Unknown

Абдонай смръщи вежди. Египтянката беше права. Лицето на Зиновия вече не беше същото. Беше по-красиво, отколкото си го спомняше. Всъщност му се стори толкова красиво, сякаш го виждаше за пръв път. Фино, уверено, изящно. Рисунъкът на устните беше съвършен, също както и бадемовидната форма на очите, и веждите, разположени на перфектно разстояние от малко чипия й нос, с ноздри, като жасминов цвят. Да, дъщеря му Зиновия беше олицетворение на красотата. Но вече не беше същата.

Абдонай познаваше какви ли не изражения на лицето й – от беса на пленниците до искрящата радост. Но никога не беше виждал онова, което вцепеняваше лицето й в този миг. Поглед, лишен от светлина и нежност. Очи, гледащи твърдо, като стоманата на меч. Лице, затворено като шлема на ретиарий* в часа на битката. Сякаш не виждаше нито баща си, нито тълпата.

[* Гладиатор, въоръжен с мрежа, тризъбец и кама. – Б.р.]

Египтянката беше права. Нещо се беше случило. Абдонай погледна плахо към кобата от червена кожа. Очевидното го потисна. Естествено, онова, което беше станало със Зиновия, докато е била в пустинята, беше част от великата тайна на Ваалшамин!

Абдонай се изпъна. Без да обръща внимание на учудените физиономии на своите гости от Емеса, той отвърна на трескавото притискане на ръката на Ашему. Със стиснати устни, сломен от безпорядъка на мислите, които се блъскаха в съзнанието му, и болката в сърцето си, той погледна нагоре към боядисания покрив на колонадата. С цялата искреност, на която беше способен, Абдонай помоли Ваалшамин за прошка. Той беше само баща. Когато избяга дъщеря му – толкова обичана, но с толкова необуздан характер, беше решил, че става дума за някакво безумие, за женски каприз.

„О, Ваалшамин, от толкова луни живея под развалините на своя дом, пия и ям само подигравки и лоши новини. О, Ваалшамин, кой би могъл да повярва, че е била с теб, под милосърдните ти грижи и е живяла по твоята воля?”

Зиновия вече преминаваше тихо покрай него, без да даде и най-малък знак, че го е разпознала. Без изобщо да кимне с глава. Нито пък на Ашему.

Тълпата ги погълна, без да им отдаде каквото и да било уважение, мачкайки красивите дрехи на Абдонай и тюрбана му, съшит със златна верига, който, освен че стягаше намазаните му с масло коси, беше и доказателство за високия му ранг.

Когато премина две трети от колонадата, Зиновия излезе от сянката й. Тя поведе камилата наляво, по широката улица, която водеше към храма на Ваалшамин. Стена от лъскави тухли ограждаше дворовете, гробниците и светилището. Стълбище със седем стъпала водеше към голямата врата. Шест колони поддържаха фронтона в гръцки стил, изящно украсен със слънце с дванайсет лъча и със същите знаци като жигосаните върху врата на бялата камила.

Зиновия спря в подножието на стълбите, а с нея и цялата тълпа. Флейтите и тамбурините млъкнаха. Двама жреци, облечени с панталони по персийска мода и с розови копринени наметала, поръбени с великолепни бродерии с перли, с гладко избръснати бузи и с кръгли шапки, инкрустирани със златни листа, пристъпиха напред под покритата колонада.

Абдонай се възползва от този кратък миг затишие, разбута онези, които му запречваха пътя, и се втурна напред, за да се присъедини към духовниците на стъпалата. Грубият глас на Зиновия, заповядващ на камилата да коленичи, го вцепени. Той видя заедно с всички как животното се подчинява. То изрева кротко и изящно, като някаква гигантска птица и подви крака.

Зиновия освободи кобата от връзките, които я придържаха към самара. Притиснала кожения сандък до гърдите си, тя изкачи първите стъпала. Жреците се отдръпнаха от вратата на храма. По-високият, мъж с тъмнокафяво лице и почти черни устни, вдигна ръка и попита:

— Къде отиваш, дъще? Храмът на Ваалшамин не е отворен за жени днес.

