Български психар

Глава 7 Изкуството на войната

Минават близо два месеца и машината се движи леко и без проблеми, да чукна на дърво. Всичко е като добре смазан механизъм. Подземието е склад, там стоката се разфасова на пакети трева и пакетченца амфети, които отиват в дилърите, които пък после разпределят по-дребните количества на по-дребните дилърчета. Няма да влизам в детайли, но при търговската отстъпка от към двайсет процента и потреблението на наркотици от народа постъпленията към мен са някъде над един милион марки чисто, като в това не включвам парите за заплати, подкупи и разни други типове обществени абонаменти, които ми осигуряват комфорт. Д’еба, ама яко се друса народът, аз си мислех, че ще е поне пет пъти по-малко потреблението, ако не и десет. Ако един грам коз е левче на дребно, то значи пичовете са продали близо тон през това време и май ще трябва да измислим нещо. Амфетите също се засилват и през цялото време търсенето им расте. Минчо прави индустриални количества и като ги поомешаме малко с разни неутрални съставки, хем става повечко, хем по-слабичко, че след първата мостра имаше оплаквания. На яко народ му беше текла кръвчица от носарата и е имало няколко припадъка. Аз се боря за дългосрочни отношения с клиентите си, затова не харесвам хероина не само защото е лайно, а и защото клиентите ти не просъществуват достатъчно време, което противоречи на основните постулати в маркетинга. Някакъв от нашите се беше опитал да продава и хероин паралелно и след една визита от Арнолд и братя, след като излезе от болница, преосмисли концепцията си и спря. Много правилно постъпи, защото тъкмо си преговарях „Никита“ и ми стана много интересно дали това, което Жан Рено прави с труповете и киселината, става наистина. Дилърчето се усети и аз забравих да питам

Минчо, ама ще се сетя по-натам.

Толкова всичко е наред и спокойно, че с Ивака и Тонката се вдигаме и отиваме на Кара дере за десет дни да поразпуснем. Мишо остава за отговорник в Щаба, защото нещо откача на морски къмпинги. Пробвал съм да го водя един път и си стана страшничко. Контактът с природата не му понася и събужда някакви тъмни моменти в иначе благата му самбистка душа. Нищо, ще го научим да се кефи в някой момент.

Кара дере е раят. По цял ден се излежаваме под тентата и се наливаме с домашната ракия, която сме купили от близката Бяла. Прави я бивш технолог на местния „Винпром“ и ракийката е убиец. Храним се предимно с големи пържоли, които си печем на скара на жарта. Мястото е толкова красиво, че след няколко дни направо забравяме не само с какво се занимаваме, а и как се казваме. Който е бил - знае, който не е бил - да си седи в Слънчев бряг.

*

Когато се прибирам, ставам свидетел на странно събрание. Мишо седи на една маса с дядо си и още няколко пенсионери и пият бири. Аз се опитвам да кажа нещо, но Мишо ми прави знак да млъкна и съответно аз не си отварям устата. Явно съм се врязал по средата на разговор.

- .. .та в общи линии положението е такова. Вашето и следващото поколение си се друсате с ракия и лексотан, а пък ние се друсаме с малко по-други екстри. В общи линии ефектът е същият. - Лудият самбист отпива от бирата си. - Както знаем, търсенето определя предлагането, а търсене определно има.

Аз сядам и грам нямам идея защо моят добър приятел и психопат държи реч за наркотиците и търговията с тях на местния пенсионерски клуб. Махвам за бира и се отпускам на стола. Ивака и Тонката са се прибрали, защото човек, ако е пич, след море се нуждае от почивка.

- Ние с аверите се хванахме с този филм, защото системата е преебана и по нормален начин човек от нашето поколение има шанс да живее нормален живот само ако спечели от тотото - продължава Мишо. - Няма да влизам в темата защо е такова положението и дали двете поколения преди нас не е трябвало да реагирате малко по-различно на близо половината век диктатура, вместо да си траете. Друга ми е идеята. Дядо ми каза, че се познавате отпреди петдесет-петдесет и пет години. Били сте на нашите години, когато е дошъл Девети, и цялото ви учене и мечти са отишли по дяволите. После цял живот сте блъскали, за да могат да се появят накрая копеленца като нас. И накрая като награда, вместо милата ни държавичка да се усети и да ви даде малко да глътнете въздух, за да може поне да се порадвате на спокойни старини, тя елегантно ви се изплюва в лицето и ви дава по сто-сто и петдесет лева пенсия.

- Дочо, внук ти го каза добре - обажда се облечен с елегантно, но доста захабено сако дядо, който малко прилича на Питър О’Тул.

- Аз лично знам колко пари са лекарствата на дядо ми. Когато си ги купи, му остават сто лева. С тези сто лева той трябва да живее един месец. Ако извадим сметките, без да смятаме парното, му остават някъде под левче на ден за храна.

Мишо се разпалва и трясва бутилката си нервно в масата, като за малко не я счупва.

- Миме - провиква се, - донеси още десет бири. Пешо, ти искаш ли още една? - пита ме. -Значи, Миме, донеси единайсет. Донеси и три, не, донеси пет плата мешана скара.

Мишо ме поглежда и в погледа му няма нищо весело.

- Копеле, еби му майката! Ти представяш ли си, това са нашите дядовци, а шибаните копелета не им дават шанса да си изживеят края на живота достойно, да му еба пичката майчина. Знаеш ли, че дядо ми не е ял месо от шест месеца... - успокоява се малко и сяда. Отпива и млъква за момент.

Старците гледат гордо в полупразните си бутилки и също мълчат. На мен в този момент ми светва - Михаил не само е седнал с дядо си, Михаил в този момент наема дядо си и неговия антураж в бригадата.

Идват другите бири и всички си казваме наздраве. Липсва ми дядо ми. Той имаше една приказка, която повтаряше често: „Дълг на всеки български гражданин е да умре, преди да настъпи пенсионната му възраст“. Великански лаф!

- Идеята ми е, че при нас определено работа се намира. Деликатният момент е, че работата е незаконна и опасна. Засега е спокойно, но това няма да продължи вечно. Ще ви даваме по петстотин лева заплата на месец и ще има бонуси - поглежда ме въпросително. Аз кимвам. Не му разбирам цялата схема, но явно има план, а аз му имам доверие.

Идва храната и Мишо става.

- Дядо, хапнете вие сега едно хубаво. Аз черпя - поглежда към другите пенсионери. -Г оспода, нали ще ни извините, трябва с колегата да обсъдим едни неща в офиса.

Той става и аз го следвам. Бърка в един шкаф и вади бутилка бърбърн „Четири рози“, сипва в две чаши и пали цигара. От заличката долитат звуците на усилена тренировка, като от време на време се чува буботещият глас на Долф. Аз вземам подадената ми чаша и сядам. Мишо мълчи така още малко и ме поглежда.

