Целувката

XX

— Мисисипи — каза Джордан с усмивка и се протегна към кутийката с кола.

Разклати я, за да се убеди, че е празна и я остави на масата. Вон седеше със замислено лице.

— Хайде, какво става? Предаваш ли се?

— Хъм, Италия.

— Не става, вече си го казвал веднъж.

— Кога?

— Когато казах Триполи.

— Добре тогава, Индийски океан.

— Каква е последната ти буква, „н“. Ще отида да си взема още една кола от хладилника. Искаш ли нещо?

— Не, благодаря. Само подпри вратата, за да остане отворена.

— Това пък защо?

— Моля те!

— Както искаш.

Джордан взе един от столовете и я подпря.

— Докато се върна, ти давам време да мислиш. Нил.

— Лаос — веднага контрира Вон.

Джордан изчезна във вътрешността на кухнята и се появи след малко, отпивайки от кутийка с кола.

— Буквата „с“. Това е лесно. Сток…

Звук, по-силен от гръмотевичен тътен, отекна в стаята. Джордан учудено погледна червеното петно, което се появи на гърдите му. Опита се да се обърне назад, но се строполи по очи на пода.

Вон около секунда не можеше да повярва на това, което ставаше. После направо отскочи от мястото си, извади пистолета си и включи радиостанцията.

— До всички, до всички! Тук е Гарет. Искам веднага подкрепление в къщата на Фарис. Ранен полицай, спешно изпратете линейка! Край.

— Централа, прието — чу гласа на Етел Райт. Започна да отстъпва назад към спалнята. Не беше направил и няколко крачки, когато вратата й се отвори и Ким излетя в коридора. Облечена бе с дънки и пуловер и едва ли си беше лягала.

— Ким, влизай бързо вътре! Заключи се!

Тя не реагира в първия момент и добре, че оттук не виждаше тялото на Джордан, защото можеше да изпадне в истерия.

— Чуваш ли ме! Влизай и не отваряй на никого!

Този път тя кимна с глава.

— Пази се! — прошепна, преди да изчезне в стаята.

Чу се как се местят мебели — явно укрепваше вратата.

Вон изчака, за да се увери, че е в безопасност и тръгна бавно по стълбите. Прибра радиостанцията в джоба си и свали предпазителя на пистолета. Джордан лежеше в разширяваща се локва от кръв. Трябваше бързо да стигне до него и поне да го превърже. Но лампата в кухнята вече бе изгасена и той оставаше в уязвимата осветена част. Къде ли беше Койд? Изстрелът дойде от кухнята, но дали е той още бе вътре? Усети, че една сянка се раздвижи и стреля, без да се цели. В следващия миг се хвърли на пода, защото два куршума се забиха в стената над него. Сега поне знаеше къде точно се крие противникът му. Опита се да успокои дишането си. Вече достигаше основата на стълбището, когато се чуха няколко бързи стъпки и нещо силно изтрака. „Какво ли прави сега? Дали не излиза навън, за да ме изненада в гръб?“ Изчака още няколко секунди, но нищо не се случи. Не му оставаше избор, трябваше да се погрижи за Джорди, в противен случай скоро нямаше да има нужда от линейка. Наведе се и точно тогава отново чу стъпки откъм кухнята.

— Внимавай, Вон, аз съм Марти!

Пистолетът още беше вдигнат, когато Люис се приближи. „Какво прави той тук? Може ли да е пристигнал толкова бързо?“

— Ти какво търсиш тук? — изрече гласно мислите си.

— Как какво, дойдох на помощ.

Погледът му се насочи към зейналото дуло.

— Ей, внимавай с това желязо.

— Как изникна толкова бързо?

— Наливах бензин долу при хълма, когато чух, че искаш помощ. Веднага тръгнах и нали знаеш какво става, като настъпиш педала до пода?

