Буревестник

25.

— Портите на Лондон са затворени нощем, Джак — рече Томас и посочи към пода. Двамата мъже бяха сами на втория етаж на една странноприемница в град Саутуърк, който се намираше точно срещу града, оттатък реката. Томас бе отметнал килима и върху старите дървени дъски бе начертал груба карта, означавайки на нея Темза и римската стена, която ограждаше сърцето на древния град.

— Какво, всичките ли? — попита Джак. Той никога не беше ходил в столицата и все още беше убеден, че Удчърч преувеличава. Приказките за шейсет или осемдесет хиляди души му се струваха невъзможни, а сега трябваше да повярва, че навсякъде около града са разположени огромни порти.

— Нали това е предназначението на градските порти, Джак, тъй че, да. Все едно, ако се стремим да стигнем до Тауър, той е зад стените. Крипългейт и Мургейт ги изключваме — ще трябва да заобиколим целия град и селяните там веднага ще хукнат да викат кралските войници, докато се придвижваме. Олдгейт на изток — виждаш ли я там? Тази си има собствен гарнизон. Там съм се разхождал навремето, когато ухажвах Джоун. Може би ще можем да прекосим река Флийт на запад, та да влезем откъм катедралата, но независимо откъде ще влезем, трябва да преминем през Темза, а мостът е само един.

Джак се смръщи, като гледаше драсканиците по пода все едно от пилешки крака и се мъчеше да ги разбере.

— Не ми харесва много идеята да нападаме по път, за който те знаят предварително, че ще изберем, Том. Преди спомена за фериботи. Какво ще кажеш да използваме тях по-нататък, където е по-спокойно?

— За дузина мъже това би било решение. Но колко си събрал от Блекхийт насам?

Кейд сви рамене.

— Те прииждат, Том! Но мъжете са от Есекс, та дори от Лондон. Осем или девет хиляди са може би. Никой не ги брои.

— Все едно, твърде много, за да се прехвърлят с лодки. Няма толкова много и ще отнеме твърде дълго. Трябва да влезем и да излезем от града преди изгрев-слънце. Това е, ако искаш да доживееш до зряла старост. Разбира се, все още има шанс кралят и неговите лордове да отговорят на петицията ни, не мислиш ли?

Двамата се спогледаха и се разсмяха цинично, вдигнаха чашите, които държаха в ръце, в безмълвен тост за своите врагове. По настояване на Томас Джак беше позволил да занесат в лондонския Градски съвет списък с искания от страна на „Капитана на Великото събрание на Кент“. Някои от мъжете, разбира се, бяха предложили да им предоставят девици и корони за лична употреба, но обсъждането в крайна сметка се сведе до истинските им проблеми. На всички им бе дошло до гуша от високите данъци и жестоките закони, които се прилагаха само за онези, които не можеха да се откупят с пари. Петицията, изпратена до лондонския кмет и съветниците му, би променила страната, ако кралят я удовлетвореше. Но нито Джак, нито Томас очакваха крал Хенри дори да я види.

— Няма да ни отговорят — рече Томас. — Не става, без да накърнят интересите на хората, които взимат подкупи и държат обикновените семейства, притиснати под ботуша си. Те нямат интерес да се отнасят справедливо към нас, затуй ще трябва просто със сила да ги вразумим. Погледни тук — Тауър е близко до лондонския мост, най-много половин миля. Какъвто и друг път изберем, ще трябва да се оправяме през лабиринт от улички, които дори местните хора не познават добре. Ти ме помоли за съвет и ето ти го. Влизаме откъм Саутуърк, пресичаме моста някъде по залез-слънце, после тръгваме на изток към Тауър, преди кралските хора дори да са усетили, че сме сред тях. По пътя ще трябва да разбием някоя и друга глава, но няма да спираме да се движим, в Лондон няма достатъчно войници, за да ни спрат. Стига да не ни притиснат на някое тясно място, Джак.

— Но има повече хора, отколкото някога съм виждал — промърмори Джак притеснено. Все още не можеше да си представи такова огромно мнозинство мъже, жени и деца, всичките натъпкани в мръсните улички. — Струва ми се, че биха могли да ни спрат, дори ако само се хванат за ръце и застанат неподвижно.

Томас Удчърч се разсмя при тази картинка.

— Може и да могат, но няма да го сторят. Чу какво казаха шпионите. Дори да е наполовина вярно, лондончани са точно толкова ядосани на краля и лордовете му, колкото и ние. Те не могат дори да мръднат или да пръднат, без някой дебел глупак да им поиска такса, която отива директно в неговия джоб или в джоба на лорда, който го е наел на служба. Ако можеш да възпреш хората си да не мародерстват, Джак, те ще ни посрещнат с отворени обятия и ще ни приветстват по целия път.

Той видя как огромният мъж от Кент се вгледа в картата му с кървясали очи. Кейд пиеше много всяка вечер и Томас подозираше, че би останал в Блекхийт или в периферията на Кент вовеки веков. Кейд го биваше за бунтарски битки срещу бирници и шерифи, но направо загуби устои, когато стана дума да се превземе Лондон. Разчиташе изцяло на Удчърч, държеше се за него като удавник за сламка и го слушаше. След всички нещастия, които преживя, Томас смяташе, че му се полага и малко по-хубав живот. За първи път усещаше, не е попаднал на правилното място в точния момент.

— Мислиш, че можем да го направим ли? — промърмори завалено Джак. — Много хора очакват от мен да ги пазя живи, Том. Не искам да ги видя всичките посечени. Не съм се захванал с това, за да се провалям.

— Няма да се провалим — тихо го успокои Удчърч. — Страната не се е вдигнала на оръжие безпричинно. Този наш крал е глупак и страхливец. Достатъчно загубих заради него, ти също — пък и всички наши хора. Те ще стоят, където трябва; това си го доказал. Ще устоят и ще навлязат право в Лондонската кула.

Джак поклати глава.

— Това е крепост, Том — рече, без да вдига глава. — Не можем да сме извън нея, когато кралските войници ни застигнат.

— Там има порти, а ние имаме мъже с брадви и чукове. Не казвам, че ще е лесно, но ти имаш осем или девет хиляди англичани и при такава многочисленост нищо няма да ни се опре достатъчно дълго.

— Повечето от тях са от Кент, Том Удчърч — поправи го Кейд и очите му заблестяха.

— Още по-добре, Джак. Още по-добре — захили се Том, а онзи го тупна по гърба и той се залюля.

Слънцето изгряваше, когато двамата мъже излязоха с нестабилни крачки от странноприемницата и застанаха на вратата, като премигваха с очи на светлината. Бандата на свободолюбците беше нахлувала във всяка ферма и всяко село в радиус от пет мили и мнозина лежаха в ступор по земята, загубили свяст от откраднатите бъчви алкохол и вино. Джак сбута един с крака си и го гледаше как се свива и стене, без да се събужда. Онзи държеше в ръце огромен свински бут, увил ръце около него като любовник. Предишните няколко дни бяха направили тежък преход и Джак не искаше да им отнема шанса да си починат.

— Добре, Том — рече той. — Мъжете днес ще изтрезняват. Аз самият може да поспя. Довечера ще пресечем моста.

Томас Удчърч погледна на север и си представи как палят сутрешните огньове в Лондон, като така създават онази лепкава мъгла и миризма, които тъй ясно помнеше от детството си. Жена му се беше върнала в бащиния си дом с дъщерите му и той се зачуди дали изобщо знаят, че двамата с Роуан са живи. При мисълта за жените веждите му веднага се свъсиха в размисъл.

— Ще трябва да предупредиш мъжете, че не бива да има никакви изнасилвания и кражби, Джак. Никакво пиене също, не и преди всичко да е свършило и да сме се върнали в безопасност тук. Ако обърнем хората срещу нас, никога няма да излезем от града.

— Ще им кажа — потвърди Джак кисело и го погледна недоволно.

Томас осъзна, че едва ли не е дал заповед на гиганта и заговори отново, за да заглади този напрегнат момент.

— Те ще се вслушат в думите ти, Джак. Ти си този, който ги доведе тук всички, до последния. Ще те следват.

— Лягай да спиш, Удчърч — отвърна Джак. — Нощта ще е тежка и за двама ни.

Дери Бруър беше в лошо настроение. Ботушите му тропаха по дървения под, докато крачеше напред-назад в стаята над речния пристан на Тауър и гледаше как оловносивата Темза тече буйно край него. Маргарет го наблюдаваше от мястото си на пейката със здраво стиснати в скута ръце.

— Не казвам, че някога ще приближат повече от това, което е сега, милейди, но в периферията на Лондон има армия и целият град или е изпаднал в ужас, или иска да се присъедини към нея. Лорд Скейлс и лорд Грей всеки ден ми опяват да изпратя кралски войници да разпръснат хората на Кейд, сякаш те всичките са някакви селяни, които ще побегнат при вида на няколко коня.

— А не са ли селяни, Дерихю? — рече тя, като с неудобство произнесе малкото му име. Откакто по волята на съдбата двамата станаха съюзници, беше го помолила да я нарича Маргарет, но той все още се противеше. Тя вдигна поглед, когато Дери спря и се обърна, зачуден дали това, което вижда, е сила или пък слабост.

— Милейди, имам хора, които се разхождат из техния лагер. Онзи глупак Кейд не разбира нищо от тайни думи и пазачи. В тази пиянска тълпа всеки може да идва и да си отива както си поиска и, да, повечето от тях са труженици, чираци, закоравели мъже. Има обаче и джентълмени с приятели в Лондон. За тях се обаждат в подкрепа гласове отвсякъде и зад това подозирам парите на Йорк — той издиша силно и разтърка основата на носа си. — Някога аз познавах Джак Кейд, когато той беше просто един огромен… ъ-ъ-м… дявол в редиците срещу французите. Дори съм чувал, че веднъж се е бил и от тяхната страна, когато са плащали по-добре от нас. В него има достатъчно гняв, за да изгори Лондон до основи, милейди, ако му се отвори възможност.

Спря да говори и се замисли дали да не накара някого от своите шпиони да промуши с кама Кейд в окото. Това би означавало смъртта му, естествено, но Дери разполагаше с богатството на краля. Можеше да плати цяло състояние на една вдовица и децата ѝ, за да го подмамят поне.

— Независимо кои са те и защо са се събрали, наистина представляват цяла орда, милейди, всичките крещят и държат речи, като си палят взаимно фитилите. Една искра — и Лондон ще бъде плячкосан. Щях да съм по-щастлив, ако не трябваше да правя планове за сигурността на краля, както и всичко друго. Ако той се намираше извън града, щях да действам по-свободно.

Маргарет погледна в краката си, за да не я хванат, че зяпа главния шпионин на съпруга ѝ. Тя не се доверяваше изцяло на Дери Бруър, нито пък го разбираше. Знаеше, че е на нейна страна относно съдбата на Уилям дьо ла Пул, но минаха седмици, откакто морето изхвърли в Дувър обезглавеното му тяло наред с десетина други. За миг затвори очи, почувствала остра болка за приятеля си. Едната ѝ ръка стисна другата под нея.

Независимо дали имаше доверие на Дери Бруър, тя знаеше, че малцина са приятелите ѝ в двора. Бунтовете, изглежда, се разпространяваха и онези от лордовете, които подкрепяха херцога на Йорк, не си даваха много труд да ги потушават. За неговата клика беше изгодно страната да се е вдигнала на оръжие, а народът да дава воля на негодуванието си. Постепенно бе намразила Ричард Йорк, но нейната омраза нямаше да го отклони от пътя му. Лондон и съпругът ѝ се нуждаеха от сигурност преди всичко друго.

Дери пак се извърна към прозореца, а тя прокара ръка по утробата си, надявайки се вътре да има живот. Хенри сякаш не си спомняше първата им открадната интимност, когато бе болен и натъпкан с лекарства по онова време. Тя бе достатъчно смела да отиде при него още пет-шест пъти оттогава и действително течението ѝ през този месец се беше забавило. Опитваше се да не се надява твърде отчаяно.

— Милейди, не сте ли добре?

Очите ѝ се отвориха и тя поруменя, без да съзнава, че това я прави красива. Отклони очи от изпитателния поглед на Дери.

— Все още съм малко уморена, това е всичко, Дери. Знам, че съпругът ми не иска да напуска Лондон. Казва, че трябва да остане, за да ги засрами за измяната им.

— Каквото и да иска, милейди, няма да му помогне с нищо, ако хиляди хора влязат и унищожат Лондон. Не мога убедено да твърдя, че той е в безопасност тук, разбирате ли ме? Йорк подшушва разни неща на толкова хора, колкото и аз, а има и дебел портфейл да подкупва по-слабите мъже. Ако армията на Кейд навлезе, твърде лесно ще бъде да се инсценира нападение срещу краля и твърде трудно да го защитаваме, когато градът е под обсада.

Той приближи и за миг вдигна ръка, сякаш искаше да вземе нейната и да я стисне. После я пусна надолу, променяйки решението си.

— Моля Ви, Ваше Височество. По тази причина исках да Ви видя. Крал Хенри има замък в Кенилуърт, няма и осемдесет мили от Лондон по хубави пътища. Ако е достатъчно добре да пътува, може да стигне до там с карета за няколко дни само. Така ще знам, че моят крал е в безопасност и едно нещо по-малко ще ми тежи, когато разгромяваме сбирщината на Кейд — поколеба се, после продължи с по-нисък глас: — Маргарет, и ти трябва да отидеш с него. Имаме верни войници, но след като Кейд е толкова близо, самото население започва да се бунтува и да мародерства. Блокират пътищата и из целия град се насъбират тълпи. Влизането на Кейд ще бъде това, което ще обърне каруцата, ще подпали искрата. Това може да свърши зле за нас и не се съмнявам, че поддръжниците на Йорк са те набелязали. Та нали в крайна сметка твоите прекрасни и лоялни членове на парламента направиха Йорк наследник на трона „при нещастен случай“ — Дери почти изплю думите, използвани в декрета. — Ще бъде лудост да предизвикаш точно онова, което те искат. Да останеш, означава сама да се прободеш с нож в гърдите.

Маргарет го гледаше напрегнато в очите, докато говореше, и пак се питаше до каква степен има доверие на този мъж. Какво преимущество би имал той, ако кралят и кралицата се махнат от Лондон, освен твърденията му и облекчаването на страховете му? Дотогава вече беше разбрала, че Дери Бруър не е просто устроен. Рядко имаше само една причина за нещата, които правеше. Въпреки това тя бе видяла скръбта му и гнева му, когато чу за убийството на Уилям. Дери изчезна за два дни тогава, напиваше се до безпаметност в кръчма след кръчма. Това беше действително така. Тя взе решението си.

— Много добре, Дери. Ще помоля съпруга си да иде в Кенилуърт. Аз ще остана в Лондон.

— По-безопасно ще е, ако заминеш — каза той моментално.

Маргарет не се поколеба.

— Няма безопасно място за мен, Дери, не и както стоят нещата сега. Вече не съм дете, за да криете от мен истината. Няма да съм в безопасност, докато други хора ламтят за трона на мъжа ми. Не съм в безопасност, докато утробата ми е празна. Е, по дяволите да върви всичко! Ще остана тук и ще наблюдавам как лордовете на съпруга ми и войниците му ще защитават столицата. Кой знае, може и да ти бъда необходима, преди да стигнем до края.

Кейд разкърши раменете си, докато оглеждаше тълпата мъже, която се простираше далеч зад светлината на пращящите факли. Чувстваше се силен, макар че гърлото му беше сухо и с удоволствие би изпил едно питие, за да си сгрее стомаха. Летният сумрак настъпваше бавно, но тъмнината най-сетне наистина ги обгърна и армията чакаше тежката му дума. Господ му бе свидетел, че беше стоял срещу французите и с по-малобройни сили. Огледа се със страхопочитание — по-скоро усещаше, отколкото виждаше неимоверния брой мъже, дето се бяха събрали. Знаеше, че поне половината от тях бяха дошли при него след някаква несправедливост. Беше чул стотици гневни истории и повече. Мъже, които бяха загубили всичко във Франция или пък животът и семейството им бяха съсипани от някаква съдебна присъда. След като всичко им е било отнето, те идваха да тръгнат редом с Джак Кейд.

Първоначалните няколко хиляди мъже от Кент почти изцяло бяха погълнати от масата на присъединилите се по-късно — от Есекс и от Лондон. Поклати глава невярващо при тази мисъл. Имаше десетки, които живееха зад стените на Лондон, въпреки това бяха готови да тръгнат с куки и мечове срещу собствения си град. Не ги разбираше, но пък те не бяха от Кент, та не се и опитваше.

Помощниците му бяха заети през целия ден, записваха имена и подготвяха армията за поход. През последните няколко седмици дойдоха толкова много нови хора, че единственото, което успя да направи, бе да ги причисли към даден офицер и да ги остави да си търсят сами оръжие. На Пади сякаш работата му беше приятна и според Джак той би станал прекрасен сержант в една истинска армия. Заедно с Екълстоун и Удчърч бяха успели да създадат относителен ред в масите от мъже, особено сред тези, които изобщо не бяха обучени. По-голямата част държаха в ръцете си някакъв вид желязо и имаше само един начин да го насочат. Джак нямаше представа как биха се представили те пред кралската армия в брони и доспехи, но тесните улички на Лондон поне елиминираха опасността от конна атака. Хората му ходеха, всичките бяха пешаци, но пък това беше армията от която той разбираше, затова много-много не се притесняваше от липсата на коне.

Отляво виждаше дребния шотландец Тантър, качен на огромния впрегатен звяр, дето му бяха зачислили. На Джак му изглеждаше като муха, възседнала вол, както бе подвил крака под себе си. Тантър наблюдаваше двойка дроздове, които се стрелкаха в празното вечерно небе. Въздухът бе вече натежал и от запад се събираше валмо от тъмни облаци. Кейд изведнъж се сети как майка му казваше, че дроздовете са последните птици във въздуха преди голяма буря. Видеха ли ги как летят сами, носени от въздуха, селяните знаеха, че иде буря. Джак се усмихна при този спомен. Той носеше бурята към града тази вечер, отиваше към столицата, заобиколен от лицата на гневните мъже и студените им оръжия.

Десетина от най-грамадните воини на Кент стояха край него и се хилеха злорадо на светлината на факлите, които държаха високо над главите си. Това създаваше кръг от светлина около него, тъй всички можеха да видят предводителя си, както и знамето на Кент, което ги водеше. Джак погледна момчето, което държеше пръта, едно от стотиците запалени хлапета, влели се по пътя в армията им. Някои бяха синовете на техни войници, други просто бездомни момчетии, които вървяха по петите им, биеха се за остатъците от храна и зяпаха с широко отворени очи възрастните, които им изглеждаха толкова страшни с мечовете и разните сечива в ръце.

Джак видя, че момчето го гледа, и му намигна.

— Как се казваш, синко?

— Джонас, капитане — отвърна той, стъписан от това, че самият Кейд го е заговорил.

— Добре, вдигни го високо, Джонас — рече Кейд, — с двете ръце и здраво, момче! То е хубав символ на Кент, а и предупреждение.

Джонас се изправи, извиси пръта като знаме. Момчето нямаше силата да го задържи стабилно и то се залюля на златистата светлина под тежестта на щита с белия кон и главата на шерифа.

— Дръж го високо, докато вървим. Мъжете трябва да го виждат и да знаят къде се намирам, нали така?

— Да, капитане — рече Джонас гордо, с поглед, забит в люшкащия се връх над главата му.

— Готови, капитане! — изрева Пади някъде отдясно.

— Готови, Джак — изкрещя Удчърч от още по-далеч.

Кейд се усмихна, когато виковете им отекнаха наоколо, докато стотици, а после хиляди го повториха в един глас. Бяха готови.

Джак наду гърди, за да извика с все сили заповедта за тръгване, но видя как един човек разбутваше редиците към него и изчака, за да разбере какво иска. Глави се извърнаха, за да го проследят, докато онзи сумтеше и се провираше; накрая пристигна пред Джак задъхан. Беше дребен мъж с жълтеникава кожа, тънки ръце и вдлъбнати страни, които можеха да бъдат продукт единствено на дълги години глад. Джак му направи знак да приближи още.

— Какво има? Смелост ли загуби? — рече той и се помъчи да прозвучи меко, защото видя колко притеснение и уплаха се четеше във всяка негова черта.

— Аз… съжалявам, Джак — продума той, почти заеквайки. Огледа се наоколо — към смръщените брадвоносци, и после набързо към кентското знаме. За изненада на Джак той се прекръсти, сякаш видя религиозна реликва.

— Познавам ли те, сине? — объркан го попита Джак. — Какво те води при мен?

Кейд тъкмо се привеждаше към него, за да чуе отговора, и онзи се хвърли към врата му, стиснал в ръката си кама. Джак изруга и перна с вдигната ръка оръжието, като изсъска от болка, когато острието разряза дланта му отгоре. Ножът изхвърча, удари се с трясък някъде в метал и изчезна от погледа. Джак стисна челюст, сграбчи главата на мъжа с две ръце и започна да я извива. Той се разпищя, започна да се бори, докато накрая се чу изпукване и се отпусна. Джак остави тялото му да се свлече безформено на земята.

— Проклет да си, който и да си ти — каза на трупа му. Беше се задъхал и когато вдигна поглед, видя шокираните лица на всички около него.

— Е, какво, мислили сте си, че нямаме врагове ли? Лондон е хитър и не го забравяйте. Каквото и да са му обещали, аз още мога да стоя прав, а той е мъртъв.

Внезапно настъпи раздвижване и Кейд се завъртя, убеден, че отново го нападат. Видя как Екълстоун пори тълпата с високо вдигната ръка, която стискаше бръснача, готов да убива. Изправи се с лице към него, напрегна рамене като бик, а яростта му го изпълни със сила.

— И ти ли? — изръмжа му и се приготви.

Екълстоун погледна надолу към тялото, после вдигна очи и срещна погледа на Джак.

— Какво? Господи, не, Джак! Аз преследвах него. Изглеждаше ми нервен и все се промъкваше напред към теб.

Джак видя как приятелят му сви тънкото острие и то изчезна.

— Ама малко закъсня, нали така? — рече.

Екълстоун с неудобство посочи към ръката на Джак, откъдето капеше кръв.

— Сряза ли те?

— Не е тежко.

— Ще стоя наблизо, Джак, ако не възразяваш. Не познаваме и половината от мъжете вече. Може да има и други като него.

Онзи махна с ръка при тази идея, доброто му настроение вече се възвръщаше.

— Те си изиграха коза, но стой, щом това те прави щастлив. Готови ли сте, момчета?

Хората му около него, все още пребледнели и шокирани от онова, на което станаха свидетели, промърмориха нещо за потвърждение.

— Щом настояваш, покривай ме в гръб, докато се придвижваме, тогава — каза Джак. — Тръгвам за Лондон. Те знаят, че идваме, и се страхуват. И тъй трябва да бъде. Вдигни тоя прът високо, по дяволите, Джонас! Нали веднъж вече ти казах! Нека да ни видят, че идваме.

