Български психар

Глава 6 Особености на националната търговия с наркотици - част 2

След като сме разтоварили, се разотиваме, като преди това слагаме Арнолд да спи в стаичките до офиса. Аз се събуждам относително рано, спи ми се още, но като се сещам, че не съм казал на никого от персонала, че бабанката спи отзад, решавам да се вдигна и да ида по-рано в ресторанта, въпреки че срещата ни с младежите е за обяд.

Купувам си цигари, вестници и право в офиса. Арни го няма никакъв. Излизам отвън - и зилът му липсва. Минавам отпред и отивам до бара, където Мимето пие кафе с Неизнамимето.

- Миме, абе един наш човек преспа отзад в офиса. Да знаеш нещо? Мимето ми подава една бележка.

- Шефе, ние дойдохме към девет и нямаше никой. Готвачът каза обаче, че е намерил тази бележка на шублера и каза също, че липсват половин кило бекон, десет яйца, един хляб, а от бара, ей сега правихме ревизия, липсва над половин литър ракия.

Аз се усмихвам. Арни явно е позакусил леко. Разгръщам бележката и започвам да се смея още по-силно. Текстът й гласи: я пойдох. да косим. шсе скиаме га исане жмело.

Вземам си една бира от хладилника и отивам да си я пия под сянката в градината на ресторанта, защото в офиса смърди на марихуана като в ямайска народна приказка.

Трябва да измислим нещо по въпроса, ама това ще стане после. Днес съм го обявил за ден на човешките ресурси. Ще събирам войници. С моите хора от тренировките съм се разбрал - ще дойдат не двама, а трима, което е перфектно. Пийвам от бирата и звънкам на Мишо и Антон да отидат и да подберат своите елементи, за да ги преслушам дали стават.

Три бири и два вестника по-късно опълчението започва да се събира. Викам Ивака, Мишката и Тонката да седнат до мен, а на останалите шест пича махвам да седнат срещу нас. За целта се събират две маси и мястото вече стига, защото нито един от новите младежи не е от най-слаботелесните.

- Пичове, като гледам, само с двама от вас не се познавам. - Става дума за кикбоксерите на Тонката. - Като цяло не обичам да се обяснявам, а и вие в общи линии сте в час за какво иде реч. Накратко все пак ще кажа няколко основни неща, за да не каже някой после, че нещо не е зацепил...

Поради склонността на милата ни родина да стимулира младите на всички, дето нямаме родители с кинти и връзки, буквално ни се ебава пичката лелина. Възможността човек на нашите години да изкласи и да се измъкне от тинята е равна почти на нула. Изключенията са толкова малко и специфични, че не си струва да се споменават. Ей, аз май го избих на реч - усмихвам се, - нищо, щом сте дошли, ще потърпите и ще ме послушате малко. Та стигнах аз до извода, че щом не става по единия, може да стане по-другия, по-бруталния начин, където няма правила, и се оказах прав. Отскоро сме в играта и мога да ви кажа, че аз и моите хора вече нямаме ядове с кинтите и нашите семейства винаги ще имат хляб на масата, а към тоя хляб можем да си позволим и някоя и друга луканка. Сега разширяваме дейността и ни трябват хора. Това не значи, че ще вземем сульо и пульо, естествено. Трябват ми хора, на които мога да имам доверие, хора, които да ми пазят гърба и са точни. Тези хора трябва да знаят да мълчат и същевременно да имат способността да откъснат тиквата на някого, ако се наложи. Ясен ли съм досега?

Пичовете започват да кимат.

- Защото, ако някой не е разбрал, че става дума за незаконен бизнес и яко жега, сега е моментът да зацепи и да прецени дали остава, или заминава. После връщане назад няма да има, да знаете. Някой - поглеждам ги един по един в очите, - питам още един път, има ли някой, който не е сигурен, че му се занимава? Ако има, да става и да изчезва.

Никой не помръдва. Много добре.

- Добре, пичове. С това приемаме, че сте вътре. Тия дни ще бъдете назначени във фирмата ми и ще започнат да ви текат осигуровки. Ще ви плащам на седмица и ще има бонуси, ако се справяте. Само едно нещо да ви кажа и искам да ме чуете много внимателно. Слушате ли ме?

Пак кимат.

- Ако някой издъни постата, да се брои за мъртвец. Превеждам - ако някой преебе нещо, буквално ще бъде наебан, пречукан и разфасован. При мен понятията „оставка“ и „уволнения“ няма да ги има в общоприетия им вид. Ясно ли е?

Продължават да кимат. Какви разбрани момчета, а?

- Последно да уточня йерархията, дейността ще ви бъде обяснена от моите хора. Разпределям ви по двама на човек. Мишо, ти вземаш Спас и Павката, Ивак - ти вземаш

Варела и Митака, а Тонката взема Драго и Геша. Това са ви преките началници, вие не се занимавате с мен, а си получавате задачките от тях, те си получават задачките от мен. Военна структура с прилежащата й субординация. Това е за работата, иначе ще си седим на маса и ще си купонясваме. В общи линии е това. Аре сега да пием по една бира, че после ви чака работа. Мимеееееееее...

Мимето носи бирите. Казваме си наздраве. И шестимата изглеждат идеални. Жоро, Спас и Митака ги знам от доста време. И тримата са много добри и опитни бойци. Варела е брадясал, набит, як младеж с остригана глава и ми е ясен. Печен е. Кикбоксерчетата ми бяха непознати допреди малко, обаче си изглеждат като изверги и двамата - яко татуировки и обеци. Единият е с тениска на „Слейър“, което за мен е хубав знак. Разпределям ги удачно според мен, защото на тази база ще започна да градя структурата. Всяка двойка е закачена не към този, който ги е довел, за да е им е по-лесно на моите да дават заповеди. По-трудно е да командваш близки. Иначе двойките са интересни - Мишо има екип от каратека и кикбоксьор, Иво - самбо и карате, а Тони е като Мишо.

