Бурята

1. Приспивна песен

Прасковенорозово кадифе, обкантено с бебешкосиньо. Почитаемият Косач Брамс си обичаше робата. Вярно, кадифето го сгорещяваше през летните месеци, но той бе привикнал с това през шейсет и трите си години като Косач.

Неотдавна отново бе претърпял преобразяване, като върна физическата си възраст на енергичните двайсет и пет, и сега, в третата си младост, установяваше, че апетитът му за Прибиране е по-силен от всякога.

Подходът му бе винаги един и същ, макар методите му да варираха. Избираше субекта, обездвижваше го и му пускаше приспивна песен — по-точно „Приспивна песен“ на Брамс, най-прочутата музикална творба на историческия му патрон. След като един Косач трябваше да се кръсти на историческа фигура, не бе ли редно тази фигура да бъде някак интегрирана в живота на Косача? Той изсвирваше „Приспивна песен“ на какъвто музикален инструмент имаше под ръка, а ако нямаше такъв, просто я изтананикваше. И после отнемаше живота на субекта.

В политическо отношение клонеше към учението на покойния Косач Годар, защото невероятно много се наслаждаваше на Прибирането и не виждаше причина то да е проблем за някого. „В един идеален свят не трябва ли всички да изпитваме удоволствие от онова, което вършим?“, бе писал Годар. Подобна нагласа печелеше все по-голяма популярност сред регионалните общности на Косачите.

В тази конкретна вечер Косач Брамс тъкмо бе приключил особено забавно Прибиране в центъра на Омаха и все още си подсвиркваше своята знакова мелодия. Ала я спря по средата, изпитал отчетливо усещане, че е наблюдаван.

То се знае, имаше камери на всеки стълб за уличното осветление в града. Бурята проявяваше неизменна бдителност — но за Косач вечно будните ѝ немигащи очи бяха без значение. Бурята нямаше властта дори да коментира действията на Косачите, камо ли да реагира на нещо видяно. Бурята беше просто воайор на смъртта.

Чувството обаче надхвърляше това от всепроникващата наблюдателност на Бурята. Косачите бяха с трениран и силно развит усет. Не бяха ясновидци, но наличието на съвършени пет сетива беше почти еквивалент на шесто. Мирис, звук, бегла сянка, твърде слаби, за да бъдат регистрирани съзнателно, можеха да се окажат достатъчни за добре обучения Косач, та косъмчетата на тила му да настръхнат.

Косач Брамс се извърна, подуши, ослуша се. Обхвана с поглед обкръжаващата го обстановка. Беше сам в една пряка. Навсякъде другаде би могъл да чуе звуците от улични кафенета, вибриращия нощен живот на града, но на улицата, където се намираше, имаше само магазини, а всички те бяха вече затворени. Химическо чистене, шивашко ателие, магазин за конфекция, железария и забавачка. Опустялата улица принадлежеше на него и наблюдателя му.

— Покажи се — подвикна той. — Знам, че си там.

Помисли си, че може да е дете или някой неприемлив с надежда да се пазари за имунитет — сякаш неприемливите разполагаха с нещо за пазарене. Може да беше тоналист. Членовете на тоналисткия култ презираха Косачите и макар Брамс да не бе чувал някога да са атакували такъв, известно бе, че не са чужди на изтезанията.

— Няма да ти сторя нищо — обеща Брамс. — Току-що приключих Прибиране, нямам желание да се преработвам днес.

Макар че, признаваше си, би променил намерението си, ако съгледвачът се окажеше прекалено агресивен или нагъл.

Но все още никой не излизаше напред.

— Добре тогава, върви си — каза той. — Нямам нито време, нито търпение за игра на криеница.

Може би все пак му се беше сторило. Може би възбудените му сетива бяха толкова изострени, че реагираха на стимули, намиращи се много по-далеч, отколкото бе предположил.

И тогава иззад паркирана кола изскочи фигура сякаш на пружина. Блъсна Брамс и той изгуби равновесие — направо щеше да падне, ако още бе с рефлексите на възрастен човек, а не с тези на новата си двайсет и пет годишна самоличност. Оттласна фигурата към стена и се зачуди дали да не използва хладните си оръжия срещу нападателя с цел Прибиране, но Косач Брамс никога не се бе отличавал със смелост, така че хукна да бяга.

Влизаше и излизаше от хвърляните от уличните лампи светли окръжности, а камерите на всеки стълб въртяха обективи към него, за да го наблюдават.

Когато се обърна да погледне, видя, че фигурата беше на цели двайсетина метра зад него. Сега Брамс забеляза, че е с черна роба. Дали бе роба на Косач? Не, невъзможно. Никой Косач не се обличаше в черно, не беше позволено.

Носеха се слухове все пак…

Тази мисъл го накара да ускори темпото. Чувстваше гъделичкане във върховете на пръстите си от притока на адреналин и добавеното ускорение в ритъма на сърцето си.

Косач в черно.

Не, трябва да имаше друго обяснение. Щеше да го докладва пред Комисията по нарушения, ето това щеше да направи. Да, можеше и да му се присмеят, че се е стреснал от преоблечен неприемлив, но такива неща трябваше да се съобщават, дори да водеше до известно неудобство. Изискваше го гражданският му дълг.

След още една пресечка нападателят се отказа от гонитбата. Косач Брамс забави крачка. Вече се приближаваше до по-оживена част на града. По улицата към него се носеха танцови ритми и смесица от разговори и му дадоха усещане за сигурност. Той притъпи бдителността си. Това се оказа грешка.

Тъмната фигура изскочи от съседна пряка и нанесе удар с юмрук върху трахеята му. Брамс остана без дъх, а агресорът подкоси краката му с ритник от Бокатор — това брутално бойно изкуство, в което бяха обучени Косачите. Брамс се стовари върху щайга с гниещо зеле, оставена отстрани на пазарска сергия. То се пръсна и от него изригна остра метанова воня. Брамс възобнови дишането си, но то още бе плитко и учестено. Усещаше, че в тялото му плъзва топлина при изпусканите опиати от нанитите му за болка.

Не! Още не! Не бива да изтръпвам. Имам нужда от пълните си способности, за да се преборя с гнусното създание.

Ала нанитите за болка бяха просто предаватели на облекчение и чуваха единствено крясъците на сърдити нервни окончания. Те игнорираха желанията му и притъпиха болката.

Брамс се опита да се надигне, но се подхлъзна в превърналия се в противна разкашкана смес зеленчук под себе си. Фигурата в черно вече бе отгоре му и го притискаше към земята. Брамс се опита да бръкне в диплите на робата си за оръжие, но не успя. Вместо това се протегна нагоре и дръпна черната качулка на нападателя си. Оказа се, че той е съвсем млад мъж, дори не мъж, а още момче. Очите му светеха яростно и в тях се четеше намерение за убийство, ако можеше да се използва тази старовремска дума.

— Косач Брамс, обвинен си в злоупотреба с положение и многобройни престъпления срещу човечеството.

— Как смееш! — изхриптя Брамс. — Кой си ти, че да ме обвиняваш?

Бореше се да възстанови силите си, но без резултат. Болкоуспокояващите в организма му притъпяваха всички реакции. Мускулите му бяха отслабнали и напълно безполезни.

— Мисля, че знаеш кой съм — изрече момчето. — Нека те чуя да го кажеш на глас.

— Няма! — отсече Брамс, решен да не му доставя това удоволствие. Ала младежът в черно тъй силно заби коляно в ребрата на Брамс, та той си помисли, че сърцето му ще спре. Още нанити за болка. Още опиати. Главата на Брамс се въртеше. Нямаше друг избор, освен да се подчини.

— Луцифер — отрони той задъхано. — Косач Луцифер.

Брамс усети как пада духом — сякаш изговарянето на глас превърна слуха в истина.

Удовлетворен, младият самопровъзгласил се Косач отслаби натиска.

— Никакъв Косач не си — осмели се да каже Брамс. — Ти си просто провалил се чирак и това няма да ти се размине.

Младежът нямаше отговор на думите му. Вместо това каза:

— Тази вечер ти подложи на Прибиране чрез хладно оръжие млада жена.

— Не ти влиза в работата.

— Упражни Прибиране като услуга към приятел, който искаше да се измъкне от връзката си с нея.

— Това е безобразие! Нямаш никакви доказателства!

— Наблюдавах те, Йоханес — посочи Роуан. — Както и приятеля ти, който изглеждаше страшно облекчен от Прибирането на горката жена.

Внезапно до врата на Брамс беше опрян нож. Собственият му нож. Проклетото момче го заплашваше със собствения му нож.

— Признаваш ли? — попита младокът.

Всичко казано беше истина, но Брамс по-скоро би се подложил на смърт, отколкото да го признае пред провалил се стажант. Дори и с нож, опрян в шията.

— Хайде, прережи ми гърлото — предизвика го Брамс. — Това ще добави още едно непростимо престъпление към досието ти. И когато бъда съживен, ще свидетелствам против теб. А ти ще бъдеш изправен пред правосъдието, не се съмнявай!

— От кого? От Бурята? През последната година отстранявах корумпирани Косачи от единия бряг до другия, а Бурята не изпрати и един умиротворител да ме спре. Ти как мислиш, защо?

Брамс остана безмълвен. Приел бе, че ако увърта достатъчно дълго и държи този така наречен Косач Луцифер ангажиран, Бурята ще прати цял отряд да го задържи. Това вършеше Бурята, когато редови граждани проявяваха насилие. Брамс бе учуден, че се стигна дори дотук. Предполагаше се, че такова лошо поведение у населението е останало в миналото. Защо се допускаше това?

— Сега ще отнема живота ти — обяви фалшивият Косач. — Няма да бъдеш съживен. Онези, които отстранявам от служба, ги горя и остава само необратима пепел.

— Не ти вярвам! Не би посмял!

