Чаената роза

Глава 1

Уханието на индийски чай — наситено, свежо, малцово — беше опияняващо. Прииждаше от шестетажния хангар на Оливърс Уорф, намиращ се на северния бряг на Темза и се носеше из въздуха над Старите стълби, каменни стъпала, водещи от завоя на павираната главна улица на Уопинг към брега на реката. Ароматът на чай беше по-силен от всички други изпарения, витаещи над доковете — неприятната воня на тиня, соления дъх на реката, смесения мирис на канела, пипер и индийско орехче, идещ от хангарите за подправки.

Фиона Финеган затвори очи и вдиша дълбоко.

— „Ассам“ — промълви сама на себе си. — Мирисът е прекалено силен за „Даржилинг“ и прекалено плътен за „Дуарс“.

Господин Милтън, управителят на „Бъртънс Тий”, казваше, че тя притежава обоняние за чая. Обичаше да я изпитва, като поднасяше шепа листа под носа ѝ и я караше да назовава вида. Тя винаги познаваше.

Обоняние за чая — може би да. Ръце за него — със сигурност, помисли и отвори очи, за да огледа загрубелите си от работа длани и почернелите от чая нокти. Чаените частици бяха навсякъде. В косата ѝ. В ушите ѝ. В яката на дрехата. Тя потърка чернилката с ръба на полата си и въздъхна. Това беше първият ѝ шанс да приседне от шест и половина тази сутрин, когато беше напуснала осветената кухня на майка си, за да поеме по тъмните улици на Уайтчапъл.

Беше пристигнала във фабриката в седем без петнайсет. Господин Милтън я посрещна на вратата и ѝ поръча да се захване със задължението си да подготви двестаграмовите кутийки за останалите работещи в цеха за пакетиране, които трябваше да пристигнат скоро. Приготвящите смесите, които работеха на горния етаж на фабриката, бяха забъркали предния ден два тона „Ърл Грей“ и той трябваше да бъде пакетиран до обед. Петдесет и пет момичета разполагаха с пет часа да напълнят осем хиляди кутии. Това значеше, че на кутия се полагаха по две минути. Ала господин Милтън смяташе, че две минути са прекалено много време, така че заставаше зад всяко от момичетата по ред, засичаше времето ѝ, порицаваше я и я тормозеше. И всичко това, за да спечели по няколко секунди на кутия.

В събота работеха само до обед, но часовете ѝ се струваха безкрайни. Господин Милтън експлоатираше безмилостно работничките. Вината не беше негова, Фиона го знаеше, той само следваше личните нареждания на Бъртън. Подозираше, че на работодателя им му се зловиди отпуснатия по неволя половин свободен ден и затова ги кара да страдат. В събота нямаха междинни почивки; налагаше ѝ се да изкара пет дълги часа на крак. Ако извадеше късмет, краката ѝ ставаха безчувствени; ако ли не, изпитваше постоянна нетърпима болка, която започваше от глезените и бавно се плъзваше нагоре към гърба ѝ. И по-лошото от стоенето права беше мъчителното еднообразие на работата: залепване на етикет върху кутията, претегляне на чая, пълнене на кутията, запечатването ѝ, прибирането ѝ в кашон и после всичко започваше от начало. Тази монотонност беше същинска агония за нейния остър ум и имаше дни като този, когато ѝ се струваше, че ще полудее, когато изпитваше дълбоки съмнения, че някога ще се измъкне и се чудеше дали плановете ѝ и направените жертви имат някаква стойност.

Тя измъкна фибите от масивния кок на тила си и разпусна косата си. После развърза връзките на обувките си и ги изрита настрана, събу чорапите и протегна дългите си крака пред себе си. Още я боляха от стоенето права и ходенето пеша до брега никак не беше помогнало. През съзнанието ѝ пробягаха укорните думи на майка ѝ: „Ако имаше малко здрав разум, дете, поне малко здрав разум, щеше да се прибереш право у дома, вместо да се влачиш до реката”.

Но как да не дойде при нея, помисли си, докато се възхищаваше на сребристата Темза, чиито води блестяха под августовското слънце. Кой би могъл да устои? Игриви вълнички се разплискваха палаво в основата на Старите стълби и я пръскаха. Тя наблюдаваше как я приближават и си фантазираше, че реката желае да докосне пръстите на краката ѝ, да се плъзне около глезените ѝ, да я придърпа в приканващите си дълбини и да я понесе със себе си. О, ако само можеше да поеме на това пътуване.

Докато се взираше във водната повърхност, Фиона почувства как умората — оставила тъмни кръгове под блестящите ѝ сини очи и болезнена скованост в младото ѝ тяло — я напуска и на мястото ѝ се настанява осезаема жизненост. Реката ѝ позволяваше да се възстанови. Хората твърдяха, че Сити, център на търговията и седалище на управляващите, намиращ се на запад от Уопинг е сърцето на Лондон. Ако това беше истина, тогава тази река беше източникът му на енергия. И сърцето на Фиона учестяваше ударите си и заблъскваше силно при вида на нейната красота.

Всичко вълнуващо в света се намираше точно тук, пред нея. Гледаше как корабите прекосяват реката, а трюмовете им, пълни със стока, идеща от всички далечни краища на страната, я караха да прелива от възхищение. Този следобед трафикът по Темза беше голям. Малки бързи лодки цепеха водите, превозвайки хора до и от корабите, хвърлили котва в средната ѝ част. Тромав параход избута друг по-малък плавателен съд в опита си да се намести на своята котвена стоянка. Завърнал се от лов на треска в ледените води на Северно море очукан траулер се придвижваше по посока на Билингсгейт. Шлепове се блъскаха един в друг, за да си издействат право да преминат в една или друга посока и да се освободят от товара си — тон индийско орехче тук, чували с кафе там. Варели с меласа. Вълна, вино и уиски. Бали тютюн. И сандъци след сандъци чай.

И навсякъде по врязващите се навътре докове, застанали на едно място и водещи разговор с капитаните или сновящи между бурета, щайги и струпани палети имаше търговци — енергични високомерни мъже, появили се от Сити да огледат стоката си в мига на пристигането на корабите. Придвижваха се дотук с файтони, носеха бастуни и отваряха със замах златните си часовници с така чисти и поддържани ръце, че Фиона се дивеше как можеха да принадлежат на мъже. Носеха цилиндри и дълги палта и биваха придружавани от следващи ги плътно по петите чиновници, които държаха в ръце счетоводните си книжа, проверяваха и записваха всичко. Тези хора бяха истински алхимици. Взимаха необработен материал и го превръщаха в злато. И Фиона копнееше да бъде една от тях.

Не я беше грижа, че от жените не се очаква да се месят в бизнес делата — особено момичета от простолюдието — и майка ѝ не спираше да ѝ го напомня. Такива като нея се научаваха да готвят, да шият и да поддържат къщата, та да могат да си намерят съпруг, който да се грижи за тях поне толкова добре, колкото го беше правил баща им. Майка ѝ определяше замислите ѝ като „безразсъдни” и я съветваше да отделя повече време да се усъвършенства в приготвянето на маслено тесто и по-малко време да виси при реката. Но баща ѝ не смяташе идеите ѝ за глупави.

— Трябва да имаш мечти, Фий — казваше ѝ. — В деня, когато спреш да мечтаеш, спокойно можеш да се запътиш към погребалното бюро, защото все едно че ще си мъртва.

Погълната от очарованието на реката, Фиона не чу стъпките, приближили към Старите стълби. Не виждаше, че застаналият там строен млад мъж се усмихва, докато я наблюдава, опрял гръб в покритите с мъх камъни, като се стараеше да не я прекъсне, изпитвайки желание да се повзира в нея още миг, преди да обяви присъствието си.

— Ехо — извика меко.

Фиона се обърна. При вида му лицето ѝ засия, а това смекчи за няколко секунди решимостта и целеустремеността, които неизменно присъстваха в изражението ѝ — толкова явна целеустременост, че съседските жени не пропускаха да я споменат, цъкаха с език и вдигаха рамене, коментирайки, че силните черти на лицето говорят за силна воля. А силната воля водеше до ядове. Казваха, че никога няма да си намери съпруг. Мъжете не харесваха това качество у жените.

Но този конкретен мъж като че не възразяваше срещу него. Не повече отколкото срещу лъскавата черна коса, която се къдреше покрай лицето ѝ и се спускаше надолу по гърба. Или пък срещу подобните на сапфири очи, искрящи със синя жар.

— Подрани, Джо — отбеляза тя и се усмихна.

— Да — отвърна той и седна до нея. — С баща ми свършихме по-рано в Спиталфийлдс. Зарзаватчията е настинал, така че не се пазари. Разполагам със следващите два часа за себе си. Ето — добави и ѝ подаде цвете. — Попадна ми по път за насам.

— Роза! — възкликна тя. — Благодаря.

Розите бяха скъпи. Той не можеше да си позволи да ѝ подарява често по някоя. Тя допря нежните ѝ листчета до лицето си, а после я намести зад ухото си.

— Каква е равносметката от тази седмица? Колко имаме? — попита.

— Дванайсет лири, един шилинг и шест пенса.

— Добави и това — отвърна тя и измъкна една монета от джоба си. — Тогава ще имаме дванайсет лири и два шилинга.

— Можеш ли да си го позволиш? Да не пропускаш пак обядите, за да пестиш?

— Не.

— Говоря сериозно, Фий. Много ще се ядосам, ако го правиш.

— Казах, че не го правя! — наежи се тя и бързо смени темата. — Не след дълго ще станат петнайсет, после двайсет и двайсет и пет. Ще се случи, нали?

— Разбира се, че ще се случи. Ако се движим така, само още година и ще разполагаме с нашите двайсет и пет лири. Достатъчно за тримесечен наем и първоначално зареждане.

— Цяла година — повтори Фиона. — Струва ми се цяла вечност.

— Ще мине бързо, мила — успокои я Джо и стисна ръката ѝ. — Това е трудната част. Шест месеца след като открием първия си магазин, ще имаме толкова много пари, че ще отворим и друг. И после още един, докато не направим цяла верига. Бързо ще натрупаме състояние.

— Ще бъдем богати! — заяви тя, отново разведрена.

Джо се засмя.

— Не веднага, но някой ден ще бъдем. Обещавам ти, Фий.

Фиона притисна колене към брадичката си, а на лицето ѝ грееше широка усмивка. Една година не беше толкова дълъг период. Особено ако се сравнеше с това колко дълго бяха обсъждали да отворят свой собствен магазин. Правеха го от цяла вечност, още откакто бяха деца. И преди две години започнаха да спестяват, слагаха пари настрана в стара кутия от какао, която Джо криеше под леглото си. Всичко отиваше в тази кутия — надници, суми, дадени им за Коледа или рождените дни, допълнително припечелени пари и дори няколко намерени на улицата монети. Малко по малко парите се бяха трупали и сега имаха дванайсет лири и два шилинга — цяло състояние.

През годините двамата с Джо бяха обрисували въображаема картина на магазина си, като я бяха разкрасявали и усъвършенствали толкова много, че тя се беше превърнала в нещо реално и на нея ѝ беше достатъчно само да затвори очи, за да подуши чая. Успяваше да почувства гладкия дъбов тезгях под дланите си и да чуе издрънчаването на малката пиринчена камбанка, оповестяваща влизането на клиенти. Мястото щеше да е светло и уютно, а не някаква мърлява дупка. Нещо наистина красиво, с толкова хубави витрини, че на хората просто да им е трудно да го отминат.

— Всичко е в оформлението, Фий — все повтаряше Джо. — Това привлича купувачите да влязат.

Магазинът им щеше да върви добре, тя го знаеше със сигурност. Като син на търговец на плодове и зеленчуци Джо знаеше всичко, каквото имаше да се знае за продаването. Беше израснал край сергия на колела, прекарвайки първата година от живота си в кошница сред ряпата и картофите. Можел да крещи: „Купете от прекрасния ми магданоз!”, преди да произнася собственото си име. С неговите познания и съвместната им усилена работа нямаше как да не успеят.

Наш магазин, само наш, помисли си Фиона, докато се взираше в Джо, който на свой ред се взираше в реката. Погледът ѝ галеше лицето му и тя се очароваше от всяка подробност — непоколебимата линия на челюстта му, леко наболата руса брада, покриваща страните му, мъничкия белег над окото му. Познаваше всяка негова черта и извивка. Не беше имало момент, в който Джо Бристоу да не бъде част от живота ѝ и никога нямаше да има такъв. Двамата бяха израснали на една и съща бедняшка улица през една къща един от друг. През детството си бяха играли, бяха бродили заедно из Уайтчапъл, бяха се утешавали един друг.

Като деца деляха дребните монети и лакомствата, а сега деляха една и съща мечта. Скоро щяха да делят и общ живот. Щяха да се оженят. Не веднага. Тя беше едва седемнайсетгодишна и баща ѝ щеше да каже, че е прекалено млада. Но след още една година щеше да е на осемнайсет, а Джо на двайсет, освен това щяха да имат спестени пари и отлични перспективи.

Фиона се изправи и скочи от стъпалата върху равната каменна повърхност долу. Кипеше от въодушевление. Изтича до брега на реката, събра шепа камъчета и ги запрати към водната повърхност силно и бързо, колкото можа. Когато ги хвърли всичките, обърна се към Джо, който все още седеше на стъпалата и я наблюдаваше.

— Някой ден ще сме големи колкото всичко това — извика тя и разпери широко ръце. — По-големи от „Уайтс” или „Сейнсбърис”. По-големи и от „Хародс”.

Тя остана неподвижна за няколко секунди, като оглеждаше складовете и хангарите от двете страни на реката. На пръв поглед изглеждаше толкова дребна и крехка, най-обикновено младо момиче, застанало на брега на реката, подгъвът на чиято пола се влачеше в тинята. Но ако някой задържеше погледа си върху нея, както беше сторил Джо, би забелязал силната ѝ амбиция във всяко нейно изражение и всеки жест. Тя се четеше в позата на брадичката и отрудените ѝ ръце, сега стиснати в юмруци, сякаш някой я беше предизвикал.

