Буревестник

1.

В Англия беше студено през този месец. От студа пътеките блестяха белезникави в тъмното, увиснали паяжини от лед сковаваха дърветата. Пазачите се свиваха и трепереха, докато наблюдаваха от бойниците. В най-високите стаи вятърът стенеше и свиреше, вършеейки около каменните стени. Огънят в помещението със същия успех можеше и да е нарисуван, толкова топлина даваше.

— Спомням си принц Хал, Уилям! Помня лъва! Още само десет години и останалата част от Франция щеше да е в краката му. Хенри Монмът беше моят крал и никой друг. Господ е свидетел, че ще следвам сина му, но туй момче не е като баща си. Знаеш това. Вместо лъв на Англия имаме си миличко бяло агънце да ни води към молитва. Исусе, доплаква ми се чак.

— Дери, моля ти се! Говориш високо. И няма да слушам това сквернословие. Не го разрешавам на моите хора и очаквам по-добри неща от теб.

По-младият мъж спря да крачи и вдигна очи, в погледа му се четеше решителност. Направи две бързи крачки и застана съвсем близо. Той беше с половин глава по-нисък от лорд Съфолк, но с набито телосложение и силна физика. Гняв и сила кипяха у него, готови всеки миг да избухнат.

— Кълна се, никога не съм бил толкова близо до решението тъй да те нокаутирам, та да изпаднеш в несвяст, Уилям — рече той. — Слушателите ни са мои хора. Смяташ, че ти правя капан ли? Така ли мислиш? Нека да чуят. Те знаят какво ще направя аз, ако повторят и дума от казаното. — С тежкия си юмрук той тупна Съфолк дружески по рамото, заменяйки смръщеното изражение на другаря си със смях. — Сквернословие ли? Ти цял живот си бил войник, Уилям, ама говориш като хрисим свещеник. Все още съм в състояние да те просна по гръб. Ето това е разликата между нас. Ти ще се биеш достатъчно добре, когато ти заръчат, но аз се бия, защото ми харесва. Затова туй е моя работа, Уилям. Затова аз ще бъда този, дето ще намери точното място за ножа и ще го забие. Нямаме нужда от набожни джентълмени, Уилям, не и за това. Имаме нужда от някого като мен, който съзира слабостта и не се бои да ѝ избоде очите.

Лорд Съфолк го пронизваше с поглед и дишаше тежко. Когато главният кралски шпионин се развихряше, той смесваше обиди и комплименти в зашеметяващ поток от злостни словоизлияния. Ако човек се обижда, каза си Съфолк, никога нищо няма да свърши. Той подозираше обаче, че Дерихю Бруър прекрасно знае точните граници на избухливия си нрав.

— Може и да не ни трябва джентълмен, Дери, но задължително ни трябва някой лорд, за да се оправи с французите. Ти ми писа на мен, помниш ли? Прекосих морето и изоставих всичките си задължения в Орлеан, за да дойда да те чуя. Така че благодарен ще ти бъда, ако споделиш плановете си, иначе се връщам обратно на крайбрежието.

— Това е то, тъй ли? Аз намирам отговорите и ги споделям с изискания си благороден приятел, тъй че той да пожъне цялата слава? За да могат да кажат: „Този Уилям Пул, този граф Съфолк, голяма работа е той, а Дери да върви по дяволите“.

— Уилям дьо ла Пул, Дери, както много добре знаеш.

Другият отвърна през зъби с почти ръмжащ глас:

— О, да? Смяташ, че сега му е времето да имаш чудно, звучащо по френски име, така ли? Мислех, че имаш повече мозък, наистина. Работата е там, Уилям, че така или иначе ще го направя, защото ме е грижа какво се случва с това малко агънце, дето ни управлява. И не искам да видя страната си разкъсвана от глупаци и арогантни копелета. Наистина имам идея, макар че на теб няма да ти се хареса. Искам само да знам какъв е залогът.

— Разбирам това добре — каза Съфолк, а сивите му очи гледаха навъсено и студено.

Дери се захили без следа от хумор, разкривайки най-белите зъби, които Съфолк беше виждал някога у голям човек.

— Не, не разбираш — възпротиви се с присмех Дери. — Цялата страна чака младият Хенри да стане поне наполовина мъжът, който беше баща му, да довърши славните завоевания, които ни спечелиха половин Франция и накараха скъпоценния им дофин принц да бяга като малко момиченце. Те чакат, Уилям. Кралят е на двайсет и две — баща му на тази възраст беше истински боец. Помниш ли? Старият Хенри щеше да им изтръгне дробовете и да си ги надене като ръкавици само и само да си стопли ръцете. Не и агънцето обаче. Не и това момче. Агънцето не може да е водач и не може да се бие. Той дори не може да си пусне брада, Уилям! Когато всички разберат, че той никога няма да дойде, всичко е свършено, разбираш ли? Когато французите спрат да треперят от ужас, че крал Хари, лъвът на проклетата Англия, може да се върне, всичко ще е свършено. Може би след година или две ще има френска армия, скупчена като оси на гроздове, дето ще си направи еднодневна екскурзия до Лондон. Изнасилвания и кланета тук-там и скоро ще започнем да сваляме шапка и да превиваме гръб всеки път, когато чуем глас на френски. Това ли искаш за дъщерите си, Уилям? За синовете си? Това е залогът ти, Уилям Англичанин Пул.

— Тогава кажи ми как да стигнем до примирие — бавно и насилено рече Съфолк.

На четирийсет и шест години, той беше едър мъж с гъста стоманеносива коса, която покриваше голямата му глава и стигаше почти до раменете. През последните няколко години беше натежал и до Дери се чувстваше направо стар. Повечето дни дясното рамо го болеше, а мускулът на единия му крак никога не заздравя както трябва след дълбоката порезна рана, получена преди години. През зимата куцаше и усещаше как по крака му пролазваха лъчи от болка, докато стоеше в студената стая. Започваше да се гневи.

— Това ми каза момчето — отвърна Дери. — „Да стигнем до примирие, Дери. Донеси ми мир. Мир, когато можем да вземем всичко само с няколко добри битки.“ Направо ми се повдигна — а горкичкият му баща сигурно се обръща в гроба си. Прекарах повече време в архивите, отколкото е редно да очакваш от нормален човек, у когото тече червена кръв. Но го открих, Уилям Пул. Открих нещо, което французите няма да откажат. Ти ще им го занесеш, те ще се тръшкат и притесняват, но няма да могат да му устоят. Той ще си получи примирието.

— И ще споделиш ли своето откритие? — попита Съфолк, едва сдържайки гнева си. Какъв дразнител беше Дери, но не биваше да го насилва, а и все още изпитваше подозрението, че главният шпионин с наслада кара един граф да чака всяка негова дума. Съфолк реши да не предоставя на Дери удоволствието да усети нетърпението му. Прекоси стаята, наля си чаша вода от каната и я изпразни с бързи глътки.

— Нашият Хенри иска съпруга — отвърна Дери. — Те по-скоро ще дочакат адът да замръзне, преди да му дадат принцеса с кралска кръв, както сториха с баща му. Не, френският крал ще държи дъщерите си наблизо за французите, тъй че дори няма да му доставя удоволствието да ни откаже. Но има още един род, Уилям — Анжу. Тамошният херцог по документи има претенции над Неапол, Сицилия и Ерусалим. Старият Рене нарича себе си крал и вече е разорил семейството си, мъчейки се да предявява претенции за правата си през последните десет години. Плашил е откупи за суми, които двамата с теб едва ли някога ще видим, Уилям. И има две дъщери, едната от които не е обещана на никого и е на тринайсет.

Съфолк поклати глава и пак напълни чашата си. Беше дал обет да не пие вино или бира, но това бе един от редките моменти, когато алкохолът му липсваше.

— Познавам херцог Рене Анжуйски — промълви той. — Той мрази англичаните. Майка му е била голяма приятелка с онова момиче, Жана от Арк, а ако си спомняш, Дери, ние я изгорихме на кладата.

— Абсолютно вярно е — сряза го Дери. — Ти си бил там, видял си я. Малката кучка си имаше съучастник, макар да не е бил той самият дявол. Не, Уилям, не виждаш нещата правилно. Думата на Рене се чува при краля. Този френски паун дължи на Рене Анжуйски короната си, всичко му дължи. Нима майката на Рене не му даде убежище, когато той си запретна полите и търти да бяга? Нима не изпрати тя малката Жана от Арк в Орлеан, за да ги засрами и да ги накара да нападнат? Това семейство задържа Франция във френски ръце или поне задните ѝ части. Анжу е ключът на нашата ключалка, Уилям. Френският крал се ожени за сестрата на Рене, за бога! — и те са тези, дето имат неомъжена дъщеря. Те са нашият пропуск навътре, казвам ти го. Всичките добре съм ги огледал, Уилям, всеки френски „лорд“ с три свине и двама прислужници. Маргарет Анжуйска е истинска принцеса; баща ѝ се превърна в просяк, за да го докаже.

Съфолк въздъхна. Късно беше и се чувстваше изтощен.

— Дери, няма смисъл, дори да си прав. Срещал съм се с херцога неведнъж. Спомням си как ми се оплакваше, че английските войници се смеели на рицарския му орден. Много беше обиден, добре го помня.

— В такъв случай не биваше да го нарича „Орден на кроасана“, нали така?

— Не звучи по-странно от Ордена на жартиерата. Все едно, Дери, няма да ни даде дъщеря си и със сигурност не в замяна на мирно споразумение. По-скоро би прибрал някое голямо богатство, ако нещата наистина са толкова зле, колкото ги описваш, но примирие? Те не всичките са глупци, Дери. Повече от десет години не сме предприемали военни действия и всяка година става все по-трудно да задържим земята, която имаме. Те си имат посланик тук и съм убеден, че той им разказва всичко, което вижда.

— Разказва им онова, което му позволявам да види; ти за това не се притеснявай. Добре съм го стегнал, това парфюмирано момченце. Но още не съм ти казал какво ще им предложим, за да накараме стария Рене да се изпоти и да задърпа отчаяно кралския ръкав, молейки монарха да приеме условията ни. Той е беден като църковна мишка, ако ги няма рентите от наследствените му земи. И защо е така? Защото ние ги притежаваме. Притежава няколко изоставени стари замъци, които имат изглед към най-плодородната земя във Франция, а вместо него на нея ѝ се наслаждават добрите англичани и войници. Целите провинции Мен и Анжу, Уилям. Това достатъчно бързо ще го подкара към масата за преговори. Ето това ще ни спечели примирието. Десет години ли? Ще искаме двайсет, а и проклетата им принцеса. А думата на Рене Анжуйски тежи пред краля. Тези любители на охлюви ще се изпопребият от бързане да кажат „да“.

Съфолк затърка очи от отчаяние. Усещаше вкуса на вино в устата си, макар да не беше близвал повече от година.

— Това е лудост. Ще ме принудиш да им дам четвърт от земята ни във Франция.

— Мислиш ли, че ми харесва, Уилям? — попита го Дери ядно. — Като че ли не се потя от месеци върху това как да открия по-добър начин? Кралят каза: „Донеси ми мир, Дери“ — е, това е. Това е единственото, дето ще го спечели — повярвай, ако имаше друг начин, досега щях да съм го открил. Ако той можеше да използва меча на баща си — божичко, дори само да можеше да го повдигне, — нямаше да водя този разговор с теб. Двамата щяхме пак да сме там навън, роговете да тръбят, а французите да си плюят на петите. Щом не може да го направи — а той не може, Уилям, виждал си го, — то тогава това е единственият път към мира. Ще му намерим и съпруга, за да скрием останалото.

— Казал ли си го на краля? — попита Съфолк, макар вече да знаеше отговора.

— Ако бях, той би се съгласил, нали? — с горчивина рече Дери. — „Ти знаеш най-добре, Дери“, „Щом смяташ така, Дери“. Знаеш как говори. Мога да го накарам да каже „да“ на всичко. Проблемът е, че всеки може. Толкова е слабохарактерен, Уилям. Можем само да му намерим жена, да бъдем търпеливи и да се надяваме на син със силен характер — той видя скептичното изражение на Съфолк и изсумтя. — При Едуард сработи, нали така? Чукът на проклетите му шотландци пръкна слабоволев син, но пък внукът му? Де да бях познавал друг такъв крал. Всъщност познавах такъв крал, да. Познавах Хари. Познавах лъва на Аженкур и сигурно това е всичко, на което човек може да се надява за един човешки живот. Но докато чакаме истински монарх, трябва да постигнем примирие. Голобрадото момче не ще да приеме нищо друго.

— Виждал ли си някога портрет на тази принцеса? — попита Съфолк, вперил поглед в далечината.

Дери се изсмя укорително.

— На Маргарет ли? Харесват ти младичките, нали? Пък си женен мъж, Уилям Пул! Какво значение има как изглежда тя? Почти на четиринайсет е и е девица; това е всичко, което има значение. Дори да беше цялата обсипана с брадавици и бенки, нашият Хенри би казал само: „Щом смяташ, че трябва, Дери“, и това си е самата истина.

Дери застана до рамото на Съфолк и забеляза как по-старият мъж се бе превил повече, отколкото беше при влизането си.

— Във Франция те познават, Уилям. Познават баща ти и брат ти — и знаят, че семейството ти има голям принос. Ще се вслушат в думите ти, ако ти им направиш предложението. Ще си запазим все пак севера и цялата брегова ивица. Все още ще имаме Кале и Нормандия, Пикардия и Бретан — целия път до Париж. Ако можехме да задържим всичко това, а също и Мен и Анжу, бих вдигнал знамената и бих тръгнал на поход с теб.

— Трябва да чуя това от устата на краля, преди да се върна обратно — рече Съфолк и го изгледа с посърнал поглед.

Дери извърна очи от неудобство.

— Хубаво де, Уилям. Разбирам те. Но знаеш ли… Не, добре. Ще го откриеш в параклиса. Може би можеш да прекъснеш молитвите му, не знам. Той ще се съгласи с мен, Уилям. По дяволите, той винаги се съгласява.

Двамата мъже тръгнаха в тъмното през замръзналата хрущяща под краката им трева към уиндзорския параклис, посветен на Благословената дева, Едуард Изповедника и св. Георги. На звездната светлина с дъх, който образуваше облачета пред устата му, Дери кимна на пазачите на външната врата и те влязоха в осветеното от свещи помещение, където беше не по-малко студено от нощта навън.

На пръв поглед параклисът изглеждаше празен, макар Съфолк да усети, а после и улови с погледа си мъжете, които стояха сред статуите. В тъмните си роби те бяха почти незабележими, докато не се раздвижиха. В тишината проехтяха стъпки върху каменния под и пазачите, с лица, изопнати от тежката отговорност, тръгнаха към двамата мъже. На два пъти Дери трябваше да изчаква, докато го познаят, след което накрая успя да си пробие път към самотната фигура, която се молеше.

Мястото на монарха беше почти изцяло оградено от резбовано и позлатено дърво, едва осветено от лампите, които висяха високо горе. Хенри беше коленичил там с ръце, изпънати пред тялото, в стегната, застинала поза. Очите му бяха затворени и Дери тихичко въздъхна. Известно време двамата със Съфолк просто стояха и чакаха, взирайки се във вдигнатото нагоре лице на момче, позлатено от светлината на тъмния фон. Кралят приличаше на ангел, но и на двамата им се късаше сърцето, като го гледаха колко млад изглежда, колко крехък. Говореше се, че раждането му било голямо изпитание за майка му, французойката. Късмет извадила, че оцеляла, а момченцето се родило посиняло и задушено. След още девет месеца баща му, Хенри V, бе мъртъв, изтръгнат от живота от една най-обикновена болест, след като бе оцелявал във войните, които беше водил. Имаше хора, които твърдяха, че бе благословия за войнолюбивия крал да не види сина си пораснал.

В сумрака Дери и Съфолк се гледаха мълчаливо, споделяйки едно и също чувство на загуба. Дери се приведе напред.

— Още часове ще трае — прошепна в ухото на Съфолк. — Трябва да го прекъснеш, иначе ще стоим до утре сутрин.

Съфолк реагира, като прочисти гърлото си; звукът прозвуча по-силно от очакваното в ехтящата тишина. Очите на краля премигаха и се отвориха, сякаш той се връщаше от някое много далечно място. Хенри бавно обърна глава и се вгледа в двамата, застанали пред него. Премигна пак, после им се усмихна, прекръсти се и промърмори една последна молитва, преди да се изправи на крака, изтръпнали от часове неподвижност.

Съфолк гледаше как неговият крал се бори с резето, което отваряше достъпа до мястото на монарха, преди той да слезе и да се приближи към тях.

Двамата мъже паднаха на колене, а ставите на Съфолк шумно протестираха. Хенри се засмя над сведените им глави.

— Сърцето ми се изпълва с радост да ви видя, лорд Съфолк. Елате, станете. Подът е твърде студен за възрастни мъже. Убеден съм в това. Чувам как камериерката ми се оплаква, макар да не знае, че съм там. А тя е по-млада от вас, мисля. Ставайте и двамата, преди да сте хванали настинка.

Дери се изправи и едновременно с това отвори лампата, която носеше, пръскайки светлина из параклиса. Кралят бе облечен в най-обикновени дрехи от тъмна вълна и затъпени кожени обувки като всеки човек от простолюдието. Не носеше злато и с тази физиономия на момче, лесно би могъл да бъде чирак в някой занаят, който не изисква твърде много сила.

Съфолк изучаваше лицето му, за да открие макар и следа от баща му, но очите му бяха невинни, а осанката крехка, без видима прилика с мощта, типична за рода им. Съфолк за малко да не забележи превръзките по ръцете на Хенри. Погледът му се втренчи в тях и кралят вдигна ръце на светлината с изчервено лице.

— Упражненията с меча, лорд Съфолк. Старият Марсден каза, че ще заздравеят, но те кървят ли, кървят. За миг си помислих… — той се въздържа навреме, като се потупа с превързания пръст по устата. — Не, не сте дошли от Франция, за да гледате ръцете ми, нали?

— Не, Ваше Величество — тихо отвърна Съфолк. — Можете ли да ми отделите момент? Разговаряхме с мастър Бруър2 за бъдещето.

— Никаква бира от Дери — рече Хенри, — единственият мастър Бруър без бира.

Това беше стара шега, но двамата мъже угоднически се разсмяха. Хенри засия в усмивка.

— Честно казано, аз не мога да мръдна от това място. Позволено ми е да спирам на всеки час, за да пия вода или да ида по нужда, но после пак трябва да се върна към молитвите. Кардинал Бофорт ми издаде тайната и тежестта не е твърде голяма.

— Каква тайна, Ваша Светлост?

— Че французите не могат да дойдат, докато кралят се моли, лорд Съфолк! С ръцете си, макар и превързани, аз задържам настъплението им. Не е ли чудесно това?

Съфолк бавно вдиша и издиша, безмълвно проклинайки прачичото на младия мъж за глупостта му. Безпредметно беше да карат Хенри да си губи нощите по този начин, макар че може би правеше нещата по-лесни за тези около него. Някъде наблизо сигурно спеше кардинал Бофорт и Съфолк реши да го събуди и да го накара да се присъедини към момчето. В крайна сметка молитвите на един крал можеха да се подсилят единствено от тези на един кардинал.

Дери слушаше внимателно и изчакваше, за да заговори.

— Ще разчистя тук от хора, лорд Съфолк. Ваша Светлост, с ваше разрешение? Това е личен въпрос, по-добре да няма други слушатели.

Хенри направи с ръка знак, че разрешава, докато Съфолк се усмихна на официалния му тон. При цялата си горчивина и възмущение Дери беше предпазлив в присъствието на краля. В параклиса нямаше да се чуят богохулни думи, не и от него.

Кралят сякаш не забелязваше неколцината мъже, които Дери изведе навън в мразовитата нощ. Съфолк беше достатъчно циничен, за да предположи, че един или двама са останали в най-тъмните ъгли, но Дери познаваше хората си, а търпението на Хенри вече се изчерпваше, погледът му се връщаше все към мястото за молитва.

Сърцето на Съфолк се изпълни с топлота към младия крал. Беше го наблюдавал как расте с надеждата да носи тежестта на цялата страна върху плещите си. И беше видял как тези надежди се скършват, а после се сриват в разочарование. Можеше само да се досеща колко трудно е било за самото момче. Хенри не беше глупав, колкото и странен да бе. Сигурно бе чул всеки остър коментар по свой адрес в течение на годините.

— Ваше Величество, мастър Бруър е измислил план, в който да моли едновременно за съпруга и за примирие в замяна на две големи провинции във Франция. Той вярва, че французите ще се съгласят на мир в замяна на Мен и Анжу.

— Съпруга ли? — попита Хенри и премига.

— Да, Ваше Величество, тъй като въпросната фамилия има подходяща дъщеря. Исках… — Съфолк се поколеба. Не можеше да попита дали кралят разбира онова, което му казваше. — Ваше Величество както в Мен, така и в Анжу живеят английски поданици. Те ще бъдат изселени, ако ние се откажем от тях. Исках да попитам дали това не е прекалено висока цена за мира.

— Трябва да имаме мир, лорд Съфолк. Трябва. Чичо ми, кардиналът, твърди така. Мастър Бруър е съгласен с него — макар че няма бира! Разкажете ми обаче за съпругата. Имате ли портрет?

Съфолк затвори за миг очи, после пак ги отвори.

— Ще накарам да ви направят, Ваше Величество. За мира обаче. Мен и Анжу са южната четвъртина от земите ни във Франция. Взети заедно, са колкото Уелс на големина. Ако се откажем от толкова голяма по площ територия…

— Как се казва това момиче? Не мога да ѝ викам „момиче“ или пък „съпруго“, нали така, лорд Съфолк?

— Не, Ваше Величество. Името ѝ е Маргарет. Маргарет Анжуйска.

— Ще идете във Франция, лорд Съфолк, за да я видите вместо мен. Като се върнете, ще искам от вас да ми разкажете всяка подробност.

Съфолк прикри разочарованието си.

— Ваша Светлост, правилно ли съм разбрал, че сте готов да се лишите от земи във Франция заради мира?

За негова изненада кралят се приведе към него, за да му отговори, а бледосините му очи блестяха.

— Както кажете, лорд Съфолк. Трябва да имаме мир. Разчитам на вас да изпълните желанията ми. Донесете ми неин портрет.

Дери се беше върнал, докато разговорът течеше, но старателно държеше лицето си безизразно.

— Убеден съм, че Негово Кралско Височество би желал да се върне към молитвите си сега, лорд Съфолк.

— Да, така е — отвърна Хенри и вдигна бинтованата си ръка за сбогом. Съфолк забеляза тъмночервено петно в средата на дланта му.

Двамата се поклониха дълбоко на младия крал на Англия, а той се запъти обратно към мястото си и коленичи, очите му се затвориха бавно, а пръстите му се сключиха като в ключалка.

2.

Маргарет изохка, когато една забързана фигура се блъсна в нея и двете паднаха на земята. Зърна за миг стегнато вързана кестенява коса и усети мириса на здравословна пот, после с вик се стовари долу. Меден съд издрънча върху камъните на вътрешния двор с такъв трясък, че чак ушите я заболяха. Докато Маргарет падаше, прислужницата размаха ръце да хване съда, но само го завъртя във въздуха.

Прислужницата вдигна гневен поглед, отвори уста и за малко да изругае. Но като видя изисканата червена рокля на момичето и бухналите ѝ бели ръкави, кръвта се оттече от лицето ѝ и зачервените ѝ от кухненската работа бузи пребледняха. Прислужницата премига с очи и се втренчи в пътеката, чудейки се дали не може да избяга. С толкова много непознати лица в замъка имаше някакъв шанс момичето да не я разпознае повторно.

С въздишка прислужницата избърса ръце в престилката. Главната готвачка я бе предупредила за братята и за бащата, но за най-малката сестра ѝ беше казала, че е сладко същество. Тя подаде ръка на Маргарет да стане.

— Съжалявам за това, миличка. Не биваше да тичам, ама днес всичко е в хаос. Удари ли се?

— Не, не мисля — колебливо отвърна Маргарет. Болеше я страната и май си беше ожулила лакътя, но жената вече пристъпяше от крак на крак, искаше да се измъкне. Вече изправена, Маргарет се усмихна, като видя как лицето на младата жена лъсва от пот.

— Казвам се Маргарет — рече тя, спомняйки си уроците. — Би ли ми казала името си?

— Симон, господарке. Но трябва да се връщам в кухнята. Има още хиляда неща да се вършат за идването на краля.

Маргарет видя дръжката на съда, която стърчеше от подкастрения храст, и го вдигна. За нейно удоволствие жената се поклони, когато го поемаше. Размениха си усмивки, преди прислужницата да изчезне със скорост почти равна на тази, с която пристигна. Момичето остана само да се взира след нея. Замъкът Сомюр не беше виждал такива приготовления от години. Тя дочуваше плътния тембър на баща си — говореше на висок глас някъде наблизо. Ако я видеше, щеше веднага да ѝ намери работа, убедена беше, затова тръгна в обратната посока.

Внезапното завръщане на баща ѝ в Сомюр беше докарвало Маргарет неведнъж до горчиви, гневни сълзи. Тя го ненавиждаше така, както би ненавиждала всеки непознат, който би дошъл тук с такива претенции, присвояващ си веднага всички права на господар и властелин на дома ѝ. През десетилетното му отсъствие майка ѝ често бе говорила за голямата му смелост и достойнство, но самата Маргарет виждаше празните места по пожълтелия гипс, останали от тихомълком измъкнатите и продадени картини и статуи. Последно си отиде колекцията от бижута и тя бе свидетел на майчината си болка, когато от Париж дойдоха мъже да оценяват най-ценните украшения, взираха се през малките си тръбички и отброяваха монети. С всяка изминала година имаха все по-малко лукс и удобства, докато накрая обраха Сомюр от всичко красиво и останаха само студените камъни. Маргарет отдавна бе намразила баща си, без изобщо да го познава. Дори прислужниците биваха освобождавани един по един, затваряха се цели секции от замъка и ги оставяха да позеленеят от мухъл.

Зачуди се дали може да стигне до източното крило, без да я забележат, и се зае с изпълнението на тази задача. Това я ободри. В една от стаите на кулата свободно щъкаха мишки, които правеха малките си гнезда в старите дивани и столове. Целият ѝ джоб беше пълен с трохи, с които да ги примами навън, така можеше да прекара следобеда си там. Тази стая се бе превърнала в убежището ѝ, скривалище, за което никой не знаеше, дори сестра ѝ Йоланда.

Когато бе видяла как мъжете от Париж броят и книгите в прекрасната библиотека на баща ѝ, Маргарет се прокрадна през нощта и отнесе всичко, което можеше да носи в ръце, скривайки ги в стаята на кулата, преди да изчезнат и те. Не се чувстваше виновна дори и когато баща ѝ се завърна и боботещият му глас отекваше в дома ѝ. Маргарет не разбираше точно какво означава думата „откуп“ и защо е трябвало да го платят, за да се върне той у дома, но книгите, които спаси, ѝ бяха ценни, дори и онази, дето мишките бяха нагризали.

Сомюр представляваше плетеница от стълбища и коридори, наследство от четиривековни строежи и достроявания, което означаваше, че някои коридори внезапно свършваха безпричинно, докато до други стаи имаше достъп само ако прекосиш още пет-шест преди тях. Все пак това беше светът ѝ, откак се помнеше. Тя знаеше всяка пътека и след като потърка лакътя си, тръгна бързешком, пресече един коридор и после една широка, празна стая, облицована в дъбово дърво. Ако майка ѝ я видеше да тича, щеше да има разправия. Усети, че се страхува също и от стъпките на гувернантката си, преди да си спомни, че жената, която всяваше ужас в детството ѝ, бе освободена от служба заедно с всички останали.

Два етажа дървени стълби я изведоха на площадка, която водеше право до източната кула. Там старите подови дъски се бяха изкривили и изметнали от напречните греди отдолу. Колко следобеди беше загубила, стъпвайки по тях по определени сложни схеми, за да ги накара да говорят със скърцащи гласове. Наричаше я Стаята на враните заради звуците, дето произвеждаха.

Леко задъхана, тя поспря под стрехите, за да погледне към горния салон, по навик. Имаше нещо много специално в това да може да се наведе над огромното пространство отгоре, на нивото на полилеите с техните дебели жълти свещи. Чудеше се кой ли ще ги запали за визитата на краля сега, когато свещарите вече не идваха, но предполагаше, че баща ѝ е помислил за това. Отнякъде беше намерил златото, необходимо да наеме всички нови прислужници. В замъка бъкаше от тях така, както бъкаше от мишки в кулата, и те се щураха нагоре-надолу по неизвестни за нея задачи. Всичките ѝ бяха непознати.

Тръгна през библиотеката, потрепервайки — сега беше опразнена и студена. Йоланда твърдеше, че някои големи родове имат библиотеки на приземния етаж, но дори когато бяха богати, баща ѝ много не го беше грижа за книгите. Докато минаваше, видя, че рафтовете са покрити с дебел слой прах, небрежно изрисува личице с пръст, после забърза напред. Погледна надолу към вътрешния двор през прозореца на библиотеката и се смръщи при вида на братята си, които се упражняваха с мечове. Поставил малкия Луи на колене, Джон го налагаше и същевременно се смееше. Николас стоеше отстрани, върхът на меча му се влачеше в прахта, а той подвикваше на двамата окуражаващо. След като обходи с поглед наоколо, за да се увери, че никой не я вижда, тя насочи пръста си към най-големия си брат и го прокле, помоли Господ да го накаже с обрив в интимните части. Това сякаш не се отразяваше на веселото му настроение, докато нанасяше ударите, но го заслужаваше, защото я ощипа тази сутрин.

За неин ужас Джон изведнъж погледна нагоре и впери очи в нейните. Нададе силен вик, който тя чу дори през розетните прозорци. Маргарет замръзна. Братята ѝ обичаха да я гонят, имитираха ловни рогове с уста и ръце, като същевременно я преследваха из стаите и по коридорите на замъка. Сигурно бяха твърде заети поради идването на краля? Прималя ѝ, като видя как Джон спира да се бие и я посочва, после и тримата хукнаха и изчезнаха от полезрението ѝ. Тя се отказа от идеята да ходи в тайната си стая. Те още не я бяха открили, но ако дойдеха до библиотеката, щяха да претършуват всичко в тази част на замъка. По-добре да ги отведе надалеч.

