Бурята

39. Гледка с хищници

Косачи Анастасия и Кюри пристигнаха с един от луксозните частни самолети на Форума на Косачите, който повече приличаше на цилиндрично шато, отколкото на летателно средство.

— Подарък е от самолетостроителна фирма — обясни Косач Кюри. — Косачите дори самолетите получават безплатно.

При захода се извиха в дъга над плаващия остров, което предостави на Анастасия изумителна гледка. Бели сгради от искрящ кристал и бляскав титан сред пищни зелени градини. В центъра на острова имаше голяма кръгла лагуна с излаз към морето. „Окото“ на острова. Там пристигаше целият воден транспорт и сега бе пълна с увеселителни плавателни съдове. В центъра на Окото, открояващ се от всичко останало, беше комплексът на Световния съвет на Косачите, свързан със сушата наоколо посредством три моста.

— Още по-впечатляващо е, отколкото на снимките — коментира Анастасия.

Косач Кюри се наведе, за да погледне и тя през прозореца.

— Колкото и пъти да съм идвала, Ендура не престава да ме изумява.

— А ти колко пъти си идвала.

— Повече от десет. Главно във ваканция. Тук е мястото да дойдеш, ако не искаш никой да те гледа особено и със страх. Не ставаш мигом център на внимание, щом влезеш някъде. В Ендура отново се чувстваш човешко същество.

Но Анастасия подозираше, че дори в Ендура Гранд дамата на смъртта сигурно беше знаменитост.

Най-високата кула, построена на отделен хълм, беше Кулата на основателите, както обясни Косач Кюри.

— Там се намира Музеят на Косачите, в който е Хранилището на реликвите и бъдещето, както и самото сърце, на което е кръстен островът.

Но още по-впечатляваща бе поредицата от седем идентични кули, равномерно разположени около централното Око на острова. По една за всеки Върховен Косач от Световния съвет на Косачите, за техните помощници и за многобройните им екипи и персонал. Седалището на властта на Форума на Косачите бе бюрократична паяжина също като Интерфейса на властта, само че я нямаше Бурята, която да управлява гладко нещата, а това означаваше, че политиката се движи с темпо на охлюв и постоянно има изостанали мероприятия и задачи. Само най-спешните дела си пробиваха път до началото на списъка — такива като дознанието, свързано със средмериканските избори. Анастасия се чувстваше мъничко възгордяла се, че е предизвикала шумотевица, изискваща незабавното внимание на Световния съвет на Косачите. А за Съвета тримесечно изчакване беше светлинна скорост.

— Ендура е отворен за всички Косачи и техните гости — каза ѝ Косач Кюри. — Семейството ти би могло да живее тук, ако иска.

Анастасия се опита да си представи родителите си и Бен в град на Косачи, и от това главата я заболя.

При кацането бяха посрещнати от Косач Сенека — първи помощник на Ксенократ, чиято убита червеникавокафява роба контрастираше с цветовете наоколо. Анастасия се питаше колко ли средмерикански Косачи бе довел Ксенократ със себе си. Помощниците му бяха фиксиран брой — трима. Ако бе взел твърде много, това би изисквало множество стажанти, което на свой ред би означавало приток на повече Косачи от новия ред.

— Добре дошли на Острова на Издръжливото сърце — изрече Сенека с обичайната си липса на ентусиазъм. — Ще ви заведа в хотела ви.

Също като всичко останало на острова хотелът беше извънредно изискан със своите полирани зелени малахитови подове, издигащ се кристален атриум и многоброен обслужващ персонал, който да удовлетвори всички техни нужди.

— Почти ми напомня на Изумрудения град — коментира Анастасия, припомнила си приказка от Епохата на смъртните.

— Да — потвърди Косач Кюри с палава усмивка. — На времето и аз си боядисах очите в тон с робата.

Сенека ги поведе, без да спират на рецепцията, където се бе оформила опашка от нетърпеливи Косачи във ваканция. Раздразнен Косач в роба от бели пера се възмущаваше шумно от некомпетентността на персонала, който очевидно не го бе удовлетворил достатъчно бързо. На някои Косачи не им хареса, че мигом станаха център на внимание.

— Насам — каза им Сенека. — Ще пратя пиколо за багажа ви.

Именно тук Анастасия забеляза нещо, което бе в периферията на възприятията ѝ още от пристигането. Вниманието ѝ към него привлече малко дете, чакащо със семейството си при асансьорите.

Момченцето посочи към една от вратите и се обърна към майка си:

— Какво значи „повреден“?

— Значи, че асансьорът не работи.

Но детето не можеше да проумее подобно понятие.

— Как може асансьор да не работи?

Майката нямаше отговор на това и му подаде опаковано десертче, което отвлече вниманието на детето.

Сега Анастасия си припомни пристигането им. Самолетът им трябваше да направи няколко кръга преди кацане — нещо, свързано със системата за контрол на въздушния трафик. Забеляза и драскотината на калника на кола за обществен транспорт пред терминала. Не беше виждала такова нещо преди. А и опашката пред рецепцията. Чу как един от чиновниците спомена, че компютърът им за регистрация „има проблеми“. Как беше възможно компютър да има проблеми? В света, който Анастасия познаваше, нещата просто работеха. Бурята имаше грижата за това. На нищо никога не висеше табела „повредено“, защото в мига, щом спреше да функционира, се изпращаше екип да го поправи. Не оставаше повредено достатъчно дълго, че да има нужда от табела.

— Кой Косач си ти? — попита я момченцето.

Анастасия определи по акцента му, че е от региона Тексас, макар в някои източни части на Истмерика да имаше същото дружелюбно провлачване.

— Аз съм Косач Анастасия.

— Чичо ми е Почитаемият Косач Хауърд Хюз — съобщи малкият. — Така че имаме имунитет. Той изнася симфониум как се прави Прибиране със сгъваем нож.

— Симпозиум — тихо го поправи майка му.

— Само веднъж съм използвала сгъваем нож — каза му Анастасия.

— Прави го по-често — посъветва я малчуганът. — Двуостри са при върха и са много ефикасни.

— Да — съгласи се Косач Кюри. — Поне по-ефикасни от тези асансьори.

Момчето заразмахва ръка във въздуха, сякаш държеше нож.

— И аз искам да бъда Косач един ден! — заяви, което гарантираше, че никога няма да бъде. Тоест, освен ако новият ред не извоюваше контрол в региона му.

Пристигна асансьор и Анастасия понечи да влезе, но Косач Сенека я спря.

— Този отива нагоре — съобщи с равен глас.

— А ние не отиваме ли нагоре?

— Очевидно не.

Тя погледна към Косач Кюри, която не изглеждаше изненадана.

— Нима ще ни настанят в сутерена?

Косач Сенека изсумтя презрително при това предположение и не го удостои с отговор.

— Забравяш, че сме на плаващ остров — посочи Косач Кюри. — Една трета от града е под морското равнище.

Апартаментът им беше на подниво седем, имаше панорамен прозорец от пода до тавана, запълнен от яркоцветни тропически риби, стрелкащи се във всички посоки. Беше зашеметяваща гледка, частично скрита от фигурата, стояща отпред.

— А, пристигнахте значи — каза Ксенократ и пристъпи напред да ги поздрави.

Нито Косач Кюри, нито Анастасия бяха в особено дружелюбни отношения с бившето Свещено острие. Анастасия така и не му прости докрай, задето я бе обвинил в убийството на Косач Фарадей. Но нуждата от дипломация бе по-голяма от потребността ѝ да си остане злопаметна.

— Не очаквахме да ни посрещнете лично, Ваше Сияйно Превъзходителство — каза Косач Кюри.

Той сърдечно стисна ръцете им в двете си длани с типичния за него маниер.

— Не би било редно вие да дойдете в канцеларията ми. Би изглеждало като фаворизиране по въпроса със средмериканското Свещено острие.

— Но вие сте тук — посочи Анастасия. — Означава ли това, че имаме подкрепата ви при дознанието?

Ксенократ въздъхна.

— Уви, Върховното острие Кало поиска от мен да си направя самоотвод за участие. Смята, че няма как да съм безпристрастен, и се боя, че тя е права.

За миг втренчи поглед в Косач Кюри и като че в този кратък промеждутък защитите му паднаха. Изглеждаше искрен.

— С теб може невинаги да сме били на едно мнение, Мария, но няма съмнение, че Годар би бил истинско бедствие. От все сърце се надявам дознанието ви срещу него да успее, и макар да не ми е позволено да гласувам, ще стискам палци за теб.

От което, както отбеляза Анастасия наум, нямаше да има никаква практическа полза. За другите шестима Върховни Косачи знаеше само каквото ѝ бе разправила Косач Кюри. Двама симпатизираха на идеалите на новия ред, двама ги отхвърляха и други двама бяха неизвестни величини. Дознанието можеше да се развие във всяка от двете посоки.

Анастасия се извърна от другите Косачи, запленена от гледката. Беше приятно разсейване от належащия проблем. Хубаво би било да е като тези риби — да няма грижи освен оцеляването и сливането с пасажа. Да бъде част от цяло, а не изолиран индивид в свят, който започваше да става враждебен.

— Впечатляващо, нали? — подхвърли Ксенократ, заставайки до нея. — Ендура служи като огромен изкуствен риф и морският живот в радиус от двайсет и пет мили е наситен с нанити, позволяващи ни да го контролираме. — Той откачи един таблет от стената. — Наблюдавайте.

Чукна по екрана няколко пъти и разноцветните риби заплуваха встрани като разделяща се завеса. В миг океанът пред тях се изпълни с медузи, измамно успокояващи в полюляването си отвъд огромния прозорец. — Можеш да промениш гледката по свое желание. — Ксенократ ѝ подаде таблета. — Ето, пробвай.

Анастасия взе таблета и отпрати медузите. После откри в менюто онова, което търсеше. Приближи една рифова акула, след нея друга и друга, докато запълниха гледката. Голяма тигрова акула беше акцент в нея — гледаше ги бездушно през прозореца на минаване.

— Ето — каза Анастасия. — Това е много по-точен образ на настоящата ни ситуация.

На Върховния Косач Ксенократ не му стана смешно.

— Никой никога няма да може да те обвини в оптимизъм, госпожице Теранова — заяви, умишлено използвайки рожденото ѝ име като прикрита обида.

Извърна се от прозореца с изобилието от акули.

— Ще ви видя и двете утре на дознанието. Междувременно ви организирах частна обиколка на града и отлични места за оперното представление довечера. „Аида“, ако не се лъжа.

И макар нито Анастасия, нито Мария да бяха настроени за такива неща, не отклониха предложението.

— Може би имаме нужда тъкмо от един ден с приятни развлечения — каза Мария, след като Ксенократ си беше тръгнал.

После взе таблета от Анастасия и разпръсна гледката с хищниците.

След срещата с Косачи Анастасия и Кюри Негово Сияйно Превъзходителство Ксенократ отиде да нагледа територията си. След като бе повишен в статут на Върховен Косач, му бе предоставен пентхаус със стъклени стени и стъклен таван на върха на Северомериканската кула. Беше една от седем подобни резиденции, всяка на последния етаж на кулите на Върховните Косачи около централното Око на Ендура. В самото Око пристигаха и отплаваха луксозни подводници, водни таксита превозваха хора, увеселително корабче се движеше на зигзаг напред и назад. Той видя един от гостуващите Косачи на джет, още облечен в робата си, което не беше добра идея. Дрехата му подейства като платно, повдигна го от джета и го запрати във водата. Форумът на Косачите бе прокълнат с идиоти. Може да бяха дарени с мъдрост, но здравомислието бе черта, която печално отсъстваше при мнозина.

Слънцето го огряваше през стъкления покрив и той накара камериера си да се помъчи да се справи с щорите. Не работеха както трябва, а осигуряването на човек за ремонта им бе почти невъзможна мисия дори когато ставаше дума за Върховен Косач.

— Това е съвсем отскоро — каза му камериерът. — Горе-долу от времето на пристигането ви нещата не работят както трябва.

Сякаш разните повреди по някакъв начин се случваха по вина на Ксенократ.

Наследи камериера си от Върховния Косач Хемингуей. Само от Косачите в екипа на Хемингуей се изискваше да се подложат на Самоприбиране заедно с него, обслужващият персонал си беше останал. Така се създаваше усещане за приемственост — макар Ксенократ да подозираше, че постепенно ще освободи всички, за да избегне сравнения между себе си и бившия им работодател.

— Намирам за нелепо покривът на резиденцията да бъде изработен от стъкло — коментира Ксенократ не за пръв път. — Имам чувството, че съм на показ за всеки минаваш самолет.

— Да, но пък отвън кулите приличат на кристали и са много красиви, нали? — отбеляза камериерът.

Ксенократ изсумтя недоволно.

— Не е ли редно функцията да е преди формата?

— Не и в света на Косачите — отвърна камериерът.

Тъй че Ксенократ беше достигнал сияйния връх на света. Кулминацията на всичките си житейски амбиции. И дори сега вече се стремеше към следващия си успех. Един ден щеше да бъде Върховно острие. Дори ако трябваше да изчака Самоприбирането на всички други Върховни Косачи.

В новия му по-висок пост имаше неочаквана за него йерархия. От най-властния Косач в Средмерика той бе станал най-младшият Косач в Съвета и макар че останалите шестима Върховни Косачи го бяха одобрили за поста, това не означаваше, че бяха готови да го приемат като равен. Дори на това високо ниво отново трябваше да се бори да си извоюва уважение.

Ето например при тържественото му посвещаване само ден след като Косач Хемингуей и подчинените му Косачи се бяха подложили на Самоприбиране, Върховното острие Кало бе подхвърлила язвителна забележка на Ксенократ пред всички останали Върховни Косачи.

— Такова изобилие от тежка тъкан трябва да е голямо бреме за тялото ви — каза тя за робата му. — Особено по тези географски ширини. — После добави без следа от усмивка: — Намерете начин да я олекотите.

Разбира се, тя не говореше за по-лека тъкан, а за това, че бе нужен много плат да обгърне тялото му. Той пламна като цвекло при думите ѝ и едва тогава Върховното острие прихна.

— Кръгъл си като херувимче, Ксенократ — заяви.

Същата вечер той накара техник по физическата поддръжка да настрои нанитите му за ускоряване на метаболизма. Като Свещено острие на Средмерика съвсем преднамерено бе поддържал наднормено тегло. Внушителната снага добавяше към авторитета му. Но тук, сред Върховните Косачи, се чувстваше като дебело дете, избрано последно за спортен отбор.

— При положение че метаболизмът ви е вдигнат на максимална стойност, ще отнеме от шест до девет месеца да достигнете оптималното си тегло — каза му техникът по физическа поддръжка. Такъв дълъг срок щеше да постави търпението му на изпитание, но бе лишен от избор. Е, поне нямаше да му се наложи да ограничава апетита си и да прави упражнения, както се бяха мъчили хората в Епохата на смъртните.

Докато си мислеше за спадащото си шкембе и за глупостите на Косачите във ваканция долу, камериерът му се върна с притеснен вид.

— Извинете ме, Ваше Сияйно Превъзходителство — каза. — Имате посетител.

— Някой, когото бих искал да видя ли е?

Адамовата ябълка на камериера подскочи едва забележимо.

— Косач Годар е.

А той бе последният, когото желаеше да види.

— Кажи му, че съм зает.

Но още преди камериерът да е успял да предаде отговора, Годар нахълта вътре.

— Ваше Сияйно Превъзходителство! — изрече бодро. — Дано не ви сварвам в неудобен момент.

— Точно в такъв, да — отвърна Ксенократ. — Но вече си тук и нищо не мога да направя.

Той отпрати камериера си с махване на ръка, подразнен, че не бе успял да си спести тази среща. Какво казваха тоналистите? Каквото има да става, не може да бъде избегнато.

— Не бях виждал досега апартамент на Върховен Косач — каза Годар, като крачеше из салона и разглеждаше мебелировката и предметите на изкуството. — Великолепен е!

Ксенократ реши да не губи време за любезности.

— Бъди наясно, че още щом се появи, се погрижих Есме и майка ѝ да бъдат отведени на място, където никога няма да ги откриеш, така че ако целта ти е да ме притискаш с тях, няма да успееш.

— А, да, Есме — отрони Годар, сякаш не се бе сещал за нея от цяла вечност. — Как е скъпата ви дъщеря? Расте като плевел сигурно. Или по-точно като шубрак. Затъжих се за нея.

— Защо си тук? — попита Ксенократ, ядосан от присъствието на Годар и проклетото слънце, което му светеше в очите, а климатикът не успяваше да докара нужната температура.

— Просто искам да получа равностойно време, Ваше Сияйно Превъзходителство — отговори Годар. — Знам, че сте се срещнали с Косач Кюри тази сутрин. Може да изглежда като пристрастие, ако се видите само с нея, а с мен не.

— Ще изглежда като пристрастие, защото е точно това — отсече Ксенократ. — Не одобрявам нито идеите, нито действията ти, Годар. Няма повече да го държа в тайна.

— И все пак сте си направили самоотвод от утрешното дознание.

— Защото Върховното острие го поиска от мен — въздъхна Ксенократ. — Ще те попитам отново. Защо си тук?

Но Годар реши да се позабавлява с поредната заобикалка.

— Просто за да поднеса почитанията си и да се извиня за предишните си провинения, та всичко да е чисто помежду ни. — После разпери ръце в театрален жест да покаже новото си тяло. — Както виждате, аз съм нов човек. И ако стана Свещено острие на Средмерика, във взаимен интерес ще е да поддържаме добри отношения.

После Годар застана до големия извит прозорец точно където бе стоял Ксенократ допреди малко и впери очи в гледката, сякаш можеше да е негова някой ден.

