмици вече можеше да излиза от къщи. Но според Альоша лицето й бе станало сякаш още по-привлекателно и той обичаше, като влезе при нея, да среща погледа й. Нещо силно и осмислено сякаш беше се затвърдило в погледа й. Чувствуваше се някакъв духовен прелом, личеше някаква неизменна, смирена, но блага и непоколебима решителност. На челото между веждите й се беше появила малка отвесна бръчка, която придаваше на милото й лице израз на съсредоточен размисъл, почти дори суров на пръв поглед. От предишното й лекомислие например не беше останала нито следа. Странно беше за Альоша и това, че въпреки нещастието, постигнало клетата жена, годеница на човек, арестуван за страшно престъпление почти в същия миг, когато му беше станала годеница, въпреки последвалата болест и застрашителното предстоящо почти неизбежно решение на съда, Грушенка все пак не беше загубила предишната си младежка веселост. В гордите й по-рано очи сега сияеше нещо спокойно, макар… макар впрочем тези очи все пак да пламваха изрядко с едно зловещо пламъче, когато я навестяваше една предишна грижа, която не само не беше заглъхнала, но дори беше нараснала в сърцето й. Обектът на тази грижа беше все същият: Катерина Ивановна, за която Грушенка, още когато лежеше болна, споменаваше дори в бълнуванията си. Альоша разбираше, че тя страшно ревнува от нея Митя, арестанта Митя, макар че Катерина Ивановна не беше го посетила нито веднъж в затвора, при все че можеше да направи това, когато пожелае. Всичко това се превърна за Альоша в някаква мъчна задача, защото Грушенка само нему доверяваше сърцето си и непрекъснато го молеше за съвети; а той понякога дори не беше в състояние да й каже каквото и да било.

Загрижен влезе той в квартирата й. Тя си беше вече в къщи; преди около половин час се беше върнала от свиждане с Митя, и дори само по бързото движение, с което скочи от креслото иззад масата да го посрещне, той разбра, че го е чакала с голямо нетърпение. На масата имаше тесте и картите бяха раздадени. Върху кожения диван от другата страна на масата беше постлано легло и на него беше полегнал Максимов с халат и с памучна нощна шапчица, очевидно болен и отслабнал, макар и сладко усмихнат. Това бездомно старче, откак се върна тогава, преди два месеца, с Грушенка от Мокрое, остана при нея и с нея неотлъчно. Пристигнал тогава с нея в дъжда и кишата, той, мокър до кости и изплашен, бе седнал на дивана и бе я погледнал мълчаливо с плаха, молеща усмивка. Грушенка, смазана от мъка и вече почти трескава, почти забравила за него през първия половин час след пристигането поради разни главоболия, изведнъж някак втренчено се взря в него: той жалко и неловко й се изхили. Тя извика Феня и й каза да му дадат да хапне. Целия ден той остана седнал на мястото си почти без да мръдне; а когато се стъмни и затвориха капаците на прозорците, Феня попита госпожата:

— Какво, госпожо, мигар ще остане да нощува?

— Да, постели му на дивана — отговори Грушенка.

Като го разпита по-подробно, Грушенка научи от него, че наистина тъкмо сега няма къде да върви и че „господин Калганов, благодетелят ми, направо ми заяви, че вече няма да ме приеме, и ми подари пет рубли“. „Е, Бог да ти е на помощ, остани пък“ — реши в скръбта си Грушенка и му се усмихна състрадателно. Покърти се сърцето на стареца от нейната усмивка и устните му затрепериха от сълзи на благодарност. Така си остана оттогава при нея скитникът-храненик. Дори и през време на боледуването й той не напусна къщата. Феня и майка й, готвачката на Грушенка253, не го изпъдиха, а продължаваха да го хранят и да му постилат на дивана. После Грушенка дори свикна с него и като се връщаше от свиждане с Митя (при когото, едва станала на крака, веднага почна да ходи, без да беше дори съвсем оздравяла), за да разсее скръбта, сядаше и почваше да разговаря с „Максимушка“ за какви не глупости, само да не мисли за мъката си. Оказа се, че старчето умееше понякога да разказва разни неща, тъй че й стана най-накрая дори необходимо. Освен Альоша, който наминаваше, обаче не всеки ден и винаги за кратко време, Грушенка не приемаше почти никого. А нейният старец, търговецът, беше легнал по това време вече страшно болен, „отиваше си“, както се говореше из града, и наистина почина само една седмица след процеса на Митя. Три седмици преди смъртта, почувствувал близкия финал, той свикал най-сетне горе при себе си своите синове с жените и децата и им наредил вече да не се отлъчват от него. Също така поръчал строго на слугите да не приемат вече Грушенка, а ако дойде, да й се каже: „Пожелава ви дълъг и весел живот, а за него да забравите.“ Грушенка обаче изпращаше почти всеки ден да питат за здравето му.

— Най-после дойде — извика тя, като хвърли картите и се здрависа радостно с Альоша, — а Максимушка ме плашеше, че може би няма да дойдеш. Ах, колко ми трябваш! Седни до масата; какво искаш, кафе ли?

— Може — каза Альоша, като се наместваше до масата, — изгладнял съм много.

— Хубаво, хубаво; Феня, Феня, кафе! — извика Грушенка. — То отдавна ври, чака те, и пирожки донеси, ама да са топли! Но чакай да ти разправя, Альоша, с тези пирожки днес голяма разправия стана. Занесох му на него в затвора, а той, вярваш ли, хвърли ми ги, хич не хапна. Една пирожка направо запокити на пода и я стъпка. Аз казах: „Ще ги оставя на пазача; ако не ги изядеш до довечера, значи, злоба ехидна те храни!“ — и си излязох. Пак се скарахме, вярваш ли. Щом отида, и се караме.

Грушенка изговори всичко това на един дъх, развълнувана. Максимов, който веднага се притесни, се усмихваше, свил очички.

— Този път за какво се скарахте? — попита Альоша.

— Такова нещо не съм очаквала! Представяш ли си, от „предишния“ ме ревнува: „Защо, вика, го храниш. Ти, значи, си почнала да го храниш?“ Все ревнува, все ме ревнува! И когато спи, и когато яде — все ме ревнува. От Кузма дори го прихвана да ме ревнува миналата седмица.

— Но нали знаеше за „предишния“?

— Ха де. От самото начало до ден-днешен знаеше, а днес изведнъж стана и почна да ругае. Чак ме е срам да ти кажа какво говореше. Глупак! Ракитка дойде при него, когато си тръгвах. Може би Ракитка го подсторва, а? Как мислиш? — добави тя сякаш разсеяно.

— Обича те той, това е, много те обича. А пък сега е и изнервен.

— Как да не е изнервен, утре ще го съдят. И отивах да му кажа нещо за утре, защото, Альоша, страх ме е дори да си помисля какво ще стане утре! Право казваше, че той е изнервен, ами аз как съм изнервена! А той — ще ми приказва за поляка! Какъв глупак! Добре че от Максимушка поне не ме ревнува.

— И мене моята съпруга много ме ревнуваше — обади се Максимов.

— Е, тебе пък! — разсмя се, без да ще, Грушенка. — От кого ще те ревнува?

— От слугините.

— Я мълчи, Максимушка, не ми е сега до смях, дори ме хваща яд. Недей да зяпаш в пирожките, няма да ти дам, вредно е за тебе, и от балсамеца няма да ти дам. Разправяй се и с него сега, сякаш у дома е приют — разсмя се тя.

— Аз не заслужавам вашите благодеяния, аз съм нищожество — проговори със сълзлив гласец Максимов. — По-добре да изсипвате благодеянията си върху хора, дето са по-потребни от мен.

— Ех, всеки е потребен, Максимушка, и как да се разбере кой е по-потребен. Поне да не беше този поляк, Альоша, че и той днес намислил да се разболее. Бях и при него.

И нарочно ще му изпратя пирожки; не съм му изпращала, но Митя ме обвини, че му изпращам, и сега нарочно ще му изпратя, нарочно! А, ето я и Феня, с писмо! Ами да, пак от поляците, пак пари искат!

Пан Мусялович наистина беше написал извънредно дълго и както обикновено засукано писмо, в което молеше да му се дадат назаем три рубли. Към писмото имаше приложена разписка за получаване с декларация да се изплатят в продължение на три месеца; под разписката се беше подписал и пан Врублевски. Вече много такива писма с подобни разписки беше получила Грушенка от своя „предишен“. Това се беше почнало от момента на оздравяването й преди две седмици. Тя знаеше впрочем, че двамата панове и през време на болестта й са идвали да се осведомяват за здравето й. Първото писмо, което получи Грушенка, беше дълго, на пощенски лист голям формат, запечатано с голям фамилен печат и страшно мъгляво и усукано, тъй че Грушенка го прочете само до средата и го захвърли, без да разбира абсолютно нищо. Пък и не й беше до писма тогава. След това първо писмо последва на другия ден второ, в което пан Мусялович молеше да му се дадат назаем две хиляди рубли за най-кратък срок. Грушенка остави и това писмо без отговор. После последваха вече цял куп писма, по едно на ден, все тъй важни и усукани, но в които сумата, искана назаем, полека-лека намаляваше и стигна до сто рубли, до двадесет и пет, до десет рубли и най-накрая изведнъж Грушенка получи писмо, в което двамата панове молеха да им даде само една рубла и бяха приложили разписка, върху която се бяха подписали и двамата. Тогава на Грушенка изведнъж й стана жал и тя по здрач прескочи лично до пана. Намери двамата поляци в страшна мизерия, почти в нищета, без ядене, без дърва, без цигари, задлъжнели на хазайката. Двестате рубли, спечелени в Мокрое от Митя, бързо бяха изчезнали някъде. Но Грушенка остана учудена, че двамата панове я посрещнаха с високомерно важничене и независимост, с най-голям етикет, с надути слова. Грушенка само се разсмя и даде на своя „предишен“ десет рубли. Още тогава със смях го разправи и на Митя и той не прояви никаква ревност. Но оттогава пановете се хванаха за Грушенка и всеки ден я бомбардираха с писма с молба за пари и тя всеки път изпращаше по малко. И ето изведнъж днес на Митя му беше хрумнало свирепо да я изревнува.

— Аз, глупава глава, минах и при него, само за минутка, когато отивах при Митя, защото и той се е разболял, моят предишен пан — почна пак Грушенка неспокойно и бързо. — Смея се аз и разправям на Митя: представи си, казвам, моят поляк решил да ми пее на китара предишните песни, мисли, че ще се разчувствувам и ще го взема. Че като скочи Митя с едни ругатни… Ама не, ще им изпратя пирожки на пановете! Феня, какво става, изпратили ли са онова момиче? На, дай й три рубли и десетина пирожки им завий в хартия и й кажи да ги занесе, а ти, Альоша, непременно разправи на Митя, че съм им изпратила пирожки.

— За нищо на света няма да му разправя — каза с усмивка Альоша.

— Ех, ти мислиш, че той се измъчва; та той нарочно ме изревнува, а иначе му е все едно — печално изрече Грушенка.

— Как така нарочно? — попита Альоша.

— Глупав си ти, Альошенка, тъй да знаеш, при всичкия си ум нищо не разбираш, тъй да знаеш. Не се обиждам, че ме ревнува, каквато съм, ами щях да се обидя, ако изобщо не ме ревнуваше. Такава съм. От неговата ревност не се обиждам, та и моето сърце е жестоко, и аз самата ревнувам. Обидно ми е само, че той изобщо не ме обича и сега нарочно ревнува, тъй да знаеш. Да не съм сляпа, та да не виждам? Започна изведнъж сега да ми говори за онази, за Катка: такава била и онакава, изписала доктор от Москва заради мене, за съда, изписала го, за да ме спаси, и адвокат най-пръв, най-учен също изписала. Значи, той я обича, щом взе да ми я хвали в очите, дебелоок такъв. Хем е виновен пред мене, а се заяде, за да ме направи виновна преди себе си и да струпа всичко върху мене: „ето, ти си била преди мене с поляка, и за мене сега е позволено с Катка.“ Това е! Само върху мене иска да струпа цялата вина. Нарочно се заяде, нарочно, казвам ти, но аз…

Грушенка не се доизказа какво ще направи, закри очите си с кърпичка и ужасно се разрида.

— Той не обича Катерина Ивановна — каза твърдо Альоша.

— Е, обича, не обича, аз скоро ще науча това — издума Грушенка със страшна нотка в гласа и отлепи кърпичката от очите си. Лицето й се беше изкривило. Альоша видя с огорчение как изведнъж от кротко и тихо-весело лицето й беше станало мрачно и зло.

— Стига за тези глупости! — отсече тя изведнъж. — Съвсем не съм те викала за това, Альоша, гълъбче, но утре, утре какво ще стане? Ето какво ме мъчи мене! Само мене ме мъчи! Гледам ги всички, никой не мисли за това, никой не ще и да знае. Мислиш ли поне ти за това? Та утре ще го съдят! Разправи ми как ще го съдят? Та убил го е лакеят, лакеят го е убил! Господи! Нима ще го осъдят заради лакея и никой няма да се застъпи за него? А лакея хич не са го закачали, нали?

— Него са го разпитвали строго — отбеляза Альоша замислено, — но всички решили, че не е той. Сега е много болен. Оттогава е болен, от онази епилепсия. Наистина е болен — добави Альоша.

— Господи, да беше отишъл ти при този адвокат и да му разправиш всичко на четири очи. Зер от Петербург за три хиляди, казват, го изписали.

— Ние тримата дадохме три хиляди, аз, братът Иван и Катерина Ивановна, а доктора от Москва го извика за две хиляди самата тя. Адвокатът Фетюкович щеше да иска и повече, но този случай стана известен из цяла Русия, във всички вестници и списания се говори за него и Фетюкович се съгласи да дойде повече за славата, защото то стана много знаменит случай. Аз го видях вчера.

— Е, и какво? Говори ли му? — извика бързо Грушенка.

— Той ме изслуша и не каза нищо. Каза, че има вече определено мнение. Но обеща да вземе думите ми под внимание.

— Как тъй под внимание! Ах, те са мошеници! Те ще го погубят! Е, ами доктора, доктора защо е изписала?

— Като експерт. Искат да изкарат, че брат ми е луд и е убил в умопомрачено състояние, загубил контрол над себе си — усмихна се меко Альоша, — но той няма да се съгласи с това.

— Ах, че това е истина, ако той беше убил! — извика Грушенка. — Той е бил луд тогава, съвсем луд, и аз, аз, подлата, съм виновна за това! Само че той не е убил, не е убил! И всички са се нахвърлили върху него, че той е убил, целият град. Даже и Феня, и тя даде такива показания, че излиза той да е убил. Ами в дюкяна, ами този чиновник, ами и по-рано в кръчмата са го чували! Всички, всички са против него и само крещят.

— Да, показанията са се умножили ужасно — отбеляза мрачно Альоша.

— А Григорий, Григорий Василич си държи на своето, че вратата била отворена, запънал се е на своето, че е видял, и не можеш го мръдна, аз ходих при него, лично разговарях с него. Пък и ругае отгоре!

— Да, това е може би най-силното показание против брат ми — издума Альоша.

— А за това, дето Митя е луд, той и сега е точно такъв — с някакъв особено загрижен и тайнствен вид почна изведнъж Грушенка. — Знаеш ли, Альошенка, аз отдавна исках да ти го кажа: ходя при него всеки ден и просто се чудя. Кажи ми, какво мислиш ти: за какво е почнал сега да говори? Заговори, заговори — нищо не разбирам, мисля си, той говори нещо умно, пък аз съм глупава, не мога да разбера, си мисля; но той взе изведнъж да ми разправя за детето, тоест за някакво детенце, „защо, казва, е бедно детето?“ „За това дете сега в Сибир ще отида, не съм убил, но трябва да отида в Сибир!“ Какво е това, какво е туй дете — нищичко не разбрах. Само се разплаках, докато говореше, защото много хубаво го говореше и плаче, и аз заплаках, а той изведнъж ме целуна и ме прекръсти с ръка. Какво е това, Альоша, разправи ми, какво е това „дете“?

— Кой знае защо, Ракитин му е станал постоянен посетител — усмихна се Альоша, — впрочем… това не е от Ракитин. Вчера не съм ходил при него, но днес ще отида.

— Не, не е Ракитка, брат му Иван Фьодорович го смущава, той ходи при него, тъй да знаеш… — издума Грушенка и изведнъж сякаш се задави.

Альоша се втренчи в нея слисан.

— Как ще ходи? Да не би да е ходил при него? Митя сам ми казваше, че Иван не е ходил нито веднъж.

— Е… е, виж каква съм! Изтървах се! — извика Грушенка смутена и изведнъж цялата заруменя. — Чакай, Альоша, мълчи, добре, щом се изтървах, ще кажа цялата истина: той е бил при него два пъти, първия път начаса, щом пристигнал тогава — нали тогава пристигна веднага от Москва, аз още не бях се разболяла, а втория път ходил преди седмица. Той поръчал на Митя да не ти казва за това, нищо да не ти казва, пък и никому да не казва, тайно ходил при него.

Альоша седеше дълбоко замислен и съобразяваше нещо. Тази новина очевидно го порази.

— Брат ми Иван не говори с мене за делото на Митя — продума той бавно, — пък и изобщо тези два месеца много малко е разговарял с мене, а когато отивах при него, винаги беше недоволен, че съм отишъл, тъй че от три седмици вече и не ходя при него. Хм… Щом той е ходил преди седмица, то… през тази седмица наистина е станала някаква промяна у Митя…

— Промяна, промяна! — бързо подхвана Грушенка. — Те си имат тайна, те имаха някаква тайна! Митя ми каза, че си имат тайна, и знаеш ли, такава тайна, че Митя не може даже да се успокои. А по-рано беше весел, той и сега е весел, само, знаеш ли, когато почне ей тъй да си клати главата и да крачи из стаята, а с този, десния пръст започне да си върти косата на слепоочието, знам вече, че има нещо неспокойно в душата му… знам го!… А пък беше весел; пък и днес е весел!

— Но ти каза: изнервен?

— Да, той е изнервен, но е весел. Все е нервен, но само за минутка, а след това — весел, а после изведнъж пак е изнервен. И знаеш ли, Альоша, аз все му се чудя: предстои му такъв ужас, а понякога дори на такива глупости се смее, като че той е дете.

— И наистина ли ти е забранил да ми казваш за Иван? Тъй ли ти каза: не му казвай?

— Така каза: не му казвай. Той, Митя, от тебе главно се страхува. Защото си има тайна, сам каза, че има тайна… Альоша, гълъбче, иди разбери: каква тайна имат, и ела да ми кажеш — изведнъж взе да го моли Грушенка, — помогни ми на мен, горката, да знам участта си проклета! Затуй те виках.

— Ти мислиш, че е нещо за тебе ли? Та той тогава нямаше да каже пред тебе за тайната.

— Не знам. Може да иска да ми я каже; но да не смее. Предупреждава ме. Тайна, един вид, ама каква тайна — не каза.

— А ти какво мислиш?

— Какво да мисля? Свършено е с мене, това мисля. Тримата са ми приготвили края, защото това е свързано с Катка. Всичко е от Катка, от нея иде. „Тя е такава и онакава“, значи, аз не съм такава. Говори ми го отсега, отсега ме предупреждава. Намислил е да ме остави, ето ти цялата тайна! Тримата заедно са го измислили: Митка, Катка и Иван Фьодорович. Альоша, откога исках да те попитам: преди седмица той изведнъж ми открива, че Иван бил влюбен в Катка, защото често ходел при нея. Истината ли ми е казал, или не? Говори честно, съсипи ме.

— Няма да те излъжа. Иван не е влюбен в Катерина Ивановна, така мисля.

— Да, така помислих и аз тогава! Лъже ме той, безсрамникът, лъже! И ме ревнува сега, за да струпа после всичко върху мене. Та той е глупак, не го бива да крие, такъв е откровен… Но аз ще му дам да се разбере, ще му дам да се разбере! „Ти казва, вярваш, че съм убил“ — на мене го казва това, на мене, мене ме упреква в това! Бог да му прощава! Но чакай, зле ще си изпати тази Катка от мене в съда! Аз там едно такова нещичко ще кажа… Аз там всичко ще кажа!

И тя пак заплака горчиво.

— Ето какво мога да ти заявя с положителност, Грушенка — каза Альоша, като стана от мястото си, — първо, че той те обича, обича те най-много от всички на света и само тебе, вярвай ми. Аз знам. Сигурен съм. Второто, което ще ти кажа, е, че не искам да му измъквам тайната, а ако сам ми я каже днес, ще му призная направо, че съм обещал да ти я кажа. В такъв случай ще дойда при тебе още днес и ще ти я кажа. Но… струва ми се… тук няма и помен от Катерина Ивановна, за нещо друго е тази тайна. Положително е така. И никак не изглежда да е за Катерина Ивановна, тъй ми се вижда на мене. А сега сбогом!

Альоша й стисна ръката. Грушенка все още плачеше. Той виждаше, че тя почти не повярва на неговите утешения, но все пак й поолекна, защото поне си изля мъката, поразтовари се. Жал му беше да я оставя в такова състояние, но бързаше. Предстояха му още много работи.

II. Болното краче

Първата от тези работи беше в дома на госпожа Хохлакова и той забърза нататък, за да свърши там по-скоро и да не закъснее за Митя. Госпожа Хохлакова вече от три седмици беше малко болна; кой знае от какво й беше отекъл кракът и тя, макар че не лежеше на легло, все пак денем в привлекателно, но прилично неглиже се поизлягаше на кушетката в будоара си. Веднъж Альоша си помисли с невинна насмешка, че госпожа Хохлакова въпреки болестта си беше започнала почти да се конти: появиха се някакви накити, панделчици, болерца и той се досещаше защо е това, макар и да отпъждаше тези мисли като ненужни. През последните два месеца беше почнал да я посещава между другите й гости младият Перхотин. Альоша не беше идвал вече четири дни и като влезе, побърза да отиде право при Лиза, защото работата му беше при нея, тъй като Лиза още вчера беше изпратила при него момичето с настоятелна молба веднага да я посети „поради едно твърде важно обстоятелство“, което по известни причини заинтересува Альоша. Но докато слугинята отиде при Лиза да докладва, госпожа Хохлакова вече беше успяла да научи от някого, че е дошъл, и начаса изпрати да го помолят да отиде при нея „само за една минутка“. Альоша реши, че е най-добре първо да удовлетвори молбата на майката, защото инак тя ще изпраща слугинята всяка минута при Лиза, докато той е при нея. Госпожа Хохлакова лежеше на кушетката някак особено празнично облечена и явно в извънредно голяма нервна възбуда. Тя посрещна Альоша с възторжени възклицания.

— Векове, векове, цели векове не съм ви виждала! Цяла седмица, моля ви се, ах, впрочем вие дохождахте само преди четири дни, в сряда. Вие отивате при Lise, аз съм сигурна, че искахте да отидете при нея направо на пръсти, за да не чуя аз. Мили, мили Алексей Фьодорович, да знаете колко ме безпокои тя! Но за това после. Макар че е най-главното, но за него после. Мили Алексей Фьодорович, аз ви имам пълно доверие за Лиза. След смъртта на стареца Зосима — Бог да го прости! (тя се прекръсти), — след него аз гледам на вас като на схимник, макар че вие много мило носите новия си костюм. Къде намерихте тук такъв шивач? Но не, не, това не е главното, за това после. Простете, че ви наричам понякога Альоша, аз съм стара, на мене всичко ми е позволено — усмихна се кокетно тя, — но и това после. Главното, да не забравя главното. Моля, напомнете ми, щом се заприказвам, кажете ми: „А главното?“ Ах, отде да знам; кое е главното сега! Откак Lise си върна обещанието пред вас, своето детско обещание, Алексей Фьодорович, да се омъжи за вас, вие естествено разбрахте, че всичко това беше само детската палава фантазия на едно болно момиче, което е седяло дълго време неподвижно — слава Богу, сега вече ходи! Този нов доктор, когото Катя изписа от Москва за вашия нещастен брат, когото утре… Но да оставим утре! Аз умирам само като си помисля за утре! И главно — от любопитство… С една дума, този доктор вчера беше у нас и прегледа Lise… Аз му платих за визитата петдесет рубли. Но и това не е, пак не е и това… Виждате ли, сега вече съвсем се обърках. Бързам. Защо бързам? Не знам. Сега ужасно престанах да знам. Всичко за мене се заплете в някакъв възел. Страх ме е, че ще вземете да избягате от скука и повече няма да ви видя. Ах, Боже мой! Защо седим така, но най-напред — кафе, Юлия, Глафира, кафе!

Альоша побърза да благодари и заяви, че току-що е пил кафе.

— Къде?

— У Аграфена Александровна.

— У тази… у тази жена! Ах, тя погуби всички, а впрочем, не зная, казват, че е станала светица, макар и късно. По-добре да беше преди, когато трябваше, а сега — каква полза? Мълчете, мълчете, Алексей Фьодорович, защото искам толкова неща да кажа, че, струва ми се, нищо няма да кажа. Този ужасен процес… аз непременно ще отида, подготвила съм се, ще ме внесат с креслото и при това аз мога да седя, с мене ще има хора и нали знаете, че съм свидетелка. Как ще говоря, как ще говоря! Не знам какво ще говоря. Нали трябва да се даде клетва, нали така, нали?

— Така е, но не мисля, че можете да се явите.

— Аз мога да седя; ах, вие ме обърквате! Този процес, тази налудничава постъпка и после всички отиват в Сибир, други се женят и всичко това бързо, бързо, и всичко се променя и най-после нищо — всички станали старци и с единия крак в гроба. Все едно, аз съм уморена. Тази Катя — cette charmante persone254, тя разби всичките ми надежди: сега ще отиде подир единия ви брат в Сибир, а другият ви брат ще тръгне подире й и ще живее в съседния град и всички ще се мъчат взаимно. Това ме подлудява, а, главното, този шум: във всичките вестници в Петербург и Москва писаха милион пъти. Ах, да, представете си, и за мене писаха, че съм била „мила приятелка“ на вашия брат, аз не искам да изговоря гадната дума, представете си, а, представете си!

— Не може да бъде! Къде и как са го писали?

— Ей сега ще ви покажа. Вчера го получих, вчера го и прочетох. Ето тук, във вестник „Слухове“, в петербургския. Тези „Слухове“ почнаха да се издават от тази година, аз ужасно обичам слуховете и се абонирах, но през носа ми излезе: ето какви били слуховете. Ето тука, ето на това място, четете!

И тя подаде на Альоша вестника, който беше под възглавницата й.

Хохлакова не само че беше объркана, но някак цялата беше смазана и наистина може би всичко в главата й се беше омотало на възел. Съобщението във вестника беше твърде характерно и, разбира се, трябва да й беше подействувало доста силно, но тя, за свое щастие, може би не беше способна в тази минута да се съсредоточи върху нищо и затова след минута можеше да забрави дори и за вестника и да започне за съвсем друго. А че навсякъде из цяла Русия вече се носеше славата на ужасния процес, Альоша знаеше отдавна и, Боже, какви безумни новини и кореспонденции успя да прочете през тези два месеца между другите, верните новини за своя брат, за Карамазови изобщо и дори за самия себе си. В един вестник дори пишеше, че той от страх след престъплението на брат си се покалугерил и се усамотил; в друг опровергаваха това и пишеха, напротив, че той и старецът Зосима строшили манастирската каса и „офейкали от манастира“. А сегашната вест в „Слухове“ беше озаглавена: „От Скотопригоневск (уви, тъй се нарича нашето градче, аз дълго крих името му) по процеса на Карамазов“. Тя беше кратка и за госпожа Хохлакова не се споменаваше просто нищо, пък и изобщо всички имена бяха скрити. Съобщаваше се само, че престъпникът, когото сега се готвят да съдят с такъв шум, е бивш армейски капитан, нахален тип, ленивец и крепостник, който се занимавал само с любов и особено влияел на някои „скучаещи в самота дами“. Та една такава дама „от скучаещите вдовици“, която се младеела, макар че имала вече голяма дъщеря, дотолкова се увлякла по него, че само два часа преди престъплението му предлагала три хиляди рубли, за да избяга веднага с нея на златните находища. Но злодеецът бил предпочел да убие баща си и да му ограби именно три хиляди рубли, разчитайки да извърши това безнаказано, вместо да се влачи в Сибир с четиридесетгодишните прелести на своята скучаеща дама. Тази шеговита кореспонденция, както се и следва, завършваше с благородно негодуване срещу безнравствеността на отцеубийството и бившето крепостно право. Като прочете всичко това с любопитство, Альоша сгъна вестника и го върна на госпожа Хохлакова.

— Е, как да не съм аз? — забърбори тя пак. — Та това съм аз, аз почти един час преди това му предлагах златните находища и изведнъж „четиридесетгодишни прелести“! Че мигар затуй съм му предлагала? Това нарочно го е писал! Да му прости вечният съдия за четиридесетгодишните прелести, както и аз прощавам, но този… знаете ли кой е? Това е вашият приятел Ракитин.

— Може би — каза Альоша, — макар че аз нищо не съм чувал.

— Той е, той е, а не „може би“! Нали го изгоних… Нали знаете цялата тази история?

— Знам, че сте го помолили да не ви посещава занапред, но за какво именно, това… от вас поне не съм го чувал.

— А, значи, чували сте го от него! Е, какво, ругае ли ме, много ли ме ругае?

— Да, ругае, но той ругае всички. А за какво сте му отказали — не съм чувал и от него. Пък и изобщо много рядко се срещам с него сега. Не сме приятели.

— Е, тогава аз ще ви открия всичко и няма как, ще се покая, защото тук има една подробност, за която аз може би сама съм си виновна. Една мъничка, мъничка подробност, най-мъничката, така че може би изобщо да я няма. Виждате ли, гълъбчето ми — лицето на госпожа Хохлакова изведнъж доби някакво палаво изражение и на устата й заигра мила, макар и загадъчна усмивчица, — виждате ли, аз подозирам… простете ми, Альоша, аз съм ви като майка… о, не, не, напротив, сега все едно вие сте ми баща… защото тук майка никак не приляга… Е, все едно като на изповед при стареца Зосима, и това е най-вярното, това много подхожда: нарекох ви одеве схимник — е, та този беден младеж, вашият приятел Ракитин (о, Боже, аз просто не мога да му се сърдя! Сърдя се, ядосвам се, но не много), с една дума, този лекомислен младеж изведнъж, представете си, май решил да се влюби в мене. Това нещо по-късно, чак по-късно изведнъж го забелязах, но отначало, тоест преди месец, той почна да идва по-често у дома, почти всеки ден, макар че и по-рано се познавахме. Аз нищо не знам… и ето изведнъж сякаш нещо ми просветна и аз почвам с учудване да забелязвам. Вие знаете, аз от преди два месеца почнах да приемам този скромен, мил и достоен младеж Пьотър Илич Перхотин, който е на служба тук. Вие сте го срещали толкова пъти. И нали той е достоен, сериозен човек? Той идва веднъж на три дни, а не всеки ден (но дори и всеки ден да е) и винаги е тъй добре облечен и изобщо, аз обичам младежта, Альоша, талантливата, скромната, като вас, а той има почти държавнически ум, така мило говори и аз непременно, непременно ще ходатайствувам за него. Той е бъдещ дипломат. В онзи ужасен ден той почти ме спаси от смърт, като дойде при мене посред нощ. А пък вашият приятел Ракитин идва винаги с едни такива обуща, че като ги повлече по килима… с една дума, той почна дори да ми намеква нещо, а един път изведнъж на излизане ми стисна ужасно силно ръката. Когато ми стисна ръката, веднага след това ме заболя кракът. Той и по-рано беше срещал у дома Пьотър Илич и, вярвате ли, все го закача, все го закача за нещо, току му ръмжи за нещо. Аз само ги гледам двамата как ще се сдавят, а вътрешно се смея. Веднъж си стоя сама, тоест не, тогава вече лежах, лежа си сама и идва Михал Иванович и, представете си, носи свои стихчета, съвсем късички, за моя болен крак, тоест описал в стихове болния ми крак. Чакайте, как беше:

тъй ли беше, не беше ли тъй — никак не мога да помня стихове — тука са, в мене — ще ви ги покажа после, но са чудни, чудни и, знаете ли, не само за крачето, а и с нравоучение, с прекрасна идея, само че аз я забравих, с една дума — направо за албума. Е, аз, разбира се, благодарих и той беше очевидно поласкан. Тъкмо му благодаря, и ето че влиза Пьотър Илич, и Михаил Иванович изведнъж се смрачи като облак. И го виждам, че Пьотър Илич му попречи нещо, защото Михаил Иванович непременно искаше да каже нещо веднага след стиховете, аз го предчувствувах, а Пьотър Илич влезе. И тогава изведнъж му показвам на Пьотър Илич стиховете, обаче не му издавам кой ги е съчинил. Но съм уверена, уверена съм, че той веднага се е досетил, макар че и досега не признава, а казва, че не бил се досетил; но той нарочно казва така. Пьотър Илич веднага се изсмя и почна да критикува: калпави, казва, стихчета, писал ги е някой семинарист и знаете ли, с такава стръв, с такава стръв! Тогава вашият приятел, вместо да се засмее, изведнъж побесня от яд… Господи, мислех, че ще се сбият: „Аз, казва, съм ги написал. Аз, казва, ги писах на шега, защото смятам, че е срамно да се пишат стихове… Но моите стихове са добри. На вашия Пушкин искат да му вдигнат паметник за женските крачета, а моите са целенасочени, а вие, казва, сте крепостник; вие, казва, нямате никаква хуманност, не чувствувате днешните просветени чувства, не ви е повлияло развитието, вие, казва, сте чиновник и рушветчия!“ Тогава вече аз почнах да викам и да ги моля. А Пьотър Илич знаете, че не е от страхливите, изведнъж поде най-благороден тон: гледа го подигравателно, слуша и се извинява: „Аз, казва, не знаех. Ако знаех, нямаше да кажа, щях, казва, да ви похваля… Поетите, казва, до един са така чувствителни…“ С една дума, такива подигравки под формата на най-благороден тон. Това той после ми го обясни, че всичко било подигравка, пък аз мислех, че го говори наистина. Лежа си аз, както ей сега пред вас, и мисля: ще бъде ли благородно, или няма да бъде благородно, ако изгоня Михаил Иванович, задето крещи неприлично в къщата ми срещу моя гостенин? И на, вярвайте ми: лежа, затворила съм очи и мисля: ще бъде ли благородно, или няма да бъде и не мога да реша, и се измъчвам, измъчвам, и сърцето ми тупка: да викна ли, или да не викна? Един глас ми казва: викай, а друг казва: не, не викай! Но щом първият глас ми каза, аз изведнъж се развиках и изведнъж припаднах. Е, разбира се, вдигна се шум. Ставам аз изведнъж и казвам на Михаил Иванович: тежко ми е да ви го кажа, но не желая да ви приемам повече в дома си. И го изгоних. Ах, Алексей Фьодорович! Аз самата знам, че постъпих лошо, само се преструвах, а никак не му се сърдех, но изведнъж, това е, че изведнъж ми се стори, че това ще бъде толкова хубаво, такава сцена… Само че, знаете ли, тази сцена все пак беше натурална, защото аз чак се разплаках и после плаках няколко дни, а после изведнъж един следобед забравих всичко. И ето, две седмици вече, откакто не е идвал и си мисля: наистина ли вече никога няма да дойде? Това беше вчера, а изведнъж привечер пристигат тези „Слухове“. Прочетох и ахнах; е, кой го е написал — той го е написал, отишъл си е тогава в къщи, седнал — и го написал; изпратил го е — и са го напечатали. Та това стана преди две седмици. Но, Альоша, какво говоря аз, ужас, а не приказвам за което трябва! Ах, то само излиза!

— — Днес трябва непременно да ида навреме при брат ми — смънка Альоша.

— Именно, именно! Вие ме подсетихте! Слушайте, какво е афект?

— Какъв афект? — зачуди се Альоша.

— Съдебен афект. Такъв афект, за който се прощава всичко. Каквото и да направите, веднага ви прощават.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа: тази Катя… Ах, тя е мило, мило същество, само че не мога да разбера в кого е влюбена. Скоро идва у дома, но нищо не можах да изкопча. Толкова повече, че тя самата започна да ми говори сега така повърхностно, с една дума, само за моето здраве и нищо повече, и дори с такъв един тон, а аз си казах: ами като не искаш — както искаш… Ах, да, за афекта: този доктор пристигнал. Знаете ли, че е пристигнал докторът? Че как да не знаете, онзи, дето се занимава с лудите, нали вие сте го изписали, тоест не вие, а Катя! Всичкото го прави Катя! И ето значи: седи си някой човек, изобщо не е луд, но изведнъж изпада в афект. Хем е на себе си и знае какво прави, хем същевременно е в афект. Та и Дмитрий Фьодорович сигурно е бил в афект. Като откриха новите съдилища, и веднага го разбрали това за афекта. Това е благодеяние на новите съдилища. Този доктор идва и ме разпитва за онази вечер, за златните находища: как бил той тогава? Че как да не е бил в афект — дойде и вика: пари, пари, три хиляди, дайте три хиляди, а после тръгва и изведнъж убива. Не искам, вика, не искам да убивам, и изведнъж убива. Ей затова именно ще му простят, че се противил, пък убил.

— Но той не е убил — малко остро я пресече Альоша. Безпокойството и нетърпението го завладяваха все повече и повече.

— Зная, убийството го е извършил онзи старец, Григорий…

— Как Григорий! — извика Альоша.

— Той, той, Григорий. Като го ударил Дмитрий Фьодорович, той лежал на земята, а после станал, вижда вратата отворена, отишъл и убил Фьодор Павлович.

— Но защо, защо?

— Защото е изпаднал в афект. Дмитрий Фьодорович като го ударил по главата, той дошъл на себе си и изпаднал в афект, отишъл и убил. А дето твърди, че не е убивал, то е, защото може и да не помни. Но виждате ли: по-добре, много по-добре щеше да е Дмитрий Фьодорович да го е убил. То така си е и било, макар да казвам, че е Григорий, но положително е Дмитрий Фьодорович, и това е много, много по-добре! Ах, не че е по-добре син да убие баща си, не го хваля, напротив, децата трябва да почитат родителите си, но все пак е по-добре, ако е той, защото тогава няма защо да плачете, тъй като той е убил в безпаметство, поточно помнел е всичко, но без да знае как е станало това с него. Не, нека му простят; това е тъй хуманно и за да се види благодеянието на новите съдилища, пък аз не съм и знаела, а казват, че било вече от отдавна, а щом научих вчера, това нещо така ме изненада, че веднага исках да ви повикам; и после, ако му простят, направо от съда да дойде да обядва у нас, пък аз ще събера познати и ще пием за новите съдилища. Мисля, че не е опасен, и освен това ще поканя много гости, тъй че винаги ще може да го изведат, ако стане нещо, а после той може някъде в друг град да стане мирови съдия или нещо друго, защото онези, които са изживели някакво нещастие, съдят най-добре. И главното, кой сега не е в афект, вие, аз — всички сме в афект и колко примери има: седи си човек, пее романс, изведнъж нещо не му харесва, взема пистолет и убива когото му падне, а после всичко му прощават. Това наскоро го четох и всички доктори го потвърдиха. Сега докторите потвърждават, всичко потвърждават. Моля ви се, моята Lise е в афект, аз до вчера плаках от нея и завчера плаках, а днес се сетих, че това нейното е просто афект. Ох, Lise тъй ме огорчава! Аз мисля, че съвсем се е побъркала. Защо ви е повикала? Тя ли ви повика, или вие сам идвате при нея?

— Да, тя ме вика и сега ще отида при нея — стана решително Альоша.

— Ах, мили, мили Алексей Фьодорович, там е може би най-главното — извика госпожа Хохлакова, като заплака неочаквано. — Бог е свидетел, че искрено ви поверявам Lise и нищо, че ви е повикала скришом от майка си. Но на Иван Фьодорович, брат ви, простете ми, не мога да поверя дъщеря си с такава лекота, макар и да продължавам да го смятам за най-рицарски младеж. А представете си, той бил при Lise, пък аз не съм и знаела.

— Как? Какво? Кога? — учуди се ужасно Альоша. Той обаче не седна, а слушаше прав.

— Ще ви разкажа, може би за това ви и повиках, защото не знам вече защо ви виках. Вижте сега: Иван Фьодорович идва у дома само два пъти след връщането си от Москва, първия път дойде да направи визита като познат, а втория път, това беше наскоро, Катя беше при мене и той намина, понеже научил, че тя е при мене. Аз, разбира се, не съм и претендирала за честите му визити, като знаех колко грижи и без това има сега, vous comprenez, cette affaire et la mort terrible de votre papa255 — но изведнъж научавам, че той идвал пак, само че не при мене, а при Lise, това вече преди пет-шест дни, дошъл за пет минути и си отишъл. А аз го научавам от Глафира чак след три дни, тъй че това изведнъж ме фрапира. Незабавно разпитвам Lise, а тя се смее: той, видите ли, мислел, че вие спите и се отби при мене да попита за вашето здраве. Така е, разбира се. Но Lise, Lise, о Боже, колко ме огорчава тя! Представете си, една нощ ненадейно — преди четири дни, точно след като идвахте последния път и си отидохте, — ненадейно през нощта изпадна в криза, викове, писъци, истерия! Защо аз никога не изпадам в истерия? После, на другия ден — криза, а после и на третия ден, и вчера, и ето вчера този афект. А тя неочаквано ми вика: „Ненавиждам Иван Фьодорович, настоявам да не го приемате, да му забраните да идва у дома!“ Аз изтръпнах от това неочаквано нещо и й възразявам: от къде на къде ще затварям вратата на такъв достоен младеж и при това с такива познания и в такова нещастие, защото все пак всичките тези истории — това е нещастие, а не щастие, нали? А тя изведнъж се изсмя на думите ми, и то, знаете ли, много оскърбително. Е, радвам се, мисля, че съм я разсмяла и сега кризите ще минат, още повече, че аз самата исках да забраня на Иван Фьодорович тези странни визити без мое съгласие и да му искам обяснение. Но изведнъж тази сутрин Лиза се събудила и се разсърдила на Юлия и, представете си, ударила й плесница. Но това е вече монструзно256, аз с моите слугини съм на ви. Пък изведнъж подир един час прегръща и целува краката на Юлия. А на мене изпрати да ми кажат, че няма да дойде вече при мене и занапред не иска никога да идва, а когато аз самата се замъкнах при нея, тя се хвърли да ме целува и да плаче и както ме целуваше, изведнъж ме изблъска навън, без нищо да каже, тъй че нищичко не можах да разбера. Сега, мили Алексей Фьодорович, цялата ми надежда е във вас, разбира се, съдбата на целия ми живот е в ръцете ви. Аз ви моля просто да отидете при Lise, да научите от нея всичко, както само вие умеете, и да дойдете да ми разправите на мене, майката, защото, разбирате ли, ще умра, просто ще умра, ако всичко това продължава, или ще избягам от къщи. Не мога повече, аз имам търпение, но може да го изгубя и тогава… тогава ще бъде ужасно. Ах, Боже мой, най-после, Пьотър Илич! — извика цяла светнала изведнъж госпожа Хохлакова, като видя влизащия Пьотър Илич Перхотин. — Закъсняхте, закъсняхте! Е, хайде, сядайте, говорете, решавайте съдбата ми, какво казва този адвокат? Къде отивате, Алексей Фьодорович?

— Отивам при Lise.

— Ах, да! Нали няма да забравите, няма да забравите за каквото ви молих? Това е съдбовно, съдбовно!

— Разбира се, няма да забравя, стига да мога… но толкова закъснях — измърмори Альоша, като бързаше час по-скоро да излезе.

— Не, непременно, непременно ми се обадете, а не „стига да мога“, иначе ще умра! — извика подире му госпожа Хохлакова.

Но Альоша вече беше излязъл от стаята.

III. Дяволчето

Като влезе при Лиза, той я завари полулегнала в предишното й кресло, в което я возеха, когато още не можеше да ходи. Тя не се помръдна да го посрещне, но зоркият й, остър поглед просто се впи в него. Погледът й беше малко трескав, лицето восъчножълто. Изуми го колко се беше променила за три дни, дори беше отслабнала. Не му протегна ръка. Той сам докосна тънките й, дълги пръсти, които лежаха неподвижно върху роклята й, а после седна мълчаливо срещу нея.

— Знам, че бързате за затвора — рязко заговори Лиза, — а мама ви задържа два часа и сега ви разправи за мене и за Юлия.

— Откъде разбрахте? — попита Альоша.

— Подслушах. Какво ме гледате? Искам да подслушвам и подслушвам, в това няма нищо лошо. Не искам прошка.

— Вие сте нещо разстроена?

— Напротив, много съм радостна. Току-що разсъждавах пак, за тридесети път: колко е добре, че ви отказах и няма да ви бъда жена. Вас не ви бива за мъж: ще се омъжа за вас и някога може да се случи да ви дам бележка да я занесете на някой, в когото ще се влюбя след вас, и вие ще я вземете и непременно ще я занесете, че и отговор ще ми донесете. И на четиридесет години да станете, пак ще ми носите бележките.

Тя изведнъж се засмя.

— У вас има нещо злобно и в същото време простодушно — усмихна й се Альоша.

— Простодушното е, че не се срамувам от вас. Не само не се срамувам, но и не искам да се срамувам — именно от вас. Альоша, защо не ви уважавам? Обичам ви много, но не ви уважавам. Ако ви уважавах, нямаше да говоря, без да се срамувам, нали?

— Да.

— А вярвате ли, че не се срамувам от вас?

— Не, не вярвам.

Лиза пак се засмя нервно, тя говореше възбудено, бързо.

— Аз изпратих на брат ви Дмитрий Фьодорович в затвора бонбони. Альоша, знаете ли колко сте хубавичък! Ужасно ще ви обичам, задето тъй бързо ми позволихте да не ви обичам.

— Защо ме викахте днес, Lise?

— Исках да ви съобщя едно мое желание. Искам някой да ме измъчи, да се ожени за мене, а после да ме мъчи, да ме измами, да ме напусне и да замине. Аз не искам да бъда щастлива!

— Вече ви харесва лудостта?

— Ах, аз искам лудост. Все ми се ще да запаля къщата. Представям си как ще се промъкна и ще запаля скришом, непременно скришом. Те си гасят, а тя си гори. Пък аз знам и си мълча. Ах, глупости! И колко е скучно!

Тя отегчено махна с ръчица.

— Богато живеете — тихо изрече Альоша.

— Че по-добре ли е да съм бедна?

— По-добре е.

— Това са приказките на вашия покоен монах. Това не е вярно. Нека аз да съм богата, а всички да са бедни, ще ям бонбони и ще пия каймак и на никого няма да давам. Ах, не казвайте, не казвайте нищо — замахна тя с ръчица, макар че Альоша не беше и отворил уста, — и по-рано сте ми говорили всичко това, всичкото го знам наизуст. Скучно е. Ако съм бедна, ще убия някого, пък и богата да съм, може да убия — какво да чакам! А знаете ли, аз искам да жъна, да жъна ръж. Ще се омъжа за вас, а вие ще станете селянин, истински селянин, ще имате жребче; искате ли? Нали познавате Калганов?

— Познавам го.

— Той все мечтае. Той казва: защо да се живее истински, по-добре да се мечтае. Човек може да си измечтае най-весели неща, а да се живее е скука. А пък той самият скоро ще се жени, той вече и на мене ми се обясни в любов. Можете ли да въртите пумпал?

— Мога.

— Той е точно като пумпал: завъртиш го — и го пуснеш, и го шибаш, шибаш, шибаш с камшичето: ще се омъжа за него и цял живот ще го въртя. Не ви ли е срам да седите с мене?

— Не.

— Вие се сърдите ужасно, че не говоря за свети неща. Аз не искам да съм светица. Какво ще ми направят на онзи свят за най-големия грях? Вие сигурно го знаете много добре.

— Бог ще ви съди — гледаше я внимателно Альоша.

— Точно това искам. Ще отида там, ще ме осъдят, а аз изведнъж ще им се изсмея в очите. Ужасно искам да запаля къщата, Альоша, нашата къща, не ми ли вярвате?

— Че защо? Има дори деца, дванадесетгодишни, които много искат да запалят нещо и го запалват. То е като болест.

— Не е истина, не е истина, нека има такива деца, но аз заради друго.

— Вие вземате злато за добро: това е моментна криза, виновна е може би предишната ви болест.

— А вие все пак ме презирате! Аз просто не искам да правя добро, аз искам да правя зло и за никаква болест не става дума.

— Защо да правите зло?

— За да не остане никъде нищо. Ах, колко хубаво би било да не остане нищо! Знаете ли, Альоша, понякога искам да направя ужасно много злини и какви ли не лошотии, и дълго време ще ги правя скришом, и изведнъж всички ще научат. Всички ще ме наобиколят и ще ме сочат с пръст, пък аз ще ги гледам всичките. Това е много приятно. Защо е така приятно, Альоша?

— Така. Потребност да се смачка нещо хубаво или пък, както вие казахте, да се подпали. И това се случва.

— Това не че го казах, а ще го направя.

— Вярвам.

— Ах, как ви обичам задето казвате: вярвам. И вие никак, никак не лъжете. А може би мислите, че аз ви говоря всичко това нарочно, за да ви дразня?

— Не, не мисля… макар може би да имате отчасти такава потребност.

— Имам отчасти. Никога няма да излъжа пред вас — изрече тя с искрящи очи.

Най-много го изненадваше сериозността й: нито сянка на закачка и шега нямаше сега в лицето й, макар че по-рано веселото и шеговито настроение не я напускаше и в „най-сериозните“ й минути.

— Има минути, когато хората обичат престъплението — продума Альоша.

— Да, да! Взехте ми го от устата, обичат, всички обичат и винаги обичат, а не само в някои минути. Знаете ли, всички сякаш някога са се наговорили да лъжат за тези неща и оттогава все лъжат. Всички казват, че мразят лошото, а вътрешно всички го обичат.

— А вие още ли продължавате да четете лоши книги?

— Чета. Мама чете и ги крие под възглавницата си, а аз й ги крада.

— Не ви ли е срам, че се разрушавате така?

— Аз искам да се разрушавам. Тук има едно момче, лежало е под релсите, когато са минавали над него вагоните. Щастливец! Слушайте, сега брат ви го съдят, че е убил баща си, и всички го обичат, задето е убил баща си.

— Обичат го, задето е убил баща си?

— Обичат го, всички го обичат! Всички казват, че това е ужасно, но в себе си ужасно го обичат. Първа аз го обичам.

— Във вашите думи за всички има донякъде истина — каза тихо Альоша.

— Ах какви мисли у вас! — изпищя възторжено Лиза. — У монах! Няма да повярвате колко ви уважавам, Альоша, за това, че никога не лъжете. Ах, ще ви разправя един мой смешен сън: аз понякога сънувам дяволи, уж е нощ, аз съм си в стаята с една свещица и изведнъж навсякъде дяволи, по всички ъгълчета и под масата, и отварят вратата, а там, зад вратата, цяло сборище и искат да влязат и да ме хванат. И вече идват, вече ще ме хванат. Пък аз изведнъж се прекръствам — и хайде всички назад, страх ги е, но не си отиват, а стоят до вратата и из ъглите, чакат. И изведнъж изпитвам ужасно желание гласно да хуля Бога и почвам да го хуля, а те бързо пак тръгват всички към мене, така се радват — и ето пак ме хващат, ама изведнъж като се прекръстя пак — и всичките назад. Страшно весело, просто дъхът ми спира.

— И аз съм сънувал същия сън — каза изведнъж Альоша.

— Нима? — извика учудено Лиза. — Слушайте, Альоша, не се шегувайте, това е ужасно важно: как е възможно двама души да сънуват един и същи сън?

— Сигурно може.

— Альоша, казвам ви, това е ужасно важно — вече някак извънредно учудена продължи Лиза. — Не сънят е важен, а това, че сте могли да сънувате същия сън като моя. Вие никога не ме лъжете, не ме лъжете и сега: истина ли е? Не се ли шегувате?

— Истина е.

Лиза беше страшно потресена от нещо и замлъкна за миг.

— Альоша, идвайте при мене, идвайте при мене по-често! — продума тя изведнъж с молещ глас.

— Винаги, цял живот ще идвам при вас — отговори твърдо Альоша.

— Защото аз само с вас говоря — започна пак Лиза. — Аз само със себе си говоря и с вас. Само с вас в целия свят. И с вас по обичам да говоря, отколкото със себе си. И от вас никак не се срамувам. Альоша, защо никак, никак не се срамувам от вас? Альоша, истина ли е, че евреите по Великден крадат деца и ги колят?

— Не знам.

— Аз имам една книга, четох за някакъв процес някъде, как един евреин отрязал най-напред всичките пръстчета на двете ръце на едно четиригодишно момченце, а после го разпнал на стената, забил го с гвоздеи и го разпнал, а после казал в съда, че момчето умряло бързо, за около четири часа. Колко бързо! Казва: стенеше, все стенеше, а той стоял и му се радвал. Това е хубаво!

— Хубаво ли?

— Хубаво е. Понякога ми се струва, че аз самата съм го разпнала. То виси и стене, пък аз ще седна срещу него и ще ям компот от ананаси. Много обичам компот от ананаси. Вие обичате ли?

Альоша мълчеше и я гледаше. Восъчножълтото й лице изведнъж се изкриви, очите й пламнаха.

— Знаете ли, като прочетох за този евреин, цяла нощ плаках и хълцах. Представям си как вика и стене детенцето (защото четиригодишните деца разбират), а все ми се върти тази мисъл за компота. На сутринта изпратих писмена един човек да дойде непременно при мене. Той дойде и аз веднага му разправих за момченцето и за компота, всичко му разправих, всичко, и му казах, че „това е хубаво“. Той изведнъж се засмя и каза, че наистина е хубаво. После стана и си отиде. Стоя само пет минути. Презираше ли ме той, презираше ли ме? Кажете, кажете, Альоша, презираше ли ме той, или не? — изправи се тя на кушетката и очите й блеснаха.

— Кажете — изрече развълнуван Альоша, — вие ли го повикахте този човек?

— Аз.

— Писмо ли му изпратихте?

— Писмо.

— За да го попитате точно това, за детето?

— Не, съвсем за друго, съвсем за друго. А щом влезе, веднага го попитах за това. Той отговори, засмя се, стана и си отиде.

— Този човек е постъпил честно с вас — тихо каза Альоша.

— А презирал ли ме е? Присмивал ли ми се е?

— Не, защото и той самият може би вярва за компота от ананаси. Той също сега е много болен.

— Да, вярва! — засвяткаха очите на Лиза.

— Той никого не презира — продължаваше Альоша. Само че на никого не вярва. А щом не вярва, разбира се, и презира.

— Значи, и мезе? Мене?

— И вас.

— Това е хубаво — някак скръцна със зъби Лиза. — Когато излезе и се засмя, аз почувствувах, че е хубаво да си презрян. И това за момченцето с отрязаните пръсти е хубаво, и да си презрян е хубаво…

И тя някак злобно и възбудено му се изсмя в очите.

— Знаете ли, Альоша, знаете ли, аз бих искала… Альоша, спасете ме! — скочи тя изведнъж от кушетката, хвърли се към него и силно го прегърна. — Спасете ме — почти простена тя. — Мога ли да кажа на някого в този свят, което говорих пред вас? А аз говорих истината, истината, истината! Ще се самоубия, защото всичко ми е гадно! Не искам да живея, защото всичко ми е гадно! Всичко ми е гадно, всичко ми е гадно! Альоша, защо никак, никак не ме обичате! — завърши тя в изстъпление.

— Не, обичам ви! — отговори горещо Альоша.

— А ще плачете ли за мене, ще плачете ли?

— Ще плача.

— Но не за това, че не поисках да съм ви жена, а просто за мене, просто така?

— Ще плача.

— Благодаря! Мен ми трябват само вашите сълзи. А всички други нека ме накажат и да ме стъпчат, всички, всички, без да изключвам никого! Защото никого не обичам. Чувате ли, ни-ко-го! Напротив, мразя ги! Вървете си, Альоша, време е да вървите при брат си! — отдръпна се тя изведнъж от него.

— Но как ще ви оставя така! — издума почти уплашен Альоша.

— Вървете при брат си, ще заключат затвора, вървете, ето ви шапката! Целунете Митя, вървете, вървете!

И тя почти насила избута Альоша към вратата. Той гледаше с тъжно недоумение, когато изведнъж усети в дясната си ръка писмо, мъничко писъмце, добре сгънато и запечатано. Погледна го и мигом прочете адреса: „За Иван Фьодорович Карамазов“. Той бързо погледна Лиза. Лицето й беше станало почти страшно.

— Предайте го, непременно го предайте! — екзалтирана, цяла разтреперана, заповядваше тя. — Още днес, сега! Иначе ще се отровя! Затова ви виках!

И бързо тръшна вратата. Щракна резето. Альоша сложи писмото в джоба си и тръгна право към стълбите, без да се отбива при госпожа Хохлакова, дори забрави за нея. А Лиза, щом си тръгна Альоша, веднага дръпна резето, поотвори мъничко вратата, сложи си пръста в отвора и като тръшна вратата, притисна го с всичка сила. След десетина секунди, като си измъкна ръката, тихо, бавно отиде на креслото си, седна, цяла изопната, и внимателно загледа почернялото си пръстче и кръвта, която се беше показала под нокътя. Устните й трепереха и тя бързо-бързо си шепнеше:

— Подла, подла, подла, подла.

IV. Химнът и тайната

Беше вече съвсем късно (то колко ли са ноемврийските дни), когато Альоша звънка на вратата на затвора. Вече дори се смрачаваше. Но Альоша знаеше, че ще го пуснат при Митя безпрепятствено. В това отношение при нас, в нашето градче, е като навсякъде. Най-напред, разбира се, след приключването на цялото предварително следствие, свиждането му с роднини и с някои други лица все пак беше придружено с някои необходими формалности, а после формалностите не че толкова намаляха, ами поне за някои лица, които идваха при Митя, се установиха някак от само себе си известни изключения. До такава степен, че по някой път дори и свижданията със затворника в определената за това стая ставаха почти на четири очи. Впрочем такива лица бяха само няколко: единствено Грушенка, Альоша и Ракитин. Но към Грушенка беше твърде благосклонен самият околийски Михаил Макарович. Тежеше му на сърцето на стареца, че беше я хокал в Мокрое. После, като научи по-точно нещата, изцяло промени мнението си за нея. И чудно нещо, макар да беше твърдо убеден в престъплението на Митя, но откакто го бяха затворили, гледаше го някак все по-меко и по-меко: „Може да е бил с добра душа човекът, ама на, опропасти се като швед от пиянство и безредие!“ Предишният ужас в сърцето му се смени с някаква жалост. Колкото до Альоша, околийският много го обичаше и отдавна вече се познаваше с него, а Ракитин, който почна впоследствие да идва много често при затворника, беше един от най-близките познати на „околийските госпожици“, както ги наричаше, и всеки ден се вмъкваше у тях. А в дома на надзирателя на затвора, благодушен старец, макар и верен служител, преподаваше уроци. Альоша пък беше добър и отдавнашен познат и на надзирателя, който обичаше да разговаря с него изобщо за „любомъдрието“. Към Иван Фьодорович например надзирателят не само изпитваше уважение, но дори се страхуваше от него, главно от неговите разсъждения, макар и той да беше голям философ, разбира се, „със собствените си умувания“. Но към Альоша изпитваше непреодолима симпатия. През последната година старецът тъкмо беше се задълбочил в апокрифните евангелия257 и всяка минута съобщаваше впечатленията си на своя млад приятел. По-рано дори го навестяваше в манастира и разговаряше с него и йеромонасите с часове. С една дума, Альоша дори и да закъснееше за затвора, достатъчно беше само да отиде при надзирателя, и нещата винаги се уреждаха. При това всички, до последния пазач в затвора, бяха свикнали с Альоша. А стражата, разбира се, не му правеше спънки, стига да имаше разрешение от началството. Когато го викаха, Митя винаги слизаше от килията си долу, на мястото, определено за срещи. Като влезе в стаята, Альоша внезапно се сблъска с Ракитин, който вече си тръгваше от Митя. Двамата приказваха високо. Митя, докато го изпращаше, високо се смееше на нещо, а Ракитин сякаш мърмореше. Ракитин напоследък нещо не обичаше да се среша с Альоша, почти не разговаряше с него, дори поздравяваше само от немай-къде. Щом видя Альоша, който влизаше, той особено смръщи вежди и изви глава настрани, като че всецяло погълнат от закопчаването на голямото си хубаво палта с кожена яка. После веднага почна да си търси чадъра.

— Да не би да си забравя нещо мое — измънка той, само колкото да каже нещо.

— Ти гледай да не забравиш нещо чуждо! — пошегува се Митя и веднага пръв се разсмя на своята острота. Ракитин моментално кипна.

