Целуни момичетата

76

Нейоми Крос се събуди от рок музика, която гърмеше от тонколоните в стената. Разпозна Блак Крос. Лампите на тавана светваха и угасваха. Тя скочи от леглото, бързо навлече измачканите си дънки и едно поло и изтича до вратата на стаята.

Силната музика и ярко святкащите лампи бяха сигнал за предстояща среща. „Нещо ужасно се е случило“, помисли си тя. Сърцето й биеше до пръсване.

Казанова отвори вратата с ритник. Носеше впити дънки, ботуши с грайфери, черно кожено яке. Маската му беше изрисувана с тебеширени резки, наподобяващи светкавици. Той бе изпаднал в неистова ярост. Нейоми никога не го беше виждала толкова разгневен.

— В дневната! Веднага! — изкрещя той, като я сграбчи за ръката и я изхвърли от стаята.

Подът на тесния коридор беше влажен и студен под босите й крака. Тя бе забравила да си обуе сандалите. Сега беше късно да се връща за тях. Вървеше в крачка с останалите жени. Две от тях пристъпваха почти редом до нея. Нейоми се изненада, когато една от жените бързо се обърна и я погледна. Очите й бяха много големи и тъмнозелени. Нейоми я беше нарекла Зелените очи.

— Аз съм Кристин Майлс — прошепна забързано жената. — Трябва да направим нещо, за да си помогнем. Трябва да си опитаме късмета. И то скоро.

Нейоми не каза нищо в отговор, но се протегна и леко докосна ръката на Зелените очи.

Всеки контакт беше забранен, но сега й бе необходимо просто да докосне друго човешко същество в този ужасяващ затвор. Взря се в очите на жената и видя в тях предизвикателство. Никакъв страх. Това я накара да се почувства по-добре. Двете бяха успели да се сближат — по някакъв необясним начин.

Пленничките в коридора крадешком поглеждаха към Нейоми, докато бавно и тихо крачеха към дневната на странната къща. Очите им бяха тъмни и празни. Някои от тях бяха вече без грим и външният им вид изплаши Нейоми. Ставаше все по-зле с всеки изминал ден, откакто Кейт Мактиърнън успя някак си да избяга.

Казанова беше довел ново момиче в къщата. Ана Милър. Тя бе нарушила правилата на къщата, също като Кейт. Нейоми бе чула как жената вика за помощ и Казанова може би също я беше чул. Трудно бе да се предвиди кога идва и си отива. Той се придържаше към много странно разписание. Напоследък ги оставяше сами за все по-дълги периоди. Нямаше да ги пусне да си отидат. Това беше една от неговите лъжи. Нейоми разбираше, че става опасно за всички тях.

Усети нещо отчаяно във въздуха. Струваше й се, че чува викове за помощ някъде отпред и се опита да успокои нарастващите си страхове и надигащата се паника. Тя бе живяла в бедните квартали на Вашингтон. Беше виждала ужаси и преди. Две от приятелките й бяха убити, когато беше на шестнайсет години.

И тогава го чу. Гласът му беше особен, писклив. Откачен.

— Влизайте направо, момичета. Не се стеснявайте. Не се тълпете на вратата! Заповядайте, заповядайте. Присъединете се към партито.

Казанова се надвикваше с хормоналния рокендрол, който дънеше през стените. Нейоми затвори очи за секунда. Опита се да се стегне. Не искам да виждам това, каквото и да е то.

Най-сетне влезе в стаята. Тялото й се разтрепери. Това, което видя, беше по-страшно от всичко видяно в бедните вашингтонски квартали. Трябваше да захапе юмрука си, за да не се разпищи.

Едно високо стройно тяло описваше бавни кръгове, увиснало на таванските греди. Жената беше гола с изключение на сребристосините чорапи, свлечени по дългите й крака. Синя обувка с висок ток се поклащаше на единия й крак. Другата обувка беше паднала на пода и се търкаляше встрани. Устните на момичето бяха вече моравосини и езикът й бе провиснал между тях. Очите й бяха широко отворени, пълни с ужас и болка. „Това трябва да е Ана“, помисли си Нейоми. Момичето, което бе викало за помощ. Тя бе нарушила правилата. Беше казала, че името й е Ана Милър. Бедната Ана. Която и да си била, преди да те отвлече.

Казанова изключи музиката и заговори спокойно иззад маската си. Говореше така, сякаш нищо не се беше случило.

— Името й е Ана Милър и тя сама си причини това. Разбирате ли какво ви казвам? Тя заговорничеше през стените, приказваше за бягство. Оттук не може да се избяга!

Нейоми потръпна. Погледна към Зелените очи и кимна. Да, трябваше да си опитат късмета, и то скоро.

77

Джентълмена бе в Стоунмен Лейк, щата Аризона, за да си поиграе. Утрото беше чудесно за тази цел. Ведро и студено, а във въздуха се носеше мирис на запалена камина.

Той бе паркирал в гората сред няколко големи скални отломъка, точно до селския път. Никой не можеше да го види. Седна и се замисли за начина, по който всичко трябваше да протече. Наблюдаваше с присвити очи уютната къща с бели греди. Усещаше как звярът взема връх. Преображението. Особената страст, която го придружаваше. Джекил и Хайд.

Видя как един мъж излиза от къщата и се качва на сребристия форд аеростар. Съпругът, изглежда, бързаше, сигурно закъсняваше за работа. Съпругата беше останала сама, може би още се излежаваше. Казваше се Джулиет Монтгомъри.

Малко след осем часа той помъкна към къщата една празна туба за бензин. Ако някой случайно го видеше, нямаше да има проблеми. Трябваше му бензин за взетата под наем кола.

Никой не го видя. Най-вероятно нямаше жива душа на километри наоколо.

Джентълмена изкачи стъпалата на предната веранда. Спря за миг, после внимателно натисна дръжката на вратата. Стори му се невероятно, че хората в Стоунмен Лейк не си заключват вратите.

Господи, как обичаше това… живееше заради това… заради тези мигове като господин Хайд.

Джулиет си приготвяше закуска. Чуваше я как ту си тананика, ту пее думите на песента, мотаейки се из кухнята. Ароматът и пращенето на пържещия се бекон му напомниха за неговия роден дом в Ашвил.

Баща му бе истинският джентълмен. Армейски полковник, изпълнен с гордост и надменност поради този факт. Корав задник, който никога не беше доволен от своя син. Голям поклонник на дебелия кожен колан като метод за въдворяване на дисциплина. Обичаше да крещи с цялата мощ на белите си дробове, докато го премазваше от бой. Отгледа съвършения син. Отличен студент и спортист. Високи отличия в медицинския колеж на „Дюк“. Чудовище с човешки облик.

Наблюдаваше Джулиет Монтгомъри от вратата на нейната безупречно чиста кухня. Щорите на прозорците бяха вдигнати и стаята беше обляна със слънчева светлина. Тя все така си пееше — една стара песен на Джими Хендрикс, наречена „Пясъчни замъци“. Неочаквана мелодия за такава прекрасна дама.

Обичаше да я гледа така — когато тя си мислеше, че е сама. Как си тананика нещо, което би се притеснила да изпее пред него. Как внимателно подрежда трите резена бекон да се отцедят от мазнината върху хартиената салфетка в тон с бежово-кафявите тапети на кухнята.

Джулиет беше облечена с искрящо бял памучен пеньоар, който се развяваше около бедрата й, докато се движеше между печката и масата. Тя бе на двайсет и пет години. Дълги крака на балерина, приятно загорели от слънцето. Боси крака върху кухненския линолеум. Златиста коса, която тя не забравяше да среше, преди да слезе долу за закуска.

На рафта имаше комплект ножове на специална поставка. Той взе месарския нож. Острието издаде тих звън, когато, без да ще, докосна една кана от неръждаема стомана.

Тя се обърна. Много красив профил. Току-що измито лице, лъщящо. Джулиет също се харесваше. Той отлично знаеше, че е така.

— Кой сте вие? Какво правите в къщата ми?

Думите се отрониха на пресекулки. Лицето й беше бяло като пеньоара.

„Сега действай бързо“, помисли си той.

Сграбчи Джулиет и вдигна месарския нож. Алюзии за „Психо“ на Хичкок, а също и за „Шемет“. Дълбокомислена мелодрама.

— Не ме карай да те наранявам. Всичко зависи от теб — каза й той нежно.

Тя спря писъка, преди да излезе от устата й, но той остана в очите й. Той харесваше израза на лицето й. Живееше заради него.

— Няма да те нараня, ако ти не се опиташ да ме нараниш. Разбрахме ли се?

Тя отсечено кимна с глава. Няколко пъти. Синьо-зелените й очи бяха странно извъртени. Тя се боеше да мръдне прекалено рязко с глава от страх, че той ще я пореже.

Джулиет въздъхна. Чудесно. Изглежда му вярваше донякъде. Гласът му имаше точно такъв ефект върху хората. Стилът му, изисканите маниери. Господин Хайд. Джентълмена.

Тя се взираше дълбоко в очите му, търсейки някакво обяснение. Той беше виждал този въпросителен поглед толкова пъти. Защо, мълчаливо питаха очите.

— Сега ще ти сваля бикините. Без съмнение това ти се е случвало и преди, така че нямаш основание за паника. Имаш най-меката, най-нежната кожа. Говоря сериозно — каза Джентълмена.

Месарският нож се вряза светкавично.

— Аз те харесвам, Джулиет, наистина те харесвам… доколкото изобщо съм способен да харесвам някого — прошепна Джентълмена с най-нежния си глас.

78

Кейт Мактиърнън беше отново у дома. У дома, у дома, хопа-тропа, тралала. Първата й работа беше да се обади на сестра си Керъл Ан, която сега живееше чак в щата Мейн. След това се обади на няколко близки приятели в Чапъл Хил. Увери ги, че всичко е наред.

Това бяха пълни глупости, разбира се. Нищо не беше наред, но защо да ги притеснява? Не беше в характера й да досажда на другите със собствените си неразрешими проблеми.

Алекс не искаше тя да се прибира у дома, но Кейт просто не можеше да постъпи по друг начин. Това беше нейният дом. Опита да се поуспокои или поне да сложи някакъв ред в лудницата, която цареше в главата й. Пи бяло вино и гледа вечерната програма по телевизията. Не беше правила това от години. От векове!

Алекс Крос вече й липсваше, и то повече, отколкото искаше да си признае. Да си остане вкъщи и да гледа телевизия, беше добро изпитание, но тя се проваляше жестоко. Понякога беше такава патка.

Нищо нямаше да излезе между нея и Алекс.

Тя щеше просто да си седи в своя кошмарен апартамент. Да си пие евтиното „Пино ноар“. Да си гледа тъпия, полуромантичен холивудски филм. Да се страхува.

Да става каквото ще. Тя нямаше да си мръдне пръста, дявол да го вземе. Щеше да си калява характера.

Трябваше обаче да си признае, че се страхува да стои сама в собствения си дом. Мразеше това чувство. Искаше цялата тази шибана лудост да свърши, но нямаше как. Никакъв шанс. Все още две ужасяващи чудовища бродеха на свобода навън.

Продължи да се вслушва в плашещите звуци, които издаваше къщата. Всички тези скърцащи дъски. Блъскащите се капаци на прозорците. Камбанките, които бе окачила на старата секвоя отвън. Напомниха й за бунгалото в Биг Сур.

Най-накрая заспа, но в скута й все още се крепеше чашата за вино, която всъщност беше бурканче от конфитюр. Чашата беше свещена реликва от къщата в Западна Вирджиния. Често пъти петте сестри се бяха били за нея на закуска.

Чашата се килна и се разля по завивките на леглото. Голяма работа. Кейт беше мъртвопияна. Поне за една нощ.

Обикновено не пиеше много. Това „Пино ноар“ я тресна като товарните влакове, които тракаха през Бърч, когато беше дете. Събуди се в три часа през нощта с пулсиращо главоболие и изтича в банята, където повърна.

Образи от „Психо“ проблеснаха в съзнанието й и тя се преви над тоалетната чиния. Отново си спомни за посещението на Казанова. Той беше в банята, нали? Не, разбира се, че го нямаше тук… моля те, Господи, стига толкова. Стига толкова… сега… веднага!

Тя се върна в леглото и се мушна под одеялото. Чуваше как вятърът блъска капаците на прозорците. Чуваше тези тъпи камбанки. Замисли се за смъртта — за майка си, за Сюзан, за Марджъри, за Кристин. Всички си отидоха. Кейт дръпна одеялото над главата си. Отново се чувстваше като малко момиченце, което се страхува от Торбалан. Окей, можеше да се справи с това.

Проблемът беше, че виждаше Казанова и кошмарната смъртна маска в момента, в който си затвореше очите. Не можеше да се отърве от една мисъл, погребана на дъното на сърцето й: той щеше да дойде пак.

В седем часа сутринта телефонът й иззвъня. Беше Алекс.

— Кейт, аз бях в къщата му — каза той.

79

Към десет часа през нощта, в която се прибрахме от Калифорния, карах към дърамския жилищен район Хоуп Вали. Отивах сам да видя Казанова. Доктор Крос отново се беше метнал на седлото.

Имаше няколко следи, които според мен бяха от съществено значение за разгадаване на случая. Първо, простият факт, че и двамата извършваха „съвършени престъпления“. Второ, проблемът с близначното сдвояване, взаимозависимостта между Казанова и Джентълмена. Трето, тайната на изчезващата къща.

Нещо трябваше да изскочи от едно или от всички тези парчета информация. Може би нещо щеше да се случи след малко в дърамското предградие Хоуп Вали. Надявах се да е така.

Карах бавно по Олд Чапъл Хил Стрийт, докато стигнах портата за баровските имоти на Хоуп Вали. Беше официална, иззидана от бели тухли във формата на портал. Обзе ме чувството, че нямам право да навлизам отвъд вратата и може би съм първият чернокож, който минава оттам без работническа престилка.

Знаех, че си насилвам късмета, но трябваше да видя къде живее доктор Уик Сакс. Трябваше да почувствам всичко, свързано с него, да го опозная по-добре, и то без да губя време.

Улиците на Хоуп Вали не следваха прави линии. Тази, по която се движех, нямаше нито бордюри, нито канавки, а и много малко лампи светеха. Околността беше объркващо хълмиста и докато карах колата, имах чувството, че съм се загубил и се движа из някакъв огромен лабиринт. Повечето къщи бяха в стила на южняшката готика, стари и скъпи. Представата за убиеца, който живее на нашата улица, никога не ме бе завладявала по-силно.

Доктор Уик Сакс живееше в масивна къща от червени тухли, издигната на един от най-високите хълмове.

Капаците на прозорците бяха боядисани в бяло, в тон с корнизите. Къщата изглеждаше прекалено скъпа за един университетски преподавател, дори и да е от „Дюк“ — този „Харвард на Юга“.

Всички прозорци бяха тъмни и черни като катран. Единствената светлина идваше от месингова лампа, поклащаща се пред входната врата.

Вече знаех, че Уик Сакс има жена и две малки деца. Жена му беше медицинска сестра в Университетската болница на „Дюк“. ФБР беше проверило препоръките й. Тя се ползваше с отлична репутация и всички се бяха изказали много ласкаво за нея. Дъщерята на Сакс, Фей Ан, беше на седем години, а синът му Нейтън — на десет.

Помислих си, че ФБР вероятно ме е наблюдавало през цялото време, докато съм карал към къщата на Сакс, но не ми пукаше. Зачудих се дали и Кайл Крейг е с тях… той беше изцяло погълнат от този омерзителен случай, почти колкото и самият аз. Кайл също беше учил в „Дюк“. И за него ли случаят беше нещо лично? Колко лично?

Погледът ми бавно се плъзна по фасадата на къщата, а после по добре поддържаната зелена площ отпред. Всичко бе изключително подредено, всъщност направо съвършено.

Вече бях разбрал, че чудовищата в човешки облик могат да живеят навсякъде; някои от най-умните сред тях избираха най-обикновени, типично американски къщи. Точно като къщата, която проучвах в този момент. Чудовищата са буквално навсякъде. В Америка има епидемия, която излиза извън контрол и цифрите са плашещи. На нас се падат почти седемдесет и пет процента от ловците на хора. На Европа се падат останалите, като начело са Англия, Германия и Франция. Масовите убийци променят облика на съвременните криминални разследвания във всички градове и села на Америка.