Тя хукна, хванала с ръка полите си, като взе да проклина всичките с обриви и петна. Последния път я бяха вкарали в един от огромните кухненски казани и бяха заплашили, че ще запалят огън.

— Маман! — закрещя Маргарет. — Мааамаан!

Полетя с пълна скорост, сякаш едва докосваше стъпалата, и използваше ръцете си да я водят, докато, засилена един етаж по-надолу, се втурна в коридора, който водеше към апартамента на майка ѝ. Една стресната прислужница отскочи, както държеше парцала и кофата, а Маргарет профуча край нея. Чуваше как братята ѝ крещят някъде един етаж по-надолу, но не спря, прескочи трите стъпала, които изникнаха пред нея, после още три нагоре — странни старовремски конструкции в замъка, които нямаха предназначение. Задъхана, тя се втурна в гардеробната на майка си и с див поглед затърси убежище. Видя огромен, тежък гардероб и бърза като стрела, отвори вратата и се напъха в задната му част, успокоена от уханието на майчиния си парфюм и дебелите кожи.

Настана тишина, макар все още да чуваше гласа на Джон, който някъде в далечината я викаше по име. Тя се помъчи да потуши кашлицата, предизвикана от праха, който беше вдигнала. Чу стъпки да влизат в стаята и застина като статуя. Нямаше да се изненада, ако Джон бе изпратил Николас или дори малкия Луи в друга посока, докато той самият пристъпяше тихомълком, за да я заблуди, че е в безопасност. Маргарет сдържа дъха си и затвори очи. Поне в гардероба беше топло, а те със сигурност нямаше да я търсят в помещенията на майка им.

Стъпките приближиха и — без предупреждение — вратата на гардероба се отвори със скърцане. Момичето премига срещу баща си, застанал на светлината.

— Какво правиш тук, момиче? — попита той. — Не знаеш ли, че кралят идва? За бога, щом имаш време за игри, значи прекалено много ти е свободното време.

— Да, сър, съжалявам. Джон ме преследваше и…

— Ръцете ти са отвратително мръсни! Само виж какви отпечатъци остави! Погледни се, Маргарет! Тичаш нагоре-надолу като някоя уличница, а в това време кралят идва!

Маргарет сведе глава, измъкна се от гардероба и затвори внимателно вратата му. Вярно беше, че дланите ѝ са черни от мръсотия, която бе обърсала при лудото си тичане из горните етажи. Обхвана я негодувание. Лорд Рене може да ѝ беше баща, но тя нямаше абсолютно никакви спомени от него. Той просто беше един голям човешки плужек, който идваше в дома ѝ и започваше да нарежда на майка ѝ като на слугиня. Лицето му бе неестествено бледо, може би от годините, докато е чезнел в затвора. Очите му бяха сиви и студени, наполовина скрити от тежки, ненабръчкани долни клепачи, тъй че винаги изглеждаше така, сякаш наднича над тях. Очевидно не е гладувал в затвора, помисли си тя. Поне това бе очевидно. Беше се оплакал на съпругата си от сметките на шивача за отпускането на дрехите му, при което тя се разрида.

— Само да имах един свободен миг, Маргарет, и щях да те нашибам с камшика! Тия рокли ще трябва да се чистят.

Той крещя и жестикулира гневно още известно време, докато Маргарет стоеше с наведена глава, мъчейки се да изглежда подходящо засрамена. Преди имаше камериерки и слугини, за да стържат и лъскат целия този хубав френски дъб. А сега чия беше вината, че прахът се бе насложил на дебел слой, ако не на мъжа, който бе разорил Сомюр заради суетата си? Тя го беше слушала да се оплаква на майка ѝ за състоянието на замъка, но без армия от прислуга Сомюр просто беше твърде огромен, за да бъде поддържан чист.

Маргарет не забрави да кима с глава, докато баща ѝ беснееше. Той наричаше себе си краля на Ерусалим, Неапол и Сицилия, места, които тя никога не беше виждала. Предполагаше, че това я прави принцеса, но не беше съвсем сигурна. В крайна сметка нали не беше успял да се сдобие с нито едно от тези места, а претенциите единствено на хартия нямаха стойност, след като можеше само да се ядосва и хвали, и да пише гневни писма. Мразеше го. Докато стоеше там се изчерви при спомена за един разговор с майка ѝ. Беше я попитала защо просто не може той пак да си тръгне. В отговор устата на майка ѝ се беше свила в гримаса, като торбичка със стегната връзка, и Маргарет за първи път я чу да използва такъв остър тон.

Почувства, че плужекът е към края на тирадата си.

— Да, сър — продума тя скромно.

— Какво? — разкрещя се той. — Какво значи това „да, сър“? — На бледите му бузи цъфнаха червени петна, а гневът му се разрази още повече. — Просто изчезвай оттук! — изсъска той. — Не искам да виждам лицето ти, освен ако не те повикам, ясно ли е? Имам по-важни неща да върша днес от това да те уча на обноските, които очевидно ти липсват. Подивяла си! Когато кралят си тръгне, ще помисля за наказание, което няма да е лесно да забравиш. Върви! Махай се!

Маргарет избяга, поруменяла и разтреперана. Мина край брат си Луи в коридора отпред и за пръв път той прояви съчувствие.

— Джон те чака в банкетната зала — промърмори той. — Ако искаш да го избегнеш, заобиколи през кухнята.

Маргарет сви рамене. Луи се мислеше за хитър, но тя го познаваше прекрасно. Джон ще бъде в кухнята или някъде наблизо, това поне беше ясно. Няма да успеят да я напъхат в някой казан, не и когато има толкова прислужници, дето приготвят пиршеството за краля, но без съмнение брат ѝ ще да е измислил нещо също толкова неприятно. Изпълнена с достойнство, тя по-скоро вървеше, отколкото тичаше, докато се бореше със сълзите, чиято поява не можеше да си обясни.

За нея нямаше значение, че плужекът се е ядосал, и защо да има? Реши да намери майка си някъде в центъра на цялата суетня и шумотевица, а само допреди няколко дни навред цареше тишина. Откъде дойде цялата тая прислуга? Нали нямаха пари, а и нищо не бе останало за продан.

До залез-слънце вече братята ѝ се бяха отказали да я преследват, защото трябваше да се обличат за празненството. Населението на замъка Сомюр се увеличи още повече, тъй като крал Шарл изпрати пред себе си своя антураж. Освен готвачите, наети от домакинствата на благородници и от селото, сега имаше и майстор-готвачи, които проверяваха всеки етап от подготовката, и половин дузина мъже в черно, оглеждащи всяка стая за шпиони и убийци. За първи път баща ѝ не обели и дума, когато хората на краля започнаха да разпитват пазачите му и да ги организират. Вече всички околни села бяха научили, че се очаква кралска визита. Падаше здрач и лястовиците вече се виеха и стрелкаха из небето, а селяните надойдоха от пасищата и нивите си със семействата. Наредиха се покрай пътя за Сомюр и протягаха вратове, за да зърнат отдалече Величеството. Мъжете сваляха шапки, докато кралят минаваше, размахваха ги и го приветстваха.

Пристигането на крал Шарл не се стори на Маргарет толкова впечатляващо, колкото беше очаквала. Тя наблюдаваше от прозореца на кулата, когато малка група от конници се зададе по пътя откъм юг. Надали имаше и двайсетина, скупчени около една крехка, тъмнокоса личност, загърната в бледосиньо наметало. Кралят не се спря да поздрави селяните, доколкото тя успя да види. Зачуди се дали той не си мисли, че светът е пълен с ликуващи хора, сякаш те бяха част от околния пейзаж като дърветата или реките.

Докато кралската свита минаваше през главния вход, Маргарет се наведе през отворения прозорец, за да ги гледа. Кралят ѝ се видя доста обикновен, докато слизаше от коня си в двора и подаваше юздите на един слуга. Хората му имаха закоравели, сериозни лица и някои от тях се оглеждаха наоколо с изписана по лицето неприязън. Тя ги възненавидя веднага. Видя също как баща ѝ излезе и се поклони пред краля, преди да влязат вътре. Гласът на Рене се извиси до прозорците, груб и гръмогласен. Направо се подмазва, помисли си тя. На човек като краля със сигурност му е втръснало от ласкателство.

Пиршеството беше пълна трагедия. Маргарет и Йоланда бяха заточени на далечния край на дългата маса, стегнати в рокли, които миришеха на камфор и кедрово дърво и бяха твърде скъпи, за да бъдат изцапани. Братята ѝ седяха по-напред на масата и обръщаха глави към краля като пътници, дето се греят на разпаления огън в странноприемница. Като най-голям Джон се опита да води разговор, но усилията му бяха толкова сковани и церемониални, че Маргарет я напуши смях. Атмосферата беше непоносимо натегната и, разбира се, сестра ѝ Йоланда я щипеше под масата, за да я принуди да извика и така да се посрами. Маргарет пък я боцкаше с вилица от някакъв сервиз от сребърни прибори, които никога преди това не беше виждала.

Тя знаеше, че не ѝ е разрешено да говори; майка ѝ Изабел съвсем ясно ѝ го каза. Затова седеше мълчаливо, докато виното се лееше и кралят благоволяваше от време на време да пуска снизходителни усмивки към баща ѝ или Джон между ястията.

Според нея крал Шарл беше твърде слаб и дългонос, за да бъде красив. Очите му бяха като малки черни мъниста, а тънките му вежди изглеждаха едва ли не като оскубани. Беше се надявала да види мъж с чар и устрем или поне да носи някакъв вид корона. Вместо това кралят нервно ровеше из храната си, която очевидно не му харесваше, и едва повдигаше крайчеца на устните си, когато се мъчеше да се усмихне.

Баща ѝ запълваше паузите с истории и спомени от двора, поддържайки поток от безсмислени брътвежи, които я караха да изпитва неудобство заради него. Единственото раздвижване настъпи, когато баща ѝ размаха ръце и събори чашата с вино, но прислугата дойде бързо и изчисти веднага следите. Маргарет ясно виждаше отегчението на краля, макар че лорд Рене не го забелязваше. Тя боцваше по хапка от всяко ястие и се чудеше колко ли струва всичко това. Салонът бе осветен от скъпи нови свещи, каквито обикновено купуваха само за Коледа. Предполагаше, че разходите по това ще им излязат през носа през идните месеци, след като кралят си тръгне. Помъчи се да се наслаждава на всичко, но като гледаше как длъгнестата глава на баща ѝ се клати от смях, само се ядосваше. Тя пийваше от сайдера и се надяваше, че ще забележат неодобрението и може би дори ще се засрамят. Приятна мисъл — че ще вдигнат поглед и ще видят строгото момиче, после отрупаните с храна чинии, които едва ще докоснат, преди да поднесат следващото ястие. Тя знаеше, че кралят се е срещал с Жана от Арк и копнееше да го разпита за нея.

Седнала до краля, леля ѝ Мари слушаше Рене с неодобрително изражение, точно както и Маргарет. Отново и отново погледът ѝ се връщаше върху шията на майка ѝ, където нямаше никакви скъпоценности. Едно нещо, което Рене не беше успял да заеме за тази вечеря. Всичките бижута на майка ѝ бяха отишли, за да финансират неговите провалили се военни походи. Като съпруга на краля Мари носеше прекрасен комплект от рубини, които падаха точно във вдлъбнатината на гърдите ѝ. Маргарет се мъчеше да не зяпа, но пък нали това бе предназначението им, да привличат вниманието? Мислеше си, че една омъжена жена не би желала мъжете да се втренчват в гърдите ѝ по такъв начин, но очевидно не беше така. Мари и Рене бяха израснали в Сомюр и Маргарет видя как преценяващият ѝ поглед скача от голите уши и шия на майка ѝ към огромните гоблени, закачени по стените. Зачуди се дали тя ще разпознае някои от тях. Както слугите, те бяха взети назаем или пък под наем само за няколко дни. Почти можеше да чуе как мислите на леля ѝ щракат като малко сметало. Майка ѝ винаги бе твърдяла, че Мари е коравосърдечна, но пък с това си беше спечелила един крал и целия лукс, съпровождащ живота му.

Не за първи път тя си задаваше въпроса какво може да е довело крал Шарл в замъка Сомюр. Знаеше, че по време на вечерята няма да има сериозен разговор, дори може би не преди кралят да си е починал и отишъл на лов на следния ден. Маргарет реши да посети балкона над горния салон, след като ѝ позволят да иде да си легне. Баща ѝ водеше там почетните гости, за да се насладят на голямото огнище и на селекция от най-добрите му вина. При тази мисъл се приведе към Йоланда точно когато палавата ѝ сестра се мъчеше да я ощипе по голата ръка.

— Ако сториш това, ще ти извия ухото и ще те принудя да пищиш, Йоланда — измърмори тя.

Сестра ѝ рязко издърпа ръката си изпод масата. На петнайсет години, Йоланда беше може би най-близката ѝ дружка, макар че напоследък си придаваше важност и се правеше на изискана млада жена, като надуто поясняваше на Маргарет, че детските игри вече не я интересуват. Беше ѝ подарила дори красива изрисувана кукла, като съсипа удоволствието от подаръка с пренебрежителния коментар, че не ѝ трябват вече бебешки играчки.

— После, след празненството, ще ме придружиш ли по задните стълби да идем да слушаме от балкона до Стаята на враните?

Йоланда се замисли и леко наклони глава, докато претегляше вълнуващото ново усещане на възрастна срещу желанието да види как кралят разговаря с баща им насаме.

— Може би за съвсем малко. Знам, че ти става страшно в тъмното.

— Това важи за теб, Йоланда, и го знаеш прекрасно. Не се страхувам от паяци, дори и от големите. Тогава ще дойдеш, тъй ли?

Тя усети върху себе си неодобрителния поглед на майка си и се захвана с нарязаните върху подложка от лед плодове. Фините резени бяха леко замръзнали и изумително вкусни. Трудно можеше да си спомни вечеря, която да е завършила с такива деликатеси.

— Ще дойда — прошепна Йоланда.

Маргарет хвана ръката на сестра си, добре знаеше, че не бива да предизвиква гнева на майка си с повече разговори. Баща ѝ разказваше някаква досадна история за един от фермерите си арендатори и кралят се позасмя, изпращайки вълна от смях надолу по масата. Вечерята със сигурност беше успешна, но Маргарет знаеше, че той не е дошъл в Сомюр заради виното и храната. С приведена глава тя хвърли поглед по масата и се загледа в краля на Франция. Изглеждаше ѝ толкова обикновен, но Джон, Николас и Луи бяха очевидно потресени от него и забравяха за храната си дори при най-беглия коментар, излязъл от кралските му устни. Маргарет се усмихна вътрешно, като знаеше, че на другата сутрин ще ги подиграва за това. Така щеше да им го върне, че я преследваха като малко лисиче.

3.

В стаята на враните беше тихо. Маргарет я прекоси боса. Беше прекарала част от предишното лято да скицира пода с въглен на обратната страна на една стара карта и бе отбелязала всяка скърцаща напречна греда или дъска с миниатюрно кръстче. Светлината от огъня в горния салон се прокрадваше и на балкона — тя го прекоси като някоя танцьорка, чиито премерени стъпки съвпадаха с картината, която виждаше в паметта си. Враните останаха безмълвни и тя стигна до балкона триумфираща, после се обърна и направи знак на Йоланда.

Осветена от припламваща светлина на злато и сенки, сестра ѝ направи отчаян жест, но и тя беше прихванала от потайното вълнение и се промъкна по полираните дъски, като трепваше заедно с Маргарет, докато подът пъшкаше под краката ѝ. Двете момичета замръзваха при всеки звук, но баща им и кралят не обръщаха внимание. Огънят пращеше и пукаше, а и всяка стара къща винаги се движеше и наместваше през нощта. Рене Анжуйски не погледна нагоре, когато Йоланда се настани до сестра си и впери поглед в сцената отдолу през изправените дървени балюстради.

Горният салон почти не беше пострадал от оглозгването на Сомюр. Може би защото той си оставаше сърцето и центърът на фамилния дом, гоблените и дъбовите му мебели бяха защитени от набезите на мъжете от Париж. Камината беше достатъчно голяма, за да може възрастен човек да влезе в нея, без дори да си наведе главата. Една цепеница с размерите на малко канапе весело гореше вътре и нажежаваше черните железни маши, поставени пред нея, докато краищата им не започнаха да проблясват като злато. Крал Шарл седеше на огромен тапициран стол, придърпан близо до пламъците, а баща ѝ стоеше прав и се суетеше с чашите и шишетата. Маргарет гледаше като зашеметена, когато баща ѝ пъхна един от ръжените в чашата с вино за краля, което изпрати със съскане във въздуха пара с дъх на сладост. Усети мириса на детелина и канела и устата ѝ потръпна, като си представи вкуса. Топлината, за жалост, не стигаше чак до скривалището ѝ. Камъните, с които бе изграден замъкът, изсмукваха топлината, особено през нощта. Тя трепереше там, седнала с подвити настрани крака, готова да хукне извън обсега на светлината, ако случайно баща ѝ погледнеше нагоре.

И двамата мъже се бяха преоблекли, забеляза тя. Баща ѝ носеше ватирана спална роба над широки панталони и филцови обувки. На припламващата светлина ѝ се стори, че прилича на магьосник, който прави с ръце магия с пара и огън над чашите им. Кралят бе облякъл тежка дреха от блестящ плат, прихваната с колан на кръста. С доволство си представи, че става свидетел на потаен ритуал между двама магьосници. Но мазният тон на Рене разби тази илюзия.

— Вие ги доведохте до това положение, Ваше Величество, Вие и никой друг. Ако не бяхте запазили Орлеан и подсилили армията, за да стигне до сегашната си сила, сега те нямаше да молят за мир. Това е знак, че ние сме силни, а те са слаби. Дошли са при нас, Ваше Величество, като просители. И всичко това за Ваша прослава и прославата на Франция.

— Може би, Рене, може би е така. Въпреки това те са хитри и умни, почти като евреи. Ако умирам от жажда и англичанин ми предложи чаша вода, ще се поколебая дали да я изпия и ще се попитам каква изгода има той от това. Баща ми беше по-доверчив и те отвърнаха на добронамереността му с измама.

— Ваше Величество, съгласен съм с Вас. Надявам се никога да не бъда така наивен, че да стисна ръката на англичанин, без след това да си проверя джобовете. Но все пак имаме доклада на Вашия посланик. Той твърди, че кралят им едва говори с него и че го въвеждат и извеждат в помещенията, където се намира кралят, с такава скорост, сякаш има пожар. Този Хенри не е мъж като баща си, иначе отдавна да е подновил разбойническото разрушение. Вярвам, че това предложение е предизвикано от слабост — и с помощта на тази слабост можем да си възстановим земи, които сме загубили. За Анжу, Ваше Величество, както и за Франция. Нима можем да си позволим да пренебрегнем такава възможност?

— Точно по тази причина подозирам уловка — рече крал Шарл с горчивина, докато отпиваше от подгрятото вино и вдишваше парата му. — О, да, мога да повярвам, че искат френска принцеса, за да подобри развалената кръвна линия, да ги благослови с по-добра кръв. Свидетел съм как две мои сестри бяха предадени в английски ръце, Рене. Баща ми беше… непостоянен в последните си години. Убеден съм, че не е разбирал напълно опасността от това да даде Изабел на техния крал Ричард или пък любимата ми Катерин на онзи английски касапин. Нима е толкова изненадващо сега, че претендират за собствения ми трон, за собственото ми наследство? Какво нахалство, Рене! Момчето Хенри е мъж с две лица: едното на ангел, а другото на дявол. Само като си помисля, че един английски крал е мой племенник! Светиите сигурно ни се надсмиват или пък плачат — не знам.

Кралят изпразни чашата си и дългият му нос се забучи в съда. Намръщи се, като стигна до утайката, и избърса с ръкава си виолетовата линия от устните си. Направи неопределен жест с ръка, отнесен в мислите си, когато бащата на Маргарет напълни отново чашата му и донесе друг ръжен от поставката в огъня.

— Не искам да подсилвам претенциите им с още една капка френска кръв, лорд Анжу. Нима ще трябва да оставя без наследство собствените си деца заради някой чуждоземен крал? И то за какво? Малката Анжу? Мен? Примирие? Бих предпочел да събера армията си и да ги ритам, докато посинеят и изпокапят в морето. Това е отговорът, който искам да им дам, а не мир. Къде е тук достойнството? Къде е гордостта, докато те продават жито и солен грах в Кале и си лъскат ботушите върху френските маси? Това не може да се трае, Рене.

Отгоре Маргарет видя как изражението на баща ѝ се промени, незабелязано за посърналия владетел. Рене мислеше усилено, подбираше думите си с голямо внимание. Момичето знаеше, че майка ѝ му дава масла и шушулки от сено заради запека, едно наследство от затворничеството му, което май си беше донесъл обратно у дома. Тежкото бяло лице бе порозовяло от виното или пък от топлината и той наистина имаше вид на задръстен, мъж, натъпкан с нещо неприятно. Неприязънта ѝ само се засили и — обратно на всякаква логика — тя се надяваше, че ще се разочарова, независимо какво точно беше искането му.

— Ваше Величество, на Вашите заповеди съм за всичко. Ако кажете, че ще е война, ще накарам армията си да тръгне напролет срещу англичаните. Може пък да имаме късмета на Орлеан още един път.

— А може би късмета на Аженкур — отвърна кралят с кисел глас. За миг ръката му се стегна, сякаш се чудеше дали да не запрати чашата си в огъня. Овладя се с видимо усилие. — Ако можех да съм сигурен в победата, щях още утре да вдигна знамената, кълна се — той замълча замислено, загледан в играещите и припламващи пламъци. — Но съм ги виждал да се бият англичаните. Помня онези червендалести крещящи животни, които реват триумфално. Те нямат култура, мъжете им са диваци. Знаеш това, Рене. Виждал си ги, тези свински бутове, с мечовете и стрелите им, тези огромни дебелаци, които не знаят друго, освен да колят — той махна с ръка, за да отпъди мрачните спомени, но баща ѝ дръзна да го прекъсне, преди кралят да успее да съсипе всичките му надежди и планове.

— Какъв триумф би било да се вземе обратно четвърт от тяхната земя във Франция без дори една битка, Ваше Величество! Единствено с обещанието за мир и една сватба ние ще спечелим повече от всеки друг, който се е бил с тях в продължение на цяло десетилетие или по-дълго. Те вече си нямат английски лъв и ние щяхме да им откажем сърцето на Франция.

Крал Шарл изсумтя.

— Много си прозрачен, Рене. Добре виждам, че искаш да си възвърнеш семейните земи. За твоето семейство ползата е ясна. По-малко за моето обаче.

— Ваше Величество, не мога да го отрека. Вие виждате по-ясно и по-далеч, отколкото изобщо е възможно някога за мен. Въпреки това мога по-добре да Ви служа, ако имам в ръцете си богатствата на Анжу и Мен. Бих могъл да си изплатя дълговете към короната с тези ренти, Ваше Величество. Спечеленото от нас е тяхна загуба и дори един акър от Франция си струва риска, убеден съм — той загря за темата, като видя по лицето на краля одобрение, макар и против волята му. — Един акър върната френска земя е много нещо, Ваше Величество, и значи още повече, ако е върната от стария ни враг. Това е победа, все едно дали е спечелена с френски преговори или с френска кръв. Вашите лордове ще видят само факта, че сте спечелили обратно френска земя от англичаните.

Кралят въздъхна и постави чашата си на каменния под, за да разтърка очи.

— Разбира се, вашата дъщеря ще стане английска кралица, ако аз се съглася на това. Да се надявам, че е изградена личност.

— Ваше Величество, тя е самият образ на скромното благородство. Само би подсилило позицията Ви, ако имате един лоялен член на моето семейство в английския двор.

— Да… има го и това — съгласи се Шарл, — но е близо до кръвосмешение, Рене, не е ли така? Крал Хенри вече веднъж е мой племенник. Твоите дъщери също са мои племенници. Ще трябва да моля папата за специално разрешение — а и това си има цена, поне ако искаме да го имаме през следващите десет години.

Рене се усмихна на постигнатия напредък. Той знаеше, че англичаните ще изпратят молба до Рим за разрешението, ако той го поиска. Наясно бе също, че кралят му се пазареше за десятък в замяна на своето съгласие. Фактът, че съкровищниците на Сомюр бяха пълни с празни чували и паяци, изобщо не го притесняваше. Можеше да заеме още — от евреите.

— Господарю, за мен ще бъде чест да посрещна тези разходи, разбира се. Чувствам, че сме много близко до решение.

Шарл бавно сведе глава, а устата му се движеше, сякаш беше открил останала в задните си зъби храна.

— Много добре, ти ще ме водиш в това, Рене. Ще станеш пак господар на Анжу и Мен. Надявам се, че ще бъдеш благодарен по подходящ начин.

Рене коленичи, като грабна ръката на краля и я докосна до устните си.

— Ваш съм, Ваше Величество. Можете да разчитате на мен за всяка задача, дори ако трябва да пролея собствената си кръв.

Високо над главите им Маргарет се обърна към сестра си с широко ококорени очи. Йоланда я зяпаше с отворена уста. Маргарет протегна ръка и внимателно я затвори.

— Аз вече съм обещана — прошепна Йоланда, — татко надали ще развали годежа ми.

В безмълвен синхрон те припълзяха назад от светлината и Маргарет се смръщваше всеки път, когато дъските проплакваха под тях. Далеч от балкона, двете сестри застанаха в тъмнината. Йоланда трепереше от вълнение, сграбчи ръката на сестра си, като едва не скачаше на едно място, все едно искаше да затанцува.

— Ще се омъжиш за крал, Маргарет. За теб говорят.

— Английски крал — колебливо отвърна Маргарет. Винаги бе знаела, че съпругът ѝ ще бъде избран от други, но все предполагаше, че майка ѝ ще вземе решението, или че поне ще участва в него. Погледна с раздразнение към Йоланда, която подскачаше като червеношийка в сенките.

— Спазариха ме като дойна крава, Йоланда. Ти ги чу. Това… минава всички граници.

Сестра ѝ я привлече още по-назад, в друга стая, която бе дори по-тъмна без разпръснатата светлина от балкона. Тя прегърна сестра си на бледата лунна светлина.

— Ще бъдеш кралица, Маргарет. Това е важното. Техният Хенри поне е млад. Не си ли развълнувана? Когато пораснем, ще трябва да ти се кланям, щом те видя. Братята ни също ще трябва да ти се кланят.

По лицето на Маргарет бавно се разля усмивка; представи си как брат ѝ Джон е принуден да признае по-високия ѝ ранг. Приятна картинка беше.

— Бих могла да накарам някой от английските ми пазачи да го натъпче в казан може би — закикоти се тя.

— Да, би могла и никой няма да те спре, защото ще бъдеш кралица.

Част от невинното удоволствие на Йоланда се предаде и на нея и двете момичета се хванаха за ръце в тъмното.

Град Анжер беше красив вечер. Макар да беше столица на Анжу и по тази причина под английска власт населението рядко срещаше чуждестранните потисници извън съдилищата и данъчните власти. Рубен Мозел бе поканил мнозина от английските търговци в къщата си на реката, както правеше всяка година. Дори само заради търговията празненството винаги се изплащаше и той го смяташе за добра инвестиция.

В сравнение с французите и англичаните той се обличаше много просто, в тъмни цветове. Отдавна бе придобил навика да не показва богатството си чрез дрехите. Нямаше значение, че би могъл да купи и да продаде мнозина от мъжете в помещението или че една трета от тях му дължаха по цяло състояние в злато, земи или запори върху търговията им. В банката си или извън нея той беше образец за скромност.

Забеляза, че съпругата му разговаря с лорд Йорк, за да се почувства добре в дома им. Сара беше цяло съкровище, много по-лесно от него общуваше с грубите английски нашественици. Като цяло Рубен предпочиташе французите, чиято изисканост бе по-подходяща за нюансите в бизнеса. Но Йорк командваше английските войници в Нормандия и бе поканен по повелите на етикета. Този мъж контролираше договори за огромни суми само и само да нахрани войниците си. Рубен въздъхна, репетирайки английския си, и тръгна през тълпата към тях.

— Милорд Йорк — рече той усмихнат. — Виждам, че сте се запознали с жена ми. За нас е чест да ни гостувате. — Благородникът се обърна, за да види кой говори, и Рубен се насили да се усмихне под поглед, изпълнен с неприязън. Моментът сякаш се проточи безкрайно, после Йорк склони глава в поздрав и магията се разпръсна.

— А, домакинът — каза Йорк без видима топлина в гласа. — Мосю Мозел, може ли да ви представя съпругата си, херцогиня Сесили?

— Mon plaisir, madame3 — заяви Рубен и се поклони.

Тя не подаде ръка, неговата почти увисна във въздуха и той прикри объркването си, като заопипва чашата си. На шията ѝ искряха диаманти, беше лика-прилика на мъжа си, със студени очи и тънка уста, която не се усмихваше. Всичко в нея изглежда строго и невесело, помисли си Рубен. Веждите ѝ бяха оскубани почти изцяло и през бялото си чело носеше дантелена лента, извезана със скъпоценни камъни.

— Имате хубава къща, мосю — отбеляза херцогинята. — Съпругът ми казва, че се занимавате с търговия — тя произнесе думата така, сякаш едва можеше да понесе да измърси устните си с нея.

— Благодаря, мадам. Притежавам малка банка и склад, местна търговия предимно. Безстрашните войници на вашия съпруг трябва да бъдат хранени и да бъдат на топло през зимата. На мен се пада да осигурявам някои от удобствата им.

— Срещу купища злато — добави Йорк. — Обмислям варианти с други доставчици, мосю Мозел, но тук не му е мястото да обсъждаме подобни неща.