— Това го препоръчай на твоите Карамазови, на вашия крепостнически сой, а не на Ракитин! — викна той внезапно, цял разтреперан от яд.

— Какво ти стана? Аз се пошегувах! — извика Митя. — Тю, дяволска работа! Такива са всичките — обърна се той към Альоша, като посочи с глава към бързо тръгналия си Ракитин, — досега седя, смя се и беше весел — и току изведнъж кипна! На тебе дори не ти и кимна, да не сте съвсем скарани? Защо толкова късно? Аз не само че те чаках, ами копнеех за тебе цяла сутрин. Но няма нищо! Ще наваксаме.

— Защо толкова често е почнал да идва при тебе? Да не си се сприятелил с него? — попита Альоша, като кимаше също към вратата, през която се беше измел Ракитин.

— С Михаил да съм се сприятелил? Не, няма такова нещо. Пък и как, свиня е той! Смята, че съм… подлец. И от шега не разбират — това им е най-лошото. Хич не разбират от шега. Пък и пресъхнали са им душите, плоски и сухи, точно както като ме караха към затвора и гледах тъмничните стени. Но умен човек е, умен. Е, Алексей, сега вече ми отиде главата!

Той седна на пейката и направи място на Альоша да седне до него.

— Да, утре ще те съдят. Е, какво, съвсем ли нямаш никаква надежда, братко? — плахо издума Альоша.

— За кое говориш? — погледна го някак неопределено Митя. — А, за съда! По дяволите! Ние досега с тебе все за глупости говорим, на, все за този съд, пък аз най-важното съм премълчал. Да, утре ще ме съдят, но аз не заради съда казах, че ми отиде главата. Не ми е отишла главата, ами онова, което ми беше в главата — то отиде. Защо ме гледаш така критично?

— За какво говориш, Митя?

— Идеите, идеите, това е то! Ефиката. Какво е ефика258?

— Ефика ли? — учуди се Альоша.

— Да, наука ли е, какво е?

— Да, има такава наука… само че… да ти призная, не мога да ти обясня каква е тази наука.

— Ракитин знае. Много знае Ракитин, дявол да го вземе! Няма да стане монах. Кани се да замине за Петербург. Разправя, че ще отиде в отдела за критика, но с благородна насока. Че какво, може да принесе полза и да направи кариера. Ух, майстори са те на кариерата! Дявол да я вземе ефиката! Но с мене край, Алексей, с мене, човече божи! Аз тебе най-много те обичам. Сърцето ми е тревожно за тебе, тъй да знаеш. Кой беше Карл Бернар?

— Карл Бернар ли? — учуди се пак Альоша.

— Не, не Карл, чакай, сбърках: Клод Бернар. Какво беше това?259 Химия ли, или какво?

— Той е, мисля, един учен — отговори Альоша, — но да ти призная, и аз не мога много нещо да ти кажа. Чувал съм само, че е учен, но какъв — не знам.

— Е, по дяволите, и аз не знам — изруга Митя. — Някой подлец, най-вероятно, пък и всички са подлеци. А Ракитин ще си пробие път, Ракитин всякак ще се провре, същи Бернар. Ух, тия бернаровци! Много се навъдиха!

— Но какво ти става? — попита настойчиво Альоша.

— Иска за мене, за моя случай да напише статия и с това да започне кариерата си в литературата, затова идва, той ми призна. Той иска да напише нещо целенасочено: „в смисъл, не можел да не убие, средата е виновна“ и прочие, така ми обясни. С малко социалистически дух, нека е с дух, все ми е едно. Не обича брата Иван, мрази го, и тебе не те понася много. Е, пък аз не го пъдя, защото е умен човек. Но много се превъзнася. Ей сега му казах: „Карамазови не са подлеци, а са философи, защото всички истински руски люде са философи, а ти, макар че си учил, не си философ, ти си смрад.“ Смее се, ама злобно. А аз му викам: „Де мислибус non est disputandum“260, нали хубава духовитост? Барем и аз влязох в класицизма — изсмя се изведнъж Митя.

— Но защо казваш, че край с тебе? Ей сега го каза — прекъсна го Альоша.

— Защо край ли? Хм! В същност… като се има пред вид всичко като цяло — за Бога ми е жал, затова!

— Как така ти е жал за Бога?

— Представи си: там в нервите, в главата, тоест там, в мозъка са тези нерви (дяволите да ги вземат!)… има едни такива опашчици, тези нерви имат опашчици и щом те затреперят… тоест, разбираш ли, като погледна нещо с очи, ей така, и те затреперват, опашчиците… а като затреперят, явява се образ, но не се явява веднага, ами някакъв миг, секунда някаква минава, и се появява нещо като момент, тоест не момент — по дяволите моментът, — а образ, тоест предмет или случка, дявол да го вземе затова аз съзерцавам, а после мисля… защото има едни опашчици, а не защото имам душа и че съм някакъв си там образ и подобие, всичко това са глупости. Това, брате, ми го обясни Михаил още вчера и сякаш нещо ме попари. Великолепна е тази наука, Альоша! Нови хора идват, разбирам това… но все пак жал ми е за Бога!

— Е, пак добре — каза Альоша.

— Че ми е жал за Бога ли? Химия, братко, химия! Няма как, ваше преподобие, отдръпнете се малко, химията иде! А Ракитин не обича Бога, ух, как не го обича! Това е най-болното им място на всички тях! Но крият. Лъжат. Преструват се. „Е и какво, ти ще прокарваш тези идеи в отдела за критика ли?“ — питам го. „Ами, няма да може направо“ — казва и се смее. „Само че, питам, какво ще стане с човека после? Без Бога и без бъдния живот? Защото, ще рече, сега всичко е позволено, всичко може да се върши?“ — „А ти не знаеше ли?“ — казва. Смее се. „За умния човек, казва, всичко е възможно, умният човек знае да лови раци, а пък ти, казва, си убил и си се насадил, и гниеш в затвора!“ Това ми го казва на мене. Натурална свиня! Аз такива по-рано ги изхвърлях вън, а сега ги слушам. Приказва все пак и сума неща, които си заслужават! И умно пише. Преди една седмица почна да ми чете една статия, тогава нарочно си преписах три реда от нея, чакай, тука са.

Митя бързо извади от джоба на жилетката си едно листче и прочете:

— „За да разрешим този въпрос, необходимо е преди всичко да поставим личността си в разрез със собствената си действителност.“ Разбираш ли, или не?

— Не, не разбирам — каза Альоша.

Той се вглеждаше с любопитство в Митя и го слушаше.

— И аз не разбирам. Мъгляво и неясно, но пък умно. „Всички, казва, сега пишат така, защото такава е средата…“ Страх ги е от средата. И стихове пише, подлецът. На Хохлакова крачето възпял, ха, ха, ха!

— Знам — каза Альоша.

— Знаеш ли? А стихчетата знаеш ли ги?

— Не.

— Аз ги имам, ето, ще ти ги прочета. Ти не знаеш, не съм ти разправял, това е цяла история. Шмекер! Преди три седмици намислил да ме дразни: „На, казва, ти се насади като глупак за три хиляди, пък аз ще пипна сто и петдесет хиляди, ще се оженя за една вдовица и ще си купя каменна къща в Петербург.“ И ми разправи, че се усуквал около Хохлакова, пък тя и на младини не беше умна, а на четиридесет години съвсем си е загубила ума. „Но пък е много чувствителна, казва, и с това ще я спечеля. Ще се оженя, ще я закарам в Петербург, а там ще почна да издавам вестник.“ И с такава гадна сладострастна лига на устата — не за Хохлакова, а за тези сто и петдесет хиляди. И ме увери, увери ме; все идва при мене, всеки ден: ще стане, казва. Светеше от радост. И току изведнъж го изгонили: Перхотин, Пьотър Илич го изместил, браво! Тоест просто бих я разцелувал тази глупачка, че го е изпъдила! Та когато идваше при мене, тогава съчини тези стиховце. „За пръв път, казва, си цапам ръцете, пиша стихове с цел прелъстяване, значи, с полезна цел. Като задигна капитала на тази глупачка, мога после да допринеса гражданска полза.“ Зер тия хора за всяка мръсотия имат гражданско оправдание! „А все пак, казва, по-хубаво от твоя Пушкин го написах, защото и в едно шутовско стихче успях да вмъкна гражданската скръб.“ Това за Пушкин го разбирам. Какво пък, щом той наистина е бил способен човек, а е описвал само крачетата. Пък как се гордееше със стихчетата си! Какво самолюбие, какво самолюбие! „За оздравяването на болното краче на моя обект“, такова заглавие измислил — бива си го човека!

Свиня, цяла свиня е, пък палавко го направил, мерзавецът! И наистина „гражданското“ успял да вмъкне. А колко се беше разсърдил, когато го изпъдиха. Скърцаше със зъби!

— Той си е отмъстил вече — каза Альоша. — Написал е една кореспонденция за Хохлакова.

И Альоша му разправи набързо за кореспонденцията във вестник „Слухове“.

— Той е, той! — потвърди Митя, като се намръщи. — Той е! Тези кореспонденции… нали знам… тоест колко низости бяха вече написани, за Груша например… И за онази също, за Катя… Хм!

Той закрачи замислен из стаята.

— Брате, не мога много да стоя — каза Альоша, след като помълча малко. — Утре е ужасен, велик ден за теб: божи съд ще се извърши над тебе… и аз ти се чудя, разхождаш се и наместо за процеса, говориш бозна що…

— Не, не се чуди — прекъсна го разпалено Митя. — Какво искаш, за този смрадлив пес ли да говоря, а? За убиеца? Доста сме говорили с тебе за това. Не искам повече за смрадливия, син на Смрадливата! Него Бог ще го убие, ще видиш, мълчи!

Той се приближи развълнуван до Альоша и изведнъж го целуна. Очите му пламнаха.

— Ракитин няма да го разбере — почна той, сякаш обзет от някакъв възторг, — но ти, ти всичко ще разбереш. Затова копнеех за тебе. Знаеш ли, аз отдавна исках да ти кажа много неща тука, между тези изкъртени стени, но мълчах за най-главното: като че все не му идваше времето. Дочаках сега последния момент, за да си излея душата пред тебе. Брате, през тези последните два месеца усетих в себе си нов човек, нов човек възкръсна в мене! Бил е затворен в мене, но никога нямаше да се яви, да не беше този гръм. Страшно нещо! И какво от това, че двадесет години ще къртя с чук руда в рудниците — никак не ме е страх от това, а от друго ме е страх сега: да не би някак да ме напусне възкръсналият човек! Можеш да намериш и там, в рудниците, под земята, редом със себе си у също такъв затворник и убиец човешко сърце и да се сближиш с него, защото и там може да се живее и да се обича, и да се страда! Можеш да възродиш и да възкресиш у този затворник замрялото му сърце, можеш да се грижиш за него с години и да извадиш най-после из вертепа на светло една вече висока душа, страдалческо съзнание, да възродиш един ангел, да възкресиш един герой! Та те са много, те са стотици и всички ние сме виновни за тях! Защо сънувах тогава „детето“ в онази минута? „Защо е бедно детето?“ Това беше за мен пророчество в този момент. Заради „детето“ ще отида. Защото всички са виновни за всички. За всички „детета“, защото има малки деца и големи деца. Всички са „детета“. Заради всички ще отида, защото все трябва някой да отиде и заради всички. Не съм убил баща си, но трябва да отида. Приемам! Всичко това ми дойде тук… между ей тези нащърбени стени. А те са много, те са стотици там, подземните, с чуковете в ръце. О, да, ние ще бъдем с вериги и няма да имаме свобода, но тогава, в нашата велика скръб, пак ще възкръснем в радостта, без която е невъзможно човек да живее, а Бог да съществува, щото Бог дава радостта, това е неговата привилегия велика… Господи, да се разтопи човек в молитва! Как ще живея там под земята без Бог! Ракитин лъже: ако изгонят Бога от земята, ние ще го намерим под земята! Невъзможно е за каторжника да живее без Бога, по-невъзможно дори, отколкото за некаторжника. И тогава ние, подземните хора, ще запеем из недрата на земята трагически химн на Бога, у когото е радостта! Да живее Бог и неговата радост! Обичам го!

Произнасяйки налудничавата си реч, Митя почти се задъхваше. Той пребледня, устните му потръпваха и от очите му се лееха сълзи.

— Не, животът е пълен, живот има и под земята! — започна той пак. — Няма да повярваш, Алексей, колко ми се живее сега, каква жажда да съществувам и да съзнавам се породи в мене именно между тези нащърбени стени! Ракитин не разбира това, дай му само да вдигне къща и да пусне квартиранти, но аз чаках тебе. Пък и какво е страданието!

Не ме е страх от него, дори да е безкрайно. Сега не ме е страх, по-рано се страхувах. Знаеш ли, може би няма и да отговарям в съда… И, струва ми се, сега съм толкова изпълнен с тази сила, че всичко ще победя, всички страдания, само за да мога да изрека и да си казвам всеки миг: аз съм! В хилядите мъки — аз съм, гърча се в изтезанията — но съм! Стоя във вериги, но и аз съществувам, виждам слънцето, а и да не виждам слънцето, знам, че го има. А да знаеш, че има слънце — това е вече целият живот, Альоша, херувиме мой, съсипват ме разните философии, дявол да ги вземе! Братът Иван…

— Какво братът Иван? — понечи да го прекъсне Альоша, но Митя не го чу.

— Знаеш ли, преди нямах никакви такива съмнения, но всичко това се е таило в мене. Може би именно затова, че неизвестни идеи са бушували в мене, аз пиянствувах и се биех, и щуреех. Биех се, за да ги успокоя в себе си, да ги умиря, да ги потисна. Братът Иван не е Ракитин, той таи идеята. Братът Иван е сфинкс и мълчи, все мълчи. А мене Бог ме мъчи. Само това ме мъчи мене. Ами ако го няма? Ами ако е прав Ракитин, че това е изкуствена идея в човечеството? Тогава, ако го няма, човекът е шеф на земята, на мирозданието. Великолепно! Само че как ще бъде добродетелен без Бога? Въпрос! Аз все за това си мисля. Защото кого ще обича тогава той, човекът? Кому ще бъде благодарен, кому ще изпее химн? Ракитин се смее. Ракитин казва, че човечеството можело да се обича и без Бога. Е, това само един нищожен сополивец може да го твърди, пък аз не го разбирам. Лесно му е на Ракитин да живее: „Ти — казва ми днес — се грижи по-добре за разширяване гражданските права на човека или поне да не се повишат цените на месото; с това по-просто и по-добре ще проявиш любов към човечеството, отколкото с философите.“ А пък аз веднага го срязах. „Пък ти, викам, без бог, сам, ще вдигнеш цените на месото, ако ти падне, и ще изкараш рубла от копейка.“ Разсърди се. Защото какво е това добродетел — отговори ми, Алексей! Аз имам една добродетел, китаецът има друга, значи, тя е нещо относително. Или не? Или не е относително? Коварен въпрос! Не ми се смей, ако ти кажа, че две нощи не съм спал заради това. Аз се чудя сега само как си живеят хората там и хич не мислят за тези неща. Суета! Иван няма бог. Той има идея. Не е от моя калибър. Но той мълчи. Аз мисля, че е масон. Питал съм го — мълчи. Исках да си гребна водица от неговия извор — мълчи. Веднъж само каза нещо.

— Какво каза? — поде бързо Альоша.

— Аз му казвам: значи, всичко е позволено, щом е така? Той се намръщи: „Фьодор Павлович, казва, татко ни; беше прасе, но мислеше правилно.“ Ето какво ми изтърси. Само това каза. Това вече надминава Ракитин.

— Да — горчиво потвърди Альоша. — Кога идва той при тебе?

— За това после, сега за друго. За Иван аз не съм ти говорил досега почти нищо. Отлагах докрай. Когато тая моя работа тук се свърши и ми прочетат присъдата, тогава ще ти разправя нещичко, всичко ще ти разправя. Едно нещо има страшно тук… А ти ще ми бъдеш съдия за тези неща. Но сега не почвай за тях, сега нито дума. Ето, ти говориш за утре, за съда, а вярваш ли, аз нищо не знам.

— Ти говори ли с този адвокат?

— Какъв адвокат! Говорих му за всичко. Мек шмекер, столичен. Бернар! Само че не ми вярва за пукната пара. Вярва, че съм убил, представи си — нали го виждам. „А защо, питам го, сте дошли в такъв случай да ме защищавате?“ Плюя на тях. И доктор изписали, искат да ме изкарат луд. Няма да им дам! Катерина Ивановна иска да изпълни „своя дълг“ докрай. Пресилва се! — Митя горчиво се усмихна. — Котка! Жестоко сърце! А тя знае, че аз казах тогава за нея в Мокрое, че е жена „с велик гняв“! Казали й го. Да, показанията се умножиха като морски пясък! Григорий държи на своето, Григорий е честен, но е глупак. Много хора са честни, само защото са глупаци. Това е мисъл на Ракитин. Григорий ми е враг. Някои е по-добре да са ти врагове, отколкото приятели. Това го казвам за Катерина Ивановна. Страх ме е, ох, страх ме е, че тя ще разправи в съда за поклона до земята след четирите хиляди и петстотин! До края ще си отплати, до последния кодрант.261 Не искам жертвите й! Те ще ме посрамят в съда. Както и да е, ще издържа. Иди при нея, Альоша, помоли я да не казва това в съда. Или не може? Е, по дяволите, все едно, ще изтърпя! Но за нея не ми е жал. Сама си го желае. Кой каквото е заслужил. Аз, Алексей, ще кажа реч. — Той пак се усмихна горчиво. — Но… Груша, Груша, Господи! Тя защо ще се натовари с такава мъка! — извика той изведнъж просълзен. — Съсипва ме мене Груша, мисълта за нея ме съсипва, съсипва! Одеве беше при мене…

— Каза ми. Днес беше много огорчена от тебе.

— Зная. Дявол да ме вземе за характера ми! Обзе ме ревност! Когато я изпращах, се разкаях, целувах я. Прошка не поисках.

— Защо не й поиска? — възкликна Альоша.

Изведнъж Митя се засмя почти весело.

— Опазил те Бог, мило момче, някога от любима жена прошка да искаш за собствената си вина! От любимата особено, особено, колкото и да си виновен пред нея! Защото жената, братко, е дявол знае какво, от жени поне разбирам! Само да се опиташ да се признаеш пред нея за виновен, „виновен съм, санким, извинявай, прощавай“: и ще завали град от укори! По никой начин няма да ти прости направо и просто, а ще те унизи до дрипа, ще ти опява дори за което не е било, всичко ще се сети, нищо няма да забрави, от себе си ще притури и чак тогава вече ще ти прости. И това най-добрата, най-добрата от тях! Последната огрибка ще ти изстърже и всичко ще ти тръсне на главата — такова, казвам ти, живодерство има у тях, у всички до една, у тези ангели, без които ни е невъзможно да живеем! Виж какво, гълъбче, ще ти кажа откровено и просто: всеки порядъчен човек трябва да бъде под чехъла на някоя жена. Такова ми е убеждението; не убеждение, а чувство. Мъжът трябва да бъде великодушен и това няма да го опетни! Герой дори няма да се почувствува опетнен, Цезар дори! И все пак — не искай прошка, никога и за нищо на света. Помни това правило — преподал ти го е брат ти Митя, загинал от жените. Не, по-добре е да се оправдая с нещо пред Груша, без да й искам прошка. Благоговея пред нея, Алексей, благоговея! Само че тя не вижда това, не, все й се струва малко обичта ми. И ме мъчи, с любов ме мъчи. Преди какво! Преди ме мъчеха само инферналните извивки, а сега цялата й душа приех в душата си и чрез нея станах и аз човек! Дали ще ни венчаят? Иначе аз ще умра от ревност. Все сънувам нещо всеки ден… Какво ти каза тя за мене?

Альоша повтори всичките одевешни думи на Грушенка. Митя изслуша внимателно, разпита повторно за много неща и остана доволен.

— Значи, не се сърди, че я ревнувам? — извика той. — Това се казва жена! „Самата аз имам жестоко сърце“. Ух, такива ги обичам, жестоки, макар че не мога да понасям да ме ревнуват, не мога да понасям! Ще се бием. Но за обичане, ще я обичам безкрайно. Дали ще ни венчаят? Дали се венчават каторжници? Въпрос. А без нея не мога да живея.

Митя свъсен се заразхожда из стаята. В стаята почти се стъмваше. Изведнъж стана страшно угрижен.

— Та тайна, казва, тайна, а? Направил съм, значи, троен заговор срещу нея, и „Катка“, значи била забъркана? Не, сестро Грушенка, не е така. Тук направи грешка, глупава женска грешка! Альоша, гълъбче, ех, така да бъде! Ще ти отрия нашата тайна!

Той се озърна на всички страни, бързо се доближи съвсем плътно до застаналия пред него Альоша и му зашепна с тайнствен вид, макар че в същност никой не можеше да ги чуе: старецът пазач дремеше в ъгъла на пейката, а до постовите войници не стигаше нито дума.

— Аз ще ти открия цялата ни тайна! — зашепна бързо Митя. — Исках после да ти я открия, защото как мога без тебе да се реша на нещо? Ти си ми всичко. Макар да казвам, че Иван е най-висш от нас, но ти си ми херувим. Само твоето решение ще реши. Може и ти да си висшият човек, а не Иван. Виждаш ли, това е въпрос на съвест, въпрос на висша съвест — тайната е толкова важна, че не мога да се оправя сам и всичко бях отложил, докато дойдеш. И все пак сега е рано да се решава, защото трябва да се чака присъдата: като се обяви присъдата, тогава ти ще ми решиш съдбата. Сега не решавай; сега ще ти кажа, ще чуеш, но не решавай. Стой и мълчи. Няма да ти открия всичко. Ще ти кажа само идеята, без подробности, а ти мълчи. Нито въпрос, нито жест, съгласен ли си? Но впрочем, Господи, къде да дяна очите ти! Страх ме е, очите ти ще кажат решението, дори и да мълчиш. Ух, страх ме е! Альоша, слушай: братът Иван ми предлага да бягам. Подробностите премълчавам: всичко е обмислено, всичко може да се нареди. Мълчи, не решавай! В Америка, с Груша. Защото без Груша не мога да живея! Ами ако не я пуснат там при мене? Дали венчават затворници? Братът Иван казва, че не. А без Груша какво да правя там под земята с чука? Само главата си ще разбия с този чук! А, от друга страна, съвестта? От страданието бягам! Имах указание — отхвърлям указанието, имах път за пречистване — завивам наляво кръгом. Иван казва, че в Америка „при добри наклонности“ може да се принесе повече полза, отколкото под земята. Е, ами нашият подземен химн? Къде ще се изпее? Какво е Америка, Америка е пак суета! Пък и много мошеничество, мисля аз, има в Америка. Избягал от разпятието! Затова ти го казвам, Алексей, защото само ти можеш да го разбереш и никой друг, за другите това са глупости, халюцинации — всичко това, което ти говорих за химна. Ще кажат, побъркал се е или е глупак. А аз не съм се побъркал, не съм и глупак. Разбра за химна и Иван, ух, разбира го, само че не отговаря нищо, мълчи. Не вярва на химна. Не говори, не говори: нали виждам как ме гледаш. Ти вече реши! Не решавай, смили се над мене, аз без Груша не мога да живея, почакай до съда!

Митя свърши като обезумял. Той държеше Альоша с две ръце за раменете и просто беше впил в очите му своя жадуващ пламнал поглед.

— Дали венчават затворници? — повтори той за трети път с молещ глас.

Альоша слушаше извънредно учуден и беше дълбоко потресен.

— Кажи ми едно — изрече той, — много ли настоява Иван и кой пръв го измисли?

— Той, той го измисли, той настоява! Хич не идваше при мене и изведнъж дойде преди седмица и почна направо от това. Страшно настоява. Не моли, а заповядва. В послушанието ми не се съмнява, макар че аз и пред него като на тебе открих цялото си сърце и му говорих за химна. Той ми разправи как ще го уреди, събрал всички сведения, но за това после. Настоява почти истерично. Най-важното — парите: десет хиляди, казва, за бягството, а двадесет хиляди — за Америка, а за десет хиляди, казва, ще ти уредим чудесно бягство.

— И ти е поръчал в никакъв случай да не ми казваш? — попита пак Альоша.

— В никакъв случай, на никого и най-вече на тебе: на тебе по никакъв начин! Страх го е сигурно, че ще се явиш като моя съвест. Не му казвай, че съм ти казал. Ух, не му казвай!

— Ти си прав — реши Альоша. — Невъзможно е да се реши преди присъдата. След съда сам ще решиш; тогава в себе си ще намериш новия човек и той ще реши.

— Новият човек или Бернар и той ще реши по бернаровски! Защото и аз самият съм презрян Бернар — усмихна се печално Митя.

— Но нима, нима, брате, никак не се надяваш да се оправдаеш?

Митя конвулсивно вдигна рамене и поклати отрицателно глава.

— Альоша, гълъбче, време е да си вървиш! — изведнъж забърза той. — Надзирателят се развика в двора, сега ще дойде тук. Късно е за нас, не е редно. Прегърни ме по-скоро, целуни ме, прекръсти ме, гълъбче, прекръсти ме за утрешния кръст…

Те се прегърнаха и се целунаха.

— Пък Иван — продума изведнъж Митя — ми предложи да бягам, а пък той самият вярва, че аз съм убил!

Скръбна усмивка изпъна устните му.

— Ти пита ли го: вярва ли, или не вярва? — попита Альоша.

— Не, не съм го питал. Исках да го попитам, но не можах, не намерих сили. Но все едно, виждам по очите му. Е, сбогом!

Целунаха се още веднъж набързо и тъкмо Альоша вече да излезе, Митя го повика пак:

— Застани пред мене ей така.

И той пак хвана Альоша здраво с две ръце за рамената. Лицето му стана изведнъж съвсем бледо и в тъмнината това личеше страшно. Устните му се изкривиха, погледът му се впи в Альоша.

— Альоша, кажи ми истината като пред Господа-Бога: вярваш ли, че аз съм убил, или не вярваш? Ти, самият ти, вярващ ли, или не? Цялата истина, не лъжи! — извика му той в изстъпление.

Альоша като че цял се олюля, а през сърцето, той го усети, сякаш нещо остро го преряза.

— Стига, какво приказваш… — измънка той като замаян.

— Цялата истина, цялата, не лъжи! — повтори Митя.

— Не съм вярвал нито за миг, че ти си убиецът! — изтръгна се изведнъж разтреперан глас из гърдите на Альоша и той вдигна дясната си ръка нагоре, сякаш призовавайки Бога за свидетел на думите си. Блаженство озари мигом цялото лице на Митя.

— Благодаря ти! — изговори той бавно, сякаш вдишваше въздух след припадък. — Сега ти ме възроди… Вярваш ли: досега се страхувах да те попитам, и то тебе, тебе! Е, върви си, върви си. Подкрепи ме за утре, Бог да те благослови! Е, тръгвай, обичай Иван! — изтръгнаха се последните му думи.

Альоша излезе цял в сълзи. Толкова мнителност у Митя, толкова недоверие от негова страна дори към него, Альоша — всичко това изведнъж разкри пред Альоша такава бездна от безизходна скръб и отчаяние в душата на нещастния му брат, каквато той не беше и подозирал преди. Дълбоко, безкрайно страдание изведнъж го обзе и мигом го съкруши. Пронизаното му сърце страшно болеше. „Обичай Иван!“ — спомни си тон изведнъж последните думи на Митя. Но той и без това отиваше при Иван. Още сутринта страшно искаше да види Иван. Почти колкото от Митя се измъчваше и от Иван, а сега, след свиждането с брат си, повече от всякога.

V. Не си ти, не си ти

По пътя за Иван му се наложи да мине покрай къщата, в която живееше Катерина Ивановна. Прозорците светеха. Той изведнъж спря и реши да влезе. Повече от седмица не беше виждал Катерина Ивановна. Но сега му дойде наум, че Иван може би в момента е при нея, особено сега, в навечерието на такъв ден. Като позвъни и се изкачи по стълбите, мъждиво осветени от китайски фенер, той видя да слиза отгоре един човек, в когото, като се срещнаха, позна брат си. Той, значи, си отиваше вече от Катерина Ивановна.

— Ах, ти ли си бил — каза сухо Иван Фьодорович. — Е, сбогом! При нея ли отиваш?

— Да.

— Не те съветвам, тя е „развълнувана“ и ти ще я разстроиш още повече.

— Не, не! — извика изведнъж един глас отгоре, през отворилата се веднага врата. — Алексей Фьодорович, от него ли идвате?

— Да, при него бях.

— Да не ви е изпратил да ми кажете нещо? Влезте, Альоша, и вие, Иван Фьодорович, непременно, непременно се върнете. Чу-ва-те ли!

В гласа на Катя звучеше такава заповедническа нотка, че Иван Фьодорович, макар че се поколеба за миг, реши все пак да се качи отново заедно с Альоша.

— Подслушва! — прошепна той ядосано под носа си, но Альоша го чу.

— Позволете ми да остана с пардесю — измърмори Иван. Фьодорович, като влизаше в салона. — Няма и да сядам. Повече от минута няма да остана.

— Седнете, Алексей Фьодорович — продума Катерина Ивановна, а тя самата остана права. Почти не беше се променила през това време, но тъмните й очи искряха със зловещ пламък. Альоша си спомняше после, че му се видя в тази минута извънредно хубава.

— Какво ви поръча да ми кажете?

— Само едно — рече Альоша, гледайки я право в лицето — да се щадите и да не казвате в съда нищо за онова — той малко се запъна, — което е станало помежду ви… в началото на познанството ви… в онзи град…

— А, за поклона до земята заради онези пари! — подхвана тя, като се засмя горчиво. — Какво, за себе си ли, или за мене се страхува, а? Казал е да пощадя — но кого? Него ли, или себе си? Говорете, Алексей Фьодорович.

Альоша се вглеждаше внимателно в нея, мъчейки се да я разбере.

— И себе си, и него — продума той тихо.

— Аха — някак злобно натърти тя и изведнъж се изчерви. — Вие не ме познавате още, Алексей Фьодорович — каза заканително тя, — пък и аз още не се познавам. Може би ще поискате да ме стъпчете с крака след утрешния разпит.

— Вие ще дадете честни показания — каза Альоша, — само това се иска.

— Жената често е безчестна — скръцна със зъби тя. — До преди един час мислех, че ме е страх да докосна този изверг… като гад… и ето че не е така, той все още е за мене човек! Но убил ли е той? Той ли е убил? — извика тя изведнъж истерично, обръщайки се бързо към Иван Фьодорович. Альоша веднага разбра, че същия въпрос вече е задавала на Иван Фьодорович може би само минута преди неговото идване и не за пръв път, а за стотен, и че са свършили със свада.

— Бях при Смердяков… Ти, ти ме убеди, че той е отцеубиец. Само на тебе повярвах! — продължаваше тя, обръщайки се пак към Иван Фьодорович. Той сякаш насила се усмихна. Альоша трепна, щом чу това ти. Не беше му хрумвало да подозира такива отношения.

— Е, добре, стига! — отсече Иван. — Тръгвам си. Утре ще дойда. — И веднага се обърна, излезе от стаята и тръгна право към стълбите. Катерина Ивановна изведнъж с някакъв заповеднически жест хвана Альоша за двете ръце.

— Тичайте подире му! Стигнете го! Не го оставяйте сам нито минута — бързо зашепна тя. — Той е побъркан. Не знаете ли, че се е побъркал? Има треска, нервна треска. Докторът ми каза, вървете, тичайте подир него…

Альоша скочи и се завтече подир Иван Фьодорович. Онзи не беше успял да се отдалечи и петдесет крачки.

— Какво искаш? — обърна се изведнъж към Альоша, като видя, че го настига. — Казала ти е да тичаш подире ми, защото съм побъркан. Знам го наизуст — добави нервно той.

— Тя, разбира се, греши, но е права, че си болен — каза Альоша. — Ей сега, като бяхме при нея, ти гледах лицето: ти имаш много болно лице, Иване, много!

Иван вървеше, без да спира. Альоша го следваше.

— А ти знаеш ли, Алексей Фьодорович, как се полудява? — попита изведнъж Иван със съвсем тих, вече не гневен глас, в който внезапно се долови най-простодушно любопитство.

— Не, не знам; предполагам, че има много различни видове лудост.

— А може ли човек да наблюдава сам себе си, докато полудява?

— Мисля, че човек не може ясно да следи себе си в такъв случай — отговори учуден Альоша. Иван млъкна за половин минута.

— Ако искаш да говориш нещо с мен, промени, моля ти се, темата — каза той изведнъж.

— А ето, да не забравя, имаш писмо — плахо изрече Альоша, извади от джоба си и му подаде писмото от Лиза.

Те тъкмо бяха до уличната лампа. Иван веднага позна почерка.

— А, от онова дяволче! — изсмя се той злобно и без да разпечатва плика, изведнъж го разкъса на парчета и ги хвърли. Хартийките политнаха, подети от вятъра.

— Няма и шестнадесет години, струва ми се, а вече се предлага! — изрече презрително той, като закрачи пак по улицата.

— Как се предлага? — възкликна Альоша.

— Ясно как, както се предлагат развратните жени.

— Какво говориш, Иване, какво говориш! — скръбно и пламенно я защити Альоша. — Тя е дете, ти обиждаш едно дете! Тя е болна, тя самата е много болна и може би също полудява… Не можех да не ти предам писмото й… Напротив, мислех от тебе да чуя нещо… за да я спася.

— Няма какво да чуваш от мене. Ако тя е дете, аз не съм и бавачка. Млъкни, Алексей. Не продължавай. Изобщо не мисля за това.

Замълчаха пак за минута.

— Сега тя цяла нощ ще моли Богородица да я напътствува как да се държи утре в съда — рязко и злобно заговори той пак изведнъж.

— Ти… ти за Катерина Ивановна ли говориш?

— Да. Дали да се яви като спасителка, или като погубница на Митя! Ще се моли провидението да озари душата й. Тя самата още не знае, видите ли, не е успяла да се подготви. И тя ме взема за бавачка, иска да я утеша!

— Катерина Ивановна те обича, брате — продума Альоша със скръбно чувство.

— Може би. Само че тя не ме интересува.

— Тя страда. Защо й говориш… понякога… такива думи, че тя да се надява? — продължаваше Альоша с плах укор. — Аз знам, че си й внушавал надежда, прости ми, че така говоря — добави той.

— Не мога сега да постъпя както трябва, да скъсам и направо да й кажа! — извика гневно Иван. — Трябва да почакам, додето произнесат присъдата на убиеца. Ако скъсам с нея сега, тя, за да ми отмъсти, ще погуби този нехранимайко в съда, защото го мрази и знае, че го мрази. Тук всичко е лъжа, лъжа върху лъжа! А сега, докато не съм скъсал с нея, тя все още се надява и няма да погуби този изверг, като знае колко искам да го измъкна от белята. Но кога най-сетне ще се чуе тази проклета присъда!

Думите „убиец“ и „изверг“ отекнаха болно в сърцето на Альоша.

— Че с какво ще може да погуби брат ни? — попита той, като се замисли върху думите на Иван. — Какво толкова може да каже, че да погуби Митя?

— Ти още не го знаеш. Тя притежава един документ, собственоръчен на Митенка, който математически доказва, че той е убил Фьодор Павлович.

— Не може да бъде! — извика Альоша.

— Как да не може? Аз лично го четох.

— Такъв документ не може да има! — повтори разпалено Альоша. — Не може да има, защото убиецът не е той. Не е убил той тате, не е той!

Иван Фьодорович изведнъж се спря.

— А кой е убиецът според вас? — някак хладно наглед попита той и някаква надменна нотка дори прозвуча в тона му.

— Ти знаеш кой е — тихо и проникновено издума Альоша.

— Кой? Онази басня за онзи побъркан идиот, епилептика ли? За Смердяков?

Альоша изведнъж почувствува, че цял трепери.

— Ти знаеш кой е! — безсилно изрече той. Вече се задъхваше.

— Но кой е, кой? — вече почти свирепо извика Иван. Цялата му сдържаност изведнъж изчезна.

— Аз знам само едно — все тъй почти шепнешком продума Альоша. — Убиецът на тате не си ти.

— „Не си ти“! Какво е това „не си ти“? — втрещи се Иван.

— Не си ти убил тате, не си ти! — повтори твърдо Альоша.

Мълчанието трая половин минута.

— Ами и аз знам, че не съм аз, ти бълнуваш ли? — изрече Иван блед, с крива усмивка. Той просто беше впил очи в Альоша. Двамата бяха пак под улична лампа.

— Не, Иване, ти самият няколко пъти си казвал на себе си, че убиецът си ти.

— Кога съм казвал?… Аз бях в Москва… Кога съм казвал? — съвсем объркано изпелтечи Иван.

— Казвал си го на себе си много пъти, когато си оставал сам през тези страшни два месеца — продължаваше все така тихо и ясно Альоша. Но вече говореше, сякаш някой друг, сякаш не по своя воля, а покорявайки се на някаква непреодолима повеля. — Ти си обвинявал себе си и си признал на себе си, че убиецът не е никой друг освен теб. Но не си ти убил, грешиш, не си ти убиецът, чуваш ли ме, не си ти! Мене Бог ме изпрати да ти го кажа.

Двамата млъкнаха. Цяла дълга минута трая това мълчание. Двамата стояха и се гледаха право в очите. И двамата бяха бледи. Изведнъж Иван цял се разтрепери и хвана силно Альоша за рамото.

— Ти си бил у дома! — със страшен шепот издума той. — Ти си бил у дома през нощта, когато той идва… Признай си… ти видя ли го, видя ли го?

— За кого говориш… за Митя ли?… — попита в недоумение Альоша.

— Не за него, по дяволите изверга — кресна в изстъпление Иван. — Значи, знаеш, че той идва при мене? Как си разбрал, кажи!

— Кой той? Не знам за кого говориш — вече уплашен измънка Альоша.

— Не, ти знаеш… инак как щеше… не може, не може да не знаеш…

Но изведнъж сякаш се сдържа. Стоеше и като че обмисляше нещо. Странна усмивка кривеше устните му.

— Брате — с разтреперан глас започна пак Альоша, — казах ти го, защото ти ще повярваш на моята дума, знам това. За цял живот ти казах тези думи: не си ти! Чуваш ли, за, цял живот. Бог нареди на душата ми да ти кажа това, ако ще и от този час да ме намразиш завинаги…

Но Иван Фьодорович, изглежда, вече беше успял да се овладее напълно.

— Алексей Фьодорович — издума той със студена усмивка, — не понасям пророците и епилептиците; особено пратениците божи, знаете това много добре. От тази минута скъсвам с вас и, струва ми се, завинаги. Моля ви още сега, на този кръстопът, да ме освободите от присъствието си. Пък и пътят за квартирата ви е по тази уличка. Особено внимавайте да не ме посетите тази вечер! Чувате ли?

Той се обърна и с твърди крачки тръгна направо, без да се обръща.

— Брате — извика подире му Альоша, — ако днес ти се случи нещо, помисли първо за мене!…

Но Иван не отговори. Альоша стоя на кръстопътя при лампата, докато Иван не се изгуби съвсем в мрака. Тогава той се обърна и бавно се запъти към къщи по уличката. И той, и Иван Фьодорович живееха отделно, в различни квартири: никой от тях не поиска да живее в запустялата къща на Фьодор Павлович. Альоша държеше под наем мебелирана стая в семейството на едни еснафлии; а Иван Фьодорович живееше доста далеч от него и заемаше широко и доста комфортно помещение в едното крило на някаква хубава къща, която беше собственост на заможна чиновнишка вдовица. Но му прислужваше в цялото крило само една прастара, съвсем глуха бабичка, цялата ревматична, която си лягаше в шест вечерта и ставаше в шест сутринта. През тези два месеца Иван Фьодорович беше станал учудващо невзискателен и много обичаше да остава съвсем сам. Дори стаята, в която живееше, си разтребваше сам, а в другите стаи на жилището почти и не влизаше. Като стигна до вратата на къщата си и вече хвана дръжката на звънеца, той се спря. Почувствува, че още цял трепери от злобни тръпки. Изведнъж пусна звънеца, плю, обърна се и пак бързо тръгна, но към другия, срещуположния край на града, на два километра от своята квартира, към мъничката изкривена паянтова къщица, където живееше под наем Маря Кондратиевна, бившата съседка на Фьодор Павлович, която ходеше в неговата кухня за супа и на която Смердяков пя тогава песните си и й свиреше на китара. Беше продала предишната си къщица и сега живееше с майка си, кажи-речи, в коптор, а болният, почти умиращ Смердяков още след смъртта на Фьодор Павлович се беше преселил у тях. Та при него именно се запъти сега Иван Фьодорович, тласкан от едно внезапно и непобедимо хрумване.

VI. Първата среща със Смердяков

За трети път вече след връщането си от Москва Иван Фьодорович отиваше да говори със Смердяков. За пръв път след катастрофата го видя и говори с него още в деня на пристигането си, после го посети още веднъж подир две седмици. Но след този втори път прекрати срещите си със Смердяков, тъй че сега имаше повече от месец, откак не беше го виждал и не беше чувал почти нищо за него. Тогава Иван Фьодорович се беше върнал от Москва едва на петия ден след смъртта на баща си, така че не завари и ковчега му: погребението беше извършено точно в деня преди неговото пристигане. Причината за закъснението на Иван Фьодорович беше, че Альоша, тъй като не знаеше точно московския му адрес, прибягна за изпращането на телеграмата до Катерина Ивановна, а тя също не знаеше точния адрес и телеграфира на сестра си и леля си с надеждата, че Иван Фьодорович веднага, щом пристигне в Москва, ще ги посети. Но той ги посети едва на четвъртия ден след пристигането си и щом прочете телеграмата, тозчас, разбира се, презглава полетя обратно. Альоша беше първият, когото срещна тук, но като поговори с него, много се учуди, че той дори и не желае да подозира Митя, а направо сочи Смердяков като убиец, нещо, което беше в противоречие с всички други мнения в града ни. Като се видя после с околийския, с прокурора, като научи подробностите по обвинението и ареста, се учуди още повече на Альоша и отдаде мнението му само на изостреното до крайна степен братско чувство и състрадание към Митя, когото, както знаеше Иван, Альоша много обичаше. Тук му е мястото да кажем само две думи веднъж за винаги за чувствата на Иван към брат му Дмитрий Фьодорович: той никак не го обичаше и най-многото да чувствуваше понякога състрадание към него, но и то беше смесено с голямо презрение, което стигаше до погнуса. Митя цял, дори с цялата си фигура, му беше крайно несимпатичен. На любовта на Катерина Ивановна към него Иван гледаше с негодувание. С подсъдимия Митя той обаче се видя също още първия ден след пристигането си и тази среща не само че не намали убеждението му за неговата вина, а дори го засили. Той завари тогава брат си неспокоен, в болезнено вълнение. Митя приказваше много, но беше разсеян и разпилян, говореше много остро, обвиняваше Смердяков и страшно се заплиташе. Най-много говореше пак за същите три хиляди, които покойникът му бил „откраднал“. „Парите са мои, те бяха мои — твърдеше Митя, — дори да бях ги откраднал, щях да съм праз.“ Всички улики, които бяха против него, той почти не оспорваше и ако тълкуваше фактите в своя полза, то пак неясно и объркано — изобщо като че ли дори без никакво желание да се оправдава пред Иван или някой друг, напротив, сърдеше се, гордо пренебрегваше обвиненията, ругаеше и се горещеше. На свидетелството на Григорий за отворената врата само се усмихваше презрително и уверяваше, че „дяволът я е отворил“. Но не можа да даде никакви свързани обяснения за този факт. Той дори успя да засегне в тази първа среща Иван Фьодорович, като му заяви рязко, че не могат да го подозират и разпитват хора, които самите твърдят, че „всичко е позволено“. Изобщо този път беше много недружелюбен с Иван Фьодорович. Веднага след тази среща с Митя Иван Фьодорович се запъти към Смердяков.

Още във влака, докато летеше от Москва насам, той все мислеше за Смердяков и за последния си разговор с него вечерта, в навечерието на отпътуването си. Много неща го смущаваха, много неща му се струваха подозрителни. Но като даваше показанията си пред съдебния следовател, Иван Фьодорович временно премълча този разговор. Всичко отложи до срещата със Смердяков. Той беше тогава в градската болница. Доктор Херценщубе и доктор Варвински, когото Иван Фьодорович срещна в болницата, твърдо отговаряха на настойчивите въпроси на Иван Фьодорович, че епилепсията на Смердяков е несъмнена, и дори се учудиха на въпроса: „Дали не се е престорил в деня на катастрофата?“ Те го осведомиха, че този припадък дори е бил необикновен, продължавал е и се е повтарял няколко дни, тъй че животът на пациента е бил просто в опасност и че чак сега, след взетите мерки, може да се каже с положителност, че болният ще оживее, макар да е твърде възможно (прибави доктор Херценщубе) разсъдъкът му да остане малко повреден „ако не за цял живот, то за доста дълго време“. На нетърпеливия въпрос на Иван Фьодорович, че „значи, сега е луд?“, отговориха, че „такова нещо в пълния смисъл на думата още няма, но се забелязват някои ненормалности“. Иван Фьодорович реши лично да разбере какви са тези ненормалности. В болницата веднага му позволиха свиждане. Смердяков се намираше в отделна стая и лежеше на болнично легло. До него имаше още едно легло, заето от елин изнемощял градски еснафлия, цял подпухнал от водянка, който очевидно утре-други ден щеше да умре; той не можеше да попречи на разговора. Смердяков се ухили недоверчиво, като видя Иван Фьодорович, и в първия момент сякаш дори се смути. Така поне се стори за миг на Иван Фьодорович. Но това беше само за момент, напротив, през цялото останало време Смердяков почти го порази със спокойствието си. От пръв поглед към него Иван Фьодорович се увери окончателно в неговото пълно и извънредно болезнено състояние: беше много изтощен, говореше бавно и сякаш с мъка си обръщаше езика; беше и много измършавял и пожълтял. През всичките двадесетина минути на свиждането се оплакваше от главоболие и болки във всички части на тялото си. Евнушеското му сухо лице сякаш беше станало съвсем мъничко, къдриците на слепоочията му бяха разчорлени, вместо перчема стърчеше само кичурче косици. Но примижалото му и като че намекващо за нещо ляво оченце издаваше предишния Смердяков. „С умен човек да ти е драго да си поприказваш“ — спомни си веднага Иван Фьодорович. Той седна в краката му на едно столче. Смердяков раздвижи с мъка цялото си тяло на леглото, но не заговори пръв, мълчеше и гледаше вече като че не особено любопитно.

Можеш ли да говориш с мене? — попита Иван Фьодорович. — Няма да те изморя много.

— Мога зер — продъвка Смердяков със слаб глас. — Отдавна ли сте благоволили да пристигнете? — притури той снизходително, като да насърчаваше сконфузения посетител.

— Току-що, днес си дойдох… Да ви сърбам попарата тука.

Смердяков въздъхна.

— Какво въздишаш, нали знаеше? — тръгна направо Иван Фьодорович.

Смердяков помълча солидно.

— Че как може да не знам? Отнапред си беше ясно. Само че кой да знае, че тъй ще я подкарат?

— Какво да подкарат? Ти недей да шикалкавиш! Нали предсказа, че щом тръгнеш към избата, ще те тръшне епилепсията? Направо спомена за избата.

— Казахте ли това на разпита? — полюбопитствува спокойно Смердяков.

Иван Фьодорович изведнъж се разсърди.

— Не, още не съм го казал, но ще го кажа непременно. Ти, братко, сега много неща трябва да ми разясниш и да знаеш, гълъбче, че няма да ти позволя да си играеш с мене!

— Че защо ми е мене такава игра, след като във вас е цялото ми упование, единствено като в Господа Бога! — продума Смердяков все така спокойно и само за минутка притвори оченца.

— Преди всичко — започна Иван Фьодорович — знам, че епилепсията не може да се предскаже. Питал съм, ти недей да шикалкавиш. Денят и часът не могат да се предскажат. Как тогава ти предсказа и деня, и часа, че дори и за избата? Как можеше да знаеш предварително, че ще паднеш точно в тази изба, ако не си се престорил нарочно, че припадаш?

— И без това ми се налагаше да ходя в избата, дори по няколко пъти на ден — провлечено отвърна Смердяков. — Точно така преди една година полетях от тавана. Тъй си е то, че епилепсията не може да се предскаже отпреди с деня и часа, но винаги може да се има предчувствие.

— А ти предсказа деня и часа!

— Относно моята епилепсия осведомете се най-добре, господине, от тукашните доктори: истинска ли е била, или неистинска, а аз няма какво повече да ви говоря по този въпрос.

— А избата? Избата как я предвиди?

— Пак тази изба! Тогава, като влязох в тази изба, изпаднах в страх и усъмнение; повечето в страх, щото се бях лишил от вас и вече от никого не чаках защита в целия свят. Слизам тогава в същата тази изба и си мисля: „Ей сега ще дойде, ей сега ще ме тръшне, ще се строполя ли, или не?“, и от самото това съмнение изведнъж ме стисна през гърлото същата тази неизбежна спазма… и полетях надолу. Всичко това и целия наш предишен разговор с вас, преди този ден вечерта при вратата, когато ви съобщих тогава страха си и за избата — всичко това открих най-подробно на господин доктор Херценщубе и на следователя Николай Парфьонович и те записаха всичко в протокола. А тукашният доктор господин Варвински точно така особено настоя пред всички тях, че именно затова, от мисълта е станало, тоест от същата тази мнителност, че „ето, значи, ще падна ли, или няма да падна?“ И тя току ме хвана. Така го записаха, че непременно така е трябвало да стане, тоест само от едничкия мой страх.

Като изговори това, Смердяков, сякаш измъчен от умора, дълбоко си пое дъх.

— Значи, ти вече си съобщил това в показанията си? — попита малко изненадан Иван Фьодорович. Той искаше да го сплаши именно с това, че ще съобщи за тогавашния им разговор, а излезе, че онзи вече сам всичко е съобщил.

— От какво да се страхувам? Нека запишат цялата същинска истина — издума твърдо Смердяков.

— И за нашия разговор с тебе при вратата всичко дума по дума ли разправи?

— Не, не чак всичко дума по дума.

— Ами дето умееш да се правиш, че припадаш, както ми се похвали тогава, също ли каза?

— Не, това също не го казах.

— Кажи ми сега, защо ме изпращаше ти мене тогава в Чермашня?

— Страх ме беше, че ще заминете за Москва, все пак Чермашня е по-близо.

— Лъжеш, ти сам ме подканяше да замина: заминете, каза, бягайте от греха!

— Аз тогава ви го казах само поради дружбата си към вас и поради сърдечната си преданост, понеже предчувствувах беда в къщи, и от жал. Само себе си жалех повече от вас. Затова ви казах: бягайте от греха, та да разберете, че в къщи ще става лошо и да останете да защитите родителя си.

— Та да го беше казал по-направо, дръвнико! — избухна изведнъж Иван Фьодорович.

— Че как можех тогава да ви го кажа по-направо? Само страхът ме подтикваше тогава, пък и вие можеше да се разсърдите. Аз, разбира се, можех да се опасявам да не би Дмитрий Фьодорович да направи някакъв скандал и да отмъкне същите онези пари, тъй като тях ги смяташе все едно свои, а то кой да знае, че с такова убийство ще се свърши? Мислех, че той просто само ще задигне тези три хиляди рубли, дето бяха под дюшека на господаря в пакета, а той да вземе да убие. Откъде и вие да го предвидите, господарю?

— Щом сам казваш, че не е било възможно да се предвиди, как можех аз да се сетя и да остана? Какво ме объркваш? — продума замислен Иван Фьодорович.

— Ами по това можехте да се досетите, дето ви насочвах към Чермашня вместо тая Москва.

— Че как да се досетя!

Смердяков изглеждаше много уморен и пак помълча около минута.

— От самото това можехте да се досетите, че щом ви отклонявам от Москва към Чермашня, значи, желая вашето най-близко присъствие тук, защото Москва е далеко, а Дмитрий Фьодорович като знае, че сте близо, няма да е толкова куражлия. Пък и мене щяхте да можете с по-голяма бързина в случай на нещо да пристигнете и да ме защитите, защото при това аз лично ви посочих болестта на Григорий Василиевич, а и също, че ме е страх от епилепсия. А като ви обясних онези почуквания, с които можеше да се влезе при покойния, и че те всичките са известни чрез мене на Дмитрий Фьодорович, мислех, че вие тогава вече сам ще се досетите, че той непременно ще извърши нещо, и не в Чермашня, ами изобщо да си останете тук.

„Говори съвсем свързано — помисли си Иван Фьодорович, — макар и да мънка; за какво разстройство на способностите говори Херценщубе?“

— Хитруваш ти, дявол да те вземе! — извика ядосан той.

— Пък аз, да си призная, помислих тогава, че вие вече съвсем сте се досетили — отговори най-простодушно Смердяков.

— Да бях се досетил, щях да остана! — извика Иван Фьодорович, отново пламнал.

— Е, пък аз мислех, че вие сте се досетили за всичко и заминавате колкото се може по-бързо само от греха да избягате, само за да избягате някъде, да се спасите от страха.

— Ти си мислел, че всички са страхливци като тебе, а?

— Простете ми, помислих, че и вие сте като мене.

— Разбира се, трябваше да се досетя — вълнуваше се Иван, — пък се и досещах за нещо мръсно от твоя страна… Само че ти лъжеш, пак лъжеш — извика той, като си спомни веднага. — Помниш ли как дойде тогава до кабриолета и ми каза: „С умен човек да ти е драго да поговориш“. Значи, радваш се, че заминавам, щом ме похвали, а?

Смердяков въздъхна още веднъж и после още веднъж. На лицето му сякаш изби лека руменина.

— Ако съм се радвал — издума той, позадъхвайки се, — то е било само дето се съгласихте не в Москва, ами в Чермашня. Щото все е по-близко; само че онези думи не ви ги казах тогава за похвала, ами за укор. Не сте го разбрали вие това.

— За какъв укор?

— Ами затова, че макар да предчувствувате такава беда, оставяте собствения си родител и нас не искате да ни защитите, щото мене за тези три хиляди винаги можеха да ме привлекат под отговорност, че аз съм ги откраднал.

— Дявол да те вземе! — изруга пак Иван. — Чакай: ти за знаците, за тия почуквания, съобщи ли на следователя и на прокурора?

— Съобщих всичко както си е.

Иван Фьодорович пак се учуди в себе си.

— Ако съм помислил тогава за нещо — започна той пак, — то единствено за някаква мръсотия от твоя страна. Дмитрий можеше да убие, но да открадне — тогава не съм вярвал… А от твоя страна очаквах всякаква мерзост. Ти самият ми каза, че умееш да се преструваш, че те е хванала епилепсията, защо ми го каза?

— Само поради моето простодушие. Пък и никога в живота си не съм се преструвал, че ме е хванала епилепсията, а го казах само колкото да се изфукам пред вас. Чиста глупост. Обичах ви тогава много и си говорех от сърце.

— Брат ми направо тебе обвинява, че ти си убил баща ми и си откраднал парите.

— Че какво друго му остава? — горчиво се усмихна Смердяков. — Пък и кой ще му повярва след всичките онези улики? Та Григорий Василиевич е видял вратата отворена, какво повече? Няма що, Бог да му е на помощ! Трепери да се спаси…

Той спокойно помълча и изведнъж, сякаш досетил се за нещо, добави:

— Ами на, и това ако щете: той иска да стовари върху мене, че е моя работа — това вече съм го чувал, — но да речем, че наистина съм бил майстор да се преструвам. Уж ме хваща епилепсията: е, щях ли да ви кажа отпреди, че умея да се преструвам, ако наистина съм имал тогава някакъв замисъл против вашия родител? Ако съм замислил вече такова убийство, може ли да съм толкова глупав, че отнапред да кажа такава една улика против себе си и при това на родния му син, моля ви се! Прилича ли ви на вероятно това? Такова нещо да може да бъде — не, напротив, никога. Ето, сега този разговор с вас не го слуша никой освен самото това провидение, пък ако бихте го съобщили на прокурора и на Николай Парфьонович, бихте могли в края на краищата да ме защитите с него: защото какъв ще е тоя злодеец, щом първоначално е толкова простодушен? Всички много добре могат да разберат това.

— Слушай — стана от мястото си Иван Фьодорович, стъписан от последния довод на Смердяков, и прекъсна разговора, — изобщо не те подозирам и дори смятам за смешно да те обвинявам… напротив, благодарен съм ти, че ме успокои. Сега си отивам, но пак ще намина. Засега сбогом, гледай да оздравееш. Имаш ли нужда от нещо?

— Благодарен съм от всичко. Марфа Игнатиевна не ме забравя и ми спомага за всичко, ако ми трябва нещо, поради предишната си доброта. Всекидневно ме навестяват добри хора.

— Довиждане. Аз впрочем няма да кажа за това, че умееш да се преструваш… пък и тебе те съветвам да не казваш — изрече изведнъж, кой знае защо, Иван.

— Разбирам много добре. А щом вие няма да го кажете, тогава и аз няма да съобщя целия ни разговор тогава при вратата.

В този момент се случи така, че Иван Фьодорович веднага излезе и чак след като беше извървял вече десетина крачки по коридора, внезапно почувствува, че в последната фраза на Смердяков имаше някакъв обиден смисъл. Той понечи да се върне, но това му хрумна само за миг и като си каза: „Глупости!“ — той бързо излезе от болницата. Най-важното беше, че се чувствуваше наистина успокоен, и то именно от обстоятелството, че е виновен не Смердяков, а брат му Митя, макар че би трябвало да е обратното. Защо беше така — не искаше тогава да се задълбочава, дори чувствуваше отвращение да се рови в чувствата си. Щеше му се като че ли час по-скоро да забрави нещо. После, през следните няколко дни, той вече напълно се увери във вината на Митя, когато по-отблизо и по-основно се запозна с всички улики, които утежняваха положението му. Имаше показания на най-нищожни хора, но почти потресающи, например на Феня и майка й. За Перхотин, за кръчмата, за дюкяна на Плотников, за свидетелите в Мокрое да не говорим. Положението се влошаваше най-вече от подробностите. Съобщението за тайните „почуквания“ порази следователя и прокурора почти в същата степен, както и показанието на Григорий за отворената врата. На запитването на Иван Фьодорович жената на Григорий Марфа Игнатиевна му заяви направо, че Смердяков лежал цялата нощ у тях зад преградката, „няма и три крачки от нашто легло“, и че макар самата тя да спяла дълбоко, но много пъти се събуждала, чувайки го как стене: „През цялото време стенеше, непрекъснато стенеше.“ Като поговори с Херценщубе и му съобщи съмнението си, че Смердяков съвсем не му изглежда побъркан, а само изтощен, с това само предизвика една тънка усмивчица у стареца. „Ами знаете ли с какво се занимава той сега — попита той Иван Фьодорович. — Учи наизуст френските вокабули: под възглавницата му има тетрадка и някой е написал френски думи с руски букви, хе, хе, хе!“ Иван Фьодорович отхвърли най-после всички съмнения. За брат си Дмитрий вече не можеше да помисли без отвращение. Все пак едно нещо беше странно: че Альоша упорито продължаваше да държи на това, че не Дмитрий е убил, а „по всяка вероятност“ Смердяков. Иван чувствуваше винаги, че мнението на Альоша много означава за него и затова сега много недоумяваше. Странно беше и това, че Альоша не правеше опити да говори с него за Митя и не започваше пръв никога, а само отговаряше на въпросите на Иван. И това забеляза много добре Иван Фьодорович. Впрочем по това време беше твърде отвлечен от едно съвсем странично обстоятелство: като пристигна от Москва, той още в първите дни изцяло и безвъзвратно се отдаде на пламенната си и безумна страст към Катерина Ивановна. Не е тук мястото да започвам за тази нова страст на Иван Фьодорович, която се отрази после върху целия му живот: всичко това би могло да послужи за канава вече на друг разказ, на друг роман, който дори не знам дали ще предприема някога. Но все пак не мога да не кажа тук, че когато Иван Фьодорович, както описах вече, вървеше през нощта с Альоша след излизането им от стаята на Катерина Ивановна и му каза: „Тя не ме интересува“ — той страшно лъжеше в тази минута: той безумно я обичаше, макар да беше истина и това, че понякога я мразеше дотам, че можеше дори да я убие. Тук се събираха много причини: издъно потресена от случая с Митя, тя се хвърли към възвърналия се при нея Иван Фьодорович като към някакъв свой спасител. Тя беше обидена, оскърбена, унизена в чувствата си. И ето яви се пак човекът, който и по-рано така я беше обичал — о, тя знаеше много добре това — и чийто ум и сърце винаги беше поставяла толкова високо. Но строгата девойка не се отдаде цяла в жертва въпреки всичката Карамазовска неудържимост на желанията на своя възлюбен и всичкото му обаяние върху нея. В същото време я измъчваше непрекъснато разкаяние, че е изневерила на Митя, и в тежките минути на разправии с Иван (а те бяха много) направо му го казваше. Това именно той нарече в разговора с Альоша „лъжа върху лъжа“. Тук, разбира се, имаше наистина много лъжа и това най-много дразнеше Иван Фьодорович… но за всичко това после. С една дума, за известно време почти забрави Смердяков. И все пак две седмици подир първото си посещение при него пак почнаха да го мъчат все същите странни мисли както по-рано. Достатъчно е да се каже, че той почна непрекъснато да се пита защо тогава, последната нощ в къщата на Фьодор Павлович преди заминаването си, беше слизал тихичко като крадец по стълбите, за да се ослуша какво прави баща му долу. Защо по-късно си спомняше това с отвращение, защо на другия ден сутринта по пътя изведнъж го обзе мъка, а когато стигна до Москва, си каза: „Аз съм подлец!“ И ето сега веднъж му хрумна, че заради всичките тези мъчителни мисли може би е готов да забрави дори Катерина Ивановна, толкова силно го овладяха те пак внезапно! И точно когато си помисли това, срещна Альоша на улицата. Спря го веднага и изведнъж му зададе въпроса:

— Помниш ли, когато след обяда Дмитрий се втурна в къщи и би тате, а аз после ти казах на двора, че си запазвам „правото да желая“ — кажи, помисли ли си тогава, че желая смъртта на баща ни, или не?