Но Брамс му вярваше. От миналия януари близо дузина Косачи от трите Мерикански региона бяха погълнати от пламъци при твърде спорни обстоятелства. За всичките заключението гласеше „смърт при случайно произшествие“, но очевидно не беше такава. И тъй като до един бяха изгорели, смъртта им бе окончателна.

Сега Брамс знаеше, че шушуканията за Косач Луцифер — възмутителните дръзки дела на Роуан Дамиш, отхвърления стажант — бяха самата истина. Брамс затвори очи и пое последен дъх, като се опитваше да не се задави от острата воня на изгнилото зеле.

И тогава Роуан каза:

— Няма да умреш днес, Косач Брамс. Дори не и временно. — Той отдръпна ножа от шията му. — Давам ти един шанс. Ако се държиш достойно, както подобава на Косач, и извършваш Прибирането с чест, няма да ме видиш повече. Но продължиш ли да обслужваш корумпираните си апетити, ще свършиш на пепел.

И после си отиде, сякаш изчезна внезапно — на негово място стоеше ужасена млада двойка, втренчена в Брамс.

— Това Косач ли е?

— Бързо, помогни ми да го вдигнем!

Вдигнаха Брамс от гнусната гнилоч. Прасковената му роба бе изцапана със зелени и кафяви петна и сякаш цялата покрита с лиги. Беше унизително. Мина му през ума да подложи двойката на Прибиране — защото никой не биваше да вижда Косач в такава ситуация и да продължи да живее — но вместо това подаде ръка и им позволи да целунат пръстена му, като по този начин им подари година имунитет от Прибиране. Каза им, че това е награда за добрината им, но всъщност целта му бе да ги отпрати и да пресече евентуални въпроси.

След като те си тръгнаха, той се поотупа и реши да не казва нищо за случката на Комисията по нарушения, защото щеше да бъде изложен на твърде много подигравки и презрение. А бе изстрадал достатъчно вече.

Косач Луцифер, моля ви се! Малко неща в света бяха по-жалки от провалил се стажант за Косач, а сред тях не бе имало по-позорен от Роуан Дамиш.

И все пак си даваше сметка, че заплахата на младежа не е празнословие.

Може би, каза си Косач Брамс, не беше зле да се снишава за известно време. Да се върне към дискретните Прибирания, каквито бе упражнявал през младостта си. Да се фокусира върху основните принципи и да превърне „Почитаемия Косач“ в нещо повече от титла, в своя отличителна черта.

Изпоцапан, насинен и огорчен, Косач Брамс се върна у дома си, за да преосмисли мястото си в идеалния свят, в който живееше.

2. Отхвърленият стажант

По-рано същата вечер, преди стълкновението си с Косач Брамс, Роуан бе стоял пред огледалото в банята на малък апартамент в обикновена сграда на невпечатляваща улица и бе играл същата игра, както всеки път преди среща с корумпиран Косач. Беше ритуал, който сам по себе си притежаваше мощ, граничеща с мистичното.

— Кой съм аз? — попита той отражението си.

Трябваше да попита, защото знаеше, че вече не е Роуан Дамиш — не само защото на фалшивата му лична карта пишеше Роналд Даниълс, а защото момчето, което бе някога, умря от тъжна и болезнена смърт по време на стажуването си. Детето у него бе успешно умъртвено. Дали някой оплака това дете? — питаше се той.

Купил бе фалшивата лична карта от неприемлив, който специализираше в тези неща.

— Несъществуваща самоличност е — обясни му мъжът, — но има прозорче в подсъзнанието, така че може да залъже Бурята да я помисли за истинска.

Роуан не му повярва, от опит знаеше, че Бурята не може да бъде залъгана. Тя само се преструваше на заблудена — като възрастен, който си играе на криеница с детенце. Ала хукнеше ли детенцето на улица с натоварено движение, театърът приключваше. И тъй като Роуан бе наясно, че ще се впусне в опасност, много по-голяма от уличното движение, тревожеше се да не би Бурята да отхвърли фалшивата му самоличност и да го сграбчи за врата отзад, та да го защити от самия него. Само че Бурята никога не се намеси. Той се питаше защо, но не искаше да урочаса късмета си с твърде много разсъждения. Бурята си имаше сериозни основания за всяко свое действие или бездействие.

— Кой съм аз? — попита отново той.

Огледалото показваше осемнайсетгодишен, на милиметри отсам прага на зрелостта, с тъмна късо подстригана коса. Не чак толкова къса, та да се вижда скалпът му като някакъв род изявление, но достатъчно къса, та да допусне всякакви евентуални възможности. Можеше да я остави да израсте за всяка прическа, която си избереше. Да бъде, който иска да е. Не беше ли това най-големият плюс на перфектния свят? Че нямаше граници за самоосъществяването на личността. Всеки в света можеше да е всичко, което си въобрази. Жалко, че въображението бе атрофирало. За повечето хора то бе отживелица без никакви функции — нещо като апендикса, отстранен от човешкия геном преди повече от сто години. Дали на хората им липсваха буйните полети на фантазията през безкрайния им, лишен от вдъхновение живот? — чудеше се Роуан. Липсваше ли им апендиксът?

Младежът в огледалото бе имал интересен живот обаче. И физика, достойна за възхищение. Не беше вече непохватният длъгнест хлапак, започнал стажа си преди близо две години с наивната надежда, че може да не е толкова зле.

Стажът на Роуан бе, меко казано, непоследователен — започна при стоика и мъдрец Косач Фарадей и завърши при бруталния Косач Годар. Ако имаше едно нещо, на което го бе научил Косач Фарадей, то беше да живее според убежденията на сърцето си без оглед на последствията. Ако пък имаше едно нещо, на което го бе научил Косач Годар, то беше да няма сърце, да приема живота без угризения. Двете философии непрестанно воюваха в съзнанието на Роуан и го разкъсваха на две. Безмълвно обаче.

Той бе обезглавил Годар и бе изгорил останките му. Налагаше се — огънят и киселината бяха единствените начини да се гарантира, че човекът никога няма да бъде съживен. При все възвишената си макиавелианска реторика Косач Годар беше зъл и долен човек, който си получи заслуженото. Живял бе привилегирования си живот безотговорно и с голяма театралност. Оттам следваше, че смъртта му трябва да е достойна за театралното естество на живота му. Роуан нямаше угризения за стореното. Нито пък го мъчеха угризения, задето си присвои пръстена на Годар.

Косач Фарадей бе съвсем друго нещо. До момента, когато Роуан го видя след злополучния Зимен конклав, той не бе и подозирал, че Фарадей е още жив. Роуан ликуваше. Би могъл да посвети живота си на каузата да запази Фарадей жив, ако не бе призован към различна цел.

Роуан внезапно отправи силен удар с юмрук към огледалото, но стъклото остана невредимо… защото юмрукът му се спря на косъм от повърхността. Какъв контрол. Каква прецизност. Сега бе като добре смазана и настроена машина, трениран за конкретната цел да отнема живот — а ето че общността на Косачите му отрече тъкмо онова, за което бе изкован. Предполагаше, че би могъл да намери начин да се примири. За нищо на света не би се върнал към предишното си невинно и безлично съществуване, но той беше приспособим. Знаеше, че би открил друг модел на съществуване и евентуално дори би могъл да извлича известна радост от живота си.

Само ако…

Само ако Косач Годар бе не тъй брутален и би било допустимо да остане жив.

Само ако Роуан бе приел Зимния конклав с мълчаливо подчинение, вместо да си пробие път с бой.

Само ако Форумът на Косачите не бе замърсен с десетки представители, също тъй жестоки и корумпирани като Годар…

И ако Роуан не изпитваше дълбоко чувство за отговорност да ги прочисти.

Но защо да губи време да окайва вече затворени пътища? Най-добре бе да се впусне по единствения, останал пред него.

И тъй, тогава: кой съм аз?

Нахлузи черна тениска и скри отлично развитите си мускули под синтетичната тъкан.

— Аз съм Косач Луцифер.

Отгоре облече абаносовочерната си роба и излезе в нощта да отстрани поредния Косач, който не заслужаваше да стои на пиедестала си.

3. Триалог

Някога сградата бе била катедрала. Колоните ѝ образуваха издигаща се гора от варовик. Стъклописите на прозорците ѝ съдържаха митологията на паднал или въздигнал се бог от Епохата на смъртните.

Сега свещената постройка беше историческа забележителност. Седем дни в седмицата в нея се организираха обиколки, водени от доценти с докторски степени в областта на Епохата на смъртните.

В много редки случаи обаче сградата биваше затваряна за масов достъп и в нея се провеждаха извънредно деликатни официални дела.

Ксенократ, Свещеното острие на Средмерика — най-важният Косач в региона — се движеше по централната пътека на катедралата с толкова лекота, колкото бе възможна за мъж със значително тегло. Златните орнаменти на олтара отпред бледнееха в сравнение с пищната му роба, изпъстрена с искрящ брокат. Веднъж негова сътрудничка бе коментирала, че прилича на играчка от огромна коледна елха. Тази сътрудничка бе уволнена и никъде повече не можа да си намери работа.

Ксенократ си обичаше робата — с изключение на случаите, когато тежестта ѝ създаваше проблем. Например когато едва не се удави в басейна на Годар, заплетен в многобройните ѝ слоеве. Но той се стараеше да забрави това премеждие.

Годар.

Тъкмо Годар бе отговорен за настоящата ситуация. Дори и мъртъв този човек създаваше хаос. Форумът на Косачите още понасяше последиците от бедите, причинени от него.

В предния край на катедралата, до олтара, стоеше парламентаристът на Форума на Косачите, отблъскващ дребен индивид, чиято задача бе да се грижи за точното следване на правилата и процедурите. Зад него имаше три пищно украсени кабини — свързани, но с прегради помежду им.