- Разбираш ли?

- Разбирам само една част. Трябва да ми кажеш още.

- Копеле, с дядо ми онзиден седнахме да си поговорим. Хванах се за главата буквално за какво става дума. Айде, ние сме задружно семейство и си помагаме, ама има хора, които са напълно сами. Ти представяш ли си какъв живот живеят с тези мизерни пенсии? Това са старите на държавата ни, докарали са ги до тотално оскотяване. Не е правилно това.

- Факт, Мишка, много неща не са правилни тук. Системата е фундаментално сбъркана.

- Така е, копеле - не ме оставя да продължа, - и гледай к’во става. Дядо ми ме пита дали не мога да му намеря работа някъде, нямало значение каква, само да си докарвал някой лев, че му било тъпо да му помагат. Нали е горд човек, какви неща е преживял и сега не иска да зависи от никого... В този момент пък вие бяхте вече няколко дни на море, един дришльо от дилърчетата нещо тръгна да се прави на отворен и да продава „шано“. Сега е с два счупени крака и отрязани уши. И се сетих, че работа около нас колкото искаш. Сетих се, че ако взема дядо ми, той ще е много по-точен и много по-читав от някакви квартални помияри. После питах дядо ми дали може да ми намери още хора и той каза, че може да ми намери колкото искам.

Тръгвам да казвам нещо, но Михаил не ми дава шанс.

- Копеле, и го сметнах. Колкото и хора да вземем, сме на далавера. Няма вече чужда дилърска мрежа, няма двайсет процента търговска отстъпка. Дядовците, а защо не и бабичките, ще продават материала, ще се групират по двойки, за да не се мъчат, и малко по малко ще сменим дилърите с наши дистрибутори, които бачкат към „Звеното“. Само разпределителите ще оставим, ония първите от склада, четиринайсетте парчета, и то ще оставим от тях само тези, които са читави и нямат издънки.

Пак се опитвам да си отворя устата, но Мишо скача.

- И последно, копеле. Сметнах всичко. На страшна далавера сме. Бях написал всичко на един лист, ама го затрих някъде и ще трябва да ми се довериш. - Изпива си чашата на екс и щедро си сипва нова.

Аз вече и не се опитвам да говоря. Не точно това имах предвид, като казах, че предоставям на моите хора оперативна самостоятелност, но планът наистина е добър и може да се получи. Лудият самбист ме поглежда и в очите му гори огънче. Как да не го обичаш този психопат като брат?

Спас се появява от залата. Цялото му лице е в кръв и е с два избити предни зъба. Въпреки това се хили широко.

- Какво стана бре, Спасе?

- Да се биеш с Долф е все едно да се биеш с горила. Тоя е като природно бедствие. Направо ме отнесе като бързия влак. - Изплюва още един зъб на пода, клати глава и пак се усмихва. После се сеща. - Пешо, оня ден ми дадоха офертата за железата. Ще струват.

- Не ме занимавай, ето я касата с оперативните кинти там до компютрите. Вземай колкото ти трябват и после отиди при Балабанов и Игнатов и им кажи да измислят как да ги минат като разход на фирмата. - Поглеждам към Мишо. - Мишок, айде да ходим да се напием с новите попълнения.

После излизаме и се напиваме с новите ни попълнения от златната възраст. Повечето са учили като дядо ми във Втора мъжка гимназия и са страшни образи. Освен това събирателно имат някъде около петстотин години житейски опит повече от нас, което не е малко, ама грам не е малко.

През следващия месец оборотът ни се вдига почти двойно, а новата система на Мишо с дядовците започва да работи жестоко. Имаше няколко търкания и конфликти, но Големите братя насадиха много бързо в отворковците условен рефлекс да не пипат нашите дядовци, а и баби, защото при нас няма полова дискриминация, що се отнася до продажбата на наркотици. И Ивака се вряза с гениалната идея за униформа на нашите дилъри от златната възраст. Скоро всички научиха, че ако видиш пенсионер с тениска на „Мегадет“ или възрастна жена с такава на „Кенибал Корпс“, от тях може да си купиш всякакви екстри, но ако тръгнеш да се ебаваш с тях - влизаш в големи ядове.

Оставихме само няколко от първоначалните дилъри, и то с организационни функции, цялата техническа част за около три семици бе поета от екипите на „Звеното“ ни.

Освен възрастните ни попълнения и другата част на личния състав нарасна почти двойно. Казах на Варела, Спас, Павел, Митака, Драго и Геша да доведат още по един човек. Наредих им да подберат много внимателно кого водят, защото ще носят пряка отговорност за избора си. Като гледам, засега добре се справят, изглеждат читави момчета. Когато дойдоха и тези попълнения, пак изпратих Арнолд, Долф и Слай до Вълшебната планина с две задачи. Задача едно е да проверят истинския мащаб на това, което съм причинил на биологичното разнообразие в района, да се разходят по всички полянки около ПГП „Черната река“ и да видят какво може да се събере и ще се наложи ли да се прибягва до картата „Петрич“ в тази игра на всичко коз.

Задача две е свързана с увеличаване на бойната ни мощ. Оказва се, че Арнолд има огромна рода и десетки братовчеди, а аз вече, като почитател на тези издънки от генома на Конан Варварина, Крали Марко и Бай Г аньо, не мога да си представя на какво ще бъда способен с армия от още няколко такива мутанти. Не гангстерска война ще мога да водя, ще мога да направя и държавен преврат. Абе si vis pacem, para bellum, както е казвал братският римски народ, повтарям.

Докато братята са на земеделска мисия, аз с помощта на Пирдопски, който прави някаква свръхсложна адвокатска врътка с общината, успявам на купя полусрутената постройка, под която е единият изход от бомбоубежището. Като стана дума за него, и то вече е моя собственост, и то срещу доста смешна сума пари. Хонорарът на Пирдопски е три пъти по-голям от стойността на двата имота и пак всичко ми излиза на страшна далавера. Веднага вкарвам една голяма бригада строители да стегнат къщата. Те ме поглеждат малко странно, като чуват изискването ми външният вид на къщата да остане в близка до сегашната му форма, за разлика от вътрешността, но грам не ги интересува каква е фирмената ми политика и не им се обяснявам. Междувременно вземам под наем и помещението под близкия висок блок, където излиза другият изход, и там правя нещо между малък офис и голям склад за наркотици. Къщата е стегната за нула време, защото момчетата работят здраво, а им плащам двойно. Точно когато са ми сдали обекта, се появява и Арнолд, вече не с един, а с два камиона. И двата са пълни с коз догоре.

Аре стига бе - казвам аз, защото нямам спомен чак пък толкова да съм садил.

- Епа, шефе, мене баба ми каза, че гръстито си е бурен и веднаж кат тръгне, връзва навсекаде. Пално е горе у гората.

- А братовчедите къде са?

