Царството на злото

ГЛАВА 12

Пренощуваха на скалистия остров и още с първата утринна светлина прекосиха последната част от мочурището и достигнаха открита твърда земя. На запад се мержелееха сини хълмове.

Като се изключеха няколко леки дремвания, Харкорт изобщо не беше спал. Когато над мочурището се спусна пълен мрак, то се превърна в кошмар. Духовете стенеха и охкаха и навремени можеха да се видят, макар че винаги имаше съмнение дали онова, което се вижда, са облечени в бяло духове, или носеща се мъгла. Нощни птици крещяха, а далеч на изток нещо като че ли удряше на барабан. Харкорт лежеше буден, заслушан в този звук, и се опитваше да проумее дали е квакане на жаба, или биене на барабан. Реши, че квака приличното на жаба, покрито с брадавици същество, което беше видял или си мислеше, че е видял. Не беше съвсем сигурен, че е то, защото макар понякога звукът да приличаше на квакане, друг път той беше готов да се закълне, че чува биене на барабан. Но кой би клечал посред нощ в мочурището да бие барабан?

Те закрачиха бързо към хълмовете, радостни, че излизат от блатото. Йоланда избърза напред и скоро изчезна, сигурно, за да търси по-лек път. Харкорт се чудеше на нейната пъргавина и сила.

Вдигна глава и огледа небето. Драконите му бяха направили по-силно впечатление, отколкото мислеше. С изключение на няколко ястреба, които се рееха над тях, небето беше пусто.

Вървяха през гъста ливада, осеяна с нацъфтели цветя, Хълмовете престанаха да са сини, както изглеждаха отдалеч, и се превърнаха в покрити с дървета височини, високи като онези край реката.

Абатът, който вървеше малко пред Харкорт и Нъли, спря, за да ги изчака, после тръгна редом с тях. Беше възвърнал обичайното си добро настроение.

— Сега се движим с добро темпо — каза той. — Ако имаме късмет, може би ще наваксаме забавянето в мочурището.

— Ще имаме и добри, и лоши дни — отбеляза Нъли. — Сигурно и на други места по пътя ще се бавим.

— Дано обаче да няма нищо така ужасно, както мочурището — въздъхна абатът.

След два часа стигнаха подножието на хълмовете. Йоланда чакаше.

— Ще тръгнем малко на север — каза тя. — Намерих една виеща се долина, по която ще заобиколим хълмовете. — Скоро ще трябва да спрем за ядене — обади се абатът. — От сутринта не сме хапвали нищо освен по бучка сирене и залък хляб.

— Ти изобщо мислиш ли някога за нещо друго освен за огромния си търбух? Ако тръгнем по акъла ти, на всяка половин левга ще трябва да спираме, за да ядеш.

— На празен стомах не се ходи — каза абатът. — Винаги съм обръщал внимание на корема си и съм се отнасял добре към него.

— Щом стигнем в долината, ще намерим място, където можем да спрем и да се подкрепим — обеща му Йоланда. — Там има пътека и дървета.

Долината започваше с върбова горичка край ромолящ поток, който се спускаше по каменистото си корито надолу към мочурището. Горичката беше малка, но по склоновете на хълмовете от двете страни растяха дъб и клен, бук и бреза. Малко по-нататък долината се стесняваше и потокът течеше в тясно дефиле.

Дефилето се врязваше в хълмовете и ставаше все по-тясно и по-тясно. Гъстите гори по хълмовете слизаха все по-надолу, докато накрая дърветата надвиснаха като свод над потока, който сега едва течеше. Покрай него имаше пътека, която минаваше ту от едната, ту от другата му страна. Беше неравна, изпълнена със стърчащи корени и камъни, но по-добре такава, отколкото изобщо без пътека. Късно следобед стигнаха до отклонение нагоре по полегатия склон. Йоланда спря, взря се нагоре и каза:

— Чакайте тук. След минутка се връщам.

Доволни, че ще могат да починат, те спряха, а девойката изчезна нагоре по пътеката.

— Това дете не знае какво е умора — каза абатът. — Търчи и скача като пощуряла коза и може да продължи така вечно.

Харкорт чувстваше неприветливостта на гората. Тя беше надвиснала над тях, сякаш искаше да ги задуши. Цареше пълна тишина. Чуваше се само песента на поточето, което ромолеше в каменистото си корито, и шепотът на вятъра във върховете на високите дървета. Йоланда се зададе тичешком по пътеката и викна:

— Намерих къде да прекараме нощта. Една пещера. Някой живее в нея, но го няма. Мисля, че няма да има нищо против.