— Помислих го — отговори тихо Альоша.

— Впрочем така си и беше, няма в същност какво да си се досетил. Но не ти ли мина през ум тогава и това, че аз желая именно „единият гад да изяде другата гадина“, тоест именно Дмитрий да убие тате, и то час по-скоро… и че и аз самият дори не бих отказал да съдействувам?

Альоша леко побледня и гледаше мълчаливо брат си в очите.

— Кажи де! — извика Иван. — Страшно много искам да знам какво си помислил тогава. Трябва ми: истината, истината! — Той тежко си пое дъх и загледа Альоша с някаква предварителна злоба.

— Прости ми, и това си помислих тогава — пошепна Альоша и млъкна, без да прибави нито едно „смекчаващо обстоятелство“.

— Благодаря! — отсече Иван, заряза Альоша и си тръгна бързо. Оттогава Альоша забеляза, че брат му Иван почна рязко да страни от него и дори сякаш го беше намразил, така че после и самият той вече престана да ходи при него. Но в същата минута, веднага след онази среща с него, Иван Фьодорович, без да си отива в къщи, изведнъж се запъти към Смердяков.

VII. Второто посещение при Смердяков

По това време Смердяков вече беше се изписал от болницата. Иван Фьодорович знаеше новата му квартира: именно в оная разкривена дървена къщица с две стаи, разделени от коридор. В едната стая се беше настанила Маря Кондратиевна с майка си, а в другата, отделно — Смердяков. Бог знае при какви условия се беше заселил у тях: безплатно ли живееше, или срещу заплащане? По-късно се реши, че се е заселил у тях като годеник на Маря Кондратиевна и че засега живее безплатно. И майката, и дъщерята много го уважаваха и гледаха на него като на по-висш човек от тях. Като почука и му отвориха, Иван Фьодорович влезе в коридора и упътен от Маря Кондратиевна, мина направо вляво в „гостната стая“, заемана от Смердяков. В тази стая имаше печка с гледжосани тухли и беше много топло. Стените бяха със сини тапети, наистина доста изпокъсани, а под тях, в пукнатините, гъмжаха огромно количество хлебарки, та се чуваше непрекъснато шумолене. Мебелировката беше мизерна: две пейки покрай двете стени и два стола до масата. А масата, макар и обикновена дървена, беше постлана с покривка на розови шарки. На двете малки прозорчета имаше по една саксия с гергини. В ъгъла — иконостас с икони. На масата стоеше малко, доста очукано медно самоварче и поднос с две чашки. Но Смердяков вече беше пил чай и самоварът беше угаснал… Самият той седеше на пейката до масата, гледаше в една тетрадка и дращеше нещо с перодръжка. До него имаше шишенце с мастило, както и нисък чугунен свещник, но впрочем със спермацетова свещица. Иван Фьодорович веднага разбра по лицето на Смердяков, че той се е съвзел напълно от болестта. Лицето му беше по-свежо, по-пълно, перчемчето му бухнало, косите на слепоочията му — пригладени. Беше облечен в пъстър памучен халат, но много вехт и доста изтъркан. На носа му имаше очила, с каквито Иван Фьодорович досега не беше го виждал. Това незначително обстоятелство като че дори двойно ядоса Иван Фьодорович: „Такава твар, пък и с очила!“ Смердяков бавно вдигна глава и внимателно изгледа влезлия през очилата; после ги сне мълчаливо и се понадигна от пейката, но някак не дотам почтително, дори някак лениво, единствено за да спази само най-необходимата учтивост, без каквато все пак почти не може. Всичко това мигом мина през ума на Иван, той изведнъж обхвана и забеляза всичко това, а главно — погледа на Смердяков, явно злобен, неприветлив и дори високомерен: „какво, един вид, се мъкнеш, нали се наговорихме за всичко, защо си дошъл пак?“ Иван Фьодорович едва се сдържа:

— Горещо е при тебе — каза той, още прав, и разкопча палтото си.

— Съблечете се — позволи Смердяков.

Иван Фьодорович се съблече и хвърли палтото на пейката, взе единия стол с разтреперани ръце, бързо го премести до масата и седна. Смердяков успя да седне на пейката си преди него.

— Най-напред, сами ли сме? — строго и рязко попита Иван Фьодорович. — Няма ли да ни чуят оттатък?

— Никой нищо няма да чуе. Сам видяхте — коридор.

— Слушай, драги: какво ми изтърси тогава, като излизах от болницата, че ако си мълча за умението ти да разиграваш припадъци, и ти си нямало да съобщиш на следователя всичко за нашия разговор с тебе на вратата? Какво е това всичко? Какво разбираш под това? Заплашваше ли ме, а? Да не би да съм в някакъв съюз с тебе, да не би да ме е страх от тебе?

Иван Фьодорович изрече това съвсем разярен, като даваше да се разбере, явно и нарочно, че презира всякакви заобикалки и тактики и играе с открити карти. Очите на Смердяков блеснаха злобно, лявото му оченце замига и той веднага, макар сдържано и отмерено според обичая си, даде своя отговор: „Искаш, значи, открито, ето ти тогава съвсем открито.“

— А че ей това разбирах тогава и затуй го издумах, че вие, като знаехте отнапред за убийството на собствения ви родител, го оставихте тогава за жертва и за да не кажат после хората нещо лошо за вашите чувства, а може би и за нещо друго още — ето това обещах тогава да не издавам на началството.

Макар че Смердяков изрече това бавно и явно сдържайки се, но вече и в гласа му дори се усети нещо твърдо и настойчиво, злобно и нагло-предизвикателно. Дръзко се втренчи той в Иван Фьодорович, а на него в първата минута чак му притъмня пред очите.

— Как? Какво? Ти с ума ли си, или не?

— Аз съм напълно с ума си.

— Че мигар съм знаел тогава за убийството? — извика най-после Иван Фьодорович и силно удари с юмрук по масата. — Какво значи „и за нещо друго още“? — казвай, подлец!

Смердяков мълчеше и с все същия нагъл поглед продължаваше да разглежда Иван Фьодорович.

— Казвай, смрадлив шмекер, за какво „нещо друго“? — развика се той.

— А за това „нещо друго“ имах предвид тогава, че и вие самият комай твърде желаехте тогава смъртта на баща си.

Иван Фьодорович скочи и с всичка сила го удари с юмрук в рамото, така, че онзи се люшна към стената. В един миг цялото му лице се обля в сълзи и като проговори: „Срамота е, господине, да биете слаб човек!“, той изведнъж си закри очите с памучната си кърпа на сини квадрати, съвсем замърсена, и се заля в тих, сълзлив плач. Измина около минута.

— Стига! Престани! — каза най-после заповеднически Иван Фьодорович, като седна пак на стола. — Не ме изкарвай от търпение.

Смердяков отлепи кърпичката от очите си. Всяка чертица на неговото сбръчкано лице изразяваше току-що понесената обида.

— Значи, ти, подлецо, си помислил тогава, че аз заедно с Дмитрий искам да убия баща си?

— Ваште тогавашни мисли не можех да зная — издума обидено Смердяков — и затова ви спрях, когато влизахте, за да ви изпитам по същия този параграф.

— Кое да изпиташ? Кое?

— А че именно самото това обстоятелство: ще ли ви се, или не ви се ще родителят ви да бъде час по-скоро убит!

Най-възмутителен за Иван Фьодорович беше този настойчив нахален тон, от който Смердяков упорито не искаше да се откаже.

— Ти си го убил! — викна той изведнъж.

Смердяков се усмихна презрително.

— Че не съм го убил аз, това вие самият знаете най-точно. И аз мислех, че умен човек няма защо повече да говори за това.

— Но защо, защо тогава се е явило у тебе такова подозрение спрямо мене?

— Както вече ви е известно, единствено от страх. Защото тогава бях в такова положение, че разтреперан от страх, подозирах всички. И вас също рекох да изпитам, щото, мисля си, ако и вие желаете същото това, което и братлето ви, край тогава на тази цялата работа, а аз ще загина покрай всичко това като муха.

— Слушай, преди две седмици друго говореше.

— Това същото имах предвид и в болницата, когато говорех с вас, само дето мислех, че вие и без много приказки ще разберете и прям разговор самият вие не желаете, като най-умен човек!

— Виж ти! Но отговаряй, отговаряй, настоявам: защо именно, как именно съм могъл да събудя тогава в твоята подла душа такова долно за мен подозрение?

— Да убиете — това вие самият не сте могли по никой начин, пък и не сте искали, но да искате някой друг да го убие, това го искахте.

— И как спокойно, как спокойно говори! Че отде накъде ще искам, за какъв дявол ми е дотрябвало да искам?

— Как така за какъв дявол? Ами наследството? — злобно и някак дори отмъстително подхвана Смердяков. — Че на вас тогаз, след смъртта на родителя ви, на всеки от тримата братя можеше да се паднат близо четиридесет хиляди на човек, а може би и отгоре, пък ако се оженеше тогава Фьодор Павлович за същата тази госпожа Аграфена Александровна, тя веднага след венчавката щеше да прехвърли целия капитал на свое име, защото тя хич не е глупава, тъй че за вас, тримата братя, и две рубли нямаше да останат от родителя ви. А колко ги делеше тогава от венчавка? На косъм бяха: стига тази госпожа тъй само да си мръднеше кутренцето пред него, и той начаса щеше да се затири подире й в църквата с изплезен език.

Иван Фьодорович се сдържаше с мъка.

— Добре — изрече най-после той, — виждаш, че не скочих, не те пребих, не те убих. Казвай по-нататък: значи, според теб съм разчитал за това на брат си Дмитрий, на него съм се надявал?

— Че как да не се надявате на него; като убие, ще се лиши тогава от всички дворянски права, от чинове и имущество и ще отиде на заточение. И значи тогава неговата част от родителя ви ще остане за вас с брат ви Алексей Фьодорович, поравно, тоест вече не по четиридесет, а по шестдесет хиляди щяха да се паднат на всеки. Непременно тогава сте разчитали на Дмитрий Фьодорович.

— Ей, че те търпя аз тебе! Слушай, негоднико: дори да съм разчитал тогава на някого, то, разбира се, на тебе, а не на Дмитрий и заклевам се, предчувствувах дори от твоя страна някоя мръсотия… тогава… помня впечатлението си!

— И аз също помислих тогава за минутка, че и на мене също разчитате — ухили се подигравателно Смердяков, — тъй че със самото това още повече се изобличихте тогава пред мене, защото, ако сте предчувствували нещо за мене и в същото време заминахте, значи, с това същото като да сте ми казали: можеш да убиеш родителя ми, няма да преча.

— Подлец! Така си разбрал ти!

— А всичко туй все заради същата Чермашня. Моля ви се! Готвите се да заминете за Москва и на всичките молби на родителя си да заминете за Чермашня отказахте! А само поради една моя глупава дума изведнъж се съгласихте! И защо ви трябваше тогаз да се съгласявате за тая Чермашня? Щом не тръгнахте за Москва, а заминахте за Чермашня без причина, само поради една моя дума, значи, очаквали сте нещо от мене.

— Не, кълна се, не! — изкрещя, скърцайки зъби, Иван.

— Как не? Следваше се, напротив, за тези мои тогавашни думи, вие, син на родителя си, най-напред да ме обадите в участъка и да ме набиете… най-малкото по мутрата още там, на място, да ме ударите, а вие, моля ви се, напротив, без ни най-малко да се разсърдите, начаса дружелюбно изпълнявате точно според моята извънредно глупава приказка и заминавате, което беше вече съвсем глупаво, щото вие трябваше да останете, за да пазите живота на родителя си… Как можех да не направя тогаз заключението?

Иван седеше навъсен, конвулсивно опрял юмруци в коленете си.

— Да, жалко, че не те ударих по мутрата — горчиво се усмихна той. — Не можех да те влача в участъка: кой щеше да ми повярва и какво бих могъл да посоча, докато мутрата… ах, жалко, че не се сетих: макар да е забранен боят по мутрата, но щях да я направя твоята на пестил.

Смердяков го гледаше почти с наслада.

— В обикновените случаи на живота — продума той с онзи самодоволно-доктринерски тон, с който спореше на времето с Григорий Василиевич за вярата и го дразнеше, изправен до масата на Фьодор Павлович, — в обикновените случаи на живота боят по мутрата сега наистина е забранен по закон и всички престанаха да бият, но в отличителните случаи на живота не само у нас, а и по целия свят, ако ще и в най-пълната французка република, все едно, продължават да бият както при Адам и Ева, пък и никога няма да престанат да бият, а вие и в отличителния случай тогава не посмяхте.

— За какво учиш французките вокабули? — кимна Иван към тетрадката, която беше на масата.

— Че защо да не ги уча, та да способствувам с това на образованието си, с мисълта, че и мене някога може да ми се случи да бъда в онез щастливи места на Европа.

— Слушай, изверг — засвятка с очи Иван и цял се затресе, — не ме е страх от твоите обвинения, каквито щеш показания дай за мене, и ако не те пребих ей сега, то е само защото те подозирам в това престъпление и ще те дам под съд. Аз ще те разкрия!

— А според мене по-добре си мълчете. Щото какво можете да кажете против мене при абсолютната ми невинност и кой ще ви повярва? Но ако почнете, и аз всичко ще разправя, щото как може да не се защитя?

— Ти мислиш, че сега ме е страх от теб?

— И да не повярват в съда на всички тези думи, които сега ви говорих, но публиката ще повярва и ще е срамно за вас.

— Това значи пак, че „с умен човек да ти е драго да поговориш“, а? — скръцна със зъби Иван.

— Този път уцелихте. Хайде, умната.

Иван Фьодорович стана, цял разтреперан от негодувание, облече си палтото и без да отговаря повече на Смердяков, дори без да го погледне, излезе бързо от стаята. Прохладният вечерен въздух го освежи. Луната ярко грееше на небето. Страшен кошмар от мисли и чувства кипеше в душата му. „Да отида веднага да издам Смердяков? Но какво ще издам: той все пак е невинен. Той, напротив, ще ме обвини мене. В същност защо заминах тогава за Чермашня? Защо, защо? — питаше Иван Фьодорович. — Да, разбира се, аз очаквах нещо и той е прав…“ — И той за стотен път си спомни как последната нощ у баща си беше подслушвал от стълбите какво прави той, но сега вече си го опомни с такова страдание, че чак се закова на място като пронизан: „Да, това чаках тогава, истина е! Аз исках, аз именно исках убийството! Исках ли убийството, исках ли?… Трябва да убия Смердяков!… Ако не смея сега да убия Смердяков, не заслужава да живея!…“ Иван Фьодорович, без да се прибира в къщи, отиде тогава право у Катерина Ивановна и я изплаши с появата си: беше като безумен. Разправи й целия си разговор със Смердяков, дума по дума. Не можеше да се успокои, колкото и да го убеждаваше тя, ходеше непрестанно из стаята и говореше отривисто, странно. Най-после седна, облегна се на масата, подпря си главата с двете ръце и изрече странен афоризъм:

— Ако беше убил не Дмитрий, а Смердяков, разбира се, тогава съм солидарен с него, защото го подбуждах. Дали съм го подбуждал — не знам още. Но ако той е убиецът, а не Дмитрий, разбира се, убиец съм и аз.

Като изслуша това, Катерина Ивановна стана мълчаливо от мястото си, отиде при писалището си, отвори една кутия, която стоеше там, извади някакъв лист и го сложи пред Иван. Този лист беше същият онзи документ, за който Иван Фьодорович заяви после на Альоша като за „математическо доказателство“, че братът Дмитрий е убил баща им. Това беше писмо, писано от Митя в пияно състояние до Катерина Ивановна същата онази вечер, когато той се срещна на полето с Альоша, който отиваше в манастира след сцената в дома на Катерина Ивановна, когато я оскърби Грушенка. Тогава, като се раздели с Альоша, Митя изтича до Грушенка; не се знае дали я беше заварил, но през нощта се озова в кръчмата „Столичен град“, където се напи здравата. Пиян, той поиска перодръжка и хартия и драсна един важен документ против себе си. Това беше екзалтирано, многоречиво и несвързано писмо, именно „пиянско“. Също както ако пиян човек, като се върне в къщи, почне да разправя извънредно разпалено на жена си или на някого от домашните как сега го били оскърбили, какъв подлец бал този, който го оскърбил, а той самият, напротив, колко прекрасен човек е и как ще му даде да се разбере на онзи подлец — и всичко това дълго, дълго, несвързано и възбудено, с удари по масата, с пиянски сълзи. Листът, който му дадоха в кръчмата за писмото, беше мръсно парче от обикновена хартия за писане, лошо качество, и от другата му страна беше написана някаква сметка. Очевидно за пиянското многоглаголствуване мястото не беше стигнало и Митя беше изписал не само всичките полета, но дори последните редове бяха написани напреко през предишните. Писмото имаше следното съдържание:

Когато Иван прочете „документа“, съвсем се увери. Значи, убил е брат му, а не Смердяков. Щом не е Смердяков, значи, не е и той, Иван. Това писмо изведнъж доби в очите му математически смисъл. Никакви съмнения повече не можеше да има за него във виновността на Митя. Между другото никога не беше му хрумвало подозрението, че Митя може да е извършил убийството заедно със Смердяков, пък това не се и връзваше с фактите. Иван беше напълно успокоен. На другата сутрин само с презрение си спомняше за Смердяков и за подигравките му. След няколко дни дори се чудеше как е могъл толкова мъчително да се засяга от подозренията му. Той реши да го презре и да го забрави. Така мина месец. Той вече никого не разпитваше за Смердяков, но дочу на два пъти, че бил много болен и не бил с ума си. „Ще свърши с лудост“ — каза веднъж за него младият лекар Варвински и Иван запомни това. През последната седмица на този месец самият Иван започна да се чувствува много зле. Той вече беше ходил да се съветва с пристигналия малко преди процеса доктор от Москва, повикан от Катерина Ивановна. И именно по това време отношенията му с Катерина Ивановна се изостриха до немай-къде. Те бяха някакви влюбени врагове. Връщанията на Катерина Ивановна към Митя, мигновени, но силни, докарваха вече Иван до пълен бяс. Странно, че до последната сцена у Катерина Ивановна, която описахме, когато я посети пратеният от Митя Альоша, той, Иван, не бе чувал от нея нито веднъж през целия този месец съмнения за виновността на Митя, въпреки всичките й „връщания“ към него, които толкова мразеше. Забележително е и това, че той, усещайки, че мрази Митя от ден на ден все повече и повече, разбираше в същото време, че не го мрази заради „връщанията“ на Катя към него, а именно заради това, че е убил баща им! Той чувствуваше това и го съзнаваше напълно. И все пак десет дни преди съда отиде при Митя и му предложи план за бягство — план очевидно отдавна замислен. Тук освен главната причина, която го беше подбудила към такава крачка, имаше вина и една незараснала в сърцето му драскотина от една думичка на Смердяков, че за него, за Иван, било изгодно да обвинят брат му, защото сумата на наследството от баща им ще се увеличи тогава за тях с Альоша от четиридесет на шестдесет хиляди. Той реши да пожертвува тридесет хиляди от собствените си пари, за да уреди бягството на Митя. На връщане от него тогава беше страшно тъжен и смутен: изведнъж взе да чувствува, че иска бягството не само за да пожертвува тридесет хиляди за него и да излекува драскотината, а и за нещо друго. „Дали не защото и аз в душата си съм същият убиец?“ — питаше се той. Нещо далечно, но парливо прояждаше душата му. Най-вече, през целия този месец страшно страдаше гордостта му, но за това после… Като докосна звънеца на квартирата си след разговора с Альоша, но реши изведнъж да отиде при Смердяков, Иван Фьодорович се покоряваше на едно особено, внезапно кипнало в гърдите му негодувание. Той изведнъж си спомни как Катерина Ивановна преди малко му беше викнала пред Альоша: „Ти, само ти ме увери, че той (тоест Митя) е убиецът!“ Щом си спомни това, Иван просто се вцепени: никога през живота си не беше я уверявал, че убиецът е Митя, напротив, дори себе си подозираше пред нея тогава, когато се върна от Смердяков. Напротив, тя, тя му представи тогава „документа“ и доказа виновността на брат му! И изведнъж сега вика: „Аз лично бях у Смердяков!“ Кога е била? Иван не знаеше нищо за това. Значи, тя съвсем не е тъй уверена във виновността на Митя! И какво можеше да й е казал Смердяков? Какво, какво именно й е казал той? Страшен гняв пламна в сърцето му. Изуми го мисълта, как е могъл преди половин час да остави без внимание тези думи и да не се развика още тогава. Той пусна звънеца и се втурна към Смердяков. „Този път може да го убия“ — помисли си по пътя.

VIII. Трета и последна среща със Смердяков

Още насред пътя му се вдигна остър, сух вятър, същият, какъвто духаше рано сутринта, и заваля ситен, гъст, сух сняг. Снегът падаше на земята, без да лепне по нея, вятърът го въртеше и скоро се изви същинска виелица. В тази част на града, където живееше Смердяков, почти нямаше улични лампи. Иван Фьодорович крачеше през мрака, без да забелязва виелицата, налучквайки инстинктивно пътя. Болеше го главата и слепоочията му мъчително туптяха. В китките на ръцете си усещаше някакви спазми. Малко преди да стигне къщичката на Маря Кондратиевна, Иван Фьодорович изведнъж срещна самотен пияница, нискоръст селяк, облечен в окърпено кожухче, който залиташе, мърмореше си нещо и се караше; и изведнъж преставаше да се кара и подемаше с дрезгав пиянски глас песен:

Той обаче все прекъсваше на този втория ред и пак почваше да ругае някого, после пак изведнъж подкарваше същата песен. Иван Фьодорович отдавна вече чувствуваше страшна омраза към него, без дори да помисли за него, и изведнъж я осъзна. Веднага изпита непреодолимо желание да му стовари отгоре един юмрук. Точно в този миг се изравниха и селякът, като се олюля с всичка сила, изведнъж се блъсна силно в Иван. Той бясно го отблъсна. Селякът отлетя и се свлече като кютук на помръзналата земя, болезнено изстена само веднъж: о-о! — и млъкна. Иван направи крачка към него. Той лежеше възнак, съвсем неподвижно, в безсъзнание. „Ще замръзне!“ — помисли Иван и закрачи пак към Смердяков.

Още в коридора Маря Кондратиевна, която изскочи да отвори със свещ в ръце, му зашепна, че Павел Фьодорович (тоест Смердяков) е много болен и не че лежи, ами като да не е с ума си и дори чая казвал да махнат, не искал да пие.

— Е, какво, буйствува ли? — попита грубо Иван Фьодорович.

— Ами, напротив, съвсем тих, само че не разговаряйте с него много дълго… — помоли Маря Кондратиевна.

Иван Фьодорович отвори вратата и влезе в стаята.

Беше затоплено както предишния път, но в стаята личаха някои промени: една от страничните пейки беше изнесена и на нейно място се беше появил голям, стар кожен диван, имитация на махагон. На него беше постлано легло с доста чисти бели възглавници. На леглото седеше Смердяков с все същия си халат. Масата беше пренесена пред дивана, тъй че в стаята беше станало съвсем тясно. На масата имаше някаква дебела книга с жълта подвързия, но Смердяков не я четеше, той май седеше просто така, без нищо да прави. С дълъг, мълчалив поглед посрещна Иван Фьодорович и като че ли никак не се учуди на идването му. Беше се променил много в лице, много беше отслабнал и пожълтял. Очите му бяха хлътнали, долните клепачи — посинели.

— Че ти наистина си болен? — спря се Иван Фьодорович. — Няма много да те задържа и дори няма да си събличам палтото. Къде да седна?

Той мина на другия край на масата, премести един стол до нея и седна.

— Какво гледаш и мълчиш? Дошъл съм само за един въпрос при тебе и се заклевам, че няма да изляза оттук без отговор: идвала ли е при тебе Катерина Ивановна?

Смердяков помълча доста, като продължаваше да гледа спокойно Иван, но изведнъж махна с ръка и отвърна лице от него.

— Какво? — извика Иван.

— Нищо.

— Как нищо?

— Е, идва, но какво ви влиза в работа. Оставете ме.

— Не, няма да те оставя! Казвай, кога е идвала?

— Хич не помня вече — усмихна се презрително Смердяков и изведнъж пак, обърнал лице към Иван, се втренчи в него с някакъв екзалтирано невиждащ поглед, със същия онзи поглед, с който го гледаше при срещата преди месец.

— Май и вие сте болен, отслабнал сте, на човек не мязате — продума той на Иван.

— Остави моето здраве, говори за каквото те питам…

— А какво са ви пожълтели очите, бялото на очите ви съвсем жълто. Много ли се мъчите, а?

Той се усмихна презрително и изведнъж направо се изсмя.

— Слушай, казах ти, че няма да мръдна оттук без отговор! — извика страшно ядосан Иван.

— Какво току ми досаждате? Какво ме мъчите? — страдалчески издума Смердяков.

— А, по дяволите! Не си ми притрябвал. Отговори ми на въпроса и веднага си отивам.

— Няма какво да ви отговарям! — пак сведе очи Смердяков.

— Уверявам те, че ще те накарам да отговаряш.

— Какво се безпокоите все! — изведнъж се втренчи в него Смердяков, но не с презрение, а вече почти с някаква погнуса. — Затуй, че съдът ще почне утре? Вас нищо не ви заплашва, успокойте се най-после! Вървете си в къщи, легнете си спокойно, не бойте се от нищо.

— Не те разбирам… от какво да се страхувам утре? — възкликна учуден Иван и изведнъж наистина някаква уплаха смрази душата му. Смердяков го измери с очи.

— Не раз-би-ра-те? — провлече той укорно. — Умен човек, пък какви комедии разиграва!

Иван го гледаше мълчаливо. Дори този неочакван тон към него от бившия негов лакей, съвсем някак небивало високомерен, беше необикновен. Такъв тон все пак не му беше държал дори и миналия път.

— Казвам ви, няма защо да се страхувате. Няма да кажа нищо против вас, няма улики. Я, ръцете ви треперят. Какво са ви се разиграли пръстите? Вървете си в къщи, не сте вие убили.

Иван потръпна, спомни си за Альоша.

— Знам, че не съм аз… — измънка той.

— Зна-а-ете ли? — подхвана пак Смердяков.

Иван скочи и го сграбчи за рамото.

— Казвай всичко, гадино! Казвай всичко!

Смердяков никак не се уплаши. Той само прикова очи в него с безумна омраза.

— Тогава пък вие сте убили, щом е така — яростно му прошепна той.

Иван се отпусна на стола, сякаш проумял нещо. Той злобно се усмихна:

— Ти пак за онова ли? За онова, дето миналия път?

— Че и миналия път стояхте пред мене и всичко разбирахте, разбирате го и сега.

— Разбирам само, че си луд.

— Как не ви омръзна. Ето ни на четири очи, защо сега да се баламосваме, защо да разиграваме комедии? Или все още искате да го прехвърлите само върху мене, и то в очите ми? Вие го убихте и вие сте главният убиец, пък аз бях само вашият помощник, слуга, Личарда верни262, и по ваше нареждане извърших таз работа.

— Извършил си? Та нима ти си убил? — изстина Иван. Нещо като че разтърси мозъка му и той цял затрепери в ситни студени тръпки. В този миг вече самият Смердяков учудено го погледна: вероятно най-после го беше слисала искреността в уплахата на Иван.

— Че мигар наистина нищо не сте знаели? — измънка той недоверчиво, усмихнат накриво срещу му.

Иван продължаваше да го гледа, езикът му сякаш залепна.

проехтя изведнъж в главата му.

— Знаеш ли какво: страх ме е, че си сън, че си призрак отпреде ми! — едва проговори той.

— Няма никакъв призрак тука освен нас двама ни и още един трети. Без съмнение, че е тука сега, този третият, намира се помежду двама ни.

— Кой е той? Кой се намира? Кой трети? — продума изплашен Иван Фьодорович, като се оглеждаше наоколо и трескаво търсеше с очи някого из ъглите.

— Тоз трети е Бог, самото онова провидение, то сега е тука с нас, само че го не търсете, няма да го намерите.

— Ти излъга, че си убил! — бясно ревна Иван. — Или си луд, или ме дразниш както миналия път!

Смердяков, както и одеве, все го следеше изпитателно, без да се плаши ни най-малко. Той все още не можеше да победи своята недоверчивост, все още му се струваше, че Иван „всичко знае“, а само така се преструва, та „в очите му да прехвърли всичко върху него“.

— Почакайте — изговори най-после със слаб глас и изведнъж измъкна изпод масата левия си крак и започна да си запретва панталона. Кракът му беше обут с дълъг бял чорап и с чехъл. Без да бърза, Смердяков свали ластика и пъхна пръсти надълбоко в чорапа. Иван Фьодорович го гледаше и изведнъж се разтърси в конвулсивен страх.

— Луд! — извика той и като скочи бързо от мястото си, така се дръпна назад, че си удари гърба в стената и сякаш залепна за нея, цял изопнат неподвижно. Той гледаше в безумен ужас Смердяков. Онзи, без да се смути ни най-малко от уплахата му, все още ровеше в чорапа, като че се мъчеше да напипа и да измъкне с пръсти нещо от него. Най-после го хвана и почна да го измъква. Иван Фьодорович видя, че това са някакви книжа, или някаква пачка книжа. Смердяков я измъкна и я сложи на масата.

— Ето! — тихо каза той.

— Какво? — извика разтреперан Иван.

— Благоволете да погледнете — пак така тихо изрече Смердяков.

Иван направи крачка към масата, взе пакета и почна да го развива, но изведнъж отдръпна пръсти, сякаш беше докоснал някаква отвратителна, страшна гадина.

— А пръстите ви все треперят в спазми — обади се Смердяков и бавно разви хартията. Под обвивката се оказаха три пачки пъстри банкноти от по сто рубли.

— Всички са тука, трите хиляди, можете да не ги броите. Вземете ги — подкани той Иван и кимна към парите.

Иван се отпусна на стола. Той беше блед като платно.

— Ти ме изплаши… с този чорап… — издума той, усмихвайки се някак странно.

— Че мигар наистина, наистина досега не сте знаели? — попита още веднъж Смердяков.

— Не, не знаех. Все мислех, че е Дмитрий. Брате! Брате! Ах! — Той изведнъж се хвана за главата с двете ръце. — Слушай: сам ли го уби? Без брат ми, или с брат ми?

— Само с вас, с вас заедно убих, а Дмитрий Фьодорович си е направо невинен.

— Добре, добре… За мене после. Защо така целият треперя… Дума не мога да продумам.

— Тогава все бяхте смел, „всичко било позволено“, разправяхте, а сега на, как се изплашихте! — пошепна учуден Смердяков. — Не искате ли лимонада, ей сега ще поръчам да ви донесат. Може да ви освежи. Само че най-напред това трябва да се покрие.

И той пак кимна към пакета. Понечи да стане да извика от вратата Маря Кондратиевна, за да направи лимонада и да им донесе, но докато търсеше с какво да покрие парите, за да не ги види тя, извади си най-напред кърпата, но тъй като пак беше много мръсна, взе от масата онази единствена дебела жълта книга, която Иван забеляза, когато влизаше, и затисна парите с нея. Заглавието на книгата беше: „Слово светаго отца нашего Исаака Сирина“. Иван Фьодорович успя машинално да го прочете.

— Не искам лимонада — каза той. — За мене после. Седни и кажи: как го направи? Всичко кажи…

— Да бяхте си свалили поне палтото, че ще заврите.

Иван Фьодорович като че едва сега се сети, смъкна си палтото и го хвърли на пейката, без да стане от стола.

— Казвай, моля ти се, казвай!

Той сякаш замря. Чакаше уверен, че Смердяков сега ще каже всичко.

— Относно това, как стана ли? — въздъхна Смердяков. — По най-естествения маниер стана, според същите онези ваши думи.

— За моите думи после — прекъсна го пак Иван, но вече без да вика както преди, твърдо изговаряйки думите и сякаш с пълно самообладание. — Разкажи само подробно как го извърши. Всичко подред. Не пропускай нищо. Подробностите, главно подробностите. Моля те.

— Вие заминахте, аз паднах тогаз в избата…

— Епилепсия, или се престори?

— То се знае, че се престорих. За всичко се престорих. Слязох спокойно по стълбите чак долу и си легнах спокойно и чак като легнах, се разкрещях. И се мятах, докато ме изнесат.

— Стой! И през цялото време, и после, и в болницата, все си се преструвал?

— Съвсем не. Още на другия ден сутринта, още преди болницата, ме хвана истинска епилепсия и то толкова силна, че от сума години не беше ми се случвала. Два дни бях съвсем в несвяст.

— Добре, добре. Продължавай по-нататък.

— Сложиха ме на онова легло, знаех си, дето е зад преградката, защото Марфа Игнатиевна, колчем съм бил болен, винаги ме е слагала да спя зад същата тази преградка у тях. Тя винаги е била много нежна към мене още от самото ми рождение. През нощта стенех, но тихо. Все очаквах Дмитрий Фьодорович.

— Как го чакаше, да дойде при тебе ли?

— Защо при мене. В къщата го чаках, щото за мене вече нямаше никакво съмнение, че той тази същата нощ ще дойде, щото като се беше лишил от мене и като нямаше никакви сведения, непременно трябваше сам да влезе в къщи през стобора, както знаеше, и да извърши нещо.

— А ако не дойдеше?

— Тогаз нямаше да стане нищо. Без него нямаше да се реша.

— Добре, добре… говори по-разбрано, не бързай, главно — не пропущай нищо!

— Очаквах, че ще убие Фьодор Павлович… Бях сигурен. Щото аз тъй го бях подготвил вече… през последните дни… а главното — онези знаци му станаха известни. При неговата мнителност и ярост, която се беше насъбрала у него през тези дни, той трябваше непременно да влезе в къщата с тия знаци. Непременно. И аз така го очаквах.

— Чакай — прекъсна го Иван, — но ако той беше убил, щеше да вземе парите и да ги отвлече: така трябва да си разсъждавал? Какво щеше да се падне на тебе тогава? Не виждам.

— Че той нямаше да намери никога парите. Аз така го бях научил, че парите са под дюшека. Само че това не беше истина. По-рано бяха в едно ковчеже, тъй беше. А после аз научих Фьодор Павлович, тъй като той единствено на мене в цялото човечество ми се доверяваше, да пренесе същия този пакет с парите в ъгъла зад иконите, щото за там никой няма да се сети, особено ако дойде набързо. Та този пакет стоеше там в ъгъла зад иконите. А под дюшека просто щеше да е смешно да ги държи, ами поне в ковчежето, заключени. А сега тук всички повярваха, че са били под дюшека. Глупаво разсъждение. Така че ако Дмитрий Фьодорович беше извършил същото това убийство, след като не намери нищо, или щеше да избяга колкото се може по-бърже от страх от всяко шумолене, както се случва винаги с убийците, или пък щяха да го арестуват. И тогава можех по всяко време на другия ден или дори още същата нощ да ида и да задигна същите пари зад иконите и всичко щеше да се стовари върху Дмитрий Фьодорович. На това винаги можех да се надявам.

— Е, ами ако не го убиеше, а само го пребиеше?

— Ако не го убиеше, аз, разбира се, нямаше да посмея да взема парите и всичко щеше да отиде напусто. Но имаше и такава възможност, че ще го пребие до безсъзнание и аз в туй време да сваря да ги взема, а после на Фьодор Павлович ще излепартувам, че не друг, а Дмитрий Фьодорович, след като го е пребил, е вдигнал парите.

— Чакай… обърках се. Значи, все пак Дмитрий е убил, а ти си взел само парите?

— Не, не го уби той. Така де, можех и сега да кажа пред вас, че той е убиецът, но не искам да лъжа пред вас, щото… щото, ако вие наистина, както сам виждам, не сте разбрали нищо досегичка и не сте се престрували пред мене, та да прехвърлите върху мене в очите ми явната си вина, то все пак вие сте виновен за всичко, защото знаехте за убийството и ме оставихте да убия, а пък вие самият, макар да знаехте всичко, си заминахте. Затова искам тази вечер това да ви го докажа в очите, че главният убиец в случая сте само вие, пък аз съм само най-неглавният, макар че аз го убих. А вие сте законният убиец!

— Защо, защо аз да съм убиецът? О, Боже! — не издържа най-после Иван, като забрави, че всичко за себе си беше отложил за края на разговора. — Пак тази Чермашня ли? Чакай, кажи, защо ти е трябвало моето съгласие, щом твърдиш, че си взел Чермашня за съгласие? Как ще го обясниш това сега?

— Уверен във вашето съгласие, вече щях да знам, че като се върнете, няма да вдигнете олелия за тези изчезнали три хиляди, ако някак началството беше ме заподозряло мене вместо Дмитрий Фьодорович или в съдружничество с Дмитрий Фьодорович: напротив, щяхте да ме защитите от другите… А като получехте наследството, някога после можеше да ме наградите, в целия ми по-нататъшен живот, щото все пак сте благоволили да получите това наследство чрез мене, тъй като, ако се беше оженил за Аграфена Александровна, щяхте да видите чушки.

— А! Значи, си имал намерение да ме мъчиш и после, цял живот! — скръцна със зъби Иван. — Ами ако аз тогава не бях заминал, а те бях обадил на властите?

— Че какво можехте тогава да обадите? Дето съм ви надумвал да заминете за Чермашня ли? Че това са глупости. Освен това вие след нашия разговор щяхте или да заминете, или да останете. Ако бяхте останали, тогава нямаше да стане нищо, аз щях да си знам, че не искате таз работа, и нямаше да предприемам нищо. А пък щом сте заминали, значи, сте ме успокоили, че няма да посмеете да ме дадете под съд и ще ми опростите тези три хиляди. Пък и после нямаше да можете никак да ме преследвате, щото тогава щях да разправя всичко това пред съда, тоест не че съм откраднал или убил — това нямаше да го кажа, — ами че вие сте ме подсторили да открадна и да убия, само че аз не съм се съгласил. Затова ми трябваше тогава вашето съгласие, та да не можете после с нищо да ме притиснете, щото къде ви са доказателствата, пък аз винаги бих могъл да ви притисна, като разкрия как сте жадували за смъртта на родителя си и, кълна ви се, че цялата публика щеше да повярва на това и щеше да ви е срам за цял живот.

— Значи, така, значи съм жадувал, а? — пак проскърца със зъби Иван.

— Жадувахте несъмнено и с мълчаливото си съгласие ми разрешихте тогава тази работа — твърдо го погледна Смердяков. Той беше много отпаднал и говореше тихо и уморено, но нещо вътрешно и спотаено го възпламеняваше, явно имаше някакви намерения. Иван предчувствуваше това.

— Продължавай по-нататък — каза му той, — продължавай за онази нощ.

— Че какво по-нататък! Лежах, значи, и чувам, като че ли вика господарят. А Григорий Василиевич преди това изведнъж стана и излезе, и изведнъж изкрещя, а после всичко тихо, мрак. Лежа си аз, чакам, сърцето ми тупти, не мога да изтрая. Станах най-после и тръгнах — виждам наляво прозорецът му към градината отворен и тръгнах наляво, за да се ослушам жив ли е там, или не, и чувам, че господарят шари из стаята и охка, значи, жив. Ех, мисля си. Отидох до прозореца, викнах на господаря: „Аз съм!“ А той ми отвръща: „Той беше, той, но избяга.“ Тоест Дмитрий Фьодорович, значи, е бил. „Уби Григорий!“ — „Къде?“ — шепна му. „Там, в ъгъла“ — скочи и също шепне. „Почакайте“ — казвам. Тръгнах към ъгъла да търся и се блъснах при стената в Григорий Василиевич, лежи, целият в кръв, в безсъзнание. Значи, вярно е, че е идвал Дмитрий Фьодорович, хрумна ми тутакси в главата и начаса реших да свършва всичко внезапно, тъй като Григорий Василиевич и да е жив още, но като е в несвяст, засега няма да види нищо. Имаше само един риск, че ще се събуди ненадейно Марфа Игнатиевна. Аз го почувствувах в същата минута, само че тази жажда вече ме беше обхванала цял, та чак дъхът ми се спря. Отидох пак при прозореца на господаря и казвам: „Тук е, дойде, Аграфена Александровна дойде, иска да влезе.“ Просто се разтрепери цял като дете. „Къде тук? Къде?“ — ахка, но още не вярва. „Там, казвам, стои, отключете!“ Гледа ме през прозореца и хем вярва, хем не вярва, а го е страх да отключи, вече и от мене се бои, мисля си. И смешно нещо: изведнъж реших да му изчукам същите онези знаци на прозореца, че уж Грушенка е дошла, пред очите му: на думите като че не вярваше, а щом< изчуках знаците, начаса изтича да отвори вратата. Отвори. Аз рекох да вляза, а той стои, препречил си тялото и не ме пуща. „Къде е тя, къде е тя?“ — гледа ме и трепери. Е, мисля си: щом от мен се бои така — лоша работа. И чак краката ми се подгънаха от страх, че няма да ме пусне в стаята или ще викне, или Марфа Игнатиевна ще дотърчи, или ще стане нещо, не помня вече, сигурно съм пребледнял и аз пред него. Шепна му: „Че там е, там, под прозореца: как така, казвам, да не я виждате?“ — „Ами доведи я де!“ — „Страхува се, казвам, изплашила се от вика, скрила се в храста, идете, викнете я вие, казвам, от кабинета.“ Тича той, отиде до прозореца, постави на него свещта. „Грушенка, вика, Грушенка, тук ли си?“ Вика, а не ще да се покаже от прозореца от страх, щото страшно се уплаши от мене, затова не смееше да се отдалечи от мене. „Че ето я, казвам (отидох до прозореца, цял се подадох навън), ето я в храста, смее ви се, виждате ли я?“ Той изведнъж повярва, просто се затресе, страшно влюбен беше в нея, и цял се надвеси през прозореца. Тогава аз грабнах същото онова чугунено преспапие от масата му, помните ли го, трябва да тежи три фунта, замахнах и изотзад право в темето с ръба. Хич не гъкна. Само се схлузи долу, а аз още веднъж и още веднъж. На третия път усетих, че му пробих черепа. Той току се повали възнак, с лицето нагоре, цялото в кръв. Огледах се: по мене няма кръв, не ме е опръскал, изтрих преспапието, оставих го, където си беше, отидох при иконите, извадих парите от пакета, а пакета хвърлих на пода и онази розова панделка — до него. Слязох в градината, цял треперя. И право при онази ябълка, дето е с хралупа, вие я знаете тази хралупа, а пък аз отдавна й бях хвърлил око, в нея вече имаше парцалче и хартия, бях ги приготвил отдавна; увих цялата сума в хартията, а после в парцала и я напъхах вътре. Така стоя там повече от две седмици, ей тази същата сума, после, чак след като излязох от болницата, я извадих. Върнах се на леглото си; легнах си и мисля в страх: „Ако съвсем е убит Григорий Василиевич, от това може да стане много лошо, пък ако ли не е убит и се свести, ще стане много добре, щото той тогава ще бъде свидетел, че Дмитрий Фьодорович е идвал, а, значи, той го е убил и е отнесъл парите.“ Почнах тогава да стена от съмнение и нетърпение, час по-скоро да събудя Марфа Игнатиевна. Стана тя най-после, рече да дойде при мене, но като видя изведнъж, че го няма Григорий Василиевич, изтърча, и чувам, писна в градината. Е и така нататъка, цялата нощ, аз вече бях успокоен за всичко.

Разказвачът спря. Иван през цялото време го слушаше с гробно мълчание, без да мръдне, без да снема очи от него. А Смердяков, докато разказваше, само нарядко го поглеждаше, а повечето гледаше встрани. Като свърши разказа, той явно сам се развълнува и тежко задиша. По лицето му изби пот. Не можеше обаче да се отгатне разкаяние ли изпитва, или нещо друго.

— Чакай — подхвана, съобразявайки нещо, Иван. — Ами вратата? Щом е отворил вратата чак на тебе, как е могъл Григорий да я види отворена преди тебе? Нали Григорий я е видял преди тебе?

Интересно беше, че Иван питаше с най-спокоен глас, дори като че ли със съвсем друг тон, който не беше никак злобен, и ако някой беше отворил сега вратата и беше ги погледнал от прага, непременно би извадил заключение, че те седят и разговарят миролюбиво по някакъв обикновен, макар и интересен въпрос.

— Относително тази врата и че Григорий Василевич уж видял, че е отворена, това само така му се е сторило — усмихна се изкриво Смердяков. — Зер той, да ви кажа, не е човек, а просто упорит катър: не е видял, а му се е сторило, че е видял — и не можете му го изби из главата. То е късмет за двама ни е вас, дето го е измислил, щото така вече без друго в края на краищата ще обвинят Дмитрий Фьодорович.

— Слушай — издума Иван Фьодорович, сякаш започваше пак да се обърква и правеше усилия да разбере нещо, — слушай… Исках да те питам и за много други неща, но забравих… Все забравям и се обърквам… Да! Кажи ми поне това: защо си разпечатал пакета и си го оставил там, на пода? Защо не си ги отнесъл просто с него… когато разправяше, стори ми се, че говориш така за този пакет, като че ли така е трябвало да се направи… а защо е трябвало така да се направи, не мога да разбера…

— А че направих го така поради една причина. Защото човек, който знае и е свикнал, такъв като мене например, който сам е видял тез пари от по-рано и може би сам ги е загъвал в този пакет, и е гледал със собствените си очи как са го запечатвали и надписвали, то такъв човек от къде на къде, ако примерно той е убил, ще вземе тогава след убийството да разпечатва този пакет, и то като толкова бърза, щом знае и без това съвсем на сигурно, че тези пари се намират непременно в този пакет? Напротив, ако беше похитител като мене например, той просто щеше да пъхне този пакет в джоба си, без да го разпечата, и да се измъкне час по-скоро с него. Обаче Дмитрий Фьодорович е съвсем друго нещо: той само беше чувал за пакета, самия него не беше го виждал и ето, като го намира, да речем, уж под дюшека, час по-скоро го разпечатва на мястото, за да провери: там ли са наистина тези пари. А е хвърлил пакета там, без да има време да помисли, че той ще остане като улика след него, щото той не е истински крадец и по-рано никога нищо явно не е крал, щото е дворянин от коляно, пък ако сега е решил да открадне, то е именно като че не да открадне, ами е дошъл само да си вземе нещо, дето е било негово собствено, тъй като е известил предварително за това на целия град и дори се е похвалил отрано гласно пред всички, че ще отиде и ще си вземе собствеността от Фьодор Павлович. Същата тази мисъл аз не че я казах ясно на прокурора, когато ме разпитва, но напротив, някак го насочих със загатвания, като че сам не разбирам и като че той самият го е измислил, а не че съм му го намекнал аз — така че на господин прокурора от същото това мое загатване чак лиги му потекоха…

— Но нима, нима всичко това още тогава, на място си го обмислил? — извика Иван Фьодорович извън себе си от учудване. Той пак гледаше изплашено Смердяков.

— Моля ви се, че може ли всичко това да се измисли в такава бързотия? Всичкото беше обмислено от по-рано.

— Е… е, на тебе, значи, дяволът ти е помагал! — извика пак Иван Фьодорович. — Не, ти не си глупав, ти си много по-умен, отколкото те мислех…

Той стана с очевидното намерение да се разходи из стаята. Беше му страшно тежко. Но тъй като масата преграждаше пътя и почти трябваше да се промъква между нея и стената, той само зави на място и пак седна. Това, че не можа да се разтъпче, може би именно го подразни изведнъж и той, изпаднал почти в предишното си изстъпление, се развика:

— Слушан, нещастни, презрени човече! Нима не разбираш, че ако не съм те убил досега, то е само защото те пазя за утрешния отговор пред съда? Бог е свидетел — вдигна Иван ръка нагоре, — може би и аз съм бил виновен, може би наистина съм имал тайното желание… да умре баща ми, но, кълна ти се, не съм бил толкова виновен, колкото ти мислиш, и може би изобщо не съм те подучвал. Не, не, не съм те подучвал! Но все едно, аз ще свидетелствувам сам срещу себе си, още утре, в съда, реших това! Всичко ще кажа, всичко. Но ние с тебе ще се явим заедно! И каквото и да говориш ти против мене в съда, каквото и да свидетелствуваш — приемам и не ме е страх от тебе; сам ще потвърдя всичко! Но и ти ще трябва да си признаеш пред съда! Ще трябва, ще трябва, заедно ще отидем! Така ще стане!

Иван изговори това тържествено и енергично и ясно беше по пламналия му поглед, че точно така ще стане.

— Болен сте вие, виждам аз, съвсем сте болен. Съвсем ви са жълти очите — издума Смердяков, но без никаква подигравка, дори сякаш със съболезнование.

— Заедно ще отидем! — повтори Иван. — И ако ти не отидеш, все едно, аз сам ще си призная.

Смердяков помълча, като че се замисли.

— Нищо подобно няма да стане и вие няма да отидете — реши той най-после безапелационно.

— Ти не ме разбираш! — извика укорно Иван.

— Много срамно ще бъде за вас, ако си признаете сам всичко. А още по-безполезно ще бъде, съвсем безполезно, щото аз ще кажа направо, че нищо подобно не съм ви казвал никога, а че вие или сте болен (а има нещо такова), или пък дотолкова сте пожалили брата си, че сте пожертвували себе си, а мене сте набедили, тъй като сте ме смятали през целия си живот все едно за мушица, а не за човек. Е, и кой ще ви повярва, пък и имате ли поне едно доказателство?

— Слушай, тези пари ти ми ги показа сега, разбира се, за да ме убедиш.

Смердяков вдигна от пакета „Исаак Сирин“ и го отмести.

— Тези пари ги вземете със себе си и ги отнесете — въздъхна Смердяков.

— Разбира се, ще ги взема! Но защо ми ги даваш, щом си убил заради тях? — погледна го Иван с голямо учудване.

— Никак не ми трябват на мене — продума с разтреперан глас Смердяков, като махна с ръка. — Имах една такава мисъл по-рано, че е тия пари ще почна живот — в Москва, или по-скоро зад граница, имах една такава мечта, а най-много заради това, че „всичко е позволено“. Наистина вие ме учехте на това, щото много пъти сте ми говорили тогава: щото ако го няма безконечния Бог, няма никаква добродетел, пък и никаква нужда няма от нея тогава. Това вие наистина го говорехте. Така си помислих и аз.

— Със собствения си ум ли стигна до това? — усмихна се изкриво Иван.

— Под ваше ръководство.

— А сега, значи, си повярвал в Бога, щом връщаш парите, а?

— Не, не съм повярвал — пошепна Смердяков.

— Тогава защо ги връщаш?

— Стига… нищо! — пак махна с ръка Смердяков. — Вие самият тогаз все говорехте, че всичко е позволено, а сега защо сте тъй разтревожен вие самият? Дори искате да отидете и да дадете показания против себе си… Само че нищо подобно няма да стане! Няма да отидете да се излагате! — твърдо и убедено реши пак Смердяков.

— Ще видиш! — каза тихо Иван.

— Невъзможно е. Вие сте твърде умен. Обичате парите, аз знам това, и почитта обичате, щото сте много горд, женската прелест премного обичате, а най-много от всичко — да живеете в спокойно доволство и никому да не се кланяте — това вече най-много. Няма да поискате да си развалите живота навеки, като се изложите така пред съда. Вие сте като Фьодор Павлович, от всичките му деца най-много сте се метнали на него, същата душа имате като него.

— Ти не си глупав — продума Иван, сякаш поразен;, кръвта нахлу в лицето му. — По-рано мислех, че си глупав. Сега ти си сериозен! — отбеляза той, гледайки изведнъж някак по-иначе Смердяков.

— Поради гордостта си сте мислили, че съм глупав. Вземете парите.

Иван взе и трите пачки банкноти и ги пъхна в джоба си, без да ги завива в нищо.

— Утре ще ги покажа в съда — каза той.

— Там никой няма да ви повярва, понеже сега си имате пари доста, взели сте ги от ковчежето си и сте ги занесли.

Иван стана от мястото си.

— Повтарям ти, че ако не съм те убил, то е единствено защото си ми нужен за утре, помни това, не го забравяй!

— Че какво, убийте ме. Убийте ме сега — продума изведнъж странно Смердяков, гледайки странно Иван. — И това няма да посмеете — прибави той, като се усмихна горчиво. — Нищо няма да посмеете, предишни смели човече!

— До утре! — извика Иван и тръгна да си върви.

— Почакайте… покажете ми ги още веднъж.

Иван извади банкнотите и му ги показа. Смердяков ги гледа десетина секунди.

— Е, вървете си — продума той, като махна с ръка. — Иван Фьодорович! — пак току извика подире му.

— Какво искаш? — обърна се Иван, вече тръгнал.

— Сбогом!

— До утре! — извика пак Иван и излезе из стаята.

Виелицата още продължаваше. Той извървя първите крачки бодро, но изведнъж сякаш почна да се олюлява. „Това е нещо физическо“ — помисли той, като се подсмихна. Сякаш някаква радост озари сега душата му. Той почувствува в себе си някаква безкрайна твърдост: край на колебанията, които толкова ужасно го мъчеха напоследък! Решението беше взето „и няма вече връщане назад“ — помисли той щастлив. Но в този миг изведнъж се препъна в нещо и насмалко не падна. Той се спря и забеляза в краката си поваления от него селяк, който все така лежеше на същото място, несвестен, неподвижен. Виелицата вече беше засипала почти цялото му лице. Иван изведнъж го грабна и го помъкна на гръб. Като видя отдясно светлина в една къщичка, той отиде, почука на капаците на прозорците и помоли обадилия се еснафлия, собственика на къщичката, да му помогне да дотътри селяка до участъка, обещавайки тутакси да му даде три рубли награда. Еснафлията се приготви и излезе. Няма да описвам подробно как успя тогава Иван Фьодорович да постигне целта си и да настани селяка в участъка, за да може начаса да го прегледа доктор, при което пак даде и тук с щедра ръка „за разноските“. Ще кажа само, че тази работа му отне почти цял час време. Но Иван Фьодорович остана много доволен. Мислите му се ширеха и работеха. „Ако не бях взел тъй твърдо решението си за утре — помисли си той изведнъж, — нямаше да губя цял час да настанявам селяка, а щях да мина покрай него и само да плюя на това, че щял да замръзне… Но как съм в състояние да наблюдавам себе си! — помисли той в същата минута с още по-голяма наслада. — А те там решиха, че полудявам!“ Като стигна до дома си, изведнъж го спря внезапният въпрос: „А не трябва ли още сега да отида при прокурора и да му кажа всичко?“ Той реши въпроса, като сви пак към къщи: „Утре всичко наведнъж!“ — пошепна той и, чудно нещо, почти всичката му радост, всичкото му доволство от себе си мигом изчезнаха. А когато влезе в стаята си, нещо ледено докосна изведнъж сърцето му, нещо като спомен или по-право припомняне за нещо мъчително и отвратително, което се намира именно в тая стая сега, в този момент, пък и по-рано е било. Той се тръшна уморен на дивана. Старицата донесе самовара, той запари чая, но не го докосна; отпрати старицата до утре. Седеше на дивана и чувствуваше, че му се вие свят. Чувствуваше, че е болен и безсилен. Започна по едно време да заспива, но стана неспокойно и походи из стаята, за да прогони съня. На моменти му се струваше, че бълнува. Но не беше болестта, която го занимаваше най-много: като седна пак, той почна от време на време да се озърта наоколо, сякаш търсеше нещо. Направи го на няколко пъти. Най-после погледът му се насочи внимателно в една точка. Иван се поусмихна, но гневна червенина заля лицето му. Той дълго седя на мястото си, подпрял здраво главата си с двете ръце, и все пак гледайки изкосо в предишната точка, в дивана, който стоеше до отсрещната стена. Очевидно там нещо го дразнеше, някакъв предмет — безпокоеше го, мъчеше го.

IX. Дяволът. Кошмарът на Иван Фьодорович

Не съм доктор, но все пак чувствувам, че е дошла минутата, когато ми е абсолютно необходимо да обясня на читателите поне малко от малко естеството на болестта на Иван Фьодорович. Избързвайки малко, ще кажа само едно: той беше сега, тази вечер именно, в навечерието на онова помрачение, което най-накрая напълно завладя неговия отдавна разстроен, но упорито съпротивлявал се досега на болестта организъм. Без да разбирам нищо от медицина, ще се осмеля да изкажа предположението, че наистина може би с ужасно напрежение на волята си той бе успял за известно време да забави болестта, мечтаейки, разбира се, да я преодолее напълно. Знаеше, че е болен, но изпитваше отвращение да бъде болен тогава, в тази настъпваща съдбоносна минута в живота му, когато трябваше да бъде налице, да каже думата си смело и решително и сам да „оправдае себе си пред себе си“. Той впрочем ходи веднъж при новия доктор от Москва, повикан от Катерина Ивановна поради нейната фантазия, за която вече споменах по-горе. Докторът, като го изслуша и прегледа, стигна до заключението, че той има дори нещо като разстройство на мозъка, и никак не се учуди на някои признания, които той му направи, макар и с отвращение. „Във вашето състояние халюцинациите са твърде възможни — реши докторът, — макар че те трябва да се проверят… изобщо необходимо е да се почне сериозно лечение, без да се губи нито минута, инак ще стане беля.“ Но Иван Фьодорович, като си тръгна от него, не изпълни благоразумния съвет и не пожела да легне да се лекува: „Засега съм на крака, имам сили, ако падна — друго нещо, тогава нека ме лекува когото иска“ — реши той, като махна с ръка. И тъй той седеше, почти съзнавайки сам, че бълнува, и, както казах вече, упорито се вглеждаше в нещо при срещуположната стена, на дивана. Изведнъж се оказа, че там седи някой, Бог знае как влязъл, защото още го нямаше в стаята, когато Иван Фьодорович се върна от Смердяков. Това беше някакъв господин или по-точно, особен вид руски джентълмен, не много млад, „qui frisait la cinquantaine263“, както казват французите, с не много прошарена, тъмна, доста дълга и гъста още коса и с клиновидна брадичка. Той беше облечен в някакво кафяво сако, очевидно шито от добър шивач, но вече износено, шито примерно по-миналата година и вече съвсем демодирано, дотолкова, че никой от светските заможни хора не носеше такива сака от две години насам. Ризата му, дългата му вратовръзка във вид на шал, всичко това беше у него като у всички елегантни джентълмени, но ризата му, погледната по-отблизо, беше малко замърсена, широкият шал — доста изтъркан. Карираният панталон му стоеше превъзходно, но беше също прекалено светъл и някак твърде тесен, каквито сега вече не се носеха, точно както и меката бяла касторена шапка, която гостът си беше сложил съвсем неподходящо за сезона. С една дума, имаше вид на порядъчен човек с твърде ограничени парични възможности. По всяка вероятност джентълменът принадлежеше към категорията на някогашните контета-помешчици, процъфтявали още по време на крепостното право; очевидно познаваше света и порядъчното общество, но полека-лека покрай обедняването след веселия живот на младини и неотдавнашното премахване на крепостното право се беше превърнал в нещо като храненик с добри маниери, който обикаля добрите стари познати, а те го приемат заради сговорния му и приличен характер, а и защото е все пак порядъчен човек, когото можеш дори пред всякакъв гост да сложиш на трапезата си, макар, разбира се, на скромно място. Такива хрантутници-джентълмени с приличен характер, които умеят да поразправят нещо, да участвуват в каре за карти и които решително не обичат никакви поръчения, ако им ги натрапват, са обикновено самотни или ергени, или вдовци, които може и да имат деца, но децата им се възпитават винаги някъде далече, при някакви лели, за които джентълменът почти никога не споменава в порядъчното общество, сякаш донякъде се срамува от такова родство. От децата си пък отвиква полека-лека съвсем и само получава нарядко от тях, за именните дни или за Коледа, поздравителни писма и понякога дори им отговаря. Физиономията на неочаквания гост не че беше добродушна, а именно прилична и готова според обстоятелствата за всякакъв любезен израз. Не носеше джобен часовник, но имаше лорнет с рамка от костенурчена кост и черна лента. На средния пръст на дясната му ръка лъщеше масивен златен пръстен с евтин опал. Иван Фьодорович мълчеше злобно и не искаше да започва разговор. Гостът чакаше и седеше именно като храненик, който току-що е слязъл, отгоре, от отредената му стая, долу на чай, да прави компания на домакина, но мълчи смирено поради това, че стопанинът е зает и свъсен мисли за нещо; готов обаче за всякакъв любезен разговор, стига само домакинът да заговори. Изведнъж лицето му изрази като че някаква внезапна загриженост.

