Буревестник

11.

С топли кожи на ръцете и плътно загърната около врата Маргарет излезе в скованите от мраз градини. Уедърби Хаус беше първият ѝ дом в Англия, където прекара почти три месеца. Дърветата бяха все още голи, но около корените им вече растяха кокичета и пролетта бе на път. Почти като че ли беше във Франция, та разходката по пътеките разсея малко носталгията ѝ.

Всички местни ферми колеха прасета и осоляваха месо. Маргарет усещаше пушека и знаеше, че покриват мъртвите животни със слама, която палеха, за да ги опърлят. Горчивата миризма изневиделица ѝ докара спомен, толкова зрим, че спря и се загледа. Устата ѝ си спомняше вкуса, когато майка ѝ накара момчетата от конюшнята да смесят прясна кръв със захар, за да се образува паста, почти като мус. Сестра ѝ Йоланда и братята ѝ си поделиха купичка с редкия деликатес и се бореха за лъжицата, сетне някой я изпусна в прахта и те започнаха да топят вътре пръсти, докато кожата и зъбите им се оцветиха в червено.

Почувства как в очите ѝ напират сълзи. Сомюр щеше да е по-тих без нея това лято. Трудно беше да не ѝ липсват пълнените сардини или пилето с резене на майка ѝ, или огромното парче свинско месо, което поставяха пред нея, и се извисяваше като скала насред море от грах, залято обилно със сметана. Англичаните, изглежда, обичаха да варят храната. Още едно нещо, с което трябва да свикне.

Лорд Уилям ѝ вдъхваше успокоение — почти единственото познато лице, откакто напусна дома си. Беше ѝ помогнал да подобри английския си, макар че прекрасно можеше да бъбри на добър френски, ако пожелаеше или пък когато трябваше да ѝ обясни някоя дума. Въпреки това той често отсъстваше, пристигайки на всеки няколко дни с новини за сватбата.

В живота ѝ имаше странна празнина, докато разни високопоставени мъже и жени уреждаха повторната ѝ сватба. Когато корабът акостира на южния бряг на замъка Порчестър, тя се бе надявала самият Хенри да я посрещне. Беше си представяла красив млад крал, който язди до грандиозните руини от Лондон, пристига може би още същата вечер и я взема в обятията си. Вместо това я бяха отвели в Уедърби и очевидно я бяха забравили. Дните и седмиците се изнизваха без никакъв знак от краля, само Съфолк или приятелят му граф Съмърсет, нисък, жилест мъж, който ѝ се беше поклонил толкова ниско, че се бе притеснила дали изобщо някога ще може да се изправи. Усмихна се, като си спомни, че преди да дойде Съмърсет, Дери Бруър ѝ го беше описал като „истинско благородно петле“. Беше научила фразата с удоволствие, а ѝ стана още по-забавно, когато се запозна с графа и видя, че е облечен в яркосиньо и жълто. Харесваше и тримата мъже по различни причини. Дери беше и чаровен, и любезен, и тайно ѝ беше дал торбичка с бонбончета, когато Уилям не гледаше. Беше се раздвоила дали да реагира ядно, че я възприемат като дете, или да се отдаде на удоволствието да смуче лимоново драже, при което стискаше устни от киселината.

Коледа дойде и отмина, като на нейно име пристигнаха странни и пищни подаръци от стотина непознати благородници, използващи случая да ѝ се представят. С Уилям като придружител и закрилник тя бе отишла на бал, за който още си спомняше като за вихрушка от танци и уханен ябълков сайдер. Надяваше се там да види съпруга си, въображението ѝ беше изпълнено с романтични истории, в които кралят се явява и пируващите изведнъж млъкват. Но Хенри не дойде. Започна да се чуди дали изобщо ще се появи.

Вдигна глава, като чу шума от трополенето на пристигаща карета по чакълестата алея от другата страна на къщата. През този ден Уилям го нямаше и я налегнаха притеснения, че ще да е още някоя английска благородница, дошла да я огледа или пък да се уговаря за услуги, за които очевидно си мислеха, че може да им осигури. Беше седяла в неловки срещи със съпругите на разни графове и барони, хапваше кейк със семена, потопени в подправено вино, и се напрягаше да намери нещо, което да каже в отговор на техните въпроси. Най-ужасна от всички беше Сесили, херцогинята на Йорк, жена, толкова висока и самоуверена, че караше Маргарет да се чувства като болнаво дете. Английският ѝ все още беше далеч от гладък, а херцогинята твърдеше, че не знае френски, затова прекара един от най-тежките следобеди в живота си, с далеч повече мълчание, отколкото разговор.

— Пак ще съм болна — промърмори тя на себе си при мисълта за друга такава среща. — Ще бъда… неразположена.

Всъщност, след като пристигна, наистина беше болна известно време. Странната тежка храна може би или пък просто смяната на въздуха я бяха заставили да повръща безпомощно, а учените доктори ѝ забраниха да напуска леглото почти две седмици. Тогава си мислеше, че тази изключителна скука ще я убие, но тихите дни я бяха върнали към странно щастливи спомени, вече полузабравени.

Имаше неясната идея, че една кралица трябва да поддържа краля си, като ласкае и ухажва поддръжниците му, но ако Сесили Йорк беше етикет, нямаше да е лесно да се научи да го следва. Маргарет си спомни сухия, възкисел мирис на жената и потрепери.

Вдигна очи, когато един висок глас извика името ѝ в далечината. Мили боже, пак я търсеха! Виждаше как слугите се движат из къщата и побягна малко по-навътре в градината, за да се скрие от прозорците. Уилям каза, че сватбата ще бъде само след няколко дни. Дошъл бе да ѝ го съобщи със зачервено лице и засмян, гъстата му грива от тъмносива коса бе сресана и блестяща. След връщането му Маргарет щеше да пътува до абатството в Тичфийлд, само на десет мили оттук. Хенри най-сетне щеше да е там и да я чака. Как ѝ се искаше да може да си представи лицето на младия крал при тази среща. В мислите си тя се беше омъжвала за него хиляда пъти и всяка друга подробност ѝ беше ясна без тази.

— Маргарет! — извика някой.

Тя погледна и изведнъж се съживи. Когато гласът се обади отново, почувства как сърцето ѝ развълнувано заби в гърдите ѝ. Прибра полите си и затича обратно към къщата.

Сестра ѝ Йоланда стоеше до градинската врата и я търсеше. Щом я зърна, лицето ѝ просветна и тя хукна срещу нея. Двете се прегърнаха в замръзналата градина с побеляла трева около тях. Йоланда изля цял поток от бърза френска реч, подскачайки на място, докато държеше по-малката си сестра.

— Каква радост да те видя пак! По-висока си станала, заклевам се, а на бузките ти са цъфнали рози. Май че добре ти понася да си в Англия, така мисля.

След като видя, че няма признаци бъбренето ѝ скоро да спре, Маргарет притисна устните ѝ с ръка и това накара и двете да се засмеят.

— Как така си тук, Йоланда? Толкова се радвам, че те виждам. Едва мога да си поема дъх. Но как пристигна? Трябва да ми разкажеш всичко.

— За твоята сватба, Маргарет, естествено! По едно време си мислех, че ще я изпуснем, но тъй или иначе пристигнах. Твоят лорд Уилям изпрати за мен в Сомюр най-красивата покана, която съм виждала. Баща ми се възпротиви, разбира се, но го разсея някакво ново пътуване, което планираше. Нашата мила майка каза, че семейството трябва да е представено, и надделя, благословено да е сърцето ѝ свято. Твоят английски приятел изпрати кораб за мен, така както ти или аз бихме пратили карета. О, и не съм сама! Фредерик е с мен. Той си пуска едни абсурдни бакенбарди. Трябва да му кажеш, че изглеждат ужасно. Стържат ме непрекъснато, не го искам с тях.

Маргарет погледна настрани, изведнъж осъзнавайки колко странно е положението ѝ. Тя се омъжи месеци преди сестра си, но досега още не беше виждала съпруга си. С въпросително изражение се вгледа по-внимателно в Йоланда.

— Ти самата, сестро… цъфтиш. Бременна ли си?

Топлина обля Йоланда и тя се изчерви.

— Надявам се! Правим опити и о, Маргарет, прекрасно е! Първият път беше малко неприятно, но не по-лошо от, да речем, ужилване от пчела. Но после…

— Йоланда! — възкликна сестра ѝ, като почервеня не по-малко от нея. — Не искам да слушам — после спря, замисли се и осъзна, че всъщност иска да чуе, и то много. — Добре, сигурна съм, че Фредерик ей сега ще дойде да те търси. Разказвай всичко, за да знам какво да очаквам. Какво искаш да кажеш с „малко неприятно“?

Йоланда се засмя гърлено, хвана по-малката си сестра под ръка и я поведе по пътеката надалеч от къщата.

Всичко беше различно и същевременно всичко си беше същото. Чувството за дежа вю беше натрапчиво, докато Маргарет заемаше мястото си в каретата в сватбената рокля, която беше носила и в Тур. Поне денят беше студен, същинска благодат за рокля, която тъй я притискаше.

Йоланда седеше срещу сестра си. В очите на Маргарет тя изглеждаше по-възрастна, сякаш в женитбата имаше някаква странна алхимия, а може би защото сега тя беше вече графиня. Съпругът ѝ Фредерик седеше със строг вид — в тъмна туника и с меч върху коленете. Маргарет забеляза, че все още е с бакенбарди, които слизаха от ушите надолу по челюстта му. Беше обяснил, че баща му има същите и цялата енория много им се възхищава, та се зачуди дали сестра ѝ някога ще успее да го придума да ги обръсне. Но строгостта му изчезваше, щом погледът му се спираше върху Йоланда. Привързаността между тях беше трогателна и очевидна — сключили ръце, както се клатушкаха в каретата по изровените пътища.

Сутринта бе преминала във вихрена възбуда. Уилям сновеше напред-назад до абатството със собствения си кон, за да се погрижи за последните подробности, после се изми и се преоблече в чисти дрехи в една от горните стаи. Представиха я на дузина мъже и жени, които не познаваше, докато сватбарите изпълваха Уедърби Хаус, смееха се и разговаряха през цялото време. Статутът ѝ беше деликатен, що се отнася до срещите ѝ с благородниците и техните съпруги. Все още без да е кралица, тя направи реверанс пред херцогинята на Йорк, както би сторила с всеки от поколението на майка си. Може би си въобразяваше, че Сесили Йорк я ненавижда — в отговор тя ѝ беше направила комплимент за роклята. Лорд Йорк беше изключително любезен и ѝ се поклони, изразявайки удоволствието си, че я вижда и на втората ѝ сватба. Съпругата му промърмори няколко думи, които тя не успя да чуе, но видя, че те го накараха да се усмихне, докато се навеждаше да целуне ръката ѝ. Нещо в споделеното само помежду им задоволство я подразни.

С усилие пренебрегна подобни мисли. Щеше да се срещне със съпруга си днес. Щеше да види лицето му. Докато колата лъкатушеше, тя безмълвно се молеше да не се окаже грозен или недъгав. Уилям я беше уверил, че нейният Хенри е красив, но знаеше, че той няма как да каже друго. Страх и надежда се смесваха поравно в мислите ѝ — можеше само да гледа как пред погледа ѝ прелитат живи плетове и черни гарвани. Сърбеше я челото там, където прислугата ѝ го бяха пооскубали, но не смееше да разчеше белезите, покрити с бяла пудра, и само хапеше устни от дразнението. В косата ѝ бяха вплели цветя, а лицето си усещаше втвърдено от всичките бои и парфюми, които бяха сложили по нея, след като се беше изкъпала при изгрев-слънце. Мъчеше се да не диша твърде дълбоко, за да не ѝ прилошее от стегнатите банели на роклята.

Разбра, че приближават абатството „Сейнт Мери“ и Сейнт Джон Иванджълист тъй като местните хора бяха надошли, за да я видят как минава, бяха се струпали по пътя, водещ към обширните земи, собственост на монасите. В нейна чест на чираците бяха дали свободен ден, а гражданите и гражданките се бяха издокарали в дрехите си за църква само за да стоят и да чакат жената, която щеше да е кралица на Англия. Маргарет зърна ликуващите и махащи с ръка тълпи, преди каретата да прелети край тях и да навлезе в алеята, която водеше през ширнали се гори и ниви, разорани на тъмни бразди.

Доброжелателите не прекрачваха тази невидима граница. Пътят се спусна надолу и тя видя пред себе си и зад себе си карети, общо четиринайсет, които пътуваха заедно към църквата на абатството в далечината. Сърцето ѝ биеше като барабан срещу плата на роклята, тя допря ръка до гърдите си и почувства ускорения му ритъм. Хенри щеше да е там, двайсет и три годишният крал. Погледът ѝ се стрелна покрай сестра ѝ и Фредерик и тя се напрегна да различи за първи път съпруга си. Но знаеше, че е безсмислено. Крал Хенри ще е вече вътре, предупреден от идващата процесия от карети по алеята. Може би дори я чакаше пред олтара, а Уилям е застанал до него.

Чувстваше се замаяна, боеше се, че може да припадне, преди дори да е влязла в църквата. Като видя колко е нервна, Йоланда извади ветрило и започна да ѝ вее в лицето, а Маргарет се отпусна, като поемаше дъх със затворени очи.

Църквата на абатството беше част от много по-голям комплекс от сгради. В този ден монасите не работеха на полето, но тя видя рибарници, заградени градини и лозя, както и конюшни и дузина други сгради. Не разбра как слезе от каретата, подкрепяна от Фредерик, който хукна от другата страна да поеме реката ѝ.

Предните карети бяха опразнени и макар мнозина от гостите да бяха влезли вътре, пред входа на църквата все още имаше много хора, които се усмихваха и разговаряха помежду си. Видя Дери Бруър, застанал близо до херцога на Йорк. Дери ѝ махна с ръка, докато тя се завтече напред със сестра си и цялата свита след нея. Видя как той каза нещо на Йорк и лицето му се вкамени. Маргарет приближи входа на църквата и всички влязоха вътре в полумрака като гъски, подгонени от гъсарката — така тя остана насаме със сестра си и свитата си.

— Каква благословия е, че си тук, Йоланда — каза ѝ тя разчувствано. — Нямаше да е приятно да стоя тук сама.

— Пфу! Трябваше татко да е на моето място, ама той пак обикаля да си търси глупавите титли. Никога не е доволен. Моят Фредерик казва… Не, това няма значение днес. Само съжалявам, че мама не е тук с нас, но татко настояваше тя да остане и да се грижи за Сомюр. Но тя те споменава в молитвите си, Маргарет. Можеш да си сигурна в това. Готова ли си да видиш своя крал? Нервна ли си?

— Да… и да, наистина. Направо ми е замаяна главата. Само постой с мен да си взема въздух. Тази рокля е прекалено тясна.

— Пораснала си от миналото лято, Маргарет, това е причината. Преди не беше тясна. Виждам наченки на гърди и съм готова да се закълна, че си по-висока. Може би е истина, че английското месо ти се отразява добре.

Тя намигна, а Маргарет зяпна и поклати глава.

— Направо ме шокираш, сестро. Да си правиш такива шеги, докато аз чакам да ме омъжат!

— Според мен е най-добрият момент — весело отвърна Йоланда. И премина на английски с искрящи очи: — Сега, по дяволите, хайде да се омъжваш вече.

— Не се казва така — усмихна ѝ се Маргарет. Пое си пак въздух, доколкото можеше, и наклони глава към монасите, застанали край вратата. Вътре напомпаха меховете и най-сложното съоръжение на света произведе налягане. Първите тонове се разнесоха сред църковното паство и всички се обърнаха като един, за да видят как влиза булката.

Барон Жан дьо Рош беше щастлив човек, макар че дори брендито не можеше да притъпи порива на студения вятър. Пролетта идваше, чувстваше го. Никой не воюваше през зимата. Преди всичко бе практически невъзможно да храниш придвижваща се армия през студените месеци, но и времето бе твърде сурово за водене на война. Ръцете вкочанясваха, дъждът се просмукваше, а и винаги съществуваше опасността хората ти просто да се вдигнат през нощта и да изчезнат. Той огледа малката си банда от грубовати рицари и се усмихна широко, показвайки розовия горен венец, където всичките му зъби бяха извадени. Мразеше ги тези зъби. Толкова силно го боляха, че ги мразеше дори след като се отърва от тях. Денят, в който се съгласи да му ги изтръгнат всичките с клещите, беше най-щастливият в живота му. Устата, пълна с кръв, и това, че трябваше да топи хляба си в мляко, беше ниска цена да се отърве от агонията. Убеден беше, че животът му тръгна нагоре след онзи ден, сякаш зъбите му, с цялата си отрова и подутини, го бяха задържали на едно място. Всмука горната си устна, докато тичаше, прегъна я над венеца и задъвка космите над нея. Беше извадил и няколко от долната страна, ама само големите отзад, които загниваха. Все още държеше предните по средата и беше усвоил усмивка, която показваше само тази правилна, жълта редичка.

Животът бе добър за човек със здрави зъби, помисли си той самодоволно. Обърна се и радостно потупа пълните дисаги зад него. Животът бе добър и за онзи, който се бе сетил да язди пред армията в Мен. А какви бяха резултатите от мародерствата по домовете в Анжу — Дьо Рош бе изумен. Сякаш англичаните не вършеха друго, освен да трупат купища монети, проклетите му алчни търговци! Той бе виждал рицари, които забогатяват за един-единствен ден и френските лордове бързо се научиха, че си струва да претърсват каруците, които бягаха от тях на север. Семействата по правило взимаха най-ценните си притежания и зарязваха останалото. Защо да губят време да трошат цяла къща, когато онези сред тях, които бяха наясно, вече бяха присвоили най-ценното? Благородниците даваха част от намереното на краля, естествено, но точно в това беше проблемът, поне що се отнасяше до Дьо Рош. Те можеха да си го позволят. Тези мъже вече бяха богати и щяха да станат още по-богати, докато приключи завладяването на английските ферми и градове.

Физиономията му се вкисна, като си помисли колко незначително е неговото богатство в сравнение с тяхното. Хората му можеха да се нарекат едва ли не псевдорицари, ако не беше флагът на неговия род. Само година преди това той бе готов да се откаже от всички тях, преди да му излезе име на съмнителен барон. Отново засмука устната си при горчивите спомени. Всички ферми на семейството му бяха отишли, за да се изплащат дълговете, малко по-малко изтичаха, година след година, докато почти нищо не му остана. Тогава откри картите, научи го един негов приятел, на когото отдавна прерязаха гърлото. Сети се за цветните дъсчици и се зачуди дали в Мен ще се намери някой, който ще иска да залага с него. Вярно, сполетя го период на лош късмет, но сега пак имаше злато, а и знаеше, че разбира играта по-добре от мнозина. С малко повече шанс можеше да удвои онова, което неговите хора му бяха спечелили. Ще откупи замъка на баща си и ще изгони стареца навън на снега заради присмеха му. И това ще бъде само началото.

Пътят под краката на малката банда се промени, от коларски стана павирана настилка, сигурен признак, че онези отпред са богати. Дьо Рош остави коня си в лек тръс, като се чудеше дали си струва риска да влиза в града. С него бяха само десетина мъже, достатъчно, за да вземат каквото поискат от някоя самотна ферма или пък малко селце. Понякога градовете можеха да си позволят да наемат милиция, а Дьо Рош нямаше желание да влиза в истинска битка. И все пак не беше престъпник, когото издирват за нещо. Представляваше просто предния авангард на победната френска армия. На около четирийсетина мили напред, преди останалите му сънародници да успеят да присвоят всички най-добри трофеи, той взе бързо решение. Можеше поне да хвърли поглед на местните английски търговци и да прецени дали ще дадат прекалено силен отпор на хората му.

— Към града — извика на останалите. — Ще поогледаме набързо и ако е тихо, ще видим какво можем да намерим. Ако има стража или милиция, ще намерим добра странноприемница за през нощта като всички други прашни пътници.

Мъжете бяха изнемощели след поредния ден на път, но се придвижваха сред разговори и смях. Част от златото и среброто щеше да стигне и до тях, а пък предната вечер бяха открили ферма с три сестри. Дьо Рош си зачеса чатала при тази мисъл. Надяваше се да не е прихванал пак въшки. Мразеше да му бръснат и пърлят гениталиите. Разбира се, той първи отиде при сестрите, както си му е редът. Мъжете му щяха да разправят истории от това преживяване месеци наред и той се подсмихваше, когато приказките им ставаха все по-необуздани и разкрасени. Настоял бе да подпалят фермата, когато напуснаха сутринта. Живи свидетели можеха да му причинят неприятности, но още една опожарена сграда нямаше да направи впечатление на армията, която идеше зад тях. Един бог знаеше за техните безчинства.

Видя как Албер приближава с коня си. Старецът беше в семейството му открай време, обикновено като градинар или треньор на коне, но Дьо Рош помнеше как беше вършил и някои по-специални услуги на баща му. Албер не носеше доспехи, но имаше дълъг нож, почти колкото меч и, — както баща му преди него, — Дьо Рош смяташе, че има полза от него при трудни обстоятелства.

— Какво има, Албер? — попита го.

— Тук наблизо имах една леля, когато бях момче. На няколко мили на запад има замък с войници.

— Е, и? — рече Дьо Рош намръщен. Не биваше слуга да поставя под съмнение куража му, особено пред мъжете.

— Моля да ме извините, милорд. Просто исках да ви уведомя, че няма да е толкова лесно като при фермите и жените.

Дьо Рош премига. Нима това беше обида? Не можеше да го повярва, но Албер определено го гледаше с лоши очи.

— Трябва ли да ти напомням, че нашето малко пътуване не е повече от онова, което англичаните ще получат от краля и армията му? Можели са да си тръгнат, Албер. Мнозина вече са го сторили всъщност. Тези, които остават, са незаконно пребиваващи, всеки мъж, жена и дете. Не! Като имаме предвид, че са се разбунтували срещу волята на собствения си крал, те са предатели, Албер. Ние вършим Божа работа.

Докато говореше, групата му мина край един фермер, застанал с приведена глава. Каруцата му беше натоварена с купчина ряпа и неколцина от мъжете се пресегнаха и си взеха от нея. Селянинът изглеждаше ядосан, но си знаеше интереса и мълчеше. Някак си тази гледка успокои кипналия у Дьо Рош гняв. Спомни си, че Албер не се беше възползвал от правото си върху жените предната вечер и реши, че слугата му го критикува.

— Язди накрая, Албер. Аз не съм дете, та да ми се заканваш с пръст.

Албер сви рамене и отдръпна коня си настрана, за да минат другите напред. Дьо Рош продължи, все още гневен от нахалството му. Ето този няма да спечели от богатствата на Мен, помисли си. Когато се върнеха в армията, той се закле, ще остави Албер да проси за храната си въпреки дългите години, които беше служил на семейството.

Стигнаха покрайнините на града, когато слънцето вече се бе наклонило на запад — кратък зимен ден с дълга нощ, преди отново да го зърнат. Дьо Рош беше уморен и вече се потеше, макар че настроението му се повиши, като видя цветната табела на една кръчма, която се полюшваше на вятъра. Той и хората му предадоха конете си на конярите, хвърляйки ези-тура за онзи, дето щеше да остане с тях, докато другите се наспят хубаво. Дьо Рош ги поведе вътре и с висок глас извика за храна и вино. Не забеляза как детето на собственика излезе само минути след това, хуквайки с все сила към града, сякаш дяволът го преследваше по петите.

12.

Маргарет издиша въздуха, който дори не знаеше, че е стаила. Две малки момченца бяха застанали пред нея, докато влизаше в църквата, синове на някоя благородническа фамилия. Едното все се обръщаше, докато крачеха в ритъм със звуците на органа през тълпата към дъбовия параван и скрития зад него олтар. Момчетата бяха облечени в червено и около ръцете им имаше увити и привързани клонки от сушен розмарин. Тя усещаше миризмата на билката във въздуха. Изглежда, всички правостоящи носеха сухи цветя или пък златни снопове жито, останали от жътвата. Шумоляха, като минаваше край тях, обръщаха се да се усмихнат или да прошепнат някоя дума.

Момчетата и свитата ѝ спряха пред паравана и единствено Йоланда мина заедно с нея, като стисна ръката ѝ, после и тя се отдели и намери мястото си. Маргарет видя Хенри за първи пет. От облекчението направо ѝ се зави свят. Даже през мъглявината на булото виждаше, че не е недъгав, дори нямаше белези. Напротив, Хенри беше красив, с овална глава, тъмни очи и черна коса, която се виеше над ушите му. Носеше проста златна корона и сватбените му одежди почти не бяха украсени — червена туника, завързана на кръста с колан, която стигаше до прасците, а краката му бяха обути в кремави вълнени чорапи. Над всичко това имаше бродирана наметка с шарки, обшити със златни конци, закопчана с тежка брошка на рамото. Видя, че край дясното му бедро виси меч — полирано сребро, гравирано със злато. Ефектът беше на дискретна простота. А после го видя да се усмихва. Изчерви се, защото разбра, че го е зяпала. Хенри се обърна с лице към олтара, а тя продължи да върви, като се насилваше да не бърза.

Звуците на органа се издигаха нагоре и хората бъбреха помежду си; чу се обща въздишка, когато грамадните врати на църквата зад тях се затвориха. Малцина виждаха олтара, но пък бяха свидетели на идването ѝ и се чувстваха доволни.

Зад паравана мястото беше много по-малко. За разлика от основната част на църквата тук имаше столове и Маргарет премина през редове от богато облечени лордове и съпругите им. Един-двама си вееха по навик, макар че беше студено.

Тя почувства как трепери, когато застана до рамото му. По-висок беше от нея, отбеляза със задоволство. Всички страхове, които не бе в състояние да признае дори пред себе си, се изпариха, щом възрастният абат започна да говори нещо на звучен латински.

Едва не подскочи, когато Хенри посегна да вдигне булото ѝ и го заметна назад върху косата ѝ. Тя вдигна очи и той на свой ред я зяпна, изведнъж осъзнавайки, че също не е виждал на живо лицето ѝ преди този ден. Сърцето ѝ заби лудо. Треперенето се засили, но въпреки това сякаш излъчваше толкова топлина, че би могла да сгрее цялата църква. Кралят се усмихна пак и някакъв скрит възел в гърдите и стомаха ѝ се развърза. В очите ѝ заблестяха сълзи и едва виждаше.

Абатът беше строг човек, или поне на нея така ѝ изглеждаше. Гласът му изпълни църквата, когато попита дали има пречки за женитбата им, предишни бракове или кръвно родство. Маргарет видя как Уилям му подаде папското разрешително, завързано със златна панделка. Абатът го взе с поклон, макар да го беше прочел дълго преди това и само формално го погледна, преди да го подаде на един от монасите. Макар да бяха братовчеди, той знаеше, че двамата нямат обща кръв.

Маргарет коленичи след Хенри и стана, като видя, че той се изправи. Службата на латински беше спокоен, монотонен напев, който сякаш се търкаляше над нея и през нея. Вдигна очи и видя как през стъклописите на прозорците нахлуваше цветна светлина и хвърляше шарки по пода край олтара, оцветени в зелено, червено и синьо. Разтвори широко очи, като чу собственото си име. Хенри се бе обърнал към нея и когато тя го погледна озадачено, взе ръката ѝ в своята и с топъл и спокоен глас изрече:

— Взимам те, Маргарет Анжуйска, да те имам и да те подкрепям от този ден нататък, в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве, докато смъртта ни раздели, щом Светата църква така е предопределила. Затова ти давам думата си.

С нещо близко до паника тя усети как погледите на английските благородници се спряха върху ѝ, докато се мъчеше да си спомни думите, които трябваше да произнесе. Хенри пое ръката ѝ и я целуна.

— Твой ред е сега, Маргарет — прошепна ѝ.

Нервността я напусна и думите дойдоха.

— Взимам те, Хенри Английски, да те имам и да те подкрепям от този ден нататък, в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве, да бъда кротка и покорна, в леглото и в кухнята, докато смъртта ни раздели, щом Светата църква така е предопределила. Затова ти давам думата си. — Тя изрече на един дъх последните думи и изпита огромна радост, че се е справила без грешка. Чу как Уилям се засмива и дори киселият абат се поусмихна.

Маргарет стоеше неподвижна, когато нейният нов съпруг взе лявата ѝ ръка и постави на четвъртия ѝ пръст пръстен с рубин. Пак ѝ се зави свят, все още ѝ беше трудно да поема въздух в стегнатата рокля. И когато абатът ги накара да коленичат и да се смирят, за малко да падне, ако не беше ръката на Хенри да я подкрепи. Върху главите им поставиха чисто бял плат, който се стелеше по гърба ѝ, и за миг тя се почувства сама със съпруга си. Литургията започна и усети как той се обръща към нея, а тя отвърна на погледа му, накланяйки глава въпросително.

— Много си красива — прошепна той. — Уилям ми поръча да ти кажа така, но все едно, това е вярно.

Маргарет започна да му отговаря, но когото той се пресегна и отново взе ръката ѝ в своята, откри, че в отговор плаче неутешимо. Хенри скришом я погледна с недоумение, докато абатът довършваше последната част от службата над сведените им глави.

— Ако направим това, после не можем да спрем — рече Томас, привеждайки се към барон Стрейндж. — Щом френският крал чуе, че в Мен се водят боеве, ще дойде наежен, с бързина и жестокост. Повече няма да се мотаят из разни имоти и лозя, да опитват вината и селските моми. С идването на пролетта ще има убийства и разрушения и това няма да спре, докато не умрем всички или пък не пречупим гръбнака на хората му. Разбираш ли, милорд бароне? Няма да е достатъчно да убием неколцина и да изчезнем в горите като Робин Худ или друг някой извън закона. Ако атакуваме тази вечер, за никого от нас вече няма да има връщане вкъщи, не и докато не приключим с това.

— Томас, не мога да кажа това на хората си — отвърна Стрейндж, като разтриваше уморено лицето си. — Така няма да им оставя надежда. Те са с мен, за да отмъстят на французите, може би да прережат няколко гърла. А ти искаш да превземат цяла армия. Повечето от тях все още се надяват, че крал Хенри ще се омилостиви или пък лорд Йорк. Те още вярват, че английски войници ще дойдат да ни спасят. Ако това не се случи, ще се пречупят и ще избягат.

Томас Удчърч поклати глава и се усмихна с ирония.

— Няма да избягат, освен ако видят, че ти бягаш или пък може би, че аз съм умрял. Познавам тези мъже, бароне. Те не са по-силни от французите. Не могат да се бият по-дълго, ще изнемощеят. Но те са убийци, бароне, до един. Обичат да убиват с парче добро желязо, застанали до приятелите си. Те презират страхливците, все едно виждат дявола — и не бягат.

Тихо изсвирване прекъсна разговора им. Томас се задоволи с последен многозначителен поглед, после се изправи в сенките. Луната беше изгряла и имаше добра видимост върху пътя пред себе си.

Видя как един гологлав рицар излезе, залитайки, от кръчмата, пъхнал шлема си под мишница, а свободната му ръка опипваше слабините. Още двама го последваха и Томас се досети, че търсят място, където да се облекчат. Трябваше време човек да махне металната препаска. Той си спомни миризмата на битките, когато рицарите просто си изпразваха мехурите и червата, както стояха и чакаха на оръженосците си да почистят след края на битката.

Томас не бързаше, като поставяше стрела на тетивата. Искаше всичките да излязат и главата му беше пламнала от мисли как най-добре да го направи. Ако оставеше френската компания да се барикадира вътре, това можеше да продължи дни наред, предвид храната, пиенето и удобствата, които имаха на разположение. Обърна се пак към барона и въздъхна.

— Аз ще ги изкарам — рече, — ти просто възвести атаката, когато дойде време. Никой да не мърда и никой да не идва да ме вземе, каквото и да се случва. Разбираш ли? Предай на хората. О, и кажи им да не ме стрелят в гръб.

Баронът изчезна в тъмното и Томас върна стрелата в колчана, като подпря лъка срещу стената. Потупа се по бедрото, за да се убеди, че ловджийският нож е в него. Сърцето му биеше бързо и силно, когато излезе на лунната светлина и приближи до тримата френски рицари.

Единият вече простенваше от облекчение, изстрелвайки струя урина върху пътя, а другите му се смееха. Томас приближи в гръб, тъй че не го чуха, докато не застана само на няколко крачки от тях. Най-близко стоящият подскочи и изпсува, после се изсмя на собственото си стряскане, като видя само един човек зад себе си.

— Още един селянин! Кълна се, тия се размножават като зайци по тези места. Върви си по пътя, мосю, и не притеснявай висшестоящите.

Томас видя, че е нестабилен. Нададе вик и го бутна сред трясък от метал.

— Френски копелета такива, вървете си вкъщи — изкрещя той.

Друг един се облещи срещу него изумен, а Томас го нападна и го изрита яко в крака. Той също се катурна, махайки ожесточено с ръце в опит да възвърне равновесието си.

— Днес, синко, си допуснал грешка — рече третият рицар. Той изглеждаше малко по-стабилен от останалите и Томас се отдръпна, щом онзи изтегли меча си.

— Какво? Мислиш си, че можеш да нападнеш достоен човек и да не си платиш за това?

Рицарят тръгна напред.

— Помощ — изкрещя Томас, после, в момент на вдъхновение, премина на френски и изтърси една фраза, която прекрасно знаеше: Aidez-moi!

Рицарят замахна към него, но Томас стоеше на разстояние и се придвижваше бързо. Чуваше ясно как мъжът пуфти след вечерния запой в кръчмата. Ако нещо тръгнеше накриво, пак можеше да опита с бягство.

Първият, когото беше бутнал, шумно се мъчеше да се изправи, когато вратата на кръчмата с трясък се отвори и десетина въоръжени мъже излязоха с извадени мечове. Видяха един селянин, който танцуваше около раздразнения рицар, и някои се засмяха и му подвикнаха:

— Не можеш ли да хванеш дявола, Пиер? Скочи му, човече! Прободи му черния дроб!

Въпросният рицар не реагира, целта му беше да убие селянина, който го бе вбесил.

Томас започваше да се поти. Видя, че друг от първите трима беше извадил тънка кама и се мъчеше или да го нападне, или да го сграбчи и да го извърне към Пиер, който да го прониже с по-голямото си острие. Томас го чуваше как безмозъчно се хили, тъй пиян, че едва се държеше на крака, но все пак с всеки изминал миг го приближаваше.

Чу как Стрейндж изкомандва нещо и се хвърли на земята.

— Падна — някой извика доволно на френски. — Повали ли го? Пиер?

В този миг гласът заглъхна, а въздухът се изпълни със стрели, съсък, който удряше на месо — рицарите бяха ударени, изтласкани назад и стрелите, запращани с пълна сила, се забиваха в тях. Те ревяха и викаха, но стрелите продължаваха да валят, провираха се през броните и плочките на ризниците им и от тях извираше кръв.

Томас вдигна очи и видя как рицарят, който го причакваше, се взира в шок в пернатите стрели, които стърчаха от ключицата му и от бедрото. От него се изтръгна страховит вик и той се опита да се изправи с лице към невидимите си нападатели. Томас застана зад него, докато онзи подскачаше наоколо, влачейки пострадалия си крак. Извади големия нож и с мрачно лице, вече съвсем близо, хвана здраво шлема му. Изтегли главата му назад, докато тялото се загърчи и разкри плочките на металния нагръдник, който предпазваше гърлото му. Използвайки тежкото острие като чук, той удари с цялата сила на дясната си ръка, разби по-мекото желязо, вряза го дълбоко и започна да мушка. Рицарят се вкамени, давеше се и плачеше, а Томас отстъпи крачка и го остави да падне.

Повечето рицари бяха на земята, макар че някои от ранените се бяха събрали край един, който сигурно беше водачът им. Дьо Рош гледаше в ужас как десетки мъже в тъмни дрехи, въоръжени с дълги лъкове, излизат от страничните улички и се спускат като паяци от покривите. Събра се група и приближи мълчаливо.

Ханджията застана на вратата и се прекръсти в присъствието на смъртта. Томас му направи гневен жест с ръка да се прибира и мъжът изчезна, връщайки се към топлината и спокойствието на странноприемницата.

— Мосю! — извика Дьо Рош. — Можете да ме задържите за откуп. Искате ли злато?

— Имам злато — отвърна Томас.

Французинът се огледа; той и още четирима ранени рицари бяха обградени.

— Нали знаете, че кралят на Франция е само на няколко мили оттук, мосю? Двамата сме като братя. Оставете ме жив и няма да има възмездие, не и за този град.

— Давате ли такова обещание? Честна дума? — попита Томас.

— Да, честна дума. Заклевам се.

— Ами останалата част от Мен? Ще оставите ли тази територия на мира? Ще оттегли ли вашият крал войниците си?

Дьо Рош се поколеба. Искаше му се да отговори утвърдително, но това щеше да е толкова очевидна лъжа, че не продума. Гласът му загуби нотката на отчаяние.

— Мосю, ако можех да уредя подобно нещо, бих го сторил, но това е невъзможно.

— Много добре, Господ да е с вас, милорд.

Томас промърмори някаква заповед на стрелците наоколо, а френският барон извика и вдигна ръце. Една от стрелите мина направо през дланта му.

— Проверете телата — рече Томас. Чувстваше се стар и уморен. — Прережете им гърлата, за да сме сигурни. Не бива да има свидетели.

Мъжете се заеха със задачата все едно колеха прасета или пък гъски. Един-двама от рицарите ритнаха, докато ги приклещваха, но не отне дълго.

Роуан дойде при баща си с лък в ръка. Изглеждаше силно пребледнял на лунната светлина. Томас го удари по рамото.

— Грозна работа — рече.

Роуан погледна към пътя, осеян с трупове.

— Да. Ще се разгневят, когато разберат — промълви той.

— Нека. Искам ги гневни. Искам ги толкова побеснели, че да не могат да мислят трезво, и искам да ни нападнат, както сториха при Аженкур. Бях още момче тогава, Роуан. Твърде млад, дори да нося гюмовете с вода на сър Хю. Но си спомням. От онзи ден нататък започнах да се упражнявам с лъка, от тогава та досега.

Лондон беше направо зашеметяващ, не можеше да възприеме всичко отведнъж. Маргарет бе яздила с новия си съпруг от абатството в Тичфийлд до Блекхийт, където видя Темза за първи път и в същия миг първото подпухнало тяло, което реката носеше.

Свитата на краля имаше късмет с ясния ден, небето бе измито синьо и въздухът много студен. Кметът и съветниците му я посрещнаха, облечени в сини одежди и с яркочервени качулки. В процесията се усещаха веселие и тържественост. Заведоха Маргарет за ръката до голяма носилка с колела, теглена от коне с бели копринени покривала. От това място нататък отиваше там, където я водеха, макар че при всеки удобен случай поглеждаше към съпруга си, който яздеше редом с нея. Процесията спря движението по пътя, когато пристигнаха до единствения масивен мост, построен над реката, който свързваше столицата с южните графства и морския бряг. Опитваше се да не зяпа като някое селянче, но Лондонският мост беше невероятен, почти като град сам по себе си, простираше се над реката на варосани тухлени сводове. Носилката ѝ мина през десетки магазини и домове, построени върху самия мост. Имаше дори обществени тоалетни и тя се изчерви, като зърна дъски, надвиснали над реката, с изрязани в тях кръгли седалки. Носилката се придвижваше напред и ѝ разкриваше все по-странни неща, после спря по средата на моста. От двете страни я притискаха триетажни сгради, но едно малко пространство беше наредено като сцена и мръсотията отдолу беше покрита с чисти стърготини. Две жени я чакаха там, боядисани и облечени като гръцки богини. Те приближиха и накачиха гирлянди от цветя по раменете ѝ.

Едната започна да декламира стихове, надвиквайки шума на тълпата. Маргарет успя само да схване, че възхваляваха мира, после камшиците изплющяха и платформата остана назад.

Източи врат и видя, че Йоланда яздеше странично редом до съпруга си Фредерик. Очите им се срещнаха и двете жени едва се сдържаха да не се засмеят, доволни и възхитени.

Придружителите на кмета вървяха стегнато край тях по улиците на града, придружавани от повече хора, отколкото тя си бе представяла изобщо, че съществуват. Сякаш целият град се беше стекъл, за да я види. Едва ли отвъд тези, които виждаше, можеше да има още мъже и жени. Хората се блъскаха едни в други, катереха се по сградите и седяха по раменете на приятели само за да зърнат Маргарет Английска. Тя усещаше по кожата си шумотевицата и възгласите, а ушите я заболяха.

Не беше яла от часове — тази малка подробност бе забравена в огромната организация на обиколката из столицата, принадлежаща на нейния съпруг. До някаква степен миризмата на улиците потуши апетита ѝ, но когато стигнаха до Уестминстърското абатство, направо ѝ прилошаваше от глад. Конете, които теглеха носилката, получиха почивка и сам Хенри я хвана за ръката, за да я въведе вътре.

Странно ѝ беше да чувства топлината на ръката му върху своята. Не беше сигурна какво може да очаква след сватбата в Тичфийлд, но следващите дни за миг не я бяха оставяли насаме с младия крал. По-специално Уилям и лорд Съмърсет сякаш нарочно бяха решили да ѝ го отмъкват при всяка появила се възможност. Нощем спеше сама и когато попита, после дори настоя да знае къде спи кралят, тъпите слуги ѝ отговориха, че той е отишъл до най-близкия параклис, за да прекара нощта в молитви. Започна да се чуди дали онова, което баща ѝ беше казал за англичаните, е вярно. Не бяха много френските момичета, дето оставаха девствени цяла седмица след сватбата си. Маргарет стисна силно ръката на Хенри и той я погледна. В очите му виждаше само щастие, докато я водеше по белокаменната настилка в едно от най-старите абатства на Англия.

Едва не извика, като видя вътрешността му — много по-величествена дори от катедралата в Тур, със сводест таван, който се извисяваше високо нагоре, подкрепен с каменни подпори. Над главата ѝ в студения въздух се виеха лястовички и ѝ се струваше, че със сигурност усеща присъствието на Господ в това отворено пространство.

По дължината на старата църква бяха разположени дървени пейки, наблъскани с хора. Като видя множеството, краката ѝ се подкосиха, и Хенри трябваше да я прихване през кръста.

— Не остава още много — усмихна ѝ се той.

Епископи с извити златни жезли вървяха пред нея. Остави се да я отведат до двата трона, където двамата с Хенри коленичиха пред олтара, за да ги благословят, преди да седнат и да застанат с лице към хилядите непознати лица. Маргарет хвърли бърз поглед към множеството и очите ѝ се спряха на баща ѝ, седнал на първия ред със самодоволен вид. В този момент денят загуби малко от блясъка си, но тя се насили да кимне сковано на плужека. Вероятно нямаше баща, дето не би искал да види как коронясват дъщеря му за кралица, но той не беше дошъл на сватбата, нито пък бе благоволил да ѝ съобщи, че смята да прекъсне пътуванията си и да се появи в Англия.

Част от паството ядеше и пиеше, наслаждаваше се на празничната атмосфера. Стомахът ѝ простена при вида на студеното печено пиле, което се подаваше от ръка на ръка на един от редовете. Покриха раменете ѝ с огромно наметало в бяло и златно и архиепископът започна церемонията на латински.

Цял век мина, докато седеше там и се мъчеше да не мърда. Поне нямаше клетва, която да помни като съпруга и кралица. Безопасността на кралството не беше нейна отговорност. Архиепископът каканижеше безспир, изпълвайки пространството.

Почувства тежестта на короната, когато я сложиха на главата ѝ. Инстинктивно вдигна ръка и докосна хладния метал точно когато сред паството се разнесе оглушителна вълна на аплодисменти и поздравления. Тя прехапа устни, щом усети, че ѝ прилошава, и отказа да припадне — та нали беше кралицата на Англия. Хенри я хвана за ръката и я поведе обратно по пътеката.

— Толкова съм доволен — надвика той шума от ръкопляскания и викове. — Имаме нужда от мир, Маргарет. Не мога да прекарвам всяка нощ в молитви. Понякога трябва да спя, а без мир се притеснявах за най-лошото. Сега, когато си кралица, мога да преустановя бдението.

Маргарет погледна объркано към съпруга си, но той се усмихваше, затова просто наведе глава и продължи навън към лондонското слънце, за да бъде видяна от народа.

На дърветата имаше зелени пъпки, разлюлени от силните пориви на вятъра, който бе студен като през зимата. Томас копнееше за по-топли дни, макар да знаеше, че те ще доведат французите в Мен. Мина месец, откакто той и хората му убиха френските рицари и барона им. Дори Стрейндж беше принуден да признае, че веднъж вкусили отмъщението, по-лесно се набираха хора. Този единичен епизод бе довел в групата им хора, вече готови да напуснат Франция. Скупчиха се около малката му бойна сила и удвоиха размерите ѝ.

Томас погледна скришом към сина си, легнал по корем в прещипа. Чувстваше се горд, че от него излезе такъв мъж, но после тази мисъл го вгорчи. Не искаше да види Роуан убит, но не можеше и да го отпрати, не в този момент. Прекалено много хора се бяха вторачили в него, за да получат тънък лъч вяра в онова, което бяха започнали. Ако изтеглеше Роуан в безопасност, като го прати в Англия при майка му и сестрите му, знаеше как ще се погледне на това. Половината пак ще се отдръпнат, ще изберат пътя на спасението.

Томас видя раздвижване в далечината и изправи гръб — знаеше, че надигнатата му глава няма да е видима за онзи, който е там. Съзря конници, които водеха конете си на бавен ход, за да не изостават тътрещите се отстрани хора.

— Виждаш ли ги, Роуан? Господ ни се усмихва днес, момче. Казвам ти го. По дяволите, Господ ни се усмихва.

Роуан се засмя тихо, все още скрит в тъмнозелените шубраци. Заедно те наблюдаваха как групата се придвижва бавно по пътя. Може би имаше четирийсетина конници, но Томас гледаше по-внимателно пешаците. Тях беше дошъл да види той — и те носеха лъкове, много подобни на неговия. Бяха два пъти повече от въоръжените мъже, които придружаваха; стрелците струваха повече от теглото си в злато според Томас.

Когато групата беше само на няколкостотин ярда, Томас се надигна и застана да ги чака. Направи така, че лъкът му да се вижда, но да не е опънат, защото знаеше, че те ще се боят от засада толкова навътре в Мен. Видя как по редовете им мина трепет, щом забелязаха двамата непознати край пътя, и не му беше трудно да забележи кой е мъжът, който даваше заповеди на останалите. Беше оставил барон Стрейндж назад, но част от него съжаляваше за това. Благородниците си имаха свой стил и маниери, а този дори и така щеше да е мнителен при вида на непознатите.

— Ако това е капан — прошепна Томас, — бягаш, Роуан, като заек. Разбираш ли ме?

— Разбирам.

— Добре, момчето ми. Стой тук тогава — и ако падна, бягай.

Томас приближи към групата, която бе спряла още щом го забеляза. Усещаше напрежението от повече от стотина чифта очи, съсредоточени върху него, но не обръщаше внимание на другите, а само на водача им.

