Целуни момичетата

36

Двайсет и девет годишната репортерка на „Лос Анджелис Таймс“ Бет Либерман се втренчи в ситните неясни зелени букви на терминала на своя компютър. Гледаше с уморени очи как се развива една от най-големите истории в „Таймс“ за последните години. Най-важната история в кариерата й, а вече почти не й пукаше.

— Толкова е болезнено ненормално… крака. Исусе Христе — изстена тихичко Бет. — Крака.

Шестата част от „дневника“, изпратена й от Джентълмена, бе пристигнала в апартамента й в Западен Лос Анджелис рано тази сутрин. Както и при предишните, убиецът посочваше точното местонахождение на женския труп, преди да се заеме с маниакалното си психопатско послание към нея.

Бет Либерман незабавно се бе обадила на ФБР от дома си, след което бързо бе подкарала колата към редакцията на „Таймс“. Когато пристигна, федералното бюро вече бе потвърдило последното убийство.

Джентълмена бе оставил подписа си: свежи цветя.

Тялото на четиринайсетгодишната японка беше открито в Пасадина. Също като останалите пет жени, Съни Одзава беше изчезнала безследно преди две нощи. Сякаш погълната от влажния тежък смог.

Засега Съни Одзава беше най-младата жертва, за която Джентълмена бе съобщил. Върху долната част на трупа й беше подредил розови и бели божури. „Цветята, разбира се, ми напомнят устните на жена“, беше написал в една от частите на дневника. „Изоморфизмът е очевиден, нали?“

В седем без петнайсет сутринта офисите на „Таймс“ бяха пусти и мрачни. Никой не би трябвало да става толкова рано, освен пияниците, които още не са си лягали, помисли си Либерман. Дразнеше я тихото бръмчене на централната климатична инсталация, примесено с глухия рев на уличното движение.

— Защо крака? — промърмори отново репортерката.

Седна пред компютъра, изгаряща от желание никога да не беше писала статия за порнографските абонаменти в Калифорния. Джентълмена твърдеше, че точно така я „открил“, точно така я избрал, за да бъде неговата „връзка с останалите граждани на Града на Ангелите“. Твърдеше, че двамата с нея са на една и съща вълна.

След безкрайни административни срещи на най-високо равнище „Лос Анджелис Таймс“ реши да публикува частите от дневника на убиеца. Нямаше никакво съмнение, че те наистина са били написани от Джентълмена.

Той знаеше преди полицията къде се намират телата на жертвите. Беше заплашил със „специални премиални убийства“, ако дневникът му не бъде публикуван, за да го чете всеки в Лос Анджелис на закуска. „Аз съм последният, аз съм най-великият“, беше написал в една от частите на дневника. Кой би могъл да оспори това, питаше се Бет. Ричард Рамирес11? Карил Чесман12?

Сега работата на Бет Либерман се състоеше в това да бъде негова свръзка. Между другото правеше и първата редакция на излиянията на Джентълмена. Нямаше никакъв начин екзалтираните, нагледни като графика текстове на дневника да бъдат пуснати непокътнати. Те бяха изпълнени с гнусна порнография и най-брутални описания на убийствата, които бе извършил.

Либерман почти чуваше гласа на лудия, докато набираше последната част в текстообработващата си програма. Джентълмена отново разговаряше със или по-точно чрез нея:

Бет Либерман трябваше да затвори очи. Не искаше да слуша тази мръсотия. Едно беше сигурно: Джентълмена наистина бе дал на Бет Либерман първия й шанс да направи пробив в „Таймс“. Името й се появяваше под всеки от широко четените материали на първа страница. Убиецът я бе превърнал и нея в звезда.

Бет Либерман спря да пише и отново затвори очи. „Стегни се!“ Трябваше да спре образите, които проблясваха пред очите й. Той бе убил младото момиче, за което говореше с такова блаженство.

Скоро ФБР и полицията от Лос Анджелис щяха да нахълтат в относително спокойните офиси на „Таймс“. Щяха да задават обичайната канонада от въпроси. Самите те все още нямаха отговори. Твърдяха, че Джентълмена извършва „съвършени престъпления“.

Агентите на ФБР ще искат да говорят с часове за ужасните детайли от мястото на убийството. Краката! Джентълмена беше отрязал краката на Съни Одзава с някакъв остър като бръснач нож. И двата й крака липсваха от местопрестъплението в Пасадина.

Бруталността бе негова запазена марка, но това беше единственият последователно повтарящ се белег до този момент. По-рано той беше осакатявал гениталии. Беше подложил на содомия една от жертвите, а после я бе жигосал с нажежено желязо. Беше изрязал гърдите на една жена, служителка в инвестиционна банка, и беше извадил сърцето й. Експериментираше ли? След като веднъж избереше жертвата си, той преставаше да бъде джентълмен. Беше Джекил и Хайд на деветдесетте години.

Най-накрая Бет Либерман отвори очи и видя висок строен мъж, застанал съвсем близо до нея в залата за новини. Тя въздъхна шумно и прикри гримасата си.

Беше Кайл Крейг, специалният следовател от ФБР.

Кайл Крейг знаеше нещо, което тя отчаяно се нуждаеше да научи, но той нямаше да обели и дума пред нея. Крейг знаеше защо заместник-директорът на ФБР бе долетял в Лос Анджелис предишната седмица. Знаеше тайни, които тя трябваше да научи.

— Добро утро, госпожице Либерман. Какво имате за мен? — попита той.

37

Тик-пат, тик-пат и накрая — шат.

Точно по този начин ловуваше жените, отново и отново. Никога нямаше никаква опасност лично за него. Приспособяваше се към всяко място, избрано за лов. Правеше най-доброто, на което бе способен, за да избегне всеки вид усложнение или човешка грешка. Беше пристрастен към реда и най-вече към съвършенството.

Този следобед той чакаше търпеливо в претъпкания безистен на ултрамодерния търговски център в Роли, Северна Каролина. Наблюдаваше привлекателните жени, които влизаха и излизаха от местния филиал на магазина за дрехи „Викториас Сикрет“ през дълъг мраморен коридор. Повечето бяха добре облечени. Днешните броеве на списание „Тайм“ и на „Ю Ес Ей Тудей“ лежаха прегънати до него върху мраморната скамейка. Уводното заглавие на вестника гласеше: „Джентълмена се обажда за шести път в Лос Анджелис“.

Мислеше си, че шумът, който Джентълмена вдига около себе си в Южна Калифорния, излиза извън контрол. Вземаше отвратителни сувенири, понякога вземаше по две жени на седмица, играеше глупави интелектуални игри с „Лос Анджелис Таймс“, с полицейското управление на града и с ФБР. Щяха да го заловят.

Сините очи на Казанова отново се насочиха към многолюдния търговски център. Беше представителен мъж, какъвто е бил и истинският Казанова. Природата бе надарила авантюриста отпреди два века с красота, чувствителност и ненаситен апетит спрямо жените — същото се отнасяше и за него.

Къде ли беше сега очарователната Ана? Беше се шмугнала във „Викториас Сикрет“ — да купи нещо шикарно за приятеля си, без съмнение. Ана Милър и Крис Чапин бяха учили заедно в Юридическия факултет в Университета на Северна Каролина. Сега Крис беше младши съдружник в юридическа кантора. Всеки от двамата обичаше да носи дрехите на другия. Размяната на дрехи като средство за взаимна възбуда. Знаеше всичко за тях.

Вече близо две седмици наблюдаваше Ана при всеки удобен случай. Тя беше изумителна тъмнокоса двайсет и три годишна красавица — е, може би не чак втора доктор Кейт Мактиърнън, но почти не й отстъпваше.

Видя Ана най-сетне да излиза от „Викториас Сикрет“ и да се насочва почти право към него. Потракването на високите й токчета я караше да изглежда тъй чудесно високомерна. Тя знаеше, че е изключителна красавица. Ето това бе най-ценното й качество. Върховната й самоувереност беше почти равна на неговата.

Тя имаше толкова симпатично надменна дългонога крачка. Идеални стройни линии от горе до долу. Крака, обути в тъмни тънки чорапи, високи токчета за непълния й работен ден в Роли като недипломиран юрист. Изваяни гърди, които той желаеше да милва. Можеше да види едва доловимите очертания на бельото й под прилепналата светлокафява пола. Защо беше толкова предизвикателна? Защото можеше да си го позволи.

Освен това изглеждаше интелигентна. Обещаваща във всеки случай. Топла, сладка, приятна за компания. Малка стопанка. Любовникът й я наричаше „Ана Банана“. Харесваше му благозвучната, глуповата задушевност на прякора.

Единственото, което трябваше да направи, беше да си я вземе. Толкова лесно.

Внезапно в полезрението му попадна друга привлекателна жена. Тя му се усмихна и той й отвърна с усмивка. Стана и се протегна, след което тръгна към нея. Беше се натоварила с пакети и торби, които едва удържаше в ръцете си.

— Здравей, хубавице — каза той, когато се приближи. — Мога ли да поема част от тези неща? Мога ли да облекча тежкото ти бреме, сладка моя?

— Ти самият си сладък и мил — отговори жената. — Но в интерес на истината винаги си бил такъв. Винаги романтик.

Казанова целуна жена си по бузата и й помогна с пакетите. Тя винаги изглеждаше елегантна и се владееше отлично. Беше облечена в дънки, свободна риза неглиже, кафяво сако от туид. Умееше да носи дрехите си. Беше ефектна и в много други отношения. Той я беше подбрал изключително внимателно.

Докато поемаше част от покупките, облада го невероятно приятна и стопляща мисъл: Не могат да ме хванат дори ако ме търсят хиляда години. Няма да знаят откъде да започнат да търсят. Не е възможно да прозрат отвъд тази великолепна маска на здравомислие. Аз съм извън всякакво подозрение.

— Видях те да гледаш младото маце. Хубави крака — каза жена му с разбираща усмивка и завъртя очи. — Но само докато не отиваш по-далеч от едното гледане.

— Пипна ме — рече Казанова. — Но краката й не могат да се сравнят с твоите.

И той се засмя по своя непринуден и очароващ начин. В същия миг едно име избухна в мозъка му. Ана Милър. Трябваше да я притежава.

38

Беше от трудно по-трудно.

Още щом прекрачих прага на собствения си дом във Вашингтон, надянах на лицето си щастлива, предизвикваща доверие усмивка. Налагаше се да си взема един ден отпуска от преследването. И което беше по-важно, бях обещал на семейството си доклад върху случая с Нейоми. Липсваха ми децата и Нана. Чувствах се така, сякаш се връщах у дома от война.

Последното; което исках децата и Нана да разберат; беше колко много съм притеснен за Шуши.

— Още нямаме късмет — казах на Нана, когато се наведох и я целунах по бузата. — Но все пак имаме малък напредък.

Отстъпих, преди да успее да ме подложи на кръстосан разпит.

Установих се в дневната и пуснах в действие най-добрата стратегия, с която разполагах — „работещият татко намира свободно време“. Грабнах на ръце Джани и Деймън.

— Деймън, станал си голям, силен и хубав като марокански принц! Джани, станала си голяма, силна и хубава като принцеса! — казах аз на децата си.

— Ти също, татко! — тутакси ми върнаха те със същата монета от сладки безсмислици.

Заканих се, че ще грабна на ръце и баба си, но мама Нана се предпази, жестикулирайки доста сериозно със заклинателно кръстосани пръсти. Това е семейният ни жест.

— Просто стой далеч от мен, Алекс — каза тя. Усмихваше се и гледаше лошо. Умееше го тоя номер. „Дългогодишна практика“, обичаше да казва по този повод. „Многовековна“, винаги я поправях аз.

Подарих на Нана още една голяма целувка. След това почти успях да вдигна децата „на длан“. Държах ги така, както яките мъжаги държат баскетболна топка — сякаш тя е само продължение на техните длани.

— Бяхте ли две добри пунгашчета? — започнах да прилагам техниките си за разпит върху собствените ми рецидивисти. — Прибирахте ли си стаите, изпълнявахте ли си задълженията, изяждахте ли си спанака?

— Да, татко! — викнаха те в един глас.

— Бяхме не просто добри, ами направо златни — добави Джани като особено убедителен детайл.

— Послъгвате ли ме? Ами брюкселското зеле? Ами аспержите? Как може да лъжете баща си толкова безсрамно? Онази нощ се обадих вкъщи в десет и половина и вие още не си бяхте легнали. На мен ще ми разправяте, че сте били добри. Че и златни!

— Нана ни разреши да гледаме професионален баскетбол — заяви Деймън в пристъп на смях и неприкрито удоволствие. Този млад мошеник е способен да се изплъзне невредим от всяка ситуация, което ме тревожи понякога.

Най-накрая посегнах към пътническия си сак, за да извадя тайния запас от подаръци.

— Е, в такъв случай, аз съм донесъл по нещо за всеки.

Измъкнах две фланелки с емблемата на баскетболните шампиони на „Дюк“ за Джани и Деймън. Двамата трябва да получават едно и също нещо. Еднакъв модел. Еднакъв цвят. Това ще трае още няколко години, след което всеки от тях ще бяга като дявол от тамян от всичко, което дори смътно напомня за стила на другия.

