Български психар

Глава 5 Особености на националната търговия с наркотици - част 1

Събуждам се от студ под една маса в ресторанта. Увил съм се с няколко мръсни покривки, ама те очевидно не пазят топло хубаво, защото съм се вкочанил. Няма да споменавам махмурлука си, за да не ставам банален. Финалът на вчерашната вечер определено ми се губи, спомням си само как изпяхме „Ейсис Хай“ на „Мейдън“ някъде деветстотин пъти. Целият ухая на мастика и цигарите така са ме задръстили, че почти не мога да дишам. Ставам някъде на петия опит и мъчително се замъквам до нас, където изпивам два алказалцера и после припадам. Да спиш в легло си е съвсем друга работа.

Събуждам се само да хапна и пак си лягам.

На следващия ден ставам рано и отивам да потичам в близкия парк, за да изкарам токсините. Тичам половин час, после тренирам интензивно удари на една макивара, скрита между дърветата, която съм си направил там още като ученик. Прибирам се, вземам душ и пиша есемес до младежите, че ги чакам по обяд в ресторанта на оперативка. Аз се вдигам по-рано, купувам си вестници и отивам да пия кафе под ореха в двора. Спас нещо се мота из кухнята, но аз не му обръщам внимание.

Първо се появява Иво.

- Добър ден, Ивайло - му казвам аз, - искаш ли една биричка?

- Аз не пия, Пешо. Никога повече, това беше - изсумтява Иво.

Към масата се доближава неговата приятелка от оная вечер, за да му вземе поръчката, и той се изчервява и се прави на луд, поръчва си кафе и кола и гледа в земята. Мацката измърморва нещо обидено и аз се скривам зад вестника, като се опитвам да не ми личи, че почти се напикавам от смях. Иво не казва нищо, а придърпва един вестник и се съсредоточава върху него.

Тонката и Мишо пристигат заедно. Тонката си поръчва чай, а Мишо си поръчва две бири, малка ракия и шкембе. Ебати робота. Когато пристигат нещата на всички, аз бутам вестниците настрана и започвам:

- Другари, оня ден празнувахме и не можах много да вляза в детайли по уважителни причини. За вчера да не говорим, цялата банда бяхме нокаут. Та сега ще резюмирам нещата. Повтарям, че с Бобката сме се разбрали и ще имаме закрила от негова страна. Това въобще не означава, че може да се правим на Ал Капоне и да си вършим каквото искаме. Казах ви, че ние ще сме малко по-неконвенционален тип закононарушители...

И тримата кимат разбиращо. Само Мишо малко разваля професионалната атмосфера с постоянното сърбане на шкембето, но това е по-добре, отколкото да пита каквото му хрумне във всеки един момент.

- Това, което не ви казах оня ден, е, че имаме вече посока, към която да насочим вниманието си. Става дума за пазара на дрога в района.

Мишо ме поглежда с красноречив поглед.

- Без хероин, Мишка - уточнявам аз и той кима.

- Сега ще ви очертая като цяло какво мисля по въпроса и каква ми е концепцията. Искам от вас да слушате и ако имате някакви идеи или забележки, да ми ги казвате.

- Такаааа - продължавам. - Първо ще се снабдим с материала. Трева аз имам откъде да взема, а и амфети ще се намерят няколко кила. В тази връзка искам някой да издири наш човек химик, защото аз не се сещам нещо...

Тонката вдига ръка и казва:

- Е, копеле, Минчо, съсед ми е, в БАН бачка бе. Баш химик е. Знаеш го, няколко години по-голям от нас е. Оня ден го виждах и дори му дадох кинти назаем, че нямаше за цигари.

- Супер, искам среща с него. Уреди я и ми се обади.

Тонката вдига палец.

- За тревата ще ходим в прованс. Искам Иво да купи още една кола, за да имаме две.

- Каква искаш? Като предишната ли?

- Да. Нали ти казах - нещо, което не се откроява от другите, нещо обикновено и здраво. Ония да си карат баварците, ние няма да сме като тях. Целта е да живеем като пичове, а не и ние да се превърнем в нещо като тъпаците с ланците, които виждаме всеки ден по трасето.

- Окей, брат. Нямаш ядове.

- Това е точка едно. С нея приключваме въпроса за стоката на тази първа и начална фаза. Това ще ни е един вид тестовото влизане на пазара. Точка две е свързана с дистрибуцията. Бобката каза, че ще ми покаже кои елементи се занимават наоколо и кои са им шефчета. За нас най-важното е тези дилърчета да започнат да бачкат за нас супер рязко, а шефчетата им да заминават, освен ако не искат да ни съдействат и те. С две думи, трябва така сериозно и бързо да ги убедим, та да няма никакво съмнение, че в Квартала и околията има нова власт.

Мишката надига паницата си с шкембе и шумно доизсърбва остатъка. После изпива половин бутилка бира, оригва се и прави гениалната констатация:

- Демек ще има яко кютек, усещам аз - и се усмихва чаровно.

- Еми ще има, да - усмихвам му се аз в отговор. - Пичове, това ще ни е първо появяване пред обществото и трябва да направим представяне, което да се запомни завинаги. Ще има екшън, ще има и циркове.

Понеже сме си изпили кафетата и разните му там безалкохолни, превключваме пак на бира, включително и Иво, който отпива от своята с въздишка на леко отвращение.

- Та пред вас стои следната бойна задача. Искам всеки да си помисли и да каже дали има хора около себе си, които да дръпнем в отбора. Искам доверени хора, които имат качества и им трябват кинти. Помислете си и от утре започваме да събираме екипажа.

- Йо-хо-хо-хо - казва Мишката и поръчва наистина бутилка ром, д’еба и психара. Аз това не мога да го пия, сладко ми е много.

- Няколко думи за йерархията искам да кажа. Аз съм начело, вие сте моите хора, а всички под нас вече ще са бачкаторчета. Като се поразраснат нещата, ще структурираме допълнително, сега още е рано. Нека първо да влезем в час. Аре сега - наздраве за фирмата.

Чукваме се могъщо. След мощна глътка аз продължавам речта си:

- Та ето задачите засега. Иво - кола. Всички - събиране на бойна мощ. Иво, я уреди не една, а още две, три коли направо тези дни, за да имаме после за новите попълнения. Нека се намира още един джип. - Иво кима. - После, когато Иво вземе втората кола, ще ви водя на екскурзия да видите къде съм служил. Опа, забравих химика. Той ми е много важен и трябва да се видим в най-скоро време.