— Ще бъдем толкова големи — продължи, — че всеки търговец покрай реката ще тича да ни продава стоките си. Ще притежаваме десет магазина в Лондон… Не, двайсет… И още из страната. В Лийдс и Ливърпул. В Брайтън и Бристоу, и в Бирмингам и… — Тя млъкна внезапно, забелязала погледа на Джо и изведнъж почувствала се някак смутена. — Защо ме гледаш така?

— Защото си такова чудато момиче.

— Не съм!

— Такава си. Ти си най-изпълненото с плам малко момиче, което някога съм виждал. Куражът ти е повече, отколкото на мнозина мъже. — Джо се облегна назад и се опря на лакти, оглеждайки я преценяващо. — Може би не си никакво момиче, може би си преоблечен мъж.

Фиона се усмихна.

— Нищо чудно и така да е. Може би е по-добре да дойдеш и да провериш.

Джо се изправи, а Фиона палаво се завъртя и затича по брега. Хрущенето на камъчета зад гърба ѝ ѝ подсказа, че той е скочил долу и е по петите ѝ. Изпищя със смях, когато той я хвана за ръката.

— Определено тичаш като момиче. — Той я придърпа към себе си и демонстративно заоглежда лицето ѝ. — И ми се струва, че си достатъчно красива, за да бъдеш момиче…

— Струва ти се?

— Аха, но може и да греша. По-добре да се уверя…

Фиона почувства как пръстите му галят лицето ѝ. Той повдигна нежно брадичката ѝ и я целуна по устните, като ги раздели с езика си. Тя затвори очи и се отдаде на насладата от целувката. Беше наясно, че не бива да прави такива неща, не и преди да се оженят. Отец Дийгън щеше да я накара да изреди безчет молитви „Аве Мария“, а ако баща ѝ научеше, би я одрал жива. Но колко прекрасни бяха устните му, а езикът му беше като кадифе и как сладко ухаеше кожата му, топла от следобедното слънце. Преди да се осъзнае, тя вече се беше надигнала на пръсти с ръце около шията му и отвръщаше на целувката. Нямаше по-прекрасно усещане от това — силното му тяло, притиснато към нейното, здравите му ръце, обгърнали раменете ѝ.

Бяха прекъснати от дюдюкане и подсвирквания. Един шлеп беше влязъл през Уопинг Ентрънс, шлюза към близките Лондонски докове, и плаваше покрай тях. Екипажът ги беше забелязал.

Почервеняла, Фиона дръпна Джо настрани зад купчините строителни материали и останаха там, докато шлепът не отмина. Църковен звън възвести часа. Ставаше късно; знаеше, че е редно да си е у дома и да помага на майка си с обяда. А Джо трябваше да се връща на пазара. След една последна целувка се върнаха при Старите стълби. Тя изтича нагоре, като се препъваше в полата си, за да обуе чорапите и обувките си.

Докато се канеше да си тръгне, хвърли прощален поглед към реката. Щеше да мине цяла седмица, преди да може да се върне — седмица на ставане по тъмно, крачене до „Бъртънс Тий” и после прибиране обратно у дома, където винаги я чакаха задължения от всякакво естество. Но нямаше значение, нищо от това нямаше значение, някой ден всичко щеше да е зад гърба ѝ. На водната повърхност изплува бяла пяна. Затанцуваха вълнички. Дали така ѝ се беше сторило, или реката сякаш подскачаше от вълнение заради нея, заради тях?

И защо не, каза си тя и се усмихна. Двамата с Джо се имаха един друг. Разполагаха с дванайсет лири, два шилинга и една мечта. „Бъртънс Тий” и мрачните улици на Уайтчапъл бяха без значение. След година светът щеше да им принадлежи. Всичко беше възможно.

— Пади? Пади, колко е часът? — попита мъжа си Кейт Финеган.

— A? — отвърна той, забил нос в днешния вестник.

— Часът, Пади — повтори тя нетърпеливо, като с една ръка стискаше ръба на жълта купа, а с другата разбиваше съдържанието ѝ.

— Кейт, мила, нали току-що ме пита — въздъхна той и бръкна в джоба си. Измъкна очукан сребърен часовник. — Точно два часът е.

Намръщена, Кейт удари бъркалката в ръба на купата, за да изтръска от нея светлата на цвят смес, а после я хвърли в мивката. Взе вилица и я забучи в един от трите овнешки котлета, които цвърчаха на печката. Бликнаха сокове, които започнаха да врат яростно, щом допряха горещия метал на тигана. Тя извади котлетите в чиния и ги постави на топло до фурната, редом с купа сос. После взе няколко наденички, раздели ги една от друга и ги пусна в тигана. Докато се пържеха, седна до масата срещу мъжа си.

— Пади — повика го, като леко потрепваше с длан по масата. — Пади.

Той хвърли поглед над ръба на вестника към големите зелени очи на жена си.

— Да, Кейт. Какво, Кейт?

— Наистина трябва да ги смъмриш. Не могат да се появяват, когато им скимне и да те карат да чакаш за обяда си. А аз стоя и не знам кога да сервирам.

— Ще са тук всеки момент. Сервирай обяда. Ако е студен, когато пристигнат, да се сърдят на себе си.

— Не става дума само за него — призна тя. — Не ми харесва да се скитат, докато продължава тази работа с убийствата.

— Едва ли мислиш, че Убиеца от Уайтчапъл ще се развилнее посред бял ден. И не вярвам да подгони жилаво дребно хлапе като Чарли. Бог да му е на помощ ако наистина реши да го стори, самият убиец ще е този, който ще крещи „убийство” само след две минути, прекарани с него. За Фиона изобщо да не си отварям устата. Нали помниш какво се случи с онзи гамен Сид Малоун, когато се опита да ѝ се нахвърли в някаква тъмна пряка? Фраснала го беше право по носа. Счупила го! А той е два пъти по-едър от нея.

— Да, но…

— Ето, Кейт, има статия за Бен Тилет, профсъюзния деец, организира хората от цеховете за чай. Чуй това…

Кейт погледна към мъжа си укорително. И да му беше казала, че покривът над главите им гори, пак щеше да получи същия отговор. Каквото и да пишеше във вестника, тя не желаеше да го чува. Приказките за профсъюзи я притесняваха; приказките за стачки я ужасяваха. С мъж, четири деца и наемател, когото да храни, тя и сега едва успяваше да свърже двата края за седмицата. Ако се вдигнеше стачка, щяха да измрат от глад. И сякаш нямаше достатъчно тревоги, ами на свобода бродеше и убиец. Уайтчапъл открай време си бе престъпен квартал, кипяща от енергия смесица от кокнита, ирландци, поляци, руснаци, китайци и какви ли не други. Никой не беше богат, повечето се трудеха здраво. Много от тях също така пиеха здраво. Извършваха се много престъпления, но главно кражби. Все пак понякога се случваше някой да убие някого или мъж да загине при свада, но никой преди не беше прерязвал гърлото на жена.

Пади продължи да чете, а тя се изправи, отиде до печката и набоде наденичките, които се пържеха в обилна мазнина. Взе купата и изсипа рядкото тесто в тигана, за да ги покрие с него. То изсъска, щом се изля върху сока, отделен от наденичките, а после се разстла по цялата повърхност на съда и започна да бълбука. Кейт се усмихна. Сместа беше лека и щеше да се изпече добре. Тайната беше в чашата бира. Тя тикна тигана във фурната и насочи вниманието си към тенджерата с картофи. Докато ги мачкаше, чу, че входната врата се отвори и разпозна леките и пъргави стъпки на дъщеря си в коридора.

— Здравей, мамо. Здравей, татко — каза ведро Фиона, докато прибираше седмичната си надница минус шест пенса в стара кутия от чай на рамката на камината.

— Здравей, мила — отвърна Кейт, вдигайки поглед от картофите, за да я погледне.

Пади изсумтя за поздрав иззад вестника си.

Фиона взе една престилка от кука до задната врата. Докато я завързваше на кръста си, погледна как е малката ѝ сестричка Айлийн, спяща в кошчето си до камината, а после приклекна до четиригодишното си братче Шиймъс, което седеше на една черга и играеше на войници с няколко щипки за пране, и го целуна.

— Сега ти ме целуни, Шийми.

Немирното червенокосо момченце притисна устни до бузата ѝ, изду ги и пльокна мокра целувка върху нея.

— О, Шийми! — изписка тя и обърса лицето си. — Това не е хубаво. Кой те научи да правиш така?

— Чарли!

— Това обяснява нещата. Какво има за вършене, мамо?

— Можеш да нарежеш хляба. После подреди масата и сложи вода за чай. И дай бирата на баща си.

Фиона се захвана за работа.

— Какви са новините, татко?

Пади снижи вестника.

— Профсъюзът. Увеличава редици с всеки ден. Не след дълго и хората от Уопинг също ще се включат. Помни ми думата, ще станем свидетели на стачка преди края на годината. Профсъюзът ще спаси работещата класа.

— И как ще го постигнат? Като ни дадат по едно допълнително пени на час, та да умираме от глад бавно, вместо да се свърши отведнъж?

— Не започвай, Фиона… — смъмри я Кейт.

— Чудесна гледна точка. Джо Бристоу ли ти пълни главата с тези антипрофсъюзни идеи. Зарзаватчии, все една стока са. Не ги е грижа за другите от тяхната класа.

— Няма нужда Джо да ми пълни главата с идеи. Имам си мои собствени, благодаря. И не съм против профсъюза. Просто предпочитам да се справям сама. Който се надява собствениците на докове и фабрики да се обясняват пред група оръфани профсъюзни активисти, има да почака.

Пади поклати глава.

— Трябва да се присъединиш, да плащаш членски внос, да използваш част от надниците си за общото благо. Иначе се превръщаш в една от тях.

— Не съм една от тях, татко! — възпротиви се разпалено Фиона. — Ставам и ходя на работа всеки ден освен в неделя, също като теб. Вярвам, че работещите хора трябва да живеят по-добре. Разбира се, че го вярвам. Просто не съм готова да седя и да чакам Бен Тилет да ми го осигури.

— Фиона, мери си приказките — скара ѝ се Кейт и провери яденето във фурната.

— Татко, наистина ли мислиш, че Уилям Бъртън ще допусне в неговите сгради да влезе профсъюз! — продължи тя, без да обръща внимание на забележката. — Работиш за него, знаеш що за човек е, също както и аз. Няма друг толкова стиснат. Той желае да задържи печалбите си, а не да ги дели.

— Онова, което не разбираш, момичето ми, е че отнякъде трябва да се започне — отвърна разпалено Пади, като се поизправи на стола си. — Ако ходиш по събрания, разпространяваш казаното сред хората и убедиш всички работници на Бъртън — мъжете от доковете и жените от фабриката, — тогава той няма да има друг избор, освен да приеме. Трябва да постигнеш дребни победи, преди да се радваш на голямата. Също като момичетата в кибритената фабрика „Брайънт и Мей“. Протестират срещу нетърпимите условия и срещу глобите, ако говорят или използват тоалетната. Победиха след едва триседмично прекъсване. Само група крехки женици! Силата е в бройката, Фиона помни ми думите. Профсъюзите ще спасят трудещите се, цялата работническа класа.

— Я остави спасяването ѝ — отсече тя. — Спаси слуха ми от тези лозунги.

Пади стовари юмрук върху масата, от което дъщеря му и жена му подскочиха.

— Няма да допусна в дома ми да се говори срещу моята собствена класа.

Сетне сграбчи намръщено вестника си и изпъна гънките по него.

Фиона кипеше вътрешно, но ѝ беше ясно, че не бива да си отваря устата повече.

— Кога най-сетне ще се вразумиш? — смъмри я Кейт.

Тя вдигна рамене, като че не се беше случило нищо особено, но не успя да заблуди Кейт. Фиона беше ядосана, но вече трябваше да е разбрала, че трябва да пази мнението си за себе си. Пади все твърдеше, че насърчава децата си да мислят самостоятелно, но като всички бащи в действителност предпочиташе да мислят като него.

Кейт местеше поглед между мъжа си и дъщеря си. Мили боже, не бяха ли като две капки вода, помисли си. Същата черна коса, същите сини очи, същата решително вирната брадичка. И двамата със своите големи идеи — това им беше от ирландската кръв. Истински мечтатели. Той, все бленуващ за утрешния ден, когато капиталистите ще се разкайват за постъпките си. А тя с непрестанните си планове за този свой магазин. Нямаше и най-малка представа колко трудно би било да успее в нещо такова. Човек не можеше да ѝ даде никакъв съвет. Но това не беше нищо ново при нея. Открай време си бе самонадеяна.

Най-голямата ѝ дъщеря създаваше големи тревоги на Кейт. Нейната непоколебимост и целеустременост бяха толкова силни, така последователни, че чак страх да те хване. Сърцето ѝ се изпълни с внезапен прилив на майчинска обич, обзе я пламенно желание да я защити. Колко момичета от работнически семейства се захващаха със свой магазин, почуди се. Ами ако успееше да го отвори само за да стане свидетел на неуспеха му? Това щеше да разбие сърцето ѝ. И после щеше да прекара целия си живот, огорчена от нещо, за което поначало не е трябвало да мечтае.

Кейт беше споделяла тревогите си с Пади при много случаи, но Пади, горд с пламенния устрем на най-голямата си дъщеря, все отвръщаше, че няма нищо лошо едно момиче да притежава силен дух. Силният дух да е нещо хубаво? Ясни ѝ бяха тези неща. Духът беше онова, което докарваше уволнение на жените от работните им места и синини по лицата им, причинени от съпрузите. Какво добро можеше да донесе силният дух, ако целта на целия свят е да ти го отнеме? Тя въздъхна тежко — дълга и шумна майчина въздишка. Щеше да се наложи отговорите на тези въпроси да почакат. Обядът беше готов.

— Фиона, къде е брат ти? — попита.

— При газовата фабрика да търси буци кокс. Каза, че ще го продаде на госпожа Маккалъм за огнището ѝ. Тя не иска да плаща за въглища.

— На това момче му хрумват повече начини да изкара пари, отколкото на Банката на Англия. И от лайно би изкарал печалба — подхвърли Пади.

— Я стига! Това е кухнята ми, а не бордей — скара му се Кейт. — Фиона, сложи соса на масата.