— Благодаря — казаха децата едно през друго. Чувствах тяхната обич — беше толкова хубаво да си бъда у дома. Жив и здрав за няколко часа.

Обърнах се към Нана.

— Сигурно си мислиш, че съм те забравил.

— Ти никога няма да ме забравиш, Алекс — присви тя строго кафявите си очи.

— Ти заслужаваш това, старице — ухилих се аз.

— Естествено, че заслужавам.

Тя трябваше да има последната дума.

Извадих красиво опакован пакет от туристическата си торба с чудеса и изненади. Нана го разопакова и откри вътре най-прекрасния ръчно изработен пуловер, който някога съм виждал. Изплетен в Хилсбъро, Северна Каролина, от осемдесет и деветдесетгодишни жени, които все още работят, за да си изкарват прехраната.

Известно време мама Нана остана без думи. Никакви остроумни реплики. Помогнах й да облече ръчно изплетения пуловер и тя остана с него през целия ден. Изглеждаше горда, щастлива и красива и на мен ми доставяше удоволствие да я виждам такава.

— Това е най-хубавият подарък — каза тя най-накрая с леко трепване в гласа, — като изключим това, че си у дома, Алекс. Знам, че от теб се очаква да бъдеш силен мъж, но се тревожа за теб там в Северна Каролина.

Мама Нана знаеше, че е излишно да задава прекалено много въпроси за Шуши на този етап. Освен това тя знаеше точно какво означава моето мълчание.

39

Късно следобед трийсетина от най-близките ми приятели и родственици се изсипаха в къщата на Пета улица. Разследването в Северна Каролина беше в центъра на дискусията. Това бе естествено, макар всички да знаеха, че щях да им кажа, ако имаше добри новини. Дадох обнадеждаващи насоки на разговора, въпреки че всъщност нямаше такива. Това бе най-доброто, което можех да направя за тях.

Двамата със Сампсън, най-сетне се събрахме на задната веранда, след като бяхме мушнали излишно много бира и полусурови бифтеци. Той имаше нужда да слуша, аз имах нужда да поговоря като ченге с моя приятел и партньор.

Разказах му всичко, което се беше случило до този момент в Северна Каролина. Той разбра в какво се състои трудността както на разследването, така и на преследването. Участвали сме заедно и преди това в случаи, в които липсва и най-малката следа.

— Отначало напълно ме изхвърлиха зад борда. Не искаха да чуят и думичка от мен. По-късно положението леко се подобри — казах му аз. — Ръскин и Сайкс услужливо ми се обаждат и ме държат в течение. Особено Ръскин. Понякога дори се опитва да ми помага. Кайл Крейг също участва. От ФБР все още не искат да ми кажат какво знаят.

— Нямаш ли някакви догадки? — осведоми се Сампсън. Слушаше напрегнато.

— Може би някоя от отвлечените жени е свързана с важна личност. Може би броят на жертвите е много по-висок, отколкото го представят. Може би убиецът е свързан с някой, който разполага с власт и влияние.

Не трябва да се връщаш там — заяви Сампсън, след като изслуша всички подробности. — По всичко личи, че в случая са ангажирани вече достатъчно професионалисти. Не започвай поредната си вендета, Алекс.

— Вече съм я започнал — отговорих аз. — Струва ми се, че Казанова се забавлява от факта, че ни е шашнал със съвършените си престъпления. Струва ми се също, че му допада идеята аз да съм шашнат и обезверен. Тук има още нещо, но засега не знам какво. Струва ми се, че точно сега той е в разгара си.

— Хм… Като те слушам, и ти си в разгара си. Плюй на него, Алекс, мътните да те вземат. Не си играй на Шерлок Холмс, мама му стара, с тоя извратен откачалник.

Не казах нищо. Само поклатих глава, моята много твърда глава.

— Ами ако не успееш да го заловиш? — каза Сампсън най-накрая. — Ако не успееш да разнищиш случая?

Това беше една вероятност, която нямаше да взема предвид.

40

Когато Кейт Мактиърнън се събуди, тя веднага разбра, че нещо никак не е наред и нейното невъзможно положение се е влошило.

Не знаеше колко е часът, кой ден е, къде е затворена. Зрението й беше размазано. Пулсът й прескачаше. Всички признаци на живот бяха в неизправност.

В малкото моменти, когато бе в съзнание, преминаваше от чувство на крайна апатия през депресия към паника. С какво я беше натъпкал? Кой опиат можеше да предизвика такива симптоми? Ако успееше да разреши тази загадка, това щеше да е доказателство, че разумът й е все още здрав или поне способен да разсъждава ясно.

Може да й е дал клонопин.

По ирония на съдбата клонопинът обикновено се предписваше като противостресово лекарство. Но ако той беше започнал да я тъпче с достатъчно високи дози — да речем, пет до десет милиграма, тя щеше да изпитва точно такива странични ефекти.

А може би той използваше капсули маринол? Предписваха ги като лечение на гаденето по време на химиотерапия. Кейт знаеше, че маринолът е истинска напаст. Ако й даваше примерно по двеста милиграма на ден, тя щеше да се блъска в стените. Устата й щеше да е като пълна с памук. Дезориентация. Периоди на маниакална депресия. Дозировка от хиляда и петстотин до две хиляди милиграма щеше да е смъртоносна.

Той се беше справил с плана й за бягство чрез силни опиати. Тя не можеше да се пребори с него в това състояние. Подготовката й по карате беше безполезна. Казанова се бе погрижил за това.

— Кучи син — каза Кейт високо. Тя почти никога не ругаеше.

Не искаше да умре. Беше само на трийсет и една години. Най-сетне се беше изучила за лекар — добър лекар, надяваше се тя. „Защо аз? Господи, не допускай това да се случи! Този откачен ще ме убие за едното нищо!“

Студени тръпки като ледени висулки пробягаха по гърба й. Имаше чувството, че ще повърне или дори ще загуби съзнание. Ортостатична хипотензия. Това беше медицинския термин за чувството, че ти причернява при бързо ставане от легло или стол.

Не беше в състояние да се защити от него! Той искаше тя да бъде безсилна и очевидно беше успял. Този факт най-сетне стигна до съзнанието й, измести всичко друго и тя се разплака. Това я ядоса още повече.

Къщата отново бе притихнала. Тя отчаяно се нуждаеше да поговори с някого. С другите затворнички.

Той може би се криеше някъде в къщата. Да чака. Да я наблюдава точно в тази секунда.

— Хей, здравейте — извика най-сетне тя, изненадана от дрезгавия тембър на собствения си глас.

— Тук е Кейт Мактиърнън. Моля ви, чуйте ме. Той ми дава много опиати. Мисля, че скоро ще ме убие. Каза ми, че ще го направи. Страх ме е… Не искам да умирам.

Кейт повтори същото още веднъж, дума по дума.

После още веднъж.

Цареше тишина. Останалите жени също се страхуваха. Имаха основание. След това един глас се понесе към нея някъде отгоре. Глас на ангел.

Сърцето на Кейт подскочи. Спомняше си този глас. Заслуша се внимателно във всяка дума на нейната храбра приятелка.

— Тук е Нейоми. Може би ще си помогнем взаимно по някакъв начин. От време на време той ни събира заедно, Кейт. Ти все още си в изпитателен срок. Отначало държи всяка от нас в една от стаите на долния етаж. Моля те, не се бий с него! Не можем да говорим повече. Прекалено е опасно. Няма да умреш, Кейт.

Обади се и друга жена.

— Моля те, Кейт, бъди смела. Бъди силна. Само не бъди прекалено силна.

След това гласовете секнаха и в нейната стая отново стана много тихо, много самотно.

Опиатът вече действаше с пълна сила. Кейт почувства, че полудява.

41

Казанова щеше да я убие. Скоро.

В ужасяващата тишина и самота Кейт почувства непреодолима нужда да се помоли на Господ. Господ все щеше да я чуе в това гротесково и сатанинско място.

Молеше се толкова силно и съсредоточено, че не чу, когато той застана на вратата. Но той винаги беше толкова тих и спокоен, фантом. Призрак.

— Ти изобщо не слушаш! Отказваш да възприемаш — каза й Казанова.

В едната си ръка държеше болнична спринцовка. Носеше виолетова маска, върху която бяха нанесени бели и черни петна. Това беше най-мрачната и плашеща маска, която си бе слагал досега. Маските май наистина отговаряха на настроенията му.

Кейт се опита да каже: „не ме наранявай“, но нищо не излезе. От устните й се отрони само едва чуто „пфф“.

Той щеше да я убие.

Не й бяха останали сили да стане или дори да седне, но тя го дари с нещо, което й се стори като немощна усмивка.

— Здравей… радвам се да те видя.

Успя да изрече само толкова. Запита се дали той изобщо разбира. Не беше сигурна.

Той й каза нещо в отговор, нещо важно, но тя нямаше представа какво точно. Тайнствените думи отекваха в мозъка й… безсмислено ала-бала. Опитваше се да чуе какво й говори. Опитваше с всички сили…

— Д-р Кейт… говорила с другите… наруши правилата на дома! Най-доброто момиче, най-доброто!… А можеше… толкова умна, че чак глупава!

Кейт кимна, сякаш беше разбрала какво й е казал, сякаш беше следила неотклонно думите и логиката му. Той явно знаеше, че тя е говорила с другите. Дали не беше казал, че тя е толкова умна, че е чак глупава? Това беше напълно вярно. Правилно си забелязал, приятел.

— Исках… поговорим — успя да каже тя. Имаше чувството, че езикът й е напъхан във вълнена ръкавица. Това, което искаше да каже, бе следното: „Нека поговорим. Нека поговорим за всичко това. Трябва да говорим.“

Но той не беше настроен за разговори при това посещение. Изглеждаше вглъбен в себе си. Много дистанциран. Леденият човек. Имаше нещо особено нечовешко в него. Тази отвратителна маска. Днес неговата личност се наричаше Смърт.

Той се намираше на по-малко от три метра, въоръжен с електрошоков пистолет и спринцовка. Лекар, изкрещя мозъкът й. Той е лекар, нали?

— Не искам да умра. Ще бъда добра — успя да промълви тя с голямо усилие. — Ще се облека… високи токчета…

— Трябваше да помислиш за това по-рано, доктор Кейт, и не трябваше да нарушаваш правилата на моя дом при първия удобен случай. Ти беше грешка от моя страна. Обикновено не допускам грешки.

Тя знаеше, че електрошоковете щяха да я парализират. Опита се да се съсредоточи върху това, което можеше да направи, за да се спаси.

Вече беше на автопилот. Само тренирани рефлекси. „Един мощен прав удар“, помисли си тя. Но точно в момента това изглеждаше невъзможно. Но все пак тя беше успяла да навлезе дълбоко в съзнанието си. Пълна концентрация. Всичките й години на каратистка практика сега се канализираха в един нищожен шанс за спасяване на живота й.

Един последен шанс.

В доджото й бяха повтаряли хиляди пъти да се съсредоточи върху една-единствена цел и тогава да използва силата и енергията на врага срещу самия него. Пълно съсредоточаване. Доколкото й беше възможно точно сега.

Той се приближи и вдигна пистолета срещу гърдите й. Движенията му бяха изключително целенасочени.

Кейт дрезгаво изкрещя: „Кий-ай!“ или нещо подобно. Най-доброто, на което беше способна в този момент. Изрита го с цялата сила, която й беше останала. Целеше се в бъбреците му. Ударът можеше да го изкара от строя. Тя искаше да го убие.

Кейт не можа да нанесе точно удара на своя живот, но нещо стана. Тя влезе в здраво съприкосновение с кости и плът.

Не бъбреците, дори не и близо до очакваната цел. Ритникът беше попаднал в слабините или в горната част на бедрата му. Нямаше значение — беше го заболяло.

Казанова изви от болка. Звучеше като куче, пернато от профучала кола. Освен това можеше да се каже, че го е изненадала. Той направи несигурна крачка назад.

След това се срути на пода. На Кейт Мактиърнън й се прииска да извика от радост.

Беше му причинила болка.

Казанова беше повален.

42

Отново бях на Юг, отново част от това потискащо разследване на убийства и отвличания. Сампсън беше прав — този път беше нещо лично. Освен това случаят беше невъзможен — от тези, които могат да се проточат с години.

Всичко, което можеше да бъде направено, беше направено. Единайсет заподозрени бяха поставени под постоянно наблюдение в Дърам, Чапъл Хил и Роли. Сред тях имаше освидетелствани психари, но също така и университетски професори, доктори и дори едно пенсионирано ченге в Роли. Във връзка със „съвършените“ престъпления всички местни полицаи бяха подложени на проверка от федералното бюро.

Аз самият не се занимавах с тези заподозрени. Моята задача беше да гледам там, където никой друг не гледа. Такава беше сделката, която бях сключил с Кайл Крейг и ФБР. Аз бях резервният нападател.

По същото време в страната се разследваха още няколко подобни случая. Изчетох стотици справки на ФБР за всички тях. Убиец на хомосексуалисти в Остин, щата Тексас. Сериен убиец на възрастни жени в Ан Арбър и Каламазу, щата Мичиган. Убийци със собствен характерен почерк в Чикаго, Норт Палм Бийч, Лонг Айлънд, Окланд и Бъркли.