Проучих каквото можах от външността на къщата. От югоизточната страна имаше флоридска стая — така ги наричаха тези стаи-градини. Имаше и вътрешно заградено дворче с размерите на просторен хол. Ливадата беше засята с райграс и бе поддържана в идеален вид. Никакви плевели, никакви бурени, никакъв мъх дори.

Постланата с каменни плочи пътечка беше старателно подравнена и нито едно случайно стръкче трева не надничаше измежду камъните. Те от своя страна идеално пасваха с цвета на тухлите, от които бе изградена къщата.

Съвършено.

Педантично.

Седях си в колата и усещах как главата ми всеки момент ще се пръсне от напрежение и стрес. Оставих двигателя включен, в случай че семейство Сакс неочаквано се прибере у дома.

Бях наясно какво искам да направя, какво трябва да направя и какво планирам да правя през следващите няколко часа. Трябваше да проникна в къщата. Запитах се дали ФБР ще се опита да ме спре, но реших, че едва ли има такава вероятност. Смятах, че в действителност те искат аз да нахълтам вътре и да огледам обстановката. Знаехме много малко за доктор Сакс. Аз все още не участвах официално в преследването на Казанова и можех да върша неща, забранени за другите. Бях предвиден за ролята на „заблудения куршум“. Такава беше сделката ми с Кайл Крейг.

Шуши беше скрита някъде или поне аз се молех да е още жива. Надявах се, че всички изчезнали жени са живи. Неговият харем. Неговите одалиски. Неговата колекция от красиви необикновени жени.

Изключих двигателя и си поех дълбоко въздух, преди да сляза от колата.

Приведох се и бързо преминах по влажната ливада. Палми и оформени лехи с азалии стояха в шпалир пред къщата. Едно червено детско колело със сребристи знаменца, закачени на ръчките, беше подпряно отстрани на верандата.

Колко мило, помислих си аз. Колелото на детето на Казанова.

Фалшивият, безупречен живот на Казанова. Безупречната му маскировка. Голямата му лоша шега с всички нас. Средният му пръст, насочен срещу света.

Внимателно се прокрадвах към вътрешното дворче, покрито с бели керамични плочи. Отстрани имаше бордюр от същите тухли, с които бе построена къщата. Забелязах, че пълзящи лишеи се бяха прокраднали сред червените тухли на стената. Може би той не беше толкова безупречен в края на краищата.

Бързо пресякох дворчето, приближавайки се към флоридската стая. Вече нямаше връщане. И преди ми се беше случвало да нахлувам незаконно в името на дълга. Това не правеше нещата законни, а просто по-лесни.

Строших малкото прозорче на вратата и се самопоканих вътре. Нищо. Никакъв звук. Не мислех, че Уик Сакс има нужда от алармена система. Сериозно се съмнявах, че би желал дърамската полиция да разследва евентуално влизане с взлом в дома му.

Първото, което ми направи впечатление, бе познатата миризма на лимонов лак за полиране на мебели. Представителност. Цивилизованост. Ред. Всичко беше само фасада, съвършено изпипана маска.

Аз бях в къщата на чудовището.

80

Отвътре къщата беше също тъй чиста и подредена, както и отвън. Може би дори повече. Красиво, красиво, прекалено красиво.

Изпитвах притеснение и страх, но вече не ми пукаше. Бях свикнал да живея със страха и несигурността. Внимателно минавах от стая в стая. Като че ли всичко си беше на мястото, макар че в къщата живееха две малки деца. Странно, много странно.

Този дом с нещо ми напомняше за апартамента на Рудолф в Лос Анджелис. Сякаш никой не живееше тук. Кой си ти? Покажи ми кой си в действителност, шибано копеле. Това не е истинската ти къща, нали? Познава ли те някой с твоите маски? Джентълмена те познава, нали?

Кухнята беше извадена направо от списание за вътрешна архитектура. Почти всички стаи бяха пълни с антикварни предмети и други прекрасни вещи.

В малкия кабинет бележките и бумагите на университетския преподавател бяха разхвърляни навсякъде, покривайки всички налични повърхности. От него се очакваше да бъде спретнат и подреден, мислех си аз и трупах противоречивите данни. Кой беше той?

Търсех нещо конкретно, но нямах представа къде точно трябва да го диря. Долу в мазето видях тежка дъбова врата. Не беше заключена. Водеше към малка стая с пещ. Изследвах я внимателно. В далечния ъгъл открих друга дървена врата като за килер, за някакво малко и особено място.

Втората врата беше затворена с резе, което аз дръпнах, стараейки се да вдигам възможно най-малко шум. Чудех се дали тук някъде може да има още стаи. Подземен етаж? Къщата на ужасите? Тунел?

Блъснах дървената врата. Тъмно като в рог. Включих осветлението и влязох в стая около седем метра дълга и дванайсет метра широка. Сърцето ми замря. Коленете ми омекнаха и ми прилоша.

Нямаше жени, нямаше харем, но бях открил стаята, където Уик Сакс се отдаваше на своите фантазии. Тя беше в самата му къща. Скрита в таен ъгъл на мазето му. Стаята не пасваше на дизайна на горните етажи. Той я беше построил специално за себе си. Обичаше да строи, да създава, нали така?

Специалната стая беше обзаведена като библиотека. Имаше старо дъбово бюро и две червени кожени кресла от двете му страни. Четирите стени бяха облицовани с библиотечни шкафове, пълни с книги и списания. Кръвното ми налягане вероятно бе скочило поне с петдесет единици. Опитвах се да запазя спокойствие, но не ми се удаваше.

Това беше колекция от порнографска и еротична литература. Не само че не бях виждал толкова богата сбирка, но дори не бях чувал някъде да е описано подобно нещо. В стаята имаше най-малко хиляда книги. Четях заглавията им, крачейки бързо от стена до стена, от лавица до лавица.

„Най-странните сексуални актове в любовната практика на всички раси. С илюстрации“.

„Черешки. Издание на Обществото за еротична литература в Ню Йорк“.

„Униженията на Анастасия и Пърл“.

„Харем за всички“.

„Докато тя започне да пищи“.

„Хименът. Медико-юридическо изследване на изнасилването“.

Опитах да се съсредоточа върху онова, което трябваше да свърша тук. Най-напред трябваше да успокоя бученето в главата си.

Исках да оставя на Уик Сакс знак, че съм бил тук, че знам за мръсното му тайно място, че той вече няма тайни. Исках да изпита същите чувства на напрежение, стрес и страх, на които бяхме подложени всички ние. Исках да нараня доктор Уик Сакс. Мразех го със страст, която отиваше отвъд всичко, което можех да си представя.

На бюрото имаше брошура на един разпространител на еротични книги и списания: Никълъс Соберхаген, 1115 Виктъри Булевард, Стешпън Айлънд, Ню Йорк, до поискване. Моментално си преписах адреса. Исках да нараня и Никълъс Соберхаген.

Сакс или някой друг беше отбелязал няколко заглавия от брошурата. Прелистих я бързо, наострил уши, дебнейки за звук на кола откъм улицата. Сега вече нямах време.

„Орденът на св. Тереза“. Не пропускайте! Тази препечатка от изключително рядкото оригинално издание е направена през 1880 г. Съдържа документални спомени за специфичната употреба на пръчките за бой в женските манастири край Мадрид.

„Виртуозният любовник“. Напрегнатите сексуални авантюри на един танцьор в Берлин; различните сексманиаци, на които попада. За всеки сериозен колекционер!

„Освобождаване“. Пръв по рода си роман-тълкувание, основан върху действителни и измислени случки от живота на френския сериен убиец Жил дьо Ре18.

Хвърлих едно око върху лавиците зад работното бюро. Колко дълго можех да поставям на изпитание късмета си в тази къща? Ставаше късно и семейство Сакс щяха да се приберат всеки момент. Спрях се пред една лавица точно зад стола му.

Сърцето ми се сви, когато видях няколко книги за Казанова! Прочетох заглавията със затаен дъх.

„Спомените на Казанова“.

„Казанова. 102 еротични гравюри“.

„Най-невероятните нощи от любовта на Казанова“. Помислих си за двете малки деца, които живееха в къщата — Нейтън и Фей Ан, — и ми стана мъчно за тях. Техният баща доктор Уик Сакс се отдаваше на своите налудничави сатанински фантазии в тази стая. Стимулиран от мръсните си книжлета, от еротичната си колекция, той решаваше коя фантазия да превъплъти в реалност. Можех да усетя присъствието на Сакс в стаята. Най-сетне започвах да го опознавам.

Възможно ли бе да държи жените някъде наблизо? Някъде в града, където ние никога няма да се сетим да търсим? Това ли беше причината, поради която нито една от акциите не бе открила къщата на ужасите? Дали тя не се намираше точно в предградията, в най-престижната част на Дърам?

Дали Нейоми не беше наблизо, очаквайки някой да я открие? Колкото по-дълго я държеше затворена, толкова по-опасно ставаше за нея.

Дочух шум от горния етаж и се заслушах, но звукът не се повтори. Сигурно някой електрически уред или вятърът, или пък свободно кръжаща молекула в мозъка ми.

Отдавна беше време да се махам оттук. Втурнах се нагоре по стълбите и претичах през вътрешното дворче. Много ми се искаше да нарисувам кръстче19 в брошурата върху бюрото на Сакс, да оставя собствения си знак, но устоях на импулса. Той знаеше кой съм. Беше се свързал с мен още щом пристигнах в Дърам. Сега обаче аз бях този, който не можеше да си удържи нервите!

Прибрах се в хотелската стая малко след полунощ. Чувствах се празен и вцепенен. Адреналинът пулсираше в тялото ми с бесен ритъм.

Телефонът иззвъня в момента, в който прекрачих прага. Противен, настойчив звън на хотелски телефон, който настояваше да вдигна слушалката.

— Кой е, по дяволите? — изръмжах аз.

Беше Кайл Крейг.

— Е? — започна той. — Какво откри?

81

Отново настъпи утро. Нищо съществено не се беше променило в това вампирско разследване. Кейт все още ми беше партньор. Това си беше неин избор, но аз го одобрих. Тя познаваше Казанова по-добре от всички нас, взети заедно.

Двамата шпионирахме къщата на Сакс, прикрити зад триъгълник от дебели ели край Олд Чапъл Хил Роуд. Днес вече бяхме видели Уик Сакс веднъж. Късметлийски ден.

Чудовището бе станало рано и изглеждаше в отлична форма. Беше висок, с интелигентен вид, пясъчноруса коса, сресана назад, и очила с рогови рамки. Стори ми се изключително добре сложен.

Към седем часа той се осмели да си подаде носа на верандата, за да си прибере сутрешния вестник. Уводното заглавие гласеше: „Дебненето на Казанова продължава“. Издателите на местния вестник нямаха никаква представа колко точно отговарят на истината тези думи.

Сакс хвърли поглед на първата страница, след което с привичен жест сгъна вестника. Нищо интересно за него в днешния брой. Още един банален ден в офиса на серийния убиец.

Малко преди осем часа той излезе, следван от децата си. На лицето му бе цъфнала стокаратова усмивка. Добрият татко води дечицата си на училище.

Момченцето и сестричката му бяха издокарани като манекени на витрината на баровски магазин. Приличаха на малки сладки куклички. ФБР щеше са проследи Сакс и децата до училището.

— Не е ли малко странно, Алекс? За втори път едно след друго участваме в такова следене — каза Кейт. Тя беше аналитична натура и мозъкът й не спираше да разглежда ситуацията от всички ъгли. Беше изцяло погълната от случая, както и аз. Тази сутрин бе облечена в обичайния си стил. Евтини дънки, морскосиня тениска, маратонки. Но въпреки това красотата й грееше. Тя не можеше да я скрие.

— Разследванията на серийни убийци почти винаги са странни. А този е по-странен от обикновено — признах аз. Отново повдигнах въпроса за близначното сдвояване. Двама мъже с изкривени психики, които няма с кого да общуват истински, няма с кого да споделят. Нямало е кой да ги разбере, докато не са се срещнали. И тогава се поражда силната връзка между двамата убийци. Кейт също беше близначка, но тя бе изпитала благоприятната форма на близначно сдвояване. С Казанова и Джентълмена се бе случило нещо друго.

Уик Сакс се прибра направо след като остави децата в училището. Чухме го да си тананика весело, крачейки към съвършената си къща. Двамата с Кейт вече бяхме обсъдили факта, че в края на краищата той е доктор, макар и на философските науки.

През следващите няколко часа не се случи нищо особено. Никакъв признак на живот нито от Сакс, нито от жена му, прекрасната госпожа Казанова.

В единайсет часа Уик Сакс отново напусна къщата на хълма. Беше зарязал лекциите си за днес. Вече бе пропуснал приемния си час в десет часа, ако се вярваше на разписанието, което бях получил от декана Лоуел. Защо? Каква игра беше намислил?

На дъговидната пътека имаше две коли. Той избра тъмночервения открит джагуар с кафяво платнище и дванайсетцилиндров двигател. Другата кола беше черен мерцедес. Не беше зле за преподавателска заплата.

Той излизаше нанякъде. Дали не отиваше да посети своите момичета?

82

Проследихме спортния джагуар на Уик Сакс по улица Чапъл Хил Роуд. Намалихме скоростта, докато карахме през Хоуп Вали и минавахме покрай солидни къщи, строени през двайсетте и трийсетте години. Сакс, изглежда, не бързаше.

Сега-засега той водеше играта. Ние не разбирахме нито правилата, нито дори каква е тази игра.

Кайл Крейг все още проучваше финансовото му положение с помощта на данъчната служба. Освен това беше пуснал половин дузина агенти да разчовъркат всички нишки, които биха могли да свържат Сакс и Уил Рудолф в миналото. Те несъмнено са били колеги в „Дюк“. Отлични студенти. Членували са в един и същ елитен студентски клуб. Познавали са се, но не са били близки приятели в колежа, или поне така е изглеждало. Всъщност и Кайл е учил по това време в „Дюк“ — в юридическия колеж. И също е бил член на онзи студентски клуб — „Фи Бета Капа“.

Кога ли се е състояло самото близначно сдвояване? Как се е появила тази силна, необикновена връзка? Нещо не ми се връзваше в отношенията между Рудолф и Сакс.

— Ами ако той надуе джагуара? — попита Кейт, докато дискретно следвахме чудовището към онова, което се надявахме, че е неговото леговище в гората, неговия харем, неговата „изчезваща къща“. Следяхме го със старото ми порше.

— Едва ли иска да привлича вниманието към себе си — казах аз. Макар че в интерес на истината и джагуарът, и мерцедесът работеха против тази теория. — Освен това един джагуар не е кой знае какво изпитание за едно порше.

— Дори ако поршето е от миналия век? — попита Кейт.

— Ха-ха-ха — отговорих злъчно.

Сакс мина по шосе №85, след което подкара по №40. Отби на изхода за Чапъл Хил. Продължихме да го следим още два километра през града. Най-накрая спря и паркира на Франклин Стрийт близо до студентския град на Университета на Северна Каролина.

— Всичко това ме кара да се чувствам толкова объркана, Алекс. Преподавател в „Дюк“. С жена и две деца — каза Кейт. — През нощта, когато ме отвлече, той вероятно ме е проследил през студентския град. Наблюдавал ме е. Мисля, че ме е избрал точно тук.

Хвърлих поглед към Кейт.

— Добре ли си? — попитах. — Кажи ми, ако нямаш настроение за това.

Тя ме изгледа. Очите й бяха напрегнати.

— Дай да му дадем да разбере. Дай да му видим сметката още днес. Става ли?

— Става — съгласих се аз.

— Спипахме те, Гъзоглавецо — изръмжа Кейт, взирайки се през предното стъкло на колата.

В дванайсет без петнайсет по обяд приятната Чапъл Хил Стрийт беше вече претъпкана с народ. Студенти и преподаватели влизаха и излизаха от кафенета, пицарии и книжарници. Всички модни заведения на улицата въртяха отличен бизнес. Атмосферата на университетския град беше възбуждаща; тя ме върна към годините ми в „Джонс Хопкинс“, към Кресмънт Авеню в Балтимор.