— Слушай — обърна се той към Иван Фьодорович, — извинявай, искам само да ти напомня: ти отиде при Смердяков да научиш за Катерина Ивановна, а си тръгна, без да научиш нищо за нея, сигурно си забравил…

— Ах, да! — възкликна изведнъж Иван и лицето му се помрачи от грижа. — Да, забравих… Впрочем сега е все едно, важното е утре — измърмори той на себе си. — Ти пък — обърна се той сърдито към госта, — аз и без това щях ей сега да си го спомня, защото именно за това ми беше мъката! Какво се обаждаш, не ти вярвам, че ти ме подсети, аз сам си спомних!

— Недей ми вярва — усмихна се любезно джентълменът. — Каква ще е тая вяра насила? А при това за вярата не помагат никакви доказателства, особено материалните. Тома е повярвал не защото е видял възкръсналия Христос, а защото отпреди е искал да повярва. Ето например спиритистите… аз много ги обичам… представи си, те мислят, че са полезни за вярата, защото дяволите от онзи свят им показват рогцата си. „Това, значи, е вече доказателство, така да се каже, материално, че съществува онзи свят.“ Онзи свят и материални доказателства, леле майко! И най-после, ако е доказан дяволът, още не се знае доказан ли е Бог! Аз искам да се запиша в идеалистическото дружество, ще им правя опозиция: „на, вижте ме, реалист съм, а не съм материалист, хе, хе!“

— Слушай — стана изведнъж иззад масата Иван Фьодорович. — Сега май бълнувам… разбира се, бълнувам… лъжи каквото щеш, все ми е едно! Няма да ме докараш до изстъпление както миналия път. Само нещо ме е срам… Искам да се разхождам из стаята… Понякога не те виждам и гласа ти дори не чувам, както миналия път, но винаги отгатвам онова, което дрънкаш, защото аз, аз самият говоря, а не ти! Не знам само дали спях миналия път, или те видях наяве? Ей сега ще намокря кърпата със студена вода и ще си я сложа на челото — ще видиш как ще се изпариш.

Иван Фьодорович отиде в ъгъла, взе кърпата, направи каквото каза, и с мократа кърпа на главата почна да се разхожда из стаята.

— Харесва ми, че с тебе направо почнахме на ти — подхвана гостът.

— Глупак — засмя се Иван. — Да не би да ти заговоря на вие? Сега аз съм весел, само че ме болят слепоочията… и темето… само, моля ти се, не философствувай като миналия път. Щом не можеш да се пръждосаш, лъжи нещо весело. Клюкарствувай, нали си хрантутник, клюкарствувай. Откъде ми дойде този кошмар! Но аз не се плаша от тебе. Ще те преодолея. Няма да свърша в лудницата!

— C’est charmant264, хрантутник. Да, именно такъв. Какво друго съм аз на този свят, ако не хрантутник? Но слушам те и се учудвам: ей Богу, ти като че ли почваш вече малко по малко наистина да ме вземаш за нещо, а не само за твоя фантазия, както настояваше миналия път…

— Нито за миг не те вземам за реална истина — някак дори ядосано извика Иван. — Ти си лъжа, ти си болестта ми, ти си призрак. Само че не знам с какво да те изтребя и виждам, че някое време ще трябва да се страда. Ти си моя халюцинация. Ти си въплъщение на самия мене, впрочем само на една коя страна… на моите мисли и чувства, но на най-отвратителните и глупавите. В това отношение би могъл дори да ми бъдеш интересен, стига да имах време да се занимавам с тебе…

— Моля ти се, моля ти се, ще те изоблича: одеве при уличната лампа, когато се нахвърли върху Альоша и му закрещя: „Ти си научил от него! Откъде научи, че той ме посещава?“ — ти говореше за мене. Значи, един мъничък миг си вярвал, вярвал си, че аз действително съществувам — засмя се меко джентълменът.

— Да, това беше слабост на натурата… но не можех да ти вярвам. Не знам спал ли съм, или съм се движил миналия път. Може би тогава само съм те сънувал, а не съм те видял наяве…

— А защо се държа одеве така сурово с него, с Альоша? Той е мил: виновен съм пред него заради стареца Зосима.

— Не говори за Альоша! Как смееш, лакей! — засмя; се пак Иван.

— Караш се, а пък се смееш — добър признак. Впрочем ти днес си много по-любезен с мене, отколкото миналия път, и разбирам защо: това велико решение…

— Млъкни за решението! — викна свирепо Иван.

— Разбирам, разбирам, c’est noble, c’est charmant265, ти отиваш утре да защищаваш брат си и принасяш себе си в жертва… c’est chevaleresque.266

— Млъкни, или ще те изритам навън!

— Отчасти ще се радвам, защото тогава целта ми е постигната: щом ще има ритници, значи, вярваш в моя реализъм, защото призрак не се рита. Шегата настрана: мене ми е все едно, карай се, ако щеш, но все пак по-добре да си поне мъничко по-любезен, дори с мене. А не: глупак, лакей — що за думи!

— Като ругая тебе, себе си ругая! — засмя се пак Иван. — Ти съм аз, самият аз, само че с друга муцуна. Ти именно говориш онова, което аз вече мисля… и не си в състояние да ми кажеш нищо ново!

— Щом се доближавам до тебе в мислите, това само ми прави чест — с деликатност и достойнство продума джентълменът.

— Само че вземаш все лошите ми мисли и най-вече глупавите. Ти си глупав и пошъл. Ти си страшно глупав. Не, не мога да те изтрая! Какво да правя, какво да правя! — скръцна със зъби Иван.

— Друже мой, аз все пак искам да съм джентълмен и точно така да бъда възприеман — почна гостът в изблик на някаква чисто храненишка и предварително отстъпчива и добродушна амбиция. — Аз съм беден, но… не бих казал, твърде честен, но… обикновено в обществото е прието за аксиома, че съм паднал ангел. Бога ми, не мога да си представя как съм можел някога да бъда ангел. И да съм бил някога, то е било толкова отдавна, че не е грехота и да забравя. Сега ценя само репутацията си на порядъчен човек и живея, както се случи, като се старая да бъда приятен. Искрено обичам хората — о, мене са ме оклеветили за много неща! Тук, когато понякога се преселвам при вас, животът ми тече някак като действителен и това най-много ми харесва. Та и самият аз като тебе страдам от фантастичното и затова обичам вашия земен реализъм. Тук при вас всичко е очертано, тук е формула, тук е геометрия, а при нас са все някакви неопределени уравнения! Тук се разхождам и мечтая. Обичам да мечтая. При това на земята ставам суеверен — не се смей, моля ти се: именно това ми харесва, че ставам суеверен. Тук усвоявам всичките ваши навици: харесва ми да ходя в търговската баня, можеш ли да си представиш, и обичам да се позапарвам с търговците и поповете. Моята мечта е да се въплътя, но вече завинаги, безвъзвратно, в някоя дебела стокилограмова търговка и да повярвам във всичко, в което тя вярва. Моят идеал е да вляза в църквата и да запаля най-чистосърдечно свещица, Бога ми, така е. Тогава — край на моите страдания. При вас свикнах и да се лекувам: напролет завърлува шарката, аз отидох и се ваксинирах против шарка в сиропиталището, да знаеш колко бях доволен тоя ден: за братята славяни пожертвувах десет рубли!… Но ти не слушаш. Знаеш ли, днес никак не си добре — замълча за малко джентълменът. — Знам, ходил си вчера при онзи доктор… е, как си със здравето? Какво ти каза докторът?

— Глупак! — отсече Иван.

— Затова пък ти колко си умен. Пак ли ругаеш? Аз не че ти съчувствувам, само така. Ако не щеш, не отговаряй. Сега пък на, пак ми се обажда ревматизмът…

— Глупак! — повтори Иван.

— Ти си знаеш все своето, пък аз пипнах миналата година такъв ревматизъм, че още го помня.

— Ревматизъм у дявола?

— Защо не, щом се въплътявам понякога. Въплътявам се, значи, приемам последствията. Сатана sum et nihil humanum a me alienum puto267.

— Как, как? Сатана sum et nihil humanum… Това не е глупаво за дявол!

— Драго ми е, че най-после ти угодих.

— Но това не си го взел от мене — спря се изведнъж Иван, сякаш поразен. — Това никога не ми е идвало наум, това е странно…

— C’est du nouveau, n’est ce pas?268 Този път ще постъпя честно и ще ти обясня. Слушай: в сънищата и особено в кошмарите, понякога от киселини или от нещо друго, някой път човек сънува такива художествени сънища, такава сложна и реална действителност, такива събития или дори цял свят от събития, скрепен от такава интрига, с такива неочаквани подробности, като се почне от висшите ви прояви и се свърши с последното копче на ризата, че, заклевам ти се, Лев Толстой не би могъл да ги съчини, а същевременно такива сънища понякога сънуват не съчинителите, а най-обикновени хора, чиновници, фейлетонисти, попове… Това е дори цяла задача: еди и министър направо ми призна, че всички най-добри идеи му идвали докато спи. Та и сега така. Макар да съм твоя халюцинация, но както е в кошмарите, говоря понякога оригинални неща, каквито досега не са ти идвали наум, така че вече изобщо не повтарям мислите ти, а в същото време съм само твой кошмар и нищо повече.

— Лъжеш. Твоята цел е именно да ме увериш, че съществуваш сам по себе си, а не си мой кошмар, и ето сега сам потвърждаваш, че си сън.

— Друже мой, днес съм възприел особена тактика, после ще ти я обясня. Чакай, докъде бях стигнал. Да, та тогава се простудих, само че не при вас, а още там…

— Къде там? Кажи, дълго ли ще останеш при мене, не може ли да си отидеш? — почти в отчаяние извика Иван.

Той престана да ходи, седна на дивана, пак се подпря на масата и стисна главата си с двете ръце. Дръпна мократа кърпа и я захвърли гневно: явно не помагаше.

— Не си добре с нервите — обади се джентълменът с разпуснато небрежен, обаче напълно дружелюбен вид, — ти ми се сърдиш дори за това, че съм могъл да настина, а то стана съвсем естествено. Тогава бързах да отида на една дипломатическа вечеря у една висша петербургска дама, която аспирираше за министър. То се знае, фрак, бяла вратовръзка, ръкавици, обаче бях Бог знае къде, та за да стигна при вас на земята, ми предстоеше да прелетя цяло пространство… разбира се, това е само един миг, но и светлинният лъч цели осем минути идва от слънцето, а пък аз, представи си, с фрак и разгърдена жилетка. Духовете не замръзват, но когато вече си се въплътил… с една дума, много лекомислено се стрелнах, а в тези пространства, в етера де, във водата, що беше над твърдта269 — там е такъв студ… тоест какъв ти студ — това вече не може да се нарече и студ, представи си: сто и петдесет градуса под нулата! Нали знаеш онова развлечение на селските моми: на минус тридесет градуса карат някой новак да близне брадва: езикът му залепва веднага и глупчото, докато се отлепи, си одира кожата до кръв: и това само на тридесет градуса, а на сто и петдесет, мисля, само пръст да долепиш до брадвата, и край с него, стига само… да може да се случи брадва там…

— А може ли да се случи брадва там? — разсеяно и гнусливо го прекъсна Иван Фьодорович изведнъж. Той се противеше с все сила да не повярва на халюцинациите си и да не изпадне в пълно безумие.

— Брадва ли? — повтори гостът учудено.

— Е, да, какво ще стане там с брадвата? — с някаква свирепа и настойчива упоритост викна изведнъж Иван Фьодорович.

— Какво ще стане в пространството с брадвата ли? Quelle idée270. Ако стигне донякъде по-далече, мисля, че ще почне да се върти около земята, без да знае защо, като спътник. Астрономите ще изчислят изгрева и залеза на брадвата, Гатцук ще я отбележи в календара271 и толкова.

— Ти си глупав, ти си ужасно глупав! — непокорно каза Иван. — Лъжи по-умело или няма да те слушам. Ти искаш да ме надвиеш с реализъм, да ме увериш, че съществуваш! Но аз не искам да вярвам, че съществуваш! Няма да повярвам!

— Че аз не лъжа, всичко е истина; за съжаление, истината почти винаги е плоска. Ти, виждам, непременно очакваш от мене някаква проява на величие, а може би и на красота. Много жалко, защото аз давам само това, което мога…

— Не философствувай, магаре!

— Каква ти философия, когато цялата ми дясна страна е схваната, аз пъшкам и муча. Обиколих цялата медицина: всички са майстори на диагнозата, ще ти разправят цялата болест от игла до конец, но да я излекуват не могат. Случи ми се едно възторжено студентче: дори, казва, да умрете, поне ще сте наясно от каква болест сте умрели! А пък и този техен маниер — да те препращат на специалисти: ние, видите ли, само слагаме диагнозата, а вие вървете при еди-кой си специалист, той вече ще ви излекува. Съвсем, съвсем изчезнаха, да ти кажа, предишните доктори, дето лекуваха всички болести: сега има само специалисти и всички публикуват по вестниците. Заболи те носът — пращат те в Париж: там имало европейски специалист, церял носове. Пристигаш в Париж, той ти преглежда носа: аз, вика, мога само дясната ноздра да ви излекувам, защото леви ноздри не лекувам272, това не ми е специалност, а идете след това във Виена, там друг специалист ще ви доизлекува лявата ноздра. Какво да се прави! Прибягнах към народните средства, един немски доктор ме посъветва да се разтрия с мед и сол в банята. Аз само и само да отида още веднъж на баня, отидох: оплесках се цял и никаква полза. От отчаяние писах на граф Матей от Милано; изпрати ми книга и капки, както и да е. И представи си: помогна ми малц-екстрактът на Хоф! Купих го случайно, изпих шишенце и половина и бях готов направо да танцувам, мина ми като на куче. Втълпих си, че непременно трябва да му напечатам във вестниците едно „благодаря“, обади се чувството ми за благодарност, и на, представи си, веднага се почна друга история: не го приемат в никоя редакция! „Ще бъде много ретроградно, казват, никой няма да повярва, le diable n’existe point273. Вие, съветват ме, го напечатайте анонимно.“ Че каква ще е тая „благодарност“, щом е анонимно! Смея се с чиновниците: „В Бога, казвам, е ретроградно да се вярва в нашия век, пък аз съм дявол, в мене може.“ — „Разбираме, кой не вярва в дявола, но все пак не бива, може да навреди на духа. Освен може би под формата на шега?“ Е, за шега, помислих си, е много плоско. Така и не го публикуваха. И, вярваш ли, това просто ми легна на сърцето. Най-добрите ми чувства, като например благодарността са ми формално забранени само поради моето социално положение.

— Пак нагази във философията! — ненавистно скръцна със зъби Иван.

— Боже опази, но може ли да не се оплачеш понякога? Аз съм оклеветен човек. Ето ти всяка минута ми повтаряш, че съм глупав. Личи си, че си млад. Друже мой, работата не е само в ума! По природа имам добро и весело сърце, „зер и аз разни водевилчета“274. Ти май съвсем ме вземаш за някой престарял Хлестаков, но моята съдба е много по-сериозна. С някакво си там предвечно назначение, което никога не съм разбирал, съм определен да отричам, а пък аз съм искрено добър и никак не съм способен за отрицание. Ама не, върви да отричаш, без отрицанието няма критика, а какво ще е това списание, щом няма отдел „Критика“? Без критика ще има само „осанна“. Но за живота не стига само „осанна“, трябва тази „осанна“ да преминава през чистилището на съмненията и така нататък, все в този дух. Аз впрочем не се меся във всичко това, не съм аз сътворявал, не искам и да отговарям. Но избраха ме за изкупителна жертва, накараха ме да пиша в отдела за критика и тръгна животът. Разбирам я тази комедия: аз например чисто и просто искам унищожението си. Не, живей, казват, защото без тебе нищо не става. Ако всичко на земята беше благоразумно, нищо нямаше да стане. Без тебе няма да има никакви инциденти, а трябва да има инциденти. И ето служа със свито сърце, за да има инциденти, и творя неразумното по заповед. Хората вземат цялата тази комедия за нещо сериозно, независимо от целия си безспорен ум. В това им е трагедията. Е, и страдат, разбира се, но… все пак поне живеят, живеят реално, а не фантастично: защото именно страданието е животът. Без страданието какво удоволствие щеше да има — всичко щеше да се превърне в един безкраен молебен: свято е, но е скучно. Е, ами аз? Аз страдам, а пък не живея. Аз съм хикс в неизвестно уравнение. Аз съм някакъв призрак на живота, изгубил всички краища и начала и дори съм забравил накрая как се наричам. Ти се смееш… не, ти не се смееш, ти пак се сърдиш. Ти вечно се сърдиш, ти все гледаш ума, а аз все пак ти повтарям, че бих дал целия този надзвезден живот, всички чинове и почести, само да се въплътя в душата на някоя стокилограмова търговка и да паля свещици Богу.

— И ти ли вече не вярваш в Бога? — усмихна се с омраза Иван.

— Тоест, как да ти кажа, разбира се, ако говориш сериозно…

— Има ли Бог, или няма? — пак със свирепа настойчивост извика Иван.

— А, сериозно, значи? Драги мой, Бога ми, не зная, на̀, че казах голяма дума.

— Не знаеш, а виждаш Бога? Не, ти не си сам по себе си, ти си аз, ти си аз и нищо повече! Ти си нищожество, ти си моята фантазия!

— Тоест, ако щеш, аз съм от една философия с тебе, виж, това е вярно. Je pense donc je suis275, това го знам със сигурност, а всичко останало, което ме заобикаля, всички тези светове, Бог и дори самият сатана — всичко това за мен не е доказано, съществува ли то само по себе си, или е само еманация, последователно развитие на моя аз, който съществува предвечно и еднолично… с една дума, веднага прекъсвам, защото ти май сега ще скочиш да ме биеш.

— Да беше разправил по-добре някой анекдот! — прошепна с болезнен глас Иван.

— Има един анекдот и именно на нашата тема, тоест то не е анекдот, ами нещо като легенда. Ето ти ме укоряваш в неверие — „виждаш, а не вярваш“. Но, друже мой, не съм само аз такъв, сега при нас там всичко се размъти и все от вашите науки. Докато още бяха атомите, петте чувства, четирите стихии, е, тогава все криво-ляво вървеше. Атомите ги е имало и в древния свят. А откак се научи при нас, че вие там сте открили „химическата молекула“ и „протоплазмата“, и дявол знае още какво — нашите направо си подвиха опашките. Настъпи просто една бъркотия: главно — суеверие, клюки: клюките при нас са колкото и при вас, дори малко повече, а най-накрая и доноси — нали и при нас има едно такова учреждение276, където се приемат някои „сведения“. Та ето това е една налудничава легенда, още от нашите средни векове — не от вашите, а от нашите, — и никой не й вярва дори и при нас освен стокилограмовите търговки, тоест пак не вашите, а нашите търговки. Всичко, което го има при вас, има го и при нас; само от приятелско чувство ти откривам тази наша тайна, макар че е забранено. Тази легенда е за рая. Имало, значи, тук, при вас, на земята, един такъв мислител и философ, който „отричал всичко, закони, съвест, вяра“277, а главно — бъдещия живот. Починал — и мислел, че отива направо в мрака и смъртта, а пък то напреде му — бъдният живот. Изумил се и възнегодувал: „Това, казва, противоречи на убежденията ми.“ И ето затова го осъдили… тоест, виж, извини ме, аз предавам, което съм чувал, то е само легенда… осъдили го, разбираш ли, да измине в мрак един квадрилион километра (нали сега при нас се мери с километри) и когато свърши този квадрилион, тогава ще му отворят райските двери и всичко ще му простят…

— А какви мъчения имате при вас на онзи свят освен квадрилионите? — някак странно оживен го прекъсна Иван.

— Какви мъчения ли? Ах, хич не питай: по-рано имаше най-различни, а сега почнаха повечето нравствени, „угризения на съвестта“ и всички тези глупости. И това също от вас дойде, от „смекчаването на нравите ви“. Е, и кой спечели, спечелиха само безсрамните, защото какво го интересуват угризенията на съвестта, като изобщо няма съвест. Затова пък пострадаха порядъчните хора, които все още имаха съвест и чест… Ето ти тебе реформи на неподготвена почва и на това отгоре изплагиатствувани отчужди учреждения — само вреда и нищо повече! Древният огън си беше по-добър. Та този осъден на квадрилиона постоял, погледал и легнал през пътя: „Не искам да вървя, от принцип няма да тръгна!“ Вземи душата на руския просветен атеист и я смеси с душата на пророка Йона278, пребивавал в утробата на кита три дни и три нощи — и ето ти характера на този излегнат на пътя мислител.

— Ами на какво е легнал там?

— Е, все ще е имало на какво. Да не се подиграваш?

— Браво! — викна Иван все така странно оживен. Сега слушаше с неочаквано любопитство. — Е, и какво, още ли лежи?

— Там е работата, че не. Лежал близо хиляда години, а после станал и тръгнал.

— Ама че магаре! — възкликна Иван, като се разсмя нервно, сякаш се мъчеше нещо да съобрази. — Не е ли все едно дали вечно ще лежи, или ще върви квадрилион километри? Сигурно е един билион години ходене?

— Дори много повече, само че нямам моливче и хартийка да направим сметката. Но той вече отдавна е стигнал и тук именно почва анекдотът.

— Как е стигнал! Откъде билион години?

— Ама ти мислиш все за нашата сегашна земя! Та сегашната земя може самата тя да се е повтаряла билион пъти; отмирала е, вледявала се е, напуквала се е, разпадала се е, разлагала се е на съставните си части, пак водата, що беше над твърдта, после пак комета, слънце, пак от слънцето земя — та това развитие може би се повтаря вече безброй пъти и все в един и същи вид до най-малките подробности. Свръхнеприлична скука…

— Е, е, и какво станало, когато стигнал?

— Ами това, че едва му отворили рая и той влязъл, преди да са минали и две секунди — и това по часовник, по часовник (макар че часовникът му според мене отдавна е трябвало да се разложи на съставните си елементи в джоба му по пътя), — преди да са минали две секунди, извикал, че заради тези две секунди не един квадрилион, ами квадрилион квадрилиони могат да се извървят, че и в квадрилионна степен! С една дума, пропял „осанна“ и попрекалил, та някои там с по-благороден начин на мислене дори ръка не искали да му подават на първо време, че много стремглаво преминал към консерваторите. Руска натура. Повтарям: легенда е. Както съм я чул, така я предавам. Та ето какви понятия има за всичките тези неща там по нас.

— Пипнах те! — изкрещя Иван с някаква почти детска радост, като вече успя да си спомни нещо. — Този анекдот за квадрилиона години — аз го съчиних! Аз бях тогава на седемнадесет години, бях в гимназията… този анекдот тогава го съчиних и го разправих на един съученик, казваше се Коровкин, това беше в Москва… Този анекдот е толкова характерен, че не е възможно да съм го взел отнякъде. Бях го забравил… Но си го спомних сега несъзнателно сам, аз си го спомних, а не че ти ми го разправи! Как си спомняш понякога несъзнателно хиляди неща, дори когато те водят на смърт… спомних си го насън. Та ти си именно този сън! Ти си сън и не съществуваш!

— От яда, с който ме отблъскваш — засмя се джентълменът, — стигам до убеждението, че все пак вярваш в мене.

— Ни най-малко! И една стотна не вярвам!

— Но една хилядна вярваш. Хомеопатичните дози са може би най-силните. Признай, че вярваш поне една десетохилядна…

— Нито за миг! — викна яростно Иван. — Впрочем бих желал да повярвам в тебе! — изведнъж странно прибави той.

— Ехе! Ето ти тебе признание! Но аз съм добър, ще ти помогна и сега. Слушай: аз те пипнах теб, а не ти мен! Нарочно ти разказах твоя анекдот, който вече беше забравил, за да се разколебаеш напълно в мен.

— Лъжеш! Целта на твоето появяване е да ме увериш, че съществуваш.

— Именно. Но колебанията, но безпокойството, но борбата между вярата и неверието — та това понякога е такова мъчение за съвестния човек, такъв като тебе, че по-добре да се обеси. Аз именно, като зная, че мъничко вярваш в мен, ти пуснах вече окончателно неверието, като разправих този анекдот. Аз те държа непрестанно между вярата и безверието и тук си имам своя цел. Нов метод: щом съвсем се разколебаеш в мен, веднага ще почнеш да ме уверяваш в очите, че не съм сън, а действителност, зная те аз тебе; и ето тогава ще постигна целта си. А моята цел е благородна. Ще посея в теб само едно мъничко зрънце вяра, а от него ще израсне дъб — и то такъв дъб, че ти, седнал на този дъб, ще пожелаеш да станеш като „светци-отшелници и деви непорочни“279; защото много, много го искаш тайно, ще гладуваш, ще се повлечеш да се спасяваш в пустинята!

— Значи, ти, негоднико, се грижиш за спасението на душата ми?

— Все трябва да се направи някога добро дело. Лютиш се, както виждам!

— Шут! Ами изкушавал ли си някога ей такива, дето гладуват и по седемнадесет години се молят в голата пустиня, на хора не приличат?

— Драги мой, само това и правя. Целия свят и световете забравяш, но на един такъв се лепваш, защото брилянтът е твърде скъпоценен; та една такава душа струва понякога цяло съзвездие — ние си имаме своя аритметика. Победата е скъпоценна! Пък някои от тях, Бога ми, не са по-долу от тебе по развитие, макар че ти няма да повярваш: такива бездни на вяра и неверие могат да се съзерцават в един и същи момент, че наистина понякога ти се струва — на косъм е човекът да полети „с краката горе“, както казва актьорът Горбунов.

— Е, и какво, изигравали са те под носа?

— Друже мой — отбеляза гостът сентенциозно, — все пак по-добре е да си отидеш изигран под носа, отколкото понякога съвсем без нос, както наскоро беше казал един болен маркиз (трябва да го е лекувал специалист) на изповедта си пред своя духовен баща йезуит. Аз присъствувах — просто прелест: „Върнете ми, казва, носа!“ И се удря в гърдите. „Сине мой — шикалкави патерът, — по неизповедимите съдби на провидението всичко се възмездява и понякога видимата беда влече подире си извънредно голяма, макар и невидима полза. Щом строгата съдба ви е лишила от нос, ползата ви е там, че никой вече през целия ви живот няма да посмее да ви каже, че са ви изиграли под носа.“ — „Отче свети, това не е утеха! — възкликва отчаяният. — Напротив, щях да бъда във възторг цял живот всеки ден да ме изиграват под носа, стига той да си е на мястото!“ — „Сине мой — въздиша патерът, — не бива да се искат всички блага наведнъж и това е вече ропот срещу провидението, което дори и в този случай не ви е забравило; защото, щом ридаете, както възридахте сега, че сте готов с радост през целия си живот да останете изигран под носа, то и в този случай вече косвено е изпълнено желанието ви: защото, като сте си загубили носа, с това именно вие все пак като да сте изигран под носа…“

— Фу, колко е глупаво! — викна Иван.

— Друже мой, исках само да те разсмея, но кълна се, това е същинска йезуитска казуистика и кълна се, всичко това се случи точно както ти го разказах. Този случай е скорошен и ми създаде много главоболия. Нещастният млад мъж, щом се върна в къщи, още същата нощ се застреля; аз бях неотлъчно при него до последния момент… Колкото пък до тези изповедни йезуитски стаички, това наистина ми е най-приятното развлечение в скръбните минути на живота. Ето ти още един случай, стана тия дни. Идва при стария патер една блондинка, нормандка, двадесетгодишна девойка. Красота, телеса, натура — да ти потекат лигите. Навежда се, шепне на пастора през дупчицата греха си. „Какво правите, дъще моя, мигар пак падение?… — възкликва патерът. — О Sancta Maria, какво чувам: вече с друг! Но докога ще продължава това и как не ви е срам!“ — „Ah mon père — отговаря грешницата, цяла в сълзи на разкаяние. — — Ça lui fait tant de plaisir et а moi si peu de peine!“280 Е, представи си какъв отговор! Тук вече и аз се стъписах; това е вик на самата природа, това е, ако щеш, по-хубаво от самата невинност! И тутакси й простих греха и се обърнах да си вървя, но веднага се принудих да се върна: чувам, патерът през дупчицата й определя за вечерта среща, а пък старецът — като кремък, и ето го че падна само за миг! Природата, истината на природата взе своето! Какво пак въртиш глава, пак ли се сърдиш? Не знам вече как да ти угодя…

— Остави ме, ти удряш в мозъка ми като досаден кошмар! — простена болезнено Иван, безсилен пред своето видение. — Скучно ми е с тебе, непоносимо и мъчително! Какво не бих дал само да можех да те изгоня!

— Повтарям, намали изискванията си, не искай от мене „величие и красота“ и ще видиш как ще заживеем задружно с тебе — заяви внушително джентълменът. — Воистина, ти се гневиш срещу мен, че не съм ти се явил някак в червено сияние, „с гръм и блясък“, с обгорени криле, а сам ти се представил в такъв скромен вид. Оскърбени са, първо, естетическите ти чувства, а второ, гордостта ти: как е могъл да влезе такъв нищожен дявол при такъв велик човек! Не, все пак в тебе има оная романтична жилка, толкова осмяна още от Белински. Какво да се прави, млад човек. Пък аз мислех одеве, като се готвех да дойда при теб, да ти се явя на шега като действителен статски съветник в оставка, служил в Кавказ, със звезда „Лъв и Слънце“ на фрака, но просто ме достраша, защото ти щеше да ме набиеш само заради това, че съм посмял да си закача на фрака „Лъв и Слънце“, а не съм си закачил поне Полярната звезда или Сириус. И все повтаряш, че съм глупав. Но, Боже мой, аз нямам и претенции да се сравнявам с теб по ум. Мефистофел, като се явил пред Фауст, заявил за себе си, че желае злото, а само добро твори. Е, той както ще, аз пък съвсем напротив. Аз може би съм единственият човек в цялата природа, който обича истината и искрено желае доброто. Аз бях, когато умрялото на кръста Слово281 отлетя към небето, понесло на гърдите си душата на разпнатия отдясно разбойник, чух радостните писъци на херувимите, които пееха и ридаеха: „Осанна“, и гръмовния възторжен вопъл на серафимите, от който се потресе небето и цялото мироздание. И ето, кълна се във всичко свято, че исках да се присъединя към хора и да викна с всички: „Осанна!“ Вече излиташе, вече се изтръгваше из гърдите ми… аз, както знаеш, съм много чувствителен и художествено възприемчив. Но здравият смисъл — о, най-нещастното свойство на моята природа! — ме задържа и тук в необходимите граници и аз пропуснах мига! Защото какво — помислих си същия миг, — какво ще стане след моята „осанна“? Веднага ще угасне всичко на света и няма да се случват никакви произшествия. И ето, единствено от служебен дълг и поради социалното си положение бях принуден да потисна в себе си добрия момент и да си остана с пакостите. Добрините някой взима изцяло за себе си, а за мене са оставени само пакостите. Но аз не завиждам на честта да се живее на чужд гръб, не съм честолюбив. Защо от всички същества в света само аз съм обречен на проклятия от всички порядъчни хора и дори на ритници с ботуши, понеже като се въплъщавам, понякога ми се налага да понасям и такива последици? Знам, че тук се крие някаква тайна, но не щат да ми открият тази тайна, защото може тогава, като се досетя каква е причината, да ревна „осанна“ и веднага ще изчезне необходимият минус и ще започне в целия свят благоразумието, а с него, разбира се, ще дойде и краят на всичко, дори на вестниците и списанията, защото кой тогава ще се абонира. Та аз знам, че в края на краищата ще се примиря, ще извървя и аз моя квадрилион и ще разбера тайната. Но докато стане това, пребивавам и със свито сърце изпълнявам предназначението си: да погубвам хиляди, за да се спаси един. Например колко души трябваше да се погубят и колко честни репутации да се опозорят, за да се получи един-едничък праведен Йов282, с когото така зле ме бяха засегнали во време оно! Не, докато не се открие тайната, за мене съществуват две истини: едната тамошната, тяхната, която засега ми е досущ неизвестна, а другата — моята. И още не се знае коя е по-сигурна… Ти заспа ли?

— Как не — злобно простена Иван. — Всичко глупаво в моята природа, отдавна вече изживяно, смляно в ума ми, отхвърлено като леш, ти ми го поднасяш като нещо ново!

— Не можах да улуча и тук! Пък мислех дори да те прелъстя с литературно изложение: тази „осанна“ в небето нали не я казах лошо? После веднага този саркастичен тон à la Хайне, а, нали?

— Не, аз никога не съм бил такъв лакей! И как е могла моята душа да роди такъв лакей като тебе!

— Друже мой, аз познавам едно много прекрасно и мило руско господарче. Млад мислител и голям любител на литературата и на изящните неща, автор на многообещаваща поема, озаглавена „Великият инквизитор“… Само него имах пред вид…

— Забранявам ти да говориш за „Великият инквизитор“! — извика Иван, цял изчервен от срам.

— Е, ами „Геологическият преврат“? Помниш ли? Ей това се казва поемка!

— Мълчи, или ще те убия!

— Мене да убиеш? Не, прощавай, но ще се изкажа докрай. Аз дойдох, за да си доставя това удоволствие. О, обичам мечтите на буйните, млади, тръпнещи от жажда за живот мои приятели! „Там има нови хора — реши ти още миналата пролет, като се готвеше да дойдеш тук, — те мислят да разрушат всичко и да почнат от антропофагията. Глупци, не са се допитали до мен! Според мене нищо не трябва да се разрушава, а трябва само да се разруши в човечеството идеята за Бога, ето откъде трябва да се почне всичко! Оттам, оттам трябва да почне — о, слепци, които нищо не разбират! Щом човечеството се отрече поголовно от Бога (пък аз вярвам, че този период, паралелно на геологическите периоди, ще дойде), тогава от само себе си, без антропофагия, ще падне целият предишен мироглед и главно цялата предишна нравственост и ще настъпи всичко ново. Хората ще се съберат, за да вземат от живота всичко, което той може да им даде, но непременно за щастие и радост само в тукашния свят. Човек ще се възвеличи духом в божеска, титанична гордост и ще се яви човекобогът. Всекичасно побеждавайки вече безгранично природата с волята си и с науката, човек дори само от това ще изпитва всекичасно такава висша наслада, че тя ще му замени всички предишни упования за небесни наслади. Всеки ще узнае, че е напълно смъртен, без възкресение, и ще приеме смъртта гордо и спокойно като бог. Той ще разбере от гордост, че няма защо да роптае, задето животът е миг, и ще възлюби брата си вече без всякаква отплата. Любовта ще задоволява само мигновението на живота, но самото съзнание за нейната мигновеност ще засили огъня й толкова повече, колкото по-рано се е разминавала в упования за любов задгробна и безконечна“… е, и прочие, и прочие, в същия дух. Много мило!

Иван седеше затиснал ушите си с ръце и загледан в земята, но цялото му тяло почна да трепери. Гласът продължаваше:

— Въпросът сега е, мислеше моят млад мислител: възможно ли е да настъпи някога такъв период, или не? Ако настъпи, всичко е решено и човечеството ще си уреди живота веднъж за винаги. Но тъй като поради закоренялата човешка глупост това може би и хиляда години няма да се уреди, то всекиму, който съзнава още отсега истината, е позволено да си уреди живота напълно, както му е угодно, на новите начала. В този смисъл „всичко му е позволено“. Нещо повече: дори този период да не настъпи никога, но тъй като все пак няма Бог и безсмъртие, позволено е на новия човек да стане човекобог, макар дори и сам в целия свят, и вече, разбира се, в новия чин, с леко сърце да прекоси всякакви предишни нравствени прегради на предишния роб-човек, ако това се наложи. За Бога не съществува закон! Където стъпи Бог, там вече е място божие! Където стъпя аз, там начаса ще бъде първото място… „всичко е позволено“ и край! Всичко това е много мило, само че като иска мошеничество, защо му е пък санкцията на истината? Но такова си е нашето руско съвременно човече: без санкция няма да се реши и на мошеничество, дотолкова е възлюбило истината…

Гостът говореше явно увлечен от красноречието си, като повишаваше все повече и повече глас и поглеждаше подигравателно домакина, но не успя да свърши: Иван изведнъж грабна една чаша от масата и я запрати с все сила върху оратора.

— Ah, mais c’est bête enfin!283 — извика онзи, скачайки от дивана и бършейки с пръсти пръските от чая по себе си. — Спомни си за Лутеровата мастилница284! Хем ме смята за сън, хем хвърля чаша по съня! Женска работа! Аз наистина подозирах, че ти само се преструваш, че си си запушил ушите, но слушаш…

По рамката на прозореца откъм двора изведнъж се чу твърдо и настойчиво чукане. Иван Фьодорович скочи от дивана.

— Чуваш ли, по-добре отвори — извика гостът, — това е брат ти Альоша, с най-неочаквано и любопитно известие, уверявам те!

— Мълчи, измамнико, преди тебе знаех, че е Альоша, предчувствувах го и, разбира се, той не идва току-тъй, разбира се, с „известие“!… — извика Иван в изстъпление.

— Отвори де, отвори му. Вън е виелица, а той ти е брат. Monsieur, sait-il le temps qu’il fait? C’est à ne pas mettre un chien dehors…285

Тропането продължаваше. Иван понечи да се втурне към прозореца, но изведнъж сякаш нещо му върза краката и ръцете. Той се напрягаше да скъса тези въжета, но напразно. Чукането по прозореца ставаше все по-силно и по-шумно. Най-после въжетата изведнъж се разкъсаха и Иван Фьодорович скочи от дивана. Той диво се огледа наоколо. Двете свещи бяха почти догорели, чашата, която току-що беше хвърлил по госта си, стоеше пред него на масата, а на отсрещния диван нямаше никого. Чукането по рамката на прозореца, макар и да продължаваше упорито, съвсем не беше тъй силно, както току-що му се бе сторило насън, напротив, беше съвсем сдържано.

— Това не е сън! Не, кълна се, това не беше сън, всичко това беше ей сега! — извика Иван Фьодорович, изтича и отвори горното прозорче.

— Альоша, нали ти казах да не идваш! — викна той свирепо на брат си. — С две думи: какво искаш? С две думи, чуваш ли!

— Преди около час се е обесил Смердяков — изрече Альоша отвън.

— Върви на вратата, ей сега ще ти отворя — каза Иван и отиде да отвори на Альоша.

X. „Той ми го каза!“

Альоша, като влезе, съобщи на Иван Фьодорович, че преди час и нещо е притърчала при него в квартирата му Маря Кондратиевна и е съобщила, че Смердяков посегнал на живота си. „Рекох да вляза при него, да прибера самовара, а той виси на стената на един гвоздей.“ На въпроса на Альоша, съобщила ли е където трябва, отговорила, че никъде не е съобщила, а „направо хукнах при вас най-напред и целия път съм тичала“. Тя била като побъркана, разправяше Альоша, и цялата треперела като лист. А когато Альоша се втурнал с нея в тяхната къщица, намерил Смердяков все още да виси. На масата имало бележка: „Изтребвам живота си по своя собствена воля и желание, да не се обвинява никой.“ Альоша оставил тази бележка на масата и отишъл право при околийския, казал му всичко, „а оттам право при тебе“ — завърши Альоша, като се вгледа внимателно в лицето на Иван. И през цялото време, докато разправяше, не сваляше от него очи, сякаш извънредно поразен от нещо в израза на лицето му.

— Братко — извика той изведнъж, — ти сигурно си ужасно болен! Гледаш и сякаш не разбираш какво говоря.

— Добре, че дойде — издума сякаш замислен Иван и сякаш изобщо без да чува възклицанията на Альоша. — А аз знаех, че се е обесил.

— Но от кого?

— Не знам от кого. Но знаех. Знаех ли? Да, той ми каза. Той току-що ми говори…

Иван стоеше сред стаята и говореше все тъй замислен и загледан в земята.

— Кой е той? — попита Альоша и без да иска, се озърна наоколо.

— Той офейка.

Иван вдигна глава и кротко се усмихна.

— Изплаши се от тебе, от тебе, гълъба. Ти си „ангел чист“. Тебе Дмитрий те нарича херувим. Херувим… Гръмовен вик — възторг на серафими! Какво е това серафим? Може би цяло съзвездие. А може би цялото това съзвездие е само някаква химическа молекула… Има съзвездие Лъв и Слънце, не знаеш ли?

— Братко, седни! — продума изплашен Альоша. — Седни, за Бога, на дивана. Ти бълнуваш, полегни на възглавницата, ето така. Искаш ли мокра кърпа на главата? Може да ти стане по-добре, а?

— Дай кърпата, ето я на стола, аз я хвърлих там одеве.

— Няма я там. Не се безпокой, знам къде е: ето я каза Альоша, като намери в другия ъгъл на стаята при тоалетната масичка на Иван чиста, още сгъната и неупотребявана кърпа. Иван странно погледна кърпата; паметта му сякаш мигом се възвърна.

— Чакай — понадигна се той от дивана, — аз одеве, преди един час, взех същата тази кърпа оттам и я намокрих с вода. Слагах я на главата си и я хвърлих тука… как тъй е суха? Друга нямаше.

— Ти си слагал тази кърпа на главата си? — попита Альоша.

— Да, и ходих из стаята преди един час… Защо са изгорели свещите така? Колко е часът?

— Почти дванадесет.286

— Не, не, не! — извика изведнъж Иван. — Това не беше сън! Той беше тука, той седеше тука, ей на онзи диван, когато ти чукаше на прозореца, аз хвърлих по него чашата… ето тази чаша… Чакай, аз и преди съм спал, но този сън не е сън. И по-рано се е случвало. Сега, Альоша, ми се случва да сънувам сънища… но това не са сънища, а наяве: ходя, говоря и виждам… а спя. Но той седеше тука, той беше на този диван… Той е ужасно глупав, Альоша, ужасно глупав — засмя се изведнъж Иван и закрачи из стаята.

— Кой е глупав? За кого говориш, брате? — пак скръбно попита Альоша.

— Дяволът! Напоследък взе да идва при мене. Идва вече два пъти, дори почти три пъти. Подиграваше ме, че съм се сърдел, дето е прост дявол, а не сатана с обгорени криле, в гръм и блясък. Но той не е сатана, има да взима. Той е самозванец. Той е прост дявол, нищожен, дребен дявол. Ходи на баня. Ако го съблечеш, сигурно ще откриеш опашка, дълга, гладка като на датско куче, цял аршин дълга, кафява… Альоша, ти си замръзнал, ходил си по снега, искаш ли чай? Какво? Студен ли е? Искаш ли да кажа да направят?

Альоша изтича бързо до умивалника, намокри кърпата, убеди Иван пак да седне и му уви главата с мократа кърпа. После седна до него.

— Какво ми казваше одеве за Лиза? — попита пак Иван. (Той ставаше много словохотлив.) — Лиза ми харесва. Аз ти казах за нея нещо лошо. Излъгах те, тя ми харесва… Страх ме е утре за Катя, много ме е страх. За бъдещето. Тя утре ще ме напусне и ще ме стъпче. Мисли, че погубвам Митя от ревност към нея! Да, така мисли! Но не! Утре е кръст, но не бесилка. Не, аз няма да се обеся. Знаеш ли, че аз никога не мога да посегна на живота си, Альоша! От подлост ли, от що ли? Не съм страхливец. От жажда да живея! Откъде знаех, че Смердяков се е обесил? Да, той ми го каза…

— И ти си твърдо уверен, че тук е имало някой? — попита Альоша.

— Ей на онзи диван, в ъгъла. Ти щеше да го изгониш. Че ти го и изгони: той изчезна, щом ти се яви. Обичам твоето лице, Альоша. Знаеш ли ти, че обичам лицето ти? А той — това съм аз, Альоша, аз самият. Всичко мое долно, всичко мое подло и презряно! Да, аз съм „романтик“, той го е забелязал… макар това да е клевета. Той е ужасно глупав, но с това печели. Той е хитър, животински хитър, той знаеше с какво може да ме вбеси. Той ме подиграваше постоянно, че вярвам в него, и с това ме накара да го слушам. Той ме измами като хлапе. Впрочем той ми каза много истини за мене. Аз никога не бих си ги казал. Знаеш ли, Альоша, знаеш ли — ужасно сериозно и сякаш тайно додаде Иван, — много бих желал той наистина да е той, а не аз!

— Той те е измъчил — каза Альоша, като гледаше брат си състрадателно.

— Дразнеше ме! И знаеш ли, хитро, хитро: „Съвест! Що е съвест? Аз самият я правя. А защо се мъча? По навик. По всемирния човешки навик от седем хиляди години. Нека тогава отвикнем, и ще бъдем богове.“ Това той го каза, това той го каза.

— А не си ли ти, не си ли ти? — ясно вгледан в брат си, извика неудържимо Альоша. — Е, остави го, махни го и забрави за него! Нека отнесе със себе си всичко, което сега проклинаш, и никога да не идва!

— Да, но той е зъл. Той ми се присмиваше. Той беше нагъл, Альоша — пошепна Иван и потръпна от обида. — Но той ме клеветеше, за много неща ме клеветеше. Лъжеше ме в очите за самия мен. „О, ти отиваш да извършиш добродетелен подвиг, да заявиш, че си убил баща си, че лакеят, насъскван от тебе, е убил баща ти…“

— Брате — прекъсна го Альоша, — спри се: не си го убил ти. Това не е истина!

— Това той го казва, той, а той го знае. „Ти отиваш да извършиш добродетелен подвиг, а не вярваш в добродетелта — ето кое те ядосва и измъчва, ето защо си такъв отмъстителен.“ Това ми го каза за мене, а той знае какво говори…

— Това ти го казваш, а не той! — извика скръбно Альоша. — И го казваш в болест, в бълнуване, измъчвайки себе си!

— Не, той знае какво говори. Ти, казва, отиваш от гордост, ти ще станеш и ще кажеш: „Аз убих, защо се гърчите от ужас, вие лъжете! Презирам вашето мнение, презирам ужаса ви.“ Това го казва за мене и изведнъж казва: „А знаеш ли, тебе ти се иска да те похвалят: престъпник, един вид, убиец, но колко е великодушен, решил да спаси брат си и се признал за виновен.“ Но това е вече лъжа, Альоша! — извика изведнъж Иван и очите му засвяткаха. — Аз не искам да ме хвалят смрадливците. Той излъга, Альоша, излъга, кълна ти се! Заради това хвърлих чашата по него и тя се строши в мутрата му.

— Братко, успокой се, престани! — молеше го Альоша.

— Не, той умее да мъчи, той е жесток — продължаваше Иван, без да слуша. — Аз винаги съм предчувствувал защо идва. „Макар, казва, че отиваш от гордост, но все пак имаш надежда, че ще обвинят Смердяков и ще го изпратят на каторга, че ще оправдаят Митя, а тебе ще те осъдят само нравствено (чуваш ли, тук той се смееше!), а някои просто ще те похвалят. Но ето че Смердяков умря, обеси се, и кой сега там, в съда, ще ти повярва? А ти отиваш, отиваш, ти все пак ще отидеш, решил си, че ще отидеш. За какво отиваш тогава?“ Това е страшно, Альоша, не мога да издържам такива въпроси. Кой смее да ми задава такива въпроси!

— Братко — прекъсна го Альоша, замрял от страх, но все още като че ли с надежда да вразуми Иван, — как може да ти е говорил за смъртта на Смердяков, преди да дойда аз, когато още никой не знаеше, пък и не е имало време някой да научи?

— Той го каза — твърдо издума Иван, без да допуща никакво съмнение. — Той все това казваше, ако искаш да знаеш. „И пак добре, казва, ако вярваш в добродетелта: нека да не ми повярват, аз отивам заради принципа. Но ти си прасе, като Фьодор Павлович, и какво струва за тебе добродетелта? За какво ще се помъкнеш там, щом твоята саможертва няма да послужи за нищо? Затова, защото сам не знаеш за какво отиваш! О, ти всичко би дал, за да разбереш ти самият за какво отиваш! И да не би да си решил? Ти още не си решил. Ти цяла нощ ще седиш и ще решаваш: да отидеш ли, или да не отидеш? Но все пак ще отидеш и знаеш, че ще отидеш, сам знаеш, че каквото и да решаваш, решението вече не зависи от тебе. Ще отидеш, защото не смееш да не отидеш. Защо не смееш — това вече сам го отгатни, ето ти загадка!“ Стана и си отиде. Ти дойде, а той си отиде. Той ме нарече страхливец, Альоша! Le mot de l’ènigme287, че съм страхливец! „Такива орли не хвърчат над земята!“ Това той го допълни, той го допълни! И Смердяков казваше същото. Той трябва да бъде убит! Катя ме презира, виждам това вече от месец, пък и Лиза ще почне да ме презира! „Отиваш, за да те похвалят“ — това е зверска лъжа! И ти също ме презираш, Альоша. Сега аз пак ще те намразя! И оня изверг го мразя, и оня изверг го мразя! Не искам да спасявам оня изверг, нека загине в каторга! Химни ще пее! О, утре ще отида, ще се изправя пред тях и ще плюя в очите на всички!

Той скочи в изстъпление, хвърли кърпата от главата си и пак закрачи из стаята. Альоша си спомни одевешните му думи: „Като че спя наяве… Ходя, говоря и виждам, а спя.“ Тъкмо това като че ставаше сега. Альоша не го изпускаше от очи. Мина му през ум да тича за доктора и да го доведе, но го достраша да остави брат си сам: нямаше на кого да го повери. Най-после Иван малко по малко почна съвсем да изпада в несвяст. Той все продължаваше да говори, говореше неспирно, но вече съвсем несвързано. Дори зле изговаряше думите и изведнъж се олюля силно на място. Но Альоша успя да го подхване. Иван се остави да го заведе до леглото. Альоша го разсъблече как да е и го сложи в леглото. Той самият остана при него още два часа. Болният спеше дълбоко, неподвижно, дишаше тихо и равномерно. Альоша взе възглавница и легна на дивана, без да се съблича. Заспивайки, той се помоли за Митя и за Иван. Ставаше му ясна болестта на Иван: „Мъките на гордото решение, дълбока съвест!“ Бог, на който той не вярваше, и неговата истина надмогваха сърцето, което все още не искаше да се подчини. „Да — въртеше се в главата на Альоша, вече легнал на възглавницата, — да, щом, Смердяков умря, никой вече няма да повярва на показанията на Иван; но той ще отиде и ще каже! — Альоша леко се усмихна. — Бог ще победи! — помисли си той. — Или ще се въздигне в светлината на истината, или… ще загине в омразата, отмъщавайки на себе си и на всички, задето е служил на нещо, в което не вярва“ — горчиво добави Альоша и пак се помоли за Иван.

I. Съдбоносният ден

На другия ден след събитията, които описах, в десет часа сутринта се откри заседанието на нашия окръжен съд и започна процесът на Дмитрий Карамазов.

Ще кажа предварително и ще го кажа категорично: аз далеч не се смятам в състояние да предам всичко онова, което стана в съда, и не само с нужната пълнота, но дори и в нужния ред. Все ми се струва, че за да се възстанови всичко и за да се разясни добре, ще стане нужда да се напише цяла книга, и то преголяма и затова нека не ми се сърдят, че ще предам само онова, което лично ме порази и което особено запомних. Може да съм взел второстепенното за важно, дори съвсем да съм изпуснал някои ярки, най-важни подробности… Но впрочем, виждам, че е по-добре да не се извинявам. Ще направя каквото мога, и читателите сами ще разберат, че съм направил само каквото съм могъл.

И най-напред, преди да влезем в съдебната зала, ще спомена за онова, което особено ме учуди този ден. Впрочем то учуди не само мен, а както се разбра после, всички. Именно: всички знаеха, че това дело заинтересува твърде много хора, че всички изгаряха от нетърпение да почне съдът, че в нашето общество много се говореше, предполагаше, възклицаваше вече цели два месеца. Всички знаеха също, че това дело се беше разчуло из цяла Русия, но все пак не си и представяха, че чак до такава нажежена, изострена степен ще потресе всички и всекиго, и то не само у нас, а повсеместно, както се разбра на самия процес в този ден. За този ден дойдоха в нашия град гости не само от губернския град, но и от някои други градове в Русия, а освен това дори от Москва и от Петербург. Дойдоха юристи, дойдоха даже няколко видни лица, а също и дами. Всички покани бяха разграбени. За особено почетните и видни посетители измежду мъжете бяха определени дори извънредни места зад масата, около която се беше настанил съдът: там се появи цяла редица кресла, заети от разни особи, нещо недопустимо дотогава у нас. Особено много се оказаха дамите — местни и пришълки, мисля, че бяха почти половината публика. Само новодошлите отвсякъде юристи бяха толкова много, че дори не знаеха къде да им намерят място, защото всички покани бяха отдавна раздадени, изпросени и измолени. Аз лично видях как в дъното на залата зад естрадата беше набързо направена временна преграда, зад която пуснаха всички пристигнали юристи, и те се почувствуваха дори щастливи, че можеха там поне да стоят прави, защото столовете, за да се отвори място, бяха изнесени до един от преграденото място и цялата насъбрана тълпа изкара цялото „дело“ на крак, наблъскана човек до човек, рамо до рамо. Някои от дамите, особено от пришълките, се появиха в галерията извънредно натруфени, но повечето дами изобщо бяха забравили за тоалетите. По лицата им се четеше истерично, жадно, почти болезнено любопитство. Една от най-характерните особености на цялото това събрано в залата общество, която трябва да се отбележи, беше, както се потвърди после и от наблюденията на мнозина, че почти всички дами, най-малко грамадното им мнозинство, бяха на страната на Митя и за оправданието му. Може би главно затова, че за него се беше създала представа като за покорител на женските сърца. Знаеха, че ще се явят две жени съпернички. Едната от тях, тоест Катерина Ивановна, особено интересуваше всички; за нея се разправяха извънредно необикновени неща, за нейната лудост по Митя, въпреки дори престъплението му, се разправяха чудни анекдоти. Особено се говореше за гордостта й (тя почти никому в нашия град не правеше визити), за нейните „аристократични връзки“. Говореше се, че имала намерение да моли правителството да й позволят да придружава престъпника на каторгата и да се венчае с него някъде в рудниците, под земята. С не по-малко вълнение очакваха появата пред съда и на Грушенка, като съперница на Катерина Ивановна. С мъчително любопитство очакваха срещата пред съда на двете съпернички — аристократичната горда девойка и „хетерата“; впрочем Грушенка беше по-известна от Катерина Ивановна сред нашите дами. Нея, „погубителката на Фьодор Павлович и на нещастния му син“, нашите дами бяха виждали и по-рано и всички, почти до една се учудваха как в такава „най-обикновена, дори не толкова красива руска еснафка“ са могли до такава степен да се влюбят баща и син. С една дума, приказки много. С положителност знам, че в същност в нашия град бяха станали дори няколко сериозни семейни свади заради Митя; Много дами се бяха скарали страшно със съпрузите си поради различните им схващания върху целия този ужасен случай и естествено, че след всичко това мъжете на тези дами се явиха в залата на съда вече не само зле настроени към подсъдимия, но дори и озлобени срещу него. И изобщо може да се каже с положителност, че противно на дамския, целият мъжки елемент беше настроен против подсъдимия. Забелязаха се строги, намръщени лица, други дори съвсем злобни, и то повечето. Истина е и това, че мнозина от тях Митя беше успял да оскърби лично през времето на своето пребиваване у нас. Разбира се, някои от посетителите бяха дори почти весели и в същност твърде безучастни към съдбата на Митя, но все пак не и към делото, което се разглеждаше; всички бяха заети с мисълта за неговия изход и повечето мъже решително желаеха наказание за престъпника, освен може би само юристите, за които беше важна не нравствената страна, а само, така да се каже, съвременно-юридическата. Пристигането на знаменития Фетюкович вълнуваше всички. Неговият талант беше известен навсякъде и не за пръв път той се явяваше в провинцията да защищава шумни углавни дела. И след неговата защита такива дела, винаги ставаха знаменити из цяла Русия и се помнеха дълго. Разказваха се няколко анекдота и за нашия прокурор, и председателя на съда. Разправяше се, че нашият прокурор треперел от срещата с Фетюкович, че те били отколешни врагове, още от Петербург, още от началото на кариерата си, че нашият самолюбив Иполит Кирилович, който се смяташе постоянно обиден още от Петербург, защото не били надлежно оценени талантите му, бил възкръснал духом покрай аферата Карамазови и дори мечтаел да възкреси с този процес повехналото си поприще, но го плашел само Фетюкович. Относно треперенето от Фетюкович обаче, съжденията не бяха дотам справедливи. Нашият прокурор не беше от онези характери, които падат духом пред опасността, а, напротив, от онези, чието самолюбие расте и се окриля именно с нарастването на опасността. Общо взето, все пак трябва да се отбележи, че нашият прокурор беше прекалено пламенна и болезнено възприемчива натура. В някои дела влагаше цялата си душа и ги водеше така, сякаш от решението им зависеше цялата негова съдба и цялото му състояние. В юридическия свят малко му се присмиваха за тези неща, защото нашият прокурор именно с това си качество бе спечелил донякъде известност, макар и далеч не повсеместна, но много по-голяма, отколкото можеше да се предположи при скромното му място в нашия съд. Особено се присмиваха на страстта му към психологията. Според мене всички грешеха: нашият прокурор, като човек и характер, струва ми се, беше много по-сериозен, отколкото мнозина мислеха за него. Но този болезнен човек още от първите си стъпки в началото на своето поприще не беше съумял да се постави и тъй си остана през целия живот.

Колкото до председателя на нашия съд, за него може да се каже само това, че беше човек образован, хуманен, практически запознат с работата и с най-съвременните идеи. Беше доста самолюбив, но не се грижеше твърде за кариерата си. Главната цел на живота му беше да бъде напредничав човек. При това имаше връзки и състояние. Към случая Карамазови, както се оказа после, имаше твърде активно отношение, но само в най-общ смисъл. Занимаваше го явлението, класификацията му, погледът върху него като продукт на нашите социални основи, като характеристика на руския елемент и пр., и пр. А към личния характер на делото, към трагедията му, както и към личностите на участвуващите лица, включително подсъдимия, се отнасяше твърде безразлично и отвлечено, както впрочем може би и беше редно.