Стоящият отстрани Абдонай си беше възвърнал самообладанието. Ашему го беше настигнала. Той пристъпи напред, за да се намеси. Оказа се безполезно. Гласът на Зиновия, също толкова твърд като погледа й, отекна високо и ясно.

— Всемогъщи Малко, знам кой си и ти би трябвало да знаеш коя съм аз. Мен, Зиновия, Ваалшамин ме доведе на този свят преди седемнайсет години, изпращайки една звезда от небето в пустинята. За период от няколко луни, който приключи току-що, той ме беше прибрал при себе си. Той ме отведе до звездата, заради която възникна изворът Дингир-Дусаг. Днес донесох този небесен камък в храма на бога на племето маазин. Днес донесох подарък на Палмира от Ваалшамин.

Зиновия се обърна, за да застане с лице към тълпата. Тя махна капака на кобата. Върху цокъла от червена кожа се появи дългият черен камък. Осемте му правилни страни заблестяха ослепително на слънцето, подобно на хиляда пъти излъскан бронз. Недодялан шепот на възхищение се понесе от уста на уста.

Значи това било! Ваалшамин е отвел Зиновия до звездата на нейното раждане!

Стотици ръце се протегнаха. Още толкова очи погледнаха към небето. „О, всемогъщи Ваалшамин! Хвала на твоето дете Зиновия!”

Жреците се отдръпнаха – повече смаяни, отколкото разколебани.

Благородният Малко кръстоса поглед с навлажнените от щастие очи на Абдонай. Те нямаха нужда от думи, за да се разберат. С този свещен камък хората от племето маазин, големите пустинни керванджии, вече бяха дарени с могъщество, което се равняваше с онова на другите палмирски богове – Зевс-Бел на цар Оденат или Непобедимия Бог Слънце на могъщите семейства в Емеса и Антиохия, богове, близки до Рим и до управлението на империята, които обаче не бяха родени в горещите пустинни пясъци.

При все това, независимо от удовлетворението си, техните погледи споделяха едно и също безпокойство. Дали Зиновия се беше върнала само за да положи звездния камък в светилището. Дали наистина вече желаеше да се омъжи за Оденат?

* * *

Тълпата беше многобройна. Повечето останаха извън храма, извивайки врат, за да видят как Зиновия преминава през вратата. Жреците на Ваалшамин бяха притичали в големия двор – и младите, и старите, и обикновените помощници при приношенията, и великите гадатели. С очи, приковани към черната звезда, която носеше Зиновия, те образуваха пред нея шпалир, стигащ до колонадата на светилището. Тя пристъпи напред, без да й трепнат очите.

Както повеляваше законът, Зиновия обиколи четири пъти около сградата, преди да влезе в нея с камъка, който тежеше на гърдите й.

Мястото беше странно – каменна стая, цялата в скулптури, колони, фронтони и еркери, построена вътре, зад храмовите стени. От едната и от другата страна се издигаха два фронтона с просторни ниши. В тях, между тънки колони се намираха две великолепни скулптури от мрамор на червени и изумруденозелени жилки. Отляво, богинята на Луната Аглибол със съвършени голи гърди, ханш и бедра беше едва забулена с парче тъкан. Тя съзерцаваше вечността на времето с копието на нощта в ръка, полуизлегната на една пейка. А отдясно – прав в колесница, носена от четири грифона с лъвски глави, вестоносецът Малкаваал беше издялан от жълто-кафяв мрамор, „облечен” в римска броня със златни листа, с изскачащи от челото му огнени слънчеви лъчи. Той отнасяше със себе си възродения ден на пътешествие, което трябваше да бъде вечно.