— Свещеникът сядал в средната кабина — обясняваха доцентите на туристите — и изслушвал изповедта от дясната кабина, а после от лявата кабина, така че опашката от чакащи да се придвижва по-бързо.

Тук вече не се изслушваха изповеди, но трисекторната конструкция на изповедалнята я правеше идеална за официален триалог.

Триалозите между Форума на Косачите и Бурята бяха редки. Толкова редки, че Ксенократ не бе участвал в нито един през всичките си години като Свещено острие. Фактът, че сега трябваше да проведе такъв, му бе крайно неприятен.

— Вие ще влезете в дясната кабина, Ваша Светлост — уведоми го парламентаристът. — Агентът на Облака, представляващ Бурята, ще седне отляво. Щом заемете местата си, ще доведем Посредника да се настани помежду ви.

— Ама че досада — въздъхна Ксенократ.

— Можете да присъствате на аудиенция с Бурята единствено чрез пълномощник, Ваша Светлост.

— Знам, знам, но имам право да бъда подразнен.

Ксенократ зае мястото си в дясната кабина, ужасѐн от това колко тясна се оказа отвътре. Нима смъртните човеци са били толкова недохранени, че са се смествали тук, почуди се. На парламентариста му се наложи да упражни сила при затварянето на вратата.

Секунди по-късно Свещеното острие чу агента на Облака да влиза в далечната кабина, а след по-продължителен интервал от време Посредникът зае централната позиция.

Отвори се прозорче, твърде малко и твърде ниско разположено, за да се вижда през него, и Посредникът заговори:

— Добър ден, Ваша Светлост — изрече жена с приятен глас. — Аз ще Ви съдействам за разговора с Бурята.

— Искате да кажете, че сте пълномощник на пълномощника.

— Ами да, агентът на Облака вдясно от мен има пълната власт да говори от името на Бурята в този триалог. — Тя прочисти гърло. — Процесът е много прост. Вие ще ми казвате каквото искате да предам, и аз ще го съобщавам на агента на Облака. Ако агентът прецени, че казаното от него няма да наруши Разделението на Форума на Косачите и държавата, ще ви отговори и аз ще ви предам думите му.

— Ами добре — отсече Ксенократ, нетърпелив да пристъпи към начинанието. — Предайте искрените ми поздрави на агента на Облака и желанието ми за взаимно разбирателство между съответните ни организации.

Прозорчето се затвори и след минута отново се отвори.

— Съжалявам — заговори Посредникът. — Агентът на Облака твърди, че всяка форма на поздрав е нарушение и че на съответните ви организации е забранено каквото и да било взаимодействие, така че пожелания за взаимно разбирателство са неуместни.

Ксенократ изруга достатъчно силно, та Посредникът да го чуе.

— Да предам ли неудоволствието ви на агента на Облака? — попита жената.

Свещеното острие прехапа устна. Щеше му се тази антисреща да приключи. А най-бързият начин това да стане, бе да мине направо на въпроса.

— Искаме да знаем защо Бурята не предприе никакви действия да залови Роуан Дамиш. Той е отговорен за окончателната смърт на много Косачи от различни Мерикански региони, а Бурята не стори нищо да го спре.

Прозорчето се затвори рязко. Свещеното острие зачака и когато Посредникът отново го отвори, съобщи следното:

— Агентът на Облака иска да напомня на Ваша Светлост, че Бурята няма юрисдикция над вътрешните дела във Форума на Косачите. Да се предприемат мерки, би било грубо потъпкване на правилата.

— Това не са вътрешни дела на Форума на Косачите, след като Роуан Дамиш не е Косач! — кресна Ксенократ и бе предупреден от жената Посредник да сдържа тона си.

— Ако агентът на Облака ви чуе директно, ще напусне — напомни му тя.

Ксенократ си пое дълбоко дъх, колкото можа в ограниченото пространство.

— Просто предайте каквото казах.

Тя го направи и съобщи в отговор:

— Бурята има други чувства по въпроса.

— Какво? Как може да чувства каквото и да било? Говорим за прехвалена компютърна програма.

— Предлагам да се въздържате от обиди към Бурята, ако желаете този триалог да продължи.

— Ясно. Кажете на агента на Облака, че Роуан Дамиш никога не е ръкополаган като Косач от Форума на Средмерика. Беше стажант, който не успя да постигне стандартите ни, нищо повече. А това означава, че той попада под юрисдикцията на Бурята, не под наша. Би трябвало да бъде третиран като всеки друг гражданин.

Жената се забави с отговора на това. Той се почуди какво толкова имаха да обсъждат жената и агентът на Облака. Когато тя отново заговори, думите ѝ го подразниха не по-малко от предишните.

— Агентът на Облака би искал да напомни на Ваша Светлост, че посвещаването на нови Косачи на конклавите е обичай, не закон. Роуан Дамиш е завършил стажа си и притежава пръстен. За Бурята това са достатъчни основания да смята Роуан Дамиш за Косач, затова съответно ще продължи да оставя залавянето и последващото му наказание изцяло в ръцете на Форума на Косачите.

— Ама не можем да го хванем — изтърси Ксенократ. Вече знаеше какъв отговор ще му поднесе Посредникът, когато вдигна мизерното прозорче.

— Това не е проблем на Бурята.

4. Разклатено, не разбъркано

Косач Анастасия дебнеше плячката си търпеливо. Това бе заучено умение — Цитра Теранова не се славеше като търпеливо момиче. Но с време и тренировки могат да се овладеят всякакви умения. Тя още възприемаше себе си като Цитра, макар никой освен семейството ѝ вече да не я наричаше така. Питаше се колко дълго щеше да отнеме да се почувства като Косач Анастасия и външно, и вътрешно, за да предаде рожденото си име на вечен покой.

Днешната цел бе жена на деветдесет и три, която изглеждаше на трийсет и три и бе постоянно заета. Когато не гледаше телефона, ровеше из чантата си; когато не ровеше из чантата, си инспектираше ноктите или ръкава на блузата, или разхлабено копче на сакото. Кое в бездействието я плаши? — чудеше се Цитра. Жената бе толкова погълната от себе си, та нямаше и представа, че я наблюдава Косач, който я следва само на десет метра разстояние.

А не че Косач Анастасия бе незабележима. Цветът на робата ѝ бе тюркоазен. Вярно, бе стилно приглушен нюанс на тюркоазеното, но все пак достатъчно ярък да привлече окото.

Заетата жена бе застанала на уличен ъгъл и ангажирана в телефонен разговор, докато чакаше светофарът да се смени. Цитра трябваше да я докосне по рамото, за да привлече вниманието ѝ. В момента, щом го стори, всички наоколо се отдръпнаха като стадо газели пред лъв, вече повалил една от тях.

Жената се обърна да я погледне, но все още не регистрираше сериозността на ситуацията.

— Девора Мъри, аз съм Косач Анастасия и вие сте избрана за Прибиране.

Очите на госпожа Мъри се стрелнаха наоколо, сякаш диреха някаква пролука в изявлението. Но такава нямаше. То бе повече от ясно, нямаше как да не бъде разбрано.

— Колийн, ще ти позвъня след малко — изрече тя в телефона си, сякаш появата на Косач Анастасия бе дребно неудобство, а не възвестяваше края ѝ.

Светофарът се смени. Тя не пресече. Най-сетне осъзна реалността.

— О, боже мой, боже мой! — избъбри. — Нима тук? На момента?

Цитра извади от гънките на робата си пистолет спринцовка и бързо инжектира жената в ръката. Тя рязко пое дъх.

— И това ли е? Сега ще умра ли?

Цитра не отговори. Остави жената да си блъска главата над мисълта. Имаше си причина да вкарва тези моменти на несигурност. Сега жената просто стоеше там, чакаше краката ѝ да поддадат, чакаше мракът да я обгърне. Приличаше на дете — безпомощна и объркана. Внезапно телефонът, чантата ѝ, ноктите, ръкавът и копчето изгубиха всякакво значение. Шокът я накара да види живота си като на кинолента. Точно това искаше Цитра за субектите си — да погледнат на живота си в перспектива. Беше за тяхно собствено добро.

— Избрана сте за Прибиране — повтори Цитра спокойно, без осъждане или злоба, а със състрадание. — Давам ви един месец да сложите нещата си в ред и да се сбогувате. Един месец да се подготвите за финала. После ще говорим отново и ще ми кажете как избирате да умрете.

Цитра наблюдаваше жената, докато тя се мъчеше да осмисли чутото.

— Месец? Аз да избера? Лъжете ли ме? Това някакъв тест ли е?

Цитра въздъхна. Хората бяха тъй привикнали Косачите да ги спохождат като ангели на смъртта, да отнемат живота им на момента, че никой не бе подготвен за малко по-различен подход. Но всеки Косач разполагаше със свободата да прави нещата по свой начин. И Косач Анастасия избра този.

— Не е тест, нито лъжа. Един месец — поясни Цитра. — Инжектирах в ръката ви проследяващо устройство, което съдържа малко количество смъртоносна отрова, но тя ще се активира само ако направите опит да напуснете Средмерика и да избягате от Прибирането или ако не се свържете с мен в рамките на следващите трийсет дни, за да ми кажете къде и как желаете да се извърши Прибирането. — Тя подаде на жената визитка. Тюркоазено мастило върху бял фон. На нея пишеше само „Косач Анастасия“ и телефонен номер, запазен изключително за субектите ѝ на Прибиране. — Ако изгубите визитката, не се тревожете, просто се обадете на номератора на Форума на Косачите за Средмерика, изберете вариант три и следвайте указанията, за да ми оставите съобщение. — После Цитра добави: — И моля ви, не се опитвайте да получите имунитет от друг Косач, той ще знае, че сте набелязана и ще извърши Прибирането на мига.

Очите на жената се напълниха със сълзи, Цитра видя, че я обзема гняв. Това не бе неочаквано.