Мозел премига, като чу тона му, макар да му беше познат от преди от хора с всякакъв статут.

— Надявам се да мога да ви разубедя, милорд. Досега нашите отношения са били ползотворни и за двете страни.

Устата на жена му се изкриви, когато долови думата „полза“, но Рубен продължи да се усмихва, стремейки се неистово да бъде добър домакин.

— Вечерята ще бъде сервирана съвсем скоро, мадам. Надявам се да се насладите на малките удоволствия, които можем да доставим. Ако имате свободен момент, оранжерията е прекрасна вечер.

Рубен тъкмо щеше да се оттегли, когато чу груби и силни гласове откъм градината. Той сви устни и скри раздразнението си зад чашата с вино, от която отпиваше. От известно време насам един от местните фермери се опитваше да го съди. Беше дребен въпрос и Рубен познаваше твърде добре местните големци, та да се безпокои заради един беден селянин и неговите несгоди. Не беше невъзможно глупакът да е дошъл на годишното тържество, за да създава неприятности. Наклони глава, размени поглед с жена си, която показа, че го разбира.

— Трябва да ида и да се погрижа за другите си гости, лейди Йорк, милорд. Много съжалявам. — Шумът се усилваше и той видя как поне дузина глави се обърнаха. Спокойно започна да си проправя през тълпата, като се усмихваше и извиняваше. Жена му ще забавлява английския лорд и студенокръвната му жена, ще ги накара да се почувстват добре дошли, помисли си той. Сара беше дар от Бога за един вярващ.

Едно време къщата бе принадлежала на френски барон, семейство, изпаднало в нищета и принудено да продаде собствеността си след бедите, дошли с битките. Рубен беше купил къщата веднага въпреки възмущението на местните благородници, които се противяха един евреин да притежава християнски дом. Но англичаните бяха по-разкрепостени в това отношение или поне лесно се подкупваха.

Той стигна до големите прозорци с прозрачно стъкло, които се отваряха навън към моравата. Смръщи се, като видя, че на изрядно окосената трева са стъпили войнишки ботуши. Гостите му всичките слушаха, разбира се, затова контролираше гласа си равен и нисък.

— Господа, както виждате, попадате на частно празненство. Не може ли това да почака до утре сутрин?

— Вие ли сте, Рубен Мозел? — попита един от войниците. В гласа се долавяше присмех, но той си имаше работа с това всеки ден, та приятното изражение не помръдна от лицето му.

— Аз съм, да. Стоите в дома ми, сър.

— Добре сте се подредили — отвърна войникът, оглеждайки салона.

Рубен се прокашля, почувствал първото гъделичкане на тревогата. Човекът беше самоуверен, докато обикновено можеше да се очаква известна предпазливост, когато наоколо имаше богатство и власт.

— Мога ли в замяна и аз да имам честта да науча името ви? — попита евреинът, като прикри студенината в гласа си. Войникът не заслужаваше любезността му, но все още имаше твърде много глави, извърнати с интерес в негова посока.

— Капитан Расин от Сомюр, мосю Мозел. Имам заповед за арестуването ви.

— Извинете? По какво обвинение? Това е грешка, капитане, уверявам ви. Всъщност магистратът е вътре. Позволете да ви заведа при него и той ще ви обясни…

— Имам заповеди, мосю. Предявено е обвинение на ниво департамент. Сега ще дойдете с мен. Можете да дадете обяснения на съдията.

Рубен се втренчи във войника. Ръцете му бяха мръсни, а униформата му смърдеше, но от него все още се излъчваше тази обезпокоителна самоувереност. Още трима мъже си показаха жълтите зъби зад гърба му, наслаждаваха се на неудобството, което причиняваха. Мисълта, че ще бъде принуден да тръгне с тия мъже, накара Рубен да се изпоти.

— Чудя се дали не мога да помогна, мосю Мозел? — чу се глас над рамото му.

Обърна се и видя фигурата на лорд Йорк, застанал с чаша вино в ръка. Рубен въздъхна облекчено. Английският благородник приличаше на войник с издадената си челюст и широки рамене. Френските войници в миг станаха по-възпитани.

— Този… капитан твърди, че трябва да ме арестуват, лорд Йорк — бързо обясни Рубен, нарочно използвайки титлата. — Не ми е казал още по какво обвинение, но съм убеден, че има някаква грешка.

— Разбирам. И какво всъщност е обвинението? — попита Йорк.

Рубен видя как войникът се кани да отвърне с нахалство, но после сви рамене. Не беше благоразумно да раздразва човек с репутацията и влиянието на Йорк, поне не за един нисък ранг като капитан.

— Богохулство и магьосничество, милорд. Ще трябва да отговаря през съда в Нант.

Евреинът усети как устата му зяпна от изненада.

— Богохулство и… Това е лудост, мосю! Кой е обвинителят ми?

— Не ми е работа да отговарям — рече войникът. Той наблюдаваше лорд Йорк и беше напълно наясно, че онзи може да реши да се намеси. Рубен също се обърна към англичанина.

— Милорд, ако можете да ги накарате да се върнат утре сутрин, убеден съм, че ще намеря свидетели и доказателства, които ще покажат, че това е лъжа.

Йорк го погледна отвисоко и очите му заблестяха на светлината на лампата.

— Не смятам, че е въпрос, който е свързан с английското право, мосю Мозел. Това не е моя работа.

Капитанът се усмихна по-широко, като чу думите му. Пристъпи напред и стисна здраво Рубен за ръката.

— Моля за сътрудничество, мосю. Елате с мен сега. Не ми се ще да ви влача — хватката се усили в подкрепа на думите му. Евреинът се запрепъва, не можеше да повярва на това, което се случва.

— Магистратът е в къщата ми, капитане! Нека поне да го повикам навън при вас. Той ще ви обясни всичко.

— Не става дума за местен проблем, мосю. Защо не кажете още нещо, та да ми предоставите удоволствието да ви набия зъбите по-навътре в гърлото?

Рубен поклати глава мълчаливо, обзет от страх. Беше на петдесет години и вече дишаше трудно. Заплахата за насилие го изуми.

Ричард, херцог на Йорк, гледаше как отвеждат домакина му и като че ли се забавляваше. Видя как съпругата му си пробива към него път през тълпата и застава до рамото му с доволно изражение, докато възрастният мъж се препъваше през градината в хватката на своите пазачи.

— Мислех, че тази вечер ще бъде ужасно скучна — вметна тя. — Това е единственият начин да се справим с евреите. Стават твърде смели, ако не им напомниш за положението им. Надявам се да го бичуват заради наглостта му.

— Убеден съм, че точно така ще стане, скъпа — отвърна той развеселен.

В главния салон двамата доловиха писък, когато новината стигна до съпругата на Рубен. Сесили се усмихна.

— Мисля, че бих желала да видя оранжерията — заяви тя и протегна ръка към съпруга си, за да я поведе.

— Обвиненията са доста сериозни, скъпа — замислено рече Йорк. — Бих могъл да ти купя къщата, ако я искаш. Анжер е прекрасен през лятото и не притежаваме собственост тук.

Тънките ѝ устни се присвиха и тя поклати глава.

— По-добре да я изгорим и да я построим отново след предишния ѝ собственик — отговори тя и го накара да се засмее, докато влизаха вътре.

4.

Рубен усети вкуса на кръв в устата си, докато залиташе и пресичаше пътя. Заливаше го мирисът на нечистоплътната тълпа, която ревеше и плюеше по него, наричаше го исусоубиец и богохулник, а лицата бяха почервенели от праведно възмущение. Някои хвърляха камъни и студена, мокра кал, която лепнеше по гърдите му и се плъзгаше под разкопчаната му риза.

Рубен не обръщаше внимание на разгневените граждани. Те едва ли можеха да му сторят повече, отколкото бе пострадал досега. Всяка частичка от тялото му беше разранена или смазана, а едното му око представляваше лепкава сляпа маса, от която по страната му се процеждаше тънка струйка течност. Той куцукаше, докато го бутаха напред по улицата на Нант и викаше — краката му кървяха през увития плат и оставяха след него кървави следи по камъните.

Беше загубил нещо през месеците на изтезания и затворничество. Не вярата си. Дори за миг не се беше съмнявал, че враговете му ще получат същото наказание. Господ ще ги издири и ще наведе главите им с нажежено желязо. Но вярата му в някакво елементарно чувство за приличие у хората беше разбита наедно с краката му. Никой не беше дошъл да го защити или пък да го освободи от съдебния процес. Познаваше поне дузина мъже, които разполагаха с властта и богатството да осигурят освобождението му, но всички те останаха безмълвни, докато новината за ужасяващите му престъпления се разнасяше наоколо. Той поклати уморено глава, целият обзет от фатализъм. В нищо от това не намираше логика. Като че човек с неговото положение в обществото би прекарвал вечерите си да пие кръвта на християнски дечица! Когато в избата му е пълно с прекрасно червено вино.

Обвиненията бяха чудовищни и в началото беше убеден, че ще бъдат разобличени като лъжи. Никой разумен човек не би повярвал в тях. Въпреки това градските съдии бяха свили устни, докато се взираха строго в скършената, превита фигура пред тях, която бяха довлекли от килиите. Гледаха го с отвращение, като че ли по някакъв начин той бе избрал да се превърне в тромавото, смърдящо нещо, в което го бяха превърнали техните инквизитори. Нагиздени с черни шапчици, съдиите бяха произнесли смъртна присъда чрез одиране, а по лицата им личаха всички признаци на задоволство от добре свършена работа.

Рубен се бе научил на някакъв кураж в килията си, когато го караха да слага ботуша, дето можеше да се затяга, докато костите му пропукваха и се чупеха. През целия си живот никога не бе имал сила или въздух, за да се бие. С това, което Господ му беше дал, бе направил от себе си богат човек: с интелект, тайно присмивайки се на онези, които парадираха със способността си да вдигат парчета желязо във въздуха и да ги размахват. Но когато болката ставаше непоносима, когато бе раздрал гърлото си до сурово месо от писъци, пак не беше признал. Това бе упорство, което не познаваше в себе си, може би останалият му единствен начин да покаже презрението си. Искаше да посрещне екзекуцията си с това късче гордост непокътнато, все едно беше последната нишка злато от износено наметало.

Старшият съдия на Нант дойде в килията му след много дни. Жан Марис приличаше на труп, държеше в ръката си ароматна топчица от сухи цветове и я притискаше в носа си против вонята. Покрит със засъхнала кръв и собствената си мръсотия, Рубен го прониза с единственото си виждащо око, надявайки се да го засрами с някакво подобие на достойнство. По това време вече не можеше да говори. Всичките му зъби бяха избити и едва успяваше да преглътне подобната на помия каша, която му носеха всеки ден, за да го поддържат жив.

— Виждам, че гордостта на дявола още не го е напуснала — каза Жан Марис на пазачите му.

Рубен го изгледа с тъпа омраза. Познаваше Жан Марис, както и всички официални лица в района. Едно време му се струваше, че има полза да изучи навиците им, макар това да не го беше спасило. Мъжът имаше репутацията сред курвите в града, че предпочита да шиба, вместо да целува. Говореше се дори за едно момиче, което умряло след една вечер с него. Жената на Марис би била скандализирана, знаеше това със сигурност. В съзнанието му се въртяха собствените му обвинения, но нямаше кой да слуша, пък и езикът му бе изтеглен докрай и смачкан с клещи, специално изобретени за тази цел.

— Следователите ми казват, че не признавате греховете си — заяви Жан Марис — Чувате ли ме, мосю Мозел? Казват, че не подписвате нищо, макар да са оставили дясната ви ръка непокътната за целта. Не разбирате ли, че това трябва да спре? Съдбата ви вече е написана, сигурна като слънцето на небосклона. За вас не е останало нищо. Признайте и се молете за опрощение. Нашият Господ е милостив, макар че не очаквам такъв като вас, авраамовец, да го разбере. Написано е, че трябва да изгорите за вашата ерес, но кой всъщност може да каже? Ако се разкаете, ако признаете, Той може да ви спаси от огньовете на ада.

Рубен го изгледа право в очите. Чувстваше се така, сякаш може да насочи цялата си болка в този поглед, докато изличи с него всичките му лъжи и плът и стигне чак до кокала. Марис вече приличаше на труп със слабото си лице и кожа като смачкан жълт пергамент. Господ обаче не го покоси. Жан Марис издаде напред челюстта си, като че самата тишина бе предизвикателство към неговата власт.

— Имуществото ви е конфискувано, нали разбирате? Никой не бива да извлича печалба от съдружието си с дявола. Съпругата ви и децата ще трябва сами да се оправят в света. Достатъчно трудности им създадохте с ритуалите си и скритите си магии. Имаме свидетел, мосю Мозел, християнин с добро обществено положение и безупречна чест. Разбирате ли? Няма надежда за вас на този свят. Кой ще приеме сега семейството ви, след като вие си отидете? Да продължават ли да страдат заради онова, което сте сторили? Небесата се бунтуват, мосю Мозел. Бунтуват се срещу болката на невинните. Признай си, човече — и това ще свърши!

На улицата Рубен залитна към един от крещящите селяни, счупеният му крак поддаде. Якият чирак веднага го цапардоса, юмрукът разби главата му и я килна назад, а от носа му бликна нова струя кръв. Видя ярки капки от нея да блестят по сламата, примесена с пръст, която застилаше улицата към градския площад. Един от пазачите изръмжа срещу чирака и го бутна обратно в тълпата с пиката, която държеше пред гърдите си. Рубен чу мъжът да се смее въпреки това, доволен, че ще може да разкаже на приятелите си как е нанесъл удар по главата на евреина.

Рубен продължи да куцука, съзнанието му ту се избистряше, ту се губеше. Пътят сякаш продължаваше безкрайно и на всяка крачка се бяха струпали граждани, дошли да го видят как умира. Един млад сополанко подложи крак и Рубен падна със стенание, коленете му удариха камъните тъй, че болката го прободе чак до бедрата. Народът се изсмя, беше доволен, че част от сценката се разиграва току пред очите му. Онези, които бяха притиснати в шестте реда хора край пътя, на този етап вече не можеха дори и с подкуп да стигнат до централния площад.

Почувства как една силна ръка го повдига, придружена от вонята на чесън и лук, която добре познаваше от затвора. Опита се да благодари на пазача за помощта, но думите му бяха нечленоразделни.

— Ставай! — изръмжа мъжът. — Вече не е далеч.

Рубен си спомни как Жан Марис се навеждаше над него в килията като врана, която оглежда тяло, за да види дали не е останало още нещо за ядене по него.

— Има хора, дето се чудят как един евреин е могъл да изпълнява такива мръсни магии и ритуали, без жена му и децата му да знаят. Разбирате ли ме, мосю Мозел? Има други, които прошепват, че жената е със сигурност не по-малко виновна от съпруга, че децата са заразени от баща си. Те твърдят, че е престъпление да ги оставят на свобода. Ако не признаете, мое задължение ще бъде да ги докарам в тези килии тук, да ги разпитам. Можете ли да си представите какво би било това за една жена, мосю Мозел? Или пък дете? Можете ли да си представите ужаса им? Все пак не можем да оставим злото да пусне корени. Плевелите трябва да се изкореняват и да се хвърлят в огъня, преди да са пръснали семето си с вятъра. Разбирате ли, мосю? Подпишете признанието и това ще свърши. Всичко това ще свърши.

Само преди година Рубен би се изсмял на такава заплаха. Той имаше приятели и богатства тогава, дори влияние. Светът беше подредено място, където не поваляха на пода невинните и писъците им не кънтяха, докато разни непознати ги обработваха, без някой да им идва на помощ и без да чуят успокоителна дума. Научи, че злото наистина обитава килиите под затворническия двор в Нант. Надеждата умря в него, след като плътта му бе изгорена и костите изпочупени.

Въздъхна. Споменът бе ясен в паметта му — как гледаше собствената си разтреперана ръка отгоре, докато тя подписваше името му под някакви лъжи, които не си направи труд да прочете. Жан Марис се усмихна, устните му се отдръпнаха от изгнилите му зъби и тялото му се доближи до него. Помнеше топлия му дъх и факта, че гласът на съдията беше почти благ.

— Добре сторихте, мосю Мозел — рече Марис. — Няма нищо срамно най-сетне да признаете истината. Извлечете успокоение от това.

Градският площад бе претъпкан от зяпачи, оставена бе само тясна пътечка между двете редици на стражата. Рубен се разтресе като казаните с бълбукаща вряла вода от двете страни на издигнатата платформа. Неговите мъчители му бяха описали с наслада начина, по който ще умре. Обясненията за това, което го чакаше, ги забавляваха. Вряла вода щеше да се излее върху кожата му, за да я отдели от костите и да я направи по-лесна за одиране на дълги ленти попарено месо от ръцете и гърдите му. Щеше да представлява часове непоносимо мъчение за удоволствието на тълпата. Рубен потрепери — знаеше, че не би могъл да го понесе. Виждаше се как се превръща в пищящо животно пред всички тях, цялото му достойнство стопено и изтръгнато. Не смееше да си помисли за съпругата и дъщерите си. Няма да бъдат изоставени, каза си разтресен. Брат му със сигурност ще ги приеме.

Дори мисълта за враговете му трябваше да се изтласка в някой малък ъгъл на съзнанието му. Беше почти убеден, че знае кой е архитектът на неговото падение, макар че с нищо не му помагаше.

Херцог Рене Анжуйски беше взел цяло богатство в заеми в месеците преди ареста му, като бе заложил за целта замъка Сомюр. Първият транш от заема трябваше да дойде около времето, когато войниците дойдоха да го арестуват. Съпругата му беше против да му дава заеми, припомни му всеизвестния факт, че семейство Анжу нямат никакви пари, но пък господар като Рене Анжуйски с лекота можеше да съсипе човек и заради подобен отказ.

Докато го връзваха за пилоните с лице към тълпата, опита да преодолее надигащия се ужас, който пищеше в него. Тежко ще е, възможно най-тежко. Можеше само да си мечтае, че сърцето му няма да издържи, уплашеното, подскачащо нещо, което биеше в гърдите му.

Мъжете на платформата всичките бяха местни, получили няколко сребърника за днешната работа. Не познаваше никое от лицата, за което беше благодарен. Достатъчно тежко беше да е обграден от непознати, които вият и беснеят срещу него. Не мислеше, че може да изтърпи лицата на хора, дето познава. Докато привързваха крайниците му с грубо придърпване, тълпата натисна напред, за да огледа раните му, като ги сочеше възбудено.

Погледът му се плъзна по бездушните, разкривени от викове лица, после изведнъж спря на място, мъглата се вдигна пред виждащото му око. Един балкон се надвесваше над площада и малка групичка мъже и жени стояха там, наблюдаваха случващото се и разговаряха помежду си. Рубен позна лорд Йорк, преди дори онзи да го види, че гледа, и срещна погледа му с любопитство. Евреинът го видя как привлече вниманието на жена си и тя също погледна през перилата, притиснала ръка към устата си едновременно с доволство и уплах, когато го разгърдиха.

Рубен сведе поглед, унизен докрай. Мъжете от платформата свалиха ризата му, разкривайки многоцветни рани във всеки нюанс от жълтото до виолетовото, та почти до черно, там, където ребрата му бяха ритани и пукнати.

— Барух дайан емет — прошепна Рубен, като с усилие произнесе думите. Тълпата не го чу, когато благослови единствения истински съдия, който имаше значение. Помъчи се да ги избута надалеч и затвори очи, когато потопиха първите глинени стомни в кипналата вода и показаха на тълпата дългите ножове. Знаеше, че не може да го понесе, но пък не можеше и да умре, докато не го оставят.

Портсмут ехтеше от гръмогласни улични глашатаи и от суматохата на едно от големите пристанища на кралството. Независимо от анонимността на оживените улици Дери Бруър настоя да бъде опразнена странноприемницата от всичките ѝ клиенти и персонал, преди да начене разговора по лични въпроси. Навън беше сложил трима яки пазачи, които се оправяха с разсърдените посетители, които дори не бяха успели да си допият бирата.

Дери прекоси бара и подуши една кана, преди да сипе тъмна бира в голяма дървена халба. Вдигна я в шеговит тост, настани се и отпи голяма глътка. Лорд Съфолк си наля вода от каната на масата, пресуши чашата си и премлясна с устни, докато си доливаше. Дери го наблюдаваше. После издърпа торбичката, която висеше отзад на гърба му, и взе да рови вътре. Извади руло пергамент, запечатано с восък и завързано със златна панделка.

— Изглежда, папата има добро желание, Уилям. Изумен съм как такъв духовен мъж е намерил приложение за сандъчето със сребро, дето му пратихме, но може би то ще иде при бедните, нали?

Съфолк предпочете да не удостои присмехулния въпрос с отговор. Изпи още една голяма глътка, за да отмие вкуса на морска сол от устата си. Беше прекарал последните шест месеца в пътувания напред-назад от Франция толкова често, че портсмутските докери го поздравяваха по име и му махаха с шапка. Беше изтощен извън всякакви предели, писнало му бе от дискусии и спорове на два езика. Погледна овързаното руло в ръцете на Дери, съзнавайки, че то предвещава бързо наближаващата реалност.

— Никакви поздравления? — рече той весело. — Никакво „браво, Дери“? Разочароваш ме, Уилям Пул. Няма много мъже, дето биха изпълнили тази задача в такъв кратък срок, но аз успях, нали така? Французите търсеха лисици, а откриха само невинни пиленца точно както го искахме. Бракът ще се осъществи и сега е нужно само небрежно да споменем на англичаните, които живеят в Мен и Анжу, че услугите им вече не са нужни на Короната. Накратко, че могат да се измитат.

Съфолк смръщи лице както за думата, така и заради истината в нея. Англичаните в Анжу развиваха търговия и поддържаха огромни имения. От благородните лордове с власт и влияние до най-нисшите чираци, те всички щяха да се вбесят, когато френската армия се яви да ги изсели.

— Има едно нещо обаче, Уилям. Един деликатен малък въпрос, който аз се колебая да повдигна пред благородник с твоята висока позиция в живота.

— За какво става дума, Дери? — рече Съфолк, уморен от игрички. Чашата му с вода пак беше празна, но в каната нямаше и капка. Дери завъртя течността в чашата си и се загледа в нея.

— Поискаха сватбата да стане в катедралата в Тур, ето какво. Земя, където френската армия може да лагерува отпред, готова да влезе във владение на цената, която платихме за мира, ето какво! Няма да позволя Хенри да влезе там, Уилям — докато съм жив, няма да позволя.

— Няма да му позволиш ли? — повтори Съфолк с вдигната въпросително вежда.

— Знаеш какво искам да кажа. То ще бъде малко като да размахваш парченце пържола под носа на котката. Никога няма да го пуснат от хватката си, казвам ти го.

— Ами смени мястото тогава. Настоявай за Кале, да речем. Ако там не е в безопасност, няма да е безопасно и да се ожени в Англия.

— Писмата, дето разнасяш от месеци, не са били само излишен товар, Уилям Пул. Те няма да приемат Кале, където кралското им семейство ще е заобиколено от английската армия. Чудя се защо е така. Ето ти мисъл. Възможно ли е да е по същата причина, поради която ние не сме съгласни с Тур? Признай ми малко мозък, Уилям. Опитах се да настоявам, ама те не отстъпват изобщо. Така или иначе, където и да я направим, имаме и друг проблем, нали? Нашият Хенри не бива да бъде допускан да разговаря с френския крал. Само едно кратко разговорче с нашето агънце и те ще затръбят с проклетите си тръби и ще вперят очи в Ламанша.

— А, да, това е проблем. В Тур или в Кале. Не виждам… има ли някаква неутрална позиция, нещо средно между двете?

Дери вдигна презрителен поглед към по-стария мъж.

— Какъв срам, че те нямаше с безценния ти мозък, докато ровичках из картите да намеря точно такова място. Отговорът е „не“, Уилям. Има английска територия и френска територия. Няма средно положение. Или ние отстъпваме, или те, или пък цялата работа се разпада и няма сватба, няма и мир. О, и не сме решили проблема за това, че агънцето трябва също да остане безмълвно по време на цялата служба. Мислиш ли, че ще приеме това, Уилям? Или пък е по-вероятно да им каже, че задържа корабите им всяка нощ с проклетите си ръце? Ти какво мислиш, а?

Уилям видя, че Дери се усмихва дори когато съобщаваше за сигурното пропадане на многомесечен труд.

— Имаш решение, така ли?

Дери пак вдигна бирата си, отпи голяма глътка и върна чашата празна на масата.

— Хубаво нещо е бирата. Да, имам отговор на твоите молитви, Уилям Пул. Или пък отговор на неговите кралски молитви може би. Ще се ожени в Тур, няма как. Но той просто няма да е там.

— Какво? Това някаква гатанка ли е, Дери? — той видя как очите на приятеля му охладняха и преглътна.

— Не обичам да се съмняват в мен, Уилям Пул. Казах ти, че имам отговор и няма дори трима души в цяла Англия, дето да можеха да намерят логика през цялата тази мъгла, в която французите са обвили всичко това. Знаеш ги какви са, толкова наперени в своето чувство за превъзходство, та едва ли могат да повярват как все ги бием. Трябва някакъв вид арогантност, за да не обръщаш внимание на факта, че толкова много пъти ти шарят гърба с пръчката, но те някак си го могат. Не ме питай как — той видя объркването по лицето на лорд Съфолк и поклати глава. — Твърде си благ за всичко това, Уилям. Това е, което най-вече харесвам у теб, но човек трябва да бъде кучи син с език на усойница, за да спечели с тези мръсници. Ще се съгласим с църквата в Тур, но малкото ни агънце ще се разболее в последния момент, когато е твърде късно да се отложи. Ето това е новина, дето ще им развърже езиците от възбуда — той опита да говори с ужасяващ френски акцент, когато продължи: — Кат бъшта съ! Ръзболял съ ут болистъ!… Няма да живее. Но ти ще бъдеш там, за да размениш пръстените и клетвите вместо него, Уилям. Ти ще се ожениш за малката Маргарет на негово място.

— Няма да стане — отсече Съфолк твърдо. — Аз вече съм женен! Как може подобно нещо да бъде законно? На четирийсет и седем години съм, Дери, женен при това!

— Да, каза ми го. Как не съм се сетил досега. Честно, Уилям, като нямаш мозък колкото една риба. То е само за показ, нали така? Служба в Тур, като ти си заел мястото на Хенри, после истински брак, когато тя вече е на безопасно място в Англия. Всичко е законно. Те ще се съгласят, защото ще им е отнело месеци само да определят местата за сватбения обяд. Така ще го представим, че няма да имат друг избор.

— Мили боже — едва отрони Уилям. — Някой ще трябва да каже на момичето.

— Не, това е нещо, което няма да направим. Ако ѝ се каже преди сватбения ден, френският крал ще има време да отмени всичко. Гледай сега. Докарахме го този позлатен паун до масата. Няма да го пусна сега да си върви. Не, няма друг начин. Те разбират на самия ден и службата продължава с теб. Не е ли това причина веднъж поне да изпиеш една бира, Уилям? Тази малцова бира от Кент, знаеш, е един фартинг за пинт, ако плащах аз. Правят хубави пържоли и бъбречета тук, хайде да вдигнем тост за втория ти брак, Уилям Пул. Не пее ли сърцето ти като проклета чучулига при тази мисъл? Моето пее със сигурност.

5.

Лятното слънце се издигна над ясния хоризонт в Уиндзор и освети големите стени в златисточервено, докато градът наоколо започваше да се оживява. Ричард от Йорк беше прашен и уморен след дългото яздене от брега, но кипналият в него гняв му даваше енергия да преодолее изтощението. Тримата войници с него бяха ветерани от войните във Франция, сурови мъже, облечени в изтъркана кожа и ризници, избрани заради големината си и способността си да плашат околните. Не беше трудно да се досетиш защо херцогът бе извикал трима от най-жестоките си войници за нощното прекосяване на Ламанша и тежката езда. Някой някъде трябваше да бъде убит или поне заплашен с убийство. Мъжете се наслаждаваха на чувството за власт, което съпровождаше присъствието им в близост до херцога. Те си размениха развеселени погледи, когато господарят им със сила премина през двата външни кръга от пазачи на замъка. Йорк нямаше търпимост към глупците и нищо не можеше да го възпре в желанието му да види краля тази сутрин.

Някъде наблизо се чуваха гръмогласни команди, тропот и звън от маршируващи войници. Въоръжена стража щеше да пресрещне Йорк по пътя му към покоите на краля. Тримата войници охлабиха мечовете в ножниците, пукаха пръсти и вратове в нетърпеливо очакване. Те не бяха прекарали години в лека служба в Англия като стражата на краля. С наслада очакваха да срещнат мъже, за които усещаха, че само до някаква степен са от тяхната страна.

Херцогът се втурна напред с дълги и сигурни стъпки. Видя двама здравеняци с пики пред появилата се врата и се закова току пред тях.

— Отдръпнете си. Аз съм Йорк и имам спешна работа при краля.

Пазачите се вкамениха с втренчени очи. Единият погледна към другаря си и онзи неловко премести хватката си върху пиката. Дежурството му щеше да свърши веднага щом слънцето премине над бойниците и той погледна с раздразнение златната нишка, която се показваше на хоризонта. Още само няколко минути и той щеше да е в стаичката на пазачите, да си хапва закуската и да се чуди за какво е цялата шумотевица.

— Милорд, нямам нареждане да ви пусна — рече той. Преглътна нервно, когато Йорк втренчи гневния си поглед с пълна сила в него.

— Такъв е характерът на спешните обстоятелства. Махни се от пътя ми или ще заповядам да те набият с камшици.

Пазачът преглътна и отвори уста да му отговори, поклащайки глава. Още щом понечи да повтори думите си, гневът на Йорк изригна. Той направи рязък жест и един от хората му сграбчи пазача за гърлото с ръка, облечена в метална ръкавица, вдигна го във въздуха и го размаза върху вратата. Звукът беше силен, отекна във външните стени. Някой, който вървеше наблизо, изрева и вдигна тревога.

