Царят на джебчиите

Вив льо роа, вив льо професор!…

Някъде казах, че най-големите престъпници не са съвсем лишени от съвест, че въпросните често пъти смайват обществото с джентълменските си жестове и излитания Нека си спомним още и мисълта на Пантуди за младите нощни пеперудки — колко са изхабени, колко убити от порока, на нищо не се радват истински. Освен това той неведнъж се оплаквал пред приятели от „унизителните ресурси на своя живот“, докарали му с право прозвището „чорапчия“ — така в полицията и в махала та викали на сутеньора. Дали с позирал, или е бил искрен, когато из гърдте му се откъртвала въздишка: „Горките жени! Няма нищо по-страшно от туй, да търгуваш е тялото си и друг да прибира парите. Отвращавам се от себе си, бог ми е свидетел!…“ Изреждам тия неща, защото още не съм наясно и по всяка вероятност никога няма да бъда, по какви причини Пантуди напуска тогава кабарето и отново се възкачва на трона си, като неоспорван от никого монарх на джебчийската империя.

Тук може би е играла роля и полицията — нейното подозрително отношение към бившия крадец в смесица с подигравки и използване на служебното положение. Прави-струва, полицията или ще го привика отново в Обществената безопасност, за кой ли път вече през годината, или ще се изтърси в кабарето под формата на алчен за безплатни женски ласки агент. Който, като си вземе своето, почва направо да се гаври с персонала, да подвиква, пиян-залян, на Пантуди, че трябва тозчас да се върне към стария занаят, инак — „Какво ще правим ние? Не ни ли отвориш пак работа — като нищо ще ни теглят уволнението!“ Гаври се и заплашва с пистолета, с разни азиатски наказания.

— Добре, вие не рачихте да повярвате, че сега пред вас стои абсолютно честен човек — дръжте се тогава, ще ви дам да разберете кой е Пантуди! Сърдете се после на себе си…

И както нерядко се случва в приказките, точно тогава в елитния хотел „Одеонпалас“ цъфва цяла делегация из оня, престъпния свят на столицата, с молба той да оглави току-що замислената школа за апаши. Тримата — Сандо Щърбия, Монката и Гого — бързат да изложат мотивите си: напоследък пиацата се е наводнила от новаци в професията, еднакво слаби в теорията и практиката, отгоре на всичко — без никакъв морал: спипа ли ги полицията, веднага пропяват. Да не говорим за режима — пият, ходят с развалени жени, тъпкат се със сланини, пушат тежки пури, десет метра да пробягат — рухват на тротоара, и т.н. Хем срамят бранша, хем насаждат на пачи яйца в участъка старите катили. Така че, шефе, ето, падаме ти на колене — речи „готово“ и да почваме! За асистенти сме привлекли на доброволни начала, срещу подпис наум, че ще работят в курса до края без кинти, следните колеги: Чудото, Николайката, Перушана, Цимбика, Ваната, Мамута, Джико мръсния, Майната, Милан Кучето и Милан Козата, все отбор юнаци. Делото е благородно, велико, то непременно ще остане в историята!…

Е, вече сами можем да си представим как е бил посрещнат Пантуди в „аулата“ на този новосъздаден университет, равен по блясък и точно толкова уплътнен с предмети и дисциплини, колкото предишния в Лодз, където пан Давид Леви (истинското му име, заменено сетне с българското — Димитър Левков) наметнал за пръв път тогата на „академик“. Всички апаши — печени и нови — станали на крака, почнали да ръкопляскат до зачервяване на дланите, да скандират до припадък прякора му. Утихнали чак когато той вдигнал високо гледаната си дългопръста ръка — знак, че иска да им говори.

Тази дълга реч е записана дословно (поне така излиза от книгата на Ст. Керезов), отличава се с безподобна развълнуваност и острота на тона. Ето я в малко съкратен вид:

„Драги мои другари по чувства, по съдба и по професия!