В средата парче плат от копринен лен свързваше колоните и отделяше стаята на Ваалшамин. Благородният Малко направи жест с ръка. Двама млади жреци повдигнаха плата и прибраха диплите му в бронзови халки. Показа се Ваалшамин – от толкова чист камък, че изглеждаше прозрачен. Толкова приличаше на жив човек, сякаш беше от плът. Седнал на трона си, стиснал житния клас на плодовитостта в юмрук, с диадемата на светлината върху косите и широката военна тога, оставяща голо лявото му рамо, той гледаше към пристигащите.

Изви се лютив дим, който се беше вдигнал от движението на плата, служещ за преграда. Той скри лицето на божеството за миг. В краката му бяха струпани купи, от които се носеше мирис на тамян и които преливаха от дарове.

Жреците притвориха очи, също като благородния Малко и Абдонай. Зиновия остана с вдигната глава, без изобщо да се впечатли от гледката, която съвсем малко очи бяха виждали.

Тя се поклони пред даровете, положи кобата в златистата локва на слънчев лъч, който пробиваше един от страничните гипсови фенестрони* на параклиса. Тъмните плоскости на камъка проблеснаха още веднъж, сякаш на сияещото слънцето отговаряше друга светлина – безименна и грееща със силата на мрака, която носеше в себе си.

[* Фенестрон – малко прозорче. – Б.р.]

Зиновия вдигна очи към лицето на Ваалшамин.

— О, Ваалшамин, господарю на моето рождение, ти ме водиш. Ти направляваш моята воля от първия час на раждането ми. Ти си кръвта и дъхът, който вдъхва живот. От теб произхождат доброто и злото, болката и мъката, които са балсамът, облекчаващ раните. О, Ваалшамин, задръж ръката си над мен. Аз съм Зиновия, тази, която ти подари на племето маазин от Турук ал-Лааб. Аз имам нужда от теб. И за теб, каквато е твоята воля, ще стана царица на Палмира.

Тези думи отекнаха сред камъните на светилището. Усмивка се появи на устните на Абдонай. Благородният Малко въздъхна дълбоко. Те не изчакаха момичето да приключи молитвата си, да се изправи и да излезе на дневна светлина. Изтичаха в двора на храма и изкрещяха там новината. Абдонай ще отведе своята дъщеря Зиновия, избраницата на Ваалшамин, богинята на Дингир-Дусаг в дома на Всепрославения Оденат, цар на Палмира и сенатор на Рим!

Тази вечер името на Зиновия не слизаше от устите на жителите на Перлата на пустинята. То беше в сърцата и смеха им, дори в щуротиите на тяхното пиянство.

≈ 16 ≈

ЛАУРИКУМ

ГРАНИЦИТЕ НА РИМСКАТА

ПРОВИНЦИЯ ПО РЕЙН

От десет дни над горите и полята на Източна Германия бяха надвиснали облаци, по-черни от нощта. Неспирен дъжд се изливаше на плющящи завеси, които северният вятър извиваше. Той се изсипваше върху наскоро издигнатите валове, дълбаейки в тях водопади от кал, превръщаше каналите в локви и наводняваше полетата. Очертанията на пътищата не се виждаха и каруците губеха коловозите. Трябваше да повдигат колелата, вместо да ги въртят. Конете толкова се пързаляха, че вече изобщо не можеха да ги използват. И тежките волове с яките къси крака затъваха. Легионерите крещяха ядосани, с втечнени лица, премазани от тежките като олово наметала, подгизнали от този несекващ порой. Налагаше се непрекъснато да се смазва желязото на сечивата, както и кожата, която се сгърчваше като стар папирус.

От часове Аврелиан стоеше прав на укрепление на двайсет и пет стъпки над земята, съзерцаваше този страховит строеж и се усмихваше щастлив. Пред очите му, изчезвайки в сивотата на пороя, войниците завършваха безкрайната ограда на границата.

