Целувката

IV

Вон бе успял да види зараждащата се паника в зениците й, преди да успее да я прикрие. Бе изненадан. Мислеше, че познава добре характера й, но това, което се случи тази вечер, бе наистина необикновено. Добре, че не трябваше да говори примерно с Деидре. На една танцова забава тя бе изпаднала в истерия, само защото някаква мишка беше побягнала по дансинга. Ким се оказа много по-твърда. Нямаше да бъде лошо, да поразпита градските клюкарки за нея. Тя определено вече не беше момичето от съседния клас в училище.

Ким продължаваше да го гледа с меките си сини очи. Изведнъж една реалност го разтърси като електрически ток. Бариерата на венчалната халка, която го възпираше до този момент, вече не съществуваше. Вдигна глава, за да срещне погледа й. „Господи, каква жена!“ В него се надигаше желанието да я притисне в обятията си, да покрие пълните й чувствени устни с целувки. Вместо това, реши се само да стисне малко по-силно раменете й.

— Браво, ти си смело момиче! Не се притеснявай, няма да му позволя даже да се доближи до теб.

Ким кимна в отговор, но изражението на лицето й оставаше все така напрегнато.

— Е, добре. Отивам да говоря с Рей. Той ще остане отвън през цялата нощ. Ще ти осигуря денонощна охрана. Ако искаш някой да дойде при теб за през нощта, можеш да му се обадиш.

— Не, няма такъв човек. Но дори и да имаше, не бих искала да рискувам и неговия живот.

Гарет погледна още един път измъченото й лице. Явно бе, че имаше силно развито чувство за отговорност.

— Аз ще тръгвам. Мога да те уверя, че дори убиецът да се върне — нещо, което не вярвам, — ти ще бъдеш в безопасност. Опитай се да поспиш малко, вече минава полунощ.

— Добре, благодаря ти за всичко. Ще се видим утре. Ким започваше да се успокоява. Обърна се и си наля още кафе.

Макар че Вон бе приключил разговора си с нея и нямаше какво повече да прави тук, не му се прибираше.

Ким отпиваше от чашата си, без да му обръща внимание. Едва ли щеше да спи тази нощ. Но това пък какво го засягаше.

— Лека нощ. Ще поговоря с Чейни и се прибирам.

Вон се мяташе в съня си. Призрачно бяла фигура стоеше в черния правоъгълник на прозореца. Опитваше се да сграбчи, да задържи тази картина в съзнанието си. Но странното същество се стопяваше и изчезваше през пръстите му. Това го ужасяваше. Сякаш сърцето щеше да изхвръкне от гърдите му. Изкрещя. Собственият му дрезгав вик го събуди. Изправи се и седна в края на леглото. Бавно и постепенно кошмарът му си отиваше. Облекчено си пое дъх. Пулсът му се нормализираше. Прекара ръка през косата си и изруга на глас.

През последните десет години мислеше, че се е освободил от кошмарите и сомнамбулизма. Защо всичко се връщаше отново? Сякаш нямаше предостатъчно проблеми през деня. Кошмарът, който го беше връхлетял сега, бе може би най-отвратителният — не само по своето съдържание, но и по начина, по който го бе накарал да се чувства отвратително. Празен, ненужен и сам. Напълно сам. Никога не бе могъл да си обясни причината за силния страх и мъката по нещо, което е загубил. Затвори очи и се опита да се концентрира, да събере отделните късчета от съня, който смътно си спомняше. Не се получи.

Отвори клепачи — пред погледа му слънцето бавно се показваше и къпеше в светлина огромните борове. Обожаваше тази къща, въпреки всичко. Въпреки болката и ужаса, че е по-различен от другите, че е съвсем сам. Обичаше планината и суровата й красота.

Може би затова, само той от четирите осиновени деца на Ана Ървинг се бе завърнал в Лилоут Крийк. Тук бе прекарал детството си и тук се чувстваше у дома.