Срещу нашето съсловие, което в своята дейност влага един елемент много по-висок и благороден, отколкото е просташкият труд на работника или на търговеца — защото влага и риска да бъдем във всеки момент заловени, бити и изпратени в затвора, — срещу това, казвам, най-благородно съсловие е поведена в последно време една страшна хайка… Озлоблението на буржоазната власт стигна дотам, че за рецидивист, който е извършил само три-четири кражби, на петата му дават 15 години затвор! Тези чудовищни присъди минават границите на човещината, попадат в областта на абсурда — и как не, като съдът не определя такива и за най-тежките престъпления — убийствата, палежите, грабежите, обезчестяванията, разбиването на огнеупорни каси и пр. Къде дават така? В коя планета на космоса живеем, че да си позволяват да ни лишават с десетки години от правото да разпределяме равномерно благата, находящи се в джобовете, магазините и домовете на големите богаташи? Като че ли цялото зло на това потънало в разцвет и разкош общество се заключва само в нашите дребни кражбици… Ние просто сме длъжни, колеги, да се замислим и погрижим за своята съдба! На техните драконовски мерки, които са срам за цивилизацията на двайстия век, ние ще отговорим в най-скоро време със съвсем нови похвати покрай изпитаните, ще отговорим с решително видоизменение на нашата дейност, тя да не попада тъй лесно под ударите на чл. 313, 314, 315, и 316 от Наказателния закон, въведен от дружбашите. Става ли вече ясно защо сме се събрали тука? За да изучим с общи усилия, теоретически и практически, всички тайни на професията, която ни храни и ни създава самочувствие, вяра, че сме помазани от Господа Бога! Лекциите започват от утре…“

Сега някой ще запита, това ли ми е работата — да занимавам читателя с такива, както и да погледнеш, долни и евтини истории, белязани от горе до долу с при-вкуса на нещо гнило, нещо плесенясало — независимо че сам по себе си „случаят Пантуди“ (що се отнася до границата на човешките възможности) е почти уникален. Добре тогава, ще ми повярвате ли, че гази идея — идеята да поразкажа за Царя на джебчиите — се роди благодарение на многолюдните предизборни митинги в София след 10 ноември 1990 година, на едни редове във вестника пак около световното първенство по футбол в Италия и на спомена за един разговор в кубинския хотел „Капри“, 1986 г.

Никога площад „Александър Невски“ не е събирал толкова много хора! Гора от високо вдигнати ръце, невъобразима гласова буря, душно и тясно като в консервена кутия — сега някой в окото да ти бръкне, нищо няма да усетиш. Помислих си: отлично поле за действие на джебчиите. Отделен въпрос е, какво могат да смъкнат от нас, поданиците на тая наша „обрулена“ страна. Виж, ако са в Рим или Милано, смесили се със заразеното от футболния бацил многолюдие… Във вестика пишеше: „Според съобщение на полицията джебчии от различни националности — алжирци, аржентинци, чилийци и някои от славянски произход, обикалят около стадионите, движат се в автобуси и други превозни средства, като ограбват с изключителна бързина и техника своите жертви. Според съобщенията мнозина от крадците са заловени. Полицията е утроила своите редици, за да може да се справи успешно с престъпниците. Вчера при опит за кражба бяха заловени Джамал Маруф — 29-годишен, и Туфик Рафуи, опитали се да задигнат пълния портфейл на футболен гост от Обединените арабски емирства.“ Не, рекох си веднага, тези двама „петляркаджии“ явно не са от класата на Пантуди, нито от учениците на великия Маестро. И си спомних думите на беловласия барман в „Капри“, Хавана. Той се беше похвалил, че е обслужвал и Фидел Кастро, и американския вицепрезидент еди-кой си, и прочутия гангстер Лъки Лучано. На въпроса ми, защо ги поставя на една плоскост, отговори така: „Защото големите хора са си големи, без значение в каква област се проявяват!“ Как тогава да не напишеш нещичко за Пантуди?…