Защитна стена, дълга двеста и петдесет милиарии, свързваща горното течение на Дунав с Рейн, минаваше през планини и гори, пресичаше реки. От единия до другия си край беше направена от греди, по-широки от мъжки гърди, а по цялата й дължина минаваше вал и два канала, всеки достатъчно дълбок, за да потъват в него впряговете. Тази защитна стена отделяше варварите от римските народи, както греблото отделя зърното от плявата.

На всеки милиарии имаше наблюдателна кула. На всеки пет или десет милиарии фортове обединяваха постовете на легионерите и митническите пунктове. А наоколо – настлани с чакъл пътища, необходими за бързото и ефикасно разгръщане на легионите.

Наложи се да се използват три легиона – VII „Августа”, XXII „Примигения” и XI „Клавдия”. Валериан, новият император, му беше поверил командването. В замяна на това Аврелиан беше обещал, че строителството ще приключи преди големите януарски студове. Всеки един от осемнайсетте хиляди човека позна гнева му и се страхуваше повече от него, отколкото от факта, че му се налага да гази в леденостудената германска кал. Нито климатът, нито тормозът от страна на варварите не можа да ги забави. След четирийсет или петдесет дни обещанието на Аврелиан щеше да бъде изпълнено.

— Държиш ли да умреш от пневмония, легате?

Максим беше отворил вратата на кулата с ритник. Аврелиан му отговори само с гримаса. Максим пристегна наметалото си и се поколеба, преди да се приближи.

— Какво ужасно време! Дали боговете не искат да ни превърнат в прасета или риби? Ама виж само, те дори вече не могат да работят като хората…

Максим посочи групичките мъже, които се мъчеха да забият гредите в дупки, но локвите кал правеха това невъзможно и те се измъкваха, търкаляха и застрашаваха да смажат някой. Пръстта се сриваше в ямите, като ги запълваше наполовина и трябваше да се копае непрекъснато. Лебедките затъваха в прекалено меката земя. Въжетата се втвърдяваха от влагата. Дървените макари блокираха, надути от водата. Когато накрая, благодарение на незнайно какво чудо, заострените цепеници се приплъзваха на място, бликваха фонтани кал и хората се превръщаха в бълващи ругатни глинени статуи.

При все това в околните гори оголените от есента дървета падаха редица след редица, подобно на разгромена армия. С подрязани клони, подострени, извозени криво-ляво, те стигаха в подножието на оградата и в крайна сметка винаги се издигаха там, където го изискваше волята на Рим.

— През пролетта ще стане по-добре – отбеляза Аврелиан. – Когато земята изсъхне, фундаментът на оградата ще бъде твърд като камък.

Максим изсумтя и си изтри уморено лицето. Дълги кичури коса се оцеждаха по брадичката и във врата му. Той беше отслабнал, лицето му изглеждаше по-ъгловато, линията на устните му – по-изсечена. От студа белегът му беше станал седефен. Той усети, че Аврелиан го гледа изпитателно, и отговори с уморена гримаса.

— Знаеш ли, че ми се случва да сънувам Азия? Че те изоставям в тази гадна кал, за да отида да предложа ръката си на императора под сирийското слънце…

— Твърде късно. Забрави тези мечти. Нашият августейши напусна Ориента и се връща при нас.

— Не се подигравай, Аврелиан. Сериозно, мисля за това!

— Недоволствай колкото си искаш, трибуне – развесели се Аврелиан. – След седмица ще се върнем в Могонтиакум* и след месец ще мога да обявя, че сме свършили работата си.

[* Днес град Майнц, провинция Райнланд-Пфалц, югозападна Германия. – Б.р.]

Той начерта във въздуха линия, минаваща от север на юг.

— Осем форта, двеста и шейсет наблюдателни кули и девет укрепления, построени отлятото насам! Гордея се с нас, Максим. Ще можеш да съобщиш на легионите, че удвоявам премията им. Те ще си получат златото на 13 декември. Легат Аврелиан гарантира за това.

Максим поклати вяло глава.

— Поне веднъж тези товарни животни няма да похарчат всичко наведнъж. Ще бъдат твърде изтощени за това.