Бе напуснал градчето на осемнадесет години, мечтаейки както всички свои съученици да опита сладостта на свободата. Когато тръгваше, знаеше какво точно иска да постигне. Само че това изискваше малко повече време.

След като завърши Полицейската академия, остана да работи още около година в Сиатъл. Но не беше щастлив. Въпреки че работата му бе по сърце, шумът и хаосът на големия град не му допаднаха. Упорито търсеше назначение в някой по-малък полицейски участък. След няколко месеца бе стигнал дори на кръстопът, дали да не изостави полицията и да се заеме с дърводелство в някое планинско градче. Най-накрая успя да се махне от Сиатъл, защото се бе освободило място в Челън. Но Лилоут Крийк го привличаше като магнит. Принуди се да напусне работата, която харесваше, да изостави новите си приятели, само за да се върне в родния град. Година по-късно на местните избори се бе кандидатирал и бе спечелил мястото за шериф.

Изправи се, разкърши мускулестото си тяло и отвори прозореца на спалнята. Планината го поздрави със сутрешната си симфония от звуци. Скитащи ветрове въздишаха по върховете на боровете, птичките шумно се надпяваха. Близкият водопад с грохот показваше могъществото си на надвисналите скали. Пое си дълбоко дъх. Свежият въздух го опияняваше и събуждаше сетивата му. Но въпреки завладяващата красота на лятната утрин, не можеше дълго да отблъсква мислите си. Трябваше да тръгва, предстоеше му тежък ден.

След няколко минути излезе от банята и нахлузи чифт избелели дънки и лека синя риза на райета. Днес изобщо не смяташе да носи униформа. Обърна се и хвърли поглед на часовника — наближаваше шест. Беше спал малко повече от пет часа, но едва ли щеше да може да заспи отново. Прекалено много проблеми го занимаваха. Сложи кобура с 9-милиметровия „Смит и Уесън“ под мишницата си и бе готов да тръгва. Мислеше първо да мине през кафенето на Ерма, за да закуси и главно, за да научи последните градски клюки. Правеше това поне два пъти в седмицата. Лилоут Крийк нямаше собствен вестник и новините се обменяха от уста на уста. Кафенето се намираше в съседство с хотел „Феървю“ и точно срещу бар „Ти Джей“. Всички те бяха собственост на Ерма и Том Милс. В началото съществуваше само барът. Но Ерма не понасяше алкохола и особено пияниците. В първите дни след откриването му тя помагаше на съпруга си, но от време на време със сърдит глас напомняше на някой попрекалил мъжага, че трябва да се разкара. В интерес на бизнеса, а и да запази брака си, Том бе построил малко кафене, където Ерма започна да работи самостоятелно. Оттогава Том престана да ходи в нейното кафене, а тя в отсрещния бар. Споразумението им не бе нарушавано повече от двадесет години.

Вон паркира джипа си и забеляза двамата братя Барлоу, които стояха облегнати на вратата на заведението.

— Добро утро, момчета! Защо сте станали толкова рано? Знам, че не сте от ранобудниците.

Фил се ухили.

— Ъ-ъ, прав си, шерифе, че е рано, даже много рано. Само че не позна, че сме станали, защото… тази нощ не сме лягали.

Бил също се закиска и сръга брат си в ребрата. Затова ги обичаха всички. Чувството им за хумор винаги бе на ниво.

Дори от няколко метра се усещаше силната миризма на евтина бира, която се носеше от тях.

— Аз си мислех, че се отпускате само през уикенда, а снощи беше четвъртък.

— Решихме да загреем от по-рано тази седмица, шерифе. И без това няма много работа — отвърна Бил, без да сваля глуповатата усмивка от лицето си.