— Удчърч? — извика мъжът още докато беше на двайсет крачки.

— Аз съм — отвърна Томас.

Лордът видимо изпита облекчение.

— Барон Хайбъри. Това са моите хора. Казаха ми, че ще ни организирате малко лов, ако ви срещна тук.

— Правилно са ви казали, милорд.

Томас спря пред мъжа и пое ръката в желязна ръкавица, подадена му в силна ръкохватка. Хайбъри имаше огромна черна брада, която свършваше в права линия, подстригана нашироко като лопата.

— Херцог Йорк беше изключително настоятелен да няма частни набези в Мен, мастър Удчърч. Моите мъже и аз не сме тук, ако ме разбирате. Но ако сме навън и ловуваме, и се натъкнем на някакви френски изнасилвачи и убийци, не мога да отговарям за действията на мъжете си, не и при тези обстоятелства.

Зад усмивката на мъжа прозираше гняв и Томас се зачуди дали той не е един от онези, чиито приятели или семейство бяха пострадали. Кимна, приемайки правилата.

— Отдалеч ли идвате, милорд?

Хайбъри изсумтя.

— От Нормандия през последните седмици. Преди това семейството ми имаше малък провинциален имот в Анжу. Надявам се може би да го видя пак един ден.

— Не мога да потвърдя това, милорд. Но в Мен има добър улов, в това поне мога да ви уверя.

— Това трябва да ни е достатъчно за момента, нали така? Водете ни тогава, Удчърч. Предполагам, че имате някакъв вид лагер? Мъжете ми трябва да си починат.

Томас се засмя, инстинктивно този човек му харесваше.

— Така е, милорд. Нека ви заведа.

Той затича по пътя с английските стрелци и забеляза, че те бягат без следа от умора. Роуан го настигна и Томас го представи на мъжете около себе си. Очите им бяха по-скоро вперени в дългия му лък, отколкото в него самия, и това също развесели Томас.

— Можете да си опитате късмета срещу сина ми на стрелбището, момчета. Ще заложа един златен нобъл за него.

Вкиселените стрелци се разведриха при тази перспектива и продължиха да тичат.

— Обичате да залагате, тъй ли? — подвикна зад тях Хайбъри. — Аз пък залагам два златни нобъла за моите мъже.

Томас докосна челото си, за да покаже съгласие. Денят бе започнал добре и щеше да става още по-добър. Опита се да забрави за френската армия, която прекосяваше поля и долини и настъпваше в Мен.

13.

Изненадата е странно нещо, помисли си Томас. Усещаше я като куп монети в дланта си: тежка и ценна, но нещо, което можеше само веднъж да изразходва. И преди беше виждал френски армии, но те нямаха общо със стройните редове, които маршируваха сега по един главен път в Южен Мен. Войниците, които познаваше от младостта си, бяха нещастни просяци, полумъртви от глад и облечени в парцалите, които са успели да откраднат. В притихналия въздух долавяше френски гласове, които пееха, затова тръсна глава раздразнено. Този звук обиждаше нещо дълбоко в душата му.

Англичаните набираха войниците си от най-бедните части на градове като Нюкасъл, Йорк, Ливърпул и Лондон, от мини и полета, сред чираците, скарали се с майсторите си, които нямаха къде другаде да отидат. Той самият беше доброволец, но имаше много, които са били твърде пияни, за да устоят, когато наборната комисия ги е потупала по главата, минавайки през техните села. Без значение беше как е станало. След като веднъж влезеш вътре, оставаш завинаги, все едно какво си бил планирал за живота си. Разбира се, за мнозина войниклъкът се оказваше голяма хапка и ужасяващи наказания застигаха онези, които се опитваха да избягат. Дори ако дезертьорът успееше да се измъкне в някоя безлунна нощ, у дома всичките му роднини се отказваха от него, мъчейки се да докопат наградата, която им се полагаше, ако предадат войник от кралската армия.

Тъмни мисли налегнаха Томас, когато си спомни първите си месеци на обучение. Беше станал доброволец, когато тегли един заслужен пердах на баща си, след като се бе сдържал от години. Тогава трябваше или да влезе в армията, или го заплашваше явяване пред магистрата, щом като старият глупак се събудеше без предните си зъби. И толкова години след това той единствено съжаляваше, че не го е убил. Баща му беше умрял вече и в наследство от него не получи друго освен неговия буен темперамент, който тлееше под повърхността.

Още в първия ден се запозна с Дери Бруър, когато обучаваха четиристотин млади мъже да маршируват в крак. През този месец дори не видяха оръжие, само безкрайни упражнения за обща подготовка и дишане. Дери беше в състояние да ги надбяга всичките до един и пак да има сили да повали с юмруци някого накрая. Томас поклати глава, разстроен от спомени, които за него се бяха вгорчили. Двамата с Дери едно време бяха приятели, но точно той бе причината да отнемат земята на Удчърч, бе отговорен за дяволската сделка с Анжу и Мен. Каквото и да се случеше оттук нататък, те вече нямаше да са приятели.

Томас погледна към хората си, които чакаха при дърветата. Беше се смял на боядисаната в зелено вълна, дето използваха, като им каза, че тя не е помогнала на стария Робин Худ. Бяха отделили време от упражненията по стрелба, за да комбинират синя сърпица с жълта боя, за да постигнат този наситен цвят. Въпреки това трябваше да признае, че Стрейндж бе прав поне за това. Дори когато се знаеше точно къде са, стрелците се откриваха дяволски трудно, ако се бяха снишили в очакване. Опита се да намери Роуан сред тях. Не беше забелязал признаци на семейно унаследения гняв у него, сигурно бе резултат от майчиното му мляко, а не от оцета и плюнката на собствения му род. А може би щеше да бъде свидетел на тази ярост, когато той започне да убива, както бе станало при него. Още едно нещо, което имаха общо с Дери. И у двамата имаше гняв, който се разрастваше при прояви на насилие. Колкото и силно да удряха, той пак се таеше там, зад очите, сграбчваше с нокти стените на една червена стая, драскаше, за да го пуснат навън. Просто трябваше да го събудиш.

Томас се обърна бавно към редиците от въоръжени мъже, които крачеха или яздеха по пътя, сякаш бяха тръгнали за тържеството на някой светия или пък на пиршество. Французите не пускаха напред съгледвачи, бяха облечени с топли, прилични дрехи и бяха въоръжени с добри пики и мечове. Имаше дори група стрелци с арбалети, които крачеха с готово оръжие, подпряно на раменете им. Томас стисна зъби, отвратен от всички тях.

По-назад различи и френската кралска свита, на прекрасни сиви коне, движещи се в тръс, с ярки украси на главите в червено и синьо. Беше пролет и Анжу бе останал зад гърба им. Всеки мъж там бе прекарал месеци в пиянство, наливайки се с крадено вино. Той се озъби — знаеше, че не могат да го видят. Двете му дузини стрели бяха готови и бе похарчил част от златото, спечелено от вълната и овнешкото, за да постави пера на възможно най-много стрели през дългата зима. Едно беше сигурно — мъжете му нямаше да могат после да си вземат обратно стрелите.

За миг се замисли дали да не остави френския крал да се изравни с него, преди да атакува. Само щеше да помогне на каузата им, ако успееха да прободат със стрела кралското гърло — това би прозвучало из цяла Франция като звън от камбана, щеше да разпространи навсякъде, че Мен ще се бие. Но личната стража на краля можеше да си позволи гръдни плочки от по-дебело желязо. Мнозина носеха и допълнителни пластове кожа и подплатен плат под доспехите. Това тежеше безумно, но пък всички те бяха едри и силни мъже, дето с лекота можеха да се бият въпреки допълнителното тегло.

Томас се поколеба, почувствал още веднъж отговорността и предимството на изненадата. Когато тя отшуми, той ѝ хората му ще са изправени пред една побесняла армия, на която са нарушили удобството и леснината. Армия от стотици конници, които да ги подгонят като лисици из храсталаците и по полята. Беше виждал това да се случва и знаеше каква е горчивата реалност стрелци да бъдат хванати натясно на открито, да не могат да се защитят, преди да ги посекат. Не можеше да допусне това да се случи с Роуан или Стрейндж, или пък Хайбъри, нито с някого от другите, които зависеха от него. Не беше съвсем сигурен кога се превърна във водач на тяхната разностранна група, но дори Хайбъри призна това за негово право, особено след като двамата със Стрейндж почти стигнаха до бой в спор за общите им предци.

Томас се усмихна вътрешно. Хубава вечер прекараха тогава, мъжете му пееха и се смееха край огромния огън в гората. Може би Робин Худ е познавал подобни вечери, когато хората му са се обличали в светлозелени дрехи.

Той взе решение. Кралят трябваше да бъде една от целите им. Ако имаха късмет, само с една стрела всичко можеше да приключи така, както бе започнало, затова не биваше да изпуска шанса. Френската армия си вървеше спокойно, само на двеста ярда от него зад храстите и шубраците, преди дърветата да се отворят и да преминат в обширна гора. При Аженкур Англия пусна в действие шест хиляди мъже, които можеха да улучат цел с размерите на човешка глава от такова разстояние и после да го повторят десет или даже дванайсет пъти в минута. Той караше стрелците на Хайбъри и собствените си ветерани да се упражняват всеки ден, докато могат да преминат неговия личен тест: да стане дясната им ръка толкова силна и голяма, че да успеят да счупят два ореха, поставени в свивката на лакътя.

Томас се изправи бавно в шарената сянка, вдишваше дълго и бавно. В продължение на четвърт миля заедно с него се изправиха още мъже, които почукваха с нервни пръсти по лъковете и стрелите си за късмет. Той вдигна ловджийски рог към устните си и изсвири с дрезгав звук, после го пусна да виси на каишката около врата му и се прицели в първата мишена.

Най-близките френски войници се озърнаха изненадани, щом чуха звука. Томас се вглеждаше в стрелата си, когато един рицар в броня премина през групата с наведени пики, за да види какво става. Някои от тях сочеха в посока дърветата и мъжът обърна коня си, вдигна козирката си и се загледа в зеленината.

Томас не можеше да чете, макар че знаеше как. Отблизо книгите се размазваха пред очите му, но надалеч все още беше запазил зрението на стрелец. Видя как рицарят спира, щом съзря или пък усети нещо.

— Изненада — прошепна Томас. Пусна стрелата и онзи я пое в средата на лицето си, докато се мъчеше да извика. Тя го запрати назад върху задницата на коня и после върху пиките на онези около него.

По цялата линия откъм дърветата полетяха стрели, после пак — в ритъм, който Томас познаваше като собственото си дишане. Затова ги беше упражнявал и упражнявал, докато върховете на пръстите им се подуеха като гроздови зърна. Стрелците му се пресягаха за стрелите, които бяха забучили в черната земя, изваждаха ги, нагласяваха ги и плавно дръпваха тетивата. Плющенето на лъка бе звук, който той обожаваше. Четвърт миля с двеста мъже разположени по нея, които стреляха, без да спират, в гъстите редици отсреща.

Френските войници се скупчиха в паниката си, крещяха безпомощно, докато в тях се забиваше дъжд от стрели. Стотици паднаха или бяха повалени и Томас изкрещя предизвикателно, като видя, че дори хора от собствената стража на краля се поклащат и падат улучени.

Рицарите около краля търпяха удари, както бяха вдигнали щитовете си над крал Шарл, и крещяха команди. Из долината звучаха рогове и Томас видя как хиляда или повече тръгнаха в атака. Френски рицари и въоръжени ездачи пришпориха и силно сритаха конете си, изтеглиха мечове и се впуснаха в галоп към мястото, където редиците на армията им бяха разкъсани — кървава рана, която изглеждаше така, сякаш някой великан бе стъпил сред тях с гигантския си крак.

Томас прати три от ценните си стрели с фиксиран връх към краля, преди да се съсредоточи отново върху мъжете пред него. Пораженията бяха по-големи от това, което дори той бе очаквал, но пък означаваше по-малко мишени, и той видя как десетки стрели минаваха покрай тичащите мъже и пропускаха изцяло целта си.

— Целете се по рицарите и конете! — изрева той към редицата.

Видя как стотина стрелци се обърнаха почти едновременно, търсейки една и съща мишена. Не един рицар, галопиращ на помощ, бе улучван от десетки стрели и падаше тежко ранен или мъртъв още преди да докосне земята. Томас изруга, като видя как кралят размахва ръце на седлото, очевидно жив, макар че благородниците край него имаха кървави петна по доспехите. Започнаха да изтеглят краля назад, притиснат в преса от мъже, но стрелците стреляха ли, стреляха, докато не посегнаха към земята и не напипаха празен въздух.

Томас провери собствения си колчан, както беше свикнал, макар да знаеше, че е изпразнен. Двайсет и четири стрели бяха отишли, както му се струваше, за секунди, а дотогава френската армия приличаше на глупак, който е паднал върху пчелен кошер.

Време беше да бягат. Томас с удоволствие бе наблюдавал хаоса, запаметяваше сцената в главата си. Но време беше, затова с мъка пренасочи вниманието си далеч от врага. Един последен поглед потвърди, че френският крал беше още жив, след като хората му го покриха. Томас усети, че се задъхва, и с мъка пое достатъчно дълбоко въздух, та да може да изсвири с рога.

При този сигнал редицата му от стрелци моментално се разкъса, те загърбиха французите и хукнаха през гората. Още рогове зазвучаха зад тях и Томас отново усети болезнения ужас от това да бъдеш преследван.

Дишаше тежко и шумно, докато се бореше с храсталаците и заобикаляше дърветата, удари рамото си в един клон, когато се опита да се сниши под него, падна, но веднага пак скочи на крака и побягна с пълна скорост. Чуваше пръхтенето на конете, тропота им; после въоръжените рицари достигнаха редицата от дървета и се запровираха през тях.

Отляво видя как един от хората му пада и сякаш от нищото изникна френски рицар, който насочи копие в гърба на мъжа, докато онзи се мъчеше да стане. Томас се стрелна напред, ужасѐн от бързината, с която французите се окопитваха. Отчаяно се надяваше, че рицарят е единственият, дръпнал пред останалите. Ако толкова бързо отвръщаха на атаката, щеше да загуби половината си мъже, преди да стигнат оттатък до ливадите.

Зад себе си чу копита и звънтенето на поводи. Отскочи по инстинкт, като чу глас, който изруга на френски, когато рицарят улучи. Върхът на копието му се наклони надолу и се вряза в земята. Томас не смееше да погледне назад, макар да чу изваждането на меча въпреки шума от собствените си тичащи крака. Сви се в очакване на удара. Пред него гората просветля и той разбра, че е изминал половин миля с бързина, която не бе развивал през живота си.

Излезе на открито, на пролетното слънце и се изправи с лице към цял ред стрелци с вдигнати срещу него лъкове. Бързо се хвърли на земята, а стрелите профучаваха над главата му. После чу как някакъв кон изцвили и както бе залегнал, се обърна за първи път. Видя как преследвачът му с грохот и при пълна скорост се срутва на земята, след като конят под него се строполи с пронизани дробове.

Насили се да стане и да продължи, почервенял и задъхан, и се запрепъва към втората редица стрелци, която бяха подготвили. Благодареше на Бога, че младите мъже бяха по-бързи от него по неравната земя. Падналият рицар започваше да се надига, но Томас извади нова стрела и я пусна във врата му.

Ливадата беше широка, открито пространство с папрат и гъсти трънливи храсти, с няколко дъба около едно езерце. Това бе логичното място, където да се оттеглят хората му, плод на познанията на местните момчета за терена, където като малки бяха играли и ловили риба.

Огледа добре редицата за Роуан и въздъхна облекчено, като го видя сред другите. Бяха загубили няколко човека в лудия бяг през гората, но преди да успее да извика на сина си, дърветата изригнаха, рицари на коне разпиляха клонки и листа във вихрената си атака напред.

Умряха в устрема си, обрулени и смазани още с излизането си на открито. Последният стрелец на Томас се залута сред тях, сред ранените и умиращите. Един или двама бяха убити от свои хора, защото те стреляха по всичко, което се движи.

Томас зачака, мъчейки се да овладее препускащото си сърце. Чуваше трясък и рогове в горичката, но онези, които успяваха да стигнат до тях, ставаха все по-малко и накрая секнаха. Той стоеше там и чакаше. Изненада. Беше я използвал докрай. Французите вече знаеха, че се бият за Мен. Изруга на глас при мисълта, че френският крал бе все още жив. Само една стрела на точното място и щяха всичко да спечелят за един ден, може би дори да спасят фермата и семейството му.

Изчака още, но вече не идваха рицари. Посегна към рога си само за да открие, че го няма — единственото на врата му беше болезнена резка там, където той беше висял. Не си спомняше да се е откъсвал; объркан, разтри червения белег, после пъхна пръсти в устата си и изсвири пронизително.

— Бягайте! — извика и с болка размаха дясната си ръка.

Те се обърнаха веднага, изтърчаха възможно най-бързо към близките дървета. Томас видя как неколцина носеха на ръце другаря си, но други лежаха на земята, кръвта им течеше и крещяха напразно. Затвори очи, макар да чуваше, че го викат.

Маргарет обожаваше Лондонската кула. Не само защото Сомюр изглеждаше в сравнение с нея като бараката на някой кюмюрджия. Кулата представляваше комплекс от сгради с размерите на самостоятелно селце, опасан с огромни стени и портали. Тя беше древна крепост, която защитаваше най-могъщия град в Англия, и Маргарет започна да изучава всяка нейна частичка, като в съзнанието си тя се превръщаше в нейна господарка, както бе сторила със Стаята на враните и тайните проходи в Сомюр.

В Лондон през пролетта подухваха свежи ветрове, но те изобщо не успяваха да отнесат със себе си вонята на града. Дори там, където римската канализация беше оцеляла, проливните дъждове извличаха старата мръсотия на повърхността и тя се стичаше като приливна вълна от кал по всеки хълм. На повечето улици се изхвърляха гърнета с урина и изпражнения при вече насъбралите се животински и човешки отпадъци, които се наслагваха върху гниещите вътрешности и съсирената кръв на заколените прасета. Смрадта беше неописуема. Маргарет беше виждала дървените обувки, които лондончани нахлузваха върху ботушите си, като вдигаха високо крака, за да могат да ходят наоколо и да си вършат работата.

Бяха ѝ казали, че ако планетите се подредят по определен начин, който тя не разбираше, отровните пари се вдигали и лятна чума тръшвала населението. Уилям ѝ разказа, че когато баща му бил дете, имало дори повече хора, но войните и епидемиите взимали своя ужасен данък. Извън града цели села били оставяни на тревата и плевелите, а жителите им бягали или пък залоствали къщите си с дъски, за да умрат и да бъдат забравени. Въпреки това Лондон оцелял. Говореше се, че хората там са закоравели, свикнали са с какво ли не и могат да дишат и да ядат почти всичко, за да живеят.

Маргарет потрепна едва забележимо при тази мисъл. В този пролетен ден в крепостта тя виждаше бледосиньо небе и бели облаци, които висяха като нарисувани над главата ѝ. Птици прелитаха, а въздухът ѝ изглеждаше достатъчно чист, както вървеше по горната част на стената, говореше с изчервяващите се войничета, щом попаднеха под взора на петнайсетгодишната кралица.

Вгледа се на юг и си представи замъка Сомюр отвъд морето. Писмото на майка ѝ ясно описваше финансовото им положение, но това беше нещо, което тя успя да поправи. Само една дума на Хенри и той се съгласи да изпрати хиляда и двеста паунда в сребърни монети, достатъчно, за да се поддържа имотът за две или дори повече години. Маргарет се смръщи при тази мисъл. Съпругът ѝ беше много сговорчив. Съгласяваше се с всичко, което поискаше, но нещо не беше наред, усещаше го ясно. Йоланда се бе върнала в имението на съпруга си, а тя не смееше да се довери на друг. Чудеше се дали да не напише писмо, но подозираше, че може би ги четат, поне през първите няколко години. Как ли да намери начин да задава въпроси, без Дери Бруър да разбере. Застанала там, поклати глава; съмняваше се, че може да прокара каквото и да е било покрай този вбесяващ мъж.

В този момент обектът на мислите ѝ ги прекъсна, като се изкачи на най-високата точка на стената. Усмихна се, щом я видя.

— Ваше Кралско Величество! — извика. — Чух, че сте тук горе. Казвам Ви, сърцето ми се качва в гърлото само като си помисля, че може да паднете и да намерите смъртта си. Мисля, че това би означавало война в рамките на година и всичко заради някакъв разхлабен камък или пък подхлъзване. Ще бъда щастлив, ако ме придружите долу на земята. Смятам, че същото важи и за пазачите.

Той приближи и внимателно я хвана за ръката, мъчейки се да я насочи към най-близките стълби, водещи надолу. Прониза я раздразнение и не помръдна.

— Милейди? — попита Дери с накърнено изражение.

— Няма да падна, мастър Бруър. Не съм дете, което трябва да проводите на безопасно място.

— Не мисля, че кралят ще е щастлив при мисълта, че младата му съпруга се разхожда по тия стени, милейди.

— Наистина ли? Смятам, че ще е напълно щастлив. Смятам, че ще ви каже: „Щом Маргарет го иска, Дери, аз съм съгласен“, не мислите ли?

За миг двамата се втренчиха един в друг, после Дери отпусна ръката си и сви рамене.

— В такъв случай както кажете. Всички сме в ръцете на Бога, милейди. Аз наистина видях съпруга Ви тази сутрин, за да обсъдим неотложни държавни работи. Да предположа ли, че той не е разбрал правилно нещо, което сте му казали, та ме накара да Ви потърся. Има ли нещо, което искате да споделите с мен?

Маргарет погледна мъжа пред себе си. Съжали, че Уилям го няма, чудейки се докъде би могла да се довери на Дери Бруър.

— Доволна съм, че си е спомнил, мастър Бруър. Това ми дава надежди.

— Имам документи, които той трябва да подпечата, милейди, ако е възможно, днес. Не мога да отговарям за последствията, ако се получи още едно забавяне.

Маргарет трудно контролираше гнева си.

— Мастър Бруър, бих искала да ме изслушаше. Разбирате ли? Искам да спрете да говорите и просто да ме слушате.

Очите на Дери се разшириха от изненада.

— Естествено, милейди. Разбирам. Аз просто…

Тя вдигна ръка и той млъкна.

— Седяла съм до съпруга си, докато той се е срещал с благородници и съветници от този ваш парламент. Гледала съм, когато те са представяли своите петиции и когато е обсъждал финансите си в най-големи подробности. Наблюдавах ви как влизате и излизате, мастър Бруър, с купчини документи в ръце. Свидетел съм как сте насочвали ръката на Хенри къде да постави восъка и кралския печат.

— Не разбирам, милейди. Аз присъствах, когато уредихме да изпратим цяло състояние на майка Ви. Това ли е източникът на Вашето притеснение? Кралят и аз…

— Да, мастър Бруър. Аз също съм се възползвала от парите на краля. Не е нужно да го натяквате. В крайна сметка той е моят съпруг.

— И моят крал — отвърна Дери с леко изострен тон. — Аз съм му служил и съм му помагал още отпреди Вие да се родите.

Маргарет усети, че нервите ѝ поддават под студения му поглед. Дъхът ѝ сякаш запря в гърлото, а сърцето ѝ се разтупка. Въпреки това твърде важно беше, за да се отказва.

— Хенри е добър човек — рече тя. — У него няма мнителност, няма злоба. Нима ще го отречете? Той не чете петициите, нито пък законите, дето трябва да подписва, в най-добрия случай само им хвърля бегъл поглед. Той ви има доверие, мастър Бруър. Той иска да задоволи онези, които идват при него със скръбните си истории или ужасно напористите. Хора като вас.

Думите бяха изказани и за първи път Дери сякаш почувства неудобство, откъсна очите си от нейните и се зарея отвъд стените в празното пространство, към меандрите на Темза. Зад водната порта под кулата на Сейнт Томас имаше лодки, които влачеха по дъното дълги пръти с куки накрая. Дери знаеше, че още едно бременно момиче се е удавило, хвърляйки се от Лондонския мост предната вечер. Мнозина я бяха видели как се държи за издутия корем, докато се прехвърля през парапета. Разбира се, бяха я подстрекавали с викове, докато не бе паднала и изчезнала, погълната от тъмните води. Лодкарите търсеха трупа ѝ, за да го продадат на гилдията на хирурзите. Те плащаха особено добре, когато ставаше дума за бременни.

— Ваше Величество, има истина в това, което казвате. Кралят е доверчив човек, което е още една причина да се нуждае от добри хора около себе си. Вярвайте ми, като Ви казвам, че много внимателно преценявам кого да допускам до него.

— Пазач сте му тогава? Така ли виждате себе си, мастър Бруър? — Маргарет откри, че нервността ѝ е изчезнала и гласът и прозвуча по-твърдо. — Щом е такъв случаят, quis custodiet ipsos custodies4? Как сте с латинския, мастър Бруър? Кой пази пазачите?

Дери затвори за миг очи и остави ветрецът да изсуши потта, която бе избила по челото му.

— Не съм се сблъсквал с много латински през живота си, милейди, не и когато бях момче. Ваше Величество, Вие сте само на петнайсет години, докато аз опазвам кралството повече от десет години. Не смятате ли, че вече съм доказал честта си?

— Може би — не се предаваше Маргарет. — Макар че рядко има човек, дето изобщо да не се възползва от един крал, който напълно му се доверява.

— Аз съм такъв човек, милейди, честна дума. Не съм поискал титли или богатства. Давам му цялата си сила за негова прослава и славата на баща му.

Дери сякаш насила изтръгваше думите от устата си, както се беше облегнал с разперени ръце на каменната стена. Изведнъж Маргарет се засрами, макар все още да усещаше зрънце подозрение, че Дери Бруър не би се посвенил да я манипулира точно както правеше и с краля. Тя събра цялата си решителност.

— Ако това, което казвате, е вярно, не бихте възразили да чета документите, които се представят на Хенри, нали така, мастър Бруър? Ако наистина сте толкава достоен, колкото твърдите, това не може да нанесе вреда. Помолих Хенри да ми даде разрешението си и той се съгласи.

— Да, да, разбира се, че ще се съгласи — кисело додаде Дери. — И ще четете всичко? Ще поставите съдбата на кралството на преценката на едно петнайсетгодишно момиче, което не е обучено нито в правото, нито в управляването на повече от един-единствен замък, ако изобщо може да управлява и толкова? Разбирате ли за какво молите и какви ще бъдат без съмнение последствията от това?

— Не казах, че моля, мастър Бруър! — сряза го Маргарет. — Съобщих ви какво е наредил кралят на Англия. Сега можете да не се подчините или да се подчините на заповедта му в зависимост от това дали искате да продължите да сте в тази роля или не. И в двата случая, да, ще чета всичко. Ще видя всеки документ, всеки закон, който идва при съпруга ми, за да се подпечатва с восък. Ще ги чета всичките.

Дери се обърна към нея и тя видя яростта в очите му. Беснееше, откакто тази сутрин крал Хенри бе отхвърлил молбата му. Отхвърлил! Беше помолил краля да прегледа купчина документи, а онзи бе поклатил глава като че ли с истинско съжаление и го беше пратил да се обърне към съпругата му. Дери все още трудно можеше да го повярва. Явно не съм бил в грешка, мрачно си помисли той.

Маргарет го фиксираше с поглед, предизвиквайки го да ѝ откаже. След малко Дери склони глава.

— Много добре, милейди. Ако дойдете с мен, ще ви покажа какво означава това.

Двамата слязоха заедно по стълбите до основния етаж, толкова оживен от присъствието на персонал и войници, че приличаше на пазарен ден в който и да било голям град. Дери проправяше път през тълпата и Маргарет го следваше, решена ни най-малко да не отстъпва от това, което бе спечелила, все едно какво щеше да се окаже то.

Бялата кула беше най-старата част от крепостта, построена със светъл каенски камък, донесен от Франция от Уилям Завоевателя почти преди четири века. Тя се извисяваше над тях, когато Дери ѝ махна с ръка да се качи по дървените стъпала, които водеха към единствения вход. По време на война стълбите можеха да се махнат и така кулата ставаше на практика непревземаема. Зад масивните външни стени двамата с Дери минаха край часовите, после изкачиха още стъпала и прекосиха дузина стаи и коридори, преди да спрат пред дебела дъбова врата и да завъртят дръжката.

В помещението зад нея работеха писари. Високо над останалата част от крепостта, под гредите на наклонения покрив, белязан от вековни сажди, те седяха и драскаха върху пилюр или пък подвързваха свитъци с панделки в различни цветове, предавайки ги напред и надолу към по-висшестоящите. Очите ѝ се ококориха, като видя купчини пергамент, на някои места наредени до тавана или пък чакащи да бъдат превозени на дървени колички.

— Всичкото това е само от няколко дни, милейди — тихо рече Дери. — Пергаментът управлява това кралство, влиза и излиза оттук към всички благородници и търговци, наемодатели и занаятчии — стотици стари спорове и наеми, милейди. Всичко — от заплатата за една прислужница до петиции за войниците и дълговете на някой голям замък, — всичко това минава оттук. А тази е само една от стаите. Има още в дворците в Уестминстър и в Уиндзор, които не са по-малко оживени.

Той се обърна към нея, като съзнаваше, че всякакво движение бе спряло, щом писарите разбраха, че самата кралица е дошла в претъпканото им задушно царство.

— Няма човек, дето да може сам да прочете всичко това, милейди — самодоволно продължи Дери. — Нито дори жена, ако ми простите. Онази малка част, която достига до краля, вече е била проверена и подадена към най-висшестоящите писари, а оттам — към шамбеланите и секретарите на краля. Хора като лорд Съфолк четат част от това в качеството си на секретари на кралското семейство. Той отговаря лично на някои от тях или пък взима решения, но и той прехвърля част нататък. Нима ще спрете целия процес, милейди? Нима ще блокирате потока, който минава през тази стая, единствено с Вашите ръце и очи? Няма да видите дневната светлина с години. Аз лично не бих си избрал подобна съдба, толкова мога да Ви кажа.

Маргарет се поколеба, потресена от тази стая и смъртната тишина, която присъствието ѝ произведе. Усещаше как очите на писарите шарят по нея като бръмбари по кожата ѝ и потръпна. Съзнаваше триумфа на Дери, когато ѝ показа тази планина, невъзможността да бъде прочетена цялата. Само документите в това помещение биха отнели един човешки живот, а той спомена, че този урожай е само от няколкото последни дни. Не искаше да се откаже от преимуществото, което спечели със самото си присъствие тук горе, затова отначало не отговори. Решението очевидно беше да чете само най-важните искания и петиции, онези, които стигаха до ръцете на Хенри. Но ако правеше единствено това, Дери Бруър пак щеше да контролира огромната част от казусите в компетенцията на краля. Това именно ѝ казваше той, доказвайки го с присъствието на всички тия писари пред нея. Сега започваше да осъзнава колко всъщност опасен човек беше Дери Бруър.

Усмихна се повече заради писарите, отколкото заради него. Положи длан върху ръката му и каза със сладък и спокоен гласец:

— Ще преглеждам и чета документите, които съпругът ми трябва да подписва, мастър Бруър. Ще помоля Уилям, лорд Съфолк, да ми разказва за другите, щом в новата си роля преглежда толкова много. Убедена съм, че може да ме насочва кои от тях са важни и кои могат да бъдат оставени за шамбелана и другите. Това не ви ли звучи като добро решение за тази планина от документация? Благодарна съм, че ми показахте това помещение и хората, които се трудят тук без възнаграждение. Ще ги спомена пред съпруга си, за да им отдам дължимото.

Усети как писарите засияха при тези хвалби, докато Дери само прочисти гърлото си.

— Както кажете, милейди.

Той запази усмивката си, макар вътрешно да кипеше от гняв. За всеки друг знаеше, че може да убеди Хенри да промени решението си, но не и за съпругата на самия крал. Младата жена, която прекарваше насаме с него всяка вечер в кралската спалня? Зачуди се дали все още не е девствена, с което можеше евентуално да се обясни защо има нужда да попълва времето си по този начин. За жалост, това беше въпрос, който не смееше да повдига.

Дери я отведе обратно през Бялата кула. На последното стълбище, което водеше навън, той вдигна ръка към нея, за да я поведе, после промени намерението си, тъй че тя вдигна полите си и слезе без неговата помощ.

14.

Джак Кейд се запрепъва, опитвайки се да танцува джига на прекрасната морава. Нямаше луна и единствената светлина на мили наоколо идваше от къщата, която беше подпалил. Както размахваше ръце, изпусна каната, която носеше, и едва не се разплака, когато тя се сцепи точно на две половини, а ценното ѝ съдържание попи в земята. В едната част от счупения глинен съд все още имаше глътка от огнената течност. Той я надигна, изпи последните капки, без дори да забележи, че е разранил устната си на острите ръбове.

Отметна глава и изрева с червендалесто лице към прозорците, които вече отразяваха пламъците, плъпнали към покрива.

— Аз съм един пияница от Кент, да, уелски непрокопсанико! Аз съм всичко, което ти каза, когато за последен път ми нашари гърба. Да, аз съм насилник и син на блудница. И сега съм подпалил къщата ти. Излез и виж какво съм ти приготвил. Вътре ли си, магистрате? Виждаш ли ме тук, навън, дето те чакам? Горещо ли ти става, гаден страхливецо?

Джак захвърли в огъня глинените парчетии и се залюля от усилието. По лицето му обилно се стичаха сълзи и когато зад него притичаха двама мъже, той се обърна с ръмжене, юмруците му — стиснати, а главата — сведена с инстинкта на боксьор.

Първият, дето го хвана, беше с подобна на неговата яка фигура, с бледа, луничава кожа и буйна червена грива и брада.

— Спокойно, Джак! — каза и се опиша да го хване за ръката, когато онзи замаха силно, но напосоки край главата му. — Аз съм Патрик — Пади. Аз съм ти приятел, помниш, нали? За бога, хайде, измъквай се сега. Ако не го сториш, ще те обесят.

Джак изрева диво и се отърси от ръцете му, обърна се пак към къщата.

— Искам да съм тук, когато страхливецът се види принуден да излезе навън — гласът му се извиси в почти неразбираем рев. — Чуваш ли ме, мъничко уелско лайно? Тук съм, навън, и те чакам.

Третият мъж беше слаб, само кокали, с потънали страни и дълги голи ръце. Робърт Екълстоун беше също опърпан и бледен като другите двама, с черни петна от химикали по кожата на ръцете, които изглеждаха като движещи се сенки на светлината на пламъците.

— Вече му даде да разбере, Джак — рече той. — За бога, показа му го достатъчно добре. Това ще гори цяла нощ. Но Пади е прав. Трябва да се махнеш, преди да дойде приставът.

Джак се вкопчи в Екълстоун, преди онзи да е довършил изречението, хвана го за елека и го вдигна във въздуха. В отговор ръката на Екълстоун се шмугна и в миг пред гръкляна на Джак се появи острието на бръснач. Макар и пиян, студеният допир бе достатъчен, за да го накара да застине.

— Вадиш ми нож, а, Роб Екълстоун? На собствения си приятел?

— Ти първи ми посегна, Джак. Пусни ме бавно и ще го накарам да изчезне. Ние сме приятели, Джак. Приятелите не се бият помежду си.

Джак разтвори юмрука, който го държеше, и както бе обещал, Екълстоун сгъна острието и го пъхна отзад под колана си. Тъкмо другият отвори пак уста и всички чуха един и същи звук откъм къщата. Обърнаха се натам като един. Над пукота и свистенето на пламъците се извисиха детски гласове и писъци.

— По дяволите, Джак. Момчетата му са вътре — рече Пади и потърка брадата си. Огледа по-обстойно къщата и забеляза, че целият долен етаж е в пламъци. Прозорците отгоре все още бяха цели, но нямаше как някой да оцелее, ако влезе вътре.

— И аз имах син вчера — изръмжа Джак с блеснали очи. — Преди да го обеси проклетият му Алуин Джъджмънт. Преди този уелски магистрат, дето дори не е от Кент, да го обеси на практика заради едното нищо. Ако аз си бях тук, щях да го освободя.

Пади поклати глава към Роберт Екълстоун.

— Време е да вървим, Роб. Грабвай едната му ръка. Вече ще трябва да тичаме. Утре ще дойдат да ни търсят, ако вече не са тръгнали.

Екълстоун се поглади по брадичката.

— Ако това вътре бяха моите деца, отдавна щях да съм счупил прозорците, за да ги хвърля навън. Защо не го направи досега?

— Може би защото ние тримата стоим тук с ножовете, Роб — отвърна Пади. — Може би магистратът предпочита те да умрат в огъня, отколкото да види малките разпорени, не знам. Хващай го за ръката сега, иначе няма да дойде.

Пади за пореден път сграбчи Джак за ръката и едва не падна, когато онзи се отскубна. Нови сълзи се лееха по саждите и калта, които покриваха кожата му.

Един прозорец избухна над главите им и ги принуди всички да отскочат и да се пазят от хвърчащите стекла. И тримата виждаха ясно магистрата, облечен в мръсна спална роба и с коса, разхвърчала се във всички страни.

— Тук имам три момчета — Алуин Джъджмънт им извика. — Те са невинни. Ще ги поемете ли, ако ги накарам да скочат при вас?

Никой не отговори. Пади погледна настрани към пътя; как му се щеше вече да е стъпил на него и да тича в обратна посока. Екълстоун наблюдаваше Джак, който дишаше тежко, огромен мъж като бик с мозък, замъглен от пиене. Той гледаше побеснял врага над главата си.

— Защо не слезеш тук долу, уелски негоднико? — избълва, люлеейки се на краката си.

— Защото стълбите ми изгоряха, човече! Сега бъди милостив и вземи момчетата ми.

— Те ще кажат на пристава, Джак — промърмори Пади полугласно. — Ако тези момчета оцелеят, те ще ни отведат на бесилото.

Джак направо се задъхваше, застанал там с гневно стиснати юмруци.

— Хвърляй ги долу! — изрева. — Ще получат повече милост, отколкото ти показа на сина ми, проклет да си, Алуин Джъджмънт.

— Даваш ли честната си дума?

— Май ще трябва просто да се довериш на мъжа от Кент, нали, уелски пикльо такъв!

Каквито и съмнения да изпитваше магистратът, те се стопиха при вида на потока черен дим, който вече се изливаше от прозореца над главата му. Той се пъхна обратно в стаята и го чуха как кашля.

— Убеден ли си, Джак? — тихо рече Екълстоун. — Те са достатъчно големи да ни разпознаят. Може би трябва двамата с Пади да изчезнем.

— Не знаех, че вътре има деца, по дяволите. Казаха ми, че магистратът живее сам, че се щура самотен в тая огромна къща, докато по-добри от него трябва да бракониерстват само за да могат да се прехранват някак. Мъже като сина ми Стивън, Господи, моето момче!

Джак направо се сви на две, когато скръбта изригна и го удари. Стенеше, присвит към ботушите си, а от устата му се процеждаше дълга лига, която като нишка се проточи по тревата. Погледна нагоре само когато първото уплашено дете бе избутано със сила над главата му. То отчаяно се държеше за счупеното черчеве и плачеше.

— Скачай, хлапе — Джак изкрещя. — Джак Кейд ще те улови.

— За бога, Джак! — изруга Пади. — Името, човече. Престани да използваш проклетото си име!

Над главите им малкото момче скочи колкото можеше по-надалеч, прелетя по въздуха като движеща се сянка, както бе огрято отзад от пожара. Макар да беше пиян, Джак Кейд го улови с лекота и го постави на тревата.

— Чакай там — мрачно рече той. — Не мърдай оттук или ще ти откъсна проклетите уши.

Пади хвана второто момче, по-малко на възраст от първото. Сложи го още ревящо до първото и двете заедно се втренчиха нагоре.

Най-големият брат закрещя отчаяно, когато насила го избутаха през счупените стъкла. Прозорецът едва го побираше и баща му го тикаше отвътре, кожа и кръв оставаха по ръбовете, докато той с мъка се промуши. Момчето тупна надолу със стон. Джак го грабна във въздуха като че не беше по-тежък от перце.

Още веднъж тримата видяха как главата на магистрата се появи, той погледна надолу със смесица от надежда и гняв.

— Благодаря ти, Джак Кейд, макар че ще гориш в ада за туй, което стори тази вечер, пиян задник такъв.

— Какво? Какво ми говориш ти, сипаничав уелски…

С рев на умиращ бизон Джак се юрна към къщата. Пади и Робърт Екълстоун и двамата протегнаха ръце да го задържат, но той им се изплъзна и с все сила блъсна вратата, падайки вътре върху нея. Над главата му изригнаха пламъци, което принуди другарите му да се оттеглят. Двамината се спогледаха, после погледнаха децата, седнали отчаяни и облещени на тревата.

— Аз не влизам там — рече Пади. — Дори да ми предложат пропуск за рая или несметно богатство.

Двамата с Роб се отдръпнаха на по-хладно и загледаха в ада пред тях.

— Оттам нищо вече няма да излезе — обади се Пади. — Боже милостиви, той все казваше, че иска да умре геройски и ето, намери си го, нали? Спаси момчетата и се върна вътре, за да убие магистрата.

Чуваха как Джак вдига шум и трясък вътре в къщата, макар да не го виждаха сред пламъците. След малко шумовете заглъхнаха и Екълстоун поклати глава.

— Говори се, че търсят работници горе в Линкълн, да строят някакъв мост. Сега за нас тук ще стане твърде горещо — той спря, защото усети, че не е време за такива приказки в момент, когато приятелят му умираше вътре в горящата къща.

— Ами, то и аз може да тръгна с теб на север — отвърна Пади и се обърна към трите момчета, загледани в пожара, който изгори дома им. — Вие тримата сигурно ще разкажете на пристава за нас, а? Без значение, че ви спасихме живота, а, момчета?

По-малките двама поклатиха глави напълно объркани, но най-голямото момче го изгледа свирепо и скочи на крака.

— Ще им кажа — заяви то. Очите му блестяха от сълзи и някаква лудост прозираше в тях. Над главите им баща им закрещя от ужас. — Искам да ви видя на бесилото заради това, което направихте.

— О, Господи, така значи? — възкликна Пади и поклати глава. — Ако бях по-жесток човек, щях да ти прережа гръкляна заради тази глупава заплаха. Повярвай ми, и по-лоши неща съм правил. О, сядай, синко. Няма да те убивам, поне не тази вечер. Не и когато приятелят ми умира, изпълнен със скръб. Знаеш ли защо той дойде тук тази вечер, сине? Защото баща ти обеси сина му тази сутрин. Знаеше ли го? Защото откраднал няколко овце от стадо, наброяващо шестстотин. Това как ще се отрази на праведния ти гняв, а? Неговото момче е мъртво, въпреки това той ви улови, когато падахте.

Най-голямото момче погледна настрани, не можеше повече да издържи на ожесточения поглед на ирландеца. Над тях се чу трясък от падащи предмети и когато вдигнаха очи, една цяла горяща стена се срина. Пади се втурна да защити децата, като в скока си се сблъска с най-големия и го бутна на земята. Екълстоун само отстъпи и остави тухлите, варта и старата слама да се сринат накуп, без да го затрупат. После погледна към мястото, където едрото тяло на ирландеца прислоняваше синовете на магистрата.

— Мек си ти, Пади, това ти е проблемът. Господи, не можеше ли…

Той млъкна със зяпнала с уста, виждайки как Джак се хвърля от една дупка над тях, стиснал в ръцете си нечие тяло.

Двамата се приземиха с грохот и вик, който се изтръгна от гърдите на Джак. Още щом удари земята, той се претърколи и на светлината на огъня всички видяха как от косата и дрехите му се издига пушек. Магистратът се бе проснал като счупена кукла, абсолютно безчувствен, докато Джак се преобърна по гръб и изрева към звездите.

Робърт Екълстоун отиде при него и го загледа стъписано. Забеляза, че ръцете на приятеля му са страшно обгорели и изцапани със сажди. Всяка оголена част от тялото му като че ли бе избила в мехури или бе раздрана. Кейд кашляше и свистеше и едва-едва плюеше, както се бе проснал там.

— Божичко, как боли! — простена той. — Гърлото ми…

Опита се да стане и дъхът му секна от болката на обгорялата му кожа. Извърна очи, сещайки се за езерцето зад градината, с мъка се изправи и се затътри натам.

Пади стана и погледна трите деца, макар че те се бяха втренчили единствено в баща си.

— Той…? — прошепна най-голямото.

— Виждаш как диша, макар че може и да не се събуди след целия този пушек. Виждал съм хора, дето така си отидоха.

В далечината всички чуха цамбурването, когато Джак Кейд или падна, или пък се хвърли в студените води на езерото.

Момчетата се струпаха около баща си, щипеха бузите му и го пляскаха по ръцете. Двамата по-малки пак се разплакаха, а той простена и отвори очи.

— Какво има? — рече.

И преди да успее да продължи, започна да кашля с такава сила, на спазми, които не можеше да спре, че едва ли не пак го доведоха до безсъзнание, а на лицето му докараха виолетов оттенък. Можеше само да шепне на децата си, като потриваше гърлото си с мехуреста ръка, от която върху саждите се процеждаше кръв.

— Как…?

Осъзна, че още двама мъже стояха над синовете му. С огромно усилие Алуин Джъджмънт се надигна на крака. Не можеше съвсем да се изправи и се облегна с длани върху коленете си.

— Къде е Джак Кейд? — задъхано продума той.

— В езерото — отговори Екълстоун. — Той ви спаси, Ваша чест. И улови синовете ви, като така спази обещанието си. Но няма да има никакво значение, нали? Вие ще изпратите вашите пристави и всички ще ни затворят и ще набучат главите ни на кол.

Горящата къща все още пуфтеше, но всички чуха шум от чаткащи копита на пътя, които нощният въздух носеше към тях. Алуин Джъджмънт ги чу в момента, в който Джак Кейд с мъка и стонове се измъкна от езерото.

— Отведи момчетата, Пади — внезапно рече Роб Екълстоун. — Заведи ги край пътя и ги остави там, за да ги намерят неговите хора.

— Сега трябва да бягаме, Роб. Единственият ни шанс е да бягаме като зайци.

Екълстоун поклати глава към стария си приятел.

— Просто ги отведи.

Едрият ирландец предпочете да не спори, като видя изражението му. Подбра ги всичките, а най-големия хвана за врата, когато той започна да се бори и да вика. Пади яко го цапардоса, за да го укроти, и поведе децата през градината, като едновременно ги носеше и ги влачеше.

Магистратът го наблюдаваше зорко.

— Мога да ви обещая да ви оставя на свобода — рече.

Екълстоун поклати глава; очите му блестяха на светлината на пламъците.

— Не бих повярвал и дума, Ваша чест. Срещал съм мнозина като вас, нали разбирате? Така или иначе аз и моите приятели ще виснем на бесилото, ами по-добре първо да свърша едно добро дело.