— Откъде можеш да си сигурна? — попита Нъли.

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Само предполагам и се надявам.

— Може би ще станем и ще я напуснем преди този някой да се върне — каза абатът. — Който и да е, той може би няма да разбере, че сме прекарали нощта в жилището му.

Пещерата беше доста тясна и плитка. Пред входа и имаше широка хоризонтална каменна плоча и на нея, почти до входа, имаше малко огнище, покрито със студена сива пепел и почернели обгорели дънери. Вътре, в единия ъгъл, върху дървени трупи беше поставен сламеник. В дъното висяха три тигана и шишове за печене. Точно до входа бяха наредени на купчина сухи дърва. До тиганите и шишовете, върху плоча от плоски камъни, грижливо бяха наредени кожени торби. Навеждайки се, за да не се удари в тавана, абатът влезе и седна на сламеника.

— Непременно трябва да се разположиш като у дома си — каза Нъли.

— А защо не? — попита абатът. — Ако нашият непознат домакин е честен човек, той ще иска гостите му да се чувстват като у дома си.

— Обаче дали сме гости? — възрази Нъли.

— Можеш да оставиш този въпрос — чу се глас зад тях. — Вие наистина сте мои гости и сте добре дошли.

Всички се обърнаха да видят кой говори и видяха един дребен човек със загоряло от слънцето лице, почти черно, гладко избръснато, но с четинести мустаци, с тънки бръчици в ъгълчетата на очите. За да ги вижда по-добре, той бе присвил очи, сякаш срещу слънцето. Носеше празна торба. Раменете му бяха превити напред като на човек, свикнал да носи тежки товари. Подпираше се на тояга. Беше бос, с парцаливи панталони и овчи кожух с вълната навън.

— Аз съм Андре, амбулантен търговец — представи се той, — а това е скромният ми дом. От години вие сте първите гости, които ми оказват чест да ме посетят. Много се радвам, че ме открихте.

— Ние сме пътници — каза Харкорт. — Просто минавахме оттук.

Амбулантният търговец вдигна ръка и си избърса лицето.

— Много странно минаване. По тези места рядко се случва такова нещо. Тази страна не е приятна.

— Аз съм Чарлз от замъка Харкорт отвъд реката. Търсим вуйчо ми, който се изгуби. Имаме основание да вярваме, че е в Пустата земя. Може би знаеш нещо за него.

Амбулантният търговец поклати глава.

— Нищо не съм чул. Но е глупаво да скита тук.

— Вуйчо ми — каза Харкорт — е малко глуповат човек. Открай време.

— Е, да приемем, че е така — каза амбулантният търговец. — Ще пренощувате при мен. Ако искате, можете да останете и по-дълго. Ще наклада огън…

— Не — каза Нъли. — Аз ще го наклада, а онзи голям дебелак ще отиде за дърва, за да попълним изгорените. Може малко и да попритурим като отплата за гостоприемството, което ни оказваш.

— Във вирчето точно където пътеката завива, забелязах пъстърва — каза Йоланда. — Ще опитам да хвана няколко за вечеря.

Амбулантният търговец се усмихна.

— Никога не съм чувал за такива услужливи и полезни гости. Всеки домакин ще бъде радостен да му гостувате. — Той се обърна към Харкорт. — Имаш добри слуги.

— Не са ми слуги — отговори Харкорт. — Приятели са ми. Така нареченият дебелак, който отиде да събира дърва, е абат и макар да мърмори, когато трябва да върши някоя досадна работа, никога не отказва да я свърши.

— Имаш късмет с такива приятели — каза амбулантният търговец.

— И аз така мисля — съгласи се Харкорт.

Не му харесваше този човек. Нямаше му вяра. Изглеждаше лукав и беше прекалено мазен. Най-добре беше да си държи езика зад зъбите. На пръв поглед нямаше нищо, от което да се смущава, дори се опита да влезе в спор със самия себе си, но чувството на недоверие си остана. Амбулантният търговец остави торбата на пода, бръкна в нея, извади шепа дреболии и ги изтърси на одеялото, което покриваше сламеника.

— Не продавам скъпо — каза той — и не се пазаря. Не печеля много, но общо взето свързвам двата края.

Имаше една стара медна пара, парче очукана верижка от огърлица, полиран ахат, зеленясал пръстен с червен камък, бронзов връх за копие, също зеленясал от времето, и други вехтории.