Пазачът се бореше бясно и другарят му свали пиката. Друг мъж от хората на Йорк пристъпи и нанесе удар в брадичката му, от което пиката и притежателят ѝ се строполиха шумно на земята. Първият пазач бе довършен с две бързи крошета, които размазаха носа му по цялото лице.

Неколцина пазачи притичаха иззад ъгъла на петдесетина ярда, водени от червенобузест сержант и с изваден меч. Йорк хвърли студен поглед в тяхна посока, после отвори вратата и влезе.

Вътре той спря и се обърна.

— Франсис, дръж вратата. Вие, двамата, елате с мен — заповяда им.

Най-едрият от тримата притисна вратата с тялото си, пусна резето и го задържа с две ръце. То веднага се разтресе, когато някой отвън се хвърли с все сила към вратата. Без да каже и дума, херцогът се затича през стаите. Личните покои на краля бяха отпред, а той познаваше достатъчно добре Уиндзор, за да не се колебае. С пълна скорост прелетя през празния салон с високи тавани и нагоре по стълбите, сетне поспря, а неговите хора едва не се блъснаха в него. И тримата стояха и дишаха тежко, докато Йорк впи поглед в застаналия насреща Дерихю Бруър, облегнат на ниския каменен прозорец, който гледаше към огромния ловен парк на Уиндзор.

— Добро утро, милорд. Боя се, че кралят не се чувства достатъчно добре за посетители, ако него искате да видите.

— Изправи се, когато говориш с мен, Бруър — скастри го херцогът, който влезе по-навътре в стаята, после спря. Погледът му зашари подозрително наоколо, като търсеше някакво обяснение за увереността на оглавяващия шпионите. С въздишка Дери се отблъсна от прозоречния перваз и се прозя. Един етаж по-долу се чуваше ритмичното блъскане, с което пазачите отвън се мъчеха да разбият вратата.

Дери погледна през прозореца към колоните войници, които тичаха във всички посоки.

— Някаква малка свада има днес отвън, милорд. Ваше деяние ли е?

Йорк погледна вратата, за която знаеше, че води право към покоите на краля. Бе плътно затворена срещу него и в преддверието Дери беше сам. Въпреки това нещо в нахалната усмивка на този мъж му действаше на нервите.

— Дошъл съм да се видя с краля — заяви херцогът. — Влез вътре и обяви за пристигането ми, иначе аз ще го направя сам.

— Не, не мисля, че точно така ще постъпя, Ричард, синко. И не мисля, че ти ще го сториш. Кралят те вика, иначе не идваш. Той викал ли те е? Не? Тогава знаеш какво да направиш със себе си, нали?

Докато Дери говореше, лицето на Йорк потъмня от насъбралия се гняв. Хората му бяха точно толкова изненадани, колкото и той да чуят как назовават един лорд с обикновеното му име. И двамата пристъпиха напред към Дери, а той се изпъчи насреща им все още странно усмихнат.

— Момчета, само да ме пипнете с ръка и ще видите какво следва.

— Чакайте — заповяда им Йорк. Не можеше да се отърси от чувството, че му правят капан, че нещо не е наред. Едва ли не усещаше, че го наблюдават очи, които той не вижда. Двамата войници се извисиха над Дери, макар той да не им отстъпваше по ръст.

— Хубаво, виждам, че все още ви е останал малко мозък — каза Дери. — Сега, момчета, онази врата долу няма да издържи повече от миг. Ако ме няма тук да ги спра да не ви съсекат, не мисля, че титлата на господаря ви ще ги задържи, как ви се струва? Не и пред спалнята на краля, не мисля.

Йорк изруга тихо, като изведнъж схвана, че Дери нарочно печели време. Направи няколко крачки към дъбовата врата, решен, че тази сутрин ще се види с краля, независимо какво се случва.

Докато пристъпяше, нещо прелетя край него. Някакъв пукот, все едно греда се бе счупила, го накара да застине на място, с ръка все още протегната напред, за да хване дръжката на вратата. Йорк се втренчи в черното метално острие, което стърчеше от дъбовото дърво на височината на главата му.

— Това е само предупреждение, Ричард, синко — чу се гласът на Дери. — Следващото ще мине през врата ти.

Херцогът се завъртя на пети навреме, за да види как лента от тъмновиолетова завеса се свлича на пода. След падането си тя откри дълъг процеп почти по цялото протежение на едната страна на тавана. В пролуката съзря трима мъже — явно бяха легнали, защото виждаше само главите и раменете им, както и ужасното оръжие, което бяха насочили към него. Двама го гледаха с леден поглед през мерника на арбалетите си. Третият се отдръпна със стържещ звук, за да зареди отново. Йорк зяпна нагоре към тях и в очите му се отрази светлината, която блестеше по излъсканите върхове на стрелите.

Той преглътна, а Дери се засмя.

— Казах ти, Ричард. Или кралят те вика, или не идваш при него.

Под краката им оглушителен тътен извести, че външната врата най-сетне е поддала. Двамата войници на херцога размениха тревожни погледи и доброто им настроение се изпари.

— Момчета, момчета — рече Дери, пристъпяйки към тях, — убеден съм, че вашето въоръжено присъствие в близост до краля е едно недоразумение. Не, не се отдалечавайте от мен. Има няколко неща, които бих искал да ви кажа, преди да приключим.

Тропотът от тичащи войници се чуваше все по-силно, а гласовете крещяха заповеди, докато разни мъже нахлуха в стаята.

— На ваше място бих се проснал на земята — каза Дери на двамата войници.

Те на мига се хвърлиха долу, изпружили празни ръце, за да не ги намушка някой от почервенелите ревящи мъже, които прииждаха вътре. Йорк остана прав и със скръстени ръце наблюдаваше всичко с леден поглед. Знаеше, че никой от въоръжените няма да посмее да го докосне. След като войниците му бяха натръшкани и обезопасени на пода, всички сякаш погледнаха към Дери за нова команда.

— Така е по-добре, Ричард — каза той. — Нали е по-добре? Така смятам аз. Сега не искам аз да съм отговорен за това, че сме събудили краля тази сутрин, ако не сме го сторили вече. Какво ще кажете да изнесем това навън? Тихичко като мишлета сега, момчета.

Херцогът премина през скупчените пазачи с лице, червено като цвекло. Никой не го спря, когато заслиза по стълбите. Поне в очите на Дери изглеждаше едва ли не комично как пазачите прибраха своите заложници тихомълком и се изнесоха след тях надолу.

Йорк не се спря при тялото на най-едрия си войник до разбитата външна врата. Неговият човек Франсис лежеше с разпорено гърло сред нарастваща локва кръв. Йорк го прескочи, без да погледне надолу. Завързаните арестанти простенаха от страх, като видяха другаря си, затова един от пазачите се пресегна и яко цапна по-близко стоящия от двамата през лицето.

Подир сумрака във вътрешните стаи тук слънцето беше ярко. Дери излезе след всички тях и веднага при него дойде сержантът, един мъж с огромни бели мустаци, който на практика се тресеше от гняв. Дери прие поздрава му.

— Няма пострадали, Хобс. Твоите хора заслужават да ги черпя по една бира довечера.

— Исках да ви благодаря, сър, за предупреждението — рече сержантът, сразявайки с поглед Йорк, който стоеше и гледаше. Независимо от пропастта в положението им безопасността на Уиндзор беше лична отговорност на сержанта и той беше бесен, че е била нарушена.

— Това ми е работата, Хобс — отвърна Дери. — Имаш един труп да отнесеш, но това е всичко. Мисля, че ясно изразихме това, което имахме да кажем.

— Щом казвате, сър, макар че не искам и да си мисля дори докъде успя да проникна той. Все пак ще направя официално оплакване, сър, ако нямате нищо против. Това не бива да се търпи и кралят ще бъде уведомен — говореше го заради херцога, но той слушаше без някаква видима реакция.

— Ще вземеш нашите вързани пилци в къщата на пазачите, нали, Хобс? Бих искал да разменя дума с тях, преди да ги отпратя обратно на кораба им. Сам ще имам грижа за милорд.

— Много добре, сър. Благодаря, сър.

С един последен поглед, достатъчно нажежен да стопи и желязото, старият войник отведе хората си, оставяйки Дери и Йорк сами.

— Чудя се, Бруър, дали можеш да оцелееш, ако ме имаш за враг — вметна Йорк. Беше загубил червенината си, но очите му искряха от злоба.

— О, смея да твърдя, че мога, познавам и много по-опасни хора от теб, надут фукльо такъв.

Нямаше кой да ги чуе и маската на ироничния добряк, която Дери бе си сложил, падна, когато застана в застрашителна близост срещу херцога.

— Трябваше да останеш във Франция и да изпълниш заповедите на своя крал — добави Дери, като го смушка с пръст в гърдите.

Йорк стисна юмруци, обзет от ярост, но знаеше, че Дери ще го повали на земята при най-малката провокация. Главният кралски шпионин имаше славата да се подвизава по ринговете за борба в Лондон. Той държеше всичките му врагове да са чули този слух.

— Това негови заповеди ли са? — изсъска Йорк. — Сватба и мир? Моите хора да останат в Кале? Аз командвам армията, Бруър. Въпреки това досега не бях чул и дума. Кой ще защитава краля, ако войниците му са на триста мили на север? Изобщо замислял ли си се за това?

— Заповедите са истински — отвърна Дери невинно.

Йорк се изсмя ехидно.

— Да, печатите бяха точни, Бруър, както съм убеден, че знаеш. Не бих се изненадал да чуя, че твоята ръка върху тях е стопявала восъка. Не съм единственият, който смята, че имаш твърде силен контрол върху крал Хенри. Ти нямаш истински ранг и титла, въпреки това издаваш заповеди от негово име. Кой може да каже със сигурност, че са дошли от краля? И ако още веднъж ме боднеш с пръст, ще те видя да висиш на бесилото.

— Бих могъл да имам титла — отговори Дери. — Предлагал ми е. Мисля обаче, че съм си много добре и така за момента. Може би ще се оттегля като херцог на Йорк, кой знае?

— Не би могъл да запълниш мястото ми, Бруър, не би могъл да запълниш дори дюкяна ми, ти, долен, нисш… — Лаещият смях на Дери го прекъсна.

— Дюкяна ти! Хубава шега! Сега защо не се върнеш на кораба си? Трябва да присъстваш на сватбата на краля следващия месец. Не искам да я изпуснеш.

— Ти там ли ще бъдеш? — попита Йорк и погледът му се изостри.

Дери схвана добре намека. Едно нещо бе да изрази пренебрежение към властта на Йорк в Уиндзор, заобиколен от стражата на краля. Съвсем друго бе да се замисли как би действал херцогът на Йорк във Франция.

— Не бих изпуснал такова радостно събитие за нищо на света — отвърна Дери и видя как Йорк се усмихва при тази мисъл.

— С мен ще бъде личната ми стража, Бруър. Тези прекрасни заповеди не са казали противното. При толкова много бандити по пътя няма да се чувствам удобно с по-малко от хиляда мъже, може би и повече. Тогава ще разговарям с краля. Чудя се дали той знае и за половината от твоите игри.

— Уви, аз съм само пратеникът на кралската воля — рече Дери и се подсмихна, като така прикри изумлението си от заплахата. — Мисля, че кралят желае няколко години мир и съпруга, но пак кой ли наистина знае какво е в главата му?

— Не можеш да ме заблудиш, Бруър. Нито пък онзи подмазвач Съфолк. Каквото и да сте предложили на французите, каквато и каша да сте забъркали помежду си, и двамата грешите. Това е най-лошото. Ако предложим мир, смяташ ли, че французите ще ни оставят наистина? Така ще изглеждаме слаби. Ако този план се осъществи, ще влезем във война преди края на лятото, бедни ми глупако.

— Изкушава ме мисълта да опитам на гърба си кралския гняв само и само да ви видя проснат на тази трева тук, милорд — заяви Дери, пристъпвайки към другия. — Дайте ми възможност да обмисля преимуществата и недостатъците, моля. Ще изпитам удоволствие, ако разбия тази ваша остра човка, но пък, от друга страна, вие сте херцог и имате някакъв вид протекция, дори и след като се проявихте като пълен глупак тази сутрин. Разбира се, винаги мога да твърдя, че са ви натупали, докато стражата ви е гонила навън.

— Говори си каквото искаш, Бруър. Заплахите и стрелите ти не ме плашат. Ще се видим пак — във Франция.

— О, в такъв случай си тръгвате, тъй ли? Много добре. Ще изпратя хората ви след малко. С нетърпение очаквам да побъбрим пак на сватбата.

Йорк се упъти към главния вход на замъка. Дери го наблюдаваше замислен. Стигнали бяха до ръба, по-близо, отколкото бе очаквал. Беше чул, че херцогът идва преди две нощи, но трябваше да предупреди пазачите на външната врата. Йорк не биваше изобщо да стига до вътрешната част, да не говорим за вратата пред спалнята на краля. Всъщност съвсем случайно Хенри все още се молеше в параклиса, но херцогът не разполагаше с тази съществено важна информация.

За момент се замисли над разговора. Не съжаляваше за нищо. Човек като Йорк би се опитал да причини смъртта му дори само заради сцената пред спалнята на краля. Без значение, че Дери бе усложнил положението със заплахи и обиди. Не можеше да бъде по-лошо. Въздъхна. Въпреки това нямаше как да позволи побеснелият херцог да се види с краля. Йорк щеше да го накара да се съгласи с всичко и всички деликатни уговорки и месеци на преговори щяха да идат нахалост. Още като се събуди, Дери усети, че денят ще е лош. Дотук всичките му очаквания се бяха оправдали. Зачуди се какви са му шансовете да оцелее на сватбата в Тур. С тъжно изражение осъзна, че трябва да се подготви да не се върне обратно.

Спомни си как старият Бъртъл бе постъпвал така не един или два пъти. Главнокомандващият на шпионите преди него беше оцелял след три опита за отравяне и случай, в който в спалнята си бе заварил мъж с изваден нож. Това е просто част от службата, спомни си той думите му. Един полезен човек винаги си създава врагове, това е всичко. А ако си полезен на крале, то тогава враговете ти са от сой. Дери се усмихна, спомняйки си как старецът бе произнесъл думата с наслада.

— Вижте му дрехите, момчета! Вижте му ножа! От сой е, момчета! — беше казал, захилен гордо и приведен над тялото на мъжа, когото откриха в спалнята му. — За мен е комплимент, че са изпратили такъв джентълмен!

Старият Бъртъл може и да беше зъл проклетник, но Дери го беше харесал още от самото начало. И двамата изпитваха удоволствие да карат другите да ги следват; мъже, които дори не са подозирали, че изборът им не е точно техен. Бъртъл възприемаше това като изкуство. За младия Дери, току-що завърнал се от война във Франция, нещата, на които го учеше, бяха като вода за зажаднялата му душа.

Дери пое дълбоко въздух и усети как спокойствието му се възвръща. Когато Бъртъл повикваше шестимата си най-добри бойци и предаваше властта си на единия от тях, разбираха, че нещата са сериозни, че може да не се върне оттам, където работата му го изпращаше. Всеки път това бе различен човек, така че никога да не бъдат сигурни кой от тях наистина е избраният наследник. Все пак след дузина рискови ситуации, от които едва оцеля, старецът умря в леглото си, мирно и тихо в съня си. Дери плати на трима лекари, за да проверят дали в тялото му има отрова просто за да е сигурен, че няма кого да преследва.

Възвърнал спокойствието си, той започна да пука кокалчетата си, вървейки към помещението на пазачите. Нямаше как повече да влоши нещата, ако добре поналожи двамата войници. Определено беше в настроение за това.

Летният ден обещаваше да бъде великолепен още от изгрев-слънце, въздухът бе вече топъл, а небесата — ясни. В замъка Сомюр Маргарет беше станала по тъмно. Не беше сигурна, че изобщо е спала, след като толкова дълго лежа на жегата в мрака, съзнанието ѝ изпълнено с видения за съпруга ѝ и с немалко страхове. Четиринайсетият ѝ рожден ден бе преминал почти незабелязано преди няколко месеца. Но все пак тя го отбеляза дори само заради това, че на следващата сутрин бе започнала да кърви. Още изживяваше този шок, докато се къпеше и се оглеждаше на светлината на нощната лампа. Прислугата ѝ каза, че ще се случва всеки месец — няколко отвратителни дни, в които ще пъха парцали под бельото си. Това ѝ се струваше символ на промяната, на нещата, които се развиваха с такава скорост, че едва смогваше да възприеме една новост, без тя да е съпътствана с още десетина, които се домогваха до нейното внимание. По-едри ли бяха станали гърдите ѝ? Така смяташе. Взе огледало и ги стегна и стисна така, че да образуват нещо като вдлъбнатина помежду си.

Замъкът не беше тих в този ден, дори в такъв ранен час. Като мишки в стената тя вече чуваше далечни гласове и стъпки, тряскащи се врати. Баща ѝ бе похарчил река от злато през предишните месеци, нае огромна прислуга и дори докара шивачки от Париж, за да направят невъзможното с мършавата фигура на дъщеря му. Шивачките работеха по нощите из стаите на замъка, шиеха и крояха платове за сестра ѝ и трите ѝ братовчедки, които бяха дошли от юг, за да я придружат на церемонията. През последните няколко дни Маргарет бе леко раздразнена от присъствието им, докато те охкаха и се кикотеха край нея, но някак си беше направила скок от усещането, че сватбата е далеч в бъдещето, до самата сутрин, без да има представа как точно се е стопило времето. Още ѝ беше трудно да повярва, че днес е денят, в който ще се омъжи за краля на Англия. Какво ли ще бъде? Мисълта бе тъй плашеща, че не можеше да я изрече гласно. Всички казваха, че баща му е бил брутален, дивак, който говорел френски като първия човек. Дали и синът ще е такъв? Помъчи се да си представи един англичанин, който я държи в силните си ръце, но въображението ѝ се провали. Просто беше твърде странно.

— Добро утро… съпруже — бавно произнесе тя.

Английският ѝ бе добър, така казваше старата ѝ гувернантка, но пък тя получаваше заплата, за да я учи. Маргарет се изчерви до корените на косите си при мисълта, че може да прозвучи като глупачка пред крал Хенри.

Застанала пред огледалото, тя се смръщи на кестенявата маса коса.

— Взимам те за свой съпруг — прошепна тя.

Това бяха последните мигове, в които щеше да е сама, знаеше го. Още щом слугите я чуят да се движи, ще я налегнат на рояци да я гиздят и да рисуват лицето ѝ, да я обличат. Сдържа дъха си при тази мисъл и се ослуша за първите стъпки отвън.

Когато дойде почукването, Маргарет подскочи и се загърна в един чаршаф. Бързо приближи към вратата.

— Да? — прошепна. Слънцето още не беше изгряло. Не може вече да е дошло време?

— Йоланда е — чу тя глас. — Не мога да спя.

Маргарет открехна вратата и я пусна да влезе, после внимателно я затвори след нея.

— Аз си мисля, че спах — прошепна Маргарет. — Спомням си, че имах странен сън, тъй че сигурно за малко съм се отнесла.

— Развълнувана ли си?

Сестра ѝ я зяпаше с любопитство и тя придърпа по-плътно чаршафа около раменете си от неудобство.

— Ужасявам се. Ами ако не ме хареса? Ами ако не кажа правилните думи и всички ми се смеят? Кралят ще бъде там, Йоланда.

— Двама крале! — възкликна сестра ѝ. — И половината благородници на Франция и Англия. Ще бъде невероятно, Маргарет. И моят Фредерик ще е там — тя въздъхна театрално, като завъртя полите на нощницата си над дъбовите дъски. — Знам си, че ще бъде много красив. Ако не беше това, щях да се омъжа за него тази година, но… Ох, Маргарет, не исках нищо да кажа с това! Няма проблем да почакам. Поне татко е възвърнал част от богатството, което е загубил. Ако беше миналата година, сватбата щеше да е бедняшка. Само се надявам да му е останало достатъчно, та да ме омъжи за Фредерик. Ще стана графиня, Маргарет, но ти пък ще бъдеш кралица. Само на Англия, разбира се, но все пак кралица. Днес! — Йоланда занемя, когато осъзна това. — Днес ще станеш кралица, Маргарет! Може ли мозъкът ти дори да зачене идеята?

— Мисля, че едно или две ще мога да зачена — със сух хумор отвърна кисело тя.

Йоланда я погледна с недоумяващ поглед при тази игра на думи и Маргарет се изсмя.

Но изражението ѝ мигом се замени с паника, когато чу тропот на крака в коридора отпред.

— Идват, Йоланда. По дяволите, не съм готова за тях.

— Поу дейволити?

— Това е английски израз. Джон ми го каза. По дяволите. То е като sacrè bleu на френски, ми каза той, ругатня.

Лицето на Йоланда светна.

— По дяволите, харесва ми!

Вратата се отвори, за да пропусне сякаш безкрайна колона от слуги, въоръжени с кофи вода и натоварени със странни на вид съоръжения, с които да обработват косата и лицето ѝ. Маргарет се изчерви отново, преглътна мисълта, че ще трябва да изтърпи часове на неудобство, докато ѝ позволят да се покаже пред хората.

— По дяволите! — промърмори пак Йоланда, обзета от страхопочитание при вида на стаята, изпълнена с щъкащи наоколо жени.

6.

Слънцето вече залязваше, когато Дери отпусна глава, докато каруцата се тътрузеше все така по пътя. От време на време ругаеше, щом колелата ѝ попаднеха в дупка, при което политаше напред или пак на отсрещната страна. Пътуваше вече осемнайсети ден; когато можеше, използваше всякакъв превоз, а чуеше ли конски тропот, нервите му се опъваха докрай. След сблъсъка с херцога на Йорк не беше се отпускал дори за миг, защото ни най-малко не пренебрегваше заплахата му. Собствената му мрежа от информатори и шпиони край крепостта Кале бяха донесли неприятни вести. Хората на херцога не криеха, че искат да се срещнат с Дери Бруър. От професионална гледна точка беше интересно да следи опитите да го открият, вместо да е онзи, който дърпа конците. Туй обаче едва ли му доставяше успокоение, докато разчесваше десетината ухапвания от бълхи в задната част на скрибуцащия фургон.

Коларят, който в момента се взираше в пътя, не беше от неговите хора. Като стотици други пътници, които се придвижваха на юг от Нормандия, за да видят двамата крале, Дери бе платил няколко монети за място в каруцата и се беше отказал от идеята да направи преход до Анжу на кон. На пристанището доста лесно се бе промъкнал край хората на Йорк, но Кале винаги бе претъпкан от оживени тълпи. Пътеките и пътищата, които водеха на юг към Анжу, бяха по-подходящо място да засечеш самотен пътник без много шум и свидетели. Поне сватбата щеше да е минала, преди да види следващия залез. Не беше посмял изобщо да спира в странноприемници, откакто бе на път. Твърде лесно бе да си представи как го грабват изневиделица, докато кротко си хърка там. Вместо това бе спал в канавки и конюшни в продължение на две седмици — и точно на това миришеше. Не беше мислил да пристига в последния момент, но всичките му начини на придвижване бяха много бавни, всъщност само малко по-бързи от човешки ход. Броеше сутрините и знаеше, че сватбата ще се състои на следващия ден. Агония беше мисълта, че почти е стигнал. Усещаше как мрежите на Йорк се затягат около него с всяка измината миля.

Дери потърка с мръсна ръка лицето си и пак си каза, че сега прилича повече на селянин, отколкото самите селяни. Опърпана сламена шапка се спускаше над очите му, а дрехите му не бяха прани, откакто платът бе слязъл от стана. Това бе дегизировка, която бе използвал неведнъж, и разчиташе на вонята и мръсотията да го пазят жив и здрав.

Пътувайки на юг, поне няколко пъти бе видял препускащи ездачи в ливреята на херцога. Той едва подаваше глава навън, за да ги зърне, както би направил всеки селянин. Студените погледи на мъжете се спираха върху всички, които срещаха, търсейки сред тях главния кралски шпионин.

Беше решил, че ако го познаят, ще използва бръснача си. Изработен бе от най-висококачествена стомана, широка колкото човешки пръст, с дръжка от черупка на костенурка. Ако го хванеха, зарекъл се бе да ги принуди да го убият на пътя, вместо да изстрада мъченията на херцога или пък още по-лошо — да види ехидното му удоволствие, че е хванал такава риба. Но хората на херцога не бяха спрели погледа си върху поредния дрипав селянин, който ги зяпаше от волската каруца.

Би могло да се приеме за унизително, че е принуден да иде на юг по този начин, но всъщност той се наслаждаваше на играта. Смяташе, че точно тази черта у него бе привлякла вниманието на Бъртъл, когато беше само бивш войник и един от многото информатори с раздрани на коленете панталони. Дери стопанисваше малък ринг за борба в лондонските бордеи, успявайки да сложи ръка в джобовете на всички замесени. Печелеше немалко, тъй като насочваше залаганията и манипулираше резултатите от мачовете, като даваше строги напътствия кой борец да победи или загуби.

Беше се срещал с Бъртъл само веднъж преди вечерта, в която старецът се озова на един от мачовете му. Облечен в прашните си черни дрехи, плати едно пени за място и изгледа всичко докрай: от сигналите с пръсти, които Дери подаваше на борците, до черните дъски, където записваха с тебешир залозите и как те се движеха. Когато народът си тръгна, старецът остана и дойде при него с блеснали очи, докато Дери изплащаше на петима или шестима понатъртени и разранени състезатели техния дял от печалбата. Той го разпозна и отпрати с ръка момчетата, които с лекота можеха да го избутат навън в нощта и да оставят Бъртъл да седи и да гледа. Чак след полунощ всички следи, че складът е бил използван, бяха заличени. Който и да беше неговият собственик, той нямаше представа, че е бил домакин на битки тази вечер. И никога нямаше да узнае, освен ако не откриеше кръв под сменените трици, но все едно, те никога не използваха два пъти едно и също място.

Още тогава Дери си даде сметка колко забавно и интересно беше за Бъртъл да се смеси с грубоватото съсловие на борците. Изчака всички да си тръгнат, докато остане насаме със стария мъж.

— Е, какво сега, старче? — най-сетне продума Дери. Помнеше как Бъртъл бавно се усмихна — беше сурово дребно човече, което се бе сблъсквало с всякакви видове зло и бе преминало през тях, без да се впечатлява много.

— Истински малък крал на крадците, а, синко? — рече Бъртъл.

— Справям се. Не се пречкам на бандите, или поне не е често. Свързвам двата края.

— Тогава за пари го правиш, тъй ли? Да си вадиш честно хляба, а?

— Човек трябва да яде — скастри го Дери.

Другият просто зачака с вдигнати вежди. Още си спомняше как лицето му се сбръчка от удоволствие, когато му даде откровен отговор. И досега не знаеше защо го стори.

— Правя го, защото ми е забавно, ясно ли ти е, стари дяволе? Защото който и да победи, аз винаги печеля. Сега доволен ли си?

— Може би. Ела да ме видиш утре, Дери Бруър. Може да имам една-две задачи за теб, нещо, дето си струва труда.

Старият човек се затътрузи навън, а Дери остана с втренчен поглед след него. Разбира се, сигурен беше, че няма да отиде. Въпреки това бе отишъл само за да види.

Дери разтърси глава, за да прогони спомените — знаеше, че не бива да се отплесва, волът крачеше все така бавно напред. Беше намислил доста реплики, които да каже на херцог Йорк на сватбата. Естествено, стига да намереше място, където да се измие и преоблече. Мръсната торба, върху която си почиваше, беше пълна с внимателно сгънати дрехи, достатъчно добри да го преобразят, ако само успееше да се добере дотам, без да му прережат гърлото. Чудеше се какво си мисли селянинът пред него за странния пътник, който изглеждаше така, сякаш нямаше пари за храна, но можеше да плати с истинско сребро, за да пътува през нощта. Ухили се при тази мисъл и се взря в широкия гръб на мъжа. Пътят се изчисти, когато слънцето залезе, но те продължиха, защото Дери трябваше да стигне там. Дори бе подремнал, унесен от клатенето на каруцата, като се събуди само веднъж, когато волът изпусна гръмогласна пръдня като Божията тръба при второто пришествие. Това го накара да се изсмее на безумно глупавото си положение, прикривайки уста с торбата.

Източното небе просветля в сиви нюанси много преди да види изгарящата линия на слънцето. Дери беше ходил в Анжу няколко пъти по време на пътуванията си, като оставяше или получаваше съобщения от хора, които работеха за него. Знаеше, че е имало процес и екзекуция на някакъв евреин лихвар месец или повече преди това и имаше бегла идея за дълговете, в които е затъвал Рене Анжуйски. Онзи си беше осигурил положението с известна доза безпощадност, която Дери бе приел, но се зачуди дали не бива да разследва имуществото му малко по-обстойно. Преди да потекат рентите от Анжу и Мен, той беше в уязвима позиция. Няколко подпалени магазина, може би насаждения, поръсени със сол, та да изгният на полето — възможностите бяха безкрайни.

С малко помощ отстрани Рене Анжуйски би могъл да иде да плаче при съпруга на дъщеря си за заем — а после щяха да имат лостове във френския съд. Това беше, при положение че Дери преживееше сватбения ден, естествено. Лордовете Съфолк и Съмърсет имаха своите инструкции, ако той не пристигнеше, но това едва ли можеше да го успокои.

На зазоряване коларят настоя да почине, да нахрани и напои грамадния черен вол, който бавно си проправяше път на юг през последните два дни. Дери вече виждаше двойната кула на катедралата в Тур, която се извисяваше над полята в далечината. Надали имаше повече от няколко мили дотам. Той въздъхна и скочи от колата, за да раздвижи краката и гърба си. Слава богу, пътят и в двете посоки беше празен. Предположи, че онези, които са пътували за сватбата, вече са пристигнали. Той единствен беше още на пътя, може би само с изключение на ездачите на херцога, които все още го издирваха из района. Още щом си помисли това, зърна в далечината облак прах и се пъхна в канавката сред гора от диви треви, които достигаха почти неговия ръст.