Братята Барлоу работеха в местната пътна служба. Освен да помагат на закъсали автомобили, те поправяха тротоари, закърпваха дупки по пътя, а през зимата почистваха снега и посипваха с пясък заледените места. Вършеха всичко много съвестно и разбира се, изкарваха добри пари. Но тяхната слабост бе пиенето. Вон не си спомняше събота и неделя, през които да ги е срещнал трезви. Хвърли един поглед на мръсните им и одърпани работни дрехи. Явно не се бяха прибирали вкъщи, защото живееха на около десет мили извън града.

— В хотела ли спахте, момчета?

— Ъ-ъ. Пак не позна, шерифе. Как ще дадем пари, колкото за двайсетина бири, само за да спим в някакъв си хотел. Ей там… спахме.

Бил посочи с пръст каросерията на техния камион.

— Е, явно сте прекарали добре. Сега към къщи ли тръгвате?

Фил се ухили и забоде срамежливо очи към върховете на обувките си. Приличаше повече на петгодишно палаво дете, отколкото на тридесетгодишен мъж.

— Ами… ние, такова… решихме да не харчим пари за бензин. И без това жена ми ще мърмори, викам си по-добре да изчакаме Том, докато отвори, за да можем малко да се пооправим. Нали знаеш?

Вон поклати неодобрително глава.

— Не мога да ви разбера. Този алкохол ще ви погуби.

— Ами, няма страшно. Хапваме малко повече след това и всичко е наред.

— Хайде, оставете този бар. Да отидем при Ерма, ще ви черпя по една закуска.

Идеята му бе, че ако ги убедеше да закусят, после би могъл да ги отпрати вкъщи, преди да са започнали петъчния си алкохолен маратон.

— О, благодарим ти, шерифе, но не сме гладни. После ще закусим, нали знаеш, че не ядем без аперитив.

— Е, добре, оставям ви, само внимавайте довечера да не ви спипам, че карате пияни.

Очите на Фил Барлоу се ококориха.

— Ей, няма такова нещо. Взехме си поука от последния път. Нали, Бил? Честна дума, вече не караме пияни.

— Добре, дано да е така, момчета — кимна Вон, макар че трудно можеше да им се вярва. — Довиждане и не прекалявайте днес — напомни им, преди да влезе в кафенето.

Повечето от хората, които идваха тук всяка сутрин, вече бяха заели обичайните си места. Джон Уинслоу, местният водопроводчик, седеше на любимия си стол до бара и флиртуваше със закръглената сервитьорка Флорънс Потър. Въпреки обемистите си форми Флорънс бе една от красивите жени в градчето. Тя обичаше компанията на различни мъже и все още бе неомъжена, а вече наближаваше четиридесетте. Естествено, имаше голям брой мъже, които й бяха благодарни за това, че не бързаше да се омъжва.

— Добро утро, шерифе! — Ерма бе подала глава от прозорчето на кухнята.

— Добро утро, Ерма. Ти ли готвиш тази сутрин?

— Разбира се. Какво ще искаш, обичайното ли?

— Ако нямаш нищо против.

— Дай ми само пет минути.

Тя се обърна и изчезна във вътрешността на кухнята.

Вон си избра маса близо до прозореца, за да може да следи сутрешния живот на града. Отпусна се в удобния стол и изпъна крака. Обичаше това място. Харесваше му интериорът и атмосферата. Все едно си беше вкъщи. Изглежда всички, които идваха тук, чувстваха същото. Сигурно бе заради Ерма — винаги добродушна, усмихната и грижовна. Но най-важното, беше дяволски добър готвач.

Устата на Вон вече се пълнеше със слюнка, като си помисли за нейните палачинки, покрити с кленов сироп и сметана.

— Кафе, шерифе? — наруши Флорънс потока на мислите му.

— Да, благодаря — усмихна й се той и се пресегна за мляко и захар.

— Добро утро, шерифе!

— Добро утро, Стив, ще седнеш ли при мен?

— Ако нямаш нищо против.