- Братчедите идат у другиден. Че додат към петнаасет човека, они са ми най-близките. Ония па друуите са пиянци и за нищо не стаат.

- Петнайсет е идеално. Повече не ми трябват, петнайсет е достатъчно - подавам му ключовете, които току-що ми е дал строителят, бръквам в джоба и му подавам една много дебела пачка с пари като бонус. - В тази къща ще живеете ти и твоите хора. Оттук през мазето ще минават доставките и ще държим арестанти, ако има.

Арнолд грейва, а аз пак се озовавам във въздуха и ребрата ми заплашително стигат до границите на еластичността си. Тонката ми се хили отдолу и казва:

- Пешо, ей това ще е баш истинската Хаус ъф пейн май?

Най-накрая Арни ме пуска и аз го оставям с братоците му и още няколко души, които Тонката е повикал да разтоварват камионите в подземието вече през този вход в ремонтираното мазе на ремонтираната къща. Системата сега се движи, без да се намесвам. При мен идват само ако има някакъв голям проблем, а това почти не се случва. Прилича малко на стратегическа компютърна игра - първо започваш с малко, строиш, правиш си войници и работници, събираш ресурси и после всичко расте и започва да се движи само, ти само подаваш насоки кое и къде да се строи. Това, естествено, свършва, когато те нападнат лошите. Само че, когато при нас нападнат лошите, те няма да знаят, че аз съм готов и ги чакам. Хващам едно такси и отивам на обяд с Пирдопски. Не ходя с охрана, защото почти никой не знае кой съм. Обличам се както се обличам винаги, добре, вече не са ми скъсани обувките и дрехите са ми по-нови, но не съм се променил особено. Много ме кефи, че мога да си купувам колкото си искам книги, и тесният ми апартамент до ресторанта започва да се затрупва.

Стивън Кинг е казал, че да си богат, означава да можеш да си купиш книгата в деня, в който излезе. Може би разликата във възприемането на живота, когато ти влязат големи пари, е свързана с това дали като малък вкъщи си слушал „Пинк Флойд“ и Жан-Мишел Жар или Лепа Брена и Хисарския поп.

Няма задръстване и стигам в ресторанта по-рано. Сядам и си поръчвам чаша вино. Паля си и едно тънко козче, което издърпвам за норматив, и никой не се усеща. Ресторантът е бая лъскав и се чувствам леко не на място, прекалено е бяло и светло, а хората са страшно изкуствени. Може би така ми се струва от коза де. Влиза Пирдопски и започва да върти дебелите си телеса, за да ме намери, и аз му махвам. Той се доближава с достолепна походка към масата.

- Какво прави моят млад, но изключително предприемчив клиент? - отпуска се на стола, който заплашително изпуква.

- Аз съм добре, адвокат Пирдопски, а вие?

Той започва да ми говори за някакви случки на дъщеря му в гимназията и аз спирам да го слушам, защото ми е скучно. Поръчваме си някакви безумно скъпи вина и ястия от морската кухня и чак когато хапваме, аз започвам разговора, който е причина за срещата ни.

- Адвокат Пирдопски, вие имате необятна мрежа от контакти, предполагам?

Адвокатът кимва, усмихва се, но свинските му очички си остават стоманени.

- Как бихте постъпили, ако имате намерение да разширите бизнеса и бихте искали да получите информация за конкуренцията си, което потенциално би ви дало стратегическо преимущество?

Пирдопски се засмива: - Млади приятелю, наистина ценя начина, по който се изразявате. Навярно имате предвид лица или организации, които се занимават с промишлен шпионаж - поглежда ме с усмивка, - или по скоро, във вашия случай, дори леко може да пропуснем думата „промишлен“?

Аз му връщам усмивката, но не му отговарям. Той отпива от виното си, попива устни в салфетката, вади телефона си, набира номер и когато от другата страна му вдигат, казва:

- Здравей, брат Николай, брат Явор те безпокои. Удобно ли е? - Пак пийва от виното, изпива го и ми сочи въпросително бутилката. Аз поръчвам още една. - Братко, с един младеж съм на обяд, кажи ми кога си свободен, за да се видите, нуждае се от услугите на твоята фирма. - Заслушва се за момент и затваря.

- Ще ти дам един телефон, обади се утре в ранния следобед, за да се разберете.

Това и ми трябва. Благодаря на адвоката и после изкарваме оше един приятен час, пиейки нечовешки скъпо бяло вино. Аз после се отбивам през „Блейз“ и се опуквам на бара като пич, заговарям се с някаква много симпатична девойка, с която после се прибирам в Квартала.

Когато се събуждам, тя е в кухнята и прави палачинки. Направила е и кафе. Каква сладурана. Сложила си е една моя тениска и без грим изглежда дори по-красива от снощи. Аз се усмихвам и й подавам официално ръка.

- Петър.

Тя се усмихва, прави реверанс и казва тържествено: - Гери. - После се засмива.

Желязна мацка, харесва ми как се усмихва. Като я гледам, си спомням някои сцени от през нощта - всъщност цялата ми харесва. Отпивам от кафето, паля цигара и целувам мацката. Тя се усмихва пак и отвръща на целувката ми. Мирише на цветя. Хапваме, после се напушваме и се изчукваме, после пак хапваме и пак се изчукваме. Става обяд. Гери се надига и пали две цигари. Подава ми едната.

- С какво се занимаваш, Петре, че можеш да си седиш до толкова късно у вас в работен ден?

- Аааа, държа тук един квартален ресторант. Мога да спя до късно, ама и бачкам до късно - казвам й аз готовата легенда. - Искаш ли да обядваме там?

- Искам, разбира се - измърква момичето.

Оправяме се и след половин час сядаме под ореха. Тонката вече е там, вижда ме с мацката и ми намига, като вдига одобрително палец. Девойката наистина е добра. Аз сядам до него и ги запознавам. Идва Мимето и поръчваме някакви пици. Поглеждам Тони и му казвам:

- Брат, искам да вземеш ключовете от мерцедеса и да ги дадеш на Спас Кръчмаря.

Тони се сепва.

- Защо бе, копеле. Хубава кола е, за какво му е на тази пияница?

- Тонка, довери ми се, имам идея. Освен това искам да вземеш двайсет бона от касата и да му дадеш десет. С другите пари искам да го разведеш из магазините и да го облечеш като баровец.

Гери ме поглежда с огромните си зелени очи и пита:

- Ти какво каза, че бачкаш?

Аз й се усмихвам и й казвам:

- Г ери, айде не ме питай така, за да не се налага да те лъжа - хващам я за ръката. -Разбираш ли ме?

Тя ме поглежда малко странно, но кимва. Аз продължавам:

- Тонка, брат, искам още нещо. Искам някой от новите да е с него през цялото време и да го кара само по най-вървежните места. Спас, ако се чуди какво става, му кажи, че много ме кефи и това е бонус за добрата работа. Не искам да си говоря с него, защото ме дразни. Той е тъп и ще върже. Това е.