Всички го поздравиха с викове, когато тръгнаха, хиляди мъже, които вървяха в тъмното към столичния град. Едри капки топъл летен дъжд закапаха и факлите започнаха да съскат и да плюят. Мъжете разговаряха и се смееха все едно се бяха запътили към пазара или към селския панаир.

Крипългейт остана отворена и осветена от фенери, качени на метални пръти. Кралската карета беше изолирана отвсякъде срещу студа, а Хенри вътре бе добре увит. Шейсетина рицари на коне ескортираха краля на север, водеха го далеч от столичния град. Хенри погледна навън към осветената порта и се помъчи да се обърне на седалката си, за да види как я затварят зад него. Древната римска стена се простираше надалеч и в двете посоки; зад нея останаха градът и съпругата му вътре. Ръцете му се разтрепериха и той заклати глава объркано, посегна към вратата и я пооткрехна. Движението веднага привлече вниманието на лорд Грей, който обърна коня си към каретата.

Хенри събираше мислите си — все едно се мъчеше да сграбчи висящи конци. Спомни си, че разговаря с Маргарет и я помоли да дойде с него в Кенилуърт, където ще е в безопасност. Въпреки това я нямаше сега. Каза му, че мастър Бруър я помолил да остане.

— Къде е жена ми, лорд Грей? — попита. — Ще дойде ли скоро?

За негова изненада човекът не реагира. Просто слезе от коня и приближи отстрани до каретата, поруменял от неудобство. Хенри премигна невярващо.

— Лорд Грей? Чухте ли ме? Къде е жена ми Маргарет…?

И внезапно спря, разбрал, че това е въпрос, който е задавал многократно преди това. Знаеше, че известно време бе сънувал. От отварите на лекаря лъжливите неща му се струваха истински, а сънищата сякаш се случваха наяве. Вече не можеше да направи разлика. Хенри усети лек натиск върху вратата на каретата, когато лорд Грей я натисна, поглеждайки настрани, за да не вижда ококорените очи на краля и скръбното му изражение.

Вратата щракна тихо и се затвори, а Хенри остана загледан навън през малкото квадратно стъкло на прозореца. Когато се замъгли от дъха му, той го изтърка и за миг видя как лорд Грей клати глава към един от рицарите.

— Опасявам се, че кралят не е добре, сър Ролф, не е съвсем с всичкия си.

Рицарят видимо изпитваше неудобство, поглеждаше назад към бледото лице, което ги наблюдаваше. Главата му клюмна.

— Разбирам, милорд.

— Надявам се, че е така. Би било неразумно, ако споменете, че някога съм затворил врата в лицето на суверена си, сър Ролф. Ако се разбираме взаимно…?

— Естествено, лорд Грей. Нищо за отбелязване не съм видял.

— Много добре. Кочияш! Тръгвай!

Дългият камшик изплющя във въздуха и каретата започна да се отдалечава, подскачаше и се тресеше по изровения път. В това време вятърът задуха по-силно, заваля дъжд и тежки капки затрополиха по тавана на каретата и по прашната земя.

26.

Дери се сдържаше с огромно усилие. Наближаваше полунощ; беше изтощен до крайност и му беше писнало.

— Милорд Уорик, ако оттеглите наемниците си от северната част на града, там няма да остане никой, който да озаптява бунтовниците.

Ричард Невил беше висок и слаб мъж, все още твърде млад, за да му порасне брада. Въпреки това беше истински граф и син, и внук на хора с властови позиции. Той го гледаше втренчено с онази арогантност, която се придобива след поколения, прекарани във висшето общество.

— Кой сте вие, та да ми кажете къде да поставям собствените си хора, мастър Бруър? Виждам, че имате на разположение войниците на лорд Съмърсет, които тичат напред-назад при всяка ваша дума, но как ще ме накарате да стоя далеч от армията, която приближава към Лондон? Да не сте си загубили ума? Нека сме наясно. Не вие давате заповедите тук, Бруър. Не го забравяйте.

Дери усети как инстинктивно се наежва, но за никого нямаше да е от полза да предизвиква конфронтация с един Невил, докато Лондон бе поставен пред реална опасност.

— Милорд, съгласен съм, че тълпите на Кейд са най-лошата заплаха, пред която е изправен градът. Но когато той дойде, ще трябва да имаме контрол и върху улиците на града. Присъствието на армия на прага на столицата възбужда и наостря всеки нехранимайко в Лондон. Тази вечер има брожения край Сейнт Пол с призиви кралят да бъде изведен навън и изправен пред съда. В Смитфийлд до Тауър са се събрали стотици и някакъв проклет оратор от Съсекс им вдига градусите. Тези места имат нужда от въоръжено присъствие, милорд. Трябват ни войници, които да се виждат на всяка улица — от кланицата до пазарището, от Олдгейт до Крипългейт. Само ви моля…

— Смятам, че ви отговорих, Бруър — студено отвърна Ричард Невил, като го прекъсна. — Аз и хората ми ще защитаваме Лондонския мост и Тауър. Това е позицията, която съм избрал да заемем. Или може би ще ми кажете, че кралят има други заповеди? Писмени заповеди, които сам мога да прочета? Няма ли? Така си и мислех, тъй като Негово Величество напусна града. Надвишавате правата си, Бруър. Убеден съм, че бихте предпочели Невил да охранява уличните ъгли, докато истинските битки стават без мен. Но нямате власт тук! Предлагам ви да се оттеглите или поне да замълчите, докато по-висшестоящите планират как да предотвратят най-лошото.

Нещо в опасното мълчание на Дери Бруър накара Уорик да спре насред тирадата. В новопостроения Градски съвет, седалището на гражданската власт в Лондон, имаше петима мъже. Лорд Съмърсет беше слушал внимателно разговора им и си правеше собствена преценка за присъстващите. Като видя, че Дери Бруър се готви да отвърне гневно, той прочисти гърлото си и заговори:

— Не е време за спорове, господа — заяви той сухо. — Лорд Скейлс? Вие споменахте, че ще отбранявате другите врати?

Скейлс беше мъж над петдесетте, ветеран от конфликта с Франция, който беше останал в Лондон след процеса на Уилям, лорд Съфолк. Той пое маслиновата клонка, подадена от Съмърсет, и заговори с мелодичен баритон, който целеше да разсее напрежението в стаята.

— Знаем, че този приятел Кейд има огромен брой последователи. Проява на най-елементарен разум е да подсилим вратите на Лондон.

— Седем портала, лорд Скейлс! — обади се Дери, отчаян, че си е позволил да покаже раздразнение. — Ако сложим дори само по четирийсет допълнителни мъже на всяка, ще сме изгубили сериозно число бойци, които могат да поддържат реда по улиците. Милорд, пратил съм хора по селата край Лондон да следят за нападение. Кейд не е мръднал от Саутуърк. Ако изобщо дойде, ще го направи като бик — с рогата напред. Ако той беше единственият фактор, бих се съгласил с младия граф тук, че трябва да се съберем всички за отпор край Лондонския мост. Но в града има десетки хиляди, дето ще се възползват от тези брожения, за да подпалват, убиват, изнасилват и да си уреждат стари сметки. И както сме сега, може би пак нямаме достатъчно хора. Но Кейд е само една част от това. Нападението на Кейд ще бъде ни повече, ни по-малко сигналът, който ще даде началото на разрушаването на града.

Дери спря и огледа мъжете, които щяха да защитават Лондон, щом дойдеше Кейд, при положение че изобщо го стореше. Той поне имаше доверие на Съмърсет, макар че старият мъж беше не по-малко докачлив от Ричард Невил, станеше ли дума да му отнемат честта да заеме важна позиция. Скейлс замлъкна почервенял по абсолютно същата причина. А барон Ривърс не знаеше друго освен факта, че е довел двеста войници в Лондон съгласно заповедта, която Дери бе написал и запечатал вместо краля. В сравнение с него младият граф на Уорик не беше по-малко враждебен от който и да било бунтовник, той бе лицето, което кланът Невил бе избрал да представлява тяхната власт. Дери го изгледа кисело, знаейки, че зад него стои Йорк, макар че, разбира се, той не се показваше. Привържениците на Невил можеха само да спечелят от едно нападение срещу Лондон и Дери изпадаше в отчаяние при мисълта, че подобни хора ще се възползват от хаоса, който ще последва. Нужни му бяха още войници!

Маргарет беше на достатъчно сигурно място в Тауър, помисли си Дери. Би предпочел да не трябваше да оставя четиристотин мъже да я пазят, но когато тя отказа да напусне града, не бе имал друг избор. Той познаваше достатъчно добре греховете на хората, по-добре от всеки друг. Ако спасяха Лондон, но загубеха Маргарет, беше ясно, че каузата на Йорк ще се подсили неимоверно. След това, в рамките на една година, херцог Йорк щеше да стане крал, сигурен беше. За първи път би предпочел да има срещу себе си един-единствен враг, както в миналото. Вместо това имаше чувството, че пристъпва в стая със змии и никога не знае коя ще го ухапе първа.

Един служител на кмета пристигна запъхтян по стълбите, огромен и дебел съветник, облечен в коприна и кадифе. Когато влезе при тях, лицето му беше порозовяло и се потеше, макар че стълбите не бяха много. Четиримата лордове и Дери се обърнаха към него с потъмнели лица и го принудиха да се вторачи в тях.

— Милорди — започна той задъхано, — хората на Кейд идват. Сега, милорди, тази вечер.

Уорик изруга под нос.

— Аз съм на моста — повтори. — Останалите се оправяйте сами.

Съветникът отстъпи назад, за да го пусне да мине, като същевременно се мъчеше да се поклони и да поеме дъх. Уорик изчезна тичешком надолу по стълбите. Дери се загледа ядно след него, после бързо се обърна към лорд Скейлс:

— Милорд, кралят ме е упълномощил за това. Моля, отстъпете ми част от хората си, за да охраняват града отвътре.

Лорд Скейлс погледна надолу към по-ниския мъж, претегляйки думите му.

— Не, мастър Бруър. Отговорът ми е не. Аз също ще защитавам моста.

— Господи, Скейлс — обади се Съмърсет. — Двамата сме от една и съща страна. Аз ще ти пратя шейсетима войници по улиците, Дери. Ще ги накарам да се явят пред Градския съвет, а ти ги прати там, където са необходими, разбрано? Това е всичко, което мога да отделя.

— Не е достатъчно — отвърна Дери. — Ако хората на Кейд навлязат в града, ще са ни нужни стотици, които да ги пресрещнат, накъдето и да се обърнат.

Той стоеше със стиснати юмруци и Съмърсет със съжаление сви рамене.

— Тогава се моли да не влязат в града — каза му. Той посочи стъпалата, които водеха надолу. Навън се чуваше как бурята свисти и реве, и започва да бушува над Лондон.

— Май ще е мокра нощ. Да вървим, господа!

По Лондонския мост имаше факли. Широки плювалници, пълни с горяща мас, бяха поставени на пилони в началото и по протежението му. Мостът блестеше в златисто на тъмния фон и се виждаше отдалеч на юг. Приведен под дъжда, Джак Кейд вървеше към това осветено петно заедно със своите свободолюбци и в движение превързваше с парцал раната на ръката си, като затягаше възела със зъби. Зад черните облаци, преминаващи като пръсти през небето, виждаше луната, почти пълна. Виждаше също сребристата маса, която представляваха мъжете му, докато напредваха и приближаваха към града.

Темза беше като блещукаща лента на пътя му, щом пристигна близо до моста. Джак чуваше как Удчърч крещи на хората зад него да образуват колона. Мостът беше широк, но по-голямата част от ширината му бе заета от сградите по краищата му. Централният път не можеше да поеме повече от четирима до шестима души в редица, а Джак виждаше, че не е и празен. Лондонският мост гъмжеше от хора, животни и каруци и все повече от тях се взираха във въоръжените мъже. Той се почувства като вълк, който приближава стадо агнета, и се усмихна при тази мисъл. Вдигна брадвата си и я постави върху рамото си, все едно беше дървосекач, излязъл на разходка. Екълстоун се разсмя на глас, явно осенен от подобна мисъл, макар звукът да не беше от най-приятните.

— Да не убивате агнетата! — изръмжа Джак към мъжете около себе си. — Никакви кражби, никакво докосване на жените! Разбрахме ли се? Ако видите някого с острие или щит, можете да му отсечете проклетата глава. Но не пипайте други!

Пазачите му изломотиха нещо в съгласие.

Сигурно си въобразяваше, когато усети как камъните под краката му потреперват, щом стъпи от твърда земя върху моста. Хората му вървяха пред него, но той настояваше да бъде сред първите редици, ако е нужно да дава команди. Независимо от усилията на Удчърч бяха образували твърде широка колона на открития път и сега се налагаше да се стеснят като във фуния след него, като хиляди останаха да стоят с наведени глави в проливния дъжд, без да могат да продължат напред. Все пак змията, която въоръжените кентски мъже образуваха, си пробиваше път все по-навътре, подкарали тълпите от лондончани пред себе си като говеда към пазара. За изненада на Джак мнозина от лондончаните ги приветстваха шумно и викаха името му, сочеха го, като че идваше да ги освободи от обсада. Те сякаш не се страхуваха и Джак Кейд не можеше да ги разбере.

Той преглътна нервно, докато минаваше край сградите от двете му страни — те се издигаха толкова високо над главата му, че пазеха от изливащия се дъжд навсякъде с изключение на най-централната лента. Не му беше приятно да го гледат отгоре, затова местеше гневен поглед по отворените прозорци.

— Следете за стрелци! — извика Удчърч зад него.

Джак виждаше как Екълстоун върти непрекъснато глава, бърше очите си от дъжда и се мъчи да следи всичко наоколо. Ако прозорците се изпълнеха, Джак знаеше, че хората му ще потърсят заслона на самите сгради, ще се струпат на тротоара заради лъжливото обещание за прикритие. Тогава щяха да бъдат уязвими за всеки, който е отсреща и има лък — като пилета в кокошарник. Той стисна палци, но вече чуваше дрънкащата походка на войниците далеч напред, които се придвижваха, за да заградят отсрещния край на моста. Премести брадвата върху другото си рамо и се насили да върви със силна и смела крачка пред кентското знаме, което малкият Джонас бе издигнал нависоко.

Джак погледна назад през рамо и се опита да прецени колко от хората му бяха на моста. Цял ден Удчърч като една стара мома се бе притеснявал да не ги затиснат отгоре. На светлината на пропукващите улични лампи той различаваше него и сина му. И двамата стрелци се взираха нагоре в прозорците. Те бяха празни, тъмни пространства, без запалени лампи вътре. Нещо в това безпокоеше Джак, но той не намираше думи да го изкаже.

Пред него тълпата се беше сгъстила в огромна плътна маса и като че ли хората му щяха да бъдат принудени да спрат на място.

— Покажете им железата, момчета! — изрева Джак. — Агнетата не трябва да вървят.

Екълстоун вдигна бръснача си малко по-високо, здраво стиснат между пръстите му. От всички страни хората на Кейд надигаха брадви и мечове, докато онези с щитове избутваха грубо всички от пътя си. Продължаваха напред и когато минаха средата, Джак видя как от отсрещната страна проблясват излъскани доспехи, а бягащият народ се изтича между строените и чакащи мъже. Мина му през ума, че кралските войници също са не по-малко затруднени от тълпите. Те не можеха да образуват плътни стени от щитове, докато невинни граждани все още се бореха да се измъкнат.

Вдигна глава и изрева страховито, като се надяваше хората му да се подчинят.

— За Кент! Напред в атака!

Не можеше да бяга бързо, а само да подтичва, тъй като онези пред него се хлъзгаха из гъстата кал. Джак видя как Екълстоун избутва един ликуващ лондончанин и го блъска настрани, когато започнаха да бягат. Всеки един ревеше, та се образува звукова стена от над плющящия дъжд, който отекваше в затвореното пространство. Нямаше думи, просто извисяващ се рев от стотици гърла.

Джак се подхлъзна на нещо отдолу и залитна. Поне можеше да вижда. Лампите по моста го осветяваха по дължина и тяхната светлина бе изпълнена с блещукащи петънца, носени от засилващия се вятър. Намираше се на не повече от двеста ярда от коравите войници, които го очакваха.

Някои от тълпата се прилепиха към стените на къщите, вместо да се мъчат да изпреварят нападащата армия. Други не бяха достатъчно бързи и пищяха, докато падаха и биваха стъпквани. Джак улавяше фрагменти от ужасени лица и строполяващи се тела, тичайки все по-бързо и по-бързо, като се надяваше скоростта и собственото му тегло да го прекарат през блокадата.

Прозорците отпред и отгоре се изпълниха с мъже, които се приведоха от тъмните пространства. Джак изпсува ужасѐн, щом видя арбалети. С такова оръжие тесният мост беше ужасяваща клопка и броят на убитите можеше да се ограничи единствено от това колко бързо войниците успяваха да заредят стрелите и колко на брой бяха самите те. Джак не смееше да се обърне, за да види на какво разстояние по протежение на моста се намираха, но сърцето му думкаше ужасено в желанието да намери прикритие. Единственият им шанс да оцелеят бе да вървят напред — през редиците от воини, да слязат от моста и да се пръснат в самия град.

— Подберете ги! — изкрещя той.

Засили крачка и хората край него се втурнаха паникьосани. Момчето Джонас не можеше да ги настига и когато залитна, един от неговите охранители се пресегна и грабна пръта със знамето с една ръка, навеждайки го почти като копие, докато спринтираше.

Първите болтове започнаха да тупкат по тичащите мъже от само няколко фута над главите им. Джак се пъхна под един вдигнат щит, който стоящият до него държеше, и лицето му се сгърчи — чуваше викове от шок и болка из целия мост и знаеше, че той е най-главната мишена, застанал почти директно под знамето. Погледна нагоре тъкмо навреме, за да види как момчето Джонас потръпва и се плъзга напред, улучен в гърба. Друг болт се заби в мъжа, който бе поел падащото знаме, и той също се срути на земята. Щитът на Кент и шерифската глава паднаха в калта и боклуците и никой не се опита да ги вдигне повече. Всички тичаха обезумели от ужас напред.

Томас също като Джак бе изпитал безпокойство при вида на празните прозорци — тъмни, при положение че всеки мъж и всяка жена в Лондон искаха да видят как свободолюбците на Кейд влизат в града. Беше усетил капана и викаше на всички, които имаха брадва, да атакуват всяка врата, която преминават. И дори когато болтовете вече хвърчаха, те ритаха по тези врати. Някои от стрелците на арбалет се бяха сетили да барикадират долния етаж и бяха нужни яки удари, за да се разбият вратите и блокадата.

Томас тичаше бавно, с Роуан от лявата му страна, по средната лента на моста. Двамата носеха дълги лъкове, които бяха още зелени и нямаха силата и майсторската изработка на предишните, дето бяха загубили във Франция. Половината от умението на стрелеца с лък идва от познанието за собственото му оръжие с всичките му особености. В този момент Томас би дал година от живота си за лъковете, които той и Роуан имаха преди.

Свободолюбците бутаха и блъскаха наоколо, мъже в подгизнали от дъжд дрехи, изпаднали в паника, защото знаеха, че да спрат означава да умрат, че трябва непременно да достигнат края на моста. Невъзможно беше да се прицелят в тази блъсканица от лакти и рамене. Всичко, което двамата можеха да сторят, бе да пускат бързи стрели, като разчитат на инстинкта и на опита да ги водят. Отначало обхватът беше почти никакъв, но после Томас видя как Джак спринтира напред и реве с пълен глас, подтикван от болтовете, които валяха и разкъсваха плътта на неговите бойци. Отвъд този първи ред нямаше войници с брадви, дето да секат по вратите, и тълпата се втурна да се спасява, като остави последните стотина ярда свободни до линията на кралските войници. Томас размишляваше бясно. Тук мястото беше смъртоносно и Джак нямаше да оцелее. Погледна нагоре точно когато един стрелец с арбалет над главата му бе изтеглен назад с приглушен писък. Някой го беше стиснал изотзад.

— Господи! — изръмжа Томас гласно. — Прозорците отпред, Роуан! Стреляй, остават ни малко стрели.

Той сграбчи двамина, които се опитваха да притичат край него, върна ги със сила в колоната зад себе си и изкрещя команда да му освободят пространство. Те се ококориха, когато го разпознаха, но заеха позиция няколко крачки по-назад, може би благодарни да вървят в сянката му, докато болтове съскаха и фучаха из въздуха. Присъствието им даде на бащата и на сина пространство да се прицелят, както се прокрадваха напред по моста.

Томас почувства рязка болка в бедрото си, сякаш някой го беше намушкал. По инстинкт плъзна длан по хълбока си, за да провери за кръв, но причината беше само в разтягането на белезите. Тогава се озъби, преизпълнен с гняв. Пак беше силен. Достатъчно силен за това.

Наведе лъка си и пусна стрела в прозореца отпред. Разстоянието не беше повече от петдесет ярда и знаеше, че е улучил, преди още мъжът да падне върху онези, дето минаваха отдолу. Първият изстрел на Роуан не улучи за няколко инча и накара мишената да се дръпне назад. Младият мъж изпрати още една стрела с почти същата траектория, загледан нагоре и напред, докато опъваше лъка. Един войник с насочен надолу арбалет пое стрелата във врата си и се заизвива в агония, защото тя го прикова за дървената прозоречна рамка.

Баща и син вървяха заедно с вперен през дъжда поглед в ниските прозорци пред тях. Онези, които се бяха сетили да стрелят по безпомощни хора, не знаеха, че и те са уязвими, докато не ги засегнаха стрелите. Двамата стрелци вървяха и убиваха хора, навлизайки все по-навътре, като пазеха Кейд, който тичаше да види какво друго са му приготвили за приветствие лондонските лордове.

Джак чу трополенето на дълги лъкове зад себе си и първата му реакция беше да трепне. Познаваше този звук от бойните полета и го изпълваше ужас при мисълта, че английски стрелци са също част от засадата на моста. Но стрелците с арбалет, които се показваха от прозорците, започнаха да залитат и да падат от черните си квадратчета. Лавината от болтове понамаля отпред, а мъртвите и умиращите оставаха по пътя.

Джак дишаше задъхано, когато видя, че е стигнал почти до края на моста. Дрехите му бяха тежки, залепнали по тялото му и той мръзнеше. Там имаше войници в брони, които чакаха нападението им. Въпреки студа очите му заблестяха при тази гледка, а разстоянието се скъсяваше твърде бързо и всичко, което виждаше, беше замъглено. Можеше само да благодари на Бога, че бяха решили да поставят стрелците си покрай моста, вместо да ги строят в бойна редица. Предните им редове имаха по някой и друг щит, но не съществуваше по-ужасяващо преживяване от това, както бягаш напред, да те посрещне градушка от болтове и стрели.

