Целуни момичетата

60

Някога той беше джентълмен от Юга.

Учен джентълмен.

Сега бе най-изисканият джентълмен в Лос Анджелис.

Но винаги си оставаше джентълмен. Мъж на серенадите и алените рози.

Оранжевочервеното слънце беше започнало бавно да се спуска по своята дълга пързалка към Тихия океан. Разхождайки се с безгрижна крачка по Мелроуз Авеню в Лос Анджелис, доктор Уилям Рудолф си мислеше, че гледката е ослепителна.

Този следобед Джентълмена беше излязъл „на пазар“ и попиваше всички гледки и звуци, цялата трескава суетня край себе си.

Уличната сцена му напомни за нещо, което някой от печените автори на детективски романи, може би Реймънд Чандлър, беше писал: „Калифорния — универсалният магазин“. Определението все още се връзваше дяволски добре.

Повечето привлекателни жени, които наблюдаваше, бяха между двайсет и двайсет и пет годишни. Те току-що се бяха пренесли от обезумяващия служебен свят на рекламните агенции, финансовите институции и юридическите фирми в квартала на развлеченията около булевард Сенчъри. Някои бяха с обувки на високи токчета, други със сандали на дебели платформи, с прилепнали ластични минижупи, тук-там по някой костюм, очертаващ формите им.

Той се вслушваше в невинното секси прошумоляване на пясъчната коприна, във войнственото „трак-трак“ на марковите обувки, в страстното „шат“ на каубойските ботуши, които струваха повече, отколкото Уайът Ърп13 беше припечелил през целия си живот.

Чувстваше се разгорещен и леко възбуден. Приятно възбуден. Животът в Калифорния беше хубав. Тя наистина бе универсалният магазин на неговите мечти.

Това беше най-хубавата част: предварителната игра, предхождаща окончателния му избор. Полицията в Лос Анджелис все още бе озадачена и объркана от него. Може би един ден всичко щеше да им се изясни, а може би не. Той просто беше прекалено добър в тази работа. Той беше Джекил и Хайд на своето време.

Докато се шляеше между авенютата Ла Бреа и Феърфакс, той вдишваше уханията на мускус и тежки парфюми от цветни есенции, на лайка и лимон, носещи се от косите на минаващите жени. Кожените чанти и поли също имаха специфична миризма.

Всичко това бе силен дразнител, но той го обожаваше. Самият факт, че тези прекрасни калифорнийски лисици дразнеха и провокираха именно него, бе една голяма ирония.

Той беше малко прелестно момченце с пухена косица, пуснато на свобода в сладкарницата. Кой от забранените сладкиши да си избере този следобед?

Дали да не е тази малка глупачка с червени обувки на високи токчета и без чорапогащник? Или онази предизвикателна красавица с френския копринен костюм?

Няколко жени бяха хвърлили одобрителни погледи към доктор Уил Рудолф, докато влизаха и излизаха от любимите си магазини.

Той беше красив дори според високите холивудски стандарти. Приличаше на певеца Боно от ирландската рок група „Ю Ту“. Всъщност изглеждаше така, както би изглеждал Боно, ако певецът бе предпочел да стане преуспяващ лекар в Дъблин, в Корк или пък тук в Лос Анджелис. И това беше една от най-големите лични тайни на Джентълмена: жените почти винаги сами го избираха.

Уил Рудолф се шляеше из „Нативити“, който беше станал един от най-модните магазини на Мелроуз Авеню. „Нативити“ беше мястото, където можеше да си купиш марково бюстие, кожено яке, подплатено с норка, „старинен“ ръчен часовник „Хамилтън“.

Докато наблюдаваше гъвкавите млади тела в претъпкания магазин, той си мислеше за всички първокласни партита, първокласни ресторанти и дори първокласни магазини на Холивуд. Градът беше станал изцяло зависим от своя собствен ред.

Той разбираше какво означава положението в обществото. Много добре го разбираше. Доктор Уил Рудолф беше най-могъщият човек в Лос Анджелис.

Той се опияняваше от чувството за сигурност, което му вдъхваха заглавията на първа страница във всеки вестник — така той знаеше, че наистина не е изкълчена приумица на собственото си въображение. Джентълмена контролираше цял град, и то не какъв да е, а влиятелен град като Лос Анджелис.

Мина покрай една неотразима русокоса красавица, издокарана с много вкус и пари. Тя разглеждаше отегчено бижута в стила на инките и като че ли бе изпълнена с досада от всичко това: нейния живот. Засега тя беше най-ослепителната жена в „Нативити“, но не това го привлече към нея.

Тя беше абсолютно недостъпна. Изпращаше недвусмислени сигнали дори в този скъп магазин, претъпкан с други привлекателни жени на не повече от двайсет и пет години: „Аз съм недостъпна. Дори не си го помисляйте. Вие не струвате пет пари, без значение кой сте.“

Усети заплашително ръмжене в гърдите си. Прииска му се да изкрещи в шумния, препълнен бутик:

„Аз мога да те имам. Аз мога! Ти си нямаш представа — но аз съм Джентълмена.“

Русата жена имаше пълни и арогантни устни. Ясно й беше, че няма нужда нито от червило, нито от сенки. Беше стройна и с тънка талия. Елегантна, със свой собствен южнокалифорнийски стил. Носеше избеляло жакетче без ръкави, памучна пола и мокасини. Бронзовият й загар беше равен и съвършен, ухаещ на здраве.

Най-накрая тя му хвърли един поглед. „Истинско кроше“, помисли си доктор Уил Рудолф. Господи, какви очи. Искаше ги целите за себе си. Искаше да си ги търкаля между пръстите, да си ги носи в джоба като талисман.

Това, което тя видя, беше един висок и строен мъж с интересно лице, малко над трийсет години. Раменете му бяха широки, а мускулатурата — като на атлет или дори на танцьор. Кестенявите му къдрици бяха изсветлели от слънцето и пригладени назад в малка опашка. Имаше ирландски сини очи. Освен това над традиционната светлосиня риза и раирана вратовръзка Уил Рудолф носеше леко измачкано бяло лекарско сако, каквото носеха всички лекари в неговата болница. Беше обут в скъпи ботуши от „Доктор Мартенс“ — запазената марка за обувки, които не знаят скъсване. Изглеждаше толкова уверен в себе си.

Жената го заговори първа. Тя го избра, нали така? Сините й очи бяха спокойни и дълбоки, необезпокоявани от нищо, изключително секси в своята самоувереност. Тя си играеше с една от златните си обици.

— Да не би да не съм казала нещо?

Той се разсмя, искрено възхитен, че тя притежава зряло чувство за хумор в играта на флирт. „Нощта ще бъде забавна“, помисли си той. Сигурен беше.

— Съжалявам. Обикновено не се зазяпвам. Поне не са ме хващали да го правя толкова неприкрито — каза той. Известно време не можеше да спре да се смее. Имаше лек смях, приятен смях. Това бе модерно оръдие на труда, особено в Холивуд, Ню Йорк и Париж — любимите му местенца.

— Поне сте честен в това отношение — каза тя и също се засмя, а златните верижки на гердана издрънчаха на гърдите й. До болка му се прииска да се пресегне, да го скъса, да оближе с език гърдите й.

Тя бе обречена, щом това беше неговото желание, неговата воля, случайният му каприз. Дали да продължи? Или да търси още?

Кръвта в главата му бучеше, пенеше се с разтърсваща сила. Трябваше да вземе решение. Отново погледна в необезпокоените сини очи на русата жена и видя отговора.

— Не знам как е с вас — каза той, опитвайки се да звучи спокойно, — но мисля, че намерих онова, което най-много ми харесва тук.

— Да, май че и аз намерих, каквото търсех — каза тя след кратка пауза. После се засмя. — Откъде сте? Не сте оттук, нали?

— От Северна Каролина. — Той отвори вратата и й стори място да мине. Двамата излязоха заедно от магазина за дрехи. — Доста се потрудих, за да загубя акцента си.

— Успели сте — каза жената.

Тя изпитваше изумителна наслада от собственото си излъчване, без капчица стеснителност. Около нея грееше ореол от самоувереност и компетентност, който той щеше да разбие и да срине в прахта. О, Господи, желаеше я до болка.

61

— Е, момчета, започва се. Излиза от „Нативити“ с русото момиче. Сега са на Мелроуз Авеню.

Използвахме бинокли, за да наблюдаваме невероятната среща през декоративната витрина на „Нативити“. Освен това ФБР имаше микрофони за дистанционно подслушване, насочени както към доктор Уил Рудолф, така и към русата жена в модния магазин.

Акцията беше само на ФБР. Не бяха съобщили дори на полицията в Лос Анджелис. Нито дума. Типична тактика на Федералното бюро, само че този път аз бях на тяхна страна благодарение на Кайл Крейг. От ФБР бяха пожелали да разговарят с Кейт в Лос Анджелис. Кайл уреди и аз да замина, след като настоятелно му припомних за сделката, която бяхме сключили, както и за възможността това да се окаже най-важният пробив в разследването.

Тъкмо минаваше пет и половина — шумен, хаотичен час пик в един вълшебен, слънчев калифорнийски ден. Температура около двайсет и пет градуса. Пулс, покачващ се поне до хиляда удара в минута в нашата кола.

Най-сетне се приближавахме до едно от чудовищата, или поне така се надявахме. Доктор Уил Рудолф ми приличаше на съвременен вампир. Той прекара следобеда в безцелно шляене из модните магазини: „Екрю“, „Гро“, „Марк Фокс“. Дори момичетата, които се мотаеха пред заведението за бургери в стила на 50-те години „Джони Рокет“, бяха потенциална мишена за него. Днес той определено бе тръгнал на лов. Оглеждаше се за момичета. Но дали наистина беше Джентълмена?

Аз работех в екип с двама старши агенти на ФБР. Бяхме паркирали анонимния на вид минифургон в една пряка на Мелроуз. Радиостанцията ни беше прикачена към микрофоните за дистанционно подслушване по последна дума на техниката, които се намираха в две от петте други коли, следящи човека, смятан за Джентълмена. Беше време шоуто да започва.

— Да, май че и аз намерих, каквото търсех — чухме да казва русата жена. Тя ми напомняше за красивите студентки, които Казанова бе отвлякъл на юг. Възможно ли бе да става дума за едно и също чудовище? Убиец с периметър на действие от едното крайбрежие до другото? Може би раздвоена личност?

Експертите на ФБР тук на Западното крайбрежие смятаха, че са намерили отговора. По тяхно мнение един и същ мръсник бе извършил „съвършените“ престъпления и на двата бряга. Нямаше жертви, отвлечени или убити в един и същи ден. За жалост съществуваха най-малко десет теории за Джентълмена и Казанова, с които се бях запознал. Засега нито една от тях не бе успяла да ме убеди.

