Царицата на Палмира

Зиновия с горящи слепоочия вече се покриваше с туниката си.

— Безполезно е.

— Но за твоята девственост трябва…

— Не.

Масажистката я погледна объркано.

— Винаги го правим. Това е хубаво за теб! Помадата омекотява, ще бъде… О, нали знаеш… Девствените момичета са толкова чувствителни преди…

Слугинята спря. Не смееше да се изправи пред лицето на Зиновия. Около басейна жените не пропускаха нищичко от пререканието.

— Вече нямам нужда от теб, масажистке. Може да си прибереш помадите.

— Господарката Офала ми заповяда да приготвя балсама за теб – прошепна още персийката.

Зиновия беше дошла достатъчно на себе си, за да долови колко объркана бе тя. И каза по-спокойно:

— В нищо не те упреквам. Нищо не си сбъркала. Само помни, че Офала е твоя господарка, не моя. Ако тя те мъмри, предай й, без да се страхуваш, моите думи. Кажи й, че Зиновия няма нужда някой да подготвя тялото й, за да донесе наслада на своя бъдещ съпруг.

* * *

Вечерта, когато нощта се разпростря над женския двор, Дина се вмъкна в стаята на Зиновия, където светеха няколко лампи.

— Офала излезе от къщата, за да отиде на гроба на сестра си. Тя каза на управителя, че си я обидила и че трябва да отиде да се пречисти сред своите, преди завръщането на Всепрославения.

Зиновия си позволи да се позасмее.

— Толкова заплахи, а вече бяга!

— Не се доверявай. Тя се крие под камъните, очаквайки подходящия случай, за да нападне. Тя е като скорпион.

— Вял и глупав скорпион! – измърмори Ашему.

— Ще направи жертвоприношение и ще се оплаче пред олтара на сестра си Гардалай, за да може по-добре да разпространява ужасии – обясни още Дина. – Тя е в състояние да плаче и да се жалва ден и нощ, изтегната сред кошниците с дарове. Когато става дума за лъжи, никой не умее да бъде по-искрен от нея. Утре целият град ще шушука нейните измислици.

— Доста ще трябва да си измисля – изсумтя Ашему. – Няма нищо особено страшно за разказване.

Дина погледна смутено Зиновия.

— В града някои разказват, че си излъгала. Че не си била занесена в пустинята от Ваалшамин. Те казват, че камъкът от коба не е нищо друго, освен обикновено камъче. Че всичко това е измислица, с която ти се налага да прикриваш една грешка.

Ашему, смаяна, ококори очи. Дина добави с тон, който трябваше да бъде лекомислен, и сви рамене:

— Това не е важно. Палмира е голям град, не липсват завистници. Баща ти е толкова богат, че няма как да не си е създал и някои неприятели.

Настана неловка тишина. Ашему се обърна към Зиновия, подготвяйки се да чуе как избухва. Но видя само пребледняло лице, странна физиономия – уморена и безразлична.

— Ако Всепрославения се остави да бъде убеден, толкова по-зле. Той ще ме отпрати, и това е. Какво бих могла да направя?

Ашему скочи, като едва не събори една лампа.

— Ама ти сериозно ли? Разбира се, че ще се възпротивим! Всички тези измислици са…

— Ако Оденат ме изпъди – прекъсна я Зиновия, – ще стана жрица на Ваалшамин. Мислех си за това напоследък и няма да ми бъде неприятно.

— Тя отново полудя – изпъшка Ашему с безизразен глас.

— Защо да се боря да бъда съпруга на старец, който коленичи пред някаква дебела глупачка?

Дина хвана ръката на Зиновия.

— Всепрославения не е старец, нито мъж, който лесно може да бъде излъган. Той знае колко струва Офала. Лесно ще се докаже, че онова, което казва, са само измислици.

Зиновия не отговори.

— Дано Изида те чуе, момичето ми – въздъхна Ашему. – О, дано те чуе!

≈ 22 ≈

КЛАВДИЯ АРА АГРИПИНЕНСИУМ

— И ти, разбира се, му даде това обещание?

— Можех ли да направя друго?

Максим поставяше внимателно пластир с билки и свинска мас върху подутата рана, която червенееше върху гърдите на Аврелиан. Той повдигна подигравателно вежда.

— Мога да си представя няколко неща.

— Хайде, Максим! Аз никога няма да стана част от тази воняща глутница, която разкъсва империята от гордост или от ревност. Старият император иска помощта ми – ще я има. Защото го обичам и защото той е август. Това го изисква Рим, ако искаме Рим да съществува.

— Дали Рим и „старият император” искат от теб тази саможертва, или цезар, синът на нашия август и любимец на сената?

— О, Максим…

— Добре, добре! Млъквам. Спри да мърдаш – не съм свършил.

Три мангала бяха доближени до нишата, граничеща с обширния триклиниум на вилата, дадена на Аврелиан за престоя му в лагера. Температурата в стаята съвсем не беше ниска. Въпреки това, както беше гол до кръста, Аврелиан отново се разтрепери целия. Продължаваше да го тресе. Максим докосваше бузите му с дългите си руси коси и покривайки ръба, приключи с мазането на раната. Рисунката на слънцето с четирите лъча в посоките на света изчезна малко по малко под мехлема.

Четири или пет дни щяха да бъдат нужни, ако всичко вървеше добре, за да засъхне и да се затвори раната. Нямаше нищо по-бавно и деликатно за лекуване от изгарянията с желязо. Много офицери, вярващи в Митра и белязани така, бяха търпели месеци наред раните, които понякога ставаха толкова болезнени, че те не можеха да воюват. Случваше се раната да се влоши, да гнояса, да завони като разлагаща се плът. Смъртта идваше бавно, болезнена и всепроникваща, сякаш огънят от желязото малко по малко поглъщаше цялото тяло. Наричаха тази смърт присъдата на Митра! Независимо от това, Аврелиан не пожела да се види с лагерния лекар. И ако приятелят му не беше настоял, щеше сам да си направи превръзката.

Максим постави чисто парче плат върху пластира. Закрепи компреса с превръзка, увивайки гърдите на Аврелиан, като се мъчеше да не стяга прекалено. Едва беше приключил и три млади франкски робини влязоха в помещението, натоварени с подноси с храна, стомни с топло вино, ароматизирано с мед и канела, както и с голяма медна паница за ритуалното измиване.

Бяха момичета с много бяла кожа и светли коси, които нямаха и двайсет години. Туниките им бяха толкова къси и толкова дълбоко изрязани, че разкриваха жалките им гърди и младежки бедра. Страхът, примесен с желанието да бъдат харесани, придаваше на незрелите им лица нежен и странно съблазнителен блясък.

Когато оставиха подносите и стомните върху ниските табуретки, те застанаха край облицованата преграда с наведени очи. Максим си изми грижливо ръцете в паницата, после заповяда на една от робините да се приближи.

— Забравила си да донесеш кърпи, за да мога да се избърша – отбеляза меко.

Той се усмихна. Усмивка, която накара белега му да изпъкне, правейки го някак животински красив. Младото момиче се изчерви. Тя измънка извинение, прошепна, че ще поправи грешката си.

Преди да успее да се отдалечи, Максим я сграбчи за бедрата и я притегли към себе си.

— Не мърдай, малката. Ти донесе нещо много по-хубаво от кърпа. Няма да бъдеш наказана.

Без да спре да се усмихва, с дълги ласки той избърса мокрите си длани и пръсти по нежната кожа на робинята.

Момичето прехапа устни. Без да посмее да ги отблъсне, ръцете на Максим достигнаха до вътрешната страна на бедрата му. То отвърна лице, а очите му внезапно заблестяха от сълзи. Ласките станаха доста недвусмислени и накараха раменете му да потреперят силно. То изстена. Другите робини до преградата, разтревожени или уплашени, я наблюдаваха скришом.

Максим изгони момичето с плесница по бедрата, така грубо, както я беше привлякъл малко преди това.

— Добре. Благодаря. Имаш ли нужда от тези красавици, Аврелиан?

Аврелиан заповяда да му помогнат да нахлузи туниката си, после отпрати робините. Когато преградата падна отново, Максим избухна в смях.

— Знаеш ли, че самият Цезар ти ги дава? Би трябвало да оставиш една при себе си тази нощ. Ако не за друго, поне може да се грижи за превръзката ти, за да не я махнеш, докато спиш.

Аврелиан не отговори. Той изпи една след друга две големи чаши. Топлото и подсладено вино прогони най-после предизвикващия гадене стипчив вкус на бича кръв. Топлината изпълни гърдите му, успокоявайки раната. Като се отпусна на удобните възглавници на постелята си, той напълни отново чашата си и този път се наслади на виното по-бавно.