Всякаква мисъл изчезна от главата му, докато тичаше стремглаво към двама кралски войници с високо вдигната брадва, готова да сече глави. Кентските мъже около него също вдигнаха оръжията си в сляпа ярост, почти полудели от преживения бяг под дъжда от болтове и гледката на покосените им приятели. Нападнаха първите войнишки редици като глутница озверели хрътки, сечаха наоколо слепешката, без да чувстват раните, които им причиняваха.

Джак нанесе първия си удар със сила, която не бе имал преди, като не мислеше за отбрана. Беше загубил ума си от ярост, размаза един по-дребен мъж, удряше с острието на тежкото оръжие и през цялото време ревеше на онези, дето му се изпречваха на пътя. Не се чувстваше сам, когато мина през първия ред и продължи на втория. Някои от пазачите му бяха повалени от болтове, но оцелелите, дори ранените, размахваха оръжия с настървение, не по-малка опасност за хората около себе си от онези, дето стояха пред тях. Дивашко беше и ужасяващо, те залитаха, хлъзгаха се и напираха напред, притискани на свой ред от онези зад гърба им, които просто искаха да слязат от проклетия мост.

Джак виждаше тъмните улици зад войниците. Имаше усещането, че там са само няколкостотин мъже, които го чакаха. Може би щяха да са достатъчно, за да държат свободолюбците до безкрай върху моста, ако не успееха да ги изтласкат обратно в по-широките пътища зад гърба им. Джак настъпваше напред, държейки брадвата за дръжката пред гърдите си като палка. С все сила блъсна двама по гръб на земята, щом те вдигнаха щитовете си. Потрепери, когато ги стъпка, защото си представи как някое острие се плъзга отдолу. Но двамата паднали войници бяха ужасени от свободолюбците, които ги тъпчеха, следвайки го по петите. В един момент имаше подредени редици от бойци с щитове и мечове; в следващия вече те се търкаляха по земята, кентските въстаници се втурваха върху падналите и ранените, разкъсваха редовете им с жестоки удари, смазвайки останалите под краката си.

Онези, които бяха на моста, усетиха как блокадата поддаде. Разкрещяха се диво, като видяха, че имат пространство да се втурнат напред, викаха „ура“, докато щурмуваха улиците на обляния от дъжд Лондон. Нищо не оцеляваше след тях, спираха само колкото да се уверят, че безпомощните войници са ликвидирани, забиваха ножове и ритаха с тежките си ботуши, докато бойците на краля се превръщаха в кървава пихтия по камъните и мократа слама.

На стотина ярда след моста Джак се спря запъхтян и сложи ръце върху дръжката на брадвата си, чието острие беше наполовина забито в гъстата кал на улицата. Сега бурята вилнееше точно върху града и дъждът плющеше така силно, че боцкаше кожата. Едва си поемаше дъх и беше замаян, но погледна назад и лицето му се огря от дивашки триумф. Бранителите на моста бяха отстъпили. Стоеше там, обзет от въодушевление, а заобиколилите го мъже го тупаха по гърба и задъхано се смееха. Бяха влезли.

— Идат войници! — изкрещя Екълстоун.

Джак вдигна глава, но не видя нищо от дъжда и боботещите облаци над главите им.

— Откъде? — изрева той в отговор.

Екълстоун посочи на изток към Тауър, а Пади изникна до рамото му. Половината им армия беше или на моста, или още отвъд реката, чакаща с нетърпение да се присъедини към тях в града.

— Трябва да влезем по-навътре, Джак — рече Пади. — За да сторим място за останалите.

— Знам — отвърна Кейд, — чакай да си поема въздух и да помисля.

Как му се щеше да пийне нещо, за да го постопли. Освен това се чудеше в какво, по дяволите, беше стъпил, та краката му лепнеха по този отвратителен начин. По улиците вече течаха ручеи, които блестяха на местата, където луните лъчи успяваха да пробият облаците. Част от мъжете му бяха спрели заедно с него, задъхани, други се бутаха и се псуваха взаимно, за да застанат по-близо до него. Макар че слухът му не беше толкова добър като на Екълстоун, на Кейд му се стори, че наистина дочува дрънченето на рицарски доспехи. Изведнъж му се привидя лондонският Градски съвет, който Удчърч му беше описвал, и той взе своето решение. Трябваше да вкара всичките си привърженици в града, а пък Тауър можеше да почака още малко.

— Удчърч? Къде си?

— Тук, Джак. Пазя ти гърба, както обикновено — отвърна другият весело. Той също се чувстваше зашеметен от успеха.

— Показвай пътя към Градския съвет, хайде, човече! Ще си поговоря с кмета. Имам за него един-два проблема. Напред, свободолюбци! Напред след мен! — изрева Джак и изведнъж възвърна хубавото си настроение.

Мъжете се разсмяха, все още замаяни от радостта, че са оцелели след жестокия бяг по моста. Добрите планове се менят, припомни си Джак. Градският съвет щеше да послужи за база, откъдето да планират останалата част от нощта.

Вървейки напред, той мислено благодари за оскъдната светлина на луната. Къщите като че ли го обгръщаха от всички страни, когато луната се скриваше зад облаците. В подобни мигове не виждаше почти нищо от града наоколо си — тъмен и безкраен лабиринт от улици и пасажи във всички посоки. Потрепери при мисълта, че сякаш го поглъщат.

Изпита облекчение, когато пристигна до малко кръстовище на около четвърт миля от моста. Сякаш по благоволение свише луната се отърси от облаците и имаше видимост. В центъра му видя каменен блок, който според него нямаше друго предназначение, освен да маркира мястото между двата пътя. Джак подпря ръце върху него и погледа назад по улицата към мъжете, които прииждаха. Мина му през ума да ги събере на някой открит площад и да ги накара да аплодират това, което бяха постигнали. Но просто нямаше място, осъзна го и поклати глава. Всяка врата край кръстовището беше заключена с резе, всяка къща — изпълнена с шепнещи глави, които ги наблюдаваха от горните етажи. Не обърна внимание на уплашените хора, които го гледаха втренчено.

Роуан беше намерил отнякъде факла, вързоп дрипи, привързани към края на един дървен прът и напоени с гориво — може би от лампите покрай лондонския мост. Жълтеникавата светлина му дойде добре, когато Удчърч и синът му го настигнаха.

Томас се захили при вида на Джак Кейд, подпрян на камъка.

— Знаеш ли какво е това, Джак? — попита го.

Гласът му звучеше странно и Джак пак погледна към камъка под дланите си. Изглеждаше му съвсем обикновен, макар че отново го порази фактът, че такъв огромен естествен камък може да стои тук и да отбелязва центъра на кръстовището.

— Това е Лондонският камък, Джак — продължи Томас и в гласа му прозвуча страхопочитание. Сигурно съдбата имаше пръст в това да доведе Джак Кейд по непознати нему пътища точно до това място.

— Е, толкова виждам, Том. Това е камък и той е в Лондон. И какво толкова?

Удчърч се засмя пак, протегна ръка и докосна камъка за късмет.

— Той е по-стар от града, Джак. Някои казват, че е парче от камъка на крал Артур, онзи, който се разцепил, когато той извадил от него меча. Други твърдят, че бил донесен от Троя, за да основе града тук, край реката — той поклати глава развеселен. — А би могло просто да бъде камъкът, от който измерват разстоянието в мили из цяла Англия. Все едно си сложил ръката си върху студеното каменно сърце на Лондон, Джак.

— Да, нали? — потвърди Джак и погледна към камъка с други очи. Импулсивно се отдръпна назад и замахна с брадвата, чието острие подскочи и пусна искри по повърхността му. — В такъв случай мястото е подходящо да обявим, че Джак Кейд и свободолюбците му влязоха в Лондон — после се засмя на глас и продължи: — Човекът, който ще стане крал!

Мъжете около него изглеждаха сериозни, гласовете им секнаха.

— Ами, добре, Джак — промърмори Удчърч, — стига да оцелеем до сутринта, защо пък не?

— Боже, какви фантазии! — възкликна Джак и поклати голямата си глава. — Покажи ми по кой път най-бързо се стига до Градския съвет, Том. Това сега е важното.

27.

Ричард Невил започваше да осъзнава правотата на предупрежденията, които Бруър му беше отправил. Неговите хора се втурнаха презглава из града, но бяха затруднени от тълпите пияни, буйстващи мъже и дори жени, които крещяха и се подиграваха на войниците. Цели улици бяха задръстени от самоделни барикади, та трябваше непрекъснато да заобикалят, водени от местните капитани към свободолюбците от Кент.

Не можеше да разбере настроенията по улицата, освен че изпитваше хладно презрение към опортюнистите и плиткоумните глупаци. Армията на Кейд беше заплаха за Лондон и ето — Уорик беше готов да ги защитава, а те го заливаха със студена помия, мятаха камъни и плочи всеки път, когато на пътя му се изпречваше тълпа. Беше вбесяващо, но все още не се бяха събрали достатъчно хора, за да попречат изцяло на придвижването му. Беше готов да даде заповед да извадят оръжие срещу всеки негодяй, който буйстваше, но за момента капитаните му го водеха по един заобиколен път през сърцето на града, на юг, с шестстотинте си въоръжени мъже.

Рицарите и наемниците, дето бе довел в Лондон, не бяха достатъчни за пряк сблъсък с Кейд, това поне му беше ясно. Все пак капитаните го уверяваха, че тълпата на Кейд ще се разпръсне на мили по улиците и пътеките. Младият граф знаеше, че най-добрият вариант е да пресече редиците им на което и да било от десетината удобни места, а после бързо да се оттегли, за да ги удари някъде другаде. Знаеше, че трябва да избягва фронтален сблъсък — армията, която нападаше Лондон, просто беше твърде многочислена за това.

Първият му шанс излезе, както си го беше представял, когато зави зад един ъгъл и погледна надолу от лекото възвишение към пряката. Той спря внезапно при вида на въоръжени мъже, които се нижеха забързано край него. Бе застанал под пороя на сравнително безопасно място, на не повече от двайсетина ярда от главното ядро на Кейд, докато те пресичаха пътя му, без изобщо да го забелязват. Неколцина дори погледнаха наляво и зърнаха войниците на Уорик в тъмната пресечка, докато онези ги наблюдаваха. Понесени от виещата се като змия колона разгневени мъже, те бяха пометени нататък, преди да могат да спрат.

— Осигурете линия за отстъпление — изкомандва Уорик. Отврати се, като чу, че гласът му потрепва, затова шумно прочисти гърло, преди да продължи с командите. — Всичките са предатели. Вклиняваме се, убиваме колкото можем, като се възползваме от изненадата им, после се оттегляме… — огледа се и като видя малка дървена табела, приведе се по-близо, за да я прочете, и за миг вдигна очи към небето… — обратно в Шайтбърн Лейн.

Сега си даде сметка в какво са потънали до глезените краката му. За миг му се прииска да се снабди с дървени налъми, за да не гази в тази мръсотия, макар че едва ли би могъл да се бие с тях. Просто щеше да изгори ботушите си след това.

Изтегли меча си — дръжката бе още нова и с герба на Уорик, изработен от емайл върху среброто. По нея се стичаше дъждовна вода и се изливаше в кишавата мръсотия в краката му. Нагласи щита пред лявата си страна и вдигна забралото си нагоре. Разтърси глава и едва не потрепери при мисълта, че може да изчезне в това гъмжило от въоръжени мъже, което едва щеше да различава през процепа на шлема. Остави забралото вдигнато и се обърна към войниците:

— Да ги разцепим, господа. Да видим дали можем да задържим една-единствена улица. Напред с мен!

Той вдигна меча си и тръгна към кръстовището, а хората му се престроиха около него за първия си удар.

Томас подтичваше по улички, които все още помнеше от младостта си, така че на моменти го сграбчваше носталгия на фона на налудничавата реалност да следва Джак Кейд и кървавата му потеря през самото сърце на Лондон. Държеше Роуан край себе си и двамата носеха дългите си лъкове на рамо, сега вече безполезни заради увисналите от дъжда тетиви, а и всичките им стрели бяха изразходвани още на моста. Мечовете не достигаха и Томас разполагаше единствено с яка дъбова тояга, която отне от един умиращ. Роуан бе въоръжен с кама, взета от някакъв войник, достатъчно глупав да застане на пътя им.

Хората на Джак се снабдяваха с по-добри оръжия при всяка нова група, с която се сблъскваха, преодоляваха съпротивата на цели редици от воини, а после пребъркваха телата, заменяйки ками с мечове, прикрития с щитове, независимо под какво знаме са се били загиналите. Дори и така, нямаше достатъчно за всички, които искаха да се сдобият с по-дълго парче остро желязо.

Пристъпите на бурята отслабваха и луната изгря над главите им, осветявайки улиците, които се спускаха направо пред тях. Насилието, на което Томас бе станал свидетел през последния час, направо спираше дъха на човек — хората на Кейд разсичаха на парчета всеки, който се изправеше пред тях, а после стъпкваха мъртвите тела. Сред защитниците на града цареше хаос, появяваха се на някоя странична уличка или пък стояха застинали в паника, щом разбираха, че са се озовали на пътя на Кейд. Войниците на краля трябваше да покриват огромни пространства. Дори да бяха предвидили намеренията на Кейд по движението му към Градския съвет, те не можеха да се свържат с отделните части, пръснати из улиците. Подвижните групи или се настаняваха зад барикади на погрешни места, или следваха шума от битката, доколкото успяваха в този лабиринт.

Първите редици на Кейд се бяха натъкнали на група от около осемдесет рицари в доспехи, които просто стояха под лунните лъчи на една празна улица, накланяха глави и се вслушваха в шумовете на града. Очевидно бяха отцепени, а после преживяха позора да изтръгнат омазнените ризници от още топлите им тела.

Змията от Кент и Есекс сега се пръскаше по нови пътища, които се разклоняваха, прибавяха се нови опашки и маршрути, а някои от мъжете се загубваха в мрака и изчезваха. Общата посока беше на север, към града — Канън Стрийт и Лондонският камък бяха останали далеч назад.

Томас върна спомените си през годините, проверяваше всяко кръстовище, за да се увери, че е на прав път. Знаеше, че Джак разчиташе на него да ги води, но всъщност той не беше идвал тук от двайсет години, а и улиците винаги изглеждаха различни през нощта. Разсмя се, като си помисли каква би била реакцията на Джак, ако ги бе повел в кръг и пак видеха Темза.

Една по-широка улица позволи на Томас да провери местонахождението си на лунната светлина и веднага щом се увери, че е на прав път, той подкара другите напред. Усещаше, че трябва да се движат непрекъснато, че силите на краля сигурно се събират някъде наблизо. Той искаше да види Градския съвет, този символ на богатство и сила. Искаше кралят и лордовете му да знаят, че са участвали в истинска битка, а не просто в някаква препирня с ядосани търговци, които държаха речи и тропаха с крака.

Екълстоун се клатушкаше и препъваше пред него. Томас зърна навреме как нещо тъмно профуча през краката му, квичейки от ужас, преди някой да успее да го закове.

— Прасе! Само едно проклето прасе! По дяволите! — промърмори Екълстоун под нос и приготви ножа си.

Никой не се изсмя, когато той подскочи и изруга. Имаше нещо ужасяващо и плашещо у Екълстоун и неговия проклет бръснач. А той не беше от онези, които приемат грубиянския хумор за своя сметка, съвсем не. Томас забеляза как Екълстоун следеше непрекъснато Джак, пазеше гърба му. Тази мисъл го накара да потърси с очи огромния ирландец, но — като никога — Пади не се виждаше наоколо.

Подминаха една пресечка и Томас автоматично погледна натам; едва не спря стъписан на място, като видя строени войници само на двайсетина крачки от тях. Зърна желязо и брадясали мъже, преди да го отнесат нататък.

— Внимавай отляво! — изкрещя на идващите зад него, мъчейки се да устои на потока от движещи се мъже, но след миг беше понесен напред. Той ускори ход, за да настигне Роуан и групата около Джак.

— Войници отзад! — извика.

Видя как огромният мъж погледна през рамо, но и той беше плътно притиснат, а всички се движеха напред, не можеха да забавят или спрат. Дочуха началото на сблъсъка и крясъците, но дотогава мястото остана стотина ярда зад тях и можеха единствено да продължат.

Улиците бяха точно толкова потънали в буци кал под краката им, колкото когато навлизаха в града за пръв път, но Томас забеляза, че някои от къщите вече бяха изградени от камък, с по-добри отводнителни канавки, които обточваха главния път, тъй че мъжете залитаха, стъпвайки в тях. Случайно проблеснал спомен му подсказа къде се намират и той успя да извика предупредително, преди първите редици да излязат на един по-широк каменен площад.

Лондонският Градски съвет се простираше пред очите им под проливния дъжд, натрапчиво импозантен, макар да беше построен само преди десетина години. Томас видя как Джак инстинктивно вдигна бунтарски глава още щом го видя, защото знаеше, че той представлява богатството и властта и всичко, дето никога не бе имал. Усилиха крачка. Зърнаха кралски войници, които притичваха покрай огромните дъбови врати, крещяха си взаимно отчаяни заповеди, съзирайки стотиците мъже, настъпващи към тях от нощните улици.

От другата страна се появиха маршируващи войници, правите им редици се разколебаха, щом видяха армията на Кейд, която заля откритото пространство сякаш от спукан мехур. В двата края на малкия площад капитаните крещяха команди, мъже се втурнаха едни срещу други, вдигнаха оръжие и завиха като вълци. Дъждът биеше силно по широките каменни павета и звукът кънтеше от всички страни, удряше се в стените и отекваше страховит в лунната нощ.

Дери се намираше четири улици на изток от Градския съвет, когато чу наблизо шумотевица от бой. Още беше замаян от удара, който един огромен псуващ фермер му нанесе в една уличка, докато, тичайки, прекосяваше града. Той разтърси глава и усети как окото и бузата му се подуха така, че едва виждаше от дясната си страна. Беше посякъл копелето, но го остави да вие от болка, щом надойдоха още от хората на Кейд.

Дери чуваше как отдясно лорд Скейлс едва си поема въздух. Баронът бе сложил край на видимата си враждебност към него преди време, след като Дери успя да изведе войниците му от засада по разни пътечки, не по-широки от раменете на един-единствен човек, безпогрешно държейки правилната посока. Тичали бяха през воняща мръсотия, на места почти до колене, като отмахваха проснати мокри дрехи, които ги пляскаха по лицата. Излезли бяха от другата страна на някаква самоделна барикада и убиха десетина бунтовници, преди още онези да разберат, че са ги обградили.

Това предимство можеше да му служи по-добре, помисли си Дери. Познаваше града повече от всяко хлапе, свикнало да бяга от собствениците на магазини и уличните банди. Защитниците на краля трябваше да използват неговите познания, за да обградят тълпата на Кейд. Проблемът беше там, че повечето от тях бяха повикани в Лондон от графствата или от още по-далеч. Малцина от тях познаваха улиците, по които тичаха. Повече от веднъж през тази нощ Дери и Скейлс бяха заставали срещу бронирани рицари само за да открият, че са от една и съща страна. Беше студено, бъркотията и хаосът властваха и Дери не се съмняваше, че Кейд извличаше максимална ползва от анемичната им защита. Ако имаха командващ, щеше да е по-лесно, но кралят беше извън града, единайсетте или дванайсетте лордове имаха автономна власт върху силите, които водеха. Дери изруга, усещаше как дробовете му горят. Дори крал Хенри да беше тук лично, едва ли привържениците на Йорк биха се поставили под заповедите на друг. Не и през тази нощ.

— Следващата вляво! — викна Скейлс на околните. — Към Градския съвет.

Дери преброи наум. Току-що бе отминал две преки и беше сигурен, че не са били повече.

— Градският съвет е на две преки оттук — почти изграчи той.

Не можа да види ясно изражението на барона, но войниците, които тичаха с него, никога не биха поставили под въпрос заповедта на господаря си. Завиха наляво вкупом, минавайки край изоставени каруци и купчина трупове, жертва от някоя друга схватка през същата нощ. Дери мислеше, че дробовете му ще се пръснат, докато залиташе край тъмната купчина мъртъвци, а лицето му се сгърчваше всеки път, когато чуваше как костите им скърцат и пукат под ботушите му.

— Господ да ми прости — прошепна, изведнъж убеден, че е почувствал как някой мърда и стене под тежестта му.

Отпред се движеха факли и една жена пищеше. Лицето му гореше, а слюнката в устата му беше като гъст пудинг, въпреки това стисна челюст и остана при другите. Прокле се, че остави младите войничета да го надбягат, но не беше в добра форма и това започваше да си личи.

— Всеки, който тръгне да граби или изнасилва, е лесна плячка, момчета — подвикна им Дери.

Усети как лорд Скейлс извръща рязко глава, но на практика това не беше заповед. Потвърдителното ръмжене, което получи в отговор от страна на войниците, ясно показваше какви чувства изпитват, но Скейлс се потруди да отговори, преодолявайки умората и отчаянието си.

— Най-важното сега са хората на Кейд — твърдо заяви той. — Всичко друго, абсолютно всичко, може да чака до утре.

Дери се зачуди дали той си мисли, че тяхната скромна група може да се противопостави на хилядите врагове, но си замълча. Отпред светлината стана по-силна и видяха как разни мъже ги подминават бързешком. Какъвто и да беше Скейлс, очевидно бе лишен от чувство за страх. Изобщо не намали ход, когато наближи пряката. Дери едва си поемаше дъх, когато останалите тръгнаха с него, удариха в ревящата тълпа с трясък, който бе последван мигновено от първите писъци. Воините на барона носеха нагръдници и ризници. Врязаха се в тълпата като хвърлено копие, поваляха всичко, що се изпречваше на пътя им. Около тях хората на Кейд отстъпиха, хукнаха да бягат от войниците, които използваха собствените си доспехи като оръжие, ръгаха при всяко свое завъртане мъжете в лицата и изкъртваха зъбите им с металните си лакътници.

Дери се гмурна в потока, сякаш беше река. Блокира посред замаха му един метален прът и намушка отсрещния с якото парче изострено желязо, което беше видяло служба повече от век. Хората на Скейлс размахваха мечове и чукове с дълги дръжки и убиваха наляво и надясно, сякаш дяволът се бе вселил в тях, и разцепиха на две осветената от факли процесия. Бяха заели позиция в центъра на пътя и блокираха движението напред, изправени с лице към онези, които прииждаха отзад.

Дери се огледа в двете посоки и видя, че колоната стига чак до Градския съвет в едната, а в другата завиваше край ъгъла на отсрещната страна. Не им се виждаше краят на червендалестите кентски воини — така разбра, че Скейлс е улучил извора им. Като нищо тази тълпа стигаше чак оттатък до реката. В първоначалния си луд устрем Скейлс и хората му бяха опустошили всичко пред себе си и бяха блокирали пътя. Сега стояха заедно, въоръжени до зъби, и предизвикваха врага си да опита да си отвоюва загубеното.