— Три сребърни дениера, ако не кажеш нищо — извика той на френски и се зарови колкото може по-дълбоко. Лорд Съфолк щеше доста да се изненада, ако беше чул Дери колко свободно и гладко говореше този език.

— Единайсет — отвърна коларят, докато закачаше торбата със зоб около разлигавената муцуна на вола.

Дери почти се изправи от възмущение.

— Единайсет ли! С толкова можеш да си купиш още един вол, копеле такова!

— Цената е единайсет — настоя мъжът, без да се оглежда. — Приближават, благородни ми английски лорде.

— Не съм лорд — просъска Дери иззад високата трева. — Добре, единайсет. Давам ти дума.

Слънцето се бе издигнало и го беше яд за всеки изгубен миг. Не можеше да направи и крачка към катедралата с ездачите на хоризонта. Зачуди се дали няма как да пролази на четири крака, но ако видеха, че тревата се движи от височината на седлата си, всичко щеше да свърши и дотук с Дери Бруър. Остана на мястото си, като се мъчеше да не обръща внимание на мухите и яркозелените скакалци, които пълзяха и бръмчаха около него.

Наведе глава, щом чу конския тропот и дрънченето на ездачите, които доближиха до каруцата. Бяха толкова наблизо, че би могъл да се протегне и да ги хване. Дочу лаещ английски глас, който говореше отвратителен френски и обстрелваше коларя с въпроси. Дери си пое въздух, когато мъжът отрече да е виждал някого наоколо. Ездачите не губиха повече време за поредния мръсен селянин и неговия вол. Отдалечиха се в тръс и тишината се върна отново на пътя; Дери пак долавяше песента на птиците и жуженето на пчелите.

— Единайсет дениера — повтори кочияшът и протегна огромна като лопата длан.

Дери бръкна в торбата си и отброи монетите. Подаде му ги и каза:

— Някои биха нарекли това обир.

Мъжът само сви рамене и се усмихна на надницата, която си изработи през този ден. Докато се обръщаше към каруцата, не видя как Дери измъкна от торбата тояга. Един удар в основата на врата на коларя го олюля. Дери го цапардоса отново по темето и със задоволство видя как се преви.

— Не е редно да е така — каза той на изпадналия в несвяст мъж. — Това бяха форсмажорни преговори. Направо си е обир.

Взе обратно монетите и погледна по пътя към Тур и изгрялото вече слънце. Волът дъвчеше с доволство и го гледаше през дългите си мигли, които биха отивали на някоя красавица. Каруцата бе твърде бавна, реши Дери. Просто ще трябва да пробяга последните няколко мили.

Той остави коларя да се съвземе, когато му дойде времето, и закрачи надолу по пътя за Тур. Само след метри изруга и се върна. Онзи вече стенеше и започваше да се съвзема.

— Сигурно имаш много кокали в тая голяма глава — каза му. Отброи три сребърни дениера и ги сложи в ръката му, като затвори пръстите. — Това е, защото ми напомняш на стария ми баща, а не защото съм омекнал — промърмори. — Ясно ли е?

Кочияшът отвори едно око и го погледна премрежено.

— Добре тогава — кимна Дери. Пое си дълбоко въздух и започна да тича.

Маргарет едва се движеше в роклята си. От новия плат я сърбеше и тя се чувстваше странно в него, беше толкова твърд, че все едно бе облечена в картон. Въпреки това не можеше да не признае, че изглежда великолепно в голямото огледало. Мънички перли бяха вшити във всяко свободно местенце и те леко подрънкваха, когато се движеше. Булото беше тънко като паяжина, чудеше се как вижда през него. Вече не можеше да се наведе, за да погледне пак идеалните сатенени обувки, които бе обула. Ходилата ѝ изглеждаха далеч, сякаш принадлежаха другиму, а тя самата беше свела глава, кацнала върху акри от бял плат. Единствено прислужникът, който ѝ вееше, пречеше на потта ѝ да избие в нарастващата жега с напредването на деня.

Беше се зачервила, докато най-сетне ѝ позволят да излезе на слънце. Замъкът Сомюр се намираше на поне четирийсет мили от катедралата в Тур и една великолепна карета я чакаше в двора. Беше полирана до блясък и боядисана с нова черна боя, теглена от два еднакви скопени коня, които блестяха в кафяво. Направили бяха и навес над отворената карета, за да я предпазва от прахоляка по пътя.

Майка ѝ излезе от главното крило на замъка и тръгна към нея с изражение, което ясно говореше както за гордост, така и за напрежение. Маргарет стоеше притеснена, докато наместиха и подгънаха роклята ѝ така, че да може най-лесно да заеме мястото си.

— Дръж си главата вдигната високо и не се прегърбвай — поръча ѝ тя. — С теб днес пътува достойнството на цялата ни фамилия, Маргарет. Не ни засрамвай! Йоланда! Помогни на сестра си!

Йоланда притича и с две ръце повдигна плата, за да не се влачи по камъните, докато Маргарет пристъпяше внимателно напред. Един лакей, когото не познаваше, ѝ помогна да се качи на стъпалото, тя с въздишка се пъхна вътре и почти се строполи на пейката. Да, беше вътре, с Йоланда, която се занимаваше с шлейфа, подгъвайки го така, че да не се измачка много. Друга карета вече чакаше да влезе в двора и сякаш едва ли не всички от персонала бяха наизлезли, за да ѝ помахат за довиждане. Положи усилие да диша някак си, тъй като се чувстваше замаяна от пристягането. Дори да искаше, не би могла да се прегърби: банелите на роклята я държаха изправена. Вдигна ръка към редовете от прислужници и кочияши и те прилежно я поздравиха.

Погледът ѝ попадна на една прислужница, която познаваше, беше се сблъскала с нея по време на визитата на краля. Тази млада жена ѝ се усмихваше и ѝ махаше с кърпичка със сълзи на очи. Сега Маргарет се чувстваше като изрисувана кукла в сравнение с момичето, което беше тогава.

С блеснали очи и задъхана Йоланда се качи и седна до нея.

— Невероятно е! — каза тя и се огледа. — Всичко това е за теб! Вълнуваш ли се?

Маргарет се взря в себе си и откри само нервност. В отговор направи тъжно изражение. Може би ще се развълнува по пътя, но ѝ предстоеше да се омъжи за някакъв младеж, когото никога не беше виждала. Дали и въпросният англичанин Хенри бе толкова нервен? Съмняваше се. Бъдещият ѝ съпруг беше крал и бе свикнал с помпозни събития.

Още двама пажове, с излъскани ботуши и безупречни ливреи, заеха позиция от двете страни на каретата. На теория те трябваше да отблъскват всякакви крадци или бандити по пътя, но нямаше истинска опасност. Кочияшът беше едър, жизнерадостен мъж, който направи сложен поклон пред двете момичета, преди да заеме мястото си и да оправи дългия камшик с висящо на края му въже.

Някак си каретите потеглиха, преди Маргарет да е готова. Видя как пред нея се изнизаха стените на Сомюр и се наведе възможно най-напред, за да помаха за довиждане на майка си. Баща ѝ и братята ѝ бяха тръгнали още предния ден. Тази сутрин беше за жените на домакинството, но тя бе дошла и отминала толкова бързо, че момичето не усети как. Всички часове, откакто се бе събудила, сякаш се бяха слели в един миг. Щеше ѝ се да извика на кочияша да спре, а мозъкът ѝ прехвърляше хиляди неща, които не биваше да забравя.

Видя как майка ѝ направи знак на следващата карета, съзнанието ѝ вече бе заето с групичката братовчедки и огромния труд, който течеше, за да подготви Сомюр за сватбеното пиршество същата вечер. Маргарет се облегна и видя още две карети, които чакаха търпеливо, за да отведат гости в Тур. И докато двете със сестра ѝ се люшкаха по пътя към града, тя слушаше как кочияшът цъка с език и плющи с камшика, за да се носят конете напред в идеален синхрон. Въздъхна от удоволствие, щом почувства полъха на вятъра в лицето си. Имаше още часове, докато види катедралата. За първи път почувства приятния гъдел на очакването.

Каретата напусна Сомюр през северната порта и пътят се разшири. Двете момичета се стъписаха от тълпата, която се бе събрала отстрани. Никой не си бе направил труда да съобщи на Маргарет за това колко много хора са пътували само и само да я видят. Англичани и французи наедно стояха, махаха с шапки и я приветстваха, викайки името ѝ. Маргарет се изчерви красиво, а те проточваха вратове и се смееха на слънцето.

— По дяволите — промълви с доволство Йоланда. — Това е прекрасно.

Съфолк направи всичко възможно да прикрие безпокойството си, докато стоеше пред катедралата. Взираше се в двойната кула, сякаш я намираше за интересна, и с все сили се стараеше да изглежда спокоен и отпуснат. Новите му панталони и туника дразнеха кожата му, макар да си представяше, че изглежда по-слаб от обикновено в тази кройка. Принуден беше да бърше лицето си от потта, тъй като тежестта на наметалото му сякаш се увеличаваше с всеки изминал час, а кожената гарнитура гъделичкаше гърлото му. Английският стил да се носят пластове от плат не беше на място във френското лято, но забеляза, че и французите бяха също тъй топло облечени, та лицата им се зачервяваха не по-малко от тези на английските благородници, които вече се бяха напили с тежко вино.

Съфолк завидя на Йорк за слабата му фигура, когато го мерна да пресича тълпата и да дава заповеди на един от въоръжените си мъже. Херцогът беше довел със себе си огромна лична стража, по-голяма от тази на всички останали английски лордове, взети заедно. Дори и така, тя изглеждаше незначителна в сравнение с броя на френските войници, които лагеруваха край града.

Съфолк гледаше как един от хората на Йорк го поздрави, после хукна да изпълни заповедта му. Съфолк стисна длани зад гърба си и се мъчеше да изглежда впечатлен от готическите кули и сложното каменоделство. Как съжаляваше, че съпругата му не дойде, но Алис бе скандализирана от самата мисъл за това. Достатъчно трудно му бе да ѝ обясни, че в този ден ще се ожени за една четиринайсетгодишна френска принцеса, ако всичко стане, както бе замислено. Да бъде там със собствената си съпруга щеше да бъде подигравка с Църквата, или поне тя така му каза накрая.

Още по-голяма подигравка би било масовото изтребление, което можеше да избухне и при най-малката провокация, помисли си Съфолк. За момента хората на Йорк прилежно избягваха да обръщат внимание на френските войници около Тур, докато техните благородни господари се разхождаха и разговаряха. Съфолк знаеше, че французите са там, за да поемат командата над Анжу и Мен на мига, след като церемонията свърши. С удоволствие би споделил това с Йорк, особено след като се тормозеше от многозначителните му погледи към далечните войници. Чувстваше, че благоразумието му е напълно оправдано при наличието на подобна френска сила. Докато двамата се разминаваха набързо в двора на църквата, Йорк, съскайки, му зададе въпроса как смята да защитава крал Хенри само с неколцина пазачи. Съфолк успя да смотолеви безпомощно, че със сигурност няма да съществува опасност точно на сватбения ден. Йорк го изгледа яростно, очевидно заподозрял нещо, после енергично се отдалечи.

Беше напрегната ситуация и нервите на Съфолк се съпротивляваха все повече с всеки изминал час. Йорк не знаеше, че кралят няма да дойде, и сега имаше две армии в полето, изправени една срещу друга. Нужно беше само някой идиот да подхвърли нещо обидно или да си направи злобна шега и нямаше сила на земята или в небесата, която да предотврати битката. Съфолк още веднъж попи лицето си с мека кърпа.

Докато шепнеше някаква глупост на поредния гост, видя как Йорк сменя посоката си и идва към него през църковния двор.

— Хайде, Дери — тихичко прошепна лорд Съфолк на английски, с което накара най-близко стоящия френски благородник да присвие объркано очи към него. — Имам нужда от теб тук. Хайде! — той пусна сияйна усмивка към херцога, който се спря пред него.

— Ричард! Какъв хубав ден се случи за целта. Имаш ли вести от краля?

Йорк погледна с кисел вид към по-стария мъж.

— Точно това идвах да те питам, Уилям. Нямам новини от пристанищата, че дори е на път. Виждал ли си Дери Бруър?

— Още не. Може би е с краля. Мисля, че щяха да идват заедно.

Йорк се намръщи, загледан в тълпата от френски и английски благородници, които се наслаждаваха на слънчевия ден.

— Не мога да разбера. Освен ако не са му поникнали криле, би трябвало вече да е минал по-голямата част от пътя. Хората ми трудно биха изпуснали кралската свита да минава през Кале, а нищо не съм чул за това.

— Може да се движат по-бързо от вестоносците, Ричард. Дошло ли ти е наум? Убеден съм, че ще бъдат тук навреме.

— Цялата работа силно ми мирише на Бруър — ядно просъска Йорк. — Тайни пътища и измами, сякаш не може да се доверят дори на собствените лордове на краля. Приятелят ти Бруър ще изглежда като глупак, ако устроят засада и пленят краля, докато ние си стоим тук празнично издокарани.

— Сигурен съм, че няма да се случи. Единствената цел на Дери, както на всички нас, е да предпази краля.

— Няма да се чувствам спокоен, докато не е щастливо оженен и на път за дома. Видя всички тия войници, разположени на лагер навсякъде около нас, нали? Слава богу, че доведох толкова хора със себе си! Ситуацията е опасна, Уилям. Малко са ми войниците, ако те се впуснат в изненадваща атака.

— Сигурен съм, че са тук, за да пазят крал Шарл и херцозите му — излъга Съфолк изнервен. Със страх чакаше момента, в който всички подробности от брачното споразумение ще станат ясни. Надяваше се френският крал да не вдигне голяма врява в момент, когато поема командването на новите си територии. Но, познавайки добре французите, Уилям дьо ла Пул подозираше, че тази надежда е доста самонадеяна.

— Градът прилича на военен лагер, а френският крал дори още не е пристигнал — отбеляза Йорк. — Нещо не ми се връзва, Уилям. Ще ми дадеш ли честната си дума, че напразно се притеснявам?

— Не… не мога да кажа, Ричард — видя как очите на другия се присвиха.

— Не можеш? Тогава има нещо, за което не са ме уведомили. Трябва да знам, Уилям, щом ще защитавам краля на Англия на френска земя. Не разбираш ли? Не може да ни сварят неподготвени, ако има планове, за които не знам абсолютно нищо. Проклет да е този Дери! Говори, лорд Съфолк. Какво не са ми казали?

Откъм западния път се чуха гръмогласни викове. Съфолк погледна с облекчение натам и извади кърпичката си, за да попие потта от челото си.

— Кой е това? — продума. — Не може да е булката вече. Френският крал ли идва?

— Или крал Хенри — добави Йорк, наблюдавайки го внимателно.

— Да, да, разбира се — каза Съфолк, потънал в пот. — Може да пристига Хенри. Най-добре да ида да видя, ако ме извиниш.

Йорк гледаше как възрастният мъж се отдалечава с изправен гръб. Поклати глава отвратено и с рязък жест повика до себе си един от стражата.

— Проверете пак около града. Искам да заловите Дери Бруър съвсем тихо. Съобщете ми веднага щом го хванете.

— Да, милорд.

Войникът поздрави прилежно и хукна. Изражението на Йорк посърна, когато чу виковете на народа и разбра, че френският крал е дошъл в Тур. Вече бе обед, а все още нямаше и следа от сватбената двойка.

Дери правеше всичко възможно да изглежда, че се разхожда сред френските войници, които се припичаха на слънцето или обядваха. За последен път бе видял толкова много от тях накуп на бойното поле и спомените не бяха приятни. Прекрасно знаеше защо са тук. Веселите групички, които клюкарстваха и дъвчеха твърд хляб, щяха мигом да се преобразят обратно във военна сила, щом дойдеше заповед да се завземат повторно обширните територии на Мен и Анжу.

Дери беше очаквал затруднения, но инстинктивно в покрайнините на града вдигна един тежък супник и го помъкна със себе си. С това простичко прикритие премина право през центъра на лагера. Десетки слуги носеха насам-натам неща за войниците и ако усетеше, че го гледат подозрително, веднага спираше и предлагаше на мъжете да си напълнят купичките, усмихваше им се и се кланяше като някой малоумен глухоням.

До обед успя да прекоси лагера и да се отърве от вече изпразнения казан, като го даде на групичка възрастни жени и продължи. Каретите на френския крал бяха забелязани на пътя и никой не обръщаше внимание на смачканата фигура, която се отдалечаваше от лагера.

Той вървя надолу по пътя, докъдето му стигна куражът и накрая съзря скупчени войници досами катедралата. Съвсем кратко разстояние, ако се затичаше човек, но не посмя да го направи. Огледа се да види дали някой го наблюдава, после изведнъж се свлече в канавката до една много стара дървена врата, където растяха гъсти треволяци.

Предоволен от себе си, че е успял да мине през цяла френска армия, Дери гледаше как войниците спират и претърсват две каруци, които в момента се тътреха край тях. Хората на Йорк сякаш бяха навсякъде. После направи кисела физиономия, като усети, че по дрехите му се процежда дъждовна вода, но държеше торбата далеч от нея и се снижаваше, като използваше стълба на портата за прикритие, чакайки подходящия момент. Въоръжените мъже не припарваха в същинската катедрала, забеляза той. Църковната сграда имаше собствена градина с ограда и врата. Ако намери начин да се вмъкне само през тази външна граница, ще бъде на чисто. Катедралите и във Франция, и в Англия са построени по един и същи начин, каза си той. Ако успееше да влезе вътре, щеше да е достатъчно наясно с разположението.

Дери надничаше през стръкове изгорели треви и виждаше гостите на сватбеното тържество, вън, на слънце в църковния двор. Бяха толкова близо. Почти различаваше лицата им. За миг му се прищя просто да се изправи и да повика някой от своите съмишленици, като Съфолк например. Йорк със сигурност няма да си позволи да го арестува на обществено място. Той погледна мокрите си бричове и черните си пръсти. Беше толкова мръсен — само многобройните дни на път можеха да го омърсят така. Ако селянин, изпоцапан и недодялан като него, се доближи до сватбарите, войниците ще го сграбчат и ще го изнесат още преди половината благородници да са успели да разберат какво се случва. Все едно, не му подхождаше на стила да го притиска стражата, докато той вика Съфолк. Все още беше решен да се приближи до Ричард от Йорк в най-хубавите си дрехи и да се държи така, сякаш всичко е било много лесно. Старият Бъртъл винаги бе харесвал чувството му за стил. В памет на досегашния оглавяващ шпионите щеше да го направи бляскаво.

Едва повдигна глава, наблюдавайки двама пазачи, заели позиция пред градинската порта на катедралата. Хапваха заедно едно парче пай и застанали близко един до друг, го разчупваха на хапки и ги дъвчеха.

Зад тази стена бе разположена резиденцията на епископа, с кухни и килери, и дневни, достойни за всеки лорд. Дери разшири очи, мъчейки се да следи и останалите групи от войници на караул. Бавно пъхна пръсти в торбата си за тежкия кривак. Не можеше с бръснача, не и по английски войници и на църковна земя. Тъмният свят, който обикновено населяваше, само щеше да го окачи на въжето насред слънчевия френски ден. Въпреки това мисълта да мине през двама въоръжени войници само с помощта на дървена тояга беше повече от дръзка. Един, да, винаги можеше да изненада един с рязък удар зад ухото, но не можеше да си позволи да се вдигне тревога, тогава беше загубен.

Слънцето преваляше, а Дери все лежеше там и вече го обхващаше паника. На три пъти по пет-шест войници с къси английски наметки в червено и златно обикаляха около катедралата. Носеха онзи вид лъкове, които ги направиха известни в Аженкур, и той добре знаеше, че с тях можеха да улучат заек от стотина крачки, да не говорим за мъж с нормален ръст. Беше почти невидим в опърпаните си кафяви дрехи, въпреки това сдържаше дъха си, когато минаваха само на двайсет ярда от него, като знаеше, че ловците сред тях ще забележат дори помръдването на стръкче от високата трева.

Времето пълзеше напред болезнено бавно. Нещо голямо пролази през лицето му, но той не му обърна внимание дори когато то се впи във врата му и засмука кръвта му. Само едно нещо можеше да разсее пазачите край катедралата и той изчакваше, за да направи своя ход.

Случи се два часа след пладне, доколкото можеше да прецени по слънцето. Мъже и жени от околните села започнаха да се навъртат край пътя и отдалеч се чуваха възгласи. След няколко минути навсякъде настъпи движение, развълнувани хора тичаха да заемат най-добрата позиция, за да видят как пристигат каретите на невестата. Дери стана в момента, в който една групичка мина покрай него. Използва ги, за да блокират видимостта към главния шпионин на Англия, който се надигна със зачервено лице от смърдящата канавка. Тръгна към пазачите на портала и безмълвно благослови булката, като видя, че и двамата гледат на запад. Никога не бяха виждали принцеса, а тази щеше да е кралица на Англия.

Заобиколи някакво тичащо дете и удари с тоягата единия пазач по ухото. Мъжът се свлече, сякаш покосен, а другият тъкмо се обръщаше, когато Дери повтори замаха и го цапардоса по слепоочието. Мъжът изсумтя, падайки, и Дери със сигурност дочу английски глас, който възкликна наблизо. Отвори с ритник вратата и се втурна вътре, като същевременно свали мръсната шапка от главата си и я захвърли в близкия красиво подкастрен храст.

Помещенията на епископа бяха отделени от катедралата и той пренебрегна пътеката, която водеше към тях. Вместо това се запъти към вестиария. Вече беше готов да отвори с ритник всяка врата, но тази поддаде лесно, след като поработи над ключалката. Влезе и бавно вдигна очи, за да огледа — пред него веднага се изпречи огромното розово туловище на френския епископ, облечен в нещо, което приличаше на бяло бельо. Друг свещеник стоеше зяпнал, с дълга бяла роба в ръце.

— Милорд епископе, извинявам се, че ви обезпокоих. Закъснях за сватбата, но лорд Съфолк ще гарантира за мен.

Докато говореше, Дери издърпваше от торбата си дрехите и само гледката на кожената гарнитура възпря епископа да извика за помощ.

Дери чу потропване по вратата зад гърба си, завъртя се бързо и пусна резето.

— Може ли да ви обременя с молба за малко вода? Булката е тук, а боя се, твърде изцапан съм от пътя, за да мога да се покажа.

Двамата втрещени свещенослужители го погледнаха, после епископът направи немощен жест към съседната стая. Дери се втурна натам — на мраморна тоалетка чакаше огромна купа с вода. Водата и кърпата почерняха, когато той започна да се търка, после се съблече възможно най-бързо.

Когато излезе, епископът беше сам, служителят му вероятно бе отишъл да провери самоличността на странника, нахлул тъй неочаквано при тях. Епископът изглеждаше дори по-грамаден в официалните си одежди, мъж като палатка, който наблюдаваше с интерес как Дери приглажда косата си с влажна длан и набутва смачканата си торба в един ъгъл.

— Бог да ви благослови, Ваше Превъзходителство — рече той. — Мислех, че няма да успея да се приготвя навреме.

Той излезе в църквата.

— Ето го! — изкрещя един глас на английски.

Без дори да се обърне, Дери спринтира с всичка сила надолу по църковния кораб, към огряната от слънце врата в далечния му край.

7.

Каретата на Маргарет спря пред катедралата, след като направи широк завой. Тълпата ликуваше и тя се изчерви, докато помагаха на нея и на Йоланда да слязат. Прозрачното було покриваше лицето ѝ, но тя виждаше всичко ясно през него. Те бяха дошли тук заради нея. Стана още по-нервна, когато видя от едната си страна крал Шарл, със сияйна усмивка, застанал до леля ѝ Мари.

Собствената ѝ усмивка изглеждаше измъчена под булото, когато видя баща си до рамото на краля, облечен в кървавочервено палто над кремави бричове и излъскани черни ботуши. Платът беше на пластове в шарки със златен конец и той се издуваше както под, така и над твърдата тъкан. Въпреки това Рене Анжуйски изглеждаше изключително доволен от присъствието на толкова много изискани благородници на сватбата на дъщеря му. Маргарет направи реверанс пред двамата и се зачуди дали баща ѝ изобщо го беше грижа за церемонията или мислеше само за земите, които бе възвърнал към семейните имоти.

Надигайки се, видя, че още един мъж идва към нея през тълпата. Той ѝ се поклони дълбоко. Беше висок и с широки рамене и коса с цвят на стомана. Облеклото му не беше толкова ярко като това на баща ѝ или пък на краля и някак си тя усети, че е англичанин, дори преди да ѝ целуне ръка и да заговори.

— Принцеса Маргарет, голяма чест е — рече той. — Аз съм Съфолк, но ще е удоволствие, ако ме наричате Уилям — за нейна изненада той се поклони отново и тя разбра, че важният английски лорд не беше по-малко нервен от самата нея.

Щом лордът понечи да заговори пак, сестра ѝ Йоланда протегна ръка с дланта надолу, после се закиска, когато Съфолк се опита да я целуне и за трети път да се поклони.

— Вие сигурно сте принцеса Йоланда, скъпа моя. Аз съм на ваше разположение, естествено — продължи той. Очите му се върнаха върху Маргарет и захапал долната си устна, Съфолк добави:

— Чудя си дали бихте ми отделили минутка насаме, милейди? Имам някои новини, които трябва да чуете преди церемонията.

Маргарет вдигна очи и видя как баща ѝ и крал Шарл размениха объркани погледи.

— Какво е това, лорд Съфолк? — попита Рене и се втурна напред. — Не е прилично да се забавя церемонията. Къде е младоженецът? Наблизо ли е?

Сърцето на Маргарет потъна, когато баща ѝ се обади. Нима английският крал не беше тук? Представи си как се връща неомъжена в замъка Сомюр, обект на присмех и злостни подмятания до края на живота си. Изведнъж ѝ се приплака, но почувства ръката на Йоланда, която безмълвно стисна нейната за подкрепа.

— Ваше Величество, милорд Анжу, имам неприятни новини. Бихте ли завели дъщеря си на сянка в църквата. Това не е за хорските уши.

Лицето на Съфолк почервеня, докато говореше, сякаш щеше да се пръсне при цялото обществено внимание, съсредоточено върху него. Той първи вдигна очи, когато откъм катедралната врата се чу шумотевица, а после трясък. Маргарет забеляза огромното облекчение, което се изписа върху лицето му, щом видя как Дери Бруър излезе от мрачината и едва закова на място. През тълпата минаваха слуги, натоварени с кани и скъпи чаши с бяло вино. Дери грабна една пътьом и тръгна към каретите, спрели в полукръг.

— Мастър Бруър! — рече Съфолк, бършейки с кърпа потта от челото си.

Маргарет улови с погледа си друг висок лорд, който рязко се обърна при това име и тръгна през тълпата към тях.

— Какъв прекрасен ден за сватба — каза Дери на английски, изпразвайки чашата си на един дъх. Той се поклони на френските благородници, които го гледаха с подозрение. — Ваши Височества, лорд Съфолк. А тези цветя на Франция трябва да са принцесите Маргарет и Йоланда.

Дери им се поклони дори по-дълбоко и целуна ръцете им с усмивка, която не напускаше лицето му. Обливаше се в пот и Маргарет усети, че се опитваше да контролира дишането си. Наистина ли беше толкова развълнуван, че ги вижда? Като че ли току-що беше спрял да тича. Благородниците, които се въртяха около тях, вече шепнешком си разменяха въпроси.

Съфолк се протегна и хвана Дери за ръката, като все повече почервеняваше от напрежението и горещината.

— Тъкмо обяснявах, мастър Бруър, че трябва да се отделим за момент някъде сами преди церемонията.

— Прекрасно — отвърна Дери и смени празната си чаша с пълна, щом видя един слуга да минава. Изпи и тази на три глътки. — Твърде е горещо тук вън. А, лорд Йорк! Какво удоволствие е да ви видя тъй бодър и жизнен в този прекрасен ден.

В очите на Маргарет лорд Йорк отговаряше много повече на представата ѝ за това как изглежда един английски лорд. Беше висок и строен, със строго, квадратно лице и черна, късо подстригана коса. Тъмните му очи пускаха искри, докато наближаваше, и всички наоколо замлъкнаха, усещайки като гореща вълна заплахата, която се излъчваше от английския благородник. Баща ѝ и кралят се спогледаха още веднъж, като безпокойството им все повече нарастваше.

— Ваше Височество, лорд Рене, лорд Съфолк — отрони Йорк, като се поклони. — Много съм щастлив да ви видя тук, Бруър. Ще се радвам на възможността по-късно да продължа нашия последен разговор.

— О, както желаете, милорд. Но днес не е време за нашите досадни малки притеснения, нали така? Днес е празник за две велики нации, които се съединяват с обещанието на младостта.

С лице все още лъснало от пот Дери сияеше с усмивката си към всички, очевидно много доволен от нещо. Маргарет следеше трудно английските думи, затова следеше с погледа ту единия, ту другия. Съфолк ѝ бе говорил доста мило и тя усети, че го харесва. Лорд Йорк дори не ѝ беше обърнал внимание.

— Насам, милорди, дами. Нека се скрием от слънцето в катедралата.

Дери поведе групичката към отворените врати и вдигна чаша към неколцина запъхтени английски войници по пътя. Те го изгледаха втренчено и проследиха всяка негова стъпка със студен поглед.

Вътрешността на църквата беше като хладен бриз след напичащото слънце. Маргарет вдиша дълбоко, страхувайки се да не припадне. Облегна се на Йоланда, докато странната им малка група се обърна и зачака да я осветлят. Преди да заговори, Дери попи с фина кърпичка челото си, съвсем наясно с вниманието, съсредоточено върху него. Знаеше, че ако изпорти тази си реч, всичките му месеци на подготовка ще имат нулев резултат. Вдигна глава, прибирайки кърпата.

— Боя се, че имаме малко затруднение, милорди. Крал Хенри се разболя снощи. Не е смъртоносна болест, но дори след прочистването неразположението не можа да премине навреме. Против волята му беше принуден да се върне в Кале и оттам в Англия. Не е в състояние да присъства сега и може само да изпрати най-смирените си извинения на принцеса Маргарет и нейния баща.

