Каролайн отново си помисли, че действително приличат на трите върха от скулптурата на Скай. Три отделни парчета глина, залепени едно за друго. Глината, която Джо изваждаше от дъното на океана, за да я изследва. Каролайн още по-силно прегърна Скай и Клий. Сестри. Три сестри. Сети се за първото обяснение, което Скай им беше дала за скулптурата — че е изваяла планина. Това също беше вярно.
Когато има три сестри, истината не можеше да бъде една.
Не беше ли пиенето на Скай всъщност аналог на непрестанните пътувания на Каролайн? Когато една от сестрите се чувстваше готова да каже истината, това не означаваше, че другите две са склонни да направят същото.
«Престанете да се криете» — помисли си Каролайн, докато ги прегръщаше.
* * *
Джо нямаше търпение да се върне към работата си.
— Ще приемеш ли предложението за преподавателско място в университета? — попита го Сам, докато се опитваше да намери десния крачол на водолазния си костюм.
— Едва ли — отвърна той и развеселено погледна към брат си.
— Защо не? — заинтересува се Сам и освободи единия си крак. Джо посегна и дръпна ципа, пристягащ глезена на брат му. Спомни си как го беше напъхвал в скиорски костюм, когато Сам беше малко момче.
— А трябва ли? Харесвам това, което правя. Фактът, че ти искаш да преподаваш в Йейл, не означава, че останалите също трябва да го искат.
Небето беше безоблачно, кръгозорът — безкраен. Джо пое дълбоко дъх и си помисли, че точно такъв иска да бъде животът му: чист, с безкрайни хоризонти. Само той, останките на потъналия кораб, океанът и морската кал.
— Трябва да пораснеш, братко — подхвърли снизходително Сам. — Изживяваш се като пират, а на две крачки от тук те очаква университет, пълен със студенти, които нямат търпение да научат нещо за тинята. Нали знаеш — дребните вкаменелости, които се откриват в скалните късове, тинята, разказваща приказки за праисторически времена… такива работи. Точно както ти самият спомена по време на лекцията си. Страхотно, приятел!
— Много благодаря — отвърна сухо Джо. Съблече бавно ризата и джинсите си и си сложи костюма от неопрен.
Сам му подаде един акваланг и след минута двамата братя бяха готови за гмуркане.
— Наистина го мисля, Джо — подхвърли Сам. — Твоето място е на сушата. Особено на това място от сушата. Близо до Блек Хол.
— Защото точно до Блек Хол?
— Сети се сам, идиот такъв!
Джо блъсна брат си зад борда. Сам падна във водата и замаха безпомощно с ръце, изненадан от неочакваната атака. Джо скочи след него в студената вода. Двамата братя смъкнаха маските над очите си. Сам намигна на Джо и се хвърли отгоре му с намерение да го потопи под водата. Брат му го отблъсна, после пое дълбоко въздух, опитвайки се да свикне с ледената вода. Беше свикнал да се гмурка в топли води и сега му беше трудно да се нагоди към климатичните условия на Нова Англия.
— Блек Хол — изръмжа той и изплю вода. — Мили Боже!
— Помисли си по въпроса — повтори Сам.
Налапаха накрайниците на кислородните тръби и се гмурнаха надълбоко.
Слънчевата светлина проникваше на доста голяма дълбочина, но за техните очи тъмнината настъпваше много по-рано. На дъното неясно се мяркаха останките на потъналия кораб. «Камбрия» приличаше на къс от морени, мъртва черна купчина от прогнили дъски. Трите мачти бяха прекършени, рейките им — заровени в пясъка.
Другите гмуркачи — членовете на екипажа на «Метеор» — се суетяха наоколо като пчели около кошер. Те влизаха в трюма на кораба през една дупка, пробита в дъното му, и излизаха, носейки дребни предмети.
Сам се спусна напред — нямаше търпение да влезе вътре, но Джо го спря с предупредително вдигане на ръка. Светлината на фенерчето падаше точно върху широко отворените очи на Сам зад водолазната маска и Джо се почувства задължен да го предпази. Прекомерният ентусиазъм на брат му му създаваше доста грижи.
И сега махна на Сам да изчака. Корабът беше прекалено опасен. Погледът на Сам показа несъгласие с решението на брат си, но Джо не отстъпи. Ядоса се, очите му заискриха заплашително. Сам изпухтя и се оттегли. Джо би предпочел да се зарадва на победата, но вместо това изпита чувство на вина, че го е разочаровал.
Докато плуваше към останките, Джо изпита тъга — не само защото беше оставил Сам отвън, но и защото сякаш всеки момент щеше да влезе в гробница. Беше длъжен да почете паметта на майката на Клариса. За него Клариса беше момиченце, деветгодишно дете, чиято майка беше отплавала с «Камбрия», за да не се завърне никога. Благодарение на дневника се надяваше да успее да идентифицира скелета на жената. Опита се да потисне чувствата си и да действа професионално.
Премина през дупката в задната част на кила. Проправи си път сред хаоса вътре, следвайки лъча на фенерчето си. Сърцето му лудо биеше. Сега вече беше доволен, че не е позволил на Сам да го придружи. Изискваше се голямо умение да се диша на подобна дълбочина. Често беше наблюдавал водолази, готови да експлодират от високото налягане и от недостига на кислород. Обикновено изпадаха в паника. Затова сега се съсредоточи върху мисълта за Клариса като средство за успокояване на дишането.
Синкавата светлина осветяваше вътрешността на кораба, преобърнатите и натрошени махагонови мебели, предметите, превърнали се в част от рифа. Наоколо се стрелкаха риби, машината за изхвърляне на пясък не спираше да работи. Водолазите методично разравяха тинята и вадеха монети.
Погледът му попадна върху двата сплетени един в друг скелета отсреща. Челюстите им бяха отворени като за вик, костите стърчаха. По всяка вероятност бяха крещели за помощ, за прошка.
Джо си повтори, че не бива да се поддава на чувствата си.
Закръжи около тях като една от многото риби наоколо. Опитваше се отчаяно да овладее вълнението си, но сърцето му бясно биеше. Той пое повече въздух, отколкото трябваше, и отмести поглед встрани. После очите му отново се заковаха върху двата скелета. Тези двама души бяха умрели в името на любовта. Бяха отплавали, мечтаейки за освобождение, страстта, която са изпитвали един към друг, ги е накарала да пренебрегнат всичко. Жената беше имала дъщеря.
На Джо му се искаше да може да я попита дали си е струвало. Дали си е заслужавало да умре на това място, застигната от неочаквана буря? Корабът беше потънал на не повече от двайсет мили от фара, където бе живяла Елизабет. Замисли се за баща си, за майка си и Хю Ренуик, и за нещастието и лудостта, които тяхната връзка беше причинила.
Сърцето му буквално щеше да изскочи от гърдите. Цял живот беше използвал жените като пристанище по време на буря. Сменяше ги често, като внимаваше да не се обвързва, защото знаеше, че големите страсти водят до трагедия.
Приближи се до скелетите. Взе фенерчето от Дан и насочи лъча му към черепите.
Откри онова, което търсеше — предмета, който идентифицираше Елизабет Рандъл. Ръцете му натежаха, гърлото му се сви. В дневника на Клариса беше записано, че майка й никога не сваляла това бижу. Около прешлените на гръбначния стълб се бяха увили водорасли, а някакъв тежък зеленясал предмет, покрит с дребни раковини, беше заседнал между двете ключици. Джо посегна и внимателно го откърти от мястото му. Беше се научил да не се поддава на емоции при своите непрестанни срещи със смъртта на дъното на океана. Стотици пъти се беше ровил из човешки кости и беше измъквал измежду тях златни верижки, диамантени брошки, джобни часовници. Беше го правил с клинична методичност, със спокойствието на учен. Вземаше плячката и никога не се обръщаше назад.
Но камеята на Елизабет е могла да премине в ръцете на Клариса. Джо си спомни за златния часовник на баща си. Родителите умираха далеч от дома и отнасяха ценни неща със себе си. Неща, които биха могли да донесат на децата им успокоение или утеха, или дори отговори на някои въпроси.
Не че вещите запълваха празнината, но поне помагаха спомените за любимите същества да се съхранят. А понякога се оказваше, че спомените са всичко, което човек има.
Джо се втренчи в купчината кости. Искаше да се помоли за душата на отдавна загиналата жена, но в молитвата му най-често се повтаряха имената на Сам и Каролайн. В ушите му кънтеше всяко рязко вдишване. Усещаше, че нещо сякаш го дърпа надолу. Стисна камеята в дланта си и заплува към изхода.
Щом изплува от трюма на «Камбрия», се огледа за Сам. Не го видя и сърцето му се сви. Господи, беше прекалено натоварващо да се гмуркаш с някого, за когото се безпокоиш. Заобиколи бързо останките, като трескаво търсеше с поглед брат си сред групичките водолази. Откри го при рифа, доста встрани от потъналия кораб. Брат му не се интересуваше много от златото. Изглежда, беше по следите на свое собствено съкровище. Рибите. Брат му беше биолог и интересът му определено беше насочен към животинските видове, така както интересът на Джо се съсредоточаваше главно върху морската глина. Изведнъж се запита какво щеше да стане, ако и двамата станеха преподаватели в Йейл? Какво щеше да е, ако живееха съвсем близо един до друг, вместо да ги делят океани?
Не завинаги — това щеше да е прекалено. Но поне за известно време?
Сам казваше нещо. Беше дръпнал маркуча на кислородната бутилка от устата си и повтаряше думите с надеждата, че Джо ще го разбере. Той се втренчи съсредоточено в устните на брат си и наистина успя да разбере какво се опитва да му каже Сам.
— Блек Хол — повтаряше по-малкият му брат, а от устните му се откъсваха мехурчета и се отправяха към повърхността.
— Блек Хол.
_14 март 1979 година_
Скъпи Джо,
Признавам, че малко се поувлякох в последното си писмо. Намирам за доста странно нетърпението ми да те видя, след като дори не те познавам. Откакто спомена за идеята си да доплаваш дотук, не съм преставала да гледам с надежда към хоризонта.
Май нещо се случва с мен.
С обич,
Каролайн
_20 април 1979 година_
Скъпа Каролайн,
Нещо се случва и с мен. Продължавай да гледаш към хоризонта — аз ще дойда. Веднага, щом поправят моторницата ми — повреди се, когато миналата седмица се изви буря. Изобщо не трябваше да излизам в открито море при подобни условия, но си мислех, че бих могъл да се възползвам от вятъра, за да стигна по-лесно до Кънектикът (тоест до теб).
С обич,
Джо
> Дванадесета глава
Скай седеше в ателието си и се опитваше да работи. Стаята гледаше на север и беше хладна. Глината беше омесена. Младата жена седеше на обичайното си място — върху висок метален стол до гладка кръгла каменна маса. Загрубелите й пръсти погалиха гладката повърхност на плота. Устата й беше пресъхнала, а главата й тежеше. Тъпа и постоянна болка пронизваше лявото й слепоочие. Тя несъзнателно го докосваше, сякаш искаше да провери дали ще я заболи повече, ако натисне болезнено пулсиращото място.
Предната вечер се спъна и падна, докато вървеше от градината към къщата. Ожули си коленете и си удари главата в един камък. За известно време загуби съзнание, а когато дойде на себе си, завари Хомър да ближе лицето й.
Това я уплаши. Не се чувстваше замаяна. Един поглед в огледалото й показа, че няма други видими наранявания, но едната половина на главата й сякаш не беше нейна. Болеше я. Майка й и Саймън бяха в къщата, а тя беше излязла, за да… Защо наистина беше излязла? Опита се да си спомни. Беше се ядосала от нещо и беше изтичала навън. Беше решила, че ще й е от полза да погледа морето. Хомър случайно се беше озовал навън — тъкмо се, връщаше от поредната си разходка.
Скай се втренчи в парчето глина. Не чувстваше вдъхновение, нито дори някакво слабо вълнение. Мотивите, които я подтикваха да твори, днес липсваха. Напоследък й беше все по-трудно да ги открие. Когато ваеше, имаше чувството, че страстите се изливат през пръстите й и преминават в глината, и така бездушното сивкаво парче придобиваше форма и одухотвореност. Алкохолът притъпяваше емоциите. Той убиваше болката, но също и любовта.
Всяка сутрин се събуждаше с главоболие и всяка сутрин си обещаваше, че вече няма да сложи капка алкохол в устата си. Усещането, че главата й ще се пръсне, й беше познато много преди да падне, но празнотата беше много по-страшна от главоболието и тя посягаше към чашката, защото знаеше, че това ще премахне най-непоносимите усещания. Поне за малко.
И в момента имаше нужда да пие. Погледна към часовника на масата — беше три следобед. Опита се да сключи сделка със себе си. Трябваше да издържи поне още два часа. Щеше да поработи до пет, а после да се възнагради за усилието с чаша вино. Можеше да го направи — една чаша нямаше да я убие.
Саймън влезе в ателието. Миришеше на цигари и терпентин. Помътнелият му поглед издаваше неговите проблеми с пиенето. Той застана до масата и се загледа в глинения къс. За какво ли мислеше? Дали знаеше, че Скай е в беда? Думата «беда» я изненада и тя се запита откъде ли й е хрумнала. Беда.
— Как върви? — попита накрая той, наля си голяма чаша вода и я изпи на един дъх.
— Добре — отвърна Скай.
— Майка ти е долу. Не спира да говори за костюма си. — Скай се усмихна, представяйки си въодушевлението на Огъста, а Саймън продължи: — Иска да знае как ще се облечем за бала на Каролайн. Чудя се дали изобщо сме поканени?
— Разбира се, че сме. Защо се съмняваш?
— Защото Каролайн ме мрази. И ти завижда.
Скай поклати глава. Неприятно й беше, когато Саймън критикуваше сестрите й, а днес се чувстваше още по-зле, като го слушаше. За какво би могла да й завижда Каролайн? За това, че е скулптор — махмурлия, който тотално се проваля? Посегна към предметите, сложени в горната част на масата: плоско сиво камъче, чисто бяло птиче перо, скелет на змия, празна гилза и избеляла синя панделка.
— Защо държиш тук тези предмети? — попита я Саймън и взе камъчето от ръката й. — Женени сме от пет години, а аз не знам дори половината от историята. Тези тайнствени нещица — фетишите на семейство Ренуик… Ти никога не говориш за тях.
— Няма какво толкова да се говори — това са просто предмети, на които държа.
Саймън я изгледа със зачервени очи. Изглеждаше смазан от умора. Животът — или иначе казано алкохолът, изкуството, опитите да обича Скай — го беше изцедил и това му личеше. Саймън имаше вид на човек, който иска да вземе решение за нещо, и даваше възможност на Скай да прочете мислите му. Дали да остане, или да си тръгне? Той обичаше да си играе с нея. Проблемът беше, че тя се чувстваше прекалено слаба, за да му се съпротивлява.