— На колко години си? — настоя да узнае жената с обвинителен и леко оскърбителен тон. — Как е възможно да си Косач? Надали имаш повече от осемнайсет!

— Току-що отпразнувах осемнайсетия си рожден ден — отвърна Цитра. — Но вече съм Косач от близо година. И да не ви харесва, че младши Косач ще извърши Прибирането, все пак сте длъжна да се подчините.

Тогава започна пазаренето.

— Моля те, не можеш ли да ми дадеш поне шест месеца? Дъщеря ми се омъжва през май…

— Сигурна съм, че може да премести събитието за по-ранна дата.

Цитра нямаше намерение да бъде безсърдечна, тя бе истински съпричастна с мъката на жената, но етичните правила на професията я задължаваха да бъде твърда. В Епохата на смъртните преговори със смъртта са били невъзможни. Същото трябваше да е и с Косачите.

— Разбрахте ли всичко, което ви казах? — попита Цитра.

Жената, която вече бършеше сълзите си, кимна.

— Надявам се — продума тя — в много дългия живот, който несъмнено ти предстои, някой да ти причини страданието, което ти причиняваш на другите.

Цитра изпъна тяло с достойнство, което прилягаше на Косач Анастасия.

— Нека това не бъде ваша грижа — отвърна и обърна гръб на жената, като я остави да се оправя сама на този свой житейски кръстопът.

На Пролетния конклав предишната година — първия, на който бе присъствала като ръкоположен Косач, Цитра бе порицана, задето не бе изпълнила възложената си квота. А когато останалите Косачи от Средмерика узнаха, че дава на субектите си отсрочка от един месец, бяха скандализирани.

Косач Кюри, която все още беше неин ментор, я бе предупредила, че ще е така.

— На всичко, което не е решително действие, гледат като на слабост. Ще го обявят като дефект в характера ти и ще тръгнат намеци, че е било грешка да бъдеш ръкоположена. Не че могат да сторят нещо по въпроса, само ще ти подхвърлят упреци.

Цитра бе изненадана, че възмущението идеше не само от така наречения модерен тип Косачи, но и от старата гвардия. На никого не се нравеше идеята да се даде на населението дори и най-малък контрол върху собственото им Прибиране.

— Неморално е! — негодуваха Косачите. — Напълно нехуманно!

Дори Косач Мандела, който ръководеше Бижутерийната комисия и беше пламенен защитник на Цитра, я смъмри.

— Да знаеш, че дните ти са преброени, е жестокост — заяви той. — Истинска мъка е да изживееш така края си!

Но Косач Анастасия остана невъзмутима — или поне не възнамеряваше да им показва притесненията си. Тя изложи аргумента си и държеше на него.

— При моите проучвания на Епохата на смъртните — беше им казала — установих, че за много хора смъртта не е настъпвала мигновено. Имало е болести, които са ги предупреждавали. Давали са време на обречените да подготвят себе си и близките си за неизбежното.

Това предизвика цял хор от недоволни реплики от страна на стотиците събрали се Косачи. Ала Цитра чу и неколцина да твърдят как има логика в думите ѝ.

— Но да се позволява на обречените сами да избират метода, категорично е варварство! — викна Косач Труман.

— По-голямо варварство от електрическия стол? Или от обезглавяването? Или от нож в сърцето? Ако на субекта е позволено да избира, не мислите ли, че би се спрял на най-щадящия за него метод? Кои сме ние, че да наричаме избора им варварски?

Този път ропотът бе по-слаб. Не защото Косачите бяха съгласни, а защото губеха интерес към обсъждането. Амбициозен млад Косач — и то такъв, извоювал позицията си при твърде противоречиви обстоятелства — не си струваше да му се отделя прекалено внимание.

— Не е нарушен никакъв закон и това е начинът, по който избирам да върша Прибирането — заяви Цитра. Свещеното острие Ксенократ, на когото му бе все едно, прехвърли въпроса на парламентариста, а той не намери основания за правно възражение. Косач Анастасия спечели първия си диспут в конклав.

Косач Кюри беше силно впечатлена.

— Сигурна бях, че ще ти наложат някакъв изпитателен срок, през който ще ти посочват Прибиранията и ще те задължават да ги изпълняваш по строг график. Биха могли, но не го направиха. Това говори повече, отколкото си даваш сметка.

— Какво, че съм брадавица на колективния косачески задник? Това те си го знаеха вече.

— Не — позасмя се Косач Кюри. — Показва, че те приемат сериозно.

За себе си Цитра не можеше да го каже. През половината време имаше чувството, че играе театър и е облечена в тюркоазен костюм за главната роля.

Бе постигнала голям успех в Прибирането, което вършеше по своя метод. Само шепа субекти не се бяха върнали в края на гратисния период. Двама бяха умрели в опит да прекосят границата и да се прехвърлят в Тексас, друг — на Западмериканската граница, където никой не бе посмял да докосне тялото, докато не пристигна Косач Анастасия, за да го обяви за прибран.

Трима други бяха открити в леглата им, когато времето, отбелязано на проследяващото устройство, изтече. Бяха предпочели мълчанието на отровата пред необходимостта отново да се изправят лице в лице с Косач Анастасия. При всички случаи обаче начинът на смъртта бе техен собствен избор. За Цитра това бе много съществено, защото в политиката на Форума на Косачите тя най-силно ненавиждаше лишаването на хората от достойнство, когато смъртта им бе избирана от друг.

Разбира се, този метод на Прибиране създаваше двойна работа за нея, защото изискваше две срещи със субектите. Вярно, че това правеше живота ѝ изтощителен, но поне ѝ позволяваше да спи нощем.

Вечерта на същия ноемврийски ден, когато съобщи фаталната новина на Девора Мъри, Цитра влезе в пищно обзаведено казино в Кливланд. Всички очи се насочиха към Косач Анастасия при появата ѝ.

Цитра беше свикнала с това — един Косач винаги се озоваваше в центъра на вниманието, независимо искаше ли го, или не. Някои се опияняваха от това, а други предпочитаха да вършат работата си на безлюдни места, без публика, единствено пред очите на субекта си. Цитра не бе там по свое желание, но нямаше как да не уважи волята на човека, чийто бе изборът.

Тя го откри там, където бе казал, че ще бъде — в далечния край на казиното, в изолиран сектор, на подиум, разположен на три стъпала над пода. Това бе мястото, запазено за играчите с най-високи залози.

Той беше облечен в елегантен смокинг и бе единственият играч на масите с висок лимит. Това го караше да изглежда като собственик на казиното. Но не беше такъв. Господин Итън Дж. Хоган не беше хазартен играч от висока класа. Той беше челист в Кливландската филхармония. Притежаваше висока компетентност — най-голямата похвала за музикант в тези времена. Страстта при изпълнение бе останала в Епохата на смъртните, а уникалният творчески стил бе поел по пътя на птицата додо. То се знае, птицата додо се бе завърнала — Бурята се бе погрижила за това. Изобилна колония от тези нелетящи птици сега обитаваше остров Мавриций.

— Здравейте, господин Хоган — обърна се към него Косач Анастасия. Налагаше ѝ се да мисли за себе си като за Косач Анастасия, когато извършваше Прибирането. Нейната пиеса. Нейната роля.

— Добър вечер, Ваша чест — поздрави той. — Бих казал, че е удоволствие да ви видя, но при дадените обстоятелства…

Той не довърши изречението. Косач Анастасия седна на масата до него и го остави той да поведе този танц.

— Ще си опитате ли късмета на бакара? — попита я. — Проста игра е, но вариантите в стратегиите могат да ви главозамаят.

Тя не можа да схване дали е искрен, или придава измислен ореол на играта. Косач Анастасия не умееше да играе бакара, но не се канеше да сподели това с него. Отговори само:

— Нямам пари в брой, за да залагам.

В отговор той премести към нея една колонка от собствените си чипове.

— На ваше разположение са. Можете да заложите на банката или на мен.

Тя бутна всичките чипове към кутийката с надпис „играч“.

— Браво на вас — похвали я той. — Демонстрирате кураж.

Той отговори на залога ѝ със свой и направи жест към крупието, което раздаде две карти на челиста и две на себе си.

— Осем за играча, пет за банката. Играчът печели — обяви крупието, отмести картите с дървена лопатка с дълга дръжка, която изглеждаше напълно излишна, и удвои купчинките им с чипове.

— Вие сте ангел, носите ми късмет — каза челистът. После намести папийонката си и я погледна. — Готово ли е всичко?

Косач Анастасия обърна поглед към главното пространство на казиното. Никой не гледаше директно към тях, но си личеше, че са в центъра на всеобщото внимание. Това щеше да се отрази добре на казиното — разсеяните играчи грешат в залозите. Управата сигурно обичаше Косачите.

— Барманът ще дойде всеки момент — отвърна тя. — Всичко е уредено.

— Добре тогава, още един залог, докато чакаме.

Тя отново премести двете купчинки чипове към кутийката „играч“ и той повтори залога ѝ. Картите и този път бяха в тяхна полза.

Тя насочи очи към крупието, но мъжът избегна погледа ѝ, сякаш, ако го срещнеше, рискуваше и той да бъде Прибран. И ето че пристигна барманът с охладена чаша за мартини върху поднос и сребърен шейкър, запотен от кондензиралата влага.

— О, виж ти! — възкликна челистът. — Досега не бях забелязал колко много приличат тези шейкъри на мънички бомби.

Косач Анастасия нямаше отговор на това.

— Не знам дали сте наясно, но има един герой в литературата и киното от Епохата на смъртните — продължи челистът. — Един вид плейбой. Винаги съм го харесвал. Може да се каже, че е повече като нас, връща се отново и отново и човек би се заклел, че е безсмъртен. Дори най-големите злодеи не могат да се разправят с него.