Четох, докато очите ми се зачервиха и стомахът ми се сви на топка.

Имаше един особено гаден случай, който привличаше като магнит заглавията в националните вестници — Джентълмена в Лос Анджелис. Изчетох и „дневниците“ на убиеца. Те вървяха в „Лос Анджелис Таймс“ от началото на годината.

Когато стигнах до предпоследната част, публикувана в „Таймс“, направих късо съединение. Секна ми дъхът. Почти не вярвах в това, което току-що бях прочел на екрана на компютъра.

Върнах историята отначало. Препрочетох я още един път, много бавно, дума по дума.

Разказваше се за млада жена, която била държана като „пленница“ от Джентълмена в Калифорния.

Името на младата жена: Нейоми К. Занятие: студентка по право, втора година.

Описание: чернокожа, много привлекателна. Двайсет и две годишна.

Нейоми беше на двайсет и две… студентка по право, втора година… Откъде един убиец от Лос Анджелис, който убиваше, за да се забавлява, можеше да знае за Нейоми Крос?

43

Незабавно позвъних на репортерката, чието име се появяваше под всяка публикувана част от дневника. Казваше се Бет Либерман. Имаше собствен номер в редакцията на „Лос Анджелис Таймс“.

— Обажда се Алекс Крос. Аз съм детектив от отдел „Убийства“ и работя по случая „Казанова“ в Северна Каролина — представих се аз. Сърцето ми биеше до пръсване, докато се опитвах набързо да разясня моето положение.

— Знам кой сте, доктор Крос — отряза ме Бет Либерман. — Вие пишете книга по този случай. Аз също. По очевидни причини не смятам, че имам какво да ви кажа. Точно сега съм пуснала на всички големи издателства в Ню Йорк писмено предложение за книгата.

— Да пиша книга ли? Кой ви го каза? Не пиша никаква книга. — Гласът ми се повишаваше въпреки инстинктивното усещане, че греша. — Аз разследвам отвличания и убийства в Северна Каролина. Ето какво правя.

— Шефът на детективите във Вашингтон твърди нещо съвсем различно, доктор Крос. Аз му се обадих, щом разбрах, че участвате в случая с Казанова.

„Фюрерът отново нанася удар“, помислих си аз. Старият ми шеф във Вашингтон, Джордж Питман, беше задник, който отгоре на всичко не беше мой почитател.

— Написах книга за Гари Сонеджи — казах. — Трябваше да освободя системата си от това бреме. Повярвайте ми. Аз съм…

Бет Либерман ми затвори телефона. Дрън!

— Кучка — изръмжах в безмълвната слушалка. Отново набрах редакцията. Този път се свързах със секретарката.

— Съжалявам, госпожица Либерман излезе — отсече тя.

Бях разгорещен.

— Да не би да е излязла през десетте секунди, които ми бяха необходими, за да се свържа отново с редакцията? Моля ви, свържете ме с госпожица Либерман. Знам, че е там.

И секретарката ми затвори.

— И ти си кучка! — заявих на онемялата слушалка. — Вървете всички на майната си.

Сблъсквах се с отказ за сътрудничество вече в два града по един и същи случай. Обаче имах чувството, че съм напипал нещо и точно това беше вбесяващото в цялата история. Наистина ли съществуваше някаква странна връзка между Казанова и убиеца от Западното крайбрежие? Как можеше Джентълмена да знае нещо за Нейоми? Дали знаеше и за мен?

Това бе само предчувствие засега, но прекалено силно, за да бъде отхвърлено. Обадих се на главния редактор на „Лос Анджелис Таймс“. Оказа се по-лесно да стигна до големия бос, отколкото до неговата репортерка. Помощникът му беше мъж. Телефонният му тембър беше остър, енергичен, но приятен като неделен обяд в баровския „Риц-Карлтън“ във Вашингтон.

Казах му, че аз съм доктор Алекс Крос, участвал съм в разследването на случая с Гари Сонеджи и имам важна информация по случая с Джентълмена. Две-трети от това бяха самата истина.

— Ще съобщя на господин Хилс — информира ме помощникът и гласът му продължи да звучи така, сякаш няма по-голяма радост от това да разговаря с мен. Помислих си, че трябва да е голям кеф да имаш такъв помощник.

На главния редактор не му отне много време да вдигне слушалката.

— Алекс Крос — каза той, — тук е Дан Хилс. Четох за вас покрай преследването на Сонеджи. Радвам се, че ми се обаждате, особено ако имате някаква информация по тази мръсна афера.

Разговаряйки с Дан Хилс си представих едър мъж към петдесетте. Доста строг и заедно с това типично калифорнийско конте. Риза на тънки райета с навити до лактите ръкави. Вратовръзка с ръчно изрисуван дизайн. Станфордски възпитаник във всяко отношение. Помоли ме да го наричам Дан. Окей, няма проблеми. Той ми изглеждаше симпатяга. Вероятно бе награждаван с „Пулицър“, може би дори два пъти.

Разказах му за Нейоми и за моето участие в случая с Казанова в Северна Каролина. Казах му също за написаното за Нейоми в дневниците от Лос Анджелис.

— Съжалявам за изчезването на племенницата ви — каза Дан Хилс. — Мога да си представя какво ви е.

Последва пауза. Страхувах се, че няма намерение да прояви коректност към мен.

— Бет Либерман е добра млада репортерка — продължи той. — Тя е несговорчива, но е професионалистка. Това е голям случай за нея, както и за всички нас.

— Слушайте — прекъснах Хилс, но просто трябваше да го направя. — Нейоми ми пишеше писма почти всяка седмица, докато учеше. Аз пазя тези писма, всичките. Помогнах й да израсне. Ние сме близки. Това означава много за мен.

— Много добре ви чувам. Ще видя какво мога да направя. Но не поемам никакви обещания.

— Добре, никакви обещания, Дан.

Верен на думата си, той ми позвъни след по-малко от час.

— Ами ние тук проведохме едно заседание — каза той. — Говорих с Бет. Както можете да си представите, това пое тави и двама ни в затруднено положение.

— Разбирам какво искате да кажете — отвърнах. Затегнах предпазния колан, за да омекотя удара, но получих нещо друго.

— В неиздадените версии на дневниците, които Джентълмена й е изпратил, има няколко споменавания за Казанова. Не е изключено двамата да споделят или дори да извършват съвместни подвизи. Едва ли не на приятелска основа. Изглежда, общуват помежду си.

Бинго!

Чудовищата общуваха помежду си.

Сега вече смятах, че знам какво пази в тайна ФБР и се страхува да не излезе наяве.

Имаше двама серийни убийци, които действаха от единия до другия бряг.

44

Бягай! Давай! Размърдай си задника! Разкарай се оттук, мътните да те вземат!

Кейт Мактиърнън се олюля и пристъпи с несигурна крачка през тежката дървена врата, която той беше оставил отворена.

Нямаше представа колко тежко е ранен Казанова. Единствената й мисъл бе да избяга. Хайде! Бягай, докато можеш.

Мозъкът й играеше номера. Мъгляви образи идваха и си отиваха, без да влязат в нормална връзка помежду си. Неизвестният опиат вече си вземаше своето в пълна мяра. Тя бе загубила напълно чувството си за ориентация. Докосна лицето си и осъзна, че бузите й са мокри. Плачеше ли? Дори в това не беше сигурна.

Едва успя да се изкатери по стръмната дървена стълба, която започваше от вратата. Дали водеше към горния етаж? Не беше ли изкачила току-що тези стълби? Не можеше да си спомни. Не можеше да си спомни нищо.

Чувстваше се безнадеждно объркана. Наистина ли беше повалила Казанова, или халюцинираше? Той преследваше ли я? Не препускаше ли нагоре по стълбите точно в този момент? Кръвта бучеше в ушите й. Беше толкова замаяна, че всеки миг можеше да се строполи на земята.

Нейоми, Мелиса Станфийлд, Криста Ейкърс. Къде ли ги държеше?

Изпитваше огромни трудности с поддържането на някакъв курс, докато се движеше из къщата. Клатушкаше се като пияна по дългия коридор. Каква бе тази странна структура, в която се намираше? Приличаше на къща. Стените бяха нови, наскоро издигнати.

— Нейоми! — извика тя, но гласът й едва успя да издаде звук. Не можеше да се концентрира, не можеше да се съсредоточи за повече от две-три секунди. Коя беше Нейоми? Не можеше да си спомни точно.

Спря и натисна дръжката на някаква врата. Тя не се отвори. Защо беше заключена? Какво изобщо търсеше? Какво правеше тук? Опиатите не й позволяваха да подреди мислите си.

„Изпадам в шок, в травма“, помисли си тя. Усещаше студ и вцепенение. Всичко, което можеше да препуска, сега препускаше без всякакъв контрол из главата й.

Той идва да ме убие. Той идва отзад!

„Бягай! — изкомандва се тя. — Намери изхода. Съсредоточи се! Намери помощ.“

Стигна до още едно дървено стълбище, което изглеждаше прастаро, едва ли не от друга ера. Мръсотията се беше спекла по стъпалата. Пръст. Дребни камъчета и парчета стъкло. Това наистина бяха стари стълби. Не като новата дървения вътре.

Кейт не бе в състояние повече да пази равновесие. Тя внезапно политна напред и едва не си удари брадичката във второто стъпало. Продължи да пълзи, да се катери на четири крака нагоре. Влачеше се на колене. Изкачваше стълбите. Накъде? Към някакъв таван? Къде щеше да излезе? Дали той нямаше да я чака там с парализиращия пистолет и спринцовката?

Изведнъж тя се оказа навън! Беше извън къщата! Беше го направила някак.

Беше почти заслепена от потоците слънчева светлина, но светът никога не й се бе струвал толкова прекрасен. Тя вдъхна сладката миризма от смолата на дърветата: дъбове, чинари, устремени нагоре борове, с клонки само по върховете. Кейт гледаше дърветата и небето, високо, високо горе и плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й. Беше израснала сред гори като тези.

Бягай! Тя внезапно си спомни отново за Казанова. Опита се да побегне. Падна след няколко крачки. Запълзя на четири крака. Изправи се, олюлявайки се. Бягай! Махай се оттук!

Кейт се завъртя в пълен, плавен кръг. Продължи да се върти — веднъж, два пъти, три пъти, — докато накрая едва не падна отново.

Не, не, не! Гласът в главата й беше силен, крещеше й. Тя не можеше да повярва на очите си, не можеше да се довери на сетивата си.

Това беше най-идиотското, най-налудничавото нещо. Това бе най-кошмарният сън наяве. Нямаше никаква къща! Никъде нямаше никаква къща, накъдето и да погледнеше, както и да се въртеше сред високите борове.

Къщата, в която беше затворена, бе изчезнала.

45

Бягай! Мърдай проклетите си крака, един след друг. По-бързо! Още по-бързо, момиче! Бягай от него!

Тя се опита да се съсредоточи върху търсенето на изход от тъмната гъста гора. Високите борове бяха като чадъри, филтриращи светлината над дръвчетата, които растяха под тях. За младите фиданки нямаше достатъчно светлина и те стърчаха като дървесни скелети.

Той сигурно вече беше по петите й. Трябваше да се опита да я залови и щеше да я убие, ако успееше. Тя бе сигурна, че не го удари кой знае колко лошо, макар Бог да й беше свидетел, че се опита.

Кейт премина в неравен тръс, като се препъваше почти на всяка крачка. Горската почва бе мека и влажна, килим от борови иглички и листа. Дълги бодливи къпини се издигаха право нагоре, търсейки слънчева светлина. Тя самата се чувстваше като къпина.

Трябва да си почина… да се скрия… въздействието на опиатите да премине — мърмореше си Кейт. — После да търся помощ… да правя логични неща. Да доведа полицията.

И тогава чу как той троши клоните зад гърба й. Извика името й.

— Кейт! Кейт! Спри веднага!

Гласът му ечеше гръмко из гората.

Неговата дързост трябваше да означава, че на километри наоколо няма никой — никой, който да й помогне. Тя бе оставена сама на себе си.

— Кейт! Ще те хвана, така че спри да бягаш!

Тя се изкатери по стръмен каменист хълм, който й се стори като Еверест в нейното изтощено състояние. Черна змия се приличаше на гладко парче скала. Приличаше на паднала клонка и Кейт едва не се наведе да я вземе. Помисли си, че може да я използва като подпора. Изплашената змия се шмугна нанякъде и Кейт се изплаши, че отново халюцинира.

— Кейт! Кейт! Ще те пипна! Вече съм бесен!

Започна да се спуска с мъка през мрежа от орлови нокти и остри скали. Мъчителна болка проряза левия й крак, но тя продължи. Не обръщай внимание на кръвта. Не обръщай внимание на болката. Продължавай да вървиш. Трябва да се измъкнеш. Трябва да намериш помощ. Просто продължавай да бягаш. Ти си по-умна, по-бърза и по-силна, отколкото си мислиш. Ти ще успееш!

Чу тежките му стъпки по стръмния хълм, който току-що бе изкачила. Той бе съвсем близо.

— Аз съм тук, Кейт! Хей, Кейти, ето ме!

Кейт най-сетне се обърна. Любопитството и ужасът надделяха.