— Това например — каза съпругът й, остави камъчето и взе празната гилза. — Защо я пазиш?
— За да ми напомня за една убита сърна. — Лунна нощ в планината. Кошутата, свличаща се до висока скала. Черната кръв, бликнала от шията й. Предсмъртният стон на умиращото животно. Всеки път, когато Скай погледнеше към гилзата, очите й се насълзяваха.
— Ами това? — Пръстите му докоснаха бялото перо.
— От лебед е. Баща ми даде по едно на всяка от нас, когато ни заведе да гледаме балета «Лебедово езеро».
— Дал ви е лебедови пера? — Той сви устни. Всяка история, свързана с Хю Ренуик — дори най-незначителната, го впечатляваше.
— За да ни напомня, че природата е най-голямото вдъхновение и любов, дори за гений като Чайковски.
— Завел ви на балет и ви подарил по едно лебедово перо! Страхотно! — Саймън поклати глава. — Сега ми разкажи за змията.
— Тя ми напомня за опасността. Предупреждава ме да внимавам.
Загледа се в змийския скелет. Беше дълъг и жилест — най-едрият предмет върху каменния плот. Черепът беше плосък и триъгълен. А когато човек погледнеше в устата, можеше да види зъбите.
— Това същата змия, която те е ухапала, ли е?
— Не — отвърна Скай. — Но прилича на нея.
Саймън я погали по главата. Пръстите му се плъзнаха по косата й, прибраха кичурите зад ушите, за да открият лицето. Тя затвори очи. Опита се да се овладее. Не искаше да се разтрепери при спомена за нощите в палатката, за змиите, лазещи под спалния й чувал.
— Когато отровата се разля по вените ти, какво усети? Почувства ли топлина? Приспа ли ти се? Като да изпиеш едно уиски ли е? Или като да пушиш трева?
— Нищо подобно — болеше. Причерня ми. Въздухът изведнъж излезе от дробовете ми и аз си помислих, че умирам. Но Каролайн ме спаси — изсмука отровата от раната.
Пръстите му леко погалиха шията й. Бяха гладки и гъвкави — напомняха й за змии. Скай потръпна неконтролируемо.
— Баща ти те е оставил сама. Само Каролайн е била там, за да се грижи за теб. И Клий, разбира се, но се обзалагам, че тя дори не си е подала носа навън от палатката.
— Престани, Саймън.
Скай се загледа в скулптурата, която беше започнала да вае преди няколко дни. Трите сестри. Каролайн, Клий и тя. Три безформени парчета глина, залепени едно за друго. Три сестри, пазещи се една друга в планината.
— Каролайн е била най-голямата. Не е ли разбрала, че опъваш палатката си върху змиярник? — попита Саймън.
— Мястото беше покрито с трева. По онова време земята беше гола и тя смяташе, че това е голям късмет.
— Да, бе, късмет! Да легнеш върху свърталище на змии. Трябва да си умряла от ужас, когато са изпълзели. Бедната Скай — съвсем сама в тъмната палатка! И с тези отвратителни влечуги, мърдащи под спалния ти чувал. Хей, може Каролайн нарочно да те е накарала да опънеш палатката си на това място! Може да е знаела, че има змии, и да се е надявала да те ухапят, защото й било писнало да се грижи за теб!
— Никога не би направила подобно нещо!
— Правилно. Света Каролайн. Кажи за панделката.
— О! — Не искаше да си спомня. — Просто бях вързала с нея косата си един ден.
— Когато си била с друг мъж ли? С някого, когото си обичала повече от мен?
Скай поклати глава.
— Къде си я носила тогава?
Тя замълча, после отвърна:
— В Редхоук.
— В деня, когато си застреляла оня човек?
— Да.
— Оженил съм се за убийца — прошепна в ухото й той.
Очите й се напълниха със сълзи. Скай не откъсваше поглед от панделката. По онова време косата й беше дълга и тя я връзваше на конска опашка.
— Фактът, че си отнела човешки живот, карал ли те е да се чувстваш всесилна? — все така шепнешком попита Саймън.
— Не. През всичките тези години не съм преставала да се чувствам ужасно.
— Знам колко много страдаш заради случилото се, но няма ли дълбоко в твоето подсъзнание едно местенце, което те кара да се чувстваш като Бог? Една част, която те кара да се стремиш към трупане на опит… към по-силни усещания?
— Не, Саймън.
Тъмното ръждивокафяво петно в единия край на панделката беше засъхналата кръв на Андрю Локууд. Докато Каролайн седеше до него и държеше ръцете му през последните минути от живота му, Скай се беше навела към Хомър и панделката й се беше изцапала от кръвта на нещастния младеж.
— Хайде, бе!
— Ти си ми съпруг — би трябвало да ме познаваш добре — заяви Скай, а гласът й трепереше. Не можеше да продължи да говори за това. Отчаяно се нуждаеше от едно питие. Копнееше да почувства как топлината се разлива из вените й, как алкохолът завладява цялото й същество, замайва главата й и заличава мрачните мисли от съзнанието й.
— Покажи ми, че ме обичаш — промълви Саймън и стисна раменете й. — Хайде, покажи ми!
Тя се смъкна от стола си и коленичи пред него. Обви ръце около кръста му. Опря страна в слабините му. Чувстваше се ужасно уморена. Гадеше й се. Да можеше просто да изчезне… Как изобщо беше позволила да стигне дотук? Как беше допуснала да се превърне в жена, която се чувства по този отвратителен начин и върши тези отвратителни неща?
— Искаш ли го? — попита я Саймън.
— Да — прошепна Скай. Беше й по-лесно да излъже.
Той зарови пръсти в косата й и дръпна главата й назад. Саймън й беше съпруг. Това ли беше любовта? Та тя щеше да го направи само за да не се налага да говорят повече! Посегна към ципа му, дръпна го и пъхна ръка в джинсите на съпруга си.
Хомър я подуши по лицето, а огромните му кафяви очи я гледаха с любов.
— Хей, приятел — обърна се към него Скай.
— Господи! Махни го оттук! — извика Саймън.
Тя се опита да отблъсне кучето, но то не се отмести. За пръв път забеляза, че козината от ушите на Хомър е опадала. Четирикракият й приятел се шмугна между нея и Саймън и се опита да избута мъжа й.
— Дявол да го вземе! — извика Саймън и удари силно Хомър, но кучето не помръдна — стоеше и го гледаше, без да мига. Мъжът отново вдигна ръка, но Хомър не трепна, не оголи зъби, нито размаха опашка. Просто го гледаше, сякаш искаше да покаже, че от мъж като него може да се очаква най-лошото.
— Не го удряй — каза Скай.
— Той провали всичко! — изсумтя съпругът й и дръпна ципа на джинсите си. — Нейното проклето куче провали всичко! Исусе! Дори самата Каролайн не би се справила по-добре, ако беше тук!
Скай усети, че я напушва смях. Наведе глава, но смехът напираше и тя се зачуди дали не полудява. Беше алкохоличка, която копнееше да се напие до безпаметност, която по-скоро би направила онова, което съпругът й очакваше от нея, отколкото да се изправи лице в лице с факта, че не може да го понася, а току-що златистият ритрийвър на най-голямата й сестра я беше защитил!
Саймън изхвърча като бесен от студиото. Скай чу как вратата се затръшва зад гърба му, как стъпките му се отдалечават надолу по стълбите, как колата му забръмчава и потегля. Хомър лежеше в краката й. Отдавна й беше простил за нещастието, което ги беше събрало. Тя се отпусна до него върху покрития с хладни каменни плочи под, сложи длан върху лапата му и затвори очи. Толкова й се искаше да може да си прости.
* * *
Каролайн обходи района на хотела. Тази вечер беше Балът на светулките и тя искаше да се увери, че всичко е готово. Беше горещо. Ветрецът леко развяваше белите ленени покривки. Музикантите бяха пристигнали и се подготвяха. Гол до кръста, китаристът беше застанал на сцената и проверяваше уредбите.
Покрай дансинга имаше два импровизирани бара. Шампанското се изстудяваше — щяха да го сервират, когато празненството започнеше. Каролайн се приближи до Мишел, която обикаляше наоколо, стиснала листа със списъка на задачите.
— Предупреди сервитьорите да не поднасят алкохол на Скай — каза й Каролайн.
— Какво? — попита Мишел.
— Сестра ми беше болна и алкохолът е противопоказен на предписаното лечение — обясни Каролайн.
Секретарката веднага долови лъжата, но беше лоялна към Каролайн, а освен това знаеше колко грижи й се бяха струпали напоследък.
— Ще им кажа — отвърна. — Майка ти също ли ще дойде?
— Разбира се — усмихна се тя. — Огъста не би пропуснала Бала на светулките за нищо на света!
— Момчетата от кораба казаха, че си ги поканила… — подхвърли Мишел. — Онези търсачи на съкровища. Много са развълнувани.
— Наистина ли?
— Да. А, още нещо, Каролайн!
Тя се извърна и погледна Мишел. Служителката притискаше листа към гърдите си, а на устните й трептеше усмивка на горд от чедото си родител.
— Изглеждаш прекрасно.
— Благодаря — отвърна Каролайн и се изчерви.
Тъй като имаше много неща за довършване, реши да се облече за бала по-рано. Тъмната й коса беше прибрана във френски кок. Роклята й беше дълга, бяла, с елегантен шлейф. Не си беше сложила никакви бижута.
— Представляваш ли някакъв персонаж от картина? — полюбопитства Мишел. — Може би си «Момичето в бялата рокля» от известното произведение на баща ти?
— Не съм търсила подобен ефект — отвърна тя, но знаеше, че другата жена има право: тя се беше облякла като себе си от онзи невероятен портрет, нарисуван от баща й.
— Това е същата рокля, с която навремето си му позирала, нали? — продължи да пита Мишел.
— Не, не е.
Бялата рокля от картината отдавна беше дарена на Уордсуърт Атенеум за една изложба на дрехи, носени от моделите по време на сеансите при велики художници. Но осъзнаваше, че роклята, която беше облякла в момента, много прилича на онази от портрета.
— Много хора ще разпознаят момичето от най-известната картина на баща ти.
— Може и да си права — кимна Каролайн и оправи букета върху близката маса.
Не беше избрала този персонаж, защото беше най-известен и защото така всички хора щяха да го разпознаят. Причината да си сложи бялата рокля бе, че искаше един човек да я забележи и да я свърже с момичето от картината.
Каролайн знаеше, че Джо Конър е виждал картината — той сам й беше казал. Беше дреболия, но за нея беше важна, а понякога именно дребните неща бяха онова, което имаше най-голямо значение.
_8 септември 1979 година_
Скъпи Джо,
Трябва да ти кажа нещо. Лично. Защо Нюпорт е толкова далеч от Блек Хол! Обещай ми, че ще се пазиш!
С любов,
Каролайн
_30 септември 1979 година_
Скъпа К.,
Всъщност Нюпорт не е чак толкова далеч от Блек Хол. Проблемът е, че ти си там, а аз — тук. Докато не се озовем двамата тук, или двамата — там. Е, разбираш какво искам да кажа, нали? Нов грот за моторницата струва доста повече от парите, с които разполагам в момента.
Какво имаш да ми казваш? Мисля, че може би знам, защото аз искам да ти кажа същото. Понякога ми се струва, че нямам никого другиго на този свят, освен теб, К. Майка ми си има ново семейство — Сам и баща му. Аз живея с тях, но не принадлежа към този дом като брат ми.
С теб е различно — никой друг не ме е карал да се усмихвам така. Всеки път, когато видя писмото ти, знам, че всичко ще бъде наред. Има само един човек в целия свят, на когото вярвам, и този човек си ти. Знам, че писмото ми стана много дълго — вече е късно, но не мога да заспя. Мисля за теб, Каролайн. Ще ми се в момента да беше тук, при мен. Искам да ти кажа, че те обичам.
Джо
> Тринадесета глава
През целия ден температурите бяха убийствено високи. На смрачаване небето беше перленобяло, а слънцето се беше превърнало в блестяща червена топка. Когато слънцето потъна зад хоризонта, изгря луната. Тя се покатери нависоко, бяла на фона на мътното тъмно небе. Под нея проблясваха хартиените фенери, а музиката изпълваше нощта.
Единият от баровете за храна изобилстваше от пресни стриди и омари, сложени в натрошен лед, а Каролайн и Мишел се бяха потрудили да подредят рибата така, че да изобразява картина на Дега. Гостите също бяха дали своя принос бяха издигнали купи сено като онези от картините на Моне, забити в пясъка плажни чадъри и бели сенници — като при Боден. Свещите примигваха, а оркестърът свиреше «Всеки път, когато си казваме довиждане».
Гостите прииждаха, облечени като герои от любими картини. Много от костюмите бяха старовремски — дълги рокли от времето на Реноар и Сарджънт, представляващи източник на вдъхновение за повечето жени. Мей Тейлър се появи като баба си Емили Дън — основателката на «Брайдъл Барн», чийто портрет Хю Ренуик беше нарисувал навремето. Червеникавата й коса беше вдигната високо, а красотата и елегантността й моментално привличаха погледа. Клий и Питър представляваха ирландската двойка от картината на Хю «Танц в Галуей». Скай и Саймън бяха в черно и представляваха себе си. Бяха установили поредното си крехко примирие. Огъста пристигна с тях и тримата заеха маса до реката близо до дансинга.
Каролайн забеляза, че близките й пристигнаха, и се отдръпна встрани, за да ги огледа, без те да я усетят. Не знаеше какво да каже на Скай. Познаваше я толкова добре и толкова силно я обичаше, но някак беше загубила способността си да разговаря с най-малката си сестра. По време на последните им няколко срещи двете сякаш бяха говорили на различни езици.
— Каролайн! — извика й Огъста. Беше я забелязала.
Каролайн се усмихна и се приближи към масата им. Майка й беше прекрасна в костюма си на арлекин и с неизменните черни перли на шията. Всички се надигнаха от местата си, когато Каролайн се спря до масата, и тя целуна последователно майка си, сестрите си и съпрузите им. Размениха си комплименти за костюмите и всички бяха единодушни, че Каролайн се е справила страхотно с организацията на бала.
— Баща ти щеше да се гордее — отбеляза Огъста и стисна ръката на най-голямата си дъщеря. Очите й проблясваха от процепите на доминото. С всяка изминала година тя ставаше все по-сантиментална. — Трябва да си доволна от себе си, скъпа.
— Благодаря, мамо. — Каролайн беше поласкана и доволна. Одобрението на родителите й беше нещо, към което винаги се беше стремила.