Косач Анастасия се усмихна. Сега вече проумя защо челистът бе избрал да бъде прибран по този начин.

— Предпочитал е мартинито си разклатено, не разбъркано1 — уточни тя.

Челистът ѝ отправи ответна усмивка.

— Е, да го направим — промълви.

Тя взе сребърния съд, разклати го добре, докато пръстите ѝ изтръпнаха от леда в него. После отвъртя капачето и наля сместа от джин, вермут и още нещичко в заледената чаша за мартини.

Челистът погледна към питието. Тя си помисли, че изискано ще я помоли за лимон или маслинка, но не, той просто го гледаше. Същото правеше и крупието. И салонният управител зад гърба му.

— Семейството ми е горе в хотелската стая и ви чака — осведоми я той.

— Апартамент 1242 — кимна тя. Работата ѝ бе да знае тези неща.

— Моля ви, погрижете се да поднесете пръстена си първо към сина ми Джори. Той го понася най-тежко. Ще настоява останалите първи да получат имунитет, но ако го изберете пръв да целуне пръстена, това ще означава много за него, независимо от това, че държи да пропусне другите преди себе си. — Погледа чашата още за миг-два, после добави: — Боя се, че изхитрувах, но се обзалагам, че вие го знаете вече.

Беше поредният му печеливш залог.

— Дъщеря ви Кармен не живее с вас — каза Косач Анастасия. — Това означава, че не подлежи на имунитет, макар и тя да е в хотелския апартамент.

Знаеше, че челистът е на сто четирийсет и три и че е имал преди това и други семейства. Понякога субектите ѝ се опитваха да получат имунитет за всичките си наследници. В тези случаи бе принудена да им отказва. Но един човек в повече? Можеше да го реши по свое усмотрение.

— Ще ѝ дам имунитет, стига да не се хвали с това наляво-надясно.

Той изпусна дълга въздишка на облекчение. Очевидно тази измама му бе тежала, но всъщност не бе измама, след като Косач Анастасия бе знаела, и още по-малко, след като сам си бе признал в последните си мигове. Сега можеше да напусне този свят с чиста съвест.

Накрая господин Хоган вдигна чашата с бонвивански жест и се вгледа в течността, улавяща и пречупваща светлината.

Косач Анастасия неволно си представи как неговото 007 отброява цифра по цифра назад до 000.

— Искам да ви благодаря, Ваша чест, че ми дадохте тези няколко седмици да се подготвя. Означаваше страшно много за мен.

Ето това не можеше да се разбере от Форума на Косачите. Толкова бяха фокусирани върху акта на убиване, че не можеха да схванат какво включва актът на умирането.

Мъжът допря чашата до устните си и отпи мъничка глътчица. Облиза устни и прецени аромата.

— Фин подход — отсъди. — Наздраве.

Опразни цялата чаша на един дъх и я тропна на масата, побутвайки я към крупието, което отстъпи леко назад.

— Удвоявам залога! — заяви челистът.

— Това е бакара, господине — с леко разтреперан глас отвърна крупието. — Можете да удвоявате само на блекджек.

— По дяволите.

Отпусна се на стола си и издъхна.

Цитра провери пулса му. Знаеше, че няма да напипа такъв, но процедурата си бе процедура. Нареди на крупието да се погрижи за унищожаването на чашата, шейкъра и дори на подноса.

— Отровата е силна — поясни тя. — Ако някой я погълне неволно, Форумът на Косачите трябва да поеме разходите по съживяването му и да го компенсира за неприятностите. — После побутна купчинките чипове към него. — Искам лично да се погрижите цялата печалба на господин Хоган да бъде получена от семейството му.

— Да, Ваша чест.

Крупието погледна към пръстена ѝ, сякаш се надяваше да получи имунитет, но тя бързо отдръпна ръка от масата.

— Мога ли да разчитам на вас, че ще бъде изпълнено?

— Да, Ваша чест.

Удовлетворена, Косач Анастасия отиде да даде на опечаленото семейство на челиста едногодишен имунитет и докато вървеше към асансьорите, игнорираше десетките чифтове очи, които всякак се стараеха да не я погледнат.

5. Необходима тъма

Цитра се качи на кола за обществен транспорт, за да отпътува от казиното. Беше самоуправляваща се и регистрирана за проследяване на маршрута.

Колата я поздрави с глас, в който не се долавяше грам изкуствен интелект.

— Дестинация, моля? — отправи бездушен въпрос.

— На юг — отвърна Цитра и в паметта ѝ проблесна спомен как бе заръчала на друга такава кола да поеме на север, когато бе дълбоко в сърцето на Югомерика и се опитваше да избяга от Чилиаржентинския Форум на Косачите. Изглеждаше ѝ толкова отдавна.

— Юг не е дестинация — информира я колата.

— Просто карай, докато ти посоча дестинация — нареди тя.

Колата се отдели от бордюра и я остави на мира.

Вече бе започнало да ѝ става ненавистно използването на тези коли многознайници. Странно, не я бяха притеснявали преди стажуването ѝ. Цитра Теранова никога не бе изпитвала неудържимо желание да се научи да шофира. Но Косач Анастасия го имаше сега. Може да се дължеше отчасти на властовата ѝ позиция на Косач, заради която не се чувстваше комфортно като пасивен пътник в кола за обществен транспорт. А вероятно донякъде бе повлияна от Косач Кюри.

Косач Кюри караше впечатляваща спортна кола — единствената ѝ глезотия и единственото в живота ѝ в разрез с люляковата роба. Бе започнала да обучава Анастасия да шофира със същото желязно търпение, с което бе наставлявала Цитра за Прибирането.

Цитра бе решила, че шофирането е по-мъчно от Прибирането.

— Изисква съвсем различен тип умения, Анастасия — каза ѝ Косач Кюри при първия урок.

Косач Кюри винаги използваше името на патрона си. На Цитра ѝ беше леко неудобно да се обръща към нея на малко име. „Мария“ звучеше твърде фамилиарно за Гранд дамата на смъртта.

— Човек никога не може да овладее напълно изкуството на шофирането, защото няма две еднакви пътувания — каза ѝ Косач Кюри. — Но щом веднъж се усъвършенстваш, изпитваш чувство на удовлетворение, дори на освобождаване.

Цитра не знаеше ще достигне ли някога такава степен на майсторство. Имаше твърде много неща, изискващи вниманието ѝ едновременно. Огледала, крачни педали и волан, който с едно побутване с пръст можеше да те изпрати отвъд ръба на скала. Още по-лошо, колата на Косач Кюри, датираща от Епохата на смъртните, не беше централно контролирана. Това означаваше, че не е в състояние да коригира грешките на шофьора. Нищо чудно, че автомобилите бяха убили толкова хора през Епохата на смъртните — лишени от централизиран компютърен контрол, те бяха смъртоносни оръжия като онези, използвани от Косачите за Прибирането. Цитра се запита дали имаше някой сред колегите ѝ, който да прибира чрез автомобил, но бързо прогони тази мисъл.

Познаваше много малко хора, умеещи да шофират. Дори хлапетата в училище, които се перчеха с лъскавите си нови коли, се бяха спрели на самоуправляващи се. Да управляваш сам автомобила си в съвременния свят, бе такава отживелица, като да разбиваш сам масло.

— Движим се на юг от десет минути — припомни колата. — Имате ли вече набелязана дестинация?

— Не — отвърна кратко Цитра и продължи да гледа през прозореца светлините на магистралата, периодично проблясващи в мрака. Предстоящото пътуване би било далеч по-лесно, ако можеше да шофира сама.

Тя дори бе посетила няколко автокъщи с надеждата, че ако има собствена кола, все ще се научи да я кара.

Никъде предимствата да си Косач не личаха така ясно, както в автокъща.

— Моля ви, Ваша чест, изберете някой от по-луксозните ни автомобили — подканваха я търговиите. — Който и да посочите, ще бъде подарък за вас.

Косачите не само стояха над закона, но и над нуждата от пари, защото всичко им бе давано безплатно. За една автомобилна компания рекламата, че Косач е избрал тяхна кола, надхвърляше цената на превозното средство.

Където и да бе отишла, насърчаваха я да избере набиващ се на очи модел, след който хората щяха да обръщат глави.

— Един Косач трябва да остави отчетлив социален отпечатък — заяви ѝ самоуверен търговец. — Като минете по улицата, всички трябва да знаят, че вътре се вози човек с висок авторитет.

Накрая тя реши да изчака, защото последното, което искаше, бе да остави отчетлив социален отпечатък.

Отне ѝ известно време да напише в дневника си задължителния отчет относно Прибирането за деня. Десет минути по-късно видя пред себе си светлините на крайпътна спирка за отдих и нареди на колата да отбие от магистралата, което тя послушно изпълни. Щом колата спря, Цитра пое дълбоко дъх и се обади на Косач Кюри да я осведоми, че няма да се прибере вкъщи тази нощ.

— Разстоянието е твърде дълго, а никога не мога да спя в кола на обществения транспорт.

— Не е нужно да ме предупреждаваш, скъпа — увери я Мария. — Няма да взема да будувам и да кърша ръце от тревога за теб.

— Старите навици трудно умират — отвърна Анастасия. А и знаеше, че в действителност Мария се тревожи. Не толкова, че може да ѝ се случи нещо, колкото заради опасението, че се преуморява.

— Трябва да правиш повече Прибирания близо до дома — каза Мария за кой ли път, но Къщата с водопада, великолепната архитектурна причудливост, където живееха, беше дълбоко в горите, на самата източна граница на Средмерика, което означаваше, че не разширяха ли зоната си за работа, щяха да подложат на прекомерно Прибиране местното население.

— Всъщност искаш да кажеш, че трябва по-често да пътувам с теб, а не сама.

— Права си — засмя се Мария.