Бъркам в джоба си и вадя шест плика, които съм подготвил от по-рано. Във всеки плик има по петстотин кинта - малко да глътнат въздух момчетата. Знам какво им е. Раздавам им пликовете и когато ги отварят и виждат съдържанието им, лицата им направо грейват.

Скоро са си изпили бирите и аз им казвам:

- Айде сега, момчета, първа задача. Елате с мен до офиса да ви покажа нещо. - Тръгвам към офиса и преди това казвам на Иво: - Ивак, вземи колата и отиди да купиш петнайсетина яки фенера отнякъде. Нали се сещаш за какво са ни.

- Сещам се, много ясно - казва Иво. - Ама знаеш ли какво си мисля, дали да не взема и няколко челника? Нали се сещаш, като ония на миньорите.

- Ееееее, да бе, вземи и такива десет-петнайсет. Нека имаме.

- Тръгвам - казва той, а аз, последван от новите попълнения, Мишо и Тонката, влизам в склада, който смърди десет пъти по-силно отпреди.

Сядам на едното бюро и посочвам капака на пода и чувалите с трева.

- Вдигате този капак и вкарвате тези чували вътре. Това е задача номер едно. Задача номер две - когато Иво донесе фенерите и челниците, искам от вас шестимата да си вземете светлина, един кози крак, листове и химикалки и да направите карта на подземията. Кое докъде стига, откъде се влиза и излиза, какви помещения има. Задача номер три - сега ще звънна на Иво да вземе много катинари и някакъв кантар или везна. Катинарите са свързани със задача две - където минете и строшите катинар, ще слагате наш. Измислете и начин да се знае кой за къде е. Кантарът е за задача три - искам да хванете чувалите с тревата и да направите различни разфасовки - като започнете от петдесетграмови и стигнете до кило. Това е. Отговорник по задачите е Антон, той остава с вас да ви контролира. Аз и Михаил отиваме да се занимаваме със следващата фаза на проекта. Аре, Мишка, имаме среща с братчед ти след половин час. Ще ни води на разходка.

Паля една цигара и поглеждам към новите ми войници. Те не се бавят, а започват да действат. Обръщам се и с Мишо изчезваме да огледаме типчетата, които се занимават с дрогата в нашия Квартал и околните райони. Отиваме до срещата, която е до Районното, и вземаме Бобката, който сяда отзад. Той си е нахлупил една бейзболна шапка и е с големи тъмни очила. Тупва братовчед си по рамото и казва:

- Братчед, карай към улицата до техникума. Ще ви покажа къде живее келешчето, което разпределя материала за махалата. На него се отчитат всички местни дилъри.

Идеално, точно той ми трябва. Имам големи планове за него и за колегите му.

Паркираме пред едно квартално кафе, излизаме от колата и сядаме на пластмасовите столчета. Мишката влиза и купува три кафета и три коли. Палим цигари и Бобката ми шепне с усмивка, все едно ми казва нещо смешно:

- Къщата до кестена със зелената ограда. Преди около година я купи копеленцето гадно. После си взе и мерцедес, бял, а преди това караше една потрошена жигула.

Супертъпанар селски е, ама не можем да го хванем за нищо. Три пъти сме го тарашили, у тях е чисто. Има само купища пари, но като го приберем, след няколко часа излиза. Цака за адвокати като поп, ама на нас ни се опъва, така че ти ми идваш дюшеш, Петре.

- Какво искаш да кажеш?

- Искам да кажа, че освен кеша ми в пликовете трябва да се погрижим и за моята кариера. Искам така да го измислиш, че хем ти да му вземеш територията, хем аз после да го гепя.

Замислям се малко и не виждам потенциални проблеми в това. Колкото по-силен става Боби, толкова по-добре ще съм и аз.

- Нямаш грижи, Боби. Ще ти го поднеса на тепсия.

- Супер, братле. Измисли го готино, ти си умно момче. На мен са ми вързани ръцете, ама ти можеш да играеш без правила.

- Така е, Бобка. - Обръщам се към Мишо: - Мишка, хвани Минчо, като ходите да пазарувате неговите неща утре, да намери и едно шише хлороформ отнякъде.

- Окей, брат. Ние сме се разбрали да ходим на пазар утре сутринта. Цял списък е направил и нищо не разбирам.

- Боли те фара. Нали той разбира. Ако са много нещата, вземи двете коли. Нека някое от твоите нови момчета да ти помага.

Бобката поглежда с интерес.

- Нови хора ли си взел?

- Да. И то общо девет - усмихвам му се аз. - Ще те запозная тия дни, като свърши екшънът. Ти трябва да ги познаваш и да ги различаваш като членове на моя екипаж.

Боби вдига палец и в този момент ми смигва и накланя глава към къщата със зелената ограда, където е настанало раздвижване. Поглеждам внимателно и виждам как от гаража на старата къща излиза белият мерцедес. Какво клише - бял мерцедес те преследва на майка ти у путката! Една маймуна излиза от колата и отваря портата на оградата, за да мине мерджанът, после затваря след него и се качва отпред до колегата си. Отзад не се вижда нищо, защото прозорците са затъмнени.

- Мишо, айде да се поразходим след тези младежи.

Ставаме и се качваме в колата. Бобката тръгва да става, но аз го спирам. Той зацепва и кимва. Разбрал е, че съм решил да действаме веднага.

Качвам се до Мишо и потегляме бързо. Догонваме ги скоро и започваме да ги следваме. Има яко трафик и това не е проблем.

- Имаме ли оръжие? - питам.

- Зигзауерът е в мен.

- Това е хубаво - ухилвам се аз, - защото аз съм само с един нож. Мислех си днес само да разгледаме, но в следващия момент си рекох защо, по дяволите, трябва да го чакаме тоя боклук, а не го приберем още сега. Ако с теб не можем да се оправим с трима пипонкьовци, по-добре да си търсим друго бачкане.