Идват ни пиците и ние хапваме. Всъщност аз хапвам, зашото Гери изяжда само няколко хапки. Явно на това тяло на пантера не му трябва много храна. После аз звънвам на човека на Пирдопски, с когото се уговарям да се видим в „Родерик“ след един час. Ставаме с Гери и аз я хвърлям с такси до тях, разбираме се да се чуем и се целуваме дълго в колата за довиждане. После отивам на срещата в бара срещу Седмо.

*

Николай е седнал на една маса и пие коняк, което ми се струва добра идея въпреки часа. Има много интересно хищническо излъчване и ме сканира обстойно със студен и аналитичен поглед. Сядам срещу него и паля цигара. Сервитьорката идва и аз си поръчвам същото като него.

- Адвокат Пирдопски каза, когато се чухме допълнително, че сте млад, но много перспективен и че с вас се работи много лесно. Спомена ми също, че се занимавате със сфери на дейност, които са в малко по-тъмни краски от гледна точка на правосъдието...

- Адвокат Пирдопски ви е казал всичко много точно, занимавам се с производство и търговия на наркотици. - Отпивам от коняка, фантастичен е. - А целта на срещата ни е евентуално да ви наема, за да направите анализ на конкуренцията в този относително нов бранш в Мордор, а по-късно и в другите по-големи градове.

Николай ме поглежда замислено и скръства ръце. Мълчи около минута.

- Разбирам. Да, факт е, че Пирдопски ви е насочил към правилния човек. Аз и моите колеги, които по разни причини напуснахме системата, сме напълно способни и подходящи за тази работа. Екипът ни е съставен от професионалисти с такива качества, които ни позволяват да сме напълно невидими и ефективни, все пак се грижехме за сигурността на тази държава, поне докато тя се нуждаеше от нас. - добавя с нескрито съжаление. - Искам само да добавя, че услугата, която искате, ще струва много, защото ще изисква максимален ресурс и отделяне на време.

- Парите не са важни в случая. - Изпивам си коняка. - Разчитам на абсолютна дискретност и ме интересува за колко време мога да получа информацията. Най-важните въпроси, които ме интересуват, са: кои са играчите, каква е структурата им и за каква численост става дума, къде се намират и къде живеят, навици, маршрути, слабости.

- Виждам, че Пирдопски е бил прав за вас. Вие определено имате размах на мисленето, който може да ви даде основателно преимущество .

Вглежда се в мен със студените си очи и наистина прилича на хищник. Аз отвръщам на погледа му и си играем малко на „вълчи очи“.

- Господин Иванов, още сега мога да ви кажа, че приемам поръчката ви. Ще ви струва сто хиляди долара, а ако има допълнителни разходи, ще ви уведомя. До десет дни ще получите първите ми доклади.

- Прекрасно. - Викам сервитьорката и поръчвам още два коняка, после и сметката. -Предварително благодаря и се надявам, включая за ваше добро, на дискретност.

- Силно се надявам, че младият господин не отправя заплахи - натъртва на „младият“ ченгето, като се усмихва, но очите му остават по-хладни от очи на влечуго. - Много ценя ентусиазма на младостта, но изключително не одобрявам безразсъдността и неуважението към по-възрастните.

Аз плащам и изпивам коняка си на една глътка.

- Не ме разбирайте неправилно, господине. Това не е заплаха или неуважение, напротив. Аз съм конфуцианец и определено уважавам възрастните, поне до етапа, в който не се дискредитират. Не ви заплашвам, просто наблягам на факта, че ако случайно се окаже, че някой от бъдещите ми опоненти разбере за интереса ми към тях, ще приема, че проблемът е във вас, и грам не ме ебе кой или какъв сте сега или какъв сте били, а ще впрегна всичките си ресурси и енергия, за да ви унищожа...

Николай не изглежда много притеснен, а дори леко се усмихва.

- Г осподин Иванов, уверявам ви, че опасенията ви са напълно неоснователни, и в момента напълно разбирам причините за вашите думи, като не ги приемам лично. Нека да продължим този разговор след някой и друг месец, когато вече ще съм спечелил доверието ви. - Той също допива питието си, после става и ми подава ръка. - А сега ви пожелавам приятен ден. Ще получите докладите през кантората на Пирдопски.

Аз ставам и се ръкувам с него. Пичът е висок над метър и деветдесет и е суперслаб, но когато стиска ръката ми, се усеща, че в захвата му има немалка сила. Когато излиза, аз оставам и пуша още една цигара, а после се местя в „Билката“, защото е по мой тип заведение. Там продължавам да пия коняк и се напивам готино с едни стари приятели, които не съм виждал отдавна. Напиваме се толкова хубаво всъщност, че решаваме да отидем до „Смокиня“ за няколко дни на палатки. Аз се прибирам с едно такси до нас и си събирам в един малък сак разни най-необходими неща, защото няма смисъл, когато отиваш на море, да мъкнеш пет куфара. Трябват ти само хавлия, сандали, тъмни цайси, бермуди, няколко тениски, ризки, боксерки и четка за зъби. Това е. Звъня на Гери и я офертирам за морето. Тя казва, че след един час ще е готова. Ей такива хора харесвам. Вземам волвото от Иво и му казвам да купи още коли, защото трябва да имаме достатъчно автомобили за новите попълнения. Няма да ходят с колела, я. После паля, вземам по път Гери, а останалите се присъдиняват към нас с още една кола на бензиностанцията на Окръжна. Тръгваме и след осем часа аз вече съм пиян „на песока“ в добра компания и на добро място.

Събуждам се от лъчите на Бате Райчо - приятел на летовниците и враг на плажните махмурлии. Гери спи до мен, а останалите от компанията също са разпилени наоколо. Естествено, не сме успели да си опънем палатките, това си е като ритуал - първия ден се правиш на щайга, втория си опъваш катуна, ама чак когато се пооправиш. Едвам се замъкваме до „Форт Нокс“, където ядем животоспасяващи пържени филийки с конфитюр. След няколко бири за ремонт на хомеостазата минавам на джин с мента под тентата и във водата пред кемпа. Аз съм взел и една петдесетица коз и тайфата е във възторг от силата на планинския ми чук. В знак на благодарност и признак на къмпингарска солидарност един сърфист ми дава малко картонче с картинка на велосипедист на него. Казва, че е LSD, и ми се усмихва подканящо. Какво толкова? Аз слагам картона на езика си и в този момент ми звънва телефонът. Тонката е.

Как си, морски?

- Екстра съм, Тонка. Изцепих вчера малко до „Смокиня“ да видя какво става. Наред ли е всичко?

- Всичко е идеално. Не ни мисли, държим фронта. Дори днес учих братята на лоукикове и лакти. Попиват и вече са една идея по-опасни.