Той се катереше с лекота. Тя виждаше бялата му вълнена риза, която проблясваше сред почти черните дървета там долу, както и дългата му руса коса. Казанова! Все още носеше маската. Електрическият пистолет беше в ръката му. Той се смееше високо. Защо се смееше?

Кейт спря да тича. Цялата надежда, че ще се измъкне, я напусна внезапно. Изпита мигновен, разтърсващ шок и отчаяние. Заплака от мъка. Щеше да умре точно тук, знаеше го.

— Божия воля — въздъхна Кейт. Това беше всичко, вече нямаше нищо друго.

Върхът на стръмния хълм завършваше рязко в пропаст. Отвесната скала се спускаше поне трийсет метра надолу. Само няколко голи борчета се бяха впили в камънака. Нямаше къде да се скрие, нито накъде да бяга. Кейт си помисли колко тъжно и самотно е мястото, на което щеше да умре.

— Горката Кейти! — гръмко извика Казанова. — Горкичката!

Тя се обърна, за да го види отново. Ето го! На четирийсет метра, на трийсет, после на двайсет метра. Казанова я гледаше, докато се катереше нагоре. Нито за миг не отдели очи от нея. Изрисуваната черна маска изглеждаше неподвижна, вторачена в нея.

Кейт се извърна, загърби смъртната маска. Взря се надолу към стръмния дол от скали и дървета. „Трябва да има трийсет метра, ако не и повече“, помисли си тя. Световъртежът, който усещаше, беше почти толкова ужасяващ, колкото и смъртта, настъпваща отзад.

Чу го да вика името й.

— Кейт, не!

Тя не погледна повече назад.

Кейт Мактиърнън скочи.

Присви колене и ги обхвана с ръце. Там долу имаше река. Сребристосинята лента на водата се приближаваше стремглаво. Бумтежът отекваше все по-оглушително в ушите й.

Нямаше представа колко е дълбоко, но колко може да е дълбока една малка река като тази? Половин метър? Метър и двайсет? Три метра, ако това бяха най-щастливите секунди в живота й, в което тя искрено се съмняваше.

— Кейт! — чу тя виковете му някъде високо горе. — Ти си мъртва!

Тя видя малки вълни с бели гребени, което означаваше, че под набраздената водна повърхност има скали. О, мили Боже, не искам да умра.

Кейт се удари в стена от вледеняващо студена вода. Стигна дъното невероятно бързо — сякаш в бързотечната река изобщо нямаше вода. Почувства разтърсваща болка. Нагълта вода. Разбра, че ще се удави. Щеше да умре, така или иначе. Вече нямаше сили — да бъде волята Божия.

46

Детектив Ник Ръскин ми се обади, че току-що са намерили още една жена, но не била Нейоми. Трийсет и една годишна стажантка от болницата в Чапъл Хил била уловена като риба в река Уайкейджил от две момчета, които решили да избягат от училище, но вместо това се оплели в мрежите на злата съдба.

Искрящозеленият сааб турбо на Ръскин ме чакаше пред прага на моя хотел. Напоследък двамата с Дейви Сайкс се опитваха да проявяват повече желание за сътрудничество. Сайкс си беше взел един ден отпуска — за първи път през този месец според неговия партньор.

Всъщност Ръскин изглеждаше щастлив да ме види. Той изскочи от колата и раздруса ръката ми, сякаш бяхме първи приятели. Както винаги Ръскин беше облечен като преуспяващ мъж. Черно спортно сако от „Армани“. Черна фланела с джобове.

Постепенно нещата се оправяха в моя полза. Имах чувството, че Ръскин знае за моите връзки с ФБР и иска да се възползва от тях. Той не беше човек, който ще седи със скръстени ръце. Това бе случай с голямо значение за кариерата му.

— Първият ни голям пробив — каза той.

— Какво знаеш за стажантката? — попитах го аз, докато ме караше към Университетската болница на Северна Каролина.

— Животът й виси на косъм. Казват, че било чудо. Няма дори счупени кости. Но е в шок или нещо по-лошо. Не може да говори или не иска. Лекарите използват думи като кататоничен или посттравматичен шок. Но поне е жива.

Ръскин работеше с ентусиазъм и когато пожелаеше, можеше да бъде обаятелен. Определено искаше да използва моите връзки. Може би аз на свой ред можех да използвам неговите.

— Никой не знае как се е озовала в реката. Нито как се е измъкнала от него — продължи Ръскин, когато навлязохме сред колежите на Чапъл Хил. Мисълта за Казанова, преследващ студентки на това място, беше кошмарна. Градът беше тъй красив, и изглеждаше тъй беззащитен.

— Или дали изобщо е била с Казанова — допълних мисълта му. — Не можем да сме сигурни.

— За нищо не можем да сме сигурни — оплака се Ръскин, завивайки в пряката с надпис „Болница“. — Ще ти кажа обаче едно нещо. Тази история е на път да прерасне в страхотен скандал. Циркът току-що опъна шатри в града. Гледай, точно пред нас.

В това отношение имаше право. Площадката пред болницата вече се бе превърнала в информационна лудница. Репортери от телевизията и пресата се бяха разположили на лагер на паркинга, входната площадка и навсякъде из спокойните равни зелени площи на университета.

Фотографите защракаха още щом пристигнахме. Ръскин все още беше местната звезда. Хората, изглежда, го харесваха. Аз се явявах по-малка знаменитост или в дадения случай нещо като куриоз. Новината за участието ми в случая с Гари Сонеджи вече беше разпространена по местните клюкарски агенции. Аз бях доктор детектив Крос, експерт по човешки чудовища от Севера.

— Кажете ни какво става — извика една репортерка. — Бъди човек, Ник. Каква е истинската история на Кейт Мактиърнън?

— Ако имаме късмет, може би тя ще ни каже — усмихна се Ръскин на репортерката, но продължи да върви, докато не се озовахме в безопасност зад стените на болницата.

Двамата с Ръскин бяхме далеч от първата бойна линия, но ни разрешиха да видим стажантката по-късно вечерта. Кайл Крейг дръпна конците, където трябваше, заради мен. Медицинският анализ показваше, че Кейтилия Мактиърнън не е психически болна, но страда от синдрома на посттравматичния стрес. Диагнозата изглеждаше основателна.

През тази нощ нямах възможност да предприема каквото и да било. Въпреки това останах, след като Ник Ръскин си отиде, и изчетох всички медицински диаграми, бележките на сестрите и пълните отчети за състоянието на болната. Внимателно прегледах докладите на местната полиция, описващи как е била намерена от две дванайсетгодишни момчета, избягали от училище, за да ловят риба и да пушат цигари край реката. Освен това подозирах, че знам защо Ник Ръскин ми се обади. Ръскин беше умен. Той разбираше, че състоянието на Кейт Мактиърнън може да наложи участието ми като психолог, тъй като и преди се бях занимавал с този вид стресови травми.

Кейтилия Мактиърнън. Оцеляла. Но едва-едва. Стоях до нея цели трийсет минути през тази първа нощ. Бяха я поставили на система. Страничните прегради на леглото се издигаха високо и плътно покрай нея. В стаята вече имаше цветя. Спомних си тъжната и силно въздействаща поема на Силвия Плат, наречена „Лалета“. Там става дума за пълната липса на сантименталност, с която Плат реагира на цветята, изпратени в нейната болнична стая след поредния й опит за самоубийство.

Опитах се да възстановя в съзнанието си начина, по който Кейт Мактиърнън е изглеждала, преди очите й да се превърнат в черни петна! Бях виждал нейни снимки. С тези грозни подутини по лицето тя сякаш си беше сложила мотоциклетни очила или газова маска. По долната й челюст имаше още по-отвратителни отоци. Освен това според болничните отчети беше загубила един зъб. Очевидно е бил избит поне два дена преди да бъде намерена в река Уайкейджил. Той я беше бил. Казанова. Самозваният любовник.

Беше ми мъчно за младата стажантка. Искаше ми се да й кажа, че нещата все някак ще се оправят.

Леко положих ръка върху нейната и отново и отново повтарях едни и същи изречения.

— Сега си сред приятели, Кейт. Ти си в болницата на Чапъл Хил. Ти си в безопасност, Кейт.

Не знаех дали жестоко наранената жена може да ме чуе или дори да ме разбере. Просто исках да й кажа нещо утешително, преди да я оставя за тази нощ.

И докато стоях и гледах младата жена, образът на Нейоми изплува пред мен. Не можех да си я представя мъртва. Добре ли е Нейоми, Кейт Мактиърнън? Виждала ли си Нейоми Крос? Искаше ми се да я попитам, но тя нямаше да може да ми отговори.

— Сега си в безопасност, Кейт. Спи спокойно, наспи се хубаво. Ти си в безопасност сега.

Кейт Мактиърнън не бе в състояние да каже и дума за онова, което се бе случило. Тя бе преживяла ужасяващ кошмар — по-страшен от всичко, което можех да си представя.

Тя бе видяла Казанова и той я бе лишил от дар-слово.

47

Тик-пат.

Един млад юрист на име Крис Чапин беше донесъл вкъщи бутилка „Шардоне дьо Болио“ и сега двамата с годеницата му Ана Милър пиеха вино в леглото. Най-сетне беше дошъл краят на седмицата. Животът отново бе станал хубав за Крис и Ана.

— Слава Богу, че тази шибана седмица свърши — възкликна пясъчнорусият двайсет и четири годишен Крис. Той беше младши съдружник в престижна юридическа кантора в Роли. Е, не чак Мич Макдиъри от „Фирмата“ на Гришам — нямаше на разположение спортно беемве, — но, така или иначе, това бе добър старт в кариерата.

— За жалост имам да пиша доклад върху договорните отношения за понеделник — намръщи се Ана. Тя беше в трети курс на правния факултет. — Отгоре на всичко докладът ми е възложен от оня садист Стаклъм.

— Не тази нощ, Ана Банана. Знам, че Стаклъм е маниакално взискателен, но и аз не падам по-долу.

— Благодаря ти за виното — усмихна се Ана най-сетне. Белите й зъби бяха ослепителни.

Крис и Ана бяха създадени един за друг. Всички казваха така, всичките им колеги от факултета. Те се допълваха, имаха почти еднакви възгледи за живота и най-важното — всеки от тях бе достатъчно умен, за да не се опитва да променя другия. Крис беше изцяло отдаден на работата си. Окей, чудесно. Ана имаше нужда да обиколи антикварните магазини поне два пъти месечно. Харчеше парите си така, сякаш думата „утре“ не съществува. Това също беше окей.

— Струва ми се, че това вино трябва да подиша още малко — каза Ана с палава усмивка. — А докато чакаме…

Тя смъкна презрамките на дантеления си сутиен. Беше го купила заедно с подходящи дантелени бикини в магазина „Викториас Сикрет“.

— Слава Богу, че дойде краят на седмицата — каза Крис Чапин.

Двамата се изтърколиха в многофункционална прегръдка, игриво събличаха дрехите си, целуваха се, галеха се, губеха се в сексуалния момент.

По средата на любовната игра Ана Милър почувства нещо странно.

Усети, че в спалнята има още някой. Тя се отдръпна от Крис.

Някой стоеше до крака на леглото!

Носеше зловещо оцветена маска. Червени и жълти дракони. Свирепи дракони. Разярени гротескни фигури, впили нокти една в друга.

— Кой, по дяволите, си ти? — Гласът на Крис беше изплашен. Той се протегна за бухалката, която държеше под леглото, и докопа дръжката й. — Хей, зададох ти въпрос.

Натрапникът изръмжа като диво животно.

— Ето ти отговора.

Дясната ръка на Казанова се вдигна. В нея имаше пистолет „Лугер“. Той стреля веднъж и в челото на Крис Чапин зейна голяма червена дупка. Голото тяло на младия адвокат се свлече назад към таблата на леглото. Бухалката в ръката му тупна на пода.

Казанова направи бързо движение. Измъкна втори пистолет и простреля Ана в гърдите.

— Съжалявам — прошепна той, докато я вдигаше от леглото. — Толкова съжалявам. Но обещавам, че всичко ще бъде по твой вкус.

Ана Милър беше поредната голяма любов на Казанова.

48

На следващата сутрин започна една умопомрачителна медицинска мистерия. Всички в Университетската болница на Северна Каролина изпаднаха в пълно недоумение и най-вече самият аз.

Кейт Мактиърнън беше започнала да говори много рано сутринта. Аз не бях там, но Кайл Крейг бил в стаята й още призори. За нещастие нашият безценен свидетел не можеше да послужи за нищо на никого.

Високоинтелигентната стажантка говори несвързано през по-голямата част от сутринта. Понякога изглеждаше психично болна и сякаш говореше на чужди езици. Според болничните доклади тя имаше тремор, конвулсии и признаци на коремни и мускулни спазми.

Посетих я късно следобед. Все още се бояхме, че страда от мозъчни нарушения. През по-голямата част от времето, докато бях в нейната стая, тя лежеше безмълвно и не отговаряше на никакви въпроси. Веднъж се опита да проговори, но от устата й излезе само ужасяващ крясък.

