Буревестник

Епилог

Лондон можеше да бъде красив през пролетта. От слънцето бавно течащата река искреше, а на всички пазари се продаваха пресни продукти. Още имаше хора, които идваха да видят къде брадвата на Кейд е оставила белег върху Лондонския камък, но дори и той се заличаваше с времето и от докосването на безчет ръце.

В двореца Уестминстър пристигаха лордове от цялата страна с карети или коне, или пък плаваха нагоре по реката в баржи с гребла. Идваха сами или на тумби, щураха се по коридорите или в заседателните зали. Председателят Трешъм бе изпратен от парламента да поздрави лорд Йорк, който се връщаше от Ирландия, но всичките му намерения пропаднаха, защото го убиха по пътя, очевидно бяха взели Трешъм за бандит. Сега този жизненоважен пост се заемаше от личния шамбелан на Йорк, сър Уилям Олдхол. Той беше човекът, проправил пътя за връщането на господаря си и бе изпратил официалните покани за присъствие. Трийсет и два от петдесет и петте благороднически рода бяха представени на лондонското събиране — присъствие, почти недостатъчно за предстоящата задача.

Щом камбаната на часовниковата кула удари обед, Олдхол се загледа в събраните лордове, отделени едни от други с широка пътека. Слънчевите лъчи грееха през високите прозорци на Бялата зала и осветяваха интериора от кадифе и коприна в преливащи ярки цветове. Йорк още не бе дошъл, а едва ли можеше да започне без него. Олдхол изтри потта от челото си и погледна към вратата.

Ричард Йоркски мина спокойно по коридорите, които водеха към Бялата зала. Със себе си водеше дузина мъже, всичките облечени в ливреята на неговия род и носещи или знака на рода Йорк, бялата роза, или пък личния му символ — сокол с разперени нокти. Той не очакваше да бъде заплашен в кралския дворец, но пък и нямаше да дойде в крепостта на своите врагове без въоръжена стража. Чу как часовникът на кулата удари пладне и ускори крачка. Знаеше, че благородните му събратя го очакват. Придружителите му също забързаха, проверявайки всеки страничен коридор и стая, през които минаваха, за евентуална заплаха. Всички стаи бяха запустели и Йорк зави бързо зад последния ъгъл.

Изведнъж той спря, щом видя групичка хора, застанали близо до вратата, през която трябваше да мине, за да влезе в залата. Йорк дочу приглушени гласове отвътре, но очите му виждаха единствено младата жена, застанала в центъра на групата от пажове и камериери. Тя така го приковаваше с поглед, сякаш искаше да го изпепели само със силата на своята неприязън. Той се поколеба за миг, преди да пристъпи напред с десния си крак и да се поклони дълбоко, както и придружителите му заедно с него, пред кралицата на Англия.

— Ваше Кралско Величество — рече, докато се изправяше. Импулсивно пристъпи напред сам, като вдигна ръка към хората си, за да ги възпре, тъй че да не изглеждат като заплаха за Маргарет. — Не очаквах да Ви видя тук днес…

Той сведе глава и нямаше как да избегне гледката на издутата ѝ рокля. Стисна челюсти, защото за пръв път виждаше, че е бременна. Когато вдигна очи, забеляза, че тя следи за реакцията му.

— Милорд Йорк, нима мислехте, че няма да дойда? — отрони с тих, но твърд глас. — Точно днес, когато ще се решават такива важни въпроси?

Йорк с усилие се въздържа да не покаже триумфа си, но знаеше, че не е необходимо.

— Ваше Величество, има ли промяна в състоянието на краля? Вдигна ли се на крака? Ако е така, ще благодаря на Бога във всяка църква от моите земи.

Маргарет сви устни. В продължение на пет месеца съпругът ѝ беше абсолютно безчувствен, едва не се давеше, когато всеки ден се мъчеха да прокарат по малко супа през устата му, за да го поддържат жив. Не можеше да говори, дори не реагираше на болка. Детето им продължаваше да расте в корема ѝ, докато тя вече чувстваше, че не може и ден повече да издържа тази тежест и съпровождащото я неудобство. Струваше ѝ се, че триумфът от големия лов в Уиндзор е бил преди векове, а сега тук стоеше нейният враг, врагът на рода ѝ, завърнал се отново у дома. Цялата страна говореше за завръщането на Йорк и какво означава това за Англия и за гаснещия крал.

Ръцете ѝ бяха подути, направо я боляха от бременността. Те потрепваха нервно, а как ѝ се искаше поне веднъж да придобие мъжка сила, да се протегне и да прекърши врата на този мъж. Херцогът се беше изпънал и я гледаше отвисоко, а в очите му ясно личеше, че се забавлява. Беше искала той да види натежалата ѝ фигура, поне да знае, че ще има наследник. Беше искала да погледне в очите му, докато той предава своя крал, но всичко в този момент се разпиля като прах и сега тя съжаляваше, че е дошла.