- Ееее, тези сега ще замязат на приказни герои. Представяш ли си какви машини ще станат, като тяхната физика се съчетае с бойни умения от муай тай?

- Определено ще се получи интересно - казва Тонката, - дай сега да ти кажа защо ти се обаждам, за да не ти развалям почивката повече. Става дума за дилърчета от центъра, свързали са се с един от нашите младежи и искат да вземат от нашата стока и като цяло да играят при нас. Казали са на младежа, че нашият материал е сто пъти по-добър, и хората започнали да им бягат към нашите райони. Тръгнала мълвата, че имаме яко качество.

- Еми то си е така, Тонка - отпивам аз от джентата и влизам с телефона във водата, която е топла като чай.

- Обаждам се да те питам как да процедираме. Защото нали се сещаш, че това си е чужда територия и няма как да не стане екшън.

- Ясно е това за екшъна. Спокойно, всичко се развива по план, както очаквах. Дори това, че са ни потърсили те, е добре. - Разхождам се в плиткото и шпоря през някакви водорасли. Искам да си запаля цигара, но нямам свободна ръка. - Слушай сега какво правите. Вземаш нашето дилърче, как му е името на тоя отворко?

- Марто.

- Ха така, вземаш Марто за свръзка с чуждите дилъри. Той изглежда стабиляга. Да им се даде материал, но не на консигнация, а да цакат в кеш. Първо да се докажат и после ще има стока напред. Сегааааа, да ти кажа важната част. Не искам ти, Мишо или Иво да се появявате засега там или в ресторанта. Дръпни също шестимата лейтенанти настрана. Направо наеми някъде наблизо един-два големи апартамента и се местете там. Ще управлявате дистанционно, без да се показвате. Когато се предава стоката, искам мерцедесът със Спас да е на видно място като втора кола. Измислете нещо да кажете на Спас, той е тъп. Да карат Долф или Слай, а отзад да има джип - трета кола, в която да са още четирима души охрана. В първата кола искам да е само Марто, някой от новите и стоката и за да е пълен драматизмът, нека преди да стане транзакцията, Мартин да отиде и да целуне ръка на Спас в мерцедеса, а чуждите дилърчета да видят това. Чаткаш ли каква ми е идеята?

- Да, ясно е, че създаваш образ на Спас като Бос - както споменах, Тонката, освен че може да пръсне главата на човек с шут, е доста интелигентен младеж и схваща светкавично бързо.

- Именно. Това го кажи само на Мишо и Иво. Това ми е идеята, очевидно е, че скоро ще стане напечено, и искам да пусна примамка, ако жегата се увеличи рязко. Може и да не стане, но нищо не губим, нали и без това ние сме на друг принцип и не ни интересува блясъкът на играта, а само свободата, която дава... Искам и първоначалният ни екипаж да е на сянка. Всъщност не искам и Арнолд и братя да се появяват засега, дръпни ги и тях. Да не се показват от къщата, остави само новобранците да обикалят. Това ще е само за някоко дни. Правете събранията в подземието и вие използвайте другите два входа, не ресторанта. Дори провери дали във високия блок с входа има свободни апартаменти и ако има, ги наеми тях.

- Ясно, разбирам - казва Тонката, - идеално звучи планът, виждам, че ненапразно някога те юрках да ходим в оня кръжок по шах.

Факт е, че заради него тръгнах на шах, след като ме размаза един път в училище. Цяла година ми отне после, докато го бия, но след това не му дадох партия.

- И Тонка, споко, само направете първите транзакции. Те няма да се случат веднага нещата, ще отнеме поне една-две седмици да се случи нещо, а аз дотогава ще съм си дошъл и ще мислим стратегията заедно. Като цяло съм го измислил и като си дойда, ще ви разкажа как ще действаме.

- Супер, добре звучи. А да те питам защо викаш толкова, не ме чуваш добре ли?

Не съм се усетил въобще, че викам. В следващия момент виждам, че цветовете на всичко са странно променени - всичко изглежда по-ярко и някак по-плътно. Красиво е, ама е шантаво. В този момент ми светва, че съм взел LSD, „трип“, каза сърфистчето.

- Абе, Тонка, взех LSD и май започва да ме хваща.

Тонката започва да се смее.

- Ясно, Пешо, и аз съм вземал. Очакват те забавни няколко часа. Само не стой във водата, че е опасно.

Аз светкавично излизам и тръгвам към кемпа. С крайчеца на окото си виждам, че морето започва да пулсира, и ускорявам крачката си, като за малко не прегазвам стадо летовници, които са се разплули по летовнишки на хавлиите си.

- Иначе е много готино, да знаеш, ще те изкефи. Отпусни се и се забавлявай. Аре затваряй, ще ти звъннем утре.

Аз затварям и прибирам телефона в джоба си. С изненада откривам, че още държа чашата си с джента, в която има не малко количество алкохол. Това ме успокоява леко, но спокойствието ми продължава малко и е нарушено от вида на една чайка, която каца наблизо. Преди не ми е правило впечатление колко съмнителни и налудничаво изглеждащи животни са чайките. Стигам благополучно до кемпа и ми изглежда, че ме е нямало цяла вечност. Сядам до сърфистчето, което започва да се смее, като вижда погледа ми. И аз започвам да се смея, не ми е ясно защо, но е много добре. Оказва се, че ме е нямало по-малко от пет минути. После трипът ме удря с цялата си сила и настава страшен цирк и смях, който продължава повече от осем часа, а аз разбирам как се чувства Тасманийският дявол на живо.

На другия ден съм леко уморен от „трипа“ и се отдавам на пушене на трева пред палатката, съзерцание на морето, пиене на летни напитки и чукане с мацката. Тази последователност от действия много ми допада и я продължавам още пет-шест дни. Всеки ден Тонката, Иво или Михаил ми звънят по няколко пъти и ми рапортуват какво се случва и за колко се случва. Бизнесът върви добре и само за няколко дни присъединяването на новите дилърчета си проличава и оборотът дърпа нагоре. На шестия ден точно пия мастика, която гася с таратор в халба в „Поли“, когато Николай Агента ми звъни.

- Г-н Иванов, ще бъда кратък, не искам да смущавам морската ви почивка. Обаждам се да ви информирам, че първите доклади ви чакат при адвоката ви.

- Благодаря.

Откъде, по дяволите, копелето знае, че съм на почивка?

- Още нещо, което може да ви е интересно - продължава Агента, - позволих си да пусна екипи, които да следят за необичайна активност около вашия център на дейност, и искам да ви кажа, че от вчера вашият ресторант е под наблюдение, което е доста недодялано, но е все пак някаква форма или опит за разузнаване, което значи и че сте станали обект на интерес от потенциално враждебни групи.

Започна се, си мисля аз. Конкуренцията е зацепила, че дилърите й отлитат някъде другаде, и сега проучват какво се случва.