— Колко са странни вашите ритуали, на вярващите в Митра! – въздъхна Максим. – Наистина ли е полезно да се дамгосвате така, като животни! За какво си причинявате подобни рани, когато варварите ни дават толкова поводи да ги получаваме?

Аврелиан остана със затворени очи, но се усмихна.

— Не критикувай онова, което не познаваш, приятелю Максим. Ела с мен в светилището на Митра и ще разбереш.

— Безполезно! Юпитер и Марс са достатъчни за душата ми. Сърцето ми не е толкова голямо, че да обичам някой бог повече от самия себе си.

— Ще дойде ден, когато ще имаш нужда от Митра – увери кротко Аврелиан. – Големият офицер винаги има нужда от него. Нищо славно не става без помощта на Митра и Непобедимия Бог Слънце.

— Може би…

Максим изгледа Аврелиан с едва прикрита ирония.

— Ако се наложи да дойда с теб в светилището на Митра, това ще стане в деня, в който най-после римските легиони ще те приветстват като август!

Аврелиан притвори отново очи. Лицето му бе все така сурово, с тънки, открояващи се устни. Максим познаваше прекалено добре това гневно изражение, за да се впечатли от него. Той сипа вино, подаде друга чаша на приятеля си и добави:

— Ще дойде часът, когато ти ще трябва да изпълниш предсказанието на майка си, Аврелиан. То не е ли обещание, дадено от вашия бог, от Непобедимия Бог Слънце и от Митра?

— Напразно си хабиш думите, Максим. А и аз имам нужда от почивка.

Максим прогони упрека с непринуден жест и продължи със същия нагъл глас:

— Няма нужда да питам дали възвишените чувства, с които те дарява императорът, не са измама, нали? Дали Валериан не се възползва от твоята прекалена привързаност, за да те преметне по-лесно и да подкрепи стремежите на своя син? Или цезар му е обещал да не те държи настрана от победите и чиновете?

— Чиновете и отговорностите Валериан сам ми ги даде преди малко – отвърна сухо Аврелиан. – Главен военачалник на легионите край долен Дунав вместо Улпий Кринитий, станал безполезен заради възрастта и болестта си. Главнокомандващ на долен Дунав – това достатъчно бляскава почест ли ти се струва?

— О!… – подсвирна Максим изненадано. – Главен военачалник! И кавалерията ли ще командваш?

— Да.

Максим кимна. Възхищението вече беше заличило насмешката от лицето му.

— Добър командирски пост, който има предимството да бъде далеч от Рим и от сената. И също така възможно най-далеч от Галиен. Без да броим, че цезарят поставя своя син между себе си и теб. Седемнайсетгодишно хлапе, което ще царува над горен Дунав! Над най-богатите земи: Илирикум, Панония, Далмация… Добре изигран удар. Ще видиш, че няма да мине много време и ще имаме при нас шпиони както на сина, така и на бащата! Или на дядото! Чудесно наследство! Рим е в добри ръце.

— Достатъчно, Максим – прекъсна го Аврелиан ядосано. – Не ме вземай за глупак. Разпознавам машинациите на цезар. И не пренебрегвам тези на Валериан. Но ти бъркаш с упреците. Защо трябва да им се сърдя, че държат здраво властта в империята? Нали това е техният дълг? Познаваш ли поне един август, който не е бил разкъсван от желанието да основе династия и да господства над Рим, докогато свят светува? Хайде! Ти искаш да се противопоставя на нашия цезар. Той и баща му смятат, че ревнувам. Те се заблуждават. Аз желая само империята да е единна и велика. Ако те работят за това, ще имат моята подкрепа и любов. В противен случай… Ще говорим пак.

За няколко секунди те се гледаха в очите. Аврелиан направи едва забележима уморена гримаса и добави:

— Освен това не ми е неприятно да се върна при Дунав. Синът на Книва иска отново да започне военните походи на баща си и да заведе готите до гръцкото море. Ние ще приключим с тях, обещавам ти го. Няма победа, която да ни навреди, доколкото знам. Нещо повече – победите над варварите от долното течение на Дунав ще ми доставят истинско удоволствие.

Известно време Максим гледа Аврелиан, без да отговори. По лицето му вече нямаше ирония или непринуденост. Красивата му уста се сви за миг разочаровано, което той прикри с успокоителна усмивка.

— Разбира се, ти си прав. Скоро ще можеш да благодариш на Цезар за това удоволствие. Той не само ни е изпратил красиви робини, но и ни очаква утре в преториума за вечеря!

* * *

Без изобщо да погледне Максим, центурионът обяви:

— Цезарят е в банята, военачалник. Той ми заповяда да те заведа там с трибуна, щом дойдеш.

Той ги поведе из лабиринта от коридори, преддверия и стълби. Преториумът на Агрипиненсиум, предназначен да приема най-влиятелните римски пълководци през зимата, имаше три двора и повече от сто стаи. Стените му бяха достатъчно високи, та франките и алеманите да могат да ги гледат с удивление от другия рейнски бряг и да треперят. А баните бяха най-красивите, които някога бяха строени далеч от Рим.

Те заемаха поредица от подземни стаи с тавани, подпрени на разноцветни мраморни колони. През кълбата пара и тамян, маслени лампи разливаха странна светлина, която се подсилваше от огледала в сребърни рамки. Необикновени мозайки покриваха стените, пода и, естествено – траповете на басейните. Върху тях живееше цяла вселена от хищници, нимфи, цветя и водни животни, изскочили от морските бездни, посещавани само от боговете.

Когато центурионът ги въведе в първата баня, влажната топлина, задушаваща като кърпа, се лепна върху лицето на Аврелиан. Врявата, която се създаваше от виковете, смеховете и шума на водата, беше оглушителна. От съседна зала, палестрата*, достигаха крясъците на играчите. Офицери, седнали на мраморните стълби на басейна, поздравиха шумно Аврелиан и Максим.

[* В римската баня – преддверие, голямо помещение, където хората се срещали, разговаряли, спортували и сключвали сделки. – Б.р.]

Роби дотичаха, за да вземат шубите, докато франкски момичета се приближиха с подноси с напитки. Само гърдите и бедрата им бяха прикрити с памучни ленти, които от влагата бяха станали прозрачни. Аврелиан си свали наметалото, едва сдържайки болезнената гримаса, която болката от изгореното предизвикваше. Той все още я усещаше и превръзката не стигаше, за да я успокои.

Докато Максим разкопчаваше бронята си, центурионът заяви, че цезарят и гостите му са в одежди за баня. Военачалникът и трибунът ще желаят ли да се присъединят към тях?

— В такъв случай ще ви дадат халати в съблекалнята.

— Заведи ни при цезаря – отвърна сухо Аврелиан.

Тепидариумът на цезаря беше отделен от останалата част на термите с коридор, зали за масаж и судаториум*. Глъчката от общите бани изчезна зад тях, преди нови шумове на вода, гласове и смехове да се чуят от дъното на тесен коридор, по който тръгна центурионът.

[* Помещение в централната част на римската баня, сауна. Тук температурата може да достигне до 85° С. – Б.р]

Той бутна преграда от кожа, сребърни плочки и раковини. Аврелиан и Максим внезапно се оказаха сред силно парфюмирана пара. Димящата вода шуртеше върху големи скали и с подсилван от сводовете тътен падаше в басейна. Там плуваха жени, други стояха на стълбите от пурпурен мрамор или пък се бяха излегнали на пейки, оставили се в ръцете на масажисти. Никоя от тях не беше облечена с нещо повече от онова, което носеха робините, но техните препаски и корсети бяха копринени. Тази коприна беше толкова фина, а цветът – толкова близък до този на кожата, че те изглеждаха голи.

От другата страна на басейна, цезарят и някои от неговите любими офицери играеха на разни игри. Те също носеха само препаски. Аврелиан се учуди, като видя, че тази на Галиен беше в цветовете на сенаторския му ранг – шафранено и пурпурно.

Галиен Цезар хвана тежката кожена топка, пълна с пясък, когато центурионът обяви посетителите.

— Главен военачалник! Аврелиан, братко мой пред Митра!

Без да каже нищо повече, той хвърли тежката топка към Аврелиан. Тя беше като каменно гюле, а мятането – едновременно мощно и ловко. Аврелиан беше скован от изгарянето си и изненадан, се поколеба между позора да избегне удара и болката от него. Ръката на Максим се протегна. Дългите му тънки пръсти лесно стиснаха кожата.

Цезарят се засмя, но без да погледне Максим.