— Хората ме знаят като треперещ от старост идиот, който не е съвсем в ред с акъла, безопасен и честен човек, твърде глупав, за да не бъде честен — каза търговецът. — И не се страхуват от мен; някои дори ми се доверяват. Моите странствания са съвсем безопасни. Посрещат ме като човек, който им носи най-новите вести — различни новини и клюки, понякога дори скандални. Ако вестите ми са малко, си измислям, за да раздразня любопитството на моите клиенти.

— Какви са клиентите ти? — попита Харкорт.

— Как какви? О, разбирам какво имаш предвид. Добре, ще ти кажа самата истина. Те са както измежду хората, така и измежду силите на Злото. За мен това е без значение. Продажбите и на едните, и на другите са еднакво доходни.

— В такъв случай може би ще можеш да ни помогнеш. Искам да кажа, ако имаш желание.

— Разбира се, че имам желание. На никого не отказвам помощ.

Нъли вече беше наклал огъня, а абатът беше донесъл наръч дърва и отиваше за още.

— След като се нахраним, ще поседим около огъня и ще си поговорим — каза амбулантният търговец. — Можете да ме питате всичко, което ви интересува.

„Чудесно“ — помисли Харкорт. Но на колко от онова, което щеше да им каже амбулантният търговец, можеха да повярват?

— Ще бъдем благодарни — каза той на амбулантния търговец — за всички сведения, които можеш да ни дадеш.

По пътеката се появи Йоланда с низа пъстърва. Двамата с Нъли седнаха до огъня и започнаха да я чистят. Амбулантният търговец донесе тиган и гърне с мазнина и точно тогава пристигна и абатът с дървата, остави ги върху купчината, седна край огъня, загледа рибата и облиза устни.

— Хубава и тлъста — каза абатът. — И прясна, направо от реката.

— Отлични са — потвърди амбулантният търговец. — Когато имам време, ловя и си пържа. — Той огледа абата и каза: — От състоянието на расото ти личи, че си газил през мочурището.

— Прегазихме го това проклето мочурище — отговори абатът с отвращение. — Отне ни ден и половина, докато го прекосим.

— Можели сте да го заобиколите — каза амбулантният търговец с тон, който подсказваше, че всеки разумен човек би постъпил така.

— Имаше специални обстоятелства — намеси се Харкорт, — които ни накараха да решим, че ще е по-умно, ако минем през мочурището.

— Да — каза амбулантният търговец. — Разбирам ви. Понякога възникват такива, както ти ги нарече, „специални обстоятелства“. Особено на това място.

Рибата вече беше сложена в тигана и те седяха и наблюдаваха как се пържи.

— Ние имаме сирене и хляб — каза Йоланда, — и дебел резен бекон. Може би парче бекон ще направи вечерята по-добра.

— Ако смяташ, че можете да си го позволите — отвърна амбулантният търговец. — От време на време продавам бекон, но не съм вкусвал от месец и повече. Йоланда отряза няколко парчета бекон и ги сложи в тигана при пъстървата. След вечеря търговецът се обърна към Харкорт:

— Ти спомена, че искаш някакви сведения. Какво точно те интересува? Предполагам, че може би искаш да знаеш какво можете да очаквате напред.

— Правилно — каза Харкорт. — Ние пътуваме на запад. Научихме, че в тази посока се намира древна катедрала.

Амбулантният търговец гледаше замислено.

— Трябва да минете още доста път, за да стигнете до нея. Никога не съм бил там. Не съм я виждал, но съм чувал за нея. Единственото, което мога да ви кажа, е, че трябва да вървите на запад и да питате.

— Кого да питаме? — рече Нъли. — Сигурно не силите на Злото. Освен тях ще срещнем ли някой друг?

— Там има хора — отговори амбулантният търговец. — Ще ги намерите в скришни и уединени места. Силите на Злото знаят за тях, но не ги безпокоят. Вие какво знаете за силите на Злото?

— Преди седем години в замъка стоях дни наред срещу тях — гордо заяви Харкорт.

— А, да — отвърна амбулантният търговец. — Не ви е било леко. Обикновено силите на Злото не са винаги жестоки. Те си имат своите цикли. Има периоди, когато човек може да пътува през тази земя невредим, и други, когато дори аз не се осмелявам да изляза на открито. Когато периодът на лудост отмине, те пак са си неприятни, но не убиват безразборно. Струва ми се, че сега са в лош период. Някъде на север се е появила една римска кохорта и това съвсем ги е вбесило.