— Малко затруднение ли? — възкликна крал Шарл изумен. Английският му е превъзходен, каза си Дери, макар акцентът му да бе толкова плътен, че с нож да го режеш. — Имате ли някаква идея за усилията, които положихме за този ден? И сега ми казвате, че кралят ви е болен? Това е катастрофа!

— Ваше Величество, не всичко е загубено — отвърна Дери. — Имам специални инструкции от крал Хенри. Това е проблем, който е по силите ни да разрешим.

— Вие нямате младоженец! Как ще решите това? — намеси се лорд Рене.

— Стигате направо до същността на нещата, лорд Анжу — съгласи си Дери, все така усмихнат. — Кралете не са като другите хора и слава богу. Лорд Съфолк тук има разрешението на крал Хенри да се врече във вярност от негово име. Сватбата ще се извърши под тази форма, с още една церемония в Англия на по-късна дата. Така мирът и размяната на земи ще са осигурени.

— Размяна на земи ли? — изведнъж се обади Йорк.

Дери се обърна към него и вдигна вежди в израз на изненада.

— Милорд Йорк, виждам, че кралят не е споделил с вас всяка част от своите планове и това е негово право. Може би трябва да излезете навън, вместо да слушате подробности, които не ви засягат.

Йорк скръцна със зъби, а мускулите на челюстта му изпъкнаха като плочки.

— Ще остана, за да чуя останалото, Бруър. Като главнокомандващ на английските войски в Нормандия вярвам, че наистина ме засяга.

Дери остави мигът на мълчание да продължи по-дълго, сякаш обмисляше дали да не заповяда да изхвърлят навън въпросния мъж. Йорк още повече почервеня под погледите на френския крал и лорд Анжу.

— Много добре, лорд Йорк, останете, щом желаете, но, моля, позволете да обсъдя плановете на крал Хенри без повече прекъсване.

На Маргарет ѝ се стори, че слабият английски лорд може да избухне от гняв, но Йорк се овладя с видимо усилие. Тя усети, че се отнася, зрението ѝ се замъгли от сълзи. Хенри нямаше да дойде! Английският ѝ не беше достатъчно добър, за да следи бързия разговор. Макар че се мъчеше да разбере за какво е разправията, те сякаш предлагаха някакво друго решение.

— Извинете ме, милорди, Ваше Величество — прошепна тя, докато Дери говореше. Изглежда, никой не я чу. — Прощавай, татко — продължи Маргарет, като се отказа от английския; сърцето ѝ беше разбито. — Няма ли да има сватба днес?

Тогава именно Съфолк се обърна към нея, прочете по лицето ѝ тъга и тревога. Отговорът му дойде съвсем гладко на френски:

— Скъпа моя, много съжалявам. Вярно е, че крал Хенри не може да бъде тук. Имам разрешението му обаче да разменя клетви от негово име. Подобни неща стават и това ще задоволи някои други страни от споразумението. Днес поне ще се сгодите, а официалната сватба ще се състои в Англия. Не бих искал да съм вестителят на подобни новини, скъпа моя, но вече сме на етап, когато не можем да загубим всичко. Ако ми позволите, ще застана на мястото на крал Хенри днес.

Маргарет се вторачи в него с леко отворена уста. Изведнъж булото започна да я задушава и тя го махна от лицето си.

— Милорд, дайте ми честната си дума, че това наистина се случва. Ще се омъжа ли днес, или не?

Съфолк се поколеба и Дери се намеси.

— Ще се състои официална размяна на клетви, принцесо. Без младоженец не можем да твърдим, че ще е истинска женитба, но и това е достатъчно.

— Но аз виждам пръстен на пръста на лорд Съфолк! — рече Маргарет и поклати глава. — Как може да застане в църквата и да се врече във вярност, когато вече е женен?

— Кралете правят собствените си закони, принцесо. Щом Хенри го иска така… и ако крал Шарл се съгласи, че това е достатъчно… тогава то ще бъде достатъчно.

Всички погледи се насочиха към френския крал, който слушаше прехласнат и объркан.

— Ваше Величество — тихо рече лорд Рене, — дошли сме от толкова далече. Това е стъпка напред.

Кралят се почеса по носа и се замисли.

— Имам някои потвърдени споразумения с вашия крал Хенри — каза той. — Споразумения, които ще са в сила още щом принцеса Маргарет се омъжи. И вие казвате, че ще зачетете този… годеж като действителна сватба по отношение на тях, така ли?

— Да — потвърдиха лорд Съфолк и Дери почти едновременно.

Френският крал сви рамене.

— Тогава това ме задоволява — и мина на бърз френски, за да поговори пак с Маргарет. — Англичаните са тежкотоварни, миличка, тромави, но щом кралят им е болен, такъв е бил Божият план и обикновените хора могат само да преклонят глава. Ще приемеш ли тези условия? Ще бъде чест за баща ти.

Маргарет направи реверанс.

— Щом е такава волята Ви, Ваше Величество.

Напрежението сред малката група хора видимо отслабна, като чуха думите ѝ. Лорд Съфолк я потупа неловко по ръката.

— В такъв случай смятам, че трябва да заема мястото си пред олтара, скъпа моя. Виждам, че епископът чака младоженецът да приближи към олтара. Той със сигурност ще си помисли, че съм водил ужасен живот, за да изглеждам толкова стар.

Съфолк ѝ се усмихна и очите на Маргарет се напълниха със сълзи заради опита му да прояви добрина. Видя как той с мъка изхлузи от пръста си златната халка и внимателно я сложи в джоба си. На нейно място, там, където бе стояла много години, се виждаше бяла ивица.

Преди да се запъти нататък, тя видя как лорд Йорк се навежда към Съфолк. И макар слабият лорд да се усмихваше, онова, което му каза, накара другия да пребледнее на приглушената светлина.

Йоланда се пресегна да попие сълзите ѝ, преди да са размазали въглена върху клепките, после спусна пак воала ѝ едва ли не със страхопочитание. Маргарет с мъка си пое въздух. Беше на четиринайсет години и реши твърдо в себе си, че няма да се огъне или припадне на сватбения си ден или в какъвто там се беше превърнал… Наум се зарече да поговори със своя английски крал, когато най-сетне го види. Да я остави сама навръх сватбения им ден сигурно струваше поне един замък.

Тази мисъл я накара да се изкикоти и Йоланда я погледна изненадана. Останалите мъже се бяха пръснали по седалките в църквата, а тълпата отвън най-после започна да приижда, хората я оглеждаха нервно и шепнешком си задаваха въпроси, на които нямаха отговори. В края на църковния кораб Уилям дьо ла Пул беше влязъл през вратата в изработения от черен дъб олтар, който криеше тайни и хора от погледа на паството. През процепа тя виждаше широкия гръб на англичанина, докато стоеше и чакаше една френска принцеса. Маргарет поклати глава невярващо.

— Странен ден — промърмори към сестра си. — Аз съм само някаква дрънкулка, а всички наоколо си играят на сила и власт.

Стисна зъби и отказа да погледне баща си, който дойде и я хвана за ръката. Йоланда и братовчедките ѝ тръгнаха в крачка след нея и църквата се изпълни с музика, щом трите арфистки започнаха да свирят. Тя вървеше бавно, хванала подръка баща си и с високо вдигната глава. Минаха покрай паравана на олтара заедно и зад тях вратата се затвори. Лорд Съфолк се обърна и се усмихна при вида на такава смелост у едно толкова малко момиче. Дали беше късмет или Божия благословия, или може би поради най-обикновеното мошеничество на Дери Бруър, но Съфолк смяташе, че крал Хенри си е намерил рядко съкровище за съпруга.

Камбаните на катедралата „Сен Гатиен“ зазвъняха над Тур, жизнерадостен звук, ехтящ безспир в сложни мелодии, които като че ли не се повтаряха.

Дери гледаше спокойно как френската принцеса излиза, ескортирана обратно до чакащата карета, а камбаните отекваха навсякъде около нея. Тя се усмихваше и плачеше едновременно и това накара Дери да се засмее. Ако собствената му дъщеря беше жива, щеше да е някъде на подобна възраст. При тази мисъл старата болка прободе гърдите му.

Френският крал и най-влиятелните му херцози излязоха да видят как младоженката тръгва за замъка Сомюр. Монархът вече бе потънал в разговор, заобиколен от вестоносци, които тичаха от и до военния лагер, разположен извън града.

Мислите на Дери секнаха, когато една ръка силно го тупна по дясното рамо. Ако беше из кръчмите на източен Лондон, той би я сграбил и би счупил малкото ѝ пръстче, но тук с усилие се въздържа.

— В името на краля какво си направил, Дери Бруър? — просъска Йорк в ухото му. — Кажи ми, че не е вярно. Кажи ми, че току-що не се отказахме от земи, които Хенри Монмът беше спечелил обратно за добрите англичани.

— Неговият син, нашият крал, искаше мир, лорд Йорк, тъй че, да, точно това направихме — отвърна Дери. Той махна ръката от рамото си, като нарочно я стисна силно. Йорк изсумтя от болка, макар че устоя и не разтри ръката си, когато онзи я пусна.

— Това е държавна измяна. Ще увиснеш за това заедно с този глупак Съфолк.

— И кралят до нас, предполагам? Лорд Йорк, възможно ли е да не сте успели да разберете договорките? Мен и Анжу са цената на двайсетгодишен мир. Ще се противопоставите ли на собствения си крал за това? Това е, което той искаше. А ние просто сме негови смирени слуги и можем само да се съобразяваме с кралската му воля.

За негова изненада Йорк отстъпи и се усмихна студено.

— Смятам, ще разбереш, че тези игрички си носят последствията, Дери Бруър. Каквото и да мислиш, че си постигнал, новината вече се разнесе. И когато тайните ти сделки се разчуят, страната ще разбере само, че крал Хенри е подарил териториите, спечелени от баща му и от английската кръв, пролята по бойните полета. Хората ще кажат… О, ще те оставя сам да се досетиш какво ще кажат. Пожелавам ти късмет, но искам да помниш, че съм те предупредил — за миг Йорк се засмя и поклати глава. — Да не мислиш, че ще си тръгнат като овчици тези англичани само защото някой дебел френски херцог им е показал с пръст да вървят обратно в Нормандия? Май си прекалил с хитрините, Бруър. Ще умрат хора заради това.

— Продаваш ли лавандула, както продаваш предсказания? Питам, защото бих оценил стръкче лавандула, а наблизо няма циганки.

В този миг Дери с помисли, че Йорк ще изгуби контрол, но онзи просто се усмихна още веднъж.

— Виждам те сега, Дери Бруър. И хората ми те виждат. Пожелавам ти късмет при завръщането ти в Кале, но се боя, че той не е с теб днес. Цялото ти шумно красноречие няма да ти помогне, когато те заловим на пътя.

— Какви странни неща ми говорите, лорд Йорк! Ще се видим пак в Лондон или в Кале, сигурен съм. За момента обаче френският крал ме е поканил да го придружа на лов. Той ми харесва, Ричард. Как хубаво само говори английски.

Дери вдигна ръка, за да привлече вниманието на групата френски благородници. Един от бароните го видя и му върна жеста, викайки го при тях. С последно фриволно повдигане на веждите, отправено към Йорк, Дери тръгна с небрежна походка нататък.

Извън града френската армия започна да прибира лагера си, готова да поеме командването на спечелената за една сутрин нова земя, която беше повече, отколкото през предните десет години. Херцог Рене сияеше, когато Дери стигна до групата му. Около дузина негови събратя го заобикаляха, потупваха го по рамото и го поздравяваха на висок глас. За изненада на Дери по бледите страни на французина се стичаха сълзи. Той видя изражението на Дери и се засмя.

— О, вие, англичаните, сте твърде студени. Не разбирате ли, че днес си връщам земите на моето семейство? И тези сълзи, мосю, са от радост.

— Аа, най-хубавият вид сълзи! — отвърна Дери и попита: — Говореше се за някакъв лов, Негово Величество ме покани да го придружа?

Очите на херцог Рене леко се промениха на светлината.

— Предполагам, че Негово Величество крал Шарл се е пошегувал за ваша сметка, мосю. Няма да има лов на глигани или пък вълци, не и днес. Но Негово Величество ще придружи армията си, докато тя се придвижва на север през моята земя. Кой може да знае какъв треперещ английски дивеч ще открием в полята и лозята на семейството ми?

— Разбирам — рече Дери и доброто му настроение се изпари. — Подозирам, че в крайна сметка няма да се присъединя към вас, херцог Анжу. Ако нямате нищо против, ще остана тук известно време, докато уредя връщането си обратно.

Той видя как Ричард Йорк се отдалечава, за да даде нареждания на хилядата мъже, които бе довел на юг. Те също щяха да се оттеглят към Нормандия. Херцогът изобщо нямаше избор. За миг у Дери се надигна болезненото чувство, че Йорк не е онзи глупак, за който го вземаше. В Мен и Анжу имаше много английски заселници, това си беше истината. Едва ли бяха толкова глупави, та да се съпротивляват? Споразуменията, които крал Хенри бе подписал, постановяваха мирното изселване на английските семейства от френските провинции. Но настроението на благородниците, които го заобикаляха, беше точно като преди лов. Показваха си зъбите и той усещаше една вибрираща възбуда във въздуха, която го притесняваше. От нерви усети пареща горчивина в гърлото си. Ако англичаните в Мен и Анжу откажеха да си тръгнат, това пак означаваше война. Всичките му усилия, всички месеци на машинации щяха да се окажат загубени. Трудно спечеленият мир щеше да продължи не по-дълго от скреж през лятото.

8.

В продължение на три дни френската армия и войниците на Йорк вървяха по петите си, придвижвайки се на север през Анжу. После мъжете на херцог Ричард дръпнаха далеч напред отчасти защото френският крал спираше и разговаряше с населението във всеки град. Кралската свита направи триумфална обиколка по долината на Лоара и се настаняваше на лагер навсякъде, където крал Шарл видеше нещо интересно или пък искаше да посети някоя църква с мощите на определен светия. Реките и лозята, които се простираха на много мили разстояние му доставяха особено удоволствие.

Стотици семейства в Анжу бяха изселени от агресивните френски войници, които се движеха пред основната армия. Изпаднали в шок и обзети от отчаяние, хората тръгваха по пътищата с каруци или пеша, огромен поток от внезапно обеднели поданици, чийто брой растеше с всеки изминал ден. Йорк изтегли хората си до новите граници на английските земи във Франция и ги разположи на пост по периферията на Нормандия, а потокът от евакуирани граждани прииждаше и изпълваше всяко село и всеки град със своето нещастие и своите оплаквания. Някои от тях гневно изискваха справедливост за загубеното от краля си, но повечето бяха твърде зашеметени и безпомощни, за да правят нещо друго, освен да плачат и да ругаят.

Изселването продължи и когато семействата пристигаха, бързо плъзнаха приказки за изнасилвания и убийства в допълнение към хаоса и недоволството. Минаха седмици и по-дребните земевладелци изпращаха гневни писма и вестоносци, които настояваха английските сили да защитят своите, но Йорк ги слагаше настрана непрочетени. Макар изселването да не се случваше с постановление на английски крал, той искаше те да се върнат у дома с историите и униженията си. Това щеше да подпали пожар в Англия, да избуи в огън, който със сигурност щеше да изпепели Дери Бруър и лорд Съфолк. Не знаеше дали недоволството ще стигне чак до самия крал, но онези двамата бяха замислили това помежду си и заслужаваха да бъдат засрамени и сатанизирани заради извършеното.

Всяка вечер Йорк отиваше в църковната кула на Жублен и гледаше на юг над полята. При залез-слънце виждаше стотици английски мъже, жени и деца, които се влачеха с мъка към безопасната граница, всеки със собствената си история за насилие и жестокост. Как му се щеше Дери Бруър, Съфолк или дори самият крал Хенри да можеха да видят какво са причинили.

Застанал там, дочу стъпки по каменните стъпала — беше залезът на четирийсет и третия ден след сватбата. Йорк се обърна и с изненада видя, че жена му се качва по стълбите.

— Какво става? Би трябвало да си почиваш, а не да изкачваш студените стълби. Къде е Пърсивал? Ще му дърпам ушите за това.

— Спокойно, Ричард — отвърна Сесили, леко задъхана. — Познавам силите си, а Пърсивал изпратих да ми донесе студен изцеден сок. Просто исках да видя гледката, която те задържа тук всяка вечер.

Йорк махна към отворения прозорец. При други обстоятелства може би щеше да оцени френския залез в розово и тъмно злато, но сега не забелязваше неговата красота.

Сесили се облегна на широкия перваз, след като заобиколи огромната бронзова камбана.

— Аха, виждам — рече тя. — Тези хорица. Те са англичаните, за които споменаваше.

— Да, всички те идват на север в Нормандия със скърбите и с дребнавите си ядове, като че ли аз си нямам достатъчно неприятности. Не идвам да ги гледам. Идвам, защото очаквам да видя френската армия на поход тук преди края на годината.

— Тук ли ще спрат? — попита жена му и се ококори.

— Разбира се, че ще спрат! Изселването на семейства им е повече по вкуса, отколкото английските стрелци. Ще ги обърнем и ще ги изпратим отново на юг, ако стъпят дори само с един крак на английска земя.

Жена му видимо се успокои.

— Жената на лорд Дерби разправяше, че е страхотна бъркотия. Мъжът ѝ смята, че трябва да скъсаме каквото там споразумение е било направено и да започнем отначало. Според него кралят сигурно не е бил с всичкия си…

— Тихо, скъпа моя. Каквато и да е истината, нямаме друг избор, освен да защитаваме новата граница. След година-две може би ще ми дадат възможност да я превзема обратно в бой. И преди сме губили Мен и Анжу, при крал Джон. Кой знае какво ни вещае бъдещето?

— Но нали имаме мирно споразумение, Ричард? Лорд Дерби твърди, че ще има двайсетгодишен мир.

— Лорд Дерби доста неща разправя на жена си, изглежда.

Кулата беше едно много закътано място във Франция, но дори и така лорд Йорк приближи до жена си и погали с ръка издутия ѝ корем, където растеше тяхното дете.

— Настроението сред мъжете е мрачно, скъпа моя. Докладват ми за размирици и те тъкмо са започнали да се разрастват. Бих предпочел да знам, че си на сигурно място у дома. Крал Хенри загуби доверието на своите лордове. Нещата няма да свършат добре, когато повече от тях научат, че неговата ръка стои зад това — а името на Съфолк е върху договора. Заклевам се, ще доведа нещата до там, че да осъдят Съфолк за държавна измяна. За бога, като си помисля, че от трона ме дели само един брат. Ако моят дядо Едмънд се беше родил преди Джон Гонт, аз щях да нося короната, която никак не приляга на главата на Хенри. Казвам ти, Сесили, ако бях крал, нямаше да върна нито стъпка земя на французите, не и докато не засвири последният рог. Това е нашата земя и аз трябва да гледам как я раздават разни глупаци и мошеници. Господ плаче. Крал Хенри е глупак. Знаех го още когато той беше дете. Прекарваше твърде много време с монаси и кардинали и недостатъчно, за да върти меча като баща си. Съсипаха го, Сесили. Съсипаха сина на моя крал с техните молитви и поезия.

— Ами остави ги да паднат, Ричард — каза Сесили и като сложи длан върху гърдите на съпруга си, почувства колко силно бие сърцето му. — Нека те жънат бурите, докато ти събираш сила. Кой знае пък, може да достигнеш до короната навреме? Ако Хенри е толкова слаб, колкото го описваш.

Йорк пребледня и запуши с ръка устата на жена си.

— Не дори тук, съкровище. Не на глас, не дори шепнешком. Не е нужно да се изрича, нали ме разбираш?

Очите ѝ блестяха, когато той свали ръката си. Последните лъчи на слънцето позлатяваха кулата и цялото небе притъмня в червено и нежно люляково.

— Скъпа, все едно какво ще се случи идната година, първо това лято трябва да приключи. Докато крал Хенри се моли, френските курви си възвръщат прекрасни реки и долини… Извинявай, Сесили. Гневът ми изригва, като си помисля за това.

— Забравено е вече, но няма да учиш детето ни на такива думи, надявам се.

— Никога. Ти си плодородна като лозница, прекрасна ми невесто Невил — рече той и протегна ръка, за да докосне корема ѝ за късмет. — А как е кланът Невил?

Сесили се засмя с лек, звънлив глас.

— Племенникът ми Ричард е онзи, който се справя добре, или поне така чувам. Той се ожени за момичето на Бошамп, ако си спомняш? Едно умничко малко създание, но, изглежда, го обожава. Брат ѝ е граф Уорик и ми казаха, че той гасне по-бързо, отколкото лекарите му пускат кръв.

— Онзи, дето няма син ли? Знам го. Надявам се, че племенникът ти все пак ще ни дойде на гости, Сесили. На колко е сега — осемнайсет, деветнайсет? Два пъти по-млад от мен и почти граф!

— О, той те боготвори, знаеш това. Дори да наследи графството, винаги ще идва при теб за съвет. Баща ми винаги е казвал, че Ричард е човекът с острия ум в нашето семейство.

— Убеден съм, че е имал предвид мен — рече съпругът ѝ усмихнат.

Тя го потупа по ръката.

— Не, изобщо нямаше теб предвид, Ричард Йорк. Синът на брат ми е умникът.

Херцогът погледна през прозореца. На трийсет и четири той беше силен и здрав, но отново изпита прокрадващото се чувство на отчаяние при мисълта, че френската армия марширува пред погледа му в далечината.

— Може и да си прав, скъпи. Този Ричард едва ли може да мисли за повече от предстоящото на следващия ден, поне на този етап.

— Ти ще ги биеш всичките, сигурен съм. Ако изобщо те познавам, знам, че не губиш лесно — и не се отказваш. Това също е черта на рода Невил. Нашите деца ще бъдат истински ужас, убеден съм.

Той погали с хладна длан брадичката ѝ и почувства как го обзема обич. Навън вечерта беше дошла в нюанси на виолетовото и сивото. Той я загърна по-плътно в наметалото.

— Ще сляза с теб. Не ми се ще да паднеш по тези стълби.

— Благодаря ти, Ричард. Винаги съм се чувствала в безопасност с теб.

Маргарет стоеше в централния двор на замъка Сомюр и наблюдаваше как човекът, който се беше обявил за неин защитник, учеше братята ѝ на разни тънкости с меча. Баща ѝ бе заминал да надзирава връщането на Анжу, зает с хилядите детайли по ренти и имоти, които беше спечелил от женитбата на дъщеря си.

В началото, когато се върна в Сомюр през този първи ден, ѝ се беше сторило, че нищо не се е променило. Не беше истинска кралица след тази странна церемония, а Англия изглеждаше толкова далеч, колкото винаги е била.

Гледаше как Съфолк поправя малкия Луи, когато прекалява със замаха.

— Гардът, момче, къде ти е гардът? — провикна се Съфолк и гласът му отекна боботещо в стените. Маргарет почувства наплив на обич към едрия английски лорд. Баща ѝ се бе върнал за малко в Сомюр след седмица езда с краля. Щом видя дъщерите си, сърдито им заръча да доведат майка си, като даваше заповеди с предишната си властност. Моментът, когато Съфолк приближи към него и прочисти гърлото си, се бе превърнал в един от най-скъпите спомени от младостта.

— Милорд Анжу — започна Съфолк, — трябва да ви припомня, че кралица Маргарет не е вече на вашите заповеди. Като представител на съпруга ѝ и неин наставник трябва да настоявам да се отнасяте с нея така, че да пазите достойнството на нейното положение.

Рене Анжу зяпна пред англичанина, застанал твърдо между тях двамата в собствения му вътрешен двор. Той отвори уста, за да отговори, после реши друго, заоглежда се яростно, докато взорът му не срещна и не се впи в нещастната Йоланда.

— Доведи майка си, момиче. Изморен съм и гладен, хич не съм в настроение за подобни английски игри.

Йоланда се затича, повдигнала полите си с ръце. Лицето на баща ѝ порозовя, долната му устна се издаде напред като на обиден мастиф, докато влизаше в къщата. Херцог Рене замина пак три дни по-късно и през това време не ѝ каза друга дума, нито пък на английския лорд.

Маргарет се изчерви при спомена. Това беше миг на чиста радост — да види плужека принуден да отстъпи. Не се съмняваше в готовността на Съфолк да защитава честта ѝ. Човекът приемаше задължението си на неин защитник много сериозно и подозираше, че обучението на братята ѝ в изкуството на меча имаше подобна цел.

Загледа ги, като чу сблъсъка на мечовете. И тримата ѝ братя бяха по-бързи от английския граф, но той беше боец ветеран, мъж, получил рани при Арфльор и командир при обсадата на Орлеан. Той разбираше повече как се водят боеве от Джон, Николас или Луи и всъщност се беше сражавал с тримата заедно, за да им покаже как бронята може да защити човека при масов бой. Независимо от това вече не беше млад и Маргарет го чуваше как се задъхва, докато блокираше Луи и нанасяше удар по щита му.

Мечът, който носеше, изглеждаше огромен в очите на Маргарет, четири фута солидна стомана, която държеше с двете си ръце. Оръжието изглеждаше тромаво, но Съфолк го караше да оживява, размахваше го в сложни фигури, като че ли не тежеше изобщо. Вдигнеше ли меча, не оставаше и следа от добродушния английски лорд. Той ставаше просто ужасяващ. Маргарет гледаше омагьосана как Съфолк караше Луи да се защитава от идващите един след друг удари, докато накрая мечът изпадна от изтръпналите му пръсти.

— Ха! Трябва да работиш върху хватката си, момче — рече Съфолк.

За упражненията се бяха облекли в дебело подплатени туники, под лека броня. Докато Луи масажираше безчувствените си пръсти, Съфолк свали шлема и показа силно зачервеното си лице, плувнало в пот.

— Няма по-добър начин да изваеш мускулите на ръката си от това да се упражняваш с меча — обясни Съфолк на задъхания Луи. — Трябва да го чувстваш лек, тъй като бързината е резултат от силата. Джон, ела, моля, за да покажем на брат ти.

Брат ѝ Джон изглеждаше свеж и уверен, заемайки позицията си, стиснал меча право нагоре, докато чакаше Съфолк да си сложи пак тренировъчния шлем. Сам по себе си той беше тежък, изработен от желязо и с дебела подплата от конски косми. Онзи, който го носеше, трябваше да диша през перфорираната решетка, а полезрението му се ограничаваше до една тясна ивица, декорирана с полиран месинг. Силно разгорещен, Съфолк огледа пропитата от пот подплата с неудоволствие и постави шлема внимателно на камъните зад себе си.

— Обърни десния си крак малко по-навън — заръча на Джон. — Всяка твоя крачка трябва да е балансирана, краката да са стъпили здраво. Точно така. С десния крак напред. Готов ли си?

— Готов съм, милорд — отвърна Джон.

Двамата със Съфолк се бяха сражавали вече десетина пъти, като англичанинът побеждаваше винаги. Въпреки това Джон напредваше и на седемнайсет беше невероятно бърз; все още му липсваше обаче силата, която се гради през десетилетия бой с меч.

Джон удари бързо и Съфолк отклони острието му със смях. Мечовете им се сблъскаха още два пъти и Маргарет видя как Съфолк винаги е в движение, краката му не се спираха. Джон имаше навика да се закотви на едно място и да размахва меча, което означаваше, че англичанинът можеше да увеличи разстоянието между двамата и брат ѝ да загуби равновесие.

— Ето! Задръж! — изведнъж викна Съфолк.

Мечът на Джон бе издигнат на височина на главата, а Съфолк го задържаше с вдигнато острие. За миг Джон изложи гърдите си. Брат ѝ замръзна, както му наредиха.

— Виждаш ли, Луи? Той е открит. Сега ако имам силата да поема удара му с една ръка, бих могъл да си сваля лявата ръкавица от дръжката и да ударя с нея. Един удар ще е достатъчен — той демонстрира, като докосна със защитения си с желязо юмрук шлема на Джон. — Ето, така ще чуе как бие камбаната, а? А още по-добре ще е с кама, която държиш в юмрука си с острието, насочено навън между кокалчетата. Камата ще раздере нагръдника му, ако го намушкаш с достатъчна сила. — Джон се смути още повече, когато лордът показа на Луи още един удар по незащитеното му гърло. — Или дори в процепа за очите, макар че е трудно да го улучиш, ако се движи. И всичко пак опира до силата на ръката ти — а и трябва да се пазиш, да не стори той същото с теб. Отпусни, Джон, и нека ви покажа някои защити срещу този удар.

Съфолк се отдръпна, докато обясняваше, и видя, че Маргарет ги наблюдава. Той приближи към нея и падна на коляно, полагайки меча пред себе си като кръст. Тя усети, че се изчервява дори по-силно, защото братята ѝ бяха свидетели, но не ѝ убягна и чувството на гордост, че този грамаден мъж беше на нейните заповеди.

— Милейди, не ви видях там — рече той. — Надявам се, че не съм пренебрегнал задълженията си. Исках да покажа на братята ви някои от новите техники, които станаха популярни в Англия.

— Убедена съм, че научават много от вас, лорд Съфолк.

— Уилям, ако обичате, милейди, аз съм ваш слуга.

Маргарет за миг се замисли какво удовлетворение би ѝ донесло, ако заповядаше на Уилям да натъпче брат ѝ Джо в казана в кухнята на замъка. Не се съмняваше, че ще го стори. Със съжаление си отказа това удоволствие. Сега беше омъжена жена или полуомъжена, или пък поне сгодена.

— Майка ми ме помоли да ви предам, че един ваш приятел е дошъл от Англия. Мосю Бруър.

— О, да. Чудех се кога ли ще му видя лицето. Благодаря, милейди. С ваше разрешение ще се оттегля.

Маргарет му позволи да ѝ целуне ръката. Той се отправи към замъка и я остави насаме с тримата ѝ братя.

— Няма ли лов днес, Джон? — попита сладко тя. — Няма преследване на сестра ти? Представям си, че лорд Съфолк сериозно ще се хване за меча, ако го помоля; ти как мислиш?