— Крал Хенри се чувства все по-добре, лорд Йорк. Не се и съмнявам, че ще поеме отново юздите на управлението.

— Разбира се, разбира се — отвърна той. — Всички се молим да е така. Е, чест е, че сте дошли да се срещнете с мен, милейди. Но ме викат. Ако ми разрешите, трябва да вляза, за да присъствам на вота.

Той се поклони отново, преди тя да успее да отговори. Маргарет го гледаше как влетява устремно в Бялата зала и цялата ѝ воля да му се противопостави се изпари. Но обкръжението му все още я наблюдаваше изпод сключени вежди, затова тя вдигна високо глава и отведе антуража си. Знаеше какво възнамеряват тези лордове, които толкова често говореха за необходимостта от строго управление, докато съпругът ѝ се бореше и се давеше в безсънните си нощи.

Щом Йорк влезе, Олдхол въздъхна, изпитвайки жадуваното облекчение, че вижда покровителя си жив и в залата. Докато херцогът заемаше мястото си на старите дъбови банки, председателят се изправи да говори и прочисти гърлото си.

— Милорди, моля ви за ред и тишина — извика над главите им. Бе застанал зад катедра, поставена пред позлатен стол, вдигнати над нивото на банките, за да може да се обръща към всички. Шумът секна.

— Милорди, чест е за мен да благодаря за присъствието ви днес. Моля, сведете глави за молитва.

Всеки присъстващ или наведе глава, или коленичи на пода до мястото си.

— Господи, Боже на праведността и истината, дай на краля и неговите лордове напътствията на твоя дух. Никога да не водят нацията по грешния път от любов към властта или пък в желанието си да угодят, а да оставят настрана всичките си лични интереси, винаги да се съобразяват с отговорностите си към човечеството и към краля, затова нека дойде твоето царство и да се свети твоето име. Нека ни съпровожда благословията на нашия Бог Исус Христос, любовта Господна и братството на Светия дух. Амин.

Последните думи бяха повторени от присъстващите. Те заеха местата си, знаеха всяка подробност от това, което щеше да се случи, но въпреки това внимаваха и бяха нащрек. Заседанието беше просто последната част от месеци на преговори и спорове. Резултатът, вече твърдо определен, трябваше само да влезе в сила.

— Състоянието на крал Хенри остана непроменено през последните пет месеца, милорди — продължи Олдхол с треперещ от напрежение глас. — Той не може да дойде на себе си и поради болестта си кралят е лишен от способността да управлява. Затова, за доброто на кралството, предлагам един от нас да бъде признат за пазител или защитник на кралството, да бъде арбитър и последна инстанция, докато дойде моментът, в който кралят се възстанови или пък наследството отиде в други ръце.

Олдхол преглътна нервно, като видя как се свиха устните на Йорк. Бременността на кралицата беше единственият трън в очите му, който разваляше удоволствието му в този ден. Сделките и съглашенията вече бяха сключени. Работата бе свършена — това бе резултатът от празния поглед и неспособността на съпруга ѝ дори да говори. Олдхол прочисти гърлото си, за да продължи, а ръцете му така трепереха, че трябваше да сграбчи катедрата, за да ги усмири.

— Преди да продължим с гласуването по този въпрос, кой от вас ще се предложи за пазител и защитник на кралството за периода, в който продължава болестта на краля?

Всички очи се извърнаха към Йорк, който бавно се надигна от мястото си.

— С огромно нежелание се предлагам на услугите на моите лордове и краля.

— Има ли други? — попита Олдхол. Театрално се огледа наоколо, макар да знаеше, че никой няма да стане. Онези от лордовете и графовете, които все още упорито поддържаха крал Хенри, не седяха по банките сега. Съмърсет отсъстваше, както и братята на краля Едмънд и Джаспър Тюдор. Олдхол кимна доволно.

— Милорди, обявявам гласуването. Моля, станете и се отправете към стаите за гласуване.

Двете тесни стаи бяха разположени от двете страни на Бялата зала. До един лордовете станаха от местата си и влязоха в стаята „съгласен“, като оставиха „несъгласен“ празна. Йорк единствен сред тях не помръдна, стоеше с едва забележима усмивка на уста. Чиновниците записаха имената, но това беше чиста формалност. Когато всички се върнаха, настроението беше по-леко и Йорк се усмихваше открито и приемаше поздравленията на Уорик, Солсбъри и останалите си поддръжници.

Олдхол ги изчака отново да се настанят, преди да съобщи официално:

— Ричард Плантагенет, херцог на Йорк, по волята на лордовете сте назначен за пазител и защитник на кралството. Приемате ли това назначение?

— Да — отвърна Йорк.

От банките от двете му страни заехтяха ликуващи викове и Олдхол седна с облекчение, попивайки потта от челото си. Направиха го. От този момент нататък Йорк щеше да е крал във всичко освен по име. Ричард Йоркски се поклони към събратята си. Стоеше насред събраните благородници в цял ръст и с гордо вдигната глава.