Вон продължаваше да го наблюдава недоверчиво. Нещо в него го смущаваше. Нещо бе по-различно от обикновеното.

— Видя ли нещо отвън?

— Не, нищо. Стори ми се като спирах, че някой се измъкна към задния двор, но не съм много сигурен.

Вон тръсна ядно глава. „Какво ме прихваща? Вместо да помогна на ранения си приятел, се съмнявам и Мирти, с когото работя вече две години.“ Игнорира подозрението си и остави пистолета на пода. Люис се наведе над него.

— Как е Джорди?

— Жив е, но не е добре.

Използвайки една хавлиена кърпа, направи превръзка на гърдите му.

— Марти, помогни ми да го обърнем.

Докато се изправяше, изведнъж разбра какво го смущаваше в Люис. Очите. Колегата му имаше приятни светлокафяви очи, а сега те бяха бледозелени. Спомни си къде ги бе виждал и преди — на изпитото детско лице на Койд. „По дяволите!“ Опита се уж случайно да посегне за пистолета, но бе твърде късно. Хиляди огнени искрици експлодираха в мозъка му. После настъпи непрогледна тъмнина.

Койд бързаше, вече нямаше никакво време. Направил бе първата си сериозна грешка. Не бе взел под внимание факта, че Вон може да има радиостанция. Всеки момент можеше да пристигне някой от колегите му. Хукна към спалнята, вземайки стъпалата по две наведнъж. Натисна бравата, но вратата не се отвори. „По дяволите!“ Пое си дълбоко дъх.

— Мис Танас, мис Танас, вътре ли сте? Аз съм Марти Люис, трябва бързо да напуснете стаята!

— Какво става? Къде е Вон?

— Долу е, гаси пожара. Къщата гори.

— Боже Господи, сега ще отворя!

Ухили се на собствената си изобретателност. Без да се подготвя, отново се бе справил с трудна ситуация. Отвътре спря местенето на мебели и вратата се открехна.

Ким се подаде наполовина, но достатъчно, за да уцели с юмрук челюстта й. Тя рухна на пода като отсечена.

Извади от джоба си скоч лента, омота ръцете й, а после залепи и устата й. Метна я като чувал на гърба си и тръгна към скрития в храстите пикап. Хвърли я в каросерията и тъкмо се канеше да се върне, за да вземе Вон, когато забеляза светлини на приближаващ се автомобил.

„По дяволите!“ Това напълно объркваше плановете му. Ако не ликвидираше Вон тази нощ, утре всички щяха да са по петите му. От тази мисъл направо побесня. Изфорсира двигателя и подкара с пълна скорост към идващата насреща му кола. Разбра веднага, кой шофираше — Рей Чейни. „Какво търси пък този тук?!“ Живееше в другия край на града и не бе възможно да се е отзовал толкова бързо на повикването. Отвори прозореца и изстреля три куршума. Два се забиха в купето, а единият пръсна предното стъкло. Когато се разминаваха, стреля отново и този път улучи задната гума. Полицейската кола се завъртя и спря, обвита в облаци прах.

Усмихна се доволно — нямаха никакъв шанс да го преследват, но пък съжаляваше за Вон. Стана му неприятно, че Джордан сигурно щеше да умре. Нямаше нищо против този човек, винаги се бе държал коректно. На неговото място трябваше да е този нещастник Рей. Но какво можеше да направи. И Джорди, както и Скитър, се бяха оказали на неподходящо място в неподходящо време.

Пулсът му се успокои. Вече нямаше от какво да се тревожи. Килиан си почиваше в болницата, Стоун дремеше в хотела и нямаше радиостанция, Вон сигурно още броеше звездите, след като го ме цапардосал по главата. Скоро щеше да пристигне в истинския си дом — „Катедралата“, а там бе в пълна безопасност.