— Той е английски лорд, Маргарет. Не му се доверявай напълно — рече Джон. — Баща ми казва, че всичките са измамни влечуги. Каза, че змията в райската градина сигурно е говорела на английски.

— Пфу! Баща ни ли? Той е толкова завладян от алчност, че се изненадвам как е успял да проговори.

— Не го обиждай, Маргарет! Нямаш право. Все още си ми сестра и член на това семейство и, за Бога…

— Не съм, Джон. Сега съм Маргарет Английска. Да извикам ли Уилям, за да ти обясни случая?

Джон сбърчи гневно вежди, но не можеше да ѝ позволи да върне защитника си.

— Твоят брак възвърна на семейството Анжу и Мен. Това е най-важното — това беше единственото ти предназначение. Оттук нататък можеш да действаш както сметнеш за добре.

Той се завъртя на място и се отдалечи от сестра си. Николас го последва, а малкият Луи постоя още миг, размени с нея едно намигване и усмивка заради помпозното държание на брат си. И тя остана сама. Огледа се из празния двор и почувства удоволствие от победата.

На Съфолк му беше забавно да го отведат в големия салон на замъка Сомюр. От сватбата насам прислугата не беше съвсем наясно как да се отнася към него. Англия беше заклет враг, но пък нали семействата са свързани посредством брак? Реалността за сключения мир между двете нации ще се осъзнае постепенно, помисли си той. За момента само малка групичка лордове от двете страни на Ламанша бяха наясно с подробностите.

Той потисна напушващия го смях, когато икономът му се поклони на вратата с огромно неудоволствие. Може би статутът на един английски лорд вече се беше покачил малко, поне в Сомюр.

Дери се надигна от издутия тапициран стол, за да го поздрави.

— Ти като че ли си станал част от семейството, Уилям. Но, да, нали действително се ожени за една от дъщерите, така че — полага ти се.

Съфолк се усмихна на шегата, поглеждайки нагоре, за да види дали децата не слушат от горния балкон. Не видя нищо, но се досещаше, че Маргарет е напълно способна да подслуша разговор, който със сигурност се отнася до нея. Това, дето се движеше в тъмното, сянка ли беше?

Дери проследи погледа му.

— Странна конструкция. Това галерия за трубадури ли е?

— Нямам представа. Така, Дери, какво те води в Сомюр?

— Няма поздрав? Няма запитване за здравето ми? Казвам ти, Уилям Пул, самотна е моята работа. Никой никога не се радва, че ме вижда. Ела, седни до мен край огъня. Изнервям се, като те гледам застанал там с подплънките, като че ли всеки момент ще се втурнеш в битка.

Съфолк сви рамене, но се настани върху подлакътника на един огромен стол, където усещаше как топлината от камината боцка по кожата му. След малко пак вдигна глава нагоре към галерията.

— Може и да не сме съвсем насаме тук, Дери — прошепна той.

— Аха, разбирам. Много добре, ще използвам всеизвестната си тактичност и лукавство. Готов ли си? — Дери се приведе напред. — Най-голямата жаба, кралската жаба, ако ме разбираш правилно, си прави истинска гозба с Анжу.

— Дери, за бога, не си дошъл тук, за да ми играеш игри.

— Добре тогава, лорд Съфолк, щом не харесвате кодове, ще говоря направо. Крал Шарл не се е забързал в Анжу. В Англия се разнасят разни доста неприятни слухове, но в по-голямата си част той спазва закона и нашето споразумение за изселванията. Онова, което го забавя, е разпределението на богатствата между фаворитите му. Старият Рене може пак да притежава провинцията, но търговията може да премине в ръцете на всеки, когото Шарл реши да фаворизира. Изглежда, се забавлява, като отпраща английските търговци. Петима или шестима вече настояват с петиция за намесата на крал Хенри. Дузина други искат войници, които да защитават имуществото им, но лорд Йорк си седи необезпокояван в Нормандия и не си мърда пръста да им помогне. Дотук с доброто.

— Ако си го очаквал, защо си дошъл тук? — рече Съфолк намръщен.

За първи път Дери видимо почувства неудобство. Нащрек заради балкона, той се приведе по-близко и сниши гласа си до шепот, който почти се губеше сред пукането на огъня.

— Един от моите хора ми изпрати предупреждение за Мен. Поради всичките пътувания на крал Шарл френските сили се движат толкова бавно, че може да не стигнат там и догодина. Все едно, говори се, че Мен няма да се търколи по гръб и да вдигне лапи нагоре. Както е близо до Нормандия, там има предостатъчно стари бойни вълци, оттеглили се от битки. Имат арендатори и много работна ръка и те не са от тия, дето ще коленичат само защото някой си френски граф ще им развее мирно споразумение под носа.

— Значи крал Хенри трябва да заповяда на Йорк да свърши тая работа с английската армия — отвърна Съфолк. — Твърде сме напреднали по този път, за да го видим да се разпада сега.

— И аз мислих върху това, Уилям, тъй като все още имам поне чаена лъжичка здрав разум в главата си. Йорк обаче не отговаря на писма или команди. Изпратих му заповеди с кралския печат и все едно ги пускам в кофа без дъно. Той просто оставя процесите да си текат, като същевременно не си цапа ръцете. Хитра позиция, трябва да му го призная. Имам планове за херцог Ричард, не се безпокой, но това не решава въпроса с Мен. Ако избухнат боеве, новата ти френска съпруга ще се превърне в заложница тук, а не можем да позволим това да се случи.

Съфолк се замисли, загледан в пламъците.

— Искаш я в Англия?

— Да, искам я в Англия. Искам я наистина омъжена за Хенри, преди всичко да се разпадне. След време мога да пратя друг да поеме командването на нормандската армия, може би лорд Съмърсет, може би дори теб, Уилям. Ако кралят изпрати Йорк на друго място — например някъде в Ирландия, — той ще трябва да се подчини. Догодина ще се справим с изселването в Мен, без някой френски граф да остане с разбит нос. Аз ще уредя сватбата в Англия, не се притеснявай за това, но за целта ми е нужна булка. Не можем да ги оставим да държат ценна личност като Маргарет, докато се извършват изселванията.

— По-голямата сестра ще се омъжи следващия месец. Маргарет ще иска да е тук за сватбата, сигурен съм. Дали изобщо ще я пуснат да тръгне?

— Би трябвало — отвърна Дери. — Тя е вече омъжена в крайна сметка. Сега е само въпрос на етикет, а те го обожават. Хенри ще изпрати почетни гвардейци и флота кораби, които да приберат френската му невеста у дома. Ще го превърнем в голямо празненство. Просто трябва да стане, преди те да спрат за през зимата — за миг Дери разтри слепоочията си и Съфолк разбра колко е изтощен. — Това са само моите мисли за всичко, Уилям, нищо повече. Може крал Хенри да изпрати Йорк в Ирландия и ти да си този, дето ще заведе армията ни в Мен, за да мине гладко изселването. Може изобщо да няма проблеми и всичките ми вести да са погрешни. Но бих бил глупак, ако не се подготвя за най-лошото.

— Всичките ти вести ли? — изведнъж се обади Уилям с глас, който се бе възвърнал нормалния тон. — Мислех, че каза „един от моите хора“? Колко на брой известия имаш относно Мен?

— Дотук осем — призна Дери и защипа основата на носа си, за да премахне умората. — Не е нужно да видя пламъците, за да знам, че къщата ми гори, Уилям Пул. Мисля, че мога да жонглирам с топките, стига ти да заведеш малката си принцеса обратно в Англия.

— Колко време имам? — попита Съфолк.

Дери махна неопределено с ръка.

— Най-много пет и най-малко три месеца. Иди на сватбата на сестрата, пий вино и се усмихвай на французите — но бъди готов след това да скочиш веднага щом ти изпратя съобщение. Честно казано, всичко зависи от това колко бързо французите се придвижват на север — и колцина от нашите собствени хора можем да убедим да изоставят домове и земи, които са купили междувременно с добри намерения.

— Ще се погрижа, Дери. За тази страна от нещата не бива да се притесняваш.

— Ще се притеснявам тъй или иначе, ако нямаш нищо против, Уилям Пул. Аз винаги се притеснявам за всичко.

9.

Пътят водеше до малък хълм, който се издигаше насред горичка от чепати дъбове. От идеалното си за бракониер място, изкачен до половината на близкото възвишение, в храсталаците, Томас Удчърч виждаше къде дърветата хвърлят сянка по сивите камъни, разпръснати наоколо. Беше перфектно място за засада, резултат от нареждането, което мрачните английски войници бяха получили — да полагат павета между градовете. Местните пътища се бяха оформяли естествено с течение на вековете. Те криволичеха покрай препятствията и заобикаляха старите хълмове и древните дъбове. Не и английските. Подобно на римляните преди тях, забравените вече безчет работници бяха строили пътищата си в права линия, изравяйки или пък изгаряйки всичко, което им е пречело.

Томас хлътна още по-надолу, както се бе присвил, и знаеше, че е практически невидим на склона в тъмнокафявите си вълнени дрехи и ловджийски кожи, а същевременно имаше чудесна видимост на мили наоколо. Билото на пътя може и да беше съвсем празно, но той бе забелязал пресни следи от копита до една порта тази сутрин и половин ден вече ги следваше. Следите от метални подкови предполагаха, че ездачите не са местни хора, малцина от които притежаваха дори и пони.

Томас имаше своите си подозрения за групата, която пресичаше земите му. Имаше и голям лък, обвит в омаслена кожа. Нямаше представа дали хората на барона знаеха, че е бил войник, преди да стане търговец на вълна. Все едно, ако се покажеха, някой щеше да умре. При тази мисъл пусна ръката си по протежение на лъка и го потупа. Още от детството му бяха внушавали, че на света има само три типа хора. Тези, които се бият: самите графове и рицарите им и армиите. Тези, които се молят: група, с която той не беше запознат добре, но към които според него спадаха най-малките братя от силните родове. И накрая — онези, които работят. Усмихна се на мисълта си. Той вече се бе причислявал към две от трите категории. Беше воювал и бе работил. Ако пък се случеше да изненада неколцина ездачи, дошли да нападат стадата му, можеше и да опита някоя друга отчаяна молитва, за да изпълни всички роли.

Легнал абсолютно неподвижен в шубраците, той беше нащрек за всяко движение. Но когато го видя, не си обърна рязко главата. Такава прибързаност можеше да му струва живота. Щом нещо отдясно помръдна, той плавно премести поглед. Сърцето му се сви, а очите му скочиха обратно към билото на хълма и тъмния тунел под дъбовете, който сега му се виждаше злокобен.

Синът му Роуан идваше пеша, подтичваше и въртеше глава, докато търсеше баща си. Въпросният баща изохка тихо, като видя, че момчето сляпо следва пътя към горичката.

Томас се изправи рязко и вдигна покрития лък над главата си, за да се покаже. Ниско долу Роуан го зърна и дори от разстояние виждаше, че се усмихва и сменя посоката, за да се изкачи на хълма.

Томас видя как в горичката се раздвижиха сенки. Стомахът му се сви от страх, когато из мрачината с пълен ход изскочи ездач. Още двама го следваха по петите и Томас за един мъчителен миг прецени разстоянието.

— Бягай! — изкрещя на сина си, сочейки обратно към хълма.

За негов ужас момчето спря и се втренчи в конниците, които с все сила се спускаха откъм горичката. Той видя, бяха с извадени мечове и ги държаха ниско, точно над ушите на конете си, насочени към сина му. За негово облекчение Роуан хукна с всичка сила, сякаш направо политна над неравната земя. Томас откри, че диша трудно. Момчето поне умееше да тича. То беше пораснало полудиво в имота и прекарваше повече време по хълмовете дори от баща си.

— Исусе, закриляй го — прошепна Томас.

Докато говореше, извади лъка от сърцевина и беловина на тисово дърво от кожения калъф и постави наконечници от кравешки рог на всеки край. Движенията бяха станали втора природа за него и същевременно наблюдаваше как Роуан се изкачва по стръмнината, а конниците ускоряват в галоп.

Шестима ездачи бяха излезли от горичката. Томас познаваше всички войници на барона и сигурно можеше да назове всеки мъж. В безмълвна концентрация нагласи тетивата и провери как се опъва, после разви меката кожа, която разкри колчан, пълен със стрели. Сам беше издялал всяка една от тях вкъщи вечер, като нарязваше перата, преди да ги залепи и завърже. Върховете им бяха изработени в собствената му ковачница в селото, остри като бръснач и с такава желязна кукичка, че да не могат да се извадят от плътта, без да разпорят човека.

Под него ездачите позабавиха ход, за да минат напряко през шубрака. Бяха забелязали самотния мъж, застанал високо на склона, но изпитваха сигурност от числеността и снаряжението си, затова се съсредоточиха само върху изкачващото се момче. Томас се озъби — не беше приятна гледка. От седемгодишна възраст насам той стреляше с лък в продължение на два часа всяка неделя след църковна служба. Местният им футболен отбор дори беше забранен, за да не изостават момчетата с упражненията по стрелба. Раменете на Томас бяха маса от твърд мускул и ако хората на барона го възприемаха като търговец на вълна, той нямаше нищо против това. Но преди всичко той беше английски стрелец. Пусна дългата каишка през едното си рамо, така че колчанът падна ниско, почти до коленете му. Стрелите се наклониха на една страна, за да може с минимално движение да ги вади. Два различни цвята конец му показваха какви видове има. Имаше механични върхове за дивеч, но половината от наличните бяха с фиксирани върхове. Томас прекрасно знаеше какво могат да причинят те със силата на един тисов лък зад тях. Избра една стрела с фиксиран връх и я нагласи на тетивата.

— Стръмна местност — прошепна си той, — пориви на вятъра от изток.

Изтеглянето беше тъй естествено движение за него, че нямаше нужда да гледа към стрелата. Вместо това наблюдаваше целта, ездачите, които се катереха нагоре по хълма и се опитваха да хванат сина му.

Първата стрела мина над главата на Роуан, плющейки във въздуха. Удари водача им право в гърдите, а Томас вече бе заредил следващата. Като много по-млад бе стоял сред редици от стрелци, изригващи хиляди стрели по лавината от френски войници, докато тя се сринеше. Днес беше сам, но тялото му още помнеше. Пращаше стрела след стрела с безмилостна точност, изстрелваше ги във въздуха със злост.

Ездачите отзад може да са помислили, че първият просто е паднал, когато конят му се препъна, Томас не знаеше със сигурност. Един след друг идваха. Роуан най-сетне се сети да свърне настрани от пътя на стрелите и Томас им позволи да приближат. Следващата му стрела се заби високо във врата на един от конете, което го накара да се изправи на задни крака и да изцвили от болка.

Чуваше тежкото дишане на Роуан, докато се приближаваше към него, и застана с ръце върху коленете, загледан в приближаващите ездачи. Младежът бе ококорил очи. Беше виждал преди как Томас убива животни, но онези бяха премерени изстрели в тишината на лова. Никога не бе виждал баща си да пуска стрела след стрела, сякаш това не представлява нищо за него.

Стрелите се забиваха в мъжете със звук, все едно някой тупаше дебел килим. Двама се бяха свлекли. Ездачите се задавяха и крещяха, а през това време Томас едва дишаше, почувствал старата пареща болка в гърба. Доста години минаха, откакто последно беше стрелял с гняв, но навикът все още действаше при нужда. Нагласяше и дърпаше само за няколко мига, безупречен и безмилостен. Четирима от конниците бяха паднали, два коня се лутаха с охлабени поводи, след като бяха загубили ездачите си. Последните двама най-сетне разбраха, че е глупаво да продължават, и крещяха уплашени към онези, които умираха на земята.

Изведнъж Томас се впусна напред. Двайсет скоростни крачки го приближиха на разстояние, откъдето не би могъл да пропусне. Пръстите му уловиха още три останали стрели в колчана. Бърз поглед към конците му показа, че са с два фиксирани върха и един механичен. Изстреля две и държеше последната готова.

И шестимата мъже на барона бяха повалени от конете. Четирима лежаха, без да мърдат или мигат, с пера, стърчащи от гърдите. Последните двама стенеха в агония и се мъчеха да се надигнат. Беше пуснал всичко на всичко единайсет стрели. Изпълни го гордост, като погледна към свлечената маса от мъже и оръжие, която беше свалил на земята, макар че започваше да се замисля над последствията.

— Не гледай — подвикна той през рамо, — това е грозна работа.

И се обърна, за да е сигурен, че синът му гледа към долината.

— Отправи взор към хълмовете, момче, нали така?

Роуан кимна, макар че погледна веднага щом баща му тръгна сред мъжете. На шестнайсет, беше дълбоко впечатлен от проявата на сила, която наблюдаваше досега. За първи път разбра защо баща му го караше да се упражнява, докато пръстите му се подуеха и придобиеха виолетов оттенък, а мускулите на гърба и раменете му се превърнеха в ленти от горещи въжета. Роуан потрепери, щом баща му извади тежък нож и предпазливо се отправи към двамата все още живи. И двамата бяха поразени от стрели с механични върхове. Единият бе свалил шлема си и се виждаше медночервената му брада, цялата подгизнала от кръвта, която се стичаше от отворената му уста.

— Ще увиснеш заради това — едва прошепна мъжът.

Томас го изгледа кръвнишки.

— Намираш се на моя земя, Едуин Бенет. И това беше моят син, дето го преследвахте като диво животно.

Мъжът се опита да отвърне, но Томас се пресегна и го сграбчи за дългата, мазна коса. Не обръщаше внимание на облечената в желязна ръкавица ръка, която го стискаше, и преряза гърлото на мъжа, като го побутна настрани, преди да тръгне към другия.

От всички тях последният беше най-леко ранен. Една от стрелите на Томас стърчеше гордо от доспехите му, но високо, на място, където раната обезвреждаше само рамото.

— Мир, Удчърч! Милост, човече. Мир!

— Никаква милост за теб — мрачно рече Томас и приближи.

Мъжът тромаво скочи на крака и вдигна нож в лявата си ръка, разсичайки въздуха с него, докато се мъчеше да се задържи на крака.

Томас го последва, вървеше по петите, докато онзи падаше и ставаше в последен опит да се отдалечи. Някъде около кръста от доспехите му се стичаше кръв, а лицето му беше пребледняло, отчаяно. Страхът му даваше бързина, а Томас беше изтощен. Той изруга тихо и посегна към последната си стрела. Мъжът видя движението му и хукна.

Стрелата го улучи под размаханата ръка, от такава близост иглата на фиксирания връх проби през сегментите на ризницата, като че ли бяха от мека вълна. Мъжът падна и Томас го гледа, докато той спря да мърда.

Чу зад себе си пращенето на клонки. Синът му приближаваше, за да застане до рамото му.

— Какво ще правиш сега? — попита Роуан.

През целия си живот той бе познавал баща си като приветлив мъж, търпелив и честен търговец, който купуваше и продаваше бали вълна в града и направи цяло състояние от това. Сега, облечен в кафявите дрехи, с лявата му китка, овързана в кожа, и с голям лък в ръката, баща му представляваше застрашителна гледка. Вятърът се усили и под погледа на сина си Томас затвори очи и пое дълбоко въздух. Когато ги отвори, гневът почти го беше напуснал.

— Ще си освободя стрелите, ако мога. И ще погреба телата. Тичай обратно вкъщи и ми доведи Джеймисън и Уилбър… а също и Крисчън. Кажи им да донесат лопати.

Той погледна замислено към конете. Беше улучил единия и трепна, като видя как животното стоеше и хрупаше трева със забита високо във врата му стрела. Бялото на очите му се показваше. Конят знаеше, че е ранен, и огромните му хълбоци се тресяха от болка, от която кафявата му плът се гърчеше на вълнички. Томас поклати глава. Можеше да скрие телата на мъжете, но съвсем различно нещо бяха конете. За миг го поблазни идеята да доведе на място някой касапин, но щяха да са нужни пет-шест момчета и три-четири каруци, за да отнесат месото. Нямаше начин баронът да не чуе за това в някой момент. Конете бяха ценна стока и не вярваше да има пазар във Франция, който да вземе шест тренирани животни, без това да стигне до неприятелски уши.

— Господи, наистина не знам какво да правя, Роуан. Мога да ги скрия в конюшните, но ако баронът тръгне да ги търси, ще излезе, че аз съм виновен. Ще ме изправи пред магистрата, а пък онзи му е твърде добър приятел, за да чуе аз какво му казвам.

Той дълго остана замислен, а през това време вятърът се засили и сиви облаци се надвесиха над главите им.

— Хвани ми го този, момчето ми. Не искам да тръгне обратно за конюшнята си, за да търси храна. Внимателно, да не го уплашиш. Тази нощ ще ги скрием в старата плевня. Познавам един човек, който би могъл да намери изход от това положение, ако успея да се свържа с него. Дери Бруър може би ще успее да ме отърве от въжето.

Той видя как по лицето на Роуан се изписа облекчение, после момчето хукна надолу по хълма, като тихо подвикваше на отделилия се кон. Животното вдигна глава и го изгледа с наострени уши, после пак се захвана да пасе, без да му обръща внимание.

— Как се забърках във всичко това? — промърмори Томас.

Той подозираше, че барон Стрейндж дори не е истински благородник, или поне такъв слух се носеше. Говореше се нещо за някаква титла, останала неизползвана, и за женската страна от семейството, но той никога не бе успял да подреди подробностите от това твърдение. Все едно, Стрейндж нямаше да загърби преднамереното убийство на шестима от войниците си, независимо на чия земя са били или пък какви пакости са замисляли. Пререканията между съседните имоти тлееха от месеци, още от момента, в който хората на барона заградиха едно пасище, което по право принадлежеше на Томас. Поне той така виждаше нещата. Мъжете на барона разправяха различна история.

В началото всичко беше на дребно, като неговите слуги и тези на барона си разменяха по някой удар, когато се засичаха в града. Преди месец нещата тръгнаха на зле, след като извадиха едното око на един от хората на Томас. Неколцина приятели на пострадалия тръгнаха да търсят възмездие още същата нощ и подпалиха плевнята на барона, като убиха и няколко уелски овце на полето. Томас ги нашиба с камшик заради това, но от тази нощ нататък конфликтът прерасна в необявена война. Беше предупредил хората си никога да не пътуват сами — и после видя тези следи, дето минаваха през земите му, и стори точно онова, което ги предупреждаваше да не правят. Наруга се, какъв глупак.

Роуан се върна с два коня, като ги потупваше по вратовете.

— Какви големи, силни момчета. Може би да задържим един?

— Абсурд. Не бива да ги намират при нас. Една или две нощи представляват достатъчен риск. Ще те чакам да се върнеш с момчетата. Може да свършим, преди да се стъмни, ако дъждът не се усили.

Осени го една мисъл и той вдигна очи.

— А ти защо излезе? Нали знаеше, че ще съм навън до вечерта.

— О, довечера в града има събрание. Нещо, свързано с французите. Мама ме изпрати да ти съобщя, за да не го изпуснеш. Каза, че е важно.

— Господи! — възкликна Томас с горчивина. — Как да се върна навреме за това и същевременно да изчистя тая мърша тук? Исусе, някои дни, кълна се…

— Можеш да спънеш конете или да им завържеш заедно юздите. Аз ще доведе Джеймисън и Уилбър, и Крисчън. Мога да заровя телата с момчетата, докато ти си на събранието.

Томас се вгледа в сина си и забеляза колко голям мъж е станал той през последната година. Усмихна се въпреки раздразнението, изпита гордост, която разпръсна черните облаци над главата му.

— Добре, ти свърши това. Ако видиш още някого на кон, бягай, все едно дяволът те гони, ясно ли е? Ако хората на барона дойдат да търсят загубените си другари, не искам да те хванат. Достатъчно ли съм ясен?

— Разбира се. — Роуан още изглеждаше малко пребледнял след всичко, на което стана свидетел, но беше решен да не се огъва пред погледа на баща си. Наблюдаваше как Томас прибра кожения калъф на лъка си и с големи крачки се запъти към града.

Дъждът се усили, обливаше Роуан, както бе застанал на открития хълм. Капките сякаш бучаха по разстлалата се отпред земя и той се огледа нещастно, осъзнавайки, че е сам с шестима мъртъвци. Започна да прибира конете, като се мъчеше да не поглежда към бледите, изцъклени лица, които бавно потъваха в шубрака, сякаш под собствената си тежест.

Залата миришеше на мокра вълна, въздухът беше натежал. В по-нормални времена това бе мястото за търговия за десетки земевладелци. Тук те носеха своите торби с омаслени кожи, за да ги оценят и прегледат поотделно експерти от Лондон и Париж, преди да се определят цените за всеки сезон на стригане. Блеещите овце бяха за фермерите дар от Бога, вълната, която произвеждаха, бе не по-малко ценна от месото, правеха дори сирене от овчето мляко, макар че то беше популярно само в някои части на Южна Франция. Последно по поръчка произведоха предишния месец, в началото на лятото. Може би защото имаха злато в джобовете, мъжете, дошли тук, бяха във войнствено настроение, гневът и изумлението им ясно се виждаха. В сумрака те бяха придърпали дървените пейки на мястото, където обикновено правеха загражденията си за пазар. Дискусията вече се водеше на висок глас, когато Томас влезе тихичко, с чиста, твърда риза, от която го сърбеше поради хвърлената през деня пот.

Познаваше всеки мъж тук, някои по-добре от другите. Онзи, който наричаше себе си барон Стрейндж, говореше на останалите, когато Томас прошепна поздрав на един от съседите и прие място на предните редове. Усети погледа на барона върху себе си, докато се настаняваше, но просто седеше и слушаше известно време, преценявайки настроението в залата. Почувства как нова пот избива по кожата му в нажежената вече атмосфера. Тук бяха наблъскани толкова човешки тела, колкото и в пазарен ден, и той се размърда от неудобство. Винаги бе мразел да го притискат. Една от радостите на живота му беше, че може да ходи свободно и сам-самичък из хълмовете на собствената си земя.

— Ако някой има по-добра информация, да излезе и да я съобщи — казваше в този момент баронът.

Томас вдигна глава, щом почувства, че погледът на барона се отмести. Пак си е намазал с мазнина косата, каза си той, така черните, блестящи къдрици обрамчваха лицето му, сурово и брулено от вятъра и слънцето. Все едно дали с основание или не, той наистина имаше вид на благородник. Томас виждаше изпъкналите мускули по врата му и как дясното му рамо играе, когато направи жест с ръка — наследство от десетилетия упражнения с тежкия меч. Барон Стрейндж съвсем не беше слабосилен и проявяваше видима арогантност. Въпреки това на Томас винаги му се бе струвало, че това е само фасада, че в този мъж има фалшива нотка. Ако сега преживееха кризата, зарече се да плати, за да проверят архивите в Лондон. Чу, че се говорело нещо за основаването на благороднически архив, като всички семейни документи от цялата страна да се съберат на едно място. Щеше да е скъпо, но искаше да знае дали той не блъфира и ощетява по-добри мъже от него или пък наистина има право на претенции върху титлата. Тя му придаваше по-голямо влияние при техните събрания на изселници и обясняваше защо точно той бе изправен отпред, за да говори на групата, и защо те го слушаха.

— В обичайни времена — продължи Стрейндж — наемам неколцина мъже, за да ми събират вести срещу малко заплащане. В Анжу всички те замлъкнаха. Последното, което чух, е, че френският крал лично прави обиколка в долината на Лоара. И нали всички видяхме изгонените семейства да преминават през Мен! Сега из тези градове се суетят разни чиновници с черни дрехи, които ни казват да си стягаме багажа и да се местим. Чуйте ме, ние сме купени и продадени от собствените си херцози.

Из залата се надигна вълна на недоволство и баронът вдигна ръка, за да го усмири.

— Не твърдя, че крал Хенри е наясно с това. В двора му има хора с висока позиция, които може да са се уговорили, които може да са извършили измяна без знанието на краля.

Шумът нарасна в ропот и баронът извиси глас.

— Е, какво друго да го наречем освен измяна, когато на английските земевладелци им крадат земята изпод краката? Аз купих правата на имота си с добри намерения, джентълмени. Плащам си десятъка на хората на краля всяка година. Половината от вас тук са били войници, които са имали здравия разум да използват войнишките си награди, за да закупят земя и овце. Нашата земя, джентълмени! Така ли безропотно ще предадете правото си на имот на някой сипаничав френски войник? Земя и собственост, за която сте лели пот и кръв стотици пъти?

В отговор се надигна гневен рев и Томас се огледа замислено около себе си. Стрейндж знаеше как да дърпа конците, но истината беше малко по-сложна. Всъщност собственик на земята беше крал Хенри — от най-малкото селце в Англия и Уелс до половината Франция. Неговите графове и барони управляваха огромни земи, събираха десятък и данъци и в замяна снабдяваха краля с войници. Истината може да беше заседнала в гърлото на всички мъже тук, но ако оставеха настрана самохвалството, всички те бяха под властта на краля.

Томас уморено разтри основата на носа си. Той не участваше в политиката на Мен, предпочиташе да прекарва времето си във владението си и да идва в града само заради пазара и продоволствието. Беше чул за чиновниците, нароили се във всеки пазарен град, с техните предупреждения и заплахи за изселване. Както другите, така и той изпитваше бавно тлеещ гняв към онези лордове, които очевидно го бяха предали, докато той работеше за семейството си. Още преди седмици чу слуховете за Анжу и, изглежда, всички се бяха потвърдили.

— Те може да дойдат тук преди Коледа, джентълмени — заяви барон Стрейндж, когато шумът позаглъхна. — Ако е вярно, че цената на този мир са били Анжу и Мен, ние ще се присъединим към изселените семейства по пътищата до края на годината — той злостно изпука кокалчетата си, като че искаше да стисне нечие гърло между пръстите си, та да го смаже. — Ние или си тръгваме от всичко, което сме построили тук, или го защитаваме. Сега аз ще ви кажа за себе си — ще защитавам моята земя. Аз имам…

Трябваше да спре, след като от пейките, където седяха фермерите и земевладелците, се изтръгна рев на съгласие.