- Няма ядове - казва Тонката, който леко поотебава чая малко по малко тези дни, за да не се цепи от колектива очевидно.

- В общи линии първите задачи са тези. Още нещо само да добавя. Вие оня ден не дойдохте с мен в помещенията зад кръчмата, но там е жестоко. Миме, и ти, другата, на Иво приятелката - Иво се изхилва този път, то вярно си е смешно, - я елате малко.

Мацките доприпкват като особена порода балкански газели с наднормено тегло.

- Кажи, шефе - казва Мимето.

- Викай ми Пешо, Миме, мани ги тия шефосвания. Викай му на Спас шефче.

- Окей, шефе - грейва Мимето и аз се отказвам да й обяснявам.

- Искам да организирате основно почистване на помещенията зад кръчмата. След три дни да са светнали и да са чисти като аптека. Ясно ли е? Вие сте сервитьорки тук, няма да се чанчите, викнете някой да почисти и го пишете като разход в книгите. Да се дръпне от оборота после.

Мимето започва да кима енергично и аз ги отпращам.

- И още нещо. Няма значение дали съм шеф тук, или какъв съм. Оня ден беше инцидент. Вече ще си плащаме всичко като пичове. Така не се прецаква счетоводство и после не фалират кръчми. Отнася се и за Спас. Айде заминавайте да действате. Имате три дни.

Газелите почти спринтират към кухнята. Ще ги видим какво ще измислят.

- За т’ва иде реч, пичове. Трябва ни щаб. Няма да седим само на софра, това е деморализиращо. - Всички се засмиват, защото знаят, че се ебавам. - Ще си направим отзад един офис и една малка зала за спаринги, нещо. Малко железа, лежанка, скрипец, лостове. Малко тепихче, един-два чувала, една макивара за мен. А, к’во ще кажете?

- Супер звучи. Ама къде ще ги съберем тия работи? - Иво Аналитичния пак се проявява.

- Ивак, нямаш идея колко е голямо отзад. Като изчистят, ще видиш. А някой може ли да измисли някакви по-тънки мебели и оборудване.

Тонката кима утвърдително, докато пие бира.

- Аз имам хора в един склад, ще ни измислят всичко с отстъпка. Приятелчета са.

- Перфектно - казвам аз.

Иво се прокашля нещо.

- Да вземем и няколко компютъра. Там нещата се раздвижват много и трябва да сме в час. И аз съм фен на технологиите, но Иво е нашият гуру и за такива неща го слушам много.

- Действай с компютрите, ти ги чаткаш нещата там.

В този момент ми звъни телефонът, счетоводител Игнатов е и пита дали е удобно да дойде. Аз му казвам, че е перфектен моментът, после викам Спас. Той идва и тръгва да сяда, но аз го спирам.

- Ти хубаво сядаш, Спасе, ама сега ще идва счетоводителят ни и ще те помоля да отидеш вътре и да му подготвиш всички документи и да си на негово разположение.

Спас ме поглежда недоверчиво.

- Спасе, трябва да разберем защо такава хубава и голяма кръчма се е прецакала. Не искаме да стане пак така, нали?

Спас само измърморва нещо и тръгва обратно към ресторанта.

- Спасе - виквам му аз и той се обръща, - кажи на Мими да донесе още няколко бири.

През следващите дни тече мощна организационна дейност. Помещенията зад ресторанта стават обитаеми с помощта на група енергични жени с много почистващи препарати и много парцали. Промяната е осезателна и големите стаи буквално светват, когато се смъква мръсотията от капандурите им. Вдигаме се до хората на Тонката и от склада им вземаме бюра, маси, доста столове, а и няколко легла. Отзад има душове и тоалетна, не е проблем да се преспива. Пичовете от склада ни помагат със свой камион и скоро разтоварваме зад ресторанта. През това време Мишката е договорил със собственика на един пофалирал фитнес да му купим малко уреди и тежести на страшна далавера. Позадържаме камиона още малко, мяткаме се до залата на човека и за смешни пари се обзавеждаме с почти цяла зала за щанги, плюс два позакърпени, но здрави чувала от дългите. Ебаси кефа! Бързо разтоварваме железата, за да освободим камиона на момчетата. Спас е застанал подпрян на вратата и ни наблюдава, но не смее много да се обажда, след като счетоводителят му обясни защо е фалирал доста нагледно и му обясни разликите между оборот и печалба, които явно са му убягвали доста време.

Докато нареждаме мебелите и железата, се чувстваме като деца до елхата на Нова година. Цари почти празнична суматоха. Правим едната голяма стая офис, другата - зала за тренировки, а в останалите помещения слагаме леглата и гардеробчетата. Малко остава и щабът ще е напълно оперативен. Трябва да викна майстор да сложи куки за чувалите и да монтира няколко железни лоста за набиране. Иво трябва да ходи да вземе компютрите, а аз ще купя една голяма уредба, за да си слушаме музика като хората.

Мишката отива до ресторанта и носи четири бири. Размазали сме се на двата дивана около една маса и ни е много добре. Не сме се занимавали толкова с вътрешен дизайн преди и това си заслужава да се полее.

Тонката се изправя и застава над железния капак, който води към подземието, и започва да си играе с халката, с която явно се отваря. Хваща я и я напъва, жилите на врата му се изопват, а лицето му почервенява. Очевидно капакът не е отварян от сто години. След двайсетсекундно напъване капакът се предава и се вдига със скърцане. Тонката сяда до мен и си взема бирата. Известно време седим, мълчим и наблюдаваме отвора на подземието.

- Ивак, я питай Мимето дали имат фенерче нещо? - казвам аз на Иво и той се връща след малко с един нелош прожектор.

Аз го вземам и го насочвам в тъмната дупка. Осветявам ръждива стълба.

- Мишо, я дръж фенера да осветява стълбата, докато слизам - и започвам внимателно да се спускам надолу, след като съм му подал фенера.