— Откога сте в Холивуд? — чухме русата жена да пита Рудолф. Гласът й звучеше омайващо секси. Тя очевидно флиртуваше с него.

— Достатъчно отдавна, за да ви срещна.

Засега той говореше меко и учтиво. С дясната си ръка леко я бе подхванал под левия лакът. Съвършеният джентълмен.

Той не приличаше на убиец, но приличаше на онзи Казанова, когото Кейт беше описала. Беше силен физически, очевидно привлекателен за жените и лекар. Очите му бяха сини — цвета, който Кейт беше видяла зад маската.

— Копелето изглежда така, сякаш може да има всяка жена, която си пожелае — обърна се един от агентите на ФБР към мен.

— Но не и да прави с нея всичко, каквото пожелае.

— Тук си прав.

Агентът, Джон Асаро, беше с мексикански произход. Започваше да оплешивява, та за компенсация си бе пуснал буйни мустаци. Сигурно беше към петдесетгодишен. Другият агент беше Реймънд Косгроув. И двамата бяха печени професионалисти с високи постове в Бюрото. Засега Кайл Крейг се грижеше добре за мен.

Не можех да откъсна очи от Рудолф и русата жена. Тя сочеше към един лъскав черен мерцедес, чийто жълтеникав покрив беше дръпнат назад. В дъното се виждаха още скъпи магазини. Още крещящи неонови надписи, триметрови каубойски ботуши, които служеха като рамка за дългата й руса коса.

— Това там е моята кола, спортният модел. Червенокосата дама на предната седалка е моето гадже. Наистина ли си въобразявахте, че можете да ме забършете просто така? — Русокосата жена щракна с пръсти и разноцветните гривни на ръката й звъннаха в лицето на Рудолф. — Разкарай се, доктор Охболи.

Джон Асаро изохка високо.

— Исусе Христе, тя го застреля! Тя му разказа играта. Не е ли страхотно! Това може да се случи само в този шибан град.

Реймънд Косгроув удари таблото с якия си юмрук.

— Копеле недно! Тя си отива. Върни се при него, миличка! Кажи му, че само си се пошегувала!

Бяхме го пипнали, или почти. Самата мисъл, че той ще се изплъзне, ми причини физическа болка. Трябваше да го уличим в нещо, иначе нямаше как да го арестуваме.

Русата жена прекоси Мелроуз и се мушна в лъскавия мерцедес. Нейната приятелка имаше къса червена коса и висящите й сребърни обици ловяха късните слънчеви лъчи. Жената се наведе и я целуна.

Докато ги наблюдаваше, доктор Уил Рудолф не изглеждаше ни най-малко развълнуван. Той стоеше на тротоара, пъхнал ръце в джобовете на бялото си сако и гледаше студено и спокойно. Неутрално. Като че ли нищо не се беше случило. Дали пред нас не беше маската на Джентълмена?

Двете любовници в откритата кола му махнаха, когато мерцедесът избръмча покрай него и той им се усмихна, сви рамене и студено поклати глава.

Микрофоните ни позволиха да го чуем как изсъска:

— Чао, момичета. Бих искал да ви накълцам и двете на парчета и да нахраня с вас чайките на плажа. И запомних номера на колата ви, гъски такива.

62

Проследихме доктор Уил Рудолф до луксозния му апартамент на покрива на един небостъргач в Бевърли Комсток. ФБР не бе споделило дори тази информация с полицейския отдел на Лос Анджелис. В колата цареше тежка атмосфера на напрежение и разочарование. ФБР играеше опасна игра, която целеше отстраняване на конкуренцията в лицето на местната полиция.

Напуснах акцията към единайсет часа. Рудолф се беше прибрал преди повече от четири часа. Силното неидентифицирано бръмчене в главата не ми минаваше. Все още се движех по източно време. За мен беше два часът през нощта и имах нужда от сън.

Агентите на ФБР обещаха да ми се обадят веднага, ако има някакъв пробив или доктор Рудолф излезе отново на лов през нощта. Сцената на Мелроуз Авеню трябва да е била ужасна за него и според мен не беше изключено скоро да си потърси друга жертва.

Ако той действително беше Джентълмена.

Откараха ме в „Холидей Ин“ на ъгъла на Сънсет Булевард и Сепулведа. Кейт Мактиърнън беше в същия хотел. ФБР бяха настояли и тя да дойде в Калифорния, защото знаеше за Казанова повече от всички други. Тя бе отвлечена от мръсника и бе оцеляла. Кейт можеше да идентифицира убиеца, ако той и Казанова бяха едно и също лице. Беше прекарала по-голямата част от деня в офисите на ФБР в центъра на Лос Анджелис, където я бяха разпитвали.

Стаята й беше през няколко врати от моята. Почуках само веднъж и тя веднага отвори бялата врата с черно номерче 26 на чукчето.

— Не можах да заспя. Чаках те — каза. — Какво стана? Разкажи ми всичко.

Честно казано, не бях в настроение след провала на акцията.

— За жалост нищо не стана.

Предадох й последните думи, които го бяхме чули да изрича.

Кейт поклати глава в очакване на още. Беше облечена в светлосиня тениска без ръкави, шорти и жълти джапанки. Видя ми се бодра и превъзбудена. Беше ми приятно да я видя, макар и в два и половина през тази шибана нощ.

Влязох в стаята и си поговорихме за акцията на ФБР на Мелроуз. Казах на Кейт, че сме били много близо до залавянето на доктор Уил Рудолф. Спомних си всяка, негова реплика, всеки негов жест.

— Звучеше като джентълмен. Действаше като джентълмен… до момента, в който русокосата го вбеси.

— Как изглежда? — попита Кейт. Имаше голямо желание да помогне. Нищо чудно. ФБР я беше докарало в Лос Анджелис и след това я бе затворило в хотелска стая през голямата част от деня и нощта.

— Знам как се чувстваш, Кейт. Говорих с ФБР и утре ще те взема с мен. Ще го видиш сама, може би още сутринта. Не искам да създавам каквито и да било предварителни нагласи у теб. Окей?

Кейт кимна, но бях сигурен, че е леко обидена. Тя не беше доволна от степента на участието си в това разследване.

— Съжалявам. Нека не се караме за това — казах накрая.

— Няма, но все пак ти запази някаква дистанция. Както и да е, извинен си. Най-добре ще е да поспим. Нов ден, нов късмет. Голям късмет, може би?

— Да, утре може да ни излезе късметът. Наистина съжалявам, Кейт.

— Знам — усмихна се тя най-сетне. — Наистина си извинен. Приятни сънища. Утре ще го забодем.

Най-сетне се добрах до стаята си. Строполих се на леглото и се замислих за Кайл Крейг. Той бе успял да пробута нестандартния ми стил пред своите събратя поради една-единствена причина: бях доказал, че така могат да се постигат резултати. Скалпът на едно чудовище вече висеше на колана ми. За да го сваля, бях играл не по правилата. Кайл разбираше това и уважаваше резултатите. Общо взето, това се отнасяше и за Бюрото. Тук в Лос Анджелис ФБР играеше по собствените си правила.

Последната ми полусъзнателна мисъл беше за Кейт и нейните шорти. Дъхът да ти секне. Мина ми през ум, че тя може да мине по коридора и да почука на моята врата. В края на краищата бяхме в Холивуд. Нали така стават работите по филмите.

Но Кейт не дойде да почука на вратата ми. Стига толкова фантазии а ла Клинт Ийстууд.

63

Днес щеше да е голям ден в Града на киното. Преследването на всички преследвания се разиграваше в Бевърли Хилс. Точно като деня, в който най-сетне именно тук заловиха убиеца удушвач Ричард Рамирес.

Днес ще спипаме Дракула.

Беше малко след осем часът сутринта. Двамата с Кейт седяхме в арктически синия форд торъс, паркиран на две преки от медицинския център „Седърс-Синай“. Във въздуха се носеше някакво електрическо жужене, сякаш целият град се захранваше от един-единствен генератор.

Бях нервен и напрегнат; мускулите ми бяха вцепенени, гадеше ми се. Ефектът на прегряването. Недостатъчен сън. Прекалено голям стрес за прекалено кратко време. Преследване на чудовища между два слънчеви океана.

— Мъжът, който слиза от беемвето, е доктор Уил Рудолф — казах на Кейт. Бях ужасно смачкан и имах чувството, че две яки ръце са ме стиснали като клещи.

— Добре изглежда — промърмори Кейт. — Освен това е непоклатимо уверен в себе си. Виж само как върви. Доктор Рудолф.

Кейт не промълви нито дума повече, докато наблюдаваше напрегнато Рудолф. Той ли беше Джентълмена? Той ли беше и Казанова? Или по някаква идиотска, психопатска причина, която все още не можех да проумея, някой ни погаждаше мръсен номер?

Сутрешната температура се колебаеше около петнайсет градуса. Въздухът беше кристално свеж като през есента на Североизток. Кейт носеше стар анцуг от колежа, високи маратонки, евтини слънчеви очила. Дългата й кестенява коса беше вързана на опашка. Разумен подбор на облекло и прическа за полицейска акция.

— Алекс, хората на ФБР наоколо ли са? — попита тя, без да сваля бинокъла от очите си. — Тук ли са сега? Нали тоя мерзавец не може да се измъкне?

Кимнах.

— Ако той направи нещо, каквото и да е, което да ни докаже, че той е Джентълмена, те ще го хванат. Този арест е необходим на тях самите.

Но в същото време ФБР ми предоставяше свободата, от която се нуждаех. Кайл Крейг изпълняваше обещанието си. Поне засега.

Двамата с Кейт наблюдавахме как доктор Уил Рудолф се измъква от купето на своето беемве, което току-що бе паркирал откъм западната страна на болницата. Носеше сако в опушено сив цвят с европейска кройка. Беше добре ушито и очевидно скъпо. Сигурно струваше колкото къщата ми във Вашингтон. Кестенявата му коса беше прибрана назад в модна опашка. Имаше тъмни очила с кръгли рамки.

Лекар в първокласна болница в Бевърли Хилс. Дяволски самодоволен. Беше ли той проклетият Джентълмен, подпалил чергата на този град?

Изпитах непреодолимо желание да хукна през паркинга и да го ударя, да го поваля на земята още сега. Стиснах зъби, докато челюстта ми изтръпна. Кейт не сваляше очи от него. Беше ли той и Казанова? Едно и също чудовище ли бяха и двамата?

Гледахме как Рудолф пресича площадката пред болницата. Имаше широка, бърза и бодра крачка. Нищо не го притесняваше днес. Накрая изчезна зад металносивата странична врата на болницата.

— Лекар — каза Кейт и поклати глава. — Толкова е зловещо, Алекс. Направо треперя отвътре.

Радиостанцията в колата ни стресна, но чухме дълбокия, дрезгав глас на агент Джон Асаро.