— Бъди добре дошъл в този храм на чистотата, главен военачалник!

Той хвана китките на Аврелиан с широко разтворени ръце и го поздрави, както се поздравяваха легионерите. Краката и гърдите на Галиен бяха силни, но той беше наследил дребния ръст на баща си. Буйни къдрави косми покриваха гърдите и леко издутия му корем, въпреки че и двете места се бръснеха грижливо по няколко пъти седмично. Брадата му беше подрязана около устните и на самата брадичка и така тясната му и странно заострена уста изпъкваше. Дори когато се усмихваше, чертите му запазваха необичайната си смесица от студена грубост и проницателност. Лукавството на Галиен често засенчваше и едното, и другото.

Държейки Аврелиан за ръката, Галиен застана до него с лице към офицерите. Той натисна с показалец белега във формата на слънце с четири лъча в посоките на света, който украсяваше собствената му лява гръд.

— Аврелиан скоро ще ви позволи да се любувате на същия знак. Това е подаръкът на баща ми и Митра за онези, които те обичат най-силно! Военачалник, не желаеш ли да свалиш туниката и превръзката? Нищо не успокоява така изгореното от желязо както басейна, можеш да ми вярваш.

Аврелиан направи едва доловимо небрежно движение.

— Белегът ми още не е достатъчно красив, за да понесе сравнението с твоя, Цезаре. По-добре е той да остане скрит за очите на твоите гости. Впрочем, опарването от желязото сега е поносимо.

— Вярно е, вярно е! Бях забравил, че Аврелиан е най-издръжливият сред нас!

Галиен се засмя отново. Груб смях, който напомняше императорския. Най-после той се обърна към Максим, сякаш едва сега го виждаше.

— Теб, трибуне, не те каня да се съблечеш. Дамите, които са се потопили в този басейн, ще бъдат в опасност. Твоята слава се носи прекалено бързо и няма нужда ние да я насърчаваме допълнително.

Разнесоха се шеги. Максим се удари по гърдите.

— Тази слава изобщо не е заслужена, цезаре. Дамите в този басейн няма от какво да се страхуват. Никой бог, уви, не ме защитава от грозотата на белезите, които готите изрисуваха върху мен.

Цезарят намигна по-скоро студено, отколкото весело на Максим, въпреки че няколко жени се провикнаха от басейна, уверявайки, че не е справедливо само Галиен да дава оценки за красотата на трибуна. Максим се поклони към тях с любезен поздрав. Очите му пробягаха по няколко лица, преди да застинат за миг. До него Аврелиан възкликна удивено. И той бе разпознал Клавдия сред плуващите жени. Тя им направи знак с ръка и тръгна към стълбите на басейна, докато Галиен казваше:

— Главен военачалник, исках да ти направя подарък, за да скрепим нашия хубав съюз под крилото на баща ми. Обаче такава е волята на Митра: твоят подарък се представи сам.

Клавдия вече беше излязла от водата. Максим я гледаше очарован как се приближава, за да хване ръката, която цезарят й протягаше. Блещукащата вода струеше по съвършеното й тяло и сякаш перли обсипваха светлата й кожа. Коприната тъмнееше на връхчетата на гърдите й. Полупрозрачният плат прилепваше на ханша и по пубиса й. И офицерите гледаха Клавдия също толкова очаровани.

Аврелиан се беше сковал. Лицето му беше мъртвешки бледо от гняв. Клавдия му се усмихна победоносно.

— Военачалник, твоята сестра ме помоли да й разреша нещо, което знаеше, че си твърде строг, за да й позволиш – развесели се Галиен. – Тя желае да те придружи на новата ти мисия. Има ли толкова студено сърце, че да устои на желанието на такава жена?

Лицето на Аврелиан не трепна и остана безизразно. Като пусна ръката на Цезар, Клавдия пристъпи към брат си, погали го едва забележимо, което още повече го скова. После попита с нежен глас, който всички чуха:

— Зле ли направих да помоля за помощ нашия цезар, след като собственият ми брат вече не желае да отговаря на писмата ми? Въпреки че има нужда от грижите ми?

Максим се уплаши от думите, които може би щяха да излязат от устата на Аврелиан. Той обаче заяви с гримаса, която можеше да мине за усмивка:

— Естествено, цезаре, твоето сърце е по-топло от моето и съм ти задължен. Съмнявам се, че сестра ми е най-доброто лекарство, което може да се даде на някой поклонник на Митра, но щом такава е неговата и твоята воля, ще изтърпя наложеното ми от вас наказание до бреговете на Дунав.

Двусмислеността на отговора му предизвика кратка тишина, преди цезарят да се засмее. С усмивка на уста той непринудено обяви, че е дошъл часът за вечеря.

— Аврелиан, ела да ми разкажеш какво ти довери баща ми, което е скрил от мен.

Робите вече носеха затоплените халати. Докато обличаше своя, очите на Клавдия се срещнаха с тези на Максим. Погледът й беше предизвикателен, дрезгав, като зов на хищник – едновременно обещание за наслада и величествена борба. Той не чуваше повече врявата от басейна или водопада, виждаше само устата на Клавдия, извивката на раменете й, които се движеха плавно под плата на халата, блестящия й изпънат врат.

Усмихна се задъхано, както когато се вдига щит по време на битка, когато оръжията вече не са достатъчни.

≈ 23 ≈

ПАЛМИРА

Великият Оденат пристигна с хилядата си диви коне. Из равнината отекна тътен още преди децата, покатерени на върха на голямата скала Ум-Беки, която беше надвесена над Палмира, да видят праха по пътя в пустинята.

Като приближи градските стени, Всепрославения отдели време за дълъг галоп с палмирските големци, дошли да го посрещнат, за да им покаже колко красиви са животните, които води. После влезе в града, заобиколен от полагащата му се като сенатор от Азия римска гвардия. Изкачи се тържествено по голямата колонада, отиде в храма на Бел, заповяда да се направят великодушни дарения и дълго благодари на своя бог.

Преди да изчезне в частните апартаменти на палата си, той раздаде шепи милостиня на притичалите бедни, поговори шеговито с главите на големите родове. Тогава отсъствието на бащата на Зиновия – първият от племето маазин, беше забелязано. Добре информиран глас обясни, че Абдонай бил заминал за Антиохия по работи, свързани с търговията си, защото Валериан, римският император, се очакваше там скоро.

Оденат не показа да е обиден от това отсъствие, но се учуди от връщането на август. Той попита центуриона, който командваше гвардията, дошла да го посрещне, дали знаеше това със сигурност.

Офицерът отговори, че информацията е съвсем вярна.

— Нашият трибун Аелий също замина за Антиохия. Едно съобщение на управителя го привика. Трябваше да стигне там преди пристигането на августейшия.

Оденат прецени новината и премина към други теми. Заповяда на Шара да вземе предвид аудиенциите, за които го молеха. Накрая заяви, че иска да вечеря, за да види бъдещата си съпруга преди дневната светлина да отслабне и да му развали удоволствието.

Оденат обичаше да се храни като римляните. Триклиниумът на палата му беше обширен, отворен изцяло отстрани, макар че през този сезон бяха поставени високи паравани от дърво – изрисувани и скулптирани, за да пазят от въздушните течения. Канапетата бяха разположени край двете големи кръгли маси, където прислужваха робите. Музиканти свиреха нежна музика, понякога поети четяха стихове.

Когато влезе Зиновия, глъчката секна. От любопитство, но и от изумление.

Тя пристъпи към слисаните сътрапезници – двайсетина на брой, всички мъже, с изключение на Офала, – облечена с великолепна, но толкова грамадна туника, че под странните вълнообразни движения на коприни и бродерии изобщо не можеха да се отгатнат формите на тялото й. Прикрепените със златни или рогови гребени към косата й воали в синьо и жълтеникавокафяво не позволяваха да се види лицето й.

Шара реагира пръв, тропна силно с тоягата си по плочите.

— Чакай! Чакай, дъще на племето маазин! Какво правиш? Не можеш да се представиш пред Всепрославения с покрито с воали лице!

Той цъкна с език, без да помръдне високото си крехко тяло, и насочи овнешкия рог към Зиновия. Две робини се втурнаха с вече протегнати ръце, за да повдигнат воалите. Но ги очакваше още една изненада. Гласът на великия Оденат ги спря.

— Не!

Робините, също като сътрапезниците, го погледнаха смаяно. Шара въздъхна.

Всепрославения, чиито бузи бяха покрити от черна гъста брада, а веждите – източени към слепоочията като лястовичи криле, отбеляза с глас, привикнал да му се подчиняват сред врявата на битки и лов:

— Защо се криеш под тези воали? Нали ти си Зиновия? Да не те е страх да покажеш лицето си?

