Царството на злото

ГЛАВА 13

На следващата сутрин тръгнаха късно. Амбулантният търговец, изглежда, не желаеше да ги пусне. Седеше край огъня и бърбореше, без да каже нищо важно. Когато му задаваха въпроси, или твърдеше, че не знае, или започваше да разказва някаква толкова налудничава история, че веднага си личеше, че е измислица.

Накрая обаче успяха да се откъснат и тръгнаха нагоре по тясната долина. Докато стигнат билото, слънцето прехвърли зенита. Тук гората беше по-рядка, отколкото покрай потока. Спряха за малко, без да палят огън, и хапнаха от запасите в торбите.

— Надявах се, че амбулантният търговец ще ни бъде от помощ — каза Нъли. — Изглежда, много е пътувал из тази страна и трябва да е научил много неща.

— Не вярвам на този човек — рече абатът. — Дори да ни беше казал нещо, което може да ни бъде от полза, пак не бих му повярвал.

— Нищо не ни каза — продължи Нъли. — Бърбореше за цели ята харпии, но не каза нищо конкретно. Изнесе ни елементарен урок как да избягваме дракони и ни предупреди да внимаваме около мостовете, за да не налетим на троли.

— И аз не му вярвам — призна Харкорт. — Има много лукав вид.

— А какви глупости ни разказа за раковината! — възкликна Нъли. — Хайде де! Виждал съм море и съм го слушал. Гласът в раковината не е гласът на морето.

— Съобщи ни — намеси се абатът, — че катедралата се намирала някъде на запад. Но това ни беше известно. Трябваше да го попитаме за вилата или за мястото каквото и да е то, където се намира призмата. Харкорт поклати глава.

— Не, не трябваше. Щяхме да се издадем. За него и за всички други ние сме тръгнали да търсим странствуващия ми вуйчо.

След като хапнаха, продължиха по билото на планинската верига.

— Ще ни отведе на север — каза Йоланда, — но може би не много далеч. Дано да излезем на някакъв път.

Преди смрачаване си стъкмиха лагер и като свършиха с вечерята, Йоланда седна настрана и вдигна раковината до ухото си. Харкорт постоя малко самичък, после стана, отиде при нея и клекна. Тя свали раковината и я сложи в скута си.

— Очарована си от нея — каза той. — От звука на морето — Йоланда се усмихна.

— Не от звука, макар че е странен и натрапчив. Не е само това. Когато слушам, ми се струва, че някой говори, че зад звука на морето има глас, който се опитва да ми каже нещо.

— Магия ли? — попита той. — Магически глас?

Йоланда се намръщи, размишлявайки върху думите му.

— Какво представлява магията? — попита той. — Можеш ли да ми обясниш?

— Милорд — отвърна Йоланда, — задаваш ми много трудна гатанка.

— Нямах такова намерение. Мислех, че можеш да ми кажеш какво представлява магията. Тази дума често се използува. Лесно се изплъзва от устата. Но е само лекомислено обяснение на онова, което става около нас, когато нямаме друго.

— И ти си мислиш, че можеш да получиш отговор от едно просто момиче, което от време на време ходи в Пустата земя и не може, или не желае, да обясни защо го прави? Момиче, което вижда форма в дървото…

— Изобщо не ми е минавало през ума — възрази той, но в себе си призна, че си е мислил точно това. — Ако съм те обидил…

— Не, не си ме обидил — отвърна тя, вдигна раковината и отново я сложи до ухото си.

Харкорт прие това като нежелание да продължи разговора и се върна при абата.

„Пътуването върви безпрепятствено — помисли той. — Имахме проблеми с горските бабуни и с мочурището, но не се сблъскахме с истинска заплаха. Досега не срещнахме нито доказателство за Злото, нито нещо, което да подсказва, че то знае за нас. Ние, разбира се, се надявахме точно на това, макар и да е невъзможно.“

— Гай — обърна се той към абата, — не ти ли се струва, че всичко върви много гладко?