Аврелиан огледа внимателно лицето на Максим, търсейки някаква критика, но видя само насмешка и умора.

Сякаш отгатнал мислите на Аврелиан, Максим попита:

— Може ли да влезем за момент? Искам да ти кажа нещо на сухо.

Вътрешността на кулата представляваше една гола стая, без никакви други удобства, освен каменно огнище, люк и стълба, свързваща етажа със земята. Трима мъже се топлеха там, мърморейки срещу прекалено мокрите дърва, които правеха повече дим, отколкото пламъци. Те поздравиха почтително и изчезнаха през люка. Максим свали наметалото си и отново измърмори:

— Този огън по-скоро ще ни опуши като шунка, отколкото ще изсуши дрехите ни. Вече дори не си спомням какво е усещането да носиш чиста и суха туника.

— Ти говореше за Сирия и императора – прекъсна го Аврелиан. – Получих съобщение от Валериан. Той ще бъде тук след два месеца и желае да ме види в Агрипиненсиум*. Той иска да посети защитната стена.

[* Днес град Кьолн, Германия. – Б.пр.]

— И иска ние да идем да се отъркаме о персите? – подигра се Максим.

— Много е възможно. Шапур плячкоса Дура Еуропос. Има опасност да се насочи към Емеса и дори към Антиохия. Ако мога да чета между редовете на писмото му, императорът мисли да ми повери командването на Източните легиони.

Максим го изгледа този път сериозно.

— Това е най-добрата новина, която съм чувал от много време насам.

Аврелиан се съгласи, загледан в огъня.

— А нашият цезар, Галиен, той къде ще бъде?

— В Галия. И той трябва да отиде да види баща си в Агрипиненсиум. Галия и бретонците все още не са покорени. Задачата на Галиен не е нито лесна, нито завършена.

Максим се съгласи с кимване на глава.

— Всичко скоро ще се промени, Максим – наблегна Аврелиан. – Свърши се със срама и пазаренето с варварите. От следващата пролет Рим най-после ще е в състояние да уважава себе си! Валериан е стар човек. Смелостта му не подлежи на съмнение, а освен това той притежава Мъдрост, която липсваше на Деций.

Думите на Аврелиан прозвучаха пламенно. Цялото му тяло трепереше. Максим се закашля от дима. След като помълча малко, той отбеляза:

— Не се съмнявам във величието на нашия август. Нито в проявите му на внимание към теб. Ти си му необходим и той го знае. Той познава и твоята привързаност.

Максим се поколеба, преглътна и продължи:

— Привързаност, която нашият цезар вероятно никак не одобрява – той, който само за това мечтае: да бъде по-могъщ от стария си баща. Той те вижда на пътя си. Трябва да се замислиш повече над това…

— И къде ще ме отведе това?

— Кой знае?

Устните на Аврелиан бяха побелели, а погледът му пронизваше като острие. Максим вдигна ръка в желанието си да го успокои, без да проявява нито страх, нито злопаметност.

— Решението е твое, легате. Впрочем не за това исках да говоря с теб. Аз също получих писмо.

Той извади от кожен джоб под бронята си тесен папирус, чийто почерк Аврелиан веднага позна.

— Твоята сестра Клавдия иска да ходатайствам за нея. Тя уверява, че ти е изпратила шест послания, без да получи нито един отговор от теб.

— Защото нямах какво да й отговоря.

— Тя желае да дойде при теб. Пише: „Там, където е той, трябва да бъда и аз. Така боговете искат да се осъществи замисленото за нас. Аврелиан не може да откаже да изпълни волята им. Той ще ти каже, че аз съм луда. Обаче той се страхува прекалено много, че ти може да прецениш сам дали това е така, ти, неговият приятел.” След което тя ме умолява да защитя нейната кауза пред теб.

Аврелиан отвърна лице, отиде до вратата, отвори я широко и се загледа в дъжда, който не беше намалял.

— Ти какво мислиш за това?

— За нейната лудост?