Воалите се раздвижиха на вълни. Под тях се загатнаха наченки на поклон.

— Нищо не крия от теб, Всепрославени. Аз съм Зиновия и ти ще можеш да видиш лицето ми, когато поискаш. Помислих си, че в часа на първата ни среща външният ми вид има по-малко значение за бъдещия ми съпруг, от сърцето и мислите ми.

Възмутен шепот се понесе по канапетата. Офала беше протегнала врат, за да чуе по-добре думите, приглушени от воалите. Тя се засмя и се обърна към двайсетгодишно момче с коси, събрани в кок със златна халка. Бижута блестяха на врата, ушите и дори бузите му. Дебел слой грим подчертаваше очите му, а червило правеше устните му изключително тъмни. То се засмя. Пронизително и нервно.

— Тя вероятно не бърка, като си покрива лицето, татко мой. Казват, че мъртвите го правят, когато се връщат да навестят живите на долния свят. Да не забравяме, че това момиче, което трябва да ми стане майка, е вече мъртво!

То пак прихна, увличайки в граченето си други младежи, отпуснати на канапето му, облечени като него с две или три туники една върху друга и пристегнати с лъскави колани. Лицето на Офала беше застинало в гримаса. Другите сътрапезници изглеждаха затруднени – те дебнеха реакциите на Всепрославения.

Дясната му ръка се вдигна и леко се раздвижи.

— Онзи, когото току-що чу, Зиновия, се казва Хайран. Боговете, които невинаги вършат всичко по най-съвършения начин, са го направили мой син.

Този път подигравките бяха изречени от други усти. Оденат вдигна отново ръка, смръщи вежди и отбеляза:

— Но това, което казва Хайран, все пак не е погрешно. На това канапе аз вече жалих за смъртта ти, а сега – ето те пред мен. Цялата забулена, всъщност сякаш се връщаш от пещерата там долу.

— Аз съм си била все жива, Всепрославени. Онези, които са ти казали, че съм мъртва, са се заблуждавали или не са умеели да видят.

— Тогава защо си избягала от дома на баща си? А и от моя също?

— Не съм бягала нито от единия, нито от другия.

— Не си бягала и все пак не дойде в този дом, когато трябваше.

— Ти вече знаеш причината, Всепрославени. Ваалшамин ме похити.

Оденат не беше откъснал очи от воалите на Зиновия. Черното на очите му сега святкаше. Той сграбчи една чаша, накара да я напълнят и след като натопи устните си в нея, кимна леко с глава.

— Така казват, наистина. Разкажи. Искам да го чуя от твоята уста.

— Ваалшамин дойде една нощ, час преди разсъмване. Събуди ме и ми заповяда да го последвам.

Чу се шепот – смутен, учуден, но не и недоверчив. Оденат попита:

— Как изглеждаше той?

— Не знам, Всепрославени, не го видях.

Офала се изхили, готова да се подиграе, но Шара цъкна с език и наклони тоягата си към нея. Той вече не изглеждаше стар и крехък. Оденат отбеляза:

— Ваалшамин идва да те вземе, но ти не го виждаш?

— Не, Всепрославени. Човек не го вижда, не го чува, той е безплътен.

— Тогава как се разбира, че е там?

— Ясно е. Той няма ръка, но се усеща, когато взема ръката ти. Той няма уста, но се чува онова, което заповядва. Трябва да станеш и да изпълниш волята му. Няма какво друго да направиш, освен да му се подчиниш.

Шепотът угасна върху притворените устни. Настъпи тишина. Дългите вежди на Оденат бяха толкова смръщени, че преливаха в една черта от едното до другото слепоочие.

— И той какво те накара да правиш?

Зиновия се поколеба. Воалите потрепнаха, ръцете й се показаха и се притиснаха към гърдите й.

— Той ме заведе там, където хората не познават щастие, където домовете горят и нищо не заслужава уважение. Там, където кръвта съхне под краката на мухите, където кучетата разкъсват крайниците на онези, които още не са умрели, където всичко се руши и дори воините не могат да се сражават. Той ме заведе там, където жените се боят да ходят. Там, където те изгубват плътта и смеха си. Където те вече не могат да раждат деца и се превръщат в сълза насред неутолимо жадната пустиня.

Сътрапезниците сдържаха дъха си. Шара стискаше дръжката на тоягата си, свивайки нервно устни над голите си венци. Офала въздъхна неспокойно и се размърда под напластената си туника. Хайран сграбчи ръката на съседа си, взирайки се във воалите на Зиновия, сякаш оттам щяха да изскочат истински змии.

— Нека твоят бог ме благослови, дъще на племето маазин! – възкликна Оденат с глас, в който всички доловиха възмущение. – Защо те е завел в това демонско леговище?

— За да ме уплаши и да ме убеди да стана твоя съпруга, Всепрославени.

Оденат, слисан, отвори широко очи.

— Защото ти не го искаше?

— Какво иска едно тринайсетшдишно момиче, което не знае нищо за опасностите по света? Какво иска едно седемнайсетгодишно момиче, което никога не е виждало лицето на онзи, когото трябва да обича? Как би могла тя да пожелае щастието на онзи, който я иска, без да знае какво очаква той от нея?

Тежестта, която притискаше гърдите на всички, се вдигна, шепотът и усмивките се върнаха. Дори великият Оденат се изкиска подигравателно. Веждите му се раздалечиха.

— И убеди ли те?

Може би това беше нов поклон, а може би Зиновия залитна под тежестта на тези думи. Воалите се раздвижиха, на всички им се наложи да наострят слух, за да я чуят.

— Ваалшамин ми показа, че моят път е твоят. Той ми показа, че трябва да те подкрепям, утре и до края на дните си. Ваалшамин ми обеща, че ти ще станеш велик. Той ми заповяда на мен, Зиновия, да поставя ръката си върху твоята и да бъда онази, от която ти ще черпиш силите си. И за да има доказателство за неговата воля, той ми повери черния камък от небето, който удари пустинята в деня на моето раждане.

Великият Оденат беше подчертал последните думи на Зиновия с леко кимане на главата. Когато тя млъкна, той се засмя неочаквано нежно за толкова внушителен мъж. Шара, който, с наведена глава и полупритворени клепачи, сякаш беше задрямал, тихо цъкна с влажен език.

Оденат остави толкова внезапно чашата си, че виното се разля. Той скочи рязко от канапето, заобиколи масата и пристъпи към Зиновия, отблъсквайки робите. Тя се уплаши и отстъпи крачка назад. Той вече беше сграбчил един воал, мачкаше друг, повдигаше ги с резки жестове и ги отхвърляше върху раменете й.

Накрая въздъхна облекчено, малко изненадано. И започна да съзерцава бъдещата си съпруга. Дълго, безмълвно. Щастието освети всяка бръчка на лицето му. Останалите не посмяха да направят нито една забележка. Дори Офала или Хайран.

Оденат извади ръцете си от воалите, поколеба се дали да не ги изтръгне всички, за да се полюбува на косите на годеницата си. Но почтително се въздържа. Блясъкът, който светеше в зениците му, беше познат на Зиновия. Тя знаеше какво признава той.

Всепрославения отстъпи малко непохватно.

— Донесох ти от хълмовете край Тивериада подарък, който би трябвало да ти хареса. Ще го видиш утре. Това е Нурбел. Той ще ти го покаже.

Оденат посочи мъж с плешива глава, покрита с кепе от кожа и злато, каквото носеха влиятелните хора. Брадата му беше грижливо сплетена под брадичката, раздалечените му очи бяха цепнати като на хората от далечна Азия, Широк кожен пояс, съшит от сребърни монети, издуваше великолепно избродираната му туника. Калъфът на голям кинжал беше прикачен на него. Откакто Зиновия беше влязла, той, за разлика от всички останали, не беше мигнал. Не беше се усмихнал, нито беше въздъхнал. Оденат, намигвайки като възхитено дете, уточни:

— Септимий Нурбел Забдилай е мой учител по бойни изкуства. Винаги е начело на битките и ловните ми хайки. Той е като пръстите на ръката ми. Можеш да му имаш доверие.

* * *

Когато Зиновия напусна триклиниума, както го изискваше благоприличието, Офала заяви:

— Това момиче те лъже, Всепрославени. Тя лъже както диша и дори когато спре да диша, пак ще лъже.

Управителят тропна по земята с тоягата си.

— Жено, дръж езика си на топло.