Двамата с Кейт можехме да следим Уик Сакс само от голямо разстояние. Сега той можеше да ни се изплъзне лесно. Дали щеше да бърза към къщата в гората? Дали щеше да отиде да види своите момичета? Дали Нейоми беше още там?

За него не бе проблем да хлътне в бар „Рекорд“ или в ресторант „Спанки“ на ъгъла. Да излезе от задната врата и да изчезне. Беше започнала играта на котка и мишка. Негова игра; негови правила. Винаги негови правила, поне засега.

— Той изглежда прекалено самоуверен, прекалено самодоволен — отбелязах аз, докато го следвахме на безопасно разстояние. Той дори не се беше обърнал, за да провери дали няма опашка. Приличаше на елегантен, безгрижен професор на разходка през обедната почивка. Може пък точно така да си беше.

— При теб всичко наред ли е? — проверих отново състоянието на Кейт.

Тя наблюдаваше Сакс като помияр, който ей сега ще си разчисти сметките с някого, комуто има зъб. Спомних си, че е вземала уроци по карате.

— Хм. Доста лоши спомени се поразмърдаха. Как ме отвлече и така нататък — измърмори Кейт.

Уик Сакс най-сетне спря пред построеното в ретро стил кино „Варсити“ в центъра на Чапъл Хил. Застана пред едно табло за обяви, покрито с всевъзможни предложения и плакати, написани на ръка и предназначени предимно за студенти и преподаватели.

— Защо му е на тоя боклук да ходи на кино? — прошепна Кейт, но гласът й прозвуча по-разпалено от когато и да било.

— Може би защото обича да изчезва като при химическа реакция. Това е тайният живот на Уик Сакс. Ето какво наблюдаваме в момента.

— На мен пък ми се иска още сега да му видим сметката — каза Кейт.

— Много добре те разбирам.

Бях забелязал хаотично облепеното табло за обяви при една от разходките си преди време. Имаше няколко съобщения за изчезнали лица от областта на Чапъл Хил. Изчезнали студентки. Порази ме мисълта, че това е някаква ужасна епидемия, връхлетяла университетската общност, и никой не е в състояние да я спре. Никой не знаеше каква е противоотровата.

Уик Сакс, изглежда, чакаше някого или нещо.

— С кого, по дяволите, ще се среща в Чапъл Хил? — промърморих аз.

— С Уил Рудолф — незабавно изстреля отговора Кейт. — Старото другарче от колежа. Най-добрият му приятел.

Всъщност и аз бях допуснал възможността Рудолф да се завърне в Северна Каролина. Близначното сдвояване може да се превърне в почти физическо пристрастяване. В своята негативна форма то се основава на взаимозависимостта или черпенето на сили от другия. Двамата отвличаха жени, след което ги изтезаваха и убиваха. Това ли бе споделената им тайна? Или тук се криеше и още нещо?

— Прилича на Казанова без маска — каза Кейт. Бяхме се мушнали в една малка сладкарничка, наречена „Първолаците“ — Косата му е същият цвят. Но защо не маскира и косата си? — мърмореше си тя. — Защо крие само лицето си?

— Може би маската изобщо не играе роля на прикритие за него? Може би в личните му фантазии тя има съвсем различно значение — предположих аз. — Да речем, че Казанова е неговата истинска личност. Маската, цялата аура на човешкото жертвоприношение, символизмът — всичко това може да е изключително важно за него.

Сакс все още чакаше пред таблото за обяви. Какво чакаше? Имах идиотското чувство, че нещо не е наред в картинката. Хвърлих му един поглед крадешком през бинокъла.

Лицето му бе разсеяно, почти невинно. Един ден на вампира в увеселителния парк. Мина ми през ума дали не се е дрогирал с нещо. Сто процента познаваше някои засукани успокоителни.

Зад гърба му на таблото имаше какви ли не обяви. Можех да ги прочета през бинокъла.

Изведнъж ми хрумна един възможен отговор. Съобщения!

Казанова ни изпращаше жестоко съобщение — до всеки, който го наблюдава, до всеки, който се осмелява да го следи.

Шляпнах с все сила по прашната витрина на малката сладкарничка.

— Кучият му син си играе интелектуални игрички!

Почти крещях. Възрастният продавач ме изгледа, като че ли бях опасен. Аз наистина бях опасен.

— Какво има?

Кейт надникна над рамото ми, притискайки тялото си към мен, опитвайки се да види какво съм забелязал на улицата.

— Виж плаката зад него. Вече десет минути стои под него. Това е неговото послание, Кейт, до всеки, който го следи. Този оранжево-жълт плакат обяснява всичко.

Подадох й бинокъла. Един от плакатите на таблото беше по-голям и изпъкваше сред останалите. Кейт го прочете на глас.

— Жени и деца гладуват… докато ти минаваш с излишни монети в джоба. Моля те, промени поведението си още сега! Ти наистина можеш да спасиш човешки живот.

83

— О, господи, Алекс — прошепна напрегнато Кейт. — Ако той не може да отиде в къщата, те ще гладуват, а ако го следим, той няма да отиде в къщата. Ето какво ни казва! Жените гладуват… промени поведението си незабавно.

Исках да пипна Уик Сакс още сега. Знаех, че нищо не можем да му направим. Нищо законно. Нищо здравомислещо.

— Алекс, виж — би тревога Кейт. Тя ми подаде бинокъла.

Една жена се беше приближила до Сакс. Присвих очи. Обедното слънце се отразяваше ослепително по всички повърхности от метал и стъкло на Франклин Стрийт.

Жената беше стройна и привлекателна, но по-възрастна от отвлечените жени. Беше облечена с черна копринена блуза, впити черни кожени панталони, черни обувки. Носеше чанта, натъпкана с книги и бумаги.

— Тя като че ли не пасва на неговия тип — обърнах се аз към Кейт. — Изглежда над трийсет и пет години.

— Аз я познавам — прошепна Кейт. — Тя е преподавател във факултета по английска литература. Казва се Сюзан Уелсли. Някои студенти я наричат Сюзан Миткалото. Има един виц за нея, че като си хвърли бельото, то залепва за стената.

— Вицът важи и за доктор Сакс — казах. Той се ползваше с име на сваляч в студентските среди. Беше си го спечелил още преди години, но досега не бе получавал дисциплинарни наказания. Още съвършени престъпления?

Двамата със Сюзан Уелсли се целунаха пред „умиращата от глад“ обява. Целувката беше с език, както успях да забележа през бинокъла. Прегръдката също беше пламенна, без никакво видимо стеснение от пренаселеното място.

Промених мнението си за „съобщението“. Може пък да е било съвпадение, макар че бях престанал да вярвам в съвпаденията. Може би Сюзан Уелсли е забъркана в случая с „къщата“, която Сакс държеше. Можеше да има и други замесени. Може би цялата гадост включваше някакъв култов секс. Знаех, че съществуват такива секти; съществуват и процъфтяват дори в нашата столица.

Сакс и Уелсли тръгнаха спокойно надолу по пълната с народ Франклин Стрийт. Явно не бързаха. Вървяха към нас. Спряха пред касата на кино „Варсити“. Държаха се за ръце. От трогателно по-трогателно.

— Мама му стара. Той знае, че го наблюдаваме — изругах аз. — Каква е играта му?

— Може би и тя знае. Здрасти, Сюзан. Какво си намислила, вампирке?

Те си купиха билети за кино като всяка нормална двойка и влязоха вътре. Плакатът пред киното рекламираше „Роберто Бенини в ролята на Джони Стекино — щура комедия“. Изненадах се, че Сакс може да е в настроение за подобна комедия. Толкова ли беше хладнокръвен Казанова? Да, най-вероятно. Особено ако всичко това беше част от някакъв негов план.

— Дали и рекламата на филма не е някакво съобщение? Какво се опитва да ни каже, Алекс?

— Може би, че всичко това е „щура комедия“ за него. Но само „може би“ — отвърнах аз.

— Той наистина има чувство за хумор, Алекс. Гарантирам за това. Беше способен да се смее на собствените си лоши шеги.

Обадих се на Кайл Крейг от телефонния автомат в близката сладкарница за сладоледи. Казах му за гладуващите жени и деца от плаката. Той се съгласи, че това може да е съобщение за нас. Всичко беше възможно.

Когато излязох от магазина, Сакс и Сюзан Уелсли все още бяха в кино „Варсити“ и най-вероятно се заливаха от луд смях на италианския актьор Роберто Бенини. Точно в два и половина часа двамата излязоха от киното. Бавно се върнаха до ъгъла на Франклин и Кълъмбия. Хлътнаха в „Спанки“, където обядваха.

— Колко очарователно. Млада влюбена двойка — каза Кейт с омраза в гласа. — Проклет да е. И тя да е проклета. И „Спанки“ да е проклет, задето им сервира храна и напитки.

Седнаха на една маса до прозореца. Преднамерено ли беше това? Държаха се за ръце и се целунаха няколко пъти. Любовникът Казанова? Обедна среща с друг преподавател? Нито една от двете хипотези не ме задоволяваше засега.

В три и половина напуснаха ресторанта и се върнаха при таблото с обявите. Целунаха се пак, но този път по-сдържано, и се разделиха. Сакс подкара колата към дома си. Уик Сакс определено си играеше с нас. Негова собствена игра за негово собствено удоволствие.

Котка и мишка.

84

Двамата с Кейт решихме да вечеряме в едно ресторантче, наречено „Жабата и Селяндура“ в центъра на Дърам. Тя заяви, че се нуждаем от няколко часа почивка. Знаех, че е права.

Кейт поиска първо да се прибере вкъщи и ме помоли да мина да я взема след няколко часа. Не бях подготвен за тази Кейт, която отвори вратата на своя апартамент. Това не беше обичайната за нея анти висша мода. Беше облечена с къса вталена рокля от бежов лен, а върху нея си беше сложила риза на цветя вместо сако. Дългата й кестенява коса беше вързана отзад с яркожълт шал.

— Това ми е костюмът за ресторант в неделя вечер — каза Кейт и ми намигна заговорнически. — Само дето не мога да си позволя да ходя по ресторанти със стажантския бюджет.

— Да не би да имаш среща тази вечер? — попитах с обичайния си шеговит тон. Не бях сигурен обаче кой с кого се шегува.

Тя спокойно ме хвана подръка.

— В интерес на истината, може и да имам. Изглеждаш чудесно тази вечер. Много шик, много свежо.

И аз бях изоставил обичайната си анти висша мода. Бях решил да бъда свежарка.

Не си спомням кой знае какво от пътуването до ресторанта, освен че си приказвахме. Никога не сме имали проблеми в това отношение. Не си спомням какво точно ядохме, освен че беше някаква страхотно вкусна местна манджа. Мяркат ми се някакви спомени за котлети по московски, за боровинки и сливи със сметанова заливка.

Това, което си спомням най-ясно, е Кейт, облегнала ръка на масата, леко подпряла лице върху обратната страна на дланта си. Прекрасен портрет на майстор живописец. Спомням си как по някое време Кейт развърза жълтия шал.

— Алекс, настоявам да ти кажа нещо. Мисля, че ние и двамата изпитваме много, много голям страх от обвързване точно в този момент от живота си. Това е очевидно. И двамата сме прекалено уплашени.

Тя внимателно подбираше посоката на разговора. Усещаше, че това е трудна територия за мен, и беше права.

Въздъхнах. Не бях сигурен дали искам да се забърквам в каквото и да било от този род.

— Кейт, не съм ти разказвал за Мария… Ние много се обичахме. Обичахме се в продължение на шест години. Не става дума за избирателна памет от моя страна. Аз често си казвах: „Господи, какво невероятно щастие да срещна тази жена.“ Тя чувстваше същото — усмихнах се аз. — Или поне така ми казваше. Така че, да, наистина се страхувам от обвързване. И най-вече да не загубя отново някого, когото обичам много.

— Аз се страхувам от същото, Алекс — каза Кейт тихо. Едва чувах думите й. Понякога тя изглеждаше срамежлива и това беше трогателно. — Има едно вълшебно изречение в „Лихваря“, или поне за мен е вълшебно. „Всичко, което обичах, ми беше отнето, а аз не умрях“.

Взех ръката й и я целунах леко. В този момент изпитвах непреодолима нежност към Кейт.

— Знам това изречение — казах.

Виждах тревогата в тъмните й кафяви очи. Може би и двамата имахме нужда да тласнем развитието напред, каквото и да се зараждаше между нас, какъвто и риск да криеше то.

— Страх ме е, че ще умра като сестрите ми, че и аз ще се разболея от рак. На моята възраст съм бомба със закъснител от медицинска гледна точка.

Дълго се държахме за ръце в ресторанта. Отпивахме от портвайна. И двамата се бяхме поуспокоили, позволявахме на силните нови чувства да ни залеят, свиквахме с тях.

След вечерята се прибрахме в апартамента в Чапъл Хил. Първото нещо, което направих, беше да проверя наоколо за неканени гости. Бях се опитал да я убедя да се премести в хотелска стая, докато пътувахме с колата, но както обикновено Кейт каза „не“. Продължаваше да ме друса параноя по отношение на Казанова и неговите игри.

Никой не се криеше в апартамента. Никой освен нас двамата.

Разположихме се на канапето в хола. Стаята беше чиста и прибрана, но въпреки това имаше задушевна атмосфера. По стените висяха черно-бели фотографии на сестрите и майка й. Далеч по-щастливи времена за Кейт. Имаше и една симпатична нейна снимка в розовата й униформа на сервитьорка в „Биг Топ ТИР Стоп“, където бе работила, за да изкара пари за колежа. Работата й като сервитьорка беше част от причините, поради които медицинският колеж означаваше толкова много за нея.

Може би виното ме накара да разкажа на Кейт за Джези Фланаган повече, отколкото ми се искаше. Това бе единственият ми опит за сериозно обвързване след смъртта на Мария. Кейт ми разказа за нейния приятел Питър Макграт. Професор по история в Университета на Северна Каролина. Докато ми разказваше за Питър, ме обзе смущаващата мисъл, че това бе един заподозрян, чието разследване бяхме замазали прекалено бързо.

Не можех да оставя разследването на мира дори и за една нощ. А може би просто се опитвах отново да избягам в работата си. Въпреки това си отбелязах наум, че трябва да проверя Питър Макграт малко по-обстойно.

— Ще останеш ли тази нощ? Моля те, остани — прошепна Кейт. — Само една нощ, Алекс. Няма защо да се страхуваме от това, нали?

— Не, няма защо да се страхуваме — отвърнах й аз шепнешком. Чувствах се като ученик. Но може би това не беше толкова зле.

Не ми беше много ясно какво да направя сега, как да докосна Кейт, какво да й кажа, какво да не правя. Заслушах се в тихия звук на нейното дишане. Оставих всичко да поеме собствения си курс.

Преместихме се в спалнята. Стояхме прегърнати дълго време. Шепнехме си. Заспахме заедно. Не правихме любов тази нощ.

Бяхме най-добри приятели. Не искахме да разрушим това.

85

Нейоми си помисли, че вече губи и последните остатъци от здравия си разум. Току-що беше видяла как Алекс убива Казанова, макар да знаеше, че в действителност това не се е случило. Със собствените си очи видя как го застрелва. Тя халюцинираше и нямаше сили да спре вълните на бълнуването.

Понякога си говореше сама. Звукът на собствения й глас й действаше утешително.

Седна в едно кресло в сумрачната затворническа килия, успокои се и си събра мислите. Цигулката й беше там, но тя не беше свирила дни наред. Беше се появило ново обстоятелство, което я изпълваше с ужас. Може би той нямаше да се върне повече.

Може би Казанова е бил заловен и няма да каже на полицията къде държи пленничките си. Това беше последният му коз, нали? Неговата сатанинска тайна. Последният му шанс, последната му разменна монета.

А може би той вече е убит в престрелка. Как можеше полицията да се надява, че ще открие нея и останалите момичета, ако Казанова е мъртъв? „Нещо се е случило“, помисли си тя. Той не беше идвал през последните два дни. Нещо се бе променило.