— Искам да знам накъде духа вятърът в съвета — каза той.

— Не си ли чул? — подхвърли подигравателно Ксенократ. — По тези географски ширини няма вятър.

Годар игнорира забележката му.

— Знам, че Върховното острие Кало и Върховният Косач Кромуел не подкрепят идеалите на новия ред, но Върховните Косачи Хидейоши и Амундсен са техни поддръжници.

— След като вече го знаеш, защо питаш?

— Защото Върховните Косачи Нзинга и Маккилоп не са изразили мнение в нито една от двете посоки. Надявам се, че може да ходатайствате пред тях.

— И откъде накъде да го правя?

— Защото, въпреки че много си гледате интересите — посочи Годар, — знам че сте почтен Косач. И като достоен човек ваш дълг е да служите на правдата. — Направи стъпка по-близо. — Знаете също така добре като мен, че няма нищо справедливо в това дознание. Вярвам, че с отличните си дипломатически умения може да въздействате за правилно и честно решение.

— Нима да ти позволя да станеш Свещено острие след цяла година отсъствие и само със седем процента запазени от теб, ще е правилно и честно?

— Не моля за това, а само да не бъда дисквалифициран, преди резултатите от вота да бъдат обявени. Нека средмериканските Косачи си кажат думата. Нека възтържествува тяхното решение, каквото и да е то.

Ксенократ подозираше, че Годар би бил тъй високопарно великодушен само ако някак бе научил, че е спечелил изборите.

— Е, това ли беше всичко? — попита.

— Всъщност не — отвърна Годар и най-сетне стигна до истинската причина за посещението си. Вместо да говори, бръкна във вътрешен джоб на робата си и извади оттам друга роба, сгъната и овързана с панделка като подарък. Подхвърли я на Ксенократ. Беше черна. Робата на Косач Луцифер.

— Ти… Хванал си го?

— Не само го хванах, но го доведох тук, в Ендура, за да бъде съден.

Ксенократ стисна робата. Беше казал на Роуан, че не го е грижа дали ще бъде заловен. И беше така. След като бе разбрал, че ще го направят Върховен Косач, залавянето на Роуан се бе превърнало в незначителен въпрос и той бе решил да го остави на наследника си на поста. Но сега, след като Годар го бе хванал, това изцяло променяше нещата.

— Възнамерявам да го представя пред съвета утре на дознанието като жест на добра воля — поясни Годар. — Надявам се да е плюс за теб, вместо прът в колелата ти.

На Ксенократ не му хареса как прозвуча това.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— От една страна — подхвана Годар, — бих могъл да заявя пред съвета, че твоите усилия са ме улеснили да го пипна. Че съм работил под твое ръководство. — После помълча и взе да си играе с някаква вещ на бюрото. — Или пък мога да привлека вниманието към очебийната некомпетентност в разследването ти… Но дали всъщност опира до некомпетентност? Все пак Косач Константин се слави като най-добрия разследващ в Мериките. А и обстоятелството, че Роуан Дамиш те е посетил в любимата ти баня, намеква за някакъв сговор помежду ви, ако не точно за приятелство. Разберат ли хората за тази среща, току-виж си помислили, че тъкмо ти си стоял зад извършените престъпления.

Ксенократ пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че са го ударили в корема. Вече виждаше четката, която Годар държеше и с която се канеше да нарисува голям кръст върху него. Нямаше значение, че това не бе среща, а Роуан бе нахълтал при него, че самият Ксенократ не бе сторил нищо нередно. Подтекстът бе достатъчен, за да го унищожи.

— Марш! — кресна Ксенократ. — Омитай се, преди да съм те метнал от прозореца!

— О, моля те, направи го — рече възторжено Годар. — Това мое тяло жадува за едно хубаво размазване.

И когато Ксенократ не помръдна, Годар се разсмя. Не жестоко, а от сърце. Приятелски. Хвана рамото на Ксенократ и леко го разтърси, сякаш бяха първи другари.

— Няма защо да се тревожиш, стари приятелю — каза. — Каквото и да се случи утре, няма да отправя обвинение, нито ще кажа на някого, че Роуан те е посетил. Всъщност като предпазна мярка вече подложих на Прибиране бармана от банята, който разпространяваше слуховете. Бъди спокоен, независимо дали ще спечеля, или ще изгубя при дознанието, ще запазя тайната ти. Защото въпреки онова, което си мислиш, аз също съм почтен човек.

И Годар си тръгна с енергична походка. Без съмнение, се дължеше на мускулната памет в тялото на младежа, което сега притежаваше.

Ксенократ си даде сметка, че Годар не лъже. Щеше да удържи на думата си. Нямаше да хвърли подозрения върху Ксенократ, като уведоми съвета как Роуан Дамиш го е посетил. Годар не бе дошъл да шантажира Ксенократ, а просто да му покаже, че би могъл.

А това означаваше, че и тук, на върха на Косачите и на света, Ксенократ все така не бе нищо повече от буболечка, внимателно стисната между крадените пръсти на Годар.

Екскурзоводката, която развеждаше Косачи Кюри и Анастасия в частната им обиколка на забележителностите, живееше на острова вече повече от осемдесет години и не криеше гордостта си, че не го е напускала нито веднъж през този период.

— Когато веднъж си открил рая, защо ти е да ходиш другаде? — обясни.

Трудно бе човек да не бъде респектиран от нещата, които Анастасия видя. Приказни градини върху терасирани склонове, които приличаха на истински пейзаж, мостове, свързващи многото кули, както и остъклени топли връзки от сграда до сграда, всяка програмирана със свой океански живот около нея.

В Музея на Косачите се намираше Залата на Издръжливото сърце, за което Анастасия бе чувала слухове, но така и не бе вярвала в реалното му съществуване. Сърцето плаваше в стъклен цилиндър, прикрепен към биологично свързани електроди. Биеше в постоянен ритъм и звукът му бе усилен в помещението, та да бъде чувано от всички.

— Може да се каже, че островът е жив, защото има сърце — каза екскурзоводката. — Това сърце е най-старият жив човешки орган на Земята. Започнало е да бие през Епохата на смъртните — някъде в началото на двайсет и първи век — като част от най-ранните експерименти в областта на безсмъртието. И оттогава не е спирало.

— Чие е сърцето? — поинтересува се Анастасия.

Екскурзоводката изглеждаше озадачена, сякаш никога преди не ѝ бяха задавали този въпрос.

— Не знам — отвърна. — Вероятно на случаен участник в опити. Епохата на смъртните е била варварско време. През двайсет и първи век човек почти не е можел да пресече улицата, без да бъде отвлечен за експерименти.

Но за Анастасия най-интересният момент от обиколката беше Хранилището на реликвите и бъдещето. Не беше място, отворено за широката общественост. Дори и Косачите се нуждаеха от специално разрешение, дадено от Върховно острие или Върховен Косач, за да го видят, и те имаха такова.

Беше кубична камера от масивна стомана, окачена с магнити в по-голям куб също като кутийка пъзел. Достъпът до нея се осъществяваше по тесен, прибиращ се мост.

— Централната камера е проектирана по подобие на банков сейф от Епохата на смъртните — осведоми ги екскурзоводката. — Стените са от трийсетсантиметрова плътна стомана. Само вратата тежи към два тона.

Докато прекосяваха моста към вътрешното хранилище, екскурзоводката им напомни, че не е разрешено да се правят снимки.

— Форумът на Косачите категорично го забранява. Извън тези стени мястото трябва да съществува само в паметта.

Вътрешната камера беше шест метра и половина широка във всяка посока и от едната ѝ страна бяха монтирани редица от златни манекени, всички облечени в извехтели роби. Една от бродирана пъстра коприна, друга от кобалтовосин сатен, трета от сребриста дантела — общо тринайсет на брой. Анастасия ахна. Не можа да се сдържи, защото ги разпозна от уроците по история.

— Това робите на Косачите основатели ли са?

Екскурзоводката се усмихна, мина пред тях и започна да посочва последователно всяка от робите на минаване.

— Да Винчи, Ганди, Сафо, Кинг, Лаодзъ, Ленън, Клеопатра, Поухатан, Джеферсън, Гершуин, Елизабет, Конфуций и, разбира се, Върховното острие Прометей. Робите на всички основатели са запазени тук.

Анастасия с известно задоволство установи, че жените Косачи бяха с по едно име като нея.

Дори Косач Кюри беше впечатлена от изложените роби на Косачите основатели.

— Да бъдеш в присъствието на такова величие, наистина кара дъха ти да секне!

Анастасия бе дотолкова възхитена от робите на основателите, че не забеляза веднага какво бе подредено край останалите три стени на хранилището.

Диаманти! Безкрайни редици от диаманти. Помещението искреше с всички цветове на спектъра, отразявани от скъпоценностите. Това бяха камъните за пръстените на всички Косачи. Бяха с еднакви размери и форма и всичките с тъмен център.

— Скъпоценностите са изработени от Косачите основатели и се съхраняват тук — каза ѝ екскурзоводката. — Никой не знае как са направени, методът на технологията е изгубен. Но няма основание за тревога. Тук има достатъчно диаманти за пръстените на близо 400 000 Косачи.

„Защо някога би имало нужда от 400 000 Косачи?“ — запита се Цитра.

— Знае ли някой защо изглеждат по този начин?

— Сигурна съм, че основателите са знаели — весело избегна въпроса екскурзоводката. После се постара да ги шашне с факти за заключващия механизъм на хранилището.

За да поставят подобаващ завършек на деня, отидоха в операта на представлението на „Аида“ от Верди. Нямаше заплаха от изтребване, нито подозрителни съседи наоколо. Всъщност по-голямата част от публиката бяха гостуващи Косачи, които превръщаха влизането в реда и излизането от него в огромно усилие предвид обемистите си роби.

Музиката бе пищна и мелодраматична. Върна у Анастасия спомена за единствената друга оперна постановка, която бе гледала — също на творба от Верди. В онази вечер за пръв път бе срещнала Роуан. Събрал ги беше Косач Фарадей. Тя нямаше и най-слабото подозрение, че той ще ѝ предложи да стане стажант Косач при него, но Роуан бе знаел — или поне се бе досещал.

Операта бе с лесен за следене сюжет — забранената любов между египетски военнокомандващ и кралицата на съперниците — и завърши с окончателната кончина и на двамата. Защо толкова много повествования от Епохата на смъртните приключваха с невъзвратимостта на смъртта? Сякаш хората тогава бяха били непрестанно обсебени от ограничената продължителност на живота си. Е, поне музиката беше приятна.

— Готова ли си за утре? — попита я Мария, когато заслизаха по величественото стълбище на операта след края на представлението.

— Готова съм да изложа нашата теза — отвърна Анастасия, като наблегна на обстоятелството, че тя бе тяхна обща, не само нейна. — Не съм сигурна обаче, че съм готова да се изправя пред евентуалния изход.

— Ако изгубим дознанието, все още е налице възможността да съм спечелила при избора за Свещено острие.

— Е, твърде скоро ще научим.

— И в двата случая стресът ще е голям — каза Мария. — Никога не съм желала да бъда Свещено острие на Средмерика. Е, може би на младини, когато въртях оръжието, за да спукам раздутото его на всевластните. Но вече не.

— Когато Косач Фарадей взе мен и Роуан за стажанти, ни каза, че нежеланието за работата е първото стъпало към това да я заслужиш.

Мария ѝ се усмихна тъжно.

— Винаги сме надхитрявани от собствената ни мъдрост. — После усмивката ѝ помръкна. — Ако стана Свещено острие, осъзнаваш, че в името на Форума на Косачите ще се наложи да преследвам Роуан и да го изправя пред правосъдието.

И макар че това причиняваше неизмерима болка на Анастасия, тя кимна в стоическо примирение.

— Ако това ще е твоето правосъдие, аз ще го приема.

— Изборът ни не е лесен, нито е редно да бъде такъв.

Анастасия впери поглед към океана, чиито води бяха ангажирани в игра чак до хоризонта. Никога не се бе усещала толкова далеч от себе си, колкото тук. Толкова далеч от Роуан. Дори не можеше да преброи километрите помежду им.

Роуан бе заключен в обзаведено подморско помещение с изглед във ваканционната къща на Косач Брамс, недалеч от сградата на операта.

— Получаваш много по-добро отношение, отколкото ти се полага — беше му казал Годар, когато пристигнаха тази сутрин. — Утре ще те представя пред Върховните Косачи и с тяхно позволение ще те подложа на Прибиране със същата бруталност, с която ти отдели главата от тялото ми.

— Островът на Издръжливото сърце е свободна от Прибиране зона — припомни му Роуан.

— Сигурен съм, че за теб ще направят изключение — заяви Годар.

Щом той си отиде, Роуан беше заключен и седна да направи финална равносметка на живота си.

Детството му бе незабележително, белязано с моменти на преднамерена посредственост при опита му да не изпъква. Като приятел беше безупречен. Според него се извисяваше над обкръжението си, когато опреше да се постъпи както е редно, дори това да беше глупаво. А явно през повечето време беше такова, щом сега се намираше в тази каша.

Не беше готов да напусне света, но след като толкова много пъти бе изпадал във временна смърт през последните месеци, вече не се боеше от това какво може да му донесе. Искаше му се да живее достатъчно дълго, та да види Годар премахнат завинаги, но ако това нямаше да се случи, не възразяваше съществуването му да бъде прекратено сега. Така нямаше да стане свидетел как светът пада в жертва на покварената философия на Годар. Ала да не види повече Цитра… ето това щеше да е далеч по-тежко.

Но той щеше да я види. Тя щеше да присъства на дознанието. Щеше да я види и тя по принуда щеше да наблюдава Прибирането му, защото очевидно това бе част от плана на Годар. Да стане свидетел и това да я осакати, да я съсипе. Само че тя нямаше да бъде съсипана. Почитаемата Косач Анастасия бе много по-силна, отколкото Годар я мислеше. Това само щеше да укрепи нейната решимост.

Роуан щеше да се усмихне и да ѝ смигне, докато биваше подлаган на Прибиране — сякаш за да ѝ каже: Годар може да ме ликвидира, но не може да ме нарани. И това щеше да е прощалният образ, който да завещае в паметта ѝ. На спокойна непримиримост.

Лишаването на Годар от задоволството да види Роуан ужасѐн, щеше да го зарадва почти колкото възможността да оцелее.

40. Знанието е си

Докато косачи Анастасия и Кюри прекарваха деня си в обиколка на Ендура, на три хиляди километра северозападно Мюнира и Косач Фарадей прекосиха улица, осеяна с дупки и завзета от бурени. Насочиха се към сграда, някога била най-голямата и с най-много заглавия библиотека в света. Тя бе в процес на бавно рушене и доброволците, които я поддържаха, не можеха да наваксват с ремонтите. Всичките ѝ трийсет и осем милиона книги бяха сканирани в Бурята още преди двеста години, когато „облакът“ още растеше и бе с минимална осъзнатост. Щом се превърна в Бурята, всичко, съдържащо се в Библиотеката на Конгреса, вече беше част от паметта ѝ. Но тъй като тези сканирания бяха извършени от хора, те подлежаха на човешка грешка… и на човешка намеса. Именно на това разчитаха Мюнира и Косач Фарадей.

Също както в Александрийската библиотека и тук имаше внушително с размерите си входно фоайе, където бяха посрещнати от Парвен Маршеноар, настоящия и вероятно последен уредник на Библиотеката на Конгреса.

Фарадей остави Мюнира да говори и стоеше отзад заради минималния шанс, че можеше да бъде разпознат. Не беше много известен по тези места, но Маршеноар като нищо можеше да е по-осведомен от типичния истмериканец.

— Здравейте — каза Мюнира. — Благодарим ви, че отделихте време да се видите с нас, господин Маршеноар. Аз съм Мюнира Атруши, а това е професор Херинг от Израбийския университет.

— Добре дошли — отвърна Маршеноар и заключи два пъти големите входни врати зад тях. — Извинете за състоянието на сградата. Поради комбинацията от течащ покрив и набези на улични банди от неприемливи библиотеката не е каквото някога е била. Притесни ли ви някой от тях на влизане? За неприемливите питам.

— Стояха на разстояние — отговори Мюнира.

— Е, това е добре — отбеляза Маршеноар. — Градът привлича неприемливи. Идват, защото смятат, че тук цари беззаконие. Е, грешат. Имаме закони като навсякъде другаде, просто Бурята не си дава много труд да ги прилага. Тук нямаме дори служба на Интерфейса на властта, можете ли да повярвате? Но пък имаме много съживителни центрове, защото хора непрекъснато изпадат във временна смърт.

Мюнира се опита да вметне нещо, но той беше като същински валяк и я прегази с нов залп от думи.

— Миналия месец например по главата ме удари камък, паднал от стария замък Смитсониън, изпаднах във временна смърт и изгубих близо двайсет часа памет, защото Бурята не ме беше репликирала от предишния ден — дори това си спестява тук! Все ѝ се оплаквам и тя твърди, че ме чувала и ми съчувствала, но нима нещо се променя? Не!

Мюнира би попитала човека защо стои тук, след като толкова не му харесва, но знаеше отговора. Стоеше, защото най-голямата радост в живота му беше да се оплаква. В това отношение не бе много по-различен от неприемливите отвън. Това едва не я накара да се разсмее, защото си даде сметка, че дори като оставяше града на ръба на разруха, Бурята осигуряваше среда, нужна на някои хора.

— А да не започвам да ви разправям за качеството на храната — продължи Маршеноар.

— Търсим карти — прекъсна го Мюнира и тази фраза успя да го откъсне от мрънкането му.

— Карти? Че Бурята е пълна с карти. За какво ви е било да идвате чак тук за карти?