— Ще кажа истината, управителю! Тази хлапачка вече те оплете, както искаше да оплете и Всепрославения. Тя идва пред вас с воалите и небивалиците си и вие поглъщате думите й, сякаш вече не знаете къде е истината. Много си остарял, Шара. Вече не можеш да защитаваш Всепрославения както трябва!

Оденат не обърна внимание на неприязнените приказки на Офала. Той още се усмихваше така, както и преди малко, когато Зиновия беше изчезнала зад параваните. Гневното цъкане с език на Шара го изтръгна от удоволствието му. Той нави малко месо от газела между мариновани с мента лозови листа, опита го и попита с извънредно отегчен тон:

— И според теб каква е истината, Офала?

— Че боговете нямат нищо общо с нейното изчезване. Никога не съм вярвала на тази история за звездата и извора, с която племето маазин си правят гаргара. Глупости, които дадоха възможност на Абдонай и на жреците на Ваалшамин да забогатеят насред Палмира. И да се смятат за велики, колкото теб. Ето за какво става дума.

Оденат поклати глава, приготви си друго парче месо. Сътрапезниците го последваха. Хайран се изкиска, когато един от неговите другари докосна устните му с мазни пръсти, поднасяйки му готова хапка.

— Изворът Дингир-Дусаг, черният камък! – учуди се Оденат. – Те са си там, съвсем истински и видими, както скалата Ум-Беки, издигаща се извън стените на Палмира, нали?

— Те са там, да – призна Офала презрително. – Но това превръща ли дъщерята на Абдонай в нещо друго, освен хлапачка от пустинята? Коварна и лъжлива, каквито са всички те. Нейният баща изгради богатството си върху това коварство. Извини ме за тази откровеност, Всепрославени, но аз съм сигурна, че дъщеря му прави същото с теб. Мен тя не може да измами. Прекалено много съм видяла, за да повярвам на тези празни приказки.

Писукайки високо като пилета, Хайран и другарите му сменяха чашите си с вино бързо, като ги изпразваха на екс и ги поднасяха веднага на робите за още от пенливата течност. Шара удари с тоягата си и поклати старата си глава, въздишайки с отвращение.

— На какво вярваш ти, скъпа Офала? – промърмори през зъби той. – Ето какво се питаме отдавна.

— Вярвам на това, което виждам. Не на магиите на бог без плът и глава. Не на туниката, която керванджиите са намерили в пустинята или на измислиците, които това момиче разпространява в женския двор, откак е пристигнала! Сплетни, коварства, заплахи, ето какво я занимава! О, тя може да се крие под воали – има какво да крие. Достатъчно е човек да види лицето й, за да го отгатне…

— А, да, лицето й! Вярно, лельо! – прекъсна я Хайран, възбуден от опиянението. – Вижда се, че никога не е била мъртва, ей. Изобщо не е била мъртва. Танцувала е с дяволите по камънаците. Да, това да, аз я виждам съвършено гола с косматите дяволи и…

Шара стовари тоягата си върху канапето на Хайран. Овнешкият рог удари платнището на няколко пръста от бедрото му. Синът на Оденат скочи на колене с изкривено колкото от страх, толкова и от ярост лице. Нов удар на тоягата накара възмутеното му скимтене да спре.

— Ти говориш за бъдещата съпруга на своя баща, Хайран.

Нурбел, учителят по бойни изкуства, се наведе към своя съсед по канапе – офицер с кожена туника, който стана. С помощта на няколко роби, той, глух за пиянските им протести, отведе Хайран и другарите му извън трапезарията.

Офала предпазливо предложи:

— Не се сърди на сина си, Всепрославени. Той е като децата, не умее да крие какво му е на сърцето. Аз още по-малко мога да скрия нещо от теб. Това е моята роля в женския двор: да наблюдавам тази, която иска да стане твоя съпруга. И да те предупреждавам за опасностите, както го правя сега, преди да е станало твърде късно.

Оденат попита със студено лице:

— Имаш ли някакво доказателство за това, което твърдиш?

Дебелото тяло на Офала се размърда под купчините коприна, главата й се повдигна като на змия, която се засилва, преди да ухапе. Тя погледна крадешком към Нурбел и стария Шара, направи смутена физиономия, която засили още повече вниманието им.

— Има неща в поведението на жените, които не лъжат – прошепна тя.

— Ако не можеш да говориш, замълчи.

— Това е смущаващо за една жена, Всепрославени.

— Не знам нищо, което да те е смущавало дълго, Офала.

— Тя е отказала на масажистката да я намаже, както е прието да се прави при бъдеща съпруга.

Лека червенина потъмни слепоочията на Оденат.

Офала сведе очи, навлажни устните си.

— Масажистката не е могла да се увери, че тя е още… достойна за теб.

Настъпи тишина. Дълбока и мъчителна тишина.

За най-голямо учудване, Шара беше този, който я прекъсна. Той удари веднъж с тоягата си, като притворените му клепачи и безизразният глас напомняха за слепец.

— Така, скъпа Офала, ти обвиняваш това момиче, че е напуснало бащиния си дом по непочтена причина и че е влязло нечисто в този на Всепрославения. Ти познаваш нашите закони. Ако го докажеш, Зиновия ще умре от камъни и бой с камшик. Точно това ще стане.

— О, достатъчно е да… – започна Офала.

Махвайки с ръка, Оденат я накара да млъкне. Той се обърна към своя предан Нурбел. Те се спогледаха, както го правеха вече двайсет години насред битки и ловни хайки. Онова, което очите им си казваха, никой, освен тях не можеше да разгадае.

Оденат отдели очи от Нурбел, сграбчи чашата си и отпи спокойно.

— Зиновия ще стане моя съпруга на 13 април според римския календар. Нито дума повече срещу нея или това ще бъде дума срещу мен. Отнася се и за твоя племенник, Офала. Посъветвай го да не ми се изпречва пред очите, ако иска да остане мой син. Прекалено много го виждах и чувах напоследък.

* * *

Конят беше прелестен – с бели петна по краката. Козината беше наситено черна и лъскава, с изключение на белите пламъци, които обхващаха сухожилията и коленете, превземаха ноздрите, достигайки до горната част на бузите и ноздрите. Гривата и опашката му бяха млечнобели – цвят нежен като коприна и лек като мъгла. Младите и неспокойни мускули танцуваха под кожата му, подобно на пустинните ветрове, които си играят с извивките на дюните.

Един войник го държеше завързан с кожен оглавник и той, неспокоен и изнервен, се движеше в тръс между тухлените стени на оградено в градината място.

Изведнъж, без нищо да го подсказва, той отскочи рязко, изхвърли предните си крака към някакво въображаемо препятствие, издигна се с лек скок, който изви гръбнака му. Оглавникът повлече войника и му се изплъзна. Конят подскочи, завъртя се около себе си, риейки песъчливата пръст. Войникът изкрещя команда. Конят отговори със скърцане на зъби, вдигна високо глава, изтича в противоположния край на ограденото място, размятайки дългата светла грива. После се върна също така бързо и грациозно оттам, с гъвкава и танцуваща задница, с властен поглед, с наострени и мърдащи уши.

Зиновия се засмя. Смехът й беше щастлив. Никой не я беше чувал да се смее така, откакто беше влязла в палата. Конят спря, погледна я с големи учудени зеници и треперещи ноздри, душейки парфюма на този смях.

— Харесва ли ти? – попита Нурбел.

— Да, да, много!

Тя протегна ръка към животното, без да пристъпва напред. То протегна врат с потръпващи бърни. Войникът поиска да се възползва от това, приближи се полека зад него, за да хване с ръка кожения оглавник. Конят отгатна намерението му и измъквайки се с нервен отскок, му се подигра с високо и предизвикателно изцвилване. Зиновия се засмя отново.

— Той е прелестен. Ще кажеш на Всепрославения, че съм много щастлива от подаръка му.

Учителят по бойни изкуства я изгледа през фините си клепачи.

— Той е млад и няма да му хареса да усеща някой на гърба си. Ще успееш ли да го удържиш?

Зиновия кимна, без да изпуска коня от очи.

— Обучавах се с воините метув. Те яздят само полудресирани коне. Вярват, че така никой няма да посмее да им ги открадне!

Нурбел кимна одобрително, промушвайки пръсти между плитките на брадата си и прикривайки усмивката си. Имаше нещо, което му харесваше у това момиче. Той не можеше да каже какво. То не идваше нито от красотата, нито от характера, който очевидно е не по-малко буен от този на младия кон.

— Ще трябва да му дадеш име.

— Йедкивин! – отговори Зиновия, без да се поколебае. – Йедкивин, „Този, който е тук”! Това име ще му отива най-добре.