Тя отчаяно искаше да види слънчево синьо небе, трева, готическите кули на университета, издигащите се една над друга тераси в парковете на Сара Дюк Гардънс и дори мътносивото великолепие на река Потомак у дома във Вашингтон.

Най-накрая стана от удобното кресло до леглото, направи няколко много, много бавни крачки по голия дървен под и застана до заключената врата, притиснала буза до студеното дърво.

Трябва ли да извърша тази лудост, поколеба се тя. Трябва ли да подпиша собствената си смъртна присъда?

С мъка сдържаше дъха си. Заслуша се в звуците на тайнствената къща — дори в най-незначителните. Стените бяха звукоизолирани, но ако човек вдига достатъчно силен шум, из призрачната къща все пак се разнасяше някакъв слаб шум.

Повтори наум онова, което се готвеше да изрече дума по дума.

Казвам се Нейоми Крос. Къде си Кристин? Зелени очи? Реших, че си права. Трябва да направим нещо… Трябва да направим нещо заедно… Той няма да се върне.

Беше премислила този момент или поне така се надяваше, но просто не можеше да произнесе думите на глас. Тя разбираше, че заговорниченето срещу него може да означава смърт за нея.

Кристин Майлс я беше викала няколко пъти през последните двайсет и четири часа, но Нейоми не бе откликнала. Беше им забранено да разговарят и тя бе видяла предупреждението. Обесената жена преди няколко дена. Бедната Ана Милър. Тя също беше студентка по право.

Нищо не чуваше, поне в този момент. Неподвижността на тишината. Тихото жужене на вечността. Никога не се чуваше шум на коли. Нито веднъж не изгърмя ауспух, дори отдалече не избибитка клаксон. Нямаше дори тътен на прелитащи самолети.

Беше решила, че по всяка вероятност се намират под земята. Той ли беше построил този подземен комплекс? Той ли го бе обмислил до най-малките подробности, той ли бе мечтал за него, той ли го бе построил в изблик на психопатски бяс и енергия? Май точно така бе станало.

Тя се подготвяше да наруши тишината. Трябваше да говори с Кристин, със Зелените очи. Устата й бе тъй суха. Имаше чувството, че е пълна с памук. Най-сетне облиза устните си.

— Кълна се в Господа и дявола, аз съм способна да убивам. Ще го убия, кълна се — прошепна на себе си. — Аз мога да го убия, ако ми се удаде възможност.

„Аз мога да убия Казанова. Аз мога да извърша убийство. Дотам съм се докарала“, помисли си тя и си наложи да задуши риданията.

Най-накрая извика с висок, силен глас:

— Кристин, чуваш ли ме? Кристин? Аз съм Нейоми Крос!

Тя трепереше и горещи сълзи се стичаха по бузите й. Беше се обърнала срещу него и шибаните му свещени правила.

Зелените очи отговори веднага. Гласът на другата жена й прозвуча тъй прекрасно.

— Чувам те, Нейоми! Мисля, че се намирам само на няколко врати от теб. Чувам те отлично. Продължавай да говориш. Сигурна съм, че той не е тук.

Нейоми престана да мисли в какво се забърква. Може и да беше тук, може и да го нямаше. Това вече нямаше значение.

— Той ще ни убие — извика тя. — Нещо се е променило! Той ще ни убие със сигурност. Ако ще предприемаме нещо, трябва да го направим при първия удобен случай.

— Нейоми е права! — Гласът на Кристин беше леко приглушен, сякаш идваше от дъното на кладенец. — Всички ли чувате Нейоми?

— Имам една идея, която бих искала да обмислите — заговори Нейоми още по-силно. Сега вече държеше да продължи този разговор. Всички трябваше да я чуят, всички пленени жени. — Следващия път, когато ни събере заедно, трябва да го нападнем. Ако се хвърлим срещу него всички наведнъж, той би могъл да рани някоя от нас. Но не може да спре всички! Какво мислите?

В този момент тежката дървена врата към стаята на Нейоми се отвори с рязък звук. Вътре нахлу светлина.

Нейоми гледаше с вцепеняващ ужас как вратата се плъзга на пантите си. Не бе в състояние нито да помръдне, нито да промълви дума.

Сърцето й биеше до болка в гърдите, блъскаше се и тя не можеше да си поеме дъх. Имаше чувството, че всеки миг ще умре. Той е бил тук, изчаквал е, слушал е през цялото време.

Вратата се отвори изцяло.

— Здравейте, казвам се Уил Рудолф — каза високият красив мъж с приятен глас. — Много ми допада вашият план, но не мисля, че е осъществим. Нека ви обясня защо.

86

Малко преди девет часа сутринта в сряда аз се намирах на международното летище „Роли-Дърам“. Кавалерията пристигаше. Идваха свежи сили. Отборът на Сампсън отново беше в града.

В пълен контраст с ужаса и параноята, които пълзяха навред из улиците на Дърам и Чапъл Хил, подранилите бизнесмени, изглежда, бяха забравили бедата, обличайки тъмните си изгладени костюми и вратовръзки на цветя с марката на „Нийман Маркъс“ и „Дилърд“. Това ми харесваше. Браво на тях. Отрицанието също е подход.

Най-сетне Сампсън се зададе откъм изхода на вътрешните линии с дълги, пружиниращи, решителни крачки. Помахах му с днешния брой на местния вестник. За мен беше характерно да махам, а за Човека Планина — да не маха. За сметка на това той ме възнагради със студено градско кимване. Резките движения вредят на вратните прешлени. Точно както му бе препоръчал лекарят.

Накарах го да превключи на скоростни обороти, докато пътувахме от летището до Чапъл Хил.

Трябваше да проверя околностите на река Уайкейджил. Това бе просто поредното ми предчувствие, но то можеше да ме изведе донякъде, например до „изчезващата къща“. Бях успял да завербувам за каузата доктор Луис Фрийд, научен ръководител и бивш преподавател на Сет Самюъл. Доктор Фрийд беше известен чернокож специалист по история на Гражданската война в САЩ — период, към който и аз проявявах интерес. Робите и Гражданската война в Северна Каролина. И по-специално Подземната железница20, използвана от робите за бягство на Север.

Когато навлязохме в Чапъл Хил, Сампсън успя да види с очите си какво бяха направили с някога мирния университетски град отвличанията и жестоките убийства. Кошмарната сцена ми напомни за няколкото ми пътувания с нюйоркското метро. Напомни ми и за родния Вашингтон, нашата столица. Сега хората от Чапъл Хил бързаха по живописните улици с наведени глави. Вече избягваха да срещат погледите си, особено ако се сблъскваха с непознати. На мястото на доверчивата откритост се бяха възцарили страх и ужас. Уютната атмосфера на малко градче бе изчезнала безследно.

— Мислиш ли, че на Казанова му доставя удоволствие тази атмосфера от филмите на Хичкок? — попита Сампсън, докато се мотаехме из улиците покрай Университета на Северна Каролина, където едно време бяха живели Майкъл Джордан и редица други баскетболни звезди.

— Да, струва ми се, че изпитва удоволствие от статута си на местна звезда. Харесва му тази игра. Но най-много се гордее с творчеството си, със своето изкуство.

— Не се ли нуждае от по-мащабна сцена? По-голямо платно за живописта си, така да се каже? — попита Сампсън, докато се изкачвахме по заоблените възвишения.

— Още не съм сигурен. Може би е типичен териториален рецидивист. Някои рецидивисти са строго ограничени в териториално отношение — например Ричард Рамирес, Сина на Сам21, Убиеца от Зелената река22.

След това запознах Сампсън с моята теория за близначното сдвояване. Колкото повече разсъждавах върху тази теория, толкова по-солидна ми изглеждаше. Дори ФБР започваше да вярва в нея.

— Те двамата очевидно споделят някаква голяма тайна. Това, че отвличат красиви жени, е само част от нея. Единият се възприема като велик любовник и артист. Другият е брутален убиец, далеч по-типичен представител на серийните касапи. Те се допълват взаимно, компенсират си слабостите. Взети заедно, наистина са неудържими. И което е по-важно, според мен са се събрали.

— Кой е водачът? — зададе Сампсън много точен въпрос. Това си беше интуиция от негова страна. Начинът, по който той неизменно разрешаваше проблемите.

— Мисля, че е Казанова. Определено има по-голямо въображение. Освен това той е този, който досега не е допускал сериозни грешки. Но Джентълмена не се чувства съвсем удобно в ролята на последовател. Вероятно се е преместил в Калифорния, за да провери дали може да успее сам. И не успя.

— Този университетски преподавател ли е Казанова? Доктор Уик Сакс? Професорът по порнография, за когото ми разказа? Той ли е нашият човек?

Хвърлих един поглед към предната седалка, където се беше разположил Сампсън. Вече говорехме по същество. Професионален жаргон между ченгета.

— Понякога ми се струва, че е Сакс. Казанова е толкова дяволски умен и съобразителен, че може да ни позволи да разберем кой е той. Прави му кеф да ни гледа как се гърчим. Може би това е последната игра, демонстрираща силата му.

Сампсън кимна с глава — само веднъж.

— Ами в други случаи, доктор Фройд? Каква е алтернативната посока, в която текат мислите ти?

— В други случаи се питам дали доктор Сакс не е подставено лице. Казанова е много умен и изключително предпазлив. Като че ли пуска дезинформации, които карат всеки да си захапе опашката. Дори Кайл Крейг си върза нервите на възел.

Сампсън най-сетне показа широките си, искрящо бели зъби. Може би това беше усмивка, а може би се канеше да ме ухапе.

— Май съм се появил тук в шибания критичен момент.

Когато намалих пред един знак „стоп“ на страничната улица, някакъв човек с пистолет внезапно изскочи иззад паркираната пред нас кола. Нищо не можех да направя, за да му попреча. Същото се отнасяше и за Сампсън.

Онзи насочи своя „Смит & Уесън“ право в лицето ми, точно в слепоочието.

Край на играта, помислих си аз.

— Полиция! — изкрещя човекът в моя отворен прозорец. — Слизай от колата! Разкрачи крака!

87

— Ти наистина се появи точно в критичния момент — промърморих аз на Сампсън с половин уста. Измъкнахме се от колата много бавно и внимателно.

— Така изглежда — съгласи се той. — Спокойно сега. Гледай да не ни застрелят, или, не дай Боже, да ни набият, Алекс. Няма да оценя иронията на съдбата.

Струваше ми се, че разбирам какво става и това ме вбеси невероятно. Ние със Сампсън бяхме „подозрителни“. Защо бяхме подозрителни? Защото бяхме двама чернокожи мъже, пътуващи с кола по улиците на Чапъл Хил в десет часа сутринта, да ни се не види макар.

Бас ловях, че и Сампсън е бесен, но той се ядосваше по свой собствен начин. Беше пуснал една тънка усмивка и клатеше глава напред и назад.

— Е, това вече е жестоко — заяви той. — Направо върхът.

Появи се още един детектив от Чапъл Хил, за да асистира на своя партньор. Изглеждаха яки жребци, към трийсетгодишни. Дългокоси. Мустакати. Силни мускулести тела от центъра за тренировки. Бъдещите Ник Ръскин и Дейви Сайкс в действие.

— Мислиш, че това е забавно? — Гласът на втория полицай беше беззвучен — толкова глух, че едва го чувах. — Ще пускаш шегички, а, чернилке? — попита той Сампсън. Беше извадил една оловна палка и я държеше до бедрото си, готов да нанесе удара.

— Какво друго? — отговори Сампсън, като внимаваше усмивката му да е умерена. Той не се страхуваше от палки.

Косата ми настръхна и по гърба ми бавно се застича пот. Не си спомнях някой да ме е хващал за яката напоследък и тази работа никак, ама никак не ми харесваше. Всичко лошо, което ми се беше струпало в последно време, сега си дойде на мястото.

Започнах да обяснявам на ченгетата кои сме.

— Казвам се…

— Затваряй си устата, задник!

Единият ме сръга в кръста, преди да успея да довърша. Не чак толкова силно, че да ми остави синина, но бая ме заболя. Не само физически.

— Този ми изглежда друсан до козирката. Очите му са кървясали — каза първият, който ме спря, на своя партньор.

Говореше за мен.

— Аз съм Алекс Крос и съм полицейски детектив, копеле мръсно! — креснах му аз внезапно. — Участвам в разследването на Казанова. Моментално се обади на детективите Ръскин и Сайкс! Обади се на Кайл Крейг от ФБР!

В същото време бързо се извъртях и ударих по-близкостоящия до мен в гърлото. Той рухна на паважа като камък. Партньорът му се метна напред, но Сампсън го свали, преди да е успял да свърши някоя още по-голяма глупост. Прибрах пистолета на първия по-лесно, отколкото от четиринайсетгодишен нехранимайко във Вашингтон.

— Да се разкрача значи? — каза Сампсън. В дълбокия му глас нямаше и капка шеговитост. — С колко братя си играеш тази шибана игра? Колко момчета наричаш „чернилки“ и ги унижаваш по този начин, без да имаш представа какво представлява техният живот? Гади ми се от теб.

— Много добре знаете, че Казанова не е чернокож — казах на двете обезоръжени ченгета от Чапъл Хил. — Последният звънец на нашата среща още не е ударил. Вярвайте ми.

— Имаше много грабежи наоколо — каза първото ченге. Най-неочаквано той се беше разкаял, пускайки в действие изпитаната система на тангото — две напред, една назад.

— Запази си тъпите оправдания! — каза Сампсън, като го сръга със собствения си пистолет и накара двамата детективи да изпитат малко унижение на свой гръб.

Двамата пак се качихме в колата. Не върнахме пистолетите на ченгетата. Запазихме си ги като трофеи от този ден. Нека обясняват на шефовете си как са ги загубили.

— Копелета! — каза Сампсън, когато потеглихме. Ударих волана с длан. Идиотската сцена ме беше разтърсила повече, отколкото си давах сметка, а може и да съм бил прекалено смачкан и изстискан в този момент.

— От друга страна — продължи Сампсън, — много добре ги изработихме. Просташкият расизъм на дребно ми качва адреналина и кръвта ми кипва. Събужда демоните в мен. Това не е лошо. Сега вече влязох във форма.

— Радвам се да видя отново грозната ти мутра — казах на Сампсън. Най-сетне се усмихнах. И двамата се усмихнахме. След това избухнахме в смях.

— И аз се радвам да те видя, шоколадче. Несъмнено ще ти е приятно да те информирам, че все още изглеждаш добре. Напрежението не ти се отразява чак толкоз зле. Така че да се залавяме за работа. Направо ми е жал за тоя психопат, ако го заловим днес — което не е изключено, право да ти кажа.

Сампсън и аз също се сдвоявахме близначно. Това ме караше да се чувствам добре, както винаги.

88

Открихме декана Браунинг Лоуъл в новия гимнастически салон в студентския град на „Дюк“. Фитнес центърът беше пълен с най-новите и модерни съоръжения за подобряване на мускулите и тонуса: лъскави уреди за гребане, механични стълби, подвижни пътечки за бягане, гладиатори.

Деканът вдигаше тежести. Ние трябваше да говорим с него за Уик Сакс, доктора на порнографските науки.

Наблюдавахме как Браунинг Лоуъл направи серия странични вдигания, изтласквания с крака и коремни преси. Постижението беше впечатляващо дори за стандарта на такива пристрастени фитнес-плъхове като нас. Лоуъл беше рядък представител на съвършената човешка физика.

— Е, значи горе-долу така изглежда един олимпийски бог — отбелязах аз, когато най-сетне се упътихме към него, пресичайки гимнастическия салон. Гласът на Уитни Хюстън се носеше от тонколоните, монтирани в стените на залата. Уитни мотивираше всички професори да помпат мускули до възможния максимум.

— Редом с теб крачи един олимпийски бог — напомни ми Сампсън.

— Лесно е да забравиш това в присъствието на скромни колеги — казах аз и се изхилих.

Деканът вдигна поглед, когато чу нашите улични обувки да трополят по дървения подиум. Усмивката му беше приятелска и гостоприемна. Този симпатяга Лоуъл. В интерес на истината той действително изглеждаше симпатичен. На фльонга се връзваше да създаде това впечатление.