— Да, и на мен ми минава такава мисъл — отвърна абатът. — И се радвам, че е така. Пътуваме обаче само четири дни.

— Може би излишно се безпокоя п продължи Харкорт, — но косите ми настръхват и нещо току ме жегва под лъжичката. Сякаш чувствам очи, които ни наблюдават. Чувствам се напрегнат, готов да побягна.

— Това чувство ми е познато — потвърди абатът. — Старая се да го потискам. Не обичам да се обременявам. Щастлив съм, когато отмине.

— Йоланда смята, че чува глас в раковината. Глас, заглушаван от рева на морето.

— Фантазии на младо момиче — каза абатът.

— Знам. Сигурно е така. Но не вярвам на амбулантния търговец. А и раковината не ми харесва.

Абатът сложи тлъстата си ръка на рамото на Харкорт.

— Успокой се, приятелю. Не се обременявай с излишни тревоги.

На следващия ден билото, по което вървяха, се стесни и излязоха на малко плато, граничещо с крайречните хълмове. Беше район без стръмни височини и те отново се насочиха на запад.

— Отишли сме доста на север — каза Харкорт. — Може би щеше да е по-добре, ако бяхме останали сред хълмовете.

Спряха да починат. Нъли измъкна от торбичката на колана си картата, която им беше начертал вуйчото на Харкорт. Разгъна я и всички се наведоха над нея.

— Трудно е да се разбере — каза Нъли. — Мащабът не отговаря на разстоянието, но ми се струва, че сме ето тук.

— Ако си прав — каза Харкорт, — все още сме на безопасно разстояние от римския път.

— Картата не струва — обади се Йоланда. — На нея не е показано мочурището.

— Вуйчо ми сигурно не го е видял. Трябва да е минал северно от него.

— Катедралата е още доста далече — отбеляза абатът, — но изглежда, че е на запад от нас.

— Тогава всичко е ясно — каза Нъли. — Трябва да вървим на запад.

Платото не беше така гъсто обрасло, както хълмовете. Гората беше по-рядка, дърветата — по-малки. От време на време излизаха на голи участъци — може би земи на изоставени чифлици, въпреки че не видяха следи от сгради. Прекосяваха бързо тези места, оглеждайки се за дракони, но нямаше и помен от тях.

Пресичаха и малки потоци, които се спускаха към реката. Денят беше хубав и слънчев, не беше много топло, небето беше безоблачно.

Както винаги Йоланда вървеше пред тях, но на такова разстояние, че да я виждат. Малко подир пладне спря да ги изчака и я настигнаха.

— Какво има? — попита Харкорт.

— Надушвам пушек — отговори тя. — Мисля, че идва оттам, отдолу.

— Може да са хора — предположи Нъли. — Силите на Злото не са любители на огъня. Те ядат месото сурово.

— Най-добре да се разпръснем — каза Харкорт. — И, за Бога, движете се тихо и си отваряйте очите. Ако има хора, да не ги изплашим. Необходима ни е всяка информация, която могат да ни дадат.

— Ако пък са силите на Злото — допълни Нъли, — по добре ние да ги видим, отколкото те нас.

Разпръснаха се и бавно заслизаха по склона към клисурата, която им показа Йоланда. По средата на пътя Харкорт долови остра миризма на пушек. Йоланда беше права — долу гореше огън. Той приклекна и заслиза още по-предпазливо.

Той вдигна ръка и направи знак да вървят напред. Наведен ниско, Харкорт слизаше по склона. Погледна надясно и видя, че Нъли му беше отдясно, а непосредствено подир него се промъкваше абатът. Йоланда пак беше напред, някъде вляво. Проклетото момиче сякаш винаги трябваше да е отделно! В един момент я видя как пребягва от дърво до дърво.