Нурбел погледа известно време животното, което си играеше с войника, като му пречеше да хване отново оглавника. После отиде в средата на ограденото място и свирна. Конят спря с изправени уши, а големите му учудени очи гледаха втренчено учителя по бойни изкуства. Нурбел протегна длани и започна да говори. Толкова тихо, че Зиновия не можа нищо да чуе. Младият кон се поколеба. Тръпка премина по гръбнака му. Бялата опашка се размърда. Нурбел пристъпи леко – по-скоро плъзгаше крака по земята, отколкото стъпваше. И не спираше да шепне.

Конят наведе глава, пристъпи от крак на крак, отстъпи крачка и застана настрани. На Зиновия й се стори, че ще скочи и ще се втурне в галоп към отсрещната стена.

Но гласът и ръцете на учителя по бойни изкуства го хипнотизираха. Той повдигна една бърна и показа зъбите си. Ушите му трепереха. Нурбел беше съвсем близо, толкова близо, че силуетът му се отразяваше в големите топли очи, които го гледаха втренчено. Учителят по бойни изкуства пристъпи още малко по-напред, продължавайки да говори мелодично и да протяга дланите си. Конят отстъпи отново, поклати глава отдолу нагоре. Нурбел се приближи съвсем, пръстите му леко погалиха потръпващия врат и стиснаха кожения каиш, докосвайки лъскавата козина и нежната като мъгла грива. Конят се поколеба за кратко. После повдигна бърните, показвайки заплашително всичките зъби. И скочи.

Скочи леко и весело, дърпайки не много силно оглавника, отпусна се и най-после развали магията.

Нурбел повървя с него за малко, държейки здраво в ръка оглавника, с напрегнати под кожената туника мускули. После подвикна:

— Дий! Йедкивин! Спокойно, Йедкивин!

Зиновия изръкопляска. Нурбел повери оглавника на войника и се върна при нея.

— Какво му каза? Ти говореше толкова тихо, че не чух, но той, о, как само те слушаше!

Гордостта проблясваше в цепнатите очи на учителя по бойни изкуства. Той направи пренебрежителна гримаса.

— Думи! Думи за коне.

— Ще ми ги кажеш ли?

Нурбел се поколеба. Очите му се смалиха и се превърнаха в две цепки. Отговори й с въпрос:

— Лъжеш ли, момиче от племето маазин? Лъжеш ли великия Оденат?

Зиновия прие предизвикателството на учителя по бойни изкуства.

— Думите ми са верни, Нурбел. Моята съдба е съдбата на Всепрославения. Ще бъда негова сабя и негова стрела, той ще стане велик. По-велик, отколкото е днес. Ти ще можеш да ме наблюдаваш и няма да ме хванеш в грешка.

— Негова сабя и негова стрела? Какво искаш да кажеш?

— Нищо повече от това, което чуваш.

— Офала е права, като казва, че думите ти объркват.

— Офала е само купчина плът, която вече не умее да отличи деня от нощта.

Нурбел се усмихна едва забележимо, без да се разнежва.

— Негова сабя и негова стрела – повтори той. – Да не би да искаш да се биеш за него?

Зиновия кимна с глава в знак на съгласие.

— Но ти си… Ти ще бъдеш негова съпруга. Една съпруга не се бие.

— Аз, да. Аз съм до него за това. Такава е волята на Ваалшамин.

Изумлението помрачи чертите на учителя по бойни изкуства.

— Това не може да стане.

— В такъв случай няма да бъда негова съпруга.

Учителят по бойни изкуства я огледа и махна рязко с ръка.

— Забрави това безумие. Всепрославения никога няма да приеме. Никога. Познавам го така добре, както и себе си.

— Тогава ти ще ми помогнеш да го убедя.

Нурбел замълча. Лицето му беше безизразно като на каменните статуи по пътя с колонадите. Конят стоеше наблизо, слушаше и внимателно ги гледаше, сякаш долавяше заплаха в шепота им.

— Какво искаш от мен? – попита едва-едва Нурбел.

— Да ме научиш да стрелям с лък.

Нурбел почти не мигна.

— Не е нужно никой, освен теб да го знае – добави тихо Зиновия. – Ти си пръв сред воините му, негов учител по бойни изкуства. Ти ще можеш да прецениш дали лъжа, или казвам истината.

≈ 24 ≈

АНТИОХИЯ

Нямаше по-подходящи часове да се любува човек на Антиохия от тези на мръкване. Меките извивки на река Оронт се сливаха с небето в далечината. Лимоновите и портокаловите дръвчета изпълваха с благоухание градините на имперския град. Светлината избледняваше, отразена от върховете на боровете и кедрите. Въздухът потрепваше от шепота на боговете. Спокойствието на деня най-после се настаняваше сред хората. Миг на истинско щастие.

Откакто се беше върнал от граничните стени край Рейн, Валериан не можеше да се насити на тази гледка. Как се беше осмелил да се отдалечи оттук за повече от половин година? Той наистина си задаваше този въпрос. Само мисълта за лагера Агрипиненсиум го караше да потръпва. Този студ, този сняг! Тази мрачна река, влачеща лед и смърт! Спомняше си, че дори шубата от лъвска кожа не помагаше особено.

Той обаче не беше показал отношението си. Нито пред Аврелиан и още по-малко пред цезаря. Един император изобщо не показва чувствата си, особено пред своя син, и особено, когато те може да говорят за слабост. Нека Нептун му прости, но той мразеше тези реки, приличащи на чудовища, а и човек никога не можеше да разбере откъде се вземаше това мрачно настроение, което цареше навсякъде.

Не е чудно, че в тези северни земи се подвизаваха варварите. Боговете се бяха отвърнали от тях, откакто свят светува. Може ли да си представи човек как Аполон шляпа в тази кал? Юнона и Церера, голи под воалите си, да танцуват върху тези тресавища? Минерва да кръстосва тези гъсти гори, превъзнасяйки щастието да бъдеш образован, пред това да си част от групата на дивите дрипльовци?

Валериан неволно се засмя. Робинята, която мажеше старите му бедра и корем с бадемово масло, прекъсна ласките си и в очите й се изписа тревога. Закръглените й, възхитително плътни устни напомняха за тези на Баубо, която красеше древните гръцки храмове. Казваха, че те нашепвали божиите канони. Устни, криещи невероятно еротично очарование, които са в състояние да разпалят и най-угасналите огньове.

Той погали бузата на робинята, остави пръстите си да се разходят между разтворените краища на туниката, последва извивките на гръдта, изпробва връхчето с палец.

— Продължавай, Ифлава, продължавай. Дланите ти са меки, гърдите ти са моите цветя за наслада, устата ти подхранва сънищата ми.

Младата жена направи едва доловимо движение с устните си, което трябваше да е целувка, и продължи да гали старото тяло.

Старо тяло, което всъщност вече нямаше желания, а само спомени за това, какво е страст и влечение. Обаче Ифлава притежаваше голямо умение и още по-голямо търпение да доставя удоволствие.

А със Севера работата беше такава: всичко, дори бедрата на робините, му напомняше затова, колко е остарял! Галия, Германия, Мизия – там човек се изхабяваше, остаряваше по-бързо, отколкото самата природа го желаеше. Франкските робини, които синът му толкова обичаше, бяха твърде груби, твърде енергични, твърде нетърпеливи! И не достатъчно покорни, също така. Той вече не беше толкова арогантно мъжествен, за да си играе с тях с удоволствие.

Докато тук Церера* беше създала всеки плод, всяка сянка, всеки извор, за да бъдат посрещани мъжете. Нали и Митра беше роден тук!

[* Римска богиня на плодородието и земеделието, пазителка на майчинството и брака. – Б.р.]

Сред причините, които беше изтъкнал пред Аврелиан като оправдание за завръщането си в Антиохия, той не беше споменал, че бърза да се върне сред приятната атмосфера на града, за да може да се излегне на терасата на двореца и да се отпусне в сумрака и в умелите ръце на Ифлава.

Но какво би могъл да разбира мъж като главнокомандващия Аврелиан от възвишената сила на женските ласки? Той, за когото казваха, че не спял дори с робините си? Някои намекваха, че изпитвал страст само към сестра си. Освен ако нямаше чувства към красивия трибун, с когото не се разделяше и чието име Валериан не помнеше.

Но начинът, по който Аврелиан беше отрязал главата на бика на Митра, се беше запечатал дълбоко в паметта му. За бога, той не можеше да го забрави! Това още го ужасяваше. И самият Митра не би бил толкова свиреп. Същият този Аврелиан, който гледаше него, августейшия, с любящите очи на син. Уви, той вече имаше един син. Не кой да е и не най-любящият. Галиен Цезар.