Алуин Джъджмънт тъкмо да отвори уста, за да отвърне, и Екълстоун приближи с бръснач в дясната си ръка. С един замах разразя напречно гърлото му и почака само миг, за да се увери, преди да се отдалечи.

Джак Кейд се тътрузеше през градината, когато видя как приятелят му закла магистрата. Опита се да вика, но гърлото му беше толкова раздразнено и подуто, че изкара само съскащ въздух. Екълстоун стигна до него и Джак успя само да отпусне подгизналото си тяло върху него. После двамата се отдалечиха от горящата къща.

— Пади? — изсумтя Джак и потрепери.

— Той ще си намери пътя, Джак; не се притеснявай за това огромно копеле. Да го убиеш е точно толкова трудно, колкото и теб. Господи, Джак! Ама наистина си помислих, че си си отишъл.

— И… аз… тъй помислих — простена Джак. — Хубаво, че го уби. Добър човек.

— Не съм добър, Джак, ти го знаеш. Но съм гневен. Не биваше да осъжда момчето ти, затова си плати. А сега накъде?

Джак Кейд задиша тежко и учестено и с мъка му отговори.

— Къщата… на… палача. Ще я… подпалим.

Двамата мъже се запрепъваха в тъмното, оставяйки след себе си горящата къща и мъртвия магистрат.

Утринта беше студена и сива, с лек ръмеж, който с нищо не помагаше да отмият мазните сажди от ръцете си. Когато тримата стигнаха до града, Джак за малко да налети право в тълпата, събрала се на площада. Добре че Пади с едрата си длан го притисна към една стена, за да го спре.

— Сред тоз народ тук ще има и пристави, Джак, ще те търсят. Намират ми се една-две монети. Ще открием странноприемница или пък конюшня, където да изчакаме тълпата да се разотиде. Можеш да дойдеш обратно, когато се стъмни, да свалиш тялото на момчето си.

Мъжът, който го погледна, бе изтрезнял някъде посред тази дълга нощ. Кожата му бе подута и розова, а очите много кървясали около синия ирис. Черната му коса се чупеше и бе станала на светлокафяви петна, а дрехите му бяха в такова състояние и тъй мръсни, че дори просяк би се замислил дали да ги облече.

Гърдите му все още свиреха, когато пое въздух и разкърши рамене. Почти нежно отстрани ръката му от гърдите си.

— Слушай ме внимателно, Пади. Сега си нямам нищо, разбираш ли? Момчето ми го взеха. Смятам да го сваля и да го погреба в земята горе до църквата. Ако ми вдигнат ръка, ще ги накарам да съжаляват. Нямам си нищо друго, но искам да свърша това последно нещо тази сутрин, преди да падна. Ако това не ти харесва, знаеш какво можеш да направиш, нали?

Двамата се изгледаха свирепо, а Екълстоун прочисти гърлото си шумно, за да ги прекъсне.

— Смятам, че ти спасих живота снощи, като те изведох — рече той, потривайки очи с прозявка. — Не ми е ясно как още стоиш прав, Джак, стари друже. Както и да е, това означава, че си ми длъжник, тъй че ела да пием по едно, а после спи. Наблизо има конюшни и познавам конярчето. Като му пуснем малко сухо, ще си затвори очите; и преди го е правил. Нямаме работа сред тълпата, дето сигурно се е сбрала да обсъжда подпалените снощи къщи. Не искам да подчертавам абсолютно очевидното, Джак, ама смърдиш на пушек. Всички смърдим. Иначе можеш веднага да се обесиш, та да им спестиш усилието.

— Не съм те молил да дойдеш с мен, нали? — сопна се Джак.

Погледът му затършува в далечината, покрай уличката и из осветения площад. Народът беше шумен, имаше много хора, та скриваха тялото, което проскърцваше на въжето. Въпреки всичко Джак го виждаше. Виждаше всяка черта на лицето, което беше отгледал, момчето, което стотици пъти бе бягало с него от приставите с фазани, скрити под връхните дрехи.

— Не, не, не става, Роб. Ти стой тук, ако искаш, но аз си нося ножа и ще отрежа въжето, та да го сваля.

Той стисна упорито челюстта си, а зачервените му очи искряха като на жив дявол. Бавно Джак Кейд вдигна месестия си юмрук, огромна, космата буца, на която всички кокалчета бяха вдадени навътре, та изглеждаше като чук, и го размаха под носа на Екълстоун.

— Не ми се пречкай, още сега те предупреждавам.

— Господи — промърмори Екълстоун, — ще вървиш ли с нас, Пади?

— И ти ли си си загубил ума заедно с него? Някога виждал ли си обезумяла от гняв тълпа, Роб Екълстоун? Ще ни разкъсат на парчета, ако не от друго — от страх. За бога, та ние изглеждаме точно като скитниците, за каквито са ни нарочили.

— Е? Идваш ли, или не? — попита Екълстоун.

— Идвам. Да съм казал, че не идвам? Не съм сигурен, че вие двамата ще се оправите сами. Господ да пази такива глупци като нас, тръгнали глупости да вършат.

Джак се усмихна доволен като малко момче, като ги чу как говорят. Потупа ги по раменете и засия.

— Добри другарчета сте вие, момчета, когато приятелят ви е в беда. Давайте сега. Да свършим нужното.

Той изправи рамене и тръгна срещу тълпата, като се мъчеше да не куца.

Томас наблюдаваше почти със страхопочитание как барон Хайбъри изсвири с рога си и конният му взвод се спусна по хълма. В студената утрин конете изпускаха пара и минаха във вихрен бяг, сякаш стопено сребро се изля откъм дърветата. Френските рицари, преследващи неговите стрелци, бяха притиснати, редиците им — разкъсани от копиеносците на Хайбъри. Само за миг те се превърнаха от ловци, решени да докопат убягващата им плячка, в отчаяни мъже, смазани от унищожителния удар на Хайбъри. Томас крещеше с дивашки триумф, като гледаше как падат мъже и коне и се набучват на остриетата. Но хората на Хайбъри не бяха достатъчно, макар да нападаха, и той виждаше как френските рицари прииждат с гръм и трясък. Атаката се забави и се превърна в ужасно меле от саби и размахвани брадви.

— Удари и бягай — прошепна Томас. — Хайде, Хайбъри, удари и бягай!

Благодарение на тези три думи се бяха държали в продължение на две седмици при почти непрекъснати битки, като жертвите и от двете страни бяха огромни. Сред френските редици вече не пееха песни. Колоните на краля се придвижваха през Мен с разузнавачи и с безпощадна целенасоченост, палейки всичко по пътя си. Зад себе си оставяха села и градове, обгърнати в черен дим, но плащаха цена за всяко едно от тях. Томас и хората му се грижеха за това. Потушаването на бунта ставаше с всеки изминал ден все по-жестоко и от двете страни кипеше истинска ярост.

Хайбъри му беше спечелил време да се изнесе и Томас благодареше на Бога за този човек, който действаше, както според него прилягаше на един истински лорд. Брадатият благородник си имаше свои причини, толкова беше разбрал. За каквото и престъпление или жестокост да търсеше възмездие, Хайбъри се биеше с маниакален кураж, наказваше всеки, който бе достатъчно глупав да влезе в обсега на невероятния му меч. Мъжете го обичаха за безстрашието му, а барон Стрейндж го мразеше с настървеност, която Томас не можеше да разбере.

Докато се катереше по пътеката през дърветата, която мъжете му бяха обозначили, той се спря и докосна парцалчето, завързано за една клонка, после погледна назад. Познаваше земята наоколо. Беше на не повече от десетина мили от собствената му ферма, познаваше добре местността наоколо — по едно или друго време беше пребродил всяка пътека и всеки речен бряг с жена си и децата си. Това предимство на местните още повече затрудняваше задачата на френската армия да ги притисне, въпреки това те напредваха с по няколко мили всеки ден, търпяха засадите, като убиваха всеки, който им паднеше в ръцете. За миг го обзе отчаяние. Той и хората му бяха напоили с френска кръв земята в радиус от четирийсет мили, но не им се виждаше краят.

— Изтегли се сега — рече Томас, но знаеше, че Хайбъри не може да го чуе.

Хората на благородника защитаваха позициите си, но французите ставаха все по-смели, все повече от тях щурмуваха и се опитваха да обградят малката английска войска. Единственият свободен път беше назад по хълма, а Хайбъри дори не даваше признаци, че забелязва линията на отстъпление. Мечът му млатеше неуморно, доспехите му бяха червени от кръвта на убитите или пък неговата собствена.

Боят се превърна в кълбо от сражаващи се мъже, скупчени около Хайбъри; боздугани се размахваха, за да чупят глави както са в шлемовете. Бяха само на триста ярда от него и той видя как лицето на Хайбъри се разкри от един-единствен звънтящ удар, който изби шлема му. Носът му кървеше, а дългата му коса, освободена, се мяташе във всички посоки, станала на филизи от стичащата се пот. Стори му се, че чува как Хайбъри се изсмя, плюейки кръв, а после налетя на мъжа, дето го беше ударил.

— По дяволите. Веднага се махай! — изкрещя му Томас.

Баронът май се стресна и се обърна. Това го извади от онзи убийствен транс, който го беше завладял, и той се поогледа наоколо. Около дузина от четирийсетината му воини бяха свалени от конете си, някои все още се движеха и замахваха срещу всеки изправил се пред тях френски рицар.

Томас изруга тихо. Виждаше как зад всяко дърво отвъд долината проблясват в сребристо движещи се фигури. Френският крал беше хвърлил огромна войска от рицари в тази битка. Това означаваше, че неговите стрелци, поставени да хванат в засада французите край близкия град, ще срещнат по-малко мъже, но битката в долината щеше да се реши чисто и просто от числеността. Томас стисна лъка си и провери колко стрели му остават, без да поглежда. Знаеше, че ако пак падне, ще го убият.

Обърна се при шума от тичащи нозе, боеше се да не би някой враг да се е промушил през хората му. Пое облекчено въздух, като видя, че Роуан спира внезапно пред него със странна усмивка. Още десетина мъже стояха и чакаха Томас да ги поведе по хълма и да ги спаси.

Роуан видя изражението на баща си, докато двамата с него наблюдаваха Хайбъри, който бясно размахваше меча си, ранен и разярен, и поваляше всичко наоколо си с мощни удари. Хилеше се на нещо, а очите му бяха подивели.

— Не можеш да го спасиш — рече Роуан. — Ако сега се притечеш на помощ, за нищо ще те убият.

Томас се обърна към сина си, но само поклати глава.

— Много са, татко — каза Роуан. Видя как баща му прокарва пръсти по останалите в колчана стрели, движение, което наподобяваше тик. Това произведе дрезгав, сух звук. Шест стрели с фиксирани върхове и една с механичен. Това беше всичко.

Томас изпсува в яда си, изплювайки думи, които синът му никога не го беше чувал да произнася. Харесваше Хайбъри. Човекът заслужаваше повече.

— Изведи на чисто останалите, Роуан. Дай ми стрелите си и отведи момчетата отвъд хълма. Търси Стрейндж да ти даде заповеди, но използвай и собствения си мозък — без да поглежда назад той протегна ръка за стрелите.

— Няма — отвърна Роуан. Пресегна се и сграбчи дясната ръка на баща си, усещайки под пръстите си мускула, който беше като клон на дърво. — Тръгвай с мен, татко, не можеш да го спасиш.

Томас се обърна и скочи срещу сина си, грабна предницата на зеления му елек и го избута назад със сила. Макар да бяха почти еднакви на ръст и тегло, той повдигна по-младия мъж във въздуха, тъй че краката му увиснаха над мокрите листа.

— Ще ми се подчиняваш, щом ти кажа — изръмжа му Томас. — Дай ми стрелите си и тръгвай!

Роуан почервеня от гняв. Големите му ръце се вдигнаха, за да хванат бащините му там, където го бяха сграбчили. Двамата мъже останаха за миг така приклещени един в друг, изпитвайки силата си, докато другите ги гледаха с изцъклени очи. И двамата отпуснаха хватката си едновременно и останаха със стиснати юмруци. Томас не отмести поглед и Роуан отвърза колчана си и го хвърли на земята.

— Взимай ги тогава, като че ще помогнат…

Томас взе една стиска с оперени стрели и ги сложи при своите.

— Ще ви намеря във фермата, ако успея. Не се притеснявай — той остана известно време неподвижен под искрящия поглед на сина си. — Обещай ми, че няма да ме последваш долу.

— Няма — отвърна Роуан.

— Проклет да си, момче! Дай ми думата си! Няма да гледам как те убиват днес.

Роуан сведе глава със смесени чувства — мрачен гняв и страх за баща си. Томас пое дълбоко въздух облекчен.

— Търси ме във фермата.

15.

Томас Удчърч излезе на зеления склон, готов за стрелба с лъка. Имаше дузина стрели в колчана и една на тетивата, докато се промъкваше към рицарите, заклещени в битката. С всяка негова стъпка шумът се удвояваше и накрая трясъкът и стърженето на метал в метал проглушиха ушите му. За него това беше стара музика, песен, която познаваше от най-ранните си спомени, като полузабравения напев на приспивна песен. Той се усмихна при тази мисъл, стана му забавно от собствените му фантазии, докато крачеше надолу по хълма. Странно нещо беше съзнанието.

Френските рицари се биеха с все сила с малката, обградена от всички страни групичка на Хайбъри. Ожесточение, каквото те познаваха най-добре, срещу хора, които държаха на честта. Всеки, който се юрнеше иззад дърветата с предизвикателен рев напред, виждаше мелето на битката и насилваше уморения си кон в последен галоп срещу въоръжените английски конници. Хвърляха и чупеха копията си във войниците на Хайбъри, стига да ги достигнеха, после надигаха брадви или изтегляха мечове с широки остриета за първия поразяващ удар.

На двеста ярда от тях, сред зеленината, Томас стоеше сам и гледаше свирепата битка, докато забучваше стрелите си в меката земя на еднакво разстояние една от друга. Остана така още миг, разкърши рамене, почувствал умората в мускулите си.

— Добре, вижте сега какво имам за вас — промърмори той.

Хората на Хайбъри бяха пръснати сред французите и, както доспехите на всички бяха опръскани с кръв и кал, трудно бе човек да е сигурен кой кой е.

Томас пое бавно и дълбоко въздух и издърпа тетивата, опиянен от силата на ръката и на рамото си, щом опря с юмрук в скулата си. Някои предпочитаха да държат стрелата между двата пръста. Но на него винаги му се бе струвало, че ниското хващане е по-естествено, тъй че оперената стрела да докосва най-горния пръст. После само трябваше да разтвори ръката си леко, все едно дишаше. От двеста ярда разстояние можеше достатъчно добре да се прицели.

Лъкът проскърца, когато пусна стрелата и тя със свистене се заби в гърба на рицаря, който се нахвърляше върху Хайбъри. Задните плочки никога не бяха толкова дебели колкото бронята на гърдите. Томас знаеше, че е почти въпрос на чест, тъй че ако един рицар се обърнеше да бяга, той щеше да е по-уязвим в това положение, а не по-малко. Втвърденият връх проби право навътре, като изтръгна перата така, че те избухнаха в малко бяло облаче.

Рицарят изпищя и падна възнак; остави пролука, тъй че Хайбъри успя да види къде е застанал Томас. Брадатият лорд се разсмя. Томас ясно чуваше звука, когато пак наведе лъка си и започна онзи смъртоносен ритъм, който бе познавал през целия си живот.

Имаше само дванайсет стрели, като броим и онези, които му даде Роуан. Трябваше да се насили да кара по-бавно, да бъде внимателен с всеки изстрел. С първите четири уби хората, които притискаха Хайбъри, и така спечели на благородника малко място за дишане. Томас дочуваше разгневени крясъци откъм редиците на френските рицари отзад; те се въртяха на седлата и се оглеждаха през процепите на шлемовете, за да разберат откъде идват стрелите. Усети как устата му пресъхна; засмука зъбите си и запрати още две стрели. Видя как те удариха като с чук онези от рицарите, които не бяха видели заплахата, нито пък мъжа, който ги уби.

С крайчеца на окото си Томас мерна сребристите брони, които летяха към него. Знаеше, че бързо ще дойдат със спуснати копия да го повалят. Той стъпи разкрачен, за да пази равновесие, прицелваше се и пускаше стрелите си. Още мъже паднаха и Хайбъри реагира, използвайки божия дар, който имаше — ревеше с пълен глас заповеди на малкото си останали войници. Един френски рицар се спусна в галоп към него, вдигнал високо боздуган с метални пъпки, готов да разбие главата му, както беше незащитена. Томас го повали с един изстрел, дори без много да се прицелва. Стрелата потъна под вдигнатата му ръка и боздуганът изпадна от станалите в миг бездейни пръсти. Хайбъри вдигна меча си и го удари по врата със свирепо злорадство.

От височината на седлото Хайбъри виждаше самотната фигура, застанала на зелената трева само с още няколко стрели в запас. Макар отдалеч Томас да изглеждаше дребен, Хайбъри за миг си представи какво би било да е сам срещу този мрачен стрелец. Преглътна с пресъхнало гърло. Един-единствен мъж беше поел ужасна отговорност, но сега благородникът виждаше как цяла редица от рицари галопираше с все сила към него. Те мразеха английските стрелци, мразеха ги като дявола. Ненавиждаха факта, че обикновени мъже могат да владеят такова мощно оръжие и смеят да го използват без чест на бойното поле. Повече от всички други французите отдавна познаваха звука от тези лъкове, дето ги избиваха из бойните полета. Някои дори се отдръпнаха от бойците на Хайбъри, яростно обхванати от желанието първо да убият стрелеца.

Хайбъри обърна коня си с едно рязко дръпване на юздите, изведнъж почувствал рани и травми, които досега не бе забелязал. Дърветата бяха чак нагоре по хълма и той заби шпори, от което прясна кръв потече по хълбоците на коня му.

— Назад, момчета! Назад към дърветата сега — извика той.

Пришпори нагоре по хълма, като се опита да погледне назад, за да види края. Мъжете му идваха зад него, задъхани, побеснели, натежали в доспехите си. Някои бяха твърде уморени, твърде бавни. Бяха обградени от французите и не можеха да се защитават от такава многочислена армия. Боздуганите удряха по броните им и правеха огромни пробойни, като чупеха костите отдолу. Брадвите оставяха назъбени отвърстия в метала, откъдето изтичаше кръв, хората издъхваха над пускащите пара коне.

Далеч отвъд зеленото поле, Томас се пресегна за стрела и пръстите му напипаха празен въздух. Вдигна очи и видя двама френски рицари да препускат към него с копия, насочени към гърдите му. Не знаеше дали е направил достатъчно. Вдигна глава. Обзет от мрачен гняв, мъчейки се да преглътне страха, когато шумът от техния гръм ги заля и изпълни света.

Слънцето сякаш засия по-силно, докато стоеше така, че можеше да различи всяка подробност по конете и мъжете, които идваха устремно, за да го убият. Зачуди се дали да не захвърли в лицето на първия, който го достигне, лъка си и евентуално така да накара коня му да се вдигне на задни крака или да се завърти. Но ръката му отказваше да се раздели с оръжието и той стоеше там на открито, като беше съвсем наясно, че няма никакво значение дали ще остане, или ще бяга.

Роуан стоеше сам в сянката на дъбовете и наблюдаваше сцената, която се разиграваше долу. Другите си бяха отишли, но той все още бе там, загледан през зелените листа в далечните участници в битката. Бе съзрял безропотното примирение в очите на баща си и не можеше нито да си тръгне, нито да откъсне поглед. Наблюдаваше с кипяща гордост как баща му повали половин дузина рицари с точните си попадения. Но го изпълни страх, щом видя, че французите са забелязали самотния стрелец и започват да се пренасочват, за да го посекат. Пое дълбоко въздух, като видя как баща му изпраща последните си стрели, използвайки ги, за да спаси Хайбъри, а не себе си.

— Бягай сега, татко! — рече той.

Но Томас стоеше неподвижно, докато враговете ускориха ход и върховете на копията им започнаха да се снишават.

Роуан вдигна десния си юмрук, като броеше ширините надолу от хоризонтала. Обърна го три пъти. Поклати глава и се помъчи да си спомни какво трябваше да направи, че да се нагласи за снишаващ се изстрел. Отчаяно наведе лъка. Останалите стрелци му бяха дали само по една стрела всеки, докато се събра дузина. После му пожелаха късмет и избягаха зад хълма, като го оставиха сам със звука на собственото му дишане, малко по-силен от трошенето и крясъците под него.

Разстоянието беше повече от четиристотин крачки, по-скоро близо до петстотин. Бе по-далеч, отколкото Роуан някога бе стрелял, това поне беше сигурно. Имаше лек вятър, достатъчно, че да се коригира минимално, докато стрелата с гъши пера гъделичкаше бузата му, а мощният лък се гушеше в гърдите и рамото му. Изпъна тяло от кръста нагоре, добавяйки ширината на две ръце към ъгъла.

За малко да изгуби стрелата си директно нагоре във въздуха, когато чу да приближават тичащи стъпки. Отпусна тетивата и се обърна, а стомахът му се сви при мисълта, че ще се изправи срещу въоръжени с пики рицари. Въздъхна с облекчение, щом видя, че е неговата група стрелци, които се разкикотиха, щом видяха какъв ужас са му причинили. Първият, който го достигна, го тупна по рамото и се вгледа надолу към долината.

— Имаме общо няколко дузини стрели и това е. Бърт тук има само една.

Нямаше време да им благодари, че рискуват живота си отново, вместо да си спасяват кожата. Роуан пак сниши лъка, ръцете му не трепваха.

— Четиристотин и петдесет ярда или там някъде. Три ръце снишаваща се земя.

И докато говореше, изпрати със свистене първата си стрела, но още във въздуха знаеше, че няма да улучи. Всички наблюдаваха летежа ѝ с очите на опитни бойци.

В предходните месеци Томас се бе мъчил да обясни на стрелците на Хайбъри за триъгълници и падащи изстрели. Бащата на Роуан беше научил занаята си от един армейски инструктор, който се интересуваше от математика. На вечерния лагер Томас чертаеше фигури в пръстта, за да предаде познанията си: криви линии и ъгли с гръцки наименования. Бойците на Хайбъри бяха достатъчно възпитани, но само неколцина слушаха внимателно. Всички те бяха мъже в зряла възраст, специално избирани, за да придружават барона. Бяха стреляли с лък всеки ден, включително и в неделя, в продължение на двайсет, дори трийсет години. Уменията и силата бяха формирани безусловно, отвъд всяка компетентност или изчисления, стигнали бяха обратно до състояние, подобно на способността на малкото дете да посочи към бързо летяща птица. Роуан отпусна втората си стрела и те също обтегнаха лъковете, за да бъдат в синхрон с него. Така десет или дванайсет стрели литнаха една след друга в небесата за части от секундата.

Роуан трябваше да се приспособи бързо, за да придобие усет. Втората му стрела не беше както трябва, но изпрати още четири, които прелетяха близко до линията, която чертаеше в главата си. Стрелците на Хайбъри изстреляха втората си дузина, а Роуан бълваше, всяка стрела възможно най-бързо, чувствайки, че мерникът му се подобрява. Ако беше на равна земя, нямаше да може да достигне мъжете, които нападаха баща му. На стръмнина, застанал отгоре, можеше да се прицелва по-високо, да ги достига и да ги поваля. Той пусна последната си стрела, проследи пътя ѝ и изведнъж се почувства безпомощен.

— Сега бягай, татко! Просто бягай — прошепна, загледан в него.

Томас чу стрелите, преди да ги зърне. Те звънтяха във въздуха, вибрираха и съскаха. Вдигна очи инстинктивно, точно навреме, за да види цяла серия, идващи като тъмна вълна.

С тупване първите две потънаха до перата в земята пред рицарите, които го атакуваха. Следващата серия бе по-добре прицелена за тази дистанция, ожули покрито в метал рамо и удари един кон, заби се в хълбока на животното перпендикулярно. След няколко мига още три се приземиха. Едната удари в рога, който висеше от седлото на близкия кон, и рикошира, докато последните две попаднаха в конска плът, като се забиха там почти вертикално. Тежките стоманени глави се врязаха дълбоко и животните зацвилиха и се олюляха. Томас видя пръски червена пяна, когато един от тях, явно с поразен бял дроб, се вдигна на задните си крака.

Двамина от нападателите му рязко дръпнаха юздите и се взряха в дърветата. Хладното усещане за спокойствие се разпръсна и Томас дойде на себе си. Бързо се огледа и сърцето му заби лудо.

— Да му се не види! — изкрещя и хукна на зигзаг нагоре по хълма. Всеки миг очакваше да дойде агонията от забито в плешките му копие, но когато се обърна, френските рицари се бяха оттеглили и само гледаха след него злобно. Мислят, че е нова засада и че аз съм примамката, с радост осъзна той. Но не му стигаше въздухът да се засмее, защото тичаше.

Над долината се прокрадваше сивкавата мрачина на вечерта. Крал Шарл дойде да види тежката дан, която бяха платили в днешните битки. Пешаците му бяха обходили района и го обявиха за достатъчно безопасен за неговото кралско присъствие, макар че стражата му си отваряше очите на четири и го беше обградила плътно. Прекалено често бяха попадали в засада през последните седмици. Навред бяха останали само тела и все още крещящи от болка ранени, докато накрая ги накараха да замълчат. На англичаните режеха гърлата или ги удушаваха на място, докато осакатените французи ги отнасяха при армейските лекари. В притъмняващия въздух техните вопли се разнасяха в общ хор на отчаянието.

Кралят изглеждаше бледен и раздразнен, обикаляйки бойното поле. Първо спря там, където Хайбъри бе разгърнал атаката си, после се придвижи по-нататък, за да види мястото, където бяха допуснали един самотен стрелец да стреля от разстояние. Кралят се почеса по главата, представяйки си сцената, и си помисли, че със сигурност пак е хванал въшки. Проклетниците прескачаха от мъртъвците, говореха хората. А от тях тук имаше предостатъчно.

— Кажи ми, Льо Фарж — започна той, — кажи ми още веднъж колко минимална е бройката на войниците им. Как това няма да бъде нещо повече от лов на глигани из долините и полята на Мен за моите рицари.

Въпросният барон не срещна погледа му. От страх за наказание той коленичи и заговори със сведена глава.

— Те имат първокласни стрелци, Ваше Величество, много по-добри от това, което очаквах да видя тук. Единствено мога да се догаждам, че са дошли от Нормандия, като са нарушили условията на мира.

— Да, това би било обяснение — рече Шарл и потри замислено брадичката си. — То би обяснило как загубих стотици рицари и видях как избиват почти до крак скъпо струващия ми взвод от арбалетни стрелци. Но които и да са те, тези мъже, независимо откъде идват, докладват ми за неколкостотин, не повече. Заловили сме и сме убили, колко, шейсетина може би? А знаеш ли колцина от моите загубиха живота си заради тази нищожна бройка?

— Мога да кажа да донесат списъците, Ваше Величество. Аз… аз…

— Баща ми се сражава с тези стрелци при Аженкур, Льо Фарж. Със собствените си очи съм ги гледал как колят благородниците и рицарите като добичета, докато останалите живи накрая бяха смазани от тежестта на собствените си мъртъвци. Виждал съм барабанчиците им да тичат сред въоръжените бойци и да ги намушкват, докато стрелците се смеят. Та кажи ми, как се случва така, че ние си нямаме собствени стрелци?

— Ваше Величество? — възкликна Льо Фарж объркан.

— Все ми натрапват колко били лишени от достойнство и чест, какви слабоволни и безгръбначни личности били, ама въпреки всичко те убиват, Льо Фарж. Когато изпращам срещу тях стрелците с арбалети, те ги уцелват от разстояние, твърде голямо, за да могат да им отвърнат. Когато проводя рицари, един-единствен стрелец може да убие четирима или петима, преди те да го посекат — освен ако не му позволят да избяга, за да се върне и пак да убива. Тъй че, просвети своя крал, Льо Фарж. Боже мили и вси светии, защо си нямаме собствени стрелци с лък?

— Ваше Величество, няма рицар, дето ще използва подобно оръжие. То би било peu viril, недостойно.

— Тогава — селяни! Какво ме е грижа кой стои там, стига да имам мъже да се сражават.

Кралят се наведе и вдигна един паднал дълъг лък. Видимо възмутен се опита да дръпне тетивата, но не успя. Изсумтя от усилието, ала дебелото тисово оръжие се огъна едва няколко инча, преди той да се откаже.

— Не съм вол, за да върша такава работа, Льо Фарж. Но съм виждал селяни с невероятна сила, огромни размери. Защо не ги обучим за кръвопролития, както правят англичаните?

— Ваше Величество, смятам, че отнема години, за да се придобие силата за такъв лък. Невъзможно е просто да вдигнеш оръжието и да стреляш. Но, Ваше Величество, ще паднете ли тъй ниско за подобни действия? Не приляга на благородник като Вас да използва подобен инструмент.

Кралят изруга и захвърли лъка с огромно усилие, като го запрати над главата си.

— Може би отговорът се крие в по-добрите брони. Собствените ми воини успяват да оцелеят и сред буря от тези стрели. Доброто френско желязо е недосегаемо за тях. — И за да подкрепи думите си, той почука гордо по собствените си защитени с метал гърди, от което те зазвъняха. Льо Фарж си замълча, вместо да отбележи, че декоративните кралски доспехи съвсем не бяха достатъчно дебели, за да спрат английските стрели.

— Стрелците с арбалети използват неподвижни и плетени щитове, Льо Фарж. Но те не са отговорът за рицари, които трябва да боравят с меч и копие. По-добри брони и по-силни мъже. Ето от какво имаме нужда. Тогава моите рицари ще могат да навлязат дълбоко сред врага и да жънат глави.

Крал Шарл поспря и избърса от устата си капка слюнка. Въздъхна дълбоко и се вгледа в залеза.

— Така или иначе те нарушиха мира. Пратил съм да свикат бароните ми, Льо Фарж. Всеки рицар и войник във Франция идва на север в момента.

Барон льо Фарж изглеждаше доволен, когато се надигна от коленичещата си поза.

— Би било чест за мен да ги предвождам, Ваше Величество, с Вашата благословия. С благородническите войски и по Ваша заповед ще разгромя тези последни остатъци и за месец ще завзема целия Мен.

Кралят го изгледа със студен поглед.

— Не става дума за Мен, дебелоглави глупако! Те нарушиха мира, нали така? Сега ще завладея всичко. Ще си върна Нормандия и ще избутам последните английски дрипи в морето. Имам единайсет хиляди мъже, които маршируват на север. И те имат всякакъв вид щитове, Льо Фарж! Не искам да ги видя посечени. Но със или без стрелци, сега вече няма да спра. Преди да е минала годината, ще съм завладял обратно Франция. Заклевам се в Светата дева.

Очите на барона бяха плувнали в сълзи, когато коленичи отново, преизпълнен с емоции. Кралят постави за миг дланта си върху чорлавата му глава. Внезапно го завладя такава злост, че бе готов да пререже гърлото на този глупак. Ръката му стисна косата и рицарят изохка изненадано, но кралят отпусна хватката си.

— Все още си ми нужен, Льо Фарж. Нуждая се да си до рамото ми, когато изтласкваме англичаните от Франция за последен път. Достатъчно се нагледах тук. Мирът е нарушен и аз така ще ги срина със земята, че и следващото им поколение няма да успее да се възстанови. Моята земя, Льо Фарж. Моята земя и моето отмъщение. Моето!

Джак Кейд трябваше с всички сили да разблъсква тълпата, за да си пробие път. Двамата му придружители се наместваха в пространството, което той опразваше с лактите си и широките си рамене. Не един лакът ръгаше в отговор навреме, за да попадне на Пади или Роб Екълстоун, а те сипеха ругатни. Тълпата бе вече разгневена и тримата мъже получаваха свирепи погледи и ръгания, докато си проправяха път напред. Само онези, които разпознаваха Екълстоун или неговия ирландски приятел, се възпираха. Хората, които ги познаваха добре, се измъкваха към периферията, готови да побегнат. Тяхната репутация освобождаваше не по-малко пространство от лактите им и помагаше на Джак Кейд да излезе на открито.

Той застана с лице към тълпата, задъхан, почернял от сажди и обрулен като от зимна буря. Мъжът, дето досега крещеше на събралите се, се стъписа, все едно бе видял призрак. Останалите бавно замлъкнаха при вида на новодошлите.

— Това ти ли си, Кейд? — попита говорителят. — Майко мила, с теб пък какво се е случило?

Мъжът беше висок и изглеждаше още по-висок от кафявата шапка, която се извисяваше на шест инча над челото му. Джак познаваше добре Бен Корниш и никога не го беше харесвал. Остана безмълвен, с кървясали червени очи, вперени в разлюляната фигура от едната страна на площада. Хората не бяха обърнали внимание на тялото, докато бяха тропали с крака и се бяха смели по време на събирането си. Джак нямаше представа за какво са се събрали Корниш и останалите, но при вида на празните им погледи отново се вбеси. Как би искал да има в ръката си пълна кана, че да я изпразни.

— Дойдох да срежа въжетата на момчето си — рече той свъсено. — Няма да ме спреш, не и днес.

— За бога, Джак, тук говорим за по-важни неща — скастри го Корниш. — Магистратът…

Очите на Джак хвърляха искри.

— Е, вече мъртвец, Корниш. Както ще бъдеш и ти, ако ме ядосаш. Вече направо ми се повръща от магистрати и пристави, и от шерифски хора като теб. Блюдолизци сипаничави, това сте всички вие. Загряваш ли, Корниш? Веднага се измитай оттук, преди да съм те погнал с колана. Не, чакай. Смятам все пак да го направя.

За огромна изненада на Джак и двамата му другари речта му бе посрещната от тълпата с ликуващ рев и поздравления. Корниш почервеня до мозъка на костите си, а устата му се отваряше, без да издава звук. Джак посегна към широкия кожен каиш, който придържаше панталоните му, а Корниш изхвръкна, разбутвайки хората, и изчезна бързо по улицата, която го отдалечаваше от площада.

Под зоркия взор на тълпата Джак се изчерви не по-малко от него.

— Какво, по дяволите, е това събиране? — попита той. — Да не би някой да е вдигнал данъците за свещи и бира? Какво ви докара тук всичките, та да запречите улицата?

— Помниш ли ме, Джак? — извика нечий глас. Една набита фигура, запасана с кожена престилка, проби напред. — Познавам те.

Джак се вгледа в мъжа.

— Дънбар, да, познавам те. Мислех, че си във Франция да трупаш пари.

— Тъй беше, докато не откраднаха земята под краката ми.

Джак вдигна вежда, тайно доволен да чуе за неволите на човека.

— Е, аз пък никога не съм имал земя, Дънбар, тъй че не мога да знам как се чувстваш.

Ковачът го изгледа гневно, но вирна брадичка.

— Сега започвам да се сещам защо не те харесвах, Джак Кейд.

В миг двамата мъже настръхнаха от засилващата се ненавист. Ковачът се опита да бъде любезен.

— Но да ти кажа, Кейд, ако си убил магистрата, ще те нарека свой приятел — не виждам нищо срамно в това. Получил е каквото заслужава, нищо повече.

— Не съм… — започна да отговаря Джак, но тълпата изрева с одобрителен възглас и той премига насреща ѝ.

— Имаме нужда от човек, който да отнесе оплакванията ни в Мейдстоун, Джак — рече Дънбар и го хвана за рамото. — Някой, дето ще стисне тези копелета за гърлото и ще ги разтресе, докато си спомнят какво означава правосъдие.

— Е, не съм аз този човек — отвърна Джак и се освободи от хватката му. — Дойдох тук заради момчето си, това е всичко. Сега, отстрани се от пътя ми, Дънбар, или ще те принудя, Господ ми е свидетел.

С твърда ръка той бутна ковача настрани и отиде до тялото на сина си, поглеждайки нагоре с ужасно изражение.

— Ние тъй или иначе ще идем, Джак — обясни Дънбар и извиси глас. — Тук има шейсетина мъже, но хиляди се връщат от Франция. Ще им покажем, че не могат да си развяват байрака над мъжете от Кент, не и тук.

Тълпата приветства думите му, но всички наблюдаваха Джак, който извади стария си боен нож и започна да реже въжето, на което висеше синът му. Пади и Екълстоун приближиха, за да хванат тялото, когато падне, после го положиха внимателно върху камъните. Джак погледна подутото лице и избърса с юмрук сълзите от очите си, преди да вдигне поглед.

— Никога не съм бил в Мейдстоун — каза тихо той. — Там ще има войници. Ще ви убият, Дънбар, теб и останалите. От Кент или от другаде, просто ще ви посекат. Ще насъскат кучетата и наемниците си срещу вас — и, не се съмнявам, ще трябва да си скубете косите и да ги молите за прошка.

— Не и ако сме хиляда, Джак, няма да го сторят. Ще ни чуят. Ще ги накараме да ни чуят.

— Не, приятел, ще ви пратят хора като теб, това ще направят. Те ще си седят в луксозните къщи, а закоравели лондончани ще надойдат да ви изпочупят главите. Помни какво ти казвам, Дънбар. Приеми го от изпатил човек.

Ковачът започна да разтрива врата си замислено.

— Ами, може и тъй да стане. Или пък може би ще намерим справедливост. Ще дойдеш ли с нас?

— Няма, нали току-що ти го казах. Как можеш да ме молиш за това, при положение че синът ми лежи ей там? Достатъчно съм дал от себе си на съдиите и на приставите, нали? Върви си по пътя, Дънбар. Твоите грижи не са мои грижи — той клекна до сина си и главата му клюмна от изтощение и скръб.

— Достатъчно си платил, Джак. Сам добрият Господ може да види това. Може и да не ти идва отвътре да вървиш с кентските мъже, да изискаш от хората на краля малко от справедливостта, която те дават единствено на богатите.

Ковачът видя как Джак се стегна, а беше абсолютно наясно и с факта, че онзи още носи огромния грозен нож с острие, по-дълго от горната част на ръката му.

— Спокойно, Джак — рече и вдигна длани нагоре. — Нуждаем се от мъже с опит. Ти си бил войник, нали?

— Видял съм туй-онуй.

Той се загледа замислено в тълпата, като забеляза колко много от тях бяха яки и силни. Не бяха граждани тези бежанци. Виждаше се, че са имали тежък и отруден живот. Почувства очите им върху себе си, докато се чешеше отзад по врата. Гърлото му беше пресъхнало, а мислите му сякаш се движеха като бавни лодки, носещи се по широка река.

— Хиляда души ли? — най-сетне промълви.

— Дори повече, Джак, дори повече! — възкликна Дънбар. — Достатъчно, за да се подпалят няколко пожара и да се счупят малко глави, а? Идваш ли, Джак? Може да се окаже единственият ти шанс да погнеш кралските пристави с някоя дебела тояга.

Джак обърна очи към Екълстоун, който се беше втренчил в него, но погледът му не издаваше нищо. Пади се хилеше, какъвто си беше типичен ирландец, доволен от възможността за малко хаос, който им се изпречи на пътя изневиделица. Джак усети как устата му се изкривява в отговор.

— Предполагам, че може да съм точно човек за такъв вид работа, Дънбар. Снощи подпалих две къщи. Възможно е да съм развил склонност към това вече.

— Много добре, Джак! — рече другият сияещ. — Първо ще пообиколим селата да съберем всички, дето са се върнали от Франция, и другите, които споделят чувствата ни.

Ковачът прекъсна, щом усети огромната ръка на Джак върху гърдите си за втори път тази сутрин.

— Задръж така, Дънбар. Не приемам заповеди от теб. Искаш човек с опит ли? Та ти дори не си кентски жител още. Може сега да живееш тук, Дънбар, ама си роден някъде другаде, едно от ония селца, където овцете бягат, щом видят човек — той си пое въздух, а местните се разсмяха. — Не, приятели, ще ви заведа в Мейдстоун и ще счупя някои глави, както се полага. Давам дума, Дънбар.

Ковачът поруменя, макар че сведе глава.

— Добре, Джак, разбира се.

Кейд зарея поглед сред народа, разпознавайки определени лица.

— Ей, виждам те там, Роналд Пинчър, старо копеле такова. Странноприемницата ти затворена ли е тази сутрин, при положение че тук имаме такава голяма тълпа със сухи гърла? Зажаднял съм и ти си този, дето може да утоли жаждата ми, дори с ужасната като пикня бира, дето я предлагаш — той вдигна вежди, като се сети нещо. — По едно безплатно питие за мъжете от Кент, смятам аз, в такъв ден, какво ще речеш?

Въпросният кръчмар не изглеждаше особено доволен, но вдигна поглед и наду бузи, с което показа, че приема предложението. Мъжете изреваха и избухнаха в смях, вече премляскваха с устни при тази перспектива. Когато хората се разотидоха, Дънбар се обърна и видя, че Джак и двамата му приятели все още стоят до бесилото.

— Идваш ли? — извика му Дънбар.

— Върви. Ще те намеря — рече Джак, без да го поглежда. Гласът му звучеше дрезгаво.

Тълпата се разотиваше. Скръбта изведнъж бе привела раменете на Джак. Дънбар гледа още известно време как едрият мъжага повдигна тялото на сина си на рамо, потупвайки го леко, докато поемаше тежестта му. С Пади и Екълстоун от двете си страни, Джак пое по дългия и изморителен път нагоре към църковния двор, където щеше да погребе момчето си.

16.

Уилям дьо ла Пул се изкачваше по спираловидните дървени стълби към стаята над тях. Помещението беше спартанско за човек, който властваше над целия престижен гарнизон на Кале. Малка масичка гледаше над оловносивото море през тесните пролуки в каменните стени. Той виждаше белите зайчета на вълните в далечината и чуваше неизменните крясъци на чайките, които кръжаха и се рееха на вятъра, дето бръснеше брега. В стаята беше много студено, независимо от огъня, запален в камината.

Херцогът на Йорк стана от мястото си, щом Уилям влезе, и двамата се здрависаха набързо, преди Йорк да му посочи с ръка къде да седне, след което сам се настани. На лицето му се четеше саркастично изражение, докато отпускаше ръце върху колана си и се облягаше назад.

— Как да се обръщам сега към теб, Уилям? Толкова много нови титли ти даде кралят. Адмирал на флота, нали? Секретар на краля? Граф на Пембрук? Или може би херцог на Съфолк, а, равен на моя ранг вече? Как бързо се издигна! Като пресен хляб във фурна. Трудно мога да си представя каква услуга за Короната може да е била толкова ценна, че да ти спечели всички тия награди.

Уилям го гледаше втренчено и хладнокръвно, без да обръща внимание на присмехулния тон.

— Предполагам, знаеш, че съм изпратен тук, за да поема поста ти, Ричард? Искаш ли да видиш кралската заповед?

Йорк махна пренебрежително с ръка.

— Още нещо, което Дери Бруър измайстори, нали? Убеден съм, не всичко е изрядно. Остави я на слугата ми, когато излизаш, Уилям, ако това е всичко, което имаш да кажеш.

Замислено и много внимателно Уилям извади свитъка от една олющена кожена торба и го побутна през масата. Без да ще, Ричард Йорк погледна масивния печат с кисел вид.

— Крал Хенри го запечата със собствената си ръка в мое присъствие, милорд. Влиза в действие при пристигането ми в Кале. Дали ще решиш да го прочетеш сега или не, с това си освободен от длъжността си тук.

Уилям се смръщи на собствения си тон. Херцогът на Йорк губеше най-ценното си притежание. Със сигурност в такъв момент той трябваше да прояви благосклонност. Погледна през прозореца към чайките и морето, към вълните от метално сиво и бяло и към Англия, само на двайсет мили оттук. В ясен ден знаеше, че брегът се вижда от Кале, постоянно напомняне за дома на онзи, който стоеше в кулата и управляваше от името на краля.

— Съжалявам… че трябва да съм преносителят на такава новина, Ричард — добави той.

За негова изненада Йорк изведнъж се разсмя буйно и започна да бие с длани по масата, докато се тресеше и давеше от смях.

— О, Уилям, съжалявам, но това твое сериозно изражение, погребалната ти физиономия! Нима смяташ, че това ме е довършило?

— Не знам какво да мисля, Ричард — сопна се Уилям. — Армията си седи в Кале и не помръдва, докато поданиците на краля биват изхвърляни по пътищата на Анжу и Мен. Ти какво си очаквал, ако не да те уволнят от поста ти? Господ ми е свидетел, че бих предпочел да не те видя посрамен по този начин, но кралят е този, който заповядва, и ето ме тук. Не разбирам защо си толкова развеселен. И все още се смееш! Да не би да си полудял?

Йорк с мъка се овладя.

— О, Уилям, ти винаги ще бъдеш играчка в ръцете на другите, знаеш ли това? Ако изобщо някога е имало чаша с отрова, ето я. Какво ще направиш с войниците ми в Кале? Ще ги изпратиш да се бият ли? Ще им дадеш ролята на бавачка на всички английски отрепки, които се връщат у дома? Те няма да ти благодарят за това. Поне чул ли си за бунтовете в Англия, или ушите ти са заглъхнали от всичките нови титли? Казвам ти само едно — този свитък не ти прави услуга, независимо какво пише вътре. Пожелавам ти късмет в Кале, Уилям. Ще имаш нужда от него, и от повече дори.

С рязък жест Йорк счупи восъчния печат и разви свитъка. Прегледа го набързо и сви рамене, докато четеше.

— Лорд-лейтенантът на Ирландия, човекът на краля там? Не по-лошо от кое да е друго място, за да гледаш как всичко това рухва, Уилям, не мислиш ли? Може би бих предпочел някъде на по-топло, но пък нали имам един малък имот там на север. Да, никак не е зле.

Той стана, пъхна свитъка в туниката си и протегна дясната си ръка.

— Чух, че в Мен се бият, Уилям. Ще откриеш, че в лицето на Дженкинс там имам добър служител. Той раздава пари, за да съм добре информиран. Ще му кажа, че ти си новият му господар във Франция. Е, добре. Поздрави на съпругата ти. Пожелавам ти късмет.

Уилям се надигна бавно, взе предложената десница в своята и я разтърси. Дланта на Йорк беше твърда и суха. Уилям поклати глава, смаян от избухливите му настроения.

— Моите почитания на херцогиня Сесили, Ричард. Тя май ще ражда?

Ричард се усмихна.

— Съвсем скоро. Започнала е да смуче парченца въглен, не е ли изумително? Може би детето ще се роди в Ламанша, след като си тръгваме веднага. Или пък в Ирландско море, кой знае? Сол и сажди в жилите му и с кръвта на Плантагенетите. Ще бъде добро знамение, Уилям. Ако Господ отреди и двамата да оцелеят.

Уилям сведе глава и пред кратката молитва, но Йорк го стресна със силно пляскане по рамото.

— Сигурно ще искаш сега да се захванеш с работата си, Уилям? Винаги поддържам готов кораб и екипаж на разположение на главнокомандващия гарнизона. Надявам се, че няма да възразиш, ако го заведа обратно вкъщи? — той почака, а Уилям дьо ла Пол поклати глава. — Добър човек. Е, повече няма да те притеснявам.