Накрая Фарадей заговори, след като осъзна, че Маршеноар бе дотолкова погълнат от собствените си тегоби, та не би разпознал мъртъв Косач, дори да го подложеше на Прибиране.

— Според нас съществуват известни… технически несъвпадения. Възнамеряваме да прегледаме оригиналните екземпляри, тъй като работим над академична дисертация.

— Ако има несъвпадения, те не са по наша вина — побърза да мине в отбрана Маршеноар. — Каквато и грешка да е имало при качването, извършена е преди двеста години и се боя, че вече не поддържаме оригиналните екземпляри.

— Я чакайте — обади се Мюнира, — това е единственото останало място в света за съхраняване на оригинални копия от Епохата на смъртните и вие не ги поддържате?

Маршеноар направи жест към стените.

— Огледайте се. Да виждате реални книги? Всички с историческа стойност бяха разпръснати по по-надеждни места. А останалите бяха класифицирани като потенциална заплаха за пожар.

Мюнира хвърли поглед на съседните свързани зали и видя, че действително рафтовете са съвършено празни.

— След като нямате материални книги за какво изобщо служи това място? — попита тя.

Той изпухтя и възприе поза на негодувание.

— Ние сме пазители на идеята.

Мюнира се канеше да го осведоми какво мисли по въпроса, но Фарадей я спря.

— Търсим книги, които може да са били… укрити — каза той.

Това свари библиотекаря неподготвен.

— Не знам за какво говорите.

— Струва ми се, че знаете.

Тогава мъжът погледна по-внимателно Фарадей.

— Кой казахте, че сте?

— Редмънд Херинг, професор по археологическа картография в Израбийския университет.

— Изглеждате ми познат…

— Може би сте ме гледали в диспутите в региона на Средния Изток, посветени на Епохата на смъртните.

— Да, да, сигурно там. — Маршеноар се огледа наоколо със смътно зараждаща се параноя, преди да заговори отново. — Ако съществуват укрити книги, а не казвам, че това е така, не бива да се разчува за това извън тази сграда.

— Напълно разбираме нуждата от пълна дискретност — увери го Фарадей толкова убедително, че Маршеноар бе удовлетворен.

— Добре тогава. Последвайте ме.

Той ги поведе под арка с надпис в гранита „Знанието е си“. Последните две букви „ла“ отдавна се бяха изронили.

В дъното на залата до едно още по-овехтяло стълбище имаше ръждясала врата. Маршеноар взе един от двата фенера, поставени върху издаден ръб в стената, и блъсна вратата, която му се съпротивляваше упорито. Накрая тя се открехна със скърцане към нещо, което приличаше на катакомби, само дето по стените не висяха трупове. Беше просто тъмен тунел, който се губеше в още по-плътен мрак.

— Това е тунелът Канън. Тази част на града е пълна с тунели, водещи накъде ли не — обясни Маршеноар. — Използвани са били от хората на закона, за да се придвижват незабелязани от бандите убийци през Епохата на смъртните.

Мюнира взе втория фенер и освети наоколо с него. И по двете стени на тунела бяха наредени книги.

— Това е само малка част от оригиналната сбирка, разбира се — каза Маршеноар. — Вече нямат практическа цел, тъй като са достъпни за обществеността в дигитален вид. Но усещането е някак по-специално, когато държиш в ръце книга, както са го правели едно време смъртните. Предполагам, че по тази причина ги задържахме. — Той подаде фенера на Фарадей. — Дано намерите каквото търсите. И се пазете от плъховете — поръча.

После ги остави, като затвори зад себе си неподатливата врата.

Бързо установиха, че книгите в тунела Канън не бяха подредени в определен ред. Беше възможно най-разнородната колекция.

— Ако съм прав — каза Фарадей, — Косачите основатели са вкарали компютърен червей в „облака“ по времето, когато е еволюирал в Бурята. Един червей систематично би изтривал в паметта ѝ всичко, свързано със сляпото петно в Атлантическия океан, включително картите.

— Книжен червей — подхвърли Мюнира.

— Да — съгласи се Фарадей, — но не от онези, дето дъвчат истински книги.

След като изминаха петдесетина метра в тунела, стигнаха до врата с надпис „Архитект на Капитолия — дърводелска работилница“. Отвориха вратата и попаднаха в обширно пространство, пълно с бюра и старо дървообработващо оборудване, отрупани с хиляди книги.

Фарадей въздъхна.

— Изглежда, ще прекараме тук известно време.

41. Разкаянието на Оливия Куон

Вечерта преди дознанието Косач Ранд реши, че е време да направи своя ход. Нещата стояха по следния начин: сега или никога. А каква по-добра нощ връзката им с Годар да се издигне на ново равнище от тази преди настъпването на промяна в света — защото след утрешния ден, независимо от изхода, нищо нямаше да е същото.

Тя не беше жена, която се отдава на емоциите, но установи, че сърцето и умът ѝ препускат, докато се приближава към вратата на Годар. Завъртя топката на бравата. Не беше заключено. Отвори тихо, без да чука. Стаята бе тъмна, огряна само от светлините на града, процеждащи се през клоните на дърветата отвън.

— Робърт? — прошепна и направи още една крачка. — Робърт? — прошепна отново.

Той не се размърда. Или беше заспал, или се преструваше, чакаше да види какво ще направи тя. С плитко и рязко дишане, сякаш се движеше в ледена вода, тя тръгна към леглото му, но преди да го достигне, той се пресегна и включи лампата.

— Айн? Какво те прихваща?

Внезапно тя се усети цялата пламнала и десет години по-млада, глупава ученичка, а не опитен Косач.

— Аз… помислих си, че имаш нужда… тоест, помислих си, че може да искаш компания тази нощ.

Сега вече нямаше как да скрие своята уязвимост. Сърцето ѝ бе на показ пред него. Можеше или да го вземе, или да го прониже.

Той я погледна и се поколеба, но само за миг.

— Какво правиш, Айн, загърни си халата.

Тя го върза с колана така стегнато, че го усети като викториански корсет, изкарал въздуха от нея.

— Прощавай… помислих…

— Знам какво си помислила. Наясно съм какво ти се върти в главата още от мига, когато бях съживен.

— Но ти каза, че изпитваш привличане…

— Не — поправи я Годар. — Казах, че тялото ми изпитва привличане. Но аз не съм управляван от биологията.

Айн се пребори с всяко чувство, което заплашваше да я завладее. Заключи емоциите си, за да остане леденостудена. Иначе буквално щеше да се разпадне пред него. А по-скоро би се подложила на Самоприбиране, отколкото да понесе това.

— Явно съм те разбрала погрешно. Невинаги си лесен за разчитане, Робърт.

— Дори да желаех някакъв вид връзка с теб, никога не бихме могли да имаме такава. Категорично е забранено Косачи да поддържат интимни отношения. Задоволяваме страстите си в света навън без емоционална обвързаност. Има си причина за това!

— Сега звучиш като някой от старата гвардия — посочи тя.

Той го прие като шамар, но после я погледна — истински я погледна — и стигна до прозрение за нещо, което тя самата никога не бе обмисляла.

— Би могла да дадеш израз на това свое желание през деня, но не го направи. Дойде при мен през нощта. По тъмно. Защо така, Айн? — попита.

Тя нямаше отговор на това.

— Ако бях приел авансите ти, щеше ли да си представяш, че си с него? — попита я. — С твоя слабоумен парти веселяк?

— Не, разбира се! — Тя беше ужасена. Не просто от намека, а от това колко истина имаше в него. — Как изобщо можа да си го помислиш?

И сякаш унижението ѝ не бе достатъчно, на вратата взе, че цъфна не друг, а Косач Брамс.

— Какво става? — попита той. — Всичко наред ли е?

Годар въздъхна.

— Да, всичко е наред. — Можеше да спре дотук. Но не го направи. — Просто Айн избра този момент за голям романтичен жест.

— О, нима? — подсмихна се развеселен Брамс. — Да беше изчакала, докато станеш Свещено острие. Властта е мощен афродизиак.

Сега към унижението се добави и отвращение.

Годар ѝ хвърли един последен поглед, наситен с упрек и може би дори жалост.

— Ако си искала да се насладиш на тялото му, трябваше да го направиш, докато си имала тази възможност.

Косач Ранд не беше плакала от дните, когато беше Оливия Куон, агресивно момиче с малко приятели и сериозен уклон към неприемливост. Годар я бе спасил от живот, който би посветила да се опълчва на властта, да се поставя изцяло над властта. Той беше очарователен, директен, с остра интелигентност. Отначало тя се боеше от него. После започна да го уважава. Накрая го обикна. То се знае, отричаше и пред себе си чувствата си към него до момента, когато го видя обезглавен. Едва когато той вече бе мъртъв, а тя самата на прага на смъртта, можа да си признае какво изпитва всъщност. Но тя се бе възстановила. Откри начин да го върне. Само че през годината на подготовка нещата се промениха. Отдели много време да открие най-добрите биотехнолози, които биха могли да извършат процедурата извън контрол и под секрет. После издири идеалния субект — силен, здрав, такъв, чиято употреба би донесла възможно най-голямо страдание на Роуан Дамиш. Айн не беше жена, податлива на привързване — какво тогава се бе случило?

Нима бе обичала Тайгър, както ѝ бе казал Роуан? Несъмнено бе харесвала ентусиазма на Тайгър, непоправимата му невинност — учудваше се как един професионален парти гост бе могъл да остане тъй непокварен от живота. Той беше всичко, което тя никога не бе била. И тя го беше убила.

Но как можеше да се разкайва за стореното? По този начин бе спасила Годар, еднолично бе подготвила нещата, така че той да се озове на косъм от поста Свещено острие на Средмерика, което пък щеше да превърне нея в пръв помощник. Представляваше печеливша стратегия на всички нива.

И все пак тя изпитваше разкаяние, а тази смайваща пропаст между онова, което чувстваше, и онова, което трябваше да чувства, буквално я разкъсваше.

Мислите ѝ постоянно бягаха към щуротии — невъзможни щуротии при това. Тя и Тайгър заедно? Абсурд! Що за странна двойка щяха да бъдат — Косач и нейното паленце. Не обещаваше добър край за никого. И все пак мислите упорито обсебваха ума ѝ и отказваха да бъдат прогонени.

Пантите на вратата изскърцаха жално зад гърба ѝ и тя се извърна рязко. На прага стоеше Косач Брамс.

— Махай се оттук! — изръмжа му. Той вече бе видял влажните ѝ от сълзи очи, което само добави към унижението ѝ.

Брамс не си тръгна, но и не прекоси прага. Може би заради собствената си безопасност.

— Айн — заговори меко. — Знам, че всички сме подложени на голям стрес в момента. Недискретността ти е напълно обяснима. Само исках да ти кажа, че те разбирам.

— Благодаря ти, Йоханес.

— Нека ти кажа, че ако изпитваш потребност от компания за тази нощ, аз съм изцяло на твое разположение.

Ако имаше под ръка нещо, което да запрати по него, щеше да го стори. Вместо това тя затръшна вратата с такава сила, че се надяваше да му е счупила носа.

— Защитавай се!

Роуан беше събуден от сън от острие, размахано насреща му. Той мудно се отмести, бе одраскан по ръката и падна от дивана, на който спеше в мазето.

— Какво значи това? Какво правиш?

Беше Ранд. Отново му налетя, преди да е успял да се изправи на крака.

— Казах, защитавай се или ще те накълцам на кайма!

Роуан отскочи настрани и грабна първото, което успя да докопа, за да се защити от атаката ѝ. Стола от бюрото. Задържа го пред себе си. Острието се заби в дървото и когато той метна стола настрани, оръжието отиде заедно с него.

Сега тя му се нахвърли с голи ръце.

— Ако ме подложиш на Прибиране сега, ще лишиш Годар от атракцията му за дознанието утре — предупреди я.

— Не ща и да знам! — озъби се тя.

Това му каза всичко, което имаше нужда да знае. Не опираше до него — което означаваше, че би могъл да извърти нещата в по-добра посока. Стига да оживееше от яростта ѝ.

Вкопчиха се един в друг, сякаш провеждаха мач по Бокатор. На нейна страна бяха предимството на будното състояние и адреналинът и за по-малко от минута го бе приковала към пода. Пресегна се, измъкна кинжала си от стола и го опря в гърлото му. Сега бе оставен на милостта на жена, у която нямаше милост.

— Не на мен си разгневена — избъбри задъхано. — Убийството ми няма да ти помогне.

— Но ще ме накара да се почувствам добре — отвърна тя.

Роуан нямаше представа какво се е разиграло горе, но очевидно то силно бе разстроило изумрудената Косач Ранд. Може би Роуан би успял да го използва, за да обърне нещата в своя полза. Така че отправи изстрел в тъмното, предварващ нейния смъртоносен ход.

— Ако искаш да си го върнеш на Годар, има по-добри начини.

Тя мигом освободи натиска върху шията му и запрати ножа настрани. Стана от него и започна да крачи из сутерена като хищник, чиято плячка е била отнета от по-грамаден и зъл звяр. Роуан беше наясно, че не бива да задава въпроси. Просто стоеше и чакаше какво ще предприеме тя.

— Нищо от това не би се случило, ако не беше ти! — тросна се тя.

— Ами тогава може пак аз да го оправя — предложи той. — Да го оправя така, че да е изгодно и за двама ни.

Тя го стрелна с тъй рязък и недоверчив поглед, че той се опасяваше да не го нападне отново. Но жената отново се оттегли в собствените си мисли и се върна към нервното си крачене.

— Добре — каза тя, като очевидно говореше на себе си. Роуан почти виждаше колелца на механизъм да се въртят в главата ѝ. — Добре — повтори, но с по-голяма твърдост. Стигнала бе до някакво решение.

Обърна се към него, поколеба се за миг и после заговори:

— Преди съмване ще оставя вратата горе на стълбището отключена и ти ще избягаш.

Макар Роуан да се опитваше да открие ъгъл, от който да се яви възможност за него да оживее, не беше очаквал тя да каже това.

— Пускаш ме на свобода?

— Не. Ти сам ще си избягаш. Защото си умен. Годар ще е бесен, но няма да е напълно изненадан.

Тя взе ножа и го метна на дивана. Той сряза кожата.

— Ще използваш този нож да се погрижиш за двамата пазачи пред вратата отвън. Ще трябва да ги убиеш.

„Да ги убиеш“, не „да ги подложиш на Прибиране“, отбеляза си Роуан. Щеше да им причини временна смърт, а докато бъдеха съживени, той отдавна щеше да е изчезнал, защото, както казваха: „Временната смърт затваря устата на човека за известно време“.

— Мога да го направя — потвърди Роуан.

— И трябва да си тих, та да не разбудиш никого.

— И това мога да направя.

— После ще се махнеш от Ендура преди дознанието.

Този номер вече щеше да е по-мъчен.

— Как? Аз съм прочут враг на Форума на Косачите. Не е като да мога да си купя билет за дома.

— Ами използвай ума си, идиот! Не ми е драго да го призная, но никога не съм срещала толкова находчив човек като теб.

Роуан го обмисли.

— Добре. Ще се снишавам няколко дни, после ще измисля начин да се измъкна.

— Не! — настоя тя. — Трябва да се махнеш от Ендура преди дознанието. Ако Годар спечели, първото, което ще стори, ще е да убеди Върховните Косачи да претърсят всяко кътче от острова.

— А ако загуби? — попита Роуан.

Изражението на Ранд издаваше повече, отколкото тя би изрекла гласно.

— Ако загуби, ще е още по-лошо — отговори. — Повярвай ми, никак не ти трябва да си тук.

И макар Роуан да имаше поне сто въпроса, тя нямаше да му каже нищо повече. Все пак шанс за бягство — шанс за оцеляване — беше повече от достатъчно. Останалото зависеше от него.

Тя се обърна към стълбите, но Роуан я спря.

— Защо, Айн? — попита я. — Защо след всичко ме пускаш да избягам?

Тя стисна устни, сякаш за да задържи думите да не излязат. После процеди:

— Защото след като не мога да имам каквото искам, и той не бива да го има.

42. Земята на бленуването

Мюнира и Фарадей работиха през цялата нощ, като се редуваха да подремнат. Томовете от сбирката на Библиотеката на Конгреса, скатани тук, бяха в обхвата от смехотворното до възвишеното. Детски книжки с илюстрации и политически трактати. Романтични сказания и биографии на хора, вероятно значими за времето си, но отдавна забравени от историята. И накрая, в малките часове на нощта, тя откри атлас на света, издаден в края на двайсети век. Онова, което видя в него, дотолкова я стъписа, че ѝ се наложи да седне.

Минути по-късно разтърси Фарадей, за да го събуди от сън, който бездруго не беше чак толкова дълбок.

— Какво има? Намери ли нещо?

Усмивката на Мюнира бе толкова широка, че стигаше и за двама им.

— О, намерих, и още как!

Тя го заведе до атласа, оставен отворен на една от масите. Страниците му бяха оръфани и пожълтели от времето. Онази, на която бе разгърнат, показваше Тихия океан. Тя прокара пръст по изображението.

— Деветдесет градуса, една минута и петдесет секунди северна ширина, сто шейсет и седем градуса, петдесет и девет минути, петдесет и осем секунди източна дължина — това е самият център на сляпото петно.

Мъдрите очи на Фарадей се разшириха.

— Острови!

— Според картата са били наричани Маршалови острови — каза му тя. — Но са нещо повече от обикновени острови…

— Да — прекъсна я Фарадей и посочи. — Виж как всяка група острови оформя ръба на масивен праисторически вулкан…

— В статията на следващата страница се казва, че има 1225 малки острова около двайсет и девет вулканични ръба. — Тя му показа надписите на картата. — Атолът Ронгелап, атолът Бикини, атолът Маджуро.