Много време преди появата на съда залата беше препълнена. Нашата съдебна зала е най-хубавата в града, просторна, висока, акустична. Вдясно от членовете на съда, които се разполагаха на нещо като подиум, имаше приготвена маса и два реда столове за съдебните заседатели. Вляво беше мястото за подсъдимия и защитника му. По средата на залата, близо до мястото на съда, стоеше масата с „веществените доказателства“. На нея бяха окървавеният бял халат на Фьодор Павлович, фаталното медно чукало, с което беше извършено предполагаемото убийство, ризата на Митя с окървавен ръкав, рединготът му, цял в кървави петна отзад, при джоба, в който беше пъхнал тогава мократа, от кръв кърпа, самата кърпа, цяла вкоравена от кръвта, сега вече съвсем пожълтяла, пистолетът, зареден за самоубийството на Митя у Перхотин и взет му скришом в Мокрое от Трифон Борисович, пликът с надписа, в който са били приготвените за Грушенка три хиляди, тясната розова панделка, с която е бил завързан, и много други предмети, които дори не помня. Малко по-нататък, навътре в залата, почваха местата за публиката, но пред самия парапет имаше няколко стола за свидетелите, които, вече дали своите показания, ще бъдат оставени в залата. В десет часа се появи съдът в състав: председателя, един член и един почетен мирови съдия. Разбира се, незабавно се появи и прокурорът. Председателят беше набит, як човек, под среден ръст, с хармонично лице, около петдесетгодишен, с тъмна прошарена коса, ниско остригана, и с червена лента — не помня вече с какъв орден. А прокурорът ми се стори, и не само на мене, а на всички, някак твърде блед, с почти зелено лице, кой знае защо внезапно отслабнал, може би за една нощ, защото го бях виждал само преди три дни още съвсем в собствения си вид. Председателят почна с въпрос към съдебния пристав: дали всички съдебни заседатели са се явили?… Но виждам, че така не мога да продължавам, дори само затова, че много неща не чух, в други пропуснах да вникна, трети забравих, а главно, защото, както казах по-горе, ако взема да си спомням всичко, което беше казано и което стана, буквално няма да ми стигне нито времето, нито мястото. Знам само, че съдебните заседатели и от едната, и от другата страна, тоест от страна на защитата и на прокурора, не бяха много. А състава на дванадесетте съдебни заседатели запомних: четирима наши чиновници, двама търговци и шестима селяни и еснафлии от нашия град. В нашето общество, помня, много време преди съда се питаха някак учудено, особено дамите: „Дали това тънко, сложно и психологическо дело ще бъде оставено за съдбоносно решение в ръцете на някакви чиновници и дори на селяци; та какво ще ти разбере от тази работа някакъв чиновник, още повече селянин?“ Действително и четиримата търговци, влизащи в състава на съдебните заседатели, бяха дребни хора, с малки служби, побелели — само един от тях беше малко по-млад, — почти неизвестни в нашето общество, преживяващи с малки заплати, жените им сигурно бяха стари и не за пред очи, и с куп деца, може би дори босоноги, сигурно си прекарваха свободното време най-много някъде на карти и, разбира се, никога не бяха прочели нито една книга. Двамата търговци пък, макар и да бяха солидни на вид, но бяха някак странно мълчаливи и неподвижни; единият от тях беше обръснат и облечен по немски; другият, с прошарена брадичка, носеше на шията си на червена лента някакъв медал. За еснафлиите и за селяните да не говорим. Нашите скотопригонски еснафлии са, кажи-речи, същите селяни, дори орат. Двама от тях бяха също с немско облекло и затова може би още по-нечисти и неспретнати наглед от другите четирима. Тъй че наистина можеше да му хрумне на човек, както ми хрумна и на мен например, щом ги видях: „Какво могат да проумеят тези в едно такова дело?“ При все това лицата им правеха някак странно внушително и почти застрашително впечатление, бяха строги и свъсени.

Най-после председателят обяви за открито заседанието по делото за убийство на титулярния съветник в оставка Фьодор Павлович Карамазов — не помня добре как точно се изрази тогава. Казаха на съдебния пристав да доведе подсъдимия и ето, появи се Митя. Залата цяла притихна, щеше да се чуе муха да бръмне. Не знам как е било за другите, но на мене видът на Митя ми направи крайно неприятно впечатление. Преди всичко, той се появи в ужасно контешки вид, със съвсем нов редингот. Научих после, че специално си бил поръчал за този ден редингот в Москва, на своя предишен шивач, който имал още мерките му. Беше с нови черни велурени ръкавици и с елегантна риза. Той мина с дългите си еднометрови крачки, вгледан неподвижно право пред себе си, и седна на мястото си съвсем спокоен. В същия миг веднага се появи и защитникът, знаменитият Фетюкович, и сякаш някакъв сподавен шум премина в залата. Той беше висок, сух човек, с дълги, тънки крака, с извънредно дълги, бледи, тънки пръсти, бръснат, със скромно вчесана, доста късо подстригана коса, с тънки устни, които понякога се изкривяваха, неясно — в присмех или в усмивка. Наглед той беше към четиридесетгодишен. Лицето му би било приятно, да не бяха очите му, сами по себе си малки и неизразителни, но изключително доближени, така че ги делеше само тънката костица на продълговатия му тънък нос. С една дума, тази физиономия имаше в себе си нещо съвсем птиче, което правеше поразително впечатление. Беше облечен с фрак и с бяла вратовръзка. Помня първия въпрос на председателя към Митя, тоест за името, титлата и пр. Митя отговори рязко, но някак неочаквано високо, така че председателят чак тръсна глава и го погледна почти учуден. После се прочете списъкът на лицата, призовани за съдебното следствие, тоест свидетелите и експертите. Списъкът беше дълъг; четирима от свидетелите не се бяха явили: Миусов, който беше по него време вече в Париж, но който беше дал показания още на предварителното следствие, госпожа Хохлакова и чифликчията Максимов поради болест, и Смердяков поради внезапната му смърт, за което бе представено удостоверение от полицията. Известието за Смердяков предизвика голямо раздвижване и шепот в залата. Разбира се, мнозина от публиката още нищо не знаеха за това ненадейно самоубийство. Но най-поразителното беше неочакваната постъпка на Митя: щом съобщиха за Смердяков, той изведнъж викна от мястото си гръмогласно:

— На кучето — кучешка смърт!

Помня как се спусна към него защитникът му и как председателят се обърна към него със заплахата да вземе строги мерки, ако се повтори още веднъж подобна предизвикателна постъпка. Митя отривисто, кимайки с глава, но сякаш без да се разкайва ви най-малко, повтори няколко пъти полугласно на защитника си:

— Няма, няма! Без да искам! Няма вече!

И, разбира се, този малък инцидент събуди у съдебните заседатели и публиката настроение не в негова полза. Издаваше характера си и сам се характеризираше. Под това именно впечатление бе прочетен от секретаря на съда обвинителния акт.

Той беше доста кратък, но обстоен. Излагаха се само най-главните причини, защо е трябвало да се предаде на съда и т.н. Все пак той ми направи силно впечатление. Секретарят го прочете ясно, звучно, силно. Цялата тази трагедия като че ли се появи отново пред всичко релефно, концентрично, озарена от фатална, безпощадна светлина. Помня как веднага след прочитането председателят високо и внушително попита Митя:

— Подсъдими, признавате ли се за виновен?

Митя внезапно стана от мястото си.

— Признавам се виновен в пиянство и разврат — извика той с все същия някак неочакван, почти екзалтиран глас, — в леност и буйства. Исках да стана навеки честен човек точно в секундата, когато съдбата ме покоси! Но за смъртта на стареца, моя враг и баща — не съм виновен! Но за ограбването му — не, не, не съм виновен, пък и не мога да съм виновен: Дмитрий Карамазов е подъл, но не е крадец!

Като изкрещя това, той си седна на мястото цял разтреперан. Председателят пак се обърна към него с кратко, но назидателно увещание да отговаря само на въпросите, а не да се впуща в странични екзалтирани възклицания. После нареди да се пристъпи към съдебното следствие. Въведоха всички свидетели за клетва. Тогава ги видях всички наведнъж. Впрочем братята на подсъдимия се допуснаха за свидетели без клетва. След увещанията на свещеника и председателя изведоха свидетелите и ги настаниха, доколкото беше възможно, на различни места. После почнаха да ги извикват един по един.

II. Опасни свидетели

Не знам бяха ли разделени свидетелите на прокурора и на защитата някак на групи от председателя и точно в какъв ред беше предвидено да се извикват. Сигурно всичко това е било спазено. Знам само, че първо почнаха да извикват прокурорските свидетели. Повтарям, че нямам намерение да описвам всички разпити, и то стъпка по стъпка. При това описанието ми би било малко излишно, защото в речите на прокурора и на защитника, когато започнаха дебатите, целият ход и смисъл на всички дадени и изслушани показания бяха сведени като че до една ярка и характерна точка, а тези две забележителни речи на места поне записах изцяло и ще ги предам, когато им дойде времето, както и един извънреден и съвсем неочакван епизод от процеса, който се разигра внезапно още преди съдебните разисквания и който несъмнено повлия върху страшния му и фатален изход. Ще отбележа само, че още в първите минути изпъкна ярко една особено характерна черта на това „дело“, забелязана от всички, а именно: извънредната сила на обвинението в сравнение със средствата, които имаше защитата. Това се разбра от всички още в първия миг, когато в тази страшна съдебна зала започнаха концентрирано да се групират фактите и полека-лека взе да изпъква целият този ужас и цялата тази кръв. На всички може би стана ясно още от първите стъпки, че това изобщо не е спорно дело, че тук няма съмнения, че в същност никакви разисквания не са потребни, че разискванията ще бъдат само за форма, но че престъпникът е виновен, че е виновен явно и напълно. Аз дори мисля, че и всички дами, всички до една, които жадуваха с такова нетърпение оправдаването на интересния подсъдим, бяха в същото време съвсем уверени в пълната му вина. Нещо повече, струва ми се, те дори биха се огорчили, ако вината му не се потвърдеше до такава степен, защото не би била толкова ефектна развръзката да се оправдае престъпникът. А че ще го оправдаят — в това, чудно нещо, всички дами бяха напълно уверени почти до последната минута: „виновен е, но ще го оправдаят от хуманност, поради новите идеи, поради новите чувства, които сега са на мода“, и пр., и пр. Заради това именно се бяха стекли тук с такова нетърпение. Мъжете пък най-много се интересуваха от борбата между прокурора и прославения Фетюкович. Всички се учудваха и се питаха: какво може да направи от такъв загубен процес, от толкова безнадежден случай дори такъв талант като Фетюкович? — и затова следяха с напрегнато внимание неговите подвизи стъпка по стъпка. Но Фетюкович до самия край, до самата своя реч остана загадка за всички. Опитните хора предчувствуваха, че той има система, че вече си е съставил план, че има цел, но каква — беше почти невъзможно да се отгатне. Обаче неговата увереност и самонадеяност биеше на очи. Освен това всички веднага забелязаха с удоволствие, че той за толкова краткия си престой при нас, само за някакви си три дни може би, беше съумял удивително добре да се запознае с делото и беше го „изучил до тънкости“. По-късно например се разказваше с наслада как той успял своевременно да „подведе“ всички прокурорски свидетели и доколкото е възможно, да ги обърка, но най-вече да подбие нравствената им репутация и следователно да подбие и техните показания. Смяташе се впрочем, че го прави най-многото за игра; така да се каже, за известна юридическа бляскавост, за да не изпусне нещо от приетите адвокатски похвати; защото всички бяха убедени, че някаква голяма и крайна полза от всички тези „подбивания“ не може да постигне и вероятно сам го разбира най-добре, зареден с някаква своя идея, някакво засега още прикрито оръжие за защита, което изведнъж ще извади наяве щом му дойде времето. Но засега все пак, съзнавайки силата си, той сякаш си играеше и се забавляваше. Така например, когато разпитваха Григорий Василиевич, бившия камериер на Фьодор Павлович, който даваше най-капиталното показание за „отворената врата към градината“, защитникът просто се вкопчи в него, когато на свой ред почна да задава въпроси. Трябва да се отбележи, че Григорий Василиевич се яви в залата със спокоен и едва ли не величав вид, без да се смути ни най-малко нито от величието на съда, нито от присъствието на огромна публика, която го слушаше. Той даваше показанията си с такава увереност, все едно разговаряше насаме със своята Марфа Игнатиевна, само може би по-почтително. Невъзможно беше да го обърка човек. Най-напред прокурорът го разпитва надълго за всички подробности в семейство Карамазови. Семейната картина ясно изпъкна. Чувствуваше се, виждаше се, че свидетелят е простодушен и безпристрастен. При цялото си дълбоко уважение към паметта на бившия си господар, той например все пак заяви, че онзи бил несправедлив към Митя и „не възпита децата както трябва. Това малко дете въшки щяха да го изядат, да не бях аз — прибави той, като разправяше за детските години на Митя. — И също не беше редно за бащата да обижда сина си в майчиното му родово имение.“ На въпроса на прокурора какви основания има да твърди, че Фьодор Павлович е онеправдал сина си в сметките, Григорий Василиевич за всеобщо учудване не представи абсолютно никакви основателни данни, но все пак държеше на това, че сметката със сина му е била „неправилна“ и че наистина „се следваше да му доплати няколко хиляди“. Тук трябва да отбележа, че този въпрос — наистина ли Фьодор Павлович не е доплатил нещо на Митя, прокурорът особено настойчиво поставяше после и на всички онези свидетели, на които можеше да се постави, включително на Альоша и Иван Фьодорович, но от нито един свидетел не получи никакви точни сведения; всички потвърждаваха факта, но никой не можеше да представи никакво що-годе ясно доказателство. След като Григорий описа сцената на трапезата, когато Дмитрий Фьодорович се втурнал и се сбил с баща си, заплашвайки да се върне да го убие, мрачно впечатление завладя залата, толкова повече, че старият слуга разказваше спокойно, без излишни приказки, със своеобразен език, а излезе страшно красноречиво. За обидата си от Митя, който го беше ударил тогава по лицето и го беше повалил, той отбеляза, че не се сърди и отдавна му е простил. За покойния Смердяков се изрази, като се прекръсти, че тоя момък имал способности, но бил глупав и угнетен от болестта, а най-вече безбожник, и че Фьодор Павлович и най-големият му син288 го учили на безбожество. Но за честността на Смердяков потвърди почти с жар и веднага разправи как Смердяков някога си, като намерил изпуснати господарски пари, не ги скрил, а ги занесъл на господаря и онзи за това „му подари жълтица и оттам нататък почнал да му доверява всичко“. А за отворената врата към градината потвърди с упорита настойчивост. Впрочем него го разпитваха толкова много, че не мога да си спомня всичко. Най-после разпитът премина към защитника и първата му работа беше да разпита за пакета, в който „уж“ били заделени от Фьодор Павлович три хиляди рубли за „известната особа“. „Виждали ли сте го самият вие, който толкова дълги години сте били близък на господаря си?“ Григорий отговори, че нито го е виждал, нито е чувал за тези пари „до най-последно време, когато почнаха сега да говорят всички за това“ Тоя въпрос за пакета Фетюкович, от своя страна, също задаваше на всички свидетели, които можеше да запита за това, със същата упоритост, както прокурорът въпроса си за подялбата на имуществото, и от всички също получаваше само един отговор, че никой не е виждал пакета, макар че мнозина бяха чували за него. Тази упоритост на защитника по този въпрос забелязаха всички още отначало.

— Сега мога ли да се обърна към вас е един въпрос, ако позволите, разбира се — изведнъж съвсем неочаквано попита Фетюкович, — от какво беше направен онзи балсам или, така да се каже, онзи цяр, с който същата вечер преди лягане, както е известно от предварителното следствие, сте разтрили болния си кръст, с надеждата да се излекувате с това?

Григорий погледна тъпо питащия и като помълча малко, измънка:

— Имаше градински чай вътре.

— Само градински чай ли? Не можете ли да си спомните нищо друго?

— Имаше и живовляк.

— И пипер може би? — продължаваше да пита Фетюкович.

— Имаше и пипер.

— И тъй нататък. И всичко това с водка?

— Със спирт.

В залата се разнесе сдържан смях.

— Виждате ли, дори със спирт. Като си натрихте кръста, останалото съдържание на бутилката благоволихте да изпиете с една благочестива молитва, известна само на вашата съпруга, нали така?

— Изпих го.

— Колко горе-долу изпихте? Приблизително? Чашка, две? — Трябва да имаше една голяма чаша.

— Голяма чаша. А може би чаша и половина?

Григорий млъкна. Той сякаш разбра нещо.

— Чаша и половина чист спирт — не е лошо, а? Може и „райски врата отворени“ да се видят, а не само вратата за градината, а?

Григорий все мълчеше. В залата премина сдържан смях. Председателят се поразмърда.

— Помните ли добре — задълбочаваше се все повече и повече Фетюкович — дали лежахте, или не в минутата, когато видяхте отворена вратата на градината?

— Бях на крака.

— Това още не е доказателство, че не сте спели (все повече и повече тих смях в залата). Можехте ли например да отговорите в тази минута, ако някой ви попиташе за нещо, да речем например, коя година сме сега?

— Това не знам.

— А коя година сме сега от нашата ера, след Христа, не знаете ли?

Григорий седеше объркан, гледайки право в очите мъчителя си. Колкото и да е чудно, но изглежда, че той наистина не знаеше коя година е.

— Но може би знаете колко пръсти имате на ръката си?

— Аз съм човек зависим — изведнъж високо и натъртено издума Григорий, — щом е угодно на началството да се подиграе с мене, трябва да го изтърпя.

Фетюкович като че се сепна малко, но се намеси и председателят и наставнически припомни на защитника, че трябва да задава по-подходящи въпроси. Фетюкович, след като го изслуша, се поклони с достойнство и заяви, че е свършил разпита си. Разбира се, и у публиката, и у съдебните заседатели можеше да остане малко червейче на съмнение в показанията на един човек, който е имал възможност „да види райските врати“289 в състояние на известно лечение и освен това, който дори не знае коя година сме сега от Рождество Христово; тъй че защитникът все пак постигна целта си. Но преди излизането на Григорий стана още нещо. Председателят се обърна към подсъдимия и го попита: няма ли да отбележи нещо по повод дадените показания.

— Освен за вратата за всичко каза истината — викна високо Митя. — Че ми е пощил въшките, благодаря, че ми е простил побоите — благодаря; старецът беше честен целия си живот и беше верен на баща ми като седемстотин пудела.

— Подсъдими, подбирайте си думите! — изрече строго председателят.

— Аз не съм пудел — измърмори и Григорий.

— Е, тогава аз съм пудел, аз! — викна Митя. — Щом се обижда, нека да съм аз, а от него моля прошка; бях звяр и жесток към него! Бях жесток и с Езоп.

— С какъв Езоп? — строго подзе пак председателят.

— Е, с Пиеро… с баща си, с Фьодор Павлович.

Председателят пак и още веднъж внушително и най-строго заяви на Митя да подбира изразите си по-внимателно.

— С това сам си вредите в очите на вашите съдии.

Също така доста хитро постъпи защитникът и при разпита на свидетеля Ракитин. Ще отбележа, че Ракитин беше един от най-важните свидетели, когото прокурорът несъмнено ценеше. Оказа се, че той знаеше всичко, знаеше извънредно много, бил у всички, всичко видял, с всички говорил, знаеше най-подробно биографията на Фьодор Павлович и на всички Карамазови. Наистина за пакета е трите хиляди също бил чувал само от Митя. Но пък подробно описа подвизите на Митя в кръчмата „Столичен град“, всичките думи и жестове, които го компрометираха, и разказа историята със „сюнгера“ на щабскапитан Снегирьов. Относно пък онзи особен параграф, дали е останал нещо длъжен Фьодор Павлович на Митя по сметката за имуществото — дори и Ракитин не можа да каже нищо и се задоволи само с общи думи в презрителен тон: „може ли да ги разбере човек кой от тях е виновният и да пресметне кой на кого е имал да дава при тяхната объркана карамазовщина, в която никой от тях не може нито да се оправи, нито да си намери мястото?“ Цялата трагедия на подсъдното престъпление той обрисува като продукт на застарелите нрави на крепостното право и на затъналата в безредици Русия, която страда от липса на съответни учреждения. С една дума, дадоха му възможност да изкаже някои свои мисли. В този процес господин Ракитин за пръв път се прояви и излезе на преден план: прокурорът знаеше, че свидетелят подготвя журнална статия върху сегашното престъпление и после, вече в речта си (както ще видим по-долу), цитира няколко мисли от тази статия, значи, тя му е била вече известна. Картината обрисувана от свидетеля, се получи мрачна и фатална и много подкрепи „обвинението“. Изобщо изложението на Ракитин плени публиката с независимата си мисъл и необикновено благородния си размах. Чуха се дори две-три ненадейно изтървани ръкопляскания, именно на онези места, където се говореше за крепостното право и за страдащата от безредия Русия. Но Ракитин все пак, като млад човек, направи една малка грешка, от която веднага успя чудесно да се възползува защитникът. Отговаряйки на някои въпроси относно Грушенка, той, увлечен от успеха си, който, разбира се, вече съзнаваше, и от цялата висота на благородството си, си позволи да се изрази за Аграфена Александровна малко презрително, като за „държанка на търговеца Самсонов“. Какво не би дал после да си върне думите, защото тъкмо с тях го постави натясно тутакси Фетюкович. И всичко само защото Ракитин изобщо не подозираше, че онзи за толкова кратко време е могъл да се запознае със случая в такива интимни подробности.

— Позволете да попитам — почна защитникът с най-любезна и дори почтителна усмивка, когато дойде ред той да задава въпроси, — вие, разбира се, сте същият господин Ракитин, чиято брошура, издадена от епархиалното началство, „Житието на о бозе починалия старец отец Зосима“, пълна с дълбоки и религиозни мисли, с превъзходно и благочестиво посвещение на преосвещения, четох наскоро с такова удоволствие?

— Не съм я писал за печатане… после я напечатаха — измърмори Ракитин, сякаш изведнъж объркан от нещо и почти засрамен.

— О, това е прекрасно! Мислител като вас може и дори трябва да се отнася твърде широко към всяко обществено явление. Благодарение покровителството на преосвещения вашата преполезна брошура се е разпродала и е донесла относителна полза… Но за главно ето какво бих желал да ви попитам: вие току-що заявихте, че сте били съвсем близък познат на госпожа Светлова, нали? Nota bene290 Презимето на Грушенка, оказа се, било Светлова; научих го за пръв път едва този ден, по време на процеса.)

— Аз не мога да отговарям за всичките си познанства… Аз съм млад човек… И кой може да отговаря за всички онези, които среща? — цял пламна Ракитин.

— Разбирам, много добре разбирам! — извика Фетюкович, като че сам сконфузен и като че бързайки да се извини. — Вие както всеки друг сте могли да бъдете заинтересуван на свой ред от познанството с една млада и хубава жена, която е приемала на драго сърце в къщата си цвета на тукашната младеж, но… аз исках само да се осведомя; ние знаем, че Светлова преди два месеца е желаела извънредно много да се запознае с най-младия Карамазов, Алексей Фьодорович, и само за да го заведете при нея и именно в неговото тогавашно манастирско облекло, тя е обещала да ви даде двадесет и пет рубли — само и само да й го заведете. Това, както е известно, е станало именно вечерта на онзи ден, който е завършил с трагичната катастрофа, послужила за основа на сегашното дело. Вие сте завели Алексей Карамазов при госпожа Светлова, а получихте ли тогава тези двадесет и пет рубли възнаграждение от Светлова, ето какво бих желал да чуя от вас.

— То беше шега… Не виждам защо може да ви интересува. Взех ги на шега… щях да й ги върна после…

— Значи, взели сте ги. Но не сте й ги върнали досега… или сте ги върнали?

— Това няма значение… — мънкаше Ракитин, — не мога да отговарям на такива въпроси… Разбира се, ще ги върна.

Намеси се председателят, но защитникът заяви, че е свършил въпросите си към господин Ракитин. Господин Ракитин слезе от сцената добре понасолен. Впечатлението от висшето благородство на речта му бе все пак развалено и Фетюкович, изпращайки го с очи, сякаш казваше, сочейки на публиката: „ето ги, един вид, вашите благородни обвинители!“ Помня, че и тук не се мина без инцидент от страна на Митя: побеснял от тона, с който Ракитин се изрази за Грушенка, той изведнъж се развика от мястото си: „Бернар!“ А когато председателят след свършване на целия разпит на Ракитин се обърна към подсъдимия: не желае ли той да заяви нещо от своя страна, Митя викна гръмогласно:

— Той и от мене, вече като бях подсъдим, все ми просеше пари назаем! Бернар презрян и кариерист, и в Бога не вярва, измамил и преосвещеника!

Митя, разбира се, пак бе вразумен заради невъздържания език, но господин Ракитин беше довършен. На щабскапитан Снегирьов също не му провървя със свидетелствуването, но вече по съвсем други причини. Той се изправи цял изпокъсан, с нечисто облекло, с кални обуща и въпреки всички предпазни мерки и предварителната „експертиза“ изведнъж се оказа съвсем пиян. На въпросите за обидата, нанесена му от Митя, той изведнъж отказа да отговаря.

— Господ да го съди. Илюшечка не дава. На мене Бог там ще ми плати.

— Кой не ви дава да говорите? Кого споменахте?

— Илюшечка, моето момче: „Татенце, татенце, колко те унизи той!“ Каза го там, при камъка. Сега то умира…

Щабскапитанът изведнъж зарида и се хвърли в краката на председателя. Изведоха го бързо сред смеха на публиката. Подготвяното от прокурора впечатление съвсем не можа да се постигне.

А защитникът продължаваше да използува всички средства и все повече и повече ни учудваше с познаването наделото до най-дребни подробности. Така например показанията на Трифон Борисович направиха много силно впечатление и, разбира се, бяха извънредно неблагоприятни за Митя. Той едва ли не доказа черно на бяло, че при първото си отиване в Мокрое, почти месец преди катастрофата, не е било възможно Митя да е изхарчил по-малко от три хиляди или може би само малко по-малко. Само за циганките колко пропиля! На нашите въшливи селяци не да им „хвърляше на плочника копейки“, ами ги даряваше най-малко с по двадесет и пет рублеви банкноти, по-малко не даваше. Пък колко нещо просто откраднаха тогава от него! Зер, който е откраднал, той не си е оставил името, къде да го хванеш крадец, след като той самият пилееше парите! Та нашият народ са разбойници, не мислят за душата. А за момичетата, за нашите селски момичета, колко нещо отиде! Замогнаха се оттогава, това си е, а по-рано беше беднотия. С една дума, той спомена всички разноски и изброи всичко като по сметало. По такъв начин предположението, че са били изхарчени само хиляда и петстотин рубли, а другите отделени в талисмана, ставаше немислимо. „Сам видях, в ръцете му видях три хиляди накуп, с очите си ги гледах, та ние ли не разбираме от пари!“ — викаше Трифон Борисович, стараейки се с все сила да угоди на „началството“. Но когато дойде ред да задава въпроси защитникът, той почти без да се опитва да опровергае показанията, изведнъж обърна разговора натам, че коларят Тимофей и друг селяк Аким намерили в Мокрое, след онова първо пиянствуване, още месец преди ареста, сто рубли на пода в пруста, които Митя бил изтървал в пияно състояние, и ги предали на Трифон Борисович, а той им дал за това по една рубла. „Е, върнахте ли тогава тези сто рубли на господин Карамазов, или не?“ Трифон Борисович, колкото и да шикалкавеше, но след разпита на селяците призна за намерените сто рубли, като прибави само, че още тогава честно и почтено върнал всичко на Дмитрий Фьодорович, връчил му ги „най-честно, само че той, бидейки по туй време съвсем пиян, надали ще си го спомня“. Но тъй като преди повикването на свидетелите-селяни все пак отричаше намирането на стоте рубли, съобщението, че е върнал сумата на пияния Митя, естествено бе подхвърлено на голямо съмнение. По този начин един от най-опасните свидетели, предложени от прокуратурата, си излезе също заподозрян и с доста пострадала репутация. Същото стана и с поляците: те се появиха с горд и независим вид. Съобщиха веднага гръмко, че двамата „служели на короната“ и че „пан Митя“ им предлагал три хиляди, за да купи честта им, че те лично видели много пари в ръцете му. Пан Мусялович вмъкваше страшно много полски думи в изразите си и като виждаше, че това само го издига в очите на председателя и прокурора, се окуражи най-после напълно и почна вече да говори само на полски. Но Фетюкович пипна и тях в мрежите си: колкото и да усукваше повиканият отново Трифон Борисович, все пак трябваше да признае, че собственото му тесте карти е било сменено от пан Врублевски с негово и че пан Мусялович, като давал картите, ги сменил. Това вече потвърди Калганов, когато даде на свой ред показания, и двамата панове си излязоха малко посрамени, дори изпратени от смеха на публиката.

После същото стана почти с всички най-опасни свидетели. Всекиго тях Фетюкович съумя да очерни нравствено и да отпрати леко подигран. Любителите и юристите само се любуваха и все пак недоумяваха за каква голяма и крайна цел би могло да послужи всичко това, защото, повтарям, всички чувствуваха непоклатимостта на обвинението, което нарастваше все повече и все по-трагично. Но по увереността на „великия маг“ виждаха, че той беше спокоен, и чакаха: все пак не е току-тъй дошъл от Петербург „такъв човек“ и не е той от хората, които се връщат с празни ръце.

III. Медицинската експертиза и фунийката лешници

И медицинската експертиза не помогна много на подсъдимия. Пък и самият Фетюкович като че ли не разчиташе твърде на нея, както се оказа по-късно. Всъщност тя стана единствено по настояване на Катерина Ивановна, която извика специално прочутия доктор от Москва. Защитата, разбира се, не можеше нищо да загуби от нея, а в най-добрия случай можеше и да спечели. Впрочем до известна степен се получи нещо дори комично именно поради съществуващото разногласие между докторите. Като експерти се явиха: пристигналият знаменит доктор, нашият доктор Херценщубе и освен това младият лекар Варвински. Последните двама фигурираха и просто като свидетели, повикани от прокурора. Пръв беше разпитан в качеството си на експерт доктор Херценщубе. Той беше седемдесетгодишен старец, побелял и плешив, среден на ръст и с яко телосложение. В нашия град всички много го ценяха и уважаваха. Той беше добросъвестен лекар, прекрасен и благочестив човек, някакъв хернхутер или „моравски брат“291 с — положителност не мога да кажа. Живееше тук вече много отдавна и се държеше с извънредно голямо достойнство. Беше добър и човеколюбив, лекуваше бедните болни и селяните безплатно, лично посещаваше техните колиби и къщици и им оставяше пари за лекарства, но пък беше и упорит като катър. Невъзможно беше да се отклони от някоя идея, щом веднъж заседнеше в главата му. Между другото почти на всички в града беше известно, че пристигналият знаменит лекар през тия два-три дни престой у нас си беше позволил няколко извънредно обидни отзива за възможностите на доктор Херценщубе. Работата е там, че макар московският лекар да вземаше за визита минимум двадесет и пет рубли, все пак някои хора в нашия град се зарадваха на случая и без да жалят пари, хукнаха при него за съвети. Всички тези болни беше лекувал преди него, разбира се, доктор Херценщубе и ето че знаменитият лекар извънредно остро разкритикува навсякъде неговото лечение. Накрая дори, отивайки при болния, питаше направо: „Е, кой ви е тровил тука, Херценщубе ли? Хе, хе!“ Доктор Херценщубе, разбира се, научи всичко това. И ето че тримата лекари се явиха един след друг за разпит. Доктор Херценщубе заяви направо, че „ненормалността на умствените способности на подсъдимия се вижда от само себе си“. После, като изложи аргументите си, които тук пропущам, той добави, че тази ненормалност се открива главно не само в много от предишните постъпки на подсъдимия, но и сега, дори и в този момент, и когато го помолиха да обясни в какво именно се открива сега, в този момент, старецът доктор е цялата си простодушна прямота посочи, че подсъдимият, като влязъл в залата, „имаше необикновен и чуден за обстоятелствата вид, крачеше напред като войник и гледаше напред втренчено, след като по-скоро трябваше да гледа наляво, където в публиката седят дамите, защото той беше голям любител на прекрасния пол и най-напред трябваше да държи сега за мнението на дамите“ — завърши старецът със своеобразния си език. Трябва да се добави, че говореше руски много и охотно, но някак всяка негова фраза излизаше по немски маниер, което впрочем никога не го смущаваше, защото той цял живот бе имал слабостта да смята своя руски говор за образцов, „за по-добър дори, отколкото на русите“, и дори обичаше много да прибягва към руски пословици, уверявайки всеки път, че те са най-точните и най-изразителните от всички пословици в света. Ще отбележа също, че той в разговор, може би от разсеяност някаква, често забравяше най-обикновени думи, които знаеше отлично, но който, кой знае защо, изведнъж му щукваха из ума. Впрочем същото се случваше и когато говореше на немски и тогава той винаги махаше с ръка пред лицето си, сякаш за да улови загубената дума, и нищо вече не можеше да го накара да продължи, преди да е намерил нужната дума. Забележката му, че подсъдимият при влизането си е трябвало да погледне дамите, предизвика весел шепот сред публиката. Нашето старче го обичаха много всички дами и знаеха също, че той, цял живот ерген, благочестив и целомъдрен, гледаше на жените като на висши и идеални същества. И затова неочакваната му забележка се видя на всички ужасно странна.

Московският доктор, попитан на свой ред, рязко и настойчиво потвърди, че смята умственото състояние на подсъдимия за ненормално, „дори във висша степен“. Той говори дълго и умно за „афекта“ и за „манията“ и изкарваше, че според всичките събрани данни подсъдимият преди арестуването от няколко дни се намирал в несъмнен болезнен афект и ако е извършил престъпление, то, макар и да го е съзнавал, е било почти неволно, не е имал никакви сили да се бори с болезненото нравствено влечение, което го е било завладяло. Но освен афекта докторът съзираше и мания, което вече определяло, според неговите думи, пътя към пълно побъркване (NB. Аз предавам със свои думи, а докторът обясняваше с много научен и специален език.) „Всичките му действия са в противоречие със здравия разум и логиката — продължаваше той. — Разбира се, не говоря за това, което не съм видял, тоест за самото престъпление и за цялата тази катастрофа, но дори онзи ден по време на разговора с мене имаше необяснимо неподвижен поглед. Неочакван смях, когато никак не е на място. Непонятно постоянно раздразнение, странни думи: «Бернар, ефика» и други, които не бяха на място.“ Но докторът виждаше тази мания главно в това, че подсъдимият просто не може и да говори за онези три хиляди рубли, за които се смята измамен, без някакво необикновено раздразнение, докато за всички свои останали несполуки и обиди говори и си спомня с доста голяма лекота. Най-после според справките той и по-рано, щом се стигнело до тези три хиляди, точно по същия начин винаги изпадал почти в някакво изстъпление, а в същото време за него се свидетелствува, че е безкористен и не е лаком за богатство. „Относно пък мнението на моя учен събрат — добави иронично московският доктор, завършвайки речта си, — че подсъдимият на влизане в залата е трябвало да гледа дамите, а не право пред себе си, ще кажа само, че подобно заключение освен дето е комично, плюс това е и радикално погрешно; защото, макар и да се съгласявам напълно, че подсъдимият при влизането си в залата на съда, в която се решава участта му, не би трябвало да гледа тъй неподвижно пред себе си и това наистина би могло да се смята за признак за ненормално душевно състояние в дадената минута, но в същото време настоявам, че е трябвало да гледа не наляво, към дамите, а, напротив, именно надясно, дирейки с очи защитника си, в чиято помощ е цялата му надежда и от чиято защита сега зависи цялата му участ.“ Докторът изрази мнението си решително и настоятелно. Но особеният комизъм в разногласието на двамата учени експерти се получи от неочаквания извод на лекаря Варвински, който бе разпитан последен. Според него подсъдимият както сега, така и по-рано се намирал в напълно нормално състояние и макар че наистина преди арестуването трябва да е бил в нервно и извънредно възбудено състояние, това е могло да произлиза от множество най-неочаквани причини: от ревност, гняв, непрекъснато пияно състояние и прочие. Но това нервно състояние не могло да включва в себе си никакъв особен „афект“, за какъвто току-що се говори. Колкото до това, наляво или надясно е трябвало да гледа подсъдимият при влизането си в залата, то, „според неговото скромно мнение“, подсъдимият при влизането в залата именно е трябвало да гледа право пред себе си, както е гледал в същност, защото право пред него са седели председателят и членовете на съда, от които зависи сега цялата му съдба, „тъй че, като гледаше право пред себе си, той именно с това доказва съвършено нормалното състояние на разума си в дадения момент“ — завърши малко разгорещено младият лекар своето „скромно“ показание.

— Браво, докторе! — извика Митя от мястото си. — Точно така!

Разбира се, веднага го възпряха, но мнението на младия лекар има най-решаващо въздействие както върху съда, така и върху публиката, защото, както се оказа после, всички бяха съгласни с него. Впрочем доктор Херценщубе, разпитан вече като свидетел, съвсем неочаквано изведнъж се оказа полезен за Митя. Като стар жител на града, който отдавна познава семейство Карамазови, той даде някои показания, твърде интересни за „обвинението“, и изведнъж, сякаш нещо се беше сетил, допълни:

— И все пак клетият младеж можеше да има несравнено по-добра съдба, защото беше с добро сърце и като дете, и след детството си, защото аз знам това. Но руската пословица казва: „Ако някой има един ум, това е добре, но ако му дойде на гости и още един умен човек, още по-добре, защото тогава ще станат два ума, а не само един…“

— Два ума от един по-добри — подсказа нетърпеливо прокурорът, който отдавна вече знаеше навика на старчето да говори бавно, мудно, без да се смущава от впечатлението, което прави, и от това, че хората го чакат, а, напротив, цени своето бавно, картофено и винаги радостно-самодоволно немско остроумие. А старчето обичаше да остроумничи.

— О, д-да, и аз казвам същото — подхвана упорито той, — два ума са по-добри от един ум. Но при него не е дошъл други с ум, а той е пуснал и своя… Как беше това, къде го е пускал? Тази дума — къде е пуснал ума си, я забравих — продължаваше той, като въртеше ръка пред очите си, — ах, да, шпацирен.

— На разходка?

— Е, да, на разходка, и аз казвам същото. Та неговият ум тръгнал да се разхожда и стигнал до такова дълбоко място, дето се загубил. А иначе той беше благороден и чувствителен младеж, о, аз много добре го помня, още ей такова детенце, захвърлено от баща си в задния двор, когато тичаше по земята без обущенца и с панталонки с една презрамка…

Някаква сантиментална и проникновена нотка се почувствува изведнъж в гласа на честното старче. Фетюкович изведнъж трепна, като че ли предчувствуваше нещо, и мигом се улови за това.

— О, да, самият аз тогава бях още млад човек… Аз… да, тогава бях четиридесет и пет годишен и току-що бях дошъл тук. И ми стана жал тогава за детето и се попитах: защо не мога да му купя една фунийка… Да — но какво една фунийка? Забравих как се казва… една фунийка от онова, което децата много обичат, как беше, их, как беше… — замаха пак докторът с ръце — то расте на дърво и го късат, и го раздават на всички…

— Ябълки?

— О, н-не! Фунийка, фунийка, ябълките се продават на парче, а не във фунийка… не, те са много и всички мънички, слагат се в устата и хр-р-рас!…

— Лешници?

— Е, да, лешници, и аз това казвал! — най-спокойно, като че изобщо не беше дирил думата, потвърди докторът, — и аз му занесох една фунийка лешници, защото дотогава никой никога не беше занасял на момченцето една фунийка лешници, и вдигнах показалец и му казах: „Момченце! Gott der Vater“292 — то се засмя и каза: „Gott der Vater. — Gott der Sohn“293. To пак се засмя и пошепна. „Gott ler Sohn. — Gott der heilige Geist“294 Тогава то се засмя още и каза, колкото можеше: „Gott der heilige Geist“. А аз си отидох. На третия ден минавам покрай тях, а той ми вика: „Чичо, Gott der Vater, Gott der Sohn“ и забравил само „Gott der heilige Geist“, но аз му го казах и пак ми стана много жал за него. Но него го изпратиха някъде и аз вече не го виждах. И ето изминаха двадесет и три години, седя една сутрин в кабинета си вече с побеляла глава и изведнъж влиза един цветущ младеж, когото никак не мога да позная, но той вдигна показалеца и казва със смях: „Gott der Vater, Gott der Sohn und Gott der heilige Geist! Току-що пристигнах и дойдох да ви благодаря за фунийката лешници; защото тогава никой никога не беше ми купувал фунийка лешници, а само вие ми купихте фунийка лешници.“ И тогава аз си спомних моята щастлива младост и клетото момченце на двора, без обущенца, и сърцето ми се обърна, и аз казах: „Ти си благодарен младеж, защото си помнил цял живот тази фунийка лешници, които ти донесох в твоето детство.“ И аз го прегърнах и го благослових. И заплаках. Той се смееше, но той и плачеше… защото русинът твърде често се смее там, дето трябва да плаче. Но той и плачеше, аз го видях. А сега, уви!…

— И сега плача, немецо, и сега плача, човече божи!… — викна изведнъж Митя от мястото си.

Така или иначе, това анекдотче направи донякъде благоприятно впечатление на публиката. Но главният ефект в полза на Митя дойде от показанията на Катерина Ивановна, за които сега ще разкажа. Пък и изобщо, когато започнаха свидетелите à décharge295, тоест призованите от защитника, съдбата сякаш изведнъж и дори сериозно се усмихна на Митя и — което е най-забележително — неочаквано дари за самата защита. Но преди Катерина Ивановна беше разпитан Альоша и той изведнъж си припомни един факт, който изглеждаше дори вече като положително свидетелство срещу една от най-важните точки на обвинението.

IV. Щастието се усмихва на Митя

Това стана съвсем неочаквано дори за самия Альоша. Той беше призован без клетва и аз помня, че всички страни се отнесоха към него още от първите думи на разпита с извънредна мекота и симпатия. Личеше си, че го предшествуваше добра слава. Альоша даваше показанията си скромно и сдържано, но в показанията му явно проличаваше гореща симпатия към неговия нещастен брат. Като отговаряше на един въпрос, той очерта характера на брат си като човек може би необуздан и увлечен от страстите си, но също така и благороден, горд и великодушен, готов дори на саможертва, ако я поискат от него. Призна впрочем, че брат му е бил през последните дни поради страстта си към Грушенка, поради съперничеството с баща си, в непоносимо положение. Но отхвърли с негодувание дори предположението, че брат му е могъл да убие с цел грабеж, макар и да призна, че тези три хиляди са се превърнали в ума на Митя почти в някаква мания, че той ги е смятал за недодадено му поради измама на баща му наследство и макар че не е никак користолюбив, но не можел дори да заговори за тези три хиляди без изстъпление и ярост. За съперничеството между двете „особи“, както се изрази прокурорът, тоест между Грушенка и Катя, отговори уклончиво и дори на един или два въпроса съвсем отказа да отговаря.

— Поне казвал ли ви е брат ви, че има намерение да убие баща си? — попита прокурорът. — Можете да не отговаряте, ако намерите за нужно — прибави той.

— Направо не ми е говорил — отвърна Альоша.

— А как? Косвено?

— Той ми каза веднъж за своята лична омраза към баща ми и че го е страх, че… в някоя минута на крайност… в минута на отвращение може би би могъл и да го убие.

— И вие, като го чухте, повярвахте ли?

— Не бих казал, че съм повярвал. Но винаги съм бил сигурен, че едно висше чувство винаги ще го спаси в съдбоносната минута, както и го е спасило в същност, защото не той е убил баща ми — твърдо завърши Альоша така високо, че го чу цялата зала. Прокурорът трепна като боен кон, чул тръбния сигнал.

— Бъдете сигурен, че изцяло вярвам в най-пълната искреност на вашето убеждение, без да го обуславям и без да го асимилирам ни най-малко с любовта ви към вашия нещастен брат. Вашият своеобразен възглед върху целия трагичен случай, който се е разиграл в семейството ви, вече ни е известен от предварителното следствие. Няма да скрия от вас, че той е крайно особен и противоречи на всички други показания, получени от прокуратурата. И затова намирам за нужно да ви попитам вече настойчиво какви именно данни са въздействували на мисълта ви и са я насочили към категоричното убеждение за невинността на брат ви и, напротив, за виновността на друго лице, което вие вече конкретно посочихте в предварителното следствие?

— В предварителното следствие само отговарях на въпросите — изрече тихо и спокойно Альоша, — а не дойдох сам с обвинение срещу Смердяков.

— И все пак го посочихте?

— Посочих го според думите на брат си Дмитрий. Още преди разпита ми разправиха какво е станало при ареста му и как тогава той самият е посочил Смердяков. Вярвам напълно, че брат ми не е виновен. А щом не е той убиецът, то…

— То е Смердяков ли? А защо именно Смердяков? И защо именно вие така окончателно сте убеден в невинността на брат си?

— Не можех да не повярвам на брат си. Знам, че той няма да ме излъже. Видях по лицето му, че не ме лъже.

— Само по лицето му? Това ли са всичките ви доказателства?

— Нямам други доказателства.

— И за виновността на Смердяков ли нямате никакво друго доказателство освен думите на брат ви и израза на лицето му?

— Да, нямам друго доказателство.

Тук прокурорът прекъсна разпита си. Отговорите на Альоша като че направиха на публиката страшно разочароващо впечатление. У нас се говореше за Смердяков още преди съда, един нещо чул, друг нещо разбрал, говореха за Альоша, че той е натрупал някакви особени доказателства в полза на брат си и за вината на лакея, а ето че нямаше нищо, никакви доказателства освен някаква нравствена убеденост, толкова естествена за него като роден брат на подсъдимия.

Но почна да разпитва и Фетюкович. На въпроса: кога именно подсъдимият е говорил с него, с Альоша, за своята омраза към баща си и че би могъл да го убие, чул ли е това от него например в последната среща преди катастрофата, Альоша, докато отговаряше, изведнъж сякаш трепна, като че едва сега нещо си спомни и съобрази:

— Спомням си сега едно обстоятелство, за което съвсем бях забравил, но тогава ми беше толкова непонятно, а сега…

И Альоша си спомни развълнуван, очевидно сам току-що сблъскал се внезапно сега с тази идея, как на последната среща с Митя вечерта при дървото по пътя към манастира Митя, удряйки се в гърдите, „в горната част на гърдите“, бе му повторил няколко пъти, че той има средство да възстанови честта си, че това средство е тук, ето тук, на гърдите му… „Аз помислих тогава, че като се удряше в гърдите, говореше за сърцето си — продължаваше Альоша, — искаше да каже, че в сърцето си би могъл да намери сили, за да се спаси от някакъв ужасен позор, който му предстоеше и който дори пред мене не смееше да си признае. Признавам, че тогава помислих именно за баща ни и че се ужасява от позора на самата мисъл да отиде при баща ни и да извърши някакво насилие, а в същност той именно тогава като че сочеше нещо на гърдите си, така че, помня, именно тогава ми се мярна някаква мисъл, че сърцето изобщо не е от тази страна на гърдите, а по-долу, а той удря много по-горе, ей тук, точно под шията, и все сочи това място. Моята мисъл ми се стори тогава глупава, а той може би именно е сочил талисмана, в който са били зашити хиляда и петстотинте рубли!…“

— Именно! — викна изведнъж Митя от мястото си. — Тъй е, Альоша, тъй е, аз тогава по него удрях с юмрук!

Фетюкович се хвърли бързо към него, молейки го да се успокои, и веднага се хвана за Альоша. Альоша, сам увлечен в спомена си, горещо изказа предположението, че този позор най-вероятно се е състоял именно в това, че имайки у себе си тези хиляда и петстотин рубли, които би могъл да върне на Катерина Ивановна като половината от дълга си към нея, той все пак е решил да не й даде тази половина, а да я използува за друго, тоест да замине с Грушенка, ако тя се съгласи…

— Така е, точно така — викаше внезапно възбуден Альоша. — Брат ми викаше тогава именно, че половината, половината позор (той няколко пъти каза: половината!) би могъл веднага да махне от себе си, но че толкова е нещастен поради слабостта на характера си, че няма да го направи… знае предварително, че не може и не е в състояние да го направи!

— И вие твърдо, ясно помните, че се е удрял именно по това място на гърдите? — жадно разпитваше Фетюкович.

— Ясно и твърдо, защото именно си помислих тогава: защо се удря толкова високо, след като сърцето е по-долу, и още тогава моята мисъл ми се стори глупава… помня, че ми се стори глупава… това ми мина през ум. Точно затова си го спомних сега. И как съм могъл да го забравя до този момент! Той е сочил именно този талисман за доказателство, че има начин, но че няма да върне тези хиляда и петстотин! А при ареста в Мокрое именно е викал — знам това, разправяха ми, — че смята за най-голям позор в целия си живот, дето, макар че имал начин да върне половината (именно половината!) дълг на Катерина Ивановна и да се яви пред нея не като крадец, той все пак не се е решил да ги върне и предпочел да остане в очите й крадец, отколкото да се лиши от парите! А как го мъчеше, как го мъчеше този дълг! — възкликна накрая Альоша.

Разбира се, намеси се и прокурорът. Той помоли Альоша да опише още веднъж всичко точно и настоя няколко пъти, питайки: „Наистина ли подсъдимият се е удрял в гърдите, като да е сочел нещо? Може би просто се е удрял с юмрук в гърдите?“

— Не беше дори с юмрук! — извика Альоша. — А именно сочеше с пръсти, и то тук, твърде високо… Но как можах да забравя това нещо чак до тази минута!

Председателят се обърна към Митя с въпрос, какво може да каже относно даденото показание. Митя потвърди, че всичко е било именно така, че той именно е сочил хиляда и петстотинте рубли, които са били на гърдите му, точно под шията, и че, разбира се, това е позор, „позор, от който не се отричам, най-позорният акт в целия ми живот! — извика Митя. — Аз можех да ги върна, но не ги върнах. Предпочетох да остана крадец в очите й, но не ги върнах, а най-големият ми позор беше, че знаех предварително, че няма да ги върна! Прав е Альоша! Благодаря ти, Альоша!“

С това свърши разпитът на Альоша. Важно и характерно беше именно обстоятелството, че се намери макар само един факт, макар само едно, да речем, много дребно доказателство, почти само намек за доказателство, но все пак поне малко от малко свидетелствуващо, че наистина е съществувал този талисман, че е имало в него хиляда и петстотин рубли и че подсъдимият не е лъгал в предварителното следствие, когато е заявил в Мокрое, че тези хиляда и петстотин „бяха мои“. Альоша беше радостен; цял пламнал, той седна на посоченото му място. Дълго време още повтаряше на себе си: „Как съм го забравил! Как можах да го забравя! И как изведнъж чак сега си го спомних!“

Почна разпитът на Катерина Ивановна. Щом се появи тя, в залата настъпи нещо невиждано. Дамите грабнаха лорнетите и биноклите, мъжете се размърдаха, някои ставаха от местата си, за да виждат по-добре. Всички твърдяха после, че Митя изведнъж пребледнял „като платно“, щем тя влязла. Цяла облечена в черно, скромно и почти плахо се приближи до посоченото й място. Не можеше да се разбере по лицето й дали беше развълнувана, но решителност искреше в нейния тъмен, здрачен поглед. Трябва да се отбележи, и после мнозина твърдяха, че тя била чудно хубава в този миг. Заговори тихо, но ясно, да я чуят всички. Изразяваше се извънредно спокойно или поне се мъчеше да е спокойна. Председателят започна въпросите си предпазливо, извънредно почтително, като че не смееше да докосне „някои струни“ и с уважение към голямото й нещастие. Но Катерина Ивановна самата веднага твърдо заяви на един от зададените въпроси, че е била годеница на подсъдимия „до момента, докато тон самият не ме изостави…“ — тихо прибави тя. Когато я попитаха за трите хиляди, поверени на Митя да ги изпрати по пощата на нейните роднини, тя твърдо изрече: „Аз му ги дадох не направо за пощата; тогава предчувствувах, че са му много необходими пари… в този момент… Дадох му тези три хиляди да ги изпрати, ако иска, в течение на един месец. Напразно се е измъчвал после толкова заради този дълг…“

Не предавам всички въпроси и точно всичките й отговори, предавам само съществения смисъл на показанията й.

— Твърдо бях уверена, че винаги ще успее да изпрати тези три хиляди рубли, щом ги получи от баща си — продължаваше тя, отговаряйки на въпросите. — Винаги съм била уверена в неговото безкористие и честност… висша честност… в паричните въпроси. Той беше твърдо уверен, че ще получи от баща си три хиляди рубли, и ми е говорил няколко пъти за това. Знаех, че има разпри с баща си, и съм била винаги и досега също съм сигурна, че беше излъган от баща си. Не помня никакви заплахи към баща му от негова страна. Пред мене поне не е говорил нищо, никакви заплахи. Ако беше дошъл тогава при мен, веднага бих успокоила тревогата му за тези нещастни три хиляди рубли, които ми дължеше, но той вече не идваше при мен… а самата аз… аз бях поставена в такова положение… че не можех да го викам… Пък и нямах никакво право да настоявам пред него за този дълг — добави тя изведнъж и нещо решително зазвънтя в гласа й, — самата аз веднъж получих от него паричен заем, много повече от три хиляди, и го приех, макар че тогава не можех да предположа, че някога ще бъда в състояние да му изплатя дълга си…

В тона на гласа й сякаш се почувствува някакво предизвикателство. Тъкмо в тази минута дойде ред на Фетюкович.

— Това не е било тук, а в началото на вашето познанство, нали? — предпазливо подхвана Фетюкович, тутакси предусетил нещо благоприятно. (Ще отбележа в скоби, че той, макар да беше извикан от Петербург донякъде и от самата Катерина Ивановна, все пак не знаеше нищо за случая с петте хиляди, които й беше дал Митя още в онзи град, и за „поклона до земята“. Това не беше му казала, това скри! И това беше най-странното. Можеше да се предположи със сигурност, че тя самата до последната минута не е знаела ще разправи ли този епизод пред съда, или не, и е чакала някакво вдъхновение.)

Не, никога няма да забравя тези минути! Тя почна да разказва, тя разказа всичко, целия онзи случай, който Митя бе споделил с Альоша, и за „поклона до земята“, и за причините, и за баща си, и за отиването си при Митя, и нито с една дума, нито с едно загатване не спомена, че същият Митя чрез сестра й беше предположил „да му изпрати Катерина Ивановна за парите“. Това тя великодушно скри и не се срамуваше да признае, че тя, самата тя, се е завтекла при младия офицер, по свое хрумване, надявайки се на нещо… да измоли от него пари. То беше просто потресающо. Аз изстивах и треперех, докато слушах, залата замря, да не изпусне нито дума. Тук имаше нещо безпримерно, защото дори и от такава властна и презрително горда девойка като нея беше почти невъзможно да се очаква такова свръхоткровено признание, такава жертвеност, такова самоунищожение. И за какво, за кого? За да спаси изменника и оскърбителя си, да помогне поне с нещо, макар и малко, за неговото спасение, като създаде добро впечатление в негова полза! И наистина: образът на офицера, който дава последните си пет хиляди рубли — всичко, което е имал в живота си, — почтително преклонен пред невинната девойка, се очерта като твърде симпатичен и привлекателен, но… сърцето ми се сви от болка! Аз почувствувах, че после може да произлезе от това (и произлезе, после произлезе!) клевета! Със злобен присмех се говореше после из целия град, че тави история може би не била съвсем точна, именно на онова място, дето офицерът изпратил девойката „уж само с един почтителен поклон“. Загатваха, че тук има нещо „пропуснато“. „Пък и да не е пропуснато нищо, и всичко да е истина — говореха дори най-почтените наши дами, — и тогава пак не се знае много ли е благородно девойка да постъпи така, макар и за да спаси баща си?“ И нима Катерина Ивановна, с нейния ум, с нейната болезнена проницателност, не е предчувствувала, че ще почнат да приказват така? Без друго е предчувствувала и все пак се реши да каже всичко! Разбира се, всичките тези мръснички съмнения в истинността на разказаното започнаха чак после, а в първата минута всичко и всички бяха потресени. Колкото до членовете на съда, те изслушаха Катерина Ивановна с благоговейно, така да се каже, дори свенливо мълчание. Прокурорът не си позволи нито един по-нататъшен въпрос на тази тема. Фетюкович й се поклони дълбоко. О, той почти тържествуваше. Много нещо беше спечелено: човек, който жертвува в благороден порив последните си пет хиляди, а после същият този човек убива баща си посред нощ, с цел да му ограби три хиляди — това бяха почти несъвместими неща. Фетюкович сега можеше да опровергае поне грабежа. „Делото“ изведнъж бе залято от някаква нова светлина. Яви се някаква симпатия в полза на Митя. А той… за него разправяха, че веднъж-два пъти по време на показанията на Катерина Ивановна понечил да скочи от мястото си, после се тръшнал пак на пейката и закрил с длан лицето си. Но когато тя свърши, той изведнъж извика с ридаещ глас, простирайки ръце към нея:

— Катя, защо ме погуби!

И силно изрида. Впрочем веднага се овладя и пак извика:

— Сега вече съм осъден!

А после като че се вкочани на мястото си, стиснал зъби и кръстосал ръце на гърдите си. Катерина Ивановна остана в залата и седна на посочения й стол. Тя беше бледа и седеше с наведена глава. Които бяха близо до нея, разправяха, че дълго време цялата трескаво треперела. Яви се на разпит Грушенка.

Приближавам се до оная катастрофа, която, неочаквано избухнала, наистина може би погуби Митя. Защото съм сигурен, както и всички, и всички юристи говореха после така, че ако не беше този случай, най-малкото щеше да има снизхождение към престъпника. Но за това сега. А преди това само две думи за Грушенка.

Тя се яви в залата също цялата в черно, с прекрасния си черен шал на раменете. Плавно, със своята безшумна походка с леко полюшване, както вървят понякога пълните жени, се приближи към преградата, втренчена в председателя, без да погледне нито веднъж нито вдясно, нито вляво. Според мене беше много хубава в тази минута и никак не беше бледа, както уверяваха после дамите. Твърдяха също, че лицето и било някак съсредоточено и зло. Аз мисля само, че беше нервна и чувствуваше тежко върху себе си презрително-любопитните погледи на жадната за скандал наша публика. Това беше горд характер, непонасящ презрението, един от тези характери, които, само да заподозрат презрение от нечия страна, тутакси пламват от гняв и жажда за съпротива. При това имаше, разбира се, и боязън, и вътрешен срам за тази боязън, тъй че не е чудно, че говорът й беше нервен — ту гневлив, ту презрителен и прекалено груб, ту изведнъж зазвучаваше искрена, сърдечна нотка на самоосъждане, самообвинение. А на моменти говореше така, сякаш политаше в някаква пропаст: „все едно, каквото ще да става, но ще кажа…“ За познанството си с Фьодор Павлович се изказа остро: „Глупости, да не съм виновна, че ми се лепна?“ А после, след минута добави: „Аз съм виновна за всичко, подигравах се и с единия, и с другия — и със стария, и с този — та докарах и двамата дотам. Всичко стана заради мене.“ Кой знае как се спомена за Самсонов: „Какво ви засяга — озъби се веднага тя с някакво нахално предизвикателство, — той беше мой благодетел, той ме взе гола и боса, когато родителите ми ме бяха изхвърлили от къщи.“ Председателят впрочем твърде учтиво й напомни, че трябва да отговаря само на въпросите, без да се впуска в излишни подробности. Грушенка се изчерви и очите й заискриха.

Пакета с парите не била виждала, а само чувала от „злодея“, че Фьодор Павлович имал някакъв пакет с три хиляди. „Но всичко това са глупости, аз се смеех и в никакъв случай нямаше да отида…“

— За кого споменахте сега като за „злодей“? — попита прокурорът.

— Ами за лакея, за Смердяков, дето уби господаря си, а вчера се е обесил.

Разбира се, начаса я попитаха: какви основания има за такова решително обвинение, но тя също нямаше никакви основания.

— Така ми каза Дмитрий Фьодорович и трябва да му вярвате. Разделницата го погуби, така да знаете, само тя е причината за всичко, така да знаете — сякаш цяла разтреперана от омраза, прибави Грушенка и злобна нотка зазвънтя в гласа й.

Поискаха да узнаят за кого загатва пак.

— Че за госпожицата, за тази тук Катерина Ивановна. Повика ме тогава у тях, гощава ме с шоколад, искаше да ме съблазни. Срама няма тя, това е…

Тук председателят вече я прекъсна строго, с молба да има мярка в изразите си. Но сърцето на ревнивата жена вече се беше разпалило, тя беше готова да полети, ако ще в бездната…

— При ареста в село Мокрое — припомняйки, попита прокурорът — всички са видели и чули как вие сте изтичали от другата стая и сте се развикали: „Аз съм виновна за всичко, заедно ще отидем на каторга!“ Значи, и вие тогава сте била сигурна, че той е отцеубиец?

— Не помня тогавашните си преживявания — отговори Грушенка, — всички тогава се развикаха, че той е убил баща си, и аз почувствувах, че съм виновна и че той е убил заради мене. Но щом каза, че е невинен, начаса му повярвах и сега вярвам, и винаги ще вярвам: той не е такъв човек, че да излъже.

Дойде ред да задава въпроси Фетюкович. Между другото, помня, попита за Ракитин и за двадесет и петте рубли, „задето ви е довел Алексей Фьодорович Карамазов“.

— Че какво чудно има, че взе парите — усмихна се с презрителна злоба Грушенка, — той постоянно идваше при мене да ми мрънка за пари, случвало се е на месец до тридесет рубли да ми изкопчи, повечето за глупости: за ядене и за пиене имаше и без мене.

— А на какво основание бяхте така щедра към господин Ракитин? — подхвана Фетюкович, макар че председателят проявяваше неспокойствие.

— Та той ми е братовчед. Майка ми и неговата майка са сестри. Само че все ме молеше на никого тук да не го казвам, много се срамуваше от мене.

