Бурята

24. Усещане за резонанс

Следващото Прибиране на Косач Анастасия трябваше да се случи по време на трето действие на „Юлий Цезар“ в театър „Орфеум“ в Уичита — класическо място, датиращо от Епохата на смъртните.

— Не горя от нетърпение да подложа някого на Прибиране пред публика, която си е платила — призна Цитра на Мария, когато се регистрираха в хотел в Уичита.

— Те плащат за представлението, мила — посочи Мария. — Не знаят, че ще има Прибиране.

— Да, но все пак Прибирането не бива да служи за развлечение.

Устните на Мария се извиха в самодоволна усмивка.

— Можеш да виниш единствено себе си за това. Така е, като позволяваш на субектите си да избират как да бъдат прибрани.

Мария най-вероятно беше права. Цитра трябваше да се смята за щастливка, че нито един от другите ѝ субекти не пожелаваше Прибирането му да се превръща в публично зрелище. Може би, когато животът се върнеше към нормалното, тя щеше да определи разумни параметри относно типа смърт, който субектите ѝ можеха да избират.

Около половин час след пристигането им в хотелския апартамент на вратата се почука. Поръчали бяха румсървис, така че Цитра не се изненада, макар да пристигаше по-бързо от очакваното. Мария беше под душа и докато излезеше, храната идеше да е изстинала.

Ала когато Цитра отвори вратата, видя пред себе си не хотелски служител с обяда, а млад човек приблизително на нейната възраст. По лицето му личаха козметични проблеми, каквито нямаше никой в съвременната епоха. Зъбите му бяха криви и жълти, кожата му бе осеяна с малки гнойни пъпки, готови да изригнат. Носеше безформена кафява риза и панталони, които оповестяваха пред света, че той отхвърля условностите на обществото — не с крещящия патос на неприемливите, а в тихия осъдителен дух на тоналист.

Цитра мигом осъзна грешката си и за част от секундата прецени ситуацията. Лесно бе да се дегизираш като тоналист — тя самата го бе правила веднъж, за да не бъде засечена. В ума ѝ нямаше съмнение, че това е предрешен нападател, дошъл да ги ликвидира. Не носеше оръжие у себе си, нито можеше да грабне такова с едно пресягане. Би могла да се защитава единствено с голи ръце.

Той се усмихна и показа още от неприятните си зъби.

— Здравей, приятелко! Знаеше ли, че Великият камертон зазвуча за теб?

— Не приближавай! — изрече тя.

Но той не я послуша. Направи крачка напред.

— Един ден ще резонира за всички нас!

После посегна към калъф, висящ на кръста му.

Цитра инстинктивно направи движение с голямата скорост и съвършената бруталност на Бокатор. Стана толкова светкавично, че преди да е успяла да помисли, усети резониращ отзвук на счупена кост, далеч по-отчетлив от този на всякакъв си там Велик камертон.

Той бе на пода и виеше от болка, а ръката му бе счупена в лакътя.

Тя коленичи да разгледа калъфа му, та да види каква точно смърт ѝ бе замислил. Оказа се пълен с памфлети. Лъскави памфлети, прославящи добродетелите на тонализма.

Човекът не беше нападател. Беше точно какъвто изглеждаше — тоналист фанатик, пробутващ абсурдната си религия.

Сега Цитра се чувстваше виновна заради пресилената си реакция и ужасена от безпощадните си контрамерки при неговата неканена поява.

Приклекна до него, докато той се гърчеше на земята и крещеше от болка.

— Не мърдай — посъветва го. — Остави нанитите да си свършат работата.

Той поклати глава.

— Нямам нанити против болка — прошепна. — Всичките са отстранени.

Това я свари неподготвена. Знаеше, че тоналистите вършат чудати неща, но не си бе представяла, че ще стигнат до такива крайности, до такъв мазохизъм, че да отстранят нанитите си против болка.

Той я гледаше с разширени очи като заслепена от фарове сърна.

— Защо го направи? — изхлипа насреща ѝ. — Аз само исках да те просветля…

И тогава, точно в най-неподходящия момент, Мария излезе от банята.

— Какво означава това?

— Тоналист е — заобяснява Цитра. — Помислих, че…

— Знам какво си помислила — прекъсна я Мария. — И на мен щеше да ми хрумне същото. Но аз по-скоро бих го проснала в безсъзнание, вместо да му троша лакътя. — Тя скръсти ръце и погледна надолу към двамата. Изглеждаше повече нервирана, отколкото съпричастна, твърде нетипично за нея. — Учудена съм, че хотелът позволява на тоналисти да си предлагат „религията“ като амбулантни търговци от врата на врата.

— Не позволяват — отвърна тоналистът с пресекващ от болката глас, — но ние все пак го правим.

— Е, да, такива сте вие.

Накрая той събра две и две.

— Вие… вие сте Косач Кюри. — После се обърна към Цитра. — Вие също ли сте Косач?

— Косач Анастасия.

— Не бях виждал досега Косачи без робите им. Дрехите ви… същия цвят като робите ли имат?

— Така е по-лесно — отвърна Цитра.

Мария въздъхна, без да проявява интерес към неговите откровения.

— Ще ида да донеса лед.

— Лед ли? — учуди се Цитра. — За какво?

— Той е лек от Епохата на смъртните срещу подуване и болка — обясни и пое към автомата за лед в коридора.

Тоналистът бе спрял да се гърчи, но още дишаше тежко.

— Как се казваш? — попита го Цитра.

— Брат Макклауд.

„Ами как иначе — помисли си Цитра, — те всички там са някакви братя и сестри.“

— Искрено съжалявам, брат Макклауд. Мислех, че си дошъл да ни нападнеш.

— Това, че тоналистите са против Косачите, не означава, че ви желаем злото — протестира той. — Желаем да ви просветлим, също както го искаме за всички други. Може би повече, отколкото за всички други. — Погледна своята подуваща се ръка и изпъшка.

— Не е толкова страшно — рече Цитра. — Оздравителните нанити ще…

Той поклати глава.

— Да не искаш да кажеш, че си махнал и оздравителните си нанити? Законно ли е изобщо това?

— Уви, да — отговори ѝ Мария, върнала се с леда. — Хората имат право да страдат, ако така изберат. Няма значение колко назадничаво е.

После отнесе кофичката с лед в малката кухничка, за да приготви нещо като компрес.

— Може ли да ви попитам нещо? — обади се брат Макклауд. — Щом сте Косачи и във всяко отношение стоите над закона, защо ме нападнахте? От какво се боите?

— Сложно е — отвърна кратко Цитра, тъй като нямаше желание да обяснява заплетената им ситуация.

— Би могло да стане просто — увери я той. — Просто се откажете от Косачите и последвайте пътя на тонализма.

Цитра за малко не прихна. Макар и измъчван от болка, той си знаеше неговото.

— Бях веднъж в тоналистки манастир — призна тя. Това като че го зарадва и го поразсея от страданието му.

— Чу ли мелодията?

— Ударих камертона на олтара — каза му. — Помирисах мръсната вода.

— Пълна е с болести, които някога са убивали хората — поясни той.

— Така чух, да.

— Някой ден тя отново ще убива хората!

— Искрено се съмнявам — отсече Мария, като се върна с леда, изсипан в пластмасово пликче за боклук.

— Не се съмнявам, че вие се съмнявате — парира я той.

Мария изхъмка неодобрително, после коленичи до него и притисна пликчето с леда към подутия му лакът. Той направи гримаса, а Цитра помогна да го задържат на място.

Той дълбоко пое дъх няколко пъти, докато свикне със студа и болката, после заговори:

— Принадлежа към Ордена на тоналистите тук, в Уичита. Трябва да дойдете да ни посетите. Да ми се отплатите за онова, което ми причинихте.

— Не се ли боиш, че ще те подложим на Прибиране? — подхвърли Мария презрително.

— Вероятно не — предположи Цитра. — Тоналистите не ги е страх от смъртта.

Но брат Макклауд я поправи:

— Страх ни е от нея — каза той. — Но приемаме страха си и се възвисяваме над него.

Мария се изправи, изгубила търпение.

— Вие, тоналистите, си въобразявате, че сте мъдреци, но цялата ви система от вярвания е скалъпена. Не е нищо друго освен удобна компилация от откъслечни канони на религиите през Епохата на смъртните. Дори не сте подбрали добрата част от тях. Съшили сте всичко некадърно в грозна шарения. И единствено вие самите намирате някакъв смисъл и логика в нея.

— Мария! Вече счупих ръката му, не е нужно и да го обиждаме.

Но Мария вече твърде много бе набрала скорост, та да се спре.

— Наясно ли си, Анастасия, че съществуват поне сто различни тоналистки култа и всеки си има свои правила? Хванали са се за гушите в спор дали божественият тон е сол диез или ла бемол и дори не могат да се споразумеят дали да нарекат това въображаемо тяхно божество „Великата вибрация“, или „Великият резонанс“. Тоналистите си отрязват езиците, Анастасия! Сами се ослепяват!

— Това го вършат екстремистите — уточни брат Макклауд. — Повечето не са такива. В моя орден не го правим. Ние сме от Локрианския орден. Най-екстремното, което вършат локрианците, е да си премахнат нанитите.

— Не може ли поне да повикам линейка дрон да те откара в оздравителен център? — попита го Цитра.

Той отново поклати глава.

— Имаме лекар в манастира. Той ще се погрижи. Ще постави ръката ми в гипс.

— В какво?

— Вуду — поясни Мария. — Древен ритуал за лечение. Обвиват ръката в гипс и я оставят така с месеци. — После отиде до дрешника, взе дървена закачалка и я прекърши наполовина. — Ето, ще ти направя шина. — Обърна се към Цитра, предугадила въпроса ѝ. — Още вуду.

Тя надра една калъфка на ивици и овърза пречупената закачалка около ръката му, за да ѝ попречи да се движи, после с друга ивица плат прикрепи и пликчето с леда.

Брат Макклауд стана да си върви. Отвори уста да заговори, но Мария го спря.

— Ако кажеш „Нека камертонът бъде с вас“, ще те цапардосам с другата половина от закачалката.

Той въздъхна, размърда ръка с гримаса и възрази:

— Тоналистите не казват това. Ние казваме „Резонирай чисто и вярно“ — втренчи се упорито се в тях, докато го изричаше.

Мария тръшна вратата зад него в мига, щом той прекрачи прага.

Цитра я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не те бях виждала да се държиш така с никого досега! — изрече смаяно. — Защо беше толкова ужасна с него?

Тя отклони очи, може би малко засрамена от себе си.

— Не обичам тоналисти.

— И Косач Годар не ги обичаше.

Мария насочи остър поглед към Цитра. Цитра очакваше да ѝ се разкрещи, но тя не го направи.

— Това сигурно е единствената тема, по която сме били в съгласие с него — заяви. — Но разликата е, че аз уважавам правото им да съществуват въпреки антипатията ми към тях.

Цитра беше уверена, че това е самата истина, тъй като нито веднъж, откакто бяха заедно, не бе станала свидетел Мария да е подложила на Прибиране тоналист. За разлика от Косач Годар, който се бе опитал да обезлюди цял един манастир, преди Роуан да го ликвидира.

Отново се почука на вратата, при което и двете подскочиха, но този път беше поръчаният румсървис. Седнаха да се хранят, а Мария погледна памфлета, който тоналистът беше оставил, и изрече присмехулно:

— „Прояви чувствителност към резонанса“. Има само едно място, където това ще резонира. — И го запрати право в кошчето за боклук.

— Приключи ли? — попита я Цитра. — Може ли сега да ядем на спокойствие?

Мария въздъхна, погледна храната си, а после я бутна встрани.

— Като бях малко по-млада от теб, брат ми се присъедини към тоналистки култ. — Помълча известно време, преди да продължи. — Когато го виждахме, а това се случваше много рядко, ни дрънкаше врели-некипели. После изчезна. Научихме, че паднал и си ударил главата и тъй като нямал лечебни нанити и бил лишен от лечение, умрял. Изгорили тялото му, преди да пристигне линейка дрон, за да го откара за съживяване. Защото това правят тоналистите.

— Ужасно съжалявам, Мария.

— Беше много, много отдавна.

Цитра не каза нищо, за да даде на Мария време, колкото ѝ бе нужно. Знаеше, че най-големият дар, който можеше да поднесе на своя ментор, бе да слуша.

— Никой не знае кой е основал първия тоналистки култ, нито пък защо — продължи Мария. — Може би на хората им е липсвала вярата от Епохата на смъртните и са искали отново да открият това чувство. Или пък е било нечия представа за шега. — Тя като че отново потъна в мислите си, после се отърси от тях. — Така или иначе, когато Косач Фарадей ми предложи възможността да стана Косач, приех с ентусиазъм. Исках да намеря начин да защитя останалите от семейството си от подобни ужасни неща, та макар това да означаваше самата аз да върша ужасни неща. Станах Малката мис Убийство, а когато помъдрях, се превърнах в Гранд дамата на смъртта.

Мария разгледа изучаващо чинията си и отново започна да яде. Апетитът ѝ се върна, след като се бе освободила от демоните си.

— Знам, че вярванията на тоналистите са нелепи — каза Цитра, — но вероятно някои хора намират нещо завладяващо в тях.

— И пуйките така възприемат дъжда — посочи Мария. — Вдигат очи нагоре, отварят човки и се удавят.

— Не и пуйките, отглеждани от Бурята — отбеляза Цитра.

Мария кимна.

— Точно потвърждение на мисълта ми.