Стив Райли беше един от най-влиятелните мъже в Лилоут Крийк. И може би от най-заетите, защото едновременно бе кмет, директор на местното училище и ако се наложеше, даваше съвети като частен адвокат. Беше се родил и израсъл тук, но преди не бе обръщал внимание на Вон, а и беше с шест години по-голям от него. Едва след като Гарет бе спечелил изборите за шериф, между тях се бе създала близост.

Флорънс отново се появи с каничката и напълни чашата на Стив.

— Какво ще желаете тази сутрин, господин Райли?

— Бисквитите пресни ли са?

— Да, сър, печени са преди няколко часа.

Тя остави кафето на масата и измъкна бележник и молив.

— Добре, искам бисквити, ягодов мармалад и две бъркани яйца. Нали мармаладът е от този на Сали Унслоу?

— Да, господин кмете, от същия е. Закуската ви ще е готова след пет минути.

Когато сервитьорката се отдалечи, Стив впи очи в Гарет.

— Нещо ново?

Нямаше нужда да го пита за какво става дума.

— Да, но нищо добро. Избрал си е нова жертва.

— Мили Боже! Кого?

— Ким Танас. Казваше се Кимбърли Клейтън, преди да се омъжи.

— О, спомням си я. Горкото дете, сякаш си няма достатъчно проблеми.

— Какво имаш в предвид? — изтръпна Вон.

Големите сини очи на Стив проблеснаха недоверчиво.

— Не мога да повярвам, че не знаеш. Целият град говореше за това. — Той приглади вече започналата си да оплешивява коса. — Е, да. Ти тогава си бил момче и това едва ли е било най-важното за теб.

— Кажи ми най-после, Стив, стига си го извъртал.

— Нали знаеш, че бащата на Ким умря?

— Да, знам. Месец по-късно тя се премести с майка си в Сиатъл.

— А помниш ли как умря старият Клейтън?

Вон потрепери.

— Господи, никога не бих могъл да забравя.

Не спомена, че тя му беше напомнила за това преди два дни.

— Нали официално беше първото убийство в този град. Но това се случи преди… мисля, седемнадесет години. Знам, че е трудно да загубиш някого, когото си обичал, но все пак мъката не може да продължи вечно.

— Разбира се, ако няма нещо друго…

Гарет гледаше разсеяно навън през прозореца и се опитваше да си припомни някои подробности около това убийство.

От кухнята се зададе Флорънс с неговите палачинки, закуската на Стив и нова каничка кафе. Той се отпусна назад и я изчака да сервира, преди да подхване разговора отново.

— Какво искаше да кажеш?

Райли не му отговори веднага, защото вече бе зает с мармалада и бисквитите.

— Ким и баща й са били заедно в магазина през онази нощ. Какво е правила там, не знам, но тя е видяла всичко с очите си. Горкото дете беше като онемяло след това. Не можа да разкаже нищо.

Райли млъкна и се зае отново със закуската.

— Хм… чух даже, че била ходила на хипнотични сеанси.

— Никакъв резултат, нали?

Стив поклати глава и преглътна.

— Изглежда, никога няма да разберем, какво точно се е случило. Но най-лошото е, че Ким се самообвинява, все едно, че тя е причината за смъртта на Джак Клейтън.

Вон, който в този момент режеше палачинката си, замръзна, като чу това. „Господи, държах се толкова грубо с нея, за да я принудя да остане в Лилоут Крийк. Но тя пък още първия ден най-безцеремонно хвърли цялата вина за убийството на Трент върху полицейския участък. Може би, ако знаех тези подробности, щях да бъда малко по-тактичен…“

Райли с удоволствие продължаваше да дъвче пресните бисквити. Вон също се съсредоточи върху храната, като от време на време хвърляше по някой поглед към новопристигналите клиенти.

Наблизо седяха старците Хариър и Еймс. Те бяха почти част от заведението, защото седяха на тази маса всеки ден още от откриването му. Чуваше ги как отново се оплакват от жените си. Въпреки че всеки имаше по три деца, сякаш се бяха оженили единствено, за да може после да се окайват.