Мерцедесът кара още десетина минути и спира пред стадиона, където се намира най-лъскавата и модерна фитнес зала в Мордор. Дупетата сигурно си мислят, че ако са по-джиджани уредите, мускули се правят по-лесно. Тъпаци, ей ти я залата в Квартала под носа, къде ходиш в центъра, гъзар нещастен.

Хубавото на този фитнес е, че паркингът му е на страшно закътано място. Караме бавно след мерджана и когато те завиват зад стадиона и се насочват към редицата коли, паркирали на сянка под колоните, аз казвам на Мишо: - Чукни ги леко и после само стой в готовност за действие. Прибери пистолета, само ако се закучи работата, ги запукай.

Мишо веднага с широка усмивка на лице изпълнява каквото съм му казал и леко шибва мерцедеса отзад. Ония набиват рязко спирачки и едната маймуна изскача отвътре като човече на пружинка.

- Еййй са ти ибах мамата у волво, кой ши блъскаш бее, малоумник смотааан. - Направо му излиза пяна от устата.

Аз също излизам, заобикалям колата и започвам цирка.

- Шефе, не се коси, не беше нарочно. Колегата е зелен шофьор - заобикалям колата ни и започвам уж да се вайкам.

Маймуната явно не ме смята за опасен и се навежда да огледа мерцедеса, който само леко е поожулен. Пичът е типично анаболно лайно с напомпани бицепси и дебел, пъпчив врат. Другият, който бавно излиза от колата, му е като двойник. Мишо също излиза и драматично се хваща за главата.

- Аууу, аууу, какво направих. Съжалявам, господа, спирачката нещо отказа... - започва да плаче наистина психопатът, все едно е от ВИТИЗ - само не ме бийййтеее... моляяяя...

Аз се опитвам да не се разсмея на драматичното изпълнение на Михаил, когато от задната врата на мерджана излиза моята цел. Изглежда ужасно - има лице на плъх, то и затова прякорът му е Плъха, сложил си е четири кила гел и на всичкото отгоре е с розова тениска и бял панталон. Вживял се е нещо. Влязъл е в образ. Не отделям време да го разглеждам повече, защото после ще имам много. Рязко се изстрелвам покрай мутра номер едно и набивам такова маваши в тиквата на Плъха, че пичът дава откат два метра, преди да се препарира. И звукът при контакта на крака ми с главата му е доста впечатляващ. За този шут Ван Дам би ми стиснал ръката. През това време Мишо не е седял, без да действа, а с дръжката на пистолета е праснал шофьорчето така, че когато се обръщам, за малко не се спъвам в безжизненото му туловище. Третият пич е зяпнал изненадано, но се окопитва похвално бързо и се засилва към мен. Мишо му прави такава подсечка, че тъпакът се забива директно в краката ми, където аз го фалцирам технично в слепоочието, но се оказва здраво копелето и опитва да се надигне. Сега опитвам с боц на същото място и този път успявам. Резултатът е три на нула за нас.

Мишо се усмихва, поглежда ме, вдига позьорски пистолета си като Джеймс Бонд и стъпва върху първия културяга, позирайки като ловец. После задава доста логичен и основателен въпрос:

- Петре, тоя зализаният е ясен, ама к’во ще ги праим тия два глигана?

- Абе дай да ги вземем и тях. После ще ги мислим.

Леко се озъбваме, докато вкараме двете горили в багажниците на колите. На волвото е по-голям и там едвам напъхваме господин Наркобос заедно с едната му охрана. В мерджана вкарваме другия. После потегляме с двете коли и леко и спокойно стигаме отзад на ресторанта, където ни чака цялата бригада, на която съм се обадил, когато тръгвахме от стадиона. Бързо разтоварваме спящите тъпаци и ги вкарваме в малко килерче до офиса, в което има едни много подходящи тръби. Правя от подръчни материали няколко бандитски върви, които са граничарският аналог на белезниците, и връзвам краката и ръцете на пленниците. После събирам народа в офиса и разпределям задачи.

- Ивак, вземи Митко и искам да покриете този мерцедес някъде. После се обади на Боби и му кажи да ти даде няколко чифта белезници.

- Варел, Павка и вие останалите. Бойна задача. На тия тримата да им се вържат очите, за да не могат да виждат нищо, и след това да ги премажете от бой. Искам главите им да са на скафандри. Бийте ги през два часа и не им давайте да спят. Не им давайте храна или вода. През цялото време да са под надзор, защото ако избягат, ще ви избия. Да не им се говори и да не им се позволява да говорят. Тонка, ти си отговорник пак, редувайте се с Иво, като се върне. Спете на смени, за да не стане някоя издънка.

Едната горила се опитва да се събуди и аз я препарирам пак с шут. Мутрата изгрухтява и заспива пак дълбоко.

С Мишо сме поогладнели малко от екшъна и адреналина и отиваме да ядем каварма в градината. Толкова ни се услажда, че омитаме по две порции. После с него се разотиваме да почиваме. Утре той е на пазар, а аз имам да завзема цяла територия в комплект с персонала. Прибирам се, чета малко книга, опитвам се да заспя, но не успявам. После се сещам, че съм си взел няколко глави от коза в джоба. Ха-ха, както преди казвах грамаж, сега мога да казвам тонаж. Свивам си един джойнт, пускам си една компилация гоа транс, паля и го изпушвам целия със страшен кеф както си лежа. После заспивам като младенец.

Събужда ме звъненето на телефона. Поглеждам часовника и виждам, че отива към обяд. Вдигам, Мишо е.

- Копеле, аз приключих с Минчо пазара и всичко сме разтоварили в залата.

- Супер си, брат. Ей сега идвам - и затварям.