— Тази рокля… — Огъста се втренчи в Каролайн. — Забележителна прилика с онази, която носеше, когато… Спомняш ли си как позираше за «Момичето в бялата рокля»? До портата на «Хълма на светулките»?
— Да, спомням си. — Нима би могла да забрави? Беше в края на годината, малко преди да завали сняг. Андрю Локууд беше загинал преди месец и семейството все още беше в шок от случилото се. Това всъщност беше последната картина на баща и. Щом завърши «Момичето в бялата рокля», Хю Ренуик престана да рисува.
— Това го довърши, Каролайн — промълви Огъста.
— Кое го довърши?
— Картината. Изчерпа творческите му сили. След като приключи с портрета ти, той заяви, че в душата му не е останало нищо. Вече не беше същият. Но той е уловил нещо…
В гласа на майка й звучеше горчивина. Сякаш костюмът на Каролайн й припомняше за нещастието, несправедливостта и непълноценността на отношенията й с Хю.
— Какво е уловил?
— Това твое качество… Тази резервираност…
— Може би имаш предвид студенината ми? — подсказа й тя, изпълнена със страх. Спомняше си думите на Скай и копнееше майка й да ги опровергае.
— Не. По онова време ти беше млада и емоционална, но не разкриваше своите чувства. Ефектът беше изключително загадъчен и пленителен. Помня как наблюдавах лицето на баща ти, докато те рисуваше, и си казах: «Целият свят ще си помисли, че той е влюбен в нея — в момичето от картината.»
— Мамо! — извика Каролайн.
Огъста извърна лице, за да прикрие разочарованието си. И ако Каролайн не познаваше майка си, щеше да си помисли, че ревнува. Но не, това беше немислимо.
— «Момичето в бялата рокля». Изглеждаш прекрасно! — рече тихо Скай. Държеше чаша с прозрачна течност, която изглеждаше като минерална вода.
— Ти също — отвърна й Каролайн.
Чувстваха се неловко. Приличаха на две кучета, душещи се отдалеч, преди да преценят дали се харесват или не.
— Чуйте! — възкликна Клий и се приведе напред. Оркестърът свиреше «Лека нощ, мой някой». Когато беше в осми клас, Скай изпълняваше тази песен на един училищен концерт и сестрите й бяха избягали от час, за да се промъкнат в салона и да чуят изпълнението й. Песента събуди стари спомени. Скай и Каролайн се спогледаха и направиха опит да се усмихнат.
— Господи! Вижте! — извика Огъста.
Пристигаше пиратската банда от «Метеор». Мъжете бяха облечени в скъсани моряшки фланелки, груби панталони и тъмни превръзки през очите. Разбутаха тълпата, за да си проправят път към бара. Гостите бързо се отдръпваха от пътя им, сякаш екипажът на «Метеор» наистина се състоеше от пирати. Моряците се настаниха на бара и огледаха присъстващите.
— Трябва ли да бъдат тук? — прошепна ужасена Огъста.
— Те са приятели на Каролайн, мамо — информира я Клий.
Най-кльощавият от всички пирати остави бирата си и решително тръгна към масата на семейство Ренуик. Беше завързал червена кърпа на главата си, а изнежените му ръце се подаваха изпод ръкавите на бялата му риза. След миг Сам се озова пред Каролайн.
— Здрасти — кимна той и сложи ръце на кръста си. Беше сложил черна превръзка над лявото стъкло на очилата си.
— Здравей, Сам — отвърна тя. — Това е семейството ми. За всички, които не го познават — това е Сам Тревър. — Гласът й звучеше нормално и тя се усмихваше, но бе напрегната. Сам беше тук, а следователно — и Джо. Присъствието на Джо правеше всичко да изглежда различно.
— Тук съм, за да защитя лошото име на пиратите от цял свят! — каза младежът с извинителен тон.
— И как ще го направиш?
— Ще те отвлека — уведоми я той и й подаде ръка. — За един танц.
Каролайн го последва на дансинга. Оркестърът свиреше блус, а на площадката за танци имаше достатъчно място, за да се движат свободно. Сам положи неимоверни усилия да се справи със задачата. Знаеше къде точно да сложи ръце и как да движи крака, само че го правеше в напълно различен ритъм от този на музиката и на дамата си. Каролайн забеляза неудобството му и нагоди такта си към неговия. Изпълни я умиление към него заради желанието му да се справи.
— Извини ме — каза Сам, почервенял като рак.
— За какво? Аз исках да танцувам с теб — отвърна тя.
— Опасно е да се танцува с мен. Аз се спъвам.
— Харесва ли ти музиката?
— Обожавам я.
— Това е всичко, което има значение. Просто се забавлявай. — Каролайн му говореше като на по-малък брат.
— Благодаря.
Двамата потанцуваха още известно време. Сам вече не беше толкова напрегнат, но продължаваше да не спазва ритъма. Докато танцуваха, Каролайн оглеждаше тълпата. Джо не се виждаше.
— Как върви работата? — попита тя.
— Добре. Тази седмица се гмурках два пъти до останките на кораба заедно с Джо.
— О! Той…
Ето го! Главатарят на пиратите? Беше се оттеглил встрани и в момента се беше облегнал на ствола на едно дърво. Бялата му риза беше набрана в ръкавите и на гърдите. Тесните му черни панталони очертаваха мускулите на краката му, а стъпалата му бяха боси. На главата си беше сложил черна корсарска шапка, нахлупена над едното око. Видът му накара Каролайн да потрепери — сякаш температурите изведнъж паднаха с двайсет градуса.
— Открихме останки от скелети — продължи Сам. — Заровени в седиментните пластове и забележително добре запазени. Извадихме доста голямо количество злато, между другото…
Когато започна да разказва за потъналия кораб, Сам съвсем обърка ритъма. При едно от завъртанията Каролайн изгуби Джо от погледа си. Последва ново завъртане — и Джо пак се появи. Беше започнал да си проправя път сред танцуващите, а сините му очи не се откъсваха от нея. Хората отстъпваха встрани от пътя му — от него се излъчваше заплаха като от истински пират.
Въздухът беше наситен с аромат на орлови нокти и розмарин. Сам забеляза брат си и широко му се усмихна. В гърдите на Каролайн се разля топлина.
— Искаш ли да танцуваш с мен? — попита Джо и я прониза с поглед.
— Трябва да му отстъпя мястото си, иначе ще нареди да ме хвърлят в морето! — засмя се по-малкият брат и се оттегли.
Каролайн не помръдваше. Оркестърът свиреше, а танцуващите двойки наоколо се блъскаха в нея, но тя не ги забелязваше, както не забелязваше и факта, че Сам вече го нямаше. Джо я гледаше мрачно. Нямаше вид на човек, който очаква или иска нещо.
Тя кимна и той пристъпи към нея. Взе я в обятията си. Тялото му се притисна към нейното. Каролайн дълбоко си пое дъх. Двамата бяха толкова близко, че тя усещаше как топлият му дъх гали ухото й. Музиката беше бавна, нежна. Не говореха, само плавно се движеха — като трева, подухвана от лек ветрец. Гърлото на Каролайн се сви — тя нямаше представа каква беше причината за тази нейна реакция.
— Благодаря ти, че танцува със Сам — каза след малко Джо.
— Исках да танцувам с него. — Погледна го изненадано.
— Той не може да танцува. Родил се е с два леви крака.
— Но се опитва и това е най-важното.
Каролайн се загледа над рамото на Джо. Забеляза семейството си. Саймън и Скай бяха напуснали масата и вървяха към дансинга. Каролайн се надяваше, че двамата ще танцуват, но зет й се спря пред бара, а сестра й стоеше отстрани и го гледаше.
— Сам каза, че си го завел при останките от потъналия кораб — подхвърли Каролайн. Искаше й се поне за малко да престане да мисли за Скай.
— Да.
— Показа ли му скелетите?
— Да — кимна Джо и я притисна още по-силно към себе си.
Усещаше ръцете му около голите си рамене, устните му — на сантиметри от ухото си. Беше хванал ръката й в грубата си длан и я притискаше към гърдите си. Топлата му кожа пареше пръстите й. Тялото й беше напрегнато, това на Джо — също. Двамата мълчаха. Музиката свиреше. Каролайн се запита дали Джо усеща колко силно тупти сърцето й.
Огъста се разхождаше с чаша мартини в ръка. Като вдовица на Хю Ренуик тя беше почетният гост на бала. Спря се пред група млади художници, заприказва се с тях и им каза, че чашата в ръката й някога е принадлежала на именития й съпруг.
— Хю Ренуик е пил от тази чаша? — с благоговение изрече един младеж, облечен — също като Огъста — в костюм, вдъхновен от картината на Пикасо «Герника». Глупавата маска от папиемаше, изобразяваща рога на бик, беше килната на една страна, но костюмът на тореадор му стоеше прекрасно.
— Да — излъга тя. — Бихте ли желали да отпиете глътка от свещения бокал на Хю?
— Ако това ще ме накара да рисувам като него — разбира се! — възкликна младежът, посегна към чашата, хвана я с две ръце и със страхопочитание я поднесе към устните си, опитвайки се да отпие, без да сваля маската от главата си.
— Не мога да ви гарантирам подобно нещо, скъпи — усмихна се кисело възрастната жена. — Сигурна съм, че ако можеше да ни види отнякъде, той щеше да е страшно разочарован, задето сме се облекли като персонажи на Пикасо, вместо като неговите. Знаете, че мъжът ми мразеше Пол.
— Кой Пол? — попита Бикът.
— Пикасо, скъпи — отвърна тя и се озърна за дъщерите си. Клий и Питър бяха наблизо — личеше, че се забавляват. Скай обаче беше изчезнала някъде и Огъста се обезпокои. Погледът й се спря на Саймън. Зет й флиртуваше с една млада сервитьорка по своя пасивно-агресивен начин. Каролайн танцуваше с някакъв мъж, но майка й не можеше да види лицето му.
— Бих се преоблякъл като герой от картина на Ренуик, но за съжаление той е рисувал най-вече пейзажи и жени — оправда се Бикът. — Не ми се искаше да се появявам като хамбар или гола девица.
— Разбира се — усмихна се Огъста, а очите й не се откъсваха от Каролайн.
Тя се извини на събеседника си, отдалечи се от него и потърси по-закътано място, откъдето да може да наблюдава най-голямата си дъщеря. Тази вечер тя изглеждаше невероятно. От нея се излъчваше някаква вътрешна светлина. Кожата й беше свежа като праскова, големите й очи блестяха, бялата рокля й прилягаше чудесно. Сърцето на Огъста отново се сви от познатото чувство на ревност, което беше изпитала в началото на вечерта. Вярно беше, че «Момичето в бялата рокля» — картината, нарисувана толкова скоро след смъртта на онзи нещастен младеж — беше довършила Хю. На Огъста отчаяно й се искаше на последното и най-известно произведение, излязло изпод четката на съпруга й, да беше нарисувана тя, а не дъщеря й.
В един момент тя успя да огледа по-добре мъжа, който танцуваше с Каролайн.
Беше много красив: около метър и деветдесет висок, със силни и широки рамене. Един от пиратите. Беше достатъчно силен физически, за да бъде взет за обикновен работник, но от него се излъчваше небрежна елегантност. Кожата му беше загоряла от слънцето, а очите му бяха невероятно сини. Онова, което шокира Огъста обаче, беше начинът, по който непознатият гледаше дъщеря й: погледът му беше див и жесток, но същевременно в него се четеше копнеж.
— Майко?
Огъста почувства ръката на Клий на рамото си.
— Скъпа, кой е мъжът с Каролайн?
— Един пират.
— Това и аз го виждам, но кой е?
— Просто приятел, струва ми се. Мамо, виждала ли си Скай?
— Държат се така, сякаш са любовници. Виж само как я гледа!
— Те танцуват блус, мамо. Къде е…
— Аз самата я търся — прекъсна Огъста дъщеря си. Отмести очи от пирата и Каролайн и се огледа наоколо. Отпи от мартинито си. Притеснението й нарасна. Дали ревнуваше, или просто й липсваше Хю? Пак погледна към двамата на дансинга. Желанието в погледа на непознатия се отразяваше в очите на Каролайн и това напомни на Огъста колко отчаяно тя самата беше желала съпруга си, колко много се беше страхувала да не го загуби.
— Беше много тиха — подметна Клий. — Дали не е разстроена от нещо?
Огъста въздъхна. Не можеха ли просто да се забавляват? Защо трябваше да са толкова сериозни и подвластни на настроенията си? Не беше отгледала дъщерите си по този начин — беше се старала да им дава пълна свобода. За разлика от другите майки, които следяха всяка стъпка на децата си, Огъста беше оставила дъщерите си да се учат от опита си, да пораснат. Беше се преборила с инстинкта си да трепери над тях и беше позволила на баща им да ги води на лов, за да ги научи как да се защитават сами. Толкова нощи бяха прекарали в планината! Беше повярвала, че Хю е възпитал определени качества у тях, а се оказваше точно обратното: стояха и се притесняваха за Скай, защото не я виждаха.
— Сигурна съм, че всичко е наред — каза Огъста.
— Виж Саймън.
В момента Саймън отвеждаше сервитьорката към дансинга. Момичето беше оставило таблата с напитките върху близката маса, беше събуло обувките си и щом стъпи на подиума за танци, увисна на шията на кавалера си. Саймън пушеше.
Говореше, без да изважда цигарата от устата си, и синкавият дим влизаше в очите му. Огъста си помисли, че зет й изглежда мръсен, глупав и гнусен.
— Не мога да разбера защо Скай се омъжи за него — с въздишка рече Клий. — Имам чувството, че нарочно си е избрала мъжа, който да се отнася възможно най-зле с нея.
Ръцете на Саймън се спуснаха по бедрата на сервитьорката и тази гледка накара възрастната жена да простене:
— Ако баща ти беше жив, щеше да го убие!
— Щеше да убие Скай — поправи я Клий. — Беше толкова непреклонен по отношение на мъжете, с които трябваше да се обвържем. Искаше от нас да бъдем силни, да не се превръщаме в жертва на никого. Това беше основното, на което държеше да ни научи.
— Научи теб — заяви Огъста.
Хю й беше изневерявал, беше я убеждавал, че не е в състояние да се владее, че всички мъже правят така. Но в същото време искаше да спести на дъщерите си тази и всяка друга болка.
— Мен ли? — учуди се Клий.
— Ти се омъжи за добър човек. Милият Питър. Но си единствената. Скай свърза живота си с един негодник, а Каролайн е сама.