Херцогът се запъти към стълбите, които водеха надолу, и остави Уилям сам във високата кула с чайките, крещящи над главата му.

Барон Хайбъри пухтеше тежко и дърпаше юздите. Дробовете му се бяха свили и се дразнеха от студа. Всяко вдишване причиняваше болка, сякаш кървеше отвътре. Над брадата бледата му кожа бе опръскана с кал, хвърлена от копитата на коня му. Бяха спрели в една зелена нива, студеният вятър пронизваше воините му. Виждаше, че и те като него са изпоцапани и изтощени, а животните им бяха дори в още по-тежко състояние. Хайбъри облиза отвътре с език пресъхналата си уста, усещаше как слюнката залепва челюстта му. Шишетата с вода всичките бяха празни и макар да бяха прекосили два ручея сутринта, не посмяха да спрат. Французите бяха безпощадни в преследването и водата щеше да им излезе през носа, ако ги бяха хванали и посекли.

Хайбъри беше в мрачно настроение — малцина бяха успели да оцелеят с него. Предната зима бе довел със себе си на юг в Мен четирийсет конници, най-добрите, които семейството му беше задържало. Знаеха, че шансовете им са малки, въпреки това доброволно дойдоха с него. Оставаха само шестнайсет, а другите гниеха из френските поля. Само тази сутрин наброяваха двайсетина, но четири коня окуцяха и когато френските рогове засвириха, бяха стъпкани.

При тази мисъл той слезе от коня със стон, застана за миг с глава, опряна в седлото, докато се разтъпкваше. Бързо заобиколи кафявия си жребец, прокара ръце нагоре-надолу по краката му, провери дали има горещи места — белята беше станала във всяка подута става. Конят му се обърна и завря муцуна в него, щом усети допира. Жалко, че нямаше в себе си ябълка или нещо друго. Прехвърли се отново върху седлото, разчеса брадата си и извади от черните ѝ дълбини една охранена въшка, която смаза между зъбите си.

— Добре, момчета — рече им. — Смятам, че с това приключваме. Разкървавихме им носовете, а в замяна загубихме добри мъже.

Войниците му слушаха с внимание, знаеха, че животът им зависи от това дали баронът ще сметне, че е защитил честта на семейството си или не. Всички бяха видели огромната армия, прииждаща в района през последните няколко дни. Сякаш френският крал беше свикал всеки селянин, всеки рицар и барон от Франция в Мен — армия, която бе далеч по-многобройна от редовната войска.

— Някой да е видял Удчърч? Или пък онзи фукльо Стрейндж? Никой ли?

Хайбъри грубо зачеса брадата си, почти гневно. Беше яздил много мили тази сутрин, преследван от французите упорито по петите. Дори не бе сигурен къде се е покрил Удчърч и дали е още жив. Но все пак не му се щеше да си тръгне, без да остави съобщение. Честта изискваше да се върне дори само за да съобщи, че си тръгва. Удчърч не беше глупав, каза си. Ако е оцелял, със сигурност щеше да се придвижи на север, сега, когато градовете и полята на Мен бяха пълни с френски войници.

Той се усмихна уморено. Отмъстил бе за убийството на племенника си многократно. Пренебрегнал бе заповедта на лорд Йорк да дойде на юг в Мен и подозираше, че затова ще има наказание. Въпреки това бе принудил френския крал да бяга от стрелците и английските конници. Беше видял как избиват стотици от неговите войници, а самият той бе заплатил своята цена, като загуби шестима рицари сред общите жертви. Не беше достатъчно, но все пак беше нещо — и много по-добре, отколкото да седи на безопасно място в Кале, докато светът се разпада.

— На трийсет мили от нормандската граница сме, може би и по-малко. Конете ни са съсипани и ако се чувствате като мен, сигурно сте готови ей тук да легнете и да умрете — неколцина се изсмяха на шегата, а той продължи: — На около четири мили на изток оттук има добър път. Ако сечем към него, отиваме право на север.

Неколцина от малката група се извърнаха рязко, като чуха изсвирването на рог. Хайбъри изруга под нос. Не виждаше над най-близкия плет от височината на седлото си, затова извади крака от стремената, изкатери се с мъка отгоре и коленичи. Ставите на коленете му пропукаха. Пак чу рога, този път по-близо. Тихо изруга, като видя осемдесет или деветдесет конници, които се нижеха по пътеката през най-близкия хълм. Докато ги гледаше, те тръгнаха напряко през разораната земя към него, конете им с мъка преминаваха през лепкавата кал.

— Господи, видели са ни — рече той притеснено. — Тръгвайте, момчета, измитайте се оттук, че дяволът е по петите ви.

Томас Удчърч лежеше плътно прилепен за земята. Беше сложил ръка върху рамото на Роуан и го притискаше да не се движи, но същевременно този жест носеше успокоение за бащата.

— Сега — рече той.

Двамата мъже се надигнаха несигурно от канавката и пресякоха пътя. Томас огледа и в двете посоки, докато притичваха, а после се строполиха от другата страна. Останали без дъх, зачакаха някой да им извика да станат или пък рогът да изсвири, за да се втурнат френските конници да ги търсят. Минаха няколко секунди, преди Томас да изпусне въздуха си.

— Помогни ми, момче — рече и като прие протегнатата ръка, закуцука нататък между дърветата.

Доколкото можеше, държеше слънцето от дясната си страна, вървеше на север, за да поддържа дистанция от мъжете, които ги преследваха. Усещаше как раната, която му бяха нанесли, се разпъва и дърпа с всяка измината крачка. Кръвта бе напоила панталоните му от дясната страна, а болката не преставаше. Знаеше, че има игла и конец, вкарани в някой от шевовете, ако можеше да намери място, където да почива през останалата част от деня. Ако беше сам, щеше да се скрие из дълбоките шубраци и да положи няколко капана за зайци с парчета връв. Стомахът му закъркори при тази мисъл, но трябваше да държи в безопасност Роуан, затова продължи с мъка напред.

Стигнаха до една разорана нива и той надникна иззад дърветата и храсталаците по протежение на синора — земята беше открита и имаше вероятност някой да го види и да го повали. Томас се огледа отново. В далечината се виждаха конници, но, слава богу, движещи се в обратната посока.

— Стой ниско долу, Роуан. Има достатъчно прикритие, та ще почакаме малко тук.

Синът му кимна уморено. Очите му бяха разширени и изглеждаха като че ли помътнели. Нито един от двамата не беше спал, откак започна нападението преди два дни. Огромна войска от рицари с пики бе атакувала стрелците. Дузини французи бяха умрели, но сякаш господарите им бяха внушили повече страх, отколкото дори английските стрелци. Ако имаше как да се доберат до нови стрели, Томас смяташе, че щяха да ги спрат на място, но лъковете не вършеха повече работа от обикновени пръчки, щом колчаните бяха празни.

Бяха се разпръснали, хуквайки през полята и фермите, които Томас познаваше добре. По някое време дори бе пресякъл собствената си земя през западната нива и това му причини съвсем различен вид болка. Французите вероятно са изгорили дома му, без да имат друга причина, освен да си доставят удоволствие от разрушението. Миризмата на пушек остана с него сякаш в продължение на мили.

Излегна се и се загледа в сивите облаци, като дишаше учестено. Роуан бе приклекнал, а очите му шареха напред-назад за врага. И двамата видяха как убиват барон Стрейндж, макар че никой не го спомена. Томас трябваше да му го признае — човекът умря с чест, би се до последния миг, докато не го обградиха и не посякоха коня му с брадви. Пръстите го засърбяха тогава, но вече нямаше стрели, затова се насили и хукна пак, а враговете зад гърба му обезглавиха барона.

— Можеш ли да зашиеш открита рана? — попита Томас тихо, без да поглежда към сина си. — Отдясно е, откъм гърба. Не мисля, че мога да я стигна. В яката ми има игла, ако опипаш.

Ръцете и краката му тежаха като олово и единствено му се искаше да се излегне там и да заспи. Усети как Роуан придърпва ризата му, измъква ценния метал и конец.

— Не още, момчето ми. Нека първо почина малко.

Томас беше омаломощен, знаеше го. Дори само мисълта да се прегледа раната беше твърде много за него. Но Роуан не му обърна внимание, а пък той беше твърде изтощен, за да събере сили да седне.

Роуан просъска, когато разкри дълбоката рана в бедрото на баща си.

— Как изглежда? — попиша Томас.

— Зле. Има много кръв. Мисля, че мога да я затворя. Упражнявал съм се на кучета преди.

— Това е… голямо успокоение. Благодаря, че ми каза — отвърна Томас, като за миг затвори очи. Страната му пламтеше, сякаш там бушуваше пожар, а смяташе, че има и няколко счупени ребра. Дори не беше забелязал французина, докато онзи не подскочи и едва не го разпра. Ако острието не бе опряло в костта на бедрото му, вече да е умрял.

Усети как му призлява, наоколо му всичко се завъртя.

— Сине, може и да загубя свяст за малко. Ако стане така…

Гласът му заглъхна, а Роуан седна до него и зачака да го чуе отново. Погледна през храстите и дъхът му секна. От другата страна на полето идваха войници. Над живия плет се виждаше гора от пики. Събрал сили и воля, Роуан започна да шие раната на баща си.

Хайбъри знаеше, че е на няколко мили от границата на английска Нормандия. Пътищата бяха задръстени от семейства на бежанци и колко странен беше контрастът — той бягаше, за да спаси живота си, минаваше покрай фургони и каруци, отрупани с купища лични вещи, а собствениците им се влачеха до тях по пътя. Някои му подвикваха за помощ, но той беше накрая на силите си и не им обръщаше внимание. Зад него идваха френските конници, приближавайки с всяка измината крачка.

От шестнайсетимата му воини бяха останали едва осмина след този дълъг ден. С толкова много войници по петите си той знаеше, че не може да се обърне и да се бие, но пък и не му се щеше да бяга до пълно изтощение, та накрая да го повалят без бой като дете. Брадата му беше пропита от пот, а конят му се препъваше и залиташе периодично, което бе сигнал, че животното скоро ще се срути.

Хайбъри поспря на кръстопътя и обърна поглед към блесналите брони на преследвачите си. Те не биха го познали, почти сигурен беше, знаеха само, че бяга от тях в английска територия. Това им беше достатъчно, за да го преследват.

Забеляза крайпътен камък, който указваше разстоянието до Руан. Бяха не повече от шест мили, но все пак твърде далеч. Свършен беше, с ръце замръзнали и безчувствени, а тялото му се раздираше от дълбока кашлица и болка, която сякаш стигаше дори до брадата му, та самите ѝ корени го боляха.

— Мисля, че ме хванаха, момчета — рече, като вдишваше мъчително. — Ако имате сили, вървете. Един час път на кон е, може би и по-малко. Ще ги забавя колкото мога. Гордея се с вас и не бих сменил нищо от преживяното.

Трима не спряха с него. Продължиха с клюмнали глави, изтощени от раните си, а огромните бойни коне пъплеха напред. Останалите петима имаха някакви силици, спогледаха се, после се взряха надолу по пътя. Най-близкият свали желязната ръкавица и изтри лицето си.

— Конят ми е свършил, господарю. Ще остана с вас, ако се съгласите.

— Аз мога да се предам, Ръмидж — рече Хайбъри, — а теб, теб просто ще те посекат. Тръгвай! Ще ги задържа възможно най-дълго. Дай ми поне удовлетворението да знам, че съм спасил неколцина от хората си.

Ръмидж наведе глава. Изпълнил бе дълга си, а английската територия беше примамливо близо. Затова за пореден път пришпори коня и отмалялото животно пое в тръс покрай един фургон с някакво нещастно семейство, което се влачеше край него.

— Бог да ви пази, господарю — един от другите воини извика, докато се отдалечаваха, оставяйки Хайбъри сам на кръстопътя.

Той вдигна ръка за сбогом, после се обърна и зачака преследвачите.

Не им беше нужно много време, за да стигнат до самотния английски лорд. Френските рицари изпълниха тесния път и го обградиха, сипейки ругатни по членовете на едно семейство с видимо ужасени лица, които трябваше да се прилепят до плета, за да ги пропуснат.

— Мир! Аз съм лорд Хайбъри. На кого се предавам?

Французите вдигнаха забралата си, за да огледат внимателно огромния брадат лорд. Най-близкият бе изтеглил меча си, докато приближаваше с коня си, после сложи ръка върху рамото на англичанина, като по този начин го обяви за свой пленник.

— Сър Андре дьо Ментаня. Вие сте мой пленник, милорд. Можете ли да платите откуп?

Хайбъри въздъхна.

— Мога.

Френският рицар засия при този неочакван късмет. Той продължи на развален английски.

— А хората ви?

— Не. Те са само войници.

Французинът сви рамене.

— В такъв случай на мен се пада да ви приема за пленник, милорд. Ако ми дадете меча си и думата си, можете да яздите до мен, докато намеря място, където да ви държа. Можете ли да пишете, че да поръчате да ви пратят парите?

— Естествено, че мога да пиша — отвърна Хайбъри и промърморвайки някакъв епитет, свали меча си и му го подаде. Рицарят го пое, но англичанинът не го пускаше.

— Ще оставите ли хората ми да си вървят срещу моята дума?

Сър Андре дьо Ментаня се разсмя.

— Милорд, те няма накъде да вървят, вече не. Не сте ли чули? Кралят идва и няма да спре, докато не изтласка вас, англичаните, в морето.

Със замах той издърпа ножницата от ръцете му.

— Стойте близо до мен, милорд — каза и обърна коня си.

Сподвижниците му се бяха развеселили при мисълта за откуп, който да поделят помежду си.

За миг Хайбъри се зачуди дали да не помоли за храна и вода. Онзи, който го бе пленил, имаше отговорността да му осигурява тези неща, но за момента се въздържа от гордост.

Тръгнаха по пътя, по който Хайбъри беше яздил целия следобед, и докато се придвижваха, виждаха все повече и повече рицари и войници под строй, докато накрая той зяпаше около себе си, изпълнен с изумление и объркване. Беше яздил толкова дълго и бързо, та не бе осъзнал факта, че цялата френска армия се придвижваше на север зад него. Полята гъмжаха от французи, всичките устремени към границата на английската територия с Франция.

17.

Уилям дьо ла Пул крачеше нагоре-надолу и ръцете му трепереха, както бяха сключени зад гърба му. Чайките кряскаха около крепостта, шумотевица, която бе започнала да му звучи присмехулно. Цялата сутрин бе крещял заповеди към безобидните си подчинени, но с напредването на следобеда гласът му стана по-тих и го обзе някакво опасно спокойствие.

Последният вестоносец, който стигна до него, бе коленичил на дървения под със сведена глава, очевидно воден от инстинкта му за самосъхранение.

— Милорд, не ми бе предадено устно съобщение, което да придружава пакета.

— Тогава използвай ума си — изръмжа Уилям. — Кажи ми защо няма подкрепления, готови да пресекат до Кале, когато силите ми са недостатъчни и френската армия нахлува в английска Нормандия.

— Бихте искали да ви представя моите догадки ли, милорд? — отвърна слугата объркан. Уилям само го изгледа сърдито, а младият мъж преглътна и продължи да пелтечи. — Вярвам, че в момента ги сформират, милорд, готвят ги да тръгнат на юг. Видях цяла флотилия кораби в пристанището, когато напусках Дувър. Дочух, че някои от войниците на Короната са били изпратени да потушат бунтовете, милорд. Имало е убийства и размирици в Мейдстоун. Може би…

— Достатъчно, достатъчно — рече Уилям и разтри слепоочията си с разперени пръсти. — Не ми каза нищо повече от това, което мога да чуя във всяка кръчма. Имам писма, които веднага трябва да се отнесат у дома. Взимай ги и тръгвай, Господ да те пази.

Младият вестоносец изпита облекчение, че го освобождават, и възможно най-бързо напусна херцога. Уилям седеше на масата на Йорк и кипеше от гняв. След едва няколко седмици като командващ вече разбираше думите на предшественика си малко по-добре. Франция се разпадаше и не беше чудно, че Ричард Йорк бе приел новината за уволнението си с такава радост и тайнственост.

Как му се искаше Дери да е там. Независимо от сарказма и горчивината му, той сигурно щеше да даде някакви предложения или пък поне по-точна информация от слугите. Без неговите съвети Уилям се чувстваше в безтегловност, смазан под бремето на очакванията, които бяха съсредоточени върху него. Като командващ на английските сили във Франция от него се изискваше да отблъсква всякаква намеса от страна на френския двор. Погледът му се отплесна към географските карти на масата, обсипани с малки оловни фигурки. Картината беше непълна, наясно бе с това. Войниците и кавалерията се движеха по-бързо, отколкото вестите, които го застигаха, затова късите метални парчета винаги бяха не където трябва. Въпреки това, ако дори само половината от съобщенията бяха верни, френският крал бе навлязъл в Нормандия, крехкият и трудно спечелен мир бе прекъснат насилствено, сякаш никога не се бяха споразумявали.

Уилям стисна юмруци и продължи да крачи. В Нормандия той имаше не повече от три хиляди въоръжени мъже и може би хиляда стрелци. За мирно време това беше голяма и скъпа за поддръжка сила, но за война? Да имаха някой войнствен крал да ги предвожда, може би пак биха били достатъчни. С Едуард от Креси или Хенри от Аженкур начело той беше почти убеден, че можеха да обърнат французите в бягство, унижени и разгромени. Вгледа се жадно в картите, като че те съдържаха самата тайна на живота. Трябваше да иде на бойното поле, няма как. Трябваше да се бие. Единственият му шанс беше да спре французите в настъпление, преди да почукат на вратите на Руан или, Господ да му прости, на самия Кале.

Започна да се колебае и прехапа устни. Би могъл да евакуира Руан и да спаси живота на стотици английски поданици, преди французите да го нападнат. Ако изобщо приемеше невероятния вариант, в който да се бие срещу такава многочислена армия, би могъл да се посвети на защитата на Кале. Поне можеше да спечели достатъчно време и пространство, за да позволи на поданиците на краля да избегнат затварящия се капан. Преглътна нервно при тази мисъл. Всичките му възможности бяха ужасяващи. Всяка една от тях водеше до бедствие.

— Дяволите да го вземат — промърмори той, — нужни са ми шест хиляди воини.

Излая нещо като кратък смях и наду бузи. Ако седнеше да си мечтае за армия, която нямаше как да има, по-добре направо да си бе поискал шейсет хиляди. Изпрати молба както до Дери Бруър, така и до крал Хенри, но, изглежда, бежанците, които се връщаха у дома от Анжу и Мен, бяха донесли със себе си и заразния си страх. Силите на краля бяха впрегнати да пазят мира у дома. Във Франция оставиха Уилям с твърде малко хора. Това го вбесяваше. Докато английският двор успее да схване величината на тази опасност, смяташе, че ще изгубят Нормандия.

Уилям избърса потта от челото си. Кале беше прекрасна брегова крепост, с двоен ров и масивни стени, които в основата си бяха дебели осемнайсет фута. Както бе построена на морския бряг и снабдявана по море, никога не можеха да я заставят да се предаде заради глад. Въпреки това преди един век крал Едуард я беше губил. Пак можеше да бъде завладяна, с много войници и масивни обсадни оръжия, с които да я атакуват.

— Как мога да ги спра? — попиша той на глас.

Щом чуха гласа му, двама прислужници дотърчаха, за да видят дали командирът има нови заповеди. Тръгна да ги отпраща с ръка, после реши друго.

— Изпратете нареждания до барон Олтън. Да приготвя гарнизона за поход.

Слугите изчезнаха на бегом и Уилям се втренчи в морето.

— Дано Исус ни спаси — прошепна той. — И преди е ставало. Значи пак може да стане.

Числеността не е всичко, добре знаеше това. Английските крале почти винаги са предвождали по-малки армии от французите, когато са влизали в битка с тях. Той разтърси глава и гъстата му коса се замята напред-назад. Това бе затруднението пред него. Хората в Англия очакваха тяхната армия да победи французите, без значение колко е голяма и къде се бие. Ако не успееше да защити Нормандия след хаоса в Мен и Анжу… Той потрепери. Имаше само още една английска територия във Франция — Гаскония на югозапад. Щяха да я погълнат само за един сезон, ако френската кампания се окажеше успешна. Уилям стисна юмрук и удари с него по масата, тъй че оловните парчета се пръснаха и изпопадаха. Беше загубил собствените си баща и брат в битки с французите. Всеки благороднически род бе дал жертви, въпреки това бяха запазили и разширили френските територии. Всички ще презират мъж, който не може да задържи онова, което са спечелили с кръв.

Сега разбра смисъла на „отровната чаша“, която Йорк му описа в кратката им среща. Макар да не вярваше, че дори той е предвиждал внезапното нахлуване на френските войски в Нормандия. Уилям въздъхна нещастно и разтри с две ръце лицето си. Нямаше друг избор, освен да се изправи срещу френския крал в бой и да се надява на помощ свише за изхода. Не можеше да избере бедствието, а само да се остави да му го докарат насилствено.

Извика личната си прислуга, трима предани млади мъже.

— Донесете ми доспехите, момчета — каза им, без да вдига поглед от картите. — Изглежда, ще влизаме във война.

Те нададоха радостни възгласи, изхвръкнаха от помещението и се отправиха към оръжейната за личното му снаряжение. То щеше да е добре смазано и поддържано, готово да обгърне тялото му с желязо. Уилям се загледа подире им и усети, че се усмихва, докато те крещяха новината на другите — така един неравен възглас започна да се разнася из крепостта Кале. Независимо от мрачното му настроение беше доволен от техния ентусиазъм и вярата им в него. Не го споделяше, но пък и не можеше да откаже чашата, която му бяха поднесли.

Томас стенеше; след това започна да се дави, когато нечия голяма ръка затисна устата и носа му. Съпротивляваше се на теглото му и извиваше пръстите му назад, докато онзи просъска от болка. Тъкмо преди да изпукат костите, натискът изчезна и той остана задъхан на светлината на изгряващото слънце. Съзнанието му се проясни. Заля го срамна вълна, когато различи сина си, седнал до него на бледата светлина. Той разтриваше наранената си ръка и в очите му се четеше гняв.

Сега вече Томас беше достатъчно буден, за да не вдига шум. Наблюдаваше Роуан — очите му шареха, а главата му се вирна нагоре, което говореше, че наблизо има някого. Изпаднал в паника, почувства как му се повдига, един от последните симптоми на треската, която го беше обсебила безмилостно и бе омаломощила тялото му като вейка. Последното, което си спомняше, беше как синът му го влачи през едно поле под блесналата луна.

Треската бе минала върха си, толкова поне разбираше. Ужасната жега, която пресушаваше устата му и караше всяка става да го боли, си беше отишла. Почувства съдържанието на стомаха си в гърлото и се наложи със собствените си ръце да стисне челюстта с всичка сила, като едва устоя да не припадне. Усещаше дланите си като парчета студено месо върху лицето.

Роуан се стресна, щом чу сумтящите, задавени звуци, които идваха от баща му. Младежът надзърна през пролуките на хамбара, за да разбере кой ходи наоколо, но виждаше съвсем малко. Бяха минали дни, преди двамата стрелци да намерят къде да се приютят. Пътищата на север бяха задръстени от новите вълни бежанци, но този път нямаше никакво извинение, никакви хубави приказки за мирно споразумение или пък тайни спогодби. Роуан знаеше, че двамата с баща му са минали границата с Нормандия, макар отдавна да не бяха рискували да пресекат главен път и да изтъркат мъха от някой пътен камък. Всичко, което знаеше, бе, че Руан лежи някъде на север от тях. А отвъд него щеше да е Кале — най-оживеното пристанище на Франция.

Седнал в праха и ронливите пилешки курешки, Томас не можеше да сдържи спазмите, които караха празния му стомах да повръща. Помъчи се да приглуши звука с ръце, черни от мръсотия, но не можеше да бъде съвсем безшумен. Роуан замръзна, когато чу как наблизо проскърцва дъска. Не беше усетил някой да влиза в хамбара и нямаше повод да бъде предпазлив. Френските войници, които вървяха в поход на север, бяха шумни и уверени в силата на собствената си армия. Въпреки това имаше някаква вероятност все още да ги дирят първоначалните им преследвачи. Вече знаеха достатъчно за тези упорити, твърдоглави мъже, за да се страхуват от тях — мъже, които бяха вървели по стъпките на двамата стрелци в продължение на шейсет мили нощни преходи и дневна почивка на пълно изтощение.

Във въображението си Роуан бе придавал плът на смътните движещи се сенки, които бе виждал неведнъж в далечината. Съзнанието му си ги представяше като отмъстителни дяволи, безпощадни същества, които не биха се спрели, все едно колко дълго щеше да се наложи да те преследват. Той погледна безпомощно съсипаното тяло на баща си, вече значително по-слаб, откакто се биха и загубиха. Още преди дни бяха изхвърлили лъковете си, постъпка в името на оцеляването, но за тях то бе по-скоро като да изтръгнеш здрави зъби от челюстта. Освен че им беше по-леко без оръжието, то щеше да ги погуби, ако ги пленяха. Знаеше се, че французите оглеждат много внимателно за специфичното телосложение на стрелците, като за тях бяха запазили особено силна омраза и ужасяващи наказания, в случай че ги хванат. Нямаше начин стрелецът да скрие мазолите по ръцете си.

Ръцете на Роуан още мечтаеха за загубеното оръжие, стискаха празния въздух, когато го обземаше страх. Господи, не можеше да търпи това! Бе задържал бойния си нож с рогова дръжка. Идеше му да се хвърли от потъналото в сянка заграждение върху онзи, който пълзеше из хамбара. Напрежението караше сърцето му да бие толкова бързо, че светкавици проблясваха пред очите му.

Развъртя глава във всички посоки и едва не изруга на глас. Между балите сено в един хамбар винаги нещо се движеше. Плъхове, разбира се. И, естествено, котки, които ги гонеха. Насекоми и птици, които гнездяха там през пролетта. Роуан си каза, че сигурно е заобиколен от пълзящи живинки. Надали някоя от тях беше достатъчно тежка, та да накара дъските да скърцат.

Отвън се чу звук от счупени чинии, които се пръснаха и разхвърчаха по земята — този шум не можеше да се сбърка с никой друг. Роуан стана прав, за да надзърне отново през пролуките. През това време чу в тъмното стъпки. Набързо хвърли поглед към двора и зърна един френски войник, който се смееше, докато се мъчеше да събере целите чинии от изпуснатата купчина. Те не бяха мрачните преследвачи, от които се боеше, а просто френски пиконосци, които мародерстваха.

Тази стъпка обаче беше вътре в хамбара. Роуан погледна към баща си, дрехите му, напоени със собствената му пот и мръсотия. И когато вдигна поглед, се озова очи в очи с един стреснат младеж, облечен в груба, синя материя. В първия миг двамата зяпнаха с разтуптени сърца, после Роуан скочи напред и заби ножа си с вик в гърдите на другия.

С тежестта на тялото си той повали непознатия по гръб на пода и ножът потъваше по-дълбоко, проникваше през тялото му, докато Роуан усети как под ръката му пращят ребра. От устата на младия французин изригна въздушна струя. Каквото и да се бе опитвал да каже, потъна сред агонията от ножа в гърдите му. Роуан се вгледа с ужас в гърчещата се фигура, която беше прилепил до земята. Можеше само да се отпусне с цялата си тежест върху него и да притисне ритащите крака със своите собствени.

В двора един глас извика — въпрос или пък име. Лицето на Роуан се сгърчи в нещо като плач, докато притискаше челото си в бузата на мъжа — просто задържаше така и чакаше гърчовете и задъханите стенания да заглъхнат. Когато най-сетне вдигна глава, целият се тресеше, втренчен в очите, напрашени и въпреки това — отворени.

Гласът извика още веднъж, по-близо. Роуан се сви приклекнал, оголил зъби като куче, което защитава убитата плячка. Измъкна големия нож измежду ребрата и го вдигна, готов да посрещне нова атака. Наблизо можеше да има десетина и повече войници, или пък стотина, а можеше да са един-двама. Нямаше начин да знае. Завладяха го едновременно потрес и отвращение. Нищо друго не искаше, освен да бяга, просто да избяга от глождещия го ужас заради отнетия чужд човешки живот. Онова, което почувства, беше до болка съкровено, затова искаше да се махне от това място.

Дочу едва доловим шум в краката си и се взря надолу; осъзна, че червата на младия мъж са се изпразнили заедно с мехура. Членът на войника бе в ерекция, видима поради подмокрените панталони. Роуан усети, че му се повдига, а очите му се пълнят с нежелани сълзи. Чувал беше за подобни неща, но действителността беше далеч, далеч по-отвратителна. Нямаше нищо общо с това да улучиш някого от разстояние със стрела и добър тиков лък.

Един вик отвън го стресна и той притича обратно в дървеното заграждение. Гласът ставаше все по-силен и по-раздразнен, човекът отвън губеше търпение, че другарят му се бави. Роуан надникна през миниатюрните цепнатини и дупките от пирони, търсейки останалите. Не можеше да ги види, макар да имаше усещането, че са заобиколили порутения хамбар от всички страни в тази ранна утрин. Потръпна и всички мускули по гърба му трепнаха. Трябваше да се измъкне през нивите, но баща му беше твърде тежък, за да продължи да го носи.

Импулсивно той клекна до Томас и лекичко плесна лицето му. Очите се отвориха, тъмните ириси бяха леко жълтеникави. Ръцете на баща му го отблъснаха.

— Можеш ли да ходиш? — прошепна Роуан.

— Мисля, че да — отговори Томас, без да е сигурен. Дойде му наум една история от детството — за това как Самсон загубил косата си — и се усмихна едва-едва, докато използваше дръжката на един стар плуг, за да се надигне. После си почина, а по лицето му се стичаха едри капки пот, които се смесваха с праха и още повече го зацапваха.

Роуан пресече златните слънчеви лъчи, които нахлуваха в хамбара. Застана до вратата, взирайки се в утринния въздух навън, и направи знак на баща си да приближи. Томас се стегна — чувстваше се така, сякаш предната вечер са го пребили. Трябваше да се наспи или пък просто да умре. Мисълта за почивка му се отрази толкова силно, че пред очите му заплуваха черни кръгове. Затътри крака по пода, като се мъчеше да не диша тежко, а през това време съзнанието му плуваше и потъваше във вълни на призляване.

Роуан за малко да отскочи назад, когато съвсем до главата му един глас изля цял поток от френска реч.

— Криеш ли се от мен, Жак? Ако те уловя, че спиш, заклевам се…

Вратата се отвори и Роуан присви очи и видя как изумлението на мъжа премина в ужас при вида на ножа и едрото му тяло в мрачината.

Онзи подскочи, подхлъзна се и падна, докато се обръщаше в паника. Гласът му вече се извисяваше във вик. Опита се да се изправи, но Роуан го повали обратно с един огромен плонж и диво го заръга с ножа през връхната дреха. С дивашка сила той успя да стисне с лявата си ръка врата му и да го извие. Отчаяните вопли се превърнаха в скрибуцане и Роуан откри, че ридае, докато ръга ли, ръга с ножа, а наоколо се разплискваше червена кръв. Остави тялото да падне по очи, изправи се задъхан и зашеметен.

Селскостопанският двор беше празен, с тучна зелена трева, прораснала между неравните камъни. Видя и една порутена къщурка, която бе останала незабележима предишната нощ, с врата, виснала на кожената си панта. Роуан се огледа, после сведе очи към ярките червени капки в праха и по острието на ножа. Само двама мъже, търсещи нещо ценно за крадене, докато военните спят. Роуан знаеше, че трябва да завлече и второто тяло вътре в хамбара, но вместо това стоеше насред двора със затворени очи и лице, вдигнато към слънцето.

Чу как баща му излиза и застава до него. Роуан не го погледна, предпочете да остави топлината да проникне в кожата му. Беше колил животни с баща си във фермата, насили се да се спомни. Бяха убивали и дивеч по време на лов.

Томас пое дълбоко въздух — не беше убеден дали синът му иска да го заговори или не. Глад зачовърка стомаха му и той откри, че се чуди дали двамата французи са имали някаква храна. Това бе още един признак, че тялото му се преборва с болестта, която го бе повалила.

— Изпита ли удоволствие? — попита.

Роуан отвори очи и го погледна.

— Какво?

— Да убиваш. Познавам мъже, на които им е приятно. На мен — никога. Винаги ми се е струвало странно нещо… да искаш да го направиш. Винаги съм го смятал твърде близко до работа. Когато си в безизходица, да, но не бих търсил човек, когото да убия за удоволствие. Но познавам и такива… това е всичко.

Роуан разтресе глава в тъпо изумление.

— Не… не беше удоволствие… Господи, не… не съм…

За негова изненада баща му го потупа по гърба.

— Добре. Та сега — това. Вече усещам, че имам апетит. Все още съм толкова слаб, че може да ме уплаши и малко момченце с пръчка в ръката, така че би ли претършувал къщата за някаква храна? Трябва да намерим място да починем и да се скрием, а не мога да го направя, ако умирам от глад, не и след такава болест.

— Какво ще кажеш да останем в хамбара? — попита Роуан, поглеждайки боязливо назад към тъмния вход.

— Не и с телата на войниците и тази кръв по земята, сине. Събуди се! Ще трябва да се преместим с няколко мили под прикритие, а стомахът ме боли, та се къса от глад. Нужна ми е малко храна, а пък няма да седна да изям французите, поне не днес.

Роуан се позасмя едва-едва, но в очите му се четеше тревога. Томас се отказа от усмивката, която му струваше твърде големи усилия.

— Какво има? — видя как по кожата на сина му минаха тръпки, все едно кон потрепваше от мухи, а после тя се набразди и космите му настръхнаха.

— Онзи в хамбара… неговото… мъжество се беше втвърдило… Господи, татко, ужасно беше.

— А — отвърна Томас, който също стоеше на слънце и се препичаше с него, — може да те е харесал?

— Боже! Татко! — Роуан потрепери при спомена и потърка ръцете си. Баща му се засмя.

— Веднъж, след битка, трябваше да стоя на пост — обясни той. — Бях някъде на дванайсет години, мисля. Седях цяла нощ, заобиколен от телата на мъртвите войници. След време чух как започнаха да се оригват и да пърдят, като че бяха живи. На два пъти един се изправяше до седнало положение, ей така, рязко, все едно някаква мисъл го беше стреснала. Внезапната смърт е странно нещо, миличък. Тялото невинаги знае, че е мъртво, поне не веднага. Виждал съм… това, което и ти си видял, на един обесен, когато бях още момче. До бесилката имаше една старица и стържеше нещо в земята до краката му, а всички останали си бяха тръгнали. Попитах я какво прави, а тя отвърна, че от семето на обесен мъж пониква корен от мандрагора. Тогава хукнах да бягам като полудял, Роуан, честно си признавам. Тичах по целия път до къщи.

Неподвижният въздух донесе до тях някакво шумолене. Те се обърнаха бавно и видяха как една стара гъска излиза иззад дърветата край къщата там, където от един клон висеше въже. Птицата кълвеше по земята и гледаше двамата мъже, застанали в двора.

— Роуан? — прошепна Томас. — Ако виждаш някъде камък, придвижи се бавно и го вдигни. Опитай се да счупиш крило.

Гъската не им обръщаше внимание. Роуан откри камък, голям колкото юмрука му, и го вдигна.

— Мисля, че тя не се страхува от нас — каза той и тръгна към птицата, която започна да съска и разтвори криле. Камъкът профуча и я повали по гръб, като разкри корема ѝ със сплъстени пера и кал по него. Роуан в миг я сграбчи за шията и повлече пърхащата с криле и протестираща птица обратно към баща си, преди да я накара да млъкне с едно рязко дръпване.

— Може би за втори път ми спаси живота тази сутрин — рече Томас. — Не бива да рискуваме със запален огън, тъй че срежи ѝ гърлото и пий, докато е топла. Браво, момче. Мисля, че щях да се разплача като дете, ако я бяхме оставили да избяга.

Синът му се усмихна и започна да усеща, че странното, отнесено настроение го напуска. Внимателно обърса ножа си о мъжа, който лежеше по лице в двора, преди да го използва за птицата.

— Какво не бих дал да беше тук дядо ти — рече Йорк, отпивайки от виното си. — Старецът така се радваше, когато се раждат деца — както се досещаш, при положение че самият той имаше двайсет и две! Както и да е, казват ми, че предзнаменованията са отлични. Със сигурност момче.

Той стоеше във вътрешния двор, покрит с дъбов материал и плочки и заобиколен от всички страни със стени от кремав камък. Бялата роза на рода Йорк се срещаше навсякъде — рисувана по ръбовете на гредите или издълбана в самия камък. От стаите над главата му се понесе нечовешки писък, който накара придружителя му да трепне.

Ричард Невил беше висок колкото чичо си, макар още да не му беше пораснала брада. От двата си брака дядо му действително беше народил толкова голямо потомство, че Ричард бе свикнал да има лели, които са деца, и племенници на собствената му възраст. Старият Невил бе потентен мъж и мнозина му завиждаха за множеството живи негови наследници.

Преди Ричард да смогне да отвърне, Йорк заговори пак:

— Но забравям! Трябва да те поздравя за новата ти титла. Браво! Баща ти сигурно е много доволен, че си граф на Уорик.

— Много сте любезен, милорд. Все още се уча на нещата, които вървят с титлата. Баща ми е щастлив за титлата и за земите, които идват в семейството, както смятам, че знаете. За жалост, не познавам дядо си.

Йорк се засмя, пресуши чашата си и я вдигна, за да може прислужникът да я напълни пак.

— Дори да си наполовина мъжът, който беше Ралф Невил, пак ще бъдеш двойно благословен. Той ме отгледа, когато злата съдба ме направи сирак и ме остави на благоволението на другите. Старият Невил запази неприкосновеността на владенията и титлите ми, докато пораснах. И нищо не поиска в замяна, макар да знаех, че иска да се оженя за Сесили. Дори тогава пак остави накрая аз да избирам. Той беше… човек с невероятно лично достойнство. Нямам по-голяма похвала от това. Просто се надявам да разбираш. Дължа му повече, отколкото мога да изразя с думи, Ричард, не — граф Уорик!

Йорк се усмихна на племенника си. Още един крясък се разнесе от стаята за раждане и накара двамата мъже да трепнат.

— Не се ли безпокоиш? — попита Ричард от Уорик, като въртеше нервно бокала в ръката си и вдигаше поглед, сякаш можеше да види през стените и да проникне в женските мистерии в стаята.

Йорк сви небрежно рамене.

— Наистина петима мъртви, но пък шестима са живи! Ако имах хазартно чувство, не бих заложил против още едно здраво момче с името Йорк. Дванайсетото раждане е числото на апостолите, както ученият ми доктор обича да казва. Той вярва, че то е могъщо число.

После замълча, защото му дойде наум, че дванайсетият апостол е бил Юда. Погледът на по-младия мъж бе премрежен — същата мисъл бе осенила и него, но той предпочете да не я изказва на глас.

— В такъв случай ще е седмото живо — рече Уорик, за да прекъсне мълчанието. — Много щастливо число, убеден съм.

Йорк видимо се отпусна от думите му. Пиеше много, докато траеше раждането, колкото и да се мъчеше да изглежда безразличен. Повика да напълнят пак чашите им и Уорик трябваше бързо да допие своята; усети как виното сгрява кръвта му. Откри, че има нужда от това. Замъкът Фодърингхей може и да беше добре укрепен, но дори на завет в покрития вътрешен двор беше много студено. В близкото огнище гореше огън, готов да погълне плацентата и пъпната връв на новороденото. Топлината сякаш изчезваше още преди да е достигнала до чакащите мъже.

— Не съм сигурен, милорд, дали да ви поздравя от своя страна — каза Уорик. Йорк го погледна въпросително, а той продължи: — За Ирландия, милорд. Баща ми каза, че сте назначен за лорд-лейтенант там.

Йорк махна с ръка пренебрежително.

— Имам врагове, които предпочитат да съм далеч от Англия през следващите няколко години, Ричард. Ще ида там, където ме пращат! За момента се задоволявам да остана, докато те се катерят един връз друг като давещи се плъхове. Неведнъж съм сядал на мястото си в Камарата на лордовете само за да слушам и гледам. Препоръчвам ти да сториш същото — да видиш какви глупаци се движат в лондонските среди. — Той обмисли думите си, преди да продължи: — За тези, които гледат с отворени очи, това ще бъде бурна година, Ричард. Онези, които ще я преживеят, ами то, само те ще се издигнат.

— Милорд Йорк! — извика един глас.

Двамата мъже вдигнаха поглед към малкия коридор над главите им — делеше ги цяло поколение, но ги свързваше загрижеността за Сесили Невил и детето. Докато чакаха, забравили чашите с вино в ръцете си, израждащата се появи през дебелите завеси, като бършеше с парцал следите от кръв по лицето на бебето. То беше плътно увито в повой от тъмносин плат. Не плачеше, когато го подаде на бащата и на младия чичо, за да го разгледат.

— Момче е, милорд, имате син — рече тя.

Йорк изпусна въздух през носа си, изключително възрадван.

— Измислили ли сте име за сина си, милорд? — попита Уорик усмихнат. Ясно виждаше колко горд е Ричард Йоркски. За пръв път проявяваше едва ли не момчешко удоволствие.

— Имам десетгодишен син, който се казва Едуард, друг на име Едмънд и едно сладко малко същество Джордж. Няма да рискувам да обидя бедните души, които са загинали, тъй че няма да е Хенри, Джон, Уилям или Томас. Не. Мисля… Да, мисля, че този ще е Ричард.

Ричард, граф на Уорик, избухна в гръмогласен смях, изненадан, но и обладан от истинско удоволствие.

— Трима Ричардовци ставаме тогава. Като Ричард Лъвското сърце. Не, три лъва, милорд! Прекрасно знамение.

Йорк изглеждаше малко стреснат, докато проследяваше мисълта на Уорик. Преди два века крал Ричард Лъвското сърце беше сложил върху кралския си печат три лъва. В по-близки времена тази кралска емблема беше възприета в Аженкур от рода Ланкастър и бащата на крал Хенри. Подобна асоциация не изпълваше Ричард с радост.

— Добро име е — едва процеди той и вдигна чашата си за наздравица. — Ще свърши работа.

18.

Град Руан бе разположен на около стотина мили южно и западно от Кале. В нормални времена Уилям би го сметнал за крепост. Като столица на английска Нормандия градът бе свидетел на редица английски победи, включително и на екзекуцията на Жана д’Арк след нейното въстание. Уилям бе яздил на юг към града с армията си през земи, които с лекота можеха да бъдат английски ферми в Кент или Съсекс, толкова му бяха познати. Бе пресякъл Сена, като стигна до Руан в една студена сутрин преди три дни. Утринният скреж хрущеше под копитата на жребеца му.

Градът стана безмълвен свидетел на пристигането му, огромните порти бяха плътно затворени. Уилям се загледа в десетките тела с примки на вратовете, които се поклащаха на вятъра, овесени по стените. Почти сто тела се люлееха и скрибуцаха, много от тях все още носеха видими белези от насилие или пък бяха покрити с тъмнокафяви петна от засъхнала кръв. Уилям се прекръсти при тази гледка и каза кратка молитва за душите на добродетелните хора, които нямаха вина за друго престъпление, освен че са били родени тук.

Хората в Руан знаеха, че френският крал е тръгнал на поход и черпеха кураж от тази вест. Уилям се разтресе от гняв само като си помисли за изнасилванията и убийствата, които трябва да са ставали между стените на този град. В Руан бяха живели стотици английски семейства. И преди беше виждал да падат градове и спомените от това бяха сред най-грозните неща, на които бе ставал свидетел. Помисли си, че всъщност обесените са извадили късмет.

След като нямаше достъп до ресурсите на града, се наложи да разчита на доставки от Кале, като охраняваше пътищата и губеше страшно ценни мъже, за да гарантира сигурността на каруците с товари. Поне вода имаше. Руан бе заобиколен от Сена, почти изцяло опасан от огромен завой на реката, която се врязваше в богатата почва на провинцията. Армията му я прекоси върху каменни мостове, после построи лагера си в откритите поля на юг от града. Обърнаха гръб на Руан и започнаха да забиват в земята остри дървени пръти, за да защитават позицията си от кавалерийска атака. Повечето от хората му използваха защитата на тежки дървени щитове, за да доближат до притихналия град и да удрят по вратите с масивни греди и железни гвоздеи, дълги колкото човешка ръка. Уилям просто се надяваше да може да отмъсти на онези вътре за нещата, които бяха сторили.

Шпионите идваха с донесения всеки ден, едно от друго по-лоши. Уилям беше убеден, че френският крал няма как да скрие присъствието на толкова много обучени войници. Половината от армията, пред която щяха да се изправят, щяха да са селяни, свикани за тази задача, а такива мъже не се бяха представяли добре в миналото срещу английската армия. Това беше малка искра надежда, но нямаше какво друго да поддържа духа му с Руан зад гърба му.

На фона на открития пейзаж дори и армиите изглеждаха като джуджета, тъй че мина почти месец след пристигането му, когато Уилям за пръв път видя войници в далечината. С десетина от старшите му барони яхнаха конете, за да ги приближат и да разгледат врага. Онова, което видяха, не беше приятно никому.

Явно шпионите не бяха преувеличили. Хиляди и хиляди вървяха към града и реката. Уилям забеляза цели блокове кавалерия и въоръжени рицари, както и очакваните формирования от пиконосци, особено предпочитани от френския крал. От височината на малкия хълм той ги гледаше как прииждат, като през цялото време броеше и смяташе, наблюдаваше как се движат. Скоро видя и втора група от многоцветни щитове и знамена, които се вееха на вятъра. Кралската свита от благородници бе дошла на фронта. От разстояние повече от миля Уилям видя как един млад глупак накара коня си да се изправи на задни крака, като предните ритаха във въздуха. После Уилям направи равносметка на позициите си и с нежелание взе решението да задържи мостовете над Сена отворени, иначе хората му можеха да попаднат в капан, с града от другата страна, сами между двете сили.

Той се обърна на седлото и забеляза как барон Алтън се взира в далечината.

— Какво мислиш, Дейвид? — попита го.

Старшият му командир красноречиво сви рамене.

— Мисля, че са много — отвърна той. — Може да ни свършат стрелите, преди да ги убием всичките.

Уилям се засмя, както се очакваше от него, макар че шегата изобщо не го трогна. Не беше виждал толкова много френски бойници накуп още от битката за Пате преди двайсет години. Почувства се стар, като осъзна колко време е минало, но все още помнеше трагедията — как колеха английските стрелци след това. Каза си, че няма да прави същите грешки, и не се сдържа да погледне назад през рамо към мястото, където стрелците му с лък бяха подготвили площадката си за убиване. Докато пехотинците му държаха центъра, нищо живо не би могло да ги достигне. Тръсна глава; как му се искаше да е по-самоуверен! Щеше да се бие срещу силна защита, защото знаеше как да го стори. Поне за това можеше да благодари на френския крал — че не спря и не го принуди да нападне. Крал Шарл сигурно е изпълнен с увереност, но пък при такава численост имаше всички основания за това.