Този нов факт беше съвсем неочакван за всички, досега никой в града не го знаеше, дори в манастира, дори и Митя не знаеше. Разправяха, че Ракитин станал морав от срам на стола си. Грушенка, преди да влезе в залата, бе научила някак, че той свидетелствувал срещу Митя, и затова се беше озлобила. Цялата одевешна реч на господин Ракитин, всичкото й благородство, всичките й нападки срещу крепостното право, срещу гражданските неуредици в Русия — всичко това бе този път окончателно зачеркнато и унищожено за всички. Фетюкович беше доволен: пак му дойде подкрепа изневиделица. Общо взето, не разпитваха Грушенка твърде много, пък и тя не можеше, разбира се, да съобщи нищо особено ново. Тя остави у публиката доста неприятно впечатление. Стотици презрителни погледи се насочиха към нея, когато свърши показанията си и седна в залата доста далече от Катерина Ивановна. През цялото време, докато я разпитваха, Митя мълчеше като вкаменен, свел очи към земята.

Появи се свидетелят Иван Фьодорович.

V. Внезапната катастрофа

Ще отбележа, че него го бяха викали още преди Альоша. Но съдебният пристав доложи тогава на председателя, че поради ненадейна неразположеност или някаква криза свидетелят не може да се яви веднага, но щом се съвземе, е готов да даде показанията си, когато обичат. Това впрочем, кой знае как, никой не беше чул и го научиха едва по-късно. Появата му почти не се забеляза в първата минута: главните свидетели, особено двете съпернички, бяха вече разпитани; любопитството сега-засега беше задоволено. У публиката се чувствуваше дори умора. Имаше още да се изслушат неколцина свидетели, които навярно не можеха да съобщят нищо особено, като се имаше пред вид всичко онова, което вече беше съобщено. А времето минаваше. Иван Фьодорович се приближи някак странно бавно, без да гледа никого и дори навел глава, сякаш мрачно обмисляше нещо. Беше облечен безупречно, но лицето му, поне на мене, ми направи болезнено впечатление: имаше в това лице нещо като че ли землисто, нещо подобно на лицето на умиращ човек. Очите му бяха мътни; той ги вдигна и бавно огледа залата. Альоша изведнъж понечи да скочи от стола си и изстена: ах! Помня това. Но и това почти никой друг не видя.

Председателят почна оттам, че е свидетел без клетва, че може да отговаря или да премълчава, но че, разбира се, всичко, което каже, трябва да бъде по съвест и т.н., и т.н. Иван Фьодорович слушаше и го гледаше с мътен поглед; ала изведнъж лицето му полека-лека взе да се разведрява в усмивка и щом председателят, който го гледаше с учудване, престана да говори, той изведнъж се разсмя.

— Е, друго? — високо попита той.

В залата всичко стихна, нещо сякаш се почувствува. Председателят се обезпокои.

— Вие… може би не сте още съвсем здрав? — проговори той, търсейки с очи съдебния пристав.

— Не се безпокойте, ваше превъзходителство, аз съм достатъчно здрав и мога да ви разправя някои любопитни неща — отговори изведнъж съвсем спокойно и почтително Иван Фьодорович.

— Имате да направите някакво особено съобщение? — продължаваше все още недоверчиво председателят.

Иван Фьодорович сведе очи, помълча няколко секунди и като вдигна пак глава, отговори сякаш със заекване:

— Не… нямам. Нямам нищо особено.

Почнаха да му задават въпроси. Той отговаряше някак съвсем неохотно, някак подчертано кратко, дори с някакво отвращение, което растеше все повече и повече макар впрочем да отговаряше все пак разбрано. За много неща каза, че не знаел. За сметките на баща си с Дмитрий Фьодорович не знаел нищо. „И не съм се занимавал с това“ — каза той. Заплахи да убие баща им е чувал от подсъдимия. За парите в плика бил чувал от Смердяков…

— Все същото — прекъсна той изведнъж с уморен вид, — нищо особено не мога да съобщя на съда.

— Виждам, че не сте добре, и ви разбирам… — почна председателят.

Той се обърна към страните, към прокурора и защитника, като ги приканваше, ако намерят за нужно, да зададат въпроси, но изведнъж Иван Фьодорович с изнемощял глас помоли:

— Освободете ме, ваше превъзходителство, чувствувам се много зле.

И с тези думи, без да дочака разрешение, изведнъж се обърна и тръгна да излезе из залата. Но като направи четири крачки, спря се, сякаш изведнъж обмислил нещо, леко се усмихна и пак се върна на предишното си място.

— Аз, ваше превъзходителство, съм като онази селска мома… знаете ли, как беше: „Да река — рипам, да река — не рипам.“296 Подире й вървят със сукман или с вълнена фуста там, за да рипне вътре, за да я вържат и да я поведат на венчавка, а тя вика: „Да река — рипам, да река — не рипам“… Това е обичай у някаква наша народност…

— Какво искате да кажете е това? — попита строго председателят.

— Ето — извади изведнъж Иван Фьодорович пачка банкноти, — ето парите… същите, които са били в ей този пакет — той кимна към масата с веществените доказателства — и заради които е убит баща ми. Къде да ги сложа? Господин съдебен пристав, предайте ги.

Съдебният пристав взе цялата пачка и я предаде на председателя.

— По какъв начин са могли тия пари да попаднат у вас… ако това са същите пари? — възкликна учуден председателят.

— Получих ги от Смердяков, от убиеца, вчера. Бях при него, преди да се обеси. Той е убил баща ми, а не брат ми. Той го е убил, а пък аз съм го подучил да го убие… Кой не желае смъртта на баща си?…

— Вие с ума си ли сте, или не? — извика неволно председателят.

— Там е работата, че съм с ума си… и то със своя подъл ум, такъв, с какъвто сте и вие, с какъвто са и всички тези… м-мутри! — обърна се той изведнъж към публиката. — Убиха баща ми, а се преструват, че ги е страх — скръцна зъби той със злобно презрение. — Глезят се един пред друг. Лъжци! Всички желаят смъртта на баща си. Един гад изяжда друга гадина… Ако не е отцеубийство — всички ще се ядосат и ще се разотидат озлобени… Зрелища! „Хляб и зрелища!“ Впрочем и мене си ме бива! Имате ли вода, дайте ми да пия297, за Бога! — хвана се той изведнъж за главата.

Съдебният пристав тутакси се приближи до него. Альоша изведнъж скокна и извика: „Той е болен, не му вярвайте, той е в нервна треска!“ Катерина Ивановна стана бързо от стола си и вцепенена от ужас, гледаше Иван Фьодорович. Митя се надигна и с някаква безумна, изкривена усмивка жадно гледаше и слушаше брат си.

— Успокойте се, не съм побъркан, аз съм само убиец! — почна пак Иван. — От убиец не може да се иска красноречие… — добави той изведнъж, кой знае защо, и се изсмя криво.

Прокурорът, явно смутен, се наведе към председателя. Членовете на съда неспокойно зашепнаха помежду си. Фетюкович, вслушвайки се, цял наостри уши. Залата замря в очакване. Председателят:

— Свидетелю, вашите думи са непонятни и не са за тука. Успокойте се, ако можете, и разправете… ако наистина имате какво да кажете. С какво можете да потвърдите това признание… ако само това не са бълнувания?

— Там е работата, че нямам свидетели. Това куче Смердяков няма да ви изпрати показания от онзи свят… в плик. Все пликове чакате, стига ви и един. Аз нямам свидетели… Освен един, може би — замислено се усмихна той.

— Кой е вашият свидетел?

— С опашка, ваше превъзходителство, няма да е според протокола! Le diable n’existe point!298 Не обръщайте внимание, нищо и никакъв дребен дявол — прибави той, като веднага престана да се смее и сякаш конфиденциално, — той трябва да е тук някъде, ей под тази маса с веществените доказателства, къде другаде, ако не там? Вижте какво, чуйте ме: аз му казах: „Не искам да мълча“, а той ми разправя за геологическия преврат… глупости! Освободете прочее този изверг… той запя химн, това е, защото му е леко! Все едно, че някой пиян мерзавец е заревал как „замина Ванка в Питер“, пък аз за две секунди радост давам квадрилион квадрилиони. Не ме познавате вие мене! О, колко е глупаво всичко това при вас! Хайде, приберете мен вместо него! Все за нещо съм дошъл… Защо, защо всичко това е толкова глупаво…

И той пак почна бавно и сякаш замислено да оглежда залата. Но всички вече се раздвижиха. Альоша понечи да се спусне към него от мястото си, но съдебният пристав хвана Иван Фьодорович за ръката.

— Това пък какво е! — извика той, впил поглед в лицето на пристава, и изведнъж го хвана за раменете и яростно го тръшна на пода. Но стражата вече бе успяла да притича, хванаха го и тогава той нададе голям вик.299 И през цялото време, докато го изнасяха, викаше и крещеше нещо несвързано.

Настъпи суматоха. Не мога да си спомня всичко поред, аз самият бях развълнуван и не можех да наблюдавам. Знам само, че после, когато всичко се успокои и всички разбраха каква е работата, съдебният пристав си изпати, макар че обясни разумно на началството, че свидетелят е бил през цялото време здрав, че го прегледал докторът, когато преди час му станало малко лошо, но че преди да влезе в залата, говорел съвсем свързано, тъй че не било възможно да се предвиди това; а той сам, напротив, настоявал и искал непременно да даде показания. Но преди хората да се поуспокоят и да дойдат на себе си, тутакси след тази сцена се разрази и друга: Катерина Ивановна изпадна в истерия. Тя почна да пищи високо и да ридае, но не искаше да излезе, дърпаше се, молеше да не я извеждат и изведнъж закрещя на председателя:

— Аз трябва да дам още едно показание, веднага… веднага!… Ето този лист, писмо… вземете, прочетете го по-скоро, по-скоро! Това писмо е на този изверг, ей на този! — Тя сочеше Митя. — Той е убил баща си, ще видите сега, той ми пише как ще убие баща си! А онзи е болен, болен, той е в делириум. Аз виждам от три дни, че е в огница!

Тъй крещеше тя обезумяла. Съдебният пристав взе листа, който тя подаваше на председателя, а тя се свлече на стола, закри лице и почна конвулсивно и беззвучно да ридае, като цяла се тресеше и сподавяше и най-малкия стон от страх, че ще я изведат от залата. Листът, който бе подала, беше същото онова писмо на Митя от кръчмата „Столичен град“, което Иван Фьодорович наричаше документ с „математическа“ важност. Уви, признаха му именно тази математичност и да не беше това писмо, може би с Митя нямаше да е свършено или поне нямаше да свърши така ужасно! Повтарям, беше трудно да се следят подробностите. Всичко това и досега го виждам в същата суматоха. Изглежда, председателят веднага съобщи новия документ на съда, на прокурора, на защитника, на съдебните заседатели. Помня само как почнаха да разпитват свидетелката. На въпроса: успокоила ли се е, меко зададен й от председателя, Катерина Ивановна бързо извика:

— Аз съм готова, готова! Напълно съм в състояние да ви отговарям — прибави тя, очевидно страхувайки се все още ужасно да не би да не я изслушат. Помолиха я да обясни по-подробно: какво е това писмо и при какви обстоятелства го е получила.

— Получих го в навечерието на самото престъпление, а той го е писал един ден по-рано, в кръчмата, значи, два дни преди престъплението си — вижте, то е написано върху някаква сметка! — извика тя, като се задъхваше. — Тогава той ме ненавиждаше, защото сам извърши подла постъпка и тръгна подир онази твар… и още за това, че ми дължеше тези три хиляди рубли… О, на него му беше обидно за тези три хиляди пак поради неговата низост! С тези три хиляди вижте как беше — аз ви моля, моля ви да ме изслушате: три седмици преди да убие баща си, той дойде една сутрин при мен. Аз знаех, че му трябват пари, знаех и за какво — ето именно за това, да съблазни онази твар и да замине с нея. Знаех тогава, че вече ми е изменил и иска да ме напусне, и аз, аз лично му връчих тогава тези пари, сама му ги предложих, уж да ги изпрати на сестра ми в Москва — и когато му ги давах, погледнах го в лицето и казах, че може да ги изпрати, когато ще, „дори след един месец“. Е, как, как няма да разбере, че му казвам направо в очите: „Тебе ти трябват пари, за да ми изневериш с твоята твар, на ти тези пари, сама ти ги давам, вземи ги, щом си толкова нечестен и можеш да ги вземеш!…“ Аз исках да го улича и какво стана? Той ги взе, той ги взе и ги отмъкна и ги (изхарчи с онази твар там за една нощ… Но той разбра, той разбра, че знам всичко, уверявам ви, че той тогава разбра и това, че като му давам парите, само го изпитвам: дали ще бъде толкова безчестен, че да ги вземе от мене, или не. Гледах го в очите и той ме гледаше в очите, и всичко разбираше, всичко разбираше, но взе, но взе и отнесе парите ми!

— Истина е, Катя! — викна изведнъж Митя. — В очите те гледах и разбирах, че ме безчестиш, и все пак взех парите ти! Презирай подлеца, всички го презирайте, заслужил е!

— Подсъдими — извика председателят, — още една дума, и ще заповядам да ви изведат.

— Тези пари го мъчеха — продължаваше Катя, бързайки трескаво, — той искаше да ми ги върне, той искаше, истина е това, но му трябваха пари и за онази твар. Затова уби баща си, но пак не ми върна парите, а замина с нея за онова село, където го хванаха. Там пак прогулял и онези пари, които е откраднал от убития си баща. А един ден преди да убие баща си, ми писа това писмо, писал го е пиян, аз още тогава разбрах, писал го е от злоба и сигурен, сигурен, че аз никому няма да покажа това писмо, дори и да убие! Иначе нямаше да го напише! Той знаеше, че аз няма да поискам да му отмъщавам и да го погубвам! Но прочетете, прочетете внимателно, моля, по-внимателно и ще видите, че той е описал всичко в писмото, всичко предварително: как ще убие баща си и къде стоят парите на баща му. Вижте, моля ви се, да не пропуснете там една фраза: „Ще го убия, стига да замине Иван.“ Значи, от по-рано вече е бил обмислил как ще го убие — злорадно и ехидно подсказваше на съда Катерина Ивановна. О, ясно беше, че тя е вникнала до тънкости в това фатално писмо и е изучила всяка подробност в него. — Ако не е бил пиян, нямаше да ми пише, но вижте, там всичко е описано предварително, всичко точно, както после уби, цялата програма!

Така крещеше тя не на себе си и вече, разбира се, презряла всички последици за себе си, макар да ги беше предвидила още може би преди месец, защото тогава още, може би треперейки от злоба, бе мечтала: „Дали да не прочета това пред съда?“ А сега като че полетя презглава по нанадолнище. Помня, че май веднага писмото бе прочетено гласно от секретаря и направи потресаващо впечатление. Обърнаха се към Митя с въпрос: „Признава ли това писмо?“

— Мое е, мое! — възкликна Митя. — Да не бях пиян, нямаше да го напиша!… За много неща се мразехме ние, Катя, но кълна се, кълна се, аз тебе и когато съм те мразел, съм те обичал, а ти мене — не!

Той се тръшна на мястото си, кършейки в отчаяние ръце. Прокурорът и защитникът почнаха да задават кръстосани въпроси главно в смисъл: „какво например ви накара одеве да скриете такъв документ и да давате показания в съвсем друг дух и тон?“

— Да, да, аз одеве излъгах, за всичко лъгах, против честта и съвестта си, но одеве исках да го спася, защото той толкова ме ненавиждаше и презираше! — извика Катя като безумна. — О, той ме презираше ужасно, презирал ме е винаги и, знаете ли, знаете ли, той ме презираше от оная минута, когато му се поклоних тогава доземи за онези пари. Аз видях това… Начаса, още тогава го почувствувах, но дълго време не вярвах на себе си. Колко пъти съм чела в очите му: „Все пак тогава ти дойде при мен.“ О, той не разбра, той не разбра нищо, защо отидох тогава, той е способен да подозира само низост! Той съдеше по себе си, той мислеше, че всички са като него — яростно изскърца със зъби Катя, съвсем вече в изстъпление. — А поиска да се ожени за мене само защото получих наследство, затова, затова! Винаги съм подозирала, че е затова! О, той е звяр! Той цял живот беше сигурен, че аз цял живот ще треперя от срам пред него, задето съм отишла тогава, и че той може вечно да ме презира за това и да бъде над мене — ето защо поиска да се ожени за мене! Това е така, всичко това е така! Аз се опитах да го победя с моята любов, любов безкрайна, дори неговата измяна исках да понеса, но той нищо, нищо не разбра. Та нима той може да разбере нещо! Той е изверг! Това писмо получих чак на другия ден вечерта, донесоха ми го от кръчмата, а още сутринта, още сутринта същия ден смятах да му простя всичко, всичко, дори измяната му!

Разбира се, председателят и прокурорът я успокояваха. Уверен съм, че те всички сами може би изпитваха дори неудобство да се възползуват така от нейното изстъпление, да слушат такива признания. Помня, че чух, като й говореха: „Ние разбираме колко ви е тежко, повярвайте, ние можем да почувствуваме“ и пр., и пр. — и все пак измъкнаха показания от обезумялата истерична жена. Тя най-после описа с извънредна яснота, която така често, макар и мигновено проблясва дори в минути на такова напрегнато състояние, как Иван Фьодорович почти стигал до лудост през тези два месеца, от желание да спаси „изверга и убиеца“, своя брат.

— Той се измъчваше — викаше тя, — той все искаше да намали вината му, като ми признаваше, че и той не е обичал баща си и може би също е желаел смъртта му. О, това е дълбока, дълбока съвест! Той се измъчи до смърт от съвестта си! Той ми откриваше всичко, всичко, идваше при мене и разговаряше с мене всеки ден като с единствен свой приятел. Аз имам честта да бъде негов единствен приятел! — извика тя изведнъж като че ли някак предизвикателно, с блеснали очи. — Той ходи два пъти при Смердяков. Веднъж дойде при мене и казва: ако е убил не брат ми, а Смердяков (защото тази басня я пуснаха тук всички, че е убил Смердяков), то може би съм виновен и аз, защото Смердяков знаеше, че не обичам баща си, и може би е мислел, че желая смъртта на баща си. Тогава аз извадих писмото и му го показах и той вече се увери напълно, че го е убил брат му, и това вече го съсипа окончателно. Той не можеше да понесе, че родният му брат е отцеубиец! Още преди една седмица видях, че това го поболява. През последните дни, когато идваше при мен, имаше халюцинации. Виждах, че се побърква. Той вървеше и бълнуваше, така са го виждали по улиците. Московският доктор по моя молба го прегледа завчера и ми каза, че е на косъм от нервно разстройство — само заради него, само заради този изверг! А вчера научи, че Смердяков умрял — това така го потресе, че полудя… и само заради този изверг, само за да спаси тоя изверг!

О, разбира се, човек може да говори така и да прави такива признания може би само веднъж в живота си — в предсмъртната минута например, когато се качва на ешафода. Но Катя беше именно така настроена и в такава минута. Тя беше същата онази въодушевена Катя, която се хвърли тогава при младия развратник, за да спаси баща си; същата Катя, която одеве пред цялата тази публика, горда и целомъдрена, принесе себе си и моминския си свян в жертва, като разказа за „благородната постъпка на Митя“, само за да смекчи малко от малко съдбата, която го очакваше. И ето сега пак така се принесе в жертва, но вече за другия, може би едва сега, едва в тази минута за пръв път почувствувала и разбрала напълно колко скъп й е този друг човек! Тя се самопожертвува от страх за него, като си въобрази изведнъж, че се е погубил със своето показание, че той е убил, а не брат му, пожертвува се, за да спаси него, името му, репутацията му! И все пак възникна един страшен въпрос: дали беше лъгала за Митя, описвайки предишното си отношение към него — ето въпроса. Не, не, тя не клеветеше преднамерено, когато извика, че Митя я е презирал заради поклона! Тя самата вярваше в това, тя беше дълбоко убедена, може би поради този поклон, че простодушният Митя, който тогава още я обожаваше, й се присмива и я презира. И само от гордост тя самата се беше привързала към него тогава с любов истерична и болезнена, от наранена гордост, и тази любов приличаше не на любов, а на отмъщение. О, може би тази болезнена любов щеше да се изроди в истинска, сигурно Катя само това би желала, но Митя я оскърби с измяната до дън душа и душата й не му прости. А минутата на отмъщението дойде неочаквано и всичко, което тъй дълго и болно се бе трупало в гърдите на обидената жена, изведнъж и пак така неочаквано избухна. Тя предаде Митя, но предаде и себе си! И, разбира се, едва успяла да изкаже всичко, напрежението се окъса и срамът я смаза. Пак изпаднала в истерия, тя се отпусна, като ридаеше и крещеше. Изнесоха я. В момента, когато я изнасяха, Грушенка се хвърли от мястото си с плач към Митя, така че не успяха да я задържат.

— Митя — извика тя, — погуби те твоята змия! Ето сега я видяхте! — кресна тя към съдиите, разтреперана от злоба. По знак на председателя я хванаха и се опитаха да я изведат от залата. Тя не се оставяше, теглеше се и се дърпаше назад към Митя. Митя се развика и също понечи да се хвърли към нея. Задържаха го.

Да, мисля, че нашите зрителни дами останаха доволни: зрелището беше богато. После, помня, се появи московският доктор. Струва ми се, председателят и по-рано бе пращал пристава да се разпореди за оказване помощ на Иван Фьодорович. Докторът доложи на съда, че болният е в много опасна криза на нервно разстройство и би трябвало веднага да се отведе. На въпросите на прокурора и защитника потвърди, че пациентът е ходил при него завчера и че той му предрекъл още тогава скорошно нервно разстройство, но онзи не пожелал да се лекува. „Той беше положително в разстроено умствено състояние, сам ми призна, че вижда видения наяве, среща по улицата разни лица, които вече са починали, и че всяка вечер му се явява на гости сатаната“ — завърши докторът. Като даде показанията си, знаменитият лекар се оттегли. Представеното писмо от Катерина Ивановна бе прибавено към веществените доказателства. След оттегляне на съвещание съдът реши: да продължи съдебното следствие, а двете неочаквани показания (на Катерина Ивановна и на Иван Фьодорович) да се запишат в протокола.

Но аз няма повече да описвам по-нататъшното съдебно следствие. Пък и показанията на останалите свидетели бяха само повторение и потвърждение на предишните, макар че всички си имаха своите характерни особености. Но повтарям, всичко ще се сведе до едно в речта на прокурора, към която именно ще премина сега. Всички бяха възбудени, всички бяха наелектризирани от последната катастрофа и с изгарящо нетърпение чакаха час по-скоро само развръзката, речите на страните и присъдата. Фетюкович беше явно потресен от показанията на Катерина Ивановна. Затова пък прокурорът тържествуваше. Когато съдебното следствие завърши, даде се почивка, която продължи почти час. Най-после председателят откри съдебните прения. Струва ми се, беше точно осем часът вечерта, когато нашият прокурор Иполит Кирилович започна своята обвинителна реч.

VI. Речта на прокурора. Характеристика

Иполит Кирилович започна обвинителната си реч цял разтреперан от нервна треска, със студена нервна пот по челото и слепоочията, със студени и топли вълни по цялото тяло. Така каза после той самият. Смяташе тази реч за свой chef d’œuvre, за chef d’œuvre300 на целия си живот, за своя лебедова песен. Наистина девет месеца по-късно умря от скоротечна туберкулоза, та наистина излезе, че бе имал право тогава да се сравни с лебед, който пее своята последна песен, ако беше предчувстувал края си от по-рано. В тази реч той вложи цялото си сърце и всичкия си ум, който имаше, и неочаквано доказа, че в него са се таили и гражданско чувство, и „проклетите“ въпроси, поне доколкото те можеха да се поберат в главата на клетия ни Иполит Кирилович. Главно, неговото слово спечели с това, че беше искрено: той искрено вярваше във вината на подсъдимия; не по поръчка, не само по задължение го обвиняваше и издигайки глас за „отмъщение“, наистина бе разтърсван от желание „да спаси обществото“. Дори нашата дамска публика, в края на краищата враждебно настроена към Иполит Кирилович, признаваше все пак, че беше направил извънредно силно впечатление. Той започна с напрегнат, пресеклив глас, но после много скоро гласът му укрепна и отекна високо в залата и тъй — до края на речта. Но щом свърши, той насмалко не припадна.

„Господа съдебни заседатели — започна обвинителят, — настоящото дело прогърмя из цяла Русия. Но на какво, би рекъл човек, има да се учудваме, от какво тъй особено се ужасяваме? Ние, ние особено? Та ние сме хора, толкова свикнали на всичко това! Тук именно е нашият ужас, че такива мрачни дела почти са престанали да бъдат за нас ужасни! Ето от кое трябва да се ужасяваме, от навика си, а не от единичното злодеяние на този или онзи индивид. Къде са причините за нашето равнодушие, за нашето едва мъждукащо отношение към такива дела, към такива знамения на времето, които ни пророчествуват незавидни бъднини? Дали в нашия цинизъм, в ранното изтощаване на ума и въображението на толкова още младото наше общество, но толкова без време състарено? Дали в разклатените из основи наши нравствени устои, или в това дори, че тези нравствени устои може би изобщо ни липсват? Не разрешавам тези въпроси, но все пак те са мъчителни и всеки гражданин не че трябва, а е длъжен да страда от тях. Нашата току-що започваща, още плахата наша преса вече е направила все пак известни услуги на обществото, защото без нея ние никога не бихме научили поне отчасти за онези ужаси на разюзданата воля и нравственото падение, за които тя непрекъснато осведомява на своите страници вече всички, не само онези, които посещават залите на новия публичен съд, даруван ни в настоящото царуване. И какво четем ние почти всекидневно? О, всяка минута за такива неща, пред които дори сегашното дело бледнее и почти изглежда като нещо вече обикновено. Но най-важното е, че множеството наши руски, наши национални углавни дела свидетелствуват именно за нещо общо, за някаква обща беда, която се е вкоренила у нас и с която като с общо зло е вече трудно да се борим. Ето някакъв млад блестящ офицер от висшето общество, едва започнал своя живот и кариера, подло, тайно, без никакви угризения на съвестта заколва дребен чиновник, донякъде бивш негов благодетел, и слугинята му, за да открадне документа за дълга си, а заедно с това и другите парици на чиновника: «че ще ми потрябват за моите светски удоволствия и за кариерата ми занапред». Като заколва двамата, отива си, подложил възглавници под главите на двамата мъртъвци. Друг млад герой, отрупан с кръстове за храброст, умъртвява разбойнически насред друма майката на своя вожд и благодетел и докато надумва другарите си, уверява ги, че «тя го обича като свой син и затова ще послуша всичките му съвети и няма да вземе никакви предпазни мерки». Макар че това е изверг, но сега, в наше време, аз не смея да кажа вече, че този човек е само единичен изверг. Друг може и да не заколи, но ще помисли и ще почувствува също като него, в душата си той е безчестен също като него. Тайно, насаме със съвестта си може би той ще пита: «Че какво е това чест, и не е ли предразсъдък кръвта?» Може би ще викнат срещу мене и ще кажат, че съм болезнен човек, истеричен, клеветя чудовищно, бълнувам, преувеличавам. Нека, нека — и, Боже мой, как пръв аз бих се радвал да е така! О, не ми вярвайте, смятайте ме за болен, но все пак запомнете думите ми: ако само една десета, не, една двадесета част от думите ми е истина, то и тогава е ужасно! Вижте, господа, вижте как се застрелват младежите у нас: о, без никакви хамлетовски въпроси: «Какво ще бъде там?», без никакъв помен от такива въпроси, сякаш този въпрос, за нашия дух и за всичко, което ни чака след гроба, отдавна е зачеркнат в тяхната природа, погребан и засипан с пясък. Вижте в крайна сметка и нашия разврат, нашите сладострастници… Фьодор Павлович, нещастната жертва на текущия процес, в сравнение с някои от тях е почти невинен младенец. А ние всички го знаехме, «той между нас живя»301… Да, с психологията на руското престъпление ще се заемат може би някога най-напредничавите умове, и наши, и европейски, защото темата заслужава това. Но това изучаване ще стане някога по-късно, когато се отвори свободно време и когато цялата трагична немара на нашия настоящ момент отиде на по-заден план, та ще може вече да се разгледа и по-умно, и по-безпристрастно, отколкото например хора като мене могат да го сторят. А сега ние или се ужасяваме, или се преструваме, че се ужасяваме, а в същност, напротив, се наслаждаваме на това зрелище като любители на силни, ексцентрични преживявания, които раздвижват циничното ни лениво безделие, или пък като малки деца отпъждаме с ръце страшните призраци и крием глави във възглавницата, додето премине страшното видение, та после тутакси да го забравим в игри и веселие. Но все някога и ние трябва да почнем живота си трезво и смислено, трябва и ние да хвърлим поглед върху себе си като върху общество, трябва и ние да осмислим поне нещо в нашата обществена работа или макар само да започнем нашето осмисляне. Великият писател от предшествуващата епоха във финала на най-великото от произведенията си302, олицетворявайки цяла Русия в една смела руска тройка, която препуска към неизвестна цел, възклицава: «Ех, тройка, птица тройка, кой ли те е измислил?» И в горд възторг допълва, че пред тройката, вихрено литнала, почтително се дръпват всички народи. Тъй, господа, нека, нека се дърпат, почтително или не, но грях ми на душата, според моя възглед гениалният творец е завършил тъй или в изблик на детски невинно прекрасномислие, или просто от страх пред тогавашната цензура. Защото, ако в неговата тройка се впрегнат само неговите герои, собакевичи, ноздрьовци и чичиковци, който и да е коларят, доникъде няма да стигне с такива коне! А това са всичко на всичко предишните коне, които не могат да се мерят дори със сегашните, нашите още повече си ги бива…“

На това място речта на Иполит Кирилович беше прекъсната от ръкопляскания. Либерализмът в изобразяването на руската тройка се хареса. Наистина чуха се само две-три ръкопляскания, тъй че председателят не намери дори за нужно да се обърне към публиката със заплахата да „очисти залата“, а само строго погледна към клакьорите. Но Иполит Кирилович се окуражи: никога досега не бяха му ръкопляскали! Толкова години никой не искаше да го слуша човека, и изведнъж, не щеш ли, възможност да се изкаже пред цяла Русия!

„Наистина — продължи той, — какво представлява това семейство Карамазови, което заслужи изведнъж такава печална известност в цяла Русия? Може би много преувеличавам, но ми се струва, че в картината на това «семейство» като че се долавят някои общи основни елементи на нашето съвременно интелигентно общество — о, не всички елементи, пък и това се долавя само в някакъв микроскопичен вид «подобно слънце в малка капка»303, но все пак нещо се е отразило, нещо се е проявило. Вижте този нещастен, разюздан и развратен старец, този «баща на семейство», толкова печално завършил своето съществувание. Дворянин, почнал кариерата си като беден хрантутеник, чрез ненадейна и неочаквана женитба пипнал за зестра малко капиталец, отначало дребен измамник и лъстив шут, с умствени способности в зародиш, впрочем далеч не слаби, но преди всичко лихвар. С течение на годините, тоест с нарастването на капиталеца, се поокуражава. Унижението и подмазването изчезват, остава само присмехулният и злобен циник и сладострастник. Цялата духовна страна е зачеркната, а жаждата за живот е извънредно голяма. Всичко е сведено дотам, че освен сладострастни наслаждения той не вижда нищо в живота, така учи и децата си. Бащински духовни някакви задължения — нула. Той им се присмива, той възпитава малките си деца в задния двор и се радва, когато заминават. Дори съвсем ги забравя. Всички нравствени правила на стареца са: après moi le déluge.304 Всичко обратно на понятието за гражданин, най-пълно, дори враждебно откъсване от обществото: «Ако ще целия свят огън да го гори, само на мене да ми е добре.» И му е добре, той е напълно доволен, жадува да изкара така още двадесет-тридесет години. Той измамва собствения си син и с неговите пари от наследството на майка му, които не иска да му даде, подмамва неговата, на сина си, любовница. Не, аз не искам да отстъпя защитата на подсъдимия на високоталантливия защитник, пристигнал от Петербург. Аз самият ще кажа истината, аз самият разбирам онази сума от негодувания, която е натрупал той в сърцето на сина си. Но стига, стига за този нещастен старец, той получи своето възмездие. Нека си спомним обаче, че това е баща, и то един от съвременните бащи. Ще обидя ли обществото, ако кажа, че той е дори един от многото съвременни бащи? Уви, толкова много от съвременните бащи само дето не се проявяват дотам цинично както този, защото са по-възпитани, по-образовани, а в същност са почти със същата философия като него. Но нека аз съм песимист, нека. Ние вече се разбрахме, че ще ми прощавате. Да се уговорим предварително: недейте ми вярва, не вярвайте, аз ще говоря, а вие не вярвайте. Но все пак оставете ме да се изкажа, все пак запомнете нещичко от моите думи. Но ето обаче децата на този старец, на този баща на семейство: единият е пред нас на подсъдимата скамейка, за него тепърва ще говорим, за другите ще спомена само мимоходом. От тези другите по-големият е един съвременен младеж, с бляскаво образование, с твърде силен ум, ала в нищо вече невярващ, много, твърде много нещо отхвърлил и зачеркнал, в живота, досущ като родителя си. Ние всички сме го чували, той беше приет дружелюбно в нашето общество. Той не криеше своите мнения, дори обратно, точно обратно, което именно ми дава смелост да говоря сега за него донякъде откровено, разбира се, не като за частно лице, а само като за член на семейство Карамазови. Вчера тук умря чрез самоубийство накрай града един болнав идиот, много замесен в настоящото дело, бившият слуга и може би незаконен син на Фьодор Павлович — Смердяков. На предварителното следствие той ми разказа с истерични сълзи как този младият Карамазов, Иван Фьодорович, го ужасил със своето душевно буйство. «Всичко, казва, на света според него е позволено и отсега нататък нищо не трябва да бъде забранено — ето на какво ме учеше постоянно.» Мене ми се струва, че този идиот е полудял окончателно именно заради този тезис… на който е бил обучен, макар, разбира се, да са повлияли за умственото му разстройство и епилепсията, и цялата тази страшна катастрофа, която се разигра в тяхната къща. Но у този идиот се мярна една много и много интересна забележка, която би направила чест и на по-умен наблюдател от него, ето защо именно заговорих за това: «Ако има — каза ми той — някой от синовете по характер да прилича; най-много на Фьодор Павлович, това е той, Иван Фьодорович!» С тази забележка прекъсвам започнатата характеристика, като смятам, че не е деликатно да я продължавам по-нататък. О, аз не искам да вадя по-нататъшни заключения и да прокобвам като гарван само гибел за една млада съдба. Ние видяхме вече днес тук, в тази зала, че непосредствената сила на правдата още живее в неговото младо сърце, че чувствата на семейна привързаност още не са окончателно притъпени у него от безверието и нравствения цинизъм, придобити повече по наследство, отколкото чрез истинско страдание на мисълта. Сега другият син — о, той е още юноша, благочестив и смирен, обратно на мрачния разлагащ мироглед на брат си, той дири да се лепне, така да се каже, към «народните начала» или към онова, което у нас се наричат с тази хитра дума в някои теоретически кътчета на нашата мислеща интелигенция. Той, видите ли, се е лепнал за манастира: без малко да стане монах. У него, струва ми се, някак безсъзнателно и така рано се е изразило това боязливо отчаяние, с каквото сега толкова много хора в нашето клето общество, уплашени от цинизма и разврата и погрешно приписвайки всичкото зло на европейското просвещение, се хвърлят, както казват те, към «родната почва»; така да се каже, в майчините прегръдки на родната земя, като деца, стреснати от призраци, и върху изсъхналата гръд на изтощената майка жадуват поне само спокойно да заспят и дори целия си живот да проспят, само и само да не виждат ужасите, които ги плашат. От моя страна аз желая на този добър и даровит юноша всичко най-хубаво, желая, щото неговото младо простодушие и стремление към народните начала да не се обърне после, както толкова често се случва, откъм нравствената страна — в мрачен мистицизъм, а от гражданската страна — в тъп шовинизъм — две качества, които заплашват може би с още по-голямо зло нацията, отколкото дори ранната поквара от зле разбраната и даром получена европейска просвета, от която страда големият му брат.“

За шовинизма и мистицизма пак се чуха две-три ръкопляскания. Разбира се, Иполит Кирилович се беше поувлякъл, пък и всичко това почти нямаше нищо общо с настоящото дело, да не говорим, че прозвуча доста неясно, но на озлобения и туберкулозен човек твърде много му се щеше да се изкаже поне веднъж в живота си. У нас после се говореше, че в характеристиката си за Иван Фьодорович той се ръководел дори от неделикатно чувство, защото онзи веднъж-два пъти публично го победил в спорове и Иполит Кирилович от злопаметност рекъл сега да си отмъсти. Но не знам дали такова заключение беше вярно. Във всеки случай всичко това беше само увод, после речта тръгна по-конкретно и по същество.

„Но ето третият син на бащата на съвременното семейство — продължаваше Иполит Кирилович, — той е на подсъдимата скамейка, той е пред нас. Пред нас са и неговите подвизи, и неговият живот и делата му: настъпи часът и всичко се разкри, всичко излезе наяве. В противоположност на «европеизма» и на «народните начала» на братята си той сякаш изразява непосредствената Русия — о, не цялата, не цялата и пази Боже, ако беше цялата! И все пак тук е тя, нашата майчица Русия, усеща се нейният дъх. О, ние сме непосредствени, ние сме злото и доброто в най-чудна смесица, ние сме любители на просветата и на Шилер и в същото време буйствуваме по кръчмите и скубем брадичките на нашите пияни другари по чаша. О, и ние биваме добри и прекрасни, но само тогава, когато на нас самите ни е добре и прекрасно. Напротив, дори сме обладани — именно обладани — от най-благородни идеали, но само при условие те да се постигат от само себе си, да ни падат от небето и най-вече даром, даром, нищо да не плащаме за тях. Ние страшно мразим да плащаме, но пък много обичаме да получаваме, и така сме във всичко. О, дайте ни, дайте всевъзможните блага на живота (именно всевъзможните, с по-малко няма да се задоволим) и особено не пречете в нищо на нашия нрав, и тогава и ние ще докажем, че можем да бъдем добри и прекрасни. Ние не сме алчни, не, обаче давайте ни пари, повече, повече, колкото може повече пари, и ще видите как великодушно, с какво презрение към презрения метал ще ги пропилеем за една нощ в бесен гуляй. Пък ако не ни дадат нари, ще покажем как можем да намерим, ако много поискаме. Но за това после, да караме поред. Преди всичко пред нас е клетото захвърлено дете «в задния двор, без обущенца», както се изрази преди малко нашият почтен и уважаван съгражданин, уви, от чужд произход! Повтарям още веднъж — никому няма да отстъпя защитата на подсъдимия! Аз съм обвинител, аз съм и защитник. Да, и ние сме хора, и ние сме човеци, и ние сме в състояние да преценим как могат да повлияят върху характера първите впечатления на детството и родното гнезденце. Но ето детето е вече юноша, вече е младеж, офицер; заради буйните му постъпки и за един дуел го изпращат в едно от далечните гранични градчета на нашата благодатна Русия. Там служи, там води разпуснат живот и, разбира се — голямата риба голяма вода иска. Нужни са ни средства, преди всичко средства, и ето, след дълги разправии между него и баща му е решен въпросът за последните шест хиляди рубли и те му се изпращат. Забележете, той е дал документ и съществува негово писмо, в което почти се отрича от останалото и с тези шест хиляди свършва спора с баща си по наследството. В този момент става срещата му с младата девойка с благороден характер… О, аз не смея да повтарям подробностите, вие току-що ги чухте: ето чест, ето самоотверженост — и аз млъквам. Образът на младежа, лекомислен и развратен, по преклонил се пред истинското благородство, пред висшата идея, се мярна пред нас извънредно симпатично. Но изведнъж след това в същата тази съдебна зала се разкри съвсем неочаквано и обратната страна на медала. Все пак не смея да се впускам в предположения и ще се въздържа от анализ — защо е последвало това. Но все пак ще да е имало причини — да последва това. Същата тази особа, обляна в сълзи на негодувание, дълго таено, ни заявява, че той, той пръв я е презрял заради нейния непредпазлив, неудържим може би порив, но все пак възвишен, все пак великодушен. У него именно, у годеника на тази девойка, се е мярнала най-напред онази присмехулна усмивка, която тя само от него не е могла да понесе. Знаейки, че той вече и е изневерил (изневерил с убеждението, че занапред тя вече е длъжна да понася от него всичко, дори изневярата му), знаейки това, тя нарочно му предлага три хиляди рубли и ясно, абсолютно ясно му дава да разбере при това, че му предлага парите за същата тази изневяра. «Е, ще ги приемеш ли, или не, толкова ли си циничен» — казва му тя мълчаливо със своя осъждащ и изпитателен поглед. Той я гледа, разбира напълно мислите й (та той сам призна тук пред вас, че е разбирал всичко) и безусловно присвоява тези три хиляди рубли и ги пропилява за два дена с новата си възлюбена. На кое тогава да вярваме? На първата ли легенда — порива на висшето благородство, което дава последните си средства и се прекланя пред добродетелта, или на обратната страна на медала, която е толкова отвратителна? Обикновено в живота става така, че при две противоположности истината трябва да се търси по средата: в настоящия случай това не е така. Най-вероятното е, че в първия случай той е бил искрено благороден, а във втория случай — също така искрено низък. Защо? Именно затова, че ние сме натури широки, карамазовски — точно това ми е мисълта, — способни да вместваме всевъзможни противоположности и едновременно да съзерцаваме и двете бездни, бездната над нас, бездната на висшите идеали, и бездната под нас, бездната на най-долното и зловонно падение. Спомнете си бляскавата мисъл, изказана одеве от младия наблюдател, който издълбоко и отблизо е съзерцавал цялото семейство Карамазови, господин Ракитин: «Да чувствуват низостта е също толкова необходимо за тези разюздани, неудържими натури, колкото и да чувствуват висшето благородство» — и това е истина: на тях именно им е нужна постоянно и непрекъснато тази неестествена смесица. Две бездни, две бездни, господа, в един и същи момент — ако не сме нещастни и неудовлетворени, нашето съществуване е непълно. Ние сме широки, широки като цялата наша майчица Русия, ние всичко можем да вместим в себе си и с всичко да свикнем! И ето, господа съдебни заседатели, споменахме сега тези три хиляди рубли и аз ще си позволя малко да изпреваря събитията. Представете си само, че той, този характер, след като е получил тогава тези пари, и то по такъв начин, така срамно, така позорно, така безкрайно унизително — представете си само, той още същия ден да е в състояние да отдели от тях половината и да ги зашие в някакъв талисман и после цял месец да има твърдостта да ги носи на врата си, независимо от всички съблазни и огромната нужда от пари! Нито в пиянските гуляи из кръчмите, нито когато се е наложило да напусне града, за да дири Бог знае от кого пари, които до немай-къде са му били необходими, за да замине със своята възлюбена далеч от съблазните на съперника, своя баща — той не се осмелява да посегне на този талисман. Че тъкмо за да не оставя своята възлюбена на съблазните на стареца, от когото така е ревнувал, той би трябвало да разпечати талисмана си и да остане тук неотстъпен страж на своята възлюбена, очаквайки минутата, когато тя ще му каже най-после: «Аз съм твоя», за да полети с нея далече от сегашната фатална обстановка. Но не, той не докосва талисмана си под какъв предлог? Първоначалният предлог, както казахме, е бил именно този, че когато му се каже: «Аз съм твоя, отведи ме, където искаш», да има с какво да я отведе. Но този пръв предлог според собствените думи на подсъдимия е бледнеел пред втория. Един вид, докато нося тези пари у себе си — «аз съм подлец, но не крадец», защото винаги мога да отида при оскърбената от мене годеница и като извадя пред нея тази половина от цялата измамнически присвоена сума, винаги мога да и кажа: «Виждаш ли, аз прогулях половината от твоите пари и доказах с това, че съм слаб и безнравствен човек и ако щеш, подлец (изразявам се с езика на самия подсъдим), но макар и да съм подлец, не съм крадец, ако бях крадец, нямаше да ти донеса половината останали пари, а щях да присвоя и нея, както първата половина.» Чудно обяснение на факта! Същият този бесен, но слаб човек, който не може да се откаже от съблазънта да приеме три хиляди рубли така позорно — същият този човек чувствува изведнъж в себе си такава стоическа твърдост и носи на врата си хиляди рубли, без да смее да ги докосне! Отговаря ли това поне малко на характера, който разглеждаме? Не, и аз ще си позволя да ви разкажа как би постъпил в такъв случай истинският Дмитрий Карамазов, ако наистина е решил да зашие парите в талисман. Още при първата съблазън — е, макар дори за да поразвлече същата тази нова възлюбена, с която вече е прогулял първата половина от тези пари, той би разшил муската си и би отделил от нея — да речем най-напред поне само сто рубли, — защото отде накъде да върне непременно половината, тоест хиляда и петстотин, може и хиляда и четиристотин рубли, нали е все това: «подлец съм, разбираш ли, а не съм крадец, защото макар и хиляда и четиристотин рубли, но ги върнах, а крадецът щеше да вземе всичките и нищо нямаше да върне.» После, след още някое време, пак ще разшие муската и пак ще извади вече втора стотачка, после трета, после четвърта и най-късно към края на месеца ще извади най-после последната стотачка: «и само сто да върна, ще е същото: „подлец съм, но не крадец.“ Прогулях двадесет и девет стотачки, но все пак върнах една, крадецът и нея нямаше да върне.» И най-после, прогулял вече и тази предпоследна стотачка, ще погледне последната и ще си каже: «Наистина не си струва да се занасят само сто — чакай и тях да прогуляя!» Ето как би постъпил истинският Дмитрий Карамазов, какъвто го знаем! А легендата за муската е в такова противоречие с действителността, че по-голяма не можем да си представим. Всичко може да се предположи, но не това. Но по-нататък пак ще се върнем на това.“

Като набеляза едно по едно всичко, което беше известно на съдебното следствие за имуществените спорове и семейните отношения между бащата и сина, и още веднъж, и още веднъж извади заключението, че според известните данни няма никаква възможност да се определи в този въпрос за подялбата на наследството кой кого е измамил или кой от кого е бил измамен, Иполит Кирилович по повод тези три хиляди рубли, фикс-идеята на Митя, спомена за медицинската експертиза.

VII. Исторически преглед

„Експертизата на медиците се помъчи да ни докаже, че подсъдимият не е с ума си и е маниак. Аз твърдя, че той е именно с ума си, но че това е и най-лошото: да не беше с ума си, щеше да се окаже може би много по-умен. Колкото за това пък, че е маниак, бих се съгласил, но именно само по един параграф — по същия онзи, който посочва и експертизата, именно във възгледите на подсъдимия за тези три хиляди, които не му били доизплатени от баща му. Все пак може би може да се намери много по-близка гледна точка, за да се обясни това постоянно изстъпление по повод тези пари, вместо наклонност към побъркване. От своя страна, аз съм напълно съгласен с мнението на младия лекар, който намира, че подсъдимият се ползува и се е ползувал с пълни и нормални умствени способности, а е бил само нервен и озлобен. Ето в това именно се крие всичко: не трите хиляди, не сумата сама по себе си е била предмет на постоянното и екзалтирано озлобление на подсъдимия, а това, че е имало особена причина, която е възбуждала гнева му. Тази причина е ревността!“

Тук Иполит Кирилович разгърна нашироко цялата картина на фаталната любов на подсъдимия към Грушенка. Той почна от онзи момент, когато подсъдимият се запътва при „младата особа“, за да я „набие“, според неговите собствени думи, поясни Иполит Кирилович, „но вместо да я набие, останал в краката й — ето началото на тази любов. В същото време и старецът, бащата на подсъдимия, хвърля око на същата особа — съвпадение удивително и съдбоносно, защото двете сърца пламват отведнъж, едновременно, макар че и по-рано и единият, и другият са познавали и са срещали тази особа, — и тези две сърца пламват в най-неудържима, най-карамазовска страст. Тук имаме нейното собствено признание: «Аз — казва тя — се надсмивах и на единия, и на другия.» Да, на нея изведнъж й се дощяло да се надсмее и на единия, и на другия; по-рано не е искала, а изведнъж й хрумнало това намерение — и се свършило с това, че и двамата паднали пред нея победени. Старецът, който се кланял на парите като на бог, тутакси приготвил три хиляди рубли само и само да посети тя неговата обител, но скоро стигнал дотам, че би смятал за щастие да положи в нозете й своето име и цялото си състояние, стига тя да се съгласи да стане негова законна съпруга. За това имаме сигурни свидетелства. Колкото до подсъдимия, неговата трагедия е очевидна, тя е пред нас. Но такава е била «играта» на младата особа. На нещастния младеж прелъстителката не е давала дори надежда, защото надеждата, истинската надежда му е била дадена чак в последния момент, когато той, застанал пред мъчителката си на колене, е простирал вече към нея ръцете си, обагрени с кръвта на неговия баща и съперник; именно в това положение той бе арестуван. «Мене, мене изпратете заедно с него на каторга, аз го докарах дотам, аз съм най-виновна!» — вика тази жена вече в искрено разкаяние в минутата на арестуването му. Талантливият млад човек, който се е заел да опише настоящото дело — същият господин Ракитин, за когото вече споменах, — в няколко сбити и характерни израза определя характера на тази героиня: «Ранно разочарование, ранна измама и падение, изневяра на прелъстителя-годеник, който я зарязва, после беднотия, проклятие на честното семейство и най-накрая покровителство на богатия старец, когото впрочем самата тя смята сега за свой благодетел. В младото сърце, което може би е имало в себе си много добри качества, се затаява гняв от твърде ранна възраст. Създава се характер пресметлив, трупащ капитал. Създава се присмехулство и отмъстителност към обществото.» След тази характеристика е понятно, че тя е могла да се надсмива на единия и на другия единствено за игра, за злобна игра. И ето през този месец на безнадеждна любов, на нравствени падения, на предателство спрямо годеницата си, на присвояване на чужди пари, поверени на неговата чест — подсъдимият освен това стига почти до изстъпление, до бяс от непрекъсната ревност, и то към кого — към собствения си баща! И най-важното, безумният старец подмамва и прелъстява обекта на неговата страст със същите тези три хиляди, които синът му смята за свои кръвни, наследство от майка му, за които укорява баща си. Да, съгласен съм, тежко е да се понесе това! В случая е могла да се появи дори и мания. Не е работата в парите, а в това, че поради същите тези пари с такъв отвратителен цинизъм се е разбивало неговото щастие!“

После Иполит Кирилович премина към това, как полека-лека у подсъдимия се е зародила мисълта за отцеубийство, и я проследи по фактите.

„Най-напред само викаме из кръчмите — целия този месец викаме. О, ние обичаме да живеем пред хората и тутакси да съобщаваме на тия хора всички, дори най-секретните и опасни наши идеи, ние обичаме да споделяме с хората и неизвестно защо веднага, тутакси искаме, щото тези хора начаса да ни отговорят с най-пълна симпатия, да вникнат във всички наши грижи и тревоги, да ни одобряват и да не пречат на нрава ни. Иначе ще се ядосаме и ще направим на пух и прах цялата кръчма. (Последва анекдотът за щабскапитан Снегирьов.) Онези, които са виждали и чували подсъдимия през този месец, са почувствували накрая, че вече може би не става дума само за викове и закани към бащата, но че при такова изстъпление заплахите комай ще преминат в дела. (Тук прокурорът описа семейната среща в манастира, разговорите с Альоша и безобразната сцена на насилие в дома на бащата, когато подсъдимият се втурнал при него след обяда.) Не мисля да твърдя — продължаваше Иполит Кирилович, — че преди тази сцена подсъдимият вече обмислено и преднамерено е решил да свърши с баща си, като го убие. Но все пак тази идея вече няколко пъти се е явявала пред него и той я е съзерцавал обмислено — за това ние имаме факти, свидетели и собственото му признание. Признавам, господа съдебни заседатели — прибави Иполит Кирилович, — аз и до днес се колебаех да припиша на подсъдимия пълна и съзнателна преднамереност в престъплението, което се е натрапвало в съзнанието му. Аз бях твърдо уверен, че душата му многократно вече е съзерцавала съдбоносния момент отнапред, но само го е съзерцавала, представяла си го е само като възможност, но още не е определяла нито срока на изпълнението, нито обстоятелствата. Но аз се колебаех само до днес, до този фатален документ, представен днес на съда от госпожа Верховцева. Вие сами чухте, господа, нейното възклицание: «Това е план, това е програма за убийството!» — ето как определи тя нещастното «пиянско» писмо на нещастния подсъдим. И наистина това писмо има пълното значение на програма и преднамереност. То е написано два дни преди престъплението и по този начин сега ни е напълно известно, че два дни преди изпълнението на своя страшен замисъл подсъдимият е заявявал клетвено, че ако не намери утре пари, ще убие баща си, за да вземе парите изпод възглавницата «в пакета с червената панделка, стига да замине Иван». Чувате ли: «стига да замине Иван» — тук, значи, всичко вече е обмислено, обстоятелствата са претеглени — и какво: след това всичко е изпълнено като по книга! Явно преднамерено и обмислено, престъплението е трябвало да се извърши с цел грабеж, това е заявено направо, то е написано и подписано. Подсъдимият не се отказва от подписа си. Ще кажат: писал го е пиян. Но това не омаловажава нищо и е толкова по-важно: написал е в пияно състояние онова, което е замислил в трезво. Да не беше го замислил в трезво състояние, не би го написал пиян. Някой може да каже: защо е крещял за намерението си по кръчмите? Който се решава на такова нещо преднамерено, той мълчи и се спотайва. Истина е, но е крещял само докато още е нямал план и преднамереност, а е имал само желание, узрявал е само стремежът. После той вече по-малко крещи за това. Вечерта, когато е било написано това писмо, като се напил в кръчмата «Столичен град», той за разлика от друг път бил мълчалив, не играл билярд, седял сам, не говорил с никого и само изгонил от мястото му един тукашен продавач, но вече почти несъзнателно, от навик да прави скандали, без каквито просто не можел да мине в кръчмата. Наистина заедно с окончателното решение на подсъдимия е трябвало да му мине през ум опасението, че предварително е викал твърде много из града и че това може да послужи много за неговото обвинение и разобличение, когато изпълни замисленото. Но какво да се прави, разгласата е била свършен факт, не може я върна назад и най-после, измъквал съм се досега криво-ляво, ще се измъкна и сега. Ние сме се надявали на звездата си, господа! При това аз трябва да призная, че той е направил много, за да отклони съдбоносната минута, че е употребил твърде много усилия, за да избегне кървавия изход. «Утре ще моля за три хиляди всички хора — както пише той със своеобразния си език, — а ако не ми дадат хората, ще се пролее кръв.» Пак така написано в пияно състояние и пак така в трезво състояние изпълнено като по книга!“

Тук Иполит Кирилович пристъпи към подробно описание на всички старания на Митя да намери пари, за да избегне престъплението. Той описа похожденията му при Самсонов, пътуването му до Копоя — всичко по документи. „Измъчен, осмян, гладен, продал часовника си за това пътешествие (имайки обаче у себе си хиляда и петстотин рубли — уж, уж), страдащ от ревност по оставения в града обект на любовта, подозирайки, че докато го няма, тя ще отиде при Фьодор Павлович, той се връща най-после в града. Слава Богу! Тя не е ходила у Фьодор Павлович. Той лично я съпровожда до нейния покровител Самсонов. (Чудно нещо, от Самсонов не ревнуваме и това е твърде характерна психологическа особеност в този случай!) После се втурва на наблюдателния си пост «отзад» и там научава, че Смердяков има припадък, че другият слуга е болен — теренът е чист, а «знаците» са в ръцете му — каква съблазън! При все това той пак се съпротивлява, отива при високоуважаваната от всички ни временна тукашна жителка госпожа Хохлакова. Отдавна вече изпълнена със състрадание към неговата съдба, тази дама му предлага най-благоразумния съвет: да зареже този разюздан живот, тази безобразна любов, това скитане по кръчмите, безплодното пилеене на младите си сили и да замине за Сибир на златните находища: «Там е просторът за вашите бушуващи сили, за вашия романтичен характер, жаден за приключения.» Като, описа края на разговора и онзи момент, когато подсъдимият внезапно получава известието, че Грушенка изобщо не е у Самсонов, като описа мигновеното изстъпление на нещастния, измъчен от нерви ревнив човек при мисълта, че тя именно го е измамила и сега е при него, при Фьодор Павлович, Иполит Кирилович завърши, обръщайки внимание върху съдбоносното значение на случайността: да беше успяла слугинята да му каже, че неговата възлюбена е в Мокрое с «предишния» и «безспорния» — нищо не би станало. Но тя се объркала от страх, верила се и се кълняла и ако подсъдимият не я убил още там, то е, защото се спуснал презглава подир своята изменница. Но забележете: колкото и да не е бил на себе си, все пак взел медното чукало. Защо именно чукалото, защо не друго някакво оръжие? Но след като вече цял месец сме съзерцавали тази картина и сме се подготвяли за нея, щом ни се мерне нещо подобно на оръжие, грабваме го именно като оръжие. А колкото до това, че някакъв подобен предмет може да послужи за оръжие — вече цял месец сме си го представяли. И затова така мигновено и безспорно го признаваме за оръжие. А затова все пак не безсъзнателно, все пак не неволно е грабнал това съдбоносно чукало. И ето го в градината на баща му — теренът е чист, свидетели няма, дълбока нощ, мрак и ревност. Подозрението, че тя е тук, с него, със съперника му, в неговите прегръдки и може би му се подиграва в тази минута — му пресича дъха. Пък и не само подозрението — какви ти подозрения сега, измамата е явна, очевидна: тя е тук, в онази стая, дето свети, тя е при него там, зад паравана — и ето нещастникът се промъква до прозореца, взира се почтително в него, смирява се благонравно и си отива благоразумно, час по-скоро далеч от бедата, да не се случи нещо опасно и безнравствено — и нас искат да ни уверят в това, нас, които знаем характера на подсъдимия, които разбираме в какво състояние на духа е бил той, в състояние, което ни е известно от фактите, а главно, като е знаел знаците, с които веднага е можел да отключи къщата и да влезе!“ Тук по повод „знаците“ Иполит Кирилович изостави временно обвинението си и намери за необходимо да говори надълго и нашироко за Смердяков, за да изчерпи вече напълно целия този вмъкнат епизод за подозренията към Смердяков за убийството и да свърши с тази мисъл веднъж за винаги. Той направи това много обстойно и всички разбраха, че въпреки цялото демонстрирано презрение към това предложение, той все пак го смята за твърде важно.