— Как е Алекс, видяхте ли го? Добре ли го огледахте? Какво мисли госпожица Мактиърнън? Каква е присъдата на нашия доктор Мръсник?

Погледнах към предната седалка, където се беше разположила Кейт. В този момент всичките й трийсет и една години си личаха. Не толкова самоуверена и сигурна. Най-важната свидетелка. Тя прекрасно разбираше съдбоносната сериозност на момента.

— Не мисля, че това е Казанова — каза накрая. Поклати глава. — Не е същият физически тип. По-слаб е… държи се по различен начин. Не съм сто процента сигурна, но не мисля, че е той, дявол да го вземе.

Звучеше леко разочарована. Продължи да клати глава.

— Почти съм сигурна, че не е Казанова, Алекс. По-вероятно е да са двама души. Двама мръсници.

Кафявите й очи бяха напрегнати, когато ме погледна.

Значи бяха двама. Дали се състезаваха? За какво, по дяволите, ставаше дума в тяхната игра?

64

Празни приказки за убиване на времето, общи разговори по време на следенето — това бе позната територия за мен. Двамата със Сампсън си имахме наш си израз в тази връзка: те извършват престъплението, ние им отбиваме наказанието.

— Колко може да изкарва като преуспяващ лекар в Бевърли Хилс? Кажи една примерна цифра, Кейт — попитах моята партньорка. Все още наблюдавахме частния паркинг на лекарите от „Седърс-Синай“. Не ни оставаше нищо друго освен да хвърляме по някой поглед към елегантното ново беемве и да чакаме, да бъбрим като стари приятели на верандата в моя вашингтонски дом.

— Вероятно взема по сто и петдесет до двеста за визитация. Може да му се събират пет-шестстотин хиляди на година. Освен това взема и хонорари за операциите. Това е при положение, че има някаква съвест и определя разумни хонорари за услугите си, а ние знаем, че е лишен от всякаква съвест.

Поклатих недоверчиво глава, потривайки брадичката си с длан.

— Ще трябва да се върна към частната практика. Децата имат нужда от нови обувки.

Кейт се усмихна.

— Те ти липсват, нали, Алекс? Често говориш за тях. Деймън и Джани.

Аз също се усмихнах.

— Е, да, така е. Те са моите малки приятели.

Кейт отново се засмя. Обичах да я карам да се смее. Мислех си за горчиво-сладките истории, които ми бе разказала за сестрите си и особено за своята близначка Кристин. Смехът е добро лекарство.

Черното беемве просто си стоеше там, обляно в яркия си и скъп блясък под калифорнийското слънце. „Полицейското наблюдение изцежда — помислих си аз — независимо къде се провежда. Дори в слънчевия Лос Анджелис.“

Кайл Крейг ми беше дал голяма свобода. Много повече, отколкото имах на юг. Беше дал свобода и на Кейт. Старото правило — услуга за услуга. Кайл искаше аз да разпитам Джентълмена, когато го заловим, и очакваше да му докладвам за всичко. Подозирах, че се надява сам да спипа Казанова.

— Наистина ли мислиш, че е възможно да се състезават? — попита Кейт след малко.

— От психологическа гледна точка имам известни основания — казах аз. — Може би всеки от тях изпитва необходимост да води с една точка пред другия. Може би дневниците на Джентълмена са неговият начин да каже: „Ето, виждаш ли, аз съм по-добър от теб. Аз съм по-известен.“ Но още не съм сигурен. Все пак споделянето на техните подвизи може да има за цел по-скоро обществената сензация, отколкото интимно съперничество. И двамата обичат светлините на рампата.

Кейт се взря в очите ми.

— Алекс, не ти ли става дяволски гадно, като се опитваш да си представиш всичко това?

Аз се усмихнах.

— Нали затова искам да ги заловя. Така гадостта ще си отиде завинаги.

Двамата с нея чакахме пред болницата, докато Рудолф най-накрая се появи отново. Беше почти два часът следобед. Потегли направо към офиса си в Северен Бедфорд, на запад от прочутата улица със скъпи магазини Родео Драйв. Рудолф приемаше пациентите си там. Най-вече пациентки. Доктор Рудолф беше пластичен хирург. Като такъв можеше да твори и да оформя. Жените зависеха от него. И всички негови пациентки сами го избираха.

Проследихме го до дома му към седем часа. Пет-шестстотин хиляди годишно, мислех си аз. Това беше повече, отколкото аз можех да изкарам за десет години. Това ли бяха парите, от които той имаше нужда, за да бъде Джентълмен? И Казанова ли беше богат? И той ли беше лекар? Това ли им позволяваше да извършват своите съвършени престъпления?

Такива въпроси се рояха в главата ми.

Напипах едно картонче в джоба на панталоните си. Бях почнал да съставям списък с най-важното, което ми беше известно за Казанова и Джентълмена. Непрекъснато добавях или изключвах чертите, които ми се струваха определящи за психологическия им профил. Носех картончето със себе си през цялото време.

Докато двамата с Кейт си клатехме краката пред небостъргача, в който живееше, аз продължих да размишлявам върху връзката между Рудолф и Казанова. Дойде ми на ум за едно психологическо състояние, което пасваше на техния случай. Нарича се близначно сдвояване и можеше да се окаже търсеният ключ. Близначното сдвояване направо можеше да обясни странната връзка между чудовищата. То се предизвиква от необходимостта да влезеш във връзка с някого и обикновено се среща при самотни хора. След като веднъж се „сдвоят“, близнаците се превръщат в „едно цяло“, стават зависими един от друг, а често пъти и маниакално привързани. Понякога развиват остра форма на съперничество.

Близначното сдвояване е нещо като пристрастяване към естественото общуване по двойки. Нещо като членство в таен клуб. Само двама души и никакви тайни пароли. В негативната си форма това е образуване на сплав от двама души в името на техните индивидуални потребности, които са ненормални и при единия, и при другия.

Изложих теорията си пред Кейт. Тя също беше близначка.

— Много често в тези близначни взаимоотношения едната фигура доминира — казах аз. — Така ли беше между теб и сестра ти?

— Като че ли аз доминирах над Кристин — отговори Кейт.

— Аз получавах добри оценки в училище. Бях нахална понякога. Тя дори ме наричаше „нахалитет“ в гимназията. Че и с по-лоши имена от това.

— Доминиращият близнак може да действа според поведенческия модел на мъжката роля — казах аз. Сега и двамата говорехме като лекари. — Но доминиращата фигура може и да не е по-умелият манипулатор от двамата.

— Както вероятно допускаш, аз съм чела това-онова по този въпрос — каза Кейт и се усмихна. — Близначното сдвояване създава изключително здрава структура, в рамките на която двойката може да действа по сложни начини. Нали така?

— Напълно сте права, доктор Мактиърнън. В случая с Казанова и Джентълмена всеки от тях може да разчита на личност, която му е едновременно закрилник и поддръжник. Може би точно това е причината, поради която постигат толкова добри резултати. Всеки разполага със своя собствена, неотменима и много ефективна система за емоционална подкрепа.

Имаше обаче още един въпрос, който отекваше високо в главата ми. Как са се запознали? Дали е било в „Дюк“? Дали и Казанова е следвал там? Имаше логика. Освен това ми напомняше за случая Лепълд-Луб14 в Чикаго. Две много умни момчета, особени момчета, които играят заедно забранени игри. Споделят сатанински мисли и мръсни тайни, защото са самотни и няма с кого другиго да си говорят… близначно сдвояване в неговата най-разрушителна форма.

Не беше ли това първата стъпка към разрешаването на загадката? Бяха ли Казанова и Джентълмена близначно сдвоени? Заедно ли работеха? За какво им беше тази гнусна игричка? И що за игра е това?

— Дай да потрошим баровските му прозорци с крика на колата — предложи Кейт. Тя се чувстваше по същия начин.

Искаше ни се да видим сметката на тези пораснали Лепълд и Луб.

65

Стрелката на часовника стигна и отмина осем часа. Може би доктор Уил Рудолф не беше Джентълмена. Репортерката на „Лос Анджелис Таймс“ Бет Либерман може би беше сгрешила. Сега вече нямаше как да я попитаме.

Двамата с Кейт дърдорехме за „Лейкърс“ без Меджик Джонсън и Карим, за последния албум на Арон Невил, за съвместния живот на Хилари и Бил Клинтън, за предимствата на „Джонс Хопкинс“ пред медицинския колеж в университета на Северна Каролина.

Помежду ни все още прелитаха странни искри. Бях направил няколко неофициални терапевтични сеанса с Кейт и веднъж я бях хипнотизирал. Освен това се боях от лумването на какъвто и да било огън между нас. Какво ми ставаше? Време беше да започна живота си отначало, да преодолея загубата на Мария. Бях си помислил, че съм открил нещо прекрасно в една жена на име Джези Фланаган, но тя остави в мен празнота, която едва ли щях да запълня.

Най-сетне се разговорихме с Кейт на теми, по-близки до сърцето. Тя ме попита защо така се притеснявам от нови връзки (защото жена ми почина; защото последната ми връзка се оказа пълен провал; заради двете ми деца). Аз я попитах защо се опасява от стабилни връзки (страхувала се, че ще умре от рак на яйчниците или белия дроб като сестрите си, че любовникът й може да умре или да я изостави, тоест, че тя ще продължи да губи близки хора).

— Лика-прилика сме — поклатих глава накрая и се засмях.

— Може би и двамата изпитваме ужас да не изгубим някого отново — каза Кейт. — Може би е по-добре да обичаш и да губиш, отколкото да се страхуваш.

Преди да успеем да навлезем в същността на трънливия въпрос, доктор Уил Рудолф най-сетне се появи. Погледнах часовника на пулта за управление. Беше единайсет и двайсет.

Беше се изтупал само в черно и явно отиваше на купон. Идеално скроен блейзер, поло, прилепнали панталони, шикарни каубойски ботуши. Този път се качи в бял рейндж роувър. Изглеждаше гладко обръснат. Вероятно беше подремнал. Завидях му за това.

— Черно върху черно за добрия чичко доктор — каза Кейт с напрегната усмивка. — Убийствено облекло, а?

— Може би е канен на вечеря — рекох. — Това се казва кошмарна идея. Вечеря с жените и после ги убива.

— Така поне прониква без проблеми в жилищата им. Какъв мръсник. Двама невероятни мръсници на свобода.

Запалих мотора и последвахме Рудолф. Не виждах агентите на ФБР, но бях сигурен, че са наблизо.

Бюрото все още не беше привлякло местната полиция в акцията. Това бе опасна игра, но не и безполезна от гледна точка на ФБР. Те се смятаха за най-добрите във всяко отношение, както и за последна инстанция. Бяха решили, че това е криминален купон на територията на няколко щата и следователно влиза в техния периметър на действие.15 Някой в Бюрото беше заложил много на този случай.