Дери се позасмя, като видя как воините на Кейд очевидно бяха загубили желание. Досега те весело бяха следвали онези отпред, не съвсем готови сами да водят или поне не точно сега. Главата на змията продължаваше напред, докато последните редици се обръщаха и подхвърляха подигравки и обиди, но предпочитаха да крачат напред, отколкото да спрат и да се бият. Само с осемдесетина мъже Скейлс бе спрял на място тези тълпи, но още щом го помисли, Дери видя, че някои се отправят към страничните улички.

— Внимавайте по фланговете! — извика той.

Пътят към Градския съвет не беше един и по инстинкт или с познанията на местните хората на Кейд вече тръгнаха по заобиколни улици, като отнасяха и факлите си, така че зад тях настъпи тъмнина. Дери потърси с очи Скейлс, но лордът се колебаеше, на лицето му бе изписано явно двоумение. Не биха могли да задържат мястото, нито пък да прогонят движещите се потоци от хора. Дери се опита да мисли. Само осемдесет войници не можеха да победят основната сила на Кейд, макар че тесните улички не даваха възможност лесно да бъдат разбити от множеството. Дери знаеше, че Градският съвет е със слаба отбрана, тъй като половината от лордовете в Лондон погрешно бяха предположили, че Кейд ще се отправи към Тауър. Докато разберат истината, Градският съвет щеше да е изкормен, а тълпата — отдавна да си е отишла.

Дери разтриваше подутото си лице и видя как хората на Кейд хукват да бягат и все повече от тях потъват в страничните улички. Протегна врат ядосан, че няма достатъчно светлина, но някъде отблизо идваха викове на ярост и болка и звуците сякаш приближаваха.

— Какво става там отзад? — подвикна му Скейлс.

Дери разтърси глава объркан, после се смръщи. Иззад завоя и нагоре по улицата се зададоха в строен ред въоръжени рицари и наемници, предвождани от мъж, който носеше шарения щит на рода Уорик. Между двете групи улицата продължаваше да се изпразва, като последните бойци от тях бяха прободени от мечове, докато се опитваха да се измъкнат. В миг той мерна и дузина мъже, които бяха издърпани назад и заклани, преди двете групи да се изправят запъхтени с лице една към друга.

— Добре дошъл, Уорик — рече Скейлс радостно на младия им предводител. — Колко на брой са твоите?

Ричард Невил зърна Дери, който го наблюдаваше, и повдигна вежда. Той също бе понесъл удари върху излъсканите си доспехи, но — в разцвета на младостта си — изглеждаше по-скоро въодушевен, отколкото изтощен. Нарочно се обърна само към Скейлс, за да отговори, без да обръща внимание на мрачния поглед на Дери.

— Имам своите шестстотин, лорд Скейлс. Достатъчно, за да разчистя улиците от този боклук. Какво, смятате да стоите така, докато изгрее слънцето ли? Или ще ни позволите да преминем?

Дори на лунна светлина и в сянка Дери ясно видя как Скейлс почервеня. Човекът си имаше достойнство и вирна брадичка. Не бе получил предложение да обединят сили и Скейлс не би помолил след подобен коментар от по-млад мъж.

— Градският съвет е отпред — рече хладно той. — Отдръпнете се, войници! Ей там. Оставете лорд Уорик да премине.

Дери стоеше настрана с другите и наблюдаваше как войниците на графа крачат с високо вдигнати глави. Уорик поведе шестстотинте си рицари в брони покрай тях, без да хвърли дори поглед настрани, следвайки изчезващата опашка на свободолюбците на Кейд.

— Господ да ни пази от младите глупци — Дери чу как Скейлс си мърмори под носа и това го накара да се усмихне.

— Сега накъде, милорд? — попита го, доволен, че поне дишането му се успокои.

Скейлс го погледна. И двамата чуваха шума от движението на мъже от всички страни, пропълзяващи към малката им група като плъхове в хамбар. Скейлс се намръщи.

— Щом самият Кейд се е запътил към Градския съвет, изборът е ясен, макар че бих предпочел да не трябваше да вървя по петите на това петле Невил. Сигурен ли си, че Тауър и кралицата са в безопасност?

Дери се замисли.

— Не мога да съм сигурен, милорд, макар че там са оставени кралски войници. Имам бързоходци и не се съмнявам, че те ме търсят. Докато не стигна до някое от местата, които познават, сляп съм като младия Невил тук, с тълпата на Кейд, която е плъзнала из цял Лондон. Не мога да предвидя къде ще ударят сега.

Скейлс разтърка лицето си с ръка и умората му беше видна.

— Колкото и да е примамливо да си представям как лорд Уорик ще се сблъска с бруталните момчета на Кейд, трябва да го подкрепя. Не мога повече да разцепвам толкова малка единица. По дяволите, Бруър, те просто са безкрайно много! Цяла нощ ли ще ги гоним?

Дери се огледа тъкмо навреме, за да види група тичащи мъже, които спряха внезапно иззад ъгъла. С неистови викове те нападнаха войниците им с мечовете и куките, които държаха в ръце.

— По всичко изглежда, че те ще дойдат при нас, милорд — изкрещя Дери, приготвяйки се за бой. — В това отношение много ни облекчават.

Пади размахваше чука си, сякаш животът му зависеше от това, което, трябваше да се признае, беше самата истина. Беше се изненадал, когато Джак го отведе настрани в Саутуърк предната вечер, но пък звучеше разумно.

Джак щеше да поведе кралската войска след себе си през целия град, но да се влезе в Тауър щеше да отнеме ценно време. Да тичаш направо там и да тръгнеш да разбиваш вратата, докато всеки войник в Лондон се е насочил към това място, би било само директен път към бесилките в Тайбърн на следващата сутрин — и за повечето от тях разрязано гърло.

Той поспря за миг да избърше потта, която се стичаше в очите му и му пареше.

— Господи, построили са не врата, а цяла планина — рече той.

Мъжете около него забиваха тежките си брадви в старото дърво, раздвижваха острието напред-назад, за да отцепват парчета с размерите на човешка ръка, които падаха върху камъните долу. Вече цял час работеха, без да спират, като се сменяха на групи, когато се уморяха. За трети път идваше ред на Пади с чука и околните се бяха научили да му дават повече пространство, след като той цапардоса един и му счупи ребрата.

Започна да замахва отново, после се облегна назад и се помъчи да чуе тичащите стъпки зад портала. Наясно беше, че те ще го чакат, и нямаше как да знае дали са десетки или хиляда онези, които се готвеха да го посрещнат. Порталът имаше един недостатък и той благодареше на Бога за него. Отделена от главните стени, каменната маса на самия портал предпазваше хората му от стрели и болтове. Вече беше чул тракането на решетката, когато я спускаха някъде по-надалеч, но неколцина от момчетата му бяха успели да преплуват рова и да напъхат метални пръти през веригите на подвижния мост. Той щеше да остане спуснат и съдейки по повредата, която бяха нанесли на външната врата, Удчърч се беше оказал прав за едно нещо. Достатъчно мъже с чукове и брадви бяха в състояние да влязат със сила почти навсякъде. Пади усети как вратата поддава, когато вложи цялата си сила и тегло в следващия удар. Яките брадвоносци бяха пробили дълга и тънка дупка в една от подсилените с желязо греди. Зад рова и вътре се движеха светлинки и Пади се мъчеше да не мисли какво биха им причинили стрелците, ако стрелят по тях, докато те чупят с чуковете си металната решетка. То щеше да е жестоко усилие и вече бе извикал неколцина с щитове да се вмъкнат, доколкото могат. Не беше кой знае какво, но можеше да спаси няколко живота, неговия собствен — също.

С трясък една от железните панти се счупи. Неясно как, но централната ключалка си стоеше непокътната, но вратата зееше отгоре. С още двама, дето удряха с чукове между неговите удари, Пади се нахвърли на железните панти още по-бързо и почувства как ръцете му изтръпват, а хватката му отслабва.

— Хайде, момчето ми — каза той на портала, както и на себе си. Видя как лъскавата желязна ключалка се разбива и едва не падна на блокирания подвижен мост от силата на последния си удар.

— Майко Божия — рече със страхопочитание в гласа, като погледна през прохода към желязната решетка два пъти неговия бой. По нея тупкаха стрели от вътрешния двор. Само неколцина преминаха, но хората на Пади се бяха струпали край разбитата врата и двама паднаха, като псуваха и крещяха от болка.

— Щитове тук! — викна Пади. — Дайте в ритъм — момчетата ще я люлеят, после вие пристъпвате напред да ни пазите след всеки удар. Ще я смъкнем тази желязна красавица тутакси.

Хукнаха напред към студената решетка с ревове, за да уплашат защитниците. Тя беше направена от метални пръти, прикрепени един за друг с болтове с полирани шипове отгоре, които се подаваха от всяка сглобка. Пади постави ръка върху метала. Смяташе, че с достатъчно силен натиск върху връзките болтовете ще поддадат.

През решетката Пади виждаше вътрешните кули на крепостта. Над всички тях се извисяваше Бялата кула — висока и бледа на лунната светлина, с тъмни сенки, витаещи наоколо ѝ. Очите му заблестяха при мисълта за предстоящите кръвопролития, както и за кралския монетен двор. Никога вече няма да стои толкова близо до подобно богатство, дори да доживееше до сто години.

Маргарет усети как ръцете ѝ настръхват, гледаше надолу и трепереше. Дъждът най-сетне бе спрял и земята под краката ѝ беше като гъста каша. Потропвайки с крака в студа и топлейки ръцете си с духане, четиристотин кралски воини чакаха нападателите си да пробият със сила път навътре. От височината на входа за Бялата кула можеше да ги види — черни фигури на фона на факлите, редица след редица от войници. Наблюдаваше ги как се подготвят, шокирана от хладнокръвието им. Може би по тази причина англичаните бяха разбили толкова много френски армии, помисли си тя. Те не изпадаха в паника дори когато съдбата и числеността се обръщаха против тях.

Командирът им бе един висок капитан от стражата на име Браун. Представляваше живописна гледка, натрапваща се на очите, облечен в бяла туника над ризницата и с меч, виснал край бедрото. Беше ѝ се представил по-рано през деня със сложен поклон, мъж, твърде млад за високия си пост, който сигурно си мислеше, че шансовете на Кейд дори само да стигне до Тауър са минимални. Маргарет се трогна от усилията на младежа да я успокои. Забеляза, че капитан Браун имаше големи черни бакенбарди, изискани почти колкото на зет ѝ Фредерик. Като ги гледаше как се наежват, когато помръдва устни и размишлява, приискваше ѝ се да се усмихва всеки път, щом го видеше. Дори след като дойде вест за армия, която приближава насам, Браун остана непоклатим, поне докато ѝ рапортуваше. Много бързо тя започна да цени кратките моменти, в които той се връщаше до основата на стълбището, лицето му поруменяло от проверката на всички постови. Той вирваше глава, за да погледне дали тя още стои там, после се усмихваше, щом се покажеше. Ако се съберяха заедно всички тези кратки мигове, нямаше да има и час, въпреки това имаше чувството, че го познава.

Маргарет видя разочарованието на капитана, когато се оказа, че стрелците му по стената нямат много мишени. Тълпата отвън бе изпратила само една малка група, която да разцепи дървения портал и после да разруши решетката, докато останалите стояха назад като тъмно петно и чакаха да връхлетят вътре с рев веднага щом е възможно. Луната се издигна и от време на време Маргарет чуваше по някой вик, когато изстреляните болтове намираха своята жертва, но трудно беше да се прицелят добре в мрака. Чукането и тракането отвън продължава необезпокоявано първо върху дървото, а след това дойдоха и по-високите, звънтящи звуци на удари по желязо.

Капитан Браун изрева към групичката стрелци да слязат от стената и да си вършат работата долу. Тя откри, че трепери цялата на нощния въздух, когато той ги изпрати право горе на металната решетка, тъй че те настаниха лъковете си почти вътре в нея и дръпнаха тетивите. За миг ударите секнаха, докато онези отвън подредиха щитовете си зад желязото. Скоростта им със сигурност намаля, но все още ги имаше. Един по един болтовете и сглобките поддаваха с остър пукот, различен от ударите по вратата. Тя усещаше как подскача при всяко пукане на връзка, насилваше се да се усмихва и да стои неподвижно на стълбите.

Докато Кралските войници заемаха позиция да посрещнат първата атака, тя видя бялата туника на капитан Браун, който се връщаше и приближаваше към своята кралица. Зачака го, стиснала здраво дървения парапет.

— Ваше кралско величество — извика той, — надявах се на подкрепления, но смятам, че ако не се случи чудо, тези орди ще ни нападнат всеки момент.

— Какво искате да направя? — отвърна Маргарет, доволна, че и тя може да се преструва на невъзмутима и че гласът ѝ не трепери.

— Ако ми разрешите, милейди, ще накарам неколцина от мъжете да разрушат тези стълби. Ако нямате нищо против, отдръпнете си и ще ги срутим за минута. Оставил съм шестима добри воини да държат вратата на Бялата кула. Имате думата ми, че ще сте в безопасност, стига да стоите тук горе.

Маргарет захапа устна, поглеждайки ту към чистосърдечния млад офицер, ту към онези, които чакаха, за да поемат нашествието.

— Не може ли да се присъедините към хората си тук в кулата, капитане? Аз… — тя се изчерви, несигурна как да му предложи убежище, без да го засегне. За нейна изненада по лицето му се разля усмивка, сякаш бе доволен от нещо.

— Бихте могли да заповядате това, милейди, но… ъ-ъ… ако не възразявате, бих предпочел да не го правите. Моето място е тук долу и, кой знае, може пък да ги отблъснем все пак.

Преди тя да успее да отвори уста, десетина мъже с брадви и чукове дотърчаха и капитан Браун се зае да им дава напътствия.

— Сега се отдръпнете, моля, Ваше Величество — извика той отдолу.

Маргарет направи крачка назад, прекосявайки от дървените стълбища към отворената каменна врата на кулата, а стъпалата започнаха да се тресат и люлеят. Много скоро цялата конструкция се срина и тя наблюдаваше отгоре как войниците започнаха да разсичат всяко парче до безполезни трески. Откри, че очите ѝ са се насълзили, когато капитан Браун ѝ отдаде чест, преди да се върне при мъжете си, всички заедно затихнали в очакване решетката да се разбие и боят да започне.

28.

Джак Кейд излезе от Градския съвет, като навиваше в ръце парче грубо конопено въже. Беше ликувал заедно с Екълстоун и останалите, когато закачиха личния ковчежник на краля да танцува на бесилката. Лицето на лорда ставаше мораво пред очите им, докато те се смееха. Лорд Сей бе един от хората, отговорни за кралските данъци, и Джак изобщо нямаше гузна съвест. Всъщност беше срязал парчето въже като сувенир и сега само съжаляваше, че не можа да открие още някои от тези, които командваха приставите и шерифите из страната.

Но щом вдигна поглед, очите му се ококориха. На открития площад около Градския съвет все още прииждаха хора. Онези, които бяха прекарали там известно време, бяха намерили бъчви с бира или алкохол. Вече опиянени от насилието и успехите, те бяха използвали времето, което той прекара вътре, да разграбят всяка къща в околността. Някои пееха, други лежаха в абсолютно безпомощно състояние или пък подремваха с ръце, обвити около глинени бутилки с коркови тапи. Но мнозина си изкарваха злобата върху оцелелите от последната група и ги атакуваха. Неколцината останали кралски войници бяха обезоръжени, бутани, удряни и подритвани насам-натам от мъжете, които ги бяха заобиколили.

Джак погледна към Екълстоун с невярващи очи, когато видя край тях да преплитат крака мъже, натоварени с купчини откраднати вещи. Двама се бореха за парче лъскав плат, раздаваха си удари и се поваляха взаимно на земята. Джак се смръщи, щом някаква жена наблизо започна да пищи, а звукът се превърна в грачене, когато някой я задуши и я накара да замлъкне.

Томас Удчърч застана зад Кейд и изражението му се втвърди, като видя хаоса и опръсканите с кръв камъни.

— Содом и Гомор, Джак — промърмори той. — Ако продължи така, всички ще заспят, докато съмне, и ще им прережат гърлата. Можеш ли да ги върнеш в правия път? Тук сме уязвими, а и пияните глупаци не могат да се бият.

Кейд се чувстваше малко уморен от тази увереност на Удчърч, че знае най-добре от всички. Замълча си замислен. Собственото му гърло го стягаше за едно питие, но ще чака, каза си. Бурята беше отминала, ала в Лондон все още цареше хаос. Усещаше как има опасност единственият му шанс да се изплъзне. Беше скланял глава пред хората на краля цял живот, принуден да отвръща очи от злия поглед на съдиите, докато те си надяваха червената или зелената роба и произнасяха присъдите си. Веднъж поне можеше да им избие зъбите, но знаеше, че това няма да продължи.

— Още утре ще назначат нови войници да ни подгонят — изсумтя той. — Но какво от това? Тази нощ яко ги стреснах, та ще ме помнят.

Удчърч погледна капитана на кентските мъже и раздразнението му бе очевидно. Беше се надявал за нещо повече от една нощ на кръвопролития и мародерство. С голяма част от мъжете се бяха надявали да променят града, дори може би да изтръгнат някаква свобода от ръцете на кралските хора. Дотогава всички вече бяха научили, че кралят отдавна е заминал, но пък не биваше да свършват в пиянска лудост, не и ако Кейд продължаваше да върви. Неколцина мъртви благородници, няколко парцалки и торбички със злато — беше далеч недостатъчно, за да се изплати онова, които им бе отнето.

— Изгревът сигурно е много близо вече — каза Удчърч. — Аз тръгвам за Тауър. Щом кралят е заминал, както твърдят, то поне мога да напусна Лондон като богат човек. Навит ли си, Джак.

Кейд се усмихна и погледна към луната на небето.

— Още преди първата атака изпратих там Пади. Той или е мъртъв, или вече е влязъл. Тръгвам с теб, Том Удчърч, ако ти вървиш с мен.

После се разсмяха като момчета, докато Екълстоун наблюдаваше кисело тази проява на другарство. След миг Джак даде заповед на хората си да се върнат на улиците. Гласът му беше басов рев, който отекваше от къщите на съветниците наоколо.

Дери беше изтощен. Знаеше, че е десетина години по-млад от лорд Скейлс, и само можеше да се чуди на източника на неговата изумителна енергия, докато търчаха из поредната уличка в пълен мрак. Поне дъждът бе понамалял. Бяха пратили по четирима мъже отпред и отзад, за да ги известяват за опасности или благоприятни възможности по пътя. Водили бяха улични битки с часове и Дери бе изгубил бройката на онези, които беше убил в кратки моменти на ужас и страх, докато посичаше непознати хора или пък чувстваше болката, когато техните ножове или тояги на свой ред го достигаха.

Превърза крака си на мястото, където някакъв безименен орач от Кент го прободе с копие. Копие! Още не можеше да повярва, че е ранен с нещо, което имаше декоративни панделки по дръжката. Оттогава носеше горната му част със себе си, след като изтръгна живота на собственика му. В колана му бе пъхнат и тежък нож — не беше единственият, който взимаше оръжие от умрелите. След толкова битки във вятър и мрак отчаяно му се искаше пак да зърне слънцето.

Хората на Скейлс бяха намалели до трийсетина от първоначалните осемдесет. Губеха само по неколцина тук и там, докато не налетяха право на група от няколкостотин мародери. Те бяха смъртно пияни, малка благословия, защото поне ги забави. Въпреки това в тази схватка паднаха почти половината от останалите, умирайки в калта и в собствената си кръв.

Всичко се разкапваше, така го усещаше Дери. Армията на Кейд беше стигнала до сърцето на Лондон и какъвто и бяс да ги бе довел там, той беше експлодирал в желание да грабят, изнасилват и убиват, докато могат. Нещо, което той познаваше добре от битките, които бе виждал, нещо, свързано с убиването и оцеляването, което кипваше кръвта и караше човек да подивее. При влизането им може би имаше армия на свободолюбците от Кент, но вътре те се бяха превърнали в дивашка, ужасяваща тълпа. Из целия град лондончани се свиваха зад собствените си врати и всеки шепнеше молитви никой да не се опитва да влезе в дома му.

— Пак на изток — заповяда Скейлс от позицията си начело. — Шпионите ми твърдят, че има петдесетина пред нас, някъде край кръчмата „Кокспър“. Можем да ги ударим, докато изнасят бъчвите.

Дери разтърси глава, за да проясни мисълта си. Самият той също мечтаеше за питие. В Лондон имаше повече от три хиляди кръчми и бирарии. Вече беше минал край дузина, които знаеше от младите си години, залостени с кепенци и тъмни, собствениците им барикадирани вътре. Облиза пресъхналите си устни; в този момент би дал златна монета за един пинт, още повече че бе изхвърлил шишето си за вода, след като го пронизаха. То най-вероятно бе спасило живота му, но загубата му го остави жаден като запъхтяно куче.

— Пак на изток — съгласи се.

Кейд сякаш бе поел обратно през града и в състоянието, в което се намираха, двамата със Скейлс можеха само да го следват от разстояние и да нападат някои от по-малките групички от обкръжението им — за предпочитане пияните, ако можеха да избират. Дери вдигна глава. Познаваше тази част от града. Установи местонахождението им и разтри с ръце лицето си, за да изостри вниманието си. Намираха се на Трий Нийдъл Стрийт, място, познато му от времето, преди да започне да се бръсне. Домът на шивачите се намираше някъде тук.

— Моля, почакайте за момент, лорд Скейлс — извика Дери. — Нека да видя дали някой не ме чака тук.

Скейлс направи раздразнен жест с ръка и Дери хукна по пътя — краката му жвакаха до коленете в калта. Чувстваше се загубен без своите вестоносци, но тъй като из целия град се водеха битки, той не бе успял да ги открие. Стигна Дома на шивачите и не видя никого. Тихо изруга и тъкмо се обръщаше да се върне в групата, когато някой се подаде от тъмнината на един вход. Като чу звука, убеден, че ще го нападнат, Дери рязко издърпа копието.

— Мастър Бруър? Извинете, сър. Не бях сигурен, че сте вие.

Той се съвзе и прочисти гърло, за да прикрие неудобството си.

— Кой е това? — попита, а ръката му хвана дръжката на ножа в колана за всеки случай. Лоялността не беше кой знае колко разпространена тази вечер.

— Джон Бъроус, сър — отвърна сянката. Почти нямаше светлина тук, където се простираха стрехите на къщите.

— А? Намери ме значи — сряза го Дери. — И сега, ако ме питаш за паролата, като нищо ще ти сервирам собствените ти вътрешности. Казвай каквото знаеш.

— Разбира се, сър, извинете. Идвам от Тауър, сър. Когато тръгвах, вече бяха пробили през външната порта.