Откъм предната част на къщата се разнесе трополене. Външната врата се отвори и шумът нахлу вътре. Чарли си беше у дома и теглеше на въже зад гърба си дървена количка.

Малкият Шийми вдигна глава.

— Убиеца от Уайтчапъл — кресна ликуващо.

Кейт се намръщи. Никак не одобряваше новата брутална игра на синовете си.

— Да, малко момченце — долетя нечий призрачен глас от коридора. — Убиеца от Уайтчапъл е, повелителят на нощта, дошъл съм за непослушни деца.

Говорът прерасна в злокобен смях, а пищящият от страх и удоволствие Шийми се изправи на пълните си крачета и затърси място да се скрие.

— Ела тук, миличък — прошепна му Фиона и се втурна към люлеещия се стол пред камината.

Седна и разстла полите си. Шийми пропълзя отдолу, но забрави да мушне стъпалата си. Чарли се появи в кухнята, като продължаваше да се смее страховито. Когато зърна малките обувчици, стърчащи изпод полата на сестра му, едва се сдържа да не прихне и да не развали играта.

— Виждали ли сте наоколо непослушни момчета, госпожо? — попита майка си Чарли.

— Я стига и ти! — отвърна Кейт и го перна. — Престани да плашиш брат си.

— О, на него му харесва — прошепна Чарли и ѝ направи знак да мълчи. — Хей, Шийми — извика приканващо. — Хайде, покажи се! — Отвори вратата на долапа. — Няма го тук. — Погледна под мивката. — И тук не е. — Доближи до сестра си. — Ти виждала ли си палави малки момчета наоколо?

— Само това, което гледам в момента — отвърна тя и приглади полите си.

— И няма друг? А тези крака, дето стърчат отдолу твоите ли са? Струват ми се мънички за дебела крава като теб. Нека огледам по-отблизо.

Чарли сграбчи Шийми за глезените и го издърпа навън. Шийми изпищя, а Чарли започна да го гъделичка така силно, че дори застраши живота му.

— По-кротко, Чарли — предупреди го Кейт. — Остави го да си поеме въздух.

Чарли престана и Шийми го ритна по крака, за да го накара да продължи. Когато накрая наистина остана без дъх, Чарли спря и го потупа нежно по главата. Шийми се просна на пода, като дишаше тежко и гледаше брат си с искрено обожание. Чарли представляваше центърът на неговата вселена, неговият герой. Боготвореше го, следваше го навсякъде и дори настояваше да се облича като него, включително и до парчето плат, което накара майка си да завърже около шията му като имитация на носеното от Чарли яркочервено шалче, с каквито се кипреха всички младежи. Двете момчета бяха почти идентични, и двамата приличаха на майка си с червените си коси, зелените очи и луничките.

Чарли окачи връхната си дреха, после извади шепа монети от джоба си и ги пусна в кутията от чай.

— Малко повече от обичайното, мамо. Тази седмица работих няколко допълнителни часа.

— Благодаря ти, скъпи. Радвам се. Опитвам се да спестя нещо, за да купим палто за баща ти. В магазина на Молфлин имат някои нелоши втора ръка. Поправяла съм старото му толкова много пъти, че вече цялото е на кръпки.

Той седна до масата, взе дебел комат хляб и го задъвка. Пади хвърли поглед над вестника си, видя, че яде, и го перна по главата.

— Изчакай майка си и сестра си. И си свали шапката, когато си на масата.

— Фиона, ще сложиш ли Шийми да седне? — помоли Кейт. — Къде е Роди? Още ли спи? Обикновено миризмата на храна го кара да се размърда. Чарли, върви да го повикаш.

Чарли стана от масата и отиде до стълбите.

— Чичо Роди! Обядът е готов!

Не последва отговор и той се запъти нагоре.

Фиона изми ръцете на Шийми и го настани до масата. Завърза кърпа около шията му и му даде парче хляб, за да го задържи тих. После отиде до шкафа, извади шест чинии и ги отнесе до печката. В три от чиниите бяха сервирани пържоли, картофено пюре и сос. Кейт извади тигана от фурната и раздели съдържанието му заедно с останалото от пюрето и соса между другите три чинии.

— Наденички в тесто! — нададе вик Шийми, загледан в бухналото хрупкаво тесто и крайчетата на наденичките стърчащи от него, нещо което бяха яли безброй пъти.

Нито на Кейт, нито на Фиона някога беше хрумвало да оспорят пържолите в чиниите на мъжете и тестото в техните собствени. Мъжете печелеха прехраната и им беше нужно месо, за да имат сили. Жените и децата вкусваха по някое парче бекон или наденичка през уикенда, ако надниците го позволяваха. Фактът, че Кейт се трудеше над казана и пресата и изцеждаше камари мокро пране през целия ден или пък, че Фиона стоеше на крак и пакетираше чай часове наред, не беше коментиран и нищо нямаше да се промени, ако бъдеше споменат. Надниците на Пади и Чарли представляваха по-голямата част от приходите на домакинството; с тях се плащаше наема, купуваха се дрехи и се набавяше по-голяма част от храната. Спечеленото от Кейт и Фиона отиваше за въглища и дребни нужди в къщата като вакса за обувки, газ и кибрит. Ако Пади или Чарли се разболееха и пропуснеха работен ден, всички биха страдали. Същото важеше за всеки дом на всяка улица в Източен Лондон — мъжете получаваха месото, а жените — каквото намереха.

Кейт отново дочу тежките стъпки на Чарли по стълбите.

— Няма го, мамо — заяви и се върна до масата. — Не ми прилича да е спал в леглото си.

— Странно — отбеляза Пади.

— Обядът му ще изстине — завайка се Кейт. — Фиона, подай ми чинията. Ще я сложа във фурната. Къде ли е? Сутринта нямаше ли го вкъщи, Пади?

— Не, но обикновено не се прибира, преди да съм излязъл, така че няма как да го видя.

— Надявам се, че е добре. Дано не му се е случило нищо.

— Струва ми се, че досега бихме научили, ако беше станало нещо — отвърна Пади. — Може би някой от следващата смяна се е разболял и се е наложило да замества. Познаваш Роди, ще се появи.

Роди O’Meapa, квартирантът на семейство Финеган, не беше техен роднина, но децата му викаха чичо. Беше израснал заедно с Пади и по-малкия му брат Майкъл в Дъблин и беше имигрирал първо в Ливърпул, а после пристигна в Лондон с тях, като реши да остане в Уайтчапъл при Пади, докато Майкъл продължи към Ню Йорк. Познаваше децата на Финеган, откакто бяха родени, беше подрусвал на коляно всички до едно, беше ги спасявал от улични гамени и зли кучета, а вечер пред огъня им разказваше истории за духове. Беше им повече чичо от истинския им, когото никога не бяха виждали, и те го обожаваха.

Кейт запари чай и седна. Пади произнесе молитва и семейството започна да се храни. Тя се загледа в децата си и се усмихна. Когато ядяха, бяха тихи. Може би предстояха около две минути покой. Чарли се нахвърли върху съдържанието на чинията си. За него нямаше засищане. Не беше висок, но беше едър за шестнайсетте си години: с широки рамене, як и агресивен като бултериер по думите на мъжете от квартала.

— Има ли още картофи, мамо? — попита.

— На печката са.

Той стана и си сипа допълнително пюре в чинията. В този момент входната врата се отвори.

— Ти ли си, Роди? — извика Кейт. — Чарли, извади чинията на чичо си…

Гласът ѝ пресекна при появата му. Фиона, Пади и дори Шийми спряха да се хранят и погледнаха към него.

— Боже! — възкликна Пади. — Какво ти се е случило?

Роди O’Меара не отговори. Лицето му беше сиво на цвят и държеше полицейската си шапка в ръка. Куртката му зееше разкопчана и по предницата ѝ имаше размазана кръв.

— Роди, приятелю… кажи нещо — настоя Пади.

— Ново убийство — заговори най-накрая Роди. — На Бъкс Рол. Жена на име Поли Никълс.

— Мили боже — промълви Пади, а Кейт изстена.

Фиона и Чарли го гледаха с широко отворени очи.

— Още беше топла. Нямате представа на какво я беше направил. Кръвта… беше навсякъде. Навсякъде. Някакъв мъж открил тялото на път за работа точно преди изгрев. Зърнах го да тича по улицата и да крещи. Събуди целия квартал. Върнахме се с него до мястото и я намерих. С прерязано гърло. А коремът ѝ беше разпорен като на животно в кланица. Простих се с вечерята си при гледката. Междувременно вече се беше развиделило и хората бяха започнали да се събират. Изпратих някого до участъка да доведе подкрепления и по времето, когато пристигнаха, вече почти се беше надигнал бунт.

Роди млъкна за кратко и прекара ръка през умореното си лице.

— Не можех да поместя тялото, докато не дойдат отговарящите за случая. Също и съдебният лекар. Докато си свършат работата, вече ни беше нужен цял взвод, та да държим хората настрана. Бяха много разгневени. Още една мъртва жена. А този тип е сред нас.

— Според вестниците е така — отговори Пади. — Кипят от праведен гняв. Не спират да се възмущават как мизерията и липсата на права за бедните допринасят за раждането на злодей. Проклетите парцали преди никога не са обръщали внимание на Източен Лондон. Иска се лунатик на свобода, та висшата класа да забележи съществуването на Уайтчапъл. И говорят по темата само защото искат да издигнат ограда, за да държат нашия човек тук и той да не може да се придвижва на запад и да безпокои аристокрацията.

— Няма шансове за такова нещо — отбеляза Роди. — Този мръсник следва своя собствена схема. Избира определен тип жени — пияни разтуретини. Придържа се към границите на Уайтчапъл, познава го като дланта на ръката си. Движи се като привидение. Случва се жестоко убийство, а никой нито вижда, нито чува нещо. — Той помълча няколко секунди, после добави: — Никога няма да забравя тази гледка.

— Роди, скъпи — заговори нежно Кейт, — хапни нещо. Нужно ти е да сложиш храна в стомаха си.

— Не мисля, че ще мога. Нямам никакъв апетит.

— Това е наистина ужасно — намеси се Фиона, потрепервайки. — Бъкс Рол не е далече. Тръпки ме побиват, като се замисля.

Чарли изсумтя:

— Какво си се разтревожила? Той напада само уличници.

— Достатъчно, Чарли — сряза го сухо Кейт. — Досега говорихме за кръв и вътрешности на масата. Сега и уличници.

— Боже, колко съм уморен — заяви Роди. — Имам чувството, че бих спал цяла седмица, но вечерта трябва да се явя за доклад.

— Качи се горе да отдъхнеш — предложи Пади.

— Да, точно така ще направя. Ще ми запазиш нещо за хапване, нали, Кейт?

Кейт каза, че ще го стори. Роди свали тирантите си, съблече долната си риза и се изми набързо, а после пое нагоре по стълбите.

— Горкият чичо Роди — заговори Фиона. — В какъв ли шок е след случилото се. Сигурно ще му отнеме цяла вечност да го превъзмогне.

— Това със сигурност важи за мен. Не понасям кръв. Бих побягнал — отбеляза Пади.

„Надявам се да го заловят, който и да е той, преди да е убил още някого“, помисли си Кейт. Хвърли поглед по коридора към входната врата. В този миг беше някъде навън. Може би спеше, ядеше или пиеше в кръчмата като всички други. Може би живееше на две улици разстояние. Може би дори нощем минаваше покрай тяхната къща. Макар да се беше разгорещила от готвенето, тя внезапно потрепери. „Някой минава върху гроба ти”, казваше някога майка ѝ, щом се случеше такова нещо.

— Чудя се дали убиецът… — заговори Чарли.

— Стига вече, за бога! — тросна се тя. — Дояжте обяда, който съм ви сготвила.

— Кейт, какво има? — попита я Пади. — Пребледняла си като призрак.

— Нищо. Просто… На това чудовище може и да му се размине. Ще ми се да го заловят по-бързо.

— Не се тревожи, мила. Никакъв убиец няма да навреди на теб или семейството ни — заутешава я той. — Не и докато аз съм наоколо.

Кейт си наложи да се усмихне. В безопасност сме, каза си. Всички до един. В масивна къща със здрави ключалки. Беше убедена в това, защото беше накарала Пади да ги провери. Нощем децата ѝ спяха спокойно в присъствието на баща им на горния етаж, а също и на Роди. Никакъв злодей не можеше да проникне в дома им и да нарани когото и да било от тях. Но все пак Фиона беше права. Само мисълта за него те напрягаше. Побиваха я тръпки чак до костите.

— Ябълки! Прекрасни ябълки! Четири за едно пени. Няма по-хубави в Лондон.

— Миди, пресни миди. Още живи.

— Кой иска да си купи от чудната ми херинга? Още подскача! Още диша!

Беше същото всяка събота вечер; Фиона винаги първо чуваше шума от пазара, преди още да го е зърнала. На две преки разстояние подвикванията на продавачите вече започваха да достигат до ушите ѝ. Те ехтяха иззад сергии и колички и се отразяваха от покривите на околните сгради, носеха се примамващо по протежението на улиците и зад ъглите.

— Най-хубавият магданоз е тук, дами! Купете си от чудния ми магданоз!

— Портокали, два за едно пени! Кой ще си купи от моите едри портокали?

Но насред това съчетание от звуци се надигаше друга, не така хармонична мелодия, която караше вечерните купувачи да забързат крачка и ги правеше нетърпеливи да се озоват у дома пред огъня зад заключените врати.

— Ново ужасно убийство! — извика раздърпаното вестникарче. — Само в „Клариън”! Тук ще научите всички новини. Скици на местопрестъплението, кръв навсякъде! Купете си „Клариън”!

Докато завиваха по Брик Лейн, вълнението на Фиона се усили. Ето го пазарът, ширнал се беше пред самата нея. Място, изпълнено със смях, викове и пазарлъци. Голяма, весела и вечно променяща се жива маса, в която тя можеше да пристъпи и да се превърне в част от нея. Тя дръпна ръката на майка си.

— По-кротко, Фиона. Вървя бързо, колкото мога — отвърна ѝ Кейт, докато преглеждаше списъка си с покупки.