Нуждаех се от всичката информация, която можеше да ми даде вътрешен човек като него, и то незабавно. Някъде в Северна Каролина трябваше да се крие липсващата частица от мозайката, която да придаде смисъл на всички убийства, на цялата интрига. Представих Сампсън и прескочихме традиционното благовъзпитано пустословие. Попитах Лоуъл какво знае за Уик Сакс.

Деканът проявяваше подчертана готовност за сътрудничество, както и при първата ни среща.

— Сакс е нашият университетски коцкар, вече десет години. Всеки университет си има поне един такъв екземпляр — каза деканът и се намръщи. Забелязах, че дори по челото му има мускули. — Сакс е познат навсякъде като „Доктор Мръсник“. Той обаче има договор като щатен преподавател и никога не е бил уличен в нещо подчертано неправомерно. Предполагам, че би следвало да приема доктор Сакс за невинен до доказване на противното, но не гледам на нещата по този начин.

— Чували ли сте за колекцията от екзотични книги и филми, която той притежава и съхранява в къщата си? Порнография, маскирана като еротика? — реши Сампсън да зададе следващия ми въпрос.

Лоуъл прекрати енергичните си упражнения. Изгледа ни продължително, преди да заговори отново.

— Трябва ли да разбирам, че доктор Сакс е сериозно заподозрян за изчезването на тези млади жени?

— Има много заподозрени, декан Лоуъл. Не мога да ви съобщя нещо повече от това в този момент — казах му аз истината.

Лоуъл кимна.

— Уважавам преценката ви, Алекс. Нека тогава да ви кажа някои неща за Сакс, които могат да се окажат от полза — отвърна той. Вече беше спрял тренировката. Започна да трие с хавлиена кърпа якия гръб и раменете си. Тялото му приличаше на полиран гранит.

Лоуъл продължи да разговаря с нас, като в същото време старателно бършеше потта си.

— Нека започна от самото начало. Доста отдавна тук стана убийство на една млада двойка. Това беше през осемдесет и първа. По онова време Уик Сакс пишеше дипломната си работа, беше студент по културология, с блестящи способности. Когато станах декан, научих, че всъщност Сакс е бил сред заподозрените в това убийство, но после бил изчистен от всякакви подозрения. Нямаше нито едно доказателство, че е бил замесен. Не съм запознат с всички подробности, но вие можете сами да ги уточните с помощта на полицията. Това беше през пролетта на осемдесет и първа. Убитите студенти се казваха Роу Тиърни и Том Хъчинсън. Спомням си, че се разрази грандиозен скандал. По онова време дори един-единствен случай на убийство бе в състояние да шокира университетската общност. Проблемът е, че случаят така и не се изясни.

— Защо не ни информирахте за това по-рано? — попитах Лоуъл.

— ФБР знаеше, Алекс. Аз самият им казах. Знам, че са разговаряли с доктор Сакс преди няколко седмици. Останах с впечатлението, че той е извън подозрение и според тях няма никаква връзка между сегашните убийства и онзи стар случай.

— Напълно ви вярвам — казах на декана. Помолих го за още една голяма услуга. Дали не би могъл да изрови всички сведения за доктор Сакс, които ФБР беше поискало първоначално? Освен това исках да прегледам годишниците на „Дюк“ от времето, когато Сакс и Уил Рудолф са били студенти. Трябваше сериозно да поработя върху випуск 81.

Около седем часа вечерта двамата със Сампсън отново се срещнахме с полицията на Дърам. Появиха се и детективите Ръскин и Сайкс. Те също бяха подложени на неимоверен натиск.

Дръпнаха ни настрана, преди да се запознаем с последните новости в разследването на Казанова. Стресът беше засегнал и тях, така че двигателите им изглеждаха поохладени.

— Вижте какво, вие сте работили и преди по такива големи и трудни случаи — започна Ръскин. Както обикновено, той взе думата. Сайкс не даваше вид да ни харесва повече, отколкото при първата ни среща. — Признавам, че отначало ние с партньора ми се държахме с известна териториална ревност. Но искам да знаете, че единственото, към което се стремим, е да спрем тези убийства веднага.

Сайкс поклати голямата си глава.

— Искаме да арестуваме Сакс. Проблемът е, че началството ни кара да преливаме от пусто в празно, както винаги.

Ръскин се усмихна и аз най-сетне му отвърнах със същото. Всички бяхме наясно с ведомствената политика. Аз обаче все още нямах доверие в детективите от отдел „Убийства“ на дърамската полиция. Бях сигурен, че искат да ни използват по някакъв начин, или поне да ни отстранят от пътя си.

Освен това имах чувството, че все още крият някакви сведения.

Двамата ни съобщиха, че са затънали в проучване на редица лекари с някакво криминално минало или връзки с престъпни афери. Уик Сакс беше главният заподозрян, но все пак беше само един от многото.

Все още съществуваше реална възможност Казанова да се окаже някой, за когото дори не бяхме чували. Това често се случваше в случаите със серийни убийци. Той беше някъде наоколо, но ние може би нямахме и най-малка представа кой е той в действителност. Това беше най-кошмарната част от всичко, а заедно с това и най-обезверяващата.

Ръскин и Сайкс ни заведоха при таблото със заподозрените, окачено на стената. До този момент на него бяха написани седемнайсет имена. Пет от тях бяха на лекари. Първоначално Кейт беше решила, че Казанова е лекар. Кайл Крейг беше на същото мнение.

Прочетох имената на лекарите.

Отново се запитах дали е възможно не един, а няколко души да са замесени в къщата на ужасите. Или все пак Уик Сакс беше нашият човек? Той ли беше Казанова?

— Ти си великият гуру. — Дейви Сайкс неочаквано се притисна към рамото ми. — Кой е той, мой човек? Дай едно рамо на местните селяндури. Спипай Торбалан, доктор Крос.

89

Късно тази нощ Казанова отново предприе акция. Отново излезе на лов. През последните няколко дни възбуждащата тръпка му беше липсвала, но тази нощ щеше да бъде изключително важна.

Мина без проблеми през охраната на огромния комплекс на медицинския център на университета „Дюк“. Насочи се към една рядко използвана сива метална врата към паркинга на лекарския персонал. По пътя се размина с няколко чуруликащи медицински сестри и млади доктори със сериозни лица. Някои от тях му кимнаха и дори му се усмихнаха.

Както винаги Казанова се сливаше съвършено с околната среда. Можеше да отиде където си поиска — и обикновено се възползваше от това.

Докато бързаше по стерилните бели коридори на болницата, мозъкът му беше зает със сложни и много важни изчисления, отнасящи се до собственото му бъдеще. Беше направил изключително успешно турне тук, както и в целия Югоизток, но то явно приближаваше към своя край. Като се започне от тази нощ.

Алекс Крос и останалите отчайващо скучни смотаняци се доближаваха опасно близо до него. Дори полицията на Дърам ставаше опасна. Той наистина беше „териториален“. Позната му беше неадекватната им терминология. В края на краищата все някой щеше да открие къщата. Или което беше по-лошо — щеше да открие самия него по силата на някакъв идиотски късмет.

Да, време беше да се махне оттук. „Може би двамата с Уил Рудолф трябва да заминем за Ню Йорк“, мислеше си той. Или за слънчева Флорида, привлякла и Тед Бънди23? Аризона можеше да се окаже приятно местенце. Защо да не прекарат есенния сезон в Темп или в Тюсън… кипящи студентски градове, пълни до пръсване с плячка. А можеше да се установят и в близост до някой от големите университети на Тексас. Остин например сигурно е прекрасен. Или Урбана в Илинойс? Мадисън в Уисконсин? Кълъмбъс в Охайо?

Всъщност той копнееше за Европа — Лондон, Мюнхен или Париж. Неговата представа за голямо турне. Може би това бе правилното решение в този момент. Едно велико турне за двамата гении. Кой ще ти ходи да гледа „Дракула“, когато истински чудовища бродят из страната ден и нощ?

Казанова се запита дали някой е успял да го проследи в лабиринта на медицинския център. Алекс Крос например? Не беше изключено. Доктор Крос притежаваше доста впечатляваща издръжливост. Той беше надхитрил онзи лишен от въображение тип, дето досаждаше на дечицата, онзи елементарен психопат от Вашингтон.

Крос трябваше да бъде отстранен, преди той и Уил Рудолф да напуснат района в името на по-големи и по-примамливи подвизи. В противен случай щеше да ги преследва до ада и обратно.

Казанова влезе в корпус №2 от лабиринта на тъй нареченото Византийско крило на болницата. Оттук се минаваше за моргата и ремонтно-техническия отдел, така че пешеходният трафик обикновено не бе натоварен.

Хвърли поглед към дългия снежнобял коридор зад себе си. Никакви преследвачи. И заедно с това никакви водачи в това безхарактерно, безмозъчно време.

Може би те все още не знаеха за него. Може би не бяха се досетили за нищо. Но в края на краищата щяха да се досетят. Имаше следи. Всичко можеше да се проследи чак до случая с Роу Тиърни и Том Хъчинсън. Неразгаданото убийство на златната двойка. Самото начало за него и Уил Рудолф. Господи, колко беше щастлив, че приятелят му се върна. Винаги се чувстваше по-добре, когато Рудолф беше наблизо. Рудолф разбираше желанието и най-вече свободата. Рудолф разбираше самия него както никой друг на този свят.

Казанова се затича по излъскания коридор на медицинския център. Звукът на чаткащите по пода крачки отекна в празното пространство. След няколко минути беше в четвърти корпус, който се намираше чак на противоположната североизточна страна на болницата.

Погледна още веднъж назад.

Никой не го беше проследил. Никой не се бе досетил до този момент. И може би никога нямаше да се досети.

Излезе на ярко осветения, почти оранжев паркинг. Един черен джип беше паркиран близо до сградата и той безгрижно се качи в него.

Колата имаше регистрационен знак, че принадлежи на доктор на медицинските науки от Северна Каролина. Още една от неговите маски.

Той отново се чувстваше силен и сигурен в себе си. Усещаше се замайващо свободен и жив тази нощ. Това бе опияняващо. Всъщност може би му предстояха едни от най-хубавите часове в живота. Имаше чувството, че може да полети в коприненочерната нощ.

Потегли, за да си прибере жертвата, която му се полагаше.

Доктор Кейт Мактиърнън отново беше на ред.

Тя му липсваше толкова много.

Той я обичаше.

90

Джентълмена отново беше в акция. Доктор Уил Рудолф неумолимо крачеше в нощта към нищо неподозиращата си плячка. Жизнените му сокове кипяха. Клокочеха. Отиваше на домашно повикване, както повеляваше дългът на всеки изтъкнат лекар или поне на онзи, който е истински загрижен за своите пациенти.

Казанова не искаше той да скитори по улиците на Дърам или Чапъл Хил. Всъщност беше му забранил. Лесноразбираемо, достойно за уважение, но неизпълнимо желание. Те отново работеха заедно. Освен това през нощта опасността беше минимална и наградата определено си заслужаваше риска, че и отгоре.

Предстоящата сцена от драмата трябваше да бъде изпълнена перфектно и той бе човекът, който може да я осъществи. Уил Рудолф беше убеден в това. Той нямаше никакъв емоционален багаж. Никаква ахилесова пета. Докато Казанова имаше… Казваше се Кейт Мактиърнън.

По някакъв странен начин, помисли си той, тя се бе превърнала в негов съперник. Казанова се бе привързал по особен начин към нея. Тя беше много близо до „любимата“, която неговият приятел твърдеше, че търси с цялата си страст. Точно поради това представляваше опасност за необикновените му взаимоотношения с Казанова.

Докато караше към Чапъл Хил, той се замисли за своя „приятел“. Нещо между тях се бе променило и това го изпълваше с още по-голямо удовлетворение. Самият факт, че бяха разделени почти цяла година, го бе накарал да оцени тяхната странна взаимовръзка. Нямаше никой друг, с когото да може да си поговори — нито един човек в целия свят.

„Колко тъжно — помисли си Рудолф. — Колко забавно.“

По време на тази година в Калифорния Уил Рудолф си беше припомнил прекалено добре изгарящата самота, която бе изпитвал като момче. Беше израснал във форт Браг, Северна Каролина, а после и в Ашвил. Беше син на един офицер, стара армейска пушка, истински син на Юга. Още от самото начало бе проявил достатъчно разум, за да поддържа фасадата: отличен студент, благовъзпитан, готов да помогне, социални добродетели, надминаващи всички очаквания. Съвършеният джентълмен. Никой не се беше досетил за истинските му желания и нужди… и точно поради това самотата му бе тъй непоносима.

Той знаеше кога свърши тази самота. Точно кога и къде. Спомняше си първата главозамайваща среща с Казанова. Тя се състоя именно в университетския град на „Дюк“ и беше опасна както за единия, така и за другия.

Джентълмена си спомняше сцената толкова ясно. Той държеше малка стая като всеки друг студент в градчето. Една нощ Казанова се появи. Беше доста след полунощ, наближаваше два часът. Направо му беше изкарал ангелите.

Той изглеждаше толкова самоуверен, когато Рудолф отвори вратата и го видя на прага. Имаше един филм с доста театрално напрегната интрига. Казваше се „Въжето“. Сцената му напомняше този филм.

— Ще ме поканиш ли да вляза? Не мисля, че би желал това, което възнамерявам да ти кажа, да бъде оповестено на всеослушание.

Рудолф беше принуден да го покани. Затвори вратата. Сърцето му биеше бясно.

— Какво искате? Вече е почти два часът през нощта. За Бога!

Отново същата усмивка. Толкова наперено самоуверена. Толкова знаеща.

— Ти уби Роу Тиърни и Томас Хъчинсън. Следил си я повече от година. Запазил си един любовен спомен за нея точно тук, в тази стая. Езика й, ако не се лъжа.

Това бе най-драматичният момент в живота на Уил Рудолф. Някой действително знаеше кой е той. Някой го бе разкрил.

— Не се страхувай. Аз също знам, че няма начин да докажат, че ти си извършил убийствата. Ти си извършил съвършени престъпления. Е, почти. Поздравявам те.

Действайки по най-добрия възможен начин при тези обстоятелства, Рудолф се бе изсмял в лицето на своя обвинител.

— Вие сте си изгубили ума. А сега бих желал да напуснете стаята ми. Това е най-налудничавото нещо, което съм чувал през живота си.

— Да, така е — каза обвинителят, — но ти чакаше да го чуеш през целия си живот… Нека ти кажа още нещо, което винаги си искал да чуеш. Аз разбирам какво си направил и защо. Самият аз съм правил такива неща. Много приличам на теб, Уил.

Рудолф беше усетил веднага силната връзка. Първата истинска човешка връзка в неговия живот. Може би точно това бе любовта?

Той беше стигнал до мястото, към което се беше запътил, преди да се усети. Спря колата под една извисяваща се стара ела и изключи фаровете. Двама чернокожи мъже стояха на верандата пред къщата на Кейт Мактиърнън.

Единият беше Алекс Крос.

91

Малко след десет часа вечерта ние със Сампсън пътувахме по един тъмен ветровит път в покрайнините на Чапъл Хил. Бяхме прекарали дълъг ден на бойното поле.

Същата вечер бях завел Сампсън на среща със Сет Самюъл Тейлър. Освен това бяхме разговаряли с един бивш преподавател на Сет, доктор Луис Фрийд. Запознах доктор Фрийд с моята теория за „изчезващата къща“ и той обеща да ми помогне с някои важни научни изследвания, които биха ни ориентирали за евентуалното й местонахождение.

До този момент не бях разказал на Сампсън кой знае какви подробности за Кейт Мактиърнън. Време беше обаче да ги срещна. Не бях много сигурен какво точно представлява нашата връзка, а същото се отнасяше и за Кейт. Може би Сампсън щеше да сподели някои свои мисли по този повод, след като се запознаеше с нея. Не се съмнявах, че ще го направи.

— Всяка нощ ли работиш до толкова късно? — осведоми се той, когато намалихме скоростта и навлязохме в улицата на Кейт — Алеята на старите дами, както я беше нарекла самата тя.