Ким отвори очи и се смръщи от ужасния шум, раздиращ ушите й. Усети, че тялото й се завърта, и в следващия миг болезнено удари рамото си в нещо твърдо. Опита се да се задържи, но ръцете й не помръдваха, бяха завързани. „Какво става? Къде се намирам?!“

Беше тъмно. Светкавица раздра нощното небе и освети каросерията на голям пикап. Едно от колелата попадна в дупка и главата й се удари силно в пода. Ужасно я заболя, но от устата й не излезе нито звук. Нещо й пречеше да я отвори. Опита се да си спомни.

„Господи, какво се случи?“ Първо някакъв силен шум, приличащ на изстрел. Бе изскочила в коридора, но Вон й бе казал да се прибира и да не отваря на никого. После отново стрелба, тропот от стъпки. Но накрая всичко бе утихнало. После някой бе почукал на вратата. Страхът й я беше направил подозрителна, но се бе оказало, че това е Марти Люис. Бе й казал, че в къщата има пожар и бе му повярвала. А след това бе видяла как юмрукът му лети насреща й. Нямаше време дори да отскочи. Изведнъж с ужас осъзна, какво всъщност се беше случило. Вероятно и Вон като нея бе заблуден. Намираше се в ръцете на убиеца. А той се казваше Марти Люис.

„Господи, дали е убил Вон?!“ Не, не искаше да мисли за тази смразяваща кръвта възможност. Сега трябваше само да се постарае да оцелее. Напрегна ръцете си, но не можа да ги освободи. Пробва още веднъж, но отново не постигна нищо. Реши да не изразходва силите си напразно. Можеше да опита по-късно, след като я извадеше от пикапа. А може би и Стоун или Рей щяха да тръгнат да я търсят. Не биваше обаче да разчита само на тях. Трябваше да се помъчи да забави плановете на Люис и при първа възможност да избяга.

Очите й постепенно свикнаха с тъмнината и се надигна, за да види поне накъде отиват. Неволно светкавици проблеснаха и с тревога установи, че се движат по тесен горски път. От двете страни имаше дървета. Разочаровано се отпусна на пода. Със сигурност тук не можеше да се ориентира, а и как ли щяха да я открият?

Колата заподскача отново по неравностите на пътя, а после рязко зави надясно. Клоните започнаха да драскат двете страни на каросерията. Въпреки че се опитваше да запази спокойствие и да търси възможност за бягство, ужасът и отчаянието я сграбчиха за гърлото. Щеше да се разплаче, но изведнъж си спомни нещо, което баща й беше казал: „Ким, ако срещнеш в гората мечка, вълк или друго диво животно, никога не показвай, че се страхуваш, никога не бягай. Така го окуражаваш да те атакува.“ Не знаеше със сигурност дали това е най-доброто за ситуацията, в която се намираше, но нямаше какво друго да направи. Преглътна сълзите си. В този момент пикапът се разтресе и спря. Чу тежки стъпки, вратата се отвори с трясък и очите й бяха заслепени от лъч на силен прожектор.

Койд я сграбчи за глезените и се опита да я измъкне от каросерията. Омразата и страхът сякаш удвоиха силите й. Риташе отчаяно с крака, за да му се противопостави, но той успя да я укроти, издърпа я на тревата и се надвеси над нея.

— Здравей, скъпа — погали леко лицето й. — Ще дойдеш ли тази вечер на забава?

Светкавица отново раздра небето и освети ухилената му физиономия. С тази усмивка приличаше на звяр, оголил от злоба зъбите си. На бузата й падна ледена капка дъжд. Започваше да вали.

Потискаща, неестествена тишина блокираше всички сетива на Лиз. Надигна глава и въпреки раздиращата болка, отвори очи. Мощна мълния озари околността и сякаш увеличи страданието й. Бурята се развихряше и първите капки дъжд затупкаха по покрива на купето. Направи й впечатление, че колата изглеждаше някак по-различно. Цялата й предна част беше силно деформирана. Бяха се блъснали в голям бор. Спомняше си удара, а после гласа на жената от централата, търсеща Рей. „Какво ли е станало?!“ Едва не припадна, когато извъртя главата си. Опита се да мисли, въпреки че съзнанието й още бе замъглено от болката.