Докато Огъста говореше, тя и Клий не преставаха да следят с поглед Каролайн, отпуснала се в прегръдките на красивия пират. Той имаше вид на човек, съчетаващ в себе си всички качества, от които Хю Ренуик беше предупреждавал дъщерите си да се пазят: беше висок и мъжествен, излъчваше сексуалност, а ръцете му обгръщаха тялото на Каролайн така, сякаш искаха да го подчинят и да го притежават. Но най-странното нещо, в което Огъста не можеше да повярва и което я караше още по-настойчиво да се заглежда в мъжа, беше изражението в очите му.
Нямаше съмнение — пиратът, който танцуваше с дъщеря й, имате вид на лудо влюбен.
Песента свърши. Каролайн отстъпи назад. Джо не помръдна от мястото си и не каза нищо. Искаше да я покани и за следващия танц, но това беше нейният хотел и нейният бал, и тя вероятно имаше куп задължения, с които трябваше да се справи. Освен това наоколо се навъртаха доста мъже, които очевидно също искаха да танцуват с домакинята. Само че Каролайн не помръдваше. Просто стоеше на мястото си, облечена в бялата рокля, която Джо помнеше от картината на баща й. Единственото, за което копнееше в този момент, бе да я отведе на брега на реката и да танцува с нея там, далеч от погледите на всички.
— Благодаря ти — каза най-сетне той.
— О! — отвърна Каролайн. — Беше ми приятно.
Джо впи поглед в нея. Колко странно! Вече не й беше ядосан. За пръв път от години насам можеше да мисли за Каролайн Ренуик, без враждата и озлоблението да се надигат в гърдите му. Точно обратното — беше обзет от непозната за него нежност. Толкова се изненада от това ново чувство, че отстъпи назад.
— Е? — погледна го Каролайн.
Оркестърът отново засвири. Хартиените фенери се полюшваха леко от полъха на вятъра. Джо се изкашля. Каролайн не откъсваше от него изпълнения си с очакване поглед. Беше донесъл нещо от кораба, за да й го покаже. Пръстите му силно стискаха предмета. Можеше да я покани да танцуват отново, да й го подаде, докато се поклащат в такт с музиката. Можеше да се опита да й разкаже какви чувства го обзеха, когато откри това нещо…
Някой го блъсна в гърба.
Зет й. Отрепката, която беше видял да пие заедно със Скай онази вечер в бара на хотела. Саймън се блъсна в Джо, после в Каролайн. От него се разнасяше миризма на алкохол и трева. Беше толкова зает да сваля момичето, с което танцуваше, че не обръщаше внимание на нищо друго — дори на своята непохватност.
— Оп! — възкликна сервитьорката, озовала се лице в лице с Каролайн.
— Къде е Скай? — обърна се Каролайн към Саймън, преструвайки се, че не забелязва момичето.
— Имаше нужда от разходка — отвърна той, а цигарата продължаваше да виси от устата му. Джо изпита желание да я натика дълбоко в гърлото му и да му заповяда веднага да отиде да намери жена си.
— Дора, ти не трябва ли да работиш? — попита Каролайн момичето, като едва прикриваше яростта си.
— Извинете — отвърна Дора и побърза да изчезне от дансинга.
— Тревожа се за Скай. — Каролайн отново говореше на Саймън. — Искам да отидем да я потърсим.
— Не съм й бавачка — измърмори зет й, а очите му не се откъсваха от задника на отдалечаващата се сервитьорка. — Нито пък ти.
— Това не означава, че не трябва да се грижиш за нея — намеси се Джо. — Особено когато сестра й те помоли.
— Кой, по дяволите… — избухна Саймън. Имаше вид на човек, готов да се бие. Беше противен и злонамерен и Джо лесно можеше да си представи как този мъж вдига ръка, за да удари Скай.
Джо спокойно застана между него и Каролайн.
— Искам само да я потърсим, Саймън — повтори напрегнато тя.
— Чудесно — троснато отвърна той, хвърли цигарата си на земята и тръгна, без дори да се погрижи да изгаси димящия фас. Каролайн хвърли извинителен поглед към Джо и последва зет си.
Джо се наведе, вдигна фаса и го смачка в един пепелник на бара. Проследи с поглед Каролайн, после тръгна в противоположната посока да търси Скай.
* * *
Прекършеният клон беше паднал над потока. Беше на това място от доста време. В клоните му се бяха оплели тънки пръчки, пера и тиня. Водите на потока се влачеха отдолу — мързеливи и черно-зеленикави. На едно място завиваха и се вливаха в река Кънектикът. На единия бряг имаше гъста борова гора, а другият беше покрит с тръстика, която шепнеше при всеки полъх на вятъра.
Скай стоеше на брега. Ветрецът развяваше черната й рокля и гъделичкаше босите й крака. Младата жена втренчено се взираше във водата. Една риба изскочи на повърхността и след секунди отново се гмурна, оставяйки концентрични кръгове след себе си. Скай се загледа в кръговете. Спомняше си една друга вечер, друг бряг, далеч на север от това място. Звездите бяха надвиснали ниско над хълмовете, а баща им ги беше зарязал гладни насред гората, за да ги накара да си осигурят сами храната. Скай беше подострила една пръчка и беше застанала на пост сред тръстиката. Жабата беше дебела. Момичето знаеше, че трябва да я убие. Баща й й беше показвал как се пали огън на открито и й беше обяснил, че да сготвиш жаба е същото като да сготвиш риба. Но за Скай не беше все едно. Огромната жаба имаше сънлив поглед и широка уста, която сякаш се усмихваше. Бледият й корем изпъкваше на лунната светлина. Когато я намушка с острата пръчка, тя се сгърчи и изквака. Макар да беше останала без сили от глад, Скай предпочете да си легне гладна. Беше убила животното напразно.
— И не за последен път — изрече гласно тя.
Над потока се спусна мъгла. Скай стъпи на ствола и разпери ръце, за да запази равновесие. До слуха й долитаха музиката и веселата глъчка на бала. Не беше проблем да си представи, че е на балет. По-точно — че самата тя взема участие в този балет. Застана на един крак, заклати се в такт с музиката, после вдигна бутилката с водка към устните си и отпи голяма глътка. Руска водка. Напълно подходяща за «Лебедово езеро» — балетът, който разиграваше в момента.
В клоните на дърветата проблясваха светулки. Скай отново отпи. Знаеше колко се тревожи за нея Каролайн, как се опитва да я предпази от пиенето, затова се беше погрижила да си донесе бутилката от къщи. Не искаше по-голямата й сестра да изпада в неудобното положение да й сервира алкохол.
От друга страна, не искаше никой да я види как надига шишето, затова се беше скрила в гората, танцуваше върху повален от бурите клон и си спомняше как баща им ги беше завел за пръв и последен път на балет. «Лебедово езеро». Умиращият лебед. Искаше й се да ги беше водил по-често на балет и по-рядко — на лов. Парадоксалното беше, че Скай всъщност мразеше «Лебедово езеро». В него имаше трагична красота, напомняше й за толкова много неща, които би искала да забрави.
— Дансингът е малко по-нагоре — чу се плътен мъжки глас.
Скай така се изненада, че за малко да падне във водата.
Бързо стъпи на твърда земя.
— Кой е? — извика нервно тя.
Един мъж излезе от сенките. Наблюдаваше я с удивително сините си очи. Беше висок, с бяла риза и страхотен тен. Стори й се опасен. Беше облечен като пират, но костюмът не му стоеше като карнавално, а като ежедневно облекло.
— Само не падай — подхвърли той.
— Стой настрана от мен!
— Добре.
Скай отново се покатери на клона. Водата беше на около два метра под краката й — ако непознатият приближеше, тя спокойно можеше да скочи. Тъмната вода щеше да се затвори над главата й, но тя щеше да задържи дъха си и да преплува до отсрещния бряг. Тъпият умиращ лебед! Спокойно би могла да изиграе ролята му. Изпитата водка беше замаяла главата й.
— Сядай долу — нареди й мъжът.
— Не се приближавай! — предупреди го отново тя. Да й помогне ли се опитваше? Или щеше да я сграбчи, да разкъса дрехите й и да запуши устата й с ръка, за да заглуши писъците й? Тази мисъл я накара да се обърне и да побегне. Кракът й се закачи за нещо, тя се препъна и политна.
Мъжът с два скока се озова до нея и я улови в мига, в който Скай залитна. Тя започна да се съпротивлява в прегръдките му. Пищеше, дереше го. Двамата едва се крепяха върху клона — отдавна да бяха паднали, ако непознатият не успяваше по някакво чудо да запазва равновесие.
— Махни се от мен! — извика Скай и ноктите й се забиха в лицето му.
— Скай…
— Ще те убия, кълна се! Не си мисли, че няма да го направя! — извика тя. Така ли й се беше сторило, или мъжът наистина беше изрекъл името й?
— Скай, седни. Всичко е наред — в безопасност си. Просто седни долу, за бога!
— Кой си ти, по дяволите?
Мъжът стисна ръцете й над лактите и я повдигна във въздуха. Тя беше изподрала лицето му и то кървеше. Скай трепереше неконтролируемо. Това лице й беше познато отнякъде. Не знаеше откъде, не познаваше мъжа, но имаше чувството, че вече го е виждала.
— Ще седнеш, нали? — повтори тихо той, после докосна едната си страна и се загледа в кръвта по пръстите си.
Главата на Скай клюмна. Гърлото я болеше от викане. Стомахът й се свиваше и тя повърна във водата. Не му вярваше, но нямаше друг избор, освен да му се подчини. Беше пила и нямаше сили да се съпротивлява. Отчаяно се нуждаеше от една глътка водка, но беше изпуснала шишето в потока. Мъжът й помогна да седне на дънера. Тялото й се затресе в ридания.
Непознатият бръкна в джоба на панталоните си и измъкна носна кърпа.
— Вземи — каза и й я подаде.
Скай поклати глава, отвори широко очи и се огледа за бутилката. В крайна сметка може да не я беше изпуснала във водата.
— Няма я вече — каза мъжът. — Видях я как потъва в потока.
Скай отчаяно го погледна. Откъде знаеше какво търси?
Кръвта се стичаше по страните му. Тя закри лице с длани и простена.
— Да се махаме оттук — предложи той и й подаде ръка да стане.
— Защо ми изглеждаш толкова познат? — попита колебливо тя.
— Преди няколко вечери те видях в бара на хотела. Беше там заедно със съпруга си.
Скай се втренчи в него. Не, не беше това. Познаваше това лице. От дълго време. Сега мъжът беше по-възрастен, но тези сини очи… квадратната челюст, правия нос… Тя примигна, опитвайки се да си спомни.
— Не — каза накрая. Все още се страхуваше от него, но нещо в погледа му й казваше, че той няма да я нарани. Пое протегнатата ръка и той внимателно й помогна да стигне до брега.
Стъпи на твърда земя, но имаше чувството, че небето кръжи над главата й. Олюля се.
— Скай, знам, че точно в този момент едва ли ще ме чуеш — рече дрезгаво той.
— Напротив, чувам те.
— Не, грешиш. Пияна си. Но по-късно, когато изтрезнееш, искам да си спомниш нещо.
— Не съм пияна — възрази тя.
— О, разбира се, че си. Но утре, когато имаш чувството, че главата ти ще се пръсне от болка, когато започнеш да повръщаш и ти се прииска да умреш, искам да си спомниш едно нещо.
— И какво е то? — Пръстите на ръцете й трепереха.
— Че никога повече не бива да се чувстваш така.
— Недей да…
— Има изход.
Мъжът я гледаше право в очите. Погледът му сякаш проникваше в нея. Прегърна я през раменете и въпреки че гласът му беше дрезгав, звучеше нежно. Непознатият изглеждаше спокоен. Беше сигурна, че го познава отнякъде, но още по-странното беше, че той като че ли я познаваше много по-добре, отколкото тя него. Беше съвсем близо до отговора, но той за пореден път й убягна.
Двамата поеха към градината на хотела. Мъжът повдигаше надвисналите клони, за да може Скай да минава под тях, без да се нарани. В мига, в който излязоха от гората, пред тях застана Каролайн. Тя се загледа в сестра си, после — в мъжа до нея. Очите му веднага промениха изражението си — станаха нежни и топли.
— Скай! — възкликна Каролайн и протегна ръце към сестра си.
Скай се отпусна в прегръдката й. Там се чувстваше на сигурно място. Спомни си как беше пила водка, как непознатият беше изникнал от сенките на дърветата край потока, как беше танцувала «Лебедово езеро» и постепенно мислите й я отведоха назад, към друга една вечер, в която сестра й пак я държеше в прегръдките си. В планината Редхоук.
— Значи я намери! — възкликна зарадвано Каролайн.
— Да.
— Благодаря ти. — Скай беше отпуснала глава на гърдите на сестра си. Усещаше как тялото на Каролайн трепери.
— Кой си ти? — попита отново тя. — Познавам те…
— Скай, това е Джо Конър — рече Каролайн.
Името й прозвуча познато. Тя наклони глава и се загледа съсредоточено в сестра си. Каролайн държеше ръката й, но очите й не се откъсваха от лицето на мъжа. Японските хартиени фенери се поклащаха от вятъра и обливаха тримата със сини и червени светлини.
— О, аз наистина те познавам! — възкликна Скай. Очите й се напълниха със сълзи.
Джо не се усмихна и не помръдна. Лицето му продължаваше да кърви там, където Скай го беше одрала. Тя си мислеше за малкото усмихнато момченце от черно-бялата снимка, за липсващия преден зъб, за луничките, обсипали страните му.
Мъжът срещу нея не се усмихваше — беше сериозен, напрегнат. Ето заради това не беше успяла да го познае. Животът го беше направил бдителен. Скай знаеше, защото беше направил и нея такава.
— Добре ли си? — попита я той.
Тя кимна.
— Опитай се да си спомниш онова, което ти казах. Утре.
Скай наведе засрамено глава. Джо Конър я беше видял как се налива с водка направо от бутилката.
— Винаги си бил един от нас — прошепна тя.
— Какво? — попита я Джо.
— Един от нас. Нали се сещаш? Беше като… като наш брат. Знаех, че Каролайн си пише с теб. Винаги съм си мислела, че знаеш всичко, което се случва с нас.
— Само една част — поправи я Джо. — Аз бях от другата страна.
Скай поклати отрицателно глава:
— Не, не беше. Родителите ни може и да са били врагове, но не и ние, техните деца. Ти беше един от нас.
Сега всичко си идваше на мястото. Лятната нощ беше гореща, светулките блещукаха между клоните на дърветата, а Скай стоеше на поляната заедно с Каролайн и Джо Конър. Свързваха ги изстрели, смъртта на други хора.