25. Спектърът на истината

Роуан се събуди в непознато легло в стая, която никога не бе виждал. Веднага усети, че вече не е в Средмерика. Опита се да се размърда, но ръцете му бяха вързани за конструкцията на леглото. И не просто вързани, а стегнати с кожени каишки с катарами. Усещаше тъпа болка в гърба и въпреки че устата му вече не беше запушена, имаше странно усещане в нея.

— Крайно време беше да се събудиш. Добре дошъл в Сан Антонио!

Той се обърна и за своя изненада насреща си видя седнал не някой друг, а Тайгър Салазар.

— Тайгър?

— Помня, че ти винаги присъстваше в съживителния център, когато се събуждах след размазване. Реших, че мога да ти върна жеста.

— Бил съм във временна смърт ли? В съживителен център ли съм? — Но още като го казваше, знаеше, че не е.

— Не, не си бил мъртъв — отвърна Тайгър. — Само в безсъзнание.

Главата на Роуан бе позамъглена, но той не бе забравил обстоятелствата в дома на Косач Брамс, поради които бе изгубил съзнание. Прокара език по зъбите си и осъзна, че нещо с тях не е наред. Бяха неравни и много по-къси, отколкото трябваше. Гладки, но по-къси.

Тайгър го забеляза какво прави.

— Някои от зъбите ти бяха избити, но порастват отново. Вероятно до ден-два ще са в нормалното си състояние. И това ми напомня… — Той се пресегна към нощното шкафче и му подаде чаша мляко. — За калций. Иначе оздравителните ти нанити ще го отмъкнат от костите ти. — После си припомни, че Роуан е вързан за леглото. — О, да бе, вярно. — Огъна сламката към устните на Роуан, така че да може да пие. И макар Роуан да имаше хиляди въпроси, пое сламката, защото повече от всичко беше жаден.

— Защо ти трябваше да се бориш, когато те хванаха? — почуди се Тайгър. — Ако им се беше оставил, нямаше да пострадаш и нямаше да се наложи да те връзват.

— Какви ми ги приказваш, Тайгър?

— Тук си, защото ми трябваше спаринг-партньор — обясни Тайгър. — И аз поисках теб.

Роуан не беше сигурен, че го е чул правилно.

— Спаринг-партньор?

— Момчетата, които отидоха да те доведат, казаха, че си се държал като първокласен гадняр. Нахвърлил си им се и те нямали друг избор, освен да ти отвърнат с удари. Можеш ли да ги обвиниш?

Роуан можа само да поклати глава невярващо. Какво ставаше тук?

Тогава вратата се отвори и ако дотук моментът бе странен, сега вече стана сюрреалистичен.

Защото пред Роуан стоеше мъртва жена.

— Здравей, Роуан — заговори Косач Ранд. — Радвам се да те видя.

Тайгър смръщи вежди.

— Какво, вие познавате ли се? — После се замисли за миг и възкликна: — О, вярно, и двамата бяхте на онова парти! Същото, на което спасих Свещеното острие от удавяне!

Роуан усети изпитото мляко да се връща, закашля се и се задави с него. Наложи се отново да го преглътне и да го задържи с мъка. Как бе възможно това? Той я бе ликвидирал! Беше ликвидирал всички тях — Годар, Чомски и Ранд — бяха изгорели на пепел. Но ето я, възкръснала от пепелта като ярък зелен феникс.

Роуан задърпа ръце, щеше му се каишките да се разкъсат, но знаеше, че това няма как да се случи.

— Та слушай какво — ухилен до уши заговори Тайгър. — Аз съм стажант, също какъвто беше ти. Само дето за разлика от теб аз ще стана Косач!

Ранд също се усмихна.

— Чудесен ученик ми е той.

Роуан се помъчи да овладее паниката си и се фокусира върху Тайгър, като се стараеше да изключи Косач Ранд от съзнанието си, защото можеше да понася нещата само едно по едно.

— Тайгър — заговори му, — каквото и да си мислиш, че става тук, лъжеш се. В ужасна грешка си! Трябва да се махаш веднага. Бягай далеч от тук!

Но Тайгър само се разсмя.

— Кротко, приятел. Не всичко е някакъв дълбок заговор!

— Напротив, това е! — настоя Роуан. — Това е! И трябва да изчезваш, преди да е станало късно!

Но колкото повече говореше Роуан, толкова по-побъркан звучеше сам на себе си.

— Тайгър, защо не направиш сандвич на Роуан? Сигурна съм, че е гладен.

— Веднага — отвърна Тайгър и смигна на Роуан. — Ще спестя марулята.

В мига, щом Тайгър излезе, Косач Ранд затвори вратата. И я заключи.

— Имах над петдесет процента обгаряния по тялото и гръбнакът ми беше счупен — уведоми го Косач Ранд. — Ти ме остави, като реши, че съм умряла, но се иска много повече от такъв като теб, за да бъда ликвидирана.

Не беше нужно да обяснява на Роуан какво се е случило след това, той сам се досещаше. Изпълзяла беше от пламъците, метнала се бе на кола на обществения транспорт и тя я бе откарала в Тексас — регион, където можеше да получи медицинско лечение в оздравителен център, без да ѝ се задават въпроси. После се беше спотаила. И бе чакала. Чакала беше него.

— Защо забърка Тайгър?

Ранд се подсмихна и се приведе над леглото.

— Не го ли чу? Превръщам го в Косач.

— Лъжеш.

— Не лъжа. — И отново пусна усмивка. — Е, може би само мъничко.

— Не може да са и двете. Или е истина, или е лъжа.

— Там ти е проблемът на теб, Роуан. Не виждаш нюансите помежду.

И тогава той осъзна нещо.

— Косач Брамс работи за теб!

— Чак сега се сети, а? — Тя приседна на леглото. — Знаехме, че ако той подложи баща ти на Прибиране, рано или късно ще го погнеш. Наистина е ужасен Косач, но пък беше лоялен към Годар. Разплака се с истински сълзи на радост, като ме видя жива. А след като ти го унижи така жестоко, на драго сърце прие да стане примамката, с която да те хвана.

— Тайгър смята, че идването ми тук е станало по негова идея.

Ранд сбърчи нос с почти флиртаджийски маниер.

— Това беше лесната част. Казах му, че трябва да му намерим спаринг-партньор, някой на неговата възраст и с неговите размери. „А защо не Роуан Дамиш?“, предложи той. „О, каква фантастична идея!“, възкликнах мигом. Със сигурност не е най-острият меч в арсенала, но пък е много искрен. Чак да те трогне.

— Ако посегнеш на него, кълна се…

— Какво се кълнеш? Предвид сегашната ти ситуация, нищо друго не можеш да направиш, освен да се кълнеш.

Тя измъкна кинжал от робата си. Дръжката му бе от зелен мрамор, а острието бе черно и лъскаво.

— Забавно би било да изрежа сърцето ти още сега — подхвърли, но вместо това прокара острието по свода на стъпалото му. Не толкова силно, че да го разкървави, но с достатъчно натиск, та да накара пръстите му да се сгърчат. — Ала изрязването на сърцето ти ще трябва да почака… Подготвила съм ти толкова много преживявания преди това!

Часове наред Роуан не можеше да прави нищо, освен да мисли за ориста си — сам на легло, което по принцип би трябвало да е удобно, но ако си вързан за него, го усещаш като дъска с гвоздеи.

И тъй, беше в Тексас. Какво знаеше той за региона Тексас? Не много, което би могло да му помогне. Опознаването му не бе част от неговото обучение, а за Белязаните региони в училище не се преподаваше, освен ако някой не бе решил специално да ги изучава. За тях имаше само най-обща информация и бе чувал носещите се слухове.

В домовете в Тексас нямаше камери на Бурята.

Автомобилите в Тексас не се управляваха сами, освен ако не се наложеше.

Единственият закон в Тексас бе този на собствената съвест.

Някога бе познавал момче, преместило се от Тексас. Носеше високи обувки, широкопола шапка и колан с тока, която би спряла снаряд.

— Там въобще не е така скучно — казало бе момчето. — Можем да си имаме всякакви екзотични домашни любимци и опасни породи кучета, които са забранени на други места. И оръжия! Огнестрелни и хладни, каквито навсякъде другаде могат да имат само Косачите, там са достъпни за всички. То се знае, от хората не се очаква да ги използват, но те го правят понякога.

Това обясняваше защо в Тексаския регион имаше най-много случайни прострелвания и осакатявания от мечки, гледани като домашни любимци.

— Освен това в Тексас нямаме неприемливи — похвалило се бе момчето. — Всеки нещастник, който излезе от контрол, просто бива натирен.

Също така не се предвиждаше наказание за причинителите на временна смърт — само принуда да се изправиш пред възмездието на жертвата, след като бъде съживена, а това си беше доста добър заместител.

По мнението на Роуан Тексаският регион бе прегърнал старите си корени и бе избрал да имитира Дивия запад, също както тоналистите имитираха религиите от Епохата на смъртните. Накратко, Тексас бе взел най-доброто от двата свята — или най-лошото, зависеше от гледната точка. Имаше предимства за храбрите и упоритите, но налице бяха и куп възможности човек напълно да си обърка живота.

Ала както във всеки друг Белязан регион, никой не бе принуждаван да стои там. „Не ти ли харесва, прав ти път“ бе неофициалният девиз на всички Белязани региони. Мнозина си тръгваха, но пък и много други пристигаха, така че се формираше население, на което нещата му харесваха каквито са.

Изглежда единственият човек в Тексас, който не можеше да върши каквото му скимне, беше Роуан.

По-късно същия ден двама телохранители дойдоха за него. Не бяха от Гвардията на Острието, а просто здравеняци наемници. Когато го развързаха, Роуан обмисли възможността да ги отстрани от пътя си. Можеше за секунди да ги просне в безсъзнание на пода, но се отказа да го прави. Всичко, което му бе известно за живота му като пленник, бяха размерите на тази стая. По-разумно бе да се осведоми за местоположението си, преди да направи опит за бягство.

— Къде ще ме водите? — попита той единия от пазачите си.

— Където ни е наредила Косач Ранд — бе единственото, което успя да измъкне от него.

Роуан си отбелязваше на ум всичко, което виждаше: керамичната лампа до леглото му можеше да бъде използвана като оръжие, ако изпаднеше в безизходица. Прозорецът не се отваряше и вероятно стъклото му бе нечупливо. Когато лежеше вързан на леглото, не виждаше през него нищо друго освен небето. Но сега, като го поведоха през стаята, установи, че са нависоко. Намираше се в апартамент и докато вървяха по дълъг коридор, отварящ се към огромна дневна, осъзна, че е пентхаус.

Отвъд дневната имаше открита веранда, превърната в тепих за спаринг по Бокатор. Очакваха го Косач Ранд и Тайгър, който се разтягаше и подскачаше наоколо като претендент, очакваш, мач за титлата.

— Дано си готов да бъдеш натупан — каза му Тайгър. — Тренирам здраво още откакто пристигнах.

Роуан се обърна към Ранд:

— Ти сериозно ли ще ни накараш да се бием двамата?

— Тайгър ти обясни, че тъкмо затова си тук — отвърна тя и му смигна дразнещо.

— Повален си, така да знаеш! — увери го Тайгър.

Роуан би се разсмял, ако не беше толкова стъписан.

Ранд седеше на огромно кресло, тапицирано с червена кожа, която контрастираше неприятно с цвета на робата ѝ.

— Хайде да се позабавляваме!

Роуан и Тайгър закръжиха един около друг на разстояние — традиционното начало на мач по Бокатор. Тайгър започна да дразни противника си с жестове, което също бе традиционно, но Роуан не му отвръщаше. Вместо това крадешком оглеждаше обстановката. Навътре в пентхауса видя две врати — вероятно към баня и дрешник. Имаше свързана кухня и трапезария на повдигнато ниво с прозорци от пода до тавана. Двойните врати очевидно бяха входът. От другата страна трябваше да са асансьорите и аварийното стълбище. Опита се да си представи нагледно как би могъл да избяга, но осъзна, че направи ли го, щеше да остави Тайгър в лапите на Косач Ранд. Не можеше да постъпи така. Трябваше някак да убеди Тайгър да тръгне с него. Уверен бе, че може да успее, но щеше да отнеме време, а Роуан нямаше представа с колко време разполага.

Тайгър направи първия ход, като се хвърли към Роуан в класическия стил Бокатор на Черната вдовица. Роуан се приведе, но недостатъчно бързо, защото мускулите му бяха стегнати, а рефлексите — забавени, след като кой знае колко време бе прекарал вързан за леглото. Едва се изплъзна да не бъде прикован към пода.

— Казах ти, че съм добър, братле!

Роуан хвърли поглед към Ранд и се опита да разчете изражението ѝ. По него отсъстваше обичайното ѝ високомерно отчуждение. Наблюдаваше ги напрегнато, без да пропуска нито едно движение.

Роуан заби основата на дланта си в гръдната кост на Тайгър, за да му изкара дъха и да спечели шанс да си възстанови равновесието. После усука крака си около този на Тайгър с цел да го повали. Тайгър предугади движението и контрира с ритник. Бе точен, но без достатъчно сила да наруши баланса на Роуан.

Разделиха се и отново взеха да се обикалят. Очевидно Тайгър бе станал по-силен. Физиката му бе укрепнала също като на Роуан. Косач Ранд добре го бе тренирала, но Бокатор на Черната вдовица изискваше повече от физическа мощ. Имаше и интелектуален аспект, а там Роуан печелеше предимство.