Как тези двамата, които кипяха от ревност, щяха да управляват делата си зад гърба му? Само боговете знаеха. Аврелиан ще успее да сдържи даденото обещание. Но не и цезарят. Той си играеше с обещанията, както с франкските момичета. Както му е изгодно.

Сега дланите на Ифлава мажеха с масло члена му. Той се опита да не мисли нито за северните земи, нито за сина си, нито за Аврелиан.

Лястовичките се караха за последните светлини в небето над градините. Те се въртяха между пушеците на жертвениците, в които през целия ден горяха даровете. Миризмата на тамян и изгоряла плът се просмукваше навсякъде, включително под туниката на Ифлава.

Още като малко дете Валериан често се любуваше на полета на лястовичките. Арабеските им само изглеждаха лудешки. Това не беше хаос. В него имаше деликатен ред, какъвто можеше да се открие във всяко нещо в природата. Боговете се грижеха за това. Както самият той се грижеше за реда сред хората, за да не гневят те боговете. Така ще оцелее римският строй.

Ифлава прибави и прекрасната си уста към пръстите. Но доволната усмивка на Валериан беше помрачена от някакво чувство за вина.

Със сигурност щеше да бъде по-благоразумно да продължи да се придържа към първоначалната идея. Да застане между тези два бика. Да остане край цезаря по дунавските брегове и да изпрати Аврелиан тук в Антиохия.

Боговете щяха ли да го упрекват за това?

О, колко бързо отлитат удоволствията! Особено най-приятните. Ето още един от цинизмите на възрастта.

Той нежно отблъсна Ифлава.

— Гадателите сигурно са приключили с предсказанията си, детето ми. Иди да им кажеш, че императорът чака. И на Макриан също.

* * *

— Черен дроб от коч, черен дроб от пуйка и от шарено агне. Далак от коч, панкреас от агне…

— Спести ми изброяването на карантията, Акстекс – изръмжа Валериан. – От трийсет години те слушам, знам, че божията воля не се чете по небето! Очаквам отговор на въпросите си.

Жреците гадатели изобщо не се помъчиха да прикрият неодобрението си. Те бяха двама – млад и стар, като всеки от тях имаше дълга тояга с извита спираловидна дръжка, която беше знак за длъжността им. По-възрастният, верният гадател на Валериан, поклати глава с въздишка. Младият отбеляза:

— Има много неща, които могат да се прочетат по небето, августейши. Всичко зависи от…

Прокуратор* Макриан, невероятно висок мъж с винаги леко притворени клепачи, сякаш светлината на вселената го беше ослепила завинаги, размаха костеливите си ръце.

[* Управител на провинция, изпълняващ ролята на главнокомандващ и съдия. – Б.р.]

— Отговорите, само отговорите, прорицатели!

Валериан му направи знак, че е недоволен. Макриан не беше много верен, но умееше да служи.

Изправяйки се в тогата си, обшита със зелени пискюли, Акстекс си позволи кратко осъдително мълчание, преди да обяви:

— По първия въпрос, предсказанията не са нито добри, нито лоши. Лобовете са здрави и на север, и на юг. За боговете е все едно дали си тук или там. Можеш да се местиш, колкото ти харесва.

— Един август е на своето място навсякъде из империята – подчерта Макриан с гримаса, която изцяло затвори очите му.

— По втория въпрос – подхвана отново Акстекс, наблягайки на думите, – горните лобове на черните дробове са недвусмислени. Здравето ти е превъзходно. Ще живееш дълго. Боговете са милосърдни по отношение на тялото ти. Сила и здраве, това е сигурно.

— Благодаря на боговете!

Валериан се усмихна на Ифлава, която заповяда на слугите да донесат студени напитки и онези печени на скара рибки, увити в пресни смокини и поръсени с пипер, които той обожаваше.

— Макриан, – добави той към прокуратора, – утре приношенията трябва да продължат. И да бъдат също толкова богати, каквито бяха днес.

— По третия въпрос – изгуби търпение Акстекс, – не може да бъде даден ясен отговор.

— Какво искаш да кажеш?

— Черният дроб на пуйката много лесно понесе смачкването – намеси се младият гадател. – Мастните жилки на овнешкия бяха насочени в различни посоки при малкия лоб и…

— Ясни отговори! – изръмжа Валериан. – Трябва ли да хвърля легионите срещу Шапур, да или не? Сега или утре?

Акстекс вдигна набръчканите си длани.

— Знам колко си нетърпелив, августейши. Винаги е така. Обаче това е факт. Не може да бъде даден ясен отговор. Предсказанията изглеждат положителни по отношение на оръжията, но…

— Но?

— Един знак винаги може да крие друг, както ти знаеш. Боговете не се противопоставят на битките. Трябва ли сам да застанеш начело на легионите? Това е друг въпрос.

— Ти не го ли постави?

— Ти самият не го постави. Твоите въпроси са моите въпроси. А не обратното. Ти би трябвало да го знаеш отдавна, августейши.

— Каквото и да е – намеси се младият гадател, – божият глас е слаб. Има известно объркване между вътрешното и външното.

Слугите се оттеглиха, щом подредиха блюдата и напитките върху малка масичка. Ифлава сложи една смокиня с риба в сребърна купичка и я подаде на Валериан. Той не й обърна никакво внимание, защото беше прекалено зает да овладява своя нарастващ гняв.

— Вътрешното и външното? Само ти си разбираш какво говориш, прорицателю!

— Това означава, че войната ще бъде вътре в границите на империята или извън тях, августейши – прошепна твърдо младият гадател. – Настроението на боговете не е едно и също за вътрешното и външното.

Лицето на Валериан вече беше станало алено от ярост. Акстекс вдигна извитата си тояга и я насочи към небето.

— Тази нощ ще направим темплум* – увери той сговорчиво. – При тези положения звездите са по-ясни от гаданията.

[* Място за наблюдение. – Б.пр.]

— Нека боговете те чуят – промърмори Валериан. – Този път се опитай да поставиш правилните въпроси, Акстекс. Или ще си помисля, че вече си прекалено стар, за да се харесваш на боговете. Той ги отпрати, махвайки с ръка. След като те си тръгнаха, за малко се възцари тишина, колкото Валериан да си зададе отново въпроса дали беше сгрешил, извеждайки на преден план удоволствието на тялото си пред политиката.

Ифлава настоя шепнешком да опита най-после пълнените смокини, които му подаваше. Прелестни бяха, разбира се. Прелестни както устните на Ифлава, която сподели с него удоволствието. Той не предложи на прокуратора. Мършавостта на Макриан беше доказателство, че храната просто щеше да отиде на вятъра. Той не предложи и на младите офицери, които стояха встрани. Те трябваше да се задоволят с това, че виждат толкова отблизо императора.

Валериан изпи чаша ферментирало вино с мед, за да успокои паренето от пипера, огледа слугите, които сновяха нагоре-надолу, за да подреждат факлите и лампите. Смокините с риба може да бяха добри, устата на Ифлава възхитителна, но от това безпокойството му, че е допуснал грешка в Агрипиненсиум, не ставаше по-малко. Напротив, глупавата несигурност на предсказанията го увеличаваше. Недоволството сега дразнеше всичките му сетива.

— Християнинът там ли е? – попита той управителя високомерно.

Макриан кимна с глава.

— Да. Той чака. Но, ако разрешиш, августейши…

Управителят се обърна към млад офицер.

— Това е Аелий Силвий. Трибун, отговарящ за кохортите в Палмира. Той ти носи поздрави и пожелания за добре дошъл от палмирския цар.

Валериан се поколеба, тъй като нямаше никакво желание да облагодетелства някой от тези подлизурковци, с които Макриан умееше да се заобикаля. Но името Палмира прикова вниманието му. Както и външният вид на трибуна. Под трийсетгодишен, с приятно лице, интелигентен, добре сложено тяло, с белег от рана на десния крак – от бедрото до прасеца.

— От битка? – осведоми се Валериан, посочвайки със смокиня белега.

— В Дура Еуропос, августейши. Когато Шапур, уви, превзе града.

Валериан опита смокинята, оставяйки хрупкавата рибка в съчетание със сладостта на плода да се плъзне по небцето му, преди да усети мощната атака на пипера.

— Аелий се е спасил от обсадата, подпалвайки всичко, което е оставало от града – уточни Макриан така ентусиазирано, че клепачите му се вдигнаха почти изцяло. – Тогава ти разказах за този подвиг, августейши.

Валериан потвърди усмихнато.

— Мисля, че си спомням.