„Ейсегато“ ми трае някъде около половин час. Свивам си един коз и се нагърмявам сутрешно в стил „Съблайм“. После влизам в офиса, като съм минал през Мимето да й поръчам закуска, защото съм поогладнял от коза. Там заварвам целия екипаж. Всички изглеждат в добра форма и явно настроението е добро, защото се смеят. Точно като влизам, Тонката е завършил един виц и започва нов. Той, като влезе в такава серия, и няма спирка, пък и ги разказва много добре. Отивам до килерчето в дъното на стаята и отварям вратата. Пленниците ми вече са сдали багажа и са на фаза „медуза“. Затварям вратата.

- Мишоооо, нали взе хлороформа?

- Много ясно. Ей в ония кашончета с химикали е.

- Идеално - отивам до бандата и сядам на един стол. - Тонка, спри малко, моля те, трябва да побачкаме леко. Слушайте плана и задачките сега, пичове.

Екипажът наостря уши и аз започвам:

- Днес ще асимилираме дистрибуционния канал за наркотици на Плъха в Квартала. След малко Боби ще дойде и ще ви отведе до всеки по-сериозен дилър в района. Вашата задача е да ги хванете и да ми ги доведете. Да не се използва насилие, само в краен случай. Кажете им, че имат среща с Плъха. - Паля цигара. - Задача две ще ви кажа, след като приключите с тази.

В този момент влиза Бобката. Идеален разчет на времето се получава.

- Здрасти, Боби. Ей сега задействаме операцията. Иво, ти нали каза, че имаш ключове от един празен склад накрая на Квартала до реката.

- Да, в джоба ми са. Държим вътре разни коли, когато няма място в сервиза. Там съм скатал и мерджана на тия тиквеници отзад.

- Супер. Ще ползваме склада ти, значи. Идеална сцена е за цирка, който готвя. Хайде Тони да вземе още трима войници и с двете коли и Боби да започнете да ми гепите дилърчетата и да ми ги водите в склада. Само първо отидете до склада - хем да огледате, хем да ми докарате мерджана на тоя нещастник, за да го ползваме за оперативна кола, че нали Иво каза, че още търси джип.

- Търся още, Пешо, по-добре да поизчакаме малко и да вземем готина машина, а не да избързваме и да вземем некоя монтьорска трагедия.

- Прав си. Нямам зор.

Сядаме с Боби да пием кафе и аз свивам още един коз. Боби отказва, но аз го изпушвам с кеф под сенчицата на ореха. След малко идва Тонката и ми дава ключовете от мерцедеса.

- Тонка, след един час започвай да водиш дилърчетата.

Бобката става и тръгва с него. Той само ще води моите до явките на дилърчетата, а те ще ги хващат и ще ми ги носят в склада, където имам да им изнеса малко представление.

Аз си допивам кафето и влизам в офиса, въртейки ключовете от белия мерцедес.

- Пичове, дайте да ходим към склада. Ще се придвижим на два курса, че са ни малко кът колите, но това е бял кахър. Хванете едната маймуна да я натоварим в багажника, а на втория курс ще вземем другите двама. Аре действие.

Варела и Павката извличат тялото на единия тапир. Вратата на офиса е зад ресторанта и едни храсти скриват изгледа към нея, така че не се крием много-много какво правим.

Мишо, Иво и Спас остават да чакат. Подкарвам колата и след десет минути паркирам в самия склад, защото Тонката е оставил голямата желязна врата отворена. Слизам и паля цигара, докато момчетата извадят бодигардчето от багажника. Когато го слагат на земята, аз отивам и клякам до него. Очите са му плътно вързани, а тиквата му е прилично подута, цялото му лице е в съсирена кръв. Това не ми допада, защото не се получава достатъчно драматичен ефект. Прясната кръв седи къде-къде по-добре и затова аз се пресягам и с рязък ляв прав му разбивам носа отново. Мутрата изпъшква и от носа му шурва струя кръв с прекрасен и свеж червен цвят. Ха така. После се качвам в колата и отивам да взема другите и товара. Не трябва да забравям и хлороформа, той ще ми трябва много за фаза две.

След още двайсет минути вече сме готови за цирка. И другата горила на Плъха е цялата в кръв и лежи в безсъзнание на пода. Плъха съм го сложил на един стол да седи вързан и му лисвам една кофа вода в лицето. От прясно разбития му нос тече обилно кръв, така че няма проблеми - ефектът не се губи.

- Ей, боклук, чуваш ли ме? - навеждам се аз и му говоря в ухото.

- Чувам, чувам - гласът му звучи странно през счупените зъби и подутите устни, но това е положението, - моля те, бате, не знам кой си, ама ме пусни, к’вото искаш ша направа, само ме пусни, не ме убивай.

- Млъквай, парцал. Ще говориш само като ти кажа - забивам му един задвратник. - Сега траеш, а като ти дам знак, ще кажеш само две изречения..

- Каквото кажеш ше кажа, батко, само не ме убивай.

Баааам. Този път не е задвратник, а тупаник.

- Мълчи бе, гнидо. Слушай сега какво трябва да кажеш. Трябва да кажеш това: „Аз излизам от бизнеса. Вече работите за него“. Това е, разбираш ли?

- Да, да, да... Аз се махам от бизнеса, вече работите за него. Слушам.

- Добре, а сега млъквай и като ти кажа на ухото „Говори“, ти казваш това и имаш шанс да оцелееш евентуално.

Той обаче се опитва да говори и аз му доразмазвам носа с още един прав, като внимавам да не се изцапам с кръв, че понякога плиска.

Чува се шум от двигател на кола и волвото и джипът влизат в склада. От колата слизат моите хора и още трима пичове, които биват посрещнати от Варела, който държи калашника в ръка и само им посочва земята и изръмжава:

- Лягайте долу.

Пичовете лягат.

- Ръцете на главата.

Пичовете си слагат ръцете на главата.

Двете коли потеглят обратно на лов за дилъри, а Варела застава зад легналите момчета.