Минавам някъде три метра, докато стъпвам на пода. Качвам се пак, вече знам колко е високо, вземам фенера, слизам отново и го насочвам към стълбата. Пичовете слизат един по един. Обръщам светлината и пред нас се разкрива едно голямо празно помещение. На единия му край има затворена желязна врата. Тонката отива до нея - заключена е с катинар. Тук се включва Иво, който бърка в портфейла си, вади едни железца и след няколко секунди ровичкане в ключалката катинарът щраква. Тонката отваря вратата, аз насочвам светлината и пред нас се разкрива дълъг коридор, който след двайсетина метра пак завършва с врата.

- Пичове, т’ва тука си е чука си подземие май - казва Мишката. - Чувал съм, че има много такива под града, ама не знаех, че и тук под Квартала има.

- През Студената война са ги правили - уточнява Тонката, - аз знам един вход тук близо. До стадиона е, ама от години не съм влизал. Ходехме като малки да си играем долу в подземията и да крадем разни неща. Имаше яко противогази по едно време.

- Аре да излизаме. По-натам ще разгледаме колко е голямо и докъде стига. Ще ни се стопли бирата - тръгвам да излизам аз, въпреки че съм много доволен от увеличената квадратура на новата ми собственост.

Точно когато допиваме и се местим под ореха, отнякъде се появява Минчо и Тонката му махва да дойде. Вярно го помня този пич. Беше си голяма шеметак в даскало. Изглежда си същият като тогава - гърчав, с големи уши и зъби, само че сега си е пуснал някакво подобие на брада. Не му се е получило много. Аз се ръкувам с него, не сме се виждали от сто години.

- Как си, Минчо? Сядай, сядай. Казвай какво ще пиеш да полеем срещата ни.

Минчо сяда и се оглежда наоколо.

- Дойдох тук, защото наш’те ми казаха, че Тонката ме е търсил за някаква работа...

- Абе да, така е. Ама работата после. Кажи сега какво ще пиеш.

- Аз нямам много пари, Пешо - тихо казва Минчо.

- Не ги мисли парите, Минчо. Аз черпя. Колко време не сме се виждали.

Минчо се усмихва и заприличва малко на Фернандел. Няма такива зъби!

- Еми едно уиски ще пийна тогава.

Аз му поръчвам уиски и бадеми, но си продължавам с биричката, защото, честно казано, оня ден сме се поотровили май с мастиката, а и трябва да пазим дробчето все пак.

Говорим си известно време общи приказки. Той е добро момче, ама изглежда малко увесил нос. Не е ходил войник, защото е НГВС (негоден за военна служба).

- Какво бачкаш сега, Минчовски? Тонката ми каза, ама аз забравих - насочвам аз разговора към темата.

- Еми завърших Химическия с отличие и започнах да работя в БАН по една програма...

- И как е? Доволен ли си? - Едва ли е много доволен, щом взема пари за цигари назаем.

- Еми не, не съм. Там в БАН е много зле положението. Само шефчетата вземат пари от някакви далавери, а нас, младите, само ни използват, и то за без пари - започва да се оплаква с гъгнив монотонен глас Минчо. - Вземам много малко, не ми стигат, а и нямам време да запиша докторантура, а ме викат. Теглих и кредит за една кола, ама сега не мога да плащам вноските, абе не е добре положението, с две думи.

Аз намигам на Тони.

- Еми, Минчовски, не се коркай повече за този кредит. За колко пари ти е?

- Еми три хиляди изтеглих, за да взема една астричка, ама мислех, че ония педераси, с извинение, ще ми дигнат заплатата, а те я намалиха и ми откраднаха една идея. - Минчо започва леко да заеква от яд.

- Успокой се, Минчо. Ще ти оправим заема още тези дни. Няма повече да се мъчиш в БАН, щом не те ценят, да го лапат.

Минчо зяпва невярващо, после посяга към уискито си, отпива и се задавя. Мишката го потупва по гърба и за малко да му счупи гръбнака.

- Минчо, търсим си химик в нашата фирма. Ще те питам направо, знаем се от сто години все пак. Кажи ми можеш ли да правиш амфетамини? - врязвам се аз директно, защото малко ми е поомръзнало увъртането.

- Имаш предвид алфа-метил-фенил. - започва по химически да се изразява Минчо.

- Да бе, Минчо, ам-фе-та-мини, нали ти казах. Не ме интересува как му викате в БАН. Само ме интересува дали можеш да правиш?

Минчо ме поглежда и кимва.

- Приготвянето на алфа-метил-фенил-етил аминит е елементарно нещо. Мога, естествено, но е незаконно...

- А може ли да ти се стори законно, ако ти плащам десет пъти повече, отколкото сега вземаш, и ти оправя кредита.

На Минчо не му трябва много да разсъждава. Все пак е умен човек, учен. Поглежда ме и се усмихва леко виновно. С тези уши и зъби прилича на някакъв шибан приказен герой и в този момент е направо чаровен.

- За десет пъти повече пари, Пешо, мога да ти сглобя и атомна бомба, ако ми намериш материали.

Започваме да се смеем. Аз махвам на Мимето и поръчвам още пиене. Прегръщам Минчо през рамото и казвам:

- Младежи, да ви представя нашия нов придворен химик. - Минчо се изчерява и става още по-смешен, явно вниманието не му понася добре. Има и такива хора. - Добре дошъл в отбора.

- Ама, Пешо, трябват ми суровини за това, помещение, уреди.

- Не ги мисли тези неща сега, Химико. Напиши един списък и го дай на Тонката, а за помещение не се притеснявай. Ще те заведем тези дни да видиш какво мазе имаме.

Минчо пие още пет уискита, с което общата им бройка нараства на шест, и привечер елегантно се свлича под масата. Явно пиенето не е от силните му страни. Тонката го мята на рамо и го отнася отзад в едната стаичка да дремне на новите легла. Явно този дребен ушат и зъбат химик ще ги сефтоса, а не глутница манекенки, както бяхме планирали, но такъв е животът понякога.

Когато Тонката се връща и сяда, аз ориентирам разговора на вълна човешки ресурси.

- Приятели, какво става с набирането на хора? Действате ли, сетихте ли се за някой читав?

Аз лично съм се разбрал с няколко души от тренировките, от които двама са сигурни и са печени да си ебе майката.

Мишката, който цяла вечер е мълчал, най-накрая проговаря:

- Весо Варела от моята зала каза, че иска да участва. Пешо, ти го знаеш, борил си се с него.