Чейни лежеше с разперени ръце на волана. Разтърси рамото му.

— Рей? Отговори ми! Чуваш ли ме? — опита се да го отмести от кормилото.

Но как можеше да помръдне тежкото му и отпуснато тяло. Изпъшка ядосано и избърса носа си, който странно течеше. С учудване погледна тъмните петна по ръцете си. Носът й бе разбит, беше цялата в кръв. Насочи отново усилията си да вдигне Чейни.

— Рей? Чуваш ли ме? По дяволите!

Най-сетне успя да го избута и положи главата му на облегалката. Някъде по нагънатия капак се чу силно пукане. С тревога забеляза, че оттам започна да излиза задушлив синкав дим.

— Ставай, Рей! Ще изгорим!

Той се размърда леко.

С разтреперани крака и залитайки, Лиз отиде откъм неговата страна и след като се пребори с повредената брава, отвори вратата. Счупено стъкло се посипа по ръцете й. Погледна дали по Рей има някакви по-сериозни травми, но бе прекалено тъмно.

— Ранен ли си?

— А ти какво си мислиш, че се правя на интересен? — изръмжа той насреща й.

Не обърна внимание на грубостта му и продължи да изследва тялото му.

— Прострелян ли си?

— Не, само забих глава в стъклото.

— Добре, ставай тогава. Трябва да излезеш оттук, колата гори.

Продължи да го дърпа за рамото. Рей извади единия си крак извън купето, но когато се надигна, изохка гръмогласно.

— Боже Господи! Това вече боли.

— Престани да ревеш като бивол, а си изкарай задника оттам! Чуваш ли ме, Рей Чейни? И аз мога да съм груба. Разбра ли?

— Да, да, престани да крещиш.

Рей най-накрая излезе и, клатушкайки се, тръгна към къщата.

— Видя ли кой стреля по нас? — попита Лиз.

— Стори ми се, че съм виждал този пикап. Но всичко стана толкова бързо.

Бяха вече до входа, когато до тях достигна звук от сирена. Видяха, че по пътя се задава линейка, но Лиз не й обърна внимание, защото забеляза двете тела на пода.

— Господи, Вон?!

Втурна се към него. Опита се да овладее паниката, която я обземаше и се наведе да провери пулса му. Усети отчетливото биене на сърцето му под пръстите си и въздъхна облекчено. Оставаше само да види дали няма някакви по-сериозни наранявания. „От кого е тази локва кръв?“ Страхът стегна гърлото й, когато забеляза тъмночервеното петно зад ухото му. „Нима е прострелян и сега живее последните си минути?! Нима ще умре в ръцете ми?!“ С разтреперани ръце обърна главата му. Минута по-късно през тялото й премина вълна на облекчение. По челото му нямаше следи от наранявания.

Вратата с трясък се отвори и доктор Харкоурт нахълта с още двама санитари, носещи носилка. Едва сега забеляза, че Рей бе коленичил до Джордан.

— Кой е първи?

— Тук, докторе, Джордан има слаб пулс.

Рей се отдръпна и тръгна нагоре по стълбите. Един от санитарите преглеждаше Вон. Само секунди, след като поднесе под носа му амоняк, той отвори очи.

— Ким?! — надигна се и доста грубо го отстрани. — Къде е Ким, кажете ми?

Лиз се опита да го успокои.

— Постой малко така, да прегледат раната ти. Ще открием къде е Ким.

— По дяволите, няма я тук, нали? Люис я е спипал. Как можах да го допусна!

Рей, който в този момент се спускаше по стълбите, чу последните му думи.

— Вон, какво имаш предвид? Каза, че Люис я бил хванал, какво общо има това?