Внезапно Харкорт спря. Долу, на дъното на клисурата, до малък поток, който се пенеше в пролома между хълмовете, се издигаше бедна къщурка. Над потока се беше разкрачила дървена постройка. Воденица! Боже Господи, воденица! Воденичното колело проблясваше на слънчевата светлина, искряха пръски вода. Над колелото се полюшваше дървена клетка и в нея имаше нещо — но той не можа да различи какво. Долетя раздразнен крясък — може би от съществото в клетката.

До дървеното колело беше коленичил мъж и работеше с дървен чук и длето. Побелялата му коса падаше до раменете, дълга брада покриваше гърдите му. Старец.

Харкорт се изправи и бавно тръгна към него. Но абатът го беше изпреварил — вече се носеше през малката полянка на дъното на клисурата — огромен и масивен — с тържествена църковна крачка.

Старецът остави дървения чук и длетото и се изправи, готов да побегне. После като че ли изведнъж разбра какъв е този остриган човек с расо, затича се към него, подхлъзна се, падна на колене, събра набожно ръце и със сърцераздирателен тон изблея:

— Благослови ме, отче! Благослови ме!

Абатът вдигна ръка за благословия, измърмори нещо на латински, направи кръстен знак и помогна на човека да се изправи…

— Мислех си, че никога няма отново да се докосна до Светата църква — каза с разтреперан глас старецът. — Мислех си, че завинаги съм изгубен. Мислех, че съм изоставен.

— Господ Бог — каза абатът — никога не изоставя Своите чада.

— Но аз взех предпазни мерки — каза старецът. — Може би в най-дълбоко невежество. Импровизирах.

— Как си импровизирал, сине мой? — попита кротко абатът.

— О, нали имам папагал.

— Тук, в Пустата земя?

— Да, отче, папагал.

— Би ли ми показал какво представлява този папагал? Слушал съм много за тези птици, но никога не съм…

— Папагалът — обади се Нъли — е птица от джунглата. Среща се в южните страни. Пъстра е — в зелено и синьо, и червено и може, ако е обучена както трябва, да имитира човешка реч.

— Наистина е така — обади се старецът, — но се изисква много търпение и освен това има случаи, когато въпреки всичко не ще да проговори. Опитах се да го науча на „Отче наш“, но това се оказа извън неговите възможности и усилията ми пропаднаха. После опитах с „Аве Мария“, но и с това не успях. Можах да го науча само на „Бог да благослови душата ми“, но глупавата птица слива думите…

— „Бог да благослови душата ми!“ — възкликна абатът. — Искаш, да кажеш, че си научил птицата да казва „Бог да благослови душата ми“?

— Отче — каза умолително старецът, — това беше единственото, което успях да постигна. Опитах се да го науча на „Отче наш“ и „Аве Мария“, но…

— И с каква цел? — попита абатът.

— Как с каква цел? — учуди се старецът. — Мислех, че трябва да има някой, който да се застъпва за мен, и тъй като нямаше кой, реших, че това може да свърши и една птица. „Птицата — казах си — ще е по-добре от нищо.“ Не си ли съгласен, отче?

— Не съм много сигурен — каза строго абатът. — Щеше да е много по-добре, ако ти самичък…

— Но, отче, аз се моля. Редовно се моля. Моля се до изнемога.

— Тогава защо ти е птицата?

— Отче, трябва да ме разбереш. Мислех, че птицата ще ми осигури допълнителна подкрепа. А аз, тъй както съм обграден само от Зло, се нуждая от всяка допълнителна подкрепа, която мога да имам.

— Това в клетката птицата ли е? — попита Нъли.

— Да, добри ми господине, тя е.

— А защо в клетка? Ако я пуснеш на свобода, ще избяга, нали? И защо клетката виси над водното колело? Би могъл да и намериш по-добро място.

— За да разберете защо е там, трябва да знаете нещо, което ще ви кажа. Тази глупава птица казва „Бог да благослови душата ми“ само когато е увиснала на единствената пръчка в клетката с главата надолу.

— И защо е така?