Стив и Вон завършиха закуската си и обсъдиха някои от новите градски клюки. Повечето не засягаха Вон, но имаше няколко, на които трябваше да отдели време. И преди бе чувал, че Тейлър Добс всеки ден биел децата и младата си жена. Сара изглежда нямаше смелост да подаде оплакване, защото бе наплашена, а и той обвиняваше нея за всички проблеми. Скитър Бърнс също щеше да му създава неприятности, защото със затоплянето на времето той отново беше влязъл в действие. Макар че Вон много пъти го бе предупреждавал, щом се стъмнеше, той тръгваше по чуждите дворове с надеждата да зърне някоя разсъблечена жена или пък любовна сцена. Изглежда Бърнс ще се окаже непоправим. Отбеляза си, че в най-скоро време трябва отново да се срещне с него.

Наближаваше осем часа, когато паркира джипа си пред полицейския участък на „Джаксън авеню“. В двуетажната сграда се помещаваше и районният съд.

Когато влезе, Мелиса с обичайната си предвидливост мече сипваше вода в кафе машината. Мелиса Адамс беше висока брюнетка, с големи кафяви очи и приятен слънчев загар. Тя бе много привлекателна, но и омъжена. Дори обаче и да не беше семейна, Вон се съмняваше, че могат да бъдат нещо повече от приятели. Мелиса държеше повече на веселата част от живота, докато той приемаше всичко насериозно и отговорно.

Спря се изненадан.

— Не те очаквах тук толкова рано, нали снощи си работила до късно?

— Ами, ходих да пазарувам. Купих някои неща за офиса и когато минах да ги оставя, Ди ми се обади по телефона.

— Ди? Приятелки сте с Деидре Уорд?

— Не. Приятелки сме с Деидре Фарис.

Вон се облегна о рамката на вратата.

— Изглежда, че не харесваш Кайл?

— Не, и чувствата ни са взаимни.

— Защо?

Мелиса му хвърли скептичен поглед.

— Ти сляп ли си, че не си забелязал?

— Да забележа какво?

— Кайл е едно гадно копеле.

— А, това ли било. Следващият път, като го срещна, ще бъда малко по-наблюдателен. Ще бъдеш ли така добра да ми донесеш кафето в офиса?

— Щом стане готово, с удоволствие, шерифе.

Мелиса седна, запали си цигара и започна да преглежда сутрешната поща. Смятайки, че разговорът им е приключил, Вон влезе в кабинета си.

— Вон…

Той се обърна озадачен. Не му хареса сластната й усмивка.

— Скъпи, обожавам те, когато си с дънки. Моля те, снимай това дупе. Ще си го закача на стената вкъщи и ще си го гледам.

— Господи, Мел, кълна се, понякога така говориш, че се чудя как Кърт все още е женен за теб?

Усмивката й се разшири.

— За съжаление, сигурно никога няма да разбереш, нали?

Очите й се извъртяха, изразявайки невинност.

— Аз съм само една скучаеща женичка.

— Е, добре. Ако не беше толкова добра секретарка, веднага щях да те уволня за…

— Акт на сексуално насилие? — услужливо му подсказа Мелиса.

— Мислех да кажа неподчинение, но и това ще свърши работа.

— Е, за да запазя работата си, сигурно ще трябва да работя още по-добре?

— Това вече е приказка, Мел — отвърна Вон и влезе в офиса си.

Не му беше до лекомислените закачки на Мелиса. Имаше толкова други проблеми. Секретарката му си вършеше прекрасно работата и направо си заслужаваше още една заплата. Но не смяташе никога да й каже това, защото тя веднага щеше да си я поиска.

Точно в единадесет пристигна специалният агент Стоун от ФБР. Мелиса го посрещна, а после ги остави само двамата в кабинета.