Роуан започна да нанася удари с предвидими движения, убеден, че Тайгър ще успее да ги контрира. Остави се да бъде повален, но така, че да съумее да се изправи бързо, преди Тайгър да го е приковал. Виждаше как самочувствието на Тайгър расте. Не беше нужно много егото му да се напомпа до лесно податлив на спукване балон. И когато моментът назря, Роуан налетя върху Тайгър с комбинация от движения, която бе съвършено неочаквана. Бяха противоположни на онези, които би предприел Тайгър, и антитеза на това, което би предвидил. Плюс, че Роуан използваше свои оригинални движения извън стандартния комплект 341 на Бокатор. Тайгър дори не подозираше за съществуването на такива.

Роуан повали Тайгър и го прикова без възможност да се измъкне. И все пак Тайгър не желаеше да се предаде. Наложи се Ранд да обяви поражението му, при което Тайгър се затръшка мелодраматично.

— Той игра нечестно — настоя.

— Нищо подобно — отсече Ранд. — Просто е по-добър от теб.

— Но…

— Млъкни, Тайгър — нареди тя.

И той млъкна. Подчини ѝ се, сякаш бе неин домашен любимец, и то не от екзотичните и опасните. По-скоро като смъмрено пале.

— Ще трябва да поработиш върху уменията си.

— Добре — отвърна Тайгър и пое към стаята си намусен, но не преди да отправи едно последно заяждане към Роуан. — Другия път ще те изям.

След като той си отиде, Роуан се зае да оглежда скъсаната си фланелка и синината, която вече заздравяваше. Прокара език по зъбите си, защото бе поел нелек удар по устата, но установи, че там няма поражение. Нещо повече, предните му зъби бяха пораснали до нормалния си размер.

— Добро представяне — обади се Ранд, поддържаща няколко стъпки дистанция помежду им.

— Може би теб би трябвало да атакувам — предизвика я Роуан.

— Ще ти прекърша врата за секунди — отвърна тя. — Също тъй безмилостно, както ти го стори с приятелката си миналата година.

Тя се опитваше да го улови на въдицата си, но той нямаше да захапе стръвта.

— Не бъди толкова сигурна — каза ѝ.

— О, сигурна съм — увери го тя. — Само че не проявявам интерес да го докажа.

Роуан подозираше, че тя е права. Знаеше колко е добра, та нали тя самата беше част от неговото обучение. Известни ѝ бяха всичките му хитри ходове, а разполагаше и с изобилие от свои.

— Тайгър никога няма да ме победи. Знаеш го, нали? Може да владее движенията, но не му стига ум за това. Мога да го поваля когато си поискам.

Ранд не го отрече.

— Ами трепи го всеки път тогава — подхвърли.

— Какъв е смисълът в това?

Но тя не отговори, а поръча на пазачите да го отведат в стаята му. Този път милостиво му бе спестено връзването за леглото, но бравата бе три пъти заключена отвън.

Около час по-късно Тайгър дойде да го види. Роуан си бе мислил, че може да му е ядосан, но Тайгър не беше злопаметен.

— Другия път здраво ще те подредя — закани се, а после се разсмя. — Ама така, че нанитите ти луди ще станат.

— Чудесно — отвърна Роуан. — Най-сетне нещо, което да очаквам с нетърпение.

Тайгър го приближи и прошепна:

— Видях пръстена си. Косач Ранд ми го показа веднага щом те докараха тук.

И тогава на Роуан му просветна.

— Това е моят пръстен.

— Какви ги говориш? Ти никога не си имал пръстен.

Роуан прехапа устни, за да не каже нещо повече. Искаше да признае пред Тайгър цялата истина за Косач Луцифер и за всичко, което бе вършил през последната година, но каква полза би имало? Във всеки случай така нямаше да спечели Тайгър на своя страна, а Косач Ранд можеше да го извърти срещу Роуан по десет различни начина.

— Имах предвид… пръстена, който щеше да е мой, ако бях станал Косач — изрече Роуан накрая.

— Хей… — продума съчувствено Тайгър. — Знам, че сигурно ти е било криво да минеш през всичко това, а после да те изритат обратно на улицата. Но ти обещавам, че стане ли веднъж пръстенът мой, ще ти дам имунитет.

Не помнеше Тайгър чак толкова наивен. Може би защото двамата бяха еднакво наивни в дните, когато за тях Косачите бяха същински титани, а Прибиранията — истории, които чуваш за разни непознати хора.

— Тайгър, познавам Косач Ранд. Тя те използва…

Тайгър се ухили.

— Още не — заяви, — но нещата определено вървят в тази посока.

Роуан в никакъв случай не бе имал предвид това, но преди да е успял да каже нещо, Тайгър заговори:

— Роуан, струва ми се, че съм влюбен. Не… знам със сигурност, че съм влюбен. Спарингът с нея е като секс. Дори по-добър от секс!

Роуан затвори очи и поклати глава, като се помъчи да прогони образа от съзнанието си, но бе твърде късно. Той бе пуснал корени там и никога нямаше да си иде.

— Ела на себе си! Нещата няма да се развият както си представяш.

— Хей, имай малко вяра в мен — засегна се Тайгър. — Вярно, по-възрастна е с няколко години от мен. Но веднъж щом стана Косач, това ще е без значение.

— Казала ли ти е изобщо правилата? Запозна ли те със Заповедите за Косачите?

Това явно го изненада.

— Правила ли има?

Роуан се помъчи да измисли някакъв свързан отговор, но си даде сметка, че това е невъзможна задача. Какво можеше да му каже? Че изумруденият Косач бе чудовище и социопат? Че Роуан се бе опитал да я ликвидира, но тя не се поддаваше на ликвидиране? Че ще сдъвче Тайгър и ще го изплюе без сянка от угризение? Тайгър просто щеше да го отрече. Истината бе, че той отново бе поел към размазване — ако не физически, то в главата си. Вече се бе прехвърлил отвъд ръба и сега гравитацията имаше думата.

— Обещай ми, че ще си държиш очите отворени, и ако видиш или усетиш нещо нередно, ще се махнеш от нея.

Тайгър отстъпи назад и изгледа Роуан с неодобрение.

— Какво е станало с теб, човече? Винаги си бил скептик, но чак да искаш да попариш първите силни чувства, които някога съм имал, е прекалено!

— Просто бъди предпазлив — настоя Роуан.

— При следващия спаринг не само ще те поваля, а ще ти набутам думите обратно в гърлото да ги изядеш — закани се Тайгър. После се усмихна. — Но вкусът им ще ти хареса, защото страшно много ме бива.

26. „Все едно Олимп да се премести“

— Искам да знам защо правим това — настоя Грейсън пред Пюрити два дни преди началото на операцията им по ликвидирането на Косачи.

— Ти го правиш за себе си — каза му тя. — Правиш го, защото искаш да си напук на света също като мен!

Това само го разгневи още повече.

— Ако ни пипнат, ще подменят съзнанието ни, знаеш го, нали?

Тя му отправи типичната си крива усмивка.

— Рискът прави начинанието още по-вълнуващо.

Искаше му се да ѝ се разкрещи, да я разтърси, докато тя разбере колко е нередно това, но знаеше, че така само ще събуди подозренията ѝ. А най-важното бе тя да не го подозира. Доверието ѝ бе всичко за него. Та макар и това доверие да бе съвършено неоснователно.

— Чуй ме — заговори той спокойно, колкото можа, — очевидно е, че онзи, който иска тези Косачи ликвидирани, излага на риск нас вместо себе си. Най-малкото имам право да знам за кого го вършим.

Пюрити вдигна ръце нагоре в жест, издаващ нетърпение.

— Има ли значение? Ако не искаш да участваш, недей тогава. Бездруго не си ми притрябвал.

Това го нарани повече, отколкото бе склонен да покаже.

— Не че не искам да участвам — каза ѝ. — Но ако не знам за кого го правя, ще се чувствам използван. От друга страна, ако знам и все пак го свърша, аз ще съм този, който ще използва използвача.

Пюрити се замисли над думите му. Логиката бе твърде нестабилна, Грейсън го съзнаваше, но залагаше на факта, че действията на Пюрити не почиваха изцяло на логическа основа. Тя бе движена от импулсивност и хаос. Оттам идеше притегателната ѝ сила.

Накрая тя каза:

— Изпълнявам задачи за неприемлив на име Катил.

— Катила? За пазача на „Откачалки“ ли говориш?

— За същия.

— Шегуваш ли се? Че той е пълно нищожество.

— Така е, да, но получава поръчки от друг неприемлив, на когото вероятно ги дава друг. Не схващащ ли, Главорез? Цялата тази схема е като огледален лабиринт. Никой не знае кой е в далечния край и хвърля първото отражение. Така че или участвай във веселбата, или се омитай. — После стана сериозна. — Кое ще е, Главорез? Участваш или не?

Той пое дълбоко дъх. Нищо повече нямаше да измъкне от нея, защото тя не знаеше повече от него, а не я и беше грижа. Включила се бе заради емоцията. Заради предизвикателството. За Пюрити нямаше значение чии интереси обслужва, стига това да удовлетворяваше нейните.

— Участвам — отвърна той. — Участвам сто процента.

Тя го блъсна игриво с юмрук по рамото.

— Едно мога да ти кажа — заяви. — Който и да е този, хвърлил първото отражение, на твоя страна е.

— На моя страна? В какъв смисъл?

— Кой според теб те отърва от досадния ти агент на Облака? — попита тя.

Първият инстинкт на Грейсън бе, че това е шега, но когато я погледна, видя, че не е.

— За какво говориш, Пюрити?

Тя сви безгрижно рамене.

— Пуснах приказка по линията, че имаш нужда от услуга. — Наведе се плътно към него и прошепна: — Услугата бе направена.

Преди той да успее да отговори, тя обви ръце около него и Грейсън изпита усещането, че костите му омекват като желе.

По-късно щеше да се връща към това усещане и да го тълкува като някакво странно предчувствие.

Ако Пюрити бе замесена в първия опит за покушение срещу Косачите Кюри и Анастасия, не казваше нищо, а Грейсън беше наясно, че не бива да пита. Дори само ако дадеше да се разбере, че знае за покушението, това щеше да съсипе прикритието му.

За тази мисия подробностите бяха известни само на Катила и Пюрити. На Катила — защото той ръководеше мисията, а на Пюрити — защото планът беше неин.

— Идеята ми хрумна от нашата първа среща — каза тя на Грейсън, но не обясни какво има предвид. Щяха ли да поставят в затвор Косачите, преди да ги ликвидират? Това ли намекваше тя? Неведението му за плана и локацията ограничаваше възможностите му за саботаж на акцията. Отгоре на всичко трябваше да я саботира така, че той и Пюрити да избягат невредими и тя да не разбере кой е провалил работата.

В деня преди загадъчното събитие Грейсън направи анонимно обаждане до централата на Форума на Косачите.

— Утре ще има нападение срещу Косач Кюри и Косач Анастасия — прошепна, като използваше филтър, за да изкриви гласа си, а после изхвърли телефона, който бе откраднал специално за целта. Докато Бурята можеше да проследи всяко обаждане до източника му в секундата, в която бе направено, Форумът на Косачите не бе така добре оборудван. До неотдавна Косачите бяха възприемани като биологичен вид, за който хищници не съществуват. Все още не можеха да се ориентират как да се справят с организирана агресия срещу тях.

В сутринта на събитието на Грейсън му беше казано, че операцията ще се проведе в театър в Уичита. Оказа се, че той и Пюрити са членове от по-голям екип. Логично бе операция от такъв род да не бъде оставяна в ръцете на двама спорни неприемливи. Грейсън така и не научи имената на останалите, тъй като тази информация бе запазена само за който трябва да я знае, а очевидно той не бе в това число.

Но имаше неща, които той знаеше.

Макар на Пюрити да не ѝ бе известно за кого работеха, несъзнателно му бе съобщила ценен факт. Нещо критично. От този род неща, които страшно много биха зарадвали агент Тракслър.

Каква ирония, че тъкмо Прибирането на Тракслър бе ключът към съществената информация. Защото след като бе по силите на Пюрити да уреди Прибирането на агент на Облака, това можеше да означава само едно: тези атаки срещу Кюри и Анастасия не бяха от рода граждански актове. Шоуто се ръководеше от Косач.

Косач Анастасия бе готова за своята част от представлението.

За нейно облекчение ролята ѝ бе съвсем епизодична. Цезар трябваше да бъде промушен от осем заговорници, от които тя щеше да е последният. Седем от кинжалите щяха да са с прибиращи се остриета и да разпръскват фалшива кръв. Този на Цитра щеше да е истински, както и кръвта, която щеше да пусне.

За нейно огорчение Косач Кюри настоя да присъства на представлението.

— Не бих и помислила да пропусна театралния дебют на протежето си — подсмихна се тя, но Цитра знаеше истинската причина. Тя бе същата, поради която бе присъствала и на предишните две Прибирания на Косач Анастасия: не се доверяваше на Косач Константин, че ще я опази. В хладнокръвната маска на самия Косач Константин тази вечер като че се бе появила пробойна. Може би защото бе му се наложило да съблече робата си и да сложи смокинг, за да се слее с останалите присъстващи. И все пак не бе могъл изцяло да изостави знаковите си белези. Папийонката му бе в същия нюанс на кървавочервено като робата му. Косач Кюри от друга страна категорично бе отказала да се появи на публично място без виолетовата си роба. Още една причина Косач Константин да бъде бесен.