— Достатъчно видях тук — отсече Уилям. — Смятам да се прибираме при хората си. Милорди, джентълмени, след мен.

Още докато говореше, обърна коня си и всички се запътиха в тръс обратно към английските позиции. Уилям се насили да язди, без да се обръща, макар да усещаше, че врагът идва зад него.

Щом пресякоха мястото със заострените колове, той направи знак с ръка на двама херцози и петима барони да се върнат на позициите си. Всеки от тях командваше стотици въоръжени мъже, корави воини, стегнати в яка броня под туниките си. Бяха оставили конете си зад реката, макар че Уилям все още се терзаеше за онова, което наричаше път за бягство. Знаеше, че подобна мисъл не действаше благоприятно на стрелците. Те нямаха коне. Отново си спомни как при Пате конниците бяха отстъпили, оставяйки беззащитните стрелци на заколение. Закле се това да не се случва отново, но все пак конете бяха там — многохилядно стадо, готово да отлети в отстъпление, ако нещата тръгнат на зле.

Докато френската армия настъпваше, Уилям още веднъж мина на кон по редиците, размени по няколко думи със старейшините, обсъждайки позициите. Що се отнасяше до защитата на речната долина, нямаше какво друго да правят, освен да чакат, затова той пиеше по глътка вода от манерката си, докато французите приближаваха все повече. След време зае мястото си в центъра, един от малкото на кон насред пешаците с мечове и щитове. Кавалерията му държеше десния фланг, но нямаше да напада, освен ако самият френски крал не се появеше или пък французите не обърнеха в бяг. Той преглътна с пресъхнало гърло при вида на многолюдната армия, която идеше да го унищожи, съмняваше се, че ще доживее да види подобно нещо, не и днес.

Разстоянието се скъсяваше и вече можеше да види полевите укрития, които кралските арбалетни стрелци носеха. На всяко от тежките дървени съоръжения му трябваха поне трима души, за да го придвижват на колелата му, но то би осигурило заслон дори срещу дъжда от стрели, с който англичаните можеха да ги посрещнат. Смръщи се при вида на колоните, които се влачеха напред с укритията пред тях като брониран шлем. Виждаше и френски барони, които яздеха редом с тях и бълваха заповеди. Движат се с неотклонна целенасоченост, помисли си, макар че пак би заложил на своите стрелци с дълъг лък срещу тях. Неговите стрелци също имаха дървени укрития, които можеха да вдигат или спускат, за да се предпазват от лавината от стрели или пък камъни, изстреляни с прашка. Той благодареше на Бога, че няма обсадни машини или топове във френската армия. Всичко, което беше чувал, говореше, че това е малко вероятно, но все пак чувстваше облекчение. Французите се придвижваха бързо, настървени да превземат Нормандия, преди да е свършило лятото. Тежките военни машини щяха да пристигнат след тях, готови за предстоящите обсади. Дотогава най-мощното оръжие на бойното поле бяха английските дълги лъкове.

В центъра на французите яздеше кавалерията в компактна маса. Уилям почти се усмихна, като я видя — като човек, влизал в битка повече пъти, отколкото можеше да си спомни. Лесно можеше да си представи подхвърлените реплики и твърде силния им, нервен смях, докато наближаваха английските позиции. Отправи кратка молитва към своя светия покровител и към Девата, после спусна забралото на шлема, като така ограничи полезрението си само до една пролука от светлина.

— Стрелци, готови! — изрева над цялото поле.

Видя как френските стрелци с арбалет подредиха дървените укрития в една линия, създавайки възможно най-добра защита. Ако искаха да стигнат до английските позиции, вражеските рицари трябваше да изоставят прикритията си. Оголи зъби и чу собственото си дишане, което отекваше в шлема. Щеше да спре френския крал преди Руан. Просто трябваше.

Долавяше заповедите, които се крещяха в далечината, тънки звуци, носени от вятъра. Вражеските пиконосци спряха и централната кавалерия дръпна юздите. Двете армии се изправиха една срещу друга, френската почти пет пъти по-голяма от неговата, същинско море от желязо и щитове. Уилям се прекръсти, когато редовете от стрелци на арбалет тръгнаха напред. Каква благословия, че нямаха обхвата на собствените му стрелци. За да приближат достатъчно, че да могат да убиват, те трябваше да влязат в обсега на тиковите лъкове. Неговите стрелци, в свободни туники и клинове, бяха в приповдигнато настроение, докато ги чакаха да сторят точно това.

Последните двеста ярда бяха известни сред французите под името „дяволската ръка“. Уилям бе чул този термин преди години и сега пак се сети за него, докато стрелците с арбалети вървяха напред с оръжието на рамо, все още твърде далеч, за да достигнат позициите на англичаните. Не можеха да тичат, защото заедно със себе си бутаха и полевите укрития на колела. Онези, които се втурваха напред, бяха плащали за това в миналите битки. Затова трябваше да ходят последната една осма миля, съзнавайки твърде добре, че са в обхвата на английските стрелци.

Уилям вдигна ръка и рязко я свали. В отговор хиляди стрели литнаха във въздуха като една, после отново и отново. Нито за миг не беше загубил страхопочитанието си към точността на тези мъже, които бяха тренирали своя занаят в продължение на двайсет години. Знаеше, че бронираните му рицари ги презираха и гледаха на тях като на мъже, които убиват като страхливци. Въпреки това тези стрелци отдаваха точно толкова от живота си, за да изградят уменията и силата си, колкото всеки друг професионален войник. Предимно уелсци и англичани, тук-там някой друг шотландец и ирландец, те можеха да се прицелят и да повалят врага от четиристотин ярда. Нямаше други като тях на света и Уилям почувства прилив на радост, когато стрелците с арбалети започнаха да падат.

Дървените укрития защитиха мнозина от враговете и колоните им все повече приближаваха. Дългите лъкове стреляха над дървените укрития, а после стрелите падаха върху скупчените мъже зад тях, стотина стрели наведнъж, които пробиваха претъпканите редици. Уилям чуваше писъци и видя, че по френската кавалерия минава трепетна вълна. Там бяха горди маже, рицари и благородници, които с ненавист гледаха как омразните английски стрелци създават хаос в редовете им.

— Нека да стрелят — прошепна под носа си Уилям. И преди беше виждал това — как обзети от безумие рицари се мъчат да се изправят срещу дъжда от стрели. Те познаваха страха от летящите и съскащи остриета — и бяха маже, които реагират на страха с гняв.

— Моля ви се, Исусе и свети Себастиян — прошепна отново той, — нека да стрелят.

Дяволската ръка бе премината и стрелците с арбалети бяха успели да придвижат дървените укрития достатъчно близо, за да се групират и отвърнат на удара. За първи пат въздухът се изпълни с черни болтове, не по-дълги от човешки пръст, но сеещи смърт. В английските редици щитовете се вдигнаха и се доближиха един до друг. Звукът на удрящото желязо наподобяваше градушка, бучащо дрънчене, болтовете попадаха в пролуките и мъжете падаха с викове.

Уилям вдигна и собствения си щит, макар да знаеше, че металните болтове няма да пробият бронята му, освен ако някой не извади страхотен късмет. Беше виждал битки, където размяната на болтове и стрели продължаваше цели дни, преди армиите да се срещнат, но се надяваше на високото самочувствие на французите заради далеч по-голямата им численост. Убеден беше, че вече се чуват гласове за внезапна атака, умоляващи френския крал да ги пусне да хванат изненадващо неговите стрелци. Точно това беше планирал той.

Бели стрели с гъши пера стърчаха като постелка от някакъв странен плевел по френските дървени укрития. Стрелците с арбалети бяха пострадали, защото им липсваха точност и мощ. Стотици бяха повалени или пък куцукаха обратно през собствените си редици с ужасни рани по телата. Уилям видя как нова вълна от нетърпение мина през редиците на френските рицари, готови за атака, а конете им удряха с копита и пръхтяха.

Той изрече заповедта, която бяха обсъдили с барон Алтън. Предадоха я на стрелците, които, предвидимо, не я харесаха. Неколцина се изплюха на земята в негова посока, но той не обръщаше внимание на реакцията спрямо тактиката му, стига да се подчиняваха.

И когато следващата серия железни болтове полетяха към тях, стотици стрелци паднаха на земята, все едно са били улучени. Ликуващ вик до небесата се изтръгна от стрелците с арбалети и центърът им отговори със същото. Сърцето на Уилям щеше да изскочи, като видя как рицарите пришпорват конете си и тръгват напред, пренебрегвайки всички заповеди да спрат на място, в радостта си да видят английските стрелци разбити. Те имаха огромно числено преимущество и се биеха с краля си на бойното поле, решени да го впечатлят и да си извоюват име.

Уилям чакаше, докато те прииждаха, чакаше, а сърцето му биеше лудо, докато накрая те съвсем се забравиха и влязоха в обсега на стрелците му. Независимо от скептичното си отношение английските стрелци се наслаждаваха на заблудата, като изпратиха тук-там по някоя случайна стрела, сякаш голямата буря е стихнала до почти тих ветрец.

— Чакай! Задръж! — изрева Уилям.

Легналите на земята мъже се хилеха като идиоти, виждаше ги. Лицето на барон Алтън имаше диво изражение с изцъклени очи, докато следеше с четири очи Уилям за следващата команда.

— Горе! Стрелци горе! — изкрещя Уилям.

Гледаше как „мъртвите“ наскачаха и заредиха нови стрели в лъковете. Вече беше късно французите да се връщат обратно. Не можеха да спрат. Рицарите бяха подминали дървените укрития, профучаваха край тях в желанието си да приближат и да убият врага. Бяха погълнали собствената си позиция за стрелба с арбалет точно както се бе случило едно време в Креси. Уилям стисна юмрук в желязната ръкавица и металът и кожата проскърцаха.

Нападащите рицари се бяха втренчили напред в масата войници току пред лицата им. Въоръжените до зъби мъже вдигнаха оръжието и присмехулно ги подканяха с жестове да дойдат. С пронизителен пукот стотици стрели литнаха от фалангата и сразиха французите с ужасяващото си бучене.

Първите няколко реда паднаха, сринаха се заедно с най-близките воини и коне, които получаваха стрела след стрела. Като че ли някой бе прокарал черно въже по протежение на пустеещ път, като френските рицари бяха онези, чието гърло първо се прерязваше в него. Умираха на купчини, докато надигащите се маси от ранени мъже и труповете принудиха атаката да спре в безизходица.

Уилям даде команда и целият център на армията му тръгна срещу враговете. Той яздеше редом с пешаците с мечове и брадви, вдигнали оръжия, за да убиват, докато тичаха с все сили напред. Стигнаха до редиците на мъртъвците за сто удара на сърцето, прескачаха все още ритащите коне и се врязваха в рицарите на кон зад тях. И през цялото време стрелите съскаха над главите им, убиваха хора, които дори не успяваха да видят какво ги е ударило.

Уилям наблюдаваше как група яки английски воини с брадви си пробиваха път с размах през дузина французи, като ги сваляха с удари от седлата. Голямото преимущество на коня е скоростта и подвижността му, но редовете се бяха сгъстили и френските рицари едва можеха да се движат, за да отвърнат.

Той видя как захвърлят с яд копия и вадят мечове да посичат, докато ревящите английски касапи убиваха наляво и надясно, проправяйки си път все по-дълбоко във френските редици. Ликуваше, като гледаше какви поражения причиняват, но от височината на собственото си седло той виждаше по-надалеч от мъжете на земята. И като се загледа, сърцето му потъна. Бруталната атака не беше докоснала сърцето на френската армия. Тя се придвижваше и прегрупираше под нова команда, за да ги обгърне и да ги удари отстрани. Бяха толкова много! Триумфалният му замисъл и внезапната атака вече изглеждаха не по-опасни от дребно сбиване.

Обърна се към вестоносците до себе си.

— Открийте барон Алтън и му предайте поздравленията ми. Кажете му, че ще бъда благодарен, ако рицарската ни конница попречи на вражеските коне да ни ударят по фланга.

Един от тях се затича и времето сякаш застина за Уилям, докато хората му сечаха и убиваха вместо него. Зачака Алтън да реагира. Френската кавалерия най-сетне се отдръпваше от невъзможното стълкновение в центъра. Уилям вече виждаше как нови дружини от пиконосци се отправят с твърда стъпка към мястото, където бушуваше битката. Беше впечатляваща маневра, извършена по спешност, и предполагаше, че командата за нея е дошла направо от краля, единствения човек на бойното поле, който имаше власт да заповяда на рицарите си да се оттеглят.

Английските мечоносци се втурнаха напред, убивайки всеки, до когото успяваха да стигнат. Вече бяха навлезли твърде навътре, за да имат подкрепа от стрелците, и единствено това накара Уилям да се разколебае. Въоръжените му войници бяха пробили навътре в дълга собствена колона, преследвайки врага. Те бяха не само изложени по фланговете, но имаше и реална опасност да ги откъснат. Погледна пак в далечината и поклати глава при вида на многочислената част от армията им, която все още не беше влязла в бой. Таил бе безпочвената надежда, че ще се стигне до хаотично отстъпление, че френската армия ще се свие сама в себе си в ужас от внезапната атака. Не се беше случило така и му беше ясно, че трябва да отстъпят. Но тежката кавалерия на Алтън напираше по фланговете, а щом погледна назад, видя как стотици стрелци се промъкват напред, където все още можеха да причинят разруха, мъчейки се да не изостават от менящите се позиции на фронта.

Уилям започна да се поти. Все още го превъзхождаха значително по численост, но армията му се движеше напред с добра скорост срещу дружините на вражеските пиконосци. Бе почти невъзможно да нападаш с кавалерия тези жестоки оръжия, но пък въоръжените с брадви и мечове части щяха буквално да ги покосят, като се примъкнат покрай външните точки и после всеят хаос у необучените мъже, които държаха дългите оръжия. Знаеше, че скоро ще трябва да се отдръпне, но не още, още не…

Редиците от пиконосци насочиха надолу тежките железни глави и тръгнаха в самостоятелна атака, редица от остър метал и топуркащи нозе, срещу която беше ужасяващо да застанеш. Английските войници приготвиха щитовете си — знаеха, че трябва да отблъснат най-близкия връх на пика с острието, а после да намушкат със силен прав удар онзи, който го държеше. Беше трудна задача за изпълнение с разтуптяно сърце и ръце, хлъзгави от пот и кръв. Мнозина губеха сръчността си и ги пронизваха както тичащите зад тях мъже, така и онези, които ги задържаха. Стотици други промушваха копията и ги забучваха, но те също биваха погълнати, загубили равновесие под напора на атаката. Уилям изруга на глас, извика на воините си да се прикрият и да престроят редовете си. После обърна коня си и измина стотина крачки навътре, преди пак да се обърне с лице към врага. Те все прииждаха, ревяха превъзбудено независимо от загубите.

— Стрелци! — изкрещя Уилям, като се молеше на Бога да успеят да го чуят над шумотевицата на битката.

Чу зад гърба си съскането на летящи стрели и в редиците на пиконосците започнаха да се появяват дупки. Тези воини имаха нужда от двете си ръце, за да балансират тежките пръти. Селяните не носеха щитове, а връхните им дрехи от варена кожа не бяха никаква защита срещу стрелите, които ги пронизваха. Атаката на пехотинците замря, щом тиковите лъкове започнаха да изстрелват залп след залп.

Независимо от кръвопролитното нападение видът на омразните им стрелци подтикваше френските пиконосци да продължават напред. Застанали в редица на разстояние един от друг и облечени в просто кафяво платно като фермери, стрелците бяха чудовищата от множество приказки и трагедии. Редиците на пиките настъпваха в отчаяно усилие да достигнат онези, дето хладнокръвно убиваха приятелите им. Само това знаеха те — единствената слабост на стрелеца. Щом можеш да се втурнеш към него, значи можеш и да го убиеш.

Уилям отново бе принуден да отстъпи. Мечоносците му се върнаха с него, докато воините с пиките преобразуваха редиците си и изоставиха назад мъртъвците си. Стъпка по стъпка английските сили загубиха земята, която бяха спечелили в първата атака, докато накрая се озоваха в първоначалната си позиция. Там се застопориха, застанаха с вдигнати мечове и щитове, задъхани и чакащи.

Някои от стрелците не бяха достатъчно бързи, за да се оттеглят с тях, и изчезнаха в движещата се вълна от хора и бесове. Все пак около осемстотин се върнаха до собствените си дървени щикове и колове. И пак се обърнаха с кървясали очи срещу пиконосците.

Тази серия от стрели обаче не се издигна в небето. Пиконосците продължаваха да нападат, стрелите пробождаха с къси, раздиращи удари, пресичаха бойните викове и покосяваха мъжете на колене. В редиците зееха огромни празнини, пиките падаха или се насочваха хаотично към небето. Целият фронт на французите се опита да забави темпото, вместо да се хвърли в тази убийствена сеч. Задните редици се сгъстиха, пиките заприличаха на гъстите игли на таралеж, гора от дърво и метал.

Пиконосците постепенно спираха окървавени, а стрелците с лъковете грабваха нови стрели от колчаните и стреляха, докато кръв потичаше от ръцете им, а раменете и гърбовете им се късаха от болка при всеки опън на тетивата. Насочено срещу правостоящия враг, това бе дивашка касапница срещу правостоящия враг, която им носеше огромна наслада.

Френските дружини най-сетне отстъпиха, след като не успяха да се придвижат по-близо. Хукнаха назад, обърнаха гръб и се понесоха, сякаш на краката им пораснаха криле, подтиквани от обзелия ги ужас. Зад тях стрелците ликуваха радостно и виеха като вълци.

Уилям изпита огромно задоволство, което продължи само докато направи преглед на силите си. Беше загубил огромен брой хора още при първите сблъсъци, може би шестстотин или малко повече. Изведнъж му прилоша и затвори очи. Пред него френските рицари отново масово нападаха и кралят им дори беше изпратил малки групички напред, за да нагласят полевите укрития в по-добра позиция. Стрелците му отвърнаха с десетина момчета, които хукнаха да събират стрели, изтръгвайки ги от земята на големи купчини. Докато Уилям ги наблюдаваше, един самотен стрелец с арбалет внимателно се прицели и повали едно от момчетата, когато се връщаше обратно. То падна и стрелите му се разпиляха като бяло крило на земята. Английските стрелци гневно се разкрещяха.

Французите пак се готвеха да нападат, сигурен беше. Виждаше над осемхилядна вражеска армия, която досега не се беше включила в днешната битка. Неговите войници бяха причинили кървави опустошения, но платиха висока цена, а враговете просто бяха твърде много, все още бодри и готови да нападат.

— Започва втора атака, Алтън! — изрева Уилям през полето.

В това време конят му изпухтя и падна на колене, като почти го катурна през главата си. В тежкото си снаряжение той слезе бавно и тромаво. Откри две кървави дупки в гърдите на коня си, улучен от арбалетни болтове. Забеляза капчици кръв около муцуната му и разстроен потупа мощния му врат, вече търсейки с очи друг жребец, който да възседне.

— Един кон тук! — извика и търпеливо зачака, докато вестоносците му намерят някое от резервните животни и му го доведат. Така за първи път тази сутрин той съзря бойното поле от височината на войниците си и лицето му посърна, като видя колко широк е все още флангът на врага пред него. Французите имаха стряскащи загуби, може би две хиляди срещу само стотици от негова страна. При всякакви други обстоятелства победата щеше да е негова. Въпреки това кралят им си беше жив и здрав и сигурно още повече бе побеснял и се бе наточил.

— Още една атака — промърмори Уилям, докато му помагаха да се качи на коня. Насаме със собствените си мисли знаеше, че след това със сигурност трябва да се оттегли. Ще каже на оцелелите стрелци да тичат към мостовете, докато рицарите и въоръжените мъже се бият в тила. Толкова можеше да стори, каза си, за да запази малко от честта си. Дотогава трябваше да оцелее в още една масирана атака на врага, който бе усетил слабостта им.

— Готови, стрелци! — изрева.

Малцина от арбалетните стрелци бяха оцелели в сражението около дървените укрития. Ако французите искаха победа в този ден, нека, по дяволите, се изправят с лице срещу стрелците с тикови лъкове, които така ненавиждаха. Уилям свали шлема си с усилие — искаше да диша и да вижда ясно. Те настъпваха и стрелците вече държаха лъковете си в очакване. Заради тези хора той пазеше искрица надежда, единствено заради тях.

19.

— Не разбирам какво ми казвате! — сопна се Маргарет, побесняла от гняв. — Какви са тези приказки за градуси и арки, и сенки? Болест ли е това, или не? Чуйте ме добре. Има моменти, в които Хенри говори ясно, все едно всичко си е нормално. Но друг път говори безсмислици като малко дете. После нещо се променя и очите му посърват. Разбирате ли? Продължава минути или часове, дори дни, после се съживява и в очите ме поглежда пак моят съпруг. Това са симптомите, мастър Олуърди! Каква билка имате в чантата си за това? Тези приказки за потоци и… планети не ви прилягат изобщо. Трябва ли да преместя съпруга си извън Лондон, ако тук въздухът носи толкова мръсотия? Поне на това можете ли да ми отговорите, щом не можете да лекувате болестта му?

Кралският лекар беше станал прав, а лицето му почервеняваше все повече и повече с всяка нейна дума.

— Ваше Кралско Величество — сковано започна мастър Олуърди, — упоявах краля и го прочиствах. Приложих сяра и тинктура от опиум в алкохол, която намирам за най-ефективна. Пусках му кръв периодично и му сложих най-хубавите си пиявици по езика. Въпреки това телесните му течности си остават небалансирани. Опитвах се да ви обясня, че се страхувам от връзката на Марс с Юпитер от много дни насам и това, което тя може да ни донесе. Зловредно време е, милейди. Негова Светлост страда като представител на народа си, следите ли мисълта ми? — лекарят потърка малката брадичка, която си позволяваше да носи, преплитайки пръстите си във възлите от косми, докато размишляваше. — Може дори да е благородната му кръв, светостта му, дето ще го загробят. Кралската кръв не е като тази на другите хора, милейди. Тя е фар в тъмнината, клада на върха на хълм, която привиква тъмните сили. В тия неспокойни времена и хаос в небесата, ами… ако Господ е готов да вземе Негово Кралско Величество в Своята прегръдка, никой простосмъртен не може да попречи на тази Божествена воля.

— О, стойте настрана тогава, мастър Олуърди — рече Маргарет, — ако това е всичко, което имате да кажете. Няма да слушам повече сладкодумните ви приказки за планети, докато съпругът ми е в такова окаяно състояние. Стойте и си мислете за вашите безценни Марс и Юпитер. Пожелавам ви да им се наслаждавате.

Лекарят отвори уста, почервенявайки дори повече. Но каквото и да беше онова, което искаше да каже, се изгуби, защото Маргарет го избута настрана и мина край него, за да влезе в спалнята на краля.

Хенри седеше в леглото си, когато тя влезе. Стаята бе мрачна и когато приближаваше към него, кракът ѝ се спъна в някаква част от съоръжението на учения доктор. То падна с трясък и тя загуби равновесие, после побесняла я изрита с крак. Сложното приспособление, направено от месинг, желязо и стъкло, се плъзна с въртене по пода. Както бе ядосана на лекаря, прищя ѝ се да тръгне след него и като бягащ плъх да го размаже с крак.

Съпругът ѝ завъртя бавно глава при този трясък и премигна. Вдигна бинтованите си ръце и Маргарет преглътна, зървайки кръвта по завивките. Тя ги беше промивала и превързвала много пъти, но знаеше, че той хапе раните, когато го оставят сам, плашейки се от тях като малко дете.

Внимателно тя седна на леглото и се загледа дълбоко в очите на Хенри. Видя отразени в тях само тъга и болка. На голите му ръце имаше струпеи, където тънките ножове на лекаря бяха отваряли вени. Изглеждаше слаб, с тъмни кръгове под очите и сини линии по бледата кожа.

— Добре ли си, Хенри? — попита тя. — Можеш ли да се изправиш? Мисля, че това място носи болест дори само с въздуха си. Би ли искал да те преместим нагоре по реката, например в Уиндзор? Там въздухът е по-сладък, далеч от вонята на Лондон. Можеш да яздиш и да ловуваш, да ядеш хубаво червено месо и да заякнеш.

За нейно изумление мъжът ѝ започна да плаче, макар да се мъчеше да спре сълзите, а лицето му се сгърчи. Тя приближи да го прегърне, но той вдигна ръце помежду им и я отблъсна. Пръстите му трепереха, сякаш имаше треска, макар че в стаята беше горещо и по лицето му блестеше пот.

— Разните му варива и упойки карат сетивата ми да плуват, Маргарет, и въпреки това не мога да спя! Буден съм вече от… по-дълго, отколкото мога да си спомня. Не бива да почивам, докато не се уверя, че кралството е в безопасност.

— Но то е в безопасност! — извика Маргарет, която отчаяно се стремеше да го успокои.

Хенри поклати глава с тъжен упрек.

— Народът ми се надига размирно, не знае какво правя за него. Вдигнаха оръжие срещу богопомазани хора и ги убиха! Останала ли е армията? Поне това ми кажи или ще ми съобщиш вести, които няма да понеса да чуя? Всички ли са ме изоставили, Маргарет?

— Никой не те е изоставил! Никой, разбираш ли? Войниците ти ще стоят зад теб и в деня на Страшния съд, стига да ги помолиш. Лондон е в безопасност, Хенри, кълна ти се. Англия е в безопасност. Успокой се и моля ти се, моля ти се, опитай се да спиш.

— Не мога, Маргарет. Дори да исках — стоя и чакам, и чакам, изгарям като свещ, докато дойдат да ме изгасят — той се огледа отнесено из затъмнената стая. — Къде са ми дрехите? Трябва да се облека и да се заема със задълженията си.

Той започна да се надига и Маргарет притисна гърдите му с ръка. Едва не се отдръпна от горещината, която кожата му излъчваше, когато голата ѝ длан го допря. Тогава почувства друг вид болка към мъжа, за когото се бе омъжила, но който все още не я беше обладал. Той не се възпротиви на допира и тя погали лицето му, успокоявайки го, макар това да запали огньове в тялото ѝ. Той затвори очи и се отпусна върху подпорките и възглавниците. Маргарет събра смелост, без да я е грижа, че лекарят му все още стои отвън.

Наведе се и целуна мъжа си по врата, там, където нощната риза откриваше гърлото. Гърдите му бяха бели и без косми, като на момче, а ръцете тънки. Миришеше на задушливите пари на прахове — на сяра и горчив лайм. Кожата му сякаш пареше устните ѝ, едва ли не сякаш се беше изгорила.

Тя сдържа дъха си и остави ръката си да падне в скута му, като се приближи до него на леглото. Отпусна се върху му, за да може да го целува по-добре по устата. Усети как устните му потрепват и очите му се отварят, втренчени в нея удивено. Задиша тежко в устата ѝ, докато тя го галеше. Видя как мускулите му потръпват и ги поглади с ръка.

— Лежи спокойно и се остави на грижите ми — прошепна Маргарет в ухото му. — Нека ти дам спокойствие, доколкото мога.

Усети как гласът ѝ стана дрезгав и гърлото ѝ се сви, докато червенината пълзеше нагоре по лицето и врата ѝ. Допирът ѝ сякаш му носеше спокойствие, затова не смееше да се отдели, за да се съблече. Вместо това не отлепяше устни от неговите, докато ръцете ѝ се бореха с връзки и закопчалки, дърпаха плата от раменете, за да ги оголят. Невъзможна ситуация. Ужасяваше се, че той ще ѝ каже да спре или ще се изправи и ще я отхвърли. И пак — роклята ѝ отказваше да се смъкне! Тя притисна глава във врата му, докато се бореше с плата и косата ѝ се разстла върху лицето му.

— Аз… — започна Хенри, но тя мигом заглуши думите му с целувка. Вкусваше кръвта от пиявиците, която обрамчваше устните му, като желязо в устата ѝ.

С една ръка метна роклята нагоре, докато с другата дърпаше фустата под нея, за да успее да открие бедрата си. Представи си нелепата картинка как в този момент ученият доктор отваря вратата и едва потуши кикота си, докато прехвърляше единия си оголен крак върху тялото на мъжа си и се мъчеше да постигне съвкупление под купчината от дрехи. Когато посмя да го погледне, той пак беше затворил очи, но тя усещаше доказателството, че поне тялото му я иска. За бога, през годините беше виждала достатъчно животни да правят това незначително нещо! От абсурдността на положението я напушваше смях, докато мърдаше и се притискаше, мъчейки се да намери удобна поза.

Стана тъй внезапно и неочаквано, че и двамата зяпнаха, а Хенри изведнъж отвори очи. Дори в този момент ѝ изглеждаше отнесен, сякаш си мислеше, че е сън. Маргарет откри, че се задъхва. Държеше главата му в ръцете си и усети как ръката му потърси и стисна голото ѝ бедро. Почувства как грубите превръзки допират кожата ѝ и потрепери. Тя затвори очи и се изчерви, когато образът на Уилям нахлу в съзнанието ѝ. Уилям, който беше толкова стар! Помъчи се да отмахне тази картина, но виждаше го в двора на Сомюр, силен и засмян, с груби и силни ръце.

Със здраво стиснати очи, тя започна да се движи върху съпруга си така, както ѝ бе описала Йоланда в градината на Уедърби Хаус — споделяше дъх и топлина, и пот с него, забравяйки за нетърпението на лекаря зад вратата. Когато Хенри извика, тя усети, че тялото ѝ потреперва в отговор, лек трепет на удоволствие насред неудобната поза, който сякаш ѝ обещаваше много повече. Съпругът ѝ се изправи на възглавниците, ръцете и гърбът му се втвърдиха, както я беше прегърнал, после изведнъж се отпусна и се тръшна назад като умрял. Дишаше леко, легнал до нея, докато пламналите ѝ слабини се заливаха в горещи вълни.

Тя стоя така, опряла глава в гърдите му, докато дишането ѝ се успокои, после се усети разранена, но болката не беше по-силна от очакваното. Безумните образи на Уилям в мозъка ѝ избледняха, като оставиха леко чувство за вина.

Маргарет се усмихна, щом чу как Хенри похърква леко, и когато вратата се отвори и лекарят надникна вътре, тя не отвори очи, дори само за да види ужасеното му изражение, докато накрая той се махна от вратата.

Джак Кейд огледа мъжете, които чакаха да получат заповедите му. Пади и Роб Екълстоун бяха тук, разбира се, доверените му помощници, които едва можеха да скрият удоволствието си от развоя на събитията. Той отрано бе осъзнал, че една тълпа от разгневени фермери не би имала никакъв шанс, когато Шерифът на Кент им изпрати професионални войници. Целта бе да се обучават бежанците от Франция, докато могат да стоят под строй и да убиват в редица, да маршируват и да изпълняват заповедите на онези, които знаеха повече от тях.

— Някой ще ми донесе ли бокал тъмно, или ще трябва да пресъхна от говорене? — попита Джак.

Беше разбрал, че най-добре е да си пие питието рано в кръчмите, които използваха всяка вечер. Мъжете му бяха жадни и бъчвите пресъхваха, докато се придвижеха. Така всяка сутрин ги заварваше с жалби и стенания от пръскащо черепа главоболие, но на него то не му правеше впечатление. Ако преди години беше научил нещо от войниклъка си във Франция, то бе, че мъжете от Кент се бият по-добре, когато имат малко бира в кръвта си — а още по-добре, ако количеството е цял мях.

На вдовицата зад тезгяха съвсем не ѝ се искаше да черпи на вересия тези мъже. Кръчмата на Флора беше добра, нямаше спор. На пода имаше чисти стърготини, а дъските и бъчвите бяха изтънели и изгладени от годините търкане. Вярно, че тя не беше красавица, макар да имаше тази упорито стисната челюст, която той толкова харесваше. В по-добри времена дори би помислил да я ухажва. В крайна сметка не беше избягала дори когато две хиляди войници вкупом се запътиха към кръчмата ѝ. Това беше типично по кентски. Джак почака търпеливо, докато му наля чаша и му я подаде, за да издуха пяната.

— Благодаря ти, любов моя — каза той.

Флора го изгледа кисело и скръсти ръце по начин, който той познаваше от всяка странноприемница или кръчма, от която го бяха изритвали през годините. При тази мисъл настроението му се повдигна. Вече не можеха да изхвърлят Джак Кейд навън в нощта, вече не. С огромни глътки изгълта бирата до дъно и пое въздух, като обърса плътната следа, останала по космите около устата му.

Кръчмата беше претъпкана с около осемдесетима мъже, които той бе подбрал през предишните седмици. В повечето случаи това бяха мъже като него: с яки рамене, със силни крака и големи ръце. Всеки един от тях бе роден в Кент, това се подразбираше от само себе си. Като се изключи Пади, Джак се чувстваше добре сред тях. Знаеше как работят умовете им, как мислят и как говорят. В резултат не можеше да разговаря с тях, нещо, с което не беше свикнал или поне не в присъствието на много хора.

Джак ги огледа одобрително; всички го чакаха да проговори.

— Знам, че някои от вас, приятелчета, не ме познават добре, та сигурно се чудите защо Джак Кейд ви е тупнал по рамото. Ще разберете, че не обичам много да говоря, както някои други хора, затуй ще знаете, че не е само да пускам пара.

Те го гледаха втренчено, а Пади се усмихна мълчаливо. Огромният ирландец бе облечен в нови дрехи и ботуши, току-що взети от един от градовете, които прекосиха; бяха по-хубави от всичко, което някога беше притежавал. Джак премести поглед, докато откри Роб Екълстоун някъде в края. Още един, който предпочиташе да седи в сянка, откъдето можеше да наблюдава останалите. Екълстоун сякаш притесняваше околните, когато виждаха как точи бръснача си всяка сутрин — а това не беше зле, що се отнасяше до Джак.

— Ще ми донесеш ли още една, Флора? — извика Джак и ѝ подаде чашата. — Може ли?

После пак се обърна към тълпата, изпълнен с истинско удоволствие.

— Накарах ви, приятели, да тичате и да набивате крак, за да си оправите дишането. Карах ви да се потите с ножове и брадви, всичко, което успяхме да намерим за вас. Сторих всичко това, защото, когато шерифът на Кент се изправи срещу нас, той ще е довел войници, толкова, колкото успее да намери. И не съм стигнал дотук, за да загубя всичко сега.

Сред тълпата се разнесе шепот. Тези, които се познаваха, приближиха глави и тихо коментираха. Джак се изчерви леко.

— Чувал съм разказите ви, момчета. Чувал съм какво са сторили онези копелета във Франция, как са раздали земите ви и после са се скатали, а френските войници са се гаврили с жените ви и са убивали старите ви родители. Чувал съм и за данъците, тъй че дори човек да работи цял живот, пак не му остава нищо, след като те вземат техния дял от вашите пари. Ами сега, момчета, ще имате възможност да ги накарате да ви изслушат, ако искате това. Ще застанете в някое кално поле с хората, които виждате наоколо си, и онези отвън. Ще гледате как войниците на шерифа идват с мечове и лъкове и ще искате да забравите ужасния си гняв към тях. Ще ви се прииска да бягате и да ги оставите да спечелят, а по краката ви ще се стича собствената ви пикня.

Претъпканата кръчма буквално се разтресе, щом мъжете в нея започнаха да ръмжат и да викат, че няма да сторят нищо подобно. Джак сви устни в усмивка, забавляваше се и пиеше втората си бира, която гаврътна бързо като първата.

— Познавам този страх, момчета, тъй че не ми ги разправяйте тия колко сте смели, докато си седите на топло в кръчмата. Червата ви ще се свият и сърцето ви ще подскочи, и ще искате да сте където и да е другаде, но не и там — гласът му се втвърди и очите му пускаха искри. С помощта на пивото старият гняв отново се надигна у него. — Но ако стане тъй, то тогава няма да сте мъже от Кент. Дори няма да сте мъже. Ще имате един шанс да им избиете зъбите, само една битка, когато те ще очакват да побегнете и да се напикаете от страх. Но ако се опълчите, няма да разберат откъде им е дошло и ще минем през тях като през сито, заклевам се в Бог. Ще му забучим главата на кол на този шериф и ще я разнасяме като някое проклето знаме. Ще идем под строй в Лондон, момчета, ако можете да им се опълчите. Само веднъж — и после ще знаете, че ви стиска.

Той се огледа наоколо, доволен от онова, което видя в израженията им.

— Щом излезете оттук, искам всеки от вас да избере по една дузина мъже. Те ще са си ваши, затова научете имената им и ги накарайте да се опознаят. Искам те да разберат, че ако бягат, ония, които ще останат, са техните другари, разбираше ли ме? Не някакви непознати хора, другарите им. Нека да пият заедно и да тренират заедно всеки ден, докато станат колкото се може по-близки — като братя едва ли не. По този начин ще имаме шанс.

Той наведе глава за миг, сякаш се молеше. Когато заговори отново, гласът му прозвуча дрезгаво.

— После, като ме чуете да крещя, или пък Пади или Роб, следвайте ме. Правете каквото ви кажа и гледайте как ще падат войниците на шерифа. Аз ще ви насоча по правилния път. Знам как. Използвайте единствения си шанс и ще вземате глави. Направо ще стъпчете онези, дето застават на пътя ви.

Пади и Роб аплодираха и останалите се присъединиха. Джак махна с ръка към Флора и тя се изплю на пода от отвращение, но започна да подава още бокали с бира. Джак още веднъж извиси глас над шума, макар че зрението му се замъгляваше. Черната бира си струваше парите, ако я плащаше.

— Все повече и повече мъже от Кент идват и се вливат в редиците ни всеки ден, момчета. Цялата страна вече е научила какво правим, а от Франция също прииждат хора. Казват, че Нормандия пада и че нашият мил крал ни е предал отново. Добре, аз пък имам отговор на това.

Той вдигна брадвичката си от мястото, където я бе оставил до ботушите си, и заби острието ѝ в дървения бар. В настъпилия миг тишина Флора изпсува. Думата, която тя използва, накара всички да прихнат, те вдигнаха наздравица и заликуваха. Джак също вдигна чашата си към тях.

Томас леко накуцваше, остатък от раната, която бе получил. Шевовете се бяха набръчкали в една подута ивица, която пресичаше бедрото му и се опъваше болезнено при всяка крачка. След като цяла седмица ходиха по полята и се криеха в канавките, сега беше странно, че използват отново пътищата. Двамата с Роуан се смесваха добре с нещастната, влачеща се тълпа от бежанци, запътена към Кале. В повечето каруци нямаше свободно място, те вече пъшкаха под тежестта на всеки, който можеше да си позволи да похарчи няколко монети. Томас и Роуан нямаха нищичко, тъй че се тътреха напред омърлушени, като се стремяха да отхвърлят колкото може повече мили всеки ден. Томас се опитваше да не унива, но гладът и жаждата го съсипваха и понякога вечер почти нямаше спомени от пътя, който бе изминал. Нервите му бяха изострени от факта, че пътуват на открито, но нито той, нито синът му бяха видели френски войник от няколко дни. Явно те бяха някъде другаде, сигурно имаха по-важни неща да вършат, отколкото да тормозят или ограбват потока от английски семейства, които напускаха Франция.

Сумракът преминаваше в тъмнина, когато Томас се свлече. Леко изсумтя и се срина, изпружи се на пътя, а бежанците стъпваха върху него. Роуан го вдигна на ръце, а после даде бойния си нож с рогова дръжка на един каруцар, който беше готов да напъха още двама отзад в колата. Вечерта мъжът дори сподели тънката си супичка с тях и Роуан я наливаше с лъжица в устата на баща си. Не бяха в по-лошо състояние от мнозина други около тях, но с каруцата беше по-добре.

Така мина още един ден — светът се бе свел до квадрат небе, което се виждаше от задната част на каруцата. Роуан спря да гледа навън, след като видя трима да налагат и да ограбват една беззащитна душа. Никой не се притече на помощ на мъжа и каруцата им продължи тежко по пътя си, оставяйки сцената зад гърба им.

Те не спяха, когато каруцата спря, а просто бяха зашеметени, в ступор, от което дните им се сливаха в едно. Роуан седна стреснат, щом каруцарят започна да думка по страничните стени на фургона. Имаше още трима други, натъпкани със стрелците, двама мъже и една жена, за която Роуан разбра, че е омъжена за единия от двамата, макар да не беше сигурен за кого. Старите хора бавно се размърдваха, докато каруцарят не спираше да блъска, за да ги събуди.

— Защо спряхме? — промърмори Томас, без да става от мястото си край ритлата.

Роуан слезе и застана загледан в далечината. След толкова дълго пътуване беше странно, че вижда крепостните стени на Кале само на миля разстояние. Пътищата гъмжаха от народ и каруцата можеше да се движи само със скоростта на пешеходците, и то на най-бавните сред тях. Роуан се подаде вътре и разтърси рамото на баща си.

— Мисля, че е време да слизаме — каза му. — Най-после надушвам миризмата на море.

В далечината се обаждаха чайки и настроението на Роуан се оправи, макар да нямаше повече монети от който и да било просяк и дори нож, с който да се защитава. Помогна на баща си да слезе на пътя и благодари на каруцаря, който им каза довиждане, но вниманието му бе върху родителите му и чичо му в задната част на каруцата.

— Бог да ви помага, момчета — рече той.

Роуан прегърна баща си и почувства как костите му стърчат там, където плътта бе излиняла.

Стените на Кале сякаш растяха, докато те с бутане си проправяха път през множеството. Двамата стрелци поне не бяха обременени да пазят някакво имущество. Неведнъж дочуваха гневни викове, когато някой открадваше нещо и се опитваше да изчезне. Роуан поклати глава, като видя двамина, дето ритаха трети на земята. Вършеха това съвсем методично и докато Роуан ги подминаваше, единият впери предизвикателен поглед към него. Роуан отмести очи и онзи продължи да тъпче лежащия на пътя човек.

Томас стенеше с увиснала глава, а Роуан се мъчеше да го подкрепя. Имаше толкова много хора! За човек, израснал в отдалечена овцеферма, младежът изпитваше ужас и се потеше в това гъмжило, напиращо към пристанището. Тълпата почти ги влачеше натам и те не можеха да спрат или да се обърнат в друга посока.

Натискът се увеличи още повече, когато двамата с баща му с мъка преминаха през масивните порти на града и тръгнаха по главната улица към морето. Вече виждаше високите мачти на корабите и вдигна глава, озарен от надежда.

Отне им цяла сутрин и голямата част от следобеда, за да стигнат до доковете. Наложи се да почиват неведнъж, видеха ли открито стълбище или дори стена, на които да се подпрат. Роуан беше замаян и изтощен, но гледката с корабите го движеше напред. Баща му ту беше в съзнание, понякога бе съвсем адекватен и разговаряше, ту потъваше обратно в полусънното си състояние.

Слънцето залязваше, изминал беше още един ден без прилична храна. Появиха се едни монаси, които раздаваха твърд хляб и черпаци с вода на народа. Роуан ги благослови за милосърдието им, но това беше преди много часове. Усещаше езика си подпухнал в устата, а баща му оттогава насам не бе проронил и дума. Когато слънцето пълзеше към хоризонта, те застанаха на опашка, която се блъскаше и виеше през движещата се тълпа и водеше до група яки мъже, охраняващи входа към един от корабите. Слънчевите лъчи вече обагряха всичко в червено и златисто, докато дойде време Роуан да помогне на баща си за последните няколко крачки. Знаеше, че сигурно приличат на просяци или на луди дори в подобно обкръжение.

Един от мъжете вдигна очи, видимо се смръщи при вида на двете измършавели плашила, които стояха и залитаха пред него.

— Имена? — попита той.

— Роуан и Томас Удчърч — отвърна Роуан. — Имате ли местенце за нас?

— А вие имаше ли парички? — попиша с безстрастен глас онзи, на когото бе омръзнало да задава едни и същи въпроси.

— Майка ми има, в Англия — рече Роуан съвсем примрял.

Баща му се размърда в ръцете му и надигна глава. Морякът сви рамене, вече отправил поглед зад тях към следващия на опашката.

— Не мога да ти помогна днес, синко. Утре ще има други кораби, а и вдругиден също. Някой от тях ще ви вземе.

Томас Удчърч се приведе напред, като почти падна връз сина си.

— Дери Бруър — прошепна, макар че името изгаряше устните му. — Дери Бруър или Джон Гилпин. Те ще гарантират за мен. Ще гарантират за един стрелец.

Морякът се сепна, както бе готов да махне на следващата група да мине напред. Изглежда, се почувства неудобно, докато проверяваше нещо на дървената дъска пред него.

— Добре, сър. Минавайте. Все още има място на палубата. Ще се чувствате добре, поне докато вятърът не се усили. Скоро ще отплаваме.

Роуан го изгледа с изумление, а мъжът отбеляза с нож още две резки върху дъската.

— Благодаря — каза и помогна на баща си да мине по мостика. Морякът докосна челото си за поздрав. С разправии и бутане Роуан стигна до едно празно място на палубата в близост до носа. Двамата с баща му легнаха облекчени и зачакаха да отплават за Англия.

20.

Дери погледна през прозореца на Кулата на скъпоценностите, за да не вижда намръщеното изражение по лицето на председателя Уилям Трешъм. Оттук имаше гледка към огромния Уестминстърски дворец отсреща, с кулата с часовника и известната камбана, дело на Едуард Дент. Четирима от парламентарната стража го държаха да виси цяла сутрин, без да може да си тръгне, преди великият мъж да благоволи да го удостои с присъствието си.

Дери въздъхна тихо, загледан през дебелото стъкло със зеленикав оттенък, от което светът отвъд сякаш плуваше размазан. Знаеше, че Уестминстърската зала ще е в най-оживения си час и всички магазини вътре ще въртят бясна търговия с перуки, писалки и хартия: абсолютно всичко, което би могло да се изисква от Камарата на общините или пък съда, за да се администрират земите на краля. Като цяло Дери би предпочел да е там отвън. Кулата на скъпоценностите беше заградена от собствените си стени и ров — първоначално, за да предпазва личните скъпоценности на крал Едуард. Само с неколцина души стража, тя служеше прекрасно и като затвор.

Трешъм се беше настанил удобно на огромното дъбово бюро и прочисти гърлото си многозначително. Дери се отлепи неохотно от прозореца, за да се обърне към него, и двамата мъже се втренчиха един в друг с взаимно подозрение. Председателят на камарата още нямаше петдесет, макар да бе служил в няколко парламента, откакто го бяха избрали за първи път на деветнайсет. Сега, на четирийсет и шест, говореха, че той е на върха на силите си, с репутацията на много интелигентен човек, което даваше основание на Дери да бъде доста предпазлив с него. Трешъм го изгледа мълчаливо, като студеният му поглед попи всяка малка подробност — от окаляните ботуши до овехтелия хастар на наметалото му. Трудно беше да стоиш неподвижен под взора на тези очи, които забелязваха всичко.