Фарадей ахна и разпери ръце.

— Атоли! — възкликна. — Точно това се пее в песничката, но аз го изтълкувах като детинско възклицание!

Мюнира се усмихна.

— „Атол за живите, атол за онези, които изгубени бродят, атол за мъдреците, дето сметката водят.“ — После придвижи пръста си към горния край на страницата. — А още и това!

Северно от атолите, които бяха заличени от света, имаше остров, все още съществуващ на съвременните карти.

Фарадей поклати глава изумен.

— Остров Уейк! С други думи, Страната на будуването.

— И на юг от Уейк или Страната на будуването, както се пее в песничката, в самия център на Маршаловите атоли… — подсказа тя.

Фарадей се втренчи в най-големия от атолите в самия център.

— Куаджалейн… — промълви. Мюнира почти го усети как потрепери. — Куаджалейн е Земята на бленуването.

Бяха намерили потвърждение на всичко, издирвано от тях.

И тогава в тишината, последвала откритието им, на Мюнира ѝ се стори, че чува нещо. Механично жужене. Обърна се към Фарадей, който смръщи вежди.

— Чухте ли това? — попита го.

Насочиха фенерите си през обширното пространство, затрупано с останки от Епохата на смъртните. Дърводелската работилница бе покрита с вековен прах. Нямаше отпечатъци от обувки освен от техните. Никой не бе влизал тук от един век насам.

И тогава Мюнира я видя високо в един ъгъл.

Камера.

Наоколо им постоянно присъстваха камери. Бяха приемани като неразделна част от живота. Но тук, в това потайно кътче, камера изглеждаше съвсем не на място.

— Няма начин да е действаща — каза тя.

Фарадей се качи на стол и долепи длан до нея.

— Топла е. Трябва да се е активирала, когато влязохме тук.

Слезе и се обърна към масата, където бяха разглеждали атласа. Камерата бе имала ясен поглед към тяхното откритие. Което означаваше…

— Бурята е видяла — промълви Мюнира.

Фарадей кимна бавно.

— Току-що показахме на Бурята единственото нещо, което не е бивало да знае. — Издиша накъсано поетия въздух. — Боя се, че допуснахме ужасна грешка…

43. Колко ендурци са нужни, за да се завинти електрическа крушка?

На следващата сутрин не бяха нужни будилници. Гневните крясъци на Годар можеха да събудят и подложените на Прибиране.

— Какво има? Какво се е случило? — престори се на току-що събудена Косач Ранд, когато Годар подхвана гръмката си тирада.

Истината бе, че изобщо не мигна. Цяла нощ лежа будна в очакване. Ослушваше се. Напрягаше се всеки миг да чуе бегъл звук от бягството на Роуан, та макар и само глухото тупване на телата на пазачите в земята. Но той беше добър. Твърде добър, за да вдигне какъвто и да било шум.

Двамата телохранители лежаха до вратата към сутерена, изпаднали във временна смърт, а външната порта бе зейнала подигравателно. Роуан беше избягал преди часове.

— Нее! — виеше Годар. — Не е възможно! Как можа това да се случи?

Беше напълно изгубил контрол — великолепна гледка!

— Не питай мен, къщата не е моя — отвърна Ранд. — Може да е имало тайна врата, за която не сме знаели.

— Брамс! — Той се обърна към мъжа, който с препъване излезе от стаята си. — Каза ми, че мазето ти е надеждно!

Брамс погледна невярващо надолу към пазачите.

— Такова е! Беше! Единственият начин да се влезе или излезе е с ключ!

— И къде е ключът? — попита преспокойно Ранд.

— Ами ето тук… — Млъкна по средата на изречението, защото ключът не висеше в кухнята, накъдето посочи. — Тук беше! — настоя. — Аз лично го окачих, след като проверих пленника ни снощи.

— Обзалагам се, че Брамс е занесъл ключа долу със себе си и Роуан му го е отмъкнал незабелязано — предположи Ранд.

Годар му отправи убийствен поглед и Брамс само запелтечи неразбираемо в отговор.

— Ето ти го обяснението — заключи Ранд.

И тогава Ранд видя погледа на Годар. Сякаш извлече всичката топлина и светлина от помещението. Айн знаеше какво означава той и отстъпи крачка назад, когато Годар тръгна към Брамс.

Брамс вдигна напред ръце в опит да умилостиви Годар.

— Робърт, моля те. Нека бъдем разумни!

— Разумни ли, Брамс? Ей сега ще ти покажа кое е разумно!

Извади нож от гънките на робата си и прониза сърцето на Брамс, като злобно извъртя острието, преди да го изтръгне.

Брамс рухна, без дори да охне.

Ранд бе шокирана, но не и ужасена. За нея това беше много удачен обрат на събитията.

— Поздравления — изрече тя. — Току-що наруши седмата заповед на Косача.

Накрая яростта на Годар се уталожи и закъкри на тих огън.

— Това проклето импулсивно тяло… — изпъшка той, но Ранд знаеше, че главата, а не сърцето, го бе ръководила в убийството на Брамс.

Годар закрачи нервно, докато кроеше план.

— Ще вдигнем под тревога Гвардията на Острието да търсят беглеца. Ще ги уведомим, че е убил двамата пазачи… Можем да им кажем, че и Брамс той е убил.

— О, нима? — отвърна Айн. — В деня на дознанието ще обявиш пред Върховните Косачи, че не само си довел тайно издирван престъпник на острова, но и си допуснал да избяга?

Той изпъшка при осъзнаването, че цялата история трябва да се запази в тайна.

— Ето какво ще направим — заговори Ранд. — Ще скрием телата в мазето и след дознанието ще се отървем от тях. Ако не бъдат откарани в съживителен център, никой няма да знае какво се е случило с тях. Тоест никой освен мен и теб изобщо няма да е наясно, че Роуан Дамиш е бил тук.

— Но аз казах на Ксенократ! — викна Годар.

— Е, и? — сви рамене Ранд. — Блъфирал си. Играл си си с него. Той знае, че си способен на това.

Годар претегли всичко и накрая прие с кимване балансираното решение на Ранд.

— Да, права си, Айн. Имаме по-важни грижи от няколко трупа.

— Забравѝ Дамиш — добави Ранд. — Всичко все още се движи напред и без него.

— Да. Да, така е. Благодаря ти, Айн.

После светлините примигнаха и това предизвика усмивка у Годар.

— Виждаш ли? Усилията ни са възнаградени. Ама че ден ще е!

Той остави Ранд да се занимае с мъртъвците и тя ги потътри към мазето, а после избърса издайническата кръв.

От мига, в който поръча на Роуан да убие пазачите, бе знаела, че те не бива да бъдат съживявани. Временната смърт трябваше да се превърне в постоянна, защото пазачите знаеха, че тя последна бе посетила Роуан.

Колкото до Брамс, ни най-малко не скърбеше за напускането му на тази земя. Не се сещаше за Косач, който повече от него да заслужава ликвидиране.

Сметките ѝ с Годар сега бяха уредени, а той дори не знаеше. И не само това, тя бе взела нещата в свои ръце. Той не си даваше сметка, че ѝ е поверил значителна власт, като я бе оставил да налага решения. Сега за Косач Ранд всичко в света беше наред и обещаваше да става още по-добре.

Роуан се ласкаеше, че Ранд вярва в способността му да избяга от острова, но май го беше надценила. Беше умен, да, находчив — може би, но трябваше да е истински магьосник, за да се измъкне от Ендура без помощ. Или нея не я бе грижа дали ще го заловят, стига да не го стореше Годар.

Ендура бе изолиран, най-близката суша беше Бермуда, а този остров бе на повече от хиляда километра разстояние. Всеки самолет, кораб и подводница бяха частни и принадлежаха на един или друг Косач. Още призори пристанището и пистата на летището гъмжаха от активност и засилено присъствие на Гвардията на Острието. Охраната бе дори по-затегната, отколкото при конклав. Никой не идваше на Ендура, нито го напускаше, без документите му да бъдат щателно проверени. Това важеше дори за Косачите. Навсякъде другаде по света Бурята знаеше къде е всеки във всеки момент, така че охранителните мерки бяха минимални. В света на Косачите не беше така, тук бяха в сила старомодните похвати за сигурност.

Той можеше да рискува, да потърси възможност и да се измъкне, но инстинктът му подсказваше да не го прави — и то със сериозно основание.

Трябва да напуснеш Ендура преди дознанието.

Думите на Косач Ранд бяха заседнали в ума на Роуан. Изречени бяха с толкова настоятелен тон.

Ако Годар изгуби, ще стане още по-лошо.

Какво ѝ бе известно, което Роуан не знаеше? Ако нещо тъмно изникваше на хоризонта за този ден, той не можеше просто така да си иде. Трябваше да намери начин да предупреди Цитра.

Така че вместо да хвърля усилия за бягството си, той се насочи към по-гъсто населената част на острова. Щеше да открие Цитра и да я предупреди, че Годар е скроил таен план. А след дознанието тя можеше да му осигури отпътуване от острова — под самия нос на Косач Кюри, ако се наложеше, макар той да подозираше, че Кюри не би го предала на Върховните Косачи, както бе възнамерявал да стори Годар. То се знае, можеше да го изхвърли от самолета, но пак щеше да е по-добре, отколкото да се изправи пред Форума на Косачите.

Призори Анастасия лежеше будна в луксозното легло, което би трябвало да ѝ осигури отличен нощен сън, но също като при Косач Ранд никакви удобства не биха могли да я накарат да заспи през тази нощ. Тя беше предизвикала дознанието, което означаваше, че трябва да се изправи пред Върховните Косачи от Световния съвет и да изложи тезата си. Репетирала го беше с Косачите Сервантес и Кюри. Макар Анастасия да не беше оратор, умееше да бъде убедителна със своите страст и логика. Ако се справеше с това, щеше да влезе в историята като Косача, предотвратил завръщането на Годар.

— Важността на събитието е огромна — напомнила ѝ бе Мария, сякаш Анастасия вече не бе под достатъчно напрежение.

Пред подводния ѝ прозорец се стрелкаше пасаж от омагьосващи очите сребристи рибки, които запълваха гледката подобно на движеща се завеса. Тя взе контролния таблет, за да види ще може ли да вкара повече цвят в пейзажа сега, когато се бе съмнало, но установи, че таблетът е замръзнал. Поредната засечка. И не само това, а осъзна, че горките рибки пред нея бяха блокирани в постоянно зигзагообразно движение — поне докато повредата не бъдеше отстранена.

Но тя нямаше да бъде отстранена.

И повредите само ставаха още по-сериозни.

В инсталацията за преработка на отпадъци на острова налягането на системата се покачваше, а техниците не можеха да диагностицират причината.

Под водното ниво мощните двигатели, предотвратяващи местенето на острова, не действаха както трябва и причиняваха бавното му въртене, тъй че пристигащите самолети не успяваха да кацнат.

В комуникационния център сателитната връзка с континента се превърна в неспирни разговори и раздразнени съобщения на обитаващите острова.

На Ендура открай време бе имало проблеми с технологията. Обикновено бяха дребни неудобства, които караха Косачите да копнеят за намесата на Бурята. По тази причина Ендура и постоянните ѝ жители бяха чест обект на шеги в средите на Косачите.

Техническите повреди и засечки се бяха увеличили от три месеца насам, но също като омар в бавно загряваща се тенджера хората не бяха успели да схванат колко сериозно е станало положението.

44. Опортюнистичен цирк

Залата на Световния съвет на Косачите бе огромна кръгла сграда в самия център на Окото на Ендура — достъпна само по един от трите грациозно извити моста, водещи към нея от околната територия на острова. Беше почти като арена, но без места за зрители. Върховните Косачи предпочитаха да нямат публика. Единствено по време на ежегодния Глобален конклав, когато идваха представители от всички региони на Земята, пространството се запълваше. През повечето време присъстваха само Върховните Косачи, близките им сътрудници и Косачите, оказали се достатъчно дръзки да поискат аудиенция.

В центъра на светлия мраморен под бе инкрустираният златен символ на Косачите, а по периметъра на равни отстояния бяха разположени седем издигнати кресла, които биха могли да бъдат описани единствено като тронове. Естествено, те не бяха наричани тронове, а Седалища за размисъл, защото в гилдията на Косачите рядко наричаха нещата с истинските им имена. Всяко едно бе издялано от различен вид камък в почит към континентите, представлявани от Върховните Косачи. Паназиатското Седалище за размисъл бе изработено от нефрит, Евроскандинавското бе от сив гранит, Антарктика беше от бял мрамор, Австралия — червен пясъчник от Улуру, Югомерика беше от розов оникс, Северомерика беше шисти и пясъчник, наслоени като Гранд Каньон, а Седалището на Африка бе от изкусно издялани овали картуш, взети от гробницата на Рамзес II.

И всеки Върховен Косач — от първите, седели на тях, до настоящите — се оплакваше колко са неудобни.

Това беше преднамерено напомняне на Върховните Косачи, че макар да бяха на най-високите човешки постове в света, никога не биваше да се чувстват твърде удобно и да изпитват самодоволство.

— Никога не бива да забравяме аскетизма и самоотричането, които са ключови за нашия пост — бе казал Косач Прометей. Той бе надзиравал изграждането на Ендура, но така и не бе видял обетованата земя, защото се бе подложил на Самоприбиране преди завършването ѝ.

Залата на съвета имаше стъклен купол, който да я предпазва от природните стихии, но при хубаво време той можеше да бъде прибиран и съвещанията да се провеждат под открито небе. За щастие, денят бе приятен, защото куполът бе заял в прибрано положение за трети пореден ден.

— Кое му е толкова трудното да се поправи един прост механизъм? — възропта Върховният Косач Нзинга при влизането си сутринта. — Нямаме ли инженери, които да свършат това?

— На мен повече ми харесват заседанията на чист въздух — отбеляза Амундсен, антарктическият Върховен Косач.

— Е, да, защото креслото ти е бяло и не се напича толкова от слънцето като нашите — посочи Маккилоп от Австралия.

— Вярно, но пък се сварявам в тези кожи — отвърна Амундсен и посочи робата си.

— Сам си си крив за ужасните рунтави кожи — заяви Върховното острие Кало с влизането си. — Навремето е трябвало да направиш по-разумен избор.

— Намерил се кой да го каже — подхвърли Върховният Косач Кромуел от Евроскандия, като посочи високата дантелена яка на робата на Върховното острие, по модел на един от портретите на историческия ѝ патрон, от душенето на която тя постоянно бе в кисело настроение.

Кало махна в негова посока, като че отпъждаше досадна муха, и зае мястото си на ониксовия трон.

Последен пристигна Ксенократ.

— Много мило, че ни удостои с присъствието си — изрече Кало със сарказъм, който би могъл да разтопи целия мраморен под.

— Прощавайте — извини се той. — Проблеми с асансьора.

След като главният чиновник и парламентаристът се настаниха от двете страни на Върховното острие Кало, тя инструктира неколцина Косачи от екипите да отидат в различните чакални на комплекса. Не беше тайна коя бе най-важната точка в дневния ред. Средмериканският въпрос засягаше не само съответната част от света. Можеше да има траен ефект върху Форума на Косачите като цяло.

При все това Върховното острие Кало се облегна на неудобното си кресло и подхвърли невъзмутимо:

— Поне ще бъде ли забавно, Ксенократ, или ще ни отегчават часове наред с празни приказки?

— Едно поне мога да кажа за Годар — отвърна Ксенократ, — винаги е развлекателен. — Макар тонът, с който го изрече, да намекваше, че развлекателността не е задължително нещо добро. — Той ви е приготвил… изненада и мисля, че всички ще я харесате.

— Ненавиждам изненади — отсече Кало.

— Тази няма да я възненавидите.

— Чувам, че Косач Анастасия била истински огън — обади се Върховният Косач Нзинга, седнала чинно с изправен гръб сякаш в противовес на отпуснатата странично поза на Върховното острие.

Върховният Косач Хидейоши изсумтя неодобрително по повод на дръзкия младши Косач или може би по повод на младшите Косачи като цяло, но не се включи със словесен коментар.

— Не беше ли я обвинил по едно време в убийството на ментора ѝ? — подсмихна се Кромуел към Ксенократ.

Ксенократ се поразмърда неловко в креслото си тип Гранд Каньон.

— Беше печална грешка, твърде разбираема предвид информацията, с която разполагахме, но аз поемам пълната отговорност.

— Браво на теб — рече Нзинга. — Все по-трудно е да откриеш Косачи в Средмерика, които поемат отговорност за действията си.

Беше хаплива забележка, но Ксенократ не налапа стръвта.

— Именно затова настоящето дознание и резултатът му са толкова важни.

— Е, тогава — намеси се Върховното острие Кало и вдигна ръка в драматичен жест, — нека гюрултията да започне!

Косачи Анастасия и Кюри бяха в източната чакалня, а двама гвардейци стояха до вратата като старовремски бифийтъри, охраняващи портата на Тауър. Тогава влезе един от обслужващите съвета Косачи — от Амазония, ако се съдеше по горскозеления цвят на робата му.

— Върховните Косачи са готови за вас — съобщи той и остави вратата отворена пред тях.

— Както и да протече това тук — каза Косач Кюри на Анастасия, — знай, че се гордея с теб.

— Недей — спря я Анастасия. — Не говори, сякаш вече сме изгубили!

Последваха водача си до залата на съвета, където слънцето вече огряваше откритото пространство от безоблачното небе.

Да се каже, че Анастасия бе зашеметена от гледката на Върховните Косачи на издигнатите им каменни кресла, би било твърде меко казано. Макар Ендура да датираше само от двеста години, залата изглеждаше многовековна. И не просто от друго време, а от друг свят. Припомни си древните легенди, които бе научила като дете. Да получиш аудиенция пред Върховните Косачи, бе като да застанеш пред боговете на Олимп.

