Целувката

XVI

Вон веднага тръгна към болницата, след като дежурният лекар му се обади, че Килиан бил дошъл в съзнание.

Пол Килиан лежеше на леглото, а почти цялата му глава беше закрита от бинтове.

— Здрасти, Пол, как се чувстваш?

Той направи кисела гримаса.

— Ако питаш за главата ми, имам усещането, че някой забива гвоздеи в нея. А вътрешно се чувствам доста глупаво. Провалих се, не можах да се справя с охраната на мис Танас.

— Глупости. Не се тревожи за това. Ким е добре, така че не се притеснявай. Този кучи син се прави на много хитър. Мисля, че една от целите му е да си играе с нас. Да покаже, че сме некадърни. А сега, Пол, ще можеш ли да ми кажеш нещо?

— Боя се, че нямам нищо, с което да помогна. Влязохме заедно с мис Танас. Проверих първо кухнята, после се върнах горе. Отворих спалнята и погледнах веднага зад вратата. Наведох се под леглото. Нали знаеш, това са най-удобните места, където може да се скрие някой. Изведнъж ми се стори, че чух шум зад гърба си. Или просто усетих някакво раздвижване. Бях коленичил и не можах да се обърна бързо. После всичко потъна. Докато се събудих тази сутрин.

Вон замислено поглаждаше брадичката си.

— Добре, а къде мислиш, че е бил?

— Само в гардероба, няма къде другаде. Само там ми оставаше да проверя. — Пол удари силно с юмрук по леглото. — Дяволите да ме вземат! Защо не отворих скапания гардероб, още щом влязох? Щях да му извия врата.

— Не видя ли нещо? Поне с какво те е ударил?

Килиан вдигна рамене.

— Сякаш ме блъсна бързият влак. Чакай, май че видях. Да, стори ми се, че видях бухалка за бейзбол.

Вон кимна с глава. Надяваше се Пол да е прав. Преди няколко дни бе видял старата бухалка на Трент. „А снощи дали я видях?“ Не можеше да си спомни. С малко късмет, по нея можеше да се намерят отпечатъците на Майк Драйтън. Двете алибита на Майк не му се бяха понравили. В понеделник вечерта, когато бе убита Дорийн, бе му казал, че е играл билярд в бара „Ти Джей“. Старият Том бе потвърдил това, но имаше една подробност, че бе затворил към дванадесет и половина. А аутопсията показваше, че смъртта е настъпила между един и четири сутринта. За снощи твърдеше, че бил гледал телевизия. Вон бе проверил каналите — предаванията съвпадаха, но съмненията му спрямо Драйтън се усилваха. Той прекалено много приличаше на портрета на убиеца. Можеше ли това да е Койд? Имаше същите зелени очи, същата светла коса, същите килограми. Да, след толкова години Койд би могъл да се прероди в Майк Драйтън.

— Добре, Пол. Оставям те да почиваш. И се оправяй по-бързо, защото нямам хора.

— Благодаря ти. Ако имаш време, мини пак.

Вон излезе от болницата в мрачно настроение. Убиецът ставаше все по-самонадеян и нагъл. Имаше лошо предчувствие, прекалено лошо.

Посрещна Ким с усмивка.

— Здрасти, влизай. Радвам се да те видя.

Преди да се усети, Ким бе издърпана вътре за ръката. Вон помаха за довиждане на Рей, който я бе съпроводил дотук.

— Стори ми се цяла вечност.

— Мм, само дванадесет часа — усмихна се и тя.

Чувстваше се виновна. Беше дошла с намерението да му каже, че е време всичко да приключи. Чудеше се дали щеше да има сили да го направи.

— През целия ден си мислех за теб.

Вон леко обгърна раменете й и я целуна нежно, отпращайки тръпки на удоволствие по цялото й тяло.

Помогна й да съблече сакото си, а после отвори гардероба.

Ръката му увисна във въздуха. Неговото синьо яке си беше на мястото. Същото яке, което бе изчезнало в деня, когато Дорийн му се бе обадила за първи път. Огледа ръкава — наистина от него бе откъснато парче плат. Знаеше вече къде е липсващото късче. В лабораторията на ФБР в Сиатъл. Още една вещ, която го свързваше с убиеца. Какво трябваше да направи? Да изгори дрехата, или да я занесе за експертиза? Не бе дори и споменавал на Стоун, че убиецът безпрепятствено влиза в къщата му по всяко време.

— Вон, случило ли се е нещо?