— Мастър Бруър — рече той след малко, — чувствам за нужно да ви се извиня, че ви държа да чакате толкова дълго. Парламентът е строг господар, както казват хората. Все пак няма да ви задържам още дълго, след като вече сме заедно. Ще ви припомня, че присъствието ви е чест за мен, за което ви благодаря. Мога само да се надявам да внуша сериозността на моята кауза, за да не останете с впечатлението, че съм загубил времето на един кралски служител напразно.

Трешъм се усмихваше, докато говореше, като прекрасно знаеше, че Дери е бил доведен при него от същите въоръжени войници, които сега охраняваха вратата към кулата два етажа по-долу. Най-висшият шпионин на краля не бе имал избор, нито пък бе получил предупреждение, може би защото Трешъм много добре знаеше, че той би изчезнал тихомълком при първото пошушване, че го призовават.

Дери продължаваше да гледа гневно мъжа, който седеше пред него. Преди да направи кариера в политиката, знаеше, че сър Уилям Трешъм бе изучавал правото. Сам със собствените си мисли, шпионинът си казваше, че трябва да стъпва внимателно около този дявол с длъгнесто конско лице и малки квадратни зъби.

— Нямате ли отговор за мен, мастър Бруър? — Трешъм продължи: — От абсолютно достоверен източник знам, че не сте ням, въпреки това не се съм чул и дума от вас, откакто сте дошли. Няма ли нещо да ми кажете?

Дери се усмихна, но предпочете да запази мълчание, вместо да рискува да даде на този мъж нещо, което може да използва срещу него. Разправяха, че той може да оплете мрежа, достатъчно дебела, за да обеси човек само заради един нож и една изпусната ръкавица. Наблюдаваше го само докато онзи мърмореше и прехвърляше купчина документи, които бе разстлал по бюрото си.

— Вашето име не се появява на никоя от тези хартийки, мастър Бруър. Това тук не е инквизиция, поне що се отнася до вас. Но се надявах, че ще пожелаете да подпомогнете председателя на камарата в неговите запитвания. В крайна сметка обвиненията, които ще се предявят, ще са в сферата на държавната измяна. Вярвам, че ще се образува дело, в което ще бъде ваше задължение, сър, да ми помагате по всякакъв начин, който сметна за уместен.

Трешъм спря, повдигайки огромните си вежди с надеждата, че ще чуе някакъв коментар. Дери скръцна със зъби, но продължи да мълчи, като изчакваше Трешъм да разкрие онова, което знае. Но когато по-старият мъж просто се втренчи в него, усети, че търпението му се изплъзва по най-дразнещ начин.

— Ако това е всичко, сър Уилям, трябва да се захващам вече с работите на краля. Както и вие казвате, аз съм негов човек. Не бива да се бавя тук, не и при положение че по-важни неща ме зоват.

— Мастър Бруър! Разбира се, вие можете да си тръгнете, когато пожелаете…

Дери моментално се обърна към вратата, а Трешъм вдигна костеливия си пръст за предупреждение.

— Но… да, мастър Бруър, винаги има едно „но“, нали? Повиках ви тук, за да подпомогнете законните ми разпити. Ако предпочетете да си тръгнете, ще бъда принуден да приема, че сте точно един от хората, които издирвам. Никой невинен човек не би бягал от мен, мастър Бруър. Не и когато търся справедливост в името на краля.

Независимо от усилията му гневът на Дери се надигна и той заговори, може би получавайки успокоение от факта, че вратата бе тъй близо. Беше просто илюзия за бягство, защото долу стояха пазачи, които биха го спрели. Но така или иначе тя освободи езика му против волята му.

— Търсите плашило, сър Уилям. Сам Бог знае, че не можете да въвлечете краля в тези фалшиви обвинения в измяна, затова искате да намерите някой по-нискостоящ, когото да обесите и изкормите, за да доставите удоволствие на лондонските тълпи. Не можете да ме заблудите, сър Уилям. Знам какви са целите ви.

По-старият мъж се облегна назад, уверен, че Дери няма или по-скоро не може да си тръгне. Той положи сключените си ръце върху копчетата на дрехата си и погледна към тавана.

— Виждам, че мога да съм искрен с вас. Не съм изненадан, като се има предвид какво ми бе обяснено за вашето влияние в двора. Вярно е, че името ви не фигурира в документите, макар да е в устата на мнозина. Не ви излъгах, като ви казах, че не сте в опасност, мастър Бруър. Вие сте просто служител на краля, макар че службата ви е с широки правомощия и, мисля, изумително разнообразна. Нека обаче бъда прям, като мъж с мъж. Бедствията във Франция трябва да се струпат в краката на онези, които са отговорни за това. Мен, Анжу, а сега и Нормандия са загубени за нас, не, направо откъснати от законните си собственици с убийства, огън и кръв! Странно ли ви се вижда, че трябва да се плати цена за подобен хаос и лоша управа?

Със сърце, свито пред неизбежното, Дери усети накъде бие другият. Той заговори бързо, за да го изпревари.

— Бракът във Франция бе уреден по молба на краля, условията бяха одобрени до последната капка мастило от Негово Кралско Величество. Кралският печат е сложен върху всичко това, сър Уилям. Вие ли ще бъдеше човекът, който ще струпа в краката на краля своите обвинения? Пожелавам ви успех. Кралското одобрение е достатъчен имунитет, смятам, за бедствията, които споменавате. Не оспорвам загубата на територии и съжалявам за всяка напусната ферма или нива там, но това тършуване наоколо за виновник, за плашило е под достойнството на парламента или на неговия председател. Сър Уилям, има моменти, в които Англия триумфира, и други, когато… търпи провали. Устояваме и продължаваме напред. Не ни приляга да се обръщаме назад, да сочим с пръст и да казваме: „А, това не биваше да се случи. Това не биваше да се позволява“. Подобна гледна точка е типична само за хора, които се вторачват в миналото, сър Уилям. За онези от нас, които имаме воля да вървим напред, това е сякаш влизане в тъмна стая със затворени очи. Не всяка стъпка накриво или всяко препъване може да се прецени точно, преди моментът да е отминал, нито пък трябва да е така.

Сър Уилям изглеждаше развеселен, докато Дери ораторстваше. Старият юрист свали поглед отвисоко и Дери се почувства пронизан от очи, които виждаха и разбираха твърде много.

— По вашата логика, мастър Бруър, никога не би имало наказание за простъпките! Вие искате просто да свиваме рамене и да отдаваме всяка несполука единствено на късмета или съдбата. Интригуваща гледна точка и, трябва да призная, интересно разкритие за начина, по който работи умът ви. Едва ли не бих предпочел светът да работеше по този начин, мастър Бруър. За жалост, не е така. Онези, които са довели до разорението и смъртта на хиляди хора, трябва на свой ред да отговарят пред закона! Трябва да има справедливост и хората трябва да видят с очите си как тя се прилага.

Дери усети, че диша тежко, юмруците му се свиваха и се отпускаха отчаяно край тялото му.

— А защитата на краля? — попита той.

— Ами, тя се простира само дотук, мастър Бруър! Щом из страната се вихрят бунтове и жестоки убийства, подозирам, че дори защитата на краля има граница. Нима бихте предпочели хората, отговорни за подобна разруха, да останат ненаказани? Загубата на земи на Короната във Франция? Клането на мъже от висш ранг? Ако е така, двамата с вас определено се различаваме.

Дери присви очи, като още веднъж се зачуди на странно избраното време за това призоваване, което го беше сграбчило и го бе отвело отвъд цял Лондон, та чак в Уестминстър.

— Щом името ми не е споменато никъде, защо съм тук? — попита той.

За негово раздразнение Трешъм се разсмя с искрено удоволствие.

— Изненадан съм, че не ме попитахте в началото, мастър Бруър. Някой по-мнителен би се усъмнил в това, че толкова дълго ви трябваше да стигнете до този въпрос.

Трешъм се изправи и също погледна през прозореца. Край реката огромната камбана биеше в момента — удари два пъти, за да уведоми хората, че е два часът след пладне. Трешъм сключи ръце зад гърба си, сякаш изнасяше лекция на студенти по право, и сърцето на Дери се сви, усещайки вбесяващата самоувереност на този човек.

— Вие сте интригуваща личност, мастър Бруър. Били сте се в името на краля във Франция преди шестнайсетина години, при това, казват, че сте били отличен. След това сте намерили работа като свръзка и информатор за стария Сол Бъртълман. Две доста рисковани занимания, мастър Бруър! Дори съм чувал да говорят, че сте се били в наддавания, като че опасностите и насилието са неща, за които си мечтаете. Имах дългогодишно познанство със Сол Бъртълман, знаете ли това? Не бих казал, че сме били точно приятели, но просто, че започнах да се възхищавам на качествената информация, която той събираше. И все пак чертата, с която най-вече е останал в съзнанието ми, беше може би най-голямата му добродетел — предпазливостта. Предшественикът ви беше предпазлив човек, мастър Бруър. Не разбирам защо подобна личност ще избере точно вас за свой наследник.

Трешъм спря, за да види ефекта от думите си. Удовлетворението му, че е хванал натясно Дери, бе доста дразнещо, но той нямаше друг избор, освен да го търпи.

— Предполагам, че е видял неща, които вие не забелязвате — отбеляза Дери. — Или може би не сте го познавали толкова добре, колкото сте си мислили.

— Да, предполагам, че е възможно — рече другият с очевидно съмнение в гласа. — Още от момента, в който започнах да разплитам тази бъркотия, тази невъобразима каша от суета, мирни споразумения и арогантност, вашето име все стига по ушите ми. Честните хора го шепнат, закрили с длан уста, мастър Бруър, сякаш се боят, че ще научите за техните думи пред мен или моите хора. Каквато и да е истината за вашето участие тук, най-обикновена проява на здрав разум е да ви държа под око, докато изпращам хората си да арестуват един ваш приятел.

Дери почувства как ледена ръка стисна вътрешностите му. Устата му се отвори, но думи не излязоха. Трешъм едва сдържаше задоволството си, усмихвайки се в посока на часовниковата кула.

— Лорд Съфолк ще пристигне в Портсмут днес, мастър Бруър, докато окаяните останки от армията му си ближат раните в Кале. Вестите не са добри, макар че, смея да кажа, не е нужно аз да ви съобщавам това.

Трешъм махна с ръка към документите и ъглите на устата му увиснаха във физиономия на нещо като съжаление.

— Вашето име може и да не се споменава тук, мастър Бруър, но това на Уилям, лорд Съфолк, е почти на всяка страница. Та питате защо сте тук ли? Поради твърдението, изказвано от тези шепнещи гласове. Те ме предупредиха, че ако поставям мрежи, трябва първо да се уверя, че няма да сте наоколо да ги срежете. Смятам, че тази задача сега е изпълнена. Можете да си тръгнете, освен ако, разбира се, нямате още въпроси. Не? Тогава кажете паролата „Рибар“ на стражата долу — Трешъм се засмя. — Знам, глупаво хрумване, но ако я произнесете, ще ви пуснат да излезете.

Последните му думи отидоха на вятъра, защото Дери вече топуркаше по стълбите. Беше пропилял по-голямата част от деня задържан, за да достави удоволствие на Трешъм. Мислите в главата му бушуваха, докато пресичаше тичешком пътя и бягаше по външния периметър на двореца, по посока на лодките по реката. Лондонската кула беше на три мили оттам, веднага зад завоя на реката. Там той имаше свои хора, които можеше да изпрати към брега с бързи коне. Докато тичаше, се усмихваше нервно на себе си с блеснали очи. Проклетият сър Уилям Трешъм беше опасен враг, нямаше съмнение в това. Въпреки това при целия си интелект той грешеше в едно. Уилям дьо ла Пул не пътуваше към Портсмут, на два дни път с кон югозападно от Лондон. Той щеше да се появи във Фолкстоун, Кент, и Дери единствен знаеше това.

Вече нямаше дъх, когато стигна дока, където лодки чакаха членовете на парламента по всяко време на деня и нощта. Дери се провря покрай един възрастен джентълмен, докато му помагаха да слезе долу, и скочи в тясната лодка, при което собственикът ѝ изруга, тъй като съдът се разклати и едва не се преобърна.

— Към Тауър — извика той, заглушавайки протестите на лодкаря. — Златен нобъл, ако гребеш все едно къщата ти гори.

Мъжът веднага млъкна. Изостави стареца, на когото помагаше, и набързо козирува, преди да скочи долу и да плъзне лодката по тъмните води.

— По дяволите, как мразя да се бия в мъгла и дъжд — рече Джак Кейд, вървейки. — Ръцете ти се хлъзгат, краката ти си хлъзгат, тетивата гние и не можеш да видиш врага си, докато направо не ти скочи отгоре.

Пади изсумтя в рамото му, превит и треперещ, както вървяха в колона. Независимо от раздразнението на Джак за проливния дъжд предполагаше, че той е и нещо като благословия. Едва ли шерифът на Кент имаше много стрелци на разположение. Това беше ценен талант и онези, които го притежаваха, всичките бяха във Франция заради по-доброто заплащане, отишли бяха на заколение. Ако кралските служители имаха общо и дузина арбалети, щяха да са късметлии, но в проливен дъжд тетивата се разпъваше и обхватът намаляваше. Та ако Джак не беше толкова нещастен, подгизнал и замръзнал, той би благодарил на Бога за дъжда. Но не го стори.

Настроението на Пади обаче беше още по-лошо. Той винаги бе изпитвал съмнение към благосклонната съдба под всякаква форма. Не му се струваше в естествения ред на нещата и обикновено беше по-щастлив, когато не му вървеше. При все това бяха прекосили Кент пеша почти без инциденти от Мейдстоун нататък. Кралският шериф не се намираше в главния град на графството, когато те отидоха да го търсят. Хората на Кейд хванаха неколцина от приставите му край затвора и се забавляваха, докато ги бесеха, преди да освободят затворниците и да подпалят цялата сграда. Оттогава нататък се бяха придвижвали като деца на разходка в райските градини, без да чуят ни звук, ни стон от кралски войници. С всеки изминал ден, прекаран на спокойствие, Пади все повече губеше настроение. Всичко беше прекрасно, когато прекарваха деня в упражнения с градински сечива вместо оръжие, но щеше да дойде време да плащат, сигурен беше. Кралят и благородните му лордове не можеха да им позволят да се размотават както им скимва из провинцията, да взимат и да палят както им хрумне. Само мисълта, че не са сами, донякъде поддържаше духа му. Бяха чули новини за бунтове в Лондон и графствата наоколо, всичките подклаждани от справедливото недоволство на семействата, които идваха от Франция — Пади се молеше всяка вечер кралските войници да имат задължение на някое друго място, но дълбоко в сърцето си знаеше, че те идват. Прекарал бе няколко страхотни седмици сред свободолюбците от Кент, но очакваше сълзи и времето подхождаше на мрачното му настроение.

Дъждът намаля до постоянен ръмеж, но наоколо им имаше гъста мъгла, когато чуха вик наблизо. Джак бе настоял да използват шпиони, макар да бяха успели да откраднат за тях единствено впрегатни коне. Един от доброволците беше Джеймс Тантър, нисък, жилав шотландец. Като видя дребния мъж, кацнал върху огромния кон, Пади едва не се разплака от смях. Всички разпознаха ломотещия диалект на Тантър, когато им подвикна предупреждението си в дъжда.

Джак изрева команда и в същия миг те приготвиха оръжието. Тантър не беше някой, който ще си хаби въздуха за нищо.

Продължиха напред, стиснали подкастрящи куки и сърпове, лопати и дори стари мечове, които бяха открили някъде или взели от нещастните пристави. Всеки един се взираше през сивотата отпред и търсеше фигури, които можеха да са врагът. Звуците идваха приглушено, но чуха как Тантър изпсува с пълен глас и как конят му изцвили някъде отпред. Пади се обръщаше насам-натам, мъчейки се да чуе повече. Долови бегли звуци и преглътна нервно.

— Исусе, пази ни, ето ги! — рече Джак и извиси глас до рев. — Виждате ли ги? Сега ги убийте. Нека си платят поне малко от това, което ви дължат. Атака!

Редицата на мъжете се втурна напред през гъстата кал. Задните редове гледаха как другарите им отпред изчезват във водовъртежа на мъглата. Не можеха да видят по-далеч от трийсет стъпки, но за Джак Кейд и Пади това малко пространство се изпълваше с войници, въоръжени с хубави мечове и метални брони. Онези също бяха предупредени от отчаяните викове на Тантър, но в редиците на шерифа все още цареше объркване. Някои от тях заковаха на място, виждайки как хората на Кейд изникват като призраци изпод земята пред тях.

С рев Джак се впусна в атака, като вдигна огромна брадва над главата си. Беше един от първите, които стигнаха до войниците на шерифа, и заби широкото острие във врата на първия мъж, който се изправи пред него. Ударът сряза металните брънки на бронята и заседна там, тъй че той трябваше да дърпа и да върти, за да освободи острието, при което целият се опръска с кръв. Около него хората му напираха към врага. Роб Екълстоун не носеше броня и държеше единствено бръснача си, но доста кръв проля с него — нападаше бронираните войници отстрани с бързо рязване, от което те зяпваха с уста и се хващаха за гърлото. Пади пък имаше кука за подкастряне със сърповидно острие, което държеше изправено. С куката придърпваше глави, а с острието ги намушкваше. Останалите бяха предимно мъже от Кент, които бяха сдържали гнева си още откакто французите ги изселиха от домовете им. Дори по-разгневени бяха те на английските лордове, участвали в този заговор. В мочурливото поле край Севъноукс те имаха най-сетне възможността да действат и всички речи на Джак бяха нищо в сравнение с това. Бяха побеснели мъже, стиснали остро желязо, и всичките се нахвърлиха срещу войниците.

Джак се препъна и изруга заради тъпата болка в крака си. Не смееше да погледне надолу да не му разцепят главата в миг на невнимание. Дори не беше съвсем сигурен, че е ранен, и нямаше спомен за рана, но проклетият крак поддаваше под тежестта му и той куцукаше и подскачаше в редицата, като същевременно размахваше брадвата си. Изостана назад независимо от всички усилия, влачеше се, докато шумът от битката се отдалечаваше от него.

Стъпваше върху мъртъвците и внимателно заобикаляше ранените, които стенеха. Стори му се, че от цял век куца, загубен в плющящия дъжд, който отмиваше кръвта от брадвата му и тя се стичаше по ръката и по гърдите му. В непрогледната мъгла му трябваше доста време, докато осъзнае, че вече никой не иде насреща му. Шерифът бе изпратил четиристотин въоръжени мъже — истинска армия при тия обстоятелства. Те с лекота биха потушили някой бунт на фермери — освен ако те не наброяваха петстотин и не бяха побеснели и въоръжени. Войниците също бяха удавили в кървава баня някои от Свободолюбците на Кент, но насред дъжда и мъглата никоя страна не бе видяла срещу какъв враг се изправя, докато вече не останаха войници за убиване.

Джак стоеше прав; по ботушите му беше полепнала толкова кал, че му се струваше поне един фут по-висок. Задъхваше се, от него течеше пот, която се смесваше с вонята. Все още никой не идваше. Бавно по лицето му се разля усмивка.

— Това ли е то? — извика. — Някой вижда ли други врагове? Исусе, не може вече всички да са мъртви? Роб?

— Тук нямаме живи — изкрещя приятелят му някъде от дясната му страна.

Джак се обърна по посока на гласа и през мъглата видя, че Екълстоун стои сам, като дори Свободолюбците от Кент страняха от него. Беше облят в кръвта на други мъже, червена фигура във вихрушката от изпарения.

Джак потрепери при тази гледка, сякаш нечии студени ръце преминаха по гърба му.

— Нямаше ли шерифът бял кон на щита си? — извика Пади някъде отляво.

— Няма право на това, но съм чувал, че е така.

— Значи е тук.

— Жив ли? — с надежда в гласа попита Джак.

— Ако беше, щеше да пищи като заклана свиня с рана като тази. Отишъл е, Джак.

— Отсечи му главата. Ще я забучим на кол.

— Няма да му режа главата, Джак! — отговори Пади. — Вземи му щита за проклетия си кол. Това е конят на Кейд, нали така? И той ще свърши работа.

Джак въздъхна и си припомни отново, че ирландецът имаше странни скрупули за мъж с история като неговата.

— Главата носи по-добро послание, Пади. Аз ще го направя. Ти намери хубав прът и му заостри края. Ще му вземем и щита, не забравяй!

Липсата на противник постепенно се избистряше в съзнанието на тази малобройна армия, затова оттук-оттам избухваха радостни възгласи. Те отекваха по странен начин през полето и звучаха тънко, изтощено независимо от числеността на мъжете. Джак трябваше да прескочи дузини от тела, за да стигне до Пади. Сведе поглед надолу към бялото лице на някакъв мъж, когото никога не бе срещал, и вдигна брадвата със задоволство. Стовари я с все сила върху врата му.

— После накъде, Джак? — зачуди се Пади, загледан в труповете около себе си. Около ботушите му жвакаше кръв и се смесваше с дъждовната вода и калта.

— Мисля си, че тук имаме истинска войска — бавно рече Джак. — Окървавена и победила. А наоколо има много мечове за вземане, както и брони и щитове.

Пади откъсна поглед от обезглавеното тяло, който доскоро беше шерифът на Кент. Само ден преди това от този човек се страхуваха в цялото графство. Ирландецът погледна Джак, като в разширените му от изумление очи бавно проблясваше разбиране.

— Не говориш за Лондон, нали? Преди мислех, че това са само бойни приказки. Друго нещо е да посечеш няколкостотин шерифски войници, Джак!

— Ама го направихме, нали?! Защо не и Лондон, Пади? Само на трийсет или четирийсет мили оттам сме и имаме армия. Ще изпратим неколцина момчета да разузнаят терена, да видят с колко смели войници разполагат, за да защитават барикадите. Казвам ти, никога няма да имаме друг такъв шанс. Може би ще ги накараме да прочистят съдилищата или пък да ни дадат съдиите да ги обесим, както те обесиха моя син. Моето момче, Пади! Мислиш, че съм свършил ли? С брадва, опряна в гърлата им, можем да ги принудим да променят законите, с които ми отнеха земята. Ще те направя свободен, Пади Моран. Чакай, зарежи това. По дяволите, ще те направя граф.

Уилям дьо ла Пул стъпи несигурно на дока; усещаше и старите рани, и годините си. Всичко го болеше, макар да не беше ранен. Все още помнеше времето, когато можеше да се бие по цял ден, а после спеше като мъртвец само за да се събуди и пак да се бие. Тогава ги нямаше тези болки в ставите, нито пък дясна ръка, чието рамо се чувстваше така, сякаш нещо остро бе забито в него, и всяко движение караше тялото му да потръпва. Спомняше си също, че една хубава победа отмиваше всичко това. Някак си, когато виждаш как враговете ти умират или бягат, тялото ти зараства по-бързо, а болката е по-незначима. Той тръсна глава, както стоеше на доковете и оглеждаше рибарския град Фолкстоун, сив и студен на морския вятър. По-трудно беше да губиш. Всичко беше по-трудно.

Пристигането на кораба му не бе останало незабелязано от страна на риболовните екипажи на града. Бяха се събрали дузини по калните улици и скоро вече крещяха името му. Уилям виждаше гнева им и го разбираше. Смятаха го отговорен за бедствията отвъд тесния Ламанш. Не ги винеше; чувстваше се по същия начин.

По морето се стелеше мъгла в студената утринна светлина. Не можеше да види Франция, макар да усещаше как Кале се извисява зад гърба му, сякаш крепостният град се намираше само на стъпка през тази разпенена солена шир. Крепостта бе единственото, което им бе останало, последното английско притежание във Франция освен малко шубраци в Гаскония, която нямаше да оцелее и година. Дойде у дома, за да уреди кораби, които да приберат ранените, а имаше също и унизителната задача да докладва на краля си за френската победа. Уилям потърка грубо лицето си при тази мисъл, почувствал наболата брада и студа. Чайките се гмуркаха и кръжаха във въздуха наоколо и вятърът го брулеше, както беше застанал там. Виждаше как някои рибари сочеха в негова посока и се обърна към малката група от шестима пазачи, които бе довел у дома, всичките не по-малко очукани и изнемощели от него.

— Трима от вас да доведат конете от загражденията. Останалите дръжте ръце върху мечовете. Нямам настроение да разговарям с разгневени мъже, не и днес.

Още докато говореше, малката тълпа наоколо се разрасна; хора наизлизаха от кръчмите и дюкяните по крайбрежната улица, чувайки вестта, че самият лорд Съфолк е в града. Имаше немалко върнали се от Франция през последните месеци, останали тук без пукната пара, за да продължат по-нататък пътя си. Те се бяха превърнали в просяци, парцаливи и мръсни. Тънките им ръце удряха яростно въздуха и виковете им ставаха все по-застрашителни. Охранителите на Уилям се размърдаха от неудобство и се спогледаха. Един от тях подвикна на останалите бързо да потърсят конете, докато другите двама стиснаха дръжките на мечовете си и се уповаваха на Бога, че няма да ги нападнат в английското пристанище, след като бяха оцелели във войната с Франция.

Трябваше време да разчупят дървените прегради в трюмовете на кораба, после да закрият очите на всеки кон и да го поведат внимателно по тесния мостик, докато стъпи на твърда земя. Напрежението у хората на Уилям спадна, щом всяко животно беше оседлано и подготвено за път.

Отвъд чайките и рибарите един мъж излезе от кръчмата и хукна към тях, бързо премина през тълпата и се запъти право към доковете. Двамина от пазачите на Уилям изтеглиха мечове, когато той приближи, а мъжът със залитане спря, вдигайки нагоре празните си ръце.

— Мир, приятели, мир! Не съм въоръжен. Лорд Съфолк?

— Аз съм — изморено отрони Уилям.

Мъжът въздъхна облекчено.

— Очаквах ви преди два ни, милорд.

— Забавих се — отвърна Уилям раздразнено.

Оттеглянето му в Кале беше едно от най-лошите неща, които бе изживял в живота си, през цялото време преследван по петите от ревящи френски пиконосци. Половината от армията му беше погинала, но той не изостави стрелците си дори когато изглеждаше, че никога няма да успеят да стигнат до крепостта. Някои от тях бяха взели коне без ездачи или тичаха до тях, хванали отпуснатите юзди. Това представляваше малко зрънце гордост насред провала, но Уилям не ги изостави, за да бъдат изтезавани или разчеквани от триумфиращите френски рицари.

— Нося съобщение, милорд, от Дерихю Бруър.

За миг Уилям затвори очи и разтри основата на носа си с една ръка.

— Предайте ми го тогава.

Когато мъжът остана безмълвен, Уилям отбори кървясалите си очи и го прониза с поглед.

— Е?

— Милорд, мисля, че е лично съобщение.

— Просто… ми го кажете — отвърна той, изтощен до крайност.

— Трябва да ви предупредя, че в Лондон ви чакат обвинения в държавна измяна, милорд. Сър Уилям Трешъм е изпратил хора в Портсмут да ви арестуват. Трябва да ви кажа: „Време е да бягаш, Уилям Пул“. Съжалявам, милорд, това са точните думи.

Уилям се обърна към коня си и провери каиша под корема му с кисело изражение, плесна животното по хълбока, после внимателно пристегна ремъка. Нагласи ножницата внимателно покрай крака си и взе поводите, преди да погледне стражата си.

— Какво има? — попита той.

Мъжете го погледнаха безпомощно. Най-близкият прочисти гърлото си.

— Чудехме се какво възнамерявате, милорд Съфолк. Новините са лоши.

— Възнамерявам да изпълня задълженията си с чест — отвърна той остро. — Смятам да се върна в Лондон. Сега качете се на конете, преди тези рибари да са събрали повече смелост.

Вестоносецът го гледаше зяпнал, но Уилям не му обърна внимание. Новината направо го покоси, но всъщност не променяше нищо, каквото и да си бе мислил Дери. Уилям стисна челюст, докато хората му се качваха на конете. Нямаше да става страхливец. Държеше гърба си изправен, когато поведе коня, поведе го пешком, за бога, през групата от рибари наоколо. Те хвърлиха няколко камъка, но не го докоснаха.

Томас Удчърч гледаше как херцогът на Съфолк минава. И преди беше виждал Уилям дьо ла Пул от разстояние и познаваше тази стоманена коса и изправения гръб, макар че благородникът бе загубил много от теглото си оттогава. Намръщи се, когато някакъв глупак хвърли по него камък. Гневното му изражение направи впечатление на някои от рибарите наоколо, които зяпаха какво става.

— Не се бой, приятелю — рече един от тях, — старият Джак Кейд ще го хване, Господ да му е на помощ.

Томас се обърна рязко към него — посивял старец с жилести ръце, осеяни с белезникави белези от мрежите.

— Джак Кейд ли? — попита невярващо и приближи стъпка.

— Онзи, дет’ има армия от свободни мъже. Те ще се оправят с тоя напудрен джентълмен, дето ми е вирнал нос тук, докат’ по-добрите мъже умират от глад.

— Кой е Джак Кейд? — попита Роуан.

Томас не му обърна внимание, пресегна се и хвана лодкаря за рамото.

— Какво искаш да кажеш с „армия“? Джак Кейд от Кент ли? Едно време познавах човек с такова име.

Лодкарят повдигна дебелите си вежди и се усмихна, разкривайки само няколко зъба в празнотата на кафявите венци.

— Видях немалко мъже, дет’ прекосиха канала, да се присъединяват към него, преди кажи го месец. Някои от нас трябва да ловят риба, друже, но ако си готов да чупиш глави, Кейд ще те вземе.

— Къде е той? — попита Томас, като стисна още по-силно ръката на мъжа, а той се опита да се отскубне, но напразно.

— Призрак е той, приятел. Няма да го намериш, ако той не ще. Върви на запад и на север, туй съм чул. Някъде тъдява из горите, убива пристави и хора на шерифа.

Томас преглътна. Раната на бедрото му още го болеше, заздравяването ставаше бавно заради глада и спането всяка нощ на открито по брега, изложен на вятъра и на дъжда. Двамата с Роуан ядяха предимно рибешки вътрешности, печени на изхвърлени от морето дървета, всичко, което успееха да намерят. Нямаше и една монета, с която да прати на жена си и дъщерите си писмо — но дори да имаше, щеше да купи с нея храна. Очите му пламнаха, сякаш треската отново се бе върнала.

— Онзи вестоносец, Роуан. Той дойде на кон, нали?

Роуан понечи да отговори, но баща му вече вървеше към кръчмата, където бяха видели, че мъжът пристига. Наложи се да халоса едно конярче, за да вземе коня, но двамата със сина му бяха много слаби, а животното бе хранено със зърно и в състояние да ги носи заедно. Минаха край слисания вестоносец, който само секунди след това се върна в конюшнята. Рибарите се превиваха от смях при ужасената физиономия на мъжа, докато гледаше как конят му се отдалечава, пляскаха се по коленете и се придържаха взаимно, за да не паднат.

21.

Дери изведнъж се събуди в стаята си в Бялата кула, като същевременно сграбчи ръката, която бе докоснала рамото му. Преди още да се е разсънил напълно, той притисна острието в шокираното лице на слугата си и проряза тънка линия по скулата му под окото. Едновременно с това успя да схване, че не го нападат, затова отдръпна ножа, като промърмори някакво извинение. Ръцете на прислужника му трепереха, когато запали свещ и я постави под стъклената фуния, за да разсее светлината.

— Съжалявам, Халъртън, аз… не съм съвсем на себе си в момента. Навсякъде ми се привиждат убийци.

— Разбирам, сър — отвърна Халъртън, все още пребледнял от страх. — Не бих ви събудил, но нали поръчахте да дойда, ако получим новини от лорд Съфолк.

Възрастният човек млъкна, щом Дери преметна крака на пода и се изправи. Беше напълно облечен, след като направо се срути върху одеялото само преди няколко часа.

— Е? Изплюй камъчето, човече! Какви са новините?

— Задържали са го, сър. Арестуван е от хората на кардинал Бофорт, докато се е опитвал да представи отчета си пред парламента.

Дери премигна. Съзнанието му още беше замъглено от съня.

— О, боже мили, та нали му пратих предупреждение, Халъртън! Какво, за бога, си е мислил да идва в Лондон сега? — той потърка лицето си, загледан в нищото, докато размишляваше. — Знаем ли къде са го отвели?

Прислужникът му поклати глава и Дери се смръщи. Мислеше усилено.

— Донеси ми купа с вода и гърнето, моля.

— Да, сър. Ще искате ли да ви обръсна тази сутрин?

— С тези треперещи ръце ли? Не, не днес. Сам ще се обръсна, ще се издокарам за председателя Трешъм. Изпрати бърз вестоносец до канцеларията му в Уестминстър, за да обяви пристигането ми. Сигурен съм, че старият паяк вече е станал и движи по задачи. Още е сутрин, тъй ли?

— Да, сър — отвърна Халъртън, докато търсеше под леглото порцелановото гърне, което чакаше там, вече до една четвърт пълно с тъмна урина. Дери простена. Беше си легнал при първите лъчи на изгряващото на небето слънце. Почти нямаше усещането да е спал, но трябваше да е нащрек, иначе Трешъм и Бофорт щяха да си намерят своето плашило. Какво си е мислил Уилям, та да се остави така смирено в ръцете им? Проблемът бе, че Дери доста добре познаваше чувството му за достойнство. Съфолк нямаше да избяга дори при обвинение в държавна измяна. По свой начин и Уилям бе невинно агънце като краля, но сега беше обграден от вълци. Дери нямаше никакви илюзии за сериозността на обвиненията. Приятелят му щеше да бъде разкъсан, ако той не успее да го спаси.

— Престани да се мотаеш с това гърне, Халъртън! И забрави за Трешъм. А къде е кралят тази сутрин?

— Тук в покоите си, сър — отвърна слугата, притеснен от мрачното настроение на господаря. — Пази леглото и прислугата му твърди, че още има треска. Мисля, че жена му е с него или поне е наблизо.

— Добре. Тогава обяви там за пристигането ми. Ще ми е нужен изворът, ако искам да намеря изход за Уилям. Тръгвай, човече! Не е нужно да седиш и да ме гледаш как пикая.

Дери постави гърнето върху одеялото, въздъхна с облекчение и уринира вътре. Халъртън тръгна бързо, като пътьом повика други слуги да се погрижат за господаря му. Хукна надолу по стълбите на Бялата кула, излезе навън и пресече откритата морава отпред, като леко намали ход, когато мина край маршируващите колони от тежко въоръжени войници. Лондонската кула представляваше лабиринт от сгради и пътеки и Халъртън вече се потеше, докато успее да стигне до личните покои на краля и да обяви пристигането на господаря си пред прислугата там. Все още спореше с иконома на кралската спалня, когато Дери пристигна задъхан след него.

— Мастър Бруър! — на висок глас извика той. — Тъкмо обяснявах на слугата ви, че Негово Кралско Величество крал Хенри не е добре и не може да бъде обезпокоен.

Дери подмина и двамата, като просто положи ръка върху гърдите на иконома и така го задържа притиснат до стената. Двама войници със строг вид гледаха как Дери приближава и нарочно му препречиха пътя. Изведнъж му проблесна споменът за лорд Йорк, който се опитваше да стигне до краля в Уиндзор, и едва не се разсмя.

— Отместете се, момчета. Имам постоянно разрешение да влизам при краля денем и нощем. Познавате ме и знаете, че това е истина.

Войниците се размърдаха от неудобство. Очите им минаха покрай Дери и се спряха на кралския иконом, който скръсти ръце в категоричен отказ. Бяха в задънена улица и той с облекчение се обърна, когато чу женски глас от горния етаж.

— Какво става? Това мастър Бруър ли е? — извика Маргарет, като вече наполовина бе слязла по дъбовите стълби и се взираше в групата мъже, събрани там. Беше боса, облечена в дълга бяла нощница, а косата ѝ беше разчорлена. След мигновения шок всички мъже сведоха поглед към ботушите си, за да не гледат кралицата в толкова неизискан вид.

— Ваше Величество, аз не… — започна кралският иконом, все още загледан надолу.

Дери заговори и го надвика, изведнъж почувствал как времето ги притиска всички.

— Съфолк е бил арестуван, милейди. Трябва да говоря с краля.

Маргарет зяпна от изненада, а икономът спря насред изречението. Кралицата забеляза колко е притеснен Дери и бързо взе решение.

— Благодаря ви, джентълмени — рече тя и с тона си ги прати да си вървят. — Елате, мастър Бруър. Ще събудя съпруга си.

Дери беше толкова обезпокоен, че дори забрави да се наслади на тази малка победа над иконома, и затопурка по стълбите след Маргарет. Вървяха по дългия коридор и минаваха край стаи, откъдето смърдеше на разни горчиви химикали. Той потрепери, въздухът сякаш се сгъсти. Спалнята на краля миришеше на болест и той дишаше плитко и накъсано, за да ограничи твърде големия прием на тази болестна атмосфера.

— Почакайте тук, мастър Бруър — каза му Маргарет. — Ще видя дали е буден.

Тя влезе в покоите на краля, а Дери остана да чака в коридора. Забеляза още двама войници в единия му край, които го гледаха подозрително, но разрешението на Маргарет го правеше недостижим за тях по всички възможни начини. Не им обръщаше внимание, докато я чакаше.

Когато вратата пак се отвори, Дери вече бе приготвил аргументите си. Но те заседнаха в гърлото му, щом видя бледата фигура на краля, седнал в леглото си, слабите му бели гърди, загърнати в наметало. Още помнеше яката фигура на баща му и гърдите му се изпълниха с печал. Той затвори вратата и се изправи с лице към крал Хенри.

Дери коленичи с наведена глава. Маргарет стоеше и го гледаше, чупейки пръсти, докато чакаше съпругът ѝ да поздрави шпионина. Когато тишината продължи твърде дълго, самата тя наруши мълчанието:

— Моля, станете, мастър Бруър. Казахте, че лорд Уилям е бил арестуван. По какво обвинение?

Дери се изправи бавно и дръзна да приближи още една стъпка. Без да сваля поглед от краля, той отговори, търсейки искрица живот, която би му показала, че Хенри е в съзнание и че разбира.

— За държавна измяна, милейди. Хората на кардинал Бофорт са го арестували, когато се върна снощи от Кент. Убеден съм, че Трешъм стои зад това. Толкова поне ми каза самият той преди няколко дни. Още тогава го предупредих, че подобно обвинение би могло да доведе единствено до трагични последствия — той приближи още, застана на една ръка разстояние от краля. — Ваше Величество? Не можем да оставим Уилям дьо ла Пул да стигне до процес. Усещам реката на Йорк в тази работа. Трешъм и Бофорт ще подложат лорд Съфолк на разпит. За такива обвинения няма протекции. Те ще искат да докажат истината с нажежено желязо.

Той почака миг, но очите на Хенри останаха празни и невинни. За момент му се стори, че съзира нещо като съчувствие в тях, макар че със същия успех би могъл да си го въобрази.

— Ваше Величество — повтори той. — Боя се, че това е заговор, който се е прицелил в самото кралско семейство. Ако принудят лорд Съфолк да разкрие подробностите около мирното споразумение във Франция, той ще им каже истината — че е било кралска заповед. След загубите там подобно признание ще подпомогне каузата им, Ваше Величество. — Дери пое бавно въздух и събра сили да зададе въпрос, от който го беше срам. — Разбирате ли, Ваше Величество?

Известно време му се струваше, че кралят няма да даде отговор, но после Хенри въздъхна и заговори с неясен глас:

— Уилям няма да ме предаде, мастър Бруър. Ако обвинението е фалшиво, трябва да го пуснат. Нали е така?

— Така е, Ваше Величество! Те искат да обвинят и да убият лорд Съфолк, за да успокоят тълпите в Лондон. Моля ви, Вие знаете, че Уилям не бива да бъде изправян пред съда.

— Няма съд? Много добре, мастър Бруър. Знам, че…

Гласът на краля заглъхна и той го изгледа с празен поглед. Дери прочисти гърлото си, но лицето на краля остана абсолютно застинало и отпуснато, сякаш живецът му беше изтръгнат.

— Ваше Величество? — рече Дери и погледна объркан към Маргарет.

Тя тръсна глава и очите ѝ заблестяха, плувнали в сълзи.

Моментът отмина и Хенри сякаш се върна, премигна и се усмихна, сякаш нищо не е било.

— Изтощен съм вече, мастър Бруър. Бих искал да поспя. Ученият доктор казва, че трябва да спя, ако искам пак да съм добре.

Дери се взря в Маргарет, видя страданието в очите ѝ, докато гледаше съпруга си. Беше момент на поразяваща интимност и се изненада, че видя също и нещо подобно на любов в тях. За миг очите им се срещнаха.

— Какво искате от краля, мастър Бруър? — попита тя тихо. — Може ли той да заповяда да освободят Уилям?

— Би могъл, но дали ще зачетат тази заповед? — отвърна Дери и потърка очи. — Не се съмнявам, че ще потулят заповедта, а през това време ще заведат Уилям в някое тъмно място, до което няма да мога да стигна. В Уестминстър Трешъм и Бофорт имат голяма власт дори само защото парламентът им плаща стражата. Моля ви, милейди, нека помисля за момент. Не е достатъчно да се изпрати писмена заповед да го освободят.

Беше му страшно неприятно да говори за Хенри, докато той самият седеше там и го гледаше като доверчиво дете, но нямаше какво да се направи.

— Достатъчно добре ли е Негово Кралско Величество, за да пътува? Ако кралят вземеше баржа до Уестминстър, би могъл да влезе в килиите и никой не би се осмелил да го спре. Бихме могли да освободим Уилям днес, преди те да сторят по-голяма злина.

За жалост, Маргарет поклати отрицателно глава. Пресегна се да го докосне по рамото, придърпвайки го настрани. Главата на Хенри се обърна, за да ги наблюдава, невинно усмихнат.

— Страда от тази… отнесеност… вече дни наред. В този момент го виждам във възможно най-добра форма — прошепна Маргарет. — Трябва да има и друг начин да изтръгнем Уилям от ноктите им. Какво ще кажете за лорд Съмърсет? Не е ли той в Лондон? Двамата с Уилям са приятели. Съмърсет не би позволил да изтезават Уилям, независимо какви обвинения са му предявили.

— Как ми се иска да беше тъй просто. Той е в ръцете им, Ваше Величество! Трудно ми е да повярвам, че е бил такъв глупак да се предаде, но познавате Уилям. Знаете какво чувство за достойнство има, каква гордост. Дадох му възможност да бяга, вместо това той се явява хрисимо, смятайки, че враговете му са мъже на честта. Но не са, милейди. Те или ще смажат един силен лорд, който поддържа краля, или пък… самия крал. Още не знам със сигурност какво възнамеряват, но Уилям… — гласът му заглъхна, щом го осени друга мисъл. — Всъщност има начин да се избегне процес, мисля! Чакайте… да. Те не могат да го разпитват, ако той веднага се признае за виновен във всички обвинения.

Лицето на Маргарет се смръщи, като го слушаше.

— Но нима това не им го доставя като на тепсия, мастър Бруър? То със сигурност е всичко, което този Трешъм и кардинал Бофорт искат!

За нейно изумление Дери се усмихна, а очите му заблестяха. Изражението му не ѝ хареса.

— Засега ще свърши работа. Ще ми даде малко повече време, а то ми липсва най-много. Трябва да разбера къде са го завели. Трябва да се свържа с него. Ваше Величество, благодаря Ви. Ще доведа от дома му лорд Съмърсет. Знам, че ще ми помогне, а той има и собствени войници. Само се молете вече да не са изтезавали Уилям заради честта му и заради проклетата му гордост.

Той коленичи отново край леглото на суверена си и наведе глава, за да се обърне пак към него:

— Ваша Величество? Вашият дворец в Уестминстър е на съвсем кратко разстояние с лодка. Би помогнало на Уилям, ако отидете там. На мен също.

Хенри премигна към него.

— Никаква бира от теб, Бруър! А? Доктор Олуърди каза, че трябва да спя.

Дери затвори очи отчаяно.

— Както кажете, Ваше Величество. Ако това Ви удовлетворява, ще си тръгна веднага.

Крал Хенри махна с ръка и Маргарет видя, че лицето на Дери е пребледняло и напрегнато, докато ѝ се покланяше бавно, после хукна с шумни стъпки навън.

В Кулата на скъпоценностите, от другата страна на пътя срещу двореца Уестминстър, Уилям крачеше из стаята и от стъпките му дъските на пода скърцаха. Вътре беше студено и празно, като изключим масата и стола, поставени така, че светлината да пада върху тях. Някакъв абсурден вътрешен каприз му подсказваше, че си е получил заслуженото, като са го затворили по този начин. Не успя да спре френската армия. Макар хората му да заклаха и осакатиха хиляди от тях, пак ги бяха принудили да отстъпят към Кале, кървава стъпка по стъпка. Преди да се върне, видя как хората му залостват портите на града, плъзгат древните железни решетки и поставят по протежение на стените стрелци. Той се усмихна уморено на себе си. Поне успя да спаси стрелците. Останалото се струпа върху главата му. Не прояви съпротива, когато хората на Трешъм дойдоха да го арестуват. Охранителите му докоснаха с колебание мечовете си, но той поклати глава и тихо ги последва. Един херцог се ползваше с протекцията на самия крал и той знаеше, че ще има възможността да отрече обвиненията, повдигнати срещу него.

Загледа се през прозореца — виждаше както кралския дворец, така и старото абатство с осмоъгълната Чаптър Хаус, залата за заседания. Камарата на общините се събираше там или пък в Изрисуваната зала на двореца. Беше чул, че се говори да им дадат някое постоянно място за дебатите, но винаги имаше по-неотложни проблеми от топлите места за мъжете от графствата. Той разтърка слепоочията си, обладан от напрежение и немалка доза страх. Само слепец не би забелязал гнева и заплахите, които виждаше наоколо си още от момента, в който кракът му стъпи на родна земя. Бързо беше преминал през Кент, понякога в същите коловози, проправени от големи взводове войници. Когато спря да преспи в една странноприемница на кръстопът, чуваше само истории за Джак Кейд и неговата армия. Цяла вечер собствениците хвърляха към него враждебни погледи, но все едно дали го бяха разпознали или не, никой не посмя да прекъсне пътя му обратно към столицата.

Уилям обърна гръб на гледката и продължи да крачи, стиснал длани зад гърба си. Обвиненията бяха фарс за всеки, който знаеше какво наистина се е случило през тази и през миналата година. Беше убеден, че няма да останат, не и след като съобщят на краля за тях. Чудеше се дали Дери Бруър е чул за затварянето му. След предупреждението, което му бе пратил, Уилям се забавляваше, като си представяше какво отвращение е изпитал, когато е научил за решението му въпреки всичко да се върне у дома, но той всъщност не беше имал истински избор. Изправи гърба си. Беше командир на английските войски във Франция и херцог на Короната. На каквито и бедствия да бе станал свидетел, нищо не можеше да промени това. Откри, че мисли за съпругата си Алис. Тя ще знае единствено най-ужасните слухове. Зачуди се дали надзирателите ще му разрешат да пише на нея и на сина си Джон. Не искаше двамата да се безпокоят.