— Вампирите винаги ловуват през нощта — каза Кейт, когато се отправихме към южната част на града. — Точно такива чувства навява тази история, Алекс. „Джентълмена“ от Брам Стокър16. Една истинска история на ужасите.

Знаех какво изпитва. Аз не правех изключение.

— Той е чудовище. Само дето сам е създал себе си. Както и Казанова. Това е друга обща черта. Брам Стоукър, Мери Шели — те са писали само за чудовища в човешки облик, които се скитат по света. Сега пред нас са двама ненормални, които материализират извратените си фантазии. Ама че страна…

— Или я обичай, или я напускай — каза Кейт напевно и ми намигна.

Бях минал през достатъчно такива полицейски акции в кариерата си, та бях станал доста добър. Пресметнах, че съм станал поне кандидат на науките в следенето по време на случая „Сонеджи — Мърфи“. Доколкото виждах, засега феберейските служби на Западното крайбрежие не падаха по-долу.

Агентите Асаро и Косгроув се обадиха по радиото още щом потеглихме. Те ръководеха екипа, който следеше Уил Рудолф. Все още не знаехме дали той е Джентълмена. Нямахме доказателство. Сега-засега не можехме да посегнем върху доктор Рудолф.

Следвахме рейндж роувъра в западна посока. Рудолф най-сетне зави по Сънсет Булевард и продължи надолу към крайбрежната магистрала. После се насочи на север. Забелязах, че внимателно спазва ограниченията на скоростта в рамките на града, но щом излезе на междуградската магистрала, направо полетя.

— Къде отива, да го вземат мътните? Сърцето ми се е качило в гърлото — призна накрая Кейт.

— Не се тревожи. Май си е страшничко да го преследваме през нощта — успокоих я аз. Наистина се чувствах така, сякаш бяхме сами с него. Къде, по дяволите, отиваше? На лов ли? Ако начинът му на живот не се беше променил, той беше длъжен в скоро време да извърши ново убийство. Вероятно беше като разгонен.

Пътуването се оказа много дълго. Гледахме как звездите осветяват калифорнийската нощ. Шест часа по-късно все още се движехме по магистралата. Най-сетне рейндж роувърът зави покрай някаква странна дървена табела, на която между другото пишеше: „Щатски парк Биг Сур“.

Сякаш за да разсеем съмненията си, че наистина се намираме в Биг Сур, минахме покрай прастара камионетка със стикер, на който пишеше: ПРЕДСТАВЕТЕ СИ ИНДУСТРИАЛНИЯ КОЛАПС.

— Представете си как доктор Уил Рудолф получава инсулт — тихо изръмжа Кейт.

Бях погледнал часовника си, когато напуснахме магистралата.

— Минава три. Става късно за него, ако наистина е решил да се забърка в нещо сериозно тази нощ.

Надявах се, че е така.

— Ако някой изобщо се е съмнявал, сега е моментът да се убеди, че докторът е вампир-кръволок — промърмори Кейт. Ръцете й бяха здраво скръстени пред гърдите почти от самото начало на пътуването. — Отива да спи в любимия си гроб.

— А ние ще го промушим с дървен кол през сърцето — додадох аз.

И двамата бяхме гроги. Аз пих едно хапче по време на пътуването. Кейт отказа. Заяви, че знаела прекалено много за хапчетата и хранела подозрения към повечето от тях.

Подминахме група пътни табели: Пойнт Сур, Пфайфър Бийч, Биг Сур Лодж, Вентана, Институт „Исейлън“. Уил Рудолф пое в посока към Биг Сур Лодж, каньона Сикамор, Бочърс Геп Кемпграундс.

— Надявах се да отиде в „Исейлън“ — саркастично отбеляза Кейт. — Да се научи да медитира, да се оправи с душевния си безпорядък.

— Какво, по дяволите, се кани да прави? — запитах се аз на глас. Какво правеха двамата с Казанова? Засега не можех да си представя. — Може би скривалището му е някъде из тези гори, Кейт — предположих аз. — Може би и той като Казанова има къща на ужасите.

„Близначно сдвояване“, помислих си отново. Беше много правдоподобно. Паралелни пътеки в спринта на двете чудовища. Къде обаче се срещаха? Дали ловуваха понякога заедно? Подозирах, че е така.

Белият рейндж роувър се носеше шеметно по хълмистия криволичещ път, водещ на изток от океана. Стари мрачни секвои се нижеха от двете страни на тясната пътна ивица. Бледата пълна луна сякаш се движеше заедно с роувъра, следваше го.

Оставих го на сигурна дистанция пред нас, та чак го изгубих от поглед. Огромните ели като че ли плуваха покрай нашата кола. Тъмни сенки в живота, фаровете ни осветиха един яркожълт надпис: „Непроходимо при дъжд или сняг“.

— Ето го, Алекс — предупреждението на Кейт дойде твърде късно. — Той е спрял!

Скритите в мрака очи на Джентълмена се втренчиха в нашата кола, когато минахме покрай него и рейндж роувъра.

Той ни беше видял.

66

Доктор Уил Рудолф сви в някакъв изровен черен път. Беше се привел в роувъра и събираше нещо от задната седалка. Изгледа нашата кола със студен, изпитателен поглед.

Продължих със същата скорост по черния път, гарниран с надвиснали, чворести черни клони. Няколкостотин метра по-нататък на един завой намалих скоростта и се насочих към тесния банкет на пътя. Паркирах пред изкривен крайпътен знак, който обещаваше още опасни завои.

— Спря пред някакво дървено бунгало — съобщих по радиостанцията на ФБР в колата. — Застанал е извън роувъра.

— Видяхме. Сгащихме го, Алекс — отговори ми гласът на Джон Асаро. — В момента сме от другата страна на бунгалото. Вътре изглежда тъмно. Той светва лампата. Ел паис гранде дел сур17. Едно време испанците така са наричали тази местност. Идеалното място да заловим това копеле.

Ние с Кейт слязохме от колата. Тя ми се видя малко бледа, но това бе разбираемо. Температурата беше към пет градуса, ако не и по-ниска, и планинският въздух бе ободряващо хладен. Но Кейт не трепереше от влажния студ.

— Скоро ще го спипаме — казах й аз. — Той започва да прави грешки.

— Това може да е друга къща на ужасите. Ти беше прав — рече тя тихо. Очите й бяха вперени право напред. Толкова неспокойна я бях виждал само при първата ми среща с нея в болницата. — Чувствам се по същия начин, Алекс… чувствам се почти по същия начин. Зловещо. Май не съм много храбра, а?

— Повярвай ми, Кейт, и аз не се чувствам особено смел в този момент.

Гъстата мъгла като че ли никога нямаше да се вдигне. Имах чувството, че стомахът ми е препълнен с лед и киселини. Трябваше да тръгваме.

Насочихме се към тъмната завеса от дървета, стигаща до самото бунгало.

Северният вятър свистеше и виеше сред високите секвои и ели. Нямах представа какво ни очаква там.

— Мамка му — прошепна Кейт своята равносметка от нощните ни преживявания. — Не се шегувам, Алекс.

— Ще го имам предвид.

Ел паис гранде дел сур в три часа през нощта. Рудолф беше дошъл в един самотен ъгъл на края на света. Казанова също имаше къща вдън горите на юга. Изчезваща къща, където държеше своята колекция от млади жени.

Замислих се за пълните с кошмарни привидения дневници в „Лос Анджелис Таймс“. Дали Нейоми не беше преместена тук поради някаква налудничава психопатска причина? Може би беше затворена в това бунгало или някъде наблизо?

Внезапно се заковах намясто. Чувах песента на звънчета, клатени от вятъра в клоните на дърветата и тя звучеше особено зловещо при тези обстоятелства. Точно пред мен се виждаше малко бунгало. Беше розово, с бели врати и бели кантове на прозорците. Доста симпатично лятно бунгало.

— Оставил е светлината за нас — прошепна Кейт зад мен. — Помня, че Казанова пускаше силен рокендрол, когато беше в къщата.

Предполагах, че за нея е мъчително да се връща отново към пленничеството си, да го възкресява в паметта си.

— Виждаш ли някакви прилики с това бунгало? — попитах аз. Стараех се да бъда спокоен вътрешно, опитвах се да се подготвя за срещата с Джентълмена.

— Не. Аз съм виждала другата къща само отвътре, Алекс. Да се надяваме, че тази поне няма да изчезне.

— Надявам се на много други неща в този момент. Ще прибавя и това в списъка.

Бунгалото имаше островръх покрив и вероятно беше предназначено за почивка през уикенда. Доколкото можех да преценя отвън, имаше три или четири спални.

Когато се приближихме, извадих моя „Глок“. Напоследък това беше най-модното оръжие в Лос Анджелис. Тежи към половин килограм, когато е зареден, и почти не се забелязва под дрехите. Предполагах, че ще се представи отлично и в ел паис гранде дел сур.

Кейт се движеше плътно зад мен и ние продължихме да се приближаваме към полянката сред дърветата, която служеше за заден двор на бунгалото. Всъщност светеха две лампи, които трепкаха и привличаха насекоми. Едната беше на предната веранда. Втората беше в задната част на бунгалото. Започнах да си пробивам път натам. Махнах на Кейт да остане на място. Тя ме послуша.

Това може да е Джентълмена, предупредих се сам. Придвижвай се много бавно. Може да е капан. Всичко може да се случи. Оттук нататък нищо не може да се предвиди.

Можех да погледна през прозореца на задната спалня. Намирах се на по-малко от три метра от стената на бунгалото, а най-вероятно и от масовия убиец, който изправи косите на Западното крайбрежие. Тогава го видях.

Доктор Уил Рудолф крачеше напред-назад из малката стая и си говореше сам. Изглеждаше възбуден. Беше обгърнал с две ръце раменете си. Когато се приближих още малко, видях, че диша тежко. Не беше в добра форма. Сцената ми напомни за „тихите стаи“ в психиатричните болници, където пациентите отиват понякога, за да дадат воля на своите проблеми и непостоянни емоции.

Изведнъж Рудолф извика на някой… но в стаята нямаше никой, освен него. Лицето и вратът му бяха кървавочервени и той продължи да крещи, да крещи… на никого! Крещеше от дъното на дробовете си. Вените му щяха да се пръснат всеки момент.

Тръпки ме побиха от вида му и аз бавно се отдалечих от бунгалото.

Все още чувах гласа му, чувах думите да кънтят в ушите ми:

— Върви на майната си, Казанова! Целувай си шибаните момичета сам отсега нататък!

67

— Какво, по дяволите, прави Крос? — попита агент Джон Асаро своя партньор. Те се намираха сред гъстата гора от другата страна на бунгалото в Биг Сур. Бунгалото напомняше на Асаро за първия албум на „Дъ Бенд“ — „Музика от Голямата Розовина“. Имаше чувството, че едва ли не всеки момент от мъглата ще се появят хипита.