Дежурната лекарка мина през стаята, докато бях там. Вече бяхме разговаряли няколко пъти през деня. Доктор Мария Руоко нямаше никакъв интерес да крие от мен информацията за своята пациентка. Всъщност тя беше изключително отзивчива и сърдечна. Каза, че иска да помогне за залавянето на човека, причинил това на младата стажантка.

Според моите подозрения Кейт Мактиърнън смяташе, че все още е пленница. Наблюдавайки нейната битка срещу невидими сили, аз почувствах какъв невероятен боец е тя. Усетих се, че скандирам в нейна подкрепа в болничната стая.

Изявих желание да прекарам при Кейт Мактиърнън повече време. Никой не ми се противопостави. Може би тя щеше да каже нещо все пак. Една фраза или дори една-единствена дума можеше да се окаже безценна следа.

— Сега си в безопасност, Кейт — шепнех аз непрекъснато. Тя като че ли не ме чуваше, но аз продължавах за всеки случай.

Около девет и половина вечерта ме осени една идея — прозрение, на което не можех да устоя. Лекарският екип, прикрепен към Кейт Мактиърнън, вече си беше отишъл. Трябваше да кажа на някой и затова се обадих във ФБР и ги убедих да ми разрешат да позвъня на доктор Мария Руоко в дома й край Роли.

— Алекс, още ли сте в болницата? — попита доктор Руоко, когато вдигна слушалката. Тя изглеждаше по-скоро изненадана, отколкото ядосана на късното ми обаждане. Вече бях водил с нея доста продължителни разговори през деня. И двамата бяхме учили в „Джонс Хопкинс“ и поговорихме малко за годините в университета. Тя проявяваше голям интерес към случая с Гари Сонеджи и беше чела моята книга.

— Ами да. Просто си седях тук. Опитвах се да си представя как той успява да държи жертвите си в подчинение — започнах аз да излагам теорията си, както и онова, което вече бях направил, за да я проверя. — Помислих си, че може да ги дрогира и в такъв случай вероятно използва нещо засукано. Позвъних в лабораторията ви и попитах за резултатите от токсичния анализ на Кейт Мактиърнън. Те са открили маринол в урината на Кейт.

— Маринол? — доктор Руоко изглеждаше не по-малко изненадана от мен в началото. — Хм. Как, по дяволите, се е снабдил с маринол? Това е направо гръм от ясно небе. И все пак идеята е много умна. Почти брилянтна. Маринолът е добър избор, ако е искал да я държи покорна.

— Не се ли дължат на това днешните й психореакции? — попитах аз. — Тремор, конвулсии, халюцинации — целият комплект съвпада, като се замисли човек.

— Може би сте прав, Алекс. Маринол! Господи. Симптомите, които съпровождат спирането на маринола, поразително приличат на най-страшните форми на делириум тременс. Но откъде знае той толкова много за маринола и начина му на употреба? Не ми се вярва един неспециалист да се справи с това.

И аз се питах същото.

— Дали не е бил подлаган на химиотерапия? Може да е бил болен от рак. Вероятно му се е налагало да взема маринол. Може би е обезобразен по някакъв начин.

— А може би е лекар? Или фармацевт? — предложи доктор Руоко друга хипотеза. Аз също бях размишлявал над тези възможности. Той можеше дори да работи като лекар в Университетската болница.

— Слушайте, нашата любима стажантка би могла да ни каже нещо за него. Можем ли да направим нещо, за да я изведем малко по-бързо от този болезнен етап?

— Ще бъда там след около двайсет минути. Дори по-малко — каза доктор Руоко. — Да видим какво можем да направим, за да измъкнем бедното момиче от кошмарите. Мисля, че и двамата бихме искали да си поговорим с Кейт Мактиърнън.

49

Половин час по-късно доктор Мария Руоко беше с мен в стаята на Кейт Мактиърнън. Не бях споделил откритието си нито с дърамската полиция, нито с ФБР. Исках пръв да говоря със стажантката. Това можеше да е пробив в случая, най-големият досега.

Мария Руоко я преглежда в продължение на почти цял час. Тя беше педант, но не от любов към фактите, а към човека. Беше много привлекателна, пепеляворуса, може би трийсет и пет-шест годишна. Приличаше малко на южняшка красавица, но, така или иначе, беше наистина ослепителна. Запитах се дали Казанова не е следил и доктор Мария Руоко.

— Горкото дете наистина минава през всички кръгове на ада — каза тя. — В системата й има такова количество маринол, което е достатъчно да я убие.

— Чудя се дали това не е била и първоначалната идея — отвърнах аз. — Тя може да е била нарочена за изхвърляне. Дявол да го вземе, искам да говоря с нея.

Кейт Мактиърнън изглеждаше заспала. Неспокоен сън, но все пак сън. В момента, в който ръцете на доктор Руоко я докоснаха обаче, тя простена. Насиненото й лице се изкриви във вцепенена, ужасена маска. Сякаш я наблюдавахме по време на пленничеството. Ужасът бе осезаем, завладяващ.

Доктор Руоко беше изключително нежна, но леките стонове и хлипания продължиха. След това Кейт Мактиърнън най-сетне проговори, без да отваря очи.

— Не ме пипай! Недей! Не смей да ме пипаш, шибано копеле! — крещеше тя. Очите й все още бяха затворени. Всъщност тя ги стискаше много силно. — Остави ме на мира! Мръсен кучи син!

— Какъв език имат тези млади доктори — обърна го доктор Руоко на шега. Тя умееше да пази хладнокръвие под напрежение. — Като цяло са невероятно лишени от благовъзпитаност.

Гледайки Кейт Мактиърнън, аз виждах човек, когото в момента изтезават физически. Отново си помислих за Нейоми. Дали беше в Северна Каролина? Или по някакъв начин се бе озовала в Калифорния? Дали и на нея се случваше същото? Прогоних разстройващото видение от главата си. Проблемите трябва да се решават един по един.

На доктор Руоко й бе необходим още половин час, за да подложи Кейт Мактиърнън на лечение. Сложи я на система с либриум. След това я свърза отново с монитора за отчитане на сърдечната дейност поради множеството наранявания. Когато свърши, стажантката потъна в още по-дълбок сън. Тази нощ тя нямаше да ни каже нито една от своите тайни.

— Харесва ми как работите — прошепнах аз на доктор Руоко. — Добре се справихте.

Мария Руоко ми махна с ръка да изляза с нея. Болничният коридор тънеше в полумрак. Беше много тихо и така злокобно, както става само в болниците през нощта. Отново ме споходи мисълта, че Казанова може да е лекар в същата тази болница. Можеше дори в този момент да е тук, въпреки късния час.

— Направихме всичко, което е по силите ни сега, Алекс. Нека оставим либриумът да си свърши работата. Преброих трима агенти на ФБР, плюс двама от дърамския полицейски елит и всички те пазят младата доктор Кейт Мактиърнън от Кумчо Вълчо тази нощ. Защо не се приберете в хотела? Дремнете малко. Какво ще кажете за малко валиум и за вас, любезни господине?

Казах, че предпочитам да спя в болницата.

— Не смятам, че Казанова ще я преследва и тук, но човек никога не знае. Все пак съществува такава възможност.

„Особено ако Казанова е тукашен лекар“, мислех си аз, но не изразих подозренията си пред Мария.

— Освен това чувствам някаква вътрешна връзка с Кейт. Още от първия път, когато я видях. Може би тя знае за Нейоми.

Доктор Мария Руоко се втренчи в мен. Бях поне трийсет сантиметра по-висок от нея. Заговори с каменен израз на лицето си.

— Вие изглеждате нормален, звучите като нормален понякога, но сте за освидетелстване — каза и се усмихна. Големите й сини очи блеснаха дяволито.

— Да не говорим, че съм въоръжен и опасен — добавих аз.

— Лека нощ, доктор Крос — каза Мария Руоко и ми изпрати въздушна целувка.

— Лека нощ, доктор Руоко. И благодаря — изпратих й и аз целувка, докато тя се отдалечаваше по коридора.

Спах неспокойно на две неудобни кресла, събрани едно до друго в стаята на Кейт Мактиърнън. Пистолетът ми беше в скута. Приятни сънища, няма що.

50

— Кой сте вие? Кой, по дяволите, сте вие?

Висок, пронизителен глас ме събуди. Идваше някъде отблизо. Почти в лицето ми. Веднага си спомних, че се намирам в Университетската болница на Северна Каролина. Спомних си къде точно се намирам в болницата. Бях с Кейт Мактиърнън, нашия безценен свидетел.

— Аз съм полицай — казах с тих, оптимистично успокоителен тон на травмираната стажантка. — Казвам се Алекс Крос. Вие сте в Университетската болница на Северна Каролина. Сега всичко е наред.

Отначало Кейт Мактиърнън изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се разплаче, после се съвзе. Начинът, по който пред очите ми се взе в ръце, ми помогна да разбера как бе оцеляла и от Казанова, и от реката. Пред мен беше жена с изключително силна воля.

— В болницата ли съм?

Думите й звучаха леко завалено, но поне говореше свързано.

— Да — отговорих аз, вдигайки едната си ръка с дланта нагоре. — Сега сте в безопасност. Нека да изтичам и да повикам лекар. Моля ви, веднага се връщам.

Лекото фъфлене продължи, но доктор Мактиърнън беше концентрирана, дори плашещо концентрирана.

— Изчакайте за момент. Аз самата съм лекар. Нека първо си сверя часовника, преди да поканим гости. Просто ме оставете да си събера мислите. Значи сте полицай?

Кимнах. Искаше ми се да направя този момент възможно най-лесен за нея. Идеше ми да я прегърна, да подържа ръката й, да направя нещо ободряващо, но все пак не заплашително, след всичко, през което бе минала през последните няколко дни. Искаше ми се също така да й задам стотици важни въпроси.

Кейт Мактиърнън отвърна поглед от мен.

— Мисля, че той ме дрогираше. Или може би всичко е било сън?

— Не, не е било сън. Използвал е силен опиат, наречен маринол — казах й аз това, което знаехме до този момент. Много внимавах да не тласна Кейт по погрешен път.

— Добре съм си похвърчала.

Тя се опита да подсвирне и издаде смешен звук. Можех да видя къде липсва зъбът. Вероятно устата й беше суха. Устните й бяха подпухнали, особено горната.

Колкото и да е странно, аз усетих, че се усмихвам.

— Били сте за известно време на планетата Изчанченост. Хубаво е, че се завърнахте.

— Наистина е хубаво да се завърнеш — прошепна тя. Очите й се напълниха със сълзи. — Съжалявам — каза. — Толкова силно се съпротивлявах на сълзите на онова ужасно място. Не исках той да забележи някаква слабост, която би могъл да използва. Сега искам да плача.

— Поплачете си на воля — прошепнах аз. С мъка говорех и едва си сдържах сълзите. Сърцето ми се сви. Отидох до леглото и леко стиснах ръката на хлипащата Кейт.

— Не звучите като южняк — проговори тя най-сетне. Възвръщаше си самоконтрола. Бях поразен, че е способна да го направи.

— Всъщност съм от Вашингтон. Племенницата ми изчезна от юридическия колеж на „Дюк“ преди десет дена. Затова съм тук в Северна Каролина. Аз съм детектив.

Тя ме погледна така, сякаш ме вижда за първи път. Освен това като че ли си спомняше нещо важно.

— В къщата, където бях затворена, имаше и други жени. Той не ни разрешаваше да говорим помежду си. Всякакъв вид общуване бе строго забранено, но аз наруших правилата. Говорих с една жена на име Нейоми…

Прекъснах я на това място.

— Моята племенница се казва Нейоми Крос — казах. — Жива ли е? Добре ли е? — Имах чувството, че сърцето ми всеки момент ще се пръсне. — Кажете ми каквото си спомняте, Кейт. Моля ви.

Кейт Мактиърнън се напрегна още повече.

— Говорих с Нейоми. Не помня фамилното й име. Освен това говорих с Кристин. Опиатите. О, Господи, нима това е била вашата племенница? Всичко е толкова объркано и мъгляво. Съжалявам…

Гласът й секна, сякаш някой й беше изкарал въздуха.

Внимателно стиснах ръката й.

— Не, не. Току-що ми дадохте повече надежда, отколкото таях в себе си през цялото време, откакто съм на юг.

Очите на Кейт Мактиърнън бяха съсредоточени и сериозни, вперени в моите. Тя сякаш гледаше назад към нещо кошмарно, което искаше да забрави.

— Точно сега не си спомням много. Струва ми се, че маринолът има този страничен ефект… Спомням си, че той се канеше да ми сложи още една инжекция. Аз го изритах, нараних го достатъчно, за да избягам. Поне си мисля, че това именно се случи… Имаше дебели, много дебели дървета. Борове, мъх навсякъде… Спомням си, кълна се в Бога… къщата… където ни държеше, тя изчезна. Къщата, където бяхме затворени, просто изчезна.

Кейт Мактиърнън бавно поклати дългокосата си глава. Очите й се бяха разширили. Изглеждаше поразена от собствената си история.

— Това е, което си спомням. Как е възможно? Как може една къща да изчезне?

Виждах, че преживява наново своето съвсем непосредствено и страшно минало. Потопих се в това минало заедно с нея. Бях първият човек, който чува историята на нейното бягство — единственият досега, чул нашата свидетелка да говори.