— Обещавам другата седмица двете да заминем за Прибиране — каза Анастасия с искрено намерение. Вече изпитваше истинско удоволствие от общуването с Косач Кюри — и при Прибиране, и в прекарване на свободното време. Като младши Косач Анастасия би могла да работи под наставничеството на всеки от старшите, който би я приел — и мнозина ѝ го бяха предложили — но тя изпитваше родство с Косач Кюри и то правеше акта на Прибирането малко по-поносим.

— Гледай да си намериш топло място за нощуване, скъпа — поръча ѝ Мария. — Постарай се да не пресилваш нанитите си за здраве.

Цитра затвори и изчака цяла минута, преди да излезе от колата — сякаш Мария би усетила, че е замислила нещо, дори след като бяха приключили разговора.

— Ще се върнете ли, за да продължите пътуването си на юг? — попита колата.

— Да — отговори тя. — Чакай ме.

— Тогава ще имате ли дестинация?

— Ще имам.

В този късен вечерен час отбивката за почивка бе почти безлюдна. Рехав персонал обслужваше денонощните заведения за хранене и станциите за зареждане на автомобили. Тоалетната изглеждаше добре осветена и чиста. Тя пое бързо към нея. Беше студена нощ, но робата ѝ съдържаше загряващи клетки и ѝ държеше топло, без да ѝ е необходима дебела връхна дреха.

Никой не я наблюдаваше — поне не и човешки очи. Но нямаше как да не усеща, че вездесъщите камери на Бурята, монтирани на стълбовете за осветление, я следят по пътя ѝ. В колата може да не бяха с нея, но знаеха къде се намира. А може би и какво се кани да направи.

В една от кабинките свали тюркоазената си роба заедно с туниката и клина в същия цвят — всичките изработени за нея по поръчка — и облече ежедневни дрехи, които бе скрила в робата си. Докато го правеше, наложи ѝ се да се бори с чувство на срам. За Косачите бе въпрос на чест никога да не носят друго освен официалното си облекло.

— Ние сме Косачи във всеки миг от живота си — беше ѝ казала Мария. — Не бива да си позволяваме да го забравяме, колкото и да ни се иска. И външният ни вид е доказателство за тази ни отдаденост на професията.

В деня на ръкополагането на Цитра Косач Кюри ѝ заяви, че Цитра Теранова вече не съществува.

— Ти си и винаги ще бъдеш Косач Анастасия, отсега до момента, в който решиш да напуснеш земята.

Анастасия бе готова да го приеме… освен в миговете, когато изпитваше потребност да бъде Цитра Теранова.

Тя излезе от тоалетната, а Косач Анастасия бе навита на вързопче под мишницата ѝ. Отново беше Цитра — горда и упорита, но без отчетлив социален отпечатък. Момиче, недостойно за особено внимание. Освен от страна на камерите на Бурята, които се извъртяха да я проследят на връщане към колата.

Имаше голям мемориал в центъра на Питсбърг, родно място на Косач Прометей, първия на поста Върховно острие на света. Из обширния парк бяха разпръснати умишлено натрошени парчета от масивен обсидианов обелиск. Около тези отломки от тъмен камък имаше издигнати малко по-големи от естествен ръст статуи на основателите на Форума на Косачите, които бяха изработени от бял мрамор, контрастиращ с черния обсидиан на разтрошения обелиск.

Беше мемориалът, сложил край на всички мемориали.

Мемориалът на смъртта.

Туристи и ученици от цял свят посещаваха Мемориала на смъртността, където смъртта лежеше разломена пред Косачите, и се дивяха на самата идея, че някога хората са умирали по естествен път. Старата епоха. Болестите. Катастрофите. През годините градът бе прегърнал образа си на туристическа атракция, прославяща смъртта на смъртта. И тъй, в Питсбърг всеки ден беше Хелоуин.

Навред имаше костюмирани партита и вещерски клубове. По тъмно всеки небостъргач ставаше кула на ужасите, всяко имение бе обитавано от духове.

Малко преди полунощ Цитра прекосяваше Мемориалния парк на Епохата на смъртните и се ругаеше, че не бе предвидила да си вземе яке. В средата на ноември и в този час на денонощието Питсбърг бе леденостуден, а вятърът влошаваше нещата. То се знае, би могла да си метне загряващата роба, но това би обезсмислило идеята на преобличането. Нанитите се бореха да повишат телесната ѝ температура и предотвратяваха зъзненето, но не и общото усещане за студ.

Чувстваше се уязвима без своята роба. Гола във фундаментален смисъл. В началото, когато започна да я носи, ѝ беше някак неловко и странно. Постоянно се спъваше във влачещия се подгъв. Но през десетте месеца, откакто бе ръкоположена, беше свикнала — дотам, че вече се чувстваше необичайно да се показва пред хора без нея.

В парка имаше и други посетители. Повечето със смехове се преместваха от едно парти към друго, от един клуб към друг. Всички бяха костюмирани. Имаше таласъми, клоуни, балерини, разни зверове. Единствените забранени костюми бяха тези с роби. На никой обикновен гражданин не се позволяваше да уподобява Косач. Костюмираните групички я оглеждаха, когато минаваше край тях. Дали я разпознаваха? Не. Обръщаха ѝ внимание само защото не носеше костюм. Беше натрапчива тъкмо с липсата си на натрапчивост.

Не тя бе избрала това място. Беше посочено в бележката, която получи.

„Да се видим в полунощ в Мемориала на смъртността.“ Не се досети веднага от кого идваше. Подпис нямаше. Само буквата „Л“. Беше с дата 10-ти ноември. За щастие, Прибирането ѝ тази вечер бе достатъчно близо до Питсбърг, та да ѝ бъде възможно да отиде.

Питсбърг бе идеалното място за тайна среща. Беше град, слабо обслужван от Косачи, защото те не обичаха да работят там. Атмосферата им идваше твърде страховита с тези хора, търчащи в разпокъсани и окървавени костюми, с пластмасови ножове, прославящи всякакви извращения. За Косачите, приемащи смъртта извънредно сериозно, всичко това бе проява на твърде лош вкус.

Макар да беше най-близкият голям град до Къщата с водопада, Косач Кюри никога не работеше там.

— В Питсбърг ще е все едно да прибираш вече прибрани — каза тя на Цитра.

Предвид това шансовете да се натъкне на Косач бяха минимални. Единствените Косачи, удостоили с присъствието си Мемориалния парк, бяха онези от бял мрамор, надзираващи раздробения обелиск.

Точно в полунощ една фигура се появи зад масивна мемориална отломка. Отначало тя го взе за някого от веселящите се, но също като нея той не беше с костюм. Силуетът му бе очертан от прожектор, осветяващ мемориала, но така или иначе тя мигом го разпозна по походката.

— Очаквах да си с робата си — каза Роуан.

— Радвам се, че ти не си с твоята — отвърна тя.

Когато той приближи, светлината падна върху лицето му. Изглеждаше призрачно блед, като че не го бе зървало слънце от месеци.

— Добре изглеждаш — коментира той.

Тя кимна, без да му върне комплимента, защото за него не важеше същото.

Очите му бяха хладни и дълбоки като пещери, сякаш бе видял повече, отколкото се полагаше някому, и се стараеше да не го е грижа, за да спаси останалото от душата си. Ала после се усмихна и усмивката му бе топла, искрена. „Ето те, Роуан — каза си тя. — Криеше се, но аз те намерих.“

Тя го поведе извън осветеното пространство и спряха в тъмен ъгъл на парка, където никой не можеше да ги види освен инфрачервените камери на Бурята. Но в момента такива не се виждаха. Може би бяха успели да попаднат в сляпо за тях петно.

— Радвам се да те видя, Почитаема Косач Анастасия — промълви той.

— Моля те, не ме наричай така — възрази тя. — Казвай ми Цитра.

— Това няма ли да е нарушение? — подсмихна се Роуан.

— Както чувам, каквото и да сториш днес, все е нарушение.

— Не вярвай на всичко, което чуваш — леко се умърлуши Роуан.

Но Цитра трябваше да знае. Трябваше да го чуе от него.

— Вярно ли е, че колиш и гориш Косачи?

Той очевидно се засегна от обвинението.

— Приключвам живота на Косачи, които очевидно не заслужават да са такива — отвърна ѝ той. — И не ги коля. Умъртвявам ги бързо и милостиво, също както го правиш ти. Единствено изгарям телата им, когато вече са мъртви, за да не бъдат съживени.

— И Косач Фарадей ти позволява това?

Роуан отклони поглед.

— Не съм виждал Фарадей от месеци.

Той обясни как, след като избягал от Зимния конклав през февруари, Фарадей — когото почти всички бяха смятали за мъртъв — го отвел в крайморска къща на северния бряг на Амазония. Но Роуан останал там само няколко седмици.

— Трябваше да си тръгна — каза той на Цитра. — Почувствах… някакъв зов. Не мога да го обясня.

Ала Цитра можеше. И тя бе чувала този зов. Умовете и телата им бяха тренирани в продължение на цяла година, за да се превърнат в съвършените убийци в полза на обществото. Отнемането на живот бе станало част от собствената им природа. И тя не можеше да го вини, задето бе пожелал да насочи острието си срещу корупцията, пускаща корени сред общността на Косачите — само че да желаеш нещо и действително да го извършиш, не е едно и също. Имаше си норми на поведение. Неслучайно съществуваше Правилник на Косачите. Без него щеше да настъпи хаос в общностите им във всеки регион, на всеки континент.

Вместо да въвлича двама им във философски спор, който не би довел доникъде, Цитра реши да смени темата и я прехвърли от постъпките му към него самия, защото проявяваше интерес не само към тъмните му дела.

— Отслабнал си — каза му. — Храниш ли се?

— Майка ли ще ми ставаш сега?

— Не — отвърна му кротко. — Аз съм твоя приятелка.