— Може Крос да си пада по надничане в чужди спални, Джони. Откъде да знам? Той е гуру, психоаналитик на извратени типове. Човек на Кайл Крейг — каза Рей Косгроув и сви рамене.

— Това да не би да означава, че може да прави каквото му скимне?

— Най-вероятно — отново сви рамене Косгроув. Беше видял прекалено много идиотски ситуации по време на кариерата си в Бюрото, за да се впечатли от това.

— Преди всичко — каза Косгроув, — независимо дали ни харесва, или не, той има благословията на Вашингтон.

— Мразя Вашингтон със страст, която просто не иска да ме напусне — каза Асаро.

— Всички мразят Вашингтон, Джони. Второ, Крос поне ми прави впечатление на професионалист. Не гони евтина слава. Трето — продължи по-възрастният и по-опитен партньор — и най-важно, онова, с което разполагаме срещу доктор Рудолф, едва ли може да мине за убедително доказателство, че той е нашият мръсник. Иначе щяхме да алармираме полицията на Лос Анджелис, армията, флота и морската пехота.

— Може би преди смъртта си госпожица Либерман е допуснала грешка, като е вкарала името му в компютъра.

— Тя определено е допуснала някъде грешка, Джони. Може интуицията й да е била изцяло погрешна.

— А може би Уил Рудолф е бивше гадже на репортерката? И тя просто несъзнателно е написала името му в персоналния си компютър.

— Съмнително. Но възможно — каза Косгроув.

— Какво гледаме сега — доктор Рудолф или как доктор Крос гледа доктор Рудолф? — попита Асаро.

— Добре казано, колега.

— Може би поне доктор Крос и доктор Мактиърнън ще ни осигурят малко развлечение.

— Слушай, на това море капитан няма — каза Реймънд Косгроув. Усмихваше се. Мислеше си, че цялата работа вероятно е лов на зелен хайвер, но нямаше да му е за пръв път. Дори и да беше така, това бе един мащабен и отблъскващ случай. Вече беше обхванал няколко щата и всяка възможна нишка се проследяваше с отмъстителна страст. Връзка между двама серийни мръсници от единия до другия бряг!

Ето защо той и неговият партньор, както и двамата други агенти на ФБР, щяха да висят през цялата нощ и цялата сутрин, ако се наложеше. Щяха да изпълнят дълга си и да наблюдават лятното бунгало на един пластичен хирург от Лос Анджелис, който можеше да се окаже наистина страшен убиец, но можеше и да е просто един пластичен хирург от Лос Анджелис.

Те щяха да наблюдават Алекс Крос и доктор Мактиърнън и да гадаят за техните отношения. Косгроув не беше в настроение за нито едно от тези занимания. От друга страна, това беше голям случай. И ако той наистина успееше да залови Джентълмена, този път славата беше негова. Искаше му се Ал Пачино да изиграе ролята му във филма. Пачино нали играеше роли на испано-американци?

68

Двамата с Кейт се отдалечихме на сигурно разстояние от бунгалото. Свихме се зад група дебели борови стволове.

— Чух го да вика — каза Кейт, щом навлязохме сред гъстата гора. — Какво видя, Алекс?

— Видях дявола — казах й истината. — Видях един абсолютно обезумял сатана, който говореше на самия себе си. Ако той не е Джентълмена, значи е ненадминат имитатор.

През следващите няколко часа наблюдавахме скривалището на Рудолф на смени. Така и двамата успяхме да си починем малко. Към шест сутринта аз се срещнах с отбора на ФБР и те ми дадоха джобна радиостанция в случай, че ми се наложи спешно да им съобщя нещо. Все още се питах каква част от информацията крият от мен.

Когато доктор Уил Рудолф най-сетне се появи отново навън, вече минаваше един часът в събота следобед. Сребристосиньото сияние на морската мараня се бе изпарило. Сойки прелитаха и крякаха над главите ни. При други обстоятелства това щеше да е приятна обстановка за уикенд в планината.

Доктор Рудолф се изкъпа под един варосан открит душ от задната страна на бунгалото. Беше мускулест, с гладък и твърд корем, изглеждаше пъргав и в отлична форма. Беше изключително хубав. Подскачаше и танцуваше наоколо съвсем гол.

— Той е толкова невероятно самоуверен, Алекс — каза Кейт, докато наблюдавахме Рудолф от гората. — Погледни го само.

Всичко това приличаше на някакъв изчанчен ритуал. Дали този танц не бе част от начина му на действие?

След като свърши с душа, той прекоси задния двор и отиде до една малка градинка с диви цветя. Откъсна десетина стръка и ги отнесе в къщата. Джентълмена вече се бе запасил със задължителните за него цветя! Какво следваше?

В четири следобед Рудолф отново излезе през задната врата на бунгалото. Носеше тесни черни дънки, чисто бяла фланелка с джобове, черни кожени сандали. Метна се на рейндж роувъра и потегли към магистралата.

На три километра на юг по крайбрежния път той отби в един ресторант. Двамата с Кейт изчакахме известно време до пясъчния крайпътен банкет, след което последвахме роувъра на широкия препълнен паркинг. От тонколоните, скрити сред дърветата, с все сила се носеше „Илектрик лейдиленд“ на Джими Хендрикс.

— Може би е просто един средностатистически разгонен лекар — каза Кейт, когато влязохме в паркинга и започнахме да търсим свободно място.

— Не. Той е Джентълмена, разбрахме ли се? Той е нашият калифорнийски касапин.

Вече не хранех никакви съмнения след онова, което бях видял и през нощта, и на сутринта.

Ресторантът се казваше „Непенти“ и беше претъпкан с добре изглеждащи хора между двайсет и трийсет години, но тук-там имаше и застаряващи хипита, някои от които бяха на шестдесет и повече години. Беше пълно с избелени дънки, бански костюми по последна дума на модата, разноцветни джапанки, скъпи спортни обувки с грайфери.

Имаше и много привлекателни жени, както забелязах. Всякакви възрасти, всякакви размери, всякакви етнически типове. Целуни момичетата.

Всъщност бях чувал за „Непенти“. През шейсетте години е било модно и прочуто място, но още преди това Орсън Уелс купил главозамайващо красиво имение, където се намираше ресторантът, за Рита Хейуърт.

Ние с Кейт гледахме как доктор Рудолф действа в бара. Той беше учтив. Усмивка за барманката. Засмяха се заедно. Той се оглеждаше и сериозно преценяваше качествата на няколко привлекателни жени. Очевидно обаче те не бяха достатъчно хубави за него.

После реши да излезе на широката каменна тераса с изглед към Тихия океан. По скъпата уредба звучеше музика от седемдесетте и осемдесетте. „Грейтфул дед“, „Доорс“, „Ийгълс“. Сега бяха пуснали „Хотел «Калифорния»“.

— Мястото е идеално за него, Алекс. Каквото и да се кани да прави, мътните да го вземат, трудно щеше да се спре на по-подходящо място.

— Кани се да подобри рекорда си от шест жертви. В момента търси номер седем — казах аз.

Далече долу на една недостъпна част от плажа се виждаха морски лъвове, кафяви пеликани, корморани. Жалко, че Деймън и Джани не бяха тук да ги видят. Искаше ми се обстоятелствата на моето пребиваване на това място да бяха съвършено различни.

Когато излязохме на терасата, хванах ръката на Кейт.

— Нека се правим, че и ние сме част от тълпата — казах и й намигнах.

— Може би наистина е така — върна ми го Кейт с пресилено намигване.

Наблюдавахме как доктор Рудолф се приближава до една ослепителна руса жена. Тя беше типът на Джентълмена. Най-много двайсет и три години. Стройна фигура. Красиво лице. Беше и типът на Казанова, помислих си, без да искам.

Вълнистата й изсветляла от слънцето коса падаше чак до тънката талия. Носеше рокля на червени и жълти цветя, която се спускаше до черните й боти с грайфери в европейски стил. Движенията й бяха леки и плавни. Пиеше чаша шампанско.

Все още не бях забелязал агентите Косгроув и Асаро, което леко ме изнервяше.

— Тя е прекрасна, нали? Просто съвършена — прошепна Кейт. — Не можем да му позволим да я нарани, Алекс. Не бива да допуснем да се случи нещо лошо на горкото момиче.

— Няма — казах аз, — но трябва да го хванем при самото действие, да го арестуваме поне за отвличане, ако не друго. Трябва ни доказателство, че той е Джентълмена.

Най-сетне забелязах Джон Асаро сред тълпата на бара. Беше облечен с жълта фланелка и се сливаше идеално с обстановката. Не можах да мерна Рей Косгроув или някой от другите агенти, което всъщност беше добър знак.

Рудолф и младата руса жена като че ли се бяха харесали от пръв поглед. Тя явно беше общителна и обичаше шегите. Имаше съвършени бели зъби и усмивката й бе ослепителна. Нямаше как да не привлече вниманието сред претъпканото помещение. Мозъкът ми постепенно се приближаваше към точката на свръхнатоварване. Ние наблюдавахме Джентълмена по време на работа.

— Той излиза на лов… и просто ей така — Кейт щракна с пръсти — ги сваля. Получава почти всяка жена, която поиска. Това е неговият номер. Толкова е просто. Начинът, по който изглежда, е онова, което ги сваля. Той има вид на млад бунтар и освен това е наистина много красив. Тази комбинация е неустоима за някои жени. Тя го оставя да си въобразява, че е успял да я заплени с остроумните си приказки, а всъщност цялата работа е в това, че той е жесток пич.

— Значи тя просто го сваля? — попитах аз. — Сваля нашия пич касапин?

Кейт кимна, без да откъсва очи от двойката.

— Да, тя свали Джентълмена. Той също я желаеше, разбира се. Басирам се, че това е номерът, с който ги печели, и точно поради това не може да бъде заловен.

— Това обаче не е начинът, по който действа Казанова, нали?

— Може би Казанова не изглежда добре — обърна се Кейт и ме погледна. — Това може би обяснява маските, които носи. Може да е грозен или обезобразен и да се срамува от външния си вид.

Аз имах друга теория за Казанова и неговите маски, но не ми се говореше точно сега.

Джентълмена и новата му приятелка си поръчаха бургери „Амброзия“, специалитета на заведението. Същото направихме и ние с Кейт. След като сме отседнали в рая… Двамата останаха в заведението до към седем часа и после станаха да си ходят.

Ние с Кейт също станахме. Всъщност аз си прекарвах доста добре, въпреки зловещите обстоятелства. Нашата маса имаше изглед към брега. Долу Тихият океан се блъскаше в черната стена от гладки скали и се чуваше силният рев на морските лъвове.