- Ааааа, сещам се. Оня коравия младеж, с който се сдрахме в съблекалнята един път. Сещам се - усмихвам се, - здрава тупаница имаше.

- Баш за него става дума - кимва Мишо и отпива от халбата си, която, подозирам, е пълна с ром.

- Аз не се сещам за никого - казва Иваки, - моите хора от тренировките, които ми бяха по-близки, емигрираха рязко след даскало. На другите им нямам доверие...

- Правилно, копеле. Трябват ни само железни момчета, на които може да се разчита сто процента. Тонка, при теб как е положението?

- Аз имам двама от кикбокса, които са сериозни пичове и се оглеждат за игра. Сега са охрана в един клуб, ама им плащат мизерно и са недоволни.

- Перфектно, банда. Започват да стават нещата малко по малко. Утре ще ходим целия екипаж на разходка в планината и когато се върнем, ще поканим момчетата и ще ги преслушаме. - Паля си цигара и си поръчвам още една бира. - Идеята ми е тези момчета да са ни ударна сила. Аз ще им плащам, а те ще се навъртат около нас и ще са кучета пазачи. Понякога и ще ги насъскваме, естествено. Ще искам да тренират яко, да са в свръхформа, ще им поемем тренировките. Това се отнася и за нас де. Уверявам ви, че няма да ни е работа да седим само на маса и да ходим на партита. Трябва да се готвим за най-лошото още отсега. По-добре в началото да сме готови и нащрек, отколкото някой да ни гепи със свалени гащи и да ни изтрепа като пилци, щото сме били наивни и смотани. Малко по-натам всички тръгваме и на тренировки по стрелба. Не знам вие как сте, ама аз мога да стрелям само с калашник.

- Пешо, брат, не мислиш ли, че една идея в повече параноясваш? - пита Иво.

- Еми не, Ивак, не мисля. Спазвам едно старо правило, на латински е si vis pacem, para bellum. Означава „ако искаш мир, готви се за война“ и аз, копеле, намирам желязна логика в тези думи. Зацепваш ли?

Иво кима. Силно се надявам да разбира какво му говоря, защото това буквално е жизнено важно за нас. Младежите още не виждат картината в мащабите, в които я виждам аз, и оттам идват тези комуникационни разминавания. Нищоооооо, бързо ще влязат в час, защото смятам до няколко дни да стартираме първата фаза на операцията.

- Пичове, предлагам да цепим, че утре ни чака път. Естествено, ако Иво е взел колите.

- Едната утре ще е готова, другата има някои работи за доизкусуряване, които ще глътнат време, но и тя ще е готова до няколко дни. За джипарата се оглеждам, нямаше читави.

- Идеално. На нас ни трябват две коли само. Имаме джипа и тая, утрешната. Тя кога ще е готова?

- Утре към 10 трябва да е готова за път.

- Добре. Тогава правим среща тук в 11 и заминаваме на екскурзия с преспиване, така че си вземете спални чували. Аз ще взема моята палатка, която е малка и ще ни трябва още една - ако завали, да не спим по колите.

Мишката се включва пак въпреки интровертната си вечер.

- Аз имам май една двуместна някъде. Ще я взема. К'во, ще ходим на излет, а?

- Един вид. Наречи го излет със земеделски мотиви. Може да откараме и няколко дни горе. - Усмихвам се.

- Супер - казва Тонката, - много ми се ходеше на планина, а и съм чувал, че там е страшно красиво.

- Така е - съгласявам се аз, - наистина е красиво, а сега ще е още по-красиво, сигурен съм, защото няма да съм там насила.

Пием още по едно и се разотиваме, за да сме свежи за утре, когато ще водя младежите на екскурзия до Вълшебната планина, за да проверя дали е останала някаква следа от насажденията ми с марихуана. Ако има нещо - берем, сушим, пакетираме. Ако няма коз -цепим към Петричко, където трябва да намеря моя съказарменик Любо Петрича - той сто процента познава някой, който да може да напълни два багажника с трева.

Новата кола се оказва едно черно волво, което е леко поочукано, но вози като гондола. Дори се хващам да покарам и количката определено ме кефи. Тонката се вози с мен, а Мишо и Иво ни следват с джипа. Понеже сме тръгнали точно в единайсет и караме относително бързо само с една почивка, в която купуваме провизии, пиене, чували и няколко лозарски ножици, след около пет часа вече се намираме в граничната зона близо до ПГП „Черната река“, което, както знаете, ми е доста добре познато. Естествено, не срещаме никакви войници по пътя, аз вдигам бариерата до поста и колите ни минават, пускам бариерата зад нас и махам на Тонката да отбие. Бъркам в багажника и вадя две торби, които са отделно от нашето ядене и пиене. В едната торба има цигари, хубаво уиски, кафе, ядки, доста суджуци и десетина шоколада. В другата има кутии с пържоли и кебапчета, които взехме от някаква кръчма по път. Тръгвам с торбите, сядам на масата до поста и се провиквам: - Има ли войска тука, еййййййййййййййййййй ?

Отвътре се чува някаква суматоха и след малко се появява един хилав младеж, който едновременно се опитва да си закопчае униформата и да държи насочен автомата си в моя посока. Не е много убедителен, да си призная. Започвам да се смея.

- Спокойно, пич, не нападам граничния наряд - започвам да вадя от пликовете работите и да ги нареждам по масата, - дори обратното, аз се явявам нещо като подкрепление.

Войничето вижда зор да поеме тази абстрактна информация със събуждането, отпуска автомата, разтърква подутите си очи, но не се приближава. Аз продължавам да нареждам. Мисля си, че и аз бих се изкефил някой да беше направил това за мен някога, когато бях на мястото на пича, ама нямаше кой да се сети. Не че и аз съм дошъл сега с безкористни цели, въпреки че ми беше в плановете да се върна някой ден и да поразгледам като турист. Ето че събитията напоследък леко поускориха посещението ми.

Появява се още един войник. И той тежи някъде шейсет кила с мокри дрехи, а очевидно също има зор със събуждането. Ама момчетата са си прави, спазват вековното войнишко правило, че всеки непроспан час е пропилян.

На масата се е натрупала една нелоша композиция. Аз се усмихвам широко и паля цигара. Отварям уискито и наливам в няколко пластмасови чашки.