VIII. Трактат за Смердяков

„Най-напред отде се е взела възможността за подобно подозрение? — с този въпрос почна Иполит Кирилович. — Първият, който викна, че убиецът е Смердяков, беше самият подсъдим в минутата на арестуването му, обаче, без да представи, от първия си вик до настоящата минута нито един факт за потвърждение на обвинението си — и не само факт, но дори що-годе съобразен с човешкия смисъл намек за някакъв факт. Това обвинение се потвърждава после само от три лица: двамата братя на подсъдимия и госпожа Светлова. Но по-големият брат на подсъдимия заяви подозрението си едва днес, болен, в криза на безспорно умопобъркване и в нервно разстройство, а по-рано през всичките тези два месеца, както ние с положителност знаем, споделяше напълно убеждението за виновността на брат си, дори не търсеше да възразява срещу тази идея. Но ние ще се занимаем с това по-специално след малко. После по-малкият брат на подсъдимия ни заявява сам преди малко, че няма никакви, ни най-малки факти да потвърди мисълта си за виновността на Смердяков, а вади това заключение само от думите на самия подсъдим и «от израза на лицето му» — да, това колосално доказателство се спомена одеве на два пъти от брат му. Госпожа Светлова пък се изрази дори може би още по-колосално: «Каквото ви каже подсъдимият, това вярвайте, не е такъв човек да лъже.» Ето всичките фактически доказателства против Смердяков от тези три лица, твърде заинтересовани в съдбата на подсъдимия. И все пак обвинението против Смердяков се носеше и се поддържаше, и се поддържа — може ли да се повярва в това, може ли да си го представи човек?“

На това място Иполит Кирилович намери за необходимо отгоре-отгоре да очертае характера на покойния Смердяков, „който прекрати живота си в припадък на болезнено умопобъркване и лудост“. Той го представи като човек слабоумен, със заченки на някакво смътно образование, объркан от философски идеи, непосилни за неговия ум, и наплашен от някои съвременни учения за дълга и задълженията, широко преподадени му практически — от разюздания живот на покойния му господар, а може би и баща, Фьодор Павлович, а теоретически — от различни странни философски разговори с големия син на господаря, Иван Фьодорович, който си е позволявал на драго сърце това развлечение — вероятно от скука или потребност да се гаври, ненамерила по-добро приложение. Той лично ми разказа за душевното си състояние през последните дни от престоя си в дома на своя господар — поясни Иполит Кирилович, — но за същото свидетелствуват и други: сам подсъдимият, брат му и дори слугата Григорий, тоест всички онези, които би трябвало да го знаят твърде отблизо. Освен това измъчен от епилепсията, Смердяков е бил „страхлив като кокошка“. „Той падаше в краката ми и ми целуваше краката — съобщи ни самият подсъдим в един миг, когато още не съзнаваше, че това съобщение до известна степен е неблагоприятно за самия него, — това е кокошка с епилептични припадъци“ — изрази се той за него с характерния си език. И ето че тъкмо него подсъдимият (за което и сам свидетелствува) избира за свой довереник и го наплашва толкова, че онзи се съгласява най-после да му служи като шпионин и доносник. В това си качество на домашен шпионин той предава господаря си, съобщава на подсъдимия и за съществуването на пакета с парите, и за знаците, чрез които може да се проникне при господаря, пък и можел ли е да не му съобщи! „Ще ме убие, виждах просто, че ще ме убие“ — казваше той на следствието, като се тресеше и трепереше дори пред нас, макар че неговият мъчител, от когото се беше наплашил, тогава вече беше арестуван и не можеше да дойде да го накаже. „Подозираше ме всяка минута и аз самият в страх и трепет, само за да успокоя гнева му, бързах да му съобщавам всяка тайна, та с това да може да види невинността ми пред него и жив да ме остави на покаяние.“ Ето собствените му думи, аз ги записах и запомних: „Случвало се е, като ми се разкрещи, аз просто падам на колене пред него.“ Бидейки високо честен младеж по природа и спечелил поради това доверието на господаря си, който е забелязал у него тази честност, когато оня му е върнал загубените пари, нещастният Смердяков вероятно се е мъчил страшно от разкаяние заради измяната спрямо господаря си, когото е обичал като свой благодетел. Онези, които страдат от силна епилепсия, според най-големите психиатри са винаги склонни към непрекъснати и, разбира се, болезнени самообвинения. Те се измъчват от своята „виновност“ за нещо и пред някого, измъчват се от угризения на съвестта, често дори без всякакво основание преувеличават и дори сами си измислят разни вини и престъпления. И ето подобен субект става наистина виновен и престъпен от страха и от заплахите. Освен това той е предчувствувал силно, че от създаващите се пред очите му обстоятелства може да излезе нещо лошо. Когато големият син на Фьодор Павлович Иван Фьодорович пред самата катастрофа е заминавал за Москва, Смердяков го е молил да остане, без да смее обаче поради страхливия си характер да му изкаже всичките си опасения ясно и категорично. Той се задоволил само със загатвания, но загатванията му останали неразбрани. Трябва да се отбележи, че в Иван Фьодорович той е виждал като че ли своя защита, като че ли гаранция, че дордето той е в къщи, няма да се случи нещастие. Припомнете си израза в „пиянското“ писмо на Дмитрий Карамазов: „Ще убия стареца, стига само да замине Иван“; значи присъствието на Иван Фьодорович е било за всички един вид гаранция за тишина и ред в къщи. И ето той заминава, а Смердяков веднага, почти само час след отпътуването на младия господар, получава епилептичен припадък. Но това е съвсем понятно. Тук трябва да се спомене, че измъчен от страхове и един вид отчаяние, Смердяков напоследък особено усещал в себе си възможност за скорошни припадъци, което и по-рано винаги му се е случвало в минута на нравствено напрежение и сътресение. Денят и часът на тези припадъци, разбира се, не може да се предугади, но предразположение към припадък всеки епилептик може да усети в себе си от по-рано. Така казва медицината. И ето, щом Иван Фьодорович напуска къщата — и Смердяков под впечатлението, така да се каже, на своята изоставеност и беззащитност, отива по къщни работи в избата, слиза по стълбите и си мисли: „Ще имам ли припадък, или не, и какво ще стане, ако ми се случи сега?“ И ето именно от това настроение, от тази мнителност, от тези въпроси му се свива спазматично гърлото, нещо, което винаги предшествува епилепсията, и той полита в безсъзнание надолу. И ето, в тази съвсем естествена случайност някои успяват да видят нещо подозрително, някакво указание, някакъв намек, че той се престорил нарочно на болен! Но ако е нарочно, веднага възниква въпросът: защо? С каква цел, с каква сметка? Да не говорим за медицината; науката, да речем, лъже, науката греши, докторите не са могли да различат истината от преструвката — нека, нека е така, отговорете ми обаче на въпроса: защо му е трябвало да се преструва? Дали не е искал, след като е замислил убийството, да привлече със своя припадък отрано и час по-скоро вниманието в къщи върху себе си? Виждате ли, господа съдебни заседатели, в къщата на Фьодор Павлович през нощта на престъплението е имало петима души: първо, самият Фьодор Павлович, но, разбира се, той не се е самоубил, това е ясно; второ, неговият слуга Григорий, но и той самият насмалко да бъде убит, трето, жената на Григорий, прислужницата Марфа Игнатиевна, но да бъде посочена тя за убийца на господаря си е просто срамота. Остават, значи, налице двама души: подсъдимият и Смердяков. Но тъй като подсъдимият твърди, че не е той убиецът, ще рече, трябва да е Смердяков, друга възможност няма, защото никой друг не може да се намери, никакъв друг убиец не може да се посочи. Ето, ето следователно откъде произлиза това „хитро“ и колосално обвинение срещу нещастния идиот, който вчера се самоуби! Именно единствено затова, че друг не може да се посочи! Ако съществуваше поне сянка от подозрение върху някой друг, върху някое шесто лице, аз съм сигурен, че дори сам подсъдимият би се засрамил да посочи тогава Смердяков, а би посочил шестото лице, защото да се обвинява Смердяков в това убийство, е пълен абсурд.

Господа, да оставим психологията, да оставим медицината, да оставим дори самата логика, да се обърнем само към фактите, само към фактите и да видим какво ще ни кажат фактите. Убил го е Смердяков, но как? Сам или в съучастничество е подсъдимия? Да разгледаме най-напред първия случай, тоест че Смердяков убива сам. Разбира се, ако е убил, сторил го е за нещо, заради някаква изгода. Но като няма нито сянка от такива мотиви за убийство, каквито е имал подсъдимият, тоест омраза, ревност и пр., и пр., Смердяков без съмнение е могъл да убие само за пари, за да присвои именно онези три хиляди рубли, които сам видял как господарят му е слагал в пакета. И ето, замислил убийството, той предварително съобщава на друго лице — и при това във висша степен заинтересовано лице, именно на подсъдимия — всички подробности за парите и знаците: къде е пакетът, какво именно е написано на пакета, с какво е увит, и най-вече, най-вече обажда му онези „знаци“, посредством които може да се влезе при господаря. Но как, нима го прави просто за да се издаде? Или за да си намери съперник, който по всяка вероятност също ще пожелае да влезе и да вземе пакета? Да, ще ми кажат, но той е съобщил от страх. Но как така? Човек, на когото не му е мигнало окото да замисли такова безстрашно и зверско нещо и сетне да го изпълни — съобщава такива неща, които знае само той в целия свят и за които, ако ги премълчи, никой на света не би се досетил. Не, колкото и да е страхлив човек, но щом е замислил такова нещо, в никакъв случай няма да го каже на никого, поне за пакета и за знаците, защото това би значило предварително да се издаде. Той би измислил нарочно нещо, би излъгал друго, щом се иска от него непременно да дава сведения, но тия неща би премълчал. Напротив, повтарям, ако беше мълчал поне само за парите, а после да убие и да си присвои тези пари, никой никога в целия свят не може да го обвини поне в убийство за грабеж, защото тези пари никой освен него не ги е виждал, никой не е знаел, че те съществуват в къщата. И дори да го обвиняват него, сигурно ще се сметне, че е убил с някакъв друг мотив. Но тъй като такива мотиви никой не е забелязвал у него по-рано, а всички са виждали, напротив, че той е обичан от господаря, удостоен е с господарското доверие, разбира се, него последен биха го заподозрели, а ще бъде заподозрян най-напред онзи, който е имал подобни мотиви, който сам е разправял, че има такива мотиви, който не ги е скривал, съобщавал ги е пред всички, с една дума, ще бъде заподозрян синът на убития, Дмитрий Фьодорович. Смердяков ще убие и ограби, а ще обвинят сина — естествено, това е добре дошло за Смердяков-убиеца, нали? Е, на този именно син Дмитрий Смердяков, след като решава да извърши убийството, съобщава предварително за парите, за пакета и за знаците — колко е логично това, колко е ясно!

Настъпва денят на замисленото от Смердяков убийство и ето той пада, като се преструва, че има епилептичен припадък, за какво? Разбира се, първо, слугата Григорий, който е решил да се лекува, като види, че няма кой да пази къщата, да отложи вероятно лечението и да седне да варди. Второ, разбира се, самият господар, като види, че никой не го пази и понеже страшно се бои да не дойде синът му, нещо, което не е криел, да удвои недоверието и предпазливостта си. Най-после и главно, разбира се, за да може Смердяков, съсипан от припадъка, да бъде пренесен веднага от кухнята, където винаги е нощувал сам и където е имал свой отделен вход и изход, в другия край на пристройката — в стаичката на Григорий, при тях двамата, зад преградката, на три крачки от тяхното собствено легло, както винаги е ставало открай време, щом го събори епилепсията, по разпореждане на господаря и на състрадателната Марфа Игнатиевна. Там, легнал зад преградата, той, най-вероятно за да се престори по-успешно на болен, ще почне, разбира се, да охка, тоест ще ги държи будни цяла нощ (както и е било в същност според показанията на Григорий и жена му) — и всичко това, всичко това само за да може по-удобно изведнъж да стане и после да убие господаря си!

Но, ще ми кажат, може би се е престорил именно за да не се усъмнят в него като болен, а на подсъдимия е съобщил за парите и за знаците именно за да се съблазни и да дойде да извърши убийството и когато, разбирате ли, онзи, след като убие стареца, излезе и отнесе парите и при това се вдигне шум, врява и се събудят свидетелите, тогава, разбирате ли, става и Смердяков и отива — е, къде отива и за какво? Ами именно отива втори път да убие господаря си и да задигне втори път задигнатите вече пари. Господа, вие се смеете? И мен самия ме е срам да правя такива предложения, а същевременно, представете си, именно подсъдимият тъкмо това твърди; след мене, значи, след като си отидох, като ударих Григорий и вдигнах тревога, той е станал, отишъл е, убил е и е ограбил. Оставям настрана как е могъл Смердяков да пресметне всичко предварително и така точно да предугади всичко, тоест че ядосаният и побеснял син ще дойде единствено само за да надзърне почтително през прозореца и след като знае знаците, да се оттегли, оставяйки за него, за Смердяков, цялата плячка! Господа, аз поставям сериозно въпроса: къде е моментът, в който Смердяков е извършил своето престъпление? Посочете този момент, защото иначе не може да се обвинява.

„А може би припадъкът е бил истински. Болният изведнъж идва на себе си, чува вик и излиза“ — е, и какво? Поглежда и си казва: чакай да убия господаря? А откъде знае какво се е случило тук, какво е станало, нали досега е бил в безсъзнание? Впрочем, господа, и фантазията си има граници.

„Така — ще кажат някои по-придирчиви хора, — ами ако двамата са били съучастници, ами ако двамата заедно са извършили убийството и са поделили париците, тогава?“

Да, наистина, подозрението е сериозно и преди всичко веднага има колосални улики, които го потвърждават: единият убива и поема целия зор на плещите си, а другият съучастник си лежи и се преструва, че има епилептичен припадък — именно, за да събуди предварително подозрение у всички, тревога у господаря си, тревога у Григорий. Любопитно, по какви мотиви двамата съучастници биха могли да измислят именно такъв смахнат план? Но може би изобщо не е имало активно съучастничество от страна на Смердяков, а, така да се каже, пасивно и страдалческо: може би наплашеният Смердяков се е съгласил само да не се съпротивлява на убийството и предчувствувайки, че, разбира се, него ще го обвинят, че е оставил да убият господаря му, не е викал, не се е съпротивлявал — предварително си е издействувал от Дмитрий Карамазов позволение да лежи през това време уж в припадък, „пък ти го убивай там, както щеш, аз не знам нищо“. Но и така да е, тъй като все пак този припадък е трябвало да внесе бъркотия в къщата, предвиждайки това, Дмитрий Карамазов по никакъв начин не би се съгласил на подобно условие. Но добре, да речем, че се е съгласил; тогава все пак излиза, че Дмитрий Карамазов е убиецът, непосредственият убиец и подбудител, а Смердяков е само пасивен участник, пък не и участник, а само е допуснал убийството от страх и против волята си; съдът непременно би направил тази разлика, но какво виждаме? Щом подсъдимият бива арестуван, той веднага струпва всичко на Смердяков и само него обвинява. Не го обвинява като свой съучастник, а само него: той и само той го е направил, той е убил и ограбил, това е негова работа! Е, какви са тия съучастници, които тутакси почват да говорят един против друг — няма такъв случай. И забележете какъв риск за Карамазов: той е главният убиец, а онзи не е главният, онзи само го е допуснал и е останал да си лежи зад преградката, а ето че той струпва всичко върху „болния“. Та другият, „болният“, може да се разсърди и дори само от инстинкт за самосъхранение по-скоро ще съобщи цялата истина: двамата, ще каже, участвувахме, само че аз не убих, а само позволих и допуснах убийството от страх. Та той, Смердяков, е бил наясно, че съдът веднага ще направи разлика в степента на неговата вина, а следователно можел е да разчита, че и да го накажат, наказанието му ще бъде несравнимо по-нищожно, отколкото на другия, главния убиец, който иска да струпа всичко върху него. Но тогава, значи, той по неволя би признал. Такова нещо обаче не видяхме. Смердяков дори думица не спомена за съучастничество, макар че убиецът го обвиняваше категорично и през цялото време го сочеше като единствен убиец. Нещо повече: Смердяков откри на следствието, че за пакета с парите и за знаците е съобщил на подсъдимия той самият и без него онзи нямаше да знае нищо. Ако беше наистина съучастник и виновен, би ли го съобщил така лесно на следствието, тоест че всичко лично е казал на подсъдимия? Напротив, щеше да отрича и всячески да изопачава фактите и да ги омаловажава. Но той не изопачи и не ги омаловажи, така може да постъпи само невинният, който не се страхува, че ще го обвинят в съучастничество. И ето, той в пристъп на болезнена меланхолия от епилепсията си и от цялата избухнала катастрофа вчера се обесил. Обесил се и оставил бележка, написана по своеобразен начин: „Изтребвам живота си по своя собствена воля и желание, да не се обвинява никой.“ Е, какво му е струвало да допълни в бележката: „Убиецът съм аз, а не Карамазов.“ Но той не го допълва: имал е сили за едното, а за другото не е имал?

И какво: одеве тук, в съда, се донасят парите, трите хиляди рубли — „същите, един вид, които са били в онзи пакет на масата с веществените доказателства, получих ги, един вид, вчера от Смердяков.“ Но вие, господа съдебни заседатели, сами помните тъжната одевешна картина. Аз няма да възобновявам подробностите, но ще си позволя да изкажа само две-три съображения, и то измежду най-незначителните — именно защото са незначителни, та няма да хрумнат всекиму и ще се забравят. Най-напред и пак: от угризения на съвестта Смердяков вчера дал парите и се обесил. (Защото без угризения на съвестта нямаше да даде парите.) И, разбира се, едва снощи за пръв път признал на Иван Карамазов своето престъпление, както заяви и сам Иван Карамазов, иначе защо ще мълчи досега? И така, той си признал, но защо, повтарям пак, не ни е съобщил в предсмъртната си бележка цялата истина, знаейки, че утре е страшният съд за невинния подсъдим? Само парите не са доказателство. На мене например и на още две лица в тази зала съвсем случайно преди една седмица ни стана известен един факт, именно, че Иван Фьодорович Карамазов изпращал в губернския град за осребряване две петпроцентови облигации по пет хиляди рубли всяка, значи, общо десет хиляди. Казвам го само затова, че у всекиго могат да се случат пари в даден момент и че като се донесат тук три хиляди рубли, не може да се докаже непременно, че били същите ония пари, от същото сандъче или пакет. Най-после Иван Карамазов, след като е получил вчера такова важно съобщение от истинския убиец, не прави нищо. Но защо да не съобщи веднага за това? Защо трябва да отлага всичко до сутринта? Мисля, че мога да се досетя защо: вече седмица, откак е с разстроено здраве, сам е признал на доктора и на близките си, че има видения, че среща умрели хора; в навечерието на нервната криза, каквато именно получи днес, той, научавайки внезапно за кончината на Смердяков, изведнъж си изработва следното разсъждение: „Човекът е мъртъв, против него може да се говори, ще спася брат си. А пари имам: ще взема една пачка и ще кажа, че Смердяков ми я е дал преди смъртта си.“ Вие ще кажете, че това е нечестно; макар и против мъртвец, но е нечестно да се лъже дори и за да спаси човек брат си? Добре, но ако е излъгал несъзнателно, ако сам си е въобразил, че точно така е било, именно съвсем изкаран от здрав разум от известието за тази внезапна смърт на лакея? Та вие видяхте одевешната сцена, видяхте в какво положение беше този човек. Той стоеше на крака и говореше, но къде му беше умът? След одевешното показание на разстроения последва документ, едно писмо на подсъдимия до госпожа Верховцева, писано от него два дни преди извършване на престъплението, е подробна програма за бъдещото престъпление. Е, защо тогава дирим програмата и нейните съставители? Всичко се е извършило буква по буква според тази програма и не се е извършило от никой друг освен от нейния съставител. Да, господа съдебни заседатели, „станало е като по книга“! И ние ни най-малко не сме бягали почтително и плахо от бащиния прозорец, при това с твърдата увереност, че вътре сега е нашата възлюбена. Не, това е нелепо и неправдоподобно. Той е влязъл и — е свършил работата. Вероятно е убил в състояние на гняв, пламнал от злоба, щом е съзрял своя омразник и съперник, но след като е убил, което е направил може би отведнъж, с един замах на ръката, въоръжена с медното чукало, след като се е уверил после чак след щателно претърсване, че нея я няма, той обаче не забравя да си пъхне ръката под възглавницата и да вземе пакета с парите, чиято разкъсана хартия стои сега тук, на масата с веществените доказателства. Това го казвам, за да забележите едно обстоятелство, според мен извънредно характерно. Ако беше опитен убиец и именно убиец само с цел грабеж, щеше ли да остави той хартията от пакета на пода в този вид, както я намериха до трупа? Ако беше например Смердяков, който убива за грабеж, че той просто щеше да отнесе целия пакет, без да се мъчи да го разпечатва над трупа на жертвата си; защото е знаел със сигурност, че в пакета има пари — та пред него са ги слагали и запечатвали, — а пък ако задигне пакета, тогава дори ще остане неизвестно дали е имало ограбване. Аз ви питам, господа съдебни заседатели, тъй ли би постъпил Смердяков, би ли оставил плика на пода? Не, именно така може да постъпи безпаметният убиец, който вече не разсъждава, убиец, който не е крадец и никога нищо досега не е крал, пък и сега, като е измъкнал изпод завивките парите, ги е откраднал не като крадец, а ги е взел като нещо свое, което друг крадец му е откраднал — защото именно такива са били разбиранията на Дмитрий Карамазов за тези три хиляди, стигнали вече в него до мания. И ето, той взема пакета, който по-рано никога не е виждал, скъсва хартията, за да провери има ли пари, после бяга с парите в джоба, дори забравил да помисли, че оставя на пода едно колосално обвинение срещу себе си — разкъсаната хартия. И всичко затова, защото е Карамазов, а не Смердяков, не е помислил, не е съобразил, пък имал ли е и време! Той побягва, чува вика на слугата, който го настига, слугата го хваща, спира го и пада повален от медното чукало. Подсъдимият скача при него долу от жалост. Представете си, той изведнъж ни уверява, че скочил тогава при него от жал, от състрадание, да види не може ли да му помогне с нещо. Но такъв ли е моментът, че да се проявява подобно състрадание? Не, той е скочил именно за да се увери дали е жив единственият свидетел на злодеянието му. Всяко друго чувство, всеки друг мотив биха били неестествени! Забележете, той се занимава е Григорий, изтрива му главата с кърпа и когато се уверява, че е мъртъв, като замаян, цял изцапан с кръв, отърчава пак там, в къщата на своята възлюбена — как не е помислил, че е изцапан с кръв и веднага ще бъде изобличен? Но подсъдимият ни уверява, че дори не обърнал внимание, че е цял изцапан с кръв; това може да се допусне, то е твърде възможно, така винаги се случва в такива минути с престъпниците. За едно — адска съобразителност, а за друго — липса на всякакъв разум. Но той е мислил в тази минута само за едно: къде е тя. Било му е необходимо час по-скоро да разбере къде е тя и ето, тича в квартирата й и научава неочаквано най-колосалната вест: тя заминала за Мокрое със своя „предишен“, с „безспорния“!

IX. Психология с пълна пара. Препускащата тройка. Финалът на речта на прокурора

Като стигна до този момент в речта си, Иполит Кирилович, избрал очевидно строго историческия метод на изложение, към който много обичат да прибягват всички нервни оратори, специално избиращи строго определените рамки, за да задържат собственото си нетърпеливо увлечение — Иполит Кирилович особено се разпростря за „предишния“ и „безспорния“ и изказа на тази тема няколко посвоему интересни мисли. „Карамазов, който ревнува от всички до бяс, изведнъж и веднага сякаш пада и се разтапя пред «предишния» и «безспорния». И това е толкова по-странно, защото по-рано почти не е обръщал внимание на тази нова опасност за себе си, настъпваща в лицето на неочаквания за него съперник. Но той все си е представял, че това е още много далеч, а Карамазов винаги живее само с настоящата минута. Вероятно го е смятал дори за фикция. Но разбрал мигом с болезненото си сърце, че може би тъкмо затова тази жена е криела този нов съперник, тъкмо затова го е лъгала, защото този отново долетял съперник не е бил за нея никаква фантазия и фикция, а всичко, цялото й упование в живота — разбрал мигом това, той се смирява. Е, господа съдебни заседатели, аз не мога да отмина с мълчание тази внезапна черта в душата на подсъдимия, който като че ли по никакъв начин не е бил в състояние да я прояви, а изведнъж проявява една неумолима нужда от истина, от уважение към жената, от признаване правата на нейното сърце, и то кога — в момента, когато заради нея е обагрил ръцете си с кръвта на своя баща! Истина е и това, че и пролятата кръв вече е почнала в тази минута да вика за отмъщение, защото той, погубил душата си и цялата своя земна съдба, е трябвало неволно да почувствува и да се попита в онзи миг: «Какво знача аз и какво мога да знача сега за нея, за това същество, което обичам повече от душата си, в сравнение с онзи „предишен“ и „безспорен“, който се е разкаял и се е върнал при тази жена, някога погубена от него, с нова любов, с честни предложения, с обет за възроден и вече щастлив живот. А аз, нещастникът, какво мога да й дам сега, какво мога да й предложа?» Карамазов е разбрал всичко това, разбрал е, че неговото престъпление му е затворило всички пътища и че той е само осъден на смърт престъпник, а не човек, пред който е животът! Тази мисъл го смазва и го унищожава. И ето той моментално избира един екзалтиран план, който при неговия характер непременно му е изглеждал като единствен и фатален изход от страшното му положение. Този изход е самоубийството. Той тича да си прибере заложените у чиновника Перхотин пистолети и в същото време в движение измъква от джоба си всичките си пари, заради които току-що е опръскал ръцете си с бащината кръв. О, парите сега му трябват най-много: умира Карамазов, застрелва се Карамазов и това ще има да се помни! Не току-тъй сме поет, не току-тъй сме горили живота си като свещ от двата края. «При нея, при нея — и там, о, там ще вдигна пир за чудо и приказ, такъв, какъвто не е имало досега, да ме помнят и дълго време да разправят. Сред диви викове, безумни цигански песни и танци ще вдигнем наздравната чаша и ще поздравим обожаваната жена за новото й щастие, а после — още там, в нозете й, ще си пръснем черепа пред нея и край на живота! Ще си спомни тя някога Митя Карамазов, ще види как я е обичал Митя, ще съжали Митя!» Много показност, романтично изстъпление, диво карамазовско буйство и сантименталност — и още нещо, господа съдебни заседатели, нещо, което вика в душата му, гърми непрекъснато в ума му и отравя сърцето му до смърт; това нещо — това е съвестта, господа съдебни заседатели, това е нейният съд, това са нейните страшни угризения! Но пистолетът ще оправи всичко, пистолетът е едничкият изход и няма друг, а после — не знам дали е мислил в тази минута Карамазов «какво ще бъде там» и може ли Карамазов да мисли по хамлетовски какво ще бъде там? Не, господа съдебни заседатели, другаде са хамлетовците, у нас засега са карамазовците!“

След което Иполит Кирилович разгърна най-подробна картина на приготовленията на Митя, сцената у Перхотин, в дюкяна, с коларите. Той посочи маса думи, изречения, жестове, все потвърдени от свидетелите — и картината страшно повлия за убеждаване на слушателите. Повлия главно съвкупността на фактите. Виновността на този човек, който се мята в изстъпление и вече не се пази, блесна в цялата си яснота. „Нямало е вече защо да се пази — говореше Иполит Кирилович, — на два-три пъти насмалко да си признае, почти загатвал и само дето не се доизказвал (тук следваха показанията на свидетелите). Дори викнал на коларя по пътя: «Знаеш ли, че караш убиец!» Но все пак не могъл да си признае: трябвало да отиде най-напред в село Мокрое и там вече да завърши поемата. Но какво го очаква този нещастник? Там е работата, че още почти от първите минути в Мокрое той вижда и най-после разбира напълно, че «безспорният» му съперник може би не е чак толкова безспорен и че поздравления за ново щастие и наздравица не се искат и не се приемат от него. Но вие вече знаете фактите, господа съдебни заседатели, от съдебното следствие. Тържеството на Карамазов над съперника му се оказва неоспоримо и тук, о, тук започва вече съвсем нова фаза в душата му, и то дори най-страшната фаза от всички, които е преживяла и ще преживее някога тази душа! Може с положителност да се каже, господа съдебни заседатели — извика Иполит Кирилович, — че поруганата природа и престъпното сърце отмъщават сами за себе си по-пълно от всяко земно правосъдие! Нещо повече: правосъдието и земното наказание дори облекчават наказанието на природата, дори са необходими за душата на престъпника в тези моменти, като нейно спасение от отчаянието, защото аз не мога да си представя онзи ужас и онези нравствени страдания на Карамазов, когато е разбрал, че тя го обича, че заради него отблъсква своя «безспорен», че него, него, «Митя», зове със себе си за нов живот, обещава му щастие, и то кога? Когато за него вече всичко е свършено и нищо не е възможно! Тук ще си позволя една твърде важна за нас забележка за разясняване истинската същност на тогавашното положение на подсъдимия: тази жена, тази негова любов до най-последната минута, дори до самия миг на арестуването, е била за него същество недостъпно, страстно желано, ала недостижимо. Но защо, защо не се е застрелял още тогава, защо е изоставил взетото решение и дори е забравил къде му е пистолетът? Да, именно тази страстна жажда за любов и надеждата още тогава, още там да я насити го удържат. В замаята на пира той се приковава до своята възлюбена, която също пирува заедно с него, прелестна и съблазнителна за него повече от всякога — той не се отделя от нея, любува й се и се разтапя пред нея. Тази страстна жажда дори е могла за миг да потисне не само страха от арестуването, но и самите угризения на съвестта! За миг, о, само за миг! Представям си тогавашното душевно състояние на престъпника в безспорното робско подчинение на трите елемента, които са смазали душата му напълно: първо, пияното състояние, замаята и глъчката, тропотът на танците, песните и тя, тя, поруменяла от виното, пее и танцува, и е пияна, и му се усмихва! Второ, ободряващата далечна мечта, че съдбоносната развръзка е още далеч, поне не е близко — може би чак на другия ден, чак на сутринта ще дойдат да го приберат. Значи, няколко часа, това е много, ужасно много! За няколко часа може да се измисли много нещо. Представям си, че с него е ставало нещо подобно на онова, когато водят престъпника на смъртно наказание, към бесилката: има да се измине още дългата, дълга улица, и то бавно, покрай хилядния народ, после ще завият по друга улица и чак на края на тази друга улица е страшният площад! Струва ми се именно, че в началото на шествието осъденият, качен на своята позорна колесница, именно трябва да чувствува, че пред него има още безкраен живот. Но ето отминават къщите, колесницата продължава напред — о, нищо, до завоя за втората улица е още толкова далече и ето, той все още гледа бодро надясно и наляво и тези хиляди безучастно любопитни хора с приковани в него погледи, и все още му се струва, че и той е същият човек като тях. Но ето и завоя към другата улица — о, нищо, нищо, има още цяла улица! И колкото къщи и да отминават, той все ще мисли: «Има още много къщи.» И тъй до самия край, до самия площад. Така, представям си, е било тогава и е Карамазов. «Там още не са успели — мисли той, — може още да се направи нещо, още има време да се измисли план за защита, да се даде отпор, а сега — сега тя е тъй прелестна!» Смутно и страшно е в душата му, но той все пак успява да отдели половината от парите си и да ги скрие нейде — иначе не мога да си обясня къде е могла да изчезне половината от тези три хиляди, току-що взети изпод възглавницата на баща му. В Мокрое той не е за пръв път, там вече е гулял два дни. Тази стара, голяма дървена къща му е известна с всичките си плевни и чардаци. Предполагам именно, че част от парите са скрити още тогава и именно в тази къща, малко преди арестуването, в някоя пролука или цепнатина, под някоя дъска на пода, в някой ъгъл, под стрехата — защо? Как защо! Катастрофата може да стане всеки момент, разбира се, още не сме обмислили, как да я посрещнем, пък и нямаме време, пък и нещо ни бумти в главата, пък и ни влече към нея, а парите? — парите са необходими във всяко положение! Човекът с пари е навсякъде човек. Може би такава пресметливост в такава минута ще ви се стори неестествена? Но той сам ни уверява, че още преди месец в един също тъй много, тревожен и съдбоносен за него момент е отделил половината от трите хиляди и ги е зашил в муска и ако, разбира се, това не е истина, което ще докажем сега, все пак тази идея е позната на Карамазов, той я е съзерцавал. Нещо повече, когато уверяваше после следователя, че е отделил хиляда и петстотин в муската (каквато никога не е имало), може би той беше измислил тази муска в същия момент именно затова, че два часа преди туй е отделил половината пари и ги е скрил там някъде, в Мокрое, за всеки случай до сутринта, само да не ги държи у себе си, по внезапно възникнало вдъхновение. Двете бездни, господа съдебни заседатели, спомнете си, че Карамазов може да съзерцава две бездни — и двете едновременно! В онази къща ние търсихме, но не ги намерихме. Може би тези пари и сега са още там, а може би са изчезнали още на другия ден и сега са у подсъдимия. Във всеки случай него го арестуваха, когато беше с нея, на колене пред нея, тя лежеше на леглото, той простираше ръце към нея и дотолкова беше забравил всичко в тази минута, че не чу приближаването на онези, които щяха да го арестуват. Той не беше успял още нищо да приготви в ума си за отговор. И той, и умът му са били изненадани.

И ето го пред своите съдии, пред онези, които ще решават неговата съдба. Господа съдебни заседатели, случват се моменти, когато, независимо от нашия дълг, нас самите ни обзема почти страх пред човека, страх и за човека! Това са минутите на съзерцаване на онзи животински ужас, когато престъпникът вече вижда, че всичко е загубено, но все още се бори, все още има намерение да се бори с вас. Това са минутите, когато всички инстинкти за самосъхранение въстават отведнъж в него и той, спасявайки себе си, ви гледа с пронизващ поглед, питащ и страдащ, пресреща погледа ви и изучава вашето лице, вашите мисли, чака от коя страна ще го ударите и създава мигновено в разтърсения си ум хиляди планове, но все пак се страхува да говори, страх го е да не се изтърве! Тези унизителни моменти в човешката душа, това нейно ходене по митарства, тази животинска жажда за самоспасение са ужасни и пораждат понякога трепет и състрадание към престъпника дори у следователя! И ето, на всичко това ние бяхме тогава свидетели. Отначало той беше като замаян и от ужас изтърва няколко думи, които го компрометираха много: «Кръв! Заслужено!» Но бързо се овладя. Какво да каже, как да отговори — всичко това още не е готово у него, готово е само голословното отричане: «За смъртта на баща си не съм виновен!» Ето засега нашата ограда, а там, зад оградата, може би все ще направим нещо, някаква барикада. Своите първи компрометиращи възклицания, изпреварвайки въпросите ни, бърза да обясни с това, че смята себе си виновен само за смъртта на слугата Григорий. «За тази кръв съм виновен, но кой е убил баща ми, господа, кой го е убил? Кой може да го е убил, ако не съм аз?» Чувате ли: той пита нас, нас, които сме дошли при него със същия този въпрос! Чувате ли тази изтървана думичка: «ако не съм аз», тази животинска хитрост, тази наивност и тази карамазовска нетърпеливост? Не съм убил аз и хич не мисли, че съм аз: «Исках да убия, господа, исках да убия — бърза да си признае (бърза, о, бърза ужасно!) — но все пак съм невинен, не съм го убил аз!…» Той отстъпва, че е искал да го убие: сами виждате, сиреч, колко съм искрен и затова по-скоро повярвайте, че не съм убил аз, в тези случаи престъпникът става понякога невероятно лекомислен и лековерен. И ето, сякаш съвсем неочаквано следствието му задава изведнъж един съвсем простодушен въпрос: «Да не би да го е убил Смердяков?» Случи се това, което очаквахме: той страшно ни се разсърди, че сме го изпреварили и сме го изненадали, когато още не е успял да подготви, да избере и да улучи момента, когато ще бъде най за вярване да посочи Смердяков. Съгласно своята натура той се хвърли тутакси в другата крайност и сам почна да ни уверява с все сила, че Смердяков не може да е убил, не е способен да убие. Ала не му вярвайте, това е само хитрост: той съвсем, съвсем още не се отрича от Смердяков, напротив, тепърва ще го посочи, защото кого другиго да посочи, ако не него, но той ще направи това в друга минута, защото засега тази работа се е провалила. Той ще го посочи може би чак утре или дори след няколко дни, като издебне момента, в който ще ни викне сам: «Виждате, аз самият отричах Смердяков повече от вас, нали помните, но сега и аз се уверих: той е убил и не може да не е той!» А междувременно изпада в мрачно и раздразнително отричане, обаче нетърпението и гневът му подсказват съвсем неумелото и неправдоподобно обяснение как бил гледал баща си през прозореца и как почтително се оттеглил от прозореца. Главното е, че още не знае обстоятелствата, показанията на дошлия на себе си Григорий. Ние пристъпваме към оглед и претърсване. Огледът го сърди, но го и окуражава: всичките три хиляди рубли не са открити, открити са само хиляда и петстотин. И, разбира се, едва в този момент на гневливо мълчание и отричане му теква за пръв път в живота идеята за муската. Несъмнено той сам чувствува цялата невероятност на измислицата си и се мъчи, страшно се мъчи да я направи по-вероятна, така да я съчини, че да излезе цял правдоподобен роман. В тези случаи първата работа, най-главната задача на следствието е да не остави престъпника да се подготви, а да го пипне неочаквано, та той да изкаже тайните си мисли в цялото им простодушие, неправдоподобност и противоречие, което ги издава. А престъпникът може да бъде накаран да говори само като му се съобщи ненадейно и сякаш неочаквано някакъв нов факт, някое обстоятелство, което е от огромно значение, но което дотогава не е предполагал ни най-малко, и никак не е можел да предвиди. Този факт го имахме готов, о, отдавна вече готов: това беше показанието на свестилия се слуга Григорий за отворената врата, през която е избягал подсъдимият. За тази врата той съвсем беше забравил и не е предполагал изобщо, че Григорий е можел да я види. Ефектът беше колосален. Той скочи и изведнъж се развика: «Смердяков е убил, Смердяков!» — и ето че издаде своята най-тайна, своята основна мисъл в най-неправдоподобната й форма, защото Смердяков е можел да извърши убийството чак след като той е повалил Григорий и е избягал. А когато му съобщихме, че Григорий е видял отворената врата, преди да падне, а при излизането от своята спалня е чул стенещия зад преградата Смердяков, Карамазов бе наистина смазан. Моят сътрудник, нашият почтен и остроумен Николай Парфьонович, ми каза после, че в този миг му станало безкрайно жал за него. И ето, именно в този миг, за да оправи нещата, той бърза да съобщи за тази прословута муска: от мене да мине, чуйте тази история! Господа съдебни заседатели, аз вече ви изказах мислите си защо смятам цялата тази история за зашитите преди месец пари в муската не само безсмислица, но и за най-неправдоподобната измишльотина, която можеше да се изнамери в дадения случай. Дори да трябва да се обзаложим: какво по-неправдоподобно може да се каже и да се предложи — и тогава не би могло да се измисли нищо по-лошо от това. Най-вече в този случай може да се постави натясно и да се разбие на пух и прах тържествуващият романист с подробностите, със същите онези подробности, с които е винаги толкова богата действителността и които винаги като съвсем незначителна и излишна дреболия се пренебрегват от тези нещастни и неволни съчинители и дори никога не им дохождат наум. О, в тази минута те не мислят за това, техният ум създава само грандиозното цяло, а ето че някой се осмелява да им предлага такива глупости! Но тук именно се хващат! Задава се на подсъдимия въпрос: «Е, ами отде благоволихте да вземете ялата за вашата муска, кой ви я уши?» — «Сам си я уших.» — «А отде благоволихте да вземете плата?» Подсъдимият вече се обижда, той смята това почти обидна за него дреболия и, вярвате ли, искрено, искрено! Но те до един са такива. «Откъснах от ризата си.» — «Прекрасно. Значи, още утре между вашите дрехи ще намерим въпросната риза с откъснатото от нея парче.» Вие разбирате, господа съдебни заседатели, че ако бяхме намерили наистина тази риза (а как да не се намери тя в неговия куфар или в скрина, ако такава риза наистина съществуваше) — това е вече факт, факт осезателен в полза на правдивостта на неговите показания! Но той не може да съобрази това. «Не помня, може да не е от риза, съших я от една нощна шапчица на хазайката.» — «От каква нощна шапчица!» — «Взех я от нея, беше захвърлена, стар хасен парцал.» — «Помните ли го със сигурност?» — «Не, не съвсем…» И се сърди, сърди, а в същност, моля ви се: как може да не се помни това! В най-страшните човешки минути, когато, да речем, те водят на смърт, именно тези дреболии се запомнят. Човек ще забрави всичко, но някаква зелена стряха, която му се е мярнала по пътя, или гарга, кацнала на някой кръст — това ще запомни. Та той, като е шил муската си, се е криел от домашните си, трябвало е да запомни колко унизително е страдал от страх с иглата в ръка, да не би да влезе някой и да го завари; как при първото почукване е скачал и тичал зад преградката (в неговата квартира има преградка)… Но, господа съдебни заседатели, защо ви съобщавам всичко това, всичките тези подробности, дреболии! — възкликна изведнъж Иполит Кирилович. — Именно затова, защото подсъдимият държи упорито на цялата тази безсмислица и до тази минута! През тези два месеца от онази съдбоносна за него нощ той нищо не е разяснил, не е прибавил нито едно обяснително реално обстоятелство към предишните си фантастични показания; всичко това, видите ли, са глупости, вярвайте в моята чест! О, на драго сърце ще вярваме, ние жадуваме да вярваме, макар дори и в честта му! Та какво, да не сме чакали, алчни за човешка кръв?! Дайте, посочете ни макар и един факт в полза на подсъдимия, и ние ще се зарадваме, но факт осезателен, реален, а не извод от израза на лицето на подсъдимия, направен от собствения му брат, или указания, че като се удрял в гърдите, непременно е сочел муската, при това в тъмното. Ние ще се зарадваме от новия факт, първи ще се откажем от нашето обвинение, ще побързаме да се откажем. А сега справедливостта въпие и ние настояваме, ние не можем да се откажем от нищо.“ Иполит Кирилович премина към финала. Той беше като трескав, той викаше за пролятата кръв, за кръвта на бащата, убит от сина „с низката цел грабеж“. Той твърдо сочеше трагичната и крещяща съвкупност на фактите. „И каквото и да чуете от знаменития с таланта си защитник на подсъдимия — не се сдържа Иполит Кирилович, — каквито и красноречиви и трогателни слова да се кажат тук, които ще бият на вашата чувствителност, все пак спомнете си, че в тази минута вие сте в светилището на нашето правосъдие. Спомнете си, че сте защитници на нашата правда, защитници на нашата свещена Русия, на нейните основи, на нейното семейство, на всичко нейно свято! Да, в дадения момент вие тука представлявате Русия и не само в тази зала ще се чуе вашата присъда, а из цяла Русия и цяла Русия ще ви изслуша като свои защитници и съдии и ще бъде окуражена или наскърбена от вашата присъда. Не мъчете прочее Русия и нейните упования, нашата съдбоносна тройка лети стремглаво и може би към гибел. И отдавна вече в цяла Русия протягат ръце и викат за помощ, да се спре това бясно безочливо препускане. И ако все още се дърпат другите народи пред тройката, литнала вихрено то може би съвсем не е от уважение към нея, както е бленувал поетът, а просто от ужас — обърнете внимание. От ужас, а може би и от омерзение към нея, пък и добре е, че се дърпат, че току-виж, престанали да се дърпат и застанат като стена пред устремното видение и сами спрат лудото препускане на нашата разюзданост в името на своето спасение, в името на просветата и цивилизацията! Тези тревожни гласове от Европа вече се чуха. Те вече започнаха да се надават. Не ги предизвиквайте, не увеличавайте тяхната все по-нарастваща омраза с една присъда, която би оправдала убийството на баща от собствения му син!…“

С една дума, Иполит Кирилович, макар че много се увлече, все пак завърши патетично — и наистина впечатлението, което направи, беше изключително. Самият той, като завърши речта си, излезе бързо и, повтарям, почти припадна в другата стая. Залата не го аплодира, но сериозните хора бяха доволни. Не бяха толкова доволни само дамите, но все пак и на тях им хареса неговото красноречие, още повече, че те никак не се страхуваха за последиците и всичките им надежди бяха във Фетюкович: „най-после той ще заговори и, разбира се, ще победи всички!“ Всички поглеждаха към Митя; през цялата реч на прокурора той седя мълчаливо, скръстил ръце, стиснал зъби, свел очи. Изрядко само вдигаше глава и се вслушваше. Особено когато заговориха за Грушенка. Когато прокурорът преразказа мнението на Ракитин за нея, на лицето му се изписа презрителна и злобна усмивка и той доста силно изговори: „Бернаровци!“ А когато Иполит Кирилович разправяше как го е разпитвал и мъчил в Мокрое, Митя вдигна глава и се вслуша със страшно любопитство. На едно място в речта понечи дори да скочи и да викне нещо, но се овладя и само вдигна презрително рамене. За този финал на речта, именно за подвизите на прокурора в Мокрое при разпита на престъпника, се говореше после в града, сред обществото, и малко му се надсмиваха: „Не можа човекът да не се похвали със способностите си.“ Заседанието бе прекъснато, но за много малко, за четвърт час, най-много за двадесет минути. Сред публиката се чуваха и възклицания. Някои запомних.

— Сериозна реч! — отбеляза намръщен някакъв господин в една група.

— Много психология наблъска — чу се друг глас.

— Но всичко е истина, безспорна истина!

— Да, в това го бива.

— Тегли му чертата.

— И на нас, и на нас ни тегли чертата — присъедини се трети глас, — в началото на речта, помните ли, че всичките сме като Фьодор Павлович.

— Също и в края. Само че не е вярно.

— Имаше и неясни места.

— Малко се увлече.

— Несправедливо е, несправедливо.

— А, не, все пак добре. Дълго време чака човекът, и ето най-накрая се изказа, хе, хе!

— Какво ли ще каже защитникът?

В друга група:

— А петербургският напразно го закачи: онези, дето „бият на чувствителността“, помните ли?

— Да, не беше хубаво.

— Прибърза.

— Нервен човек.

— Ние се смеем сега, но какво ли му е на подсъдимия!

— Да. Какво ли му е на Митенка!

— Какво ли ще каже защитникът?

В трета група:

— Каква е тази дама с лорнета, дебелата, дето седи накрая?

— Една генералша, разведена, познавам я.

— Затова е с лорнет.

— Нищо особено.

— Ами, доста е пикантничка.

— До нея през два стола има една блондинка, тя е по-хубава.

— Ама добре са го пипнали тогава в Мокрое, а?

— Че е добре, добре е. Пак го разказа. Колко пъти вече го разказа по гости.

— И сега не се стърпя. Самолюбие.

— Обиден човек, хе-хе!

— И докачлив. Пък и риторика много, фразите му дълги.

— Че и сплашва, забележете, все сплашва. Помните ли за тройката? „Там има хамлетовци, а у нас засега само карамазовци!“ Добре казано.

— С това малко покади тамян на либерализма. Страх го е.

— И от адвоката се страхува.

— Да, какво ли ще каже господин Фетюкович?

— Каквото и да каже, не може да го набие в главите на нашите селяци.

— Така ли мислите?

В четвърта група:

— А за тройката добре го каза, там, дето говореше за народите.

— Че истина е, помниш ли, дето каза, че народите няма да чакат.

— А какво ще правят?

— Ами в английския парламент вече един член станал миналата седмица по повод на нихилистите и питал министерството: не е ли време да се намесят в тая варварска нация, за да ни образоват. Иполит имаше пред вид него, зная, че него. Той говореше за това миналата седмица.

— Има да чакат куково лято!

— Защо да чакат?

— Ще затворим Кронщад и няма да им дадем храна. Откъде ще вземат?

— Ами от Америка? Сега има в Америка.

— Не е вярно.

Но звънна камбанката, всички се втурнаха към местата си. Фетюкович се възкачи на катедрата.

X. Речта на защитника. Нож с две остриета

Всичко утихна, когато се чуха първите думи на знаменития оратор. Цялата зала впи очи в него. Той почна съвсем конкретно, просто и убедено, но без каквото и да било високомерие. Ни най-малък опит за красноречие, за патетични нотки, за прочувствени думички. Просто човек, заговорил в интимен кръг от съчувствуващи хора. Гласът му беше прекрасен, силен и симпатичен и дори в самия този глас сякаш се долови вече нещо искрено и простодушно. Но всички веднага разбраха, че ораторът може изведнъж да се възземе до истинска патетика — и „да порази душите, изпълнен с тайна сила“305. Той говореше може би по-неправилно от Иполит Кирилович, но без дълги изречения и дори по-точно. Едно нещо май не се хареса на дамите: той все някак се изгърбваше, особено в началото на речта си, не че се покланяше, но сякаш се устремяваше и политаше към своите слушатели, при което се навеждаше именно някак до средата на дългия си гръб, сякаш по средата на този дълъг и тънък гръб беше направен сглоб, та можеше да се прегъва едва ли не под прав ъгъл. В началото на речта си той говореше някак разпиляно, сякаш безсистемно, споменаваше фактите разпръснато, а накрая се получи нещо цялостно. Речта му би могла да се раздели на две половини: първата половина — критика, опровержение на обвинението, на моменти злобно и саркастично. Но във втората половина на речта си сякаш изведнъж промени и тона, и дори метода и отведнъж заговори патетично, а залата сякаш това и чакаше и цяла затрептя от възторг. Той подхвана направо по същество и започна оттам, че макар неговото поприще да е в Петербург, е посещавал вече много градове из Русия, за да защищава подсъдими, но такива, в чиято невинност е или убеден, или я е почувствувал предварително. „Същото стана и в сегашния случай — обясни той. — Още от първите вестникарски кореспонденции долових нещо, което ме порази извънредно силно в полза на подсъдимия. С една дума, преди всичко ме заинтересува един юридически факт, който, макар и да се повтаря често в съдебната практика, но никога, струва ми се, в такава пълнота и с такива характерни особености, както в днешното дело. Този факт би трябвало да формулирам чак във финала на речта си, когато завърша словото си, обаче ще изкажа мисълта си в самото начало, защото имам слабостта да пристъпвам направо по същество, без да пазя ефектите за края и без да си пестя впечатленията. Това може би не е добра тактика от моя страна, но пък е искрена. Тази моя мисъл, моята формула, е следната: внушителна съвкупност от факти против подсъдимия и в същото време нито един факт не издържа критика, ако се разгледа отделно, сам по себе си! Следейки по-нататък слуховете и вестниците, се убеждавах в тази мисъл все повече и повече и изведнъж получих от близките на подсъдимия покана да го защищавам. Веднага дойдох и тук вече се уверих напълно. Именно за да разруша тази страшна съвкупност от факти и да представя цялата недоказуемост и фантастичност на всеки обвиняващ факт поотделно, се заех да защищавам това дело“

Така почна защитникът и изведнъж тържествено заяви: „Господа съдебни заседатели, аз тук съм нов човек. Всички мои впечатления са непредубедени. Подсъдимият, буен по характер и разюздан, не ме е обиждал преди това, както е обидил може би стотици лица в този град, поради което мнозина са предварително предубедени спрямо него. Разбира се, и аз признавам, че нравственото чувство на тукашното общество е възбудено справедливо: подсъдимият е буен и необуздан. В тукашното общество обаче са го приемали, дори доста мило, и в семейството на високоталантливия обвинител. (Nota bene. При тези думи в публиката се чуха две-три изсмивания, макар и бързо сподавени, но забелязани от всички. Всички знаеха, че прокурорът против волята си приемаше Митя у тях, единствено поради това, че кой знае защо, прокуроршата го намираше за интелигентен — дама крайно добродетелна и почтена, но фантазьорка и своенравна, която обичаше в някои случаи, предимно за дреболиите, да се противопоставя на съпруга си. Митя впрочем посещаваше дома им твърде рядко.) При все това ще дръзна да допусна — продължаваше защитникът, — че дори и в такъв независим ум и справедлив характер, както у моя опонент, е могло да се породи известно погрешно предубеждение спрямо моя нещастен клиент. О, това е толкова естествено: нещастният достатъчно е заслужил да се отнасят към него дори с предубеждение. А оскърбеното нравствено и още повече естетическо чувство понякога бива неумолимо. Разбира се, във високоталантливата обвинителна реч ние всички чухме строг анализ на характера и постъпките на подсъдимия, строго критично отношение към случая, и най-вече бяха демонстрирани такива психологически дълбини, за да ни се обясни същината на нещата, че проникването в тези дълбини съвсем не би могло да стане при що-годе преднамерено и злостно предубедено отношение към личността на подсъдимия. Но пък има неща, които са дори по-лоши, дори по-гибелни в подобни случаи и от най-злостното и преднамерено отношение. Именно, ако например ни обземе някаква, така да се каже, художествена игра, потребност от художествено творчество, така да се каже, от създаване на роман, особено при богатство на психологическите дарби, с които Бог е надарил нашите способности. Още в Петербург, още когато се канех да тръгна насам, бях предупреден — пък и знаех без всякакви предупреждения, че ще срещна тук като опонент един задълбочен и вещ психолог, отдавна вече заслужил с това си качество особена слава в нашия още млад юридически свят. Но психологията, господа, макар да е нещо задълбочено, все пак прилича на нож с две остриета (смях сред публиката). О, вие, разбира се, ще ми простите тривиалното сравнение; не ме бива да говоря твърде красноречиво. Но ето един пример — вземам първия, който ми хрумва от речта на обвинителя. Подсъдимият през нощта, в градината, като бяга, се прехвърля през стобора и поваля с медното чукало лакея, който го хваща за крака. После веднага скача пак в градината и цели пет минути се върти над поваления, като се мъчи да разбере: убил ли го е, или не? И ето обвинителят не иска в никакъв случай да повярва в правдивостта на показанията на подсъдимия, че скочил при стареца Григорий от жалост. «Не, казва, възможна ли е такава сантименталност в подобна минута; това е, казва, неестествено, тон е скочил именно да се увери: жив ли е, или е убит единственият свидетел на неговото злодеяние, а следователно с това е засвидетелствувал, че е извършил това злодеяние, защото не може да е скочил в градината по друг някакъв повод, влечение или чувство.» Ето ви психология; но да вземем същата тази психология и да и приложим само че откъм другото острие, и ще излезе нещо не по-малко правдоподобно. Убиецът скача долу от предпазливост, за да се увери жив ли е свидетелят, или не, а същевременно току-що е оставил в кабинета на убития си баща, според думите на същия обвинител, колосална улика против себе си — разкъсания пакет, върху който е написано, че в него има три хиляди рубли. «Защото, ако беше отнесъл този пакет със себе си, никой в света не би научил, че е съществувал пакет, а в него пари, и че следователно парите са били ограбени от подсъдимия.» Това е фраза на самия обвинител. Е, виждате ли, за едно нещо му липсва предпазливост, залисал се човекът, изплашил се и побягнал, като оставил на пода уликата, а ето, когато след две минути удря и убива друг човек, веднага се явява на нашите услуги най-безсърдечно и пресметливо чувство на предпазливост. Но нека, нека наистина да е било така: тук именно била тънкостта на психологията, че при такива обстоятелства сега съм кръвожаден и бдителен като кавказки орел, а след минута съм сляп и боязлив като нищожен кърт. Но щом съм толкова кръвожаден и жестоко пресметлив, че след като съм убил, съм скочил само да видя жив ли е свидетелят против мене, защо трябва да се занимавам с тая моя нова жертва цели пет минути, та и да си спечеля може би нови свидетели? Защо трябва да си цапам кърпата, като изтривам кръвта от главата на поваления, та тази кърпа да послужи после като доказателство срещу мене? Не, щом сме толкова съобразителни и жестокосърдечни, не би ли било по-добре, като скочим, просто да халосаме поваления слуга със същото чукало още веднъж и още веднъж по главата, за да го доубием, и като премахнем свидетеля, да освободим сърцето си от всякаква грижа? И освен това, скачам, за да проверя жив ли е, или не свидетелят против мене, и на същото място, на пътечката, оставям друг свидетел, именно същото чукало, което съм взел от двете жени, които винаги после ще си го познаят и ще потвърдят, че аз съм им го задигнал. И не че съм го забравил на пътечката или съм го изтървал от разсеяност, от объркване: не, именно сме запокитили оръжието си, защото сетне е било намерено на цели петнадесетина крачки от мястото, където е бил повален Григорий. Пита се, защо сме го направили? Направили сме го именно защото ни е домъчняло, че сме убили човек, стария слуга, и затова от яд, с проклятие сме захвърлили чукалото като оръжие, с което сме извършили убийството, иначе няма как да е било — нямало е защо да се запокитва чукалото с такъв размах. А щом сме могли да почувствуваме болка и жал, че сме убили човек, това е, разбира се, защото не сме убили баща си; ако бяхме убили баща си, не бихме скочили при другия повален от жал, тогава вече щеше да ни обземе друго чувство, не би ни било до жал тогава, а до себеспасение и това несъмнено е така. Напротив, повтарям, бихме му смазали черепа окончателно, а не бихме се занимавали пет минути с него. Имало е място за жал и за добро чувство именно защото преди това съвестта ни е била чиста. Ето прочее вече друга психология. Нарочно, господа съдебни заседатели, прибягнах сега аз самият към психологията, за да посоча нагледно, че от нея могат да се направят всякакви изводи. Цялата работа е в чии ръце е. Психологията подтиква към романи дори най-сериозни хора, и то съвсем неволно. Аз говоря за прекалената психология, господа съдебни заседатели, за известна злоупотреба с нея.“

На това място пак се чу одобрителен смях сред публиката и пак по адрес на прокурора. Няма да цитирам цялата реч на защитника подробно, ще взема само някои места от нея, някои от най-главните въпроси.

XI. Пари не е имало. Грабеж не е имало

Имаше едно място в речта на защитника, което потресе всички, а именно пълното отричане на съществуването на тези съдбоносни три хиляди рубли, а следователно и на възможността да са били ограбени.

„Господа съдебни заседатели — започна защитникът, — в настоящия случай всеки нов и непредубеден човек се поразява от една много характерна особеност, а именно: обвинение в грабеж и в същото време абсолютна невъзможност с факти да се посочи: какво именно е било ограбено? Ограбени били пари, именно три хиляди, но дали са съществували наистина — това никой не знае. Разсъдете сами: най-напред, откъде знаем, че е имало три хиляди рубли и кой ги е виждал? Видял ги е и е казал, че били сложени в пакет с надпис, единствен само слугата Смердяков. Пак той е съобщил това преди катастрофата на подсъдимия и на брат му Иван Фьодорович. Уведомена е била и госпожа Светлова. Но и трите лица обаче не са видели лично тези пари, видял ги е пак само Смердяков, но тук от само себе си се явява въпросът: и да е истина, че ги е имало и че ги е видял Смердяков, кога ги е видял за последен път? Ами ако господарят е измъкнал тези пари изпод леглото и пак ги е сложил в кутийката, без да го уведоми? Забележете, според думите на Смердяков парите са били под постелята, под дюшека; подсъдимият е трябвало да ги измъкне изпод дюшека, обаче ето, леглото не е било никак побутнато и това е записано старателно в протокола. Как е могъл подсъдимият така, без да побутне ни най-малко леглото и на това отгоре с окървавени ръце, да не зацапа чистите, фини чаршафи, специално постлани тогава? Но ще ни кажат: а пакетът на пода? Ето за този именно пакет заслужава да се поговори. Одеве дори малко се учудих: високоталантливият обвинител, като заговори за този пакет, изведнъж сам — чувате ли, господа, сам — заяви за него в речта си, именно на това място, където сочеше нелепостта на предположението, че Смердяков е убиецът: «Ако го нямаше този пакет, ако не беше оставил на пода улика, ако го беше отнесъл грабителят, никой в целия свят нямаше да научи, че е имало пакет, а в него пари и че следователно парите са били ограбени от подсъдимия.» И така, единствено само тази разкъсана хартия с надпис, както признава и самият обвинител, е послужила за обвинение на подсъдимия в грабеж, «иначе никой нямаше да научи, че е имало грабеж, а може би и че е имало пари». Но мигар само това, че тази хартия се е въргаляла на пода, е доказателство, че в нея е имало пари и че тези пари са ограбени? «Но, отговарят, нали ги е видял в пакета Смердяков», но кога, кога ги е видял за последен път, ето какво питам аз! Аз говорих със Смердяков и той ми каза, че ги е видял два дена преди катастрофата! Но защо да не мога да предположа например такова нещо, че когато старецът, Фьодор Павлович, се е затворил в къщи в нетърпеливо истерично очакване на своята възлюбена, изведнъж му е текнало от скука да извади пакета и да го разпечата. «Какво значи, си е рекъл, пакетът, тя може и да не повярва, но ако й покажа тридесет сторублеви банкноти накуп, комай повече ще и подействуват, ще й потекат лигите.» И ето той разкъсва плика, изважда парите, а плика хвърля на пода с властната ръка на стопанин и, разбира се, без да го е страх от никакви улики. Послушайте, господа съдебни заседатели, какво по-възможно от такова едно предположение, от такъв един факт? Защо да е невъзможно това? Но щом нещо подобно би могло да се случи, тогава обвинението в грабеж пада от само себе си: нямало е пари, нямало е следователно и грабеж. Ако пакетът е лежал на пода като улика, че в него е имало пари, защо аз да не мога да твърдя обратното, а именно, че пакетът се е въргалял на пода тъкмо защото в него вече не е имало пари, че те са били извадени предварително от самия стопанин? «Да, но в такъв случай къде са се дянали парите, щом ги е извадил от пакета лично Фьодор Павлович, при обиска в къщата му те не са намерени?» Първо, в кутийката му е намерена част от парите и, второ, той може да ги е извадил още сутринта, още предната вечер, да е направил е тях нещо друго, да ги е дал на някого, да ги е изпратил, да е променил най-сетне своето намерение, своя план на действие из основи и при това без ни най-малко да намира за необходимо да съобщава предварително всичко това на Смердяков. А щом съществува макар дори само възможност за такова едно предположение, как може тогава толкова упорито и толкова категорично да се обвинява подсъдимият, че убийството е извършено от него с цел грабеж и че наистина е имало грабеж? Та ние по този начин влизаме в областта на романите. Защото, когато се твърди, че еди-какъв си предмет е откраднат, трябва да се посочи този предмет или поне да се докаже несъмнено, че е съществувал. А него никой дори не го е виждал. Неотдавна в Петербург един младеж, почти момче, осемнадесетгодишен, продавач на дребно, влязъл посред бял ден с брадва в една сарафница и с изумителна, типична дързост убил стопанина и задигнал хиляда и петстотин рубли. След около пет часа бил арестуван и с изключение на петнадесет рубли, които вече успял да изхарчи, намерили всичките хиляда и петстотин рубли в него. Освен това служителят, който се върнал след убийството в дюкяна, съобщил на полицията не само откраднатата сума, но и от какви пари именно се е състояла, тоест колко по сто рубли, колко сини, колко червени, колко златни монети и какви именно, и ето у арестувания убиец се намерили именно такива пари и монети. На това отгоре последвало пълното и чистосърдечно признание на убиеца, че той е убил и е задигнал същите тези пари. Ето това, господа съдебни заседатели, аз наричам улика! Ето тук вече знам, виждам, докосвам парите и не мога да кажа, че ги няма или че не ги е имало. Така ли е в настоящия случай? А междувременно въпросът е на живот и смърт, касае се за съдбата на един човек. «Така е, ще кажат, но нали същата тази нощ е гулял, пръскал е пари, у него са намерени хиляда и петстотин рубли, откъде ги е взел?» Но именно защото са намерени само хиляда и петстотин рубли, а другата половина от сумата не са могли по никакъв начин да намерят и открият, именно с това се доказва, че тези пари може да не са били същите и изобщо никога да не са стояли в никакъв пакет. По време (и то най-точно) е проучено и е доказано от предварителното следствие, че подсъдимият, като е притичал от слугините при чиновника Перхотин, не се е отбивал в къщи, пък и никъде не се е отбивал, а после през цялото време е бил между хора, следователно не би могъл да отдели половината от трите хиляди и да ги скрие някъде в града. Ето, този именно аргумент стана причина за предположението на обвинителя, че парите са скрити някъде в някоя цепнатина в село Мокрое. Но може би в подземията на Удолфския замък, господа?306 Е, не е ли фантастично, не е ли романтично това предположение? И забележете, ако отпадне само това предположение, тоест че е скрито нещо в Мокрое — цялото обвинение за грабежа ще хвръкне във въздуха, защото къде, къде са се дянали тогава тези хиляда и петстотин? По какво чудо са могли да изчезнат, щом е доказано, че подсъдимият не се е отбивал никъде? И с такива романи ние сме готови да погубим един човешки живот! Ще кажат: «Все пак той не можа да обясни откъде е взел тези хиляда и петстотин рубли, които са намерени у него; освен това всички са знаели, че до тази нощ не е имал пари.» А кой го е знаел? Но подсъдимият даде ясно и твърдо показание откъде е взел парите и, ако щете, господа съдебни заседатели, ако щете — никога нищо не е могло и не може да бъде по-вероятно от това показание и освен това по-съвместимо с характера и душата на подсъдимия. На обвинението се е харесал собственият му роман: човекът със слаба воля, който се е решил да вземе трите хиляди, толкова позорно предложени му от неговата годеница, не е можел, видите ли, да отдели половината и да я зашие в муска, напротив, и да беше я зашил, щял да разпаря муската всеки два дни и да изчопля стотачка по стотачка, докато по този начин не извади всичко за месец. Спомнете си, всичко това бе изложено с тон, нетърпящ никакви възражения. Е, ами ако нещата изобщо не са станали така, ако сте създали роман, а лицето в него е съвсем друго? Там е работата, че вие създадохте друго лице! Ще възразят може би: «Има свидетели, че е прогулял в село Мокрое всичките три хиляди, взети от госпожа Верховцева един месец преди катастрофата, наведнъж, следователно не е можел да отдели половината от тях.» Но кои са тези свидетели? Степента на достоверност на тези свидетели се откри вече пред съда. Освен това къшеят в чуждата ръка винаги ни се вижда по-голям. Най-после никой от тези свидетели лично не е броил парите, а само ги е преценявал на око. Свидетелят Максимов каза, че в ръцете на подсъдимия имало двадесет хиляди! Виждате ли, господа съдебни заседатели, тъй като психологията има две остриета, позволете ми и тук да приложа другото острие и да видим същото ли ще излезе.