Аз си паля цигара и сядам на един стол до Плъха, който издава някакъв странен звук, но аз не го удрям, защото не ми се занимава повече. Спас и Павел седят от двете страни на вратата с извадени пистолети в ръка. Мишката си подсвирква нещо и чете вестник, а Иво рови в някакъв стар сандък с части.

След още четири курса в прахта на пода на склада се търкаля истинското сърце на наркотърговията в Квартала и съседните райони. Четиринайсет пича, над които зорко бди Варела с присвити очи и автомата в ръце.

Правя знак на Мишо и Иво и те, според уговорката ни отпреди, започват да раздават шутове на двете горили, които започват да стенат. Под акомпанимента на тези стонове аз пък започвам своето обръщение към дистрибуторите на незаконни субстанции:

- Ставайте, момчета. - Те плахо се надигат и определено изглеждат уплашени. - Имам една добра новина и още една добра новина. С коя да започна?

След известно мълчание един пич с шапка с обърната назад козирка и хитри очи се включва:

- Дай първо добрата - опитва се да се усмихне, но в присъствието на Варела зад него явно му е малко трудно.

Аз се ухилвам и прошепвам в ухото на Плъха:

- Говори сега, парцал.

Парцалът звучи почти като чавдарче, което рецитира стихотворение:

- Аз излизам от бизнеса, вече работите за него. - И после се пречупва и започва да се моли: - Моля те, моляааааа те, ни ме ууубивввайййй, батеее...

Не продължава да пищи дълго, защото му набивам такъв шут, че прави задно кълбо със стола, за който е вързан. Плисва кръв и няколко едри капки падат върху ризата на Мишо, който не мигва.

- Еми, пичове, това е първата добра новина. Вече не работите за този лигльо. Има нов шериф в Квартала. Ясно ли е?

Младежите се счупват от рефлекси и започват да кимат и да казват „Да, да“.

- Добрееее - започвам да се разхождам пред тях, като ги гледам в очите. - Другата добра новина е, както вече се сещате, че започвате да бачкате за мен. Има ли въпроси?

Сто процента имат куп въпроси, но нямат топките да ги зададат.

- Момчета, няма да ви говоря много. Това е само първа среща. Оттук нататък ще общувате с тези трима мои другари - соча Иво, Тонката и Мишо, - те ще се занимават с вас -снабдяване, отчитане, структура, оптимизация. Те ще се занимават с вас и ако нещо решите да джиткате соло, което силно не ви препоръчвам, защото при първа издънка ще има сериозни глоби и щети, а при втора директно ще ви пращам на разходка в ада. Ясно ли е?

Кимат като машинки. Ще видим колко са разбрали скоро.

- Драго, запиши телефоните на младежите и им вземи адреси, ЕГН-та, всичко да им знаем. Геш, в багажника на волвото има едни пликове от по кило коз. Раздай ги на момчетата - пичовете невярващо вземат пликовете. - Това, момчета, е един вид жест на добра воля от мен към вас. Пък и да видите стоката ми какво чудо е. Стига сте продавали

шума на народа.

Младежът с хитрите очички отваря плика си и почти си вкарва главата вътре. После ме поглежда и се ухилва от ухо до ухо.

- Шефе, не ти знам името, ама след това подаръче - вдига плика с коза - имам чувството, че с теб ще бачкаме добре.

Аз му се усмихвам.

- Докато си точен с мен, и аз ще съм точен с теб. Целта е всички да сме добре. Аз как се казвам теб не те ебе иначе. Ще общуваш с някой от моите капитани, те ще се свържат с теб още тия дни за по-сериозна среща, където ще се разберете кое, колко и какво. Иначе на нас ни викай „Звеното“ - в момента го измислих, но страшно ме кефи как звучи.

- „Звеното“, окей, шефе, благодарско. Ше чакам включване с нетърпение, това, като го подуших, и ми вдъхна сериозен оптимизъм...

Аз не му отговарям повече, а се обръщам и отивам при Спас и Павел.

- Имам специална задача за вас. - Подавам им ключовете за мерцедеса. - В багажника има парцали и бутилка хлороформ - искам да се вдигнете до Оркската махала и много внимателно да намерите някъде, където си играят деца, и да ми хванете две-три...

- Момичета, момчета? - пита Спас, без да задава излишни въпроси, което много ми допада.

- Няма значение. Гледай да са малки, някъде пет-шестгодишни. И гледайте да го направите бързо, защото, ако команчите ви гепят, няма кой да ви спасява после. Някъде по-настрани, действате с хлороформа и ги носите тука. Подмамете ги с нещо - пари, бонбони.

- Считай го за направено - казва Павел, палят мерджана и потеглят.

През това време Варела е събрал координатите на дилърчетата и ги изпраща да си ходят. Аз започвам да подготвям декора за фаза две. Ще използваме задната стаичка, където има две стари легла с увиснали пружини и мръсни матраци. Викам Митко и Драго.

- Митак, Драго, малко гадна задачка ви се пада, ама някой трябва да я свърши. Искам да съблечете тия мутрета голи.

Митко ме поглежда странно, но аз само се усмихвам и му махвам да действа. Съчувствам им, но това е положението. Мишо идва до мен, пали цигара и казва:

- Ще ме осветлиш ли какво си наумил, шантави ми приятелю?

Иво също се доближава и се включва:

- Какво си намислил верно?

- Еми, пичове, искам да убием с един куршум два заека. Хем да се справим с тази отрепка, хем да помогнем на Боби да дръпне в службата, като направи хубав арест, който ще му е голяма червена точка в досието. А другото са само подробности от пейзажа за по-голям драматизъм.

Митака и Драго са приключили с нелеката си задача.

- Вкарайте ги в стаичката и ги сложете в леглата. Едната горила на едното сам, на другото - Плъха и другия бастун. Варел, отиди до багажника и извади още пет плика трева по кило и ги сложи на масата вътре.