Видя, че майка й се приближава към тях. Саймън я придружаваше. Скай надушваше гнева му от разстояние. Стомахът й се сви. По-късно щеше да му плати за това унижение. Клий и Питър следваха Саймън и Огъста. С тях вървеше още един човек — младеж, облечен в пиратски костюм, с червена кърпа на главата и черна превръзка на лявото око.
— Божичко, къде я открихте? — извика Огъста. — Видях я да излиза от гората с този пират и… — Скай забеляза ненавистния поглед, който майка й хвърли към Джо. — Първо го виждам да танцува с Каролайн, а после да се измъква от тъмното със Скай!
— Мамо, той ми помогна! — бързо рече тя с надеждата, че ще прекъсне нападките й. — За малко да падна в потока.
— Къде се мотаеш, дяволите да те вземат! — изруга Саймън и впи жестоко пръсти в ръката й. — Какво, решила си да се изчукаш набързо в горичката ли?
— Мери си думите, глупако — сряза го Джо и разтвори пръстите му, за да освободи ръката на Скай.
Саймън беше пиян. Изгледа го с омраза, но бе така шокиран от намесата на Джо, че не успя да реагира.
— Е, благодаря — рече Огъста — за това, че помогнахте на дъщеря ми, господин…
— Джо Конър — представи се той с лек поклон.
— Конър? — повтори Огъста.
— Да.
— Конър. — Жестоката истина изплува пред очите й.
— Точно така.
— Не сте син на Джеймс Конър, нали?
— Напротив — Джеймс Конър беше мой баща. — Джо беше готов за битка. Гневът отново го бе завладял.
Каролайн пристъпи напред, за да предотврати свадата, но Джо гледаше през нея като през стъкло.
— Мили Боже! — възкликна Огъста.
— Госпожо Ренуик — намеси се Сам Тревър и изправи рамене. — Миналото си е минало. Имате прекрасни дъщери. Тъкмо започнахме да се опознаваме. А аз и Джо сме приятели на Каролайн. Именно тя ни покани на бала тази вечер.
— Така е, мамо — тихо каза тя. — Моля те, престани. Те наистина са ми приятели…
Огъста я изгледа така, сякаш Каролайн току-що беше предала семейството си и дори не го осъзнаваше. После се обърна към Сам и се опита да вникне в смисъла на казаното от него. Накрая хвана най-голямата си дъщеря за ръката и рече:
— Не помниш ли какво се случи? Знам, че помниш… колко ужасно беше. Баща му ни нарани жестоко! Моля те, тръгвай с мен. Веднага!
— Чуй ме, мамо — прекъсна я Каролайн и направи още една стъпка напред. Очите й търсеха тези на Джо.
— Какво ще ми кажеш? — сопна се Огъста. — Думите нямат никакво значение — не могат да заличат всичките неприятности, които бащата на този човек ни е причинил! Бях майка на две невръстни деца, а той нахлу в къщата ни, за да ни убие!
— Но не го направи, нали? — умолително рече Каролайн.
— Човек носи убийството в сърцето си — възрази майка й.
— Говорите за баща ми, госпожо — повиши тон Джо.
— Твоят баща… — понечи да продължи тя.
— Джо — опита се да го спре Сам.
— Съжалявам, че е заплашил дъщерите ви, но не мога да ви позволя да говорите за него по този начин. Разбирате ли?
— Онова, което разбирам, е, че не искам да те виждам до дъщерите ми! — заяви с разтреперан глас Огъста.
— Тръгвай, Сам — нареди Джо на по-малкия си брат и се обърна.
— Джо, чакай малко, човече — умолително изрече Сам.
Джо не спря и не се обърна. Продължи напред. Не се извини на Огъста. Не се сбогува с Клий и Питър. Не изчака брат си. Не хвърли изпълнен с отвращение поглед към Саймън, Не припомни на Скай онова, което й беше казал. Но най-вече — дори и Скай, макар и замаяна от алкохола, го забеляза — не се сбогува с Каролайн.
Каролайн го гледаше как се отдалечава. Беше притиснала ръка към гърдите си. Тъмната й коса бе все така елегантно вдигната нагоре, а бялата й рокля обгръщаше дългите й стройни крака. Каролайн стоеше сред членовете на семейството си и наблюдаваше как Джо Конър си отива.
_1 ноември 1979 година_
Скъпи Джо,
Никога преди не съм се чувствала така. Когато отворих твоето последно писмо, бях готова да се засмея, защото ти винаги ми разказваш забавни истории. Очаквах да науча нещо ново за теб или за Сам.
Но не предполагах, че ще прочета онова, което аз самата исках да ти пиша. Аз също те обичам, Джо. Знам, че сме прекалено млади, че дори не се познаваме както трябва, че никога не сме се срещали… Защо нито един от изброените факти няма значение за мен?
Картините са странно нещо. Понякога, когато вляза в галерия, заставам пред портрета на някое момиче. Виждам го да седи на стол или да гледа през прозорец, или да се разхожда по плажа и ме обзема странно чувство. Не знам как разбирам, че въпросното момиче е влюбено. Винаги съм се чудила как успявам да го разбера, след като никога не съм изпитвала подобно чувство.
Сега обаче го изпитвам и знам, че през цялото време не съм бъркала в преценката си. Когато видя тези картини, когато погледна към тези момичета, все едно, че виждам своето отражение в огледало. Сякаш виждам себе си, потънала в мисли за теб. Влюбена съм в теб, Джо.
К.
> Четиринадесета глава
— Как можа, Каролайн! — възкликна Огъста.
Двете бяха в градината на «Хълма на светулките». Из соления морски въздух се носеше силен аромат на върбинка. Вълните се разбиваха с лек плясък в брега. В далечината, върху синята морска повърхност, се виждаше «Метеор». Водата блестеше под ярките лъчи на слънцето. Каролайн нямаше сили да гледа нататък. Обърна глава към майка си.
— Нямам представа за какво говориш, мамо. Сега Джо е мой приятел. Аз исках той да присъства на бала.
Огъста поклати глава. Беше облечена в дълга муселинена рокля, а на главата й имаше сламена шапка. Седеше на една пейка и пръстите й нервно си играеха с перлите на шията й. Наведе се и изскубна някакъв плевел от лехата с мащерка. После се зае да размества малката купчинка раковини до краката си.
— Да го поканиш на бала… — продължи. — Да го караш да се чувства като у дома си, при положение че семейството му носи отговорност за всички нещастия, които ни се струпаха на главите! Толкова много нещастия!
— Неговото семейство?
— Знаеш какво искам да кажа — сопна се Огъста и смъкна тъмните си очила, за да отправи наранен поглед към дъщеря си. — Майка му съблазни твоя баща. Толкова грозна постъпка! Страшно ме болеше от факта, че баща ти имаше извънбрачна връзка, скъпа. Тази любовна афера разби сърцето ми, а съпругът й се побърка. Наистина се побърка. Дойде тук, в нашата къща… — Тя спря, за да посочи към кухненската врата. — И се самоуби пред бедните ми дечица.
— Това се случи много отдавна, мамо — остро изрече Каролайн. — Спомняш ли си преди колко години?
— Няма значение преди колко години се е случило. Все още се съвземаме от шока. За малко да разтрогна брака си заради онази жена, Каролайн. После баща ти си внуши, че се налага да учи теб и сестрите ти да се защитавате, а накрая най-малката ти сестра уби човек. Насилието води след себе си насилие. Неговият баща сложи началото на този порочен кръг.
— Щом искаш да се връщаш толкова назад, нека поне бъдем обективни — началото го сложи татко. С това, че е имал любовница.
— Това няма да ни доведе до никъде.
— Трябва ли ние с Джо да плащаме за твоето минало?
— Притеснявам се за Скай — отвърна Огъста. — А сега се притеснявам и за неспособността ти да направиш точна преценка.
— Недей — троснато рече Каролайн.
— Ще бъдеш наранена — предсказа Огъста.
— Аз съм достатъчно силна, мамо.
— Знам. Всички разчитаме на твоята опора. Но може би повече, отколкото трябва. — Тя я потупа по коляното.
Как беше възможно хората да изпитват такива силни и противоречиви чувства? Когато Каролайн беше малка, често се улавяше, че мрази родителите си, дори сестрите си? И в същото време знаеше, че би дала живота си за тях?
Сега седеше до майка си и вдъхваше аромата на градински чай и розмарин, а майка й нежно галеше ръката й.
— Видях те да танцуваш с него — продължи Огъста, — преди да науча кой е.
— Наистина ли?
— Да. И си помислих… — Тя замълча.
— Какво си помисли?
— Помислих си: «Каролайн го направи!»
Каролайн затвори очи и обърна лице срещу вятъра.
— Какво си помисли, че съм направила?
— Че си се влюбила в опасен мъж — отвърна Огъста.
Дъщеря й поклати глава.
— Като баща ти. Както се случи с мен, а по-късно и със Скай… Видях мъжа, видях ви как се гледате. Видях колко висок и силен е той. И любовта в очите му.
Каролайн не смееше да помръдне. Огъста продължи:
— Може би това ме притеснява повече от всичко останало. Ти не се омъжи. Предпочете да останеш свободна. Да се чувстваш сигурна. Скъпа, не понасям мисълта, че нещо би могло да те нарани!
— Няма, мамо. Казах ти, че съм силна — повтори със свито гърло Каролайн. Вярно беше. Тя беше научила всички уроци. Беше останала дълго време свободна, защитена, силна и… сама. Майка й нямаше за какво да се притеснява. С Джо никога нямаше да бъдат заедно.
— Благодаря на бога! — подсмръкна Огъста. — Прощаваш ли ми, Каролайн?
— За какво?
— За снощи. Не заради чувството, а за поведението ми. За това, че загубих контрол…
— Беше шокирана — отвърна тихо Каролайн. «Прошката не е единственото и най-важното», беше казал Джо. Човек първо трябваше да погледне истината в очите. И да разбере. Тя стисна ръката на майка си, после я пусна.
— Наистина бях — съгласи се Огъста.
— Къде е Скай?
— Вътре. Мисля, че спи.
— Трябва да говоря с нея.
Огъста кимна и примижа срещу слънцето. Огледа се, сякаш се изненадваше, че се намира в градината. Откъсна няколко стръкчета лавандула, стри ги между пръстите си и помириса ръката си.
— Билките на баба ти — въздъхна с носталгия и се просълзи. — Понякога майка ми и баба ми страшно ми липсват. И двете бяха мъдри жени. Не като мен. Те бяха солидни и старомодни. Истински майки.
— Ти си истинска майка — засмя се Каролайн.
— Но не много добра.
— О, мамо… — Очите на Каролайн се насълзиха. Понякога тя наистина имаше чувството, че Огъста не се справя добре с ролята си на майка.
— Не знам какво щях да правя без вас, момичетата ми.
— А ние какво щяхме да правим без теб? Скай… — Огъста се обърна към отворения прозорец, на който се развяваха бели пердета. Спалнята на Скай.
— Знам — въздъхна Каролайн, проследявайки погледа й.
— Допуснах толкова много грешки — продължи Огъста. — С толкова много лоши последици.
— Но също и с добри — възрази Каролайн и си помисли за предишната вечер: за Джо, който помагаше на Скай, за Сам, за Клий и Питър, които безпомощно наблюдаваха развитието на нещата… — Семейството ни е видяло и много добро!
* * *
Джо гледаше към морето. Вълните блестяха. Денят беше такъв, какъвто трябваше да бъде един летен ден — ярък и слънчев. Но старият гняв се беше спуснал над душата му като мъгла над Мейн. Не преставаше да мисли за семейство Ренуик.
Идването му на това място беше грешка. «Камбрия» беше истинска находка, но всичко останало оставяше неприятно чувство у него. Смяташе да загърби някои стари грижи и емоции, когато се изправи лице в лице с Блек Хол, но вместо това само беше налял масло в огъня. Пъхна ръце в джобовете си. Пръстите му напипаха някакъв твърд предмет. Той смръщи вежди и измъкна камеята.
Беше избледняла и матирана. Върху нея беше изобразен женски профил. Лицето на жената беше гордо и благородно, с несъмнена сянка на тъга. Същевременно то излъчваше и сила. Емоцията беше видима дори на такъв стар и малък предмет. Косата на жената беше буйна, челото — високо. Напомняше му за Каролайн. Отново се намръщи.
— Господи, снощи госпожа Ренуик се държа като побъркана старица! — чу се гласът на Сам.
Джо вдигна поглед от камеята. Брат му се приближаваше към него.
— Да — кимна той и пусна брошката обратно в джоба си.
— Ако я бяхме оставили, щеше да продължи, нали?
Джо кимна. Брат му изглеждаше спокоен — случката от предишната вечер не му се беше отразила кой знае колко сериозно. Всъщност Сам се усмихваше.
— Само развали прекрасното тържество — продължи младежът. — Да ни изгони по този начин.
— Тя беше права — прекъсна Джо тирадата му.
— За кое?
— За това, че нямахме работа там.
Сам вдигна вежди. Изведнъж рамките на очилата му сякаш станаха правоъгълни.
— Извинявай много, но Каролайн ни покани! — възрази той.
Джо се намръщи.
— Ами да! — рече Сам. — Покани ни.
— Знам, досаднико. Не в поканата е проблемът. Трябваше да проявя малко здрав разум. Ние наистина нямахме работа на бала на семейство Ренуик.
— Госпожа Ренуик е бясна, защото мъжът й е имал вземане-даване с майка ни. И какво от това? Позабавлявали са се, после мама се е оженила за баща ми, господин Ренуик е станал нещо като Хемингуей сред художниците, а животът е продължил. Какъв й е проблемът?
— Сам… — В тона на Джо прозвуча предупреждение.
— Каролайн не е виновна, че майка й е ревнива невротичка.
— Знам — кимна Джо. Нито той, нито Каролайн имаха вина, че са били деца на родителите си.
— Това значи ли, че ще отхвърлиш предложението за работа в Йейл?
Джо стрелна брат си с поглед.
— Никога не съм имал намерение да го приемам.
— По дяволите! А аз така се надявах!
— Така ли? За какво?
— Ами да заемеш преподавателско място във факултета, да подхвърлиш една-две добри думи по мой адрес.
— Нямаш нужда от това аз да казвам една-две добри думи за теб, Сам — рече Джо и неволно се засмя. — Ти казваш достатъчно.
— И все пак… Би било прекрасно да живеем в един и същи район, да преподаваме заедно. Не бих имал нищо против да те опозная малко по-добре — отвърна Сам и се заигра с кламера, който откри в джоба на шортите си.
— Познаваш ме чудесно.
— Да, бе! Напусна дома ни, когато бях на три години. Последва пиянският ти период…
Джо докосна камеята в джоба си. Трябваше да се гмурне на дъното и да потърси още злато. Йейл! Исусе Христе!