Стоун беше млад мъж, на не повече от 35 години. Имаше черна къдрава коса и широко открито чело. Очите му бяха големи, чисти и гледаха приятелски. Беше висок и добре сложен физически.

— Добър ден, как сте, господин специален агент?

— Благодаря, добре. Моля, наричайте ме само Стоун. Всички други го правят.

— Добре, заповядайте, седнете. Откъде ще започнем?

— Благодаря. Първо искам да науча има ли нещо ново по случая?

Докато обсъдят делото и оформят необходимите документи, бе станало един часа. Разделиха се. Стоун тръгна към хотела, а Вон — към къщата на Вивиан Фарис. Паркира колата и поговори няколко минути с Марти Люис, който бе сменил Рей рано сутринта. И двамата не бяха видели нещо подозрително.

Приближи се до входната врата и натисна звънеца. После бръкна и извади от джоба си пакетче дъвка. Чувстваше, че скоро ще му се допуши, а не искаше да влиза с цигара в уста. Готвеше се отново да позвъни, когато Черъти се появи от задния двор, високо вдигнала пухкавата си опашка. Тя вторачи в него златистите си очи, като явно недоумяваше защо не я пускат вътре.

— Съжалявам, маце, но и аз не живея тук. И на мен някой трябва да ми отвори.

— Мяу — у…

— Добре де, виждам, че и ти си нетърпелива.

Вон заобиколи отстрани, където бяха прозорците на кухнята, с надеждата да забележи някакво движение. Позвъни отново и, като не получи отговор, почука по вратата. Отначало плахо, а после по-силно.

Най-накрая Ким рязко отвори и той едва не си глътна дъвката. Черъти използва момента да се шмугне през краката му и да изчезне навътре в къщата.

Вон стоеше, гледаше и не можеше да повярва, че това е същата жена. Тя изглеждаше толкова секси, все едно, че искаше да го прелъсти още от входа. Златисторусата й коса свободно падаше по раменете й. Големите й сини очи все още бяха замъглени от съня. Красивата й ключица се откриваше от деколтето на твърде широката блуза, вероятно принадлежаща на леля й. Откритието, че не носи нищо под нея, за миг го остави безмълвен.

— Събуди ме, шерифе! Какво толкова спешно има? Гласът й все още бе сънлив, а тонът — обвинителен.

Ким отстъпи назад и отвори по-широко вратата.

— Заповядай, чувствай се като у дома си.

Вон отвори уста за някакво извинение, но тя махна с ръка, за да го спре.

— Шшт. Нито дума, преди да се облека и изпия кафето си.

— Разбира се — измънка Вон й се отпусна на дивана.

Оттук можеше да я наблюдава как се изкачва по стълбата към горния етаж. Имаше прекрасни крака — елегантно издължени и с приятен слънчев загар.

Когато чу вратата на стаята й да се затваря, пое си дълбоко дъх. Едва сега разбра, че бе бил под върховно напрежение. „Може би постъпих глупаво, като я накарах да остане, докато трае разследването…“ Вече започваше да се обърква. Тази жена го привличаше, а това никак не му помагаше.

След няколко минути Ким се появи отново. Явно, че не си бе донесла много дрехи, защото бе облечена със същата червена блуза и избелели дънки. Докато слизаше по стълбите, напразно се опитваше да оправи деколтето си, но винаги едното й рамо се откриваше предизвикателно. Спря се за момент пред огледалото, за да среше с четка разрошената си коса.

„Дяволски е привлекателна!“ — мислеше си Вон.

— Имаш ли нещо против, ако говорим в кухнята?

— Не, изобщо.

Той се изправи, за да я последва. Избягваше да поглежда елегантното полюшване на бедрата й.

— Вземи си стол.

— Благодаря.

Ким се движеше безшумно из кухнята, докато зареждаше кафе машината. Макар че кафето на леля й не беше лошо, вече чувстваше липсата на чаша „Старбък“. То бе станало част от ежедневието й в Сиатъл.