Лекциите в софийската апашка школа са започнали. Първите — „Обща теория на апашлъка“. После — същност и диференциация на разните дисциплини. Нататък — запознанство със жаргона. За финал, преди дисциплините — отново практически занимания, нагледна агитация. Така „първолаците“ бързо-бързо научават от главния си учител, че този, който бърка по джобовете на чуждия човек без негово съгласие в трамваите, театрите, гарите, панаирите и други публични места, се нарича петляркаджия или джебчия; че ония, които отварят вратите с шперц или подправен ключ, или пък разбиват врати, стени и прозорци, за да крадат, се наричат туфаджии. А печиз-киризчии викат на майсторите, взели на въоръжение преди всичко търпението и котешката стъпка: проследяват набелязаната жертва до къщи и обират дома й или през нощта, или рано сутринта, когато сънят е най-сладък. Тяхното изкуство е трудно, отличава се с рядка изобретателност и финес. Любимият им номер е: звънят на нечия врата, когато стопанинът вече е излязъл от къщи и се намира в службата си. Отваря им стопанката. „Вие ли сте госпожа Иванова, чийто съпруг работи в Дирекцията на статистиката?“ „Да, какво обичате?!“ „Знаете ли, преди малко мъжът ви бе прегазен от трамвая и сега лежи в клиниката на д-р Ненков в тежко състояние.“ Жената, разбира се, хуква ужасена нататък, за да разбере подир минути, че мъжът й си пие второто за деня кафе в канцеларията… Не по-малко интересни са и ментарджиите, и кюп-киризчиите, но хайде да не изброяваме, че както сме почнали да просвещаваме народа в тая опасна насока, току-виж и това ни дошло до главата утре, когато забогатеем (вярвате ли?). Заедно с грижата да опознаем навреме поне част от тарикатския език, та да се пазим по-добре. Както го е знаела едно време криминалната полиция. Баро означавало господар, началство; дикиз — виж; зарзалия — любовница; ингелин — полицейски агент, шпионин; катанец — простак, селяк; морта — револвер; пара миндер — сиромах, и т.н.

Полицията подочула нещичко за лекциите в „университета“ на Пантуди и наострила очи и уши. Да следи него — безсмислено е, само ще стане за смях. Затова тръгнала по петите на още наивните „студенти“. Така, лека-полека, се добрала до факта, че нагледните уроци, практическите занимания, изобщо семинарите, се водят във влака за Искърския плаж или пред Генералната банка в града. Ето един характерен случай, увенчан с цели 17 500 лева в джоба на „академика“. Той избира жертвата си още на перона; запознава обстоятелствено момчетата по какви признаци да избират своята. След това се смесва с публиката пред вагоните и се присламчва до набелязания дебел, хубаво облечен господин, зает в момента с ухажването на две госпожици в тънки къси рокли. „Извинете, припознах се!“ — тупва го приятелски по рамото, сетне виновно го отмества, за да излезе час по-скоро от неудобното положение, в което е изпаднал. И — толкоз, чуждият портфейл е вече в ръцете му. Всичко е станало толкова бързо и ловко, с такива невидими допълнителни движения, че курсистите сетне изпохапват до кръв езиците си. Как е възможно нищо да не видим и да разберем?! Че нали бяхме предварително уведомени, че нали бяхме съсредоточили цялото си внимание точно там, върху шефа и дебелака…

Полицията пази в досиетата си много такива случки, с участието понякога на всички млади юнаци от курса. Пантуди се е качил в Подуенския трамвай ред-редом с мастития д-р Розенфелд, за когото се говори, че не си знаел парите. На спирката за Генералната банка пътниците започват да слизат от предната платформа. Добре инструктираните ученици, застанали на пост долу, до трамвайната линия, вместо да се качат във вагона през задната врата — какво невъзпитание, боже! — се втурват вкупом, напират с лакти, гърди и колене да влязат отпред. В настъпилата бъркотия, плюс разправиите с ватмана кой крив, кой прав, за Пантуди наистина е играчка да прибере портфейла с около 30 000 лева в банкноти и звонк вътре.

Имал ли е Пантуди някаква конкретна полза от тази напрегната дейност в името на общото апашко добруване? Може би са му плащали по нещичко за вещо водените уроци, може би са му доставяли по някоя и друга апетитна хубавица, да си спомни сладкия живот в кабаретата, може би, може би… Едно е сигурно. Че му са се отблагодарили с ново влизане в Централния затвор, при вонята от непраните ризи на човешката смет. Без да бъде заловен на място от криминалната, само защото един от курсистите-оставачи просто не издържа на разпита и го издава на следователя.

Дълго в една от килиите на затвора се мъдрел голям надпис на стената — „На беден не подарявай!“ Разбирай — на бедния духом, подсети ме из небитието Пантуди. Дали той не е оставил тоя надпис?…