— Да, докато открия Шуши или докато призная, че няма да мога — отговорих аз. — След това възнамерявам да си почивам цяла нощ.

Сампсън се изкикоти.

— Голям дявол си, ей.

Изскочихме от колата и отидохме до вратата. Натиснах звънеца.

— Нямаш ли ключ? — попита Сампсън с каменна физиономия.

Кейт светна външната лампа в наша чест. Запитах се защо не я държи запалена през цялото време. За да пести по пет цента на месец от сметката за тока? Защото светлината привлича комари? Защото тя беше инат и може би искаше отново да си опита силите срещу Казанова? Това беше по-вероятно, съдейки по онова, което бях започнал да научавам за Кейт. Тя искаше да се срещне с Казанова толкова неистово, колкото и аз.

Появи се на вратата със старо сиво горнище на анцуг, дрипави размъкнати дънки и боси крака със закачлив червен лак на ноктите. Тъмната й коса беше подстригана до раменете и тя изглеждаше прекрасно. Нямаше как да избяга от това.

— Тук навън комарите си правят щур купон — изкоментира тя, докато оглеждаше верандата.

Прегърна ме и ме целуна по бузата. Спомних си как лежахме прегърнати предишната нощ. Какво щеше да излезе от това, запитах се аз. Щеше ли изобщо да излезе нещо?

— Здравей, Джон Сампсън — поздрави го с разтърсващо ръкостискане. — Вече знам туй-онуй за теб още от времето, когато сте били на десет години. Можеш да попълниш знанията ми за останалото на чаша бира. Да ми представиш своята гледна точка — усмихна се тя. Винаги беше прекрасно собствената ти гледна точка да се окаже срещу една от нейните усмивки.

— Е, значи ти си прочутата Кейт — задържа ръката й Сампсън и се взря в дълбоките води на тъмните й очи. — Чух, че си изкарвала пари за следването си като сервитьорка в един „ТИР-стоп“. Знам и за черния колан втора степен. За твоя Нидан.

Той започна да пуска японски усмивки и да се кланя с уважение.

Кейт също се усмихна широко и му върна поклона.

— Влезте. Далеч от вечните комари и пъклената жега. Имам чувството, че Алекс е приказвал зад гърба и на двама ни. Сега ще му го върнем тъпкано.

— Ето това е Кейт — казах аз на Сампсън, когато го следвах вътре. — Какво мислиш?

Той ме погледна през рамо.

— Тя те харесва, кой знае защо. Харесва дори мен, което е по-понятно.

Седнахме в нейната кухня и разговорът веднага потръгна, както ставаше винаги, когато бях с нея. Ние със Сампсън пиехме бира, а Кейт си сипа чай с лед. Според мен те със Сампсън доста си допаднаха. И двамата бяха с независим дух, много умни, благородни.

Запознах я със събитията от последния ни работен ден, с разочароващата среща с Ръскин и Сайкс, а тя ни разказа за своя ден в болницата.

Поговорихме още за случая. За доктор Уик Сакс и неговите интелектуални игри. За харемите. За маските. За „изчезващата“ къща. За най-новата ми теория, включваща помощта на доктор Луис Фрийд.

— Преди да дойдете, попрочетох някои работи — заяви Кейт. — Едно есе за мъжкия сексуален нагон, неговата природна красота и сила. Става дума за съвременните мъже, които се опитват да се отделят от майките си — от задушаващото ги космично мамче. Там се лансира идеята, че много мъже желаят свободата, за да докажат мъжката си идентичност, но съвременното общество непрекъснато ги обезверява.

— Мъжете са си мъже и такива ще си останат — демонстрира Сампсън големите си бели зъби. — Това е в пряка връзка с нашия случай. Ние все още сме лъвове и тигри в сърцата си. Никога не съм срещал космичното мамче, така че се отказвам от коментар.

— Какво мислиш ти, Алекс? — попита Кейт.

— Има определени неща у мъжете, които никога не са ми харесвали — отговорих аз. — Ние наистина сме невероятно потиснати. И поради тази причина безцветни. Несигурни. Отбраняващи се. Рудолф и Сакс отстояват своята мъжественост до крайна степен. Те отказват да бъдат потискани от нравите и законите на обществото.

— Та-да-да-дам — съпроводи думите ми Сампсън с барабанен ритъм.

— Те се мислят за по-умни от всички останали — каза Кейт. — Поне Казанова. Той се смее на всички ни. Гаден кучи син.

— Е, точно затова съм тук — обясни Сампсън. — Да го заловя, да го туря в клетка и да ударя катинар на клетката на някой далечен планински връх.

Така мина времето, отлетя, та се не видя. Накрая стана късно и трябваше да си ходим. Опитах се да убедя Кейт да прекара в хотел нощта. Непрекъснато обсъждахме тази тема и нейният отговор беше винаги един и същ.

— Благодаря за загрижеността — заяви тя, докато ни изпращаше на верандата. — Не мога да му позволя да ме изпъди от собствената ми къща. Тая няма да я бъде. Нека дойде да се хванем гуша за гуша.

— Алекс има право за хотела — каза Сампсън.

Кейт поклати глава и на мен ми стана ясно, че няма смисъл да спорим повече.

— Всичко ще е наред, обещавам — каза.

Не я попитах дали мога да остана. Не знаех дали изобщо иска да я попитам. Сампсън малко усложняваше ситуацията. Можех да му оставя колата, за да се прибере, но вече беше един и половина. Освен това всички имахме нужда от сън. Най-накрая ние със Сампсън си тръгнахме.

— Много мила. Много интересна жена. Много умна. Не е твоят тип — каза Сампсън, когато потеглихме към хотела. Това беше изключително рядко обобщение за него. — Тя е моят тип — добави той.

Когато стигнахме края на пресечката, аз се обърнах и погледнах към къщата. Кейт вече бе изгасила лампата на верандата и се беше прибрала. Инат, но много умна. Това й бе помогнало да си пробие път в медицинския колеж. Беше й помогнало да оцелее след смъртта на хората, които бе обичала. Тя щеше да се оправи. Както винаги.

Все пак се обадих на Кайл Крейг, когато се прибрах в хотела.

— Какво прави нашият човек Сакс? — попитах.

— Екстра е. Вече си легна. Не се притеснявай.

92

След като Алекс и Сампсън вдигнаха платна, Кейт внимателно провери, и то два пъти, всички врати и прозорци на своя апартамент. Бяха сигурно затворени. Сампсън веднага й беше харесал. Той беше огромен и страшен, мил и страшен, сладък и страшен. Алекс беше довел най-близкия си приятел да се запознае с нея и това й харесваше.

След като приключи със своите обиколки и с проверката на системите за сигурност, тя се отдаде на мечти за нов живот, далеч от Чапъл Хил, далеч от всичко кошмарно и лошо, което й се беше случило. „Господи, та аз живея във филм на Хичкок — помисли си тя. — Жалко, че Алфред Хичкок не е живял достатъчно дълго, за да види и реагира на лудостта и ужаса на 90-те години.“

Изтощена, тя най-сетне се мушна в леглото. Гадост. Усети втвърдени трохи от хляб и кейк в краката си. Не си беше оправила леглото тази сутрин.

Напоследък не беше достатъчно продуктивна и това я ядосваше. Трябваше да завърши стажа си през пролетта. Сега вече не беше сигурна дали ще успее дори до края на лятото.

Придърпа завивките под брадата си — в тази жега. Беше станала такава пъзла. Страховете й нямаше да си отидат, докато чудовището Казанова скиташе на свобода. Мислеше си как ще го убие. Това беше нейната първа и единствена фантазия, свързана с насилие. Представи си как отива в къщата на Уик Сакс. Око за око. Спомни си точния пасаж от Библията.

Не можеше да се отърве от обсебващите мисли за Казанова, доктор Уик Сакс, тайнствената изчезваща къща на ужасите и горките жени, които все още бяха затворени там. Но тя беше толкова свикнала в непрестанните ужасяващи кошмари, че накрая все пак се унесе в сън.

Кейт изобщо не чу, когато той влезе в къщата.

93

Тик-пат. Тик-пат.

Кейт най-сетне чу шум. Една дъска на пода изскърца от дясната страна на спалнята. Съвсем, съвсем мъничък звук… но не можеше да бъде сбъркан с нищо друго.

Това не беше нейното въображение, не беше сън. Тя усещаше, че той отново е в нейната спалня.

Нека това да е налудничава мисъл, нека това да е сцена от кошмар, нека целият последен месец да бъде само кошмар, който сънувам.

„О, Господи, о, Боже, Исусе Христе, не!“ — помисли си тя.

Той беше в нейната стая. Беше се върнал! Това беше толкова ужасно, че тя не можеше да се насили да повярва в реалността.

Кейт задържа дъха си, докато изпита болки в гърдите като при белодробен спазъм. Тя никога не беше вярвала истински, че той ще се върне.

Сега осъзна, че това е било ужасна грешка. Най-страшната в живота й, но не и последната, която й бе съдено да допусне. Така поне се надяваше.

Кой беше този изключителен психопат? Толкова много ли я мразеше, че бе готов да рискува всичко? Или това откачено копеле си мислеше, че я обича?

Седна напрегнато на ръба на леглото и внимателно се заслуша в очакване на нов шум. Беше готова да скочи върху него. Ето пак… тихичко изпукване. Той се приближаваше от дясната страна на стаята.

Най-накрая тя видя целия тъмен силует на неговото тяло. Жадно пое глътка въздух и почти се задави.

Той беше, мътните да го вземат, чумата да го тръшне.

Мощна, пълна с омраза енергия потече между тях като електрически ток. Най-сетне очите им се срещнаха. Дори в тъмнината неговите сякаш я изгаряха. Толкова добре си спомняше очите му.

Кейт се опита да се изплъзне от първия му удар.

Ударът дойде светкавично и силно. Той не беше загубил бързината си. Мъчителна болка прониза през рамото цялата й лява страна. Все пак тренировките по карате я предпазиха от парализиране. Както и чистият й инат. Волята за живот беше станала нейна запазена марка. Тя се надигна от леглото. Държеше се на крака. Готова да го посрещне.

— Грешка — просъска тя. — От твоя страна този път.

Отново видя очертанията на тялото. Този път в светлината на лунните лъчи, струящи през прозореца на спалнята. Страх и отвращение обхванаха Кейт. Имаше чувството, че сърцето й може да спре, просто да прекрати дейността си, и толкова.

Изстреля един силен ритник. Удари го жестоко в лицето и чу изхрущяването на костта. Беше ужасяващо, но и прекрасно да чуе този звук.

Един висок глас изпищя от болка. Беше го наранила!

Сега го направи отново, Кейт. Тя отскочи, полетя напред, ритна с всичка сила тъмното движещо се тяло, целейки се в стомаха. Той отново изхърка от болка.

— Харесва ли ти? — изкрещя му Кейт. — Харесва ли ти?

Беше го спипала и се закле, че този път няма да го изтърве. Щеше да залови Казанова съвсем сама. Беше узрял за залавяне. Най-напред обаче щеше да го нарани.

Зашемети го отново, този път с юмрук. Кратко, концентрирано, светкавично и мощно кроше. Изпита удовлетворение, което надминаваше всичките й представи. Той се олюляваше, стенеше високо.

Главата му тежко се отметна назад. Косата му се разпиля. Тя искаше да го свали на пода. Може би в безсъзнание. След това щеше да светне лампата. А после можеше да го срита, докато лежи на пода.

— Това беше любовно шамарче — каза му тя. — Само за начало.

Гледаше го как залита пред нея. Всеки момент щеше да рухне.

Храс — нещо, някой я удари в гърба. Ударът й изкара дъха.

Тя не можеше да повярва, че е изненадана откъм незащитената си страна. Болката прониза цялото й тяло, сякаш беше простреляна.

Храс.

Повтори се същото.

В спалнята й имаше двама души.

94

Кейт изпадна в шок от болката, но все още се държеше на крака и най-сетне видя втория мъж. Той се засили и я удари със замах в челото. Тя чу метален звън и почувства, че пада, че се свлича на пода. Почувства, че издиша, ако трябваше да бъде съвсем точна. После тялото й се сгърчи на дървения под.

Два гласа се разнесоха над нея. Две чудовища в нейната спалня. Стереокошмар.

— Не трябваше да идваш.

Тя разпозна гласа на Казанова. Той говореше на втория нападател. Демон номер две, скрит зад вратата. Доктор Уил Рудолф.

— Напротив, аз съм човекът, който трябваше да дойде. Аз не съм влюбен в тази тъпа кучка. На този свят няма друг, на когото да му пука по-малко за нея. Помисли добре. Бъди разумен.

— Добре, Уил. Какво искаш да правиш с нея? — промълви отново Казанова. — Тя е твоя. Нали това искаш?

— Лично аз бих я изял, хапка по хапка — отговори доктор Уил Рудолф. — Или смяташ, че е прекалено?

Те продължиха да се смеят като двама приятели, които си бъбрят в гимнастическия салон. Кейт почувства, че се изпарява от сцената. Тя си отиваше. Накъде се бе запътила?

Уил Рудолф каза, че й е донесъл цветя. И двамата се заляха в смях на тази шега. Те отново ловуваха заедно. Никой не можеше да ги спре. Кейт усещаше миризмата на техните тела, силен мъжки аромат на мускус, който се съчетаваше в някакво всепоглъщащо присъствие.

Тя остана в съзнание много дълго. Съпротивлява се с всички сили. Беше упорита, волева, дяволски горда. Най-накрая светлината изгасна за нея точно като в стар лампов телевизор. Размазан образ, после малка светла точица, после чернота. Толкова просто, толкова прозаично.

Те светнаха лампата, след като свършиха, така че всички обожатели на Кейт Мактиърнън да могат хубаво да я разгледат за последен път.

Това бе нещо повече от хладнокръвно убийство.

95

Ръцете и краката ми трепереха неконтролируемо, докато се опитвах да държа волана и да натискам педалите, за да измина осемте километра, които деляха Дърам от Чапъл Хил.

Трябваше най-сетне да се измъкна от този свързващ двата града булевард, иначе имах чувството, че просто ще блъсна колата в някой стълб.

Бях се сгърчил на предната седалка, вторачен в танцуващите прашинки и заслепени от фаровете мушици, които играеха в ранния утринен въздух.

Непрекъснато дишах дълбоко, опитвайки се да глътна поне малко здрав разум. Беше малко след пет часа сутринта и птиците вече се бяха разпели. Запуших уши, за да накарам песните им да замлъкнат. Сампсън още спеше в хотела. Бях забравил, че той е там.

Кейт никога не се беше страхувала от Казанова. Тя се уповаваше на своята способност да се грижи сама за себе си, дори и след отвличането.

Знаех, че да се самообвинявам, е ирационално и налудничаво, но правех именно това. Нямах представа точно кога, но в определен момент през последните няколко години аз бях престанал да се държа като професионален полицейски детектив. В известен смисъл това беше хубаво, но си имаше и отрицателните страни. В професията имаше прекалено много болка, ако човек се разкисне и се остави да я изпитва. Това беше най-сигурният, най-бързият начин да изгориш и да станеш на пепел.

В края на краищата върнах колата на главния път и намалих скоростта. Петнайсет минути по-късно стигнах до познатата къща в Чапъл Хил.

Кейт беше присвоила на тази улица званието „Алея на старите дами“. Можех да видя лицето й, сладката й лека усмивка, страстната й убеденост в нещата, които бяха важни за нея. Все още можех да чуя гласа й. Двамата със Сампсън бяхме в тази къща преди по-малко от три часа. Очите ми плачеха, мозъкът ми крещеше. Губех контрол над себе си.

Спомних си последните й думи. Чух отново гласа на Кейт:

— Нека дойде да се хванем гуша за гуша.

Черно-бели патрулни полицейски коли, мрачни на вид линейки и телевизионни фургони вече бяха паркирани по двете платна на задънената улица. Бяха запълнили всички възможни пространства. Беше ми писнало до смърт от местопрестъпления. Имах чувството, че половината град се е събрал на митинг пред къщата на Кейт.