— Искаш ли да се гмурнеш с мен? — обърна се той към Сам.
Брат му поклати отрицателно глава.
— Не, зает съм. Трябва да поработя малко върху проекта си. Скоро се връщам в Нова Скотия…
— Да, до болка позната история — усмихна се Джо. — Трябва да събереш данните, преди да ти е изтекла стипендията.
— Нищо подобно. — Сам също направи опит да се усмихне, но не успя. В очите му се четеше дълбоко разочарование. Джо примигна и обърна поглед към чайките. Мразеше се.
Блек Хол.
Спомни си последното гмуркане със Сам. Тогава беше открил камеята. В този ден брат му пак се беше опитал да го убеди да остане в Йейл. Беше обикалял наоколо и беше разсмивал Джо с опитите си да изрече тези две думички: Блек Хол.
Каква беше целта на Сам? Двамата с Джо да се установят в града и да се опитат да се чувстват като семейство? Да преподават заедно? Да обсъждат лекциите си? Да се превърнат в отбор от Бръшляновата лига, братята златотърсачи? Да живеят в Блек Хол, за да може Джо да се влюби в Каролайн Ренуик?
Джо въздъхна, изправи се и разкърши рамене. Всичко това бяха пълни глупости. Сам беше мечтател. Мислеше си, че Джо не го познава и до известна степен това може би беше вярно. Но Джо Конър обичаше брат си Сам по-силно, отколкото беше обичал някого и това си беше самата истина.
Погледът му попадна на бреговата ивица. Блек Хол. Тя беше там. Беше наблюдавал лицето й, докато майка й говореше. Невероятните й сиво-сини очи бяха преизпълнени с обич и тревога за майка й и сестрите й — чувства, които Джо разбираше, но никога не беше изпитвал. И нима би могъл? Имаше ли време? Първо трябваше да завърши училище, после — да открива съкровища, да изнася лекции в Йейл…
Джо го беше видял. Беше го прочел по лицето на Каролайн, но нищо не можеше да направи, освен да се обърне и да си тръгне. Това го умееше най-добре.
Сега отново го направи. Обърна гръб на брат си. Стисна камеята и тя убоде дланта му. Соленият вятър погали лицето му. Блек Хол беше далеч — чак на брега. Йейл беше за учени академици. Нека Сам стане професор. Джо е търсач на съкровища — просто и ясно.
А търсачите на съкровища работеха сами.
* * *
Каролайн чакаше Клий да пристигне.
Огъста беше взела гергефа с бродерията си и се беше усамотила под сянката на едно дърво в градината, сякаш разбираше, че двете й по-големи дъщери имат да обсъждат важни проблеми, което изключваше нейното присъствие. А може би така й беше по-удобно.
Каролайн и Клий тръгнаха по стълбището, водещо към втория етаж. В мрачния коридор миришеше на лято и на духове.
— Какво ще й кажем? — попита Клий.
— Не знам.
Огъста информира Каролайн, че Саймън не се е прибрал през нощта. Колата му все още липсваше. Скай беше сама. Двете сестри тихо влязоха в спалнята й и се изправиха до леглото й. Скай спеше.
Сърцето на Каролайн се сви.
Скай се беше свила на топка: Беше придърпала белия чаршаф до брадичката си. Изглеждаше много млада и уязвима. Хомър лежеше в долния край на леглото. При вида на Каролайн той надигна глава, смъкна се от матрака и се протегна. Движеше се като старец. Придвижи се до приятелката си и вдигна към нея бялата си муцуна, очаквайки да бъде потупай. Каролайн изпита огромна любов към Хомър и към момичето, за което старото куче беше решило да се грижи.
— Скай — тихо подвикна.
— Събуди се. Вече е сутрин — каза Клий.
Скай се обърна на другата страна. Отвори очи, видя сестрите си, простена и отново отпусна клепачи. Очите й бяха подпухнали, устните — схванати. Лежеше неподвижно. Приличаше на заек, който безуспешно се опитва да се скрие.
— Стига, Скай — каза Каролайн и дръпна завесите. — Отиваме на плажа.
Скай не бързаше. Взе си душ, направи си кафе, после изведнъж реши, че прекалено много й се гади, за да го изпие. Позвъни в библиотеката — според сестрите й там тя търсеше съпруга си. Не я попитаха. Споменаването на Саймън беше неуместно.
Каролайн си спомни как ходеха на плажа, когато бяха деца. Слагаха си банските, изтичваха навън и се втурваха по стръмните каменни стъпала, водещи към брега. Сега седеше до портата с Хомър, легнал в краката й, и се опитваше да прояви търпение.
Накрая Скай се приготви и трите сестри поеха към плажа. Хомър прекоси градината, завирайки муцуна във всеки розов храст, изпречил се на пътя му.
— Съжалявам за онова, което се случи с Джо — започна Скай.
— Чувствам се виновна, че мама…
— Престани, Скай — сряза я Каролайн. — Вината не беше твоя, пък и снощната случка няма значение, ясно ли е?
Вълните достигаха брега и когато се отдръпваха, отдолу се показваше изгладеният от водата пясък. Въздухът беше свеж и хладен, галеше краката и ръцете им, докато вървяха по брега. «Метеор» се виждаше в далечината. Каролайн се опитваше да не гледа натам. И без това й беше достатъчно трудно.
Стигнаха до сребрист дънер, издигнал се високо над нивото на прилива. По него бяха накацали светулки. Трите сестри седнаха. Мокрият пясък блестеше като огледало. Скай подпря брадичка на дланите си. Хомър беше слязъл бавно по каменните стъпала, но в мига, в който лапите му докоснаха пясъка, той се беше затичал като младо куче.
Каролайн прегърна Скай.
Скай вдигна глава. Погледът й внезапно светна. Тя се засмя и проследи с очи Хомър, който се забавляваше да гони чайките от един изхвърлен на брега рак. Беше изплезил език от усилие, но гордо гледаше към сестрите.
— Вижте — извика Каролайн. — Иска да е сигурен, че го виждаме какво прави!
— Добро куче! — извика Клий. — Изплаши всичките чайки!
Хомър подуши рака. Беше огромен краб с дълга опашка.
Кучето предпазливо обърна рака и отново завря муцуна в него. Искаше да се увери, че не хапе. После го захапа и бавно се запъти към Каролайн. Остави плячката в краката й.
— Той е твое куче — отбеляза Скай. Без да поглежда към нея, Каролайн знаеше, че сестра й плаче.
— Той обича и теб — отвърна тя. — Не иска да се чувстваш зле.
Скай не отговори.
— Какво мислиш да правиш, Скай? — попита предпазливо Каролайн.
— Какво мисля да правя ли? — Тя вдигна поглед. Лицето й беше зачервено, със следи от сълзи и белези от катастрофата.
— Татко умря от пиене — продължи сестра й. — Никога не говорим за това. Обикновено казваме, че е имал рак на стомаха и че е умрял, понеже химиотерапията и облъчванията не са му подействали, но това не е цялата истина.
— Млъкни, Каролайн — простена Скай.
— Остави я да продължи, Скай — намеси се Клий.
— И ти ли я подкрепяш? — попита тя. Клий кимна утвърдително.
— Спомняш ли си неговите последни месеци? Как през цялото време висеше на бара в хотела ми? Как не биваше да пие коктейли заради лекарствата, които приемаше, но той въпреки това се наливаше? — Каролайн направи пауза, но малката й сестра не каза нищо и затова тя продължи: — Пиенето го правеше толкова избухлив, а татко не беше лош човек.
— Той умираше, Каролайн.
— А нужно ли беше да умре пиян? Вместо това можеше да се опита да види истината, да се изправи пред нас и да ни позволи да му помогнем. Можехме да му кажем, че всичко е наред, че му прощаваме за онова, заради което той си мислеше, че го мразим. Заради което сам се мразеше.
— Не казвай, че се е мразел — промълви Скай.
— Вярно е. Снощи мама ми припомни нещо. Той престана да рисува. Изведнъж престана.
— Помниш ли колко трудно беше да го откъсне човек от работата му? Как не можехме да го измъкнем от студиото му, за да дойде да вечеря? — подхвърли Клий.
— Дори за Коледа и за Деня на благодарността — добави Каролайн. — Щом беше у дома, не излизаше от ателието си. Когато ми се искаше да го видя, или да го помоля да ме откара някъде с колата и вратата на студиото му беше затворена, знаех, че нямам никакви шансове. Нещата се промениха по времето, когато започна да пие. Внезапно. Той остави четката и никога вече не я докосна. Не си позволяваше да го прави, а обичаше да рисува!
— И то много — кимна Клий.
— Може просто да му е липсвало вдъхновение — опита се да намери обяснението Скай. — Не знаете какво е да изпаднеш в подобно състояние.
— Имах чувството, че е престанал да ни обича — рече Каролайн. — Не зная вие как сте се чувствали, но за мен усещането беше, че съм загубила любовта на баща си. Не е рисувал, не е обичал семейството си — и всичко това, защото му е липсвало вдъхновение! Непрекъснато пиеше. А ние го обичахме, Скай.
— Може би просто не е успявал да се въздържа.
— Никога не съм го разбирала! — възкликна Каролайн. — Да бъдеш такъв велик художник, да имаш дарбата да изразиш всичките тези… важни емоции и вместо това да ги заключиш дълбоко в себе си. Това направи той. Скри се от нас.
— Имаше мама.
— Не можеше да понася и нея. Тя толкова много го обичаше, че ако можеше, винаги би го защитавала. Само че той отблъсна и нея.
— Престани! — Скай запуши ушите си с длани. Сълзите се стичаха неконтролируемо по страните й. — Знам, че всичко стана заради мен. Сигурна съм. Аз застрелях онзи младеж. Татко не можа да го понесе — чувстваше се толкова виновен, че е сложил оръжието в ръцете ми. Да, не мислите, че много ме е грижа, дали ще умра?
— Трябва да те е грижа — извика Каролайн и хвана ръцете на сестра си.
— Защо?
— Защото имаме нужда от теб. И защото толкова много те обичаме…
— Ти специално нямаш нужда от никого — изстреля на един дъх Скай и скочи на крака. — Ти си студена жена, Каролайн. Повдига ми се, като те слушам как нападаш татко!
— Не го нападам, аз…
— Би трябвало да го съжаляваш, задето не е могъл да продължи да рисува. Това за него е било равносилно на смърт, дори по-страшно от смъртта. Ти си егоистка! Непрекъснато ме караш да се чувствам зле! Преди малко се опитах да се извиня заради случая с Джо и какво стана? Пукаше ли ти изобщо?
— Скай! — възкликна Каролайн. Беше поразена.
— Толкова си могъща! Госпожица Идеална. Така те нарича Саймън и е прав. Съгласна съм с него.
— Успокой се — тихо каза Клий и докосна ръката й.
— Не съм идеална. Никога не съм казвала, че… — понечи да се защити Каролайн.
— Ти повече приличаш на татко. Какво като пия? Поне не съм безчувствена! Ти си толкова студенокръвна. Не можеш да приемеш дори едно просто извинение.
— Не ми дължиш никакво…
— Задължението няма нищо общо с това, което казвам. Чувствам се отвратително заради случилото се снощи. Ужасно! Но нима нещо трепна в теб? Голяма работа, че Джо е излязъл от живота ти! Какво като се е оттеглил? О, той много скоро ще разбере колко си студена! Изобщо не те е грижа! Прекалено си заета да живееш моя живот!
— Не искам да живея твоя живот — отвърна Каролайн.
— Само че се държиш така, сякаш искаш! През цялото време се опитваш да ме контролираш…
— Скай…
— Защо да не искаш? Аз все пак правя нещо. Аз се влюбих, аз се омъжих, а ти само се опитваш да ме разделиш със съпруга ми. Приличаш ми на ядосана светица. Разпръсваш светлина и благодат навсякъде около себе си. Аз убих Андрю Локууд, не ти, Каролайн. Ти държа ръката му, докато той умираше, ти ме изведе от гората. Но аз го убих!
— Скай — отново започна сестра й, като се стараеше гласът й да звучи спокойно. — Никога не съм казвала, че…
— Ядосай се, Каролайн. Хайде, излез от кожата си! Реагирай! Мили Боже! Не бъди толкова спокойна, толкова уравновесена. Не се страхувай да не ме разстроиш или засегнеш!
Каролайн не можеше нито да помръдне, нито да продума. Беше като парализирана от шока.
— И престани да се опитваш да вземеш живота ми в своите ръце, защото нямаш представа как аз чувствам нещата! — извика Скай и се затича по плажа.
_2 януари 1980 година_
Скъпи Джо,
Отдавна не съм получавала писмо от теб. Моля те, пиши ми. Липсваш ми. Обичам те.
К.
_30 април 1980 година_
Скъпа Каролайн,
Това е моето последно писмо до теб. Ти знаеше, нали? И въпреки това ми наговори всичките тези празни приказки за доверието, за приятелството, за нашите семейства, за любовта! През цялото време си знаела.
Била си там. Баща ми е умрял във вашата кухня. Вече знам цялата гадна история. Твоето семейство не е единственото, което се занимава с оръжия. Ти чу ли изстрела, К.? Гледаше ли го как умира?
Толкова е противно, че през цялото време си знаела и дума не си ми казала. Дали не си си мислела, че съм страхливец? Дали ти и сестрите ти не сте чели писмата ми и не сте се смели зад гърба ми? Или просто не си вярвала, че някога ще разбера истината?
Е, разбрах я.
Не ми пиши. Мразя те. Мразя твоя баща и тази проклета къща, наречена «Хълма на светулките»!
Джо Конър
_12 май 1980 година_
Скъпи Джо,
Моля те, недей да ме мразиш! Пазех тайната, защото не исках да те заболи. Баща ти дойде у дома — това го знаеше и преди. Знаех цялата истина, но — повярвай ми, Джо — не исках за нищо на света да изпиташ болка! Точно обратното!
Толкова съжалявам! Ако можех да върна времето назад, щях да го сторя. Моля те, моля те, не ме мрази! Не знаеш какво означава за мен приятелството ти. Ако не можеш вече да ме обичаш — ще го разбера. Но недей да ме мразиш. Аз съм само на шестнайсет години, а ти — на седемнайсет. Не мога да си представя какъв ад ще бъде животът ми, ако ме мразиш.
С обич, Каролайн.
P.S. Моля те, отговори ми, Джо. Ще ти кажа всичко, което искаш да научиш. Тук съм и винаги ще бъда.