Спря да се движи, когато дочу от долния етаж мъжки гласове. Устата му се стегна в права линия и кокалчетата на стиснатите му длани побеляха. Застана на стълбищната площадка да чака едва ли не сякаш пазеше стаята. Несъзнателно дясната му ръка посегна и хвана празното място, където обикновено висеше мечът му.

Ричард Йоркски водеше други двама мъже нагоре по стълбите с младежка енергия. Спря с ръка на перилата, щом видя Съфолк, застанал с лице към тях, сякаш всеки момент ще ги нападне.

— Успокой се, Уилям — рече Йорк тихо, докато влизаше в стаята. — Казах ти още във Франция, че са ти дали отровна чаша. Нима смяташе, че тихо ще изчезна в Ирландия, докато в мое отсъствие се разиграват велики събития? Едва ли. Бях зает през последните няколко месеца. Вярвам, че ти си бил дори още по-зает от мен, макар че сигурно с не толкова добри резултати.

Йорк пресече стаята и се загледа в изгряващото слънце и мъглите, които се вдигаха около Уестминстър. Зад него Сър Уилям Трешъм и кардинал Бофорт излязоха напред. Йорк направи знак с пръсти в тяхна посока, без да ги поглежда.

— Познаваш Трешъм и Бофорт, разбира се. Предлагам ти да изслушаш внимателно всичко, което имат да ти кажат, Уилям. Това е най-добрият ми съвет към теб.

Йорк се усмихна тънко, наслаждавайки се на гледката. Имаше нещо във високите места, което винаги му носеше удовлетворение, сякаш беше по-близо до Бог, отколкото хората долу.

Уилям, разбира се, забеляза, че Йорк носи меча си, както и камата, втъкната в колана му — с лакирана дървена дръжка под формата на тестиси. Острието беше идеално за намушкване — дълго и тънко. Съмняваше се, че Йорк е достатъчно глупав, че да му позволи да приближи достатъчно, за да достигне някое от оръжията, но въпреки това прецени разстоянието. Доколкото можеше да види, нито Трешъм, нито Бофорт бяха въоръжени, но не се заблуждаваше — той беше точно толкова затворник, колкото всеки друг нещастник в килиите на Уестминстър или Кулата. Мисълта го накара да се отклони от разсъжденията си и да вдигне очи.

— Защо не са ме отвели в Лондонската кула? При обвинения за държавна измяна? Чудя се, Ричард, дали не е, защото тези обвинения са слаби. Не съм направил нищо сам. Не би било възможно човек сам да уговори примирието във Франция, както и да изглежда това отстрани — мисълта му се насочи към Дери Бруър и той поклати глава, разочарован от всичките му игрички и обещания.

Никой не му отговори. Тримата стояха търпеливо, докато по стълбите не се изкачиха двама яки войници. Носеха брони и мръсни туники отгоре, сякаш някой ги бе извикал, докато са вършели други задачи някъде. С отвращение Уилям забеляза, че носят един мръсен чувал. Чу се потракване, когато го оставиха на дървения под, после двамата застанаха мирно.

Кардинал Бофорт прочисти гърло и Уилям се обърна към него, прикривайки неприязънта си. Прачичото на краля се вписваше в ролята си с обръснатия кръг на темето и дългите бели пръсти, сключени като за молитва. Преди да сложи кардиналската тога, той бе изпълнявал длъжността лорд-канцлер при двама крале и произхождаше от Едуард III по линия на Джон Гонт. Бофорт бе онзи, който осъди Жана д’Арк на смърт чрез изгаряне и Уилям знаеше, че старецът е безмилостен. Подозираше, че измежду тримата именно Бофорт бе инициаторът на арестуването му. Присъствието на Йорк даваше ясна представа за това на кого е лоялен Бофорт. Уилям не успя да сдържи подигравателната си усмивка, докато онзи говореше с гласец, омекотен от десетилетия, отдадени на молитви и вино, подсладено с мед.

— Обвинен си в най-сериозното от всички престъпления, лорд Уилям. Бих казал, че по̀ би ти отивало да проявиш скромност и разкаяние, отколкото тази престорена арогантност. Ако бъдеш изправен пред съда, съжалявам, но нямам съмнения какъв ще бъде резултатът. Има твърде много очевидци, готови да свидетелстват против теб.

Уилям се смръщи, когато тримата размениха погледи, преди Бофорт да продължи. Явно бяха обсъждали съдбата му предварително. Стисна челюст, решен да даде отпор на тяхната конспирация.

— Името ти присъства във всички документи на държавата, милорд — продължи Бофорт. — Несполучливият мирен договор, оригиналните брачни документи от Тур, заповедта да се защитава Нормандия срещу навлизането на френските войски. Хората в Англия искат справедливост, лорд Съфолк — и може би животът ти ще бъде отнет заради твоята измяна.

Плътта на кардинала притежаваше онази бяла мекота, която Уилям беше виждал и преди, получена в монашески живот и църковни служби. Въпреки това черните очи бяха жестоки, претегляха го и го намираха за недостоен. Той отвърна на погледа и показа презрението си. Бофорт тъжно поклати глава.

— Каква тежка година, Уилям! Познавам те като добър човек, благочестив. Как бих искал да не се беше стигнало дотук. Но законите трябва да се спазват. Ще те помоля да се признаеш за виновен. Ти несъмнено ще отречеш и тогава, боя се, че с колегите ми ще се оттеглим. Ще те привържат към този стол и тези мъже тук ще те убедят да подпишеш името си под обвинението в смъртния грях държавна измяна.

Слушайки как мекият глас каканиже, Уилям преглътна болезнено и сърцето му заби лудо. Увереността му се сриваше. Йорк се усмихваше кисело, но не гледаше към него. Поне Трешъм, изглежда, се чувстваше неудобно, но нямаше съмнения в решителността им. Без да ще, обръщаше очи към чувала от зебло на пода и изпитваше страх как ще погледне инструментите вътре за първи път.

— Настоявам да разговарям с краля — обяви той, доволен, че гласът му излезе спокоен и видимо безстрашен.

Тогава се обади Трешъм. Гласът на стария юрист беше сух все едно обсаждаше някой заплетен правен казус.

— Боя се, че обвинението за държавна измяна изключва това, милорд — каза той. — Ще признаете, че човек, заговорничил срещу Короната, едва ли би бил допуснат да приближи до нея. Първо трябва да бъдете разпитан. Когато всяка подробност… и всички ваши съучастници бъдат назовани, ще подпишете признанията си. После ви чака процес, макар че, както знаете, той ще бъде чиста формалност. Кралят няма да бъде намесен на който и да е било етап, милорд, освен ако, разбира се, не реши да присъства на екзекуцията ви.

— Освен ако… — обади се Йорк. Спря и се загледа през прозореца в посока Уестминстър. — Освен ако загубата на Франция не може да се припише на самия крал, Уилям. Ти и аз прекрасно знаем истината за това. Кажи ми колко въоръжени мъже дойдоха по твоя молба, за да подкрепят силите ти в Нормандия? Колко се изправиха с теб срещу френския крал? Независимо от това само в графствата край Лондон, Уилям, има осем хиляди войници и всички те служат, за да се облекчи ужасът на краля от въстание. Ако им беше позволено да прекосят Ламанша, когато имаше нужда от тях, мислиш ли, че щеше да си тук сега? Щяхме ли да загубим Нормандия, ако разполагаше с дванайсет хиляди на бойното поле?

Уилям гледаше Йорк от упор, гневът му се разрастваше, когато разбра какво има предвид херцогът.

— Хенри е моят богопомазан крал, милорд Йорк — каза той бавно и натъртено. — Няма да получите дребнави обвинения от мен, ако това целите. Не съм в позиция да съдя действията на краля на Англия, нито пък вие, нито кардиналът, неговият чичо, нито Трешъм при всичките му адвокатски трикове. Разбирате ли ме?

— Да, разбирам те — рече Йорк и се обърна към него със странна усмивка. — Разбирам, че има само два пътя, Уилям. Или кралят губи теб, най-силния му поддръжник, или… той губи всичко. И в двата случая кралството и моята кауза ще се подсилят неизмеримо. Погледни истината в очите, Съфолк! Кралят е момче, твърде слабо и болнаво, за да управлява. Не съм първият, който го казва и, повярвай ми, сега това се шепне във всяко селце или град из Англия. Загубите във Франция само потвърдиха онова, което някои от нас знаеха още когато той бе в детска възраст. Чакахме, Уилям! От уважение и лоялност към баща му и Короната чакахме. И погледни докъде ни доведе това!

Йорк млъкна и отново се успокои.

— До тази стая, Уилям, и до теб самия. Понеси вината сам и умри или пък посочи името на краля си като архитекта на този провал. Изборът е твой, за мен няма значение.

Изправен пред отровния триумф на Йорк, Уилям се олюля и се подпря с една ръка върху масата.

— Разбирам — рече той с мрачен глас. Независимо от всички думи, които изговори Йорк, той изобщо нямаше избор. Седна край масата. Ръцете му трепереха както бяха положени върху полираното дърво.

— Няма да се призная за виновен в измяна, която не съм извършил. Няма да назова краля си, нито пък някого другиго. Щом трябва, подложете ме на мъчения; това няма да промени нищо. И дано Бог ви прости, защото аз няма.

Раздразнен, Йорк повика с жест двамата войници. Единият клекна край чувала и започна да го развива, разкривайки вътре подредени пинцети, шила и триони.

22.

Над трийсет от петдесет и петимата лордове на Англия имаха имоти в центъра на Лондон, Дери беше наясно с това. Ако разполагаше с час или два, би могъл да изброи всяка къща, както и мъжете и жените, които работеха за него там. Но Съмърсет беше личен приятел на Уилям. И което беше по-важно, той знаеше, че е в Лондон във въпросния ден, а не някъде из имотите си на югозапад. Накара още един лодкар да напъне дробовете си до пръсване, за да стигне до градската къща на Съмърсет край реката, като изтегли баржата на широката площадка отпред. За малко стражата на Съмърсет да го убие, докато успее да се легитимира, и заедно с тях хукна през градините. Съмърсет пишеше писма и стоеше заслушан с перо в ръката. Макар че всеки изминал миг представляваше агония за него, Дери се насили да обясни ясно от какво се нуждае. Още по средата миниатюрният граф го шляпна по гърба и изкрещя на прислугата си.

— Ще ми разкажеш останалото по пътя, Бруър — набързо го прекъсна той и тръгна към реката.

Графът беше на четирийсет и четири години без нито грам тлъстина по тялото си и с енергията на мъж, с двайсет години по-млад. Дери трябваше да подтичва, за да върви редом с него, и макар да му липсваха височина и приятен вид, забеляза как пазачите на графа все още подскачат, когато той раздаваше заповеди. Личната баржа на Съмърсет вече плаваше по реката само час след като Дери пристигна.

Акостираха на Уестминстърския док и Дери откри, че се задъхва, докато преброи колко хора беше събрал графът. Изглежда, беше цялата му лична гвардия. С тях на баржата имаше шест човека, докато на дузина други бе наредено възможно най-бързо да тръгнат към Уестминстър по суша. Те бяха пробягали цели две мили покрай завоя на реката, която течеше през Лондон, минавайки по мръсните улички, и пристигнаха окаляни и задъхани само няколко минути след като баржата на господаря им бе издърпана на брега.

Пряко сили, Дери беше впечатлен. Съмърсет се пенявеше от възмущение само при мисълта, че приятелят му е в опасност, въпреки това се обърна към Дери с въпросителен поглед, докато крачеха към входа на двореца откъм реката.

— Стойте близо, милорд, моля ви — рече Дери. — Ще имам нужда от авторитета ви тук.

Осемнайсетте въоръжени мъже зад гърба им внушаваха успокоение, но и притеснение. Не беше изключено от парламента да реагират лошо на такова въоръжено нахлуване в тяхната неприкосновена територия. Дери усещаше как сърцето му задумка, щом приближиха първите пазачи, които вече крещяха на по-висшестоящите от тях и наместваха пиките и мечовете си. Графът изпука врата си с едно рязко движение. На лицето му бяха изписани самоувереност и нетърпение. Двамата мъже принадлежаха към различни светове, но с Уилям дьо ла Пул в опасност и двамата бяха готови да се бият.

Маргарет чу, че извикаха името ѝ, докато водеше поредния си гневен разговор с кралския лекар. Тя го прекъсна на мига и хукна към спалнята на съпруга си. Направо зяпна, като видя Хенри, спуснал крака на пода и два ботуша до него, които чакаха да бъдат обути. Беше надянал дълга бяла риза върху костеливите си гърди и бе намерил някакъв вълнен клин.

— Маргарет? Ще ми помогнеш ли с това тук? Не мога сам да го обуя.

Тя клекна бързо и задърпа дебелата вълна нагоре по краката му, после взе единия ботуш и с мъка напъха крака му вътре.

— По-добре ли се чувстваш? — попита тя и го погледна. Под очите му имаше тъмни кръгове, но ѝ се видя по-разбуден, отколкото го бе виждала през последните дни.

— Мисля, че малко по-добре. Дери беше тук, Маргарет. Искаше да отида в Уестминстър.

Лицето ѝ се сгърчи, но скри изражението си, като наведе глава и се съсредоточи върху втория ботуш.

— Знам, Хенри. Бях с теб, когато той дойде. Достатъчно добре ли си, за да се надигнеш?

— Така мисля. Ще взема лодка и няма да е много голямо усилието, макар на реката да е студено. Ще помолиш ли прислугата да ми донесе одеяла? Ще трябва добре да се завия срещу вятъра.

Маргарет успя да надене втория ботуш и разтърка очи, за да заличи сълзите. Мъжът ѝ протегна ръка и тя му помогна да стане на крака, издърпа по-нагоре клина и закопча колана му. Беше слаб и бледен, но с ясен поглед и тя би плакала от радост дори само да го види прав. Зърна на една кука закачена роба и му я донесе, като я метна на раменете му. Той потупа ръката ѝ, когато го докосна.

— Благодаря ти, Маргарет, много си мила с мен.

— Ласкаеш ме. Знам, че не си добре. Виж как ставаш заради приятеля си…

Тя спря, защото я завладяха смесени чувства на тъга и радост. Хвана го за ръката и излезе в коридора, изненадвайки пазачите, които веднага застанаха мирно.

Мастър Олуърди чу шумотевицата и излезе от съседната стая, стиснал в ръцете си някаква изкривена част от съоръжението, което по-рано през деня тя бе изритала. Буреносното му изражение премина в изумление, щом видя краля. Лекарят се наведе и коленичи на каменния под.

— Ваше Величество! Толкова се радвам да видя такова подобрение у Вас. Раздвижихте ли червата, Ваше Величество, ако мога да проявя смелост и да задам подобен въпрос. Такова действие понякога може да прочисти объркания мозък. От зеления еликсир е, убеден съм, както и от стружките дървесина. В градината ли искате да се разходите? Не ми се ще твърде много да се напрягате. Здравословното състояние на Ваше Величество виси на косъм. Ако мога да предложа…

Хенри изглеждаше склонен да слуша дърдорещия лекар до безкрай, но търпението на жена му се изчерпа.

— Крал Хенри отива към речния портал, мастър Олуърди. Ако само се отместите, вместо да блокирате целия коридор, бихме могли да преминем.

В отговор докторът опита да се поклони и същевременно се притисна към стената. Не можа да откъсне очи от краля, докато Маргарет му помагаше да върви по коридора. Тя потръпна при този професионален оглед. Може би втренченият ѝ поглед само държеше устата му затворена; нито знаеше, нито я беше грижа. Двамата с Хенри слязоха по стълбите и икономът на кралската спалня притича да ги поздрави.

— Пригответе баржата — нареди тя с твърд глас, преди той да се възпротиви. — И пригответе одеяла, всички, които успеете да намерите.

Като никога икономът не отговори, а само се поклони и се оттегли бързо. Новината, че кралят е на крак, се разнесе бързо и цялото крило на кулата сякаш се изпълни със сновящи нагоре-надолу прислужници, които носеха в ръцете си купчини дебел плат. Хенри гледаше със стъклен поглед, докато жена му го изведе навън под полъха на вятъра. Усети го как потръпна, взе одеяло от една млада жена, запътила се към кралската баржа, и загърна раменете на Хенри. Той го притисна пред гърдите си. Имаше болен, крехък вид.

Маргарет го държеше за ръката, когато Хенри пристъпи в разклатената лодка и се наведе да седне върху декорираната пейка на откритата палуба, без да забелязва или да го е грижа, че по бреговете наоколо се събираха тълпи. Маргарет виждаше мъже, които махаха с шапки, и ликуващите викове започнаха да се засилват, когато местните жители осъзнаха, че кралската двойка излиза и може да бъде видяна. Слугите завиха краля с още одеяла, за да го топлят, Маргарет откри, че тя също трепери, та им беше благодарна за плътните вълнени завивки. Лодкарите изтласкаха баржата и греблата се потопиха в течението, като ги изведоха в бързо течащите води на Темза.

Пътуването премина необичайно спокойно, само звукът на греблата и виковете откъм брега — момчетии, млади мъже и жени тичаха редом с тях и гледаха, доколкото могат, да не изостават. Когато преминаха големия завой на реката и съзряха двореца Уестминстър и доковете там, Маргарет почувства как Хенри стиска по-здраво малката ѝ ръка. Обърна се към нея, увит в многото пластове вълна.

— Съжалявам, че не бях… добре, Маргарет. Има моменти, в които имам чувството, че сякаш съм паднал и продължавам да потъвам. Не мога да ти го опиша. Жалко. Ще се помъча да бъда силен заради теб, но ако отново ме връхлети… не мога да се боря с това.

Маргарет откри, че пак плаче, и разтри очи, ядосана на себе си. Съпругът ѝ беше добър човек, знаеше го. Повдигна бинтованата му ръка и я целуна нежно, като преплете пръсти с неговите. Това сякаш го успокои.

Дери се движеше възможно най-бързо и използваше лампата си, за да надниква в тъмните ъгли. Смяташе, че Трешъм ще повика мъже да го спрат още щом бъде уведомен, че претърсва двореца. Дори присъствието на граф Съмърсет може би нямаше да е достатъчно, за да предотврати ареста му, ако откажеше да се подчини на председателя или евентуално на кардинал Бофорт. Не му помагаше и това, че беше оставил Съмърсет десетина стаи по-назад.

Още не можеше да повярва колко огромен е лабиринтът под Уестминстърския дворец. Доста лесно бе претърсил основните килии, но не откри Уилям в тях. Редицата от килии с железни решетки беше само малка част от етажите и мазетата под двореца, някои толкова по-ниско от речното ниво, че воняха на плесен, а по стените се просмукваха черни спори и се стичаше зелена течност. Всеки момент Дери очакваше да чуе викове, които да му забранят да се движи, и започна да си мисли, че се е наел с невъзможна задача. Ако имаше на разположение стотина мъже и седмица време, би могъл да претърси всяка част от складовете и входовете към каналите, които бълваха зловонни пари, щом дръпнеше вратата. Уилям можеше да е навсякъде и той започваше да се чуди дали Трешъм не се е досетил, че ще се опита да го открие, и е преместил херцога някъде на друго място.

Клатеше глава и тичаше, като безмълвно водеше вътрешен спор. Камарата на общините имаше слабо влияние извън Уестминстърския дворец, а още по-малко извън Лондон. Далеч от Изрисуваната зала или от Чаптър Хаус те нямаха реална власт освен задълженията в името на краля. При конфликт със самия крал едва ли биха посмели да използват кралската собственост. Дери спря внезапно и вдигна желязната лампа, за да освети един дълъг, нисък свод, който се простираше далеч напред извън обсега на малката му светлинка.

Трешъм беше умен, знаеше това. Ако държеше Уилям достатъчно дълго, че да си осигури признанията му, нямаше никакво значение къде са го сложили. Дери нямаше съмнения в способността на Уилям да устои. Херцогът беше силен мъж във всяко отношение, може би твърде силен. Дери беше ставал свидетел на изтезания. Боеше се, че приятелят му може да остане инвалид за цял живот или пък — докато най-сетне волята му поддаде — да го доведат до лудост. Беше прекосил половината от сводестото помещение с наведена глава, за да не се удари в старите греди, когато спря отново и се обърна към двама от войниците на Съмърсет.

— Да се махаме, момчета, искам да пробвам на друго място.

Затича се обратно, като претегляше шансовете си. Нямаше да го пуснат пак в парламента, ако веднъж напуснеше главната сграда. Трешъм със сигурност щеше да се погрижи за това. Старият паяк вероятно вече бе организирал група, която да го арестува, щом излезе, та Дери да му падне право в ръчичките.

Той тръгна по едно разклатено стълбище, подхлъзна се, когато едно стъпало пропука, и падна на пода един етаж по-надолу. Господи, мястото беше влажно и прогнило! Един от мъжете с него изпсува и извика, когато кракът му потъна в дупката. Дери не се спря да му помогне, а се втурна по горния етаж, после по още едно малко стълбище нагоре към по-добре осветените коридори на килиите. Дочу гневни гласове, преди да успее да види кой вдигаше врява, макар че му прималя.

Първи го видя Трешъм, тъй като се взираше в тази посока. Лицето на адвоката беше аленочервено от бяс, когато вдигна ръка и го посочи.

— Ето го! Арестувайте този човек! — изкрещя той.

Войниците тръгнаха към него и Дери хвърли отчаян поглед към Съмърсет. Благослови графа, когато той само след миг колебание заговори, макар да бяха заложени репутацията му и животът му.

— Не го докосвайте! — изрева Съмърсет към стражата. — Мастър Бруър е под моя опека. Аз съм тук в служба на краля и вие няма да поставяше пречки и затруднения по пътя му.

Охранителите на Трешъм се поколебаха, не можейки да решат чия власт е по-голяма. Дери продължаваше да върви, мина покрай тях и спря точно под носа на Трешъм в настъпилата моментна тишина.

— Уилям, лорд Съфолк — рече Дери, като внимателно наблюдаваше реакцията на другия мъж. — В Чаптър Хаус ли е? Да претърсвам ли самото абатство, или пък би било светотатство да изтезаваш някой на свещена земя? — Той гледаше Трешъм втренчено, когато онзи се отпусна и бръчките под очите му се изличиха. — Или е в Кулата на скъпоценностите? Дали би имал куража да го сложиш там, където беше задържал мен?

— Ти нямаш власт тук, Бруър! Как смееш да ме разпитваш? — запелтечи възмутено Трешъм.

Дери се усмихна доволно.

— Смятам, че точно там се намира той, лорд Съмърсет. Ще притичам и ще ида да надникна.

— Стража! — изрева Трешъм. — Веднага го арестувайте или, Бог ми е свидетел, всички ще виснете на въжето!

Тази заплаха бе достатъчна, за да разреши дилемата. Те тръгнаха към Дери, но хората на Съмърсет блокираха пътя им с извадени мечове. Дери избяга, оставяйки всички зад себе си.

Щом излезе, попадна в централните помещения, огрени от следобедното слънце, и чу как по реката звучат рогове. Вестоносците ги надуваха само на национални празници или пък при кралска визита. Спря се — не можеше да се надява, че е възможно да е Хенри. Или пък Маргарет идваше сама? Тя почти нямаше официална власт, но малцина бяха онези, които биха рискували да обидят кралицата на Англия и чрез нея краля. Поклати глава, обзет от нерешителност. Стоеше и буквално трепереше, дърпан в две различни посоки. Не, трябваше да бяга.

Хукна напред към слънчевата светлина, пробяга по дължината на двореца и влезе в огромното пространство на Уестминстърската зала. Не се спря, минаваше през оживената тълпа там, после пресече и пътя, като сянката на абатството падаше върху него, докато се движеше. Мина край разни улични продавачи и богаташи, които се наслаждаваха на слънцето, карети и пешеходци, накрая остави зад себе си миризмата на реката.

И докато бягаше, се терзаеше. Беше сам. Дори да имаше право, знаеше, че със сигурност пазят Уилям. Мозъкът му препускаше бързо като краката му. Едва дишаше, когато стигна до моравата пред Кулата на скъпоценностите. Мостът, слава богу, беше свален. Като го видя обаче, налегнаха го съмнения дали наистина Уилям може да е вътре. Но пък Трешъм бе твърде хитър, за да издаде местонахождението на затворника си, превръщайки мястото в укрепена крепост. Дери се стрелна покрай един самотен пазач, после спря.

Двама мъже застанаха с лице към него пред главния портал. Двама яки войници, които го бяха гледали как бяга по пътя откъм двореца и вече бяха извадили мечовете си. Като видя изражението им, той разбра, че е загубен, поне в този момент. Ще трябва да тича обратно и да доведе Съмърсет. Без съмнение, дотогава Трешъм щеше да извика още войници, достатъчно, та да ги прогонят всичките вън от двореца или пък да ги хвърлят право в килиите. Скоростта и изненадата му бяха помогнали да стигне дотук, но то не беше достатъчно далеч. Изруга и един от пазачите вдигна глава намръщен, сякаш се съгласяваше с преценката му за себе си.

Дери пое дълбоко въздух и сви ръцете си във фуния пред устата.

— Уилям Пул! — изрева с все сили. — Признай си! Хвърли се за милост в краката на краля! Дай ми време, глупако!

Стражата го зяпна, докато той дишаше запъхтяно, а после на няколко пъти повтори същите думи. Кулата на скъпоценностите имаше само три етажа и беше убеден, че гласът му се чува, стига Уилям наистина да бе задържан вътре.

Дери се сви, щом видя големия брой пазачи, задаващи се откъм главния път. Не бяха от хората на Съмърсет и той не се възпротиви, когато го задържаха и почти го повлякоха обратно към двореца отсреща.

Уилям беше нахапал изцяло долната си устна. От нея течеше кръв, която оставяше следи по дървената маса. Един от двамата му инквизитори периодично я бършеше, а лицето му не изразяваше нищо друго освен леко раздразнение. Трешъм, Бофорт и Йорк бяха изчакали, докато го вържат здраво за стола, после го оставиха сам с двамата юнаци. Йорк си тръгна последен, като вдигна ръка за сбогом с нещо като съжаление, изписано по лицето.

Той се ужаси, когато двамината се захванаха с работата си. Имаха абсолютно отпуснат, небрежен вид, което направо не беше за вярване. Не пазеха мълчание, но не отправяха заплахи, просто си бъбреха нехайно, докато вадеха напосоки различни инструменти, предназначени да изтръгнат от човека достойнството и волята му. Научи, че по-възрастният е Тед, а по-младият — Джеймс. Джеймс, изглежда, беше нещо като чирак, все още се учеше на занаята. По-старият често се спираше, за да му обяснява какво прави и какво действие има, докато Уилям искаше единствено да крещи. По странен начин се чувстваше едва ли не като страничен наблюдател, по-скоро нещо, върху което ще работят, отколкото друг човек.

В началото само го попитаха дали е деснорък или леворък. Той им каза истината и Тед извади комплект от ужасяващо изглеждащи скоби, които можеха да се затягат, докато пръстите се счупят. Срязаха венчалната му халка с клещи и я пъхнаха в джоба му. Бяха избрали този пръст, за да прикрепят първият винт, и започнаха да навиват, без да обръщат внимание на съскащия звук, който излизаше от устата му.

Уилям започна да се моли на латински, когато пръстът се разпори по цялата си дължина и изглеждаше така, сякаш шев се е пръснал. Смяташе, че е изживял агония, докато при следващите две завъртания костта не се счупи и двете пластини не се доближиха една до друга само с премазаната плът между тях. Двамата бавно прикрепиха и останалите винтове, навиваха ги все повече и повече на равни интервали, докато говореха за някаква блудница от пристанището и какво е готова да направи за няколко пенита. Джеймс твърдеше, че ѝ е показал разни неща, които не била виждала преди, а Том му рече да не си хаби дъха, за да лъже, нито пък парите, ако хване сифилис. Това предизвика разгорещен спор, а Уилям, овързан и безпомощен, беше техен неволен свидетел.

Лявата му ръка пулсираше в синхрон със сърцето му; усещаше го. Бяха го сложили да седне на масата с ръце, свободно положени върху дървото, и прекараха въжетата през гърдите му. В началото се бе мъчил да отскубне ръцете си, но те го държаха здраво. Сега погледна към подутата си морава плът и видя, че от малкото му пръстче стърчи счупена кост. Цял живот бе изсмуквал костния мозък от пилешките костици и видът на ръката му с тези ужасяващи малки механизми бе някак си нереален, не беше неговата ръка изобщо.

Той поклащаше глава, докато шепнеше Патер Ностер и Аве Мария, мърмореше под нос думи, които бе учил като момче, и учителят му го налагаше с камшика, ако се запънеше дори на една-единствена сричка.

— Credo in unum Deum! — задъхано мълвеше той. — Patrem omni… potentem! Factorem caeli… et terrae.

Бе раняван в битки, но не беше изпитвал подобна болка. Започна да си ги припомня, както и по какъв начин беше станало раняването. Веднъж имаше разрез, който затвориха с нажежено желязо и макар да не разбираше защо, обонянието му се изпълни с миризмата на изгоряло месо, която си мислеше, че вече е забравил, и тя го принуди да повръща с последни сили върху въжетата.

Двамата спряха, а Тед вдигна ръка, за да прекъсне другаря си, който му задаваше въпрос. Сетивата на Уилям плуваха насред болката, но му се стори, че чу глас, който познаваше. В миналото беше свидетел как умиращите виждаха ужасяващи картини и отначало се опита да запуши ушите си за този звук, като в паника си помисли, че чува първия шепот на ангелите, дошли да го вземат.

— Признай си! — долови съвсем ясно думите, приглушени от камъните наоколо.

Уилям вдигна глава и изпита безумното желание да попита мъчителите си дали също са го чули. Някой крещеше това с пълна сила и при всяко повторение се губеха различни думи. Уилям успя да сглоби посланието, като същевременно извика от изненада и болка, защото Тед, най-сетне с избистрен поглед след неразбирането, се сети още веднъж да затегне винтовете. Друга кост се счупи и по дървената повърхност хвръкнаха пръски кръв. Уилям усети, че очите му се пълнят със сълзи, макар това само да усили гнева му при мисълта, че подобни мъже могат да си въобразят, че са го видели да плаче.

Пое дълбоко въздух и потрепери. Познаваше гласа на Дери. Никой друг не го наричаше Уилям Пул. Сърцето му се късаше при мисълта да се подчини на двамата мъчители, но решимостта му се стопи като восък в пещта.

— Много добре… джентълмени — рече той задъхано, — признавам си всичко. Донесете ми вашия документ и ще се подпиша.

По-младият изглеждаше стъписан, но Тед сви рамене и започна да отпуска винтовете, като бършеше всеки един от тях с огромно прилежание, после смаза с масло механизмите, тъй че да не ръждясат в чувала. Уилям погледна надолу към навитото зебло и потрепери при вида на нещата, които видя там. Те едва бяха започнали с инквизицията си.

Тед прочисти гърлото си и избърса масата от кръвта, като вдигна смазаната му ръка и я сложи върху парче плат отстрани. Внимателно постави и лист фино обработена телешка кожа на място, където той можеше да го достигне. От чувала си извади мастилница и перо, потопи върха му вместо Уилям, когато видя, че дясната му ръка трепери прекалено силно и може да разлее мастилото.

Уилям прочете обвиненията в държавна измяна със стегнато гърло. Синът му Джон ще чуе. Съпругата му ще живее през останалата част от живота си в сянката на такова срамно признание. Твърде много бе да искат от него да повери на Дери Бруър честта си, но той го направи и въздъхна.

— Нали ти казах, че ще признае! — триумфално извика Джеймс. — А ти разправяше, че един херцог ще издържи ден-два, а може и повече!

Тед го погледна с възмущение, но подаде на по-младия си другар един сребърник.

— Бях заложил пари на теб, синко — каза той на Уилям, поклащайки глава.

— Махни тези въжета — отвърна Уилям.

Тед се разсмя.

— Още не, милорд. Веднъж имаше един тук, който захвърли собствените си признания в огъня, които подготвяхме за него. Трябваше всичко да повтаряме пак. Не, приятел. Ти ще траеш, докато Джеймс ги занесе на мъжете, които ги поискаха. След това вече нямам грижата теб.

С присмехулно церемониален жест той подаде листа на Джеймс, който го нави на руло, постави го в калъф и върза чиста черна панделка.

— Не се мотай, момче! — подвикна Тед след младока, когато онзи тръгна. — Още е светло, а пък аз съм пресъхнал — ти черпиш!

Насилствено задържан и вече на по-бавни обороти, Дери бе шокиран за пореден път от необятните размери на Уестминстърския дворец. Пазачите, които го отвеждаха обратно в сградата, бяха твърдо решени да го прекосят наведнъж, но това все пак беше различен маршрут от онзи, който Дери бе следвал на идване. Минаваха край съдебни зали и помещения със сводести тавани като в катедрала. Когато прекосяваха ехтящата зала, в която се събираха лордовете, той вече бе потънал в мрачно настроение. Всъщност не би могъл да открие Съфолк в ограниченото време, с което разполагаше. Информацията му бе дошла единствено от онова, което прочете в побеснялото изражение на Трешъм и не беше сигурен, не можеше да бъде сигурен. Цяла армия можеше да претърсва огромния дворец и пак да не успее да намери определен човек.

Пред малката им група от охранители той видя скупчени хора, които сякаш кипяха от възбуда. Бяха го завели право в другия край на двореца и докато го побутваха напред, за свое изумление видя, че портата към реката се отваря и ярък слънчев лъч заблестя в пролуката. Спъна се на неравния под, но вниманието му бе приковано в двете фигури, които влизаха в двореца. Единият му пазач изруга и го сръга напред, после всички зашепнаха нещо, изпълнени със страхопочитание.

Заведоха Дери в задната част на групата, обърната към другата порта. Всички хора, които се намираха там, бяха коленичили или приведени в дълбок поклон, докато кралят и кралицата на Англия влизаха в своя дворец. Лицето на Дери се разтегли в усмивка, когато се огледа и забеляза сред тях Трешъм и кардинал Бофорт. Както шареха, очите му се взряха в лорд Йорк, застанал от едната страна. Не беше изненадващо, че херцогът още не е отишъл в Ирландия, но пък този факт потвърди някои от подозренията му относно заговора срещу Уилям Пул.

Крал Хенри изглеждаше слаб и бледен. Дери видя как той смъкна от раменете си дебело одеяло и го подаде на един слуга — отдолу се показаха семпли дрехи без никакви орнаменти. Кралицата го държеше за ръката, сякаш за да го подкрепя, и Дери усети как сърцето му прелива от благодарност към нея; благослови я, че е довела тук съпруга си. Мозъкът му пак започна да работи на пълни обороти, претегляше шансовете му.

Обърна се към пазача, който го държеше. Онзи се мъчеше да се поклони на краля, без да отпуска хватката си върху престъпника, когото му бяха наредили да залови.

— На дъската няма кардинали, но царят взима твоя поп, ако ме разбираш правилно. Така че аз съм тук в служба на краля, свали си ръцете от мен.

Пазачът се отдръпна на крачка, притеснен от присъствието на краля — той просто искаше да остане незабелязан в присъствието на толкова много мъже, облечени във власт. Дери изпука врата си и изпъна гръб — беше единственият, застанал прав. Другите започваха да се изправят, Трешъм и Бофорт също.

— Ваше Кралско Величество, голяма чест е да видим, че сте добре — рече Трешъм.

Хенри примига в негова посока и Дери беше убеден, че видя как Маргарет го стиска за ръката.

— Къде е Уилям дьо ла Пул, лорд Съфолк? — попита Хенри с ясен глас.

На Дери му идеше да го целуне, докато през групата премина вълна на неудобство. Някои от тях определено бяха озадачени, но изражението на Бофорт, Трешъм и Йорк подсказа на Дери всичко, което имаше нужда да знае.

— Ваше Величество! — обади се Дери.

Десетки глави се обърнаха да видят кой говори и Дери използва възможността да мине през тълпата. Остави пазачите си със зяпнала уста зад себе си, бесни, че е привлякъл такова внимание към тях.

— Ваше Величество, лорд Съфолк е бил обвинен в измяна към Короната — рече Дери.

Трешъм вече шушнеше злобно нареждания на някакъв мъж и Дери побърза да продължи, преди председателят да вземе отново инициативата. В съзнанието си той виждаше как трябва да станат нещата, ако успееше да намери подходящите думи.

— Лорд Съфолк пада в краката ви и търси милост, Ваше Величество. Той се оставя на волята на краля в този случай и във всичко друго — Дери виждаше единствено пустота по лицето на Хенри и му се струваше, че той изобщо не го е чул. С болка в очите потърси Маргарет, като отчаяно и безмълвно я молеше за помощ, докато продължаваше да лее думи. — Ако повикате другите херцози, Ваше Величество, бихте могли да решите сам съдбата му.

Тогава кардинал Бофорт се надигна и гласът му иззвънтя.

— Лорд Съфолк ще бъде изправен пред съда, Ваше Величество. Това е въпрос от компетенцията на съдилищата в парламента.

Докато онзи говореше, Дери видя как един мърляв младеж идва на бегом към тях през тълпата. Носеше калъф, вързан с черна панделка. Той прошепна нещо на Трешъм, преди да се поклони и да се отдръпне назад. Трешъм хвърли победоносен поглед към Дери и вдигна високо онова, което му бяха предали.

— Лорд Съфолк се е признал за виновен, Ваше Величество. Той трябва…

— Той е паднал в краката Ви и проси милост! Той се е подчинил на кралската воля! — заяви твърдо и отчетливо Дери и гласът му зазвъня из цялата зала.

Фразите, които използваше, бяха стари като стените около тях, призив към самия крал да определи съдбата на един от своите лордове. Дери беше отчаян, но не можеше да остави Трешъм и Бофорт да наложат волята си. Царят беше върху дъската. Царицата също беше върху дъската, осъзна той, когато Маргарет започна да говори.

Маргарет се тресеше в усилието си да сдържа сълзите си. През живота си не бе усещала подобен ужас, изправена лице в лице с тези властници. Бе забелязала как светлината в очите на съпруга ѝ загасва. Пътуването по реката го беше изтощило, тялото и мозъкът му бяха слаби като на дете. Беше се борил срещу болестта, тънките мускули върху ръцете му се свиваха и отпускаха, когато слизаше от баржата и прекосяваше двореца. Беше извикал името на Уилям с последните издихания на волята си и тя усети как залитна към нея, докато мъжете крещяха и заемаха позиция в играта. Внимателно слушаше думите на Дери, защото знаеше, че поне той ще защитава Уилям.

Цял век мина, докато чакаше Хенри да заговори отново. Но той не обели и дума, просто премигваше бавно. Гърлото ѝ пресъхна, сърцето ѝ тупкаше срещу роклята, но тя усещаше колко му е студено под дрехите, а друг около нея нямаше.

— Съпругът ми… — започна тя. Гласът ѝ излезе със звук като скърцаща врата, затова спря и прочисти гърлото си, за да започне отново. В един или друг момент половината от присъстващите мъже се бяха опитвали да манипулират съпруга ѝ. Да ѝ прости Господ, но сега трябваше да стори същото.

— Крал Хенри ще се оттегли в покоите си сега — ясно произнесе тя. — Заповедта му гласи, че Уилям, лорд Съфолк, трябва да бъде доведен пред него. Лорд Съфолк се е предал на волята на краля. Единствен кралят носи отговорността за него.

Тя зачака, докато мъжете се втренчиха в нея, несигурни как точно да приемат подобно изявление от страна на младата французойка. Никой не изглеждаше в състояние да реагира и търпението ѝ се изчерпа.

— Прислуга! Негово Кралско Величество все още се възстановява от болестта си. Помогнете му!

Кралските слуги бяха свикнали с нейния авторитет, затова мигновено се раздвижиха и отведоха Хенри от залата до личните му покои в двореца. Огромното напрежение напусна събраната група мъже и от Дери се изтръгна дълга въздишка. После той намигна на Трешъм. Юристът с конско лице можеше единствено да го фиксира разярено, докато Дери потегли след кралската свита. Никой не посмя да го спре. Присъствието на краля бе променило цялата игра и те все още се тресяха от бяс.

23.

Дери стоеше загледан през тесния прозорец в манастира, който беше в пределите на Уестминстърския дворец. Навън зад стъклата бе студено и тъмно. Виждаше съвсем малко — само издутото си отражение, което се взираше обратно в него, оцветено в златисто. Той подсмъркна и потърка нос, предполагайки, че е пипнал настинка. След като раздаде заповеди от името на краля, нужни му бяха два дни да доведе всеки лорд в близост до града в кралските покои. Зад гърба му дори най-голямата от личните стаи на краля беше претъпкана и твърде отоплена. Дебели бели свещи осветяваха помещението откъм стените и добавяха мазен дим към мъглата от топлина и пот. Всичко на всичко двайсет и четирима мъже измежду най-заможните благородници бяха пристигнали, за да станат свидетели на кралското решение за един техен събрат. Дери беше спал само няколко часа, докато те пристигаха, и тялото го болеше от умора. Бе направил всичко по силите си. Когато накрая видя счупената ръка на Уилям, закле се да не се отказва, докато не му се пръсне сърцето.

Лорд Йорк присъстваше, естествено, застанал заедно с още шестима други благородници, свързани със семейство Невил. Ричард, граф на Солсбъри, стоеше до дясното му рамо, облечен в дебела шотландска вълна на рибена кост, която сигурно беше подходяща за далечния север, но тук, затворен в тази стая, той се потеше обилно. Дери откри, че може да наблюдава групичката в отражението на стъклата, и изучаваше сина му, Ричард Уорикски. Младият граф сякаш усети погледа му и изведнъж впи очи в него, като го посочи и промърмори нещо на Йорк. Дери не помръдна, нито с нещо показа, че отчита присъствието им. Тези шестимата продължиха да разговарят тихо помежду си, а той продължи да ги наблюдава. Заедно представляваха фракция, разполагаща с не по-малко власт от самия крал. Трима носеха името Ричард, иронично си каза той: Йорк, Солсбъри, Уорик. Първият женен за една Невил, другите — синът и внукът на стария Ралф Невил. Представляваха мощен триумвират, макар че родът Невил бе омъжил дъщерите и оженил синовете си във всеки род, произхождащ от крал Едуард III. Дери се усмихна при мисълта, че Йорк е дал на най-малкия си син същото име — потресаваща липса на въображение според него.

Срещу тях — а вече нямаше съмнение, че той стои срещу тях — Дери имаше Съмърсет от съюзниците на краля заедно с лордовете Скейлс, Грей, Оксфорд, Дъдли и още дузина други, които имаха власт и влияние. Всички, които успя да повика навреме, бяха събрани тук тази вечер, някои все още мръсни от пътя и уморени от лудешката езда, довела ги навреме до Лондон. Дошли бяха не само заради съдбата на един херцог. Властта на самия крал беше поставена под въпрос, а и страната продължаваше да гори в пожари по места, по-отдалечени от лондонските улици.

Дери разтърка очи и се сети за съобщенията, които се струпваха върху бюрото му и чакаха да ги прочете. Спомни си и обещанието на Маргарет, че ще хвърля поглед на всеки по-важен документ. Мисълта го накара да се усмихне уморено. Бяха твърде много за него, но той знаеше как да отделя плявата от зърното.

Погледна обратно към събраните хора в стаята и му се прищя всичко да е свършило. Животът на приятеля му висеше на косъм, но докато изисканите лордове си играеха на справедливост и отмъщение, страната, която управляваха, ставаше жертва на бандитите и на хаоса. Дери се тормозеше при мисълта, че е познавал Джак Кейд по време на службата си в армията. Ако можеше да се върне в онова време и да наръга този мъж в гърдите, душевното му състояние щеше значително да се подобри.

— Проклетият Джак Кейд — прошепна на себе си той.

Мъжът, когото си спомняше, беше сълзлив пияница, който всяваше ужас с брадвата си и притежаваше природен талант да малтретира околните, макар да нямаше някакъв воински чин. Склонността му да ступва хората си го бе лишила от всички шансове да се издигне отвътре. Доколкото Дери си спомняше, той бе изслужил времето си и се бе завърнал вкъщи, като единственото, което напомняше за войската, бяха нашивките му. Направо не беше за вярване, че Кейд бе събрал собствена армия и бушуваше из близките махали и селца около Лондон, изпаднал в еуфория от успеха си. Бяха обезглавили дори самия кралски шериф и това трябваше да получи бърз и твърд отговор. Представляваше едва ли не истински грях да разсейват краля и лордовете му в такъв момент. Дери положи лична клетва да отмъсти на всички замесени и така внесе ред в безпорядъка от мисли в главата си. Кейд, Йорк, Бофорт, рода Невил и проклетия Трешъм. На всички ще им отмъсти, че са посмели да нападнат агнето.

В стаята се възцари тишина, когато Уилям, лорд Съфолк, бе въведен вътре. Той вървеше изправен, макар че ръцете му бяха завързани зад гърба. Дери успя да го види само веднъж в Кулата на скъпоценностите и още беснееше заради жестоките увреждания и унижения, които приятелят му е трябвало да изтърпи. В много отношения Съфолк беше невинен. Не заслужаваше злобата, с която го нападаха. Голяма част от отговорността се падаше на самия Дери и вината му дотежа страшно, когато видя как лордовете от рода Невил оглеждат Уилям като под лупа. Лявата му ръка приличаше на свински бут, подута и розова, с превързани пръсти. Трябвало е да намерят достатъчно големи окови, за да успеят да пристегнат подпухналата му плът. Знаеше, че ръкавът му е сцепен само за да може да облече връхната си дреха.

Лорд-канцлерът влезе след затворника, нисък мъж с широко чело, уголемило се още повече от окапалата отпред коса. Той огледа стаята и сви доволно устни, като видя как са разположени лордовете.

Малко празно място бе оставено за Уилям в центъра на стаята, за да застане с лице към събратята си. Той зае мястото си и те зашепнаха помежду си, втренчени от вълнение. Съфолк чакаше идването на краля с достойнство, макар очите му за кратко да се спряха на Дери, докато обхождаха стаята. Някоя незнайна слугиня бе изчеткала косата му. Този малък жест на доброта по някаква причина сви от болка сърцето на Дери. Насред врагове и заговори, някакво слугинче се беше сетило да донесе парцал за дрехите на херцога и четка за косата му.