— Чул ли си нещо друго за римляните? — попита абатът. — Само това ли знаеш?

— Влезли в една-две схватки. Обикновена размяна на удари. Нищо сериозно.

— Възможно е и нищо сериозно да не се случи — каза Харкорт. — Кохортата е само на разузнаване. Римляните не търсят стълкновение.

— Може да е така. Надявам се да е така. По-голяма част от силите на Злото са се струпали покрай далечните граници, за да ги пазят от варварите — които, между впрочем, напоследък кротуват. Само набези на малки групи конници, но никакви големи нашествия. Но въпреки това силите на Злото са неспокойни.

— Има ли някои опасни места, които трябва да знаем? — попита Нъли. — Някои райони, които да заобиколим отдалеч? Всичко, което би могъл да ни съобщиш, ще ни бъде от голяма полза.

— На няколко левги на запад, отвъд една голяма река, има долина, населена с харпии. Те постоянно се местят, за да търсят плячка, но свърталището им е там. Така че трябва да сте нащрек. Харпиите са доста опасни същества.

— А дракони? — попита абатът.

— За драконите никой не може да каже — отговори амбулантният търговец. — Те могат да са навсякъде. Преди да излезете на открито, винаги оглеждайте внимателно небето. Придържайте се колкото се може по-близко до дърветата. Там не могат да ви хванат. Внимавайте и около мостовете. Тролите са пристрастени към тях. Но вие, разбира се, знаете това.

— Да, наистина знаем — отговори абатът.

— Ако ви се удаде случай, попитайте за един кладенец. Един древен кладенец, за който се говори, че някога е бил място за поклонение. Според легендата, ако човек се наведе над него и погледна във водата, може да види бъдещето си. Не казвам, че е вярно. Склонен съм да се съмнявам. Но историите, които се разказват за него, са много интересни.

— Ще питаме — лекомислено обеща Харкорт. Огънят догаряше. Нощната тъмнина се запромъква към тях. Върховете на дърветата под пещерата се полюшваха от лекия ветрец. Изтокът започваше да изсветлява — скоро щеше да изгрее луната.

Амбулантният търговец се надигна, влезе в пещерата, затършува в наредените върху каменната плоча кожени торби и се върна с нещо, което подаде на Йоланда. Светлината от огъня се отрази в лъскавата му повърхност. Беше красиво или най-малкото изглеждаше красиво и сияеше с цветовете на дъгата — нещо извито спираловидно и с блестящ рог в единия край. Йоланда го въртеше в ръце и се чудеше какво е.

— Какво е това? — попита тя. — Красиво е, разбира се, но какво е?

— Раковина — каза амбулантният търговец. — Донесена от далечен океан. Носи морето в себе си. Сложи я до ухото си и ще го чуеш.

Макар да не повярва, Йоланда постави набраздения рог до ухото си. Очите и се разшириха, устата и зейна. Тя дълго слуша, а другите я наблюдаваха. Накрая я свали от ухото си и я подаде на абата, който след като я обърна, за да я разгледа по-внимателно, също я долепи до ухото си и възкликна:

— Боже! Тя наистина носи със себе си морето, или това, което смятам за море, защото никога не съм го виждал. Като рев на големи води.

Амбулантният търговец се засмя. Доста неприятно.

— Нали ви казах. Не ми ли вярвате?

— В никакви чудеса не вярвам, докато лично не проверя — отговори абатът.

Подаде раковината на Харкорт и когато той я вдигна до ухото си, чу рев — както беше казал абатът, като рев на големи води.

— Не разбирам — каза Харкорт. — Как може такава раковина да носи звука на морето в себе си? А дори и да го пренесе на толкова левги от морето, как може да го запази?

Нъли се пресегна, взе раковината от ръцете му и каза:

— Има една стара легенда. Звукът, който чувате, не е на ревящото море. Това е нещо друго. Не мога да го обясня, а предполагам, че и никой не може да го обясни. Но това, което чуваме, не е морето.

— Ами какво е? — попита амбулантният търговец.

— Вече казах — отвърна Нъли. — Казах, че не знам какво е, което е най-честният отговор, който ще чуеш. Мога само да ти кажа, че не е морето.

И му подаде раковината, но амбулантният търговец поклати глава и каза:

— Не я давай на мен. Дай я на младата дама. Това е подарък за нея.