— Аха — с известна тъга промълви Роуан. — Моя приятелка.

Тя знаеше накъде бие той. Последния път, като се видяха, и двамата изрекоха думи, които се бяха заклели да не си позволяват. В апогея на този отчаян, но триумфален миг той ѝ бе казал, че я обича, и тя призна ответното си чувство.

Но каква полза имаше от това сега? Съществуваха все едно в различни вселени. Да умуват над споделената си любов не би ги довело до нищо добро. Да, тя още си мислеше за това. За миг дори понечи да изрече отново думите, но си сдържа езика.

— Защо сме тук? — попита. — Защо ми написа онази бележка?

Той въздъхна.

— Защото Форумът на Косачите в крайна сметка ще ме открие. Исках да те видя за последен път преди това. — Той помълча и обмисли следващите си думи. — Сама знаеш какво ще стане, като ме хванат. Ще ме подложат на Прибирането.

— Не могат — припомни му тя. — Още имаш имунитета, който ти дадох.

— Само още два месеца. После ръцете им са развързани да направят каквото си поискат.

Цитра искаше да му предложи поне мъничка надежда, но съзнаваше истината не по-зле от него. Форумът на Косачите не го искаше жив. Дори онези от старата школа не одобряваха методите му.

— Ами тогава не допускай да те хванат — заръча му тя. — И ако видиш Косач с алена роба, бягай.

— Алена роба?

— Косач Константин. Чух, че на него лично е възложено да те издири и да те изправи пред Форума.

— Не го познавам — поклати глава Роуан.

— Нито пък аз. Но съм го виждала на конклава. Той оглавява Бюрото за разследване на Форума.

— От новия модел ли е, или от старата гвардия?

— От нито едните. В своя си категория е. Като че няма приятели. Не съм го виждала да разговаря с други Косачи. Не съм сигурна какви принципи застъпва освен може би този за справедливост… на всяка цена.

Роуан се изсмя на това.

— Справедливост ли? Във Форума не познават това понятие.

— Някои от нас го почитат, Роуан. Твърдо вярвам, че накрая мъдростта и разумът ще надделеят.

Роуан протегна ръка и докосна бузата ѝ. Тя му позволи този жест.

— И аз искам да го вярвам, Цитра. Искам да се надявам, че Форумът може да се върне към изконния си идеал… Но понякога се налага необходимата тъма, за да се стигне дотам.

— И ти си тази необходима тъма?

Той не отговори на въпроса ѝ. Вместо това каза:

— Взех името Луцифер, защото означава „носещият светлина“.

— Но също така смъртните някога са го наричали „дявол“ — посочи тя.

— Предполагам, че онзи, който носи факела, хвърля най-тъмната сянка — сви рамене той.

— Искаш да кажеш който „открадне“ факела.

— Е, изглежда мога да открадна каквото си поискам — заключи Роуан.

Тя не бе очаквала тези думи от него. А това, че ги изрече тъй небрежно, я стъписа.

— Какво искаш да кажеш?

— Говоря за Бурята — отвърна той. — Допуска всичко да ми се размине. И също като при теб не ми е приказвала, нито ми е отговаряла още от стажуването ни. Тя ме третира като Косач.

Това даде на Цитра храна за размисъл. Накара я да се сети за нещо, което никога не бе казвала на Роуан нито пък на друг. Бурята живееше по собствени закони и никога не ги нарушаваше. Ала понякога намираше начини да ги заобикаля.

— На теб Бурята може да не ти е говорила, но на мен да — призна тя.

Той се обърна и се вгледа в нея, вероятно се чудеше дали не се шегува. Когато осъзна, че не е така, промълви:

— Това е невъзможно.

— И аз така си помислих, но се наложи да се размажа, когато Свещеното острие ме обвини, че съм убила Фарадей, помниш ли? И докато бях в състояние на временна смърт, Бурята успя да влезе в главата ми и да активира мисловните ми процеси. Формално не бях стажант Косач, докато бях мъртва, така че Бурята успя да комуникира с мен, преди сърцето ми да започне да бие отново.

Цитра си даваше сметка, че това е било едно много елегантно прескачане на правилата и този момент събуждаше у нея дълбоко преклонение.

— Какво ти каза? — попита Роуан.

— Че аз съм… важна.

— Важна в какъв смисъл?

Цитра поклати глава в недоумение.

— Точно там е работата, че не обясни. Почувства, че ако изрече повече, ще е вече нарушение. — Тя се приближи до него и заговори по-тихо, но в гласа ѝ имаше страст, думите ѝ звучаха с повече тежест. — Но мисля, че ако ти беше падналият от онази сграда и се бе озовал в състояние на временна смърт, Бурята би заговорила и на теб.

Цитра хвана ръката му над лакътя. Това бе най-близкият до прегръдка жест, който щеше да си позволи.

— Мисля, че ти също си важен, Роуан. Дори съм сигурна. Тъй че, каквото и да правиш, не им се оставяй да те хванат.

6. Възмездие

Историята никога не бе била най-силният предмет на Роуан, но това се промени през периода на стажуването му. Дотогава не бе успявал да свърже събитията в живота си, нито дори тези в бъдещето си с такива от далечното минало — особено много странните от Епохата на смъртните. Но по време на стажа изучаването на историята се фокусираше върху понятия като дълг, чест и достойнство в течение на вековете. Роуан бе силно увлечен от философията и психологията на най-славните моменти на човечеството.

Историята бе пълна с примери за хора, пожертвали се в името на общото благо. В известен смисъл Косачите бяха точно такива — отказваха се от личните си надежди и мечти, та да служат на обществото. Поне онези, зачитащи основополагащите принципи на Косачите, бяха такива.

Роуан би бил точно от този тип Косачи. Дори след бруталния, оставил дълбоки душевни белези стаж при Годар, той пак би запазил благородството си. Но му бе отказан този шанс. После осъзна, че все още би могъл да служи на Форума на Косачите и на човечеството, но по различен начин.

Резултатът му до момента представляваше „дяволска дузина“. Отнел бе живота на тринайсет Косачи от различни региони и всички те бяха позор за колегията.

Бе проучил обстойно субектите си, точно както го бе учил Косач Фарадей, и в избора му нямаше и сянка от предубеждение. Това бе важно, защото иначе, естествено, би клонял да търси корупция само сред представителите на новата школа. Те бяха онези, които открито демонстрираха луксозен живот и радост, изпитвана от убиването. Натрапчиво изтъкваха своята злоупотреба с власт, сякаш тя беше нещо добро, прокарваха лошото поведение като нещо нормално. Само че те нямаха монопол над лошото поведение. Съществуваха Косачи от старата гвардия и други, независими, които се бяха превърнали в лицемери, обслужващи собствените си интереси, говорещи големи приказки и вършещи потайно тъмните си дела.

Косач Брамс бе първата от мишените на Роуан, към която той отправи предупреждение. В този ден се бе чувствал великодушен. Всъщност му стана добре, задето не отне живота на човека. Това му припомни, че не е като Годар и последователите му, така че можеше да се изправи пред Цитра, без да изпитва срам.

Докато другите се готвеха за наближаващия Ден на благодарността, Роуан проучи няколко възможни субекта — шпионираше ги и отчиташе действията им. Косач Гери много тръбеше за тайните си срещи, но те най-често бяха свързани с угощения и спортни залози, Косач Хендрикс се хвалеше колко работа върши, но всичко се изчерпваше само с голи приказки — в действителност подхождаше плахо към Прибирането и с подобаващо състрадание. Прибиранията на Косач Райд наглед бяха брутални и кървави, ала нейните субекти винаги умираха бързо и без да страдат. А виж, Косач Реноар бе отявлен кандидат.

Когато Роуан пристигна в апартамента си този следобед, разбра, че вътре има някой, още преди да е отворил вратата, защото топката на бравата беше студена. Монтирал бе охлаждащ чип във вратата, който се задействаше при завъртане на топката по часовниковата стрелка — каквато бе обичайната посока на движение на топките. Не беше чак ледена, но все пак достатъчно студена, че да отбележи как някой е влизал, а може би още беше вътре.

Мина му през ума да избяга, но пък Роуан не беше от тези, дето ще побегнат от конфронтация. Бръкна в якето си и извади нож — винаги държеше оръжие у себе си дори когато не носеше черната си роба, защото не знаеше кога ще му се наложи да се брани от агенти на гилдията на Косачите. Влезе предпазливо.

Натрапникът не се криеше. Седеше преспокойно до кухненската маса и ядеше сандвич.

— Здрасти, Роуан — каза Тайгър Салазар. — Дано не възразяваш, но огладнях, докато те чаках.

Роуан затвори вратата и прибра ножа, преди Тайгър да го е видял.

— Какво правиш тук, Тайгър? Как изобщо ме откри?

— Хей, не ме подценявай, не съм чак толкова глупав. Не забравяй, че човекът, който те снабди с фалшивата лична карта, беше мой познат. Достатъчно беше да попитам Бурята къде е Роналд Даниълс. То се знае, има цял куп хора с това име, та ми отне известно време да намеря точния.

В дните преди стажуването на Роуан Тайгър Салазар бе неговият най-добър приятел — но такива понятия губеха смисъла си, след като човек прекараше една година да се обучава в ефикасно убиване. Роуан си представяше, че така са се чувствали войниците от Епохата на смъртните при завръщането им от война. Старите приятелства оставаха зад завесата на натрупани преживявания, неизпитани от някогашните ти другари. С Тайгър вече го свързваше единствено миналото, а то ставаше все по-далечно. Сега Тайгър бе професионален парти гост, а Роуан не можеше да се сети за по-далечно от интересите му занятие.

— Поне да ме беше предупредил, че ще дойдеш — каза Роуан. — Да не би някой да те е проследил?