- Благодаря много за информацията. Оценявам и допълнителната информация...

- Моля ви, аз винаги се стремя към дългосрочни отношения, изградени на базата на доверие. Възприемете го като бонус. Също така, ако позволите да отбележа, искам да изразя адмирациите си за хода ви с използването на кръчмаря като примамка. Малко ми напомни на някои неща, които съм правил на младини в Западна Европа.

Аз не отговарям, но се усмихвам. Това си е наистина признание от устата на стария шпионин от запаса. Казваме си довиждане и аз затварям телефона. После допивам мастиката си и поръчвам още една. Този път заедно с таратора поръчвам и сода. Обичам мастиката разредена леко със сода и с много лед, тараторът е като мезе. Поезия. Гери седи и гледа морето, от морската вода косата й е станала прелестно начупена. Страшно красива мацка е и ми е тъпо, че това ни е последен ден, но по-добре да е депресирана няколко дни, отколкото да я свитне някой само защото е била на неподходящото място с неподходящия човек, който в случая се явявам аз. Както казва народът „Подготви се за лошото, а доброто - добре дошло“.

На следващия ден по това време вече съм в хола на новия апартамент и с умиление гледам как Иво съсипва Мишо на „Теккен“ на огромния телевизор в огромния хол. Оказва се, че някаква странна фирма преди няколко години е купила целия последен етаж на блока и е направила един голям апартамент. След това фирмата фалирала и една банка взела имота. Понеже банката грам не й се занимавало да прави ремонти и да прегради пак апартамента на малки апартаментчета с типичната за Квартала квадратура, имотът е седял празен към две години и когато Тонката се поинтересувал дали има голям апартамент под наем в блока, в банката го посрещнали като някакъв имотен месия и подписали договор за секунди, и то на не лоша цена. След това моите хора, докато изследвали стаите, попаднали на големия телевизор и плейстейшъна и аз така ги заварих. На Мишо почти му е избила пяна от яд, но Иво е играл повече от всички ни и е непобедим. Разхождам се малко из апартамента и той наистина е огромен, а гледката - уникална. Всъщност гледките, защото има тераси и от четирите страни на блока с видимост навсякъде. Оттам, където съм застанал, се вижда много добре Еред Литуи1, а още по-хубаво е, че се вижда и градината на ресторанта. Влизам в апартамента и на едно бюро виждам голям бинокъл. Идеално. Поглеждам към двора и какво да видя. Спас се справя прекрасно с ролята си, много по-добре, отколкото съм планирал. Седи на централната маса и е обграден от оркестър цигани, а на масата пред него танцува някаква шарено облечена мацка. Какъв класик! Останал изключително доволен от видяното, влизам вътре и отивам да си харесам стая. Изборът е огромен, фактически можем да се съберем вътре цялата бригада с новите попълнения, плюс братчедите на Арнолд. Харесвам си една голяма стая с гледка към Ефел Дуат2. В стаята има огромно легло и едно страхотно масивно дървено бюро. Има и отделна малка баня и тоалетна. Повече не ми трябва, освен това май стаята е по-голяма от цялата ми сегашна квартира. Излизам и докато търся къде са младежите, попадам на Павел и Варела, които играят на тенис на маса в една стая, а в кухнята намирам другите от екипажа, които току-що са пристигнали, да пълнят хладилниците с провизии. Идеално, цялото ядро е при мен, а Спас „Боса“ изпълнява задачата си по перфектен начин долу. Правя си един сандвич, вземам си три кутийки бира и отивам да чета папките, които Драго ми е донесъл преди малко от кантората на Пирдопски.

Сядам на удобния стол зад бюрото в новата ми стая. Папките са три и не са особено дебели. Отварям първата и на първата страница има снимка от полицейско досие на мъж с доста гадна мутра. Прякорът му е Акулата и ми е познат от вестниците. От най-основните играчи е, но такъв ми бил късметът. Досието му съдържа обща информация за живота му и списък с престъпленията, за които е бил арестуван. Въобще не е скучал -рекет, склоняване към проституция, отвличания, опити за убийство, убийства и много телесни повреди. За нищо от тези престъпления няма присъда, явно и той е на абонамент при някой добър адвокат, който познава системата. После започва интересното в папката, подробно са описани навиците му и дневният му режим, структурата на групировката му и числеността й, има дори списък с базовите му дилъри, а това е доста полезно за мен. Има снимки с кратко описание и на капитаните му. Описано е и къде обикновено си правят срещите и къде им е щабът. Той използва не ресторант, а хубав офис в центъра на града. Има и адресите, където Акулата и капитаните му живеят. Осъзнавам, че тези сто бона в зелено са една изключително мъдра инвестиция от моя страна. На последната

страница има залепена жълта бележка, на която пише, че наблюдението на ресторанта ми се извършва от редови войници от тази група. Общият брой на групата е малко под сто души, което означава, че ни превъзхождат в съотношение почти 3 към 1, като броим и братчедите на Арни. Добрееее.

Отварям другите папки. Лидерите на другите две групи се казват съответно Касапина и Ромео. Ромео си заслужава името, защото наистина прилича на класически латино любовник, за Касапина пише, че е доказан садист, който обича да измъчва жертвите си и да ги кълца със сатър. Техните групи са по-малки и съответно държат шест по-отдалечени квартала на Мордор, които обаче са общо с размерите на Бургас и Пловдив. Лъвският пай е на Акулата, който държи район три пъти по-голям от моя. В неговата папка откривам копие от полицейски доклад, че и той е отскоро в бизнеса с наркотиците, някъде около година, и е по-популярен с другите си дейности отпреди като изнудване, рекет, лихварство и сводничество. Боби ме е посъветвал напълно точно и ме е насочил в правилната посока с наркотиците като нова ниша.

Вадя от бюрото лист и химикалка и се опитвам да визуализирам плана си. Пиша в три отделни колони адресите на босовете и на капитаните им, под всеки добавям по някоя забележка, ако намеря нещо по-особено в дневния им режим. След три бири и една кутия цигари вече имам готов план. Отивам при момчетата и си отнасям моята порция бой на „Теккен“ от Иво. Така е справедливо, все пак сме екип.