В ранната утринна светлина всички лица изглеждаха бледи и мрачни. Шокирани и разярени. Това трябваше да бъде тих университетски град, либерално мислещ, сигурно пристанище сред шеметния хаос и лудост на останалия свят. Точно поради тази причина повечето хора бяха избрали да живеят тук, но тя вече не беше валидна. Казанова я бе отменил завинаги.

Напипах чифт прашни и мръсни слънчеви очила, които се въргаляха сред боклуците на колата. Първоначално те бяха на Сампсън. После той ги подари на Деймън, така че синът да изглежда непроницаем като Сампсън винаги когато му създавах неприятности. Сега аз имах нужда да изглеждам непробиваем.

96

Запътих се към къщата на Кейт, стъпвайки на несигурните си гумени крака. Може и да изглеждах най-непроницаемото копеле наоколо, но сърцето ми беше тежко като олово и невероятно чупливо.

Фотографите от вестниците снимаха ли, снимаха физиономията ми. Щраканията на апаратите им звучаха като халосни изстрели. Репортерите се приближиха, но аз им махнах да се омитат.

— Стойте настрана, момчета — предупредих накрая няколко от тях. Сериозно предупреждение. — Сега не е моментът. Не сега!

Аз обаче забелязах, че дори репортерите и фотографите изглеждат объркани, притеснени и шокирани.

Както ФБР, така и дърамската полиция бяха на мястото на отвратително малодушното нападение. Видях много местни полицаи. Ник Ръскин и Дейви Сайкс също бяха пристигнали. Сайкс ми хвърли злобен поглед — един вид, какво си мислиш, че правиш тук, дявол да те вземе.

Кайл Крейг вече беше на местопрестъплението. Той лично ми се беше обадил в хотела, за да ми съобщи ужасната новина. Приближи се до мен, прегърна ме през рамо и ми заговори с тих шепот.

— Тя е много зле, Алекс, но някак си се крепи. Явно много, много силно е искала да живее. Ще я изнесат всеки момент. Стой тук с мен. Не влизай вътре. Послушай ме, моля те.

Слушах думите на Кайл и се страхувах, че ще припадна пред всички тези камери, пред всички тези чужди хора, пред малцината, които познавах. Сърцето ми, главата ми — всичко беше в невъобразим хаос. Най-накрая влязох в къщата и видях толкова, колкото можех да понеса.

Той беше дошъл в спалнята й отново… бил е отново тук.

Нещо не беше наред обаче… нещо не пасваше на картинката. Нещо… Какво не беше наред тук?

Екипът на Бърза помощ от медицинския център на „Дюк“ сложи Кейт на носилка — от онези, дето се използват при счупване на гръбначния стълб и сериозни рани по главата. Не мисля, че някога съм виждал да се отнасят с друг толкова внимателно, макар да съм попадал в какви ли не трагични ситуации. Лекарите изглеждаха мъртвешки бледи, когато тръгнаха да я изнасят навън. Тълпата внезапно се умълча, когато медицинският екип се появи на прага.

— Ще я закарат в медицинския център на „Дюк“. Някои университетски доктори може да ми възразят, но съм убеден, че това е най-добре обзаведената болница в щата — каза ми Кайл.

Той се стараеше да внесе спокойствие по своя убедителен роботски начин. В интерес на истината беше изненадващо добър в това отношение.

Нещо не беше наред… нещо не си беше на място… Мисли. Съсредоточи се. Това може да е важно… но аз не успявах да подредя мислите си. Все още не успявах.

— Какво става с Уик Сакс? — попитах Кайл.

— Той се прибра вкъщи преди десет вечерта. В момента е там… Струва ми се, че не можем да сме напълно сигурни дали не е излизал. Може и да ни се е изплъзнал по някакъв начин. Възможно е да има таен изход от къщата. Но лично аз не мисля така.

Отдръпнах се от Кайл и се приближих към един лекар в бяла престилка от екипа на „Дюк“, който стоеше до линейката. Навсякъде наоколо проблясваха фотографски светкавици. Стотици „исторически“ снимки се запечатваха на лентите на бухалите, накацали на местопрестъплението.

— Може ли да пътувам с нея?

Лекарят поклати глава.

— Не, господине — каза той. Имах чувството, че говори на бавни обороти. — Не, господине, само семейството има право да пътува с линейката. Съжалявам, доктор Крос.

— Аз съм нейното семейство тази нощ — отвърнах аз. Пробих си път покрай него и се качих в задната част на линейката. Той не се опита да ме спре. Така или иначе, нямаше да успее.

Чувствах се вцепенен. Кейт лежеше сред внушителната апаратура за наблюдение и поддържане на жизнените функции в затвореното отделение на линейката. Изплаших се, че може да е умряла, докато съм се качвал в колата или докато са я изнасяли от къщата. Седнах до нея и докоснах само върховете на пръстите й.

— Аз съм, Кейт, Алекс. Аз съм тук с теб — прошепнах. — Трябва да си силна. Ти винаги си била силна. Бъди силна и сега.

Същият лекар, който ми каза, че не мога да се кача в линейката, влезе и седна до мен. Той се бе почувствал задължен да ме уведоми какви са правилата, но нямаше намерение да ги налага със сила. На визитката с името му пишеше „Д-р Б. Стринджър, екип за бърза помощ към университета «Дюк»“. Дължах му една голяма услуга.

— Можете ли да ми кажете нещо за шансовете й да оцелее? — попитах аз, когато линейката бавно потегли от кошмарната сцена в Чапъл Хил.

— Боя се, че въпросът е труден. Тя е жива и това само по себе си е чудо — каза той с тих, изпълнен с уважение глас. — Има множество счупвания и контузии, някои от тях са с отворени рани. И двете скули са счупени. Може да има разместване на гръбначните прешлени. Тя трябва да е играла ва банк срещу него. По някакъв начин е успяла да запази присъствие на духа и да го измами.

Лицето на Кейт беше жестоко подуто и нарязано. Тя бе почти неузнаваема. Знаех, че същото се отнася за цялото й тяло. Нежно хванах ръката й, докато линейката се носеше с пълна скорост към медицинския център на „Дюк“. Тя е успяла да запази присъствие на духа. Да, точно така. Това беше Кейт. И все пак нещо ме глождеше.

Вкопчих се в друга умопомрачителна мисъл. Беше се стоварила върху мозъка ми, докато излизах от къщата. Май разбрах какво не бе наред в спалнята на Кейт.

Уил Рудолф е бил в стаята. Джентълмена е пристигнал за нападението. Той трябва да е бил. Това бе неговият стил. Крайно, графично откроено насилие. Бяс.

Имаше малко доказателства за присъствието на Казанова. Никакви артистични белези. Но затова пък такова извънмерно насилие… Две чудовища, свързани в едно цяло. Може би Рудолф е мразел Кейт, защото Казанова е влюбен в нея. Може би в изкривеното му въображение тя е застанала между двамата. Може би те неслучайно бяха оставили Кейт жива — така че тя да прекара като вегетиращ кретен остатъка от живота си.

Сега те отново работеха заедно. Двама, които трябваше да заловим.

97

ФБР и дърамската полиция решиха да доведат доктор Уик Сакс за разпит рано на следващата сутрин. Това беше кардинално решение за случая.

От Вирджиния беше долетял един водещ специалист по разпитите, за да проведе деликатния разговор. Той бе най-добрият във ФБР, казваше се Джеймс Хийкин. Почти цялата сутрин се занимаваше с разпита на Сакс.

Аз седях със Сампсън, Кайл Крейг и детективите Ник Ръскин и Дейви Сайкс. Наблюдавахме разпита през еднопосочното огледало в главната квартира на дърамската полиция. Чувствах се като прегладнял човек, залепил нос на витрината на скъп ресторант.

Специалистът по разпитите от ФБР беше добър, много търпелив и коварен като печен прокурор. Но и Уик Сакс не му се даваше. Той владееше до съвършенство езиковите игри, посрещаше изключително хладнокръвно словесния обстрел и беше дори самодоволен.

— Това копеле ще клекне — каза най-накрая Дейви Сайкс в тихата стая за наблюдение. Беше приятно да забележа, че на тях с Ръскин все пак им пука. В известен смисъл можех дори да им вляза в положението като местни детективи: през по-голямата част от това отчайващо разследване те бяха принудени да гледат отстрани.

— С какво разполагате срещу Сакс? Кажи ми, ако криете нещо — обърнах се към Ник Ръскин, докато чакахме пред кафе-машината.

— Доведохме го, защото шефът ни е задник — отвърна ми Ръскин. — Засега не разполагаме с нищо срещу Сакс.

Питах се дали мога да вярвам на Ръскин или на кой да е друг, свързан със случая.

След почти два часа напрегнато париране на взаимни удари Хийкин успя да докаже малко повече от това, че Сакс е колекционер на еротика и е осъществявал безразборни сексуални контакти с навити студентки и преподавателки в течение на последните единайсет години.

Колкото и да ми се искаше да счупя главата на Сакс, не можех да разбера защо са го довели тук точно в този момент. Защо сега?

— Открихме произхода на парите му — разкри Кайл част от отговорите на моите въпроси тази сутрин. — Сакс е собственик на бюро за компаньонки, което развива дейност извън Роли и Дърам. Фирмата се нарича „Късмет“. Пускат реклами за „бельо — висша мода“ в жълтите страници. Ако не друго, доктор Сакс ще си има сериозни проблеми с данъчната инспекция. Според Вашингтон сега е моментът да упражним натиск. Страхуват се, че той ще избяга в най-скоро време.

— Не съм съгласен с твоите хора във Вашингтон — казах на Кайл. Знаех, че някои агенти на ФБР наричат главната квартира на своето управление „Източен Дисниленд“. Разбирах ги. Те съзнаваха, че излагат на риск цялото разследване и отгоре на всичко ги командваха с дистанционно управление.

— Че кой е съгласен? — отговори Кайл и сви широките си кокалести рамене. Това беше неговият начин да признае, че вече не контролира положението. Случаят вече беше станал прекалено голям. — Между другото, как е Кейт Мактиърнън? — попита.

Вече бях разговарял три пъти по телефона с медицинския център на „Дюк“ тази сутрин. Бях им оставил един номер в полицейското управление на Дърам, за да ми се обадят, ако състоянието й се промени.

— Състоянието й е критично, но още се крепи — отговорих аз.

Получих възможност да разговарям с Уик Сакс точно преди единайсет часа тази сутрин. Това беше отстъпката, която Кайл ми направи.

Опитах се да изхвърля Кейт от главата си, преди да остана сам в стаята със Сакс. Въпреки това гневът трещеше и бучеше в тялото ми. Не бях сигурен дали мога да се контролирам. Не бях сигурен дори дали искам да се контролирам вече.

— Нека аз, Алекс. Нека аз да вляза при него — дръпна ме Сампсън за ръката, преди да вляза вътре. Отскубнах се от него и отидох да се срещна с доктор Уик Сакс.

— Аз ще се оправя с него.

98

— Добър ден, доктор Сакс.

Осветлението в малката безлична стая за разпити беше по-силно и ослепително, отколкото изглеждаше през еднопосочното огледало. Очите на Сакс бяха зачервени и ми се стори, че е не по-малко напрегнат от мен. Кожата на скулите му бе силно опъната. Но се държеше с мен по същия самоуверен и самодоволен начин, както и по време на разговора с Джеймс Хийкин от ФБР.

Дали гледам в очите на Казанова, запитах се аз. Възможно ли е пред мен да стои чудовището в човешки образ?

— Казвам се Алекс Крос — казах аз и тежко се отпуснах на изтъркания метален стол. — Нейоми Крос е моя племенница.

Сакс проговори през стиснати зъби. Имаше леко южняшко произношение. А според Кейт Казанова нямаше забележим акцент.

— Знам кой сте, по дяволите. Чета вестници, доктор Крос. Чел съм за нейното отвличане.

Кимнах.

— Щом сте чели вестници, трябва да сте наясно с творчеството на мръсника, наречен Казанова.

Сакс се изхили или поне на мен така ми се стори. Сините му очи бяха пълни с презрение. Не беше трудно да разбера защо никой в университета не го харесва. Русата му коса беше зализана назад, нямаше нито един косъм, който да не си е на мястото. Роговите рамки на очилата му придаваха самодоволен и снизходителен вид.

— В цялото ми минало няма нито едно доказателство за проявено насилие. Никога няма да призная тези отвратителни убийства. Не съм способен да убия и комар. Фактът, че отхвърлям насилието, е добре документиран.

„Басирам се, че е точно така — помислих си аз. — Всичките ти лица и фасади са чисти и идеално подредени, нали? Преданата ти жена — медицинската сестра. Двете ти деца. Добре документираният факт, че «отхвърляш насилието».“

Разтърках лице. Трябваше да мобилизирам цялата си воля, за да не го ударя. Той оставаше надменен и недостъпен.

Наведох се над масата и заговорих шепнешком.

— Прегледах еротичната ви колекция. Аз бях в избата ви, доктор Сакс. Колекцията е пълна с перверзно сексуално насилие, физическото унизяване на мъже, жени и деца. Това може и да не е „доказателство за проявено насилие“, но затова пък ми подсказва нещо за вашия истински характер.

Сакс отхвърли казаното от мен с едно махване на ръката.

— Аз съм известен философ и социолог. Да, аз изучавам еротиката — по същия начин, по който вие изучавате престъпното мислене. Не страдам от умствени отклонения, водещи до разврат, доктор Крос. Моята еротична колекция е ключът, с който се опитвам да разбера фантазиите на западната култура, ескалиращата война между мъжете и жените. — Той повиши глас. — Освен това не можете да ме принудите да давам обяснения за личния си живот. Аз не съм нарушил законите. Дошъл съм тук доброволно. Докато вие сте влезли в моя дом без разрешение за обиск.

Опитах се да наруша равновесието на Сакс, като му задам страничен въпрос.

— Как си обяснявате факта, че имате такъв успех сред младите жени? Вече са ни известни сексуалните ви завоевания сред студентките. Осемнайсет, деветнайсет, двайсетгодишни. Красиви млади жени, ваши студентки в някои случаи. За това поне със сигурност има доказателства.

За част от секундата гневът му изби на повърхността. След това се овладя и направи нещо странно и може би доста показателно. Демонстрира своята потребност да упражнява власт и контрол, да бъде звездата на шоуто дори и пред мен. Без значение какви бяха отношенията ни.

— Защо имам успех с жените ли, доктор Крос?

Той се усмихна и езикът му заигра между зъбите. Съобщението беше изтънчено, но достатъчно ясно. Сакс ми казваше, че знае как да упражнява сексуален контрол над повечето жени.

Той продължи да се усмихва. Мръсна усмивка на мръсник.

— Много жени искат да бъдат освободени от своите сексуални задръжки, особено млади жени, съвременни жени от университетските градове. Аз ги освобождавам. Освобождавам толкова жени, колкото ми стигат силите.

Това ме довърши. Оказах се от другата страна на масата за секунда. Столът на Сакс се прекатури назад. Приземих се тежко върху него. Той изръмжа от болка.

Притиснах го силно с цялото си тяло. Ръцете и краката ми трепереха. Въздържах се от нанасяне на истински удар. Той беше абсолютно безсилен да ме спре, осъзнах аз. Нямаше представа как да се бие с мен. Не беше нито много силен, нито атлетичен.

Ник Ръскин и Дейви Сайкс влетяха в стаята за разпити, Кайл и Сампсън бяха зад гърбовете им. Те се наблъскаха в стаята и се опитаха да ме отскубнат от Сакс.

В интерес на истината аз сам се отскубнах от Уик Сакс. Не го бях наранил, никога не бях имал такова намерение. Прошепнах на Сампсън:

— Той не е физически силен, за разлика от Казанова. Той не е чудовището. Той не е Казанова.

99

Същата вечер двамата със Сампсън вечеряхме в едно много добро заведение в Дърам. По ирония на съдбата то се казваше „При Нана“.

Никой от нас не беше особено гладен. Огромните пържоли с пресен лук и планини от картофено пюре с чесън отидоха на вятъра. Играта с Казанова беше към края си, а ние като че ли бяхме хвърлили зарове, които ни върнаха в самото й начало.