Гласът на Ким го стресна. Обърна се и се опита да й се усмихне.

— Не, нищо. Само мислех, че съм загубил това яке и затова се опитвах да си спомня, кога за последен път го видях на това място. Ела да провериш, дали е готово яденето.

— Мм, мирише чудесно!

Ким стоеше в средата на кухнята и наблюдаваше Вон, който като фокусник слагаше тигани, тенджери, добавяше подправки. Опита се да установи източника на приятния аромат, носещ се във въздуха, но не успя да се справи.

— Какво си приготвил?

— Комбинация от любимите ми азиатски специалитети. Това тук е пържено филе от костур с портокалов сок, в тенджерата има тайландска юфка със скариди, а в тигана — панирани крилца от пиле.

Стомахът на Ким измърка одобрително.

— Мм, нямам търпение да започнем.

— Е, ще трябва да почакаш малко. Майка ти не те ли е учила, че първо трябва да те поканят.

— Не, не ме е учила.

— Е, това е голям пропуск, но аз ще го поправя.

— Така ли, как?

— Ето така.

Той се приближи, вдигна брадичката й и я целуна толкова нежно, че тя едва усети устните му.

— Ела, искам да ти покажа всички стаи, така няма да има нужда да надзърташ повече.

Ким пое подадената й ръка.

— Тук има две спални, баня с тоалетна, а горе е детската стая.

Последните му думи бяха казани с известно колебание.

— Мислиш ли скоро да вземеш Ландън при себе си?

— Да, но със сигурност, не сега. Уилма ще го задържи, докато завърши това разследване. Няма да имам и минута спокойствие, ако той е тук.

— Разбирам те…

— Построих тази къща само заради него. За съжаление, той дори не е виждал стаята си за игра.

Бяха изкачили и последното стъпало. Тук имаше прозорец, откъдето се виждаше целият двор. Ким успя да различи покрива на малка постройка, скрита между боровете.

— Какво е това там? Не съм го забелязвала преди.

— Моята работилница. Когато искам да се откъсна от света, отивам там. В нея съм изработил всички тези дървени скулптури. Направих я далеч от къщата, за да не се изкуша след време да прокарам телефон. Работех и тогава, когато ти дойде да ме търсиш.

Вон отвори вратата вляво.

— Това е една от спалните.

Стаята бе обзаведена с бледорозов килим и завеси в същия цвят, а леглото и гардеробът бяха бели със златисти кантове.

— Стана малко пъстра, но когато купих този килим, всичко след това дойде по реда си. Ето, тук е банята. Нищо особено. Вана, душ… Ела, нямам търпение да ти покажа стаята на Ландън. Мечтал съм си за такава като дете.

Ким се усмихна. Детската наистина беше прекрасна.

Стените бяха боядисани в светлосиньо. На една от тях имаше фототапет със стар локомотив. Върху килима бяха подредени комплект кубчета и пластмасови играчки. Двойното детско легло бе застлано със завивки в тъмносин цвят. Щорите на прозорците бяха в същия десен, но на тях имаше апликации на герои от известни комикси.

— От тази врата се влиза в стаята за игра. Засега има само играчки. Оставил съм я той да си я подреди, както иска. Засега това е. Мисля, че е време да вечеряме.

— Не очаквах, че изобщо някога ще ми предложиш. Гладна съм като вълк.

— Хайде тогава, че да не се нахвърлиш върху мен — засмя се Вон.

След няколко минути се настаниха в кухненската ниша и започнаха угощение с едни от най-вкусните ястия, които Ким някога бе опитвала. Стараеше се да не възхвалява прекалено неговите кулинарни умения, защото и без това самочувствието му бе прекалено голямо. Учуди се, защото дори и виното й хареса, макар че по принцип не пиеше. Като цяло всичко беше перфектно. А това правеше още по-труден за нея разговора за техните отношения.

След като свършиха с вечерята, почистиха масата и се преместиха в дневната на чаша кафе.

Ким набра смелост.

— Вон, мислих много напоследък…

— За какво?

— Става дума за нас.

— Така ли? И до какви изводи стигна?

Ким изучаваше лицето му, но не можеше да разгадае по него какво става в главата му.

— Ами… ти не си казвал нищо, но добих впечатлението, че отношенията ни стават все по-сериозни. Смятам, че трябва да ги поохладим малко.

— Тази налудничава идея за нашите отношения не ти дава покой, а?

— Виж, обясних ти, защо е така.