— Не би трябвало да си в публиката — каза ѝ той. — Ако настояваш да присъстваш, редно е да си зад кулисите!

— Успокой се! Ако Анастасия не е достатъчна примамка, то може би аз ще съм — каза му Косач Кюри. — А в пълен театър дори да успеят да ме убият, няма да има как да ме ликвидират. Не и ако не опожарят цялата сграда, което предвид присъствието на твоите хора е много малко вероятно.

Имаше логика в думите ѝ. Докато Цезар можеше да умре от хладно оръжие, за Косачите това не важеше. Острие, куршум, тъп предмет или отрова просто биха причинили временна смърт. До ден или два щяха да бъдат съживени и като нищо с ясен спомен за нападателя. В такъв случай временната смърт можеше да се окаже ефикасна стратегия за залавянето на извършителя.

Но после Константин им даде обяснение за своята нервност.

— Получихме сведение, че тази вечер ще има опит за покушение над вас — каза той на Косачи Кюри и Анастасия, когато публиката започна да изпълва театъра.

— Сведение ли? От кого? — поинтересува се Косач Кюри.

— Не знаем. Но приемаме предупреждението много сериозно.

— Какво се иска от мен? — попита Цитра.

— Върши онова, за което си тук. Но бъди готова да се защитаваш.

Цезар умираше в първа сцена на трето действие. Пиесата имаше пет действия и в последното духът му се появяваше, за да тормози убийците му. И друг актьор би могъл да изпълни ролята на духа, но сър Албин Олдрич смяташе, че това ще отнеме от въздействието на неговото Прибиране. Ето защо се реши пиесата да бъде приключена след убиването на Цезар, което щеше да лиши Брут от прочутата му реч „Приятели, римляни, съграждани, насочете слух към мен“. Никой нямаше да предизвика безредици и хаос и да отвърже кучетата на войната. Вместо това лампите в залата щяха да се включат и да осветят стъписаната публика. Нямаше да има извикване пред завесата. Завесата всъщност изобщо нямаше да се спуска. Действително мъртвото тяло на Цезар щеше да остане на сцената, докато и последният зрител не напуснеше залата. Така последният актьорски миг на Олдрич щеше да бъде белязан от неспособност да се изиграе нещо повече.

— Може да откраднете моето физическо безсмъртие — каза той на Косач Анастасия, — но с това финално представление ще живея винаги в аналите на театъра.

Докато сградата се пълнеше с любители на театралното изкуство, Косач Константин дойде при нея зад кулисите.

— Не се плаши — каза ѝ. — Тук сме да те браним.

— Не съм уплашена — отвърна му.

А всъщност беше, но по-голям от страха бе гневът, задето е набелязана за мишена. Усещаше и лека сценична треска. Съзнаваше, че е глупаво, но не можеше да се отърси от нея. Да играе в театър. Какви ли не ужасии трябваше да изтърпява заради професията си.

Залата бе препълнена и макар никой да не знаеше, присъстваха повече от двайсет предрешени офицери от Гвардията на Острието. Програмата съобщаваше, че зрителите ще станат свидетели на нещо невиждано до този момент на средмериканска сцена. И макар хората да проявяваха известно съмнение към това, бяха и любопитни какво може да е.

Докато Косач Анастасия чакаше зад кулисите, Косач Кюри зае мястото си до пътеката на пети ред. Стори ѝ се тясно и неудобно. Беше висока жена и коленете ѝ се притискаха в предната седалка. Повечето от зрителите наоколо ѝ бяха стиснали здраво програмите си, изнервени, че ще трябва да прекарат вечерта в близост до Косач, заподозрели, че е там, за да подложи някого от тях на Прибиране. Само мъжът, седнал до нея, проявяваше общителност. Дори нещо повече от общителност — беше бъбрив. Имаше подобни на гъсеница мустаци, които потрепваха, когато говореше, и Косач Кюри с мъка сдържаше смеха си.

— Каква чест да бъда в компанията на Гранд дамата на смъртта — каза той, преди светлините да угаснат. — Дано не възразявате, че ви наричам така, Ваша чест. Малко са Косачите в Средмерика, в света дори, прославени като вас, и не съм учуден, че сте поклонник на театъра от Епохата на смъртните. Само най-просветените са такива.

Тя се почуди дали мъжът не бе пратен да я ласкае до смърт и така да я ликвидира.

Косач Анастасия гледаше пиесата от мястото си зад кулисите. Както за повечето хора, развлеченията от Епохата на смъртните обикновено ѝ бяха емоционално чужди. Страстите, страховете, триумфите и загубите — те губеха смисъл в един свят без лишения, алчност и естествена смърт. Ала като Косач бе започнала да разбира живота, приключващ с неизбежна смърт, и със сигурност вече бе наясно с алчността и жаждата за власт. Тези неща отсъстваха от живота на обикновения гражданин, но във Форума на Косачите изпълзяваха все повече и повече от тъмни ъгли, за да се превърнат в част от нормалното поведение.

Завесата се вдигна и пиесата започна. Макар езикът ѝ да беше до голяма степен неразбираем за нея, машинациите за домогване до власт я омагьосаха — но не чак до там, че да свали гарда си. Регистрираше всяко движение зад сцената, всеки звук като сеизмичен трус. Ако тук имаше някой с намерение да я ликвидира, тя би засякла присъствието му, дълго преди той да се задейства.

— Трябва възможно най-дълго да държим Бурята на тъмно — обясни Пюрити. — Не бива да знае, че нещо ще става, преди да е вече факт.

Пюрити държеше не само Бурята на тъмно, а и самия Грейсън.

— Имаш си своята роля в това, друго не ти трябва да знаеш — заяви му, като настоя, че колкото по-малко хора са наясно с цялостната картина, толкова по-малко ще са и възможните засечки.

А ролята на Грейсън бе дотолкова проста, че беше чак обидно. В конкретен момент трябваше да създаде смут в началото на пряка до театъра. Целта бе да привлече трите камери на Бурята и така временно да остави пряката без наблюдение. Докато камерите оценяваха ситуацията с Грейсън, Пюрити и неколцина други от екипа щяха да се вмъкнат през страничната врата на театъра. Останалото си оставаше загадка за Грейсън.

Ако можеше да види цялата картина, ако знаеше какво ще вършат там Пюрити и хората ѝ, би имал по-ясна представа за възможностите си да предотврати атентата и да защити Пюрити от последиците при провала на мисията. Ала без да знае плана, можеше само да чака развитието на събитията и някак да се постарае да ограничи щетите.

— Изглеждаш нервен, Главорез — отбеляза Пюрити, когато тръгнаха от апартамента ѝ същата вечер. Беше въоръжена единствено с непроследяван телефон и кухненски нож, пъхнат в дебелото ѝ палто и вероятно предназначен не за Косачите, а за някой, който би ѝ се изпречил на пътя.

— А ти нима не си? — побърза да попита той.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Развълнувана съм. Боцкат ме иглички по цялото тяло. Харесва ми усещането.

— Това са просто нанитите ти, опитват се да ти смъкнат адреналина.

— Нека си се опитват.

Пюрити бе дала на Грейсън ясно да разбере колко силно вярва, че ще се справи със задачата. Но явно не чак толкова, защото налице бе и резервен план.

— Помни, Катила ще контролира цялата операция от покрив — предупреди го тя. — Каквото и разсейване да организираш, трябва да е достатъчно мащабно и да включва повече хора, за да привлече вниманието и на трите камери. Ако не се получи, Катила ще ти се притече на помощ.

Катила бе прекарал почти цял век в овладяване на стрелбата с прашка. Отначало Грейсън предположи, че той просто ще извади камерите от строя, ако не се обърнат към него, но пък нямаше как да постъпи така, защото щеше да извести Бурята, че нещо не е на ред. Не, резервният план беше премахване на самия Грейсън.

— В случай, че не се справиш, Катила ще ти запрати към мозъка достатъчно голям речен камък — зае се да описва Пюрити не само без капка угризение, но с наслада. — Всичката кръв и суматохата непременно ще обърнат към теб и трите камери!

Последното, което искаше Грейсън, бе да бъде изваден от уравнението в критичния момент, а после да се събуди в съживителен център няколко дни по-късно и да научи, че Косачите Кюри и Анастасия са били ликвидирани.

С Пюрити се разделиха няколко пресечки преди театъра и Грейсън се отправи към мястото, където трябваше да изпълни сценка за камерите на Бурята. Не бързаше да пристигне там, защото щеше да е подозрително, ако подрани и чака. Затова обходи квартала и се мъчеше да измисли какво да направи. Хората или го игнорираха, или го избягваха. Свикнал беше с това, откакто прие новата си самоличност, но тази вечер всички очи се набиваха на вниманието му — не само тези на минувачите, но и електронните. Те бяха навсякъде. В домовете и офисите камерите на Бурята бяха ненатрапчиви, но тук, на улицата, нямаше никакъв опит да бъдат прикрити. Накланяха се и се въртяха, гледаха ту в една посока, ту в друга. Фокусираха и даваха увеличение. Няколко бяха насочени към небето като че в състояние на размисъл. Какво ли бе не само да разполагаш с толкова много входяща информация, но и да имаш способността да я обработваш наведнъж? Да изживяваш света в перспектива, която простосмъртните не биха могли да си въобразят?

След като до отвличащия му маньовър остана една минута, той се обърна и се насочи към театъра. На минаване покрай кафене една от камерите на ръба на тентата му се извъртя да го погледне и той почти отклони поглед — не желаеше визуален контакт с Бурята от страх да не би тя да го съди за всичките му провали.

Гавин Блоджет рядко помнеше какво се е случило на улицата помежду службата и дома му — главно защото не се случваше нищо особено. Като толкова хора, подвластни на навиците си, той водеше лишен от усилия, но удобен живот, който не даваше признаци за промяна от векове насам. И това беше нещо добро. Та нали дните му бяха идеални, вечерите приятни, а сънищата му безметежни. Беше на трийсет и две и всяка година на рождения си ден връщаше възрастта си на трийсет и две. Нямаше желание да става по-стар. Нямаше и желание да се подмладява. Беше в разцвета на годините си и възнамеряваше да си остане там завинаги. Ненавистно му бе всичко, което го вадеше от рутината му. Затова, когато видя неприемливия да го гледа, ускори крачка с надеждата да го отмине и да си продължи по пътя. Но неприемливият кроеше други планове.

— Проблем ли имаш? — попита го с повишен тон и се изпречи пред него.

— Няма проблем — отвърна Гавин и постъпи както винаги в притеснителна ситуация. Усмихна се и избъбри: — Направи ми впечатление косата ви, не бях виждал друга тъй тъмна досега. А това рогца ли са? Аз самият не съм си прилагал телесни модификации, разбира се, но мои познати са го правили…

Неприемливият го сграбчи за ревера на палтото и го блъсна към стената. Не чак толкова, та да активира нанитите му, но достатъчно да даде да се разбере, че не се кани да остави Гавин на мира.

— Ти подиграваш ли ми се? — викна неприемливият.

— Не, не, няма такова нещо! Никога не бих ви се подиграл!

Отчасти бе ужасѐн, но друга част от него изпита вълнение, че е в центъра на всеобщото внимание. Бързо огледа обстановката. Намираше се на ъгъла на театър, в началото на улицата. Пред театъра нямаше никого, защото представлението вече беше започнало. Улицата не беше съвсем пуста, но в непосредствена близост нямаше никого. Все пак някой щеше да му се притече на помощ. Свестните хора винаги откликваха, когато някой бъдеше притесняван от неприемлив, а повечето хора бяха свестни.

Неприемливият го дръпна от стената, провря стъпало зад краката му и го блъсна на земята.

— По-добре викай за помощ — посъветва го. — Хайде, давай!

— По… помощ — заекна Гавин.

— По-силно!

Не му бе нужно друго подканване.

— Помощ! — извиси треперещ глас. — Помогнете ми!

Сега вече по-отдалечените хора забелязаха какво става. Един забързано тръгна през улицата. Двойка се зададе от другата посока, но по-важното бе, че от мястото, където бе проснат на земята, Гавин видя няколко камери, монтирани на тенти и стълбове за осветление да се завъртат към него. „Чудесно! Бурята ще види и ще вземе мерки срещу този неприемлив.“ Вероятно вече бе пратила служителите си за въдворяване на ред.

Неприемливият също погледна към камерите. Изглеждаше обезпокоен от тях, както и трябваше да е. Гавин набра дързост под защитния поглед на Бурята.

— Я бързо се махай оттук, преди Бурята да е решила да ти подмени съзнанието — изръмжа той на неприемливия.

Но неприемливият сякаш не го чу. Гледаше към пряката, където група хора разтоварваха нещо от кола. Неприемливият промърмори под носа си. Гавин не чу какво точно, но му се стори, че различи думите „първа среща“ и „киселина“. Дали пък този неприемлив не отправяше някакъв вид романтично предложение? Нещо, включващо халюциногени? Гавин бе едновременно ужасѐн и заинтригуван.

Минувачите, които бе призовал на помощ, вече бяха стигнали до тях. Колкото и да желаеше подкрепата им, беше мъничко разочарован, задето дойдоха толкова бързо.

— Хей, какво става тук? — подвикна един от тях.

Тогава неприемливият издърпа Гавин да стане от земята. Какво ли се канеше да направи? Да го удари? Да го ухапе? Неприемливите бяха непредсказуеми.

— Пусни ме — промълви Гавин. Донякъде се надяваше неприемливият да игнорира молбата му.