Натрапчивите и примамващи гласове с кокни изговор продължаваха да кънтят. Наперени като бойни петли, търговците канеха минувачите да пробват да намерят недостатък на стоката им и предизвикваха другите търговци да предложат по-добра цена от тяхната, практикувайки познатия в Източен Лондон номер да предотвратят злото, като го поканят сами.

— Стара пъстърва ли? — чу Фиона да крещи някакъв продавач към клиентка, подложила на съмнение предлаганото от него. — Тези пъстърви са свежи като маргаритки. Искаш ли да видиш какво е стара пъстърва? Погледни в огледалото!

Фиона зърна сергията на рибаря с неговите тави с рапани, миди, едри херинги и кофи със стриди, няколко от които се мъдреха на тезгяха като реклама. Следваше тази на месаря, нейните ръбове бяха обточени с тънка хартия в червено и бяло, а отгоре ѝ имаше спретнато подредени овални пържоли, дебели наденички и свински глави, от които се стичаше мазнина.

Идваше ред на няколко зарзаватчии, които доста смело бяха подредили старателно оформени пирамиди от плодове: лъскави ябълки, ароматни круши, ярки на цвят портокали и лимони, джанки и грозде. А отпред стояха кошовете с главите карфиол, броколи, червено зеле, ряпа, лук и картофи за варене или печене.

Цялата сцена се осветяваше от блещукащите светлини, идващи от газови фенери, нафтови лампи и дори свещи, забодени в по някоя ряпа. Ами миризмите! Фиона спря на място, затвори очи и вдъхна дълбоко. Солен аромат на океан — миди, мариновани в оцет. Повей на подправки — пържени резени ябълка, наръсени с канелена захар. Пържени наденички, печени картофи, още топли ядки. Стомахът ѝ се разбунтува.

Тя отвори очи. Майка ѝ се беше запътила към сергията на месаря. Докато я наблюдаваше как се провира сред тълпата, стори ѝ се, че тук се бяха стекли всички от Ийст Енд, имаше познати и съвсем чужди лица. Набожни евреи със сериозни изражения бързаха към вкъщи, след като бяха приключили с молитвите си; моряци си купуваха желирани змиорки или гореща грахова супа; на входовете на кръчмите висяха работещи мъже от всякакъв тип с чисти ризи и обръснати лица, някои с гърчещ се териер, тикнат под мишница.

И навсякъде имаше безброй много жени на всякаква възраст и с какъв ли не вид, които изнудваха, убеждаваха, предлагаха и купуваха. Някои бяха придружавани от мъжете си, които носеха кошници и пушеха лули. Други биваха следвани от децата си, които пищяха или ги дърпаха за полите, молейки за сладкиши, бонбони и мъфини. Кокни децата викаха мамо, а ирландските — мамче. За италианските, руските или полските деца обръщението беше мамичко, но увещанията бяха все едни и същи — красив сладкиш, пъстроцветна близалка, апетитна вафла. И изтормозените майки без достатъчно пари в джоба за седмичната храна купуваха кифла с глазура, която да бъде разделена на три, та децата да вкусят нещо приятно.

Фиона се озърна за майка си и я забеляза пред сергията на месаря.

— Менюто за утре включва ли печено телешко, госпожо Финеган? — чу тя въпроса на продавача, когато се присъедини към нея.

— Не тази седмица, господин Морисън. Богатият ми чичо още не се е гътнал. Но ми трябва парче гърди. Около килограм и половина. Десет пенса на килограм ми е лимитът.

— Хм… — Мъжът стисна устни и се намръщи. — Всичките ми парчета са големи тази вечер… но ще ви кажа какво бих могъл да направя, драга… — Той замълча драматично и се наведе напред, опрял разперените си пръсти на тезгяха. — Мога да ви дам парче от два килограма и половина на много добра цена.

— Сигурна съм, че това ще ми е твърде скъпо.

— Глупости — отвърна той и снижи глас заговорнически. — Колкото по-голямо е парчето, толкова по-малко взимам на килограм. Също като търговия на едро. Плащаш повече, защото количеството е по-голямо, но в действителност ти струва по-малко…

Докато майка ѝ и месарят бяха заети да се пазарят, Фиона огледа улицата за Джо. Забеляза го на пет сергии разстояние да рекламира стоката си. Макар вечерта да не беше топла, яката му беше отворена, ръкавите му бяха навити и лицето му пламтеше. По настояване на Джо през последната една година господин Бристоу го беше оставил повече да се пазари, вместо да го държи като помощник зад щанда. И беше постъпил много мъдро, защото той притежаваше вродена дарба. Всяка седмица съумяваше да уговори продажбата на стотици килограми продукция — повече, отколкото всеки служител в някой луксозен магазин в Западен Лондон успяваше да изтъргува за месец. И го правеше без известно име, красиво аранжирана витрина, афиши или реклами зад гърба си. Постигаше го единствено чрез голия си талант.

Фиона почувства трепетно вълнение, докато го наблюдаваше как се труди, привличайки от тълпата клиент след клиент. Попада в полезрението на жена. Грабва вниманието ѝ. През цялото време се смее, не спира да хвали стоката си, поддържа интереса. Никой не умее тази игра като Джо. Знаеше как да омайва и флиртува с по-общителните и как да прозвучи сериозно пред по-подозрителните, умееше да се престори на обиден, ако някоя жена сбърчеше нос на предложеното от него, и я предизвикваше да намери по-хубава връзка моркови или по-качествен лук някъде в Лондон. Умееше да разреже портокал и да изцеди сока му на паветата като същински шоумен. Фиона забеляза, че това привлече вниманието на минувачи, намиращи се на около три метра разстояние. Той разтвори парче вестник и пъхна вътре…

— Не два, не три, а четири големи и прекрасни портокала, всичките за два пенса!

Загърна ги и подаде пакета с апломб.

Разбира се, красивите му небесносини очи и усмивката му също никак не вредяха на търговията, помисли си Фиона. Нито гъстата и къдрава тъмноруса коса, която беше прибрана в опашка и се спускаше по гърба му изпод шапката. Изпълни я топлина, която накара лицето ѝ да поруменее. Знаеше, че трябва да пази мислите си неопетнени, както я бяха учили монахините, но ѝ ставаше все по-трудно да го прави. От отворената яка и под червения шал, който носеше, се виждаше триъгълник гола плът. Представи си как го докосва там, как притиска устни. Кожата му би била толкова топла, а и ухаеше така прекрасно. Тя обожаваше мириса му — на пресните плодове и зеленчуци, с които се занимаваше по цял ден. На коня си. На изпълнения с дим и дъх на река въздух на Източен Лондон.

Веднъж я беше докосвал под блузата. В мрака зад пивоварната „Влак Ийгъл”. Беше целунал устните, шията ѝ и намиращата се там малка ямка, преди да разкопчее блузата ѝ и да плъзне ръка отдолу. Усещането ѝ беше като на пълно разтапяне от горещината на допира му и на собствения си копнеж. Беше се отдръпнала не от срам или свян, а от страх, че иска нещо повече и не знае докъде би я отвело това желание. Беше наясно, че съществуват неща, които мъжете и жените вършат помежду си, ала те бяха непозволени преди брака.

Никой никога не ѝ беше говорил по този въпрос, малкото знания, които имаше, беше получила от улицата. Беше чувала как съседските мъже обсъждат съвкупляването между кучетата си, беше ставала свидетел на разни мръсни шеги и заедно с приятелки бяха подслушвали разговорите на по-големите си сестри и майките си. Някои говореха за времето, прекарано в леглото с мъжа си с многострадалния вид на мъченици, други се кикотеха и казваха, че все не им стига.

Изведнъж Джо я забеляза и ѝ се усмихна. Тя се изчерви още повече, сигурна, че му е ясно за какво си мисли.

— Хайде, Фий — извика я майка ѝ. — Имам да купувам зеленчуци.

Кейт се запъти към сергията на Бристоу и Фиона я последва.

— Здравей, миличка — чу майката на Джо да поздравява нейната.

Роуз Бристоу и Кейт Финеган бяха израснали заедно на мрачната задънена Тили Стрийт в Уайтчапъл, а сега живееха през врата разстояние на Монтагю Стрийт. От разказите на майка си Фиона знаеше, че са били неразделни като момичета, вечно кикотещи се и шепнещи нещо в ухото на другата и дори сега, вече омъжени жени, лесно се поддаваха на старите навици.

— Помислих, че те е пипнал убиецът — обърна се Роуз към Кейт.

Тя беше дребна закръглена жена със същата лъчезарна усмивка и същите сини очи като сина си. — Явно тази седмица е решил да работи извънредно. Здравей, Фиона!

— Здравейте, госпожо Бристоу — отвърна Фиона с поглед, прикован в Джо.

— О, Роуз! — заговори Кейт. — Дори недей да се шегуваш. Ужасно е. Моля се на Бог да го хванат. Чувствам се притеснена дори да дойда до пазара. Но нали трябва да се яде. Ще взема килограм и половина картофи и килограм грах. Колко струват ябълките ви, мила?

Джо подаде на баща си китката броколи, която държеше. Приближи към Фиона, свали шапката си и обърса чело в ръкава си.

— Иха, днес сме много заети, Фий. Не успявам да заредя със стока достатъчно бързо! Ябълките ни ще свършат, преди да сме приключили. Казах на татко, че трябва да купи повече…

— Но той не послуша — довърши Фиона вместо него и стисна ръката му съчувствено. Това оплакване не беше нещо ново. Джо все подтикваше баща си да разшири бизнеса, а господин Бристоу се опъваше. Знаеше колко го боли, задето баща му никога не го слушаше. — Дванайсет и две — издекламира тя личния им код, настоящата сума пари, с която разполагаха в кутията от какао, за да го разведри. — Мисли за това.

— Ще го правя — обеща усмихнато той. — Тази вечер ще станат повече. Би трябвало да изкарам нещо допълнително при цялата тази тълпа. Не успявам да си поема дъх от клиенти. — Той хвърли поглед към баща си и по-малкия си брат Джими, които бяха обкръжени от купувачи. — По-добре да се връщам. Ще се видим утре следобед. Ще бъдеш ли тук?

— О, не знам — заяви безгрижно Фиона. — Може другите ми ухажори да ме поканят.

Джо завъртя очи.

— Така значи? Като например продавачът на месо за котки ли? — попита, като имаше предвид кокалестия старец през две сергии, който търгуваше с карантия за храна на домашни любимци. — Или може би имаш предвид търговеца на вехтории!

— Винаги ще избера вехтошар пред негоден за нищо зарзаватчия — отвърна Фиона, като побуташе върха на обувката му с този на своята.

— О, аз ще взема зарзаватчията! — прозвънтя женски глас.

Фиона завъртя глава и си наложи да сдържи сумтенето. Беше Мили Питърсън. Разглезената, безочлива и надменна Мили. Толкова руса, толкова пищна, толкова красива. Истинска проклета малка кучка. Томи, бащата на Мили беше един от най-едрите търговци на плодове и зеленчуци в цял Лондон с филиали на фирмата за продажба на едро както в Ийст Енд, така и в Ковънт Гардън. Постигнал всичко съвсем сам, той беше започнал единствено с една ръчна количка и собствените си умения, но с усилена работа и малко късмет си беше проправил път до върха. По думите на останалите бизнесмени нямаше по-ловък от него. Колкото и да беше зает, прекарваше възможно най-много време на улицата, за да получава информация от първа ръка, като наблюдаваше клиентите си и техните клиенти.

Томи беше израснал в Уайтчапъл. Още прясно задомен беше живял на Чиксенд Стрийт само на пряка разстояние от Монтагю Стрийт. Като дете Мили беше играла с Фиона, Джо и всички други деца от квартала. Но когато започна да прави пари, Питърсън премести семейството си в по-добър район — процъфтяващия Пимлико. Скоро след като се преместиха, жената на Томи забременя с второто им дете. Умря при раждането, а и бебето заедно с нея. Томи беше съсипан. Остана му само Мили и това я превърна в център на неговото съществуване. Заливаше я с внимание и подаръци в опит да компенсира загубата на майка ѝ. Каквото и да пожелаеше Мили, получаваше го. А още от малко момиче тя желаеше Джо. И макар Джо да не отвръщаше на чувствата ѝ, Мили упорстваше, твърдо решена да получи каквото иска. Обикновено го постигаше.

Фиона Финеган и Мили Питърсън не се обичаха и стига да можеше, Фиона би ѝ казала къде да се дене. Но се намираше пред сергията на Бристоу, а те купуваха повечето от стоката си от бащата на Мили и го правеха на изгодни цени до голяма степен благодарение на добрите им отношения. Разбираше, че трябва да запази приличие и да си държи езика зад зъбите. Или поне се налагаше да се опита.

— Здравей, Джо — поздрави Мили и му се усмихна мило. — Здравей, Фиона — добави и кимна хладно. — Още ли си на Монтагю Стрийт?

— Не, Мили — отвърна Фиона с безизразно лице. — Преселихме се в Уест Енд. В прекрасна къщичка. Името ѝ е Бъкингамския дворец. За баща ми пътят до доковете сутрин е доста дълъг, но пък районът е толкова по-добър.

Мили се усмихна кисело.

— Подиграваш ли ми се?

— Как ти хрумна…

— И така, Мили — намеси се Джо, като стрелна Фиона с поглед, — какво те води насам?

— Просто излязох да се поразходя с баща си. Той искаше да огледа, да види на кого му върви и на кого не. Познаваш го, иска да държи нещата под око.

На разходка — друг път, помисли си Фиона намусено. Така изкипрена?

Всички погледи бяха приковани в Мили, в това число и този на Джо. Тя изглеждаше ослепително в тревистозелената си пола и подхождащ ѝ жакет, допълнени от бяла памучна блуза и сив плетен шал на раменете. Никоя жена в Уайтчапъл не притежаваше подобен тоалет, а още по-малко някоя би се появила в него на пазара. Златистите ѝ къдрици бяха прибрани под шапка в същия цвят. Перлените обици допълваха отлично дантелата на деколтето ѝ и ръкавиците в цвят на слонова кост, обгръщащи нежните ѝ ръце.