Очите на Дери, макар и невидими, се разшириха в тъмното.

— Нещо друго? Имаш ли вести от Джим или пък Кели?

— Не и откакто тълпата на Кейд влезе в града, сър, съжалявам.

— Тичай обратно, тогава. Кажи им, че идвам с хиляда човека.

Дери усети как информаторът му поглежда скептично нагоре по улицата към дрипавата групичка около лорд Скейлс.

— Ще съберем повече дотогава, не се съмнявай. Кралицата е в Тауър, Бъроус. Доведи всички, които успееш да намериш!

Той се загледа в мъжа, който хукна с възможно най-голяма скорост през вонящата мръсотия на улицата.

— За бога, Кейд, ти хитро, старо копеле! — възкликна той на глас. Затича в обратната посока, където Скейлс го чакаше с нетърпение за новини.

— Нападат Тауър, милорд. Моят човек каза, че вече са преодолели външните стени.

Скейлс погледна към нощното небе. Първите лъчи на изгрева най-сетне се подаваха. Духът му се повдигна, след като вече можеше да вижда улиците наоколо си.

— Благодаря на Бога, че слънцето вече почти изгря. И на вас също, мастър Бруър. Ще оставим онази група край кръчмата за някой друг. Можете ли да ни водите към Тауър оттук?

— Най-лесната работа, милорд. Познавам тези улици.

— Тогава водете ни, Бруър. Не спирайте по никакъв повод. Безопасността на кралицата стои на първо място.

Пади вдигна очи нагоре към Бялата кула. Изпита странното желание да вдигне ръка и да поздрави онези, които бяха вътре, не че те биха го видели. Хората му се бяха били с кралските войници до последния човек, изкатерваха външната стена и скачаха от нея, като ги посичаха един по един или пък на малки групи, не им даваха мира. Въпреки лъскавите мечове и ризниците на противника той вкара в крепостта повечето от две хиляди души и те нападаха вътре, чупеха врати и грабеха всичко, което си струваше да се вземе. Знаеше, че сигурно най-скъпите неща ще са зад стените на Бялата кула, но просто нямаше начин да ги достигне.

Тя стоеше непокътната, боядисана в светъл цвят, и блестеше на лунната светлина. Единственият вход се намираше на първия етаж, но стълбите бяха нацепени на трески, докато с хората си се опитваше да разглоби желязната решетка. Толкова просто бе да спрат атаката му. Ако имаше на разположение цял ден, смяташе, че би могъл да измисли нещо, но войниците, които чакаха вътре зад малкия вход, можеха да го бранят лесно, а нямаше много време.

Огледа се, прехапал устни. Виждаше масивните стени оттатък вътрешния двор. Изгревът започваше и имаше ясното чувство, че не бива да е затворен между този лабиринт от кули и стени, щом слънцето изгрее. Докато стоеше и чакаше първите лъчи, видя двама от своите да се превиват под тежестта на един сандък, окован в желязо.

— Какво сте помъкнали там, момчета? — извика им.

— Монети — единият отговори. — Има повече злато и сребро, отколкото можеш да повярваш!

Пади поклати глава.

— Прекалено е тежък, глупаво копеле! Напълни си джобовете, човече. Докъде ще стигнете с този огромен сандък, за бога?

Мъжът изкрещя някаква ругатня и Пади се зачуди дали да не го настигне и да влее със сила малко мозък в тъпата му глава, но овладя емоциите си. Джак и Удчърч се оказаха прави за кралския монетен двор, поне това. Дори без да докоснат Бялата кула в средата, бяха открили достатъчно злато, за да си живеят като царе, ако само успееха да го измъкнат от града. Лъскави златни монети бяха пръснати по камъните, Пади вдигна една и се взря в нея на вече по-силната светлина. Преди тази нощ не беше държал в ръцете си злато, а сега джобовете му бяха препълнени с него. Откри, че е тежък метал, както на рамото си бе провесил една торба, направена от нечие наметало, и тя го натискаше с огромната си тежест.

Зачуди се дали не могат да намерят каруци, за да пренесат новопридобитото си злато оттатък Лондонския мост. Но светлината пробиваше с всяка изминала секунда, а той се боеше от деня. През цялата нощ кралските войници търпяха поражения, но със сигурност щяха да се върнат за отмъщение, щом видеха на дневна светлина какво бяха причинили на града им.

Един от мъжете, които беше поставил високо върху външната стена, вдигна ръка и извика. Пади притича по-наблизо, за да го чуе, като от него се разнасяше звънтене на всяка крачка. Страхуваше се да не носят вестта за армия, която се е запътила да подкрепи Тауър.

— Кейд идва! — викаше той, свил ръце на фуния. — Кейд!

Пади се отпусна с облекчение. Поне е по-добро от побеснели кралски войници. Зад стените на крепостта още не се виждаше изгряващото слънце, въпреки това наоколо просветляваше и гледката беше мъглица на талази и трупове във всички посоки. Ирландецът се затича към счупената порта, за да приветства приятеля си. Зад него войниците от Бялата кула подвикваха обиди и заплахи от прозорците. Той не им обръщаше внимание. Може и да бяха недосегаеми зад стени с дебелина петнайсет фута, но пък този номер с високата порта означаваше, че не можеха да излязат и да го тормозят. Помаха им весело, преди да се озове на улицата.

Джак Кейд едва стоеше на крака след нощта, прекарана в боеве и ходене. Краката и ръцете му бяха замръзнали, омазани с мръсотия и кръв. Беше пресякъл града на два пъти в тъмнината и сега изгряващото слънце показваше колко съсипани и дрипави са станали хората му, все едно бяха водили дълга война, а не воювали само една нощ в Лондон. Не помагаше и фактът, че половината от тях бяха все още пияни, оглеждаха с мътен поглед всичко наоколо и едва смогваха да стоят прави, без да повръщат. Побеснял от яд, той беше разпространил заповед да напуснат кръчмите, но белята отдавна беше сторена.

Докато стигнат до външните стени на Тауър, вече усещаше как притеснението го яде отвътре, както и изтощението. Развесели се, когато видя счупените сандъци с нови златни и сребърни монети по земята, но докато мъжете му хукнаха с бурни възклицания да награбят дължимото им, той забеляза, че някои от тях бяха загубили или пък захвърлили оръжието си. И повечето наоколо бяха толкова уморени, с кървясали очи, та не можеха да бутнат на земята дори малко детенце, камо ли кралски войник. Само няколко стотици бодри войници бяха достатъчно, за да ги изколят до един. Видя, че и Удчърч има същото притеснено изражение.

— Мисля, че е време да пресечем обратно реката, Джак — каза Томас. Олюляваше се, стоейки там, а синът му Роуан като всички останали събираше с шепи злато и ги тъпчеше по дрехите си.

Джак погледна нагоре към Бялата кула, просъществувала стотици години и все така непокътната след отминалата нощ. Въздъхна и потърка наболата си брада с ръка. Лондон се събуждаше около тях и половината от мъжете, които беше довел със себе си, бяха или мъртви, или лежаха в пиянски ступор.

— Накарахме ги малко да поиграят, а? Туй беше най-хубавата нощ в живота ми, Том Удчърч. Смятам пак да дойда утре и да повторя преживяването.

Удчърч се изсмя — сух звук, идващ от пресъхнало от викове гърло. Щеше да му отговори, но в този момент Пади пристигна в тръс, прегърна Джак, като едва не го повдигна във въздуха. Удчърч дочу дрънчене на монети и се засмя, като видя как ирландецът отвсякъде се беше раздул. Беше достатъчно едър, за да носи тежестта.

— Хубаво е да те видя сред живите, Джак! — рече Пади. — Тук има повече злато, отколкото мога да повярвам. Взел съм и за теб, но ми се струва, че сега трябва да се изнасяме, преди кралските войници да са се върнали с кървясали очи.

Джак въздъхна; изпитваше едновременно задоволство и разочарование. Страхотна нощ беше, с някои чудесни мигове, но добре знаеше, че не бива да насилва съдбата.

— Добре, момчета. Предайте нататък — тръгваме назад към моста.

Слънцето вече грееше, докато успеят да изблъскат хората на Джак, които се надяваха да открият още някоя и друга монета в Тауър. Няколко преки по-нататък Пади видя една каруца за чистене на канализацията, смърдяща тъй силно, че очите на човек се насълзяваха. Те я покриха с бродирана покривка и я отрупаха с чували и сандъци и всичко друго, което можеше да се повдигне. Нямаше вол да я тегли, та десетина мъже грабнаха прътите усмихнати и ентусиазирано я затеглиха по пътя към реката.

Още стотици се появяваха от всяка пресечка, край която минаваха — някои в екстаз от битките или заграбените вещи, които все още носеха, други видимо виновни или засрамени, или просто с изпразнен от ужас поглед от видяното и стореното. Повечето дори носеха кани с алкохол и ревяха или пееха по двойки и тройки, изпоцапани с незасъхнала кръв.

Жителите на Лондон спаха малко или дори никак. Докато отместваха мебелите, с които бяха подпрели вратите и измъкваха пироните от дъските, с които се бяха залостили, те се изправиха пред хилядите гледки на разрушението наоколо — от съборени къщи до купчини мъртъвци из целия град. Вече нямаше радостни възгласи за армията на свободолюбците на Кейд. Без нечий призив или някакъв сигнал мъжете на града навлязоха с пръти и ножове, събираха се по десетки в група, после по стотици, за да блокират улиците, които водеха обратно към града. Онези от армията на Кейд, които още не бяха достигнали реката, бяха събудени от ритници с твърди дървени обувки или пък разбеснели се жители ги налагаха или им прерязваха гърлата. Всички те бяха изживели една нощ на ужаси и нямаха желание да проявяват милост.

Някои от кентските пияници подскачаха и хукваха като зайци пред хрътки, а побеснелите лондончани ги събаряха, виждайки все повече доказателства за разрухата, причинена на града от армията на Кейд. Докато слънцето се издигаше, хората на Кейд формираха групички и се защитаваха от местните с мечове и брадви, като същевременно отстъпваха към моста. Някои от тези групи попадаха в капана на тълпите и биваха бързо разоръжавани и връзвани за обесване или пък бяха бити до смърт с онази дивашка ярост, която познаваха отпреди няколко часа.

Дори онези, които се бяха добрали до Лондонския мост, доловиха яростта, обхванала града. Джак все се обръщаше през рамо към редиците от втренчени в него лондончани, които подвикваха обиди и крещяха след него. Някои дори му правеха знак с ръка да се върне и той направо зяпна, като съзря безбрежното множество, с което градът бе в състояние да се изправи срещу него. Не поглеждаше Томас, макар да знаеше, че онзи си спомня за собственото си предупреждение да не изнасилват и мародерстват. Лондон закъсня с реакцията си, но идеята да се разходи насам и следващата нощ започваше да му изглежда все по-невъзможна.

Той държеше главата си високо вдигната, докато крачеше обратно по моста. Някъде към средата му забеляза пръта с главата и щита с белия кон, все още прикрепени към него. Беше целият в кал и при вида му тръпка премина по гърба му при спомена за лудешката атака под проливния дъжд и летящите от всички страни болтове от арбалети през изминалата нощ. Въпреки това спря и го вдигна, подавайки брадвата си на Екълстоун до него. Наблизо лежеше тялото на момчето Джонас, което го беше носило известно време. Джак поклати тъжно глава и усети как изтощението го поваля като с удар от чук.

Напъна се и издигна знамето. Мъжете около него и по моста отзад заликуваха при вида му, докато напускаха града и мрачните спомени, които му бяха създали.

29.

Ричард Невил усещаше как кръвта жвака при всяка крачка в защитените му с броня ботуши. Не смяташе, че порезната рана под плочката на бедрото му е много тежка, но тъй като беше принуден да върви, кръвта продължаваше да прокапва, напояваше клина му и оцветяваше мазния метал в червено и черно. Раниха го, когато хората му щурмуваха открития площад пред Градския съвет и колеха пияните нападатели. Уорик забеляза липсата на съпротива и се ругаеше, че се бе отпуснал дотолкова, че да може една от падналите на земята фигури да пъхне ножа си между плочките, докато той стоеше отгоре ѝ. Кейд, разбира се, се беше изнизал. Той видя резултатите от неговия „съд“ в моравото лице на лорд Сей, оставен проснат под гредата, където го бяха обесили.

Имаше чувството, че от векове се бие в тъмното и в дъжда, и с изгрева на слънцето се изкушаваше от мисълта да си намери местенце и да поспи. Мъжете му залитаха от изтощение, не си спомняше да се е чувствал толкова уморен през целия си млад живот. Просто не можеше да бърза, дори да следва хората на Кейд, докато те използваха сивкавата светлина преди истинския изгрев, за да прекосят още веднъж града.

Той изруга под нос, щом стигна до началото на още един смълчан път. След дъжда влагата, която се вдигаше от реката, бе изпълнила улиците с гъста мъгла. Разчиташе само на слуха си, за да разбере, че улицата е празна, но ако там имаше мъже, чакащи в поредната тиха засада, знаеше, че направо им влиза в капана.

Войниците му все още бяха сред най-многобройните от кралските сили в града. Доспехите и ризниците бяха спасили мнозина от тях. Дори и така Уорик потръпна при черните спомени за лудите мъжаги от Кент, които ги нападаха от три или четири посоки наведнъж. Беше загубил сто и осемдесет човека, убити на място, и още дузина, ранени твърде тежко, че да продължат с него. Беше позволил най-сериозно пострадалите да се приютят из къщите наоколо — съобщаваха високо неговия ранг и името на краля, а после сритваха вратата, когато никой не посмяваше да отговори.

Лондон беше ужасѐн; усещаше го, както усещаше мъглата, която проникваше под доспехите му и се смесваше с кръвта и потта от нощта, прекарана на крак. Беше видял толкова много мъртви тела, че му се струваше едва ли не странно да мине през улица, по която не се виждаше обичайно стелещите се трупове. Прекалено много бяха униформените войници, които носеха на щитовете си или на залепналите за кървавите ризници туники знамето на своя лорд. Нощната роса бе замръзнала върху някои от тях и те блестяха и светеха, сякаш поставени в леден обков.

Докато се тътреше напред, Уорик бе обладан от смразяващ гняв — към себе си и към крал Хенри, че не е останал да организира защитата. Господи, като че ли Йорк в крайна сметка ще излезе прав! Войнственият баща на краля щеше отрано да се покаже и да ги удари яко. Хенри Аженкур щеше да е обесил Кейд още преди да пукне зората, ако бунтовниците изобщо бяха посмели да влязат в града. Старият крал щеше да превърне Лондон в крепост.

Тази мисъл накара Уорик да спре насред улицата на касапите. Гадостта в краката му беше предимно червена на цвят, сгъстена от опърлената свинска козина, както и парчета разлагащо се месо и кости. Носът му вече привикна да минава през подобна воня, но тази точно уличка излъчваше онази остра смрад, която едва ли не помогна главата му да се избистри.

Хората на Кейд се изливаха на изток и на юг. Вярно, че мостът беше в тази посока, но там бяха и Тауър, и младата кралица, прислонена зад стените ѝ. Уорик затвори за миг очи, до болка му се щеше да седне някъде. Лесно бе да си представи как по китките и коленете ще плъзне облекчение само да си позволи да поспре. При тази мисъл краката му се подкосиха и трябваше да стисне насила коленете си.

— Кралицата е в Тауър, господа. Трябва да знам, че е в безопасност, преди да си позволим почивка. Денят настъпи. Тази сутрин ще дойдат подкрепления, които ще донесат огън и меч за онези, които участваха в това. Тогава ще възтържествува справедливостта.

Войниците сведоха глави, когато разбраха, че младият им господар няма да им позволи да спрат. Никой не смееше да надигне глас и да се оплаче, затова продължиха да пробиват мъглата, взирайки се с кървясали очи напред, докато тя се вихреше около тях.

Маргарет трепереше като лист на студа, загледана през входната врата на Бялата кула. Полезрението ѝ бе ограничено от външните стени, затова не можеше да види много повече от резултатите от нощните битки из каменното ограждение наоколо. Мъглата бе започнала да покрива натръшканите тела долу, като се движеше на талази. Тя щеше да изчезне през деня, но за момента нейната бледност обгръщаше мъртъвците и нежно ги докосваше, превръщайки ги просто в издатини и възвишения, обвити в бяло.

Нощта беше изпълнена с ужас, докато тя чакаше жестоките бойци на Кейд да връхлетят със сила вътре. Направи всичко възможно да показва кураж и да запази достойнство, но войниците в кулата бяха не по-малко нервни от нея, непрекъснато се вглеждаха надолу в тъмнината, насилваха се да разгадаят всеки звук.

Тя наведе глава, за да каже молитва за капитан Браун, който сега лежеше застинал и с невиждащи очи там, където бе паднал в нейна защита. Бе гледала битките на пресекулки, щом тук-там проблеснеше някой лунен лъч, замръзнал свидетел на тези втурнали се, ревящи сенки и на постоянния звънтеж на метал, който ѝ приличаше на шептящи гласове.

Тези гласове притихнаха с течение на времето, заменени от силния говор и гръмогласния смях на хората на Кейд. Щом слънцето изгря, тя наблюдаваше как последователите му хвърчат насам-натам, как разбиват монетния двор и излизат от него залитащи под тежестта на всичко, което могат да изнесат. Чу как тълпата дюдюкаше доволно и как златните и сребърните монети се разпиляваха тъй небрежно, както човешкия живот, търкаляха се и се въртяха, оставени на произвола върху камъните.

Имаше момент, в който един от тях спря и се загледа нагоре в кулата, сякаш можеше да я види, както се бе притулила в сянката на вратата. Който и да беше той, извисяваше се с цяла глава и рамене над околните. Тогава се бе зачудила дали не е самият Кейд, но името, което изплю яростно в мислите си, бе извикано откъм стената и огромният мъж затича да посрещне господаря си. Слънцето грееше на небето и кулата бе удържала. За това поне беше благодарна.

После надойдоха и други — да се пулят пред Бялата кула. Тя усещаше как погледите им пълзят по стените и по самата нея и това чувство я караше да иска да се почеше. Ако имаха арбалети, сега беше моментът да заповяда да ги използват, но всичкото оръжие, с което разполагаха, лежеше на земята под нея в ръцете на мъртъвците. Странно бе да се вглежда отвисоко във враговете, нападнали града, и да не може да стори нищо, макар че бяха толкова близко и се разхождаха, сякаш притежаваха земята наоколо.

До времето, когато слънцето успя да прехвърли външната стена и да залее със светлина Бялата кула, те вече се оттегляха, натоварени с вещи, оставяха мъртъвците си тук, за да ги кълват и разнасят гарваните на Тауър. Мъглата се стопяваше и Маргарет се отпусна на леденостудената врата, което принуди един от пазачите нервно да се пресегне, за да я подхване да не падне. Сепна се, преди да докосне кралицата, но тя не забеляза движението, защото вниманието ѝ бе погълнато от подрънкващото снаряжение на рицари, които навлизаха през разбитата врата.

С чувство на успокоение тя разпозна Дери Бруър, който вървеше начело на малка група. Когато той забеляза телата и се втурна напред, Маргарет видя колко е изцапан, оплескан до бедрата с всякакви мръсотии. Дери дойде точно в подножието на кулата, застана сред дървените отломки от разрушената църква и погледна нагоре.

Маргарет пристъпи напред към слънчевата светлина и ѝ се прииска до го благослови, като видя как на лицето му се изписа облекчение, щом я зърна.

— Благодаря на Бога — рече той тихо. — Хората на Кейд напускат града, милейди. Радвам се да видя, че сте добре — Дери се озърна. — Трудно е да се сети човек за по-безопасно място от това в Лондон в момента, но, предполагам, че ви е писнало от тази кула, поне за днес. Ако ми позволите, ще изпратя мъже да потърсят стълба или пък да построят нова.

— Спуснете му въже — заповяда тя на войниците, които се бяха скупчили зад нея. — Докато намерят начин да сляза, Дери, ти можеш да се качиш горе.

Той не възропта срещу командата, а само тихичко простена, като се чудеше дали ще намери сили за това. Накрая бяха необходими трима мъже да изтеглят въжето отгоре, за да достигне той ръба и да могат да го прехвърлят вътре. Дери се просна върху каменния под без дъх, не бе в състояние да стане, докато пазачите не му помогнаха. Опита да се поклони и едва не падна.

— Изтощен си — рече Маргарет и посегна да го хване за ръката. — Влез по-навътре. Има достатъчно храна и вино.

— О, това ще ми дойде много добре, милейди. Да, признавам, не съм в най-добрата си форма.

Половин час по-късно той седеше във вътрешната стая на кулата, завит в одеяло пред огнището, и дъвчеше дебели резени пушен бут, докато се бореше срещу желанието си да заспи. Навън шумът от чукове му подсказваше, че лорд Скейлс се е заел да скове някакво грубо стълбище. Неколцина от мъжете вътре вече бяха слезли долу, за да помогнат в работата. Дери остана насаме с младата кралица и тя го наблюдаваше с големите си кафяви очи, които не изпускаха нищо.

Маргарет прехапа устни от нетърпение, насилвайки се да изчака, докато той задоволи глада си и се оригне в юмрук, след което чинията изглеждаше като облизана. Тя искаше да знае на какво е станал свидетел през нощта. Може би първо той трябваше да чуе какво е било направено за нея.

— Капитан Браун бе добър и смел човек — започна тя.

Дери рязко вдигна поглед и забеляза неестествената бледност на лицето ѝ, страхът и изтощението все още се четяха по него.

— Познавах го добре, милейди. Съжалявам, че не е оцелял. Нощта беше тежка за всички ни.

— Така е наистина. Добри мъже умряха в моя защита, Дери. А аз съм още жива. И двамата оцеляхме… и слънцето се издигна.

Гласът ѝ придоби повече твърдост, докато говореше, и тя остави скръбта и изтощението за друг път.

— Доколко са добри вестите ти днес, мастър Бруър? — попита го.

Той изправи гръб, както седеше, поразен от официалния тон, и разбра, че с това му припомнят за задълженията му. Едва се сдържа да не простене — всяка кост и всеки мускул изпращаше остри предупреждения при това движение.

— Не толкова добра, колкото бих искал, милейди. Знам, че Кейд е тръгнал обратно към моста и го е прекосил. Мои хора го наблюдават и са готови да дотърчат обратно при мен, ако нещо се промени. За днес си представям, че ще остане в Саутуърк, за да си почине и да преброи загубите — гласът му се вгорчи, докато говореше. — Но той ще се върне довечера, не се съмнявам. Това е проблемът, милейди, това е трънът в очите ни. Не знам точния брой на дадените жертви, но от онова, което видях и чух, много малко войници са останали в Лондон. Нямаме повече от няколкостотин, може би най-много хиляда, оттук до западната врата. С Ваше разрешение, ще изпратя днес конници, за да свикат всеки рицар и наемник, който е наоколо и може да стигне дотук тази вечер.