Но той пусна Гавин, сякаш внезапно изгубил интерес да го тормози, и забърза по пряката.

— Добре ли сте? — попита един от добрите хора, отзовали се в помощ на Гавин.

— Да, съвсем добре — отговори Гавин. А това бе леко разочароващо.

— Все едно Олимп да се премести!

Когато репликата бе изречена на сцената, асистент-режисьорът размаха лудешки ръце към Косач Анастасия.

— Това е знак за появата ви, Ваша чест — каза ѝ той. — Вече може да излезете на сцената.

Тя погледна към Косач Константин, придобил нелепа прилика с иконом в официалния си смокинг. Той ѝ кимна.

— Изпълни онова, за което си тук — каза ѝ.

Тя пое с широки крачки към сцената и остави робата ѝ да се вее зад нея за по-драматичен ефект. Не можеше да прогони усещането, че е в театрален костюм. Пиеса в пиесата.

Чу ахвания сред публиката, когато излезе пред нея. Не беше легендарна като Косач Кюри сред широката общественост, но робата ѝ ясно показваше, че е Косач, а не член на римския сенат. Беше натрапница тук и присъстващите започнаха да се досещат какво предстои. Ахканията прераснаха в глух ропот, но тя не виждаше зрителите при тези светещи в лицето ѝ прожектори. Трепна, когато се раздаде звучният сценичен глас на сър Албин:

— Не се ли кле във вярност, Бруте?

Цитра никога преди не бе стъпвала на театрална сцена, не бе очаквала светлините да са тъй силни, да се усещат тъй горещи. Очертаваха актьорите в рязък фокус. Бронята на центурионите лъщеше. Туниките на Цезар и сенаторите отразяваха светлината толкова ярко, че очите я заболяха.

— Ръцете нека говорят! — викна един от актьорите.

Тогава заговорниците извадиха кинжалите и се спуснаха да „убиват“ Цезар.

Косач Анастасия остана назад по-скоро като зрител, отколкото като участник. Огледа мрака, където бе публиката, после осъзна колко непрофесионално бе от нейна страна, така че върна вниманието си върху развиващото се на сцената. Едва когато актьор направи жест към нея, тя пристъпи напред и извади своя кинжал. Беше от неръждаема стомана, но с черно покритие. Подарък от Косач Кюри. При вида му публиката зашумя по-силно. Някой нададе вой в мрака.

Олдрич, с прекомерно силния сценичен грим по лицето си и туника, покрита с фалшива кръв, я погледна и ѝ намигна с окото, което зрителите не виждаха.

— Сър Албин Олдрич — изрече тя с висок глас, — дойдох да ви подложа на Прибиране.

Мъжът направи гримаса, но не излезе от образ.

— И ти ли, Бруте? — изрече. — Падни тогава, Цезар.

Тя заби ножа, прерязвайки аортата му, и той падна на пода. Пое един последен дъх и умря точно в предвидения миг, както го бе написал Шекспир.

Вълната на шок, преминала през публиката, бе наелектризирана. Никой не знаеше какво да направи, как да реагира. Някой започна да ръкопляска. Косач Анастасия интуитивно отгатна, че това е Косач Кюри. Щом останалите видяха, че тя го прави, притеснено се присъединиха към аплодисментите.

Киселина! Грейсън се наруга, че не се бе досетил по-рано. Всички постоянно се тревожеха от пожар или взрив. Хората забравяха, че силната киселина може да ликвидира някого също тъй ефикасно. Но как щяха Пюрити и екипът ѝ да го осъществят? Как щяха да изолират Косачите и да им надделеят? Косачите владееха майсторски всички видове оръжия, можеха да натръшкат хора в цяло помещение, без самите те да получат и драскотина. Тогава му хрумна, че изобщо не им бе нужно да изолират Косачите. Нямаше потребност за точно прицелване с киселина, ако тя бе в изобилие… и бе намерен начин за разпръскването ѝ…

Отвори страничната врата и влезе. Озова се в тесен коридор с гримьорни от двете му страни. Вдясно стълби водеха към сутерен и тъкмо там той откри Пюрити и екипа ѝ редом с три големи бидона, изработени от същия бял тефлонов материал като бутилката за вино при първата среща на Грейсън и Пюрити. Трябва да имаше сто галона флуоро-флеровиева киселина в тези бидони. Помпа под високо налягане вече бе свързана към водопровода, захранващ противопожарната система.

Пюрити го видя веднага.

— Какво правиш? Трябва да си отвън!

В мига, щом срещна погледа му, разпозна неговото предателство. Яростта ѝ бликна като радиация. Изгори го. Опари го дълбоко.

— Дори не си помисляй! — изръмжа тя.

И той не помисли. Ако беше го сторил, можеше да се поколебае. Ако бе претеглил възможностите, току-виж размислил. Но той имаше мисия, а неговата мисия не беше нейната.

Хукна нагоре по паянтовите стълби към сектора зад сцената. Ако спринклерите бъдеха задействани, не след дълго щяха да изливат киселина. За пет, максимум десет секунди водата щеше да бъде изхвърлена и макар че медните тръби накрая щяха да се разтворят като железните решетки в килията им с Пюрити, щяха да издържат достатъчно дълго, че да изпратят смъртоносния дъжд.

Когато излезе от мазето зад сцената, чу публиката като един да ахва и Грейсън последва звука. Щеше да излезе на сцената, ето какво щеше да направи. Щеше да каже на всички, че ще умрат, окъпани от киселина, и не би имало шанс за съживяването им. До един щяха да бъдат ликвидирани — актьори, публика и Косачи — ако не избягат от там веднага.

Чуваше зад себе си другите да тичат по стълбите — Пюрити и нейните бандюги, които бяха свързали резервоарите с киселина към противопожарната система. Не можеше да допусне да го хванат.

Вече бе зад кулисите от дясната страна. Видя, че Косач Анастасия бе на сцената. Какво търсеше тя там? Но когато заби кинжала си в един от актьорите, стана пределно ясно какво прави.

Внезапно някой закри видимостта на Грейсън. Висок и слаб мъж в смокинг и с кървавочервена папийонка. Имаше нещо познато в лицето му, но Грейсън не можеше да го определи.

Мъжът отвори нещо, което приличаше на огромен сгъваем нож с назъбено острие и в миг Грейсън се сети кой е той. Не бе разпознал Косач Константин без алената му роба.

Изглежда и Косачът не го бе познал.

— Трябва да ме чуете — замоли го Грейсън с очи, вперени в ножа. — Някъде в театъра някой ще подпали пожар, но не той е проблемът, а спринклерите. Ако се включат, тук ще бликне киселина, достатъчна да ликвидира всички присъстващи! Трябва да опразните залата!

Тогава Константин се усмихна и не направи движение да предотврати бедствието.

— Грейсън Толивър! — промълви той. Най-сетне го бе познал. — Трябваше да се досетя.

Никой не го бе наричал с рожденото му име от дълго време. Това го изненада и обърка съзнанието му. А сега нямаше време и за една погрешна стъпка.

— За мен ще е огромно удоволствие да те подложа на Прибиране! — изрече Константин и Грейсън осъзна, че май е допуснал фатална грешка. Косач бе в дъното на покушението. Този факт вече му бе известен. Възможно ли бе Косач Константин да е оглавяващият разследването?

Константин се втурна към него с острие, готово да отнеме живота едновременно на Грейсън Толивър и на Главореза от моста…

Тогава целият свят се преобърна наопаки тъй стремително, че той бе абсолютно зашеметен. Защото в този миг на сцената изскочи Пюрити, стиснала в ръце някаква ужасна рязана пушка. Вдигна я, но преди да успее да стреля, Константин блъсна Грейсън долу и с невъзможна скорост грабна пушката, която гръмна във въздуха, след което с едно плавно движение прокара ножа си от шията ѝ надолу и го заби в сърцето ѝ.

— Неее! — изкрещя Грейсън.

Тя падна мъртва без никакво подобие на драматизма на поваления Цезар. Без последни слова, без изразителен поглед на примирение или предизвикателство. Просто в един миг бе там, а в следващия умря.

„Не, не просто умря — каза си Грейсън. — Това бе Прибиране.“

Изтича към нея. Опита се да прегърне главата ѝ, да ѝ каже нещо, което тя да отнесе, където и да отиваха Прибраните, но беше твърде късно.

Надойдоха още хора. Дегизирани Косачи? Гвардейци? Грейсън не знаеше. Сега се чувстваше като зрител и наблюдаваше как Константин раздава заповеди.

— Не допускайте да бъде подпален пожар — нареди. — Водоподаването към противопожарната система е компрометирано.

Значи Константин го бе чул! Значи все пак не бе част от заговора!

— Изведете хората навън! — кресна Константин, но публиката нямаше нужда от подкана, вече се прескачаха един друг на път към изходите.

Преди Константин да може отново да насочи вниманието си към него, Грейсън нежно положи главата на Пюрити на пода и хукна. Не биваше да се остави на мъката и хаоса да го завладеят. Още не. Защото не бе довършил мисията си, а единствено нея имаше сега. Киселината все още бе реална опасност и макар че из театъра вече имаше Косачи, повалящи съучастниците му, това нищо нямаше да означава, ако спринклерите се включеха.

Изтича обратно по тесния коридор, където си спомни, че е видял стара брадва в таблото за противопожарната аларма, вероятно останала тук още от Епохата на смъртните. Строши стъклото, зад което бе поставена, и я издърпа от стената.

Косач Кюри не бе чула предупрежденията на Косач Константин заради силния шум на публиката. Но нямаше значение, тя знаеше какво трябва да се направи — да бъдат премахнати нападателите с всички възможни средства. С хладно оръжие в ръка тя бе повече от готова да се включи в битката. Не можеше да отрече, че има нещо възбуждащо в отнемането на живота на онези, които се бяха опитали да я ликвидират. Беше първично чувство и тя инстинктивно знаеше, че да му позволи да пусне корени, ще бъде опасно.

Когато се обърна към изхода, видя във фоайето на театъра неприемлив. Държеше пистолет и стреляше срещу всеки, изпречил се на пътя му. В другата си ръка носеше нещо като факла и палеше всичко, което би горяло. Кой знае защо бе очаквала нещо по-умно от нападателите. Но може би те бяха чисто и просто сърдити неприемливи.

Стъпи върху облегалките на две седалки, така че се извиси над бягащата публика. Прибра кинжала си в ножницата му и извади шурикен с три остриета. Отне ѝ половин секунда да прецени ъгъла, и го запрати с всичка сила. Той се завъртя над тълпата, мина през фоайето и се заби в черепа на подпалвача. Той падна и изпусна и пистолета, и факлата.

Кюри си позволи един миг за тържествуване. Част от фоайето гореше, но не бе повод за тревога. След миг или два детекторите за дим щяха да се включат и спринклерите щяха да се задействат, като потушат пламъците, преди да са нанесли твърде големи щети.

Цитра разпозна младежа, известен ѝ като Грейсън Толивър, в мига, щом го зърна. Косата, дрехите и детинските рогца на слепоочията му можеха да заблудят някой друг, но стройната му фигура и езика на тялото го издаваха. И очите му. Странна смесица между такива на елен, осветен от фарове на кола, и на вълк, готов да нападне. Хлапакът живееше в постоянно състояние на колебание да се бие или да бяга.

Докато Константин раздаваше команди на подчинените си, Грейсън изтича по някакъв коридор. Кинжалът, с който Цитра бе подложила на Прибиране Олдрич, още беше в ръката ѝ. Сега щеше да се наложи да го използва срещу Толивър, макар въпреки очевидната му вина да изпитваше вътрешен конфликт. Колкото и да ѝ се искаше да сложи край на тези нападения, изпитваше потребност да го погледне в очите и да чуе истината от него. Беше ли той част от всичко това? И защо?

Когато го настигна, той държеше не друго, а брадва от противопожарно табло.

— Не приближавай, Анастасия! — извика ѝ.

Нима бе толкова глупав да си въобразява, че може да се бори срещу нея с това? Тя бе Косач, обучен в борба с всевъзможни оръжия. Бързо прецени как да го обезоръжи и да го докара до временна смърт, но миг преди това той стори нещо съвсем неочаквано. Замахна с брадвата към тръба, минаваща по стената.

Косач Константин и един гвардеец дойдоха до нея точно когато брадвата удари тръбата. Тя се пречупи от първия удар. Гвардеецът се втурна към него, като застана между Цитра и разбитата тръба и тя го окъпа с вода. Но след броени мигове водата се смени с нещо друго. Мъжът падна с викове и плътта му завря. Беше киселина! Киселина в тръбите? Как бе възможно?

Пръсна в лицето на Косач Константин и той изкрещя от болка. Плисна и по ризата на Грейсън, като разтопи част от кожата отдолу. И после налягането в тръбата спадна и пръскащата киселина се превърна в струя, която прояде пода.

Грейсън пусна брадвата, обърна се и хукна по коридора. Цитра не го подгони. Вместо това коленичи, за да помогне на Косач Константин, който си дереше очите — само дето вече нямаше очи, изцяло се бяха стопили.

В същия този миг в театъра засвяткаха светлините на противопожарната аларма и спринклерите започнаха да се въртят безполезно над пожара, като изпускаха в залата само въздух.

Грейсън Толивър. Главореза от моста. Вече нямаше представа кой е или кой иска да бъде. Но това беше без значение. От значение бе само, че си бе свършил работата. Спасил ги бе всичките!