— О, да, спомням си. Какво беше — че всеки мъж, когото си обичала, вече е мъртъв.

Вон се изправи рязко и започна да разтребва масата.

— Искаш да ми кажеш, че предпочиташ да започнеш да си живееш скучно и самотно още от тази вечер? Страхуваш се, че ако започнеш да ме обичаш, нещо ще се случи с мен. Ами ако взема, че оживея, какво ще стане тогава?

— О, не мога да разбера, защо правиш така, че всичко, което кажа, да звучи по такъв глупав начин!

Изведнъж Вон стовари със сила юмрука си върху масата и Ким подскочи от изненада.

— Не го правя аз да звучи така. Това си е направо глупаво. По дяволите, Ким! Бягаш отново. Бягаш от нещо, което може да не се случи.

Сълзите й напираха, но тя ги преглътна — не биваше да плаче пред него.

— Какво да направя? Може да съм страхливка, но знаеш ли какво значи да загубиш някого, когото си обичал? Който е бил всичко за теб!

— Да, мисля, че знам!

Вон се надвеси над нея и я погледна с изражение, което тя просто не знаеше как да тълкува.

— Не знаеш ли, че загубих най-добрите си приятели, а тъй като нямам семейство, те ми бяха всичко, което имах.

— Съжалявам…

Преди да успее да каже нещо друго. Ким усети, че ръцете му я издърпват от стола. Направи го толкова рязко, че Ким успя само да изохка изненадана. Устата му се впи в нейната. Гърдите й болезнено се сблъскаха с твърдите му мускули. Дланите му грубо обхождаха гърба й. Нямаше и капчица нежност в тази прегръдка. И въпреки това, тя усещаше, че тялото й е на друго мнение. Цялата настръхна.

— Значи искаш само секс без чувства, така ли, Ким? Секс без любов, как ти се струва?

Едва сега разбра какво е целял с тази прегръдка. Опита се да се отскубне, но ръцете му здраво я държаха.

Беше толкова ядосана, че не можа да отговори веднага на тази преднамерена грубост.

— Пусни ме! — процеди през зъби.

— Нима мислиш, че аз нямам чувства. Нима мислиш, че аз съм животно и една раздяла с теб няма да ме нарани? Знай, че никога няма да се откажа от възможността да обичам и да бъда обичан. Нали любовта ни прави хора. Дори изобщо да не се влюбим, все пак трябва да дадем шанс на любовта. Не го ли разбираш?

Вон отпусна ръце и Ким с облекчение отстъпи няколко крачки назад.

— Едно е разбирането, но чувствата са съвсем друго нещо.

— Така е, но ти си интелигентна и чувствителна жена. Трябва да разбереш една проста истина — по-добре е да обичаш, дори и за кратко време, отколкото да не обичаш изобщо. Помисли за това. Помисли за това, което пренебрегваш единствено заради страха си, който може да се окаже и безпочвен.

Очите им се срещнаха. Не й стана по-добре от пронизващия му поглед.

— Ще помисля.

Тя се наведе да вдигне една салфетка от пода.

— Добре, имаш време.

— Сега ще е по-добре, ако си тръгна. Минава десет, а не искам да оставям Лиз сама в къщата. Сигурно вече се безпокои.

— Разбирам.

Вон наистина я разбираше. Тя имаше нужда да помисли на спокойствие. Разбираше също, че Ким се измъчва от собствените си чувства към него. Самият той се ужасяваше от мисълта, че вече я обича. Този път не беше като с Дорийн. Сега разбираше какво значи да си влюбен. Мислите за Ким нахлуваха в съзнанието му, без да може да ги спре. Усещаше невероятно удоволствие и щастие, щом тя беше наблизо.

— Да ти помогна ли за съдовете?

— Не, благодаря, ще сложа всичко в миялната машина и ще извикам Рей да дойде тук.

Вон говори около минута по радиото. После започна да подрежда чиниите и се възцари мълчание. Всеки бе вглъбен в своите мисли. Най-после се чу шум от спиращ автомобил.

— Ще ме изпратиш ли до вратата?

— Разбира се. Благодаря ти, че дойде.

Ким се обърна бързо, надигна се на пръсти и нежно го целуна.

— Аз ти благодаря. Вечерята беше прекрасна.

— Лека нощ.

Вон я наблюдаваше, докато се отдалечи по алеята, следвана от полицейската кола на Чейни. Обърна се и затвори вратата. На лицето му се появи лека усмивка.