— Ще бъде ли това достатъчно? — попита тя и се загледа в пламъците на огъня.

Дери се зачуди дали да не излъже, за да повдигне духа ѝ, но нямаше смисъл. Поклати глава.

— Лордовете на север имат достатъчно големи армии, за да смажат Кейд и още пет-шест такива като него, но не можем да им съобщим навреме. Онези, които можем да призовем навреме… ами, те не са достатъчни, не и ако той се завърне тази вечер.

Маргарет усети как страховете ѝ я обземат, виждайки неговото отчаяние. Дери никога не униваше задълго, тя знаеше това. Винаги се изправяше обратно на крака, когато го поваляха по гръб. Отчаянието му я плашеше едва ли не повече от тъмните убийци през отминалата нощ.

— Как е възможно? — прошепна тя. Може би това бе въпрос, дето не бе искала да изкаже гласно, но Дери сви рамене.

— Бяхме много малко или пък може би бунтовете се разраснаха твърде бързо, за да ги спрем. Милейди, няма значение онова, което вече се е случило. Ето ни тук днес и ще защитаваме Лондон довечера. Смятам, че вие трябва да напуснете града — да идете или в Кенилуърт, или в двореца в Гринич. Мога да осигуря преди обяд лодки, за да ви откарат. Тогава ще знам, че сте в безопасност, все едно какво предстои по-нататък.

Маргарет се поколеба само за миг, преди да поклати глава.

— Не. Още не се е стигнало до там. Ако аз избягам от града, този мъж Кейд ще вземе още днес да се обяви за крал… или пък лорд Йорк утре, ако той наистина стои зад това.

Дери изгледа остро младата кралица, зачуден до каква степен всъщност разбира заплахите, пред които е поставено нейното семейство.

— Ако тук е намесен Йорк, милейди, то този път е бил далеч по-дискретен от преди. Не бих се изненадал, ако от негово име работят агенти, но със сигурност знам, че самият той е все още в Ирландия.

Гласът ѝ прозвуча тихо и настойчиво, когато му отговори, приближавайки плътно до него, за да не ги подслушат.

— Наясно съм със заплахата, Дери. Йорк е кралският „наследник“ в края на краищата — несъзнателно тя спусна ръка надолу и приглади корема си, преди да продължи нататък:

— Той действително е дискретна личност, Дери. Не бих се изненадала, ако полага усилия да стои чист и неопетнен, докато лоялните му привърженици свалят съпруга ми от власт.

Дери бавно премига, опитваше се да преодолее изтощението, което заплашваше да го обори в сън тъкмо когато най-много имаше нужда да е бодър. Забеляза, че тя се замисли, седейки достатъчно близо, за да зърне как зениците ѝ се свиха и после се разшириха.

— Видях ги как прибират новите изсечени златни монети снощи и тази сутрин — рече тя, вперила поглед в нищото. — Хората на Кейд откриха плячка, далеч надхвърляща и най-налудничавите им очаквания. Днес те ще броят и алчно ще се радват, бидейки наясно, че никога повече в живота си няма да видят такова богатство.

— Милейди? — премига Дери объркано. Изпъна се и потри лице, почувства мазолите по ръцете си.

— Те не знаят колко сме слаби, колко нищожна е станала отбраната ни. Няма как да знаят — тя рязко си пое въздух и взе решение. — Ще им изпратя вест, че ги опрощавам за всички престъпления, при условие че се разпръснат.

— Какво? — възкликна той шокиран.

Тръгна да става от стола си, но кралицата притисна с ръка рамото му. Дери я погледна невярващо. Беше се бил с мъжете на Кейд през една нощ, която продължи цяла вечност, а сега тя искаше да прости на всички, да ги остави да си идат вкъщи с кралското злато в джобовете. Това беше лудост и той затърси най-малко обидния начин, за да ѝ го каже.

— Опрощение, Дери — повтори тя с твърд глас. — Пълно, в писмен вид, занесено на Джак Кейд в собствения му лагер в Саутуърк. Един шанс за тях да вземат, каквото са спечелили, и да си вървят. Кажи ми друг вариант, при който ще постигнем същия резултат. Можем ли да ги отблъснем?

Дери я погледна.

— Можем да разрушим моста! — рече накрая. — При боеприпасите съхраняваме и барут, няма и петдесет фута оттук. При достатъчно количество барут бих могъл да го разруша. Тогава как ще пресекат реката?

Младата французойка се сепна за миг, давайки си сметка, че бе имала късмета бунтовниците да не разбият барутните складове и да не ги използват. Безмълвно благодари на Бог, но после отново поклати глава.

— Така само ще предизвикаш друга атака. Ако имахме на разположение цял един ден, може би можехме да го срутим, но Кейд ще прекоси отново в момента, в който види, че търкаляме бъчви по улиците. Чуй ме, Дери. Всеки човек, влязъл в Лондон снощи, заслужава да увисне на въжето, но пък колцина умряха тази нощ? Хиляди? Останалите ще си представят още една такава нощ и ще си помислят за златото, което вече са получили. Някои от тях — дано Господ да даде, повечето от тях — ще поискат просто да си идат у дома. Ще им дам възможност да си тръгнат. Ако откажат, нищо не сме загубили. Ако вземат онова, което им предлагам, ще сме спасили Лондон.

Тя поспря, изчаквайки го да се съгласи, но видя само безстрастното му лице.

— Или ще ги оставиш да се върнат за още една нощ на изнасилвания и убийства? Чух ги как говорят, Дери. Знам какво са направили. Мосю, с всяка клетка от тялото си бих искала да ги видя наказани, но ако има друг начин да се справим, аз не го знам. Тъй че ще ми се подчиниш ли в това, мастър Бруър?

Дери още се взираше изумен в бушуващата студена ярост, която виждаше пред себе си, когато шум отвън прикова вниманието му. Маргарет също вдигна поглед и изведнъж в очите ѝ прочете страх. Сърцето му се сви за нея и той се вдигна на крака.

— Нека да видя какво става, милейди. Лорд Скейлс е добър човек, не се безпокойте.

Захвърли одеялото, за да не се изправи на вратата с вид на стара жена, загърната в шала си. Излезе на слънце и погледна надолу. Видя, че Скейлс спори с Уорик, като и двамата сочеха нагоре към кулата. Дери усети как мислите му се завъртяха в затлаченото блато зад челото му. Облегна се на вратата и ги загледа с колкото е възможно по-небрежен вид.

— Добро утро, милорд Уорик. Виждам, че сте оцелели, слава на Бога. По-добре късно, отколкото никога, а?

Уорик погледна нагоре и физиономията му потъмня, щом видя захиления насреща му Дери.

— Трябва да видя кралицата, мастър Бруър. Искам да се уверя сам, че не е пострадала.

— Както желаете, милорд. Да ви спусна ли въжето, или пък ще чакате за стълба?

— Точно това му разправях и аз… — възмутен започна да обяснява лорд Скейлс.

— Въже, Бруър. Веднага, ако обичате.

Дери разви същото, което и той беше използвал. Докато гледаше как Уорик се катери с изненадваща скорост, изведнъж почувства задоволство, че младият граф не присъстваше, когато войниците го повдигаха като чувал с картофи. Щом Уорик стъпи на ръба при входа, Дери изчезна в затопленото помещение вътре. Стигна до кралицата само няколко стъпки преди мъжа зад себе си.

— Ваше Кралско Величество, удоволствие е за мен да обявя пристигането на Ричард Невил, граф на Уорик — тържествено заяви той, така спирайки хода на Уорик, защото това го принуди да се поклони. — А по въпроса, който обсъждахме, аз, естествено, съм Ваш покорен слуга — рече и зарея поглед в пространството. — Веднага ще се погрижа за това, милейди.

Маргарет го освободи с жест. Влиянието, което името Невил оказваше, не ѝ убягна, но наоколо имаше стража и тя не изпитваше страх, когато се изправи пред този изнемощял и разсипан млад мъж. Дери се оттегли, последван от подозрителния поглед на Уорик.

— Както сам виждате, в безопасност съм, лорд Уорик. В състояние ли сте да стоите прав, или предпочитате да ви донесат стол, нещо за ядене и за пиене? Явно тази сутрин трябва да изпълнявам ролята на медицинска сестра за вас и може би за цял Лондон?

Уорик с благодарност прие, доволен, че намира младата кралица напълно с ума си и с достойнството си след подобна нощ. Обикновено той не се чувстваше спокойно в присъствието на жени, предпочиташе грубоватата реч на мъжете от собствената му среда. Но сега беше твърде изнемощял дори да почувства неудобство. С едва сподавен стон той седна и започна разказа си за среднощните събития, докато слугите му приготвяха резени шунка и студена бира, за да утолят жаждата му. Маргарет слушаше внимателно и задаваше въпроси само когато той запъваше някъде или не се изразяваше ясно. Той едва ли забеляза колко отношението му към нея се затопли, докато слънцето постепенно се издигаше над Тауър.

30.

Следобедното слънце напичаше безмилостно тълпата, събрана в Саутуърк, на юг от столичния град. За онези, които бяха останали невредими през изминалата нощ, то беше благословия, топлинка, която отпускаше напрегнатите мускули и изкарваше принудително чрез потта им отровите, натрупани от алкохола и насилието. За ранените слънцето беше мъчение. Армията на Кейд нямаше палатки, в които да скрият лицата си от блесналите му лъчи, и потта се лееше от тях, докато малцината лечители се опитваха да помогнат на най-тежките случаи. Повечето нямаха какво да им предложат освен глътка вода и превръзки, овързани около раменете им в огромни топузи, с които изглеждаха гърбави на фона на ярката светлина. Една-две от стариците носеха съдинки с мазила, карамфилово масло или пък торбичка с листа от мирта, които можеха да стрият на зеленикава паста за болката. Тези запаси бързо свършиха и мъжете единствено можеха да се обръщат на другата си страна, както лежаха на открито, и да чакат хладината на вечерта.

Джак знаеше, че е един от щастливците. Беше прегледал тялото си в помещението над кръчмата, свали си ризата и добре се поогледа, за да разбере доколко са тежки нараняванията. Кожата му представляваше мрежа от набръчкани белези и линии, но няколкото порезни рани, които бе получил, бяха плитки и кръвта вече бе съсирена. Макар и с гримаса, успя да задвижи дясната си ръка.

Щом обаче чу стъпки по стълбите, за да не допусне друг човек да го види разсъблечен, той веднага се напъха обратно в смърдящата риза и приглади назад косата си с вода от кофата. Застана с лице, за да посрещне идващия. Въздухът в малката стая беше задушлив и неподвижен и усети как нова пот избива върху старата. С копнеж се сети за конската поилка в двора на кръчмата, но водата там се използваше да пълнят кани за ранените и тя най-вероятно вече бе изпразнена. Изпратил бе хора обратно до Темза, за да напълнят мехове, макар че никога не биха стигнали за такава многобройна тълпа, не и в юлските жеги.

Щом вратата с трясък се отвори, Джак хвърли виновен поглед към каната с бира, която стоеше на шкафчето, вече полупразна. Имаше си достойнства да бъдеш водач и той нямаше намерение да споделя страхотия си късмет.

Удчърч застана на вратата, бледен и с тъмни кръгове под очите от липса на сън. Повечето от мъжете, които успяха да се завърнат от Лондон, стигнаха лагера и просто се проснаха на земята веднага щом си намериха удобно местенце. Удчърч и синът му продължиха да действат, организираха билкарите и лекарите на селото, изпратиха да донесат вода и раздадоха пари, за да им доставят храна. Мъжете умираха от глад след нощ като тази, но в това поне щяха да бъдат задоволени. Със златото на краля той беше купил дузина млади волове от един местен фермер. Имаше немалко касапи сред кентските и есекските мъже и те се заловиха със задачата с желание и апетит, почистиха животните и приготвиха огромни ями с огньове за месото. Джак усещаше миризмата на пушек по стрелеца, който застана на прага му. Усмихна се при тази мисъл. Злато в джобовете и перспективата за месо, от което се стича кървав сок. Един господ знаеше, че бе имал и по-лоши дни.

— Какво има, Том? — попита го. — Уморен съм и нямам сили да говоря повече, докато не се нахраня.

— Трябва да видиш това, Джак — рече Томас. Гласът му още беше дрезгав от крещене, едва доловимо стържещо ръмжене. Вдигна свитъка, който държеше в ръка и Джак се загледа в него. Чист кожен лист за писане и кървавочервен печат. Очите му се присвиха, зачуди се дали Удчърч знае, че не може да чете.

— Е, какво пък е това? — изръмжа с неудобство.

Писменото слово винаги му бе враг. Всеки път, когато го налагаха или глобяваха, или пък го затваряха в килиите на селото, винаги в центъра на всичко бе имало някой бледолик писар, който дращеше с гъшето си перо и мастилото. Том се задъхваше, а Джак вече бе разбрал, че той не е от хората, които ще се развълнуват от нищото.

— Предлагат ни опрощение, Джак! Да му се не види! Всички престъпления и нарушения на закона забравени, при условие че се разпръснем — той видя, че Кейд започва да се смръщва и бързо продължи, преди този упорит човек да започне да спори. — Това е победа, Джак! Направо ги съсипахме и сега се мъчат да се измъкнат! Господи, Джак! Успяхме!

— А казват ли дали ще освободят съдиите? — тихо попита Джак. — Ще премахнат ли закона за бракониерството и ще намалят ли данъците върху работниците? Там, в твоето малко свитъче, има ли ги написани тия думи, Том?

Том поклати глава невярващо.

— Вестоносецът ми го прочете долу — и, моля те, Джак, не започвай това, не и сега. Това е опрощение — за всички престъпления до днешна дата. Мъжете могат да си идат у дома със златото и със свободата си. И после никой няма да дойде да ни преследва. Ти ще бъдеш героят, който навлезе в Лондон и победи. Не е ли това, което искаше? Хайде, Джак! Това е добро нещо. Мастилото още не е изсъхнало, а отгоре му стои подписът на кралицата. Скалъпили са го за една сутрин.

Кейд вдигна ръка към врата си и го раздвижи наляво и надясно с пропукване, отпусна сковаността му. Една част от него искаше да ликува и да крещи от радост, да реагира със същото дивашко удоволствие, което виждаше у Удчърч. Той изсумтя и заглуши тази част от себе си, накара я да мълчи, докато размишляваше.

— Уплашили сме ги снощи — рече след малко, — за това става дума.

— Точно така, Джак — отвърна Томас веднага. — Показахме им какво се случва, ако са твърде груби с мъже като нас. Внушихме им страх от Бога и Джак Кейд и ето ти резултата.

Кейд отиде до вратата и изкрещя на Екълстоун и Пади да отидат при него. И двамата спяха непробудно в приземния етаж на кръчмата. Трябваше време, за да се разбудят, но накрая те се зададоха нагоре по стълбите с изцъклени погледи и мигащи на парцали. Пади бе открил една стомна с алкохол и я гушкаше като любимо детенце.

— Разкажи им, Том — рече Джак и се обърна, за да седне на ниското легло. — Разкажи на момчетата това, което каза на мен.

Той изчака, докато Том повтори всичко отначало, и наблюдаваше внимателно лицата на приятелите си, докато те започваха да разбират. Не че на Екълстоун нещо му личеше. Изражението му ни най-малко не се промени, дори когато усети мълчаливия му поглед и се обърна към него. Пади клатеше глава от изумление.

— През целия си живот не съм мислил, че ще доживея да видя подобно нещо — рече той. — Приставите и шерифите, и тези копелета земевладелците, всички тъй да се тресат от страх от нас. Откак съм бил момче, все ми висят на гърба.

— Ама те са си същите — отвърна Джак. — Ние убихме войниците им и обесихме неколцина кралски служители. Дори взехме главата на кентския шериф. Но те ще си намерят нови хора. Ако приемем това опрощение, те ще продължат точно по същия начин и нищо няма да сме променили.

Томас разбираше чувството на страх, примесен с копнеж и доволство у този грамаден мъж, седнал там с мощните си ръце, отпуснати на бедрата. Той изпитваше същата предпазливост, а и бе видял също така лондонските тълпи, изпълващи улиците, докато те се изнасяха от града. Никой в кръчмата не би си го признал, но дълбоко в сърцата си кентските мъже нямаха мерак за нова атака, не бяха сигурни дори дали могат отново да прекосят моста в лицето на тази силна съпротива. Народът на Лондон изпитваше гняв, а там имаше хора, повече от достатъчно на брой. Въпреки това, когато Екълстоун и Пади се спогледаха, Томас разбра, че двамата биха последвали Джак отново, дори той да ги върнеше обратно в града.

— Ние си свършихме работата, Джак — продължи Томас, преди другите да успеят да заговорят. — Никой не може да иска повече. А и те няма да са същите вече, не след всичко това. Ще стъпват внимателно поне още няколко години. Знаят, че ще правят законите си само когато хората им кажат, че може. Наистина все още управляват, но, по дяволите, само с нашето разрешение. Ето това научиха сега. Това е, което знаят днес, а не знаеха вчера. И ако много ни препират, знаят, че пак ще се съберем. Знаят, че ще стоим там, в сенките на нощта, готови да им го припомним.

Джак се усмихна на тези думи, наслаждаваше се на пламъка и убедеността в гласа на Удчърч. Той също бе видял как тълпите се събираха, докато минаваше по моста тази сутрин. Мисълта да се върне не го радваше особено, макар че по-скоро би умрял, отколкото да го признае в тази компания. Искаше да го убеждават и Томас точно това беше сторил. Вдигна бавно поглед.

— Вие съгласни ли сте, Пади? Роб?

И двамата кимнаха, а Екълстоун дори се усмихна и бледното му лице се нагъна в непривични гънки.

Джак се изправи и с двете си ръце обгърна групата от трима мъже, стисна ги силно.

— Там ли е още вестоносецът, Том? — попита.

— Чака отвън — отвърна той с нарастващо чувство на облекчение.

— Кажи му тогава, че приемаме. Изпрати го обратно и след това уведоми хората. Довечера ще се изкефим с малко бира и говеждо, а утре си отивам вкъщи. Смятам да купя къщата на онзи магистрат и да вдигна тост в собствената му кухня.

— Ти я изпепели, Джак — промърмори Екълстоун.

Кейд премига и си припомни.

— О, да, вярно. Е, мога да построя нова. Ще събера другарите си и с тях ще си седим на слънце и ще пием от бъчонката — и ще вдигаме тостове за добрия стар крал на Англия, който плати за всичко това.

В края на деня Маргарет стоеше върху широката стена, която заобикаляше лондонския Тауър, и се взираше в пострадалия град. Залязващото слънце оцветяваше хоризонта в цветовете на травми и кръв и обещаваше следващия ден да бъде ясен и топъл. Честно казано, погледнато от този ъгъл, почти нямаше следи от разрушенията от предишната нощ. Дългият летен ден стана свидетел на първите признаци на ред в столицата и хора като лорд Уорик организираха цели екипи с каруци да събират мъртъвците. Тя въздъхна разочарована, че такъв впечатляващ млад мъж е поддръжник на Йорк. Кръвта на Невил течеше през твърде много от благородническите родове на съпруга ѝ. Те щяха да продължават да бъдат заплаха за нея, поне докато се роди първото ѝ дете.

Лекичко потупа с ръка утробата си, усети болката преди цикъла си и цялата скръб и отчаяние, което тя ѝ носеше. Няма да е този месец. Поруменя, като си спомни незначителните на брой интимни срещи със съпруга си. Може би ще дойде ден, в който те ще са толкова много, та няма да е в състояние да си спомня всяка тяхна подробност, но в този момент те представляваха събития в живота ѝ, всяка от тях не по-малко значима от сватбения ѝ ден или пък нападението над Тауър.

Зашепна молитва. Вятърът отвяваше тихите слова към града под нея.

— Дева Марийо, майко Господна, моля те, нека да зачена. Не съм вече момиче, което се помайва от глупави мечти и желания. Нека да съм плодовита, нека да се издуя — затвори за миг очи, усещайки огромната тежест на града около нея. — Позволи ми да имам дете и ще те благославям през всеки ден от живота си. Позволи ми син и ще издигна параклиси, за да те възхвалявам.

Когато пак отвори очи, видя в далечината бавно движеща се колона от каруци, отрупани с обвити с бяло платно мъртъвци. Знаеше, че са изкопали огромни ями и полагаха внимателно вътре всеки умрял мъж или жена и свещеник ги опяваше, преди гробарите да започнат да ги покриват с пръст и студена глина. Ридаещи роднини следваха каруците, но в горещия летен ден беше много важно да се работи бързо. Чума и зарази лесно следваха мъртвите. Маргарет потрепери при тази мисъл.

Оттатък реката тълпата на Кейд беше започнала голям пир, с горящи клади, които се виждаха оттук като трептящи точици светлина. Бяха изпратили отговора си, но още не знаеше дали ще го спазят, дали ще си тръгнат. Знаеше обаче, че Дери е превърнал моста в крепост, в случай че не спазят обещанието си, бе изпратил екипи да построят огромни барикади по цялата му дължина.

Усмихна се, като си спомни палавото му изражение, когато бе претърсвал Тауър за оръжие и бурета с барут. Преди никога не биха му разрешили да действа с такава свобода, но сега никой не го спираше, не и след последната нощ. Знаеше, че не бива да разчита на това, че Кейд ще си тръгне, но трудно бе да гледаш излъчваното от Дери настървение и да не си спокоен за плановете, които бе направил, в случай че щурмуват моста отново. Лондонските мъже се подготвяха цял ден, наостряха желязо и затваряха пътищата около моста. Новината за опрощението все още не се беше разпространила сред тях и не знаеше как ще реагират, когато научат. Не съжаляваше за предложението си, не и след като то беше прието. Крал Хенри не беше до нея и за известно време градът оставаше нейна отговорност, нейното съкровище, биещото сърце на страната, която я бе осиновила. Баща ѝ Рене едва ли можеше да си представи такива трудности в живота на най-малката си дъщеря.

Маргарет остана на стената, докато слънцето залезе. Сега виждаше по-ясно далечните огньове в огромния лагер отвъд Темза. Кейд разполагаше там с хиляди кентски воини и тя все още не знаеше дали той ще дойде. Вечерният въздух бе студен и тих, Лондон стаи дъх и зачака. Небето беше ясно и луната се показа ниско, после бавно потегли нагоре, когато звездите на Орион се показаха.

В бдението си тя започна да реди молитви, шепнеше Аве Мария и Патер Ностер, потънала в такъв дълбок транс, че дори не изпитваше физическо неудобство. Отнесе се, виждаше само бледните си ръце върху грубо издялания камък на стената. Питаше се дали Хенри постигаше същия покой, когато се молеше от зори до мрак или дори по-дълго, през нощта, докато не можеше да се изправи сам и трябваше да го вдигат. Това ѝ помагаше да разбере съпруга си и тя зашепна молитви и за него.