- Айде, пичове, не се правете на луди. Идвайте да пийнем, а вие и да хапнете малко нормална храна. Дошъл съм тук с моите приятели - махвам към колите - да им покажа къде съм служил преди няколко години...

Г раничарчетата видимо се отпускат и погледите им хищно се съсредоточават върху масата.

- Аре идвайте, сядайте. Дайте да се запознаем - подавам аз ръка и се запознавам с тях. -Казвам се Пешо Иванов.

Двамата се ръкуват с мен. Единият е очевидно бомбе, ама другият ме поглежда с уважение, явно легендата за мен е жива.

- Да не си оня Пешо Иванов, който е бил заточен на поста и е живял тук с месеци?

- Точно аз съм това. И ето, дойдох да видя как е положението сега - усмихвам се аз. - И понеже знам много добре какво ви е тук, донесох малко неща. Ха сега наздраве.

Казваме си наздраве, момчетата сядат и гледат невярващо отрупаната маса. Аз си гаврътвам уискито и казвам:

- Войска, оставям ви да си хапвате и пийвате на спокойствие, а аз с моите ще изцепя малко по-нагоре по реката. Мислим един риболов да направим.

Пичовете са добарали плика със скарата и им е трудно да ми обръщат внимание вече. Ето какво прави диетата „Русенско варено“ с хората. Старото куче ме поглежда и заговаря с пълна с пържола уста:

- Благодаря много за почерпката, Иванов. Мини после, ако ти остане време след рибата, да разкажеш какво е било по твое време - и прокарва хапката с мощен гълток уиски. После затъква в уста цяла шепа кашу и в очите му се изписва неземно удоволствие.

- С удоволствие, пич. Ако остане време, непременно ще мина да полафим.

В това всъщност се съмнявам, защото имаме работа да вършим. Усмихвам се, тупвам приятелски войничето по рамото и тръгвам. Качвам се в колата и потегляме. Фактически имаме да минем само още километър и половина - два. Там има къде да паркираме скрито зад една полуразрушена сграда от миньорската ера и после по една добре позната пътека ще стигнем до някогашните ми плантации и ще разпънем кемпа.

След десет минути вече сме скатали колите зад порутената сграда, която май е била административна, и вадим нещата от багажниците. Малко сме попредървили с яденето и пиенето, имам чувството. Имаме девет шишета уиски, седем бутилки водка, дванайсет бутилки мастика и индустриално количество храна. Отделно има и петдесетина кутийки бира. Добре че плантациите ми са относително близо.

Тръгваме и след двайсетина минутки сме на една голяма полянка, която се намира нагоре по пътя към границата. Тук по мое време никой освен мен и подопечните ми не стъпваше, предполагам, че сега не е по-различно.

- Мишка, дай с теб като да разпънем палатките, а двамата ни другари през това време ще бъдат така добри, както са красиви, и ще отидат за дърва.

- Пешо, т’ва с палатките и дървата е лесно - бърка в единия самар и вади кутийки бира, -обаче забравяш най-важното, копеле, преди това трябва да пием по бира по случай пристигането.

- Окей, копеле, прав си, беше верно тежък преход - смея се аз, вземам бирата и я отварям, - аре наздраве, планинарю.

Сядаме на полянката, към четири следобед е, пече едно благо слънчице и изпиваме биричките със страшен кеф. Друго си е в планината, не е сдух като в Мордор.

После с Мишката за норматив разпъваме палатките и решаваме да изпием по една бира с по една водка по този случай, пък и да изчакаме отбора по събиране на дърва. След малко и двамата се появяват и не носят никакви дърва.

- К’ во става бе, пичове? - Мишката ги поглежда с присвити очи и отпива от водката. -Ако не знаете къде има дърва, аз ще ви кажа. Дърва има в гората, навсякъде наоколо има гора, така че ще ви е лесно да намерите, колкото и тъпи да сте...

Аз си наливам водката в кутийката с бира и също отпивам. Ихааааааа, вкусът на напиванията ми в ученическите години. Ситуация „Хиподил“.

- К’во сте млъкнали, момчета. Странно гледате.

Ивака ме поглежда още по-странно и ми казва тихо:

- Трябва да дойдеш и да видиш. - после се обръща и с Тонката тръгват в посоката, от която дойдоха.

Ставаме с Мишката и без да се наговаряме, си слагаме в една малка раничка няколко бири и бутилката „Финландия“. Бързо настигаме Антон и Иво и тръгваме след тях. Продължават да мълчат и започват да ме дразнят. Ебаси психарите, да не ги изведе човек сред природа. Вървим в мълчание още към две минути. Аз тъкмо си изпивам коктейла, когато излизаме на друга, по-голяма поляна. Интересното на тази поляна, за разлика от другата, на която сме опънали кемпа, е, че цялата е обрасла плътно с марихуана. И аз млъквам. Мдааааааа. Плантацията ми леко се е поразраснала. Правя си два основни извода от ситуацията. Единият е, че въобще няма нужда да ходя до Петричко, другият е, че колите не ни вършат работа, трябва ни камион и веднага се поправям мислено - не камион, а камиони. Обръщам се към Мишката, но той, защото е железен, вече е отворил четири нови бири, грижовно е изпил по петдесет грама от всяка и сега ги долива с водка. Раздава ни кутийките и сядаме, без да си говорим, един до друг.

Наслаждаваме се на гледката и за пореден път доказваме тезата, че зеленото успокоява очите. Успокоява ги много.

Медитираме така и гледаме зеленото море, без да имаме представа за времето. Понеже медитацията ни е от балкански характер, изпиваме през това време водката и бирите. Мишо разваля нирванката:

- Копелета, тая трева няма да избяга, аре да ходим да ядем.

Мъдрец си е наш Мишо и затова ставаме и се отправяме към лагера ни, като по път събираме яко дърва. После се почваме сериозно около огъня. Аз вадя малко касетофонче на батерии и няколко касети.

- Пичове, какво ви се слуша? Имам „Пърл Джем“ - първия, „Продиджи“ - втория, или ’88 на„Рънинг“?

- Я пускай метъла, гледай на този огън какъв кеф е - казва Иво, който си е върл металяга и не се кефи на моята страст към електрониката.