> Петнадесета глава
Клий и Скай помагаха на Каролайн да разчисти след бала. Правеха това всяка година. Беше традиция, която никоя от тях не би пропуснала за нищо на света. Този път Скай с ужас очакваше да остане насаме със сестрите си — срамуваше се заради нещата, които наговори на Каролайн предния ден. Но когато влезе в хотела, Мишел я уведоми, че Каролайн се е обадила да каже, че е болна и че моли никой да не я безпокои. Въпреки това Скай тръгна към къщичката, в която живееше най-голямата й сестра. Тъкмо когато се канеше да почука на входната врата, зад гърба й изскочи Клий и извика:
— Здравей, мое малко буреносно облаче! — Тя придружи поздрава си с целувка.
— Много ли е разстроена? — попита Скай.
— По-скоро е уморена.
— Искам да говоря с нея…
— Заспа късно. Остави я да си почине.
— Заради мен ли…
— Дори и да е заради теб, просто в този момент е по-добре да я оставим сама.
Двете се заеха да разчистват под вещото ръководство на Мишел. Всяка година се повтаряше все същото. Планирането, уреждането на нещата, очакването, декорациите — всичко това отнемаше месеци. И щом балът свършеше, всички с нетърпение започваха да чакат следващата година и следващия бал. Когато тържеството завършеше, Каролайн и сестрите й разчистваха. Този път Каролайн не се включи.
Докато сваляше хартиените фенери, Скай си помисли, че усещането е същото като при свалянето на светлините от коледната елха. Тя стоеше на най-горното стъпало на стълбата и навиваше жицата около ръката си. Чувстваше леко замайване от пиенето, както и срам заради обвиненията, които беше отправила към най-голямата си сестра. Очевидно на плажа се беше проявила нейната по-лоша страна.
Телефонът във фоайето на хотела иззвъня и така я стресна, че тя за малко да падне от стълбата. Беше предупредила майка си, че ще бъде тук, и се надяваше, че се обажда Саймън. Не беше го виждала от предишната вечер. Оказа се, че е клиент, който иска да направи резервация за вечеря.
— Хей, Мишел! — извика Скай, когато управителката мина покрай нея. — Момчетата от «Метеор» фигурират ли в книгата с резервациите?
— Не — отвърна тя.
Скай я проследи с поглед. Управителката влезе в хотела. Защо ли не беше изненадана от това, което току-що беше научила? Сърцето й болезнено се сви. През цялото време се беше притеснявала, че повторната поява на Джо Конър в живота на сестра й е временно явление.
— Чу ли? — подвикна Скай на Клий.
— Да.
— По дяволите! — изруга Скай.
— Той ще се върне — със спокойна увереност рече сестра й.
Когато най-сетне изтупаха праха от ръцете си и влязоха в хотела, Скай усещаше силни болки в гърба и краката. Отскочи до бара с намерението да си вземе една бира, но вместо това си поръча чаша леденостудена вода. Спря се за минута, за да отпие, и погледът й попадна върху една от картините на баща й. Платното беше съвсем малко — квадрат със страна не повече от дванайсет сантиметра — и на него беше изобразено мочурище.
Скай се загледа в пейзажа. Зеленото и златистото преливаха едно в друго. Тя познаваше изобразеното място — блатата на Блек Хол с фара Уикланд, светещ в далечината. Когато гледаше картините на баща си, тя знаеше, че на тях е нарисувано нещо, уловено за миг. Облаците щяха да се разпръснат или пък слънцето щеше да се скрие и всичко щеше да се промени.
— Беше прекрасен художник — отбеляза Клий.
— Невероятен — кимна Скай.
— Ти си наследила неговия талант.
— Благодаря.
— Спомняш си онова, което ти казахме вчера, нали? — попита Клий и кимна с глава към чашата в ръката й.
— Може би малка част от него — отвърна тя и отпи от водата.
— Можеш да създадеш прекрасни скулптури, ако не си…
Скай се усмихна. Беше благодарна на сестра си, че й спести края на изречението. Ако беше Каролайн, щеше да каже «мъртва» или «пияна».
— Знам — въздъхна тя.
На отсрещната стена висяха портретите на сестрите. Хю беше нарисувал всяка една от тях след лов. Погледът й се спря върху Каролайн, прегърнала мъртвата лисица. Зимните тонове бяха студени и сини. Снегът беше дълбок, потокът бе скован в лед. Главата на лисицата висеше безжизнено, а от муцуната й се процеждаше струйка кръв.
— Клий, виж!
Докато гледаше портрета на Каролайн, Скай забеляза нещо, което толкова години не беше подозирала, че съществува: баща й беше нарисувал сълза. Може да беше и сянка, но под точно определен ъгъл тази дребна капчица определено изобразяваше сълза.
— Винаги ли е била там? — попита учудено Скай.
— Да — кимна Клий.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Дълго време съм се чудила защо на лицето на Каролайн има сълза, а на моето и твоето — не.
Винаги, когато гледаше този портрет, я обземаше тъга, но за пръв път виждаше сълзата. Дали Каролайн наистина беше плакала в деня, в който беше убила лисицата? Дали баща й не беше усещал, че ходенето на лов ще доведе до трагедии и ще разбие неговото семейство, вместо да го спаси? А може би Каролайн беше предчувствала всичко това?
— Обикновено татко не се поддаваше на сантименталности, когато рисуваше. Предпочиташе да остави всичко на въображението на хората. Сигурно сълзите на Каролайн дълбоко са го развълнували, след като е нарисувал една от тях.
— Тя носи цялата тежест на плещите си, Скай — тихо каза Клий и Скай се почувства два пъти по-виновна при тези думи. — Татко просто е нарисувал онова, което е видял.
* * *
Джо Конър излезе от водата и застана неподвижно за минута, за да се отцеди неопреновият му костюм. Беше му студено, но в същото време се чувстваше пречистен. Не беше усетил как беше настъпила нощта — беше увлечен в работата си около потъналия кораб. Падналата мъгла беше обгърнала «Метеор». Чу звукът на сирена. Огледа се за Сам, но не го видя на палубата.
Операцията беше приключила за деня. Компресорът беше изключен. Гмуркачите събличаха водолазните си костюми й се отправяха към трапезарията за вечеря. Джо беше доволен. Имаха основание да празнуват — днес бяха открили основната част от съкровището.
Сандъците бяха заровени под пластове тиня и пясък. Предполагаше, че теглото на откритата находка е около двеста и двайсет тона. Били са разположени в задната част на «Камбрия», когато корабът е започнал да потъва. След като дни наред внимателно си бяха проправяли път през изпочупените и прогнили дъски и купищата камъни, най-сетне тази сутрин Дан беше попаднал на първия сандък. Това си беше чист късмет.
Джо го придружаваше. Двамата се бяха гмурнали, подминавайки костите на Елизабет Рандъл, и мислите на Джо веднага се бяха насочили към Клариса, към камеята и към Каролайн. Наложи се да си припомни, че контролирането на чувствата е важно условие за нормално дишане под вода.
Дан му сигнализира с фенерчето си и Джо го последва. Озоваха се в нещо, напомнящо дяволска пещера, оформена сред останките от потъналия плавателен съд. Вътре върху ситния пясък се виждаше сандък.
Беше направен от тъмно дърво, обковано с бронз, и беше преобърнат на една страна. Двете му заключалки бяха отворени и част от златото се беше разсипало. Водолазите започнаха да разравят наоколо — както във вътрешността, така и вън от «пещерата», за да видят дали има други сандъци.
— Какво мислиш, капитане? — прекъсна мислите му Дан, който току-що беше излязъл от водата.
— Денят беше вълнуващ. Ти свърши чудесна работа.
— Благодаря — усмихна се Дан. Взе бутилка бира от близката масичка и жадно отпи. От камбуза се чуваше весела глъчка — екипажът празнуваше.
— Да си виждал Сам? — попита Джо.
— Долу е. Вечеря.
Джо кимна. Брат му си беше събрал багажа — беше забелязал сака и моряшката торба на Сам, приготвени за път, през отворената врата на каютата му. Макар че от вечерта, когато двамата бяха провели онзи разговор за Йейл, Сам нищо не беше споменавал за тръгване.
— Утре ще укрепим сандъците — каза Джо на Дан.
— Аз пък мисля да го направим още тази вечер. Можем отново да се гмурнем, Джо. Хайде да извадим…
— Ще го направим утре, Дан — прекъсна го той. Говореше с любезен, но нетърпящ възражение тон. Искаше членовете на екипажа да се отнасят към решенията му с респект. Той беше капитанът, а освен това беше свикнал да работи с методичността и търпението на учен, докато Дан беше моряк от Маями, професионалист при спасяването на потънали кораби. Добре познаваше своята област, но нямаше представа от океанография, освен това беше авантюрист по душа.
— Стига, Джо! Цялото това богатство може да бъде отнесено от течението… — избухна Дан.
— Казах утре! — отсече Джо и се отдалечи.
Застана до перилата и се опита да овладее гнева си. Беше ставал свидетел на множество спасителни акции, където нетърпението водеше до провал — останките се срутваха и златото изчезваше в морските дълбини. Загиваха членове на екипажите. Трябваше да пристъпят към спасяването на съкровището внимателно, стъпка по стъпка. От друга страна, знаеше, че Дан има право: на следващия ден сандъците можеше да ги няма.
Също както и останалите Джо искаше час по-скоро да приключи и да се махне възможно по-далеч от Блек Хол. Ако останките от кораба не бяха толкова нестабилни, щеше да издаде нареждане изваждането на съкровището да започне още в този момент. Изкушението беше силно.
— Хей, няма ли да вечеряш? — чу се гласът на Сам зад гърба му. Брат му седеше на крачка зад него с парче прасковен пай в ръката.
— Да, само исках да прегледам картите.
Сам се опита да намести очилата си, но докато го правеше, вилицата падна от чинията на палубата.
— Ето, това е за теб — рече и подаде чинията на Джо.
— Благодаря — кимна той, пое чинията и се загледа в брат си, който старателно избърсваше вилицата с единия край на ризата си.
Очите им се срещнаха и двамата братя се усмихнаха един на друг. Навремето, когато Джо се прибираше у дома за празниците, те непрекъснато се караха заради миенето на чиниите. И двамата мразеха това задължение, и винаги намираха достатъчно основателни причини, за да се измъкнат от него.
— Паят е много вкусен — каза Сам и му подаде вилицата.
— Хммм — изръмжа Джо и отхапа от парчето. — Е? Ще ме уведомиш ли най-сетне кога смяташ да си тръгнеш или пък си дошъл именно за да ми кажеш, че ей сега потегляш?
— Щях да ти кажа — отвърна Сам и се опита да завие с нокът винтчето, крепящо едната дръжка на очилата му.
Джо търпеливо зачака. Като гледаше как брат му се бори с миниатюрното винтче, стомахът му се сви от съжаление. Едва се сдържа да не измъкне очилата от ръцете на Сам.
— Реших да тръгна утре.
— Хм.
— Всъщност все още го обмислям.
— Така ли?
Сам вдигна поглед. Очакваше брат му да го уговаря да остане. Джо нарочно отхапа от пая — не му се ядеше, стомахът му беше свит на топка. Нямаше апетит, а от няколко дни насам, по-точно — от нощта на бала, почти не беше спал. Разкъсваха го противоречиви чувства.
Искаше му, се Сам да остане, но в същото време нямаше търпение по-малкият му, брат да си тръгне. Предишната нощ беше успял да задреме и в съня му се появи Каролайн; той я прегърна и целуна меките й устни. Когато беше буден обаче, мислеше за своите и нейните родители, за трагедията, случила се преди години, за сцената, която майка й беше разиграла.
— Значи — каза Джо накрая и остави чинията на масата — все още не си взел решение.
— Правилно.
— Ами… Кажи ми какви са причините ти да останеш и какви — да си тръгнеш.
— Добре — кимна Сам и се облегна на перилата. — Трябва да се връщам на работа. Китовете не са в пасажа, но бих могъл да вземам водни проби, да измервам солеността на морската вода…
— И други подобни — завърши вместо него Джо.
— Или пък бих могъл да остана тук…
— Нима?
— Още малко. Откриването на златото е вълнуващо преживяване и искам да съм тук, когато го извадим на повърхността.
— Хм — изсумтя Джо, усмихвайки се на множественото число, в което брат му се изразяваше.
— Така… Значи разбираш моята дилема — продължи Сам. — Не искам да си мислиш, че преследвам някаква скрита цел. Имам предвид, не си правя сметки да взема част от златото.
— Не си мисля — бързо рече Джо.
— Защото, честно да ти кажа, мисля, че златото не струва в сравнение с някои други неща. Нали се сещаш? Някои други работи са по-ценни от богатството.
— А, така ли? И кои са тези други работи?
— Ами, семейството. Природата. Океанът. Любовта, предполагам.
Джо кимна. Погледът му се зарея. Фаровете проблясваха в мрака. По гърба му полазиха тръпки от хладния нощен въздух. Любовта. Той подсвирна.
— О, да! — развълнувано рече Сам. — Искам да прибавя още едно нещо към списъка си — вкусния прасковен пай!
— Това парче беше страхотно — кимна брат му. — Благодаря ти, че ми го донесе.
— Без грам захар. Не е ли достатъчно добро, за да е по-ценно от златото?
— Труден въпрос — отвърна с усмивка Джо.
Сам се отказа да поправя очилата си. Отново ги сложи на носа си и погледна към брат си. Джо протегна ръка към него.
— Дай ми ги — каза. — Хайде — настоя, когато видя колебанието му.
Младежът ги свали и му ги даде, а Джо извади джобното си ножче. Беше отсъствал от детството на Сам, не беше поправял играчките и колелото му, както би се очаквало от един по-голям брат, но сега, застанал на палубата на «Метеор», поправяше очилата му.
— Готово.
— Хей! — възкликна Сам, докато ги слагаше. Бяха стегнати, но леко изкривени. Той се засмя.
— Изглеждат добре — каза Джо.
— Май имам нужда от нови.
Вълните разклатиха кораба, издигнаха го нависоко. Двамата братя стояха на палубата, говореха си за очила, а предчувствието за раздяла витаеше из въздуха.
Вкусен прасковен пай. Страхотно.
— Е, колко време още смятате да останете на това място? — попита Сам.
Въпросът му изненада Джо. Той не беше изчислявал оставащото време по календар. Беше мислил за съкровището, за останките на «Камбрия», за някои недовършени дела на сушата. Искаше да посети «Хълма на светулките», да види мястото, където беше умрял баща му. Беше единственият син на Джеймс Конър и искаше да почете паметта му. Всичко това нямаше да му отнеме повече от седмица.
— Най-много десет дни — отвърна той.
— Защото мисля, че и аз бих могъл да поостана още няколко дни — подхвърли Сам. — Мога да ви помогна да извадите съкровището или пък да свърша някаква друга работа… Да описвам седиментните проби например. Освен ако не мислиш, че ще преча, разбира се.