Нямаше фанфари, които да възвестят пристигането на краля, не и в личните му покои. Не зазвучаха рогове. Дери видя как един прислужник влезе като мишка в клетката на лъвовете и прошепна на канцлера нещо, после бързо се оттегли. Онзи прочисти гърло, за да обяви присъствието на краля, и Дери за миг затвори очи, като изпрати към небето молитва. През последните два дни често се бе виждал с краля и го намираше все така отнесен и отсъстващ, както беше и сутринта, в която се бе втурнал да търси Уилям. Изненадата дойде от Маргарет, която се държа великолепно, когато бе притисната от обстоятелствата. Заради Уилям, за да го спаси, тя се отърси от страховете си. Даде нареждания от името на съпруга си, както Дери я беше инструктирал, доверявайки му се. Задачата да спасят живота на Уилям ги съюзяваше докрай. Съжаляваше само, че тя не можеше да присъства на съвещанието. При положение че родовете Невил и Йорк бяха там, за да ги наблюдават, щеше да е проява на слабост да доведат кралицата, която да ръководи мъжа си. Макар че алтернативата не беше по-добра, дори бе по-лоша. Той прехапа долната си устна при мисълта дали Хенри ще говори. Сам беше рискувал да го обвинят в държавна измяна, като заяви на краля, че не бива да говори, не и тази вечер. Хенри, разбира се, се съгласи — усмихнат и очевидно без да схваща думите му. И все пак през последните дни имаше мигове, в които очите на краля се избистряха, като че някаква част от душата му още се бореше да се издигне над водите, които го поглъщаха. Дери стисна палци и нова пот изби върху старата, щом кралят влезе при тях.

На няколко крачки, от дясната страна на Уилям, лорд Съфолк, беше поставен тапициран стол, тъй че Хенри да вижда по дължината на стаята всички, които се бяха сбрали по волята на кралската му заповед. Дери го гледаше със свито сърце как се настанява на стола и как ги поглежда с добродушен интерес. Мърморещите и шепнещите лордове затихнаха най-после и канцлерът на краля обяви със звънлив глас:

— Негово Величество — крал Хенри; по произход, титла и Божие благоволение крал на Англия и Франция, крал на Ирландия, херцог на Корнуол и херцог на Ланкастър.

Хенри кротко кимна към него и канцлерът се изду като балон, когато с живописен жест разви един свитък и започна да чете:

— Милорди, събрали сте се по заповед на краля, за да чуете обвиненията в държавна измяна срещу Уилям дьо ла Пул, херцог на Съфолк.

Той поспря, когато Уилям със затруднение коленичи на каменния под и наведе глава. Дери видя как Йорк потисна усмивката си и му се прииска да можеше да остане с него само за час насаме.

Канцлерът прочете списъка. Половината от обвиненията се отнасяха за проваления мир и отговорността за загубените владения във Франция. Дери се бе опитал да махне някои от абсурдните обвинения от списъка, но точно в тази област той почти нямаше влияние. Свитъкът бе изготвен от Трешъм и Бофорт, без съмнение с Йорк, който ги е напътствал над рамото и е правел предложения. Проклет списък, реши Дери, дори преди канцлерът да приключи с цитирането на обвиненията за тайни срещи с френския крал и лордовете, целящи да се узурпира английският трон.

Само лекото порозовяване по лицето на Уилям показа, че, паднал на колене пред краля си, той слуша напрегнато всяка дума. Дери стисна челюст, докато онзи цитираше разни количества злато, за които се твърдеше, че Уилям е приел като подкупи в замяна на подкрепата си. Всеки, който дори малко го познаваше, би отхвърлил варианта, че може да е взел какъвто и да било подкуп. Дори самата идея, че подобни суми са станали част от обвинението, беше абсурдна. Но когато той се огледа наоколо, сериозни мъже клатеха глави при всяка изброена точка, всяко отвратително злословие, което биваше прочетено.

— Да се знае от всички, че на двайсети юли, в година Господна хиляда четиристотин четирийсет и седма, обвиняемият е заговорничел в енория Сейнт Сепълкър, във Фарингтън, за да улесни френската инвазия при онези брегове с цел да узурпира законния престол на Англия. Да се знае също, че…

Това не беше съд. Единственият лъч светлина в тъмата, що се отнасяше до Дери. Беше прекарал часове в спорове с юристи на парламента и на Короната, но кралят имаше правото да се произнесе за човек, принадлежащ към благородническата класа, стига той да се е оставил на неговата милост. Въпреки това признанието на Уилям щеше да е валидно, макар че всеки мъж в залата знаеше как е било получено то. Обвиненията нямаше да бъдат напълно снети — такава беше сделката, до която стигнаха в ранните часове на нощта. До някаква степен Дери трябваше да приеме твърдението на Трешъм, че в страната ще избухне въстание, ако не намерят изкупителна жертва за загубата на Франция.

Селската армия на Кейд се беше насочила към Лондон, без съмнение чакаше да чуе каква ще е съдбата на Съфолк с такъв интерес, какъвто изпитваха всички в кралството. Мнозина от вербуваните в армията на Кейд познаваха Съфолк във Франция. Дери се дразнеше от факта, все едно имаше пясък в устата, че никой не обвиняваше Йорк, че е загубил Мен и Анжу, макар че командващ там по това време беше той. Ричард Йоркски бе побързал да обвини поддръжниците на краля и така бе избегнал критиките.

— Лорд Съфолк се признава за виновен във всички обвинения — приключи канцлерът, очевидно наслаждавайки се на позицията си в центъра на драмата тази вечер, и вдигна свитъка с черна панделка в другата си ръка. Дери само се изненада, че той не беше опръскан с кръв след това, което бяха причинили на Уилям.

— Отричам всички обвинения, всякаква измяна — внезапно изръмжа Уилям.

Настъпи абсолютна тишина и всички очи се спряха върху коленичилия мъж. Устата на Дери пресъхна. Беше обсъдил всичко с него. Да се отрече от показанията си не беше част от плана.

— Вие… ъъ… отхвърляте обвиненията? — канцлерът едва продума, разтревожен.

Дори коленичил, дори в окови, Уилям представляваше впечатляваща фигура, когато вдигна глава да отговори.

— Обвиненията са нелепи, продукт на злостни умове. Тотално ги отричам. Не съм извършил държавна измяна. Но съм повален от негодници, които действат срещу краля и страната ни.

Как му се искаше да му изкрещи да си затваря устата, преди да е развалил всичко. Видя, че Йорк се усмихва на неговото избухване, а очите му блестяха.

— Милорд Съфолк — рече канцлерът, — нима сега предявяваше правото си на съд?

Дери видя как Йорк се наведе напред от нетърпение. Искаше да извика, но Дери всъщност дори нямаше право да бъде в тази стая. Не смееше да се обади и само затвори очи в очакване Уилям да отговори.

Съфолк огледа стаята с гневен поглед, после масивната му глава увисна и той въздъхна.

— Не. Оставям се на волята на краля и на неговата преценка. Уповавам се на Божията милост и честта на крал Хенри.

Канцлерът попи потта от челото си с голяма зелена кърпа.

— Много добре, милорд. Тогава мое задължение е да прочета присъдата на краля.

Мнозина от лордовете с изненада се обърнаха към краля, след като разбраха, че той няма да говори и че присъдата му е била подготвена предварително. Йорк се смръщи и Дери стаи дъх в ужас Хенри да не усети тежкия му поглед и да реагира.

Кралят се огледа из залата и лека усмивка плъзна по ъглите на устата му. После наклони глава на една страна, което канцлерът прие като сигнал да започва. Той извади третия свитък и го разви с показен жест.

— Слушайте кралската присъда срещу Уилям дьо ла Пул, херцог на Съфолк, в годината Господна хиляда четиристотин и петдесета — той спря, за да си поеме въздух и още веднъж да избърше челото си. — Заради стари заслуги осемте основни обвинения отпадат по кралска заповед и по волята на краля.

Изведнъж откъм събраните лордове се разнесоха гневни възгласи, подклаждани от Йорк и кардинал Бофорт, които буквално викаха. Канцлерът се сви, но продължи да чете, надвиквайки шума, като ръцете му видимо трепереха.

— Останалите единайсет обвинения, простъпки, а не престъпления, се смятат за доказани, както и самият арестант е признал.

Разнесе се още един, по-силен рев откъм лордовете и канцлерът ги погледна безпомощно, без да може да продължи. Той нямаше властта да се разпореди за тишина и макар да погледна към краля, Хенри не продума.

Като видя безизходицата, Съмърсет се провикна. Жилавият, дребничък граф се изправи, изпъчил гръд, с агресивно вдигната глава.

— Милорди, това не е съд. И това със сигурност не е обикновена съдебна зала! Нима ще крещите на краля в собствените му покои? Престанете да вдигате шум!

Подстрекавани от яростния шепот на Йорк, някои от тях продължиха да се провикват и да спорят, макар че повечето приеха упрека и млъкнаха. Канцлерът хвърли благодарствен поглед към лорд Съмърсет, после пак посегна към кърпата, за да избърше лъсналото си лице.

— Присъдата за простъпките е изгнание от тези земи за период от пет години, считано от днес. Приемете благословията ни за вашето търпение. Тези документи са подписани и запечатани в годината Господна хиляда четиристотин и петдесета, крал Хенри.

Негодуванието замря със скоростта, с която се изгася свещ, след като лордовете осъзнаха, че са слушали думите и заповедите на самия крал. В този момент на изненада Дери пристъпи напред и с един тежък ключ отключи белезниците около китките на Уилям. Приятелят му изглеждаше до болка облекчен. Той стана бавно и започна да разтрива подутата си ръка, като с вида си припомни на стоящите най-близко до него, че все още е изключително силен мъж. Дясната ръка, с която държеше меча, беше невредима и той я стисна пред тялото си в юмрук, докато гледаше свирепо Йорк, Трешъм и Бофорт.

Дери се пресегна, за да го хване за ръката. Без предупреждение приятелят му се обърна с лице към крал Хенри и изведнъж в стаята се усети известно напрежение. Дори Йорк вдигна очи. За такива престъпления и обвинения в миналото не бе имало друго наказание освен екзекуция. Въпреки това човек, признал се за виновен в държавна измяна, стоеше съвсем близо до краля. Уилям не беше въоръжен, но те пак усетиха колко физически силен бе той и колко кралят беше крехък до него. Преди някой да успее да мръдне, Уилям пристъпи, падна на колене и сведе глава чак до гърдите си.

— Съжалявам, че Ви донесох неприятности, Ваше Кралско Величество. Ако такава е Божията воля, пак ще се върна да Ви служа.

Хенри леко се смръщи. За миг ръката му сякаш се вдигна, но после падна надолу. Всички лордове коленичиха, когато кралят стана прав и тръгна да излиза, поведен от канцлера и личната си прислуга. Не беше изрекъл нито дума.

Уилям остана на колене, докато вратата се затвори след краля. Когато пак се изправи, в очите му имаше сълзи. Той прие ръката на Дери върху рамото си, за да го изведе от залата. Двамата тръгнаха по коридорите, край тях минаваха тичащи вестоносци, отправени към всички, които бяха платили по няколко монети за услугата. Уилям имаше вид на човек, ударен от гръм, блед и замаян от присъдата, която му бяха дали.

— Имам готови коне, които да те преведат през Лондон до брега, Уилям — рече Дери, който оглеждаше с изпитателен поглед лицето на приятеля си, докато вървяха. — В Дувър чака корабче, „Бърнис“, за да те отведе в Бургундия, където херцог Филип предложи да те приюти за периода на изгнанието ти. Разбираш ли, Уилям? Там ще имаш собствена къща и след като се настаниш, можеш да вземеш Алис при себе си. Синът ти може да идва да те вижда, а аз ще ти пиша всеки месец, за да те информирам какво става тук. Само пет години.

Дери бе поразен от отчаянието, което прочете в погледа на Уилям. Той изглеждаше замаян и Дери остави ръката си на рамото му, за да го държи изправен, макар че внимаваше да не докосва подутата длан и самата ръка.

— Съжалявам, Уилям. Ако кралят беше отхвърлил всичките обвинения, щяха да се надигнат бунтове, разбираш ли? Това беше най-добрата сделка, която успях да изкопча за теб. Точно вчера обесиха един винопроизводител защото заплашваше с бунт, ако те освободят.

— Разбирам, Дери. Благодаря ти за всичко, което направи. Може би трябваше да избягам, когато ме предупреди. Но не смятах, че ще стигнат толкова далеч.

Дери почувства мъката на приятеля си като своя собствена.

— Ще си платят за всичко, Уилям, заклевам се. След пет години ти ще се върнеш в Англия и ще ги подгоним като зайци, ако аз не съм приключил с тях дотогава. Ще видиш.

Заедно бяха прекосили огромното пространство на Уестминстърската зала, без да обръщат внимание на втренчените погледи на разни търговци и членове на парламента. Новината се разпространяваше бързо и неколцина посмяха да процедят през зъби подигравки към осъдения предател, който се движеше сред тях. Уилям вдигна високо глава и нещо като гняв замени празния поглед в очите му.

— Както кажеш, Дери. Само пет години — промърмори той, като изправи гръб и се огледа с яден поглед наоколо.

Излязоха от залата и отидоха при двамата мъже, които чакаха с конете. Дери преглътна нервно, когато тълпата започна да се сгъстява и с всеки изминал миг усещането, че във въздуха витае насилие, се засилваше.

— Бог да те пази, приятелю — тихо му каза Дери.

За Уилям не беше лесно сам да се качи на коня с увредената си ръка, затова Дери се напъна да го повдигне върху седлото, после му подаде меч и колан с ножница. При вида на дългото острие по-гръмогласните сред тълпата попритихнаха, но все повече хора прииждаха, съскаха и крещяха обиди. Уилям ги погледна отгоре, стиснал устни в тънка линия. Кимна на Дери, цъкна с език и забучи пети, преминавайки на косъм покрай един развикал се въглекопач, който залитна назад и падна в прегръдките на другарите си. Дери бе заел двама добри войници от лорд Съмърсет, които да го придружат. Те подкараха конете си и извадиха мечове. Заканата им беше съвсем явна.

Дери остана за момент да ги гледа как се отдалечават, после усети, че злобата на събралите се търси следващата си жертва. С няколко бързи крачки той изчезна обратно в огромната зала и сумрака вътре. Там, в сенките, далеч от погледите им, подпря глава на хладната мазилка. Искаше само да спи.

Макар навън да беше тъмно, Уестминстърският дворец беше осветен в златисто, всеки прозорец блестеше със светлината на стотици свещи. Благородните лордове, събрали се да изслушат присъдата на краля за Уилям дьо ла Пул, не се разотидоха бързо. Слугите им притичваха напред-назад, предаваха съобщения от един на друг лорд, докато те се разхождаха в коридора или пък си поръчваха вино и сядаха, за да обсъдят събитията от вечерта. Обособиха се две ясни крила в съвсем малкото време, откакто кралят бе напуснал залата. Около лорд Съмърсет и лорд Скейлс се събраха десетима барони и графове. Те обсъждаха вечерта и изразяваха изумлението си от съдбата на Съфолк.

Йорк се беше отделил с лордовете Невил в една празна стая, недалеч от покоите на краля. Трешъм и кардинал Бофорт се присъединиха към тях, потънали в разговор. Прислужниците сновяха сред групата на осмината мъже, палеха свещи и огън в камината, някои пък отидоха да донесат вино и храна. След време неколцина други благородници наминаха през тяхната стая с отворени врати, за да вдигнат чаша в чест на Йорк. С думи не казваха нищо съществено, но показваха подкрепата си.

Трешъм на два пъти бе излизал и се беше връщал, докато накрая седна край камината и прие чаша вино, промърморвайки нещо за благодарност. Беше замръзнал от стоенето навън и трепереше, когато седна и се включи в разговора. Говореше Ричард Невил-старши. Освен че носеше титлата граф на Солсбъри, Трешъм не знаеше много за този човек. Той имаше имоти и задължения, които го държаха далеч от Лондон, край границата с Шотландия, и в парламента рядко го виждаха. Трешъм с благодарност пийваше от виното си, като мислено отбеляза колко много хора имаха връзка с рода Невил. Когато Йорк се бе оженил за жена от този род, той бе спечелил подкрепата на една от най-силните групи в страната. Със сигурност не му беше зле да има зад гърба си лоялността на фамилия Невил.

— Просто твърдя, че трябва да имаме наследник — казваше в този момент Солсбъри. — Видяхте кралицата, все още тънка като вейка. Не мисля, че няма изобщо да се появи дете, само че ако тя е неплодовита, това след време ще потопи още веднъж страната в хаос. С тази армия на Кейд, която заплашва дори и Лондон, няма да е лошо да предложим да се назове наследник.

Трешъм човъркаше ушите си, седеше, наведен напред и изпразваше чашата си. Видял бе как настроението на приятелите на Йорк се смени от радост до отчаяние, докато беше сред тях през последните няколко часа. Бяха намерили изкупителна жертва за трагедията във Франция, макар кралят и Дери Бруър да спасиха Съфолк от екзекуция. В тази стая името на Бруър се споменаваше с подчертано отвращение и гняв, въпреки че всъщност той само отчасти бе успял да отклони удара, който Йорк беше подготвил. Съфолк се махна за пет години, отстранен от обкръжението на краля в разцвета на силите си. Победата бе половинчата, независимо че Бруър имаше чевръсти крака и мисъл. Но темата за наследник беше нова и Трешъм слушаше внимателно, докато лордовете Невил измънкаха някакво съгласие в чашите си. При тях владееше друг вид лоялност и щом старият Ричард Невил говореше нещо, то се отнасяше за всички тях много преди да е взето решение.

— Можем да попитаме Трешъм тук — продължи Солсбъри. — Той ще знае какви документи и закони трябва да се предложат. Какво мислите, сър Уилям? Можем ли да обявим друг наследник до времето, когато на краля и кралицата им се роди дете? Имаме ли прецедент?

— Ще бъде нужен закон, одобрен от парламента, разбира се. Такъв вот би бил… спорен, предполагам.

— Но възможен? — рязко вметна Солсбъри.

Трешъм наклони глава.

— Всички неща са възможни, милорд… при достатъчно гласове.

Те се разсмяха при този отговор, а Йорк седеше в центъра и се усмихваше. Нямаше съмнение кой ще бъде наследникът, ако такъв вот можеше да се осъществи в парламента. Ричард Йоркски произхождаше от сина на крал Едуард, както и самият Хенри. Дядото на Сесили Йорк пък беше Джон Гонт, друг от неговите синове. Заедно двамата Йорк имаха претенции за трона, не по-лоши от тези на самия крал — а те имаха шест деца. Трешъм мислено се коригира, като си спомни скорошното раждане на още един син. Седем деца, всичките произхождащи от войнствения крал.

— Подобно предложение ще бъде декларация за намерения, милорди — рече Трешъм с тих, но твърд глас. — Целта му не може да се прикрие, нито пък лоялността на онези, които го поддържат. Споменавам това, за да съм сигурен, че разбирате възможните последствия, при положение че вотът не сполучи.

За негова изненада Йорк се изсмя с горчивина, както бе загледан в пламъците.

— Сър Уилям, баща ми бе екзекутиран за измяна към бащата на същия този крал. Израснах сираче, зависех от добрината на стария Ралф Невил. Смятам, че знам нещо за последици и рисковете от амбицията. Макар че човек вече сигурно не бива да се страхува да говори за измяна след всичко, на което станахме свидетели тази вечер. Сякаш тя не е толкова опасна както едно време.

Всички се усмихнаха на ироничните му думи, отглеждайки се.

— Но аз не разговарям шепнешком, Сър Уилям! Това не е заговор, няма тайна интрига. Това е само обсъждане. Кръвта ми е добра, родът ми е добър. Кралят е женен от години, но нямаме пълна утроба. Според мен в тези размирни времена страната има нужда да знае, че има в резерва един силен род, ако семето на краля се окаже слабо. Да, тъй смятам, Трешъм. Приготви тези документи, този закон. Ще позволя името ми да се спомене като наследник на трона. Това, което видях днес, ме увери, че ще постъпя правилно.

Солсбъри се усмихна доволно и Трешъм заключи, че те не за първи път обсъждат този въпрос. Имаше усещането, че всички мъже там са чакали единствено неговата поява, за да му натрапят този разговор и да преценят реакцията му.

— Милорд Йорк, съгласен съм. За доброто на страната ни трябва да имаме наследник. Естествено, всяко подобно споразумение губи валидността си, ако кралицата зачене.

— Естествено — отвърна Йорк и показа зъбите си. — Въпреки това трябва да сме подготвени за всеки случай, сър Уилям. Както открих тази вечер, хубаво е човек да има готови планове независимо от развоя на събитията.

24.

Уилям лорд Съфолк, стоеше на белите скали над пристанище Дувър. Хората на Съмърсет чакаха малко отстрани, проявявайки уважение, като може би съзнаваха, че той има нужда от няколко мига в мълчаливо размишление, преди да напусне дома си за петгодишно изгнание.

Тук въздухът беше чист след ужасната воня на Лондон. Усещаше се и топъл пролетен полъх, дори на такава височина. Уилям бе доволен, че се спря. Виждаше търговския кораб, който чакаше в пристанището, но просто стоеше, вглеждаше се в безбрежното море и дишаше. От дясната му страна се извисяваха масивните укрепления на замъка Дувър. Знаеше, че Уилям Завоевателя го е изгорил, а после е платил за неговото възстановяване, смесица от ужас и щедрост, типична за него. Французите бяха изгорили целия град само преди един век. Точно на това място от брега спомените се простираха далеч в миналото. Уилям се усмихна при тази мисъл и почерпи успокоение от нея. Местните жители бяха вдигали града отново и след далеч по-големи трагедии от тази, която го бе сполетяла. Заобиколени от пепел, пак бяха започвали да строят домовете си. Може би и той щеше да стори същото.

С изненада установи, че настроението му се оправя, като диша мекия въздух. Толкова много години на отговорности сякаш не му бяха дотежали. Въпреки това сега, когато се отърва от тях, се чувстваше свободен за първи път от много време. Вече не можеше да промени нищо. Крал Хенри имаше и други поддръжници, които да го напътстват. Докато Дери Бруър беше жив и правеше комбинации, винаги щеше да има надежда.

Той знаеше, че извлича максималното от злощастната си съдба — черта, която споделяше с флегматичните хора от града в подножието. Животът не беше разходка из райските градини. Но дори да беше, Уилям знаеше, че е от типа хора, които ще се огледат и ще си построят прокълната къща. Никога не беше оставал без работа и мисълта как ще си попълва годините в Бургундия го тормозеше. Херцог Филип беше добър човек, щом е отправил тази покана, и поне не беше приятел на френския крал. Иронията да бъде обвинен в държавна измяна се състоеше в това, че Уилям имаше далеч повече приятели във Франция, отколкото в Англия, поне в момента. Щеше да пътува с документи, които му осигуряваха личната защита на херцог Филип. Смяташе да прекоси цяла Средна Франция и да спре за малко в Париж, преди да се отправи към новия си дом.

Той взе да търка с върха на ботуша си зеления мъх, докато стигна до варовика под него. Корените му бяха тук, душата му бе във варовика. Грубо избърса очите си, надявайки се, че мъжете не бяха забелязали силната емоция, която го връхлетя.

Уилям въздъхна и прочисти дробовете си.

Беше намерил начин да възсяда коня, без много да използва ръката си, та с мъка се настани на седлото и взе юздите в здравата си ръка.

Заслизаха надолу по пътеки, а после поеха по отъпкания път към пристанището. За пореден път усети върху себе си враждебни погледи, чуваше как шепнат името му, макар да смяташе, че е изпреварил с един ден новината. Държеше главата си изправена, когато го представиха на търговския капитан, и проследи товаренето на провизиите, които Дери бе осигурил. Не бяха повече от необходимото за един мъж от неговия ранг в продължение на няколко седмици, не повече. Знаеше, че ще трябва да изпрати куриер до жена си, за да му изпрати както средства, така и дрехи. Бургундия беше част от английската земя — макар и на голямо разстояние, все пак близко до дома. Освободи хората на Съмърсет, раздаде им малко сребърни монети, благодари им за защитата и вниманието. Те поне се отнасяха с него с уважението, дължимо на един лорд, факт, който не убягна на вниманието на корабния капитан.

Уилям беше свикнал с морските съдове и търговският кораб му се стори небрежно поддържан. Въжетата не бяха навити на хубави намотки, а палубата се нуждаеше от добро лъскане с грапави камъни. Въздъхна и се облегна на перилата, като същевременно оглеждаше местните хора, щъкащи нагоре-надолу. Дери бе раздал доста пари под масата, за да може да организира това пътуване, като постигна чудеса за нула време. Освен съпругата и сина си той знаеше, че оставя у дома добри приятели. Стоеше на палубата, когато корабът отплава, а първият и вторият капитан си викаха един на друг от носа до кърмата. Екипажът вдигна главното платно на мачтата, като моряците мелодично подвикваха с всяко дръпване. Уилям вдигна поглед, когато платното над главата му се изду и корабът набра скорост.

Той гледаше как земята остава надалеч и попиваше с поглед гледката, искаше да улови всяка най-дребна подробност, за да го поддържа. Знаеше, че ще бъде почти на шейсет, когато види пак тези бели скали. Баща му беше умрял на четирийсет и осем, убит в битка. Тази мисъл го тормозеше. Зачуди се дали това няма да е последният път, в който зърва родината си, и потрепери от усилващия се вятър, от който огромното платно скрибуцаше.

Извън заслона на пристанището морето съскаше под носа на кораба, носещ се по вълните. Уилям си спомни пътуването през Ламанша с Маргарет, когато тя беше малко по-голяма от момиче. Радостта ѝ беше заразителна и споменът го накара да се усмихне.

Потъна в мисли за по-добри времена и отначало не схвана какво означават внезапно затопуркалите боси нозе на моряците, които спринтираха от единия край на палубата до другия. Първият помощник-капитан ревеше нови команди и корабът се завъртя, като пое по нов курс, въжета и рейки се местеха от мъжки ръце, които си знаеха занаята. Объркан, той погледна първо към екипажа, после натам, накъдето всички се бяха втренчили.

Вкопчи се с все сила в перилата, когато видя как друг кораб изскача от едно заливче малко по-нататък по брега. Беше боен кораб, построен с висока кърма и нос и ниска средна палуба за качване — не беше търговски кораб. Прилоша му, всичките му планове, цялото спокойствие, което бе събирал като песъчинки, внезапно изчезнаха. Тежко натоварените търговски кораби като „Бърнис“ бяха чудесна плячка за пиратите. Протокът между Англия и Франция беше оживен търговски път по всяко време на годината и пиратите нападаха кораби и крайбрежни селца, като се промъкваха от Франция или дори от Корнуол, за да обират собствените си съотечественици. Ако ги хванеха, наказанията бяха брутални и беше рядко явление да видиш празни килии в затворите на големите пристанища.

Усещането му за болезнено изумление само се засили, когато другият кораб тръгна срещу тях с единственото си огромно платно, опънато до скъсване. Независимо от тромавата си предница и задни структури той беше по-тесен от „Бърнис“ и очевидно по-бърз. Спусна се към тях като ястреб, който връхлита върху жертвата си и се мъчи да я сграбчи.

Франция беше толкова близо, че човек можеше да изтича до брега. Уилям я виждаше, макар че вятърът се надигаше още и континентът тънеше в мъгла в далечината. От всички на борда той най-добре знаеше, че във Франция са останали малко безопасни убежища. Сграбчи един притичал край него моряк за ръката и едва не бутна човека.

— Отправете се към Кале — заповяда Уилям. — Кажи на капитана. Това е единственото пристанище с английски кораби.

Човекът зяпна, после докосна чело в знак на подчинение и пак хукна да си върши задълженията.

Небето отпред потъмня, времето започна да се разваля. През мъглата и мокротата Уилям все още улавяше с поглед френската земя отпред и Англия отзад, белите скали на Дувър чертаеха само една размита линия. „Бърнис“ се наклони под тежестта на платното и вятъра, но той видя, че това няма да е достатъчно. Търговските кораби се строяха широки, за да носят товари, огромни, тромави съдове, които даваха живот на търговията. Преследващият кораб на практика беше като хрътка в сравнение с „Бърнис“, приближаваше все повече и повече, докато вълнението се усилваше и пръски удряха по палубите и на двата кораба. Уилям усети вкуса на сол върху устните си, докато корабът скрибуцаше, а капитанът ревеше заповеди за курс към Кале.

Десетина моряци вдигаха тежките въжета, за да обърнат рейките, докато други с все сили натискаха дългата греда на румпела, за да завият наляво по новия курс. Платното плющеше до скъсване, въжетата бяха спуснати и корабът зад тях сякаш се оказа по-близо. Ако можеха да продължат напред, преследването щеше да отнеме много по-дълго, но то означаваше „Бърнис“ да се разбие на френския бряг. Трябваше да се насочат към Кале, макар че завоят отне почти цялата им скорост.

Сърцето на Уилям удряше в гърдите му; „Бърнис“ забави ход и проскърца. Вече виждаше всеки детайл на кораба по петите им, който беше на половин миля и приближаваше през оловносивите вълни. Той присви очи и прочете име, изписано с огромни златни букви — „Тауър“. Това беше изключително добре екипиран съд, за да бъде под командата на един пират.

Платното още веднъж се изпъна на вятъра и моряците от търговския кораб викнаха нестройно ура, след като отвързаха въжетата и задъхани, спряха да си починат. По-възрастните мъже сигурно всичките притежаваха дял от кораба и товара му. Поминъкът им, както и животът им, зависеше от това дали „Бърнис“ ще избяга. Вълните продължаваха да кипят под носа, докато пореха тъмните води. Франция беше само на няколко мили и Уилям затаи надежда. Другият кораб беше все още отстрани, а и сигурно щеше да има английски кораби по-близо до Франция, готови да се притекат на помощ, като видят, че преследват един ценен търговски съд.

Измина час, после друг, вятърът се засилваше през цялото време, а облаците се спуснаха ниско над бурното море. По върха на вълните излязоха бели зайчета и ледена солена вода се носеше из въздуха подобно на мъгла. Уилям знаеше, че Ламаншът е капризен, можеше от нищото да изпрати някоя буря. Но „Бърнис“ беше сигурен кораб и той смяташе, че ще може да удържи голямото си платно опънато по-дълго, отколкото „Тауър“. Започна да се моли за буря и наблюдаваше капитана внимателно, застанал под главната мачта в очакване на първите признаци на скъсване. Вятърът бе вече ураганен, над тях се насъбраха буреносни облаци, а отдолу двата кораба се бореха с него. Слънцето се скри бързо и Уилям усети първите капки дъжд, чу ги как барабанят по палубата. Потръпна, като видя как преследвачът им се гмурна дълбоко, а после излезе нагоре с нос, от който се стичаше бяла и зелена морска вода.

Преследвачите се намираха на не повече от няколкостотин ярда от кърмата. Уилям различи мъже, облечени в брони и с наметала, които стояха на палубата. Може би наброяваха към две дузини, не повече, но носеха мечове и брадви, достатъчни, за да вземат на абордаж екипажа на търговски кораб. Преглътна, като видя, че стрелци с лъкове се изкачват към високата дървена конструкция, издигната зад носа. Уилям гледаше как двата кораба се носеха нагоре-надолу по вълните, подпомагани от усилващите се пориви на вятъра, пожела им късмет, сетне с изумление забеляза, че трима стрелци се привеждат и пускат стрели, които се издигнаха и паднаха с удари като чук върху палубата на „Бърнис“.

Уилям сграбчи с все сила със здравата си ръка перилата и се намръщи. Пиратите намираха екипажите си из крайбрежните градове, но едва ли някога бе имало френски стрелец, който да е толкова точен. Убеден беше, че вижда английски стрелци, предатели и негодяи, които предпочитаха да изживеят живота си в кражби и убийства вместо в по-честни занимания. Капитанът мина край него тичешком, запътен към кърмата, за да види развитието на нещата. Уилям се помъчи да тръгне с него, но тъй като използваше само едната си ръка, залитна и едва не падна в морето, щом изпусна парапета. По инстинкт капитанът го хвана, преди да изчезне надолу. Но за жалост, сграбчи го за болната ръка, та Уилям изкрещя от неочакваната болка.

Капитанът му крещеше извинения срещу вятъра, когато една стрела го улучи, заби се дълбоко в гърба му и мина през него, тъй че Уилям виждаше как върхът ѝ се подава между ребрата. Двамата зяпнаха един срещу друг и онзи се опита да проговори, преди очите му да се замъглят и да издъхне. Уилям размаха ръце, за да го хване, но тежестта беше твърде голяма за него и капитанът изчезна зад борда в пяната, потъвайки моментално.

Още стрели заваляха наоколо с трясък и Уилям чу как един моряк извика от болка и изненада, когато друга стрела попадна в целта. Огромното платно над главата му започна да плющи. Виждаше, че мъжете край румпела залягат и изоставят задълженията си, изправени пред този дъжд от стрели. „Бърнис“ се замята, след като ги нямаше техните ръце, за да го направляват, и се отклони от курса. Наведен колкото се може по-ниско, Уилям се разкрещя да вземат управлението в ръце, но вече беше късно. Внезапно преследвачът им се заби странично в тях със стържещ тътен, докато дъждът заливаше палубата и хората.

Уилям загуби равновесие и падна. Опита се да стане, но върху него наскачаха въоръжени мъже, които с крясъци освобождаваха собствения си страх от това, че прекосяват бушуващата морска вода, която ги делеше. Той видя, че един от тях не успя да се хване, хлъзна се и изчезна, за да бъде смазан или удавен, но в миг се появи друг на мястото му и прескочи пролуката, хванал оголената си сабя с протегната и сигурна ръка.

— Мир! — рече Уилям, задъхан от усилието да се изправи. — Аз съм лорд Съфолк! Мога да ви дам откуп.

Мъжът, чиято фигура надвисна над него, с все сила стъпи с крак върху счупената ръка на Уилям и за секунда светът около него се потопи в бяла светлина. Той изстена и се отказа от всякакъв опит за ставане, проснат върху палубата, подгизнал и измръзнал под плющящия по дървото дъжд.

Нападателите разчитаха на шока и насилието, за да завземат „Бърнис“. Безобидният екипаж или беше изхвърлен зад борда или посечен още в първото дивашко нападение, тъй като повечето мъже не бяха въоръжени. Уилям се втренчи в нападателя си, изненадан, че още не са го убили. Знаеше, че сигурно ще освободят „Бърнис“ от товара му и след това ще го потопят, запращайки на дъното и всички свидетели. Неведнъж беше виждал тела, изхвърлени от морето на сушата, за да знае как процедират те — дори изгледите за откуп може би не ги привличаха достатъчно, за да не поемат допълнителен риск. Той зачака удара, целият претръпнал от агонията, която го заливаше от премазаната ръка.

Вятърът продължаваше да вие край въжетата и странното животно, което представляваха двата кораба, вплетени един в друг и люшкани от бурното море.

Джак Кейд гледаше настървено мъжете, които бяха дошли при него и се осмеляваха да оспорват плановете му. Лошото бе, че това бяха точно онези, които беше издигнал, за да командват другите. Те бяха сред първите участници в събранието в кръчмата, където ги беше разделил на тренировъчни групи от по дузина мъже. Под негово ръководство бяха воювали и спечелили срещу шерифа на Кент. Отсечената глава на мъжа още стоеше забучена на кол, клюмнала на една страна край огнището на Джак, заедно с щита с конска глава под нея. В живота шерифът беше нисък човек, но, както отбеляза Пади, най-сетне беше станал по-висок от всички тях.

Макар да не можеше да каже защо, най-много от всичко го безпокоеше фактът, че Екълстоун бе онзи, когото бяха помолили да „се изправи пред врага на негова земя“ или каквато там беше фразата. Приятелят му стоеше начело на малка група мъже и му говореше спокойно и бавно, като на лунатик.

— Никой не е казал, че се страхуват, Джак. Не е това. Просто Лондон е… е, голям е, Джак. Един господ знае колко хора има там, всичките натъпкани между реката и старите стени. Кралят сигурно дори не знае най-вероятно, но много са — и са много повече от нас.

— Затуй ти смяташ, че сме загубени — възкликна Джак и очите му просветнаха опасно изпод наведената му глава. Седеше и гледаше огъня, който бяха запалили, и се чувстваше приятно затоплен отвън и отвътре, с бутилка чист алкохол подръка, която му бяха дали тъкмо тази сутрин. — За това ли става дума, Екълстоун? Изненадан съм да го чуя от теб. Смяташ, че говориш от името на другите ли?

— Не говоря от ничие име, Джак. Сега единствено аз говоря. Но, знаеш, те имат хиляди войници и стотици пъти по толкова, които бродят из града. И половината от тях са жилави мъже, Джак. Срещу нас ще застанат касапи и бербери, мъже, които прекрасно се справят с острието на ножа. Просто казвам. Може би е прекалено голяма хапка да тръгнем срещу самия крал. Точно тя може да стане причина всички да увиснем на бесилките в Тайбърн. Чувам, че вече са три и на всяка има място за по осмина. Могат да бесят по две дузини наведнъж, Джак, това е. Жесток град е това.

Джак изсумтя раздразнено, отметна назад глава, за да изгълта и последните капки от огнения алкохол. Стоя загледан още известно време, после скочи на крака и се извиси над Екълстоун и останалите.

— Ако спрем сега — тихо каза той, — те пак ще ни преследват. Нима си мислиш, че просто ще си идеш у дома? Та ние сме ограбвали и крали, момчета! Убивали сме кралски служители. Няма да ни оставят просто да си идем, не сега, не дори още в началото. Или хвърляме заровете за Лондон, или… — той сви огромните си рамене. — Е, мисля, че можем и във Франция да опитаме. Едва ли ще ни посрещнат с хляб и сол обаче.

— В Мен ще те обесят, Джак Кейд. Веднага разпознават там всеки кентски негодник.

Гласът дойде някъде изотзад на групата. Джак се вкамени, заслепен от светлината на огъня, както се взираше в тъмнината.

— Този казва, че те познава, Джак — рече Пади задъхано. — Казва, че ще си спомниш за един стрелец. Не ми се вярва да е някой луд, който те преследва.

— И по-лошо е познал от мен в миналото, ирландски ми глупако — отвърна Томас Удчърч, борейки се с желязната му хватка. — За бога, с какво те хранят теб?

Пади беше обгърнал с ръцете си двамина мъже, с мъка ги задържаше и ги люлееше, докато главите им се заклатиха замаяно.

— Стига ли ви? — попита ги.

— Удчърч? — рече Джак изумен и излезе от светлината на огъня. — Том?

— Аз съм. Сега ще кажеш ли на този булдог тук да ме пусне на земята, преди да съм го сритал в топките, та чак в гърлото му да се качат?

Пади изрева и пусна Роуан, за да вдигне юмрук и да повали Томас на земята. Момчето видя какво се гласи да стори и бързо се хвърли върху ирландеца, като тримата заедно се строполиха на купчина, ритаха се и псуваха.

Джак Кейд се пресегна и изтегли младока, който още размахваше юмруци.

— Това пък кой е? — попита той.

Роуан можеше само да го гледа кръвнишки, защото онзи го беше хванал за яката и го давеше, а лицето му ставаше все по-червено.

— Синът ми — рече Томас и седна, като се предпазваше от ритниците на Пади.

Той стана на крака и протегна ръка на ирландеца, за да му помогне. Пади все още беше готов да напада, но се кротна и само мърмореше гневно, докато Джак вдигна длани и поотупа праха от Роуан със странна усмивка на лицето.

— Помня го, Том, още от времето, когато беше ревливо бебе с лице, алено като сега. Какво всъщност се случи с онова момиче от бордеите? Биваше си я, така съм си мислил винаги.

Джак усети, че избухливият Пади всеки момент може да излезе от контрол и сложи ръка на рамото му.

— Всичко е наред, Пади. Двамата с Том се познаваме от сума ти време. Ще изслушам каквото има да ми каже и ако не ми хареса, може да го подмамиш да си премерите силите, за да разнообразите момчетата тук.

— С удоволствие — изсумтя ирландецът, като все още гледаше лошо.

Томас присви очи нагоре и го премери на ръст и тегло, преди да се засмее.

— Дори да бях във форма, нямаше да мога да се справя с него, а пък на излизане от Франция ме раниха. Тежка година беше за мен и за момчето. После чух, че Джак Кейд си е направил армия и реших да притичам насам и да видя дали е същият мъж, когото познавам.

— А, дошъл си да се присъединиш към кентските свободолюбци, така ли? Един стрелец винаги ще ни влезе в работа, ако още имаш ръка за това.

— Мислех си по въпроса, Джак, ама твоите хора тук разправят, че си хвърлил око на Лондон и самия крал. С колко разполагаш, три хиляди?

— Пет — веднага го контрира Джак, — почти шест.

— Ако са предупредени, те биха изкарали на пътя двойно повече хора. Знам го аз този град, гаден стар град е това.

Очите на Кейд просветваха, докато останалите преценяваха мъжа пред себе си.

— Добре, ти как би постъпил, Том? Спомням си, че едно време виждаше доста ясно нещата.

Томас въздъхна. Почувства годините си и отслабналото тяло. Двамата с Роуан бяха изяли единия бут на коня, който бяха откраднали, като замениха последната част от пътя с ходене заради няколко дни на месна храна. Дори и така, знаеше, че ще му отнеме още време, преди да може да изпразни цял колчан с прилична скорост. Не бързаше с отговора и очите му се замъглиха при спомена за изгорените ферми и телата на цели семейства край пътищата. През целия си живот бе избухлив, но това не беше същото нещо. Тази ярост я бе събирал бавно, през месеците на загуба, когато го преследваха. Той винеше крал Хенри и неговите лордове за всичко, което беше видял — истина беше. Но винеше и французите, макар да ги бе накарал да кървят за всеки ярд от земята му. Обвиняваше и Дери Бруър и знаеше, че точно в Лондон ще го открие.

— Бих се отправил към сърцето, Джак. Кралят ще бъде или в Тауър, или в Уестминстър. Бих изпратил неколцина човека, които познават града, вътре, да стоят там, докато разберат къде се намира. Бих предпочел Тауър заради кралската хазна и златото в нея. После бих нападнал през нощта — да напълня джобовете си и да му пронижа черното сърце. Дотук ми дойде от крале и лордове, Джак. Те ми отнеха твърде много. Време е и аз да си взема нещо в замяна на всичко преживяно.

Джак се засмя и го потупа по рамото.

— Хубаво е, че те виждам пак, Том. Хубаво е, че пак те чувам. Седни при мен и ми кажи по какви пътища ще поемеш. Тези момиченца с нежни сърца тук ми разправят, че това не може да стане.

— О, може да стане, Джак. Не знам дали можем да превземем Лондон, но можем да покажем на ония ми ти благородници цената на онова, което ни взеха. Може да успеем и да забогатеем същевременно. Има и по-лоши идеи от тази, а аз все съм бил от погрешната им страна.

Стомахът на Уилям се бунтуваше, бълваше киселина в устата му, както беше коленичил върху палубата със завързани отзад ръце. Старата рана сковаваше единия му крак и мускулът му беше изтръпнал, но опиташе ли се да мръдне, някой от пиратите го риташе или пък започваше да го удря по главата, докато изплюе кръв. Чувстваше се беззащитен и беше бесен, без възможност да направи каквото и да е, освен да наблюдава, докато убиха и последния член от екипажа, без много да се церемонят, и го избутаха зад борда, за да изчезне в морето.

Чуваше как похитителите му тършуваха под палубата, дюдюкаха и крещяха от радост при вида на онова, което бяха открили долу. Собственият му багаж бе разпорен и всички мъже заподскачаха при вида на торбичката с монети, които Дери бе оставил вътре за него. Уилям не реагираше, когато те му се присмиваха и го тормозеха, а само чакаше онзи, който ги командва, да се покаже.

Разбра, че той идва, щом дивашкото въодушевление на пиратския екипаж секна все едно отрязано с нож. Вместо това всички се втренчиха в краката си като кучета в присъствието на водача на глутницата. Уилям изви врат, мъчейки се да го види, после изведнъж извика от изненада и болка, когато го затеглиха напред по палубата, с крака, провлачени назад. Двама от пиратите го бяха хванали под мишците и сумтяха под тежестта му, докато той се тътрузеше отпуснат. Предположи, че ще го пренесат на техния кораб като овързана овца, и само се надяваше да не го изпуснат по пътя, както белите вълни се пенеха във въздуха и беше почти невъзможно човек да стои изправен.

Не разбра защо го издърпаха до носа на „Бърнис“, така че той гледаше над парапета и над бушуващата отдолу морска шир. Мъжът, на когото другите се подчиняваха, влезе в полезрението му и Уилям го погледна объркано.

Пиратският капитан беше целият в белези, мрачен и жесток тип, от онези, които беше виждал да колят прасета в кланиците на Лондон. По лицето му имаше стари белези от шарка и огромни кратери по бузите, а когато се усмихна, зъбите му бяха предимно тъмнокафяви и обточени в черно, сякаш дъвчеше въглища. Капитанът се хилеше на пленника си с очи, светнали от задоволство.

— Уилям дьо ла Пул? Лорд Съфолк? — рече той доволно.

Сърцето на Уилям потъна и мислите му се проясниха, като киселините в стомаха му останаха само далечно дразнение. Не беше давал фамилното си име, а това не бяха хора, които биха могли да го знаят, освен ако не са търсили преднамерено неговия кораб още от самото начало.

— Значи знаете името ми — каза той. — Кой ви го даде?

Капитанът се усмихна и зацъка с език укорително.

— Мъже, които очакваха справедливост от един слаб крал, лорд Съфолк. Мъже, които настояваха за справедливост, но не я получиха.

Уилям наблюдаваше с нездрав потрес как мъжът извади от ножницата един меч с ръждиво на вид острие и прокара палец през него.

— Аз се предадох, за да ме задържите за откуп! — отчаяно каза Уилям и гласът му се пречупи от страх. Независимо от счупената си ръка той започна да се бори с въжетата, но моряците добре знаеха как да стегнат възел и нищо не се разхлабваше. Капитанът се усмихна отново.

— Не приемам вашата капитулация. Вие сте осъден предател, Уилям дьо ла Пул. Има хора, които смятат, че не бива да ви се позволява да се разхождате свободно, не и с присъда за държавна измяна, която виси на врата ви.

Уилям усети, че пребледнява, и кръвта се оттегли от лицето му. Сърцето му заби лудо, защото разбра. Затвори очи за миг, мъчейки се да намери достойнството си, докато палубата се издигаше и се спускаше под краката му.

Отвори очи, когато почувства една груба ръка в косата си, тя го сграбчи и насили надолу главата му.

— Не! — извика той. — Пуснат съм условно!

Капитанът не обърна внимание на протестите му, стисна огромен кичур от сивата коса и я повдигна, разкривайки врата отдолу, по-блед от останалата кожа. С мрачна решителност онзи започна да реже в мускула. Гневният вик на Уилям прерасна в агонизиращ крясък, докато кръвта му бликаше във всички посоки и се разплиска по палубата, носена от пръските на морето. Той се сгърчи и потрепери, но го държаха здраво. Накрая се строполи напред върху дървения под.

Капитанът съсипа острието, като кълцаше през дебелия мускул и костта. Захвърли оръжието небрежно, наведе се и вдигна отсечената глава. Екипажът му заликува, като я видя, а после я сложиха в чувал от зебло, докато тялото му остана на безформена купчина върху палубата.

„Бърнис“ бе освободена от въжетата, които я държаха в плен, изоставена да се клати сама върху вълните, а пиратският кораб се отправи обратно към Англия.