Трябваше да обърне внимание и на прегладнялата Черъти, която танцуваше около хладилника. Постави й достатъчно храна и седна срещу Гарет. Потърка леко с длан очите си, които все още бяха замъглени.

— Извини ме, може да изглеждам малко странно, но успях да заспя едва към осем часа тази сутрин.

— Трябва да се научиш да ми вярваш, в противен случай можеш да се разболееш.

Ким реши да остави думите му без отговор. Вон искаше от нея да му вярва и да рискува живота си. Това вече беше прекалено. Нямаше мъж на този свят, на когото можеше да вярва толкова много.

Кафе-машината засъска и тя се изправи, за да напълни чашата си.

— Кафе, шерифе?

— Не, благодаря, вече изпих достатъчно. Мисля, че се разбрахме да не ме наричаш „шерифе“.

— Извинявай, забравих. Изглежда още не съм се събудила… Искаш ли нещо друго?

Вон се поколеба за момент.

— Ако имаш нещо студено и безалкохолно?

Ким отвори хладилника и се зарови в дълбините му.

— За съжаление, има само кутия портокалов сок.

— Чудесно!

Наля му една чаша и отново седна срещу него.

— И така, шерифе…

— Хей…

— И така, Вон — тя кимна с глава, за да приеме възражението му, — какво те води насам?

— Ами, започвам с това, че при мен днес сутринта дойде човек от ФБР. Получих допълнителна информация и бих искал да обсъдим с теб как вероятно изглежда убиецът. Аз ще ти кажа това, което знам. Слушай ме внимателно, защото може нещо да ти хрумне. Трябва да има връзка между Кендис, Трент и… теб. Нещо, по което избира жертвите си. Какво ще кажеш?

Ким отпиваше бавно от горещото кафе.

— Окей, не знам какво ще излезе, но ще опитам. Гласът й все още бе малко дрезгав, но и много възбуждащ.

— Добре, вероятният портрет е съставен от ФБР и се базира на информацията, събрана от двете убийства. Човекът, когото търсим, е бял мъж на около 25–30 години.

Вон замълча и отпи глътка от сока си. „Господи, това ще е по-трудно, отколкото си мислех.“

— Стоун ми каза, че явно е много добре организиран и педантичен. Също така предполага се, че е женен или има постоянна приятелка. Въпреки това, той е бисексуален. Направо казано, това е мъж, за когото никой не подозира, че е убиец. Слушаш ли ме още?

— Да, но едва ли познавам такъв човек… — Ким го прониза с поглед. — Кажи ми само, как могат да узнаят тези неща?

— Кои неща?

— Ами всичко — на колко години е, че е организиран, че е бисексуален?

— Много неща са взети от статистиката, а и от предишния опит.

— А другите?

— Ами, предполагам от конкретния случай.

— Какви ги говориш! Как могат да разберат, че е бисексуален?

Очите й се разшириха от ужас, когато сама се досети за отговора.

— Боже Господи! Нима Трент е бил изнасилен? Само това е, няма друг начин да са разбрали, нали?

Вон кимна, но избягна срещата с очите й.

— Да, така е.

— Господи! Каква гадост!

Пръстите й стискаха толкова силно чашата, че ставите й бяха започнали да побеляват.

— Права си, отвратително е. Опитах се да ти го спестя.

Вон преглътна остатъка от портокаловия сок, но неприятният вкус в устата му си остана.

Настъпи мълчание. Ким стана и си наля още кафе. Лицето й беше изопнато от напрежение.

— Искам да знам всичко, засягащо смъртта на Трент. Моля те!

— Не мисля, че това е добра идея, Ким.

— Върви по дяволите с твоите идеи, шерифе! — гласът й се извиси, но тя успя да се овладее. — Извинявай, Вон… Искам да знам само начина му на действие. Искам да знам… какво е замислил за мен. Моля те, кажи ми!