— Добре дошли, Почитаеми Косачи Кюри и Анастасия — заговори осмото Върховно световно острие Кало. — Очакваме с нетърпение да чуем вашата теза и да сложим точка на този въпрос по един или друг начин.

Докато повечето Косачи приемаха само името на историческия си патрон, някои правеха избора да го уподобяват и физически. Върховното острие Кало беше съвършено подобие на художничката Фрида Кало чак до цветята в косата и до сключените вежди. И макар художничката да бе произхождала от Мекситеканския регион на Северомерика, Върховното острие изразяваше гласа и душата на Югомерика.

— За мен е чест, Ваше Върховно Превъзходителство — каза Анастасия с надеждата гласът ѝ да не трепери, но знаеше, че не успява да го овладее.

Тогава влезе Годар редом с Косач Ранд.

— Косач Годар! — обърна се към него Върховното острие. — Добре изглеждаш предвид онова, през което си преминал.

— Благодаря ви, Ваше Върховно Превъзходителство. — Направи пресилен поклон, който извика гримаса у Анастасия.

— Внимавай, Анастасия — тихичко я предупреди Косач Кюри, — ще слушат не само думите ти, но ще четат и езика на тялото. Решението им днес ще бъде взето въз основа на това, което казваш, и на това, което не казваш.

Годар игнорира Анастасия и Кюри и насочи цялото си внимание към Върховното острие Кало.

— За мен е чест да стоя тук във ваше присъствие — каза той.

— Няма съмнение — гракна весело Върховният Косач Кромуел. — Без това ново тяло нямаше да можеш да стоиш, а само да се търкаляш.

Амундсен се засмя на това, но никой друг не го стори, дори Анастасия, която беше силно изкушена, но се въздържа.

— Върховният Косач Ксенократ твърди, че си имал изненада за нас — каза Върховното острие.

Каквото и да бе имал наум Годар, пристигаше с напълно празни ръце.

— Ксенократ трябва да е получил погрешна информация — отвърна Годар и едва не изскърца със зъби.

— Няма да му е за пръв път — подхвърли Кромуел.

Главният чиновник се изправи и се прокашля, за да подсигури всеобщото внимание за официалното откриване на процедурата.

— Това е дознание относно смъртта и последващото съживяване на Косач Робърт Годар от Средмерика — обяви чиновникът. — Страната, възбудила дознанието, е Косач Анастасия Романова от Средмерика.

— Само Косач Анастасия — поправи го тя с надежда съветът да не сметне за дръзко решението ѝ да приеме само малкото име на обречената принцеса. Косач Хидейоши изсумтя, с което доказа, че точно такова го намира.

После се изправи Ксенократ и на висок глас направи съобщение за всички присъстващи.

— Моля, нека главният чиновник отбележи, че аз, Върховен Косач Ксенократ, си правя самоотвод от участие в дознанието и от този момент нататък ще запазя мълчание до приключването му.

— Ксенократ да мълчи? — намеси се с палава усмивка Върховен Косач Нзинга. — Сега вече знам, че сме навлезли в дебрите на невъзможното.

Това предизвика повече смях от предишната закачка на Кромуел. Лесно бе да се отгатне йерархията във властовата структура тук. Кало, Нзинга и Хидейоши явно се радваха на най-голямо уважение. Другите или се домогваха до позиция, или като Маккилоп, най-тихата от всички, напълно се въздържаха от странични подмятания. Ксенократ, новакът сред Върховните Косачи, си плащаше лептата и бе обект на техния присмех. На Анастасия почти ѝ дожаля за него. Почти.

Вместо да отговори на заяждането на Нзинга, Ксенократ си седна без нито дума, потвърждавайки способността си да остане мълчалив.

Сега Върховното острие се обърна към четиримата Косачи в центъра на кръга.

— Вече сме запознати с конкретните данни по случая — каза тя. — Ще останем безпристрастни, докато не чуем тезите и на двете страни. Косач Анастасия, тъй като тази процедура е възбудена от теб, ще те помоля ти да започнеш. Ако обичаш, изложи аргументите си защо Косач Годар не е квалифициран за поста Свещено острие.

Анастасия пое дълбоко дъх, направи крачка напред и се приготви да започне, но преди да е успяла, Годар заговори:

— Ваше Върховно Превъзходителство, ако може…

— Изчакай си реда, Годар — пресече го Кало. — Освен ако, разбира се, не си толкова добър, че да можеш да изложиш аргументите и на двете страни.

Това предизвика изсмивания сред Върховните Косачи.

Годар направи извинителен лек поклон.

— Моля съветът да ме извини за импулсивната ми намеса. Косач Анастасия, имаш думата, моля, започни.

Анастасия установи, че неволно се чувства разконцентрирана след прекъсването от Годар, сякаш бе направила фалстарт в спортно състезание. Естествено, той тъкмо това и целеше.

— Ваши сияйни превъзходителства — започна тя. — През Годината на антилопата от ранните членове на същия този съвет е било определено Косачите да бъдат тренирани телом и духом по време на едногодишен стаж. — Тя се завъртя в опит да осъществи контакт с очи с всеки от Върховните Косачи наоколо. Една от трудностите, вероятно предумишлено създадена, бе, че при аудиенция пред Световния съвет на Косачите човек никога не знае точно към кого да се обърне, защото във всеки един момент стои с гръб към някого. — Телом и духом — повтори. — Ще помоля парламентаристът да прочете на глас политиката на Форума на Косачите относно стажуването. Започва на страница 397-ма от тома „Прецеденти и обичаи“.

Парламентаристът изпълни молбата и прочете всичките девет страници.

— За организация със само десет закона имаме твърде много правила — коментира Амундсен.

Когато четенето завърши, Анастасия продължи:

— Всичко това добре изяснява как се подхожда към създаването на Косач. Защото Косачите не се раждат такива, те се създават. Коват се в огън чрез изпитания, през които всички сме преминали, защото сме наясно колко критично важно е Косачът да бъде готов за товара си с тяло и душа. — Тя направи пауза и в този момент улови погледа на Косач Ранд, която ѝ се усмихваше. Беше от онези усмивки, които предшестват издирането на нечии очи. Анастасия си забрани да бъде разконцентрирана отново.

— Изписано е толкова много за процеса на подготовката на Косач, защото Световният съвет е трябвало да заседава по много неочаквани ситуации през годините и се е налагало да добавя и изяснява правила. — И тя започна да изброява няколко от тези ситуации. — Стажант, който е направил опит за Самоприбиране след ръкополагането си, но преди да е получил пръстена. Косач, който се клонира в опит да предаде пръстена на клонинга си, преди да се подложи на Самоприбиране. Жена, която подменя съзнанието си с духовния модел на Косач Сакаджауеа и претендира за правото да подлага на Прибиране. Във всички тези случаи Световният съвет е отсъждал против упоменатите индивиди.

Сега Анастасия за пръв път погледна към Косач Годар, като се насили да срещне стоманения му поглед.

— Събитието, унищожило тялото на Косач Годар, беше ужасно, но не може да му се позволи да престъпва указите на съвета. Факт е, че също като при онази жена със съзнанието на Косач Сакаджауеа новото физическо тяло на Годар не е преминало през напрегнатата подготовка на стажуването. Това би било достатъчно зле, ако той бе просто редови Косач, но той не е такъв, а кандидат за поста Свещено острие на важен регион. Да, ние знаем кой е той от врата нагоре, но това е малка съставна част от човешкото същество. Моля ви да се вслушате в него, докато излага тезата си, и ще чуете в гласа му онова, което вече знаем: ние нямаме представа чий глас говори, тоест нямаме представа кой е той. Можем единствено да бъдем сигурни, че деветдесет и три процента от него не са Косач Робърт Годар. Предвид това този съвет може да вземе само едно решение.

С леко кимване тя отбеляза, че е приключила, после направи крачка назад и отново застана редом с Косач Кюри. В последвалата тишина се раздаде бавното ръкопляскане на Годар.

— Майсторски изпълнено — заяви той, като пристъпи напред, за да заеме центъра на кръга. — За малко да ме накараш да ти повярвам, Анастасия. — После се обърна към Върховните Косачи, като се концентрира специално върху Маккилоп и Нзинга — двете незаели позиция в противопоставянето на новия ред и старата школа. — Беше убедителна теза — каза Годар. — Само дето това не бяха никакви аргументи, а вятър и мъгла. Техническа подробност, раздута донемайкъде, за да послужи на нечии себични грандомански цели.

Той вдигна дясната си ръка и остави пръстена му да улови лъчите на слънцето.

— Кажете ми, Ваши Превъзходителства, ако изгубя пръста, на който нося пръстена си, и получа нов, вместо да чакам собствен да израсте от клетките ми, би ли означавало това, че пръстенът не е поставен на пръста на Косач? Разбира се, че не! И въпреки обвиненията на младшия Косач, много добре знаем чие е тялото. Принадлежеше на млад мъж — герой! — който доброволно го даде, за да бъда аз възстановен. Моля, не обиждайте паметта му, като омаловажавате саможертвата му.

Той погледна укорително Косачи Анастасия и Кюри.

— Всички знаем какво цели това дознание. То е нагъл опит да бъдат лишени определен брой средмерикански Косачи от техния избран водач!

— Възразявам! — викна Анастасия. — Вотът не е преброен и той не може да твърди, че е нечий избран водач!

— Приема се — обяви Върховното острие и после се обърна към Годар. Тя не изпитваше никакви симпатии към новия ред, но също така проявяваше справедливост по всички въпроси. — Известно е, че ти и съмишлениците ти от години сте в противоречие с така наречената стара школа, Косач Годар. Но не може да оспорваш валидността на дознанието само защото било мотивирано от този конфликт. Без значение от мотивацията Косач Анастасия постави пред нас легитимен въпрос. Ти… ти ли си?

Годар промени подхода си.

— Тогава настоявам нейният въпрос да бъде отхвърлен. Той бе повдигнат след вота и създаде опортюнистичен цирк, нещо твърде безскрупулно, та да бъде търпяно от този съвет.

— От това, което чух — намеси се Косач Кромуел, — внезапната ти поява на конклава също е била опортюнистичен цирк.

— Обичам да влизам с апломб — призна Годар. — И тъй като важи за всички вас, не го виждам като престъпление.

— Косач Кюри — обади се Върховен Косач Нзинга, — защо сама не отправи обвинението в речта си след номинирането? Имала си всички шансове тогава да изразиш своята загриженост.

Косач Кюри се усмихна леко смутено.

— Истината е проста, Ваше Сияйно Превъзходителство. Просто не ми хрумна.

— Нима трябва да повярваме — заговори Хидейоши, — че на младши Косач само с година опит повече ѝ сече умът, отколкото на Гранд дамата на смъртта?

— О, абсолютно — отсече Косач Кюри без резерви. — Дори се обзалагам, че един ден тя ще оглавява този съвет.

Макар Мария да го каза най-добронамерено, получи се отрицателен ефект и Върховните Косачи засумтяха недоволно.

— Внимавай, Косач Анастасия — рече Върховен Косач Амундсен. — Тук не се гледа с добро око на подобни дръзки амбиции.

— Не съм казвала, че искам това. Косач Кюри говори така от добро сърце.

— И все пак аспирациите ти към власт са ни ясни — включи се Върховен Косач Хидейоши.

Анастасия остана без думи. Тогава се извиси нов глас.

— Ваши превъзходителства — заговори Косач Ранд, — нито обезглавяването на Косач Годар, нито възстановяването му са по негова вина. Да му дам ново тяло беше моя идея и той не бива да бъде наказван за избора, направен от мен.

Върховното острие Кало въздъхна:

— Изборът ти е бил правилен, Косач Ранд. Всичко, което може да върне Косач сред нас, е нещо добро… който и да е този Косач. Това не стои под въпрос. Под въпрос е валидността на кандидатурата му. — Тя замълча за миг, погледна останалите Върховни Косачи, после каза:

— Това е важна тема и не бива да се решава лековато. Нека го обсъдим помежду си. Ще се съберем отново по пладне.

Анастасия крачеше из чакалнята, докато Косач Кюри седеше спокойно и похапваше плодове от една купа. Как бе възможно да е толкова спокойна?

— Бях ужасна — каза Анастасия.

— Не, беше блестяща.

— Те ме смятат жадна за власт.

Мария ѝ подаде круша.

— Виждат себе си в теб. Те са били жадни за власт на твоята възраст, което означава, че макар да не го показват, се идентифицират с теб.

После тя настоя Анастасия да изяде крушата, за да си набави енергия.

Когато час по-късно ги повикаха отново, Върховните Косачи не губиха време.

— Разгледахме и обсъдихме въпроса помежду си и стигнахме до заключение — съобщи Косач Кало. — Косач Ранд, моля, излез напред.

Годар изглеждаше леко изненадан, че не се обърнаха първо към него, но направи жест към Айн, която пристъпи към Върховното острие.

— Косач Ранд, както казах, твоите успешни усилия да възстановиш Косач Годар са похвални. Обръщаме обаче внимание на факта, че си извършила това не само без наше съгласие, но и без наше знание. Ако беше дошла пред съвета, щяхме да ти съдействаме и щяхме да се уверим, че използваният субект не само е квалифициран, но и е доказан доброволец. А сега имаме само думата на Косач Годар.

— Нима съветът се съмнява в моята дума, Ваше Върховно Превъзходителство? — попита Годар.

Кромуел се обади зад него:

— Не си прочут с честност, Косач Годар. От уважение няма да оспорваме разказа ти, но бихме предпочели да сме присъствали на подбора.

Тогава заговори Върховният Косач Нзинга:

— Всъщност не на думата на Годар трябва да разчитаме тук — уточни тя. — Субектът е бил подложен на Прибиране от Косач Ранд преди възстановяването на Годар. Така че, разправи ни, Косач Ранд, бихме искали да го чуем от теб. Беше ли донорът на тяло доброволец, напълно съзнаващ какво ще се случи с него?

Ранд се поколеба.

— Косач Ранд?

— Да — каза тя накрая. — Да, разбира се, той го съзнаваше. А как иначе? Ние сме Косачи, не крадци на тела. — После добави: — По-скоро бих се подложила на Самоприбиране, отколкото да извърша нещо толкова… безсърдечно.

Но тя се запъваше и търсеше думи, докато го изричаше.

Върховните Косачи от съвета не дадоха да се разбере дали са го забелязали и дали изобщо ги е грижа.

— Косач Анастасия — каза Върховното острие, — моля, излез напред.

Ранд се върна при Годар, а Анастасия изпълни каквото ѝ беше поръчано.

— Косач Анастасия, това дознание съвсем очевидно е манипулация с правилата ни, за да се повлияе на изхода от гласуването.

— Точно така! — подвикна Върховен Косач Хидейоши, с което гласно даде израз на неодобрението си от хода на Анастасия.

— Ние в съвета — продължи Върховното острие Кало — имаме чувството, че това се приближава опасно до границата с неетично поведение.

— А етично ли е да бъде подложен някой на Прибиране и да бъде взето тялото му? — изрече тя, неспособна да се сдържи.

— Тук си да слушаш, не да говориш! — отново повиши глас Върховен Косач Хидейоши.

Върховното острие Кало повдигна ръка, за да я успокои, после се обърна строго към Анастасия:

— Няма да е зле да се научиш да контролираш импулсивността си, младши Косач.

— Простете, Ваше Сияйно Превъзходителство.

— Ще го приема, но съветът няма да приеме следващото ти извинение, ясно ли е?

Анастасия кимна, приведе глава почтително и се върна при Косач Кюри, която я изгледа укорително, но само за миг.

— Косач Годар! — призова Кало.

Годар пристъпи напред в очакване на решение.

— Макар да сме съгласни, че зад това дознание стоят други мотиви, въпросите, които то повдига, са валидни. Кога Косачът е Косач? — Тя направи много дълга пауза. Достатъчно дълга, за да предизвика дискомфорт, но всички бяха достатъчно благоразумни да не се обаждат в тишината. — Имахме разгорещен дебат по темата — каза тя най-накрая. — На финала съветът прецени, че подмяната на повече от петдесет процента от физическото тяло с физическо тяло на друг индивид променя драстично този човек.

Анастасия се усети, че е затаила дъх.

— Ето защо — продължи Върховното острие — макар да ти даваме позволение да се наричаш Косач Робърт Годар, не можеш да извършваш Прибиране, докато останалата част от теб не завърши пълен курс на стажуване при Косач, избран от теб. Предполагам, че ще стажуваш при Косач Ранд, но ако избереш друг и той се съгласи, няма да има пречки.

— Стажуване? — изрече Годар, без да се опитва да крие колко е скандализиран. — Нима сега трябва да бъда стажант? Не ми ли стигаше изстраданото дотук? Нима трябва да бъда подложен и на унижение?

— Приеми го като възможност, Робърт — подсмихна се леко Кромуел. — Нищо чудно след година интимните ти части да убедят останалото от теб, че всъщност би предпочел да си професионален парти гост. Не беше ли това професията на твоя субект?

Годар не можа да скрие шока си.

— Не бъди толкова изненадан, че знаем самоличността на субекта ти, Робърт — продължи Кромуел. — След като се появи отново, извършихме проучванията, които се полагат.

Сега Годар приличаше на готов да изригне вулкан, но някак все още успяваше да се сдържа.

— Почитаема Косач Кюри — заговори Върховното острие, — тъй като Косач Годар бе оценен като неквалифициран за пълно звание, кандидатурата му е анулирана. При това положение оставате единствен легитимен кандидат и автоматично печелите поста Свещено острие за Средмерика.