Пускам касетката и наистина музиката се вписва жестоко с обстановката. Тъкмо се стъмва и огънят започва да хвърля отблясъци по лицата ни. Скоро пържолите са изпечени и ги поливаме обилно с бира. Преяждаме нечовешки, но ни е супер кеф. След това палим по цигара и сменяме питието, аз оставам на водка с бира де, но Мишо подкарва уискито, а Иво и Антон мастиката.

- Пешо, аз си мислех, че става дума за няколко храста канабис, които си засадил - казва Тонката, - ама това е ужасно много коз, братчето ми...

- Верно не е малко - вдига чашата си Мишо, а Иво само се изхилва.

- Еми, приятели, аз някога прекарах бая време тук и доста се позанимавах с тревата, защото нямаше какво да правя. После обаче се уволних и когато се сетих, че тук може да има коз, също не си мислех, че толкова се е разраснал. - И на мен ми става смешно. - То вярно конопът си е бурен, ама чак пък толкова.

Отпивам от бирата с водка и внезапно осъзнавам, че съм се нацепил яко. Тази комбинация винаги е като бомба със закъснител. Добре си, добре си и бууум - не знаеш къде се намираш. Но не се оплаквам де.

- Абе не че е лоша ситуацията - опитвам се да обобщя. - Само трябва да го помисля малко повече как да стане с транспорта. - Усещам се, че и фъфля леко. - Но това ще го мислим утре, сега мисля да поспрем с метъла и да пусна нещо по за душата.

И пускам „Продиджи“ и не след дълго четирима много пияни младежи се гонят по една поляна и прескачат един огън в една планина, чувствайки се многоооо, многоооо добре.

*

Събуждам се от хъркането на Иво, който звучи като персонаж от филм на ужасите, когото тъкмо мъчително колят, д’еба метълчето гадно, и от жегата, защото с Мишката като велики интелектуалци не сме се сетили да опънем кемпа под някое дърво, а сме го забили по средата на поляната на слънце. Изпълзявам от чувала, след това от палатката и се опитвам да се изправя. Получава ми се от първия път, което ме учудва малко. Друго си е да поркаш на чист въздух, ейййй. Виждам, че Мишо и Тони вече са станали и пият кафе. Мишо пие и уиски всъщност. Наистина е като цар на деградацията това момче.

- Мишооооо - провиквам се аз.

- Кажиииии - отговаря ми той.

- Хубавооо ли е уискитооо?

Той се усмихва и налива в една чаша, която слага до себе си. Аз първо се запътвам към близкото дърво и пускам една вода, после отивам при момчетата и сядам до тях. В една кутия има лоясали пържолки и изсъхнал хляб. Супер, по-добра закуска не може да има в този момент. Хапвам малко хляб и го прокарвам с уискито. Отказвам кафето, което ми подава Тонката, понякога просто не ми се пие, и паля първата сутрешна цигара. Почти нямам махмурлук, което е великолепно.

Изяждам една пържола и оставям последната за Иво, който тъкмо се излюпва. Той не се опитва да ходи, а директно допълзява до огнището и задава на глас въпроса, който си задаваме всички:

- Момчета, какво ще правим с толкова много трева?

Отварям си една бира, малко е топла, но става. Трябваше да ги сложим вчера в близкия поток, ама откъде толкова акъл тогава.

- Еми как к’во, Ивак, как к’во? Ще я вземем всичката. Ще я наберем, ще я сложим да се суши тук на слънце, после ще я разфасоваме, ще я набухаме в чували и ще си я занесем в Мордор - казвам аз и изпивам на екс кутийката, защото съм страшно жаден, а ме мързи да ходя до водата.

Иво кимва, претъркулва се по гръб и пали цигара. Тонката се почесва по главата и става.

- А, Пешо, тоя коз дали е силен? Да не се изчанчим сега за някоя шума, а?

- Ще видиш като изсъхне, Тонка, дали е силен - му се усмихвам аз.

Мишката си сипва още едно малко и ме поглежда.

- Копеле, да знаеш, че ше ни се ебе пичката лелина да я съберем тая нива с тия ножички и в тия чувалчета.

- Спокойно, Мишка, ще го измислим. Пък и разправят, че трудът облагородявал.

Мишката си изпива малкото, явно количеството не му допада, и си сипва голямо. Всъщност не е голямо, а двойно, като гледам.

Въобще няма да стане работата с наличните ни средства, си мисля аз, с четири лозарски ножици, каквито сме граждани, а растенията, каквито са по два метра и са на няколко декара, ще ни отнеме някъде един месец, което не е оферта. За транспорта да не говорим. Мислех си да съберем десетина, при късмет - двайсетина кила и да си цепим. Резултатът от армейската ми земеделска авантюра понадхвърли леко и моите очаквания. Отварям си още една бира и си доливам уиски, за да смажа процеса на мисленето. Ейййй, тая търговия с наркотици не е майтап работа.

Та седим си така някъде още половин час, пийваме си и си мълчим. После аз се изправям, протягам се и казвам:

- Аре да ходим към града. Трябва да намерим камион, после ще вземем много чували и нещо за рязане на растения...

- Комбайн, а? - се включва Мишката.

- Да, копеле, пет комбайна ще вземем!

Тръгваме лека-полека надолу към колите. Оставяме кемпа без надзор, но в този пущинак вероятността да срещнеш някого клони към нула. Скоро стигаме до порутената сграда и за голямо мое учудване там е спрял един доста измъчен зил, а откъм постройката се чуват звуци от рязане с флекс. Ситуацията ми става ясна веднага, въпреки че вече не е типична, както беше по мое време, докато служех. Това са крадци на метали. Режат и гепят всичко, което може да бъде прието в пункт за изкупуване на метали - като се започне от пътни знаци, мине се през бронзови паметници и се стигне до железата в една рушаща се сграда. Това е историята на родната ни промишленост - след прехода почти всичко от промишлеността логично затвори, защото Съюзът, като измислена държава, спря да бачка и покрай него изгоря и икономиката на послушната му държава сателит. И както всичко затвори, много гениални пичове без грам дългосрочно мислене разпродадоха всичко за смешни пари и на свой ред новите собственици хванаха и нарязаха де що има завод, шитнаха металите и изчезнаха.