Звездите се завъртяха на север, но Кейд не се появи. Когато луната прекосяваше града, тя имаше чувството, че почти усеща как се движат съзвездията. Пулсът ѝ се забави и в тишината, дето се притискаше в нея, я обзе чувство за покой и присъствие. Сведе глава и благодари на Бога, че е спасил града ѝ.

Щом слънцето започна да се издига, заслиза внимателно откъм стената надолу по стълбите. Усещаше тъпа болка във всяка става. Стъпваше по камъни, върху които все още имаше кървави белези от нападението, макар че телата и монетите бяха махнати. Тя вдигна глава, а пазачите зад нея крачеха в синхрон, следвайки я от сенките на стената към Бялата кула. Те стояха с кралицата през тъмните часове, бдейки по свой собствен начин, за да осигурят безопасността ѝ.

Щом стигна в Бялата кула, тръгна по един коридор, който водеше до мястото, където една по-малка групичка беше прекарала нощта. Появата ѝ бе приветствана от стъпките и дрънченето на въоръжени мъже, които, застинали, отдаваха чест. Ако изобщо бяха спали, не си личеше. Като един коленичиха пред младата кралица. Маргарет прелетя покрай тях и седна на трона в далечния край на залата, без да показва облекчението, което изпитаха коленете и бедрата ѝ.

— Елате насам, Александър Идън — рече тя.

Най-едрият от тях се изправи и приближи на няколко крачки от нея, преди пак да падне на колене. Както пазачите ѝ, той също бе прекарал нощта да я чака, но изглеждаше доста бодър, затоплен от огъня, горящ в огнището. Маргарет го огледа. Видя корав мъж със силни черти и подстригана брада.

— Препоръчаха те пред мен, мастър Идън — започна тя. — Казаха ми, че си мъж на честта и добър по характер.

— Хвала на Бога, Ваше Величество — рече той и гласът му прозвуча силно в стаята, макар да държеше наведена главата си.

— Дерихю Бруър похвали талантите ти, мастър Идън. Имам намерение да се доверя на мнението му.

— Благодарен съм Ви, Ваше Величество — отвърна той, видимо доволен.

Маргарет помисли още малко, после реши.

— Затова те назначавам за шериф на Кент. Служителите ми ще ти дадат документите, които да подпишеш.

За нейна изненада големият мъж, коленичил в краката ѝ, се изчерви от удоволствие, но очевидно все още не можеше да я погледне.

— Благодаря Ви, Ваше Величество. Ваше… Мое… Ваше Величество ми гласува голяма чест.

Тя откри, че ѝ се ще да му се усмихне, но потисна желанието си.

— Мастър Бруър е събрал шейсетима мъже, които ще ви придружат до новия ви дом в Мейдстоун. Като се имат предвид скорошните неприятности, трябва да ви държим в безопасност. Авторитетът на Короната не бива повторно да бъде накърняван в Кент. Разбирате ли ме?

— Да, Ваше Величество.

— Слава на бога, бунтът на кентските мъже приключи. Беше им дадено опрощение и те се връщат по фермите и селата си с богатството, което изтръгнаха от Лондон. Всички престъпления, които са извършили, са простени и не подлежат на разследване в съда — тя спря, а очите ѝ блестяха над наведената му глава. — Но ти си назначен от мен, единствено от моята ръка, мастър Идън. Онова, което съм дала, мога лесно да го взема обратно. Когато ти изпратя заповеди, ще ги изпълняваш бързо, като кралски закон, като кралската сабя в Кент. Разбираш ли ме?

— Да, Ваше Величество — веднага отговори Идън. — Заклевам се в честта си, ще Ви се подчинявам.

Той благославяше Дери Бруър, че е споменал името му. Това беше награда за един живот, прекаран във военна служба и войни, и Идън едва ли все още разбираше какво са му дали.

— С Бога напред тогава, шериф Идън. Скоро пак ще се чуем.

Идън порозовя от удоволствие, като чу новата си титла. Стана и отново се поклони дълбоко.

— Ваш покорен слуга, Ваше Величество.

Маргарет се усмихна.

— Това е всичко, което искам.

Томас Удчърч обикаляше безмълвно улиците на Лондон със сина си, като си въртеше очите на четири да не би някой да ги забележи и разпознае. Бяха оставили зелените си лъкове и задържаха само по един добър нож, за да пазят торбите със злато, които носеха. Джак Кейд бе повече от щедър с плячката и позволи тройни дялове на онези, които бяха ръководили кентските мъже. С по-малката торба на Роуан, скрита под колана и туниката му, двамата имаха достатъчно, да вземат под аренда някоя прилично голяма ферма, ако успееха да открият такава.

Прекосиха Темза, вместо да поставят на изпитание опрощението на кралицата при онези, които защитаваха Лондонския мост. Двамата слязоха на едно местенце по-надолу по реката, а после Томас поведе сина си през оживените криви улички. Малко по малко те се връщаха по-ясно в спомените му, докато накрая двамата стигнаха до бордеите, които Роуан познаваше още от времето, когато баща му изнесе цялото им семейство от Кент и се установи в града, за да търси препитание.

За Роуан това бяха първите впечатления от Лондон на дневна светлина. Той не се отлепяше от баща си, а наоколо им тълпите се щураха напред-назад, хората търгуваха или си говореха, докато слънцето изгряваше. Белезите от боевете вече избледняваха, погълнати от един град, който винаги се изправяше на крака, независимо от човешките страданията. Някои от улиците бяха блокирани от погребални процесии, но двамата стрелци си пробиха път, заобикаляйки или пресичайки този лабиринт, докато накрая Томас се изправи пред малка черна врата някъде навътре в бордеите. Тази част на Лондон беше една от най-бедните, но двамата мъже нямаха вид на хора, от които може да се открадне нещо, а и Томас държеше ръката си близо до ножа. Той пое дълбоко въздух и заудря с юмрук по вратата, пристъпи назад в мръсотията, докато чакаше да отворят.

И двамата се усмихнаха, когато Джоун Удчърч отвори вратата и застана пред тях, поглеждайки с подозрение към двете грамадни фигури — на сина ѝ и на съпруга ѝ.

— Мислех ви и двамата за мъртви — заяви тя безизразно.

Томас я гледаше сияещ.

— И на мен ми е приятно да те видя, сладки мой ангеле.

На това тя изсумтя, но когато той я прегърна, част от студенината ѝ се изпари.

— Хайде, влизайте. Ще трябва да закусите, нали?

Баща и син влязоха в малката къщичка, скоро след това последвани от възбудените писъци на дъщерите, които приветстваха мъжете Удчърч за добре дошли у дома.

31.

Джак отстъпи крачка и присви очи към ивицата хоросан, която беше намазал между тухлите. С твърда ръка прокара мистрията отгоре, доволен от начина, по който растяха стените. Тъй като дългите летни дни започваха да се скъсяват, той убеди Пади и Екълстоун да се включат в работата. Нито един от двамата нямаше нужда да работи, но се зарадва, че въпреки това дойдоха. Пади беше горе на покрива и ковеше пирони с повече ентусиазъм, отколкото умение. Джак знаеше, че приятелят му е изпратил част от монетите си обратно в Ирландия на семейството си, което не беше виждал от много години. Освен това беше изпил голяма част от останалото — във всяка кръчма и странноприемница на мили разстояние оттук. Слава богу, че ирландецът беше разумен пияница, избиваше го на песни, а понякога на плач, но не налиташе да чупи маси. Според Джак старият му приятел не се чувстваше удобно, че е забогатял. По причини, които не можеше изцяло да обясни, Пади сякаш бе решен да разпилее имането си и пак да остане без пукнат грош. То си личеше по теглото му и в увисналата кожа под кървясалите му очи. Джак тъжно поклати глава при тази мисъл. Някои хора не могат да бъдат щастливи и това си е. Щеше да дойде ден, когато Пади ще е загубил всичко и ще се превърне в просяк, убеден беше в това. Нищо не му беше казал, но тогава за него щеше да има легло в къщата, дето я строяха сега, или пък топла плевня в земите ѝ, където грамадният мъж да можеше да спи. Най-добре беше да го планира отсега, вместо да види как приятелят му замръзва в някоя канавка.

Екълстоун забъркваше още от сместа вар, конски косми, пясък и вода, завързал през лицето си парцал, за да се предпази от отровните изпарения. Беше купил един свещарски магазин в града и се учеше да лее свещи и да вари сапун с малък персонал от две местни момичета и един старец. И както и да го погледнеш, Екълстоун се справяше добре. Джак знаеше, че сега използва всеизвестния си бръснач, за да разрязва блокчетата от бял сапун, докато момичетата го наблюдаваха с ужасѐн вид. Понякога пред прага на магазина се събираше тълпа, мъже и жени, дето познаваха геройствата му, и просто идваха да гледат колко ужасно прецизни са разрезите му.

Работата можеше и по-бързо да върви, ако не отиваше толкова време в смях и бъбрене заедно, но Джак нямаше нищо против. Беше наел трима местни да издигнат дървената структура и те работеха с умение и бързина, плод на дългогодишен опит. Друг местен мъж ги беше снабдил с тухли, всяка една обозначена с палеца на майстора, притиснат върху ѝ, преди глината да се втвърди. Джак смяташе, че с другарите му ще свършат останалата работа, преди да настъпи зимата, и къщата ще ги чака спретната и готова.

Новата сграда далеч не беше с размерите на онази, която беше изгорил. Земята на магистрата се продаваше евтино с тия черни изгорели греди насред градината, но не му се струваше подходящо да гради пак голяма къща. Вместо това положи основите на малък еднофамилен дом с две големи стаи на приземния етаж и три спални горе. Не беше споделял с другите двама да не му се смеят, но вестта за подвизите му в Лондон бе привлякла вниманието на не една мома. По-специално беше хвърлил око на дъщерята на един хлебар от близкото село. Струваше му се, че не е лошо да имаш цял живот пресен хляб на трапезата. Джак си представяше как няколко момченца тичат наоколо, плуват в езерцето и никой няма да ги гони от земята. Хубави мисли. Кент беше прекрасно място, точно за него. Дори му се искаше да наеме няколко ниви, за да отглежда хмел. Някои кръчми в града бяха започнали да продават различни видове бира с неговото име. Какво по-разумно от това да ги снабдява с истинския продукт.

Джак се захили, взе още една тухла и лепна върху нея мокър цимент. Тогава ще стане истински търговец, с изискани дрехи и кон, който ще язди до града. Не беше лоша съдба за момче, израсло в бордеите, и за неговите приятели.

Той чу тропота на войниците, преди още да ги види по дългата пътека в двора. Пади изсвири отгоре предупредително и вече слизаше. В отговор Джак почувства едно отколешно свиване в стомаха, но после се сети, че вече няма от какво да се бои. Цял живот беше живял с мисълта, че бирниците ще го погнат някой ден. Някак си му бе трудно да запомни, че е получил опрощение за всичките си престъпления — и внимаваше повече да не престъпва закона. Напоследък Джак поздравяваше уважително кралските войници, когато минаваха край него в града, и разбираше от вкиснатите им физиономии, че знаят кой е той. Но те не можеха нищичко да му сторят.

Сложи мистрията върху тухлите и потупа ножа под колана си по стар навик, за да се увери, че е там. Намираше се върху собствената си, законно закупена земя. Които и да бяха тези, той бе свободен човек и притежаваше писмено опрощение като доказателство. Недалеч от него имаше дърварска брадва, забучена в един пън, за да не ръждясва. Джак я погледна — дори и така знаеше, че ще е по-щастлив, ако имаше в ръката си прилично оръжие. Това беше мисъл на човека, който беше преди. Не на земевладелеца, на уважавания гражданин Джак Кейд, почти сгоден или поне обмислящ подобна стъпка.

Пади стигна до него леко задъхан от слизането си от покрива. В ръка държеше чук с къса дръжка и желязно острие. Посочи към войниците.

— Май са към двайсетина или повече, Джак. Искаш ли да бягаш?

— Не — сряза го той. Пристъпи към брадвата и я изтръгна от дървото. Постави дясната си ръка върху дървената дръжка. — Нали чу, че новият шериф е дошъл от Лондон. Не се съмнявам, че му се иска да ни види как се изпокриваме из полето, но сега сме свободни мъже, Пади. А свободните мъже не бягат.

Екълстоун дойде и застана до тях, като бършеше от бузата си петно от жълтеникавобяла вар. Джак видя, че в ръката си скришом стискаше бръснача, стар навик, който не си бе позволил да изостави през последните няколко месеца.

— Не правете глупости, момчета — промърмори Джак. Групата войници приближаваше. Виждаше знамето на шерифа, което плющеше, издигнато на прът насред тях. Не успя да потисне усмивката си, като си спомни за предишното.

Тримата приятели стояха, високи и навъсени, докато войниците се наредиха ветрилообразно и ги обградиха в полукръг. Мъжът, който слезе от коня насред тях, носеше къса черна брада и на ръст бе почти колкото Джак или Пади.

— Добър ден — рече той усмихнат. — Казвам се Александър Идън. Имам честта да бъда шериф на това графство.

— Знаем те — рече Джак, — то и предишния го помним.

По лицето на Идън плъзна сянка, като чу този отговор.

— Да, горкият човек. В такъв случай ти трябва да си Джак Кейд?

— Да, аз съм. Също намираш се в моя земя, тъй че ще ти бъда благодарен да кажеш по каква работа си тук, а след това да си вървиш. Както сам виждаш, имам работа за довършване.

— Не мисля така — отвърна Идън. Джак го наблюдаваше как вади от ножницата на кръста си дълъг меч. — Арестуван си, Джак Кейд, по заповед на Короната. По обвинения за незаконни събирания, държавна измяна и убийство на кралски служители. Сега ще дойдеш ли кротко в Лондон, или ще правиш проблеми? Просто ми кажи; на мен ми е все едно.

Джак почувства как го завладя огромно спокойствие, една студенина се плъзна от вътрешността му и заля крайниците му така, че станаха безчувствени. Обзе го гняв, защото се бе доверил на лондонските лордове и благородници, че ще си спазят обещанието. Та те бяха написали черно на бяло опрощението и го бяха запечатали с печат! Писмени слова, думи с тежест! Поне пет-шест пъти беше карал един местен служител да му го чете, по-сигурно и истинско нещо едва ли ще се намери на света. След завръщането си в Кент Джак го беше оставил при един лихвар в града и оттогава насам бе искал да го види на два пъти, просто да прокара пръсти по тъмните букви и да знае, че е истина. Сърцето му тупкаше лудо, а лицето му почервеня, но той продължаваше да се държи за тази сламка.

— Получил съм опрощение, Идън. Документ с подписа на самата кралица върху него стои в един сейф в града. На него е името ми, а това означава, че не можеш и косъм от косата ми да пипнеш.

Докато говореше, Джак вдигна брадвата, стиснал с две ръце дръжката. Насочи острието ѝ към шерифа.

— Получил съм заповеди — рече Идън и сви рамене. Изглеждаше че едва ли не се забавлява от избухването на този бунтар. — В такъв случай няма да дойдеш доброволно, тъй ли?

Джак почувства напрежението у двамата си другари. Погледна към Пади и видя, че гигантът се поти обилно. Екълстоун стоеше все едно изсечен от скала и се взираше злостно в гърлото на шерифа.

— Вие двамата се махнете — прошепна Джак. — Каквото и да иска този клетвопрестъпник, то не ви засяга. Вървете.

Пади погледна приятеля си все едно го беше ударил с мокър парцал. Очите му се разшириха.

— Омръзна ми да бягам, Джак — рече той тихо.

И тримата бяха вкусили от друг вид живот през последните месеци, живот, в който не беше нужно да се свиват при вида на кралските служители и да се прехранват с просия. Бяха воювали в Лондон и това ги беше променило. Екълстоун и Пади се спогледаха и поклатиха глави.

— Добре тогава, момчета — рече Джак. Усмихна се на двамата, без да обръща внимание на загледаните в тях войници.

Шерифът наблюдаваше внимателно случващото се. Тъй като тримата не даваха признаци, че ще се предадат, той махна рязко с ръка. Войниците му се втурнаха напред с извадени мечове и щитове. Нямаше предупреждение, но Джак бе очаквал атака, затова с все сила вдигна брадвата, разби щита и през него ребрата на първия мъж, който му посегна. Мъжът изкрещя — внезапен и шокиращ вик в градината.

Екълстоун мина бързо между двама войници в ризници и се опита да достигне шерифа. Джак простена, като видя как посякоха приятеля му — с един зашеметяващ удар мечът на шерифа се заби дълбоко във врата му. Пади започна да вие. С огромната си лява ръка Джак стисна нечия дреха и взе да удря с чука главата и лицето на някакъв войник. Продължи да замахва и да удря, макар вече да знаеше, че е безнадеждно, че винаги е било безнадеждно. Дишаше учестено. Усети как войниците около него се мъчат да не го довършат, но един го улучи с нож в гърба и мушкаше напосоки. Чу как Пади изсумтя, когато го бутнаха и го повалиха. Още един нож влезе между ребрата на Джак и заседна там, докато той се дърпаше назад от болка. С изумление и шок установи, че непобедимата му сила е изчезнала. Срути се и в миг го заритаха и налагаха, докато главата му се замая, изпочупиха пръстите на ръцете му и му изтръгнаха брадвата.

Джак не беше съвсем на себе си, когато го завлякоха до шериф Идън. По лицето му имаше кръв, както и в устата му. Той се изплю, докато непознатите го държаха в желязна хватка. Другарите му бяха посечени, оставени в собствената си кръв там, където бяха паднали. Джак изруга, като видя телата им, псувайки всички кралски войници около себе си.

— Кой от вас, глупаци такива, го намушка? — чу как Идън им се сопва. Шерифът беше бесен и войниците забиха очи в краката си, задъхани и с почервенели лица. — По дяволите! Той няма да оцелее до Лондон с тези рани.

Джак се усмихна, като чу тези думи, макар че го болеше. Усещаше как животът му изтича към прашната земя и само съжаляваше, че Екълстоун не успя да пререже гърлото на новия шериф.

— Вържете този предател на коня — продължи да беснее Идън. — За бога, нали ви казах, че ми трябва жив?

Джак поклати глава и почувства странен студ въпреки топлото слънце. За миг му се стори, че чува тънките гласчета на деца, но после те затихнаха и той рухна в ръцете на мъжете, които го държаха.

32.

Призори над ловния парк Уиндзор валеше дъжд, но студените априлски порои съвсем не охлаждаха ентусиазма на лордовете, събрали се по кралска заповед. Толкова със сигурност бе познал Дери, Маргарет трябваше да му го признае. Тя потръпна, прозявайки се след малкото сън, който бе успяла да си осигури, и се загледа в безбрежните поля и тъмното петно на горите зад тях. По време на управлението на бащата на съпруга ѝ кралски лов бил организиран всяка година, стотици благородници и слугите им се стичали в кралските земи, за да убиват дивеч или да покажат умението си със соколи и кучета. За празненствата след това все още се говореше и когато тя попита Дери какво би докарало дори лордовете Невил в Уиндзор, отговорът му дойде на мига, без дори да се замисли. Подозираше, че даже най-обикновен лов би ги довел тук, след като видя толкова много зачервени от удоволствие лица и гордите изражения на мъже като лорд Солсбъри, който се върна с прислуга, натоварена със зайци и фазани, или пък лорд Оксфорд с убития елен. Съпругът ѝ не бе ходил на лов от десетина години и кралските гори бяха пълни с дивеч. Първите две вечери прекараха в разточителни празненства с музиканти и танци, за да доставят удоволствие на съпругите, докато мъжете дъвчеха сочното месо, което сами бяха донесли, смееха се и се хвалеха със събитията от деня. Начинанието се оказа успешно от всяка гледна точка, а най-голямата изненада все още предстоеше.

Днес тя бе ходила до конюшните на двореца, за да види двата глигана, които щяха да пуснат по-късно сутринта. Херцог Филип Бургундски им бе прашил животните като подарък, може би донякъде, за да даде израз на скръбта си по смъртта на Уилям дьо ла Пул. Дори само заради това тя благославяше името му, макар че предложението му да предостави на херцога убежище беше достатъчно, за да го смята за приятел през целия си живот. Мъжките глигани бяха монарсите на гъстите гори, единствените животни в Англия, които бяха в състояние да убият онзи, който ги преследва. Тя изтръпна при спомена за масивните вонящи тела и ожесточения гняв в малките им очички. През детството си в Сомюр веднъж беше гледала танцуващи мечки, когато един пътуващ панаир посети Анжу. Прасетата в загражденията бяха два пъти по-едри от тези животни, четината им гъста, колкото кафявата козина на мечка, а гърбовете им имаха размерите на кухненска маса. Логично беше да се предположи, че като кралски подарък въпросните екземпляри щяха да са специално подбрани, но все пак се оказа неподготвена за огромните размери на тези сумтящи животни, които ритаха и бутаха дървената ограда и посипваха пода с прах, падащ от покрива. На Маргарет ѝ се струваше, че те приличат на вкусните прасета от касапина толкова, колкото един лъв може да прилича на домашна котка. Главният ловджия говореше за тях със страхопочитание, каза, че всеки тежи вероятно около четиристотин фунта и има предни зъби колкото човешка ръка от лакътя до китката. Тя бе забелязала дивата заплаха, която се излъчваше от тях, докато нападаха загражденията с въпросните бивници, стържеха и дъвчеха, бесни, че не могат да достигнат онези, които са ги пленили.

Разбра, че граф Уорик е започнал да ги нарича Кастор и Полидевк, воините близнаци от старогръцките митове. Всички знаеха, че младият Ричард Невил има намерение да занесе у дома си една от главите, макар че още много други гледаха огромните бивници с възхищение и копнеж. Истинските глигани бяха почти на изчезване в Англия поради ловните страсти и малцина от присъстващите можеха да се похвалят с такъв трофей. Маргарет едва сдържаше смеха си, като слушаше безкрайните съвети, които мъжете разменяха по темата: дали бе по-добре да се използват ловни кучета, за да оградят животното, докато се търси сърцето му със стрела, или пък е по-ефективно да бъде пронизано между ребрата с копие.

Тя прокара ръка по издутината на корема си и пак изпита изключителното задоволство да знае, че е бременна. Изтърпяла бе горчивината от обявяването на Йорк за кралски наследник, не каза нищо през цялото време, в което парламентът сякаш се подготвяше за най-лошото. После почувства първите признаци и започна да спира и да се върти пред огледалото, убедена, че така ѝ се струва. Всяка седмица издутината нарастваше, чудо за самата нея и отговор на хилядите ѝ пламенни молитви. Дори повръщането ѝ доставяше удоволствие, когато бебето растеше. Сега искаше само лордовете да разтълкуват признаците, да видят извивката на корема ѝ, която показваше, че игрите на Йорк са били напразни.