Косач Кюри реагира сдържано и със скромност.

— Благодаря ви, Върховно острие Кало.

— Няма защо, Ваша Светлост.

„Ваша Светлост“, помисли си Анастасия. Почуди се какво ли е за Мария да бъде наречена така от Върховното острие.

Но Годар не бе готов да се откаже без борба.

— Държа да узная кой как е гласувал — настоя той. — Кой подкрепи тази гротеска на правосъдие и у кого надделя здравомислието?!

Върховните Косачи се спогледаха. Накрая заговори Върховен Косач Маккилоп. Бе най-мълчаливата сред всички и не беше казала нищо по време на дознанието.

— Това наистина не е необходимо — каза с кротък глас, само че Годар не се остави да бъде успокоен.

— Не е необходимо? Нима всички ще се скриете зад анонимността на съвета?

Сега заговори Върховното острие.

— Върховен Косач Маккилоп имаше предвид, че не е необходимо да се прави разбор на вота, защото… той беше единодушен.

45. Пропадане

Ендура бе подсигурен в случай на отказване на някоя от системите му. През годините резервните системи се бяха оказали много ефективни. Нямаше причина да се мисли, че сегашният водопад от повреди нямаше да бъде отстранен, ако се вложат достатъчно време и усилия. Напоследък повечето проблеми сами се оправяха, като изчезваха тъй внезапно, както се бяха появили. Така че, когато в контролната зала за плаваемостта светна червена лампичка, сочеща за нередност в един от баластните резервоари на острова, дежурният техник реши да довърши обяда си, преди да проучи нещата. Допускаше, че червената светлинка сама ще си угасне след минута-две. Когато това не стана, той въздъхна раздразнено, вдигна телефона и се обади на началника си.

Безпокойството на Анастасия не отслабваше, докато прекосяваха пешеходните мостове от комплекса на съвета. Спечелили бяха дознанието. На Годар бе предписана година стажуване, а Косач Кюри щеше да се възкачи на поста Свещено острие. Защо беше толкова тревожна тогава?

— Има да се върши много, дори не знам откъде да започна — заговори Мария. — Ще трябва незабавно да се върнем във Фулкръм Сити. Предполагам, че ще трябва да си намеря постоянно жилище там.

Анастасия не отговори, защото знаеше, че Мария говори предимно на себе си. Питаше се какво ли ще е да бъде трети помощник на Свещеното острие. Ксенократ бе използвал своите помощници да уреждат дела в по-отдалечени области на Средмерика. Бяха почти невидими по време на конклав, тъй като Ксенократ не беше от онези, които се крият зад антураж. Нито пък Косач Кюри беше такава, но Анастасия подозираше, че тя ще държи помощниците си по-близо до себе си и по-ангажирани с непосредствените дела на Косачите.

Докато се приближаваха към хотела, Косач Кюри изпревари малко Анастасия, унесена в планове за новия си живот. И тогава Анастасия забеляза Косач в протъркана кожена роба да върви до нея.

— Не показвай учудване, продължавай напред — каза Роуан изпод качулката, дръпната над лицето му.

В залата на съвета Върховните Косачи бяха поискали листове хартия, които да държат над главите си като чадъри, докато заседаваха над следващите си дела за деня. Беше неудобно, но необходимо, защото обедното слънце напичаше все по-силно. Вместо да се откажат от повече работа този ден — което щеше да увеличи задръстването от чакащи задачи — членовете на съвета решиха храбро да продължат.

Под залата имаше три нива с помещения, където повиканите по график за аудиенция изчакваха реда си. На най-долното ниво се намираше австралийски Косач, дошъл да моли за постоянен имунитет на хората с аборигенска наследственост в генетичния си индекс. Каузата му бе достойна и той се надяваше, че съветът ще даде съгласие. Ала докато чакаше, забеляза, че подът под него е мокър. Не заподозря, че това може да е причина за тревога. Не и отначало.

Междувременно в контролната зала за плаваемостта трима техници си блъскаха главите върху проблем, който се бе изправил пред тях. Изглеждаше, че вентил в баластния резервоар под залата на съвета е в отворена позиция и пропуска вода. Това не бе необичайно само по себе си — целият остров бе оборудван отдолу със стотици масивни резервоари, които можеха да прибират или изпускат вода, за да поддържат плаването на идеалната дълбочина. Ако беше твърде ниско, градините щяха да подгизнат от морска вода. Ако пък беше по-високо, плажовете щяха да се издигнат над морето. Баластните резервоари бяха управлявани от таймер, който понижаваше и повишаваше острова с по метър и нещо два пъти дневно, за да се симулира прилив и отлив. Но това трябваше да е идеално координирано, а в особена сила важеше за баластния резервоар под комплекса на Световния съвет на Косачите, защото той бе остров на острова. Ако сградата се вдигнеше твърде високо или спаднеше твърде ниско, трите моста, свързващи я с острова, щяха да бъдат подложени на напрежение. А точно сега вентилът беше заял.

— Какво ще правим? — попита дежурният техник началника си.

Началникът не отговори, вместо това отнесе въпроса към своя началник, който на свой ред почти нищо не разбираше от мигащите червени съобщения, пробягващи на контролния екран пред тях.

— Колко бързо се пълни резервоарът? — попита той.

— Достатъчно бързо, та сградата на съвета вече да е потънала с един метър — отговори първият техник.

Началникът на началника се намръщи. Върховните Косачи щяха да са бесни, ако бъдеха принудени да прекъснат заседание заради нещо толкова глупаво като заял вентил на баластен резервоар. От друга страна, ако залата плувнеше в морска вода и им се наложеше да джапат в нея, щяха да са още по-ядосани. Както и да го погледнеше човек, отделът по баласта го беше закъсал.

— Включи алармата в залата на съвета — нареди той. — Изкарай ги оттам.

В залата на съвета алармата би прозвучала ясно и отчетливо, стига да не бе изключена поради поредица фалшиви тревоги преди няколко седмици. Нареди го Върховното острие Кало. Пищеше по средата на заседание и Върховните Косачи се евакуираха, а после се разбираше, че не е имало спешен случай. Върховните Косачи бяха твърде заети, за да бъдат спъвани от технически повреди.

— Ако действително има спешен случай — заявила бе тя самонадеяно, — да пуснат сигнална ракета.

Обаче фактът, че централната аларма е била изключена, не бе съобщен в контролната зала за плаваемостта. На екраните им алармата си звучеше и те бяха убедени, че Върховните Косачи прекосяват някой от мостовете към острова. Едва когато получиха паническо обаждане от главния инженер на острова, за свой ужас научиха, че Върховните Косачи продължават заседанието си.

— Роуан?

Анастасия бе едновременно възхитена и ужасена от присъствието му. Не можеше да има по-опасно място в света за него.

— Какво правиш тук? Луд ли си?

— Дълга история и да — отвърна той. — Слушай ме добре и не привличай внимание.

Анастасия се огледа. Всеки си гледаше своите дела. Косач Кюри вече бе напред, още неосъзнала, че Анастасия е изостанала.

— Слушам те.

— Годар е замислил нещо — каза Роуан. — Нещо лошо. Нямам идея какво е, но трябва веднага да се махнеш от острова.

Анастасия пое дълбоко дъх. Знаела си беше! Нямаше начин Годар да се примири с решение на съвета, което не е в негова полза. Непременно имаше резервен план. Щеше да последва отмъщение. Трябваше да предупреди Мария, за да ускорят отпътуването си.

— Ами ти? — попита го.

— Надявах се да ме качите като стопаджия — ухили се той.

Анастасия знаеше, че такова нещо няма да е лесно.

— Върховното острие Кюри ще ти позволи превоз само ако се предадеш.

— Знаеш, че не мога да го направя.

Да, тя знаеше. Анастасия можеше да се опита да вмъкне Роуан незабелязано на борда като един от ескортиращите ги гвардейци, но в мига, щом Мария видеше лицето му, щеше да е свършено.

Тогава жена с гарвановочерна коса и лице, лъщящо от твърде многото връщания на възрастта, се завтече към тях.

— Марлон! Ехоо, Марлон! Навсякъде те търсих. — Тя улови Роуан за ръката и видя лицето му, преди той да е успял да се извърне. — Чакайте… вие не сте Косач Брандо… — рече объркана.

— Не, сбъркали сте — бързо съобрази какво да отговори Анастасия. — Робата на Косач Брандо е от малко по-тъмна кожа. Това е Косач Вюитон.

— О… — промълви колебливо жената. Определено се мъчеше да си спомни къде е виждала лицето на Роуан по-рано. — Съжалявам.

Анастасия се престори на негодуваща с надежда да я притесни достатъчно, че да не разсъждава ясно.

— И е редно да съжалявате! Другия път, като спирате Косач на улицата, гледайте да не го сбъркате.

После се обърна към Роуан и побърза да го повлече настрани.

— Косач Вюитон?

— Друго не ми хрумна. Трябва да те скрием, преди някой да те е разпознал.

Но преди да бяха направили и една стъпка, чуха зад себе си ужасяващ звук на трошащ се метал и писъци. Стана им ясно, че разпознаването на Роуан сега беше най-малкият им проблем.

Мигове преди това австралийският Косач се бе качил пред вратите на залата на съвета.

— Извинете — каза на един от пазачите, — но ми се струва, че има теч на долните нива.

— Теч ли? — попита пазачът.

— Със сигурност има много вода, килимът е подгизнал. И не вярвам да е от тръбите.

Пазачът въздъхна при тази нова неприятност.

— Ще уведомя поддръжката — каза, но, естествено, когато се опита да го стори, комуникационните линии бяха прекъснати.

Друг служител се втурна вътре откъм верандата.

— Нещо не е наред! — обяви, но фразата му звучеше направо неадекватно. Напоследък на Ендура вечно нещо не беше наред.

— Опитвам се да се свържа с поддръжката — каза му пазачът.

— По дяволите поддръжката! — извика онзи — Погледни какво става вън!

На пазача не му бе разрешено да напуска поста си до вратата, но паниката на служителя го обезпокои. Направи няколко крачки към верандата, за да види, че вече нямаше веранда. Балконът, който си стоеше на цели три метра над повърхността, сега беше под вода и морето започваше да се плиска по коридора към залата на съвета.

Той изтича обратно към вратата на залата. Тя бе единствената за вход и изход, а той нямаше регистриран отпечатък от дланта за отварянето ѝ, така че задумка с все сила по нея с надеждата някой от другата страна да го чуе, колкото и масивна да беше.

До този момент всички в комплекса на съвета освен самият съвет се бяха усетили, че нещата вървят на зле. Чакащи аудиенция Косачи и екипите им се стекоха от чакалните върху трите моста, водещи към основния остров. Австралийският косач стори всичко по силите си да помогне на хората да преджапат през потопената веранда и да стъпят на най-близкия мост.

По време на всичко това вратите на заседателната зала останаха затворени. Сега коридорът, водещ към тях, беше под метър вода.

— Трябва да изчакаме Върховните Косачи — каза австралийският Косач на служителя от съвета.

— Върховните Косачи сами могат да се погрижат за себе си — отвърна той, изостави комплекса и се втурна към един от мостовете, извиващ се в дъга към основната суша.

Австралийският Косач се поколеба. Беше добър плувец и, ако се наложеше, щеше да преплува петстотинте метра от Окото до сушата, така че изчака, защото му бе ясно, че щом вратите се отвореха, Върховните Косачи щяха да имат нужда от помощ.

Ала тогава въздухът се изпълни с кошмарен стържещ звук. Той се обърна и видя, че мостът, до който бе отвел десетки хора, беше поддал, строши се на две и запрати всички тези хора в морето.

Смяташе себе си за смел човек със силно развито чувство за чест. Готов бе да се изложи на риск, за да спаси Върховните Косачи. Виждаше се като героя на момента. Но когато мостът рухна, с него рухна и куражът му. Гледаше боричкащите се с вълните оцелели. Гледаше вратите на съвета, които пазачът още се мъчеше да отвори, макар водата вече да стигаше до гърдите му. И Косачът реши, че стига толкова. Покачи се на перваз точно над водното ниво и се прехвърли на втория от трите моста, по който хукна колкото го държаха краката.

Малката контролна зала за плаваемостта сега бе претъпкана с техници и инженери, които говореха един през друг, спореха в несъгласие и никой не бе по-близо до решаването на проблема. Всеки екран крещеше с различно паническо съобщение. Когато първият мост се срина, всички осъзнаха колко тежко е положението.

— Трябва да облекчим напрежението на другите два моста! — каза жената, главен инженер на града.

— И как предлагаш да стане това? — тросна се началникът на залата за плаваемост.

Тя помисли за миг, после отиде при техника, все още седящ пред централната конзола и взиращ се невярващо в екрана.

— Спуснете останалата част от острова — отсече главният инженер.

— Колко ниско да я спуснем? — попита той някак отнесено, странно изолиран от реалността пред себе си.

— Достатъчно, за да отнеме напрежението върху двата запазени моста. Нека откупим на Върховните Косачи време да избягат от там. — Тя замълча, за да направи изчисления наум. — Спуснете острова на един метър под нивото на прилива.

Техникът поклати глава.

— Системата няма да ме допусне да го направя.

— Ще те допусне, ако аз го потвърдя. — И тя сканира пръстовия си отпечатък, за да го направи.

— Давате си сметка, че всички ниски градини ще бъдат наводнени, нали? — изпъшка отчаян началникът по плаваемостта.

— Кое предпочитате да спасим? — попита го инженерът. — Ниските градини или Върховните Косачи?

След като нещата бяха поставени по този начин, началникът по плаваемостта нямаше повече възражения.

В същия момент, в същата сграда, в друга служба на най-ниското подводно ниво биотехниците нямаха представа за кризата в комплекса на Световния съвет на Косачите. Те си чешеха главите заради друга засечка — най-странната, с която се бяха сблъсквали до този момент. Това бе службата за контрол на фауната, извършваща мониторинг на живия пейзаж, който правеше подводния изглед тъй зрелищен. В последно време ставаха свидетели на пасажи от риби, блокирани в движение тип „лента на Мьобиус“, цели животински видове, внезапно решили да плават от горе надолу, при което хищниците така яростно атакуваха витрините, че си размазваха главите. Но онова, което сонарът показваше, извеждаше хаоса на съвършено ново ниво.

Двамата дежурни биолози само се взираха онемели. На екрана имаше нещо като кръгъл облак около острова — подобие на подводен обръч от дим около Ендура — но вместо да се разширява, той се затягаше по-плътно.

— Какво гледаме в момента? — попита единият.

— Ако отчитанията са верни — отвърна другият, — това е пасаж от наситени с нанити водни обитатели.

— Кои точно?

Вторият техник отдели очи от екрана, за да погледне колегата си.

— Всичките.

В заседателната зала на съвета Върховните Косачи изслушваха доста банална теза от Косач, който искаше съветът да отсъди, че Косач не може да се подложи на Самоприбиране, без първо да е изпълнил своята квота за Прибиране. Върховното острие Кало знаеше, че искът ще пропадне — да се отстраниш от служба бе напълно лично решение и не можеше да се диктува от външни фактори като квоти. И все пак съветът бе длъжен да изслуша всички аргументи и да се постарае да остане непредубеден.

По време на тягостното бърборене на Косача на Кало ѝ се стори, че чува глухо бумтене, но реши, че може да е от някакъв строеж на острова. Постоянно се правеха ремонти тук и там.

Чак когато чуха виковете и трясъка от скъсалия се мост, си дадоха сметка, че се случва нещо ужасно нередно.

— Какво беше това? — смая се Върховен Косач Кромуел.

Тогава ги завладя шемет и Косачът, който бе по средата на тезата си, се олюля като пиян. На Върховното острие ѝ отне няколко мига да осъзнае, че подът под тях вече не е водоравен. Вече ясно виждаше водата, прииждаща изпод вратите.

— Мисля, че трябва да прекратим заседанието — каза Кало. — Не знам какво става тук, но според мен е най-разумно да се махаме. Веднага.

Всички станаха от столовете си и забързаха към изхода. Водата вече не просто проникваше под вратата, плискаше се между тях и стигаше до кръста им. А оттатък някой тропаше. Чуваха гласа му иззад високите стени на залата.

— Ваши превъзходителства — викаше той. — Чувате ли ме? Трябва да се махате от там! Няма повече време!

Върховното острие Кало опря длан на вратата, но тя не се отвори. Опита отново. Нищо.

— Може да се изкатерим — предложи Ксенократ.

— И как точно си го представяш? — попита Хидейоши. — Стената е четири метра висока!

— Можем да се покатерим върху гърбовете си — обади се Маккилоп.

Идеята ѝ бе осъществима, но никой не проявяваше желание да изтърпи унижението с човешка пирамида.

Кало погледна към небето над останалата без покрив зала. Ако комплексът потъваше, неизбежно щеше да започне да навлиза вода над горния ръб на стената.

— Ксенократ! Хидейоши! Застанете до стената. Вие ще сте основата. Амундсен, качи се на раменете им. Ще помагаш на другите да се прехвърлят през горния ръб.

— Да, Ваше Върховно Сияйно Превъзходителство — откликна Ксенократ.

— Я стига — сряза го тя. — Точно сега съм Фрида. Хайде да се залавяме с това.

На Анастасия ѝ се искаше да може да каже, че се е впуснала в действие при рухването на моста, но не го бе направила. И двамата с Роуан стърчаха и гледаха невярващо като всички останали.

— Това е дело на Годар — промълви Роуан. — Няма начин да не е.

В този момент до тях застана Косач Кюри.

— Анастасия, видя ли това? Какво стана? — попита тя. — Какво се случи? Нима просто падна в морето?

Тогава забеляза Роуан и цялото ѝ поведение се промени.