Направи ми впечатление, че те не се докоснаха, докато вървяха към паркинга. Предположих, че единият от двамата е тайно стеснителен.

Доктор Уил Рудолф учтиво задържа вратата на своя рейндж роувър и русокосата се смееше, докато влизаше в колата. Той направи лек, елегантен поклон до вратата. Джентълмен.

„Тя го избра“, мислех си аз. Това не беше отвличане. Тя все още сама решаваше.

Нямаше за какво да се заловим, нямаше за какво да го заловим.

Съвършени престъпления.

На двата бряга.

69

Проследихме рейндж роувъра на дискретна дистанция чак до бунгалото. Паркирах на половин километър нагоре по пътя. Сърцето ми биеше силно и гръмко. Това беше мигът на истината, сега щеше да става каквото ще става.

Двамата с Кейт притичахме между дърветата и се прикрихме на сигурно място. Бяхме на по-малко от петдесет метра от скривалището на доктор Рудолф. Студената влажна мъгла от океана пълзеше към нас и аз усещах как студът прониква направо през обувките ми.

Джентълмена беше в бунгалото пред нас. Какво се канеше да направи?

Имах чувството, че стомахът ми е празен и свит. Искаше ми се да се нахвърля върху Джентълмена. Не ми се мислеше колко пъти доктор Уил Рудолф е правил това преди. Отвеждал е някоя млада жена. Обезобразявал я е. Отнасял е вкъщи крака, очи, пръсти, човешко сърце. Сувенири.

Хвърлих поглед към ръчния си часовник. Рудолф беше прекарал само няколко минути в бунгалото с младата руса жена от „Непенти“. Забелязах раздвижване между дърветата от другата страна на къщата. ФБР беше там. Започвах да настръхвам.

— Алекс, ами ако я убие? — попита Кейт. Беше застанала близо до мен и усещах топлината на тялото й. Тя знаеше какво означава да си пленник в къща на ужасите. Разбираше опасността по-добре от всеки друг.

— Той няма навика да сграбчва жертвите си и да ги убива незабавно. Джентълмена си има табиет — отговорих аз. Държал е всяка една от жертвите си в течение на един ден. Обича да си играе. Няма да наруши процедурата и сега.

Вярвах в това, но не бях сигурен. Може би доктор Рудолф знаеше, че сме отвън… може би ни предизвикваше да го заловим. Може би, може би, може би.

Спомних си проследяването на лудия Гари Сонеджи-Мърфи. Едва се удържах да не се втурна към бунгалото. Да използвам шансовете ни още сега. Можехме да открием вътре физически доказателства за другите убийства. Може би там се пазеха липсващите части от телата на жертвите. Може би той извършваше самите убийства тук, в Биг Сур. А може пък да ни беше подготвил друга изненада. Драмата се разиграваше на по-малко от петдесет метра.

— Ще се опитам да се приближа още малко — казах най-накрая на Кейт. — Трябва да видя какво става вътре.

— Добре — прошепна Кейт.

Разговорът ни беше прекъснат неочаквано. От бунгалото се понесе смразяващ вик.

— Помощ! Помощ! Има ли някой да ми помогне! — викаше русата жена.

Хукнах с всички сили към най-близката врата на бунгалото. Същото направиха поне още петима мъже с тъмносини якета от другата страна на къщата. Сред тях забелязах Асаро и Косгроув.

На якетата пишеше ФБР. Фосфоресциращо жълто на морскосин фон.

Деветият кръг на ада се отвори в Биг Сур. Всеки момент щяхме да се срещнем с Джентълмена.

70

Пристигнах пръв, или поне така ми се стори. Хвърлих се с цялата си тежест върху дебелата дървена врата. Тя не поддаде. При втория опит рамката се разцепи и вратата зейна с мъчително изпращяване. Нахлух в бунгалото с изваден пистолет.

Видях малката кухня и тесния коридор, който водеше към една от спалните. Русата жена от „Непенти“ лежеше съвършено гола, извита на една страна, върху старинно легло с месингови табли. По цялото й тяло бяха разхвърляни диви цветя. Китките й бяха оковани в белезници отзад, близо до кръста. Изпитваше болка, но поне беше жива. Джентълмена не беше там.

Чух силен грохот отвън, резкият звук на огнестрелно оръжие. Най-малко шест изстрела отекнаха светкавично един след друг като канонада от мощни фойерверки.

— Господи, не го убивайте! — изкрещях аз и изскочих от бунгалото.

В гората цареше пълен хаос! Рейндж роувърът вече се носеше бясно на заден ход по черния път, когато излязох навън. Двама от хората на ФБР лежаха на земята. Единият беше агент Рей Косгроув. Останалите откриха огън по рейндж роувъра.

Страничното стъкло експлодира. Назъбени дупки цъфнаха по металната броня на колата. Всъдеходната машина излезе от пътя, колелата й се въртяха бясно сред пръстта и чакъла.

— Не го убивайте! — изкрещях отново. Никой не ме погледна в шеметната лудница на този момент.

Търчах сред дърветата, опитвайки се да пресека пътя на Рудолф, ако се насочи на запад, обратно по магистралата. Стигнах там точно в момента, в който роувърът се поднесе и направи свистящ завой, за да излезе на пътя. Един изстрел отнесе другото странично стъкло. Страхотно! Сега вече ФБР стреляше и по двама ни.

Сграбчих дръжката на вратата към предната седалка и дръпнах с всичка сила. Беше заключена. Рудолф се опита да даде газ, но аз се бях вкопчил здраво. Роувърът въртеше на празни обороти, все още затънал в лепкавата кал. Това ми даде време да сграбча рамката на покрива със свободната си ръка. Метнах се на покрива.

Той най-сетне изкара роувъра на асфалтираната магистрала и даде газ. Засили колата, след което рязко удари спирачките.

Бях предвидил това. Лицето ми бе прилепено плътно към бронята на колата, която още беше топла от продължителния престой на припек на паркинга край „Непенти“. Ръцете и краката ми бяха разперени към ръбовете на покрива.

Нямаше да се дам, поне доколкото зависеше от мен. Той беше убил най-малко шест жени и аз трябваше да разбера дали Нейоми е още жива. Той познаваше Казанова и знаеше за Шуши.

Рудолф отново даде газ и моторът изрева из дън механичната си утроба при опита да ме раздруса неудържимо. Носеше се като вятър по магистралата.

Дървета и стари телефонни постове прелитаха край мен, сливайки се в неясни, бясно сменящи се кадри. Препускащите ели, секвои и планински лози приличаха на променливи картинки от калейдоскоп. Повечето листа бяха кафеникавозелени, бодливи като лозите в долината Напа. Имах странна гледна точка към света.

Не бих казал, че се наслаждавах на гледката. Използвах цялата си сила, за да се задържа на покрива.

Рудолф караше бясно по тесния криволичещ път, стигайки до сто-сто и двайсет километра в час, и то в участъци, където дори осемдесет километра бяха опасна скорост.

Агентите на ФБР или по-скоро това, което беше останало от тях, не успяха да го заловят. Пък и как да го направят? Трябваше да се върнат на бегом до колите си. Вероятно бяха на няколко минути след нас.

Започнахме да се разминаваме с други коли, приближавайки се до крайбрежната магистрала. Шофьорите ни гледаха втрещено. Запитах се какво ли си мисли в този момент Рудолф. Вече не се опитваше да ме изхвърли от покрива. Какви възможности му оставаха? И най-вече какво възнамеряваше са предприеме като следваща стъпка?

И двамата бяхме вкопчени в мъртва хватка. Един от нас обаче трябваше да надвие. Уил Рудолф винаги е бил прекалено умен, за да бъде заловен. Надали щеше да се остави да бъде спрян точно сега. Как обаче щеше да се отърве от поредната заплаха?

Чух шумното дизелово пръхтене на микробус фолксваген. Видях как задният му ръб се приближава бързо. Профучахме покрай него, сякаш се бе заковал на място.

Колкото повече се приближавахме към крайбрежната магистрала, толкова по-гъста ставаше редицата в отсрещното платно. Повечето бяха тийнейджъри, тръгнали на вечерни купони. Някои от тях сочеха роувъра и си мислеха, че това е голям майтап. Просто някакъв задник от Биг Сур се упражнява в акробатика. Някакъв дърт майтапчия, поркан до козирката с текила.

Какъв, по дяволите, беше следващият му ход?

Рудолф не си правеше труд да намалява по пълния със завои, изключително натоварен път. Шофьорите в отсрещното платно ядосано натискаха клаксоните. Никой не направи нищо, за да ни спре. Какво можеха да направят? Какво можех да направя аз? Да се държа толкова здраво, колкото ми стигаха силите, и да се моля.

71

Широка ивица сиво-син океан блесна през плетеницата от секвои и ели. Чувах рок музика, която гърмеше от бавно движения се парад от коли в отсрещното платно. Във въздуха се носеше странен музикален колаж: поп, рап, гръндж, рок отпреди трийсет години.

Още една вълна от океанскосиньо се изплиска в очите ми. Залязващото слънце хвърляше златното си зарево върху безкрайната редица от ели. Гларуси и чайки описваха бавни кръгове над дърветата. Тогава точно отпред видях цялата безкрайна лента на крайбрежната магистрала.

Какво, по дяволите, правеше този човек? Не можеше да кара така до Лос Анджелис. Или беше дотолкова откачен, че да опита? Рано или късно трябваше да спре за бензин. Ами тогава?

Движението по магистралата беше слабо в северна посока, но натоварено в южна. Рейндж роувърът все още се носеше със сто километра в час, ако не и повече. Това превишаваше, значително скоростта, която някой би могъл да си позволи по криволичещия път, особено на изхода към пълната с автомобили крайбрежна магистрала.

Рудолф не намали, макар че наближавахме магистралата! Виждах семейни комбита, открити коли, автомобили със задно и предно предаване. Просто поредната щура събота вечер на Северното калифорнийско крайбрежие, но този път щяхме да си изкараме къде-къде по-щуро.

Бяхме на петдесет метра от магистралата. Той караше със същата бясна скорост. Ръцете ми се вкочаниха и изтръпнаха. Гърлото ми беше пресъхнало от изгорели газове. Нямах представа още колко мога да издържа. В този момент изведнъж се досетих какво възнамерява да направи.

— Копеле мръсно! — изкрещях аз, просто за да изкрещя нещо. Залепих се още по-здраво за страничните метални релси на покрива.

Рудолф имаше план за бягство. Намирахме се само на десет-петнайсет метра от магистралата, не повече.

В момента, в който роувърът стигна острия завой, Рудолф рязко заби спирачки. Адското скърцане на гумите беше ужасяващо особено оттам, откъдето го чувах аз. Някакъв брадат мъж в минаващия покрай нас разноцветен джип изкрещя:

— Намали бе, задник такъв!