Докато я оглеждаше, Фиона се почувства засрамена заради невзрачната си вълнена пола, бяла памучна блуза и сив шал. Но веднага потисна това чувство; нямаше да допусне такава като Мили да я кара да се смята за по-долнокачествена.

— Успя ли да открие нови клиенти? — попита Джо, докато очите му, както и тези на дузина други мъже обхождаха лицето и гърдите на Мили.

— Няколко. Но не търси само клиенти. Харесва му да идва на пазара да издирва нови таланти. Винаги търси хора с обещаващо бъдеще. Сигурна съм, че ще се впечатли от теб — заяви тя и положи длан върху ръката му.

Фиона се изпълни с гневна ревност. Добрите отношения да вървят по дяволите; Мили Питърсън току-що прекрачи границата.

— Да не си болна, Мили?

— Болна ли? — попита Мили, като ѝ хвърли презрителен поглед. — Не, съвсем добре съм.

— Наистина ли? Изглеждаш, сякаш ще паднеш, като се облягаш така на Джо. Джо, защо не ѝ подадеш някой сандък да седне?

— Не е нужно, благодаря — тросна се Мили и дръпна ръка от него.

— Щом казваш. Не бих искала да припаднеш. Може би жакетът ти е прекалено стегнат.

— Ти, малка краво! — кресна Мили, а лицето ѝ почервеня.

— По-добре крава, отколкото кучка.

— Дами, това поведение не е подходящо. Не можем да допуснем скандал на пазара, нали така? — опита се да разведри обстановката Джо, докато те двете се наблюдаваха една друга като наежени котки, готови да атакуват.

— Не, не можем — навири нос Мили. — Такова поведение е долно. Подхожда само на гамени.

— Внимавай кого наричаш гамен. Произлизаш от същото място като нас — отвърна Фиона с тих, но твърд тон. — Ти може да си го забравила, но никой друг не е.

Предвкусваща поражение, Мили реши да промени тактиката си.

— По-добре да вървя. Ясно е, че не съм желана тук.

— О, Мили — намеси се сконфузено Джо. — Фиона не мислеше това, което каза.

— Напротив, мислех го.

— Всичко е наред — отговори печално Мили и погледна Джо с огромните си лешникови очи. — И без друго трябва да намеря баща си. Ще се видим пак. Надявам се, в по-добра компания. До скоро.

— До скоро, Мили — каза Джо. — Поздрави баща си.

Когато Мили се отдалечи достатъчно, Джо насочи вниманието си към Фиона.

— Налагаше ли се да постъпваш така? Трябваше ли да обиждаш дъщерята на Томи Питърсън?

— Изпроси си го. Въобразява си, че може да те купи с парите на баща си. Като че си чувал с портокали.

— Това е нелепо и ти го знаеш.

Фиона подритна малко пръст с върха на обувката си.

— Трябва да внимаваш с тази своя избухливост. Така ли ще се държиш, като отворим нашия магазин? Ще оставяш разни глупости да надделяват над добрите бизнес отношения?

Думите на Джо нараниха Фиона. Той беше прав. Беше се държала глупаво.

— Джо, ще ми помогнеш ли? — викна господин Бристоу.

— Веднага, татко! — отвърна Джо. — Трябва да вървя, Фий. Пробвай да довършиш пазаруването без повече неприятности, става ли? И недей да бъдеш така ревнива.

— Кой е ревнив? Не съм ревнива, просто… тя е нетърпима, това е всичко.

— Ревнуваш, а няма причина за такова нещо — заяви той и се върна до сергията си.

— Не е вярно! — извика Фиона и тропна с крак. Наблюдаваше как Джо застава пред количката. — Да ревнувам — повтори намусено. — Защо да ревнувам? Тя има само хубави дрехи и бижута, големи гърди, красиво лице и всички пари на света.

Защо изобщо Джо би харесвал нея, след като тя можеше да му предложи толкова по-малко от Мили? Мили с нейния високопоставен и важен баща и парите им можеха да му предоставят магазин без никакъв проблем. Дори десет магазина. Сигурно щеше да се откаже от всичко всеки момент — от плановете им, от магазина, от всичко, — за да се събере с Мили. Особено сега, след като се беше държала толкова зле и го беше вбесила. Ами нека го стори. Тя нямаше да допусне да бъде захвърлена, сякаш е чувал с гнили картофи. Щеше да му каже, че харесва повече Джими Ший, сина на кръчмаря. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Точно се канеха да бликнат, когато майка ѝ се появи, иззад гърба ѝ.

— Мили Питърсън ли зърнах преди малко? — попита Кейт и хвърли поглед към лицето на дъщеря си.

— Да — отвърна мрачно Фиона.

— Боже, изобщо не се свени да се перчи пред хората, нали? Много арогантно момиче.

Фиона се разведри малко.

— Така ли мислиш, мамо?

— Да. Хайде да вървим, искам се прибера у дома…

Гласът на майка ѝ заглъхна, докато тя вървеше забързано към следващата сергия, и Фиона дочу гласа на Джо, който беше започнал отново да хвали стоката си, да се издига сред общата врява. Звучеше по-бодър отвсякога. Тя се обърна да го погледне.

Той ѝ се усмихна и макар че стоеше в сянка, Фиона се почувства така, сякаш слънцето я е огряло отново.

— Това прекрасно зеле… — нареждаше той. — Обикновено бих поискал три пенса за нещо с такова качество, но тази вечер е безплатно! Точно така, безплатно за най-красивото момиче на пазара. А, ето я и нея! — Той хвърли зелката към Фиона. Тя я хвана. — О, момичета! — Той се засмя и поклати глава. — Какво бих могъл да кажа? Тя открадна зелето и сърцето ми, но ако не ме иска, ще взема теб, драга — заяви той и намигна на една клиентка, която беше поне на седемдесет и почти беззъба.

— И аз ще те взема, момче! — извика в отговор старицата. — Но си задръж зелето. Предпочитам краставица! — Всички жени пред сергията на семейство Бристоу се разсмяха гръмко и родителите на Джо за пореден път увиваха стока бързо, колкото можеха.

Най-красивото момиче на пазара! Фиона се беше усмихнала широко. Каква глупачка беше да ревнува от Мили. Джо беше неин и само неин. Махна му на сбогуване и затича, за да настигне майка си. Отново се чувстваше щастлива и уверена в себе си. Емоциите ѝ се бяха разбушували, но после бяха стихнали и сега бяха напълно забравени.

Щастието на Фиона със сигурност щеше да помръкне, ако се беше задържала пред сергията на Бристоу само още няколко секунди. В мига когато се отдалечи, за да настигне майка си, Мили се появи отново, този път с баща си под ръка. Подръпна ръкава му и посочи към Джо, сякаш му показваше нещо на витрината на магазин, нещо което настояваше да притежава. Но вниманието на Томи Питърсън нямаше нужда да бъде насочвано към Джо от друг. Зоркият му поглед вече го беше забелязал и той одобряваше бързината, с която младежът умееше да пласира стоката си. За първи път тази вечер Томи се усмихна. Колко права се оказа дъщеря му; той беше момче с бъдеще.

Глава 2

— Пет пенса, за да се пребивате от робски труд, момчета — заяви Пади Финеган и удари с чашата си в бара. — Без заплащане за извънредното време. А сега задържат и допълнителните ни пари.

— Проклетият Бъртън няма такова право — допълни Шейн Патерсън, който работеше заедно с Пади. — Къран обеща, че ако разтоварим кораба до пет следобед, ще ни дадат допълнителни пари. Свършихме в четири, а те казаха, че няма да платят.

— Не може да постъпва така — съгласи се Мат Уилямс, друг работещ заедно с тях.

— Но го направи — отбеляза Пади, припомняйки си гнева, крясъците и ругатните, когато управителят им съобщи, че обещанието за допълнително заплащане — премия за бързо разтоварване — е било отменено.

Вратата на кръчмата се отвори. Всички погледи се приковаха във входа. „Лъвът” беше опасно място за посещения тази вечер. Бен Тилет, основателят на профсъюза, говореше и всеки мъж в заведението излагаше на риск своята работа с присъствието си. Новодошлият беше Дейви O’Нийл, друг докер от Оливърс Уорф. Пади се изненада да го види. Дейви беше дал ясно да се разбере, че не желае да има нищо общо с профсъюза. Макар и млад, той вече имаше три малки деца. Единственото, което успяваше да си позволи, бе да ги нахрани и се ужасяваше, че може да изгуби работата си.

— Здравей, Дейви, приятелю! — викна Пади и му махна.

Дейви, слаб мъж с пясъчноруса коса и угрижено лице, поздрави всички.

— Маги, една бира за мен и една за приятеля ми — поръча Пади на барманката, като неволно блъсна мъжа вдясно от себе си и събори чашата му. Извини се за разлятата бира и му предложи да му поръча нова халба, но мъжът поклати глава.

— Нищо не е станало — каза.

Покритите с дебел слой гъста пяна халби пристигнаха и барманката отброи дължимото от купчината монети на бар-плота. Дейви запротестира, но Пади го убеди.

— Какво те води тук? — попита. — Мислех, че искаш да стоиш настрана.

— Исках до днес. Докато Къран не ни обра — обясни Дейви. — Реших, че няма да е зле да дойда и да чуя какво има да каже Тилет. Не че ще се присъединя, но ще го изслушам. Не знам на кого да вярвам. Профсъюзът твърди, че ще ни уреди шест пенса на час, но Бъртън заявява, че ще ни уволни, ако се присъединим. Ако си изгубя работата, с мен е свършено. Лизи, най-малката ми, пак е болна. Слаби бели дробове. Не мога да си позволя лекарства. Жена ми прави каквото може, приготвя ѝ лапи, но това не стига и горкото дете плаче…

Дейви замълча; не спираше да стяга и отпуска челюстта си.

— Не е нужно да обясняваш, приятелю. Всички сме в една и съща лодка — отговори му Пади.

— Да — намеси се Мат, — с дупка на дъното. Нали днес чу Къран.

Пади си припомни лекцията, която им беше изнесъл управителят им по-рано.

— Мислете за семействата си, момчета. Само вижте какъв риск поемате — беше казал.

— Точно за тях мислим — беше се опълчил той. — Доникъде няма да стигнем, ако не отстояваме позициите си. Наясно сме, че Бъртън води преговори с банки, Къран. Търси пари, за да разрасне „Бъртън Тий”. Предай му, че „Бъртън Тий” сме ние и ако желае да прави подобрения, би могъл да започне с нашите надници.

— Момчета, момчета — беше отвърнал Къран. — Бъртън никога няма да допусне да му извивате ръцете. Откажете се от тази история с профсъюза.

— Чух го, Дейви — върна се Пади към настоящето. — Това са само приказки. В момент е на разрастване на фирмата. Един приятел, който работи на търговете за чай, твърди, че бил намислил да купи цяла плантация в Индия. Казва, че се канел да заложи фабриката, за да успее да плати. Повярвай ми, ако някой е уплашен, това е той. Бои се, че ще се обединим и ще му измъкнем допълнително пени и затова заплашва да ни уволни. Но се замисли за минута… Ами ако всички се присъединим? Всички мъже от пристанището, всички мъже от Уопинг. Тогава не би могъл да ни уволни. С кого ще ни замени? Всички мъже ще са част от профсъюза, а никой от неговите членове не би приел работата. Именно заради това трябва да се включим.

— Не знам — каза Дейви. — Да слушам е едно, а да се присъединя — съвсем друго.

— Добре тогава — отвърна Пади и огледа всеки от приятелите си поотделно. — Ето какво ще сторим. Ще изслушаме човека. Той е като нас. Знае срещу какво сме изправени. Ако не ни хареса казаното от него, здраве да е. Ако пък ни допадне, тогава ще си спечели четирима нови членове.

Всички се съгласиха. Шейн каза, че ще потърси маса; Мат и Дейви го последваха. Пади поръча нова бира. Докато барманката пълнеше чашата му, той хвърли поглед към джобния си часовник. Седем и половина. Събранието трябваше да е започнало преди половин час. Къде беше Тилет? Той се озърна из кръчмата, но не видя никого, за когото да предполага, че би могъл да е лидерът на профсъюза. Той беше виждал единствено рисуваните му портрети във вестника, а човек не би разпознал сам себе си на тях.

— Мисля, че убедихте приятелите си да се присъединят — отбеляза мъжът вдясно, онзи, когото беше сръчкал по-рано. Пади се обърна. Беше по-млад от него, гладко избръснат, със сериозно изражение на лицето. Носеше груби дрехи като на докер. — Вие ли отговаряте тук?

Пади се засмя.

— Да отговарям ли? Не, никой не отговоря за нищо. Това е част от проблема. Трудът ни би трябвало да е организиран. Тук в Уопинг обаче не е.

— А не би трябвало да е така. Нямаше как да не дочуя. Добър оратор сте. Умеете да убеждавате. Явно наистина вярвате в профсъюза.

— Така е, вярвам. От тук ли сте?

— Роден съм на юг. В Бристоу.

— Ако работехте в Уопинг, щяхте да разберете какво значи профсъюзът за нас. Това е единствената ни надежда за прилично заплащане и честно отношение. Вижте онзи старец там — каза и посочи към далечния ъгъл. — Прекарал е целия си живот да разтоварва кораби, а после отгоре му се стовари сандък. Счупи му главата. Човекът стана невменяем. Управителят го изхвърли, като че е боклук. Виждате ли онзи до огъня? Наранил си гърба на Мароко Уорф. Повече не можел да работи. Пет деца. Не получил и едно пени компенсация. Децата били така изгладнели, че накрая жена му отишла с тях в приюта, дето им дават работа… — Пади замълча за миг, развълнуван, а очите му блестяха от гняв. — Съсипват ни от бъхтене. Десет до дванайсет часа на ден без значение какво е времето. Не биха очаквали такова нещо от животно, но го правят с хората. И какво получаваме в замяна? Нищо.

— Ами другите? Те по същия начин ли се чувстват? Имат ли кураж за борба?

Пади настръхна.

— Имат кураж, приятелю, при това много. Но са били тъпкани толкова дълго, че може да им отнеме време да го намерят отново. Ако можехте да видите какво понасят тези мъже… — Гласът му пресекна. — Имат кураж — завърши тихо най-накрая.