Тъкмо когато композицията е готова, идва мерджана. Спас отваря багажника и заедно с Павел вадят две малки спящи оркчета от него. Явно хлороформът върши работа.

- Пешо, извинявай, ама само две уловихме. Другите си играеха много близо до къщите и можеше да стане някоя инфекция. Нали знаеш орките какви са на своя територия, там дори полиция не смее да стъпва от сто години и си правят каквото поискат.

- Няма ядове, Спасе. И две стигат. Сега ги занеси в стаичката и им свали дрехите.

Спас зяпва невярващо, но аз не губя време да му обяснявам подробности за плана ми.

- И когато ги съблечеш, едното го сложи в едното легло при тоя, а другото - в другото, между Плъхчето и другия глиган.

След пет минутки всичко е готово. Качваме се в колите, аз вземам все пак мерцедеса, на Плъха няма да му трябва известно време. Звъня на Боби.

- Боби, ти си на ход. Ние свършихме работа, сега е твоят звезден час.

След две минути се разминаваме с три патрулки с включени буркани, които ни подминават с бясна скорост.

На следващия ден съм създал материал за първата страница на повечето вестници. „Отвлечените от организирана банда педофили деца - спасени“, „Лицето П. Л. и двама други криминалнопроявени са арестувани за разпространение на наркотици, отвличане и блудство с малолетни“ и любимото ми: „Педофили наркомани заловени по време на оргия“. Имам чувството, че този младеж, колкото и добри адвокати да има, няма да излезе скоро на свобода, и се оказвам прав. Ако бяха само наркотиците, пичът щеше да е навън още на следващия ден, обаче моментът с педофилията „леко“ му утежнява положението, което беше и моята крайна цел. След няколко месеца Плъха получи петнайсетгодишна присъда, а мутрите му - две по седем и половина. А както всички знаем, на педофилите им е страшен купон в панделата.

И ето така за един ден аз се оказвам практически без конкуренция в този край на Мордор. Поредното доказателство на максимата, че веселите деца ги обича Съдбата.

Можеше да седя и още да разсъждавам как да се справя с Плъха, но вместо да се колебая, реших да действам веднага и инстинктът ми не ме подведе. Това обаче не означава, че съм свалил гарда. Вместо да се нацепим като донски казаци, аз не позволявам на вечеря след екшъна да се пие и просто хапваме, за да сме трезви и нащрек. После всички оставаме заедно в офиса и цяла нощ играем карти и гледаме тъпи документални филми по малкия телевизор, който сме гепили от стаичката на Спас. Опасявам се от някаква ответна реакция, опасявам се, че Бобката не ми е дал правилна информация и че Плъха е бачкал за някоя сила, която сега ще ми се стовари на главата с цялата си мощ. Нищо такова не се случва.

От скука с Иво хващаме фенерчетата, защото нещо не ни се спи, и отиваме да разгледаме прясно картографираните територии на бомбоубежището. Тревата е складирана в една голяма зала, която се намира близо до помещението под офиса. По-натам тунелът се разклонява на три. Левият и десният ръкав водят до изходи в Квартала, това младежите са установили лесно, за средния тунел още не остава време, защото е доста дълъг. Изходът на левия тунел се намира в мазето на един висок блок, на стотина метра от ресторанта, а на десния е затрупан под една полусрутена къща. Всички врати вече са заключени с наши катинари. Най-забавно обаче е в стаята, която се намира до склада с тревата. Там помогнахме на Минчо Химика да си занесе нещата и суровините, които поръча. Прекарахме му ток, сложихме няколко маси, а в ъгъла оправихме един кран за вода, после го оставихме да си играе със свръхголемия конструктор „Млад химик“ на воля.

После с Иво най-накрая ни се доспа и легнахме за няколко часа.

Събуждам се някъде ранен следобед. Тъкмо се разсънвам и се протягам на леглото в офиса, когато ми звъни Боби.

- Здрасти, Пешо.

- Здрасти, Бобка - когато съм спал само няколко часа, се чувствам рядко тъп.

- Вчера се получи страхотно. Шефът вече ми каза, че ми се готви повишение в чин. Евала за цирка, голем си - смее се в слушалката. - Знаех си аз, че от всички тия книги, дето ги кълвеше като малък, нещо ти е влязло в главата.

Паля цигара и измучавам нещо в отговор.

- Аз за друго ти звъня, после на маса ще си говорим за тази първа, не последна, надявам се, победа - продължава Боби. - Първо, пуснал съм мои момчета да наблюдават контингента и да се ослушват. Засега няма никакво раздвижване, което е хубав сигнал.

Ако имаше някакви настроения срещу теб, вече щеше да има екшън, щото тия немат акъл да чакат. И второ - вдигни се и претарашете къщата на глупака днес. Може да има нещо интересно. Аз съм задържал експертите за утре.

- Окей. Благодаря и аз, Бобка, за съдействието. - Затварям, защото още не мога да говоря. Много ми се пие кафе.

Отивам в градината и заварвам цялата бригада да пият кафета, коли и сокове под ореха, като гледат жадно как Мимето носи потни халби бира и чаши мастика на клиентите на заведението. Става ми смешно. Я да разпуснем, пък да става каквото ще.

- Ха добро утро, момчета. - Часът е вече към три следобед, но за мен утро е, когато се събуждам.

- Добро утро, Пешо - отговарят момчетата.

- Миме, ела тука. Бързо, бързо. - Мимето доприпква. - Донеси бири за всички, бутилки ракия и готвачът да направи два легена шопска салата.

Екипажът бурно приветства думите ми. Аз пак паля цигара и се сещам за думите на Бобката за къщата на Плъха.

- Я Спас и Варела да вземат една кола и да отидат до къщата на Плъха. Да се претараши основно. Искам всички скъпи неща, пари и едно важно нещо - ако видите тефтери, тетрадки със записки в нещата му, ми ги донесете. Мишо ще ви обясни как да стигнете.