„Кой задник? — помислих си аз. — Този задник тук върху покрива определено искаше да намали.“

Свръхтежкият роувър продължи да се влачи още няколко метра, след което започна да се мята надясно, наляво, пак надясно.

Сега вече настана пълна лудница. Клаксоните виеха в един глас от всички страни на магистралата. Шофьори и пътници не можеха да повярват на очите си, или по-точно на абсурда, който всеки момент щеше да се стовари върху тях откъм страничния път.

Рудолф съзнателно се държеше напълно идиотски на кормилото. Той искаше роувърът да се завърти в обратна посока.

Гумите продължаваха да квичат като животни на заколение и роувърът се плъзна наляво, докато накрая се обърна с лице на юг, макар че всъщност се канеше да потегли на запад. След това насочи задницата си право напред и се понесе в обратна посока.

Щяхме да се врежем в движението на задна скорост! Щяхме да се блъснем. Бях сигурен, че и двамата ще загинем намясто. Образите на Деймън и Джани проблеснаха пред очите ми.

Нямах представа колко бързо се движим, когато се ударихме странично в един сребристосин джип. Дори не се опитах да се задържа за релсите на покрива. Съсредоточих се, за да отпусна тялото си, да се подготвя за съкрушителен, вероятно смъртоносен удар в следващите няколко секунди.

Изкрещях, но гласът ми се изгуби в оглушителния стържещ трясък на сблъсъка, рева на клаксоните, писъците на зрителите.

Почти съжалих, че вече съм лишен от нескончаемия трафик на коли в северна посока, когато изхвърчах от покрива на колата. Още клаксони завиха. Летях във въздуха съвършено свободно. Морският вятър вледеняваше и щипеше лицето ми. Приземяването щеше да е катастрофално.

Понесох се в полет сред димната синя мъгла, която бе паднала между Тихия океан и крайбрежната магистрала. Ударих се в дебелите клони на една ела. Докато падах сред дерящите клони, аз осъзнах, че Джентълмена ще избяга.

72

Скачай напред. Давай. Превърти се, свий главата към краката!

Бях жестоко разтърсен и насинен от катастрофата и падането, но като че ли нямах натрошени кости. Екип на Бърза помощ ме прегледа на мястото на катастрофата. Искаха да ме изследват по-основно в близката болница, да ме подложат на тестове и да ме сложат под наблюдение, но аз имах други планове за през нощта.

Джентълмена се разхождаше на свобода. Той бе приватизирал някаква кола и се бе отправил на север. Колата вече бе намерена, но не и доктор Рудолф. Поне до този момент.

Когато пристигна на ужасната сцена на магистралата, Кейт избухна като реактивен снаряд. Тя също настоя да отида в местната болница. Агент Косгроув вече беше приет там като пациент. Проведохме разгорещен спор, но в крайна сметка двамата хванахме последния полет от Монтерей. Върнахме се в Лос Анджелис.

Вече бях провел два разговора с Кайл Крейг. Екипи на ФБР бяха разположени около апартамента на Рудолф в Лос Анджелис, но никой не очакваше Джентълмена да се върне там. В момента претърсваха къщата му. Исках да присъствам. Трябваше да видя как точно е живял.

По време на полета Кейт продължи да демонстрира загриженост за физическото ми състояние.

— Алекс, трябва да отидеш в болница веднага щом пристигнем в Лос Анджелис. Говоря сериозно. Отправяш се към болницата веднага след приземяването. Хей! Чуваш ли какво ти говоря?

— Слушам те, Кейт. Освен това по една случайност съм съгласен с думите ти. В основни линии.

— Алекс, това не е отговор, а шикалкавене.

Знаех, че е права, но нямахме време за болнични процедури тази нощ. Следата на доктор Уил Рудолф бе още гореща и може би не беше късно да надушим миризмата й, за да го настигнем през следващите няколко часа. Шансът беше минимален, но до утре следата на Джентълмена щеше да е вече лед студена.

— Може да имаш вътрешен кръвоизлив, без изобщо да подозираш за това — продължи да преследва целта си Кейт. — Може да умреш, както си седиш в самолета.

— Имам няколко прегадни синини и контузии и ме боли навсякъде. Имам данни за първокласни ожулвания по цялата дясна страна, на която се приземих при първите няколко рикошета. Имам неотложна нужда да видя апартамента му, преди да са го разпарчетосали. Трябва да видя как живее този мръсник.

— С половин милион, че и повече годишно? Повярвай ми. Живее си екстра — отговори Кейт. — За сметка на това ти самият може да си в лоша форма. Човешките същества не рикошират.

— Ами как да ти кажа, черните човешки същества рикошират. Наложило ни се е да усвоим това уникално умение, за да оцелеем. Щом се ударим в земята, веднага рикошираме.

Кейт не се засмя на шегата ми. Тя скръсти ръце пред гърдите си и се вторачи в малкото прозорче на самолета. Беше ми ядосана за втори път в рамките на един час. Това би трябвало да означава, че е загрижена за мен.

Продължихме в този дух през останалата част от полета до Лос Анджелис. Към края аз кротко задрямах на рамото на Кейт. Никакви усложнения. Никакъв излишен багаж. Много, много приятно.

73

За жалост калифорнийската нощ беше все още твърде млада и по всяка вероятност криеше огромни рискове за всеки, свързан с разследването. Когато пристигнахме в апартамента на Рудолф на последния етаж на един небостъргач в Уилшайър Комсток, полицията щъкаше навсякъде. Както и федералното бюро. Истинска полицейска лудница.

Още отдалече видяхме проблясващите червени и сини алармени лампи. Местната полиция беше обзета от справедлив гняв, задето ФБР я бе държало настрана от случая. Това беше много гаден, много политизиран, много болезнен номер. Не за първи път ФБР проявяваше своеволие спрямо местно управление на полицията. Беше ми се случвало у дома във Вашингтон. Много пъти.

Отрядът на местната преса също присъстваше в пълен състав. На полесражението се бяха явили вестниците, телевизионният канал на Лос Анджелис, радиото и дори няколко филмови продуценти. Не бях особено щастлив от факта, че толкова много репортери разпознаха мен и Кейт от пръв поглед.

Те ни подвикваха, докато ние бързо си пробивахме път през полицейските редици и барикадите.

— Кейт, отделете ни няколко минути!

— Дайте изявление!

— Доктор Крос, Рудолф ли е Джентълмена?

— Как се провали акцията в Биг Сур?

— Това ли е апартаментът на убиеца?

— Никакви коментари засега — казах аз, опитвайки се да не вдигам нито главата, нито очите си.

— От моя страна също — добави Кейт.

Полицията и ФБР ни пуснаха в апартамента на Джентълмена. Техническият персонал работеше с пълна пара в почти всички стаи на луксозното жилище. Кой знае защо детективите на Лос Анджелис изглеждаха по-интелигентни, по-приятни за окото и по-богати от ченгетата в другите градове.

Стаите бяха оскъдно обзаведени, сякаш никой не живееше в тях. Повечето мебели бяха кожени, но с много детайли от хром и мрамор. Само ъгли, никакви извивки. Картините по стените бяха модерни и някак си потискащи. Приличаше на музей, но с много огледала и лъскави плоскости.

Имаше няколко интересни детайла, може би ключови следи.

Отбелязвай си всичко. Води си бележки. Запомняй.

Долапът в столовата съдържаше прибори от чисто сребро, костен порцелан, скъпи ленени салфетки. Джентълмена умееше да си подрежда масата.

На бюрото му имаше официална хартия за писма и пликове с елегантен сребърен кант. Винаги Джентълмен.

Един екземпляр от „Джобна енциклопедия на вината“ на Хю Джонсън лежеше на кухненската маса.

Сред десетината скъпи костюма имаше и цели два смокинга. Дрешникът беше малък, тесен и без нито една прашинка. По-скоро килер, отколкото хранилище за дрехите му.

Нашият странен, странен Джентълмен.

Отидох при Кейт след едночасова обиколка из жилището. Бях прочел докладите на местната полиция. Бях разговарял с повечето технически лица, но засега не разполагаха с нищо. На всички нас това ни се струваше невъзможно. Бяха докарали най-модерното лазерно оборудване от центъра на Лос Анджелис. Рудолф все трябваше да е оставил някъде следи. Но не! Поне засега това бе най-близкият паралел с Казанова.

— Как си, Алекс? — попита Кейт. — Страхувам се, че през последния час се изгубих в собствения си свят.

Бяхме застанали на прозореца, от който се откриваше гледка към булевард Уилшайър и „Лос Анджелис Кънтри Клъб“. Десетки бляскащи коли и осветени сгради в тъмнината. Една смущаваща реклама на Калвин Клайн грееше в края на улицата. Изобразяваше гол модел върху канапе. Мания, възвестяваше рекламата. Само за мъже.

— За кой ли път се опомням като от лош сън — каза Кейт. — Всички отвратителни кошмари на света най-неочаквано ме връхлетяха, Алекс. Откриха ли нещо?

Поклатих глава, наблюдавайки отраженията ни в тъмното стъкло.

— Направо е влудяващо. Рудолф също извършва „съвършени“ престъпления. Експертите може би ще успеят да докажат идентичността на влакна от дрехите му с находки от местопрестъпленията, но Рудолф е невероятно предпазлив. Мисля, че знае много за съдебните доказателства.

— По този въпрос много се пише напоследък. Повечето лекари имат отлични способности за усвояване на техническа информация.

Кимнах. И аз си мислех същото. Кейт имаше данни за детектив. Изглеждаше изморена. Запитах се дали и аз изглеждам толкова изморен, колкото се чувствах.

— Няма смисъл да повдигаш въпроса. Няма да отида в болницата сега. Но мисля, че тук нямаме повече работа за тази нощ. Загубихме го, мътните да го вземат, загубихме ги и двамата.

74

Напуснахме шикарния апартамент на Уил Рудолф точно в два часа през нощта. В Северна Каролина беше пет сутринта. Виеше ми се свят. На Кейт също. И двамата не бяхме в час.

Преумора, изтощение, възможни вътрешни наранявания, всичко се сливаше в едно. Може и друг път да съм се чувствал по този начин, но, честно казано, не си спомнях, пък и нямах желание да се ровя из паметта си. Строполихме се в първата от нашите стаи в момента, в който се добрахме до „Холидей Ин“.

— Как си? Не ми изглеждаш особено добре — попита Кейт и извади слушалка и уред за мерене на кръвно налягане от пътния си сак. Тя изобщо не приемаше отговори като „не“, „в никакъв случай“ или „няма да стане“.

Въздъхнах.

— Не съм дошъл за преглед на физическите ми параметри — казах с най-голямата решителност, която успях да си придам при дадените обстоятелства.

— Свали си ризата, детектив Крос — нареди ми Кейт. — Не ми усложнявай излишно деня. Или по-скоро нощта.