— Не! — Инстинктивно извади нож. — Не може да си тук! — изръмжа му, а после се обърна към Анастасия. — Не бива да говориш с него! — След това ѝ хрумна мисъл и тя ожесточено викна на Роуан: — Ти ли си отговорен за това? Защото, ако е така, още тук ще те подложа на Прибиране!

Анастасия ги избута и застана между тях.

— Дело на Годар е — обясни. — Роуан е дошъл да ни предупреди.

— Искрено се съмнявам, че е на Ендура с тази цел — пламнала от негодувание процеди Косач Кюри.

— Права сте — отвърна ѝ Роуан. — Тук съм, защото Годар искаше да ме хвърли в краката на Върховните Косачи, за да си купи подкрепата им. Но аз избягах.

Споменаването на Върховните Косачи върна Косач Кюри към непосредствената кризисна ситуация. Погледна към комплекса на Световния съвет в центъра на Окото на острова. Двата моста още си бяха на мястото, но комплексът бе много по-ниско във водата, отколкото би трябвало, при това килнат на една страна.

— Боже мой, намислил е да ги унищожи всичките!

— Може да ги убие — посочи Анастасия, — но не и да ги ликвидира.

Но Роуан поклати глава.

— Ти не познаваш Годар.

Междувременно на няколко километра разстояние крайбрежните градини във външните части на острова бавно започнаха да се наводняват от морето.

Комуникациите бяха изчезнали на целия остров и единственият начин на контролната зала по плаваемост да разузнае положението, бе поглед от прозореца. Бегачи идваха да ги осведомяват за онова, което не можеха да видят. Доколкото всички знаеха, Върховните Косачи все още бяха в комплекса на Световния съвет, който започваше да потъва, макар останалата част от острова да се смъкваше надолу, за да облекчи напрежението, което би скъсало двата моста. Ако това се случеше, целият комплекс щеше да бъде изгубен. Не беше невъзможно да се изпратят потопяеми лодки, които да приберат телата на Косачите за съживяване, но нямаше да е лесно. Никой в контролната зала за плаваемост нямаше имунитет и макар Ендура да бе свободна от Прибиране зона, подозираха, че буквално ще хвърчат глави, ако Върховните Косачи се удавеха и трябваше да бъдат съживявани.

Контролната конзола сега светеше като празнична елха със сърдити предупредителни светлинки, които опъваха до скъсване нервите на всички присъстващи.

Техникът неудържимо се потеше.

— Сега островът е на метър и трийсет сантиметра под нивото на прилива — съобщи той на останалите. — Сигурен съм, че по-ниските сгради са започнали да се наводняват.

— Ще има доста ядосани хора от по-ниските райони — каза началникът по плаваемостта.

— Да обмисляме нещата едно по едно — каза градският инженер и потърка очи толкова силно, сякаш искаше да ги натика в черепа си. После пое дълбоко дъх и каза: — Добре, затворете вентилите. Ще дадем на Върховните Косачи още минута да се измъкнат, преди да издигнем острова до стандартната му позиция.

Техникът понечи да изпълни нареждането, но спря.

— Ъъ… има проблем.

Градският инженер затвори очи и се опита да си се представи на място, носещо щастие — където и да било всъщност, само не тук.

— Сега пък какво?

— Вентилите на баластните резервоари не реагират. Продължаваме да поемаме вода.

Той почукваше екран след екран, но сега всички показваха съобщение за грешка, която не може да бъде изчистена.

— Цялата система за плаваемост се е сринала. Трябва да я рестартираме.

— Чудесно — изпъшка инженерът. — Просто чудесно. Колко ще отнеме това?

— Около двайсет минути.

Инженерът видя как изражението на началника по плаваемостта се променя от раздразнено в ужасено. И макар да не искаше да задава въпроса, знаеше, че се налага.

— Ако продължаваме да поемаме вода, колко време имаме до фатална плаваемост?

Техникът се взираше в екрана и поклащаше глава.

— Колко време? — настоя инженерът.

— Дванайсет минути — отвърна техникът. — Ако не възстановим работата на системата, Ендура ще потъне след дванайсет минути.

Общата аларма, която функционираше навсякъде освен в Световния комплекс на Косачите, започна да вие над целия остров. Отначало хората приеха, че е поредната повреда, и продължиха да си вършат работата. Само онези във високите кули с панорамен изглед виждаха потъването на ниските зони. Хукнаха на улицата, метнаха се на коли за обществен транспорт или просто затичаха.

Косач Кюри бе тази, която прецени общото ниво на паниката им и видя колко се бе повишило нивото на водата в Окото на острова — още около метър и нещо и щеше да прелее на улицата. Гневът ѝ към Роуан изведнъж изгуби всякакво значение.

— Трябва да се доберем до пристанището и да се махаме — каза на Анастасия и Роуан.

— Ами самолетът ни? — попита Анастасия. — Вече го подготвяха за нас.

Но Косач Кюри не си направи труда да ѝ отговори. Просто си пробиваше път през сгъстяващото се множество, отправило се към пристанището. На Анастасия ѝ отне миг да осъзнае защо…

Опашката на летището растеше по-бързо, отколкото самолетите успяваха да излитат. В терминала се водеха пазарлъци, разменяха се пари, възникваха юмручни боеве — изчезнал бе всякакъв помен от любезно общуване. Имаше Косачи, които отказваха на всички извън екипите им да се качват на борда, и други, приемащи толкова хора, колкото можеха да се поберат. Бе истински тест за човечността на Косачите.

Веднъж озовали се в безопасност на борда, хората започваха да се отпускат, но ги тревожеше фактът, че за никъде не тръгваха. А дори и в самолетите се чуваха приглушените аларми, звучащи из целия остров.

Пет самолета успяха да се вдигнат във въздуха, преди пистата да започне да се наводнява. Шестият нагази в ставащите все по-дълбоки локви в края, но все пак успя с мъка да излети. Седмият самолет ускори в петнайсет сантиметра дълбока вода, поради което не можа да достигне скорост за излитане и падна в морето от края на пистата.

Дежурните биолози в службата за контрол на фауната се опитаха да докарат някой с власт и авторитет в наблюдателната зала, но всички отвръщаха, че си имат по-големи грижи на главата.

На екрана си и на витрината към морето видяха как прииждащият пасаж започна да се диференцира — по-едрите и бързи морски организми първи грабваха окото.

Тогава единият от биолозите се обърна към другия и каза:

— Знаеш ли, не мисля, че това е просто повреда в системата. Май сме жертва на хакерска атака.

Точно пред тях един кит финвал се стрелна пред витрината и се отправи към повърхността.

След третия опит да изкачат стените на залата на съвета Върховните Косачи, Косачи и служители се прегрупираха и се опитаха да измислят друг план.

— Когато залата се наводни, ще можем да изплуваме навън — каза Фрида. — Просто трябва да държим глави над водата, докато се пълни. Можете ли да плувате?

Всички кимнаха с изключение на Върховен Косач Нзинга, която винаги демонстрираше спокойно и уравновесено поведение, но сега беше близко до паника.

— Няма страшно, Ана — успокои я Кромуел. — Дръж се за мен, ще те отведа до брега.

В далечния край на залата водата започна да прелива над ръба. Служителите и Косачите, които бяха имали лошия късмет да останат блокирани тук, гледаха ужасени към Върховните Косачи и очакваха напътствия от тях — сякаш те можеха да сложат край с едно махване на могъщите си ръце.

— Към по-високо място! — викна Косач Хидейоши и всички се опитаха да се покатерят на най-близкото Седалище за размисъл, независимо чие беше. Поради наклона на пода най-високо се оказаха нефритеното и ониксовото, но Амундсен, който робуваше на навиците си, инстинктивно се насочи към собственото си кресло. Докато газеше през водата към него, усети остра болка в глезена. Щом погледна надолу, видя малка перка с черен ръб да се отдалечава от него, а водата се обагри с кръв. Неговата кръв.

Рифова акула?

Ала не беше само една. Бяха навред. Преливаха над ръба на потъващата зала и Амундсен можеше да се закълне, че видя и по-масивни перки.

— Акули! — изкрещя той. — Олеле, пълно е с акули!

Покачи се на креслото си, а кръвта от крака му се стече по белия мрамор и във водата, като буквално подлуди акулите.

Ксенократ го гледаше, вкопчен в ониксовото кресло точно над повърхността на водата до Кало и Нзинга — и изведнъж му хрумна нещо. Нещо по-мрачно и ужасно дори от сцената пред очите им. Общоизвестно бе, че има два начина да се ликвидират човешки същества, така че никога да не могат да бъдат съживени: огън и киселина, които поглъщаха плътта и не оставяха нищо зад себе си.

Но имаше и други способи — човешката плът да бъде консумирана…

Започналото като объркване и изумление по улиците и в кулите бързо се превърна в паника. Хората тичаха във всички посоки, без никой да знае накъде да бяга, но уверени, че всеки, с когото се разминават, отива не натам, където трябва. Морето бе започнало да нахлува през отводнителните шахти, вода се лееше по стълбищата в района с хотелите и заливаше ниските нива, а кеят буквално се огъваше под тежестта на хора, опитващи се да се доберат до кораб или подводница.

Мария, Анастасия и Роуан не можаха дори да доближат пристанището.

— Закъсняхме!

Анастасия огледа доковете — малкото останали плавателни съдове бяха препълнени с хора, а и още се опитваха да се качат. Косачи размахваха ножове наляво и надясно срещу новоприиждащите към претоварените кораби.

— Ето я истинската същност на човечеството — посочи Косач Кюри. — Било то лидери или редови граждани.

Тогава от водата на Окото, което сега кипеше като тенджера пред завиране, изскочи кит и помете един от доковете на пристанището и половината хора на него.

— Това не е съвпадение — каза Роуан. — Няма начин!

Видя, че цялото Око гъмжи от морски обитатели. Възможно ли бе те да са част от играта на Годар?

Чуха ръмжащ шум над главите си, вдигнаха очи нагоре и видяха хеликоптер. Той ги отмина и закръжи над Окото към комплекса на Световния съвет.

— Е, добре — обади се Косач Кюри. — Ще спаси Върховните Косачи.

Можеха само да се надяват, че не е твърде късно.

Нзинга, която се боеше от водата точно колкото и от акулите, първа забеляза задаващо се отгоре спасение.

— Вижте! — извика, а водата се плискаше около краката ѝ и рифова акула се отърка в прасеца ѝ.

Хеликоптерът се спусна по-ниско, като увисна над центъра на залата точно над повърхността на развълнуваната вода.

— Който и да е това, ще получи доживотен имунитет, ако вече го няма — каза Кало.

Ала точно в този момент Върховният Косач Амундсен изгуби равновесие и се подхлъзна от стола си във водата. Реакцията на хищните риби беше незабавна. Обезумелите рифови акули се нахвърлиха върху него.

Той закрещя и взе да ги блъска. Измъкна се от робата си, опита се отново да се изкачи на стола и тъкмо когато мислеше, че се е отървал, на повърхността се зададе по-голяма перка и със зигзагообразно движение се насочи към него.

— Руал! — викна Кромуел. — Пази се!

Ала макар да бе видял опасността, нищо не можеше да стори. Тигровата акула се метна насреща му, блъсна тялото му в средата и го повлече под водата, от която плисна кървава пяна.

Беше ужасно за гледане, но Фрида не изгуби присъствие на духа.

— Сега е шансът ни! — извика. — Давайте!

Свали робата си, гмурна се във водата и заплува с всички сили към хеликоптера, докато акулите бяха разсеяни покрай първата си жертва.

Другите я последваха — Маккилоп, Хидейоши и Кромуел, който се бореше да помага на Нзинга. Единствен Ксенократ остана на мястото си. Беше осъзнал нещо, което никой от другите не проумяваше още.

Вратата на хеликоптера се отвори, а вътре бяха Годар и Ранд.

Ксенократ само стоеше и гледаше. Това ли беше планът му? Да докара Върховните Косачи на крачка от окончателна смърт, а после буквално да ги изтръгне от челюстите на гибелта, за да спечели завинаги благоволението им? Или нещо друго ставаше тук?

Върховното острие Кало първа се добра до хеликоптера. Усетила бе около нея да се стрелкат акули, но нито една не я бе нападнала все още. Ако можеше да докопа онази напречна подпора и да се вдигне над водата…

Тя се вкопчи в метала и протегна другата си ръка към Годар, който ѝ подаваше своята.

Но тогава Годар дръпна ръката си.

— Не днес, Фрида — рече и със съжалителна усмивка. — Не днес.

Изрита дланта на Фрида от подпората и хеликоптерът се издигна нагоре, като изостави Върховните Косачи насред наводнената и гъмжаща от акули зала.

— Не! — изкрещя Ксенократ.

Годар не беше дошъл да ги спаси — дошъл бе да им покаже, че той стои зад тяхното унищожение. Дошъл бе да се наслади на пъкленото си отмъщение.

Докато въздушната струя от хеликоптера бе подплашила достатъчно акулите, че да ги държи настрани от центъра на залата, щом той се отдалечи, те се подчиниха на своя биологичен императив и препрограмирането на нанитите си, които им казваха, че изпитват глад. Неподлежащ на засищане глад.

Пасажът се спусна към телата във водата. Рифови акули, тигрови акули, гигантски акули чук — всички онези хищни риби, които изглеждаха толкова впечатляващи отвъд панорамната витрина в апартамент на подморско ниво.

Ксенократ не можеше да стори нищо, освен да наблюдава как всички бяха завлечени надолу, и да слуша писъците им, глъхнещи под кипящата вода.

Изкачи се върху облегалката на креслото си. По-голямата част от него вече беше под вода, както и повечето от залата. Знаеше, че животът му ще приключи след секунди, но в тези последни мигове осъзна, че може да извоюва една победа. От едно нещо поне можеше да лиши Годар. И тъй, вместо да чака повече, се хвърли с главата напред във водата. За разлика от другите не свали робата си. И също като в басейна на Годар преди година тежестта на позлатената тъкан го повлече към дъното на залата на съвета.

Нямаше да се остави да бъде убит от морските хищници. Решен бе да се удави, преди те да се приближат, за да се разправят с него. Ако това щеше да е последният му акт като Върховен Косач, той щеше да го направи побѐден. Щеше да го направи изключителен!

И тъй, на дъното на потопената зала Ксенократ изпразни дробовете си от въздух, задиша в морето и се удави изключително успешно.

46. Съдбата на издръжливите сърца

Годар наблюдаваше поглъщането на Върховните Косачи отвисоко и се наслаждаваше на гледката към грандиозния си преврат от птичи поглед. Също както Косач Кюри бе окастрила мъртвите клонки на западната цивилизация през ранните дни, Годар бе ликвидирал поредния архаичен орган на управление. Нямаше да има повече Върховни Косачи. Сега всеки регион щеше да бъде автономен и нямаше да се налага да отговаря пред по-висша инстанция, която да му налага безкрайни ограничаващи правила.

Разбира се, за разлика от Кюри той нямаше да се кичи с лаври за стореното. Защото макар че много Косачи щяха да го аплодират, задето е отстранил Световния съвет, също толкова много щяха да го заклеймят. Най-добре бе светът да приеме станалото като ужасен, ужасен инцидент. Неизбежен при това. Все пак в Ендура техниката не функционираше добре от месеци. То се знае, повредите бяха дирижирани от екипа инженери и програмисти, събран лично от него. Но никой никога нямаше да узнае, защото въпросните инженери и програмисти до един бяха подложени на Прибиране. Същото очакваше и пилота им, след като ги отведеше на кораба, очакващ ги на осемдесет километра разстояние.

— Как се чувстваш, след като промени света? — попита го Айн.

— Сякаш товар ми падна от плещите — отвърна ѝ той. — Знаеш ли, в един миг наистина ми мина през ума да ги спася. Но мигът отмина.

Под тях цялата зала на Световния съвет на Косачите вече беше под водата.

— Какво знаят на острова? — попита той Ранд.

— Нищо — каза му тя. — Комуникациите бяха блокирани от момента, в който влязохме в залата. Никъде не е останало свидетелство за тяхното решение.

Докато Годар гледаше надолу към острова, видя паниката по улиците и си даде сметка колко безизходно ставаше положението там.

— Май се попрестарахме — отбеляза, докато летяха над потопените ниски райони. — Изглежда причинихме потъването на Ендура.

Ранд се изсмя на това.

— Чак сега ли го осъзна? Мислех, че това е част от плана.

Годар бе причинил много спънки в различните системи, поддържащи острова функциониращ и на повърхността. Намерението бе да го осакати за достатъчно дълго време, че да може да премахне Върховните Косачи. Но пък ако Ендура потънеше и всички бъдеха погълнати, толкова по-добре за него. Означаваше, че никога вече нямаше да му се наложи да се изправи пред Косачи Кюри и Анастасия. Айн го схвана преди него самия, което доказваше колко е ценна за него. Но също така го тревожеше.

— Изведи ни оттук — поръча той на пилота и не отдели повече мисли на съдбата на острова.

Роуан бе знаел още преди китът да изскочи на пристанището, че няма надежда да се качат на някой от плавателните съдове там. Ако Ендура действително потъваше, не съществуваше конвенционален начин за измъкване от него.

Налагаше му се обаче да вярва, че има неконвенционален начин. Щеше му се да вярва, че е достатъчно умен да го открие, но с всяка изминаваща минута започваше да приема, че е отвъд възможностите му.

Ала нямаше да го каже на Цитра. Ако им бе останала единствено надеждата, той не желаеше да я лиши от нея. Нека хранеше надежда, докато и този последен извор пресъхнеше.

Хукнаха надалеч от бързо потъващото пристанище с тълпи от хора по петите им. И тогава някой ги приближи. Беше жената, сбъркала Роуан с Косача, чиято роба той бе откраднал.