Пичовете стават. Варела ме поглежда все едно виновно, но с лека усмивка.

- Шефе, може ли да взема мерцедеса?

- Разбира се, вземай каквото искаш.

Връщат се относително бързо. Още не сме си допили втората ракия. Носят един сак пари, които са намерили върху някакъв гардероб, торба ланци и най-важното - два омазнени тефтера. Разлиствам ги и те са почти запълнени с грозен, разкривен почерк. Прекрасно, бакалските тефтери на Плъха със сметките му и телефоните. Това може да се окаже ценно, но ще го чета утре. Днес имам мисия. Сипвам си пак от бисерната ракия, наливам си айрян от каната и се заглеждам в момчетата. Всички се усмихват и си говорят, все едно вчера сме били на парти. Идеално, екипът започва да работи. В този момент някой ме тупа по рамото. Обръщам се и виждам Минчо, който ме гледа с кръвясали очи.

- Кажи, Минчо, какво става. Сядай да пием ракия.

- Ще седна, Пешо, ще седна. - Минчо се пресяга и взема една цигара от моите. После слага една малка кутийка пред мен. - Само първо пробвай това, че аз формулата я знам, ама такива лайна не съм пипал и не знам дали става, или не...

Отварям кутията и тя е пълна с кристален бял прах. Ебаси пича, ако е успял за няколко часа да сготви материал. Бъркам в джоба си и вадя ключовете от апартамента. Загребвам от кутийката с върха на ключа и шмъркам. Бааааааааам, след една секунда сърцето ми започва да тупа с двеста в минута, а кожата на лицето ми се опъва. Мнооооого добре!

Вземам една чаша и сипвам на Минчо ракия. Ръката ми трепери, всъщност май треперя целият. Целувам Минчо по челото и надигам чаша към неговата.

- Определено си успял, копеле, определено. Повече от успял си. Не съм пипал толкова силен материал никога. Колко може да ми направиш от това?

Минчо се усмихва скромно.

- Еми, Пешо, мога да ти правя колкото искаш. Не е голяма философия. Само ми трябват суровини.

Аз подавам кутийката на Мишо, който веднага опъва и той един ключ. Виждам как лицето му почервенява, а зениците му стават широки като на извънземно. Той се усмихва и вдига одобрително палец. После подава кутийката на Варела. Аз през това време бъркам в сака с парите до мен и вадя една пачка долари. Не я броя, а я подавам на Минчо.

- Това ти е бонус, професоре. - Как му лепва тази титла! - Продължавай така и ще има още много.

Минчо поглежда пачката, едвам я прибира в джоба на тесните си дънки „Пирамид“, изпива ракията си на екс и става.

- Еми аз да ходя да поработя още малко тогава - усмихва се и тръгва към подземието си, а ние се връщаме към пиенето на ракия.

Не си спомням много как съм се прибрал, но помня, че с Мишо изперкахме такова количество от кутийката мостра, че накрая можехме да се катерим по стените и почти да летим. На следващия ден, след три аналгина и две кисели млека, съм относително читав и отивам в офиса - свикал съм оперативка, която съм обявил, преди да се опукаме. Момчетата изглеждат махмурлии, но са във форма.

- Пичове - поглеждам към Иво, Тонката и Мишо, - искам да хванете телефоните сега и следобед да призовете дилърчетата на среща. Разделете си ги поравно. Няма да си правите срещите тук, тук ни е щабът. Оправяйте се, давам ви оперативна самостоятелност. Вие измислете кое и как да става. Ясно?

- Ясно - отговаря Иво, а другите кимат.

- Вземате по двама войници на калпак. Искам трима да има тук - соча към офиса. - Не трябва да оставяме стоката и лабораторията без надзор.

Капитаните ми започват да звънят. Наистина им давам самостоятелност. И тримата са интелигентни копелета и ми е интересно какви модели ще измислят. Поглеждам към шестимата войници.

- За вас, пичове, имам по-специална задачка. Понеже трябва да сме във форма, от днес поставям едно изискване - искам всеки ден да се тренира и искам всеки да тренира с всеки. Искам да забравим за състезания и правилници и да се съсредоточим върху същината на бойните изкуства и спортове, която е да се поразява врагът най-ефективно и да се предпазваме от наранявания. Идвайте с мен в залата.

Изкарваме два много приятни часа. Играя спаринг с всички и разцъкваме много добре. Мишо и Тонката също се включват, а Иво изцепва да пазари някакъв джип. Заличката до офиса се е получила много добра. Финиширам, като Мишката ми показва някаква супергадост от самбото, която уж зацепвам някъде на стотното повторение.

Вземаме по душ и излизаме под ореха да разпуснем малко след тренировка. Поръчвам по една бира, за да ни поотпусне мускулите.

- Някой да има човек, който да се занимава с оръжия? - питам момчетата.

Спас се включва:

- Аз имам едно аверче, което май се занимава. Ако няма каквото ти трябва, поне ще може да ни насочи. Мой човек е, имам му доверие.

- Екстра, братле. Искам двайсетина патлака, няколко пушки и десетина калашника да намери. Виж какви пари иска, питай дали предлага нещо друго интересно и действаме.

- Окей. Ще ми дадеш ли да се обадя само?

Аз бъркам в джоба си и му давам няколко едри банкноти.

- Я отиди по-добре до магазина за телефони на пазарчето и вземи няколко слушалки и карти за теб и другите войници.

- Ей супер, благодаря ти много - казва Спас и потегля към магазина.

Аз се сещам за Арнолд и братя и го спирам. Вадя още пари от джоба си и му ги давам.

- Вземи направо десет телефона и десет карти.

Иво се появява отнякъде и мята някакви ключове на масата до мен и почти ми събаря бирата. Грехота! На ключовете пише „Тойота Лендкрузър“.

- Взел си новата джипара, а, Ивак?