Един месец преди катастрофата на подсъдимия са били поверени от госпожа Верховцева три хиляди рубли, за да ги изпрати по пощата, но не се знае: вярно ли е, че са му били поверени с такъв позор и с такова унижение, както се обяви тука одеве? От първото показание на госпожа Верховцева по същия въпрос не излизаше така, ни най-малко не излизаше така, а във второто показание чухме само викове на озлобление, на отмъщение, викове на дълго таена омраза. Но и самото това, че свидетелката веднъж в първото си показание е свидетелствувала невярно, вече ни дава право да преценим, че и второто й показание би могло да бъде невярно. Обвинителят «не иска, не смее» (негови думи) да засяга този роман. Така да бъде, и аз няма да го засягам, ще си позволя обаче да отбележа само, че ако една чиста и високонравствена личност, каквато е безспорно високоуважаемата госпожа Верховцева, ако такава личност, казвам, си позволява изведнъж, внезапно, пред съда, да промени първоначалните си показания с пряката цел да погуби подсъдимия, ясно е и това, че тези нейни показания не са направени безпристрастно, не са хладнокръвни. Мигар нямаме право да направим заключението, че отмъщаващата жена е могла да преувеличи много неща? Да, именно да преувеличи онзи срам и позор, с който са били предложени тогава парите от нея. Напротив, те са били предложени именно така, че са могли да бъдат приети, особено от такъв лекомислен човек като нашия подсъдим. Главно, той тогава е смятал, че скоро ще получи от баща си тези три хиляди рубли, които му е дължал по някакви сметки. Това е лекомислено, но именно от лекомислие е бил твърдо убеден, че онзи ще му ги даде, че той ще ги получи и следователно ще може винаги да изпрати поверените му от госпожа Верховцева пари по пощата и да си разчисти дълговете. Но обвинителят в никакъв случай не иска да допусне, че той е можел в същия ден, в деня на обвинението, да отдели половината от получените пари и да ги зашие в муска: «не е такъв този характер, не може да е имал такива чувства». Но вие самият викахте тук, че Карамазов е широк, викахте за двете крайни бездни, които Карамазов може да съзерцава. Карамазов е именно такава натура на двете остриета, двете бездни, че при най-неудържима потребност за гуляй може да се спре, ако нещо от другата страна го порази. А пък другата страна е любовта, именно ей тази нова, пламнала тогава като барут любов, а за тази любов са потребни пари и са по-потребни, о, много по-потребни, отколкото дори за гуляй със същата тази възлюбена. Ако тя му каже: «Твоя съм, не искам Фьодор Павлович», той ще я грабне и ще замине с нея — но трябва да има с какво да замине. Та това е по-важно от гуляя. Карамазов ли няма да го разбира? Че той именно от това се е поболявал, от тази грижа — какво невероятно има тогава, че е отделил тези пари и ги е скътал за всеки случай? Но ето обаче времето минава, а Фьодор Павлович не дава трите хиляди на подсъдимия, напротив, чува се, че ги бил заделил именно за да подмами с тях неговата възлюбена. «Ако не ми ги даде Фьодор Павлович — мисли той, — аз ще изляза крадец пред Катерина Ивановна.» И ето у него се заражда мисълта тези хиляда и петстотин рубли, които продължава да носи в муската, да отиде, да сложи пред госпожа Верховцева и да й каже: «Аз съм подъл, но не съм крадец.» И ето следователно вече двойна причина да пази тези хиляда и петстотин рубли като зеницата на окото си, а не да разшива муската и да изчопля по сто рубли. Защо отказвате на подсъдимия чувството за чест? Не, чувство за чест има у него, може би неправилно, може би твърде често погрешно, но го има, и то страстно, той е доказал това. Но ето обаче нещата се усложняват, мъките на ревността достигат висша степен и все същите, предишните два въпроса се обрисуват все по-мъчително и по-мъчително в трескавия мозък на подсъдимия: «Да ги върна на Катерина Ивановна: а с какви средства ще замина с Грушенка?» Ако е безумствувал така и се е напивал, и е върлувал по кръчмите през целия този месец, то може би именно затова, че на него самия му е било тежко, непосилно. Тези два въпроса най-накрая така се изострят, че го докарват най-сетне до отчаяние. Той изпраща по-малкия си брат при баща си да иска от него за последен път тези три хиляди, но без да дочака отговора, нахлува и се свършва с това, че пребива стареца пред свидетели. След това, разбира се, вече няма от кого да получи, битият баща няма да даде. Същия ден вечерта той се удря по гърдите, именно в горната част на гърдите, където е муската, и се кълне на брат си, че има начин да не бъде подлец, но че все пак ще си остане подлец, защото предвижда, че няма да се възползува от този начин, няма да му стигнат душевните сили, няма да му стигне характер. Защо, защо обвинението не вярва на показанието на Алексей Карамазов, дадено така чисто, така искрено, непредумишлено и правдоподобно? Защо, напротив, ме принуждава да вярвам, че имало пари в някаква пролука, в подземията на Удолфския замък? Същата вечер след разговора с брат си подсъдимият пише онова съдбоносно писмо и това именно писмо е най-главната улика против подсъдимия за грабежа! «Ще искам от всички хора, а ако хората не дадат, ще убия баща си и ще взема изпод дюшека, от пакета с розовата панделка, само да замине Иван» — ето ви пълната програма за убийството, как да не е той! «Извършено е като по книга!» — възкликва обвинението. Но, най-напред, писмото е пиянско и е написано в страшен гняв, второ, за пакета пише пак по думите на Смердяков, защото той лично не е виждал този пакет, а, трето, че е написано, написано е, но дали се е извършило според както е написано, това с какво ще се докаже? Взел ли е подсъдимият пакета изпод възглавницата, намерил ли е парите, съществували ли са те дори? Че и дали за парите е отишъл подсъдимият там, спомнете си, спомнете си! Той се е втурнал презглава не да граби, а само да научи къде е тя, тази жена, която го е съсипала, следователно не по програмата, не според написаното се е втурнал, тоест не за обмислен грабеж, а се е втурнал внезапно, неочаквано, в бясна ревност. «Да, ще кажат, но все пак, като е стигнал и е убил, задигнал е и парите.» Но най-после убил ли е той, или не? Аз отхвърлям обвинението в грабеж с негодувание: не може да се обвинява в грабеж, щом не може да се посочи точно какво именно е ограбено, това е аксиома. Но освен това убил ли е той, убил ли е без грабеж? Това пък доказано ли е? Дали и това не е роман?“

XII. Пък и убийство не е имало

Да, господа съдебни заседатели, тук се касае за човешки живот и трябва да бъдем по-предпазливи. Ние чухме как обвинението само засвидетелствува, че до последния ден, до днес, до деня на съда, се е колебаело да обвини подсъдимия в пълна и съвършена предумишленост на убийството, колебаело се е до това фатално „пиянско“ писмо, представено днес на съда. „Извършено е като по книга!“ Но аз пак повтарям: той се е втурнал при нея, за нея, само да научи къде е тя. Това е неоспорим факт. Ако тя се беше случила в къщи, той нямаше да отиде никъде, а би останал при нея, и не би устоял на думата, която е дал в писмото. Той се е втурнал ненадейно и внезапно, а за „пиянското“ си писмо тогава може би съвсем не е и помнел. „Грабнал чукалото“ — и помните ли как само от това чукало се изведе цяла психология: защо трябвало да възприеме това чукало като оръжие, да го грабне за оръжие и пр., и пр. Идва ми наум една най-обикновена мисъл: ами ако това чукало не беше пред очите му, не беше на лавицата, отдето го е грабнал подсъдимият, а беше прибрано в шкафа, нямаше да се мерне тогава пред очите на подсъдимия и той щеше да се втурне без оръжие, с празни ръце и може би тогава нямаше никого да убие. Че как мога тогава да вадя заключение за чукалото като доказателство за въоръжаване и предумишленост? Да, но бил крещял из кръчмите, че ще убие баща си, а два дни по-рано, онази вечер, когато написал пиянското си писмо, е бил тих и се е скарал в кръчмата само с един продавач, защото „Карамазов не може да не се скара с някого“. Пък аз ще отговоря на това, че ако беше намислил такова убийство, и то по плана, според написаното, сигурно нямаше да се скара с продавача, а може би и изобщо нямаше да се отбива в кръчмата, защото душата, която е намислила такова нещо, дири тишина и прикритие, дири изчезване, та нито да я видят, нито да я чуят: „Забравете ме, един вид, ако е възможно“, и то не само по разум, а по инстинкт. Господа съдебни заседатели, психологията има две остриета, и ние също разбираме от психология. Колкото до всичките тия крясъци из кръчмите през целия този месец, малко ли кряскат децата или пияните гуляйджии, когато излизат из кръчмите и се карат помежду си: „Ще те убия“, но нали не убиват. Пък и самото това съдбоносно писмо — не е ли то същото пиянско раздразнение, не е ли викът на излизащия от кръчмата: ще ви убия, всички ви ще убия! Защо не, защо да не е така? Защо да е фатално това писмо, защо, напротив, да не е смешно? Ами именно защото е намерен трупът на убития баща, защото свидетелят е видял подсъдимия в градината въоръжен и бягащ, и той самият е бил повален от него, значи, всичко се е извършило според написаното, затова писмото не е смешно, а съдбоносно. Слава Богу, стигнахме до край: „щом е бил в градината, значи, той е убил.“ С тези две думички: щом е бил, тогава непременно значи — всичко се изчерпва, цялото обвинение — „бил е, затова значи“. Ами ако не значи, макар че е бил? О, съгласен съм, че съвкупността на фактите, съвпадението на фактите е наистина красноречиво. Но разгледайте обаче всички тези факти поотделно, без да се влияете от тяхната съвкупност: защо например обвинението не иска да допусне по никакъв начин правдивост в показанията на подсъдимия, че е побягнал от бащиния си прозорец? Спомнете си дори сарказмите, в които се впуща тук обвинението относно почитателността и „благочестивите“ чувства, обзели изведнъж убиеца. Ами ако наистина е станало нещо подобно, тоест, да речем, не почтителни чувства, но благочестиви чувства? „Сигурно майка ми се е помолила за мене в тази минута“ — казва на следствието подсъдимият и ето че той е побягнал, щом се е уверил, че Светлова я няма при баща му. „Но той не можел да се увери през прозореца“ — ни възразява обвинението. А защо да не е можел? Та прозорецът се е отворил след знаците от страна на подсъдимия. Може да се е произнесла някаква дума от Фьодор Павлович, може да се е изтръгнал някакъв вик — и подсъдимият да е можел да се увери веднага, че Светлова я няма там. Защо непременно да се предполага това, което ние си въобразяваме, което сме решили да си въобразим? В действителност може да съществуват хиляди неща, които да се изплъзват от наблюдението и на най-вещия романист. „Да, но Григорий е видял вратата отворена, значи, подсъдимият сигурно е влизал в къщата, а следователно е убил.“ За тази врата, господа съдебни заседатели… Виждате ли, за тази отворена врата свидетелствува само едно лице, което е било впрочем по него време в такова състояние, че… Но нека, нека е била отворена вратата, нека подсъдимият да е отрекъл, да е излъгал от чувство за самозащита, толкова разбираемо в неговото положение, нека, нека да е нахлул в къщата, да е бил вътре — е и, защо пък непременно, щом е бил, да е убил? Той може да е нахлул, да е притичал през стаите, може да е блъснал баща си, може дори да е ударил баща си, но като е разбрал, че Светлова я няма при него, да е избягал, радвайки се, че я няма и че е избягал, без да убие баща си. Именно затова може би е скочил след минута от стобора към поваления от него в бързината Григорий, защото е бил в състояние да изпитва чисто чувство, чувство на състрадание и жал, защото е избягнал изкушението да убие баща си, защото е чувствувал чисто сърцето си и радост, че не е убил баща си. До ужас красноречиво ни описа обвинителят страшното състояние на подсъдимия в село Мокрое, когато любовта отново му дава надежда и го зове към нов живот, но вече не е можел да обича, защото зад него бил окървавеният труп на баща му, а след трупа — наказанието. Ала обвинителят все пак допуска любов, която обясни пак според своята психология: „Пияно състояние било, водели престъпника на смърт, много имало още да се чака и прочие, и прочие.“ Но дали не създадохте друго лице, господин обвинителю, питам ви пак? Толкова ли, толкова ли е груб и бездушен подсъдимият, че да може още и да мисли в този момент за любов и за шикалкавене пред съда, ако наистина е бил обагрен с кръвта на баща си? Не, не и не! Щом е разбрал, че тя го обича, зове го, обещава му ново щастие — о, кълна се, той е трябвало да почувствува тогава двойна, тройна потребност да се самоубие и е щял да се самоубие непременно, ако имаше на съвестта си трупа на баща си! О, не, не би забравил той къде са пистолетите му! Аз познавам подсъдимия: тая безумна, каменна безсърдечност, която му приписва обвинението, е несъвместима с неговия характер. Той щеше да се самоубие със сигурност; не се е самоубил именно защото „майка му се е помолила за него“ и сърцето му е било невинно за кръвта на баща му. Той се е измъчвал, той е страдал тази нощ в Мокрое само за поваления старец Григорий и се е молил Богу старецът да се вдигне и да се свести, ударът да не е смъртоносен и да го отмине наказанието за него. Защо да не се приеме такова тълкуване на събитията? Какво положително доказателство имаме, че подсъдимият ни лъже? Ами трупът на бащата, ще ни кажат пак веднага: той е избягал, не е убил, е, тогава кой е убил стареца?

Повтарям, в това е цялата логика на обвинението: кой е убил, ако не е той? Няма кой, разбирате ли, да се постави вместо него. Господа съдебни заседатели, така ли е? Наистина ли, действително ли съвсем няма кой да се постави? Ние чухме как обвинението изброи на пръсти всички, които са били, и всички, които са пребивавали тази нощ в тази къща. Били са петима. Трима от тях, съгласен съм, че са напълно без вина: убитият, старецът Григорий и жена му. Остават, значи, подсъдимият и Смердяков и ето обвинителят възкликва с патос, че подсъдимият затова сочи Смердяков, защото няма кого друг да посочи, че да имаше някой шести, поне призракът на някой шести, подсъдимият тутакси би престанал да обвинява Смердяков от срам, а би посочил този шести. Но, господа съдебни заседатели, защо да не мога да направя тъкмо обратното заключение? Пред нас са двамата: подсъдимият и Смердяков, защо да не кажа аз, че вие обвинявате моя клиент само затова, че няма кого да обвините? А нямате кого единствено защото вие съвсем предубедено изключихте предварително Смердяков от всяческо подозрение. Да, истина е, че Смердяков го посочват само подсъдимият, двамата му братя, Светлова и никой друг. Но има и още някои да свидетелствуват: това е възникналото макар и неясно брожение по този въпрос сред обществото, някакви подозрения, чува се неясен слух, чувствува се, че съществува някакво очакване. Най-после свидетелствува и известно съпоставяне на фактите, твърде характерно, макар, признавам, и неопределено: най-напред, този епилептичен припадък тъкмо в деня на катастрофата, припадък, който тъй старателно беше принуден, кой знае защо, да защищава и брани обвинителят. После, това внезапно самоубийство на Смердяков в навечерието на съда. После не по-малко внезапното показание на големия брат на подсъдимия пред съда, който е вярвал досега във вината на брат си, а изведнъж донася парите и също провъзгласява пак името на Смердяков като убиец! О, аз съм напълно убеден заедно със съда и прокуратурата, че Иван Карамазов е болен и в криза, че показанието му би могло наистина да бъде отчаян опит, и при това изникнал от халюцинациите, да спаси брат си, като струпа вината върху умрелия. Ала все пак е произнесено името на Смердяков и пак като че ли се чувствува нещо загадъчно. Има сякаш нещо недоизказано, господа съдебни заседатели, недовършено. И може би то ще се доизкаже. Но да оставим засега това, за него има време. Съдът реши одеве да продължи заседанието, но засега, докато чакаме, бих могъл впрочем да отбележа някои неща: например по повод характеристиката на покойния Смердяков, тъй вещо и талантливо очертана от обвинителя. Но макар и удивен от таланта му, не мога обаче да се съглася напълно със същността на характеристиката. Аз бях при Смердяков, видях се с него и говорих с него, той ми направи съвсем друго впечатление. Със здравето не беше много добре, това е истина, но по характер, по сърце, о, не, той съвсем не беше толкова отпаднал човек, както реши за него обвинението. Особено не открих в него плахост, онази плахост, която така характерно ни описа обвинителят. От простодушие пък нито помен, напротив, открих страшна недоверчивост, скрита зад наивността, и ум, способен твърде много да съзерцава. О, обвинението много простодушно го е взело за слабоумен! На мен той ми направи съвсем определено впечатление: аз си отидох с убеждението, че това е същество злобно, извънредно честолюбиво, отмъстително и свирепо завистливо. Аз събрах някои сведения: той е мразел произхода си, срамувал се е от него и е скърцал със зъби от спомена, че е „произлязъл от Смрадливата“. Към слугата Григорий и към жена му, благодетели на детството му, е бил непочтителен. Проклинал е Русия и й се е присмивал. Мечтаел е да замине за Франция, да се превърне във французин. Надълго и често е говорил по-рано, че за това му липсват средства. Струва ми се, че не е обичал никого освен себе си, а себе си е уважавал до немай-къде високо. Виждал е просветеността в хубавите дрехи, в чистите нагръдници и в лъснатите ботуши. Смятайки се сам (и за това има факти) за незаконен син на Фьодор Павлович, той може би е ненавиждал своето положение в сравнение със законните деца на господаря: за тях, значи, всичко, а за него нищо, те имат всички права, наследството, а той е само готвач. Той ми съобщи, че лично слагал парите в пакета заедно с Фьодор Павлович. Предназначението на тази сума — сума, с която би могъл да направи кариера — му е било, разбира се, омразно. При това е видял трите хиляди рубли във вид на новички шарени сторублеви банкноти (специално го питах за това). О, никога не показвайте на завистливия и самолюбие човек много пари наведнъж, а той за пръв път е видял такава сума накуп. Впечатлението от шарения куп банкноти е могло да се отрази болезнено във въображението му, засега още без никакви последици. Високоталантливият обвинител ни очерта извънредно вещо всички pro и conrta предположения за възможността да се обвини Смердяков в убийството и особено питаше: защо му е трябвало да се преструва, че има епилептичен припадък? Да, но той може изобщо да не се е преструвал, припадъкът може да е дошъл съвсем естествено, но може и да е минал съвсем естествено и болният да се е свестил. Да речем, не да се излекува, но все някога да дойде на себе си и да се свести, както е при епилепсията. Обвинението пита: къде е моментът, в който Смердяков е извършил убийството? Но да се посочи този момент е извънредно лесно. Той може да се е свестил и да се е вдигнал от дълбокия сън (защото само е спял: след епилептичен припадък винаги настъпва дълбок сън) именно в онзи миг, когато старецът Григорий, пипнал за крака бягащия през стобора подсъдим, извикал, колкото му глас държи: „Отцеубивец!“ Този необичаен вик сред тишината и мрака може именно да е събудил Смердяков, чиито сън по това време може да не е бил много дълбок: естествено може още един час преди това да е почнал да се разбужда. Станал от леглото, той се запътва почти несъзнателно и без никакви намерения по посока на вика да види какво има. Главата му е още замаяна, намерението още дреме, но ето го в градината, отива при осветените прозорци и чува страшната вест от господаря, който, разбира се, му се е зарадвал. Намерението тутакси пламва в главата му. От изплашения господар той научава всички подробности. И ето постепенно в разстроения му и болен мозък се ражда мисълта — страшна, но съблазнителна и крайно логична: да го убие, да вземе трите хиляди рубли и да струпа после всичко върху младото господарче: за кого другиго ще помислят сега, ако не за младото господарче, кого могат да обвинят, ако не младото господарче, всички улики са налице, той е бил тук! Страшната жажда за пари, за плячка е могла всецяло да завладее духа му, заедно с мисълта за ненаказуемостта. О, тези внезапни и непреодолими пориви толкова често идват в подобни случаи и най-вече обземат неочаквано такива убийци, които миг преди това още не са знаели, че ще искат да убият! И ето, Смердяков е можел да влезе при господаря и да изпълни плана си, как, с какво оръжие — ами с първия камък, вдигнат от градината. Но защо, с каква цел? Ами трите хиляди, та това е цяла кариера. О! Аз не си противореча, парите може да ги е имало и да са съществували. И дори може би само Смердяков е знаел къде ще ги намери, къде именно ги е турил господарят му. „Е, ами обвивката на парите, ами разкъсаният пакет на пода?“ Одеве, когато обвинителят говореше за този пакет и изложи извънредно вещата си идея, че може да го остави на пода именно само неопитен крадец, именно такъв като Карамазов, но не и Смердяков, който в никакъв случай не би оставил такава улика против себе си — преди малко, господа съдебни заседатели, като слушах, аз изведнъж почувствувах, че чувам нещо извънредно познато. И представете си, именно същата тази мисъл, тази логика, как би могъл да постъпи Карамазов с пакета, чух точно преди два дни от самия Смердяков, нещо повече, той дори ме изненада с това: стори ми се именно, че фалшиво наивничи, изпреварва, натрапва ми тази мисъл, та самият аз да извлека същата тази мисъл, и сякаш ми я подсказваше. Дали не е подсказал тази идея и на следствието? Не я ли е натрапил и на високоталантливия обвинител? Ще кажат: ами старата, жената на Григорий? Нали е чувала как охкал болният до нея цяла нощ. Да, чувала е, но този аргумент е извънредно несигурен. Аз познавах една дама, която много се оплакваше, че цяла нощ я будило кученцето на двора и не я оставило да спи. Обаче горкото кученце, както се разбра после, лайнало само два-три пъти през цялата нощ. И това е естествено; човек спи и изведнъж чува охкане, събужда се ядосан, че му пречат, но пак мигом заспива. След два часа пак охкане, пак се пробужда и пак заспива, най-после пак охкане, и пак след два часа, общо три-четири пъти през нощта. На сутринта спящият става и се оплаква, че някой цяла нощ охкал и го будел постоянно. Но точно така наистина ще му се стори; междините на съня, по два часа всяка, е проспал и не ги помни, а е запомнил само минутите на пробуждането и затова му се струва, че са го будили цялата нощ. Но защо, защо, възкликва обвинението, Смердяков не си е признал в предсмъртната бележка? „За едното, видите ли, имал съвест, а за другото не.“ Но моля ви се, съвестта е вече разкаяние, но може и да не е имало разкаяние у самоубиеца, а само отчаяние. Отчаянието и разкаянието са две съвсем различни неща. Отчаянието може да бъде злобно и непримиримо и самоубиецът, който посяга на живота си, може в този момент двойно да мрази онзи, на когото е завиждал през целия си живот. Господа съдебни заседатели, да не стане съдебна грешка! С какво, с какво е неправдоподобно всичко онова, което сега ви представих и изложих? Намерете грешка в изложението ми, намерете невъзможност, абсурд! Но ако има макар и сянка от възможност, макар и сянка от правдоподобност в моите предположения — въздръжте се от присъда. А нима тук има само сянка? Заклевам се във всичко свято, че напълно вярвам в своето току-що изложено пред вас тълкуване на убийството. А главно, главно, мене ме смущава и ме изкарва извън себе си все същата мисъл, че от цялата маса факти, струпани от обвинението върху подсъдимия, няма нито един малко от малко точен и неоспорим и нещастният загива единствено от съвкупността на тези факти. Да, тази съвкупност е ужасна. Тази кръв, тази кръв, която капе от пръстите му, окървавената риза, тази тъмна нощ, огласена от вопъла „отцеубивец!“, и викащият, който пада с пробита глава, а после всички тези фрази, показания, жестове, викове — о, това влияе толкова много, така може да подкупи убеждението, но нима вашето, господа съдебни заседатели, нима вашето убеждение може да подкупи? Спомнете си, вам е дадена необятна власт, властта да свързвате и да решите. Но колкото е по-силна властта, толкова е по-страшно нейното приложение! Аз не отстъпвам ни на йота от това, което казах сега, но нека, добре, нека да се съглася за миг с обвинението, че моят нещастен клиент е обагрил ръцете си с кръвта на своя баща. Това е само предположение, повтарям, аз не се съмнявам нито за миг в неговата невинност, но така да е, ще предположа, че моят подсъдим е виновен в отцеубийство, ала изслушайте обаче думите ми, дори и да съм допуснал такова предположение. Тежи ми на сърцето още нещо и искам да ви го кажа, защото предчувствувам и във вашите сърца и умове голяма борба… Простете ми тази дума за вашите сърца и умове, господа съдебни заседатели. Но аз искам да бъда правдив и искрен докрай. Нека бъдем всички искрени!

На това място защитникът бе прекъснат от доста силно ръкопляскане. В същност той произнесе последните си думи с такава искрена нотка, че всички почувствуваха, че може би наистина има да каже нещо и че онова, което ще каже сега, е най-важното. Но председателят, щом чу ръкоплясканията, високо заплаши, че ще „очисти“ залата на съда, ако се повтори още веднъж „подобен случай“. Всичко стихна и Фетюкович почна с някакъв нов, развълнуван глас, съвсем различен от онзи, с който говори досега.

XIII. Прелюбодеец на мисълта

„Не само съвкупността на фактите погубва моя клиент, господа съдебни заседатели — заяви той, — не, моя клиент го погубва истински само един факт: трупът на стареца-баща! Да беше просто убийство, и вие, при нищожността, при недоказаността, при фантастичността на фактите, ако се разгледа всеки от тях поотделно, а не в съвкупност, бихте отхвърлили обвинението, най-малкото бихте се поколебали да погубите съдбата на един човек само от предубеждение към него, което, уви, така е заслужил! Но това не е просто убийство, а отцеубийство! Това импонира, и то до такава степен, че дори самата нищожност и недоказуемост на обвиняващите факти става вече не така нищожна и не така недоказуема, и това е така дори за най-непредубедения ум. Е, как да се оправдае такъв подсъдим? Ами ако той е убил и остане ненаказан — ето какво чувствува всеки в сърцето си, почти неволно, инстинктивно. Да, страшно нещо е да се пролее бащина кръв — кръвта на оня, който ме е родил, кръвта на оня, който ме е обичал, кръвта на оня, който не е жалил живота си за мене, който е боледувал от детските ми години с моите болести, който е страдал целия си живот за моето щастие и е живял само с моите радости, с моите успехи! О, да убиеш такъв баща — та това е невъзможно и да се помисли! Господа съдебни заседатели, що е баща, истински баща, каква е тази велика дума, каква страшно велика идея има в това наименование? Ние току-що посочихме отчасти какво е и какво трябва да бъде истинският баща. Ала в настоящото дело, което сега така занимава всички ни, от което ни болят душите, в настоящото дело бащата, покойният Фьодор Павлович Карамазов, съвсем не е отговарял на това понятие за баща, което току-що ни подсказа нашето сърце. Това е беда. Да, наистина има бащи, които са цяла беда. Нека разгледаме прочее тази беда по-отблизо — та не бива да се страхуваме от нищо, господа съдебни заседатели, поради важността на предстоящото решение. Ние дори особено не трябва да се страхуваме сега и, така да се каже, да отпъждаме тази или онази идея като децата или плашливите жени според чудесния израз на високоталантливия обвинител. Но в своята разпалена реч уважаемият мой противник (и противник още преди да съм произнесъл първата си дума), моят противник няколко пъти се провикна: «Не, аз няма да остави никого да защищава подсъдимия, аз няма да отстъпя защитата му на защитника, пристигнал от Петербург, аз съм обвинител, аз съм и защитник!» Ето какво заяви той няколко пъти, обаче забрави да спомене, че щом страшният подсъдим цели двадесет и три години е бил толкова благодарен само за една кесийка лешници, получени от единствения човек, който го е пожалил като дете в бащината му къща, тогава обратно, такъв човек не може да не помни тези двадесет и три години как е тичал бос при баща си «в задния двор, без обущенца и с панталонки с една презрамка» според израза на човеколюбивия доктор Херценщубе. О, господа съдебни заседатели, защо да разглеждаме отблизо тази «беда», да повтаряме онова, което вече всички знаят! Какво е намерил моят клиент, като е дошъл тук, при баща си? И защо, защо да се представя моят клиент за безчувствен, егоист, чудовище? Той е невъздържан, той е див и буен и ето сега ние го съдим за това, но кой е виновен за неговата съдба, кой е виновен, че при добрите си склонности, при благородното си чувствително сърце той е получил такова нелепо възпитание? Учил ли го е някой на ум и разум, просветен ли е той в науките, обичал ли го е някой поне малко в детството му? Моят клиент е раснал с благословията Божия, тоест като див звяр. Той може би е жадувал да види баща си след дългогодишната раздяла, той може би хиляди пъти преди това, спомняйки си като насън детинството си, е отпъждал отвратителните призраци, които е сънувал като дете, и с цялата си душа е жадувал да оправдае и да прегърне баща си! И какво? Посрещнат е само с цинични подигравки, с мнителност и извъртания за спорните пари; чува само приказки и житейски правила, от които му се обръща сърцето, катадневно на «чашка коняк», и най-после гледа как баща му отнема от него, от сина си, с неговите, синовните пари, любовницата му — о, господа съдебни заседатели, това е отвратително и жестоко! И същият този старец се оплаква на всички от непочтителността и жестокостта на сина си, черни го в обществото, вреди му, клевети го, изкупува неговите разписки за дългове, за да го натика в затвора! Господа съдебни заседатели, тези души, тези наглед жестокосърдечни, буйни и невъздържани хора като моя клиент биват най-често с извънредно нежни сърца, само че не го проявяват. Не се смейте, не се смейте на моята мисъл! Талантливият обвинител се смееше преди малко безжалостно на моя клиент, като излагаше, че обичал Шилер, обичал «красотата и величието». На негово място, на мястото на обвинителя, аз не бих се смял на това! Да, тези сърца — о, оставете ме да защитя тези сърца, толкова рядко и толкова несправедливо разбирани! — тези сърца твърде често жадуват нежното, прекрасното и справедливото и именно сякаш като контраст на себе си, на собственото си буйство, на собствената си жестокост — жадуват го несъзнателно и именно го жадуват. Страстни и жестоки отвън, те са способни до болка да обикнат например една жена и непременно с духовна и висша любов. И пак не ми се смейте: именно така става най-често при тези натури! Те само не могат да скрият своята страстност, понякога твърде груба — ето това поразява, ето това се забелязва, а вътре в човека не се вижда. Напротив, всичките техни страсти се насищат бързо, но пред едно благородно, прекрасно същество този наглед груб и жесток човек дири обнова, търси възможност да се поправи, да стане по-добър, да стане велик и честен — «велик и красив», колкото и да са осмени тези думи! Одеве казах, че няма да си позволя да засегна романа на моя клиент с госпожа Верховцева. Обаче една дума може да се каже: ние слушахме одеве не показание, а само вик на една екзалтирана и отмъщаваща жена и не тя, о, не тя има право да укорява в изневяра, защото тя самата изневери! Да имаше поне що-годе време да се опомни, тя нямаше да свидетелствува така! О, не й вярвайте, не, моят клиент не е «изверг», както тя го нарече! Разпнатият човеколюбец, като се е готвил за своя кръст, е казал: «Аз есмь пастир добри307, и душу мою полагаю за овцы, та ни една да не погине…» Да не погубим и ние човешка душа! Аз питах сега: що е баща и се провикнах, че това е велика дума, скъпоценно наименование. Но към думите, господа съдебни заседатели, трябва да имаме честно отношение и аз си позволявам да нарека нещата със собствените им думи, с истинските им имена: такъв баща като убития старец Карамазов не може и не е достоен да се нарича баща. Любов към баща, който не я е заслужил, е нелепост, е невъзможност. Не може да се създаде любов от нищо, от нищото само Бог твори. «Бащи, не дразнете децата си»308 — пише апостолът с пламтящото си от любов сърце. Не казвам сега тези свети думи заради моя клиент, а ги припомням за всички бащи. Кой ми е дал тази власт да уча бащите? Никой. Но като човек и гражданин се провиквам: «vivos voco!»309 Ние не сме за дълго на земята, ние вършим много грозни неща и говорим много грозни думи. Затова нека всички дебнем сгодните минути на нашето съвместно общуване, за да си кажем и добра дума. Така и аз: дордето съм на това място, използвам моята минута. Не току-тъй тази трибуна ни е дарена свише — от нея ни чува цяла Русия. Не говоря само за тукашните бащи, а възкликвам към всички бащи: «Бащи, не огорчавайте чедата си!» Да, нека изпълним най-напред ние Христовия завет и чак тогава да си позволим да изискваме и от нашите деца! Инак ние не сме бащи, а врагове на децата си, а те не са наши деца, а врагове и ние самите сме ги направили свои врагове! «С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери» — това вече не го казвам аз, това го предписва Евангелието: да мерите с мярката, с която и на вас се мери. Че как да се обвиняват децата, ако те ни мерят с нашата мярка? Наскоро във Финландия една девойка, слугиня, била заподозряна, че тайно родила дете. Почнали да я следят и в таванската стая на къщата, в един ъгъл зад тухлите, намерили сандъка й, за който никой не знаел, отворили го и извадили от него трупчето на новороденото и убито от нея детенце. В същия сандък намерили два скелета на родени по-преди от нея дечица и пак убити от нея в минутата на раждането, нещо, което тя си признала. Господа съдебни заседатели, това ли е майка на своите деца? Да, тя ги е родила, но майка ли им е тя? Ще се осмели ли някой от нас да произнесе над нея свещеното име майка? Да бъдем смели, господа съдебни заседатели, да бъдем дори дръзки, ние дори сме задължени да бъдем такива в настоящия миг и да не се страхуваме от някои думи и идеи, подобно на московските търговки, които се страхуват от «метала» и «жупела»310. Не, да докажем, напротив, че прогресът от последните години е досегнал и нашето развитие и да кажем направо: онзи, който ни е родил, не е още баща, а баща е, който ни е родил и е заслужил. О, разбира се, има и друго значение, друго тълкуване на думата баща, което изисква, щото баща ми, макар и изверг, макар и злодей към своите деца, да си остава все пак мой баща само защото ме е родил. Но това значение вече е, така да се каже, мистично, което не разбирам с ум, а мога да приема само на доверие или по-право на вяра, като много други неща, които не разбирам, но в които религията ми повелява да вярвам. Но в такъв случай това нека си остане извън областта на действителния живот. А в областта на действителния живот, който не само има своите права, но и налага велики задължения — в тази област ние, ако искаме да бъдем хуманни, християни, ако щете, трябва и сме длъжни да прокарваме убеждения само оправдани от разсъдъка и опита, прекарани през горнилото на анализа, с една дума, да действуваме разумно, а не безумно, като насън и в бълнуване, за да не нанесем вреда на човека, за да не измъчим и да не погубим човека. Ето, именно тогава това ще бъде истинско християнско дело, не само мистично, а разумно и вече истински човеколюбиво дело…“

На това място се чуха силни ръкопляскания от много места в залата, но Фетюкович чак размаха ръце, сякаш молеше да не го прекъсват и да го оставят да се доизкаже. Всичко веднага стихна. Ораторът продължи:

„Мислите ли вие, господа съдебни заседатели, че тези въпроси могат да отминат нашите деца, да речем, вече юноши, да речем, вече започнали да разсъждават? Не, не могат и нека не искаме от тях невъзможно въздържание! Видът на недостойния баща, особено сравнен с другите бащи, достойните, бащите на другите деца, негови връстници, неволно подсказва на юношата мъчителни въпроси. Отговарят му на тези въпроси бездушно: «Той те е родил, ти си негова кръв и затова си длъжен да го обичаш.» Юношата неволно се замисля: «Та нима той ме е обичал, когато ме е раждал — пита той, озадачен все повече и повече, — нима ме е родил заради мене: той не е подозирал нито мене, нито пола ми дори в онази минута, в минутата на страстта, може би разпалена от вино, и ми е предал може би само склонност към пиянство — това е цялото му благодеяние… Защо съм длъжен да го обичам — само защото ме е родил, а после цял живот не ме е обичал?» О, може би тези въпроси ви се виждат груби, жестоки, но не искайте от младия ум невъзможно въздържание: «Природата и през вратата да изпъждаш311, тя през прозореца се връща», но най-главното, най-главното е да не се страхуваме от «метала» и «жупела» и да решим въпроса така, както предписва разумът и човеколюбието, а не както предписват мистичните понятия. Как именно да го решим? Ето така: нека синът се изправи пред баща си и ясно да попита самия него: «Тате, кажи ми: защо съм длъжен да те обичам? Тате, докажи ми, че съм длъжен да те обичам!» — и ако този баща може и е в състояние да отговори и да му докаже — ето това е истинското, нормалното семейство, което се утвърждава не само върху мистичния предразсъдък, а върху разумни, съзнателни и строго хуманни основи. В противен случай, ако бащата не докаже — тутакси край на това семейство: той не му е баща, а синът получава свобода и право занапред да смята баща си за чужд и дори за свой враг. Нашата трибуна, господа съдебни заседатели, трябва да бъде школа на истината и на твърдите понятия!“

Тук ораторът биде прекъснат от неудържими, почти бесни ръкопляскания. Разбира се, цялата зала не ръкопляскаше, но половината от залата все пак ръкопляскаше. Горе, където седяха дамите, се чуваха вопли и викове. Размахваха се кърпички. Председателят с всичка сила започна да звъни със звънеца. Той беше явно ядосан от поведението на залата, но все пак не посмя да „очисти“ залата, както заплаши преди малко: ръкопляскаха и размахваха кърпички към оратора дори сановниците, седнали отзад на специалните столове, старчетата със звезди на фраковете, така че когато шумът утихна, председателят се задоволи само с предишното най-строго обещание да „очисти“ залата, а тържествуващият и развълнуван Фетюкович продължи речта си:

„Господа съдебни заседатели, вие помните онази страшна нощ, за която така много се говори и днес; когато синът през стобора нахлул в къщата на баща си и застанал най-после лице срещу лице със своя родител — враг и оскърбител. Настоявам с всичка сила — не се е втурнал за пари в онази минута: обвинението в грабеж е нелепост, както вече изложих по-преди. И не за да убие, о, не, е нахлул там; да би имал преднамерено този умисъл, би се погрижил най-малкото поне от по-рано за оръжие, а медното чукало е грабнал инстинктивно, без сам да знае защо. Да речем, че е измамил баща си със знаците, да речем, че е проникнал при самия него — аз казах вече, че не вярвам нито за минута тази легенда, но добре, да я допуснем за момент! Господа съдебни заседатели, кълна ви се във всичко свято, ако това не беше баща му, а някой друг оскърбител, той, след като се втурне през стаите и се увери, че тази жена я няма в тази къща, щеше да избяга стремглаво, без да нанесе никаква вреда на съперника си, би го ударил, би го бутнал може би и нищо повече, защото не му е било до това, той е нямал време, необходимо му е било да знае къде е тя. Но бащата, бащата — о, за всичко е виновен само видът на бащата, омразника му от дете, неговия враг, неговия оскърбител, а сега — чудовищен съперник! Чувството на омраза го е обхванало неволно, неудържимо, нямало е време да се разсъждава: всичко е избухнало в един миг! Това е бил афект на безумие и побъркване, но и афект на природата, която отмъщава за своите вечни закони неудържимо и несъзнателно като всичко в природата. Но убиецът и тогава не го е убил — аз твърдя това, аз го казвам с пълен глас, — не, той само е замахнал с чукалото с негодуваща погнуса, без да желае да убие, без да знае, че ще убие. Да не е било това фатално чукало в ръцете му, той само е щял да пребие баща си може би, но не би го убил. Когато е избягал, той не е знаел дали е убит поваленият старец. Такова убийство не е убийство. Това убийство не е и отцеубийство. Не, убийството на такъв баща не може да бъде наречено отцеубийство. Таскова убийство може да бъде причислено към отцеубийството само от предразсъдък! Но станало ли е, станало ли е това убийство наистина, издигам аз глас към вас пак и пак из дълбините на душата си! Господа съдебни заседатели, ето ние ще го осъдим и той ще си каже: «Тези хора не направиха нищо за моята съдба, за възпитанието, за образованието ми, за да ме направят по-добър, за да ме направят човек. Тези хора не ме нахраниха и не ме напоиха, и мене голия в тъмницата не посетиха, и ето те ме изпратиха на каторга. Аз си платих всичко, сега нищо не им дължа и никому не съм длъжен по веки веков. Те са зли — и аз ще бъда зъл. Те са жестоки — и аз ще бъда жесток.» Ето какво ще каже той, господа съдебни заседатели! И кълна се: с вашето обвинение вие само ще го облекчите, ще облекчите съвестта му, той ще проклина пролятата от него кръв, а няма да съжалява за нея. Заедно с това вие ще погубите в него възможния все още човек, защото той ще си остане зъл и сляп за през цял живот. А искате ли да го накажете страшно, тежко, с най-ужасното наказание, каквото може да се измисли, но така че да спасите и възродите душата му навеки? Ако да, смажете го с вашето милосърдие! Вие ще видите, вие ще чуете как ще потръпне и ще се ужаси душата му: «Аз ли да приема тази милост, за мене ли толкова обич, аз ли съм достоен за нея!» — ето какво ще викне той. О, аз зная, зная това сърце, това диво, но благородно сърце, господа съдебни заседатели. То ще се преклони пред вашия подвиг, то жадува великия акт на любовта, то ще запламти и ще възкръсне навеки. Има души, които в своята ограниченост обвиняват целия свят. Но смажете тази душа с милосърдие, покажете й обич и тя ще прокълне своето дело, защото в нея има толкова добри заченки. Душата ще се разтвори и ще прозре колко е милосърден Бог и колко прекрасни и справедливи са хората. Него ще го ужаси, него ще го смаже разкаянието и безкрайният дълг, който му предстои отсега нататък. И той няма да каже тогава: «Аз си платих», а ще каже: «Аз съм виновен пред всички хора и от всички хора съм най-недостойният.» В сълзи на разкаяние и болезнено страдалческо умиление ще се провикне: «Хората са по-добри от мене, защото пожелаха не да ме погубят, а да ме спасят!» О, за вас е толкова лесно да направите това, този акт на милосърдие, защото при липсата на всякакви що-годе правдоподобни улики ще ви бъде твърде тежко да произнесете: «Да, виновен е.» По-добре да се пуснат десет виновни, отколкото да се накаже един невинен312 — чувате ли, чувате ли този величав глас от миналото столетие на нашата славна история? Аз ли, нищожният, да ви напомням, че руският съд не е само наказание, но и спасение за съвършения човек! Нека другите народи да имат буква и наказание, ние имаме дух и смисъл, спасение и възраждане на погиналите. И ако е така, ако наистина е такава Русия и нейният съд, тогава — напред, Русия, и не ни плашете, о, не ни плашете с вашите бесни тройки, от които с омерзение се дърпали всички народи! Не бясна тройка, а величава руска колесница тържествено и спокойно ще стигне до целта. Във вашите ръце е съдбата на моя клиент, във вашите ръце е и съдбата на нашата руска правда. Вие ще я спасите, вие ще я защитите, вие ще докажете, че има кой да я запази, че тя е в добри ръце!“

XIV. Селяците не се дадоха

Така завърши Фетюкович и възторгът на слушателите, който избухна този път, беше неудържим като буря. Беше вече немислимо и да бъде въздържан: жените плачеха, плачеха и мнозина от мъжете, дори двама сановници проляха сълзи. Председателят се подчини и дори се позабави да звънне с камбанката: „Да се посегне на такъв ентусиазъм, би значило да се посегне на светиня“ — както крещяха после нашите дами. Самият оратор беше искрено покъртен. И ето, в такава минута още веднъж се вдигна „да обмени възражения“ нашият Иполит Кирилович. Загледаха го с омраза. „Как? Какво е това? И той смее да възразява!“ — зашепнаха дамите. Но дори да биха зашепнали дамите от цял свят, начело със самата прокурорша, съпругата на Иполит Кирилович, пак нямаше да могат да го спрат в този миг. Той беше блед, тръпнеше от вълнение; първите думи, първите фрази, които изрече, бяха дори непонятни; той се задъхваше, недоизговаряше думите, объркваше се. Ала скоро се оправи. От тази негова втора реч ще цитирам само няколко изречения.

„… Упрекват ни, че сме измисляли романи. А какво направи защитникът, ако не роман върху романа? Липсваха само стихове. Фьодор Павлович в очакване на любовницата си скъсва плика и го хвърля на пода. Казва се дори какво е говорил в този изумителен случай. Та мигар това не е поема? И къде е доказателството, че той е извадил парите, кой го е чул какво е говорил? Слабоумният идиот Смердяков, преобразен в някакъв байроновски герой, който отмъщава на обществото заради своята незаконороденост — нима това не е поема в байроновски стил? А синът, който нахлува при баща си и го убива, но в същото време не го убива, това вече дори не е и роман, не е поема, това е сфинкс, който говори с гатанки, които и сам, разбира се, не може да разгадае. Ако е убил — убил е, а как така, ако е убил, не е убил — кой ще го разбере? Заявява ни се след това, че нашата трибуна е трибуна на истината и на твърдите понятия и ето, от тази трибуна на «твърдите понятия» се разнася с клетва аксиомата, че да се нарече убийството на бащата отцеубийство, е само предразсъдък! Но ако отцеубийството е предразсъдък и ако всяко дете вземе да разпитва баща си: «Татко, защо трябва да те обичам?» — какво ще стане с нас, какво ще стане с основите на обществото, къде ще се дене семейството? Отцеубийството било, видите ли, само «жупелът» на московската търговка. Най-скъпоценните, най-свещените завети за предназначението и бъдещността на руския съд се представят изопачено и лекомислено, само и само да се постигне целта, да се получи оправдание за нещо, което не може да бъде оправдано. «О, смажете го с милосърдие» — възкликва защитникът, а престъпникът само това и чака и още утре всички ще видят колко смазан ще бъде той! Пък и не е ли твърде скромен защитникът, като иска само оправдаването на подсъдимия? Защо да не поиска да се учреди стипендия на името на отцеубиеца за увековечаване подвига му сред потомството и младото поколение? Поправят се Евангелието и религията: всичко това, видите ли, е гола мистика, а ето само тук е истинското християнство, проверено вече от анализа на разсъдъка и твърдите понятия. И ето, въздигат пред нас лъжеподобие на Христа! «С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери» — възкликва защитникът и в същия този миг изкарва, че Христос е заповядал да се мери със същата мярка, с която ви се отмерва — и това от трибуната на истината и твърдите понятия! Хвърляме един поглед в Евангелието едва в навечерието на речите си само за да блеснем с това, че познаваме все пак едно доста оригинално съчинение, което може да свърши работа и да послужи за ефект според нуждите, всичко е според нуждите! А Христос именно казва да не се прави така, да се предпазваме да правим така, защото злобният свят прави така, а ние трябва да прощаваме и да подлагаме бузата си, а не да отмерваме със същата мярка, с която ни мерят нашите оскърбители. Ето на какво ни е учил нашият Бог, а не че да се забранява на децата да убиват бащите си било предразсъдък! И няма да поправяме от катедрата на истината и твърдите понятия Евангелието на Бога нашего, когото защитникът удостоява да нарече само «разпнат човеколюбец», противно на цяла православна Русия, която му се моли: «Ты бо еси Бог наш!»…“

Тук председателят се намеси и сряза увлеклия се, като го помоли да не преувеличава, да не прекалява и пр., и пр., както говорят обикновено в такива случаи председателите. Пък и залата беше неспокойна. Публиката се вълнуваше, дори подвикваше от негодувание. Фетюкович дори и не възрази, той се качи на трибуната само за да изрече, с ръка на сърцето, няколко думи, изпълнени с достойнство. Той само леко и насмешливо подметна пак за „романите“ и „психологията“ и вмъкна в речта си на едно място: „Юпитере, ти се гневиш, значи, не си прав“, с което предизвика одобрителен и многократен смях у публиката, защото Иполит Кирилович никак не приличаше на Юпитер. А на обвинението, че разрешавал на младото поколение да убива бащите, Фетюкович с дълбоко достойнство отбеляза, че няма и да възразява. Относно пък „Христовото лъжеподобие“ и че не бил удостоил да назове Христа Бог, а го е нарекъл само „разпнат човеколюбец“, което „било противно на православието и не можело да се изрече от трибуната на истината и на твърдите понятия“ — Фетюкович загатна за „инсинуация“ и за това, че тръгвайки за насам, поне е смятал, че тукашната трибуна е гаранция против обвинения, „опасни за моята личност като гражданин и верноподаник…“ Но при тези думи председателят сряза и него и Фетюкович, като се поклони, завърши отговора си, придружен от всеобщия одобрителен шум в залата. А Иполит Кирилович, според мнението на нашите дами, беше „смазан навеки“.

После думата беше дадена на самия подсъдим. Митя стана, но говори малко. Той беше страшно уморен и телесно, и душевно. Привидната независимост и сила, с които се беше появил сутринта в залата, почти бяха изчезнали. Той сякаш преживя този ден нещо за цял живот, което го вразуми и го научи на нещо много важно, което по-рано не беше разбирал. Гласът му беше притихнал, той вече не крещеше както одеве. В думите му прозвуча нещо ново, смирено, победено и прекършено.

„Какво да кажа, господа съдебни заседатели? Моят съд настъпи, чувствувам Божията десница върху себе си. Край на безпътния човек! Но както на Бога се изповядвам, казвам и на вас: «За кръвта на баща си — не, не съм виновен!» За последен път повтарям: «Не съм аз убиецът!» Безпътен бях, но обичах доброто. Всеки миг се стремях да се поправя, а живях подобно на див звяр. Благодаря на прокурора, много неща ми каза за мене, които не знаех, но не е истина, че съм убил баща си — прокурорът греши! Благодаря и на защитника, плаках, като го слушах, но не е истина, че съм убил баща си, това не биваше и да се допуска! А на докторите не вярвайте, аз съм напълно с ума си, само ми е тежко на душата. Ако ме пощадите, ако ме пуснете, ще се помоля за вас. По-добър ще стана, давам дума, пред Бога я давам. А ако ме осъдите, сам ще строша над главата си шпагата, а след като я строша, ще целуна отломките! Но пощадете ме, не ме лишавайте от моя Бог, аз се познавам: ще възроптая! Тежко ми е на душата, господа… пощадете ме!“

Той почти падна на мястото си, гласът му пресекна, едва произнесе последното изречение. После съдът пристъпи към поставяне на въпросите и поиска заключението на страните. Но няма да описваме подробностите. Най-после съдебните заседатели станаха, за да се оттеглят на съвещание. Председателят беше много уморен и затова им каза много слабо напътствено слово: „Бъдете безпристрастни, не се влияйте от красноречивите думи на защитата, но все пак претеглете всичко, помнете, че върху вас лежи тежка отговорност“, и прочие, и прочие. Съдебните заседатели се оттеглиха и заседанието се прекъсна. Можеха да станат, да се поразтъпчат, да разменят натрупаните впечатления, да хапнат в бюфета. Беше доста късно, вече към един часа след полунощ, но никой не си отиваше. Всички бяха така напрегнати и настроени, че не им беше до почивка. Всички чакаха със замрели сърца, макар че впрочем не всички бяха със замрели сърца. Дамите бяха само в истерично нетърпение, но сърцата им бяха спокойни: „Оправданието е неминуемо.“ Те до една се готвеха за ефектната минута на общия ентусиазъм. Признавам, и в мъжката половина на залата имаше извънредно много уверени в неминуемото оправдание. Едни се радваха, други пък се мръщеха, а някои чисто и просто се бяха оклюмали: не им се щеше оправдание! Самият Фетюкович беше твърдо уверен в успеха. Той беше обграден, приемаше поздравления, ласкаеха го.

— Има — казал той в една група, както разправяха после, — има едни невидими нишки, които свързват защитника със съдебните заседатели. Те се завързват и се предчувствуват още по време на речта. Аз ги почувствувах, те съществуват. Ще спечелим делото, бъдете спокойни.

— Ами какво ли ще кажат сега нашите селяци? — издума един свъсен, дебел и сипаничав господин, крайградски помешчик, който се включи в една група разговарящи господа.

— Не, не са само селяци. Там има четирима чиновници.

— Да, чиновници — издума, приближавайки, един член от окръжния съвет.

— А вие познавате ли Назариев, Прохор Иванович, онзи търговец с медала, съдебния заседател?

— Защо?

— Ум море е той.

— Ама все мълчи.

— Че мълчи — мълчи, но толкова по-добре. Не да го учи някакъв си петербургчанин, той самият цял Петербург ще научи. Цели дванадесет деца, представяте ли си!

— Но, моля ви се, нима няма да го оправдаят? — викаше в друга група един от нашите млади чиновници.

— Ще го оправдаят сигурно — чу се решителен глас.

— Срамно, позорно би било да не го оправдаят! — възклицаваше чиновникът. — Дори да го е убил, та има бащи и бащи! И най-после той е бил в такова изстъпление… Той наистина може само да е замахнал с чукалото и онзи да се е повалил. Лошото е само, че замесиха в тази работа и лакея. Това е просто смешен епизод. Аз на мястото на защитника бих казал направо: убил е, но не е виновен, и вървете по дяволите!

— Че той така и направи, само „вървете по дяволите“ не каза.

— Не, Михаил Семьонич, почти го каза — подхвана трето гласче.

— Моля ви се, господа, нали оправдаха тук на Велики пости една актриса, която беше прерязала гърлото на законната жена на любовника си.

— Но не беше я дозаклала.

— Все едно, все едно, почнала да я коли!

— Ами за децата как го каза, а? Великолепно!

— Великолепно.

— Е, ами за мистиката, за мистиката, а?

— Стига за мистиката — викна друг някой, — помислете за Иполит, за съдбата му от днес нататък! Още утре неговата прокурорша ще му издере очите заради Митенка!

— А тя тук ли е?

— Къде ти тук! Да беше тук, още тук щеше да му ги издере. Седи си в къщи, има зъбобол. Хе-хе-хе!

— Хе-хе-хе!

В трета група:

— Митенка може и да го оправдаят!

— Току-виж, утре целият „Столичен град“ гръмнал, десет дни ще пиянствува.

— Ех, дяволска работа!

— Дяволът си е дявол, без дявол не е минало, къде да е, ако не тук!

— Господа, красноречието си е красноречие. Но не бива пък да се трошат главите на бащите с кантари. Че тъй докъде ще стигнем!

— А колесницата, колесницата, помните ли?

— Да, от талигата направи колесница.

— А утре от колесницата талига, „според нуждите, всичко според нуждите“.

— Ловки хора се навъдиха. Има ли правда у нас, в Русия, господа, или никаква я няма?

Но звънна камбанката. Съдебните заседатели се съвещаваха точно един час — ни повече, ни по-малко. Възцари: се дълбоко мълчание, щом публиката си седна пак по местата. Помня как влязоха в залата съдебните заседатели. Най-после! Няма да цитирам въпросите по точки, пък и съм ги забравил. Помня само отговора на първия и главен въпрос на председателя, тоест „убил ли е с цел грабеж предумишлено?“ (текста не помня). Всичко замря. Главният съдебен заседател, именно онзи чиновник, който беше най-младият от всички, високо и ясно сред мъртвата тишина в залата обяви:

— Да, виновен е!

И после по всички точки се зареди все същото: виновен, да виновен, и то почти без ни най-малко снизхождение! Такова нещо вече никой не очакваше, поне за снизхождението почти всички бяха сигурни. Мъртвата тишина в залата не се нарушаваше, всички буквално като че се бяха вкаменили — и онези, които жадуваха осъждане, и онези, които жадуваха оправдание. Но това беше само в първия миг. После настъпи страшен хаос. От мъжката публика мнозина се оказаха много доволни. Някои просто потриваха ръце, без да крият радостта си. Недоволните бяха като смазани, вдигаха рамене, шепнеха помежду си, но като че все още без да разбират какво става. Но, Боже мой, какво стана с нашите дами! Мислех, че ще вдигнат бунт. Най-напред те сякаш не повярваха на ушите си. И изведнъж из цялата зала се чуха възклицания: „Но какво е това! Какво е пък това!“ Те наскачаха от местата си. Струваше им се навярно, че всичко това веднага може пак да се промени и оправи. В този миг изведнъж стана Митя и извика с някакъв раздиращ вопъл, прострял ръце пред себе си:

— Кълна се в Бога и в Страшния му съд, не съм виновен за кръвта на баща си! Катя, прощавам ти! Братя, приятели, пощадете другата!…

Той не се доизказа и зарида високо, с глас, страшно, с някакъв несвой, нов, неочакван глас, който Бог знае откъде му дойде изведнъж. На галерията горе, в най-задния ъгъл, се чу остър женски вопъл: беше Грушенка. Тя се беше примолила още одеве на някого и пак я бяха пуснали в залата, още преди почването на съдебните прения. Митя бе изведен. Произнасянето на присъдата се отложи за утре. Цялата зала се вдигна в суматоха, но аз повече не чаках и не слушах. Запомних само няколко възклицания, когато бях вече до вратата, при изхода.

— Не му мърдат двадесет години313 в рудниците.

— Толкова.

— Да, нашите селяци не се дадоха!

— И заклаха нашия Митенка!

Край на четвърта и последна част