— Наистина не знам, любезни господине. Знам само, е така. Не ми оставаше нищо друго, освен да намеря начин птицата периодически да се обръща с главата надолу. Тогава направих клетка с една пръчка в нея. После построих водното колело и прикачих клетката така, че когато колелото се върти, птицата да се преобръща с главата надолу.

— Но сега клетката не се върти — отбеляза Йоланда. — Колелото се върти, но не и клетката.

— Уви, това е, защото се счупи един зъбец на колелото, разцепи се на две. Тъкмо правех нов. Щом го направя, клетката отново ще започне да се върти.

— От колко време си тук? — попита Йоланда.

— Не мога да преброя годините. Когато дойдох, бях млад мъж.

— Птицата с теб ли дойде?

— Да, птицата дойде с мен. Двамата с нея сме тук много отдавна.

— Искаш да кажеш, че през всичките тези години птицата се е въртяла в клетката? Ти, старче, трябва да се срамуваш от себе си.

— Не, не през всичките години — възрази старецът. — Минаха много години, докато я науча да казва „Бог да благослови душата ми“. Преди да постигна това трябваше да я отуча от думите, които знаеше. Взех я от един моряк, а думите, на които той я беше научил, биха накарали дори и един як мъж да пребледнее.

— Не мога да разбера защо изобщо си дошъл тук — обади се Харкорт. — Никой човек със здрав разум не би дошъл в Пустата земя.

— Моля за извинение, благородни господине — отговори старецът, — но вие също сте дошли тук, нали?

— Нашият случай е съвсем различен — възрази абатът. — Има причина, поради която сме тук.

— Аз също имах причина. Представях си, че мога да стана мисионер в Царството на Злото. Казвах си, че имам издръжливост и способности да стана свят човек. Мислех си, че притежавам сила на духа на мъченик, че ако се наложи, мога да стана такъв.

— Но не си станал свят човек, не си стигнал до мъченичество.

— Оказах се слаб — каза старецът. — Не ми достигна мъжество. Не можах да издържа. Опитах се да напусна, да избягам, но те не ме пуснаха…

— Кои не те пуснаха? — попита абатът.

— Силите на Злото. Когато се опитах да избягам, те ме върнаха. Тогава намерих това място и се скрих. После реших да издигна стена от набожност и от молитви, която да защитава малодушното ми тяло и да пречисти душата ми.

— Отказал си се от по-нататъшни опити да се върнеш при собствения си народ? Крил си се тук?

— Не. Много пъти се опитвах да си тръгна и те винаги ме връщаха. Мислех, че съм се скрил, но те откриха, че съм тук, и всеки път, когато се опитвах да замина, ме връщаха. Понякога някой огър или трол, понякога харпия, друг път нещо друго. Никога не ме нараняваха; само ме връщаха. Играеха си с мен на котка и мишка. Кикотеха се, когато ме връщаха. Клякаха на върха на хълма и ми се надсмиваха. Само се надсмиваха — никога не се смееха високо. Никога не слизаха в клисурата, стояха си на върха на хълма. Понякога ги виждам, но не често; само чувам как се кикотят. Някой ден ще слязат тук и това ще бъде моят край. Когато им омръзне да играят на котка и мишка, ще дойдат и ще ме убият.

— Ти спомена, че си се опитал да издигнеш стена — стена от благочестие. Този бърборещ папагал беше ли част от опита ти да изградиш такава стена?

— Направих всичко, каквото можах. Работих с онова, с което разполагах.

— Обучил си папагала да казва „Бог да благослови душата ми“. Каква ти е ползата от това? Папагалът, ако се съди от това, което ни каза, е молил Бога не да благослови твоята душа, а неговата. „Душата ми“ казва той, а не „душата на моя приятел“, нито „душата на моя собственик“, нито „душата на този човек“. Би трябвало да разбереш, че това е смешно. Папагалът няма душа.

— Бях решил да го направя мой застъпник — каза мъжът. — Едвам успях да го науча на тези няколко думи, макар те да не изразяват точно онова, което исках. Според мен обаче Бог трябва да разбере.

— Господ да ми е на помощ! — възкликна поразен абатът. — Никога не бях чувал такова нещо.

— Очевидно старецът не е с всичкия си — каза Нъли. — На един нормален човек никога няма да му мине през ума да става мисионер в Царството на Злото. При езичници — да. Дори при неверници, защото съществува някаква надежда. Но при Злото — никога. Злото представлява всичко онова, което хората не са — били те християни, неверници или езичници.

— Може да съм луд — каза старецът, — но всеки си има своята лудост. Аз следвах собственото си прозрение. Нямам за какво да се покайвам.

— Заблуден и непокаял се — каза абатът. — Заблуден от толкова много неща и най-вече от това, че дори не разбира ясно какво е направил. Синко, ти ще трябва да отговаряш за много неща, ще пролееш много сълзи…

— Спри за минутка, Гай — каза Харкорт. — Къде остана християнското ти милосърдие? Този човек е един от онези хора, които имат най-голяма нужда от прошка. В него трябва да има нещо добро, па макар и то да е само куражът толкова години да се крие на това място.

— И освен това — намеси се Нъли, — той може да ни бъде от помощ. Какво ще кажеш, старче: ако ние помогнем на теб, ти ще ни помогнеш ли?

— На драго сърце — отвърна старецът, — но по какъв начин можете да помогнете на човек като мен?

— Ти каза, че не ти разрешават да напуснеш това място, че Злото не ти позволява да се махнеш оттук, че винаги, когато си се опитвал да си отидеш, те са те връщали. Е, сега можеш да дойдеш с нас. Ние ще ти осигурим защита и…

— Искаш да кажеш да се махна оттук?

— Точно това искам да кажа. Такова е и твоето желание. Ти си се опитвал да напуснеш…

— Единствено тук съм в безопасност — призна старецът. — Тук те не ме закачат. Наблюдават ме и ми се присмиват, и се подиграват, но не ми правят нищо лошо. Ако тръгна с вас, тази защита, на която се радвам тук, няма да я има. Нещо повече — ако тръгна с вас, ще привлека върху вас техния гняв и…

— Добре. Щом не искаш да напуснеш, ние можем да ти помогнем по друг начин. Младата дама, която пътува с нас, умее да обработва дърво. Тя може да направи зъбеца, който ти е необходим, за да се върти клетката. Ще го изработи бързо и майсторски.

— Това наистина ще ми помогне — съгласи се старецът.

— Аз мога и сам да го направя, но с много труд и не много хубав.

— В замяна — продължи Нъли — ти ще ни разкажеш за страната на запад. Ние пътуваме натам и почти нищо не знаем за нея.

— Не мога да направя това — поклати глава старецът. — Както ви казах, от много години не съм напускал тази клисура, не ми се разрешаваше да я напускам. Не знам какво ме заобикаля.

— Още една идея пропадна — каза Харкорт.

— Като с амбулантния търговец — допълни абатът. — Никой от тях не ни върши работа.

— Въпреки това просто от съчувствие ще му изрежа зъбеца — каза Йоланда.

Нещо стана. Харкорт не го видя, но го разбра още в момента, в който стана. Останалите очевидно също го бяха разбрали. Мястото сякаш изведнъж се промени, настъпи някакво качествено различие, което допреди миг не съществуваше. Всичките, независимо какво вършеха, останаха като вцепенени; замлъкна всякакъв звук, върху тях легна тишина, сякаш бяха изолирани от света.

Това продължи само един миг — може би не повече от един удар на сърцето, със сигурност не повече от едно поемане на дъх, но каквото и да беше, то изигра страшен номер с времето, защото изглеждаше много по-продължително от един удар на сърцето или едно поемане на дъх. Старецът се окопити пръв, издаде някакъв звук, подскочи и побягна надолу по клисурата като обезумял.

Харкорт стисна дръжката на меча си и със звън го измъкна от ножницата.

— Прибери меча — каза огърът, без да спира да се тътрузи към тях. — Нямам никакви лоши намерения към теб. Не е необходимо да се нахвърляме един срещу друг.

Харкорт пъхна меча в ножницата, но не пусна дръжката. Огърът клекна срещу тях и каза:

— Хайде, нека да седнем и да поговорим разумно. При един открит разговор можем да намерим полза за всички нас. И кажи на онзи фанатик да свали тежкия си жезъл. — Той обърна глава към Нъли. — Ти единствен от всички имаш ум в главата си. Не посегна към брадвата. Дори красивата млада дама постави стрела на лъка.

— Сър огър — каза Нъли, — ако имаше нужда от моята брадва, щях да я забия в огромния ти търбух преди да преброиш до едно.

— Не се съмнявам — засмя се огърът. — Изобщо не се съмнявам. Слушал съм много истории за теб и за такива като теб.

Харкорт пристъпи напред и клекна срещу огъра. Чак сега видя, че огърът е стар. Отначало му се бе сторило, че е черен, но сега видя по раменете и гърдите му сиви косми. Зъбите, които се подаваха от горната му челюст, бяха пожълтели; лявата му ръка липсваше. Лакътят завършваше с тъп край, покрит с метална чашка, завързана за ръката. На здравата му ръка стърчаха триъгълни, остри като бръснач нокти, също жълти от старост.

— Аз съм Харкорт — каза Харкорт. — Живея на юг от реката.

— Знам кой си — каза огърът. — Никога няма да забравя лицето ти. Видях те преди седем години на стената на замъка. — Той вдигна осакатената си ръка. — На теб дължа това.

— Не си спомням — отвърна Харкорт. — Много от онова, което се случи, вече ми се губи. Повечето време бяхме обкръжени.

— Ние изобщо нямахме намерение да се бием — каза огърът. — Но не можехме да озаптим младоците си. И сега не можем.

— Говориш като миролюбиво същество.

— Не съм миролюбив — отвърна огърът. — Мразя теб и всички като теб с цялата омраза, която едно същество може да изпитва към друго. С най-голямо удоволствие бих ти разкъсал гърлото. Но благоразумието не ми разрешава да си направя това удоволствие.

— Аз и моите другари не те застрашаваме — каза Харкорт. — Тръгнали сме да изпълним една проста задача. Като си свършим работата, ще се върнем. Търсим вуйчо ми — най-глупавия човек на земята, който както научихме, по неизвестни за нас причини е влязъл в Пустата земя. Щом го намерим, ще се върнем у дома. Не желаем да се бием.

— Познаваме твоя вуйчо — каза огърът. — Много хитър човек. И досега не можем да разберем как ни се изплъзна. Мислех, че вече е минал отвъд реката. Той се замеси в нещо, което не беше негова работа. Надявам се, че вие, заради собствения си интерес, нямате такова намерение.

— Ни най-малко — излъга Харкорт. — Не знам и не искам да знам какво имаш предвид.

— Трябва да те предупредя съвсем официално — отвърна огърът, — че ако не си искрен, това ще бъде твоят край — не само за теб, но за всички вас — този лицемерно набожен абат, който се влачи с вас, атавистичното същество, което наричате Нъли, и дори девойката, която, разбирам, е наполовина от нашия свят и наполовина от вашия. Няма да проявим никаква милост, уверявам те. Ще разпръснем вътрешностите ви из пущинака.

— Заплашваш ни — каза Харкорт — и аз не мога да оставя това така. Ако имаш непреодолимо желание да разпръснеш вътрешностите ни из пущинака, с удоволствие ще ти предоставя тази възможност. Само ти и аз. Двамата.

— Не, не, добри ми приятелю. Това е последното нещо, което бих желал в момента. Защо толкова настояваш да се бием?

— Защото ти съвсем безцеремонно ни заплаши.

— Истината е — каза огърът, — че сте тук в доста неподходящ момент. По-лошо време не бихте могли да изберете. Из околностите скита глупава римска паплач. Тяхното присъствие тук предизвика силна нетърпимост към всички хора.

— Значи тук има римляни? Не очаквах. Но след като са тук, нищо не мога да направя. Дори ако знаех, не бих могъл да им попреча да дойдат.

— За римляните лъжеш — каза огърът. — Не, прибери меча в ножницата. Не е необходимо да се бием. Но съм сигурен, че си знаел за римляните още преди да дойдат тук. Не си могъл да ги спреш, но съм сигурен, че си знаел за тях. И подозирам, че идването ви тук не е само заради твоя вуйчо, макар че аз не бих ви възложил тази задача. Но в името на мира не прави нищо, с което да ни раздразниш. Единствено това искам от теб.

— Разбирам, че всъщност ти си добронамерен — каза Харкорт. — И тъй като знаеш името ми, за мен ще бъде чест да науча твоето.

— Официалното ми име е толкова претенциозно и сложно, че чак е смешно. За познатите ми съм Агард.

— Благодаря ти, че ми каза името си — рече Харкорт. — След имената на приятелите, струва ми се, най-важно е да се знаят имената на враговете.

— Разбира се, ние не можем да разговаряме като приятели — каза огърът, — но можем да постъпим, поне за момента, като честни джентълмени. Дойдох да ти кажа, че знаем за вас и ще ви следим. Ако не нарушавате много силно границата на приличието, няма да ви сторим нищо лошо. Или, по-скоро, може би трябва да кажа, че ще направя всичко възможно, за да не ви се случи нищо лошо. Точно сега последното нещо, от което се нуждая, е събитие, което да раздразни апетита на нашите младоци. Ще съм много доволен, ако успеем да изкараме оттук тези досадни римляни без кръвопролития. На север и на изток ни застрашават варварите, така че бих желал бързо да се отърва от римляните, които ни притискат от юг. Ако избием вас четиримата, това ще разгорещи страстите на невъздържаните младоци.

— Значи си дошъл да ни предупредиш да напуснем страната, така ли?

— За да бъда напълно откровен с теб, ще ти призная, че ще ви бъда много признателен, ако си вдигнете багажа и се махнете. Но предполагам, че няма да мога да ви убедя.

— Е, ти разбираш, че става дума за собствения ми вуйчо — отвърна Харкорт. — Много го уважавам.

— Тогава бързо го намерете и се махайте. Заради мен и заради самите вас свършете това колкото се може по благоразумно. И без вас си имаме достатъчно проблеми. Дръжте се по на юг от римския път. Не изкушавайте съдбата. И не стойте много дълго.

— Такова е и нашето намерение — отвърна Харкорт. — Да не стоим много дълго. До няколко дни или ще научим нещо за вуйчо ми, или няма. И в двата случая скоро ще си отидем.

— Е, тогава, щом се разбрахме, аз си тръгвам — каза огърът. — Вие разбирате, че тази визита не е израз на добра воля от моя страна. Върша я изключително от егоистични съображения. Искам в страната ми да има мир, така че да няма големи кланета на римляни; не желаем да имаме за враг зад гърба си Римската империя. А ти можеш да благодариш на политиците, че ти спасиха кожата.

— Всичко това ми е известно — отвърна Харкорт. — И се надявам, макар че тази размяна на мнения ми хареса, да не да се срещнем отново.

— Аз също — призна огърът. — Искрено се надявам.

Той стана, обърна се бавно и се затътри нагоре по хълма. Четиримата гледаха подире му, докато не се изгуби в гъсталака.

— Каква точно беше целта на всичко това? — попита абатът.

— Не съм сигурен — отговори Харкорт. — Ние винаги бързаме да припишем на Злото лоши подбуди. Но в този конкретен случай съм склонен да вярвам в онова, което ни каза. Този огър е стар, може би висш държавник на своя народ. И е в затруднение. Има достатъчно неприятности на север и на изток, за да търси нови и на юг. Не знам дали ако се отнесат грубо с римляните, ще си създадат нови неприятности от юг. Бог ми е свидетел, че легионите не са онова, което бяха едно време, но никога не се знае каква е политиката на Рим. От друга страна, Империята гледа на Пустата земя като на буфер срещу вандалите, но както казах, никога не се знае…

— В едно сме сигурни — силите на Злото знаят за нас — каза Нъли. — Може би са ни следили през последните два дни. Ние сме само четирима. Ако са имали намерение да ни довършат, макар и с евентуални загуби можеха да ни убият когато си пожелаят.

— Играят си с нас на котка и мишка — обади се Йоланда. — Надсмиват ни се. Както са се надсмивали на стареца. Ако искаха да ни убият, щяха да дойдат и да го направят. Може би през последните три дни са можели да го направят, когато си пожелаят.

— Мисля, че е най-добре бързо да се махаме — каза абатът. — Те вероятно няма да се опитат да ни спрат. Но не съм съвсем сигурен, че трябва да постъпим така.

— Аз също — подкрепи го Харкорт. — Би трябвало да сме много изплашени и да побързаме да се махнем, но по някаква необяснима причина аз не съм изплашен. Но пък аз никога не съм бил достатъчно разумен.

— Нито пък аз — обади се Нъли. — Според мен трябва да продължим.

— Чудя се какво ли стана с нашия човек — каза Харкорт. — Така изхвърча, сякаш видя адът да се разтваря.

— Сигурно продължава да тича — каза Нъли. — Този път може наистина да избяга.

— Орк! — изкрещя папагалът.

— Не можем повече да останем тук — каза абатът.

— Мисля, че не трябва да оставаме. Налага се да потърсим някое място, където да прекараме нощта, място, където да можем да се защитим. Какво ще правим с тази птица? Какво ще стане с нея, ако стопанинът и не се върне?

— Ще я пуснем — каза Йоланда. — Не можем да я оставим да умре от глад в клетката.

И без повече приказки отиде до воденицата, покатери се до клетката и я отвори. Папагалът излезе и започна да си мърмори. Йоланда слезе на земята.

— Той може да се грижи за себе си — каза тя. — Ще си намира семена и плодове за храна.

— Орк — изкряска папагалът.

— Красива птица — каза абатът. — По-красива дори от нашите пауни.

Папагалът подхвръкна и се стрелна към него. Стреснат, абатът се наведе, но птицата кацна на рамото му и изкряска:

— Богдаблагословидушатами! Богдаблагословидушатами! Богдаблагословидушатами!

— Нали го казвал само когато бил с главата надолу — отбеляза развеселен Харкорт.

— Объркан е от светостта на нашия приятел абата — каза Нъли.

Абатът обърна глава към папагала, а той тракна игриво с човка и без малко да го клъвне по носа.

— Твое преподобие — каза Йоланда, — той се привърза към теб. Признава те като единствения доброжелателен човек сред нас.

— Дъще — отвърна строго абатът, — ще ти бъда благодарен, ако не злословиш по мой адрес.

Откъм гъстите храсти се чу шумолене. Всички се обърнаха и видяха тялото да се носи във въздуха. Беше отпуснато, безжизнено, ръцете се размахваха, коленете подскачаха, главата се полюшваше. Падна тежко на земята и се сплеска. Дългата бяла коса и дългата брада им подсказаха кой е. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв.

Харкорт машинално измъкна меча. В храстите нямаше нищо. Никъде нищо не се виждаше. Клисурата беше безмълвна. В тишината се чу жужене на муха.

— Значи не е успял да избяга — каза Нъли. — Този път не се задоволиха само да го върнат.

В храстите на хълма нещо се засмя гърлено.