— По дяволите, това не е Марти Люис! Казва се Койд Дейвис. Живяхме заедно девет години при Ана Ървинг. Той е убиецът.

— Но как така не си ни казал нищо за това?

Вон тръсна ядосано глава.

— Не можах да го позная. За последен път го видях преди петнадесет години, а и мислех, че е мъртъв. Очите му бяха с друг цвят, носел е контактни лещи.

Рей изглеждаше напълно объркан. Сякаш някой му беше казал, че Земята е плоска, и току-що бе достигнал ръба й. След минута, когато се окопити, устата му избълва поредната доза ругатни.

— Мръсно копеле! Две години работи при нас и го мислех за приятел, а той ни се е подигравал! Ще му отрежа кратуната, ако го хвана!

Лиз не можеше да повярва, че това разкривено от злоба и омраза лице е на Рей Чейни. Но явно това не правеше силно впечатление на останалите. Доктор Харкоурт се приближи.

— Хайде, шерифе. Ще трябва да се поразходим до болницата.

— Без мен, докторе. Нямам време за никаква болница. Имам важна работа.

— Но…

— Извинявайте — намеси се Лиз, — има ли нещо сериозно?

— Не, госпожо. Но раната трябва да се зашие и за всеки случай да погледнем главата на рентген. Това е.

— Добре, не можем ли да дойдем по-късно?

— Ако питате мен, трябва още сега да натоваря всички ви в линейката. Цялото ви лице е в кръв, но това си е ваша работа. Нямам време за спорове. Джордан е в тежко състояние и трябва да събера екипа за операция.

— Някой ще ми каже ли, какво по дяволите, става тук?!

Стоун стоеше до вратата и изглеждаше в лошо настроение.

С помощта на Рей Вон се изправи на крака.

— Койд хвана Ким. Мартин Люис е убиецът. Койд и той са едно и също лице.

— Какво? Твоят заместник?! — очите на агента се разшириха от изненада.

— Да, през цялото време е бил до нас.

— Добре, трябва бързо да открием къде е отишъл. Този човек продължава да живее с миналото си. То го мотивира за всичките му действия. Ще трябва да си поразмърдаш мозъка и да се върнеш в спомените си. Лиз каза, че убивал жертвите си в помещение, наподобяващо църква. Нарича го „катедралата“. Това не ти ли говори нещо?

— Не.

— А думата „катедрала“ не е ли свързана със стиховете? Мисли какво може да ни даде следа?

Вон изсумтя ядосано. Ким беше в ръцете на убиеца, а те си играеха на гатанки.

— Добре, ще опитаме друго.

Стоун се обърна към Рей.

— Чейни, можеш ли да караш?

— Що за въпрос? Имам книжка от трийсет години.

— На главата си имаш подутина.

— Няма нищо, така съм си по-красив.

— Тогава, вземай моята кола и претърси къщата на Люис. Но се постарай да стане колкото се може по-бързо. Обади ни се, ако откриеш нещо.

— Тръгвам веднага.

Стоун докосна ръката на Лиз.

— Виж, Лиз, знам, че ще ти е много трудно да се концентрираш в този момент, но трябва да ни кажеш нещо повече. Не можем да работим без никаква следа.

Тя го гледаше напрегнато. Животът на Ким зависеше от нея. Но как можеше да помогне, когато самата тя не познаваше добре способностите си. Мисълта, че би могла да се провали, я ужасяваше.

— Добре. Искам само да отидем в кухнята, там се чувствам по-добре.

— Разбира се, да вървим.

Със Стоун седнаха до масата, а Вон застана до прозореца и се обърна с гръб към тях. Той явно се бореше със своето нетърпение. Докато преди само предполагаше, че е влюбен в Кимбърли, сега можеше да се закълне, че е така.

— Лиз, трябва да се концентрираш върху „катедралата“. Нищо друго не ни трябва, само да разберем къде е това място.