— Ами вие…

— Определено, но ми се струва, че задавате твърде много въпроси — сряза го той, внезапно станал подозрителен. Собствениците на докове плащаха добре за информация във връзка с профсъюза. — Как ви е името?

— Тилет. Бенджамин Тилет — отвърна мъжът и протегна ръка. — Ами вашето?

Пади стоеше с широко отворени очи.

— О, боже! — запелтечи. — Онзи Бен Тилет?

— Така ми се струва.

— Искате да кажете, че през цялото това време съм ви убеждавал в собствените ви идеи? Съжалявам.

Тилет се засмя сърдечно.

— Съжалявате? За какво? Профсъюзът е любимата ми тема. Допадна ми да ви слушам. Имате много за казване и го представяте добре. Така и не разбрах името ви.

— Финеган. Пади Финеган.

— Чуй ме, Пади — каза Тилет. — Трябва да започвам събранието, но онова, което каза по-рано, беше съвсем вярно; много сме неорганизирани. Имаме нужда от лидери на местно ниво. Хора, които ще съумеят да вдъхновят приятелите си, да поддържат духа им висок, когато нещата се утежнят. Какво мислиш?

— Кой? Аз?

— Да.

— Аз… Не знам. Никога не съм ръководил когото и да било. Не бих имал представа как.

— Би имал. Вече имаш — успокои го Тилет. Допи бирата си и остави чашата на бара. — По-рано, когато приятелите ти се колебаеха, ти ги помоли да помислят по въпроса. Сега аз те моля да сториш същото. Поне толкова ще направиш, нали?

— Да — отговори смаяно Пади.

— Добре. Ще се видим после. — Той се запридвижва през тълпата.

Това се казва изненада, помисли си. Трябваше да признае, че беше трогнат и поласкан, задето Тилет го помоли да води останалите. Но да е поласкан бе едно, а да го изпълни — съвсем друго. Способен ли беше да се справи? Искал ли го беше някога?

— Братя докери… — разнесе се гласът на Тилет.

Възпламени обстановката, като разказа на всички за отмененото допълнително заплащане за работещите на Оливър Уорф, после премина на намаляването на надниците в склада за чай на Кътлър Стрийт. При напрежение, повишено до крайност, описа нищетата и липсата на права на работещите по доковете, а после обруга отговорните за това положение. Всички мълчаха. Мъжете държаха халбите си или ги бяха зарязали някъде. Говорещият тихо сериозен човек се беше превърнал в подстрекател.

Докато Тилет хулеше врага, Пади обмисляше молбата му. Чудеше се какво да направи. Огледа лицата на присъстващите мъже, които работеха на доковете, лица, наподобяващи наковални, загрубели от постоянните удари на живота. Обикновено тъмната силна бира заличаваше грижите от тези лица. Халба след халба. Караше ги да забравят за крещящия управител, тъжния поглед на жените им, недохранените деца и постоянното мъчително осъзнаване на факта, че без значение колко усърдно се трудят, винаги ще останат докери и ще живеят в постоянен недоимък — недостатъчно въглища в коша, недостатъчно месо на масата. Но тази вечер нещо друго беше успяло да озари тези лица — надежда. Тилет ги беше накарал да видят възможност за победа.

Пади се замисли за семейството си. Предоставяше му се възможност да се бори за тях от предните редици. За повече пари, но и за нещо по-значително. За промяна, за право на глас. Докерите никога не бяха притежавали такова нещо преди. Ако не уважеше искането на Тилет, как би могъл да се помири със себе си, че не е направил най-доброто за децата си?

Сред мъжете избухнаха възгласи на одобрение; аплодираха го. Пади погледна към Тилет, който пламтеше с вътрешен огън, докато говореше пред публиката си, и видя, че този огън рефлектира в лицата на наблюдаващото го множество. Всякакво съмнение се изпари. Когато Тилет дойдеше при него, за да получи отговор, знаеше какво ще му каже.

„Предай се, Джак Дуган, защото си сам срещу трима!

Стори го в името на кралицата или ще загинеш мърцина…“

Фиона се събуди внезапно от нечие пеене. Носеше се иззад къщата. Отвори очи. Помещението беше тъмно. Чарли и Шийми спяха; чуваше равномерното им дишане. Посред нощ е, помисли си с все още заспало съзнание. Защо ли татко се беше разпял в нужника?

Изправи се до седнало положение, като търсеше опипом лампата и кибрита. Пръстите ѝ бяха непохватни и се наложиха няколко драсвания по кутията, преди да пламне клечката. Пламъкът на лампата осветяваше съвсем леко малката стая, която служеше като дневна през деня и като място за спане за нея, Чарли и Шийми през нощта. Тя дръпна импровизираната завеса — стар чаршаф, висящ на парче канап, — която я отделяше от братята ѝ, и се запъти към кухнята.

Измъкна Джак пищовите си от колана и гордо ги размаха над глава…

Чу вратата на нужника да се блъска и после дойде големият финал.

Признавам само бой, не се предавам, смелчагата извика!

— Татко! — изшептя, докато пристъпваше в тъмния двор. — Ще събудиш цялата къща с този шум. Влез вътре!

— Веднага идвам, скъпа моя — изрева Пади.

— Татко! Тихо!

Фиона влезе обратно в кухнята, остави лампата на масата и напълни чайника с вода. После разрови малката купчинка жарава, която тлееше под решетката на огнището.

Пади влезе в кухнята, като се усмихваше глуповато.

— Явно алкохолът ме е хванал, Фий.

— Виждам. Ела и седни. Сложих вода в чайника да заври. Искаш ли и препечена филийка? Трябва да сложиш нещо в стомаха си.

— Да, би било чудесно.

Пади седна до камината, протегна крака и затвори очи.

Фиона извади хляб от долапа, отряза дебела филия и я заби на голямата вилица за печене.

— Ето, татко — каза и побутна задрямалия си баща. — Не я оставяй да изгори.

Водата завря. Тя запари чай. После дръпна един стол изпод масата и го сложи близо до огъня, двамата седяха редом, приятно смълчани. Фиона топлеше краката си на металната решетка пред огъня, а Пади обръщаше филията хляб върху жаравата.

Фиона хвърли кос поглед към баща си и се усмихна. Ако майка ѝ и Роди не спяха, не би го карала да замълчи. Обичаше да го слуша, като пее. Свързваше звученето на гласа му с най-ранните си детски спомени. Именно той, а не майка ѝ беше пял приспивни песни. Пееше на връщане от работа — можеха да го чуят от цяла пряка разстояние — и от кръчмата. През вечерите, когато не излизаше, когато оставеше у дома и кърпеше обувките им или дялкаше играчка за Шийми, пееше в кухнята. Колко пъти само беше заспивала, сгушена под завивката си, заслушана в звученето на гласа му? Прекалено много, че да бъдат преброени.

— Е, момиче — заговори Пади с уста, пълна с препечен хляб. — Да ти кажа ли новините?

— Какви новини?

— Тази вечер не пиеш чай с някой обикновен стар докер.

— Не ли? С кого тогава пия чай?

— С новия лидер на Работническото сдружение на Уопинг.

Фиона се ококори.

— Шегуваш ли се, татко?

— Не.

— Откога?

Пади обърса уста с опакото на дланта си.

— От тази вечер. Случи се в кръчмата. Преди събранието поговорих за кратко с Бен Тилет. Проглуших му ушите, но явно му е допаднало казаното, защото ме помоли да водя местния клон.

Очите на Фиона блеснаха.

— Това е нещо голямо — заяви. — Собственият ми баща е шеф. Толкова съм горда. — Тя започна да се кикоти. — Почакай, докато кажем на мама. Ще ѝ призлее. Отец Дийгън твърди, че членовете на профсъюза са банда безбожни социалисти. Все едно са ти пораснали рога и копита. Ще ѝ се наложи да удвои усилията си с молитвите.

Пади се засмя.

— Естествено, че Дийгън ще говори така. Уилям Бъртън му даде сто лири за ремонт на покрива на църквата.

— Какво ще трябва да правиш?

— Ще се опитам да намеря възможно най-много хора, които да убедя да се присъединят. Редовно ще организирам събрания и ще приемам вноски. Също ще ходя на срещи с Тилет и другите лидери. — Той замълча, за да отпие от чая си, а после добави: — Може би ще убедя моето момиче да се включи.

— О, татко — въздъхна Фиона. — Не започвай отново. Знаеш, че единствено успявам да спестя по някое пени за магазина. Нищо не ми остава за вноски.

— Като начало можеш просто да идваш на събранията. Не е нужно да даваш нищо…

— Татко — прекъсна го тя, решена да прекрати разговора за желанието му да я привлече към профсъюза още в зародиш, преди да е прераснал в скандал. — Няма вечно да остана работничка във фабрика. Помниш ли, като бяхме малки двамата с Чарли? Все ни казваше, че трябва да имаме мечти. Учеше ни, че в деня, когато спрем да мечтаем, може сами да се запътим към погребалното бюро, защото ще сме като мъртви. Е, профсъюзът е твоята мечта и тя е много важна за теб. Но да отворя магазин, е моята и тя означава всичко за мен. Така че ти следвай твоята, а аз ще следвам моята… става ли?

Пади остана загледан в дъщеря си задълго, а после положи длан върху ръката ѝ.

— Добре, упоритото ми момиче. Има ли още чай в чайника?

— Да — отговори Фиона и сипа на баща си нова чаша, облекчена, че разговорът няма да продължи.

— О, имаме писмо от чичо Майкъл — уведоми го развълнувано.

— Леля Моли очаква бебе. Казва, че магазинът му вървял добре. Искаш ли да ти го дам?

— Ще го прочета на сутринта, Фий. В момента не виждам достатъчно ясно.

— Ню Йорк звучи като нещо велико — отбеляза Фиона, замислена за чичо си в Америка, за жена му и малкия им спретнат магазин. Предишната година им беше изпратил снимка как стоят пред него. Надписът гласеше „М. ФИНЕГАН — ХРАНИТЕЛНИ СТОКИ”. Мисълта, че собственият ѝ чичо беше собственик на магазин, я вдъхновяваше. Може би се предаваше по наследство. — Мислиш ли, че бих могла да му пиша и да го разпитам как се управлява магазин? — попита.

— Разбира се, че можеш. Ще се зарадва. Вероятно ще ти отговори в двайсет страници. Обича да се разпростира.

— Ще спестя няколко пени за хартия и марки… — каза Фиона, прозявайки се, а гласът ѝ заглъхна.

Само преди минути стремежът ѝ да вкара баща си вътре, преди да е събудил цялата улица, я беше накарал да се почувства съвсем будна. Но сега, докато седеше пред камината, затоплена вътрешно и външно, тя отново изпита умора. Ако не си легнеше скоро, щеше да е напълно изтощена, когато майка ѝ станеше, за да посети сутрешната литургия и да събуди останалите членове на семейството за работа.

Майка ѝ ходеше на църква почти всяка сутрин от седмицата, а Шийми и Айлийн я придружаваха. Баща ѝ не го правеше никога. Дори в неделя, когато тя и Чарли също отиваха. Не криеше ненавистта си към църквата като цяло. Дори не беше присъствал на кръщенетата им. Беше се наложило чичо им Роди да присъства вместо него. Чудеше се как майка им го беше придумала да се появи за сватбата им.

— Татко? — повика го сънено Фиона, докато навиваше кичур коса около пръста си.

— Аха — отговори Пади с пълна уста.

— Защо никога не идваш с нас на църква?

Пади преглътна. Взря се в жаравата.

— Доста труден въпрос. Бих могъл да кажа, че никога не ми е допадала идеята група дъртаци облечени в рокли да ми нареждат какво да правя или как да го правя, но има и нещо друго. Нещо, което не съм казвал нито на теб, нито на брат ти.

Фиона погледна баща си с изненада и леко безпокойство.

— Нали знаеш, че като млади с чичо ти Майкъл живеехме в Дъблин? И че сме отгледани от сестрата на майка ни, леля Иви?

Тя кимна. Беше ѝ известно, че баща ѝ е изгубил родителите си като малък. Майка му беше починала по време на раждане, а скоро след това я беше последвал и баща му. „От какво умря?” — беше попитала веднъж. „От мъка” — беше отвърнал баща ѝ. Той не говореше много за родителите си. Винаги беше приемала, че явно е бил твърде малък, за да ги помни.

— Е — продължи той, — преди да заминем за Дъблин с Майкъл, с майка ни и баща ни живеехме в една малка ферма в Скибърийн. В окръг Корк, близо до морето.

Фиона слушаше с широко отворени очи, изпълнена с любопитство. Беше познавала родителите на майка си, преди да умрат, но не знаеше нищо за тези от страна на баща си.

— Майка и татко са се оженили през петдесетте години — обясни, докато отпиваше от чая си. — Една година след последното голямо попарване на реколтата картофи. Баща ми искал да се оженят по-скоро, но не могли заради глада. Толкова тежко е било по онова време… Чувала си много разкази, Фиона, но наистина е било трудно човек да изхрани дори себе си, а какво остава да подсигури семейство. И двамата са изпатили тежко, загубили близки хора. Баща ми често казваше, че е успял да преживее само защото го е крепяла надеждата, че ще се ожени за майка ми.

Пади остави чашата си настрана и се наведе напред на стола, като опря лакти в коленете си. Подобие на тъжна усмивка накара ъгълчетата на устата му да трепнат и сбръчка леко кожата около очите му.

— Той беше луд по нея. Обожаваше я. Познаваха се от деца. Все ѝ носеше разни неща. Дребни неща. Диви теменужки през пролетта и празни черупки от яйцата на синя червеношийка. Гладки камъчета от брега и птичи гнезда. Нямаше никакви пари. Тези неща не струваха нищо, но за майка ми бяха безценни. Пазеше всичко, подарено ѝ от него. Майка ми и баща ми се трудеха усърдно заедно. И двамата знаеха що е глад и искаха да са сигурни, че вече няма да ги спохожда. Аз бях първото им дете. После се появи Майкъл. Аз бях на четири, когато се роди. Когато бях на шест, майка ми забременя отново. Чувстваше се зле през по-голямата част от бременността. Помня го, макар да бях малко момче.