51

Казанова беше все още разстроен и много развълнуван от загубата на доктор Кейт Мактиърнън. Беше неспокоен и не можеше да мигне от часове. Въртеше се в леглото. Това беше опасно. Той бе допуснал първата си грешка.

След това някой прошепна в мрака:

— Добре ли си? Какво има?

Първоначално женският глас го стресна. Преди малко той беше Казанова. Сега плавно превключи на другата си личност — добрия съпруг.

Протегна се и нежно погали голото рамо на жена си.

— Добре съм. Нищо ми няма. Просто имам малък проблем със заспиването тази нощ.

— Забелязах. Нямаше как да не забележа. Въртиш се като шиш на скара.

В сънения й глас имаше усмивка. Тя беше добър човек и го обичаше.

— Съжалявам — прошепна Казанова и целуна рамото на жена си. Погали косата й, мислейки си за Кейт Мактиърнън. Кейт имаше много по-дълга кестенява коса.

Продължи да гали косата на жена си, но отново се унесе в измъчените си мисли. Нямаше с кого да си поговори. Вече не. Или поне в Северна Каролина.

Най-накрая се измъкна от леглото и уморено слезе по стълбите. Шмугна се в кабинета си, тихо затвори вратата и я заключи.

Погледна часовника си. Беше три часът. Това означаваше, че в Лос Анджелис е полунощ. Набра телефонния номер.

Всъщност Казанова имаше с кого да си говори. Един-единствен човек на света.

— Аз съм — каза той, когато чу познатия глас от другата страна на линията. — Чувствам се малко шантаво тази нощ. Сетих се за теб, разбира се.

— Да не би да намекваш, че водя разпътен живот? — попита Джентълмена със сподавен смях.

— Това се разбира от само себе си.

Казанова вече се чувстваше по-добре. Имаше някого, с когото можеше да сподели тайните си.

— Хванах още една вчера. Нека ти разкажа за Ана Милър. Тя е нещо изключително, приятелю.

52

Казанова отново нанесе удар.

Още една студентка, красива жена на име Ана Милър, бе отвлечена от апартамента, в който живееше с приятеля си близо до Университета на Северна Каролина в Роли. Приятелят й беше убит в леглото им, което бе нова черта в почерка на Казанова. Той не беше оставил бележка или каквито и да било други следи на местопрестъплението. След грешката отново ни доказваше, че е безупречен до съвършенство.

Прекарах няколко часа с Кейт Мактиърнън в Университетската болница. Тя се справяше добре; чувствах, че ставаме приятели. Искаше да ми помогне при съставянето на психологическия профил на Казанова. Разказваше ми всичко, което знаеше за него и пленничките му.

В средата на седмицата ФБР и дърамската полиция най-сетне намериха безопасно място в болницата и се съгласиха Кейт да се срещне с пресата за първи път. Пресконференцията се проведе в широкия коридор на етажа, където беше стаята на Кейт.

Снежнобелият коридор беше претъпкан с репортери, стискащи бележници, и телевизионни екипи с миникамери на раменете. Имаше и полицаи с автоматични оръжия. За всеки случай. Детективите Ник Ръскин и Дейви Сайкс стояха до Кейт по време на телевизионния запис.

Кейт Мактиърнън беше на път да се превърне във фигура от национален мащаб. Всеки миг широката публика щеше да се срещне с жената, избягала от къщата на ужасите. Бях убеден, че Казанова също ще гледа. Надявах се, че не е тук, в болницата, сред всички нас.

Един санитар — очевидно културист — буташе количката на Кейт и я вкара в шумния, претъпкан коридор. Лекарите настояха тя да остане на количка. Беше облечена в торбесто долнище на анцуг с емблемата на Университета на Северна Каролина и обикновена бяла тениска. Дългата й кестенява коса беше бухнала, гъста и лъскава. Синините и отоците по лицето й бяха почти изчезнали.

— Още малко и ще заприличам на себе си — беше ми казала тя. — Но не се чувствам като старото ми „аз“, Алекс.

Когато санитарят избута тромавата количка почти до микрофоните, Кейт изненада всички. Тя бавно се надигна и измина сама остатъка от пътя.

— Здравейте, аз съм Кейт Мактиърнън — каза тя на насъбралите се репортери, които сега се блъскаха все по-близо до най-важната свидетелка. — Първо ще направя едно кратко изявление, след което няма да ви досаждам повече.

Гласът й беше силен и вибриращ. Тя се владееше много добре, или поне така ни се струваше на всички, които я гледахме и слушахме.

Един-двама от репортерите се опитаха да й зададат въпроси, но шумът бе нараснал и почти нищо не се чуваше. Камерите святкаха и бръмчаха из претъпкания коридор.

Кейт спря да говори и отново се възцари относителна тишина. Отначало всички помислиха, че пресконференцията се е оказала прекалено голямо изпитание за нея. Стоящият наблизо лекар пристъпи напред, но тя му махна с ръка.

— Добре съм. Ако ми прималее или нещо друго, веднага ще седна в количката. Обещавам. Няма да демонстрирам излишна храброст.

Тя действително се контролираше в този момент. Беше по-възрастна от повечето студенти по медицина или стажанти и направо си изглеждаше като лекар.

Плъзна поглед из помещението — сякаш изпитваше любопитство. Може би беше и малко изненадана. Накрая се извини за моментното отклонение.

— Просто си събирах мислите… Бих искала да ви разкажа каквото мога за онова, което се случи с мен, и аз наистина ще ви кажа всичко, каквото мога. Но това ще бъде всичко за днес. Няма да отговарям на никакви въпроси. Бих искала да се съобразите с моето желание.

Беше уравновесена пред телевизионните камери, изненадващо освободена от напрежение. Открих, че е в състояние да бъде много самоуверена и спокойна, когато се налага. В други случаи можеше да бъде ранима и изплашена като всички останали.

— Най-напред бих искала да се обърна към всички семейства и приятели, който са загубили близък човек. Моля ви, не губете надежда. Мъжът, известен като Казанова, нанася удар при неподчинение на изричните му заповеди. Аз наруших правилата и той ми нанесе побой. Но аз успях да избягам. Там, където бях пленена, имаше и други жени. Моите мисли са с тях по начин, който вие не можете да си представите. Дълбоко в сърцето си вярвам, че те все още са живи и здрави.

Репортерите се притискаха все по-близо до Кейт Мактиърнън. Дори в това изтерзано състояние тя беше магнетична, силата й сияеше като аура. Телевизионните камери я харесваха. Същото се отнасяше и за публиката, чувствах го.

В следващите няколко минути тя направи всичко, което й бе по силите, за да разсее страховете на семействата на изчезналите жени. Отново подчерта, че е била наранена само защото е нарушила правилата на къщата, наложени от Казанова. Помислих си, че заедно с това тя изпраща съобщение на самия Казанова. Обвинявай мен, не другите жени.

Докато гледах Кейт, самият аз си зададох някои въпроси. Дали той отвлича само изключителни жени? Не просто красавици, а жени, които не приличат на другите във всяко едно отношение? Какво означаваше това? Какво целеше да постигне? Каква игра играеше?

Моята хипотеза беше, че убиецът е маниакално пристрастен към физическата красота, но не може да понася компанията на жени, които не са умни като него самия. Чувствах, че той също така страстно жадува за интимна близост.

Накрая Кейт спря да говори. В очите й блестяха сълзи.

— Това е всичко засега — каза с тих глас. — Благодаря ви, че ще предадете моето послание на семействата на изчезналите жени. Надявам се, че това ще им помогне поне малко. Моля ви, не ми задавайте въпроси. Все още не мога да си спомня всичко, което ми се случи. Казах ви каквото мога.

Първоначално се възцари неестествена тишина. Нямаше нито един въпрос. Тя ги бе предупредила недвусмислено. След това репортерите и болничният персонал започнаха да ръкопляскат. Те разбраха онова, което и Казанова бе установил — че Кейт Мактиърнън е изключителна жена.

Страхувах се само от едно. Дали и Казанова не ръкопляскаше заедно с нас в този момент?

53

В четири часа през нощта Казанова сложи в чисто новата си сиво-зелена раница храна и всичко, което щеше да му е необходимо. Отправи се към своето скривалище, за да прекара една сутрин на дългоочаквани удоволствия. Той дори имаше любим девиз за своите забранени игри: целуни момичетата.

През цялото време, докато шофираше, и после, докато крачеше сред дебелите дървета, той се губеше във фантазии за Ана Милър, новата му пленница. Отново и отново извикваше в съзнанието си представите за онова, което щеше да прави с Ана днес. Припомни си един хубав и подходящ цитат от Скот Фицджералд: „Целувката е възникнала, когато първото мъжко влечуго облизало първото женско, намеквайки под формата на комплимент, че тя е сочна и вкусна като малкото влечуго, с което е вечерял снощи.“ Всичко беше биология. Тик-пат.

Когато най-сетне пристигна, наду докрай плочата на „Ролинг Стоунс“. Несравнимият албум „Просяшки банкет“. Днес имаше нужда от силен антисоциален рок. Мик Джагър беше на петдесет, нали така? Е, той беше само на трийсет и шест. Това беше неговото време.

Застана гол пред огледалото и се възхити на стройната си мускулеста физика. Среса косата си. След това метна върху себе си една блестяща, ръчно оцветена копринена роба, която си беше купил много отдавна в Банкок. Остави я отворена, за да се вижда тялото му.

Избра различна маска — прекрасна венецианска изработка, закупена именно за такъв специален случай. Миг на тайнственост и любов. Най-сетне беше готов да се види с Ана Милър.

Тя беше тъй високомерна. Абсолютно недостъпна, физически изтънчена. Трябваше да я пречупи незабавно.

Нищо не може да се сравни с това физическо и емоционално усещане: приливът на адреналин, силното биене на сърцето, тоталната възбуда във всяка част на тялото. Наля топло мляко в стъклена кана. Взе и една малка плетена кошница със специална изненада за Ана.

В интерес на истината това бе нещо, което беше нарекъл за доктор Кейт. Искаше му се да бе споделил този момент с нея.

Беше пуснал мощния рокендрол, за да може Ана да разбере, че е време да се приготви. Това бе сигнал. Той бе напълно готов за нея. Кана, пълна с топло мляко. Дълга гумена тръбичка с накрайник. Интимен подарък в плетената кошница. Време е да започваме игрите.

54

Казанова не можеше да свали очи от Ана Милър. Въздухът около него като че ли ехтеше. Всичко бе наситено с огромно очакване. Той се чувстваше съвсем леко извън контрол. Не като самия себе си. По-скоро като Джентълмена.

Погледна към своето произведение на изкуството — неговото творение. Осени го една мисъл: Ана не бе изглеждала по този начин за никой друг.

Тя лежеше на голия дървен под в спалнята на долния етаж. Беше гола с изключение на бижутата, които той бе пожелал да си сложи. Ръцете й бяха вързани с кожена връв зад гърба й. Удобна възглавница беше пъхната под задника й.

Съвършените й крака висяха на въже, завързано за една от таванските греди. Ето по този начин я желаеше, ето по този начин си я беше представял хиляди пъти.

„Можеш да направиш всичко, каквото поискаш“, помисли си той.

И той го направи.

По-голямата част от топлото мляко беше вече вътре в нея. За целта беше използвал гумената тръбичка с накрайника.

Тя му напомняше леко за актрисата Анет Бенинг, като изключим факта, че беше негова, а не трепващ и угасващ образ на някакъв си екран. Тя щеше да му помогне да преодолее загубата на Кейт Мактиърнън и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ана не беше вече толкова високомерна, нито толкова недостъпна. Винаги му е било любопитно колко му трябва, за да пречупи някого. Обикновено не чак толкова много. Не и в това време на страхливци и мръсни копелета.

— Моля те, махни това. Не ми причинявай това. Аз бях послушна, нали? — пламенно се молеше Ана. Тя имаше толкова красиво и интересно лице — в щастие и особено в мъка.

Всеки път, когато заговореше, бузите й внезапно поруменяваха. Той запомни погледа и всичко, което можеше, от този особен, тъй ценен момент. Подробности, за които щеше да бленува по-късно. Като например точния ъгъл, под който се спускаше гърбът й.

— Нищо няма да ти стане, Ана — каза й той доверително. — Устата й е зашита. Аз лично я заших. Змията е безвредна. Няма да те нарани.

— Ти си болен и извратен — внезапно му се озъби Ана. — Садист!

Той просто поклати глава. Искаше да види истинската Ана и ето я — поредната озъбена змия.

Казанова погледна млякото, което бавно се процеждаше през ануса й. Същото направи и малката черна змия. Сладкият аромат я примамваше по дървения под на стаята. Гледката беше почти величествена. Това наистина беше образ, достоен за красавицата и звяра.

Черната змия спря и предпазливо застана нащрек, след това неочаквано протегна глава. Главата гладко се плъзна в Ана Милър. Черната змия ловко се нави на колело и продължи да се плъзга напред.

Казанова внимателно гледаше как прекрасните очи на Ана се разширяват. Колко други мъже бяха виждали това? Колко други мъже бяха изпитвали нещо подобно на онова, което чувстваше той в този момент? Колко от тези мъже бяха живи?