Започнах да си свалям ризата през главата. Издадох нещо средно между стон и крясък. Самото сваляне на ризата ми причиняваше непоносима болка. Може би наистина бях сериозно наранен.

— О, ти си направо супер и екстра — усмихна се доктор Мактиърнън и ми намигна. — Дори ризата не можеш да си свалиш.

Тя се приближи до мен, много близо до мен и започна да преслушва дишането ми със слушалката. Аз можех да чуя дишането й без помощта на какъвто и да било уред. Харесваше ми биенето на сърцето й толкова близо до мен.

Провери състоянието на раменната ми лопатка. После вдигна ръката ми и аз изквичах от болка. Може би се бях пребил по-зле, отколкото си мислех. Но по-скоро тя не ме докосваше по най-нежния начин, докато ме преглеждаше.

След това ме сръга в корема и ребрата. Видях звезди, но дори не гъкнах в знак на протест.

— Боли ли те така? — попита.

— Не. Може би. Да, малко. Добре де, доста. Ох! Тук не чак толкова. Ох!

— Да те блъсне кола не спада към начините за поддържане на средно статистическото човешко тяло в шампионска форма — каза тя. Отново докосваше ребрата ми, този път по-внимателно.

— Планът ми не беше такъв — казах аз, защитавайки се по единствения възможен начин.

— И какъв беше твоят план?

— В Биг Сур ми мина през ума, че той вероятно знае къде е Нейоми и не можех да му позволя да се измъкне. Окончателният ми план беше да я намеря. И все още е.

Кейт използва и двете си ръце, за да опипа гръдния ми кош. Натисна ме, но не прекалено. Попита ме дали боли, когато си поемам дъх.

— Честно казано, да, особено от тази страна — отговорих аз. — Много приятно пипаш.

— Ъхъ. Сега панталоните, Алекс. Може да задържиш гащите, ако така ще се чувстваш по-добре.

В дикцията й все още се долавяше леко фъфлене.

— Не е необходимо да се забавляваш чак толкова неприкрито, дявол да те вземе.

Неочаквано се бях разсънил напълно. Обаче ми харесваше как Кейт ме докосва. Много ми харесваше. Между нас започваха да прелитат друг вид искри.

Свалих си панталоните. Но не можех да стигна до чорапите, нямаше начин.

— Хм. Всъщност не е толкова зле — сподели тя мнението си, но така и не разбрах за какво точно. Започна да ми става горещо в хотелската стая.

— Много натъртвания — обобщи тя. — Ще ми се да имах подръка една тубичка бацитрацин. Това е антибиотик.

— И аз си помислих същото.

— Кръвното ти налягане е малко високо, но не смятам, че имаш нещо счупено — заяви тя. — Не ми харесва обаче изменението на цвета в областта на корема и лявото ти бедро. Утре ще чувстваш възпаление и вдървяване на мускулите и ще трябва да минем през „Седърс-Синай“ за няколко рентгенови снимки. Разбрахме ли се?

В интерес на истината аз се почувствах малко по-добре, след като Кейт ме прегледа и ме увери, че няма да пукна внезапно през нощта.

— Дадено. Не минава ден, без да сключим по някоя сделка. Благодаря за прегледа, докторе.

— За мен беше чест — усмихна се тя най-сетне. — Приличаш малко на Мохамед Али.

И друг път са ми го казвали.

— В разцвета на силите му — пошегувах се аз. — Обаче танцувам като пеперудка.

— Обзалагам се. Аз жиля като пчеличка — намигна ми тя и отново сбърчи нос. Симпатичен тик.

Целунахме се нежно. Само една съвсем бърза целувка. В нея имаше нещо истинско. Хареса ми вкуса на устните на Кейт и начина, по който прилепваха към моите. Целунахме се още веднъж, може би за да си докажем, че първият път не е било грешка или пък че е било.

Имах чувството, че мога да целувам Кейт цяла нощ, но и двамата се отдръпнахме един от друг.

— Не се ли възхищаваш на моя самоконтрол? — усмихна се тя.

— И да, и не — отговорих аз.

Отново си навлякох противната риза. Това ми коства известно усилие и предизвика адска болка. Непременно щях да отида на рентген утре.

Притиснахме се един към друг върху завивките и се целувахме още малко, докато и двамата не заспахме. Благословен сън.

Аз се събудих пръв. Беше пет и десет сутринта според часовника в хотелската стая.

— Будна ли си, Кейт? — прошепнах.

— Ммм. Вече съм будна.

— Пак ще отидем в апартамента на Джентълмена — съобщих й аз.

Предварително се обадих на агента на ФБР, който отговаряше за операцията. Казах му къде да погледне и какво да търси.

75

Някога чистият и спретнат апартамент на доктор Уил Рудолф беше неузнаваем. Петстайният апартамент на последния етаж на калифорнийския небостъргач изглеждаше като супермодерна лаборатория по криминалистика. Минаваше шест часът, когато двамата с Кейт отново пристигнахме там. Имах чувството, че ще се спукам по шевовете от догадката, която ме бе осенила.

— Джентълмена ли ти се присъни? — попита Кейт. — Да не би да си имал пророчески сън?

— Ами. Само обработвах информацията. Сега вече съм обработил всичко.

Шест-седем технически експерти от ФБР и детективи от местната полиция още се трудеха. Последният хит на Пърл Джем се носеше от нечие радио. Попзвездата, изглежда, изпитваше дива болка. Широкоекранният телевизор „Мицубиши“ на доктор Рудолф беше пуснат, но звукът бе изключен. Един от експертите ядеше сандвич с яйца, увит в мазна хартия.

Отидох да потърся агента на име Фил Бектън — специалиста на ФБР по психологически профили. Той беше голямо име. Бяха го повикали от Сиатъл, за да събере цялата налична информация за Рудолф и след това да я съпостави с данните за други известни психопати. Ако един специалист по психологически профили си разбира от работата, той би бил наистина незаменим в разследване като това. Бях чул от Кайл Крейг, че Бектън е „дяволски добър“. Бил професор по психология в Станфордския университет, преди да постъпи на работа в Бюрото.

— Напълно ли сте буден? Готов ли сте за това? — попита ме Бектън, когато най-сетне го открих в най-голямата спалня. Беше висок най-малко сто деветдесет и пет сантиметра плюс още пет сантиметра рижа четина. Навсякъде из стаята бяха разпръснати пластмасови торбички и кафяви пликове с доказателствен материал. Бектън носеше очила, а на врата му на верижка висеше още един чифт.

— Не съм сигурен — казах. — Това е доктор Кейт Мактиърнън.

— Приятно ми е — разтърси Бектън ръката й, докато в същото време изучаваше лицето й. За него тя представляваше база данни. Изглеждаше голям чудак, идеален за своята професия. — Вижте там — каза, като посочи към другия край на стаята. Хората на ФБР вече бяха преместили вградения шкаф с дрехите на Джентълмена. — Уцелихте десетката. Открихме фалшива стена, която нашият доктор Рудолф Хес е монтирал зад мършавия си гардероб. Отзад има поне петдесет сантиметра допълнително пространство.

Вграденият шкаф за дрехи беше прекалено мършав и нестандартен. Това ми хрумна в мига, преди да заспя предишната нощ. Дрешникът трябваше да е неговото скривалище. Той наистина беше хранилище, но не за скъпите му костюми.

— Там ли е държал сувенирите си? — Направих аз високоинтелигентна догадка.

— Познахте. Отзад има малък фризер. В него е съхранявал частите от човешки тела, които е колекционирал — посочи Бектън запечатаните контейнери. — Краката на Съни Одзава. Пръсти. Две уши с различни обеци, две отделни жертви.

— Какво друго съдържа колекцията? — попитах. Не бях дотърчал, за да гледам крака, уши и пръсти. Неговите трофеи от убийствата на млади момичета в Лос Анджелис.

— Ами, както може би очаквате, след като сте прочели докладите от местопрестъпленията, обичал е да колекционира и бельото им. Току-що събути бикини, сутиени, шорти, женска тениска с надпис „Объркана и смутена“, която още ухае на „Опиум“. Обичал е също да пази снимки, няколко кичура златиста коса. Толкова е акуратен. Всеки трофей е в отделна пластмасова торбичка. От едно до трийсет и едно. На всяка има залепено етикетче с пореден номер.

— Така се запазва ароматът — промърморих аз. — Като опаковки за сандвичи.

Бектън кимна и също се изкиска като глуповат, непохватен тийнейджър. Кейт ни изгледа и двамата, като че ли бяхме чалнати, което си беше самата истина.

— Има и нещо друго, което смятам, че трябва да видите. Това вече ще го оцените. Заповядайте в моя офис.

Върху една проста дървена маса до леглото бяха разположени някои от съкровищата и сувенирите на Джентълмена. По-голямата част от личното имущество беше вече описана. Изисква се организирана сила, за да заловиш организиран убиец.

Фил Бектън изпразни един от пликовете с размери дванайсет на осемнайсет сантиметра, така че да видя съдържанието му. Отвътре изпадна една-единствена снимка. Беше на млад мъж, вероятно на двайсет и една-две години. Състоянието на снимката, както и дрехите, с които беше облечен мъжът, ме караха да мисля, че фотографията е била направена преди осем до десет години.

Косата на тила ми започна да се изправя. Прочистих гърлото си.

— Кой според вас е това?

— Познавате ли този мъж, доктор Мактиърнън? — обърна се Фил Бектън към Кейт. — Виждали ли сте го някога?

— Ами… не знам — отговори Кейт. Тя преглътна с мъка. В спалнята на Джентълмена цареше тишина. Отвън, по улиците на Лос Анджелис, оранжевочервеният блясък на утрото заливаше града.

Бектън ми подаде метални щипци, които държеше подръка в горния джоб на сакото си.

— Огледайте я внимателно за всички съществени белези. Също като онези бейзболни картички, които едно време колекционирахме като деца. Поне нас в Портланд ни беше заразила тази мания.

Помислих си, че Бектън е колекционирал много повече неща от бейзболни картички. Внимателно обърнах снимката.

На гърба имаше прегледен надпис. Напомни ми за начина, по който мама Нана надписва всяка отделна фотография у дома.

— Понякога човек забравя хората, Алекс. Дори тези, които са се снимали с теб — казваше ми тя. — Сега не ми вярваш, но след време ще разбереш.

Не смятах, че Уил Рудолф би могъл да забрави лицето на снимката, но той въпреки това беше написал името. Главата ми леко се замая. Най-сетне пробив. Държах го точно под носа си с щипци на ФБР.

Д-р Уик Сакс, гласеше надписът на снимката.

Лекар, помислих си аз. Още един лекар. Виж ти.

Дърам, Северна Каролина, продължаваше надписът.

Той беше от Юга.

Казанова, беше написал Рудолф.