Та спрял си е камионът и до него си седи един едър субект, който пуши. Няма как да не ни види, защото камионът ни е блокирал пътя за излизане на колите, а и не ми дреме. Приближаваме си, пичът си е бая големичък обаче. Когато се доближавам още малко, спирам, човекът също ме е видял и очите му се отварят широко от изумление. Това е бабанката, която вкарах в болница, когато бях новобранец. Ебаси ташака! В този момент пичът започва да се смее гръмогласно.

- Хахахах, софиянче, дека си бре? - засилва се към мен. Аз съм толкова изненадан, че не мога да реагирам, но той, вместо да ме удари, ме прегръща и ме вдига във въздуха. -Ееееееееееееееее, софиянче, колко съм си мислил за тебе, ха-х-ха-х-ха-х-ха-х. Ти си единствениот, който ме е мангерил у живото ми...

Докато ме размята във въздуха, виждам тримата ми приятели, които наблюдават сцената зяпнали.

Бабанката най-накрая ме пуска на земята и започва да ме тупа по гърба така, че очите ми се насълзяват. Здрав е като бик и е много хубаво, че не е злопаметен, защото иначе щеше да стане весело.

- Еййй, колко съм се чудил що стаа с теб, толкова съм искал да изпием по една рачия, ама я се уволних, а теб разбрах, че са те изстреляли тука некъде да ни вардиш от враго... Еййй, как ни събра Г оспод тука у пущиняка - скача в кабината и се появява с половин шише ракия от любимата ми плодова, което ми подава, - пий, пий за срещата.

Аз още съм в шок от реакцията му, но вземам бутилката и опъвам една глътка. Оказвам се прав, това продължава да е най-гадната ракия в Слънчевата система. Паля цигара и вкарвам Дейл Карнеги в действие, като му подавам ръка.

- Тогава не можахме да се запознаем, брато, че бяхме заети нещо. Аз съм Пешо.

Бабанката хваща ръката ми с лапата си и я раздрусва енергично, като продължава да се смее. Май не е много умен, хубавото е, че е дружелюбен.

- Знам я как се казваш, я питох после. Как нема да зная името на единственио пич, дет ме е джустирал у живото.

- А как се казваш те питах?

- Мани как се казвам, сите ми викат Арнолд.

Аз защо ли питах въобще, се чудя? Подавам му обратно бутилката и той изпива стотина грама на една глътка, което с този материал си е постижение.

- Еми, Арнолд, добра среща тогава, пич - махвам на момчетата да се приближат. И те още изглеждат в шок от срещата ми по средата на нищото. - Това са Иво, Мишо и Антон.

- Много ми е приятно да се запознаем - казва като петокласник Арнолд, - я да викна братоците да се запознаят с теб, че наеш ли колко съм им думал за тебе.

Изсвирва мощно с два пръста и от постройката след малко се появяват двама не по-малко едри от Арни момчета. Познайте как се казват?

- Пешо, т’ва са ми братоците. Тоя русолявия му викат всички Долф, а този с изваденото око е Силвестър.

В този момент Мишката не издържа и започва да реве от смях. Малко след това към него се включваме и останалите от нашия отбор. Арнолд, Долф и Силвестър, олеле, майко.

Тримата здравеняци ни се усмихват и учтиво ни изчакват да спрем да цвилим. После Иво оправя нещата, защото отива до едната кола и вади от багажника две бутилки уиски. Подава едната на Долф, другата отваря и се започва едно въртене на бутилки. След лулата на мира това е най-сближаващият хората ритуал.

Сядаме под една сянка, а аз пускам от колата „Хаус ъф Пейн“. Настава идилия, а плановете ни малко се променят. Арнолд с пяна на уста разказва на моите хора за запознанството ни, а Долф и Слай слушат с широки усмивки на широките си лица. Още по-веселото е, че Арни е качил някое и друго килце след армията и изглежда още по-внушителен.

Когато малко се успокояват страстите, аз паля цигара, подавам една на бабанката и го питам:

- Брато, к’во правиш в този пущинак, да те питам?

- К’ во да ти кажа, Пешо, не е от хубаво да обикалям тука чукарите с тая щайга и братоците. Лани затвориха заводо доле у градо и тримата останахме без работа, а имаме жени и деца да раним.

Аз се сещам, че те не са като при нас в Мордор да се занимаваме с университети и други такива глупости. Как излезеш от казармата, директно се започва едно женене, едно яко помпане и едно яко раждане. Арни и Слай имат по две деца, само Долф - едно.

- И си еба капаците, нема пари за леб, а децата реват ли, реват и от немотия почнахме да гепим. Я малко железа да тафнем, я някоя нива да изтарашим, ама едвам връзвам двата края...

Поглеждам към Мишо, който седи до нас и ни слуша. Иво, Тонката, Долф и Слай са вече на фаза, в която си разправят вицове и не ни обръщат внимание. Мишо кимва и двамата се заглеждаме в камиона. Мдааааа.

- Арни, колко пари ще изкарате днес от т’ва желязо?

- Еми ако имам късмет, некъде сто-сто и пеесет лева.

Аз бъркам в джоба си и му отброявам триста кинта. Подавам му ги и той ме поглежда въпросително.

- Вземай, вземай. Това е за теб. Няма да се занимаваш с железа повече. Нали каза, че си търсиш работа.

- Така е, така е, търсим си работа. Нещо сигурно ако е, и човек съм готов да утепам, че ми писна да мизерувам и да се занимавам с кокошкарски глупости.

- А готов ли си да дойдеш с мен в Мордор? Ще работиш за мен, ще ти наема квартира и ще ти плащам доволно. - Подавам му бутилката, той я взема, но не отпива, а ме поглежда с някаква тревога.

- Ама, Пешо, т’ва с работата добре, готово, ама и братоците трябва да уредиш нещо, щото ний се не делим.

Аз му се усмихвам.

- Арнолд, приятелю, офертата важи за трима ви. - После, колкото и да съм бърз, колкото и да съм нинджа, не успявам да избягам и пак се озовавам във въздуха, но този път вече ме размятат трима души. Моите приятели още малко и ще се насерат от смях. Много смешно, много смешно...

Когато ме пускат, ми отнема една минута да се поокопитя и после невинно питам: - Арнолд, а като спомена ниви, можеш ли да косиш?

- Е па как, е ги двете коси у каросерията. Не се знае кое кога ше изникне.