— Да, ще опитам.

Лиз изпъна ръцете си напред. Видението от странната църква отново се появи. Но този път бе много по-бледо и неясно. Пое си дълбоко дъх. Нищо. Всичко се стопяваше, без да може да го спре. Отчаянието й растеше и усети, че сълзите й потичат.

— Лиз? По-спокойно. Цялата трепериш, какво ти е?

— Опитах се да видя повече, но всичко ми е като спомен, няма нищо ново.

Бавно отвори очи, но побърза да сведе глава. Не искаше да среща погледа на Вон. Какво ли щеше да открие в него? Болка? Отчаяние и разочарование?

Стоун се обърна към него.

— Вон, нямаш ли някакъв предмет, който е свързан с Люис? Лиз така ще има по-голяма концентрация.

Настъпи около минута мълчание, после Вон бързо излезе от стаята. Когато се върна, в ръцете си държеше найлонов плик с лист хартия и черна роза.

— Ето това. Нямах време да го занеса в участъка. Намерих го сутринта в хладилника.

Лиз погледна към цветята и тялото й изстина. Дори без да го докосва, знаеше, че то излъчва злоба, омраза и жестокост. Затвори очи и протегна ръка към него. Студенината се усили, имаше усещането, че се потапя бавно в заледено езеро. Но тъмнината пред нея започна плавно да се отдръпва. Малки точици светлина се приближаваха.

— Виждам отново, това са свещите…

— Къде е? Къде се намира?

Нетърпеливият глас на Вон прогони видението й. С крайчеца на окото си забеляза как Стоун с рязко движение го накара да замълчи. А после чу приятния му мек глас:

— Лиз, успокой се, можеш да говориш, когато се появи нещо. Няма да те прекъсваме.

— Да, ще опитам. Беше същото видение, както онзи ден.

— Добре, чудесно. Опитай се да опишеш стените.

Тя концентрира вниманието си върху тях. Не ги виждаше. Нямаше достатъчно светлина, а те бяха толкова тъмни.

— Каменни, стените са от тъмен камък.

— Като в подземие?

— Не, не е подземие.

Лиз изохка от безсилието си да определи какво точно беше това. Трябваше й повече светлина. Какви бяха тези висулки по тавана?

— Господи, но това са сталактити. Пещера!

— Пещера ли? — попита Вон.

— Да, това говори ли ти нещо?

— Като деца е Койд намерихме горе при потока голяма пещера. Входът й беше тесен, но вътре имаше зала, висока сигурно около 10 метра, а навътре… — Той млъкна и погледна към Стоун. — Дяволите да ме вземат, как не се сетих по-рано! Когато се прибрахме, разказахме за нея на Ана Ървинг. Тя като дете също бе ходила там и я нарече „Природна катедрала“.

— Ще можеш ли да я намериш?

— Мм, минаха двадесет години, но ще трябва да опитам.

Десет минути по-късно, седнали в джипа на Вон, се друсаха по черен планински път.

Стоун надвика шума на двигателя и плющящия по стъклото дъжд.

— Днес получих повече информация за твоя „приятел“, Майк Драйтън.

Вон не отделяше очите си от разкаляния коловоз.

— Нещо ново?

— И още как. Истинското му име е Ед Бейли. Направил е кариера от въоръжени грабежи — един от най-добрите е в щата. Има обвинения за пет убийства. Избягал е от затвора преди четири години. Колегите смятали, че е минал в канадска територия, защото нищо не се било чувало за него. За съжаление, когато отидох да го арестувам, беше изчезнал. Но едва ли ще успее този път да стигне далече.

Някъде наблизо падна мълния и Вон едва не обърна джипа по хлъзгавия наклон. Той сякаш не обърна внимание на думите на Стоун. Мислите му бяха другаде и само каза:

— Господи, няма ли да стигнем най-после?!