За първи път беше чул за тази сексуална практика за разширяване на ануса по време на пътуванията си в Тайланд и Камбоджа. Сега той самият изпълни церемонията. Това го накара да се почувства много по-добре — заради загубата на Кейт, заради другите загуби.

Това бе изисканата и изненадваща красота на игрите, които той бе избрал да играе в своето скривалище. Той ги обичаше. Вероятно не би могъл да си наложи да спре.

И никой друг не можеше. Нито полицията, нито ФБР, нито доктор Алекс Крос.

55

Кейт все още не можеше да си спомни много неща за деня, в който бе избягала от ада. Тя се съгласи да я хипнотизирам, или поне да опитам, макар да смяташе, че естествената й защита може да се окаже прекалено силна. Решихме да направим това късно през нощта в болницата, когато тя щеше да е вече изморена и може би по-податлива.

Хипнотизацията може да бъде относително прост процес. Най-напред помолих Кейт да си затвори очите, след това да диша дълбоко и равномерно. Може би най-сетне щях да се срещна с Казанова през тази нощ. Може би щях да го видя как действа през очите на Кейт.

— Прочистете мозъка си, доколкото можете, Кейт — казах аз.

— Не съм убедена, че е желателно — усмихна се тя. — Точно сега там вътре е фраш с какво ли не. Като стар прашасал таван, натъпкан с неотваряни скринове и ракли.

Гласът й започваше да става леко сънлив. Това бе обнадеждаващ знак.

— Сега просто бройте от сто до едно. Започнете, когато сама решите — казах й аз.

Тя се поддаде лесно. Това вероятно означаваше, че ми се доверява в известна степен. С доверието идваше и отговорността от моя страна.

Сега Кейт беше беззащитна. Не исках да я нараня за нищо на света. През първите няколко минути разговаряхме така, както често си бъбрехме, когато бе в пълно съзнание.

— Можеш ли да си спомниш как Казанова те държи затворена в къщата? — зададох най-сетне уводния въпрос.

— Да, сега си спомням много неща. Спомням си нощта, в която той дойде в апартамента ми. Мога да го видя как ме носи през някаква гора до мястото, където ме държеше. Носеше ме, като че ли тежестта ми не означава нищо за него.

— Разкажи ми за гората, през която минавате, Кейт.

Това беше първият драматичен момент. Тя действително отново беше с Казанова. В неговата власт. Пленница. Изведнъж осъзнах колко тихо е около нас в болницата.

— Беше много, много тъмно. Дърветата бяха дебели, от тях тръпки ме полазваха. Той носеше фенерче, беше си го вързал на верижка за врата… Невероятно е силен. Сам се сравнява с Хийтклиф от „Брулени хълмове“. Има много романтична представа за себе си и за това, което върши. През тази нощ… той ми шепнеше, сякаш вече бяхме любовници. Каза, че ме обича. Звучеше… искрен.

— Какво друго си спомняш за него, Кейт? Всичко, което си спомниш, ще ни е от полза. Помисли, не бързай.

Тя обърна глава, като че ли гледаше към някого вдясно от мен.

— Той винаги носеше различни маски. Веднъж си беше сложил маска за реконструиране на лица. Тя беше най-страшната. Наричат ги „смъртни маски“, защото болниците и моргите понякога ги използват, за да идентифицират жертви на катастрофи, които са обезобразени до неузнаваемост.

— Това за смъртните маски е интересно. Моля те, продължавай, Кейт. Помагаш ми невероятно много.

— Знам, че ги правят от черепа на човека. Правят му снимка… покриват снимката с онази специална хартия на малки квадратчета, която се използва от чертожниците… нанасят чертите на лицето. След това правят истинска маска от рисунката. Във филма „Парк Горки“ имаше такава смъртна маска. По принцип не са предназначени за носене. Не разбирам как се е снабдил с такава маска.

„Окей, Кейт — мислех си аз, — сега просто продължавай за Казанова.“

— Какво се случи в деня, когато избяга? — попитах аз, като я поведох леко напред.

За първи път тя сякаш се притесни от въпроса. Очите й се отвориха за по-малко от секунда, сякаш е била задрямала и сега съм я събудил, стреснал съм я. После отново се затвориха. Десният й крак потропваше бързо.

— Не си спомням много за този ден, Алекс. Мисля, че съм била дрогирана до козирката.

— Няма нищо. Каквото и да си спомниш, за мен е важно да го знам. Справяш се чудесно. Веднъж ми каза, че си го ритнала. Наистина ли ритна Казанова?

— Ритнах го. Той извика от болка и се строполи.

Още една дълга пауза. Изведнъж Кейт започна да плаче. Сълзите се стичаха от очите й и тя хлипаше много, много силно.

Лицето й беше мокро не само от сълзи, а и от пот. Чувствах, че трябва да я извадя от хипнозата. Не разбирах какво става и това малко ме плашеше.

Опитах се да запазя гласа си съвсем спокоен.

— Какво има, Кейт? Какъв е проблемът? Добре ли си?

— Аз оставих другите жени там. Отначало не можех да ги намеря. След това бях толкова невероятно объркана. Оставих другите.

Очите й се отвориха — бяха пълни със страх, но и със сълзи. Тя сама излезе от хипнозата. Беше достатъчно силна, за да го направи.

— Какво ме изплаши, толкова? — попита. — Какво стана?

— Не съм сигурен — отговорих аз. Щяхме да поговорим за това, но по-късно, не сега.

Тя отвърна очи от мен. Това не беше в нейния стил.

— Може ли да остана сама? — прошепна. — Може ли просто да остана сама? Благодаря.

Напуснах болничната стая с чувството, че почти съм предал Кейт. Но не знаех дали мога да постъпя по друг начин. Това беше разследване на серийни убийства. Засега нищо не даваше резултат. Как беше възможно това?

56

В края на седмицата Кейт беше изписана от Университетската болница. Тя ме помоли да се срещаме и да разговаряме по възможност всеки ден. Аз приех на драго сърце.

— Това не е терапия в никое отношение, по никакъв начин и под никаква форма — предупреди ме тя.

Просто искаше да говори свободно с някого по-трудни теми. Отчасти заради Нейоми между нас се образува бърза и здрава връзка.

Нямаше никаква нова информация или следа по отношение на връзката между Казанова и Джентълмена в Лос Анджелис. Бет Либерман, репортерката от „Лос Анджелис Таймс“, отказа да разговаря с мен. Трябваше да се доверя на някого; доверих се на Кайл.

В понеделник следобед двамата с Кейт излязохме на разходка из горите край реката, където я бяха намерили двете момчета. Никой от нас не го беше казал направо, но ние вече работехме заедно по случая. Със сигурност никой не знаеше повече за Казанова от нея. Ако успееше да си припомни още нещо, това щеше да ни бъде от голяма полза. И най-малката подробност можеше да се окаже следата, която ще отприщи бента.

Кейт се умълча и някак си се умърлуши, когато навлязохме сред тъмната надвиснала гора на изток от реката. Чудовището в човешки облик може би се спотаяваше някъде наоколо, може би се прокрадваше сред дърветата точно в този момент. Може би ни наблюдаваше.

— Някога обичах да се разхождам в гори като тези. Черни къпини и боровинки. Сини сойки кълват зрънца навсякъде. Напомня ми за детството — каза Кейт, докато вървяхме. — Заедно със сестрите ми обичахме да плуваме всеки ден в една река като тази. Плувахме голи, което беше строго забранено от баща ми. Опитвахме се да правим всичко, което баща ми забраняваше строго.

— Всичкото това плуване се оказа от полза — отбелязах аз. — Може би ти е помогнало да се пуснеш по реката, без да си навредиш.

Кейт поклати глава.

— Не, това си беше чист инат. Заклех се, че няма да умра този ден. Няма да му доставя това удоволствие.

Не споделих собственото си усещане за дискомфорт сред тези гори. Част от моето неудобство вероятно се дължеше на злощастната история на околните земи и ферми. Едно време навсякъде тук са се простирали тютюневи плантации. Робски ферми. Кръвта и костите на моите прадеди. Невероятното отвличане и поробване на повече от четири милиона африканци, докарани в Америка в самото начало. Те са били отведени. Против волята им.

— Не си спомням нищо от околността, Алекс — обади се Кейт. Бях си препасал кобура, преди да слезем от колата. Кейт се намръщи и поклати глава при вида на оръжието. Но протестът й не надхвърли този мрачен поглед. Тя усещаше, че аз съм Унищожителят на дракони. Знаеше, че тук някъде има истински дракон. Беше го срещала.

— Помня, че избягах, втурнах се сред дървета също като тези тук. Високи борове. Малко светлина се процеждаше през клоните им, беше зловещо като в пещера с прилепи. Ясно си спомням как къщата изчезна. Не мога да си спомня почти нищо друго. Блокирам. Не знам дори как съм попаднала в реката.

Бяхме на около три километра от мястото, където бяхме оставили колата. Сега свърнахме на север, като се придържахме близо до реката, по чието течение Кейт се бе носила в нейното чудотворно бягство „на инат“. Всяко дърво и всеки храст неспирно се протягаха към гаснещата слънчева светлина.

— Това ми напомня за вакханките — каза Кейт. Горната й устна се изви в иронична усмивка. — Триумфът на мрака, на хаотичното варварство над цивилизования човешки разум.

Имах чувството, че се движим срещу някаква висока, неспирна вълна от растения. Знаех, че тя се опитва да говори за Казанова и ужасяващата къща, където той държеше другите жени. Опитваше се да го разбере по-добре. И двамата се опитвахме.

— Той отказва да бъде цивилизован или да има задръжки — казах аз. — Прави каквото си иска. Той е търсач на крайни усещания. Хедонист на нашето време.

— Ще ми се да го чуеш как говори. Той е много умен, Алекс.

— Ние също — напомних й аз. — Той ще допусне грешка, обещавам ти.

Започвах да опознавам Кейт все по-добре. Тя започваше да опознава мен. Разговаряхме за моята жена Мария, която беше убита при безсмислена престрелка от профучала гангстерска кола във Вашингтон. Разказах й за децата си, Джани и Деймън. Тя беше добър слушател. Притежаваше удивителни способности за общуване с пациенти. Доктор Кейт щеше да стане много добър лекар.

Към три часа следобед бяхме извървели към шест-седем километра. Чувствах се скапан, мускулите ме наболяваха. Кейт не се оплакваше, но сигурно всичко я болеше. Слава Богу, каратето я поддържаше в добра форма. Не бяхме открили никаква следа от мястото, където бе тичала по време на бягството си. Нито една от особеностите на местността, през която минахме, не й се стори позната. Нямаше никаква изчезваща къща. Никакъв Казанова. Никакви привличащи погледа следи в дълбоката тъмна гора. Нямаше защо да продължаваме.

— Как, по дяволите, е станал толкова печен? — промърморих аз, докато се тътрехме обратно към колата.

— От много практика — отвърна Кейт с гримаса. — Практика, практика, практика.

57

Спряхме да хапнем в „Спанки“ на Франклин Стрийт в Чапъл Хил. Бяхме разглобени, прегладнели и най-вече ожаднели. Всички познаваха Кейт в популярния бар-ресторант и още щом влязохме, се създаде приятна суматоха. Мускулест рус барман на име Хак даде тон за нестихващи аплодисменти.

Една келнерка, приятелка на Кейт, ни заведе на почетната маса до големия прозорец, който гледаше към улицата. Жената се оказа кандидат на философските науки, както ми съобщи Кейт. Верда, келнерката-философ на Чапъл Хил.

— Как ти харесва да бъдеш знаменитост? — бъзнах Кейт, докато сядахме.

— Мразя това. Мразя го — каза тя през здраво стиснати зъби. — Слушай, Алекс, дай да се нафиркаме до козирката, а?

— Аз искам текила, халба бира и малко бренди — поръча тя на Верда. Келнерката-философ се намръщи и сбърчи нос.

— За мен същото — добавих аз. — След като сме в студентски град…

— Това изобщо не е терапия — каза Кейт, като видя гърба на Верда. — Просто ще кажем майната му на всичко.

— Това звучи като терапия — отбелязах аз.

— Ако си прав, значи и двамата сме на кушетката.

Около един час разговаряхме за какво ли не: коли, селски и градски болници, съперничеството между Университета на Северна Каролина и „Дюк“, готическата литература на Юга, робството, раждаемостта, лекарските заплати и кризата в здравеопазването, текстовете на песните в рокендрола и блуса, една книга, която и двамата бяхме харесали: „Английският пациент“. От самото начало установихме, че сме в състояние да общуваме без задръжки. Още от първия миг в Университетската болница между нас запрескачаха някакви ярки искри.

След първия алкохолен блицкриг преминахме към бавно посръбване — аз пиех бира, Кейт мина на вино. Бяхме малко замаяни, но нищо катастрофално. Кейт беше права за едно нещо. Определено имахме нужда от някакво освобождаване от стреса.

На третия час в бара Кейт ми разказа една истинска история за себе си, която ме шокира не по-малко от отвличането й. Кафявите й очи бяха огромни, когато се впусна в разказа си. Те блестяха в приглушената светлина на бара.

— Нека точно сега да ти разкажа това. Южняците обичат да разказват истории, Алекс. Ние сме последните пазители на свещената устна история на Америка.