*

На следващия ден вземам колата и обикалям всички адреси от списъка ми. Повел съм Мишо и Тонката със себе си и сме с най-невзрачната кола от нарастващия автопарк на ДВП, което е търговското име на „Звеното“. Облечени сме с работни гащеризони на една кабелна телевизия и никой не ни обръща внимание какво правим и къде седим, защото изглеждаме много заети. Аз през цялото време говоря на пичовете и те ме слушат свръхвнимателно. Осъзнават, че планът ми е изключително дързък и брутален и само желязното спазване на последователността му и отношението към детайлите може да доведе до успешен завършек. Обикаляме така цял ден и на връщане само минаваме покрай ресторанта. Спас е във вихъра си, защото съм му пратил още десет бона, и ми се струва, че май оркестрите са станали два. Дори през затворените прозорци се чуват мазните маанета, които този селянин слуша. Срещу ресторанта, явно отпуснали се вече, пред голям черен джип две едри момчета пушат цигари и отегчено наблюдават пачангата, която е вдигнал моят „съдружник“. Аз вадя телефона и звънкам на Иво, който днес е отговорник щаб. След две минути от офиса отзад излизат няколко от новите момчета и няколко братовчеда на Арни, които отиват до Спас, нареждат се на опашка и един по един му целуват ръка. Той е толкова пиян, че не се замисля защо се случва това, а го приема като цар и се изпъчва гордо още повече. Аз съм му пратил и две страшно засукани девойки модел „попфолк дива“, на които съм платил това, което вземат за една седмица, и задачата им е да карат Спас да се чувства максимално добре. Виждам как едното от момчетата до джипа говори нещо по телефона си и кима. Добреееее, мога да пристъпя към фаза Б тогава. Звъня пак по телефона, този път на Арнолд, и някъде след около три часа повечето дилъри на Акулата, изключая двойните ми агенти, са пребити зверски и ограбени, ограбени са и депата, където държи стоката си. Само два часа по-късно пред ресторанта спират три джипа от бригадата на Акулата, момчетата му много експедитивно и делово минават между масите, а после правят тялото на нещастния чалгаджия Спас на решето. Докато пияните цигани се усетят да спрат да свирят и зацепят какво е станало, мутрите вече са се качили на колите си и са отпрашили. После музиката спира и започват писъците, които се чуват дори до терасата ни, от която наблюдаваме с бинокли как се случва всичко. С приключването на стрелбата и смъртта на самозабравилия се кръчмар започва фаза В.

Планът ми е елементарен и изключително брутален и дързък. Независимо от малката ми войска, смятам да ударя веднага, и то не само Акулата, а също така Касапина и Ромео. Нямам за цел да влизам във война или в сражения, целта ми е да обезглавя с три удара конкуренцията си и като казвам „обезглавя“, имам предвид обезглавя буквално. Напълно осъзнавам, че не сме убивали досега, но нямам никакви скрупули. Осъзнавам също така, че като сме се хванали на това хоро, от самото начало е било неизбежно да не стигнем до тази критична точка, в която се намирам сега. Има само една малка разлика, аз не съм мъртъв, мъртва е примамката, а главният ми конкурент си мисли, че току-що е ликвидирал лидера на опитващата се да завземе територията му групировка. Точно затова аз ще го ударя веднага, и то с цялата си мощ, насочена в него. Звъня на Драго и той потвърждава, че Акулата си е вкъщи. Обичам домошарите. В този момент Мишо и Тонката приключват разговорите със своите съгледвачи. Поглеждаме се и се усмихваме един на друг. На маса зад нас има налети четири чаши с водка - по една за всеки мускетар.

- Наздраве, момци - вдигам чашата си. - Силата да е с нас, ще се видим или тук след някой и друг час, или от другата страна...

- Стига с това негативно мислене, копеле - прекъсва ме Мишо, - айде наздраве.

Чукваме се и потегляме. Първо всички удряме Акулата, после аз и Мишо - Касапина, а Тонката - Ромео. Иво остава да пази къщата, защото няма опит с „Калашников“, а не е сега моментът да се учи. Аз пак звъня на Драго, няма раздвижване при първата ни цел, което е прекрасно. Качваме се в колите, които Арнолд, братя и братовчеди са откраднали през деня. Тръгваме. Аз вкарвам касетка в касетофона и започва една нова банда, казват се „Сензър“, а песента е „Ейдж ъф паник“. Специално съм записал касетка с агресивна музика, човек не ходи на война все пак всеки ден. Опъвам един мощен ключ амфети и всичко ми се прояснява, чувствам как реакциите ми се ускоряват. Чувам как Мишо перка зад мен също. Тонката не иска. Арнолд кара и не му предлагам. Общо сме шест коли. От убийството на Спас са минали по-малко от двайсет минути. Сега ще приложа старите правила на уличния бой в малко по-голям мащаб. Правило едно - бий се така, че никога повече този, който е посегнал, да не се осмели да те нападне. Правило две - удряй така, че да причиниш максимална щета по максимално ефективен начин. Правило три - удряй главата, тялото само ще падне.

Докато пътуваме към Акулата, който живее в една къща в „Изгрев“, не мога да отрека, че ме тресе яко шубе, но това май е нормално съобразно ситуацията. Все пак смелостта не е отсъствие на страха, смелостта е начинът, по който се справяме със страха. От амфетите и адреналина ушите ми бучат, а пулсът ми сигурно е над 180. Стиснал съм здраво калашника и познатият допир ме успокоява по някакъв странен начин. Мишо и Тонката са с калашници също, обаче Арнолд и компания масово си избират пушките. Явно са от ловджийски край момчетата. Точно малко преди да спрем пред къщата на Акулата, аз звъня на Драго, който трябва да изпълни своята задача. Пред къщата на врага ми има нещо като малка караулка, в която стоят двама пазачи, а до нея има паркиран джип, в който седят още двама охранители. Точно когато завиваме от пресечката по улицата, където е къщата, независимо че съм пуснал вече музиката на зуко, се чуват две експлозии, звукът, от които се слива в едно. Виждам, че караулката гори, а Драго, който е облечен за маскировка като клошар, точно прострелва в главата една маймуна, която се опитва да излезе от димящия джип. Ние не намаляваме, а се забиваме с всичка сила в портата на къщата, която е дървена, и почти без да забавяме скорост, влизаме в двора на Акулата и изскачаме от колите. После настава страшна пукотевица и искам да кажа, че в казармата са си свършили работата добре, когато са ни учили да стреляме, защото за секунди овършаваме сънените охранители. Арнолд разбива с шут вратата на първия етаж и когато влизам вътре, там виждам, облечен в бяла хавлия, Акулата. Прилича си на снимката доста. Пичът държи в ръка чаша, пълна с уискиподобна течност, и ченето му виси от изненада. Бързи сме, нали, педал? Пуска чашата, обръща се и се втурва към голямата библиотека в ъгъла. Аз вдигам калашника и му вкарвам една двойка в гърба, която допълнително му дава скорост, и той, вече мъртъв, се забива в етажерките, като събаря някакви грозни статуетки. Това е. Има бос, няма бос. На всичко може да се отговори с няколко грама олово, както гласеше тъпият лаф в армията. Сега остава да свърша гадната работа, за да довърша плана си. Вадя големият нож „Кабар“, отивам до Акулата и му отрязвам с няколко движения главата. Отнема точно толкова усилия, колкото да заколиш агне. Преди да прережа гръбнака, счупвам врата му с едно рязко движение, докато го държа за косата. Нещо се счупва и вътре в мен, защото осъзнавам, че вместо да съм в шок, защото съм убил човешки същества, изпитвам някакъв непознат досега тип удоволствие. Нямам време за автопсихоанализа обаче и слагам главата в един плик.