Докато Пади говореше за детството си, лицето му започна да се променя. Спомените от миналото засенчиха донякъде тъжната и донякъде весела усмивка; очите му потъмняха и плитките бръчки, набраздяващи бузите и челото му, изведнъж станаха по-дълбоки.

— Когато ѝ дойде времето, баща ми отиде да повика акушерката. Остави ме да се грижа за майка ми и брат ми. Докато го нямаше, майка ми се влоши много. Гърчеше се и стискаше ръбовете на леглото. И полагаше всички усилия да не вика. Аз се стараех да ѝ помогна, като тичах навън, мокрех носните кърпи на татко на помпата за вода и ги притисках към челото ѝ.

— Когато най-накрая акушерката се появи, само хвърли един поглед към майка ми и каза на татко да тича за свещеника. Той не искаше да я оставя. Не помръдваше, докато накрая жената не му викна:

— Върви! Тръгвай за бога! Нужен ѝ е свещеник!

Разстоянието не беше голямо и не след дълго той се върна с отец Макмаан. Той беше висок и върлинест мъж. Двамата с Майкъл седяхме до кухненската маса; акушерката ни беше прогонила от спалнята. Баща ми и свещеникът влязоха вътре, но тя прогони и баща ми. Той дойде в кухнята и седна пред огъня, не помръдваше, просто седеше там и се взираше в пламъците.

Също като теб, татко, помисли си Фиона, а сърцето ѝ се късаше заради баща ѝ, заради това как седеше с прегърбени рамене и ръце, сключени пред себе си.

— Аз седях най-близо до спалнята и ги чувах. Акушерката, името ѝ беше госпожа Райли, и свещеникът. Тя му обясняваше, че майка ми е изгубила прекалено много кръв, че е твърде слаба, че могат да оживеят или тя, или бебето.

— Спасете бебето — нареди ѝ свещеникът.

— Но, отче — чух я да казва, — тя има две други деца, които се нуждаят от грижи, а също и мъж. Едва ли бихте искали…

— Чухте ме, госпожо Райли — настоя той. — Бебето не е кръстено. Застрашавате безсмъртната му душа и своята собствена, като се бавите.

Госпожа Райли извади бебето от нея. Само бог знае как. Бедното малко създание едва издаваше звук. Няколко минути по-късно подуших свещи и чух свещеника да мърмори на латински. И баща ми го чу. Втурна се в спалнята. Аз го последвах и видях как избута свещеника на една страна, пое майка ми в обятията си и я прегърна като малко дете, като тананикаше и шепнеше нежно, докато тя се разделяше с живота… — Гласът на Пади заглъхна; той преглътна тежко. — Бебето беше кръстено Шон Джоузеф на баща ми. Свещеникът избра името. Един час по-късно и то си отиде. Баща ми остана при майка за много дълго. Здрачаваше се, когато най-накрая я остави. Свещеникът беше отишъл у съседите, за да получи вечеря и да помоли госпожа Макгуайър да се погрижи да нас. Госпожа Райли подготвяше тялото на бебето. Баща ми си облече работното палто и ми поръча да се погрижа за брат си. Беше ужасяващо тих. Може би, ако беше беснял, ридал или трошил мебели, щеше някак да се отърве от мъката, която го съсипваше. Но той не можеше да го направи. Видях очите му. Бяха като мъртви. Там вече нямаше светлина, нито надежда.

Пади замълча за кратко, а после продължи:

— Обясни на госпожа Райли, че отива да нагледа животните, но така и не се върна. Когато се стъмни, тя отиде да го потърси в обора. Животните били нахранени и напоени, но него го нямало. Тичешком през полето отиде да повика отец Макмаан и господин Макгуайър да го потърсят. Намериха го рано на следващата сутрин. В основата на едни скали, където с майка ми ходели да се разхождат, преди да се оженят. Гръбнакът му бил счупен, а вълните се плискали около разцепената му глава.

С помрачнял поглед Пади взе чашата си и отпи.

Чаят сигурно вече е изстинал, помисли си Фиона. Трябва да му сипя топъл. Да му отрежа нова филия хляб. Не направи нито едно от двете.

— Свещеникът изпрати да доведат леля ни от Дъблин, а до пристигането ѝ два дни по-късно останахме у семейство Макгуайър.

Погребението на майка ми и бебето се състоя в деня, когато тя дойде. Помня го толкова ясно. Справих се с всичко, с отворения ковчег, със службата, гледах как спускат майка ми в земята с малкото ми братче, положено в дървен сандък до нея. Не пророних и сълза в двора на църквата. Мислех си… — промълви, като се засмя внезапно. — Мислех си, че може и да ме виждат, а ми се щеше да се държа смело, та да се гордеят с мен.

— На следващия ден свещеникът устрои погребение за баща ми, ако може да се нарече така. Гледах как го закопаха сред копривата до скалата, от която беше скочил. И в този момент, боже, сълзите започнаха да се леят от очите ми, момиче. Стоях там и ридаех, смаян защо не го полагат в земята до майка ми, където му беше мястото. Заедно с Шон Джоузеф. Не разбирах. Никой не ми обясни, че свещеникът не би допуснал в църковния двор да бъде погребан самоубиец. Всичко, за което успявах да мисля, беше, че е там съвсем сам, с никого за компания освен вълните. Толкова студено… толкова самотно… без майка ми до него.

От изпълнените с болка очи на Пади се откъснаха сълзи и се затъркаляха надолу по бузите му. Той наведе глава и зарида.

— О, тате… — проплака Фиона, като едва сдържаше собствените си сълзи. Коленичи до него и облегна глава на рамото му. — Не плачи… — прошепна. — Не плачи…

— Проклетият свещеник нямаше право да постъпва така. Никакво право — произнесе дрезгаво. — Животът им заедно беше свещен, много по-свещен от всяко нещо в цялата глупава църква на този мръсник.

Сърцето на Фиона се свиваше от мъка заради онова малко момче, нейния баща. Никога не беше виждала баща си да плаче, не и така. Очите му се бяха пълнили със сълзи по време на дългите мъчителни раждания на Айлийн и Шийми. Сега разбираше защо. И ѝ стана ясно защо докато майка ѝ раждаше, той не отиваше в кръчмата, както правеха другите бащи.

Пади вдигна глава. Обърса очи с опакото на дланта си и каза:

— Прости ми, Фий. Явно бирата ме кара да се държа глупаво.

— Няма нищо — успокои го Фиона, облекчена, че е спрял да ридае.

Тя седна обратно на мястото си.

— Виж, Фиона, причината, по която ти разказвам това, е, че по-късно, докато си мислех за всичко случило се, осъзнах, че майка ми и баща ми можеха да живеят, ако не беше онзи свещеник. Ако не беше наредил на акушерката да спаси бебето вместо майка ми, тя можеше и да оживее, а баща ми не би сторил каквото стори. И до ден-днешен го мисля. И по тази причина не ходя на църква.

Фиона кимна, осмисляйки всичко, казано ѝ от баща ѝ.

— Това, разбира се, не звучи приемливо за майка ти — добави Пади и погледна най-голямата си дъщеря право в очите. — И може би ще е добра идея да запазиш този разговор за себе си. Църквата значи много за нея.

— О, да, тате. — Определено щеше да го запази за себе си. Майка ѝ беше много набожна, никога не пропускаше служба и редеше молитви сутрин и вечер. Вярваше, че свещениците не подлежат на критика, че разнасят божието слово и че са негови специални пратеници. Фиона никога не беше подлагала това на съмнение, също както не би го сторила с небето, слънцето или съществуването на Бог.

— Татко… — започна колебливо тя. Беше ѝ хрумнала плашеща мисъл.

— Да, Фий?

— Макар да не харесваш свещениците или църквата, ти вярваш в Бог, нали?

Пади помисли над отговора си и накрая каза:

— Знаеш ли в какво вярвам, момичето ми? Вярвам, че от килограм и половина месо се получава много добра яхния. — Той се подсмихна на озадачената ѝ физиономия. — Също така вярвам, че ти е време за лягане, миличка. Утре ще вземеш да заспиш по време на работа. Върви, аз ще разчистя съдовете от чая.

Фиона не искаше да си ляга, щеше ѝ се да остане и да накара баща си да обясни какво имаше предвид, като спомена за този килограм и половина месо, но той вече беше хванал чайника, а освен това изглеждаше прекалено уморен, за да продължи да говори. Целуна го за лека нощ и се върна в леглото.

Бързо заспа, но не спа добре. Мяташе се и се въртеше, тормозена от един и същи сън, в който тичаше към църквата „Свети Патрик”, защото закъсняваше за службата. Когато стигна, установи, че вратите са заключени. Заобиколи сградата, като крещеше към прозорците с надеждата да успее да влезе. Върна се обратно пред вратите и започна да блъска с юмруци, докато ръцете ѝ не започнаха да кървят. Внезапно те се отвориха и отвътре се показа отец Дийгън с голям метален казан в ръце. Тя бръкна в джоба на полата си, извади броеница и му я даде. Той ѝ подаде казана, а после се дръпна назад и заключи вратата след себе си. Казанът беше тежък; костваше ѝ цялата ѝ сила да го носи надолу по стълбите. Стигнала до основата им, тя го постави на земята и вдигна капака. Облъхна я облак пара, която имаше дъх на агнешко, моркови и картофи. Казанът беше пълен с яхния.

Глава 3

Над Хай Стрийт се стелеше гъста мъгла, която караше хвърляната от газените лампи светлина да изглежда по-бледа. Дейви O’Нийл последва Томас Къран в района на Оливърс Уорф. В нощ като тази беше опасно да се правят разходки сред доковете; една погрешна стъпка и човек можеше да падне в реката, без никой да чуе и звук, но той беше склонен да поеме риска. Управителят имаше работа за него, нещо странично. Пренасянето на крадена стока несъмнено. Не беше нещо, в което се радваше да се замесва, но нямаше избор. Лизи беше болна и парите му трябваха.

Къран затвори страничната врата към улицата и заопипва за фенер. Блясъкът му освети пътека сред дървените сандъци за чай по посока на вратите към водата. Озовал се отново навън, Дейви забеляза, че мъглата е покрила Темза напълно, поглъщайки и част от дока. Почуди се как някой изобщо ще успее да укрие Оливърс Уорф в този мрак, а какво остава да докара кораб и да разтовари. Остана смълчан за няколко секунди в очакване Къран да му каже какво да прави, но управителят не каза нито дума. Просто запали цигара и се облегна на вратата. Докато го наблюдаваше, Дейви осъзна, че ако по някаква причина пожелаеше да мине през тази врата, не би могъл да го стори — не и както беше преградена по този начин. Тази мисъл го направи неспокоен.

— Друг няма ли да идва, господин Къран? — попита.

Къран поклати глава.

— Искате ли да приготвя някакви куки? Товароподемна примка?

— Не.

Дейви се усмихна несигурно.

— Тогава какво искате да правя?

— Да отговориш на някои въпроси, господин О’Нийл — произнесе нечий глас зад гърба му.

Дейви се завъртя рязко, но там нямаше никого. Гласът сякаш беше дошъл от самата мъгла. Изчака, като се ослушваше за стъпки, но не чу нищо, само звука на плискащата се около пилоните речна вода.

Обърна се обратно към Къран, вече уплашен.

— Господин Къран… Господине… Какво става… Аз…

— Дейви, искам да се запознаеш с твоя работодател — заяви Къран и посочи с глава вдясно от Дейви.

Дейви погледна и зърна от мъглата да се появява нечий тъмен силует — мъж със среден ръст, но масивна конструкция. Имаше черна, сресана назад от лицето коса, плътни вежди и черните очи на хищник. Дейви предположи, че е около четирийсет и няколко годишен. Дрехите му придаваха вид на джентълмен — носеше черно кашмирено палто и сив вълнен костюм, а от жилетката му висеше тежък златен часовник, — но у него самия нямаше нищо, напомнящо за джентълмен. Поведението и изражението му говореха за истинска бруталност и прикривана жестокост.

Дейви свали шапката си и я стисна с ръце в опит да ги накара да не треперят.

— О… Приятно ми е, господин Бъртън.

— Изпълняваш ли каквото ти нарежда господин Къран?

Дейви премести тревожен поглед от Бъртън към Къран и после

обратно.

— Не разбирам, господине…

Бъртън се отдалечи от двамата мъже с ръце зад гърба и отиде до ръба на дока.

— Или може би правиш каквото ти нареди Бен Тилет?

Стомахът на Дейви се сви на топка.

— Господин Бъртън — започна да заеква, а гласът му се сведе до шептене. — Моля ви, не ме уволнявайте. Отидох само на едно събрание. Аз… Няма да ходя на друго. Никога. Моля ви, господине. Тази работа ми е нужна.

Бъртън се обърна с лице към него. Дейви не успя да разчете нищо там. Беше напълно безизразно.

— Какво ви каза Тилет, господин О’Нийл? Да стачкувате ли? И какво иска този негов профсъюз? — произнесе с презрение той последната дума. — Да закрия предприятието си? Да оставя чая да мухляса на шлеповете?

— Не, господине…

Бъртън започна бавно да оформя кръг около него.

— Мисля, че точно това ви е казал. Струва ми се, че Тилет иска да ме унищожи. Да съсипе бизнеса ми. Прав ли съм?

— Не, господине — повтори Дейви.

— Тогава какво иска профсъюзът?

Потънал в пот, Дейви погледна към Бъртън, а после към доковете и измънка отговора.

— Не те чух — заяви Бъртън и се наведе толкова близо, че Дейви съумяваше да подуши гнева му.

— Повече пари, господине и по-малък брой работни часове.

В следващите години — онези тежки и мъчителни години, които му предстояха — Дейви щеше да прави опит да си спомни какво точно беше сторил мъжът. Как беше извадил ножа от джоба си така бързо и го беше вкарал в употреба с такова умение. Но в този момент единственото, което почувства бяха изгарящата топлина в страничната част на главата и влагата по шията му.

И после го видя… ухото му… се валяше на дока.