— Разкажи ми, Кейт. Обичам да слушам истории. Толкова много, че превърнах това в своя професия.

Кейт сложи ръка върху моята.

— Имало едно време едно семейство Мактиърнън от Бърч. Те били една щастлива компания, Алекс. Здраво свързани, особено момичетата: Сюзан, Марджъри, Кристин, Керъл Ан и Кейт. Кристин и аз бяхме най-малките — близначки. Освен това имахме Мери, нашата майка и Мартин, нашия баща. Няма да приказвам много за Мартин. Майка ми го натири, когато бях на четири години. Той беше властен и понякога жалък като настъпена пепелянка. Да върви по дяволите. Вече съм пратила баща си в историята.

Кейт продължи така известно време, но после млъкна и се взря в очите ми.

— Казвал ли ти е някой какъв фантастичен слушател си ти? Караш ме да си мисля, че се интересуваш от всичко, което трябва да изприказвам. Никога не съм разказвала цялата история, Алекс.

— Ами аз всъщност се интересувам от всичко, което трябва да изприказваш. Чувствам се добре от това, че споделяш с мен, че ми се доверяваш.

— Вярвам ти. Това не е много щастлива история, така че трябва много да ти вярвам.

— Усещам това — казах аз. Отново ме порази красотата на лицето й. Очите й бяха много големи и прекрасни. Устните й не бяха нито прекалено пълни, нито прекалено тънки. Това продължаваше да ми напомня защо Казанова я беше избрал.

— Сестрите ми, майка ми, всички бяха толкова големи, когато бях дете. Аз бях техният мъничък роб и домашен любимец. В къщата не влизаха много пари, така че винаги имаше много работа. Отглеждахме си собствени зеленчуци и плодове, правехме си конфитюр. Вземахме да перем и гладим чужди дрехи. Сами се оправяхме с дърводелските проблеми, спуканите тръби, поправките по колата. Бяхме щастливи, обичахме се. Все се смеехме и пеехме последните хитове, чути по радиото. Четяхме много и говорехме за всичко — от правото на аборт до готварските рецепти. Чувството за хумор беше задължително в нашата къща. Не бъди толкова сериозна беше най-популярният израз между нас.

Най-накрая Кейт ми разказа какво се е случило със семейство Мактиърнън. Нейната тайна изплува на повърхността с развълнуван порив, който помрачи лицето й.

— Марджъри се разболя първа. Диагнозата беше рак на яйчниците. Умря на двайсет и шест години. Вече имаше три деца. След това една след друга си отидоха Сюзан, близначката ми Кристин и майка ми. Всички от рак на белия дроб или яйчниците. Останахме Керъл Ан, аз и баща ми. Двете с Керъл Ан се шегувахме, че сме наследили лошата сприхава жилка на баща ни и затова сме обречени да умрем от най-долен инфаркт.

Изведнъж Кейт наклони глава надолу и настрани. След това отново ме погледна.

— Канех се да кажа, че не знам защо ти разказвам това. Но всъщност знам. Аз те харесвам. Искам да ти бъда приятелка. Искам ти да ми бъдеш приятел. Възможно ли е?

Понечих да кажа нещо за чувствата, които изпитвам в момента, но Кейт ме спря. Тя постави върха на пръстите си върху устните ми.

— Не ставай сантиментален. Не ме питай нищо повече за сестрите ми. Кажи ми нещо, което не си казвал никога на други хора. Кажи ми го бързо, преди да си размислил. Сподели една от големите си тайни, Алекс.

Не се замислих какво да кажа. Просто оставих историята да изплува сама. Така изглеждаше най-честно след онова, което Кейт ми разказа. Освен това исках да споделя нещо с нея, да й се доверя, или поне да проверя дали мога.

— Отписах се, след като жена ми Мария умря — казах на Кейт една от моите тайни, едно от нещата, които бях запечатал дълбоко в себе си. — Всяка сутрин си обличам дрехи и лице за пред обществото, а понякога препасвам и пистолета… но се чувствам празен през повечето време. Имах една връзка след Мария, но нищо не излезе. Провали се по зрелищен начин. Сега не съм готов да бъда с някого. Не знам дали изобщо някога ще бъда готов.

Кейт се втренчи в очите ми.

— О, Алекс, грешиш. Толкова си готов — рече тя без сянка от съмнение в очите и гласа си.

— Аз също искам да бъдем приятели — казах най-накрая. Беше нещо, което казвам рядко и никога толкова бързо.

Когато се взрях в Кейт през масата, над горящия фитил на топящата се свещ, аз отново си спомних за Казанова. Ако не друго, той поне беше много добър съдник на женската красота и характер. В това отношение беше почти съвършен.

58

Харемът предпазливо крачеше към голямата дневна в края на извития коридор в тайнствената отвратителна къща. Тя беше на два етажа. На долния имаше една-единствена стая. На горния поне десет.

Нейоми Крос пристъпваше внимателно сред другите жени. Беше им казано да отидат в общата стая. Откакто беше там, броят на пленничките варираше от шест до осем. От време на време някое момиче изчезваше, но винаги се намираше ново, което да заеме освободеното място.

Казанова ги чакаше в дневната. Беше си сложил една от маските. Тази беше рисувана на ръка с бели и яркозелени ивици. Празнична. Беше облечен в златиста роба, а под нея беше гол.

Стаята бе широка и обзаведена с вкус. Подът беше постлан с ориенталски килим. Стените бяха снежнобели и прясно боядисани.

— Заповядайте, заповядайте, момичета. Не се стеснявайте. Не се притеснявайте — каза той от дъното на стаята. Имаше два пистолета — един електрически и един обикновен и беше заел предизвикателна поза.

Нейоми си представи как той се усмихва зад маската. Повече от всичко друго искаше да види лицето му, само веднъж, и после да го изтрие завинаги, да го разбие на малки парченца и да смели парченцата, така че нищо да не остане. Почувства, че сърцето й подскочи, когато влезе в голямата великолепна дневна. Цигулката й лежеше на масата до Казанова. Беше взел нейната цигулка и бе я донесъл на това гадно място.

Казанова се въртеше във валсова стъпка под ниския таван на стаята като призрак на някакъв изискан маскарад. Умееше да демонстрира класа, дори галантност. Държеше се самоуверено.

Запали си женска цигара със златна запалка. Спря да си поговори с всяко от своите момичета. Докосваше ту някое голо рамо, ту буза, ту нечия дълга руса коса.

Всички жени изглеждаха ослепително. Бяха облекли собствените си прекрасни дрехи и се бяха гримирали грижливо. Ароматът на парфюмите им изпълваше стаята. Само да можеха да се нахвърлят вкупом върху него, помисли си Нейоми. Трябваше да има начин да повалят Казанова.

— Както някои от вас вероятно са се досетили вече — повиши глас той, — очаква ни приятна изненада. Малка нощна музика.

Той посочи Нейоми и я повика с пръст към себе си. Винаги бе внимателен, когато ги събираше всички заедно. Електрическият пистолет беше в ръката му, но го държеше нехайно.

— Моля те, изсвири ни нещо — каза на Нейоми. — Каквото искаш. Нейоми свири на цигулка, и то прекрасно. Не се стеснявай, скъпа.

Нейоми не можеше да свали очи от Казанова. Робата му бе разтворена и те можеха да виждат голото му тяло. Понякога караше някоя жена да свири, да пее, да чете стихове или просто да разказва за живота си преди ада. Тази нощ бе ред на Нейоми.

Тя знаеше, че няма избор. Беше длъжна да бъде смела, да изглежда самоуверена.

Взе цигулката, нейния скъпоценен инструмент, и стотици болезнени спомени я заляха. Като всяка чернокожа жена, тя се бе научила да пази самообладание. Сега то й бе необходимо повече от всякога.

— Ще се опитам да изсвиря Соната номер едно от Бах — обяви тихо тя. — Това е адажиото, началното темпо. Много е хубаво. Надявам се, че ще мога да го предам както заслужава.

Тя затвори очи и вдигна цигулката към рамото си. Отвори ги отново, когато постави лъка върху струните, и бавно започна да настройва инструмента.

Смела… самоуверена, напомни си тя.

След това засвири. Беше далеч от съвършенството, но идваше от сърцето й. Стилът на Нейоми винаги е бил личен. Тя се съсредоточаваше много повече върху правенето на музика, отколкото върху техниката си. Искаше й се да плаче, но тя сдържаше сълзите си, сдържаше всичко вътре в себе си. Чувствата й се изляха в музиката, в прекрасната соната на Бах.

— Браво! Браво! — извика Казанова, когато тя свърши.

Жените изръкопляскаха. Това беше позволено от Казанова. Нейоми се взря в красивите им лица. Можеше да усети споделената болка в тях. Щеше й се да може да си поговори с тях. Но той ги събираше заедно само за да демонстрира своята сила, абсолютния си контрол над тях.

Ръката на Казанова се протегна и леко докосна ръката на Нейоми. Тя беше топла и на момичето му се стори, че го опари.

— Ти ще останеш с мен тази нощ — каза той с много нежен глас. — Толкова си красива, Нейоми, най-красивата тук. Знаеш ли това, сърце мое? Разбира се, че го знаеш.

Смела, силна, самоуверена, каза си Нейоми. Нямаше да му позволи да види нейния страх. Щеше да намери начин да го победи.

59

Двамата с Кейт работехме в нейния апартамент в Чапъл Хил. Отново разговаряхме за изчезващата къща, все още се опитвахме да разгадаем тази умонепроницаема мистерия. Малко след осем часа на вратата се звънна. Кейт отиде да види кой е.

Видях, че разговаря с някого. Ръката ми се плъзна към пистолета, докосна дръжката. Тя покани посетителя да влезе.

Беше Кайл Крейг. Първото, което ме порази, беше затвореният и мрачен израз на лицето му. Явно нещо се беше случило.

— Кайл казва, че има нещо, което ще искаш да видиш — заяви Кейт и пусна човека от ФБР в хола.

— Проследих те, Алекс. Не беше трудно — каза Кайл. Отпусна се на облегалката на креслото ми. Изглежда, имаше нужда да поседне.

— Съобщих на рецепцията на хотела къде ще бъда до към девет часа.

— Както вече казах, не беше трудно. Обърни внимание върху израза на лицето му, Кейт. Сега можеш да разбереш защо все още е детектив. Иска да разреши всички големи загадки и дори не чак толкоз големите.

Усмихнах се и поклатих глава. В известна степен Кайл беше прав.

— Обичам работата си най-вече защото ми дава възможност да си прекарвам времето с такива изискани и високоинтелигентни люде като теб. Какво се е случило, Кайл? Казвай направо.

— Джентълмена е направил лично посещение на Бет Либерман. Тя е мъртва. Отрязал й пръстите, Алекс. След като я е убил, запалил апартамента й в Западен Лос Анджелис. Опожарил половината блок.

Не бих казал, че бях запленен от Бет Либерман, но вестта за убийството й ме шокира и натъжи. Бях приел на доверие думите на Кайл, че при нея няма нищо, за което да си струва да бия път до Лос Анджелис.

— Може би е знаел, че в апартамента й има нещо, което трябва да бъде унищожено. Може би в действителност е разполагала с нещо важно.

Кайл отново хвърли поглед към Кейт.

— Виждаш ли колко го бива? Той е машина. Да, тя наистина е разполагала с нещо уличаващо. Само че го е пазела в компютъра си в „Таймс“. Така че сега е наше.

Кайл ми подаде дълъг, навит на руло факс. Посочи към края на страницата, факсът беше от офиса на ФБР в Лос Анджелис.

Погледнах към страницата и прочетох подчертания пасаж.

— Най-сетне пробив. Така или иначе, това е първокласна следа — каза Кайл. — Възможно е този лекар да е Джентълмена. Мръсникът, както го нарича тя.

Кейт погледна първо мен, после Кайл. Тя беше казала и на двама ни, че Казанова може да е лекар.

— Има ли нещо друго в записките на Либерман? — попитах Кайл.

— Засега не сме открили нищо — отвърна Кайл. — За жалост не можем да питаме госпожица Либерман за доктор Уилям Рудолф, както и защо е оставила тази бележка в компютъра. Нека те запозная с две нови теории, които циркулират между нашите психоаналитици на Западния бряг. Готов ли си за едно малко въображаемо пътуване из нечовешкото, приятелю? Една-две психоаналитични хипотези?

— Готов съм. Да чуем последните и най-велики теории на „ФБР — Запад“.

— Първата теория е, че той изпраща частите от дневника до самия себе си. Той е Казанова и Джентълмена. Той може да е и двамата убийци едновременно, Алекс. Всеки от тях се е специализирал в „съвършени“ престъпления. Има и други прилики. Може би има раздвоена личност. Хората от „ФБР — Запад“, както го наричаш ти, биха желали доктор Мактиърнън незабавно да отлети за Лос Анджелис. Искат да говорят с нея.

Първата теория от Западното крайбрежие не ми допадна особено, но не можех и да я отхвърля напълно.

— Каква е другата теория от супердивия Запад? — попитах Кайл.

— Другата теория — отговори той — е, че става дума за двама мъже. Но те не просто общуват помежду си, а се състезават. Това може да е едно страховито състезание, на което сме поканени.