После всичко става и се нарежда много лесно. Аз и Мишо се качваме с трите горили до плантацията, а Иваки и Тонката се мятат на джипарата и отиват да вземат още малко провизии, алкохол и много чували, което е основната им цел.

Докато се върнат, Долф и Слай са окосили половината поляна. Движат се като машини. Ние през това време с Арнолд си говорим. Като гледа марихуаната недоверчиво, той коментира: - Абе я чувах, че гръститу, така му викаме у наше село на този бурен, нещо се търсело по градо, ама не ми стана мноо ясно оти на некой му требе тоа жмел...

След няколко часа двете екшън звезди са окосили всичко и аз им казвам да разстелят растенията равномерно да съхнат. Иво и Антон също са герои, защото са донесли индустриално количество бири (освен чували) и този път ги нареждаме в едно вирче до реката да мръзнат. Дърпаме и палатките малко по-натам, за да можем да се наспим на сянка на следващия ден.

После, естествено, като след тежък земеделски ден се пали огън и започват да се пекат мръвки на огромни шишове, които Долф сглобява като фокусник за норматив. Вземам от плика ми с касетки първия албум на „Сайпръс Хил“, защото ми се струва, че супер яко пасва на обстановката. Изпиваме огромно количество бира и мастика тази вечер и на следващата сутрин спим като пичове под дебелата сянка, докато тревата ми съхне на поляната под лъчите на силното слънце. Ставам по обяд и отивам да видя какво става с реколтата. Ще й трябва още един ден с този планински пек. Отивам до близката рекичка, събличам се гол и се бухвам в едно вирче. Водата е леденостудена и прогонва съня по-добре от всяко кафе. После освежен отивам до кемпа и виждам милата картинка как тримата от Холивуд и тримата мои са седнали отново около разпаления огън и пекат нова серия огромни шашлици, потънали в сладки приказки. Вземам си бира и сядам до тях.

- Пичове, както гледам, утре следобед тревата ще е изсъхнала. После новите ни колеги ще имат задачата да разфасоват стоката и да я напълнят в чували. Ясен ли съм? - поглеждам към тримата.

- Да, началство - казват почти в хор братята.

- Добре, това е хубаво - отпускам се назад и се зазяпвам в короните на дърветата над мен.

Изкарваме деня в преяждане, препиване и спане. На касетофона му свършват батериите, но на никого не му пука. Чувството да си на палатка сред природата е несравнимо и независимо че сме със специална мисия в тази планина, не мога да отрека, че се спукваме от кеф като малки деца.

Вечерта програмата от предишната се повтаря едно към едно и успяваме да изпием всичката мастика и уискито. За следващия ден си оставяме петнайсетина бири за ободряване.

Когато ставам на другата сутрин, екипажът още спи. Аз решавам да се разходя по старите пътеки. Наливам си вода в една пластмасова бутилка, вземам си кутия цигари и единия пистолет. Събуждам Мишо и му казвам, че ще се кача до границата да разгледам. Той измънква нещо в просъница и пак заспива. Тръгвам покрай реката и след около половин час стигам до познат път. Хващам го и след два часа яко ходене стигам догоре. Всичко си е същото - планина, висока колкото Витоша, но няма невероятната гледка към Мордор и неговия похлупак от смог. Сядам на един камък и се наслаждавам на гледката на Рила и Пирин. Страшна красота. Оставам горе около час и после бавно тръгвам по една друга позната пътека. За по-пряко съкращавам пътя и минавам между дърветата, като спазвам основното граничарско правило никога да не се забивам в деретата. В един момент се озовавам на голяма просека в гората и спирам на място. Явно и оттук съм минавал като войник, защото тази поляна е по-голяма от предишната и пак е залята от море канабис. Май на тримата от Холивуд им се отвори още земеделско бачкане.

След петнайсетина минути стигам до кемпа, който е празен. Отивам до плантация номер едно и заварвам как и шестимата много организирано пълнят чувалите с коз. Сядам и ги наблюдавам, без да им се обадя.

Някъде късния следобед реколтата е прибрана. Това са стотина чувала коз, съдържащи предимно глави, които, само да отбележа, имат отровно лилаво-зелен цвят. Арнолд намира някакъв прикрит псевдопът и прекарва камиона относително близо до нивичката. Натоварваме за нула време.

- Пичове. Сега да ви кажа каква е програмата. Долф и Силвестър ще дойдат с мен да им покажа другата нива, за да я окосят и да оставят тревата да се суши. Ако сте уморени, може и утре, нямаме зор. После ние с двете коли и Арнолд тръгваме към Мордор. Там разтоварваме, Арнолд спи и после се връща тук да ви помага и да натоварите стоката, когато изсъхне. После идвате и тримата при мен. Ясно ли е?

Ясно е и двамата братя ме следват до другата марихуанена поляна. Оставяме им всичките си цигари, храна, палатките, чувалите и тръгваме. Днес няма да бачкат, няма смисъл, защото след час, час и нещо ще започне да се стъмва.

Преди да потеглим за Мордор, дърпам Арни и му казвам:

- Арнолд, слушай сега, пич, ти пътуваш отделно с камиона и стоката. Ние сме с колите и ще се мотаме около теб. Ако те спрат куки и видят какво имаш в каросерията, ще те приберат.

Арнолд кима и пали цигара.

- Искам да не се коркаш, ако това се случи. Искам само да си трайкаш, а за всичко друго ще се погрижа аз.

- Няма ядове, бате Пешо. Аз ти вярвам за всичко. Може ли само да звънна на жената, да не ме мисли, а и да каже на жените на братоците, че имаме работа?

- Много ясно, че може, Арни. Само че малко по-надолу, тук няма обхват. А като дойде и вторият камион, ще ви взема и на тримата по един джиесем.

Пак не се усещам и се озовавам във въздуха в ръцете на сто и петдесет килограмовия ми нов приятел, а шест часа по-късно разтоварваме камиона в помещенията зад ресторанта. На масата в офиса ни е оставен малък син сак, на който е закачена бележка, че е от Бобката. Отварям го и вътре има шест пакета с бял прах. Още нямаме кантар, но по-късно се оказва, че в този момент съм разполагал със скромните шест килограма амфетамини и скромните тон и двеста кила марихуана.