- Да, Пешо. Ела да видиш за какъв камион става дума, ела направо да се повозим.

Отивам с него и джипът наистина ми допада, колкото и да не разбирам от коли. Голям и мощен е, наистина прилича на камион. Правим едно кръгче из квартала. Когато се прибираме, аз слизам долу при Минчо да видя какво е направил.

Той спи на една кушетка, а на една маса встрани от уредите, епруветките, маркучите и горелките са сложени няколко големи съда, пълни с бял прашец. Аз сритвам Химика да се събуди и той се сепва стреснато.

- Не се коркай, професоре, само да питам, за да не стане някой фал. Това на оная маса готов материал ли е?

Химика разтърква очи и кимва:

- Готово е, много ясно. Само да знаеш, че е много чисто.

- Супер, супер. Ти после можеш да го поразредиш с нещо де, нали - усещам се аз, че няма смисъл да шиткам баш чист материал, като населението и без това е свикнало да шмърка главно мазилка, талк или счукан аналгин.

- Мога, естествено. Мога и друго - пали цигара лудият химик. - Прочетох малко едни формули и мога да ти направя една комбинация, която стимулира отделянето на допамин...

- Отделянето на какво?

- Абе няма значение. Прави хората весели, дружелюбни. Мога да ти го правя това на хапчета. Чувал съм, че на Запад това яко вървяло, екстази му викат май.

- Минчо, действай смело.

Вземам в един плик някъде стотина грама от белия прах и се качвам горе. Давам плика на Мишо, който грейва.

- Не е за теб, педерас наркомански, разделете го това, да има за всички дилърчета, с които ще се видите следобед, и им го раздайте като мостра. - Да имат идея за какво става дума. Амфетите са чисти, дай им ги така, за да им остърже мозъците малко.

- Е аре де, гледай колко е много, копеле - започва да гледа жално плика в ръцете си Михаил.

- Добре бе, наркоман. Нарежи по няколко линии тогава. Все едно не си гледал Белязания.

Мишо веднага започва да чертае и го чувам какво си мънка под носа, въпреки че го прави тихо.

- Първо на първо, оня отворко се друсаше само с кока, а това са амфети, „циганско бело“, нищо не може да ни стане, било е легално през седемдесетте дори тука и второ на второ, ако тоя тиквеник Тони Монтана беше българин - още щеше да е жив.

Аз започвам да се смея на брътвежите на Мишката, а той опъва три дебели линии за отскок. Винаги е бил екстремист, на мен ми стига и една. Влиза Спас и оставя телефоните.

- Не ги оставяй, Спасе, а ги раздай на пичовете. После искам да ми запишеш номерата и да ми ги донесеш. - Поглеждам към Ивака, който вдига едни пудовки пред телевизора. -Ивак, к’во стана с дилърчетата. Разбрахте ли се?

- Всичко е окей, Пешо, не се занимавай повече. Имаме срещи, не ни мисли, после ще ти кажем какво става.

Усмихвам се и паля цигара. Точно това имам предвид под оперативна самостоятелност. Вземам тефтерите на Плъха и отивам навън, за да се пробвам да ги разшифровам. Може да изскочи нещо ценно. Малко след това Мишо, който е станал много енергичен, взема новия джип и момчетата си и потегля. Малко след това тръгват Тонката и Иво. Разбрали сме се да дават на дилърчетата материала с петнайсет-двайсет процента търговска отстъпка. Да има и за тях, да има и за по-дребните дилърчета, които бачкат за тях.

Стоката ни е добра, пускам им я на суперцена - това са предпоставки да не си мислят глупости, което наистина, ама наистина не им препоръчвам.

Изпращам останалите трима войници в подземието да пакетират коз. Засега опитите да разгадая какво пише в тефтера на Плъха са доста неуспешни. Само на една от последните страници има надраскани някакви адреси и срещу всеки от тях вписана сума пари. Няма телефони. Трябва да изпратя някого да провери какво се случва на тези адреси.

В един момент се чува мощен звук от клаксон, идващ някъде зад ресторанта. Малко след това в ресторанта влиза Арнолд, последван от двамата си братя гиганти. Застават до масата и приличат на огромни зомбита. Очите им са кръвясали и изглеждат доста каталясали. Махвам им да сядат. Арнолд се свлича срещу мен, братята му го последват. Долф взема една филия хляб от панера на масата и я набутва в устата си с едно движение.

- Мамата ни еба тоз жмел - поглежда ме Арнолд, но въпреки че е скапан, ми се усмихва. - Разказа ни играта, ама го събрааме и натоварииме. Малко ни висна каросерията, ама се опраихме. Дай да ядем нещо, че ще умрем.

Викам сервитьорката, вече съм й научил името, казва се Пепа, и й поръчвам супи, салати и скара за изтормозените бабанки. Поръчвам от всичко тройно и смятам, че това ще им стигне. Паля цигара, пия бира и не мога да повярвам как триото успява да омете всичко за броени минути. После очевидно ги хваща гастроанемията - рязко губят апетит и им се доспива. Питам Арнолд, преди да е заспал на масата:

- А колко събрахте, че така сте се скапали?

Арнолд се надига и тупва Слай зад врата.

- Епааа, некъде три-четири пъти повече от пръвия път.

Аз онемявам за секунда, онази поляна изглеждаше голяма, но чак пък толкова.

- Айде, вземай братята и отивайте да лягате отзад, знаеш къде от миналия път.

Арнолд и братя отиват в стаичките до офиса и се отнасят в обятията на Морфей или както там се казва селският им бог на сънищата. Аз излизам зад ресторанта и отивам до камиона. Повдигам леко покривалото и наистина зилът буквално се пръска от чували марихуана. Чудя се как на тримата пичове, които опаковат пакети в подземието, ще им се отрази пренасянето на няколко тона чадел, докато вървя към тях да ги уведомя за новата им задачка закачка. Няколко тона, няколко тона.