- Да тръгваме, юнаци - казвам и юнаците тръгват.

Имаме още работа за вършене. От колата звъня на Спас Каратиста, който е пред къщата на главния капитан на Акулата. И там няма раздвижване. Малко след това, преди да пристигнем, ми звъни пак Спас и казва, че сам е свършил работата, защото пичът излязъл да си разходи пудела и съответно той му бил пуснал един куршум зад ухото, възползвайки се от възможността. Минаваме да го вземем и отиваме към номер две, коготото издухваме за секунди. Същата съдба сполетява номер три и пет, а номер четири е в багажника, защото за него имам планове.

Операция „Акула“ е приключила за по-малко от час и половина. Разделяме се на екип „Касапин“ и екип „Ромео“. Тонката поема с три коли към Люлин, а аз и Михаил с другите три - към Кръстова вада, където се намира „Касапин плаза“. Според информацията, която ми подава Варела, Касапина заедно с няколко свои приятели си прави чалга купонче в двора на къщата си с курви и бело около басейна. Още един класик. Варела добави, че хората се забавляват доста буйно и шумно и едва ли ще чуят, ако се взриви атомна бомба, да не говорим за граната. След десет минути сме пред къщата и наистина музиката е ужасно шумна и ужасно гадна. Аз вземам плика с главата на Акулата, който съм държал досега в скута си, и сменям пълнителя на автомата. Не съм си изстрелял предишния, но искам да имам пълен. Мишо прави същото. Варела ни чака отстрани на къщата и се усмихва гордо. Ръцете му са целите в кръв и държи нож.

- Реших да спестя гранатите и ги разцъках с ножчето бодигардчетата.

Ножчето, само да отбележа, е непалско кукри.

Мдааааа. Пробвам дръжката на вратата и тя се оказва отключена. Прекрасно, а казват, че хората си нямат доверие вече. Басейнът е отзад. Минаваме през къщата, като няколко братовчеда остават да ни пазят гърба. Купонът се е преместил в басейна, което прави задачата ни още по-лесна. Ние сме с маски и ръкавици и напълно се сливаме с тъмната стена на къщата, когато заставаме до басейна, и никой не ни обръща внимание, докато не хвърлям главата на Акулата в кристално синята вода. Една мацка започва да крещи, когато разбира, че това не е топка. Касапина, който си прилича доста на такъв, поглежда към нас с присвити свински очички. Бая дебело и мазно копеле е. Аз се вглеждам в хората в басейна и понеже съм физиономист, не ми се налага да вадя папката със снимките на капитаните му, защото ги разпознавам във водата около него. Колко удобно.

- Ще помоля дамите да се преместят в плитката част на басейна.

Един сладур се опитва да излезе от басейна и Арнолд много делово му отнася тиквата с изстрел от двете цеви на пушката едновременно. Водата в басейна рязко спира да е толкова кристалносиня, но се получава добър контраст, както отбелязва нереализираният художник в мен. Мацките продължават да пищят, но това няма значение, защото гадната музика заглушава всичко.

- Кои сте вие, момчета - започва да се прави на дипломат наркобосът садист и аз, въпреки че съм фен на ефективността, а не на приказките в такива моменти, му отговарям, защото лафът просто е много на място:

- Ние сме от отдела за борба с чалгата - и го прострелвам с един единичен в челото точно когато си отваря устата да каже нещо. - Много поздрави имаш от Ромео, боклук.

Последното ми изречение цели да вкарам интересни сюжети в бъдещите свидетелски показания на мацките, които, естествено, няма да убиваме. После пак с единични изстрели изтрепвам капитанчетата на Касапина, които толкова удобно са се събрали на едно място тази вечер, с което намаляват значително въглеродния отпечатък на бойната ми операция. Мацките не са спрели да пищят и вече не им обръщам внимание. Единственият жив мъж в басейна е капитан номер две. Аз го посочвам и го повиквам с пръст. Той излиза от басейна и застава пред мен треперещ.

- В багажника и в мазето - казвам на Арнолд, който го повежда към колите.

Аз поглеждам към мацките и точно когато тръгвам да се обръщам, виждам едно познато лице. Мацката реве над трупа на една маймуна, който е доплувал до нея, и май, като за курва, сълзите са й истински. Поглеждам внимателно и разпознавам и трупа, странно, на снимките не го бях разпознал въобще. Това е моят приятел мутра, чиито момчета ме поразмазаха, когато бях студент. Плачещата курва пък е колежката ми, която насъска мутрата си по мен. И казват после, че нямало карма.

Пресягам се с кепчето за чистене на листа от басейна и хващам парцала за главата като пеперуда с кепче, дърпам рязко и тя стига на дистанция да мога да я хвана с ръка. Извличам я за косата от басейна и я хвърлям в краката на Слай.

- И тази в багажника и в мазето.

Приключили сме, когато се чува глас от басейна:

- Господине, господине...

Аз спирам и се обръщам, и виждам как една перхидролка се опитва да се усмихне, въпреки че вече буквално плува в кръв.

- Казвай.

- Може ли и аз да дойда с вас?

Аз се обръщам рязко и тръгвам. Мишо се хваща за главата и започва да се смее, аз само поклащам глава. Тази трябва да е царицата на курвите. Ебаси свлачището. Ужас!

Точно излизаме от къщата и тръгваме към входа, когато се чува изстрел. Аз се обръщам и прострелвам в главата един симпатяга, който държи насочен към мен пистолет. Мишо ме поглежда, опипва се и казва:

- Много е хубаво, копеле, си мисля аз, че повечето хора не могат да стрелят или са се учили от филмите.

- Определено си прав, копеле - казвам аз, докато се проверявам на свой ред за дупки от куршум или за кръв.

Звъни ми телефонът. Тонката е. Мисия „Ромео трябва да умре“ е приключила с успех. Имаме двама ранени, защото една граната не се е взривила в началото и е имало лека престрелка. Капитаните са мъртви, само номер едно е в багажника и пътува към мазето. Мордор е мой.

След два часа откраднатите коли са запалени (взел съм си бойната касетка, много ясно), оръжията са на дъното на реката в Квартала, а ние сме се изкъпали с белина и дрехите ни горят в камината. Паля един коз, прегръщам Иво и му казвам: - Копеле, айде едно реваншче на „Теккен“, че нали знаеш, че съм отмъстителен.

Подавам коза на Мишо, който си дръпва мощно и на свой ред го подава на Тонката, който в този момент пуска „Ленд ъф съншайн“ на „Фейт Ноу Мор“. Песента перфектно пасва на ситуацията.