— За това и за останалото.

— Винаги съм бил много лош съдник по отношение на лудостта. Клавдия е най-красивата жена, която съм виждал. Уви, тя мисли за брат си, а не за мен! Иначе нямаше да се поколебая да подкрепя молбата й.

— Ти ставаш все добър в умението си да се измъкваш от зададените ти въпроси – подигра се Аврелиан.

Максим метна наметалото на раменете си и се приближи до прага.

Без да продумат, те гледаха хаоса, който цареше на строежа, и мъртвата светлина, която сякаш изгряваше от калта. Максим направи иронична гримаса и заяви с непринудения си тон:

— Във всеки случай този климат е твърде лош за една хубава жена. Тя ще изгуби тук чара и здравето си.

≈ 17 ≈

ПАЛМИРА

Прастарият палмирски закон повеляваше преди сватбата годеницата да напусне бащиния си дом, за да отиде в този на годеника си. Тя трябваше да живее там девет луни, под надзора на жените, чиято господарка щеше да бъде съвсем скоро.

Тъй като се страхуваше от капризите на дъщеря си също толкова, колкото и от непостоянството на боговете, веднага след като излезе от светилището на Ваалшамин, Абдонай обяви, че ще заведе Зиновия у великия Оденат още на другия ден. През тази единствена и последна нощ, която прекара под покрива на баща си, Зиновия не му продума, не го погледна. Не удовлетвори и тревожното любопитство на Ашему.

Въпросите напираха на устните на египтянката, без тя да може да ги удържи. Как Зиновия бе разбрала, че Ваалшамин я вика? Защо не бе предупредила никого за заминаването си? Защо бе отсъствала толкова дълго? В крайна сметка, щом като се изясни къде се намира един камък, па макар и звезден, не е нужно да минат луни, за да се пренесе той в Палмира! И кой е този ангел, за когото говорят по улиците? Да, да! Разправят, че някакъв ангел я довел на кон от нищото до извора Дингир-Дусаг.

— Вярно ли е?

Отговори й само тишина. Зиновия дори не даде знак, че чува въпросите й.

Малко по-късно, когато факлите вече бяха запалени, тя заповяда да напълнят големия басейн за ритуално къпане, за да си вземе вана.

— Ще се къпеш сега? – провикна се Ашему. – Да караш да ти топлят вода по това време? Ще трябва да питаме баща ти.

Зиновия млъкна и почака да й се подчинят. Разбира се, Абдонай, без да се поколебае, заповяда да се изпълнява всичко, което дъщеря му иска. Но със сгърчено от болка лице попита Ашему:

— Нали няма да си промени мнението? Водя я утре призори у Оденат, независимо дали го иска, или не. Ако трябва, ще я вържа, можеш да ми повярваш.

— Няма да е нужно. Тя се е върнала за тази сватба.

— О, това… – подсвирна Абдонай. – Наблюдавай я. Този път я наблюдавай добре.

Египтянката сви рамене.

— Няма от какво да се страхуваш. Тя ще отиде. Друго ме тревожи.

— Какво още?

— Тя вече не е същата като преди.

— Малко по-луда? Толкова по-зле. Това изобщо няма да се разбере – подсмихна се Абдонай.

— Не, не луда. Различна. Сякаш в нея вече няма радост. Само мрак.

Абдонай въздъхна с облекчение. На другата сутрин характерът на Зиновия вече няма да бъде негова грижа, а приятна отговорност на Всепрославения Оденат.

— Ей богу – каза той, гаврътвайки чашка вино, – след като си бил в ръцете на някой бог, със сигурност ще се промениш. Дори момиче като Зиновия. Ваалшамин сигурно й е показал кой е господарят.

Ашему не настоя. Заслепението на Абдонай беше безгранично. Всъщност, независимо дали става дума за дъщерите, или за съпругите им, мъжете бяха по-слепи от магарета, впрегнати към колелата на кладенец. И също като тях бяха съвършено доволни от това.