— Имам в семейството шейсет и осем мъже, които ми работят на полето: стари войници, които ще ме подкрепят. Мога да добавя и две дузини конници и имам средства да купя още от английска Нормандия. Ако съберете златото си заедно с моето, може би ще можем да наемем въоръжени мъже, които да дойдат на юг и да ни подпомогнат.

Тази идея причини затишие сред тълпата, докато всеки обмисляше дали да си даде златото, спечелено с толкова усилия, за кауза, която може вече да е загубена.

Томас стана на крака и барон Стрейндж се намръщи.

— Ще говориш ли, Удчърч? Мислех, че се държиш настрана от нас останалите.

— Аз имам земя, бароне, както и ти. Имам правото да говоря.

Чудеше се как ли ще реагира баронът, когато разбере, че има шестима въоръжени мъже по-малко, отколкото си мисли. Не за първи път Томас съжали за направеното по-рано през деня.

Доста непохватно баронът направи жест с ръка и Томас излезе напред и се обърна с лице към хората. Колкото и да обичаше самотата, беше опознал англичаните, уелсците и шотландците в тази зала и мнозина се провикнаха да го поздравят.

— Благодаря — рече той. — Сега, през последната седмица, чух повече слухове, отколкото през цялата година досега, и ми е нужно да знам каква част от тях са истина. Ако французите настъпват на север тази година, къде е нашата армия да им размаже главите и да ги върне вкъщи? Тези твърдения за мир са просто вятър. Защо го няма Йорк тук или пък Съмърсет, или Съфолк? Имаме трима високопоставени благородници във Франция, които могат да пращат мъже да се бият, а не съм видял и следа от тях. Изпратили ли сме вестоносци до Нормандия? Някой от вас?

— Аз пратих — отговори вместо тях Стрейндж. Устата се сгърчи при спомена. — Нямам отговор от херцог Йорк, нито дума. Изоставили са ни да се защитаваме сами.

Той щеше да продължи, но Томас заговори отново, дълбокият му, бавен глас се разнесе над групата. Вече бе взел решението си. Неприятно му беше, че подкрепя барона, но нямаше избор, поне не за него. Всичко, което имаше, беше в тази земя. Ако изостави владението си, той и семейството му ще трябва да просят по улиците на Портсмут или Лондон.

— Ще изпратя момичетата си обратно в Англия, докато преценим добре какви неприятности ни очакват. Предлагам на всички ви да сторите същото, ако все още имате там роднини. Дори и да нямате, сигурно разполагате с пари, за да ги настаните в някоя странноприемница в Нормандия или в Англия. Не можем да мислим трезво, ако трябва да защитаваме жени.

— Присъединяваш се към мен, тъй ли? — попита баронът. — Ще оставиш настрана споровете между нас и ще застанеш до мен?

— Исусе, бароне, аз тъкмо щях да те помоля да застанеш до мен — рече Томас с усмивка, която играеше по крайчеца на устата му. Мъжете в залата се засмяха, а баронът почервеня. — Все едно как, но няма да оставя фермата си, толкова мога да ти кажа. Ще добавя моето злато към твоето, за да купим войници, но ще ни трябват също един-двама ветерани. Най-добре да вземем някой калѐн в битките лорд, за да превърнем името му в знаме за нашия малък бунт — тази дума потисна смеха. Томас ги огледа всичките и видя стабилни фермери с груби, червени от работа ръце.

— Какво ли ще бъде, ако френската армия дойде да блъска по вратите ни. О, виждал съм англичани да поразяват и по-големи френски сили. И в живота си съм виждал гърбовете на не един или двама французи да бягат от мен — той поспря, за да утихне смехът. — Но не можем да задържим земята с това, което имаме. Всичко, което можем да сторим, е да ги накараме да платят за нея.

— Какво? — не можа да повярва баронът. — Говориш за поражение, преди борбата дори да е започнала.

— Говоря както го виждам — сви рамене Томас. — За мен няма значение. Аз пак ще стоя и ще пращам стрелите си по тях, когато дойдат. Ще се бия, дори да съм сам. Нямам друг избор освен един, както и да го погледна. Но знаете ли, преди да стана фермер, бях стрелец — при това английски стрелец. Ние не бягаме само защото шансовете са против нас — той спря и се замисли. — Може би ако ги задържим, ако ги отблъснем, тогава английските лордове ще трябва да ни поддържат. Познавам един човек, който ще ми каже направо дали имаме шанс, дали ще дойде помощ от север. На него му се чува думата при самия крал и той ще ни каже каквото имаме нужда да знаем.

— Кой е? — попита Стрейндж. Беше свикнал той да е приближеният или поне да твърди, че е такъв. Томас Удчърч имал приятели, близки до краля, това много го раздразни.

— Няма да знаеш името му, бароне, а и той не би искал да го използвам. Преди години двамата с него се бихме рамо до рамо. Той ще ми каже истината, защото ми е задължен.

— Запази си тайните тогава, Удчърч. Ще ми донесеш новини, ако се свържеш с него, нали?

— Да. Дай ми най-много месец. Ако дотогава не го намеря, то ще е, защото няма да има желание да го намирам, и ще бъдем сами.

Барон Стрейндж задъвка долната си устна, докато слушаше. Не харесваше Томас Удчърч, никак дори. Имаше нещо в начина, по който му се усмихваше, когато чуеше титлата му, което го ядосваше, като че ли нещо лазеше по гръбнака му. Въпреки това знаеше, че може да вярва на думите му.

— И аз ще пратя писма до онези, които познавам — отвърна баронът. — Всеки от вас, който има приятели в армията, трябва да стори същото. Ще се съберем тук точно след месец и дотогава ще знаем къде стоим.

Томас усети как една ръка го тупва по рамото. Обърна се и видя пред себе си лицето на стария Бърнард, един от малцината там, когото можеше да нарече приятел.

— Ще пийнеш ли едно с нас, момче? Страшно съм пресъхнал след цялата тая говорилня, пък макар да не бях аз онзи, който говори.

Томас се усмихна иронично. Харесваше стария стрелец, въпреки че имаше опасност няколко пинта бира да означават, че ще седи да слуша за кой ли път историята за Аженкур. Би предпочел да извърви осемте мили път до вкъщи, но се спря, преди да откаже. Повечето от мъжете щяха да си наквасят гърлата, преди да тръгнат. А знаеше, че може да му се наложи да ги моли да се бият за него, преди да е изминала годината или пък следващата пролет. Нямаше да му навреди, ако чуе какво имат да кажат.

— Ще дойда, Бърн — отвърна той.

Удоволствието на стареца при този отговор до някаква степен прокуди мрачното му настроение.

— Много се радвам, че е така, приятелю. Те трябва да те видят сега. Тези момчета имат нужда от водач, а Стрейндж не е подходящият мъж за това, не го виждам като такъв. Не, момче. Те се нуждаят от стрелец с чувство към земята. Дай да изпием по две-три и ще ти кажа какво имам предвид.

Томас се остави групата да го поведе към близката кръчма. Изпрати безмълвна молитва да успее да открие бързо Дери Бруър — и той да отговори на стария приятел.

10.

Дери Бруър седеше в непрогледната тъма и чакаше, трябваше да се увери, че не е капан. Досега, убеден беше, само бухал можеше да го е видял да се движи, въпреки това устоя на желанието да избърше дъжда от очите си. Макар да виждаше размазано, не помръдваше, а само бавно премигваше, докато небесата се разтваряха над него и го заливаха. Носеше тъмно наметало от насмолен лен, но бе открил, че пропуска, и вадичките, които пъплеха по тялото му, бяха леденостудени. Беше стоял на това място с часове и болката в гърба и коленете му постепенно се засилваше.

Имаше някаква лунна светлина до момента, в който буреносните облаци се скупчиха гневно над главата му и първите капки заудряха по листата. Видя, че земята около фермата е била изчистена и подготвена от внимателна ръка. На пръв поглед къщата му се стори съвсем нормална, но имаше храсти и други насаждения и към вратата водеше само една чиста пътека — такава, че двойка стрелци спокойно можеха да я отбраняват от цяла армия. Дери се усмихна, спомняйки си други времена, други места. Забелязал бе купчина дърва, оставени на открито. Беше прекрасно място да се барикадираш, а после да отстъпиш към къщата. Томас Удчърч беше предпазлив мъж, както и Дери. Предпазливостта и бавните действия неведнъж бяха спасявали живота на двамата.

Дъждът поотслабна, но вятърът още фучеше в дърветата, изпълваше въздуха с листа, които се въртяха и танцуваха като мокри монети. Но той продължаваше да чака, сякаш беше сведен само до ярка точка на концентрация в треперещо тяло. Отбеляза в кои стаи на къщата се движеха сенки и се помъчи да отгатне колко души можеше да очаква ветре.

Без предупреждение изведнъж го прободе болежка, стомахът му се стегна, а тестисите му се свиха. Нищо не беше чул, нищо не беше видял, но се усети, че в тъмното бе заел единственото място, което му даваше добра видимост към входа и основните стаи в къщата. Сърцето му задумка силно, зачуди се дали би могъл изобщо да бяга, след като толкова дълго бе клечал. Наруга се и мислите му се завъртяха със страхотна бързина. Бавно промъкна ръка към тежкия ловджийски нож на кръста си, дръжката беше хлъзгава под пръстите му. Знаеше, че никой не може да го чуе как поема бавно и дълго въздух в този дъжд и вятър. От гордост накара гласа си да звучи с нормален тон, когато се довери на инстинктите си.

— Колко дълго ще чакаш тук навън с мен? — каза той силно.

Убеден бе, че се е досетил правилно, въпреки това едва не подскочи, когато някой се засмя тихо зад него. Дери се напрегна, готов или да побегне, или да се хвърли в онази посока.

— И аз се чудех същото, Дери — рече Томас. — Дяволски студено е, а в къщата има храна и бира. Ако вече си свършил с твоите игри, защо не влезеш?

Дери проклинаше наум.

— Във Франция има няколко души, които биха дали мило и драго да знаят къде съм тази вечер — добави той. Изправи се, а коленете и бедрата му се съпротивляваха. — Трябваше да се уверя, че не си тръгнал с тях.

— Ако бях, досега да си ми изял стрелите. Аз пък трябваше да знам, че си сам по същите причини. И имам неколцина неприятели, Дери.

— С добрите хора като нас винаги е така — отвърна Дери. Макар че вече знаеше къде е застанал Томас, трудно му беше да го различи в тъмнината.

— Аз не съм добър човек, Бруър. А знам, че и ти не си. Мир, стари друже. Слез и подели хляба ми. Ще ти кажа какво ми трябва.

Томас тръгна по сухите листа и потупа Дери по рамото, като продължи надолу към къщата.

— Откъде знаеше, че съм там? — попита го през рамо той.

— Спомних си как обичаше да ловуваш — рече Дери и го последва. — Как дойде толкова наблизо, без да те чуя?

Старият му приятел се засмя в тъмното.

— Както вече отбеляза, Дери, аз съм ловец. Елени или хора, все същото е.

— Не, сериозно. Как го направи?

Двамата мъже прекосиха заедно открития двор, подминавайки купчината с дърва, и приближиха към къщата.

— Използвах вятъра за прикритие, но има и още нещо. Ако имаш свободни двайсетина години, ще те науча.

Стигнаха до вратата и светлината от прозорците позволи на Дери да види лицето на приятеля си за първи път.

— Това е моята земя, Дери — и неговата. Тук не можеш да ми се явиш изневиделица, без да усетя.

— Сигурно не спиш много в такъв случай? — промърмори Дери.

Докато говореха, от дъжда и вятъра изникна висок млад мъж, който носеше наметало, подобно на това на Дери. Без да каже дума, Роуан пое лъка и стрелите на баща си. Оръжията бяха по-добре защитени от мъжете, които ги притежаваха.

— Хубаво ги натрий със смола и провери дали стрелите не са се изкривили — извика Томас, когато синът му се обърна и се отдалечи. В отговор получи сумтене, което го накара да се усмихне.

— Добре изглеждаш — каза Дери съвсем искрено. — Като си фермер, успял си да сложиш малко месо върху кокалите.

— Не се оплаквам. Хайде, дай да се скрием от дъжда. Имам предложение към теб.

В кухнята на фермата цареше благословена топлина, малък огън гореше в огнището. Дери свали омасленото си наметало, преди то да остави локва върху каменния под, и сведе с уважение глава към жената със строг вид, която седеше на масата. Тя не му обърна внимание, докато сваляше с парцала черния железен чайник от мястото, където висеше над пламъците.

— Това е жена ми Джоун — каза Томас. — Сладко малко момиче от бордеите, което едно време рискува и се омъжи за стрелец — той ѝ се усмихна, макар че изражението ѝ остана напрегнато. — Джоун, това е Дери Бруър. Едно време бяхме приятели.

— И още сме, иначе нямаше да си рискувам кожата, за да дойда до тук. Пратил си съобщение до Джон Гилпин в Кале и ето ме в проливния дъжд.

— Защо да се доверяваме на мъж, който стои на двора и ни наблюдава с часове? — обади се Джоун. Въпреки всичките години във Франция акцентът ѝ си беше чисто лондонски, като че беше напуснала бедните квартали на столицата ден преди това.

— Добре, Джоун. Той просто е предпазлив човек — отговори Томас, докато Дери мигаше и нервничеше под втренчения ѝ поглед. — Винаги си е бил такъв.

Тя издаде някакъв сумтящ звук дълбоко в гърлото си, после започна да налива гореща вода в глътката бренди във всяка чаша. Дери забеляза, че неговата доза беше на половината на тази на съпруга ѝ, макар благоразумно да си замълча.

— Можеш да си легнеш сега, Джоун, ако желаеш — обади се Томас. — Няма никой друг навън; щях да видя иначе.

Жената се смръщи на съпруга си.

— Не искам да се чувствам затворничка в собствения си дом, Томас Удчърч. Ще отведа момичетата утре. Когато се върна, искам нещата тук да са уредени. Просто повече няма да се озъртам непрекъснато, казвам ти го. А ти се грижи за Роуан. Все едно колко е едър, той още е само момче.

— Ще го пазя като очите си, любов моя. Не се безпокой.

Томас целуна жена си по бузата, която тя подложи, макар все още да гледаше госта с леден поглед.

Когато излезе, Дери се пресегна за бутилката с бренди и си наля още малко, за да прогони студа от костите си.

— Том, май си се оженил за малък дракон — подхвърли и се настани в стола си. Забеляза, че е стабилно изработен, пое тежестта му, без да проскърца. Цялата кухня изглеждаше като място, направено с любов, истински дом. Жегна го тъга, че той нямаше свое.

— Ще ти бъда благодарен, ако задържиш мнението си за съпругата ми за себе си, Дери. Имаме други неща, които да обсъдим, а ще трябва да тръгнеш преди зазоряване.

— Нима ще ме изгониш? Надявах се на топла храна и легло. Цяла седмица пътувам, за да дойда дотук.

— Добре — съгласи се Томас с неохота. — Ето там, в голямата тенджера, има задушено. Конско месо. А това дали ще останеш под покрива ми може би зависи от нещата, които ще ми кажеш.

Дери отпиваше от горещото питие и чувстваше как възвръща топлината в жилите му.

— Звучи разумно. И така, какво е толкова важно, че си се сетил за стария си приятел? Гилпин за малко да ме изпусне, знаеш ли? Бях на доковете на път за Англия, когато той ме откри. Добре че знае любимите ми кръчми, иначе нямаше да съм тук.

Томас изгледа човека, когото не беше виждал четиринайсет години. Времето и притесненията бяха очукали Дери Бруър. Но все още изглеждаше силен и здрав, дори с мократа, полепнала по черепа му коса, в която се бяха заплели златисточервени листа.

— Чух, че си се издигнал, Дери, там в Лондон.

— Справям се — отвърна другият уморено. — Какво искаш?

— Нищо за себе си. Просто искам да знам какво ще се случи, ако хората в Мен окажат въоръжен отпор. Ще прати ли крал Хенри мъже, които да ни подкрепят, или ще бъдем сами?

Дери се задави с питието си и кашля, докато лицето му не почервеня.

— В Анжу има френска армия, Том. Когато се придвижат следващата пролет, какво, ще накараш жена си да излезе срещу тях с метлата ли?

Погледна в сивите очи на стария си приятел и въздъхна.

— Виж, съжалявам, че нещата не стоят по друг начин, но Мен и Анжу бяха цената на мирното споразумение. Разбираш ли? Всичко е минало и приключило. На сина ти няма да му се наложи да ходи на война, преди да му е пораснала истинска брада, не както беше при нас. Това е цената.

— Но това е моята земя, Дери. Моята земя, която са ми отнели дори без да ми кажат думичка за това.

— Какви ги говориш сега? Не е проклетата ти земя, Том. Крал Хенри притежава тази ферма и шейсет хиляди като нея. Негова е тази къща и чашата, която държа. Ти сякаш си забравил това. Но всяка година си плащаш десятъка. Смяташ ли, че той е доброволен? Крал Хенри и Църквата са единствените, които притежават земя, или и ти си от тези, дето смятат, че тя трябва да се раздаде на населението? За това ли става дума? Бунтар ли си станал, Том? Агитатор? Май фактът, че имаш ферма, те е променил.

Том гледаше кръвнишки мъжа, когото някога наричаше приятел.

— Може и да ме е променило, нищо чудно. Но моят труд дава овчето руно, Дери. Аз и синът ми сме там навън във всякакво време, грижим се агнетата да оцеляват. Аз не работя, за да пълня джоба на някой лорд, толкова мога да ти кажа. Работя за семейството си и за земята си, защото един мъж трябва да работи; или въобще не е мъж. Ако някога си опитвал, нямаше да ми се присмиваш. Щеше да знаеш, че ми се свиди всяка монета, дето я плащам за десятък всяка проклета година. Всяка монета, която аз съм я спечелил. Моят труд прави тази земя, Дери. Решенията, които взимам, уменията ми. За бога, това не ти е някой стар дял в Кент, където семейството на лорда управлява поколения наред. Това е нова земя, с нови хора върху нея.

Дери пийваше от чашата си и клатеше глава към разгневения мъж.

— Залогът е много по-голям от просто няколко хълма, Том. Затова бъди сигурен, помощ няма да дойде. Най-доброто е да изнесеш всичко, което можеш да носиш, и да тръгнеш на север, преди пътищата да се изпълнят с хора. Ако това си искал да разбереш, правя ти услуга да ти го кажа право в очите.

Известно време Томас не отговори, допи си питието и наля още и на двамата. Беше по-щедър с брендито от жена си и Дери с интерес го наблюдаваше как стрива малко канела в чашата, преди да му я подаде.

— Тогава и аз ти правя услуга, Дери, като ти казвам, че ние ще се бием — не прозвуча като хвалба. Томас говореше с решимост, която накара Дери да се изтегне на стола, да се отърси от умората и въздействието на алкохола.

— В такъв случай ще си жертваш живота. Насам идват две или три хиляди французи, Томас Удчърч. Какво има в Мен? Няколко десетки фермери и ветерани ли? Ще бъде направо касапница и пак ще ти вземат фермата. Чуй ме добре сега. Това вече е приключено, разбираш ли? Не бих могъл да го променя, дори животът ми да зависеше от това. Но твоят точно от това зависи. Нима искаш да видиш как някой френски рицар посича момчето ти? На колко години е? Седемнайсет, осемнайсет? Господи! Има моменти, в които човек просто трябва да изостави всичко и да бяга. Знам, че не обичаш да те притискат, Том. Но помниш ли как бягахме, когато ни откри онзи кавалерийски взвод? Ние тримата срещу петдесетина? По дяволите, тичахме като проклети зайци тогава и не се срамувахме, защото оцеляхме и после отново се бихме. Тук става дума за същото нещо. Кралска заповед. Ние останалите просто преживяваме и се надяваме да оцелеем.

— Свърши ли? Добре. Сега ти слушай, Дери. Каза, че помощ няма да дойде, и аз те чух добре. Казвам ти — ние ще се опълчим. Тази земя е моя и не ме е грижа дори сам крал Хенри да дойде и да ми заповяда да си вървя. И на него ще му плюя в лицето. Този път няма да бягам.

— В такъв случай си мъртъв — сряза го Дери. — И Господ да ти помага, защото аз не мога.

Двамата мъже седяха един срещу друг, втренчили гневни погледи, и никой не отстъпваше. След малко Дери пресуши чашата си и продължи:

— Ако се биеш, ще жертваш живота на хората си. И по-лошо дори — ще нарушиш мирния договор, за който съм работил, преди още проклетото нещо да е било в сила. Разбираш ли това, Том? Ако такива неща се говорят, трябва да отидеш при приятелите си и да им предадеш моите думи. Кажи им този път да отстъпят. Кажи им, че е по-добре да останат живи и да започнат отначало, отколкото всичко да иде на вятъра и да свършат като трупове, захвърлени в канавката. Тук има много повече заложено, отколкото си представяш. Ако го съсипете заради няколко фермички, аз ще те убия с голи ръце.

Томас се изсмя, макар и с горчивина.

— Няма да го сториш. Дължиш ми живота си, Дери. Дължиш ми повече от тия предупреждения, дето ги изричаш.

— Аз всъщност ти спасявам живота, като ти казвам да се махаш! — изрева Дери. — Веднъж поне се опитай да послушаш, проклет, упорит глупако!

— Нали помниш, всичките ни стрели бяха свършили?

— Том, моля те…

— Кракът ти беше разрязан и не можеше да тичаш — а онзи френски рицар те забеляза във високата трева и се обърна, помниш, нали?

— Помня — нещастно прошепна Дери.

— А мен той не ме видя, та аз му скочих и го повалих, преди да успее да ти отсече главата с хубавия си френски меч. Извадих малкото си ножче и го прободох с него в процепа за очите, Дери, докато ти просто стоеше и гледаше. Сега същият този човек седи в кухнята ми, в моята земя и ми казва, че няма да ми помогне. Мислех си по-добри неща за теб наистина. Имаше време, когато бяхме едно цяло и то означаваше нещо.

— Кралят не може да се бие, Том. Той не е като баща си и не може да се бие — или да поведе мъже, които да го направят. Той е като дете и ще ме заколят, ако някога признаеш, че аз съм те предупредил. И когато моят крал ми каза, че иска да му предоставя примирие, аз го сторих. Защото така беше правилно. Защото иначе ще загубим цяла Франция. Съжалявам, защото те познавам, и все едно съм пронизан с нож, като седя в кухнята ти и ти казвам, че е безнадеждно, но е така.

Томас впери поглед в него над чашата си.

— И ти ми казваш, че всичко това е било твоя идея? Кой, по дяволите, си ти, Дери Бруър?

— Мъж, чийто път не ти трябва да пресичаш, Том. Никога. Аз съм този, когото трябва добре да изслушаш, защото знам какво говоря и не прощавам лесно. Казах ти всичко, което знам. Ако започнете война заради няколко хълма и малко овце… Просто не го правете, това е всичко. Ще ти намеря друга земя на север, която да купиш, заради старите времена. Толкова мога да направя.

— Благодеяния за бедните ли? Не ти искам милостинята — каза Томас и почти изплю думата. — Аз съм спечелил с труд тази земя. Спечелих я с кръв и болка, с убийства. Цялата си е моя, Дери, нямам дългове, нищо. Седиш в моя дом и това са ръцете, които го построиха.

— Това е една от многото ферми под аренда — изръмжа Дери, обзет отново с гняв. — Напусни я.

— Не, ти трябва да я напуснеш, Дери. Каза всичко, което имаше за казване.

— Гониш ме, значи? — не повярва на ушите си Дери. Той стисна юмруци, а Томас сниши глава и го гледаше с буреносен поглед под сключените вежди.

— Да, гоня те. Надявах се на повече от теб, но ти се изрази много ясно.

— Добре тогава.

Дери стана и Томас стана заедно с него, така че двамата се изправиха с лице един срещу друг в малката кухня, изпълнена с тяхната ярост. Дери посегна за наметката си и се зави с нея с резки, гневни движения.

— Кралят искаше мир, Том — рече той и щом стигна до вратата, я отвори със замах. — Той даде някои от земите си, за да го постигне, и толкова. Не заставай на пътя като глупак. Спаси семейството си.

Вятърът нахлу с рев в кухнята и огънят започна да танцува и да плюе. Дери остави вратата да се люлее на вятъра и изчезна в нощта. След време Томас отиде и я затвори. Бурята бушуваше.

Корабът се спусна от височината на вълната тъй внезапно, че сякаш стомахът на Маргарет се обърна. По палубата хвърчаха пръски, които добавяха още сол по коричката, която блестеше по парапета и всяко открито парче дърво. Платната плющяха и се издуваха над главата ѝ и тя нямаше спомен да се е чувствала толкова щастлива през живота си. Вторият боцман изрева някаква заповед към моряците и те започнаха да дърпат въжетата, дебели колкото китката ѝ, раздвижвайки дървените рейки, за да поддържат платната изпънати и стегнати. Видя Уилям, който пресичаше палубата и идваше към нея с ръка, протегната към релинга.

— Едната ръка за кораба, едната за теб — промърмори тя, наслаждавайки се на английската фраза и чувството за навигационни знания, което ѝ даваше. Как бе могла да стигне до четиринайсет години, без да плава по море? Беше много далеч от замъка Сомюр във всяко отношение. Капитанът се обръщаше към нея, зачервен от уважение, кланяше ѝ се и слушаше, сякаш всяка дума, която тя изричаше, беше някаква рядка скъпоценност. Как не можеха братята ѝ да я видят, или още по-добре — Йоланда. Мисълта за сестра ѝ я прободе в гърдите, но тя устоя, вдигна глава и вдиша въздух — толкова студен и свеж, че прободе дробовете ѝ. Баща ѝ беше отказал да изпрати дори една от прислугите с нея, при което Уилям беше почервенял от ярост, че тя за миг си помисли дали няма да зашлеви лорд Рене от Анжу.

Сбогуването не беше приятно, но Уилям загърби възмущението си и нае със свои пари две прислужници от Кале, за да се грижат за нея. Маргарет се усмихна, когато Съфолк залитна и сграбчи релинга. Корабът се клатушкаше по сивото море, студеният есенен вятър духаше пронизващо от запад. В Кале бе имала толкова нови преживявания, че направо бе занемяла. Крепостта пристанище беше наблъскана с англичани. Видя просяци и собственици на магазини, както и стотици недодялани моряци навсякъде, които сновяха насам-натам с морските си сандъци и товари. Когато се разплатиха и с последния кочияш, Уилям я беше превел набързо през някакви изрисувани жени, като че Маргарет никога не беше чувала за проститутки. Засмя се, щом си спомни типично английското му неудобство, когато се мъчеше да ѝ спести гледката.

Една чайка се обади над главата ѝ и за нейна радост се настани на паяжината от въжета, която се простираше навсякъде, едва ли не на една ръка разстояние от нея. Наблюдаваше я с малките си като мъниста черни очички и Маргарет съжали, че няма трошичка кекс или сух хляб, за да я нахрани.

Птицата се стресна и отлетя с дрезгав крясък, когато Уилям приближи. Усмихна се на изражението ѝ.

— Милейди, помислих, че може да пожелаете да се насладите на първия си поглед към Англия. Ако се държите здраво за релинга през цялото време, капитанът ни разрешава да идем на носа — предната част на кораба.

Маргарет тръгна нетърпеливо и се залюля, а той я хвана със силната си ръка, за да я задържи.

— Простете ми нахалството, милейди. Но дали ви е достатъчно топло? — попита я. — И не ви ли е лошо?

— Не още — отвърна тя. — Имам стомах от желязо, лорд Съфолк!

Той се позасмя на тези думи и я поведе през клатещата се палуба. Тя чуваше шума на морето, което минаваше под краката им. Каква скорост! Чувстваше се невероятно въодушевена. Тя реши, че ще пътува отново по море, след като се омъжи в Англия. Една кралица със сигурност можеше да има собствен кораб.

— Може ли една кралица да има свой кораб? — извика тя и извиси глас над вятъра и крясъците на чайките.

— Убеден съм, че една кралица може да има собствена флота, ако желае — изрева в отговор Съфолк и се засмя.

Вятърът поднови устрема си и помощник-капитаните крещяха заповеди. Моряците отново се разтичаха, отпускаха въжета и сгъваха огромни мокри платна, после ги завързваха, преди пак да ги пристегнат.

Маргарет стигна до носа на кораба, а ръката на Уилям все така здраво я придържаше за рамото. Тя зяпна от удоволствие, като съзря блесналите бели скали в далечината, чисти и ярки на фона на морските пръски. Вдиша въздух и го задържа, знаейки, че това е английски въздух. Никога досега не беше напускала Франция. Дори Анжу не беше напускала. Главата ѝ се въртеше от толкова много нови преживявания и мисли.

— Колко са красиви, мосю. Magnifique!

Моряците я чуха. Усмихнаха се и завикаха „ура“, вече изпитващи привързаност към момичето, което щеше да стане кралица и обичаше морето не по-малко от тях.

— Погледнете надолу, милейди — рече Уилям.

Маргарет сведе очи и застина, като видя как лъскави сиви делфини плуваха редом с кораба. Те скачаха и лудееха, сякаш си играеха, сякаш се предизвикваха един друг да видят кой ще посмее най-много да се приближи. Докато ги наблюдаваше, от бушприта свалиха един прът с верига и го потопиха достатъчно дълбоко, че да докосне един от тях. Изведнъж всички дружно изчезнаха на дълбокото, сякаш никога не бяха съществували. Тя бе прехласната от невероятната гледка. Уилям се засмя, радостен, че може да ѝ покаже подобни неща.

— Затова наричат това съоръжение бияч на делфини — обясни Съфолк усмихнат. — Не ги наранява. — Вятърът бучеше, така че той трябваше да се наведе към нея и да крещи в ухото ѝ. — Остават ни още няколко часа, докато наближим пристанището. Да повикам ли прислугата ви, за да ви приготви сухи дрехи?

Маргарет се взираше в белите скали, в земята, чийто крал никога не беше срещала, но за когото щеше два пъти да се омъжи. Англия, нейната Англия.

— Още не, Уилям — каза тя. — Нека първо да постоя тук за малко.