Братя Карамазови

От автора

Начевам животописа на героя ми, Алексей Фьодорович Карамазов, малко смутен. От какво именно: от това, че макар да наричам Алексей Фьодорович свой герой, все пак добре си давам сметка, че никак не е велик човек, и поради това предвиждам редица неизбежни въпроси, като: какво толкова забележително е вашият Алексей Фьодорович, че сте го избрали за свой герой? Какво толкова е извършил? Кому и с какво е известен? Защо аз, читателят, трябва да си губя времето, за да изуча фактите на неговия живот?

Последният въпрос е най-решаващ, защото на него мога да отговоря само с това: „Може би ще ви стане ясно от романа.“ Да, но ако хората прочетат романа и не видят и не се съгласят, че моят Алексей Фьодорович е забележителен човек? Казвам това, защото го предвиждам вече със свито сърце. За мен той е забележителна личност, но много се съмнявам ще успея ли да докажа това на читателя. Въпросът е там, че той в същност е дейна личност, но някак неопределена и неизяснена дейна личност. Впрочем учудващо би било да се иска от хората яснота във време като нашето. Но едно е все пак почти безспорно: той е странен човек, дори чудак! Но странността и чудачеството по-скоро са минус, отколкото да дават право на внимание, особено когато всички се стремят да обединят частните случаи и да намерят поне малко общ смисъл в цялото безсмислие. А чудакът в повечето случаи е частен случай, нещо своеобразно. Нали така?

Но ако не се съгласите с последната теза и отговорите: „Не е така“ или „Не винаги е така“, тогава вече може би ще се окуража душевно по въпроса за значението на моя герой, Алексей Фьодорович. Защото не само че чудакът „не винаги“ е частен и своеобразен случай, а напротив, понякога той именно носи в себе си в някои случаи сърцевината на общото, а всички други хора от неговата епоха — всички, под напора на някакво мощно течение, са се откъснали временно от него…

Впрочем аз не бих се впускал в тези твърде безинтересни и мъгляви обяснения и бих започнал направо без никакви предисловия — на който му хареса, и без това ще го прочете; обаче лошото е, че животописът е един, но романите са два1. Главният роман е вторият — това е дейността на моя герой вече в наше време, именно в нашия настоящ, текущ момент. А първият роман е за неща, станали още преди тринадесет години, и дори почти не е роман, а само момент от най-ранната младост на моя герой. Нямаше как да не напиша този пръв роман, понеже иначе много неща във втория роман щяха да са неясни. Но с това още повече се усложнява моето първоначално затруднение: щом дори аз, тоест самият биограф, намирам, че и един роман е може би много за такъв скромен и неясен герой, каква е тогава логиката да бъдат два и с какво да си обясним подобно изсилване от моя страна?

Като не мога да разреша всички тези въпроси, ще си позволя да ги отмина, без да ги разреша. Разбира се, прозорливият читател отдавна вече е разбрал, че още от самото начало бия натам, и само се дразни, че напразно хабя безплодни думи и скъпоценно време. На това ще отговоря вече съвсем определено: изхабих тези безплодни слова и скъпоценното време, първо, от учтивост и, второ, от хитрост: сиреч, предупредил съм все пак предварително за някои неща. Впрочем аз дори съм доволен от това, че романът ми се раздели от само себе си на две истории „цялостно единни по същество“: като се запознае с първата история, читателят вече сам ще може да реши — заслужава ли си да се занимава с втората. Разбира се, никой не може да го накара — може да захвърли книгата още на втората страница от първата история и да не я отваря повече. Но пък нали има и такива деликатни читатели, дето на всяка цена ще искат да я дочетат докрай, за да не сгрешат в безпристрастната оценка; такива са например всички руски критици. Та точно пред тях ми поолекна на сърцето: въпреки цялата им акуратност и добросъвестност аз им давам все пак най-основателен предлог да зарежат историята още на първия епизод от романа. Е, това е целият предговор. Напълно съм съгласен, че е излишен, но тъй като е написан вече, нека остане.

А сега да започнем.