Болката и шокът го накараха да падне на колене. Притисна ръка към раната, а между пръстите му бликаше кръв и дланта му каза онова, което съзнанието отказваше да приеме — че на мястото, където някога се беше намирало лявото му ухо, не беше останало нищо, съвсем нищо.

Бъртън вдигна бледата на цвят плът и я хвърли във водата. Чу се тихо цопване. Сигурен, че вече няма да види жена си и децата си, Дейви започна да ридае. Престана, когато почувства тънкия студен връх на ножа под другото си ухо. Погледна към Бъртън напълно ужасен.

— Не… — произнесе дрезгаво. — Моля ви…

— Редно ли е някакъв си профсъюз да ми нарежда как да ръководя бизнеса си?

Той понечи да поклати глава, но ножът го спря.

— Трябва ли да приемам нареждания от изнудвачи и престъпници?

— Не… Моля ви не режете повече…

— Нека ти кажа нещо, млади ми приятелю. Борих се усърдно да направя от „Бъртън Тий” това, което е, и ще смажа всичко и всеки, който се опита да ми попречи. Разбираш ли?

— Да.

— Кой друг присъства на събранието? Искам всички имена.

Дейви преглътна с усилие. Не каза нищо.

Къран пристъпи към тях.

— Кажи му, момче — настоя. — Не бъди глупак. Какво те е грижа за тях, Дейви? Не са тук, че да ти помогнат.

Дейви затвори очи. Не това. Само не това. Искаше да говори. Желаеше да спаси живота си, но не можеше да вкара приятелите си в беда. Бъртън щеше да им стори същото, каквото беше сторил на него. Стисна зъби в очакване на следващото рязко движение на ножа нагоре и на болката, но такава не последва. Отвори очи. Бъртън се беше отдалечил. Вече не държеше нож. Когато видя, че Дейви го гледа, кимна към Къран. Дейви се сви надалече от него решавайки, че това е знак да го довърши, но Къран просто му подаде пощенски плик.

— Отвори го — нареди Бъртън.

Той изпълни нареждането. Вътре имаше банкнота от десет лири.

— Би трябвало да помогне за сметките на Елизабет при лекаря.

— Откъде… Откъде знаете?

— Работата ми е да знам. Наясно съм, че си женен за красива жена на име Сара. Имаш син Том на четири години. Дъщеря Мери, която е на три. Елизабет е на малко повече от година. Прекрасно семейство. Всеки мъж трябва да се грижи за такова семейство. Погрижи се да не им се случва нищо.

Дейви се втрещи. Ненавистта заглуши болката, гнева и страха. Беше както в сърцето му, така и на лицето. Знаеше, че Бъртън я вижда, но не го беше грижа. Бъртън го държеше. Ако не му предоставеше, каквото искаше, семейството му би платило за това. Би пожертвал себе си, но не и тях. И този човек беше наясно с това.

— Шейн Патерсън… — започна. — Мат Уилямс… Роби Лорънс… Джон Пул…

Когато завърши да изрежда имената, Бъртън попита:

— Кой отговаря?

Дейви се поколеба.

— Никой. Още никой не е посочен… Не са…

— Кой отговаря, господин О’Нийл?

— Патрик Финеган.

— Много добре. Продължавай да посещаваш събранията и дръж господин Къран в течение. Ако го правиш, ще откриеш жестове на признателност в плика си с надниците. Не изпълняваш ли или ако си достатъчно глупав да споделиш с някого какво се случи тук тази вечер, на жена ти ще ѝ се иска да не си го правил. Лека нощ, господин О’Нийл. Време е да се прибереш у дома и да се погрижиш за себе си. Изгуби доста кръв. Ако някой те попита за ухото, бил си нападнат от крадец. Когато разбрал, че нямаш какво да му дадеш, отрязал го. Не си видял в каква посока е тръгнал заради мъглата.

Дейви се изправи, беше замаян. Извади носната кърпа от джоба си и я притисна към главата си. Докато залиташе по дока, чуваше, че Бъртън продължава да говори.

— Лидерът… Финеган. Кой е той?

— Надменен мръсник. Все има какво да каже. Но е добър работник. Това не мога да му отрека. Един от най-добрите.

— Искам да послужи за пример.

— Как точно, господине?

— Искам да му се даде да разбере. Ще накарам Шиън да се погрижи за него. Ще се свърже с теб.

Пади… Мили боже… Какво направих, помисли си Дейви. Заплака беззвучно, разяждан от срам. Запрепъва се навън от зоната на доковете и се озова на забулената в мъгла улица. Почувства се замаян и слаб. Върхът на обувката му се закачи в ръба на паве и той залитна, но успя да се хване за улична лампа. Сърцето му заблъска бясно в гърдите. Положи окървавената си ръка върху него и нададе вопъл, изпълнен с болка. Беше се превърнал в предател, в Юда. И под обвивката на кожата му и под костите на гръдния кош вече нямаше сърце — просто едно разядено трептящо нещо, черно и вонящо.

Глава 4

Ръцете на Фиона трепереха, докато сипваше току-що претеглените чаени листа в тенекиена кутия. Знаеше, че не бива да вдига поглед. Ако я забележеше да го прави, щеше да я уволни. Със сигурност това беше причината да е тук — да уволни някого. Защо иначе Уилям Бъртън би правил изненадващо посещение? За да им даде повишение ли? Чу бавните му, равномерни стъпки, докато отминаваше. Почувства погледа му върху ръцете си, докато запечатваше кутията. Стигна до края на масата, зави и пое от другата ѝ страна.

По средата на пътя спря. Сърцето ѝ се сви. Нямаше нужда да вижда, за да знае къде се намираше — зад Ейми Колдуел. Продължавай да вървиш, подтикна го безмълвно. Остави я на мира.

Еми беше на петнайсет и доста глуповата. Пръстите ѝ не бяха чевръсти и понякога събаряше блюдото на везната си, като разсипваше цялото му съдържание или пък се случваше да залепи етикета накриво. Другите момичета компенсираха заради нея, всяка изработваше малко повече от собствения си дял, за да прикрият пипкавостта на Ейми. Това беше техният начин да се грижат една задруга.

Фиона отмери още малко чай, като се молеше Ейми да не допуснe грешка. И после го чу — непогрешимото издрънчаване на блюдото на везната. Погледът ѝ се стрелна нагоре. Ейми беше разсипала чай по цялата маса. И вместо да го почисти, просто стоеше пред него безпомощно, а брадичката ѝ трепереше.

— Почисти го, мила — прошепна ѝ Фиона. — Браво на теб. Продължавай…

Ейми кимна, а после събра чая и Бъртън продължи напред, за да измъчва някой друг. Фиона го изгледа, кипяща от гняв. Грешката на Ейми беше изцяло негова вина. Щеше да се справи чудесно, ако не се беше задържал зад гърба ѝ толкова дълго, с което само изнерви горкото момиче.

Уилям Бъртън беше един от най-богатите и преуспели търговци на чай в Англия. Беше тръгнал от нищото и се беше превърнал в конкуренция на най-уважаваните в бизнеса — „Туининг” „Брук” „Фортнъм и Мейсън”, „Тетли”. Фиона знаеше историята му, всеки я знаеше. Беше роден и израсъл в Камдън, единствено дете на бедна шивачка, сега покойница, чийто съпруг, също шивач, беше загинал в морето. Напуснал училище на осемгодишна възраст, за да работи в магазин за чай и благодарение на усилената си работа и пестеливостта си на осемнайсет вече бил способен да купи въпросния магазин и да го превърне в основата на онова, което по-късно щяло да бъде „Бъртън Тий”. Никога не се беше женил и не беше създал семейство.

Фиона се възхищаваше на целеустремеността и упоритостта, които го бяха довели до този успех, но го ненавиждаше като човек. Не можеше да схване как някой, намерил сили да се измъкне от тинята на мизерията, беше способен да не изпитва съчувствие към останалите там.

Бъртън завърши обиколката си и повика господин Минтън. Фиона ги чу да обсъждат нещо. С тях имаше и друг човек. Рискува да хвърли бърз поглед и видя Бъртън да сочи към различни момичета, а Минтън кимаше, докато третият мъж, енергичен и едър, със скъпо облекло, гледаше часовника си. После Минтън заяви, като несръчно си придаваше важност:

— Моля за внимание, момичета. Господин Бъртън ме информира, че започнатите неотдавна множество проекти, свързани с разрастване, са наложили нуждата от драстични икономически мерки…

Петдесет и пет разтревожени лица, включително това на Фиона, се обърнаха към управителя. Не разбираха какво означаваха дрънканиците му, но им беше ясно, че не може да са нищо добро.

— … което значи, че ще се наложи да освободя някои от вас — довърши, с което предизвика всеобщо ахване. — Ако чуете името си, моля, елате в офиса ми да си получите възнаграждението. Вайълет Симс, Джема Смит, Патси Гордън, Ейми Колдуел… — Той продължи да изрежда, докато не съобщи и петнайсетте имена в списъка. Минтън, който поне проявяваше благоприличието да изглежда засрамен, млъкна, а после добави:

— Фиона Финеган…

Боже, не. Какво щеше да обясни на майка си? Семейството ѝ имаше нужда от нейните надници.

— … ще бъде наказана с шест пенса заради говорене. Ако чуя повече приказки или някакъв шум, всички нарушители ще бъдат наказани. Сега се върнете към работата си.

Фиона примигна, беше замаяна от облекчение, задето не я уволниха, но кипеше от гняв, че я наказваха само защото се опита да помогне на Ейми. Около себе си дочу приглушени ридания и тихо шумолене, докато петнайсетте момичета събираха нещата си. Затвори очи. Зад спуснатите ѝ клепачи блестяха малки ярки точици. Изпълваше я огромна и неподправена ярост. Опита се да я потисне.

Пое дълбоко въздух, отвори очи и взе лопатката за чай. Но не успяваше да спре да поглежда към работилите редом с нея, които с побелели лица и треперещи се отправяха към офиса на Минтън. Знаеше, че Ви Симс е единствената опора за болната си майка. Джема имаше осем по-малки братя и сестри и баща, който изпиваше всичко изкарано. А Ейми… Тя беше сираче и живееше в миниатюрна стая заедно със сестра си. Къде изобщо би намерила друга работа? Как щеше да се прехрани следващата седмица? Именно заради нейния объркан вид, дрипавото ѝ боне и протритата наметка Фиона не можа да се въздържи. Хвърли лопатката си на масата. Ако Бъртън желаеше да я глобява, задето говори, тогава щеше да му предостави нещо за слушане.

Тръгна уверено към офиса на Минтън и отмина всички подредени пред вратата момичета. За човек, който се предполага, че е умен, Уилям Бъртън беше доста късоглед, помисли си. Бе наблюдавал всички как пакетират. Не беше ли забелязал колко неефективен е процесът? Очевидно тази част от бизнеса не му беше ясна. Въобразяваше си, че трябва да уволни тези момичета, за да спести пари, но ако само съумееше да се възползва по-добре от труда им, всъщност би могъл да спечели. И преди се беше опитвала да обясни това на господин Минтън, при това неведнъж, но той никога не слушаше. Може би сега щеше да го стори.

— Извини ме — каза, докато се провираше покрай застаналото на прага момиче.

Господин Минтън седеше зад бюрото си и броеше шилинги и пенсове.

— Какво има? — попита безцеремонно, без да си прави труда да вдига поглед. Макар погълнати от счетоводните книжа, Бъртън и придружаващият го мъж отправиха погледи към нея.

Фиона преглътна и се сви под острия им взор. Довелият я тук гняв постепенно биваше изместван от страх. Осъзна, че вероятно ще си издейства уволнение.

— Моля за извинение, господин Минтън — започна тя, като едва успяваше да запази гласа си спокоен, — но уволнението на тези момичета само привидно би спестило пари.

Вече си беше спечелила вниманието на Минтън. Продължи да я зяпа, като че цяла вечност, преди да успее да заговори.

— Ужасно съжалявам за това, господин Бъртън… — започна да заеква и се изправи с цел да я отпрати.

— Един момент — намеси се Бъртън и затвори счетоводната книга. — Искам да разбера защо една от работничките ми в пакетажния цех смята, че знае за бизнеса ми повече от мен.

— Познавам моята част от него, господине. Върша тази работа всеки ден — обясни Фиона, като си наложи да погледне Бъртън в студените черни очи, а после и в тези на другия мъж, чийто цвят беше изненадващо красив нюанс на тюркоазното и те никак не съответстваха на суровото му лице с алчно изражение. — Ако задържите момичетата и направите някои промени в реда на работа, ще имате повече пакетиран чай. Знам го със сигурност.

— Продължавай.

Тя пое дълбоко въздух.

— Ами… Всяко момиче пакетира поотделно, нали така? Ако е картонена кутия, трябва да я залепи, ако е метална, трябва да прикрепи етикет. После я пълни с чай, запечатва я и поставя цената. Бедата е, че постоянно ни се налага да напускаме работните си места, за да си набавим нещо липсващо. Това отнема прекалено много време. А понякога чаят полепва по четката за лепило. Така се пилее стока. Онова, което трябва да сторите, е да отделите няколко момичета — да речем двайсет или двайсет и пет — и да им поръчате да подготвят опаковките. Други петнайсет момичета ще претеглят чая и ще пълнят. Други десет ще запечатват и ще слагат цена, а последните десет могат да набавят суровини на масата, когато са нужни. Всяко момиче ще свършва повече. Това би ускорило процеса и би намалило цената на пакетирането. Убедена съм. Не може ли поне да опитаме, господине?

Бъртън седеше, без да продумва. Погледна към нея, а после отклони поглед, докато осмисляше думите ѝ.

Фиона прие това като знак за надежда. Не беше казал не, нито я беше уволнил. Или поне все още не. Знаеше, че момичетата са я чули. Чувстваше очите им върху гърба си и усещаше товара на тяхната надежда върху раменете си. В идеята ѝ имаше логика и тя го знаеше. О, моля те, нека и той да мисли така, пожела си.

— Идеята е добра — заключи накрая той и Фиона се почувства, сякаш сърцето ѝ ще се пръсне. — Господин Минтън — продължи, — когато приключите тук, искам да я приложите на практика с останалите момичета.

— Но, господин Бъртън — заговори тя колебливо, — мислех… мислех, че ще им позