Царят на джебчиите

Фрагменти от стара нощна София

Пантуди и друг път е правил опити да се откаже завинаги от занаята. Все безуспешни обаче. Може би защото в тоя или оня случай му е липсвала подкрепата на Париж, осъзнатата сравнително късно необходимост да живее само в широката красива сянка на Айфеловата кула и никъде другаде. За такъв един опит, някъде към 26-а, 27-а година, научаваме пак от „В килиите на Централния затвор“ на Керезов. Пантуди е излежал поредната си присъда, дългите дни и нощи в килията, редом с разни „мръсни апашчета, натъркаляни като животни в ужасната теснотия“, сега сякаш са му се отворили очите за истината: не, такъв живот не е за него! Приеме ли безропотно подобна участ до края на дните си — значи лека-полека съвсем да се обезличи, да заприлича от горе до долу на ония, дето влизат на есен нарочно в затвора, за да изкарат зимата на сухо и с що-годе пълни тумбаци. Млад е, красив, силен, висок и строен, изобщо отлично сложен, има несравним успех пред жените с тоя аристократичен орлов нос под очи — живак, знае френски, немски, испански, гръцки, турски и малко английски — играчка ще бъде за него да си намери подходяща честна служба, изцяло да хармонира на същността му. Която пък, разбира се, изключва всякаква мисъл за котва и вериги дори в най-бляскавата чиновническа канцелария, камо ли за физически труд. Но към какво поточно да се насочи?… Как към какво?! Та изброените по-горе качества сами сочат пътя — там, в кабарето! Първо като танцьор, обслужващ на дансинга възрастни самотни дами (консумацията расте от нощ на нощ, собствениците потриват ръце доволно), а после — после кой друг може да предложи на господата с тлъсти портфейли нещо по така из постоянния състав на кабарето? „Повярвайте ми, тези мили момичета нямат нищо общо с улицата, тук ги е довела нещастната любов, нуждата от честно мъжко покровителство“. Човек, за когото вече война водят всички елитни софийски нощни заведения „Мулен руж“, „Паризиана“, „Верона“. „Риунионе“, „Фараоните“, „Император Дидие“…

Започвал „работа“ в десет, десет и половина вечерта и без крак да повие — чак до ранни зори. Една чорбица в шкембеджийницата и в хотелския апартамент, да се наспи хубаво, да посъбере сили и ищах за идната нощ. Дълбоко благодарни, момичките с черни чорапи (там, между двата реда ластици горе, пъхали парите от клиентите) не само че му давали лъвския пай от плячката, но и споделяли с радост леглото му, грижили се за чистотата, украсата, за уюта в апартамента. Пране на бельото, гладене на костюмите, вкусна храна, подбрани напитки — в доброволните им задължения влизала и задачата да охраняват „пашата“, да спускат посредством женските си прелести непреодолима преграда между него и все по-придирчивата полиция. Живот — мечта! Но само на пръв поглед. Тъй като, сякаш по правило, истински големите гангстери и мошеници не са съвсем лишени от съвест, напротив — често пъти проявяват такова джентълменство, че и най-почтените политици да им завидят. Но и това е човекът, иди го разбери…

Ст. Керезов, първият и единствен досега, струва ми се, изследвам на феномена „Пантуди“, разказва:

Среднощен час в кабарето, алкохолът си е казал думата — всички са се поразпуснали, някои от богатите клиенти вече държат на коленете си част от живия женски инвентар на заведението. Между тях и един крупен индустриалец от провинцията. Ненадейно в кабарето нахълтва жена му — пищна попрецъфтяла дама с бакърени от къната коси. Скандалът е неизбежен. Предотвратява го Пантуди. Спретнат и елегантен, както винаги, той пресрещнал разлютената провинциална матрона с грейнало лице. Откога не сме се виждали, нима не си спомняте за мене?! Може би името ми ще ви подсети — Карл Хаинц Брайнерсдорфер, представител в България на кьолнската търговска фирма „Коба“; сключихме във вашия град важна сделка с уважаемия ви съпруг, обядвахме тримата в ресторанта. Говорел, естествено, на развален български, завалял думите. „Това там — посочил сбъркалия се фабрикант и партньорката му — не сериозно, но ние двама пак требва, ферщеен зи, да му отмъстим, нихт воол?…“

Не, още не се е родила жена, която да устои на чара на изтънчения мошеник! Примъкнал я той на една свободна маса, заръчал френско шампанско — почнал да я ухажва по всички правила на изкуството. Госпожата се успокоила, та и нещо повече — окончателно забравила, че неверният й мъж се намира само на две крачки от тяхната маса. И на двайсетина от стаята горе, където я отвел, втасала от шампанското и от пороя комплименти, явно влюбеният от пръв поглед в нея чужденец.

Пантуди направил всичко това главно от меко сърце, от чувство за мъжка солидарност — и бил щедро възнаграден: дъртушата се оказала много добра в леглото. Дотам добра, че пропуснал да премести дебелото тесте хилядарки в своя бездънен джоб (проверил съдържанието на чантата й, додето тя се събличала гърбом — провинциалистките са срамежливи). Но и без тази нейна всеотдайност той надали би се поддал на изкушението. Тъкмо защото у него проговаря роденият джентълмен, аристократът по дух и обноски.

А на другия ден, когато приятелите взели да го занасят за повехналата грозотия, негова милост отсъдил с угризения в гласа и очите: „Мисля си за нашите млади нощни пеперудки, колко са изхабени, колко са преуморени от порока. Никоя не може да ми даде и троха от това, което получих снощи!“ Авторът на „В килиите…“ заключава: „От само себе си се разбира, че още същия ден предоволният съпруг изплатил с лихвите целия масраф от авантюрата на своята жена“.

Тук възниква въпросът, бил ли е някога влюбен Пантуди, обичал ли е истински, или през целия си дълъг живот се е проявявал в тая област, тънката, единствено като предприемчив консуматор, свързващ по безподобен начин приятното с полезното: спи с всяка една от харема и прибира от всяка една парите й, припечелени с толкова труд в „нощните смени“ и отстъпки пред понякога извратените щения на богатите клиенти. Аз не знам, и като че ли никой не може да каже каква е истината. Въпреки плъзналия по онова време шепот за Царя на джебчиите и прелестната унгарка Ева Шекели, която въвела в кабарето-публичен дом някои и други виенски специалитети, например — задължителния медицински преглед.

Клиентът влиза в спалнята, миг по-късно вратата бива разтърсена едва ли не от юмручни удари и вътре нахълтва господин докторът с инструментите си. „Не ми се сърдете — казва мило на клиента красивата хетера, — моят единствен капитал е моето здраве.“ А господин докторът бил толкова доктор, колкото Пантуди — монах в Рилския манастир. Всъщност и виенските специалитети, и човекът в бяла престилка, румънец от Браила, били дело пак на нашия герой: открил бъдещата „бяла престилка“, въоръжена с лорнет и изтънчени маниери, в един средноевропейски бардак, сприятелили се бързо, решили да свържат съдбите си.

Тия медицински прегледи увеличили без друго завидната слава на Ева Шекели до такава степен, че, казано по днешному, мъжете правели списъци, раздавали номерца за стаята й. Особено след като мнимият венеролог, сам страдал поне десетина пъти от срамни болести, пропуснал без „преглед“ срещу подкуп някакъв прононсиран софийски развратник. Вбесената унгарка грабнала обувките си с остри като игла токчета и прогонила навън мръсника; писъците й се разнесли из цяла София. От тази по-добра реклама на предприятието — здраве!

Имал ли е наистина някакви чувства към нея извън обичайните, освен присъщите нему, когато насреща стои апетитна жена, измервани с безподобна нежност и деликатност, със сваляне звезди от небето и непробиваема броня пред нахалните простаци, независимо от ранга им в обществото? Не говори ли все пак нещо фактът, че постоянно търси компанията й през свободните часове, че вече не поглежда никоя от харема си. Но от друга страна — как да си обясним тази „опашка“ пред вратите й, по-точно услужливото безразличие, с което той посреща и изпраща клиентите й? Човек, когато обича, когато държи на някого, не прави така, колкото и да е изпортен. Ами търговете чрез явно наддаване? Пак в резултат на дяволската му изобретателност. Някъде към единайсет вечерта светлините угасват и в настъпилия пълен мрак оркестърът удря туш — знак, че огледът на стоката започва. Ръкопляскания в аванс, нетърпеливи провиквания. Докато прожекторите се впият с ярките си лъчи — саби в полуголото вълшебно тяло върху масата в средата. Тишина, дъхът замира. И отново овации. Под строгия делови поглед на тържествената комисия в състав — самата унгарка, Пантуди и Фалшивият доктор. Първоначална оценка — 5000 лева. Чукчето в ръката на водещия работи като метроном: десет хиляди и двеста първи път, десет хиляди и двеста втори път, десет хилади и двеста… „Петнайсет хиляди!“ — отсича изотзад потно-зачервен глас. „Нека бъдат двайсет!“ — изпреварва чукчето господин търговецът от предната редица, усуквайки нервно с пръсти златния синджир на шкембето си. „А веднъж докарах цената до 50 бона!“ — хвали се Пантуди. Станало с помощта на един негов приятел, който в момента нямал и два лева в джоба си.

Ей, дали по някое време, независимо за зло или за добро, ние няма да осъмнем и със заведения, подобни на местата, в които е господарувал Пантуди? Щом една Унгария, например, запътила се много по-рано от нас в мечтаната Европа с нейния свободен пазар, вече си позволява почти официално да разсъждава върху необходимостта от узаконен порнобизнес в Будапеща и другите големи градове — прочетете материала в брой 68 на в. „Дума“ от 10 юни 1990 г., озаглавен „При красавиците на нощта“, за намеренията на някой си Ласло Вьорош да отвори още утре два публични дома в столицата, „да оборудва“ за същата цел точно толкова автобуса, марка „Икарус“, да пусне в ход и серия жълти таксита с червен надпис, да увеличи рязко списъка на сексшоповете, списанията и филмовите прожекции в „Интим-центровете“, да насрочи поредното световно порноизложение, като приеме на унгарска земя 364 чуждестранни фирми, и така нататък.

А ако не ви се вярва, че това все пак може да стане, насладете се и на едни други редове от същия вестник, цитирам: „Напоследък прави впечатление, че около заведенията във Вечния град обикалят и млади българки. Те не принадлежат към туристите или към зрителите на «Мондиале 90», дошли в Италия заради музеите, заради любовта към футболната топка. Хубави са и правят впечатление. Изглежда, имат някакви специални намерения.“