— Бъди момче — прошепна тя на себе си, както правеше по десетина пъти на ден. Мечтаеше за дъщери, но един син щеше да осигури трона за съпруга ѝ и за нейните наследници. Синът ѝ щеше да запрати Ричард и Сесили Йорк в забрава и всичките им заговори щяха да се сринат. Тази мисъл ѝ достави по-голямо удоволствие, отколкото можеше да изрази с думи, и тя видя, че е стиснала чашата си толкова силно, че скъпоценните камъни по края ѝ оставяха отпечатък върху дланта ѝ.

Ричард Йоркски не беше поканен на лова в Уиндзор. Макар че бе наследил титлата граф на Марч, той единствен от дванайсетте английски графове и „компаньони на краля“ не бе извикан за лова в двореца Уиндзор. Несъмнено поддръжниците му щяха да го разтълкуват като поредната обида към древния род, но независимо от това тя реши така. Нека мислят и говорят каквото си искат. Не ги желаеше — този мъж и студенокръвната му съпруга — близко до себе си и до съпруга си. Маргарет продължаваше да вини лорд Йорк за смъртта на лорд Съфолк и макар никога да не се доказа, подозираше го за някакво участие във въстанието на Кейд и цялата разруха и болка, които то причини. Главата на Кейд стоеше издигната на висок прът на същия мост, по който бе преминал с битки. Тя беше отишла да я види.

Един от пърхащите наоколо ѝ прислужници приближи, за да долее чашата ѝ, но тя го отпрати с ръка. От месеци вече стомахът ѝ се беше свил и протестираше, ако приема повече от минималното количество. Дори разреденото с вода вино трябваше да се пие с мярка и повечето ѝ храна бе под формата на редки супи, половината от които организмът ѝ изхвърляше. Беше без значение. Важното бе, че лордовете Невил бяха видели състоянието ѝ, доказателството, че потомствената линия на крал Хенри ще продължи и няма да се загуби. Моментът, в който граф Уорик замръзна от изненада, вторачен в нея при първата им среща в двореца, беше един от най-щастливите в живота ѝ. Знаеше, че сега ще известят на Йорк. Съпругът ѝ може да беше загубил Франция, но бе оцелял. Крал Хенри не се огъна пред въстаниците, бунтовете и заговорите — не дори при нападението срещу самия Лондон. Той бе жив и всички планове и маневри на Йорк, всичките му подкупи и ласкателства бяха останали без резултат, когато тя забременя.

Стресна се, щом отвън се чуха оглушителни викове. Разбра, че лордовете вкупом са излезли, за да видят квичащите глигани, пуснати на свобода в кралските гори. Кралските ловци щяха да подгонят животните навътре в гората, а после да ги държат под око, докато ловците се качват на конете си и подготвят кучетата и оръжията. Вече долавяше топуркането на ботушите с шпори из долния етаж. Лесно бе да си представи сцената — как развеселените благородници се шегуват един с друг и грабват по някой резен студено месо от масите, за да задоволят глада си.

Заради шумотевицата долу тя не чу, че съпругът ѝ влиза. Отърси се от мечтите си, щом икономът обяви влизането му, и стана на крака, като леко въздъхна от усилието. Хенри беше блед както винаги, макар да ѝ се струваше понапълнял. Изпита удоволствие, че не вижда превръзки на лявата му ръка, където раната най-сетне се беше затворила. Беше останал розов белег като от изгорено, с твърди ръбове, който контрастираше с гладката му кожа навсякъде по тялото. Още носеше превръзка на дясната си длан, стегната лента от бяло платно, която сменяха и почистваха всяка сутрин. Независимо от това, тя се радваше дори и на най-малката положителна промяна в него.

Крал Хенри ѝ се усмихна на жена си. Целуна я по чело, а после и по устата със сухи и топли устни.

— Добро утро, Маргарет — рече той. — Спа ли? Такива сънища имах! Мастър Олуърди ми даде нова отвара, от която ми се присъниха странни образи.

— Всичките ще ми ги разкажеш, съпруже мой — отвърна Маргарет, — но големият лов започва. Хората ти пуснаха глиганите и лордовете се събират, за да излязат.

— Вече? Но аз току-що ставам, Маргарет. Нищо не съм ял. Ще наредя да ми доведат коня. Къде е главният коняр?

Тя видя, че той се вълнува прекомерно, и го погали по челото с хладните си пръсти, жест, който сякаш винаги успяваше да го успокои. Той се поотпусна и очите му помътняха.

— Не си достатъчно добре, за да яздиш с тях, Хенри. Рискуваш да паднеш или да се нараниш, ако внезапно ти прималее. Разбираш ме, нали, Хенри? Глиганите са твоят подарък за тях и те са благодарни за удоволствието.

— Добре… добре, Маргарет. Надявах се, че ще мога да се помоля днес в параклиса, та не виждах как ще ми стигне времето.

Той се остави да го заведе до един стол край дългата маса и седна, а един слуга постави пред него купичка със супа, от която се издигаше пара. Вдигна лъжицата, като гледаше колебливо блюдото. През това време прислужникът на Маргарет ѝ помогна да се настани до него.

От долните етажи все още се разнасяха силните гласове на лордовете, които топуркаха напред-назад, докато се приготвяха. Навън, на дъжда, лаят на хрътките се засилваше, защото животните усещаха, че скоро ще ги пуснат, за да преследват глиганите. През нощта половината лордове, които беше поканила, бяха завели най-добрите си кучета, за да подушат миризмата на Кастор и Полидевк. Вдигналата се врява бе довела кучетата почти до лудост от близостта на огромните зверове. Тя бе спала малко при този шум, все пак усмихвайки се в дрямката.

Наблюдаваше съпруга си как загребва с лъжицата и пъха супа в устата си — с напълно безизразно лице, сякаш виждаше някакъв друг пейзаж сред приборите и квадратните дървени чинии. Страховете, които за малко не го съсипаха, бяха понамалели след въстанието на Кейд. Тя бе положила специални усилия той да види и да разбере, че Лондон е в безопасност и че там отново цари мир, поне за известно време.

Хенри изведнъж пусна лъжицата и стана от мястото си.

— Трябва да отида при тях, Маргарет. Като домакин трябва да им пожелая късмет и приятно прекарване. Вече пуснаха ли глиганите?

— Да, съпруже мой. Седни, всичко е под контрол.

Той седна отново, макар че строгостта ѝ се стопи, като видя как пръстите му играят с приборите — приличаше на момче, което не са пуснали да тича навън. Тя вдигна поглед развеселена и умилена.

— Върви тогава, съпруже, щом мислиш, че трябва. Прислуга! Кралят се нуждае от наметало. Увери се, че го е облякъл, преди да излезе на дъжда.

Хенри се изправи набързо, наведе се да я целуне и напусна стаята почти тичешком. Тя се усмихна, после се зае със супата си, преди да е изстинала.

Скупчените пред входа на замъка графове и тяхната прислуга приличаха на хора, които се готвят за битка, ако не бяха смехът и всеобщото добро настроение. Застанал под огромната каменна арка на сушина, Ричард Невил, граф Уорик, обсъждаше тактиката с баща си и своите ловджии, докато още трима от неговите мъже подготвяха четирите коня и завързаните и подивели кучета, които във възбуждението си ръмжаха и лаеха едно срещу друго. Соколите на Уорик ги нямаше тази сутрин. Всичките му ценни птици бяха с качулки и за тях се грижеха в едно от помещенията му в двореца. Тази сутрин той не се интересуваше нито от птици, нито от козина, а само от двата благородни глигана, които ровеха земята някъде из петте хиляди кралски акра ливади и гъста гора. Оръженосците и на бащата, и на сина бяха готови с оръжието и кучетата им щяха да притиснат глиганите, да заръфат месото им и да ги задържат, за да могат те да ги убият.

Граф Солсбъри погледна сина си и забеляза, че лицето му е зачервено независимо от студения ден.

— Има ли смисъл да ти казвам, че трябва да бъдеш внимателен? — попита той.

Синът му се изсмя и поклати глава, докато проверяваше дали ремъците под корема на конете му са достатъчно стегнати.

— Видяхте ги, сър. Главите им ще отиват на камината в замъка ми, не смятате ли?

Старият мъж се усмихна тъжно, знаеше, че синът му е твърдо решен първи да стигне до глиганите, какъвто и да е рискът от това. Надуеха ли роговете кралските вестители, всички щяха да тръгнат, устремени в галоп през откритите поля към дърветата.

— И хвърляй поглед на момчетата от рода Тюдор — изведнъж добави баща му. Отпрати с жест един от ловджиите и стисна длани, за да помогне на сина си да се метне на седлото. — Млади са и този Едмънд е още толкова неопитен граф, че жълтото около устата му се вижда. Той ще стори всичко възможно да удовлетвори краля, не се съмнявам. И внимавай със Съмърсет. Този мъж е прекалено безстрашен, чак до глупост — и макар да знаеше, че не бива, не се сдържа да добави: — Не се вмъквай между когото и да било от кралските фаворити и глигана, това е, момчето ми. Не и ако държат копие в ръка или пък имат стрела в тетивата. Разбираш ли ме?

— Разбирам, сър, но ще се върна с някоя от тези глави, та дори с двете. Тук няма коне, които да са равни на моите. Ще стигна до тези глигани преди останалите. Нека се притесняват тогава!

Някои от по-старите графове брояха трофеите си дори ако тяхната прислуга ги е отстреляла. Уорик възнамеряваше да убие животното лично, ако е възможно, с едно от трите копия за глигани, които бе донесъл за случая. Те бяха по-високи от него и остриетата им бяха достатъчно остри, за да се обръснеш с тях. Баща му му ги подаде, като клатеше развеселено глава, за да прикрие безпокойството си.

— Ще бъда зад теб с Уестморленд. Кой знае, може пък и аз да успея да пострелям с лъка си, след като вие младоците се уморите — усмихна се и синът му също се разсмя.

Двамата Невил обърнаха глави, когато разговорите наоколо секнаха и прислугата коленичи върху камъните. Крал Хенри излезе на дъжда с камериера по петите му, който все още се мъчеше да го загърне с дебелото наметало.

Хенри застана там и огледа събраните дванайсетина графове и тяхната ловна прислуга, общо около петдесетина мъже, толкова коне и кучета край тях, които вдигаха невъобразим шум помежду си. Един по един благородниците съзираха краля и се покланяха с наведени глави. Хенри им се усмихна. Дъждът се засили и прилепи косата му към черепа. Той най-сетне прие наметалото, макар вече да бе потъмняло и натежало.

— Моля, станете. Пожелавам ви всичко най-хубаво, милорди. Само съжалявам, че лично не мога да ви придружа днес.

Той погледна тъжно към конете, но забраната на Маргарет беше недвусмислена.

— Късмет на всички ви, надявам се да видя поне едната от тези глави донесена тук от братята ми.

Мъжете се засмяха и погледите се насочиха към Едмънд и Джаспър Тюдор, които очевидно изпитваха гордост, че са ги споменали. Когато пристигнаха в двора от Уелс, Хенри поиска да даде и на двамата титлата граф и по този начин да уважи децата от краткия втори брак на майка си. Но на практика те бяха наполовина французи и наполовина уелсци, та нямаха и капка английска кръв във вените си. Парламентът му с неохота и под натиск им призна правата и статута на англичани, преди той да може да уреди с имоти своите полубратя от рода Тюдор. Видът им извика в главата му образа на майка му. Без предупреждение очите му се напълниха със сълзи, моментално отмити от падащия дъжд.

— Единствено съжалявам, че майка ни не е жива да ви види, но тя ще ни гледа отгоре, убеден съм.

Настъпи продължителна тишина, а лордовете изпаднаха в неудобно положение, тъй като не можеха да тръгнат, без кралят да ги освободи. Хенри ги гледаше с празен поглед, докато разтриваше челото си заради наченките на главоболие. По едно време се усети и бавно вдигна очи.

— Ще се видим довечера на празненството, за да пием за победителя в лова.

Графовете ведно с прислугата го приветстваха шумно и Хенри им се усмихна лъчезарно, преди да се върне в двореца. Трепереше и устните му бяха посинели от студа. Камериерът, дето беше донесъл наметката, бе пребледнял от отчаяние, защото знаеше колко ще му натякват, че е оставил краля да стои на дъжда.

Хенри лежеше на запалена лампа и трепереше; беше му студено. Завил бе краката си в одеяло, за да му топли, и се мъчеше да чете, като се наместваше непрекъснато заради неудобната поза. Откакто произнесе речта си сутринта, болката непрекъснато пулсираше в главата му. На празненството пийна малко вино, почопли в огромния свински бут, който пускаше пара от таблата пред него. Ричард от Уорик се напи до безпаметност, след като завърши успешно лова. Независимо от болката той се усмихна на този спомен, но продължи да масажира основата на носа си. Едмънд Тюдор беше убил Кастор, а Уорик взе като трофей Полидевк. Убити бяха три кучета, разпорени от единия до другия край от бивниците на глиганите. Прободени също бяха и двама от ловджиите на Уорик. За тях се грижеше Олуърди — заши ги и ги упои срещу болката.

Хенри еднакво почете двамата победители на банкета, вдигна наздравица както за Уорик, така и за Едмънд. Маргарет стисна коляното му под масата и щастието му беше пълно. Дълго време той се беше безпокоил, че графовете му ще се карат, та дори ще си разменят удари. Вече над година му се виждаха тъй гневни. Но те пиха и се тъпкаха с храна в прекрасно настроение, припяваха на музикантите и освиркваха артистите и жонгльорите, които бе довел да ги забавляват. Ловът се оказа успешен. Той знаеше, че Маргарет е доволна и дори старият Ричард Невил бе поразчупил киселата си физиономия, горд да види как почитат сина му.

Хенри извърна очи от страницата. Предпочиташе да спре погледа си върху тъмните гори зад стъклата на прозорците. Нощта отдавна преваляше, но не можеше да заспи с това пулсиращо главоболие и напрежението около дясната очна ябълка. Можеше само да трае, докато изгрее слънцето, за да напусне стаята си. За миг се зачуди дали да не извика Маргарет, но се сети, че тя отдавна трябва да е заспала. Бременните жени трябва да спят много, казаха му. Хенри се усмихна при тази мисъл и пак впери очи в страницата, която се размаза пред очите му.

Насред тишината се чу как кралят простена. Той позна приближаващите стъпки, те идваха все по-близо и по-близо по полирания дървен под. Хенри вдигна изумено поглед, когато мастър Олуърди влезе, понесъл натъпканата си кожена чанта. В черното си палто и с излъсканите черни обувки докторът приличаше по-скоро на свещеник, отколкото на лекар.

— Не съм ви викал, докторе — рече Хенри с колеблива нотка в гласа. — Както виждате, почивам. Не може да е дошло пак време за кръвопускане.

— Хайде, хайде, Ваше Величество. Прислужникът Ви ми каза, че може да сте вдигнали температура, стоейки под дъжда. Вашето здраве е моя грижа и изобщо не ме натоварва да Ви проверявам.

Олуърди се пресегна и притисна длан към челото на Хенри, после се затюхка.

— Горите, както и предполагах.

Докторът отвори чантата си, клатейки глава, и започна да вади инструментите и шишенцата на своя занаят, като внимателно проверяваше всяко и нагласяше позицията му, докато не бе напълно задоволен.

— Мисля, че искам да видя съпругата си, Олуърди. Искам да дойде.

— Разбира се, Ваше Величество — небрежно отвърна лекарят. — Веднага след като Ви пусна кръв. Коя ръка предпочитате?

Макар гневът да се надигна у него, той усети, че вдига дясната си ръка. Беше нужно усилие на волята да се възпротиви срещу бъбренето на Олуърди, а той не можа да намери сили. Остави ръката си да виси, докато докторът бутна ръкава му нагоре и потупа вените. Внимателно постави ръката в скута му и се върна към приготовленията си. Хенри се взираше в нищото, а Олуърди му подаде сребърна табличка с няколко пресовани на ръка хапчета върху полираната ѝ повърхност.

— Толкова много — прошепна Хенри. — Какви са днешните?

Докторът дори за миг не спря, провери ръба на кюретата, която бе приготвил да пъхне във вената.

— Ами за болка са, разбира се, Ваше Величество. Нали бихте искали да няма болка?

Като чу отговора, по лицето на Хенри премина сянка на силно раздразнение. Някъде дълбоко в себе си той мразеше да се отнасят с него като с дете. Въпреки това отвори уста и позволи на лекаря да постави горчивите хапчета върху езика му. После онзи му подаде глинена чаша, в която имаше една от обичайните му отвратителни отвари. Хенри успя да погълне малка глътка, преди да сгърчи лице и да я бутне настрана.

— Хайде пак — настоя Олуърди и докосвайки зъбите му, чашата потрака.

Малко течност прокапа по брадичката на краля, той се задави и се разкашля. Голата му ръка инстинктивно се вдигна и бутна чашата, която с трясък се разби на парчета на пода.

Олуърди се смръщи, за миг остана напълно неподвижен, докато овладее яда си.

— Ще кажа да донесат друга, Ваше Величество. Искате да оздравеете, нали? Разбира се, че искате.

Движенията му станаха по-груби от обичайното, когато се хвана да бърше устата на краля с парче плат. Кожата около устните на Хенри порозовя от това.

— Маргарет — рече Хенри с ясен глас.

Олуърди вдигна раздразнен поглед, когато един прислужник в отсрещния край на стаята се размърда. Не беше забелязал, че мъжът стои там като безмълвен страж.

— Не безпокойте Нейно Величество! — скара му се той.

Прислужникът поспря за миг, но после продължи. При противоречащи си заповеди най-добре бе да следва нарежданията на краля, а не на доктора. Олуърди зацъка с език, докато слугата изчезна по коридорите на източното крило с шумен тропот.

— Сега половината домакинство ще се събуди, не се съмнявам. Ще остана да поговоря с кралицата; не се безпокойте. Дайте ми пак ръката си.

Хенри отвърна поглед, а докторът сряза една вена в свивката на ръката му и притисна плътта там, докато текна постоянна струйка кръв. Лекарят се вглеждаше внимателно в нейния цвят, държейки отдолу една купичка, която бавно се пълнеше.

Маргарет дойде, преди да е свършила процедурата, облечена в нощница и с дебела наметка върху раменете.

Доктор Олуърди се поклони, когато тя влезе — отчиташе нейния авторитет, но същевременно беше сигурен в своя.

— Толкова съжалявам, че Ваше Кралско Величество бе обезпокоена в такъв час. Крал Хенри продължава да не е добре. Негово Величество извика името Ви и боя се, че слугата… — Олуърди спря, защото Маргарет коленичи до съпруга си, без да дава вид, не е чула и дума от онова, което лекарят каза. Вместо това с отвращение се взря в бавно пълнещата се купа.

— Зле ли ти е, Хенри? Тук съм.

Хенри я потупа по ръката, успокоен от допира, докато се бореше с умората, която го завладяваше.

— Съжалявам, че те събудих, Маргарет — прошепна той. — Седях си тихичко и тогава Олуърди дойде и ми се прииска да си при мен. Може би трябва да спя сега.

— Разбира се, че трябва, Ваша Величество! — строго рече лекарят — Как иначе изобщо ще се оправите? — той се обърна към Маргарет: — Слугата не биваше да тича при Вас, милейди. Казах му, но той не ме послуша.

— Грешите — отвърна веднага Маргарет. — Щом съпругът ми ви казва да ме повикате, просто хвърляте чантата и тичате, мастър Олуърди.

Никога не бе харесвала надменния доктор. Той се отнасяше с Хенри все едно беше селският идиот, толкова поне забелязваше.

— Не мога да кажа — отговори Хенри на въпрос, който никой не му бе задавал.

Той отвори очи, но стаята сякаш се въртеше пред очите му и сетивата му плувнаха в киселините на кръвта му. Изведнъж се задави, устата му се напълни със зеленикав стомашен сок. Маргарет притаи дъх от ужас, когато течността с отвратителен горчив мирис се изплъзна от устните му.

— Уморявате краля, милейди — рече Олуърди, едва сдържайки задоволството си. С кърпата си той забърса енергично тънката лига, която излизаше от устата му. — В качеството си на кралски лекар…

Маргарет го погледна с такава злост, че той се изчерви и замлъкна. Хенри продължи да се дави, стенейки, докато стомахът му се свиваше и се изпразваше. Течностите изригваха от устата му върху одеялото или туниката му. Кръвта продължаваше да капе от ръката му, падаше на ярки капки около купата, които попиваха в завивката. Олуърди се тюхкаше край краля, попиваше и бършеше.

Маргарет държеше ръката на Хенри, който изведнъж се наведе напред с изпъкнали като въжета жили на врата. Купата с кръв излетя и се счупи с ужасяващ пукот, разливайки гъстото си съдържание по одеялото и на пода в уголемяваща се локва. Накрая спря върху пода с обърнато нагоре дъно. По цялото тяло на краля мускулите му се стегнаха в спазъм; очите му се забелиха.

— Ваше Величество? — поде притеснен Олуърди.

Нямаше отговор. Младият крал се превъртя на една страна, изпаднал в безсъзнание.

— Хенри, чуваш ли ме? Какво си направил с него? — попита го тя.

Доктор Олуърди поклати глава, изнервен и объркан.

— Милейди, нищо от това, което съм му дал, не може да причини припадък — обясни той. — Старата болест се вкопчи пак в него. Всичко, което правя, е да я държа под контрол.

Докторът се мъчеше да прикрие паниката си. Стъпи насред локвата кръв и се надвеси над краля. Пощипа бузите му, отпърво лекичко, после толкова силно, че остави червени следи.

— Ваше Величество?

Отговор не последва. Гърдите на краля се надигаха и спускаха както преди, но самият човек си беше отишъл, загубен за света.

Маргарет погледна отпуснатото лице на мъжа си, после лекаря, застанал отстрани с оплескано от кръв и повръщано черно палто. Протегна ръка и го сграбчи за ръката.

— Никакви гадни отвари повече, никакво пускане на кръв и хапчета. Край, докторе! Само посмей да протестираш и ще накарам да те арестуват и да те подложат на разпит. Аз ще се грижа за съпруга си.

Тя обърна гръб на лекаря и взе чисто парче плат, за да превърже все още кървящата от кюретата рана на ръката на Хенри. Стегна я здраво, като си помогна със зъби, после стисна мъжа си с две ръце. Главата му клюмна напред, а от устата му се процеждаше лига.

Олуърди зяпна, когато младата кралица, прехапала устни от колебание, вдигна ръка с отворена длан и я задържа във въздуха, като видимо цялата трепереше. После пое дълбоко въздух и удари плесница на Хенри, при което главата му се люшна назад. Той изобщо не издаде звук, макар че по бузата му бавно плъзна яркочервен отпечатък, който показваше къде го е ударила. Маргарет го остави да се отпусне назад в стола си, разрида се от отчаяние и болезнен страх. Устата на доктора се отвори и затвори, но той нямаше какво повече да каже.