Ким седеше на дивана и четеше поезия. Съвсем скоро разбра, че едва ли ще достигне така до нещо. „Защо забравих да занеса книгата на Вон? Със сигурност той щеше да открие някое познато стихотворение.“ Затвори с досада обемистия том. Наближаваше полунощ, а още не й се спеше. Реши да си вземе душ, а после да си приготви чаша горещ шоколад. Така поне щеше да убие малко от времето си.

След около половин час, все още с мокра коса, влезе в кухнята и включи котлона. Стресна я странен звук, идващ откъм двора. Наподобяваше донякъде почукване на клонки по прозореца, но наблизо не растяха дървета. Звукът не се повтори и това я поуспокои. Провери отново входната врата — беше заключена. Всичко бе наред. Усмихна се. Този път май въображението й си правеше шеги с нея. Снощи едва не бе застреляла котката от страх.

Взе чашата шоколад и се върна в дневната, с намерение да прочете още няколко стихотворения. Протегна ръка към книгата и замръзна. Някой я беше пипал. Спомняше си, че преди да се изкъпе, я бе затворила, а сега я намери широко отворена. Заглавието на една поема бе подчертано: „Погребението“ от Джон Дон.

Убиецът отново беше в къщата!

Хукна към стаята на Лиз. „А ако той ме чака точно там? Първо трябва да кажа на Рей.“

Отново тичешком слезе на долния етаж и отвори входната врата. Изчака очите й да свикнат с тъмнината и трескаво затърси зелената полицейската кола. Видя проблясване в края на двора. Започна да размахва ръце, надявайки се да привлече вниманието на Чейни. Не получи отговор. Направи още две-три крачки и опита пак. Резултатът беше същият.

Той стоеше в сянката на верандата. Ким бе толкова близо до него, че усещаше омайващия аромат на парфюма й. Ръката му импулсивно стисна ножа. Само едно протягане и тя щеше да е негова. Но Ким дори не усещаше присъствието му. Това го разочарова. Всичко щеше да е прекалено лесно. Искаше тя да трепери от страх, да разбере греха, който бе извършила, да усети бавно целувката на смъртта. Можеше да почака, освен… „Ето сега ще се обърне, ще ме види и няма да имам избор.“ Ким обаче стоеше с гръб към него и още по-усилено махаше към празната кола. Най-накрая се отказа и влезе в къщата. „Е, добре, днес изглежда има късмет. Пък и без това, все още й е рано.“ Как му се искаше да остане още малко, за да види реакцията й от неговата изненада. Чувстваше се горд от своята изобретателност. Но сега имаше по-важна работа…

Ким заключи вратата. Усещаше присъствието му някъде около себе си. Достраша я да отиде до колата, след като Рей не й отговори. Какво ли се бе случило? Отново полицейската охрана беше преодоляна. Съжаляваше, че бе излязла без пистолет. Избърса студените капки пот от лицето си. Трябваше да потърси помощ. „Вон?“ Тръгна бързо към дневната.

Усещаше погледа му в гърба си. Не можеше да го види навън в тъмнината, а самата тя бе толкова уязвима в ярко осветената стая. Чувстваше се като муха в буркан. Реши да използва телефона в кухнята. Ако той искаше да я наблюдава, трябваше да заобиколи къщата и да мине точно покрай полицейската кола. Изведнъж се вцепени. Вратата към задния двор зееше широко отворена. „Как е възможно? Нали само преди минути я проверих дали е заключена!“ Когато съзря гледката в средата на кухнята, мигновено забрави за отворената врата.

— Не! По дяволите, не! — изпищя от ужас.

Тялото на персийката котка се люлееше на тънко найлоново въже.

Трескаво се опита да разхлаби примката около врата й, но като видя кръвта по ръцете си, разбра, че Черъти предварително е била жестоко изкормена.

Ким беше шокирана. Трябваше да се обади на Вон, а не можеше да се помръдне от мястото си. С последни сили се добра до телефона и трескаво набра номера. И тогава го видя. Ново листче със стихове висеше на стената, забито с кухненския нож.

— Съжалявам, но в момента не мога…

Пусна слушалката и тя с трясък падна на пода. Ядът и омразата вече я заслепяваха. Измъкна ножа и тръгна към задната врата.

— Копеле! Къде си?! Ще те убия! Ще те убия!

Изведнъж коленете й се подгънаха и бавно се отпусна на пода.

— Защо? Защо правиш това?! — бяха последните й думи, преди да изгуби съзнание.