Болката в гърдите му бе непоносима — но само за няколко секунди. Докато излезе на пряката през служебния вход на театъра, нанитите му за болка вече бяха притъпили пламтящите нерви и почувства странното цъкане на оздравителните си нанити, които се бореха да излекуват раните му. Главата му се въртеше от медикаментите, впръсквани в кръвта му, и той знаеше, че скоро ще изгуби съзнание. Увреждането не бе толкова сериозно, че да доведе до ликвидирането му или дори до временна смърт. Каквото и да се случеше сега, той щеше да живее… освен ако Константин или Кюри, или Анастасия, или някой от другите Косачи, присъстващи в театъра тази вечер, не решеше, че трябва да бъде подложен на Прибиране. Не можеше да поеме този риск и с бързо отслабващи сили се метна в празен контейнер за боклук, отдалечен на три пресечки, с надеждата, че няма да го открият.

Преди да се удари в дъното му, вече бе изгубил съзнание.

27. Помежду разните места

Киселината бе прогорила дълбоко лицето на Косач Константин — твърде дълбоко, та собствените му оздравителни нанити да извършат поправката сами, но не и толкова сериозно, та да не бъде възстановено в лечебен център.

— Ще останете при нас поне два дни — каза му сестрата малко след като пристигна с превръзка на очите и бинтове върху половината лице.

Опита се да си представи как изглежда тя, но реши, че е излишно да се уморява, след като бездруго из кръвта му препускаха обезболяващи. А те, освен че го изтощаваха, не помагаха и на мисловните му процеси. Вероятно на този етап оздравителните нанити превъзхождаха по брой червените му кръвни телца, което означаваше, че в мозъка му постъпва по-малко количество кръв. Представяше си, че в момента кръвта му е гъста като живак.

— Колко време ще отнеме да си върна зрението? — попита.

Сестрата не пожела да се обвърже с отговор.

— Нанитите все още каталогизират поражението. До утре сутринта вече ще имаме оценка. Но имайте предвид, че ще им се наложи да реконструират очите ви от нулата. Мъчна задача е. Предполагам, че ще отнеме поне още двайсет и четири часа.

Той въздъхна и се почуди защо го наричаха „скоростно изцеряване“, когато нямаше нищо скоростно в него.

Подчинените му докладваха за осем на брой неприемливи, подложени на Прибиране в театъра.

— Молим за специално разрешение Свещеното острие да допусне временното им съживяване, за да бъдат разпитани — осведоми го Косач Армстронг.

— Което освен всичко друго ще ни даде допълнителния плюс да ги подложим на Прибиране втори път — посочи Константин.

Задоволството, че екипът му бе провалил атаката и бе отнел живота на повечето от заговорниците, бе нарушавано от факта, че Грейсън Толивър бе успял да избяга. Странното бе, че не откриха никакви свидетелства за него в задния мозък на Бурята. Някак си съществуването му бе заличено. На негово място имаше двойник на име Главореза от моста с отвратителна биография. Как бе успял Толивър едновременно да се преобрази и по-важното, да насложи нов дигитален отпечатък върху оригиналния си, беше загадка, заслужаваща по-щателно обследване.

Без пожарогасителна система самият театър бе изгорял до основи, но не и преди всички в него да избягат. Единствените жертви тази вечер бяха подложените на Прибиране неприемливи и гвардеецът, хвърлил се към Толивър. Той бе ударен с всичка сила от киселината и от тялото му остана много малко. Във всеки случай малко за съживяване, но саможертвата му бе спасила Косач Анастасия. Тъй като мъжът бе част от разследващия екип на Косач Константин, за него загубата бе лична. Някой без съмнение щеше да си плати.

Макар обикновените граждани винаги да бяха поставяни в предизвикана кома по време на процеса на скоростно изцеряване, Константин настоя да бъде оставен в съзнание и тъй като беше Косач, трябваше да се подчинят на желанието му. Той имаше нужда да помисли. Да планира. Да усеща минаващото време. Презираше идеята да се губят цели дни в безсъзнателно състояние при лечебен процес.

Косач Анастасия го посети малко преди очакваното възвръщане на зрението му. Той не бе в настроение за визита от нея, но нямаше да я лиши от възможността да му благодари за голямата му саможертва в името на нейното спасение.

— Уверявам те, Анастасия, лично ще разпитам неприемливите, които заловихме, преди отново да ги подложим на Прибиране, а също така ще хванем Грейсън Толивър. — Полагаше всички усилия думите му да звучат ясно, а не завалени от болкоуспокояващите. — Ще плати за действията си по всякакъв начин, допустим от закона на Косачите.

— Но все пак той спаси всички в театъра, като разби онази тръба — припомни Анастасия.

— Да — неохотно призна Константин, — но нещо никак не е наред, когато спасителят ти е и твой нападател.

Тя можа да отговори на това единствено с мълчание.

— Четирима от атентаторите, които заловихме, са от региона Тексас — информира я Константин.

— Смятате ли, че мозъкът на операцията е от Тексас? — попита тя.

— Или някой, който се укрива там — каза Константин. — Ще стигнем до дъното на тази история. — Той неизменно казваше това, защото в миналото винаги го бе постигал. Изнервяше го мисълта, че това може да се окаже първото изключение.

— Наближава конклавът — отбеляза Анастасия. — Мислите ли, че ще сте в състояние да присъствате?

Той не можеше да отгатне на кое от двете се надява тя — на отсъствието или на присъствието му.

— Ще бъда там — увери я. — Та дори да се наложи да сменят кръвта ми с антифриз.

Тя си тръгна и чак след като си отиде, Константин си даде сметка, че не му бе благодарила нито веднъж по време на разговора им.

Час по-късно, докато Цитра и Мария обядваха в хотела си, пристигна загадъчно писмо. За пръв път от дълго време насам се хранеха пред хора. Писмото изненада и двете им. Косач Кюри посегна да го вземе, но пиколото се извини и им каза, че е адресирано до Косач Анастасия. Подаде го на Цитра, която го отвори и бързо го прочете.

— Хайде, казвай — подкани я Мария. — От кого е и какво иска?

— Нищо важно — каза тя на Косач Кюри и пъхна писмото в един от джобовете на робата си. — От семейството на мъжа, когото подложих на Прибиране снощи. Искат да знаят кога ще им дам имунитет.

— Мислех, че ще дойдат тук довечера.

— Така е, но не били сигурни за точния час. В бележката пише, че щели да дойдат в пет, ако не е проблем.

— Както те устройва — каза Косач Кюри. — Твоя пръстен ще целуват, не моя. — И върна вниманието си обратно към сьомгата.

Половин час по-късно Цитра бе навън, облечена с цивилни дрехи, и бързаше през града. Писмото не беше от семейството на актьора. Беше от Роуан. Надраскано беше набързо и гласеше: „Имам нужда от помощта ти. Музея на транспорта. Спешно“. Едва се сдържа да не остави Косач Кюри по време на храненето, но Цитра знаеше, че хукне ли така, ще събуди подозрение у Мария.

За случай, че искаше да иде някъде инкогнито, бе скрила цивилни дрехи в джоб на куфара си. Проблемът бе, че нямаше яке — твърде обемисто би било, та да го скрие от Мария. Така че без термичната намотка в зимната ѝ роба замръзна още щом се показа навън. След като храбро измина две пресечки, се принуди да си сложи пръстена и да го покаже на магазинер, за да получи палто — даде ѝ безплатно онова, което си избра.

— Имунитет би гарантирал, че няма да спомена как сте се появили на публично място без робата си — подхвърли собственикът на магазина.

На Цитра никак не ѝ хареса неговият опит за шантаж и каза:

— Върши ли работа съгласието ми да не те подложа на Прибиране заради тази заплаха?

Очевидно такъв вариант не му бе хрумнал. Остана зашеметен за миг.

— Да, да, разбира се — избъбри притеснено. — Така ще е справедливо. — После зарови за аксесоари. — Ръкавици към палтото?

Тя ги прие и излезе на острия вятър отвън.

Сърцето ѝ бе подскочило, когато за пръв път прочете бележката, но не позволи Мария да забележи вълнението ѝ. Загрижеността ѝ. Значи Роуан бе тук и се нуждаеше от помощта ѝ. Защо? В опасност ли беше, или искаше тя да му помогне в мисията му по ликвидиране на недостойни Косачи? Щеше ли да откликне на молбата му? Твърдо не. Вероятно не. Може би не.

Разбира се, това можеше и да е капан. Стоящият зад снощното нападение сега несъмнено ближеше раните си, така че изгледите това да е нов опит за покушение бяха слаби. И все пак тя бе скрила у себе си достатъчно оръжия, та да се защитава, ако стане необходимо.

Музеят на транспорта на Големите равнини представляваше разположена на открито експозиция от локомотиви и вагони от всички епохи на железопътния транспорт. Имаха дори образец от първия Маглев влак, движещ се безспирно в самия център. Очевидно Уичита на времето бе бил важно кръстовище помежду разни места. Сега бе град като всеки друг. Средмерика притежаваше хомогенност, която бе едновременно успокояваща и дразнеща.

По това време на годината в музея имаше само рехави групи туристи, избрали по някаква причина Уичита като дестинация за празниците. Тъй като той бе поддържан от Бурята, входът беше свободен и толкова по-добре. Цитра нямаше желание отново да показва пръстена си, та да влезе. Едно бе да вземе палто от магазин, а съвсем друго да провали прикритието си на място, където щеше да проведе тайна среща.

Плътно загърната, за да се предпазва от вятъра, тя обикаляше покрай черни парни локомотиви и червени дизелови и оглеждаше всяко кътче на депото за Роуан. След известно време започна да се тревожи, че това все пак е някакъв номер, целящ може би да я отдели от Косач Кюри. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато някой подвикна:

— Тук съм!

Тя последва гласа до тясно сенчесто място помежду два вагона, където леденият вятър свистеше особено силно. Духаше в лицето ѝ и тя не можа да го види ясно, докато не приближи.

— Косач Анастасия! Боях се, че няма да дойдете.

Не беше Роуан, а Грейсън Толивър.

— Ти? — Разочарование бе твърде слабо определение на онова, което изпита. — Заслужаваш незабавно да те подложа на Прибиране и да отнеса сърцето ти на Константин!

— Той вероятно би го изял.

— Нищо чудно — наложи се да признае Цитра. В този момент мразеше Грейсън. Мразеше го, защото бе той, а не друг на негово място. Сякаш самата вселена я беше предала и тя не проявяваше никаква склонност да ѝ прости. Трябваше да се досети, че почеркът на бележката не е на Роуан. Но колкото и да ѝ се щеше да излее огорчението си върху Толивър, не можа да го направи. Не беше негова вината, че не е Роуан. А и както сама изтъкна пред Константин, Грейсън два пъти беше спасил живота ѝ.

— Имам нужда от помощта ви — продума той и в гласа му личеше неподправено отчаяние. — Нямам къде да ида…

— Откъде накъде това да е мой проблем?

— Защото нямаше да съм в тази ситуация, ако не бяхте вие!

Тя знаеше, че в думите му има истина. Мисълта ѝ се върна към момента, когато той ѝ каза — или по-точно не ѝ каза — че работи под прикритие от името на Бурята. След като бе достатъчно важна, та Бурята да използва Грейсън, за да заобиколи Разделението Косачи-държава, не беше ли редно поне да му помогне в затрудненото му положение?

— Погнали са ме и Форумът на Косачите, и Интерфейсът на властта, а сега мой враг е и онзи, който стои зад атаката!

— Явно те бива да си създаваш врагове.

— Да… а вие сте най-близкото до приятел, което имам.

Накрая Цитра съумя да потисне разочарованието си. Не можеше да го остави в такава опасност, сполетяла го заради нея.

— Какво искаш да направя?

— И аз не знам.

Грейсън започна да крачи из тясното пространство, а невъзможно черната му коса се развяваше на вятъра. За миг в съзнанието на Цитра изскочи картина на затварящи се около него стени. Той действително нямаше изход. Нищо, което би могла да каже на Константин, нямаше да помогне. Той бе готов да подложи Грейсън на кърваво Прибиране късче по късче. И дори да се застъпеше за него, резултат нямаше да има. На Форума на Косачите му бе нужна изкупителна жертва.

— Бих могла да ти дам имунитет — каза, — но щом твоята ДНК бъде регистрирана в базата данни на Форума, те ще знаят точно къде се намираш.

— И със сигурност ще са наясно чий пръстен съм целунал — добави той. После поклати глава. — Не искам да ви навличам беда.

Това я накара да се разсмее.

— Ти беше в група, която се опита да ме ликвидира, а не искаш да ми навличаш беда?

— Не принадлежах към тази група — възрази той. — Знаете го!

Да, тя го знаеше. Други биха казали, че той просто е изгубил кураж, но на нея — и вероятно само на нея — истината ѝ беше известна. Обаче при все цялото ѝ желание да му помогне, беше в пълно неведение как да стане това.

— Нима ми казвате, че на мъдрата и красива Косач Анастасия са ѝ се изчерпали идеите? — попита той. От всеки друг Цитра би го приела като неискрено ласкателство, но той не беше от този тип. Беше твърде отчаян, за да използва неискреност. В момента никак не се чувстваше мъдра и красива, но му позволи тази фантазия за Почитаемата Косач Анастасия. И после оправда комплимента му, защото нещо ѝ хрумна.

— Знам къде можеш да идеш…

Той я погледна с тъмните си умолителни очи в очакване тя да поднесе късче от мъдростта си.

— Тук, в града, има манастир на тоналисти. Те ще те скрият от Форума на Косачите.