Трибунът порозовя от удоволствие.

— Значи си в Палмира?

— Аз съм твоят пратеник при царя, августейши.

— Припомни ми титлите на този Оденат, прокураторе.

— Всепрославения Септимий Оденат, син на Вабалат, син на Назор, сенатор, цар на Палмира, августейши. Семейството станало римско по волята на Септимий Север, когато той завладял Ориента преди петдесет години. Оденат е сенатор. Сенатор, който никога не е докоснал с крак стъпалата на сената, никога не е влизал в храма на Юпитер на Капитолия, това се разбира от само себе си. Можеш да си представиш как изглежда този мъж, августейши. Пъргав на гърба на камила, богат търговец, отдаден на странни богове, които бродят из тези пустини.

Макриан завърши изказването си с широк жест на ръката, който беше доста красноречив.

— Така ли е, Аелий? – попита Валериан, използвайки с небрежна фамилиарност първото име на младия офицер.

— Да, августейши. Обаче Оденат не е глупак.

— Принася ли жертви на римските богове?

— Когато трябва, Всепрославения умее да прави приношения в нашите храмове. Мисля, че искрено уважава Аполон.

— А теб обича ли те?

За пръв път Аелий се затрудни. Заради присъствието на Макриан, помисли си Валериан.

— Аз съм само трибун, августейши. За него едва съществувам. В мое лице той уважава най-вече Рим. Той се вслушва в съветите, които му давам, но рядко има повод за това. Аз съм…

Трибунът погледна бегло към Макриан.

— В замяна на това съм доста близък със сина му, Хайран. Момче много различно от баща си. Той ще се чувства добре, в който и да е град в империята.

— Добре. Та какво е посланието на Всепрославения Оденат?

— Че се надява да си щастлив под небето на Антиохия, августейши. Че те обича и те подкрепя, както обича и подкрепя римските богове.

— Което означава?

Аелий се усмихна.

— Че знае кой от двама ви – Шапур или ти, ще бъде по-силният, когато дойде моментът.

— Ще приеме ли той да се бие на моя страна?

Трибунът се поколеба, облекчи дискретно ранения си крак.

— Той наистина е гражданин на Рим, августейши. Но заради блясъка, външната страна на нещата и за да покаже в града колко е богат, а богатството му е наистина огромно. Прокураторът е прав: за останалото той си остава жител от пустинята. Ловът за него е също толкова важен, колкото войната.

— Тези хора са такива, августейши – намеси се Макриан. – Палатите и дори улиците в Палмира може да те накарат да повярваш, че си в Рим или Атина. Но извън стените им животът на богатите им обитатели е същият като на керванджиите. Повярвай ми, знам го, това е варварската им същност, която се установява много бързо.

Валериан довърши нова чаша вино.

— Въпросът, трибуне, е прост: може ли да му се има доверие?

— Мисля, че да, августейши. Съюзите за Оденат са като вятъра, който отвява дюните – променят се при всеки нов сезон. Обаче само прозорливите мъже умеят да оцеляват в пустинята. Той знае как да пази своето и винаги е наясно кой ще бъде по-силен от него. Отгоре на всичко Палмира е неговото скъпоценно украшение. Той по-скоро ще умре, отколкото да я изостави на персите.

— Значи той държи на мен и ме обича – заключи Валериан с усмивка.

Този трибун му харесваше. С пъргав и хитър ум, амбициозен, може би дори смел. На Макриан му беше приятно, че неговото протеже толкова се харесва, което беше доста необичайно.

— Знаеш ли кой би бил подходящият отговор, който да дам на Оденат, Аелий?

— Има… Има такъв, августейши…

— Слушам те.

— Оденат ще си взема втора съпруга. Първата, майката на сина му, умря. Новата е момиче, което палмирците смятат за богиня…

Макриан го прекъсна със странно дълбок за толкова слаб човек смях.

— Това е като болест по тези краища, августейши. Раждат им се богове, богини или пророци при всяка буря.

Сарказмът затвори устата на Аелий, който се поколеба дали да продължи. Валериан го насърчи с жест.

— Богиня?

— Това е странна история, августейши. Разказват, че в момента на раждането й нейният бог ударил бивака на баща й в пустинята с една звезда. И там, където тази звезда изчезнала в пясъка, бликнал извор.

— Истина ли е това?

— Аз съм виждал извора. Много красиво място, августейши. Всъщност това е оазис, където отсядат керванджиите, за да си починат и да утолят жаждата си. На техния език му казват Небесната целувка. Но не бих могъл да кажа кога и как е възникнал в действителност.

— Приказки от този тип, августейши, се носят по всички пътища на пустинята, и то по-бързо от бълхите по гърба на някоя камила – подигра се прокураторът.

— Сигурното е – подхвана отново трибунът, без да погледне към Макриан, – че тази приказка е била достатъчна, та Оденат да пожелае да се ожени за момичето, когато то стане на подходяща възраст. Сватбата трябваше да се състои това лято. Обаче тя неочаквано изчезна една нощ.

Валериан повдигна вежда заинтересуван. Историята го забавляваше. Ревността на Макриан го очароваше.

— Разказвай, Аелий.

— Нейният баща помисли, че е умряла. Целият град, хората от керваните, всички помислиха, че е погълната от пустинята. Отвлечена от търговци – врагове на баща й, продадена може би на персите. Подобни неща се случват. Обаче на 13 септември тя се появи отново. Също толкова загадъчно, както беше изчезнала. Влизането й в Палмира изуми всички. Хората решиха, че това е чудо. Целият град я посрещна с песни и викове: „Зиновия! Зиновия!”

— Зиновия?

— Така се казва, августейши. Името й означава „божият дар”. Не само че тази Зиновия беше жива, но тя се връщаше при баща си със звездния камък, който беше извадила от извора.

— Наистина?

— Така твърдят. Дълъг черен лъскав камък, който не прилича на никой от срещащите се в пустинята.

— Ти не беше ли там?

— Не, августейши. Аз бях тук, в Антиохия. Станало е в деня на заминаването ти за Рим.

Валериан одобри безмълвно.

— От този момент се зароди слухът. Жените започнаха да шепнат, че тази Зиновия е богиня, че нейният бог я извикал при себе си и й дал звездния камък. Такива работи…

Макриан вече беше готов да се засмее, но Валериан го погледна смразяващо.

— Боговете са си богове, Макриан. Това, на което са способни, нито ти, нито аз го знаем. Още повече, след като Рим забранява само християнския… И тази Зиновия, Аелий, ти виждал ли си я?

— Уви, не, августейши. В деня на нейното завръщане бях тук, в Антиохия. Оттогава тя живее в палата на Оденат. Външни хора не могат да я виждат.

— Красива ли е, как мислиш?

— Казват, че красотата й е рядко срещана.

Валериан остана замислен. Поклащайки леко глава, той погледна Ифлава, своята красива богиня. Тя не беше изпуснала нито дума от приказките на трибуна и сигурно изобщо не се съмняваше в истинността на тази история.

— Божият дар – прошепна той. – Приятно име, не смяташ ли, Макриан?

— Измислица, августейши. Абсолютна измислица.

— Не оставяй душата ти да изсъхне също като тялото ти, Макриан. Тук, под небето, божиите дарове изобилстват. Защо това момиче да не е един от тях?

Той посочи на трибуна последната смокиня, пълна с риба.

— Опитай, трибун Аелий. Това също е един от божиите дарове.

Той се полюбува развеселен на завистта на Макриан и едновременно с това на смущението на младия трибун, изненадан колкото от императорското предложение, толкова и от пипера, който вече му подпалваше езика.

— Значи подарък за сватбата на цар Оденат – подхвана отново той. – Ето за какво си мислеше, нали Аелий?

— Да… августейши.

— Изпий това вино, трибуне. Паренето от пипера се разтваря в меда. Имаш ли някаква идея за този подарък?

Аелий се осмели да отговори, преди да пийне:

— Един легион, августейши.

— Един легион?

Трибунът остави внимателно чашата си обратно.

— Знак, че Рим признава могъществото на Палмира и че императорът подкрепя и защитава своя цар срещу Шапур.

— И от къде ще го взема този легион, трибуне? Знаеш, че не ми достигат кохорти тук, за да се отправя срещу Шапур.

— Няма нужда да е пълен, августейши. Добавени към трите кохорти, които вече командвам, пет ще са достатъчни. С допълнителни от Египет или Кападокия, ако се налага. Те са добри конници и добри стрелци с лък и биха могли чудесно да се смесят с палмирските воини. А и за персите ще бъде знак, че ти държиш здраво границите на империята.

— Това ще струва скъпо.