Джо погледна към брат си и поклати глава:
— Не, няма да ми пречиш.
Сам кимна.
Джо наистина се нуждаеше от присъствието му, само дето имаше проблем с изразяването на чувствата и желанията си. Ако ставаше дума да се извади и проучи предмет, лежащ на дъното на океана, покрит с морска тиня и следи от времето — Джо Конър беше подходящият човек. Но ако обектът дишаше и се движеше, ако имаше име и познаваше значението на думата «любов» — забравете за Джо Конър. Това не беше в неговата компетенция.
И все пак брат му щеше да остане още няколко дни. На Джо дори не му се наложи да го помоли да остане. Представи си какво би било, ако събере кураж да заговори, ако се опита да слезе от кораба, да стъпи на сушата и да се отправи към една врата.
Ако се опиташе да каже онова, за което си мислеше, за което мечтаеше…
* * *
Скай седеше до прозореца на спалнята, която продължаваше да дели със Саймън. Обичаше мъгливите нощи. Те я караха да се чувства сигурна и защитена. Вярваше, че мъглата прикрива греховете, осигурява на хората възможност да се скрият. Чувстваше се грешна и уплашена от дълго време и за нея мъглата винаги беше спасение.
Днес беше прекарала доста часове в ателието си. Беше работила. По някакъв начин течението се беше обърнало. Не разбираше как точно се беше случило, но разговорът с Каролайн сякаш беше отприщил нещо у нея. Отново се беше захванала с «Трите сестри». Искаше да предаде вярно начина, по който възприемаше себе си, Клий и Каролайн. Да покаже тяхната близост, но и тяхната дистанцираност. Беше се опитвала да го покаже по всякакъв начин — беше прибягвала, до абстрактни — форми, дори стигна до сюрреализъм. Беше направила солидна глинена маса, с която искаше да покаже, че понякога не знае къде свършва тя самата и откъде започват сестрите й. Един ден, когато беше особено ядосана, беше накъсала топката на три неоформени глинени парчета, за да покаже колко незрели в отношенията си са всъщност тя и сестрите й колко малко се познават.
Но след онази сутрин на плажа се беше появило нещо ново. Скай се беше захванала да извайва три жени, застанали в кръг. Те се държаха за ръце. Едната гледаше право напред, към центъра на кръга, другата гледаше вън от него, а третата — навътре.
Комбинацията й се стори интересна. Бяха три и две от тях винаги щяха да гледат в една посока, а третата — в различна. Откъдето и да ги погледнеше човек, щеше да е така: двете щяха да са свързани, а третата — отделена. Но кои щяха да са двете? И коя — третата?
Докато работеше, Скай се чувстваше малко по-самоуверена отпреди. Знаеше, че се бори. Че има нужда от тази връзка със сестрите си и че в същото време се опитва да се откъсне от кръга.
Винаги беше смятала, че основният й проблем идва от мисълта, че е била отхвърлена. Когато бащата на Джо беше нахлул в кухнята им, майка й предложила своя живот и този на Скай в замяна на живота на Каролайн. Красотата на дивия живот. С толкова много травмиращи случки, че човек да се чуди коя точно да избере като причина за стремежа си към смъртта.
През всичките тези години беше мислила, че само тя страда. Другите две бяха намерили начин да победят скръбта, да избягат от заклинанието й. Защо точно тя от трите? И трите бяха оцелели през изпитанията, на които ги беше подлагал баща им по време на лов, и трите бяха държали оръжие в ръцете си. Защо точно тя трябваше да направи онази непростима грешка? Да убие човек…
Никога не говореше за това. Не беше споделяла какво изпитва. Сестрите й и баща й до известна степен имаха представа за преживяното от нея, но не и майка й, нито пък съпругът й. Детайлите от онзи ден бяха прекалено ужасяващи, прекалено лични, за да иска да ги споделя с когото и да било.
Убий! Думата звучеше остро, кратко, грозно и неизбежно като куршум. Скай посегна зад, една книга на лавицата до прозореца и измъкна скритото шише водка. Напълни отново малката си кристална чашка и отпи.
Докато пиеше или беше пияна, тя се опитваше да не мисли за онзи лов, за пушката в ръцете си и за Андрю Локууд. Пиеше, за да се разтовари, да се почувства щастлива, да изпита тъга. Пиеше, защото й харесваше вкусът на алкохола, защото мразеше да се убиват животни, защото съпругът й обичаше грубия секс, защото в кошмарите си усещаше как змии пълзят под пода на палатката й, защото баща й беше престанал да я обича, защото мразеше «Лебедово езеро», защото тогава беше отишла в планината, защото беше сърдита на майка си, че е предложила нейния живот, за да спаси живота на Каролайн, защото беше убила човек…
Докато работеше върху «Трите сестри», беше почувствала, че нещо в нея се преобръща. Дишането й се беше променило. Болката дълбоко в сърцето й беше започнала да отслабва. Мислеше си за най-лошото, но знаеше, че няма да го посрещне сама. Не че беше нещо изключително. Освен ако човек не възприемаше жаждата за живот като изключителна. Дълго време я беше занимавала мисълта за самоубийство. Понякога й се живееше, но много по-често й се беше искало да сложи край на живота си.
Тя притисна бутилката към гърдите си и се замисли за желанието да живееш. Отпи голяма глътка, а от очите й потекоха сълзи. Водката притъпяваше чувствата й, правеше страха по-поносим, но същевременно убиваше много други усещания. Кога за последен път се беше наслаждавала на утрото? Кога за последен път се беше хранила, без да изпита желание да повърне? Или пък да излезе от къщата, без да й се прииска да се скрие от погледа на първия изпречил се на пътя й човек? Да сътвори нещо, от, което поне мъничко да се гордее?
«Никога не бива да се чувстваш така отново.»
Така й беше казал Джо Конър. Какво ли беше имал предвид? Втренчи се в чашата си. Отпи. Не, не искаше да се чувства празна, отчаяна, съсипана, уплашена. Беше готова да се почувства по-добре, но не знаеше какво трябва да направи, за да го постигне.
Другото, което не знаеше, бе как един човек от сушата би могъл да се свърже с друг човек, намиращ се на кораб сред морето.
> Шестнадесета глава
Внуците на Огъста прекарваха деня с баба си. Бяха навън и тичаха из двора. Обожаваха «Хълма на светулките» — също както майка им и лелите им бяха обожавали тази къща. Огъста седеше до портата. Пред нея имаше табла с напитки и няколко стари албума със залепени в тях изрезки.
Тя не се беше забавлявала със своите дъщери, докато бяха малки. Най-лошото бе, че го съзнаваше още тогава, но не можеше да направи кой знае какво. Беше обсебена от баща им като от болест, за която нямаше лек. Най-доброто, което можеше да направи за трите момичета, беше да ги наблюдава, да ги снабдява с бои и хартия за рисуване, да им носи семена и саксии, да им напомня да си напишат стихотворенията за училищния празник. За нея да бъде с баща им беше от първостепенно значение.
Когато бяха мънички, тя им позволяваше да пекат курабии и да замразяват желе във формите за лед, оставяйки кухнята в пълен безпорядък. Разрешаваше им да ядат любимите си храни и никога не ги насилваше да се тъпчат със зеленчуци и риба само защото били полезни. На дванайсетгодишна възраст Каролайн беше придобила навика да си приготвя сама макарони със сирене. Всяка вечер.
Беше готова да им намери каквото и да е занимание, само и само да остане свободна, за да бъде с Хю. Толкова се страхуваше да не го загуби. Непрекъснато се опитваше да го съблазнява. Ходеше облечена в прозрачни нощнички, за да привлече вниманието му. Четеше История на изкуствата, изучаваше какви колекции могат да се видят в най-известните музеи, за да подпомогне кариерата му, вместо да помага на дъщерите си да си пишат домашните.
Хю беше нейната мания. Когато не беше при нея, тя си мислеше, че е с друга жена. Тази мисъл я влудяваше. В подобни случаи Огъста се беше опитвала да се концентрира върху децата, но вътрешната й несигурност беше огромна. И щом Скай пожелаеше да й разкаже приказка, а Клий поискаше помощ за урока си по музика, Огъста ги препращаше към Каролайн. За да остане насаме с Хю.
Очите й се насълзиха при мисълта за покойния й съпруг. Беше го обичала невероятно силно, а той се беше оказал с изключително труден характер. Работата му винаги беше на първо място, следваха удоволствията, а някъде към края на списъка идваше ред на Огъста и момичетата. Или по-точно — на момичетата и Огъста. Не беше съвсем сигурна в каква последователност ги беше поставил, а след инцидента в Редхоук ревността й и чувството й за вина, породени от този факт, станаха още по-силни.
Любовта на Хю към дъщерите му личеше в портретите, които им беше направил. Особено в портретите на Каролайн. В «Момичето с бялата рокля» — неговата най-известна картина — той беше успял да предаде красотата, крехкостта и сериозността на най-голямата си дъщеря. Огъста никога нямаше да забрави деня, в който Хю нахвърляше скиците за този портрет. Тук, в «Хълма на светулките». Тя го беше наблюдавала и през цялото време се беше чувствала като лошата мащеха от приказката за Снежанка. Искаше й се Хю да беше помолил нея да му позира. Не Каролайн.
Каролайн беше облякла бяла вечерна рокля. Дрехата беше дълга и права. Беше се облегнала на една от колоните на портата и гледаше към морето. В очите й се таеше някаква неспокойна страст. Приличаше на девойка от древногръцка трагедия. Огъста помнеше как се чудеше каква е причината за този дълбок копнеж и тази обреченост, които се излъчваха от дъщеря й. От лицето на Каролайн се излъчваше дълбока скръб. Хю майсторски беше предал това настроение.
Огъста прелистваше албумите, отпиваше от мартинито си, а спомените прииждаха на талази в съзнанието й. Ето статиите от вестниците, които беше изрязала, когато «Момичето в бялата рокля» се беше превърнало в сензация на биеналето във Венеция. Пръстите й погалиха снимката на портрета. Не беше избеляла с годините: косата на Каролайн беше все така тъмна и лъскава, роклята — синкавобяла, небето и морето — тъмносини и тъмносиви.
Онова, което спираше дъха на Огъста, беше изражението на Каролайн. Очите на момичето бяха невероятно красиви, но изпълнени с болка. Огъста и много от най-изявените критици твърдяха, че никога не са виждали подобен портрет. Сега възрастната жена гледаше портрета и продължаваше да се пита: какво беше причинило подобна дълбока скръб? Смъртта. Сигурна беше. Смъртта на Джеймс Конър и Андрю Локууд.
Уморена от тежките мисли, тя вдигна поглед към внуците си. Най-малката й дъщеря се самоунищожаваше пред очите й. Не можеше да направи нищо, за да й помогне, но затова пък можеше да се постарае да бъде добра баба.
— Деца, не се ли изморихте? — извика тя. — Марк! Марипат! Елате при мен да си хапнете по нещо.
— Какво има за ядене? — попита Марк, когато се изправи задъхан пред баба си.
— Кифлички с лимон — отвърна тя и му поднесе синята порцеланова чиния. — Сама съм ги правила.
Децата си взеха по една кифличка, благодариха учтиво и бавно задъвкаха.
— Вземете си още — подкани ги Огъста. — Хайде. Няма да развалят апетита ви за вечеря, пък и не е нужно родителите ви да научават, че сте яли. Искате ли да видите някои стари снимки?
Децата кимнаха. Огъста им направи място на пейката и те седнаха от двете й страни. Бяха високи за възрастта си. Имаха прекрасната кожа на Клий и сериозните очи на Питър. Марк облегна глава на рамото на Огъста и това я накара да се усмихне щастливо.
Отмести рязко встрани албума, в който беше «Момичето в бялата рокля», и извади един, в който бяха налепени снимки от нейните ученически години в Провидънс. Беше се радвала на спокойно и щастливо детство. Такова, каквото беше възнамерявала да даде и на своите деца.
— Това са майка ми и баща ми. Нашето куче Спънки… — започна тя.
— А това котките ти ли са? — попита Марипат и посочи към Мяу-Мяу и Ликърис.
— О, да — кимна Огъста. — Обожавахме домашните си любимци. Бяха като членове на семейството.
— Мама е ходела на лов — гордо рече Марк. — Веднъж е застреляла огромен глиган.
Огъста примигна.
— Дивите животни са нещо друго — изрече неуверено. — Те могат да бъдат много, много опасни.
Огъста бързо прелисти страниците, нетърпелива да се върне към по-безопасни теми. Семейството й на ферибота за Блок Айлънд, на плажа в Нюпорт, на балетния й рецитал в църковната зала…
— Това кой е? — попита Марк, когато видя снимката на едно мъничко кученце.
— О! — възкликна Огъста. — Това е Малчо.
— Много е сладък! — усмихна се Марипат. — От породата чихуахуа ли е?
Децата зачакаха отговора и съсредоточено гледаха баба си.
— Малчо… — въздъхна тя. — Искате ли да чуете неговата история?
— Да! — извикаха в един глас децата.
И Огъста им разказа.
Всичко беше започнало през прекрасна юнска утрин, когато тя беше едва деветгодишна. Слънцето грееше, но денят беше хладен. Тя седеше на брега с въдица в ръка. Рибата кълвеше. Леферите плуваха наоколо и се нахвърляха един на друг с канибалско настървение. Огъста улови една двайсетсантиметрова риба, изядена наполовината от друга.
— В морето плуваха рибни вътрешности и кръв. Чайките кръжаха ниско и крещяха. Можете да си представите. Леферите се самоизяждаха — рече тя, после им разказа как беше видяла нещо мъничко да плува по повърхността на водата. Първо беше помислила, че е перката на акула, спуснала се в преследване на рибата, но после беше забелязала, че въпросното нещо има уши.
— Бабо! — възкликна Марипат.
— Да, скъпа, това беше Малчо.
— Кученце? Насред океана?
— Плуваше към леферите, а както знаете, те имат остри зъби и се придвижват на огромни стада, а когато са гладни, унищожават всичко живо по пътя си.
— Бабо, знаем за леферите — прекъсна я Марипат.
— Чудесно. Както и да е. Измъкнах Малчо от лапите на смъртта. Той беше само кожа и кости. Трепереше като луд. «Бедната малка чихуахуа — помислих си. — Трябва да е паднал от някоя яхта.»
— И си го отнесла у дома? — попита Марк.
— По-скоро — пренесох го тайно у дома. Вече имахме куче и две котки и родителите ми бяха заявили категорично, че не желаят никакви животни повече! Затова го отнесох в моята стая… — Огъста затвори очи при спомена за котките. Почувства как гърлото й се свива. Отпи от чашата си. — Опитах се да му дам от храната на Спънки, но Малчо не пожела да я яде.