Той, меко казано, не бе ентусиазиран.

— Тоналисти? Вие сериозно ли? Че те ще ми отрежат езика!

— Не, няма — увери го тя. — Но мразят Косачите и съм сигурна, че по-скоро ще те бранят с цената на живота си, отколкото да те дадат на тях. Питай за брат Макклауд. Кажи му, че аз те пращам.

— Но…

— Искаше помощта ми и аз ти я давам — отвърна тя. — А как ще постъпиш, зависи изцяло от теб.

И тя го остави, за да се върне в хотела навреме и да се преоблече в робата си, без да бъде видяна, а след това да даде имунитет на опечаленото семейство на актьора.

28. Каквото има да става

Както в повечето средища на тоналисти в онова, в което Грейсън Толивър се озова, бяха положени старания то да изглежда много по-старо, отколкото бе всъщност. В конкретния случай сградите бяха от тухли, обрасли с бръшлян. Ала тъй като бе зима, вейките бяха голи и сухи и повече приличаха на паяжини. Той влезе през дълга колонада с пергола, обградена от скелети на розови храсти. Вероятно бе много красиво през пролетта и лятото, но сега, в средата на зимата, картината бе в пълно съзвучие с душевното му състояние.

Първата жива душа, която видя, бе жена, облечена в типичното широко конопено расо на тоналистите. Тя го приветства с усмивка и обърнати нагоре длани.

— Трябва да говоря с брат Макклауд — каза той, припомнил си какво му беше поръчала Косач Анастасия.

— Ще трябва да получите позволение от курат Мендоса — отвърна тя. — Ще отида да го повикам.

Тя се отдалечи с тъй бавна крачка, че на Грейсън му идеше да я хване и побутне напред.

Когато курат Мендоса дойде, в неговата походка поне личеше някакво усещане за спешност.

— Дошъл съм да търся убежище — обясни Грейсън. — Казаха ми да питам за брат Макклауд.

— Да, разбира се — кимна човекът, сякаш всеки ден се обръщаха към него с подобни думи.

Съпроводи Грейсън до една от сградите и до стая в нея.

На нощно шкафче имаше запалена свещ. Първото, което куратът стори, бе да я загаси.

— Настанете се удобно — каза той. — Ще съобщя на брат Макклауд, че го чакате.

Затвори вратата, но не я заключи, като остави Грейсън на собствените му мисли с възможност да си тръгне, ако пожелае.

Стаята беше спартанска. Никакви удобства освен най-нужната мебелировка — легло, стол и нощно шкафче. По стените нямаше декорация освен железен камертон, окачен над леглото, със сочещи нагоре зъбци. Наричаха го двузъбец. Беше символът на тяхната вяра. В чекмеджето на нощното шкафче имаше конопено расо, а на пода — чифт сандали. Зад загасената свещ лежеше подвързан с кожа молитвеник с гравиран върху корицата двузъбец.

Беше място, изпълнено с покой. Умиротворяващо. Непоносимо.

Той бе преминал от света без събития на Грейсън Толивър към бурните крайности, белязали съществуването на Главореза от моста, а сега бе запокитен в недрата на скуката, заплашен да бъде погълнат от нея.

„Е, поне съм още жив“ — помисли си. Макар да не бе докрай сигурен, че това е повод за радост. Пюрити бе подложена на Прибиране. Не с подменено съзнание и ново местожителство, а окончателно мъртва. Нямаше я вече и въпреки ужасния ѝ замисъл той изпитваше болезнена мъка по нея. Копнееше да чуе предизвикателния ѝ глас. Бе се пристрастил към нейната хаотичност. Сега трябваше да се нагоди към живот без нея, към живот и без себе си, защото кой бе той сега?

Легна на леглото, което дори беше удобно, и чака може би половин час. Питаше се дали тоналистите не прилагаха към всички политика на изчакване също като Службата за неприемливи. Накрая чу скърцането на вратата. Вече бе късен следобед и светлината от прозорчето едва му позволяваше да види, че мъжът, застанал насреща му, бе само малко по-възрастен от него самия. На едната си ръка носеше нещо като твърд калъф.

— Аз съм брат Макклауд — представи се той. — Куратът прие молбата ти за убежище. Както разбрах, питал си лично за мен.

— Приятел ми поръча така.

— Може ли да попитам кой?

— Не може.

Той се подразни малко, но пропусна репликата.

— Ще ми покажеш ли поне документа си за самоличност? — И когато Грейсън се поколеба, брат Макклауд добави: — Който и да си, каквото и да си направил, няма да те предадем на Интерфейса на властта.

— Там вече със сигурност знаят, че съм тук.

— Да — съгласи се брат Макклауд, — но присъствието ти тук е въпрос на религиозна свобода. Бурята няма да се намеси.

Грейсън бръкна в джоба си и му подаде електронната си карта, на която още лъщеше яркото червено „Н“.

— Неприемлив — подхвърли тоналистът. — Все повече такива идват при нас напоследък. Е, Главорез, тук няма значение кой си.

— Това не е името ми…

Брат Макклауд го изгледа въпросително.

— Това още нещо, за което не желаеш да говориш ли е?

— Не, просто… не си струва усилието.

— Как да те наричаме тогава?

— Грейсън. Грейсън Толивър.

— Ами добре тогава, ще си брат Толивър.

Грейсън реши, че ще преживее обръщението „брат Толивър“.

— Какво е това чудо на ръката ти?

— Нарича се гипсова шина.

— И аз ли трябва да нося такава?

Брат Макклауд се разсмя.

— Не и ако не си счупиш ръката.

— Моля?

— Помага на естествения процес на изцеление. Ние не признаваме нанитите, а за нещастие, ръката ми бе счупена от Косач.

— Сериозно? — Грейсън се подсмихна и се почуди дали не е била Косач Анастасия.

Брат Макклауд явно се ядоса от усмивката на Грейсън и започна да се държи малко по-хладно.

— След десет минути започва следобедното ни интониране. В шкафчето има дрехи за теб. Ще чакам отвън, докато се преоблечеш.

— Трябва ли да присъствам? — попита Грейсън. Интонирането не му звучеше като нещо, в което би имал желание да участва.

— Да — отсече брат Макклауд. — Каквото има да става, не може да бъде избегнато.

Интонирането се провеждаше в параклис, където, след като свещите бяха загасени, почти нямаше светлина въпреки големите прозорци със стъклописи.

— Всичко ли правите на тъмно? — поинтересува се Грейсън.

— Зрението може да бъде измамно. Повече ценим другите сетива.

Разнасяше се сладникава миризма на тамян и прикриваше друга, доста неприятна, за която Грейсън скоро установи, че се разнася от съд с мръсна вода. Брат Макклауд я наричаше „първична тиня“.

— Пълна е с всички болести, за които вече имаме имунитет.

Самото интониране се изразяваше в дванайсеткратно удряне с чукче по огромния стоманен камертон, провесен в центъра, което бе изпълнено от курата. Около петдесетината присъстващи издаваха същия тон като него. С всеки удар по камертона вибрацията се засилваше и резонансът стигна до ниво, при което не че беше точно болезнен, но действаше замайващо и дезориентиращо. Грейсън не отвори уста да вокализира тона.

Куратът държа кратка реч. Брат Макклауд я нарече „проповед“. Говореше за многото пътувания по света в търсене на Великия камертон.

— Това, че не го открихме, не означава, че търсенето се е провалило, защото самото търсене е също толкова ценно колкото откриването. — Събралите се захъмкаха одобрително. — Дали ще го намерим днес, или утре, или някога изобщо, дали нашата секта ще попадне на него, или друга, е без значение, но аз вярвам от дъното на душата си, че един ден ще чуем и почувстваме Великия резонанс. И той ще спаси всички ни.

Когато проповедта свърши, присъстващите се надигнаха и поеха в колона към курата. Всеки топваше пръст в първичната тиня, допираше го до челото си и после го облизваше. На Грейсън му се повдигаше само като ги гледаше.

— Не е нужно засега да участваш в ритуала със земния съд — каза му брат Макклауд, но това бе само частична утеха.

— Засега? А защо не изобщо завинаги?

На което брат Макклауд отново отговори:

— Каквото има да става, не може да бъде избегнато.

Тази нощ вятърът духаше с особена ярост и суграшица обстрелваше прозорчето в стаята на Грейсън. Бурята можеше да влияе върху времето, но не и да го променя изцяло. Или ако можеше, предпочела беше да не го прави. Поне имаше грижата, когато времето ще е лошо, да идва в по-удобни моменти. Опита се да убеди сам себе си, че суграшицата са ледените сълзи, ронени от Бурята за него. Но кого заблуждаваше? Бурята си имаше милиони по-важни неща за вършене, отколкото да оплаква неволите му. Той беше в безопасност. Беше защитен. Какво повече би могъл да иска? Всичко.

Курат Мендоса влезе в стаята му към девет-десет часа тази вечер. От коридора нахлу светлина, но щом той затвори вратата, двамата отново бяха обвити в мрак. Грейсън чу как столът изскърца жално, когато куратът седна на него.

— Дойдох да видя как си — каза той.

— Добре съм.

— На този етап, предполагам, може да се очаква само задоволяване на основните потребности — каза куратът. После лицето му бе осветено от рязката светлина на таблет.

— Мислех, че отричате електричеството.

— Няма такова нещо — отвърна куратът. — Отстраняваме светлината при нашите церемонии, а спалните помещения са тъмни, за да бъдат насърчавани обитателите им да ги напускат и да търсят общуване с останалите в общите пространства.

После обърна таблета така, че Грейсън да може да го вижда. На него имаше образи на горящия театър. Грейсън се помъчи да сдържи гримасата си.

— Това се случи преди два дни. Подозирам, че си бил замесен и Косачите те преследват.

Грейсън не потвърди, но и не отрече обвинението.

— Ако случаят е такъв — каза куратът, — не е нужно да го споменаваш. Тук си в безопасност, защото всеки враг на Косачите е наш приятел.

— Значи подкрепяте насилието?

— Подкрепяме съпротивата срещу неестествената смърт. Косачите са носители на неестествена смърт, така че одобряваме всичко, което спира остриетата и куршумите им.

После се пресегна и докосна подобните на рогца издатини на главата на Грейсън. Грейсън се отдръпна при допира му.

— Тези неща трябва да бъдат отстранени — заяви куратът. — Не допускаме телесни модификации. И главата ти ще бъде обръсната, така че косата ти да порасне с цвета, предназначен ѝ от вселената.

Грейсън не каза нищо. Сега, след като Пюрити беше мъртва, нямаше да му липсва Главореза от моста, защото този образ му напомняше за нея. Само че не му харесваше да бъде лишен от избор по въпроса.

Мендоса се изправи.

— Надявам се да дойдеш в библиотеката или в една от стаите ни за отдих и да се срещнеш с останалите тоналисти. Знам, че искат да те опознаят по-отблизо, особено сестра Пайпър, която те посрещна при пристигането ти.

— Току-що изгубих близък човек. Не ми е много до общуване.

— Тогава непременно трябва… особено ако близкият ти човек е бил подложен на Прибиране. Ние, тоналистите, не признаваме смърт, причинена от Косач, което означава, че не ти е позволено да скърбиш.

Ето че вече му нареждаха какво му е разрешено да чувства и какво не. С последните остатъци от Главореза у него му се прииска да прати курата да върви на майната си, но вместо това каза само:

— Няма да се преструвам, че проумявам нравите ви.

— Напротив, ще се преструваш — възрази Мендоса. — Ако искаш да имаш убежище, ще намериш нова цел сред нас и ще се преструваш, докато нравите ни не станат истински твои.

— А ако това никога не се случи?

— Просто ще продължиш да се преструваш — отвърна куратът. После добави: — При мен със сигурност подейства.

На деветстотин и деветдесет километра южно от Уичита Роуан Дамиш провеждаше спаринг с Тайгър Салазар. При различни обстоятелства това би донесло удоволствие на Роуан — да се състезава с приятел в бойно изкуство, което постепенно беше обикнал — но тези принудителни конфронтации с неизвестен край все по-силно го безпокояха.

Провеждаха спаринги два пъти дневно вече от две седмици и макар Тайгър да ставаше по-добър с всеки мач, Роуан винаги печелеше. Когато не се биеха, Роуан седеше затворен в стаята си.

Тайгър, от друга страна, вече беше още по-ангажиран, отколкото преди пристигането на Роуан. Повече изтощителни бягания, повтарящи се упражнения по Бокатор, както и тренировки с всякакъв вид хладно оръжие от меч до кинжал, докато не ги почувстваше като съвършено свързани с тялото си. В края на всеки ден, след като бе натрупал неимоверна умора от усилията си, получаваше дълбочинен масаж, та напрегнатата му плът да стане гъвкава. Преди появата на Роуан масажите бяха само два-три пъти седмично, но сега станаха всекидневни, а той бе толкова изтощен, че често заспиваше на масата.

— Ще го победя — заявяваше на Косач Ранд. — Ще видиш.

— Не се съмнявам — отвръщаше тя. За човек, тъй коварен и безсърдечен, както твърдеше Роуан, тя изглеждаше много искрена.

Насред един от тези масажи изумрудената Косач Ранд влезе в помещението и нареди на масажиста да си иде. Тайгър реши, че тя ще го замести. Развълнува се при мисълта, че ще усети ръцете ѝ върху тялото си, но за негово разочарование тя изобщо не го докосна.

Просто каза:

— Време е.

— Време за какво?