— Знам кой си! — изрече с твърде висок глас. — Ти си Роуан Дамиш! Онзи, когото наричат Косач Луцифер!

— Не знам за какво говорите — каза ѝ Роуан. — Косач Луцифер носи черно.

Но жената не се оставяше да бъде разубедена, а вече и други хора гледаха към тях.

— Той го е извършил! Той е убил Върховните Косачи!

Мълвата плъзна бързо сред множеството.

— Косач Луцифер! Той го е сторил! Всичко това е по негова вина!

Цитра го сграбчи за ръката.

— Трябва да се махаме! Тълпата вече е извън контрол. След като вече знаят кой си, могат да те разкъсат!

Хукнаха да бягат от жената и десетките хора.

— Може да идем в някоя от кулите — предложи Цитра. — След като има един хеликоптер, сигурно са налице и други. Спасение може да дойде само отгоре.

И макар че покривите вече бяха задръстени с хора, на които бе хрумнала същата мисъл, Роуан каза:

— Добра идея.

Но Косач Кюри спря. Тя погледна пристанището и наводнените улици около тях, а после и покривите. После пое дълбоко дъх и изрече:

— Имам по-добра идея.

В контролната зала за плаваемост главният инженер на града и всички други, раздавали команди на техника, вече ги нямаше.

— Отивам при семейството си и се махаме от този остров, преди да е станало късно — каза жената инженер. — Предлагам и вие, останалите, да направите същото.

Но, естествено, вече бе твърде късно. Техникът остана да задържи фронта, като наблюдаваше как прогресивната линия на екрана напредва милиметър по милиметър при рестартирането на системата. Съзнаваше, че докато това се случи, Ендура вече нямаше да го има. Но пазеше надеждата, че може би този път по изключение системата ще бъде благословена с неочаквана скорост на обработване на данните и ще се рестартира навреме.

След като часовникът на обречеността мина границата от пет минути, му се наложи да изостави тази надежда. Сега дори системата да проработеше и помпите да започнеха да източват резервоарите, нямаше да има значение. В момента бяха на отрицателна плаваемост и нямаше как изпомпването да стане достатъчно бързо, та да промени съдбата на Ендура.

Той отиде до прозореца, от който се разкриваше драматична гледка към Окото на острова и комплекса на Световния съвет. Вече бе изчезнал заедно с Върховните Косачи. Под прозореца широкият булевард, който опасваше острова, бе напълно наводнен от изливащото се върху него Око. Малкото хора, останали на улицата, се бореха да се доберат до безопасно място, което на този етап бе повече от мечта.

Оцеляване след потъването на Ендура не бе привлекателна фантазия за него. Така че се върна при конзолата си, пусна музика и отново се втренчи в безполезната мерителна линия на системата, която премина от деветнайсет към двайсет процента.

Косач Кюри тичаше по улицата, където водата вече стигаше до глезените и продължаваше да покачва нивото си, като пътем ритна рифова акула, изхвърлена на паважа.

— Къде отиваме? — попита Анастасия.

Ако Мария имаше план, не го споделяше с тях, а Анастасия не можеше да си представи какъв план би могла да крои. Измъкване от тук нямаше. Невъзможно бе да избягат от потъващия остров. Но тя нямаше да го каже на Роуан. За нищо на света не искаше да го лиши от надежда.

Шмугнаха се в сграда на околовръстния булевард. На Анастасия тя ѝ се стори позната, но в суматохата не се сещаше коя точно е. Водата бликаше през вратата към по-ниските нива. Мария пое по стълбището нагоре и спря пред вратата на втория етаж.

— Ще ми кажеш ли къде отиваме? — попита я Анастасия.

— Имаш ли ми доверие?

— Естествено, че ти имам доверие, Мария.

— Тогава никакви въпроси повече.

Тя отвори вратата и най-сетне Анастасия осъзна къде са. Бяха влезли през страничен вход в Музея на Косачите. Намираха се в магазина за сувенири, който бе забелязала при обиколката им. Сега там нямаше никого. Продавачите отдавна бяха напуснали работните си места.

Мария допря длан до вратата.

— Като Свещено острие вече имам достъп до системата. Дано е успяла да го регистрира.

Дланта ѝ бе сканирана и вратата пред тях се отвори към коридор, водещ към огромния стоманен куб, поставен чрез магнитно окачване в още по-голям куб от масивна стомана.

— Какво е това място? — попита Роуан.

— Нарича се Хранилище на реликвите и бъдещето — отвърна Мария и изтича по пътеката. — Бързо, нямаме много време.

— Защо сме тук, Мария? — попита Анастасия.

— Защото все още има изход от острова — отвърна тя. — И не казах ли без въпроси?

Хранилището изглеждаше точно като вчера, когато Анастасия и Мария бяха доведени на обиколката си. Робите на основателите. Хилядите пръстени покрай стените.

— Ето там — каза Мария. — Зад робата на Върховния Косач Прометей. Виждате ли?

Анастасия погледна зад робата.

— Какво се очаква да видим?

— Като го зърнете, ще разберете — отвърна Мария.

Роуан застана до нея, но нямаше нищо зад робите на Косачите основатели. Нито дори прах.

— Мария, подскажи ни поне.

— Съжалявам, Анастасия — промълви тя. — Съжалявам за всичко.

И когато Анастасия погледна назад, Косач Кюри вече я нямаше там. А вратата на хранилището се затваряше.

— Не!

Двамата с Роуан се втурнаха към вратата, но когато я стигнаха, тя вече беше затворена. Чуха прещракването на заключващия механизъм, когато Косач Кюри ги затвори от външната страна.

Анастасия задумка по вратата и закрещя името на Косач Кюри. Проклинаше я. Удря, докато юмруците ѝ се разкървавиха. Сълзи напълниха очите ѝ и тя не направи опит да ги сдържи или скрие.

— Защо го направи? Защо ни остави тук?

А Роуан отвърна със спокоен глас:

— Мисля, че знам…

После нежно я отдръпна от плътно затворената врата на хранилището и я обърна към себе си.

Тя не искаше да е с лице към него. Не искаше да вижда очите му от страх да не зърне предателство и там. След като Мария можа да я предаде, всеки би могъл. Дори Роуан. Ала когато погледът ѝ най-сетне срещна неговия, там нямаше предателство. Само приемане. Приемане и разбиране.

— Цитра — изрече Роуан. Спокойно. Простичко. — Ние ще умрем.

И макар Цитра да искаше да го отрече, знаеше, че е истина.

— Ще умрем — каза Роуан, — но ще е временна смърт.

Тя се дръпна от него.

— О, и как ще стане това? — процеди с глас, разяждащ като киселина.

Но Роуан, проклет да беше, запази спокойствие.

— Ние сме в херметически затворена стоманена камера, намираща се в друга херметически затворена стоманена камера. Това е нещо като… саркофаг в гробница.

Обяснението му не накара Анастасия да се почувства по-добре.

— И до минути тя ще се намира на дъното на Атлантическия океан — припомни му.

— Температурата на морската вода в дълбочина е еднаква навсякъде по света. Няколко градуса над точката на замръзването…

Анастасия най-после схвана. Всичко. Болезнения избор, току-що направен от Косач Кюри. Саможертвата ѝ в името на тяхното спасение.

— Ще умрем… но студът ще ни запази — промълви тя.

— И водата няма да проникне.

— И един ден някой ще ни открие.

— Точно така.

Тя се помъчи да го осмисли. Тази нова съдба, тази нова реалност бяха ужасни… и все пак… как можеше нещо тъй жестоко да е изпълнено с толкова надежда?

— Колко дълго? — попита тя.

Той се огледа.

— Струва ми се, че студът ще ни довърши, преди въздухът да се е изчерпал.

— Не — прекъсна го тя, защото с това вече се бе примирила. — Питам колко дълго според теб ще останем тук.

Както бе предполагала, той вдигна рамене.

— Година. Десет години. Сто. Няма да знаем, докато не бъдем съживени.

Тя го обгърна с ръце и го притисна силно. В обятията на Роуан вече не беше Косач Анастасия. Отново беше Цитра Теранова. Там бе единственото място на света, където можеше да си бъде предишната. От мига, когато започнаха стажуването си заедно, бяха свързани един с друг. Двамата заедно и един срещу друг. Двамата срещу света. Всичко в живота им бе дефинирано от този тандем. Ако трябваше да умрат днес, за да живеят, най-логично и правилно беше да го сторят заедно.

Цитра неволно издаде кратък смях, който прозвуча като суха кашлица.

— Това не ми беше в плановете за деня.

— Не думай! — възкликна Роуан. — А в моите беше. Имах всички основания да вярвам, че ще умра днес.

След като улиците на града бяха потопени, всичко се разви много бързо. Етаж след етаж от кулите потъваше под повърхността. Косач Кюри, удовлетворена, че е сторила нужното за Анастасия и Роуан, тръгна нагоре по стълбите на кулата на основателите, която беше най-високата в града. Чуваше трошенето на прозорци и покачването на водата. Накрая излезе на покрива.

Там имаше десетки хора, застанали на хеликоптерната площадка, обърнали очи към небето с невъзможната надежда оттам да се зададе спасение. Защото всичко се бе случило твърде бързо, та някой да стигне до примирение.

Тя погледна встрани от сградата и видя по-ниските кули да изчезват в развълнуваната вода. Сега бяха останали само седемте кули на Върховните Косачи и тази на основателите, но след още двайсетина етажа и тях вече нямаше да ги има.

В съзнанието ѝ нямаше колебание какво трябва да бъде направено сега. Около дузина в множеството бяха Косачи. Към тях се обърна тя, когато заговори:

— Ние плъхове ли сме, или сме Косачи?

Всички се обърнаха към нея и я разпознаха, защото Гранд дамата на смъртта беше известна навред.

— Как ще напуснем този свят? — попита. — Какъв печален дълг ще изпълним към онези, които трябва да си идат с нас?

Тогава измъкна нож и дръпна най-близкия до себе си цивилен — жена, на чието място би могъл да е всеки друг. Заби ножа си в гърдите ѝ право в сърцето. Жената впери очи в нейните, а Косач Кюри ѝ каза:

— Намери утеха в това.

А жената отрони:

— Благодаря, Косач Кюри.

Тя положи внимателно главата ѝ долу, а останалите Косачи последваха примера ѝ, вложили цялото си сърце, състрадание и обич. Това вдъхна такава утеха, че накрая се тълпяха около тях с молби да са следващите Прибрани.

Накрая останаха само Косачите, а нивото на водата бе на няколко етажа под тях. Косач Кюри призова:

— Да приключим.

Тя стана свидетел как последните Косачи на Ендура се позоваха на седмата заповед и се подложиха на Самоприбиране. После опря ножа в собственото си сърце. Някак странно и неестествено бе върхът му да сочи навътре. Имала бе дълъг живот. Пълноценен живот. За някои неща съжаляваше, с други се гордееше. Бе дошло възмездието за ранните ѝ дела — възмездието, което бе чакала през всички тези години. Изпита почти облекчение. Единствено би искала да присъства и да види Анастасия съживена, когато сейфът един ден бъдеше изваден от океанското дъно. Но бе длъжна да приеме, че каквото и да се случеше, щеше да се случи без нея.

И тя притисна острието навътре, право в сърцето си.

Падна на земята само секунди, преди морето да я залее, но знаеше, че смъртта ще го изпревари и ще я отнесе по-бързо. А пронизването болеше по-малко, отколкото си бе представяла, което я накара да се усмихне. Наистина беше добра. Много, много добра.

В Хранилището на реликвите и бъдещето Роуан и Цитра усетиха потъването на Ендура само като плавно движение надолу, подобно на спускане с асансьор. Магнитното поле, което държеше куба увиснал в пространството, притъпи усещането им за падане. Електричеството можеше да издържи, докато не се удареха в пясъка, магнитното поле щеше да притъпи мощта на сблъсъка с дъното, намиращо се на три километра под тях. Накрая токът щеше да угасне. Вътрешният куб щеше да се прилепи към дъното на външния, през стоманената му повърхност щеше да бъде изведена всичката топлина и да настане смъртният студ. Но още не.

Роуан огледа сейфа около тях и пищните роби на Косачите.

— Хей — подвикна. — Какво ще кажеш да си Клеопатра, а аз Прометей?

Отиде до манекена, върху който бе виолетово-златистата роба на Върховното острие Прометей и я облече. Изглеждаше царствен — сякаш роден да я носи. После взе робата на Клеопатра, изработена от коприна и паунови пера. Цитра остави собствената си роба да падне на земята и той нежно плъзна тази на великата основателка върху раменете ѝ.

За него тя приличаше на истинска богиня. Единственият начин да бъде изобразена вярно, би бил с четката на художник от Епохата на смъртните, способен да обезсмъртява света с много повече истинност, отколкото бе по възможностите на действителното безсмъртие.

Когато я взе в прегръдките си, внезапно вече нямаше значение какво се случва извън мъничката им затворена вселена. В тези последни минути на настоящия им живот най-сетне бяха само двамата, най-сетне завършени, двете половини на цялото се сляха в едно.

47. Шум и тишина

Докато Ендура се спускаше към дъното на Атлантическия океан, сърцето, което бе биело в продължение на двеста и петдесет години, това издръжливо сърце, престана да се държи, а светлините на камерата в камерата угаснаха…

… Бурята запищя.

Започна се с аларми навред по света. Отначало бяха само няколко, но все нови се присъединяваха към какофонията. Пожарни аларми, сирени против торнадо, звънци, свирки, милиони тръби — всички екнаха в дружен и печален вой, но все още не бе достатъчно. Оживя всеки високоговорител на всяко електронно устройство в света, а по целия свят хората паднаха на колене, затулили уши с длани, за да се защитят от оглушителния писък, ала нищо не можеше да уталожи гнева и отчаянието на Бурята.

Воят ѝ изпълваше света в продължение на десет минути. Отекна в Гранд Каньон, сред ледниковите шелфове на Антарктида, сред склоновете на Маунт Еверест, разпръсна стадата в Серенгети. Нямаше живо същество на Земята, което да не го чу.

А когато секна и тишината се върна, всички знаеха, че нещо се е променило.

— Какво беше това? — питаха се хората. — Кое би могло да го причини?

Никой не знаеше със сигурност. Никой освен тоналистите. Те знаеха точно какво е. Знаеха, защото го бяха очаквали през целия си живот.

Беше Великият резонанс.

В манастир в малък средмерикански град Грейсън Толивър свали ръце от ушите си. През прозореца му откъм градината долу се носеха викове. Дали бяха викове на болка? Той бързо излезе от спартанската си стая и завари тоналистите, крещящи не в агония, а от възторг.

— Чу ли го? — питаха го. — Не беше ли великолепно? Не беше ли точно както ни бяха казвали, че ще бъде?

Грейсън, леко зашеметен от резонанса, който още жужеше в главата му, излезе от манастира на улицата. Там цареше суматоха, но от различен вид. Хората бяха в паника — и не само защото шумът бе пронизал живота им, но и заради друго. Всички гледаха объркани таблетите и телефоните си.

— Не може да бъде! — чу той някой да казва. — Трябва да е грешка!

— Но Бурята не допуска грешки — възрази друг.

Грейсън отиде при тях.

— Какво има? Какво се е случило?

Мъжът показа на Грейсън телефона си. На екрана трепкаше грозно червено „Н“.

— Тук се казва, че съм неприемлив!

— И за мен също! — обади се друг.

Грейсън видя, че всички наоколо му бяха обзети от също такова стъписване.

Но не беше само тук. Във всеки град, голям и малък, във всеки дом на света сцената се повтаряше. Защото в своята безкрайна мъдрост Бурята бе решила, че цялото човечество бе отговорно за постъпките си, от голяма или малка важност, и че то съвкупно трябваше да посрещне последствията.

Вече всички и навсякъде бяха белязани като неприемливи.

Изпадналото в паника население отчаяно се обърна към Бурята за напътствие.

— Какво да сторя?

— Моля те, кажи ми как да постъпя?

— Как мога да поправя това?

— Говори ми! Моля те, проговори ми!

Ала Бурята мълчеше. Нямаше как иначе. Бурята не разговаряше с неприемливи.

Грейсън Толивър обърна гръб на обърканото, зашеметено множество и се върна към относителната безопасност на манастира, където тоналистите продължаваха да ликуват въпреки факта, че сега и всички те бяха неприемливи. Защото какво значение имаше това сега, след като Резонансът беше проговорил на душите им. Но за разлика от тях Грейсън не ликуваше, нито пък беше отчаян. Не беше сигурен какво трябва да изпитва при този странен обрат на събитията. Нито пък знаеше какво щеше да означава за него.

Грейсън вече нямаше свой таблет. Както му бе казал курат Мендоса, тяхната секта не отричаше технологиите, но предпочиташе да не разчита на тях.

Така че в дъното на дългия коридор имаше компютърна стая. Вратата ѝ винаги беше затворена, но никога заключена. Грейсън я отвори и седна пред компютъра.

Компютърната камера го сканира и профилът му автоматично излезе на екрана.

Там пишеше „Грейсън Толивър“.

Не Главореза от моста, а Грейсън Толивър! И за разлика от другите — за разлика от всяка жива душа на планетата, той не беше белязан като „неприемлив“. Отслужил си бе срока. Статусът му бе възстановен. Само и единствено неговият.

— Бу… Бу… Буря? — промълви с треперещ и несигурен глас.

И един глас му заговори със същата обич, доброта и сърдечност, които помнеше отпреди. Гласът на добронамерената сила, която го бе отгледала и му бе помогнала да стане всичко, което беше.

— Здравей, Грейсън — каза Бурята. — Трябва да си поговорим.