Говорихме си за Кейт. От болницата ми бяха казали, че състоянието й е все още критично. Ако оживее, лекарите смятаха, че има малки шансове не само за пълно възстановяване, но и отново някога да бъде лекарка.

— Вие двамата бяхте нещо повече от… е, нали знаеш, добри приятели? — попита най-сетне Сампсън. Опипваше почвата много внимателно и беше изключително добър в това отношение, стига да искаше.

Поклатих глава.

— Не, ние бяхме приятели, Джон. Можех да говоря с нея за всичко, и то по начин, който почти бях забравил. Никога не съм се чувствал така спокоен с някоя жена и не съм стигал толкова бързо до това състояние, като изключим живота ми с Мария.

Сампсън непрекъснато кимаше и предпочиташе да ме слуша как изливам всичко това от себе си. Той знаеше кой съм — и преди, и сега.

Повикаха ме на телефона, докато още ровичкахме из щедрите порции храна в чиниите. Обадих се на Кайл Крейг от телефонния автомат на долния етаж на ресторанта. Намерих го в колата му. Пътуваше към Хоуп Вали.

— Всеки момент ще арестуваме Уик Сакс за убийствата на Казанова — каза той.

За малко да изпусна слушалката.

— Какво? — изкрещях в телефона. Не можех да повярвам на ушите си. — И кога, по дяволите, ще стане това? Кога е взето решението? Кой го е взел?

Както винаги Кайл запази хладнокръвие. Леденият човек.

— Ще влезем в къщата му след няколко минути. Този път играта се ръководи от шефа на дърамската полиция. Намерили са нещо в къщата му. Физическо доказателство. Арестът ще бъде извършен съвместно от Бюрото и Полицейското управление на Дърам. Исках да знаеш това, Алекс.

— Той не е Казанова — казах аз. — Не го прибирайте.

Говорех на висок глас. Телефонният автомат се намираше в тесен коридор на ресторанта и в близките тоалетни непрекъснато влизаха и излизаха хора. Аз привличах втренчени погледи — колкото ядосани, толкова и подплашени.

— Няма връщане назад — отговори ми Кайл. — Аз самият съжалявам за това.

И ми затвори телефона. Край на дискусията.

Двамата със Сампсън потеглихме с пълна скорост към предградията на Дърам. Отначало приятелят ми си седеше мълчаливо, но после изведнъж ми зададе въпрос с повишена трудност:

— Възможно ли е да разполагат с достатъчно убедителни доказателства, за които ти да не знаеш нищо?

За мен въпросът нямаше точен отговор. Той означаваше: в каква степен бях вън от играта.

— Не мисля, че Кайл разполага с достатъчно доказателства за арест. Той щеше да ми каже. Колкото до дърамската полиция… Нямам представа какво, по дяволите, се канят да правят. Ръскин и Сайкс бяха изолирани и вървяха по собствена следа. В същото положение бяхме и самите ние.

Когато пристигнахме в Хоуп Вали, разбрах, че не сме били единствените поканени да присъстват на ареста. Тихата уличка в предградията беше блокирана. Няколко телевизионни фургона вече се бяха разположили там. Навсякъде се виждаха паркирани патрулни коли на полицията и коли на ФБР.

— Е, това вече е пълна идиотщина. Прилича ми на квартално увеселение — каза Сампсън, когато слязохме от колата. — Най-гадното, което съм виждал някога. Най-гадният и пълен провал в живота ми.

— Нещата си бяха такива от самото начало — съгласих се аз. Един мултиинституционален кошмар.

Краката ми се плетяха като на пияница. Нанасяха ми кроше след кроше. Вече абсолютно нищо не разбирах. В каква степен бях вън от играта?

Кайл Крейг ме видя, че идвам. Пресрещна ме и здраво стисна ръката ми. Имах чувството, че е готов да ме блокира с цяло тяло, ако се наложи.

— Знам колко си объркан. И аз съм така — бяха първите му думи. Звучеше извинително, но в същото време беше извън кожата си от яд. — Това не е наша работа, Алекс. Този път Дърам ни удари под пояса. Шефът на полицията сам е взел решението. Оказват ни политически натиск чак от щатската прокуратура. Смърди толкова гадно, че ми иде да си сложа кърпичка на носа.

— Какво, по дяволите, са намерили в къщата? — попитах Кайл. — Какво е това физическо доказателство? Не става дума за порно книжки, нали?

Кайл поклати глава.

— Дамско бельо. Имал е огромен склад с дрехи, скрит в къщата. Намерили са тениска с емблемата на Университета на Северна Каролина, която е принадлежала на Кейт Мактиърнън. Очевидно Казанова също е пазел сувенири. Също като Джентълмена в Лос Анджелис.

— Не, той не би постъпил така. Той е различен от Джентълмена — възразих аз. — Той държи момичетата и по-голямата част от гардероба им в скривалището си. Той е предпазлив и вманиачен на тази тема. Кайл, това е лудост. Това не е отговорът. Това е колосална бъркотия.

— Не можеш да си сигурен — отговори Кайл. — Хубавите теории няма да спрат въпросната бъркотия.

— А какво ще кажеш за хубавата логика и поне малко здрав разум?

— Страхувам се, че нито едното, нито другото ще свърши работа.

Отправихме се към задната веранда на къщата на Сакс. Телевизионните камери жужаха като заредено оръжие, стреляйки по всичко, което се движи. Бойното поле бе обградено с три обръча медии, които настъпваха по целия фронт.

— По някое време следобед са претърсили къщата — съобщи Кайл, докато вървяхме. — Докарали са кучета. Специални кучета от Джорджия.

— И защо им е било това, дявол да ги вземе? Защо им е хрумнало да претърсват къщата на Сакс точно сега?

— Някой им е подшушнал нещо и те не са имали причина да не му повярват. Само това успях да изтръгна от тях. Аз също съм изолиран, Алекс. И на мен тази работа не ми харесва.

С мъка виждах на две крачки пред себе си. Полезрението ми беше силно стеснено. Стресът ме беше докарал до това състояние. Както и гневът.

Идеше ми да се развикам, да се разкрещя на някого. Идеше ми да тегля един ритник на лампите, осветяващи стилната веранда на Сакс.

— Казаха ли ти поне нещо за анонимния си осведомител? Господи Боже, Кайл! Мътните да ги вземат! Анонимен осведомител.

Уик Сакс бе заложник в собствената му прекрасна къща. Явно дърамската полиция искаше историческият момент на ареста да бъде увековечен по местната и националната телевизия. Цялата работа беше именно заради това. Мигът, в който блюстителите на закона от Северна Каролина ще влязат в залата на славата.

Те бяха хванали подставен човек и напираха да го покажат на целия свят.

100

Веднага разпознах шефа на дърамската полиция. Той беше навършил наскоро четирийсет години и приличаше на бивш професионален футболен защитник. Роби Хатфийлд беше висок около метър и осемдесет и осем, с квадратна челюст и могъщо телосложение. Осени ме дивата параноична мисъл, че той може да е Казанова. Във всеки случай подхождаше за тази роля. Дори пасваше на психологическия профил на Казанова.

Детективите Ник Ръскин и Дейви Сайкс вървяха от двете страни на арестувания доктор Уик Сакс. Разпознах още няколко местни детективи. Всички изглеждаха дяволски притеснени, но тържествуващи и най-вече облекчени. Сакс обаче приличаше на човек, който току-що се е изкъпал с дрехите. Изглеждаше виновен.

Ти ли си Казанова? Ти ли си Звярът в края на краищата? Ако е така, какъв номер, по дяволите, въртиш сега? Искаше ми се да задам на Сакс хиляди въпроси, но нямах възможност.

Ник Ръскин и Дейви Сайкс си разменяха шеги с някои от събратята си в претъпканото фоайе. Двамата детективи ми напомняха за неколцина професионални спортисти, които познавах във Вашингтон. Повечето обожаваха светлините на рампата, някои живееха заради тях. По-голямата част от дърамската полиция, изглежда, бе подчинила действията си на същата цел.

Косата на Ръскин лъщеше и беше вчесана назад, плътно зализана с брилянтин. Той беше готов за светлините на рампата. Дейви Сайкс също изглеждаше готов. Вървете да гледате списъка със заподозрени лекари, идеше ми да им кажа. Тази работа не е приключила! Тя едва сега започва. Истинският Казанова ви ръкопляска точно в този момент. Може би ви гледа от тълпата.

Пробих си път по-близо до Уик Сакс. Трябваше да огледам всичко в най-автентичния му вид. Да го почувствам. Да го видя и да го чуя. Да го разбера по някакъв начин.

Съпругата и двете деца на Сакс бяха задържани в столовата до вестибюла. Изглеждаха наранени, много тъжни, и объркани. Те също разбираха, че нещо не е наред. Семейството на Сакс не изглеждаше виновно.

Роби Хатфийлд и Дейви Сайкс най-сетне ме забелязаха.

— Доктор Крос, благодаря ви за помощта.

Началникът на полицията Хатфийлд беше великодушен в този триумфален миг. Бях забравил, че аз съм човекът, който донесе снимката на Сакс от апартамента на Джентълмена в Лос Анджелис. Такава неоценима детективска заслуга… такава удобна, шибана улика.

Това беше абсолютна грешка. Чувствах грешката, надушвах грешката. Това бе първокласен заговор, който се осъществяваше по съвършен начин. Казанова се изплъзваше, изпаряваше се точно в този момент. Никога нямаше да го заловим.

Началникът на дърамската полиция най-сетне ми подаде ръка. Поех ръката на шефа и я стиснах силно, задържах я в своята.

Мисля, че той се изплаши да не би да се изправя пред камерите заедно с него. Досега Роби Хатфийлд бе успял да запази вида си на непристъпен ръководител. Той и неговите детективски суперзвезди щяха да поведат шествието начело с Уик Сакс навън. Щеше да бъде велик, опияняващ миг под пълната луна и ослепителните слънца на прожекторите. Липсваха само виещи кучета.

— Знам, че спомогнах за откриването му, но Уик Сакс не е извършил това — казах право в лицето на Хатфийлд. — Вие арестувате не когото трябва. Нека ви обясня защо. Дайте ми десет минути още сега.

Той ми се усмихна и усмивката му изглеждаше дяволски снизходителна. За миг имах чувството, че едва ли не се е вкаменил. Хатфийлд се отдръпна от мен и излезе навън. Изправи се пред ярките светлини на телевизионните камери, изпълнявайки ролята си блестящо. Беше толкова обзет от самия себе си, че почти забрави за Сакс.

Онзи, който се е обадил за дамското бельо, можеше да е само Казанова, помислих си аз. По пътя на логиката се приближавах все по-близо до възможната идентификация на чудовището. Това бе работа на Казанова. Казанова стои зад всичко това, няма друг начин.

Доктор Уик Сакс мина покрай мен, докато го извеждаха от къщата. Беше облечен в бяла памучна риза и черни панталони. От главата до петите дрехите му бяха прогизнали от пот. Представих си как плува в обувките си: черни мокасини със златни токи. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Цялата му арогантност се бе изпарила.

— Нищо не съм направил — каза ми той с тих, сподавен глас. Очите му умоляваха. Той също не можеше да повярва. И тогава каза нещо невероятно трогателно. — Аз не наранявам жените. Аз ги обичам.

В този момент, както си седях на верандата на Сакс, бях поразен от една абсолютно налудничава и умопомрачителна мисъл. Имах чувството, че спирам насред изпълнението на тройно салто. Времето спря. Той беше Казанова! Внезапно разбрах това.

Уик Сакс беше оригиналният модел, използван за сътворението на Казанова. Още от самото начало планът на чудовищата е бил такъв. Те са разполагали с изкупителна жертва за своите съвършени убийства и приключения а ла маркиз Дьо Сад.

Всъщност доктор Уик Сакс беше Казанова, но не беше едно от двете чудовища. Казанова също се оказа фасада. Той не знаеше нищо за истинския „колекционер“. Той бе поредната жертва.

101

— Аз съм Джентълмена — обяви Уил Рудолф с учтив театрален поклон. Беше облечен с редингот, черна папийонка, официална риза. Косата му беше вързана отзад на стегната опашка. Беше купил бели рози за специалния случай.

— И много добре знаете кой съм аз, момичета. Всички изглеждате толкова прекрасни — рече Казанова, застанал до него. Той беше в поразителен контраст със своя партньор. Тесни черни джинси. Черни каубойски ботуши. Без риза. Релефно очертани мускули на корема. Черна страшна маска с дебели, ръчно изрисувани металносиви ивици.

Убийците се представиха, докато жените пристъпваха в дневната на скривалището. Те застанаха в редица пред една дълга маса.

Както ги бяха информирали преди няколко часа, това щяло да бъде специално честване.

— Бясното куче Казанова най-сетне е заловено — осведоми ги Казанова. — Това е новина номер едно. Оказа се, че бил някакъв побъркан университетски професор. В наше време никому не можеш да имаш доверие.

Жените бяха помолени да облекат празнични дрехи — според това, което всяка от тях би избрала за тържествена вечеря в ресторант. Рокли с дълбоки деколтета, вечерни обувки с високи токчета, тънки като паяжина чорапи и може би перли или дълги обици. Никакви други бижута. Трябвало да изглеждат „елегантни“.

— Значи сега имаме само седем прекрасни дами — отбеляза Рудолф, докато двамата с Казанова наблюдаваха как жените влизат в стаята и се подреждат в почетен шпалир.

— Много си придирчив, ще знаеш. Истинският Казанова е бил ненаситен любовник, който изобщо не е подбирал.

— Трябва да признаеш обаче, че и седемте са изключителни — обърна се Казанова към своя приятел. — Моята колекция е само от шедьоври.

— Напълно съм съгласен с теб — каза Джентълмена. — Изглеждат като картини. Да започваме, ли?

Бяха се уговорили да изиграят една от любимите си едновремешни игри. „Щастливата седморка“. Случвало се бе да играят и на „щастливата четворка“, „щастливата единайсеторка“, „щастливата двойка“. Всъщност играта бе посветена на Джентълмена. Това бе неговата нощ. Може би последната в къщата и за двамата.

Те спокойно се отправиха към шпалира. Най-напред заговориха Мелиса Станфийлд. Беше облечена с червена копринена рокля по тялото. Дългата й руса коса бе сресана настрани и прихваната отзад. Тя напомняше на Казанова за Грейс Кели на млади години.

— Пазиш ли се за мен? — попита Джентълмена.

Усмивката на Мелиса бе целомъдрена.

— Пазя сърцето си.

Уил Рудолф се усмихна на умния отговор. Помилва я по бузата с опакото на ръката си. После бавно спусна ръката си по шията и стегнатите й гърди. Тя се остави, без да показва страх или отвращение. Това бе едно от правилата по време на игра.

— Ти си много, много добра в нашата малка игра — каза той. — Ти си ценен играч, Мелиса.

Нейоми Крос бе следващата в редицата. Беше облечена с къса копринена рокля с цвят на слонова кост. Много шик. Щеше да е красавицата на всеки годишен бал, организиран от коя да е юридическа фирма във Вашингтон. Ароматът на нейния парфюм леко замая главата на Казанова. Той се изкушаваше да обяви Нейоми за забранена зона за Джентълмена. В края на краищата той не си падаше особено по нейния чичо Алекс Крос.

— Може би по-късно ще се върнем да посетим Нейоми — каза Джентълмена и нежно целуна ръката й. — Очарован съм.

Рудолф кимна и спря пред шестата жена в шпалира. Обърна глава, измери с поглед последното момиче, но след това очите му се върнаха на номер шест.

— Ти си много особена — прошепна той тихо, почти срамежливо. — Невероятна, бих казал.

— Това е Криста — каза Казанова с усмивка на ценител.

— Ще бъда с Криста тази нощ — възкликна възторжено Джентълмена. Той бе сторил своя избор. Казанова му беше направил подарък и той можеше да прави с него каквото му скимне.

Криста Ейкърс опита да се усмихне. Това бе правилото на къщата. Но не успя. Именно това хареса Джентълмена най-много в нея: тъй възбуждащия страх в очите й.

Той бе готов да поиграе на „целуни момичетата“.

За последен път.