— Да си получиш пръстена. — Изглеждаше някак меланхолична по този повод. Тайгър си помисли, че се досеща защо.

— Знам, че не искаше да ми го дадеш, преди да съм победил Роуан…

— Нямаше как — отвърна тя.

Той се изправи и сложи халата си, без да прояви ни най-малко стеснение пред нея. А и защо да се стеснява? Нищо от себе си не искаше да скрие от тази жена — нито външно, нито отвътре.

— Би могъл да си модел на Микеланджело.

— Това би ми харесало — каза той, докато връзваше халата си. — Да бъда изваян от мрамор.

Тя се приближи, наведе се към него и му подари лека целувка. Толкова лека, че устните ѝ едва докоснаха неговите. Тайгър си помисли, че може да е прелюдия към нещо повече, но тя се отдръпна.

— Имаме работа утре рано сутринта. Наспи се хубаво.

— Каква работа?

Тя му отправи почти незабележима усмивка.

— Не може да получиш пръстена си без поне мъничка церемония.

— Роуан ще присъства ли?

— По-добре да не присъства.

Тя беше права, разбира се. Нямаше нужда да натрива носа на Роуан с факта, че той самият не беше избран. Но Тайгър наистина възнамеряваше да стори онова, което бе обещал — в мига, щом получи пръстена, да даде имунитет на Роуан.

— Надявам се — промълви той, — щом пръстенът вече бъде на ръката ми, да погледнеш на мен другояче.

Тя впери продължителен поглед в очите му и това размекна мускулите му по-силно от мачкането на масажиста.

— Сигурна съм, че нещата ще бъдат различни — каза му тя. — Бъди готов утре точно в седем.

След като тя си тръгна, той си даде миг за въздишка на удовлетворение. В свят, където задоволяването на потребностите бе гарантирано, не всеки получаваше задоволяване на желанията си. При Роуан със сигурност не се беше получило. А до неотдавна на Тайгър дори не му бе хрумвало да си пожелае да бъде Косач. И ето че сега предстоеше да се случи, той знаеше, че е прав, и за пръв път, откакто се помнеше, изпита огромно задоволство от посоката, в която бе поел животът му.

Роуан не бе изведен за спаринг на следващия ден, нито на по-следващия. Единствените му посетители бяха пазачите, които носеха храната и прибираха подноса, след като я изядеше.

Броил бе дните от пристигането си насам. Старовремските празници бяха дошли и отминали без никаква следа от празнична атмосфера в пентхауса. Беше последният ден от годината. Той дори не знаеше как щеше да се нарича новата година.

— Годината на раптора6 — отвърна му един от пазачите, когато го попита, и с надежда той да се смили и да даде повече информация, Роуан поиска да узнае:

— Какво става? Защо Тайгър и Косач Ранд не ме повикаха за спаринг? Не ми казвай, че не ме искат вече за своя Бокатор кучка.

Но и да знаеше, пазачът не пожела да му отговори.

— Яж и толкова — отсече. — Имаме строги заповеди да не те оставяме да гладуваш.

Късно следобед на втория ден, прекаран в самота, Косач Ранд влезе при него с двама телохранители.

— Ваканцията трябва да е свършила — подхвърли Роуан, но изумрудената Косач Ранд не бе настроена за бъбрене.

— Сложете го на стола — нареди тя на пазачите. — Не искам да е в състояние да мръдне и на сантиметър.

И тогава Роуан зърна ролка плътно тиксо. Да бъде вързан за стола беше едно, но облепен с плътно тиксо бе по-лошо.

„Това беше — каза си. — Тренирането на Тайгър е приключило и каквото и да се кани да стори тя с мен, ще стане сега.“ И Роуан направи своя ход. Когато телохранителите понечиха да го хванат, той се развихри в серия от брутални удари, които оставиха единия със счупена челюст, а другия — проснат на пода и борещ се за въздух. Но преди да е успял да се втурне към вратата, Ранд му се нахвърли, прикова го към пода и толкова силно притисна коляно към гърдите му, че му бе невъзможно да диша.

— Ще се оставиш да бъдеш обездвижен или ще те пратя в безсъзнание и пак ще се получи същият резултат — заяви му тя. — Само че стигне ли се дотам, ще се погрижа зъбите ти отново да бъдат избити.

И когато той бе вече на ръба да изгуби съзнание, тя отстрани коляното си от гърдите му. Беше достатъчно омаломощен, та да ги улесни да го приковат към стола.

И го оставиха там повече от час.

С тиксото беше много по-зле, отколкото с въжетата, с които го бяха овързали в дома на Косач Брамс. То ограничаваше гръдния му кош и допускаше само плитко дишане. Ръцете и краката му не можеха да помръднат и на милиметър, колкото и да се стараеше да разхлаби лентата.

Слънцето залезе и остави само градските светлини на Сан Антонио и бледото сияние на изгряващата луна да хвърлят синкави отблясъци и издължени сенки в стаята.

Накрая вратата се отвори и един от пазачите вкара някого, седнал на нещо като стол с колелца от двете страни. Зад тях се появи Косач Ранд.

— Здравей, Роуан.

Беше Тайгър. Силуетът му се очертаваше на светлината, идваща от коридора, беше в контражур и Роуан не можеше да види лицето му, разпозна го само по гласа. Звучеше уморен и дрезгав.

— Какво става, Тайгър? Защо Ранд ми причини това? И в какво си седнал, да му се не види?

— Нарича се инвалидна количка — Тайгър избра да отговори само на третия въпрос. — От Епохата на смъртните е. В наши дни няма особена нужда от такива, но днес се оказа полезна.

Имаше нещо странно в говора на Тайгър — не само гласът му бе дрезгав, а и ритъмът бе друг, както и подборът на думи и начинът му да ги изговаря пределно ясно.

Тайгър размърда ръката си и на лунната светлина нещо проблесна върху нея. Роуан нямаше нужда да му се обяснява какво е.

— Получил си пръстена си.

— Да — отвърна Тайгър. — Получих го.

Роуан усети тежест и гадене под лъжичката. Напираше да изскочи нагоре. Отчасти знаеше откъде иде чувството, просто не допускаше да стигне до съзнанието му — сякаш като не мислеше за това, можеше да пропъди мрачната истина. Но просветлението бе само на миг отстояние.

— Айн, не мога да стигна до ключа за лампата, би ли го натиснала?

Тя се пресегна, включи осветлението и реалността на ситуацията блъсна Роуан с все сила… защото макар седящият в инвалидната количка да бе Тайгър Салазар, не Тайгър Салазар виждаше Роуан пред себе си.

Виждаше усмихнатото лице на Косач Годар.

29. Пренасочено за друга цел

Роуан усети светът да се завърта. Можеше да издиша, но не и да вдиша, тъй като коляното на Косач Ранд беше отново върху гърдите му — сякаш стаята се носеше из пространството и той зажадува за екстаза на безсъзнанието, защото то бе по-добра алтернатива от онова пред очите му.

— Да, разбирам, че гласът те заблуди — каза Годар, който все още звучеше като Тайгър. — Не можеше да се избегне.

— Как… как… — можа само да изрече Роуан.

Вярно, че съживяването на Ранд му дойде като шок, но за него поне имаше логично обяснение. А Годар бе обезглавен от Роуан! Лишеният му от глава труп бе изгорял пред очите му!

Роуан погледна към Ранд, застанала в чинопочитание пред ментора си, и тогава разбра всичко.

— Ти успя да ме обезглавиш със срез точно по линията на челюстта — заговори Годар, — над ларинкса. Така че старите ми гласни струни са изгубени навеки. Но тези ще свършат работа.

Онова, което още повече влошаваше нещата, бе, че Годар не носеше роба. Облечен бе в дрехите на Тайгър, обут бе дори с обувките му. Роуан осъзна, че това е преднамерено — да не остане съмнение в съзнанието му какво е било сторено. Роуан се извърна.

— Не, трябва да гледаш — каза му Годар. — Настоявам.

Телохранителят отиде зад Роуан, стисна главата му и го принуди да насочи лице към мъжа в инвалидната количка.

— Как можа да сториш това?! — просъска Роуан.

— Аз ли? О, не! Беше изцяло идея на Айн. Аз не можех да сторя кажи-речи нищо. Тя е имала самообладанието да спаси критична част от мен от горящия манастир. Казват, че съм бил безжизнен близо година — за щастие, положен в лед. Повярвай, ако това бе мое дело, подходът щеше да е друг. Главата ми щеше да бъде прикрепена към твоето тяло.

Роуан не беше в състояние да скрие покрусата си. Сълзите му се лееха, докато бе терзан от гняв и невъобразима мъка. Биха могли да изберат всеки за това, но не, избраха Тайгър. По едничката причина, че беше приятел на Роуан.

— Побъркани мръсници!

— Побъркани? — учуди се Годар. — Не аз обезглавих своя Косач ментор и не аз се обърнах срещу приятелите му. Онова, което извърши ти и което си вършил по време на азотния ми сън, е непростимо по закона на Косачите! Докато аз и Айн не сме нарушавали никакви закони. Приятелят ти Тайгър беше подложен на Прибиране и тялото му бе пренасочено за друга цел. Ето колко е просто. Може да е нетрадиционно, но при дадените обстоятелства е напълно разбираемо. Онова, което виждаш пред себе си, малко или повече е последица от собствените ти действия.

Роуан наблюдаваше как гръдният кош на Тайгър се повдига и спуска от дишането на Годар. Ръцете му бяха отпуснати върху подлакътниците на инвалидната количка. Изглежда му струваше голямо усилие да ги движи.

— Този вид процедура, естествено, е много по-сложна от скоростното изцеряване — поясни Годар. — Ще са нужни поне още няколко дни, преди да получа пълен контрол над тялото на приятеля ти.

Той с мъка повдигна ръката си и я заразглежда, докато свиваше пръсти в юмрук.

— Я виж какъв прогрес! Чакам с нетърпение деня, когато ще мога да те надвия на Бокатор. Разбрах, че вече си помагал за тренирането ми.

Трениране. Сега всичко придобиваше логика, та макар и извратена. Спарингите, вниманието към физиката на Тайгър. Дори масажите — като биче, готвено за заколение. Но оставаше един въпрос. Роуан не искаше да го зададе, ала чувстваше, че го дължи на Тайгър.

— Какво направихте с… — Дори не можа да се накара да произнесе думата. — … С останалото от него?

Ранд вдигна небрежно рамене, сякаш бе нищо и никаква работа.

— Сам го каза, Тайгър не беше светило в интелектуално отношение. Всичко над шията беше никому ненужно.

— Къде е той?!

Ранд не отговори на въпроса, така че го направи Годар.

— Изхвърлен е с останалия боклук — махна той безгрижно с ръката на Тайгър.

Роуан се устреми рязко напред, забравил, че е облепен, но гневът му не постигна нищо, освен да разклати стола. Само да можеше да се освободи от този стол, щеше да ги убие. Не просто да ги подложи на Прибиране, а да ги убие. Щеше да ги разкъса крайник по крайник с такова екстремно предубеждение и зла умисъл, че направо да изпепели втората заповед.

И точно това искаше Годар — Роуан да бъде обзет от неистов гняв, но да бъде безсилен да го пусне в действие. Безсилен да отмъсти за ужасната съдба на приятеля си.

Годар буквално се опиваше от нещастието на Роуан.

— Би ли се предложил сам, за да го спасиш? — полюбопитства Годар.

— Да! — изкрещя Роуан. — Да, бих се предложил! Защо не взехте мен?

Годар изхъмка пренебрежително, сякаш бе нищожна подробност.

— В такъв случай се радвам, че Айн е направила този избор. Заради онова, което ми причини, трябва да страдаш, Роуан. Аз съм потърпевшата страна тук, така че моите желания трябва да бъдат уважени, а те са ти да живееш в непоносими мъки. И след като всичко това започна с огън, ти, Роуан, сега ще имаш съдбата на митичния Прометей — носителя на огъня. Не е толкова различен от Луцифер, носителя на светлината, от когото взе името си на Косач. Прометей е бил прикован към скала заради своята недискретност и обречен орли да кълват черния му дроб през вечността.

Той се плъзна по-напред и прошепна:

— Аз съм твоят орел, Роуан. И ще се храня от нещастието ти ден след ден през вечността. Или докато страданието ти не ме отегчи.

Годар остави погледа си прикован в него още миг, после направи знак на телохранителя да го изкара навън.

През последните две години Роуан бе подлаган на сурови физически мъчения, на психологически и емоционален тормоз. Но беше оцелял. Онова, което не го бе убило, го бе направило по-силен — по-решен да направи каквото е необходимо, та да поправи счупеното. Ала сега той бе пречупеният. И не съществуваха достатъчно нанити в света да отстранят щетата.

Вдигна глава и видя, че Косач Ранд още е там. Не понечи да махне ограничаващите го лепенки. Той не го и очакваше. Та как би могъл орелът да кълве вътрешностите му, ако бъдеше освободен? Е, шегата щеше да бъде за тяхна сметка. На него не му бяха останали вътрешности за поглъщане. А и да имаше нещо, то бе чиста отрова.

— Махай се — каза той на Ранд.

Но тя не си отиде. Стоеше там в яркозелената си роба — цвят, който Роуан бе започнал да ненавижда.

— Той не замина с боклука — каза Косач Ранд. — Лично се погрижих, после разпръснах прахта му в поле със сини лупини. Само ти казвам.

И тогава излезе, като остави Роуан да дири утеха в по-малката от две злини.