Сам си даде сметка колко глупав беше въпросът му. Дори Тайгър не би проявил такова лекомислие, та да дойде в апартамента му, ако бе забелязал, че е следен.

— Успокой се — отвърна Тайгър. — Никой не знае, че съм тук. Защо вечно си мислиш, че светът е по петите ти? И защо Косачите да те преследват само защото си се провалил в стажа си?

Не му отговори, а отиде до дрешника, чиято врата беше открехната. Затвори я с надеждата Тайгър да не е видял черната роба на Луцифер, окачена вътре. Не че щеше да разбере какво вижда. Широката общественост не подозираше за Косач Луцифер. Форумът на Косачите се бе погрижил подвизите му да не се оповестяват в новините. Колкото по-малко знаеше Тайгър, толкова по-добре. Така че Роуан прибягна към древния похват за приключване на подобни разговори.

— Ако наистина си ми приятел, няма да задаваш въпроси.

— Да бе, да. Ти си човекът загадка. — Повдигна към него недоядения си сандвич. — Поне още ядеш човешка храна.

— Какво искаш, Тайгър? Защо си тук?

— Така ли се говори на приятел? Изминах толкова път, можеше поне да ме попиташ как съм.

— Е, как си?

— Ами, добре. Получих нова работа в друг регион. Така че дойдох да се сбогуваме.

— Да не би да те назначиха на редовна длъжност като парти гост?

— И аз не знам точно. Но плащат много по-добре от агенцията, за която работех досега. А и ще видя малко свят. Новата служба е в Тексас.

— Тексас? — Роуан се поразтревожи. — Тайгър, там действат по-различно. Има дори приказка „Не се закачай с Тексас“. На теб защо ти е притрябвало да го правиш?

— Е, добре де, Белязан регион е. Голяма работа. Те са непредсказуеми, но не непременно лоши. Познаваш ме, второто ми име е Непредсказуем.

Роуан потисна смеха си. Тайгър бе сред най-предсказуемите хора, които бе срещал в живота си. Това, че се пристрасти към размазване върху паважа, че стана професионален парти гост, бяха все доказателства. Може и да виждаше себе си като волен дух, но изобщо не бе такъв. Просто дефинираше измеренията на собствената си клетка.

— Ти все пак внимавай — предупреди го Роуан, като знаеше, че Тайгър няма да го послуша, но пък и не се съмняваше, че ще излезе сух от водата, каквото и да стори. „Бил ли съм някога безгрижен като Тайгър?“ — запита се. Отговорът беше „не“, но той завиждаше на Тайгър, че е такъв. Може би тъкмо заради това бяха приятели.

Моментът стана малко неловък, но далеч не само поради това сравнение. Тайгър се изправи, само че без да показва с нищо намерение да си тръгне. Очевидно имаше да каже още нещо.

— Нося новини — изрече. — И това е истинската причина да съм тук.

— Що за новини?

Тайгър се поколеба. Роуан събра всичките си сили, разбрал, че ще чуе нещо лошо.

— Съжалявам да ти го кажа, Роуан. Баща ти бе подложен на Прибиране.

Роуан усети земята да се разклаща под краката му. Гравитацията сякаш го придърпваше в неочаквана посока — не с такава сила, че да го лиши от равновесие, но достатъчно да предизвика световъртеж.

— Роуан, чу ли ме какво казах?

— Чух те — тихо отрони Роуан.

В съзнанието му нахлуха безчет мисли и чувства, преплитащи се едни с други, докато вече не знаеше какво мисли и какво чувства. Не беше очаквал да види повече някого от родителите си, но да знае, че баща му си е отишъл завинаги, че смъртта му не е временна, а окончателна… Видял бе много хора, подложени на Прибиране. Самият той бе отнел живота на тринайсет души, но никога не бе губил толкова близък човек.

— Аз… не мога да дойда на погребението — даде си сметка внезапно. — Форумът на Косачите ще прати там агенти да ме издебнат.

— И да са пратили, не ги забелязах — отговори Тайгър. — Погребението беше миналата седмица.

Това го порази не по-малко от самата новина.

Тайгър сви рамене извинително.

— Както ти казах, има мнозина с името Роналд Даниълс. Отне ми време да те открия.

Значи баща му бе мъртъв от повече от седмица. Ако Тайгър не беше дошъл да му каже, той нямаше и да знае.

И тогава истината бавно осени Роуан. Това не беше случайност.

Беше наказание.

Беше възмездие за действията на Косач Луцифер.

— Кой Косач извърши Прибирането? — попита Роуан. — Трябва да знам кой е бил.

— Не знам. Накарал е останалите от семейството да се закълнат, че ще мълчат. Косачите го правят понякога. Знаеш го по-добре от всеки друг.

— Но дал ли е на останалите имунитет?

— Разбира се — потвърди Тайгър. — На майка ти, на братята ти, на сестрите ти, както се очаква да постъпи Косач.

Роуан закрачи из стаята, защото му се прииска да удари Тайгър поради пълното му неведение, но знаеше, че Тайгър няма вина за нищо. Той бе само вестителят. Останалите от семейството му имаха имунитет — но той щеше да трае само година. Който бе извършил Прибирането на баща му, можеше да иде за майка му, за братята и сестрите му — по един годишно, докато цялото му семейство изчезнеше. Това бе цената да си Косач Луцифер.

— Аз съм виновен. Направили са го заради мен!

— Роуан, чуваш ли се? Не всичко опира до теб! С каквото и да си ядосал Форума на Косачите, не биха погнали семейството ти заради теб. Косачите не са такива. Не ги гони жажда за мъст. Те са просветени.

Какъв смисъл имаше да спори? Тайгър не би разбрал, а може би и не трябваше да разбира. Нека си живее хиляди години занапред като парти гост, без да има представа колко дребнави, колко отмъстителни, колко по човешки несъвършени можеха да бъдат Косачите.

Роуан знаеше, че не бива да остава тук. Дори Тайгър да не беше проследен от Форума, в крайна сметка щяха да узнаят къде е ходил. Не би се учудил, ако вече идеше екип, който да го умъртви.

Двамата с Тайгър се сбогуваха и Роуан отпрати стария си приятел по най-бързия начин. Миг след като Тайгър си отиде, Роуан също напусна жилището, като взе единствено раницата, натъпкана с оръжия, и черната си роба.

7. Мършав… с потенциал

Тайгър Салазар се издигаше в социално отношение.

След като цял живот бе пилял време и бе заемал пространство, сега го вършеше професионално и му се плащаше за това. Не можеше да мечтае за по-добър живот, а след като вече се движеше в обществото на Косачи, надяваше се някой от тях да го забележи. Представяше си как му се поднася пръстен и получава година имунитет. Не му бе и хрумвало обаче, че един от тях ще му предложи постоянна работа, при това Косач от друг регион.

— Вие ни забавлявахте на едно парти миналата година — каза жената по телефона. — Харесахме стила ви.

Предложи му двойно повече пари, отколкото печелеше, даде му адрес и посочи дата и час, когато да се яви там.

Още със слизането си от влака усети, че вече не е в Средмерика. В региона на Тексас официалният език бе английски от Епохата на смъртните с музикален акцент. Беше достатъчно близък до средмериканския, та Тайгър да го разбира, но напъването изтощаваше мозъка му. Беше като да слушаш Шекспир.

Всички се обличаха малко по-различно и имаха небрежна поклащаща се походка, която той реши, че може да усвои. Питаше се колко ли ще се задържи тук. Ако беше по-дълго, току-виж си купил колата, която родителите му отказваха да му подарят, и вече нямаше да се налага да се тътри навсякъде с коли на обществения транспорт.

Срещата бе в град на име Сан Антонио, а адресът се оказа пентхаус във висока сграда с изглед към реката. Той предположи, че партито вече може да тече. Неспирен купон. Нямаше как да е по-далеч от истината. Бе посрещнат на вратата не от прислужник, а от Косач — тъмнокоса жена с лек намек за паназиатски произход във външността, която му изглеждаше позната.

— Тайгър Салазар, предполагам.

— Правилно предполагате.

Той влезе вътре. Интериорът бе пищен и според очакванията му. Онова, което не очакваше, бе пълното отсъствие на други гости, но както веднъж бе казал на Роуан, той се движеше по течението. Справяше се с каквото дойдеше.

Мислеше си, че тя ще му предложи храна, дори питие след дългото пътуване, но жената не го направи. Вместо това го заоглежда, сякаш бе екземпляр, изложен на пазар за животни.

— Харесва ми робата ви — каза ѝ той, решил, че ласкателство няма да навреди.

— Благодаря — отвърна тя. — Свали си ризата, ако обичаш.

Тайгър въздъхна. Значи щеше да е от онзи тип срещи. И отново бе изцяло на грешен път.

Щом остана пред нея без риза, тя го заразглежда още по-втренчено. Накара го да ѝ демонстрира бицепсите си и пипна да провери колко са твърди.

— Мършав — отсъди накрая. — Но има потенциал.

— Как тъй ще съм мършав? Та аз тренирам!

— Недостатъчно — посочи тя. — Но това лесно се поправя. — Отстъпи крачка назад, хвърли му още един преценяващ поглед и заключи: — Физически не си върхът, но при дадените обстоятелства си идеален.

— Идеален за какво?

— Ще разбереш, като му дойде времето.

Чак тогава нещо му щракна и го обзе вълнение.

— Да не би да ме избирате за стажант?

Тя се усмихна за пръв път.

— Да, и така може да се каже — отговори.

— Еха, това е възможно най-върховната новина! Няма да ви разочаровам. Аз уча бързо. И съм умничък. Не от типа зубъри в училище, но нека това не ви заблуждава. Имам мозък за раздаване.

Тя го приближи и се усмихна. Изумрудите по яркозелената ѝ роба уловиха светлината и заискриха.

— Повярвай ми — продума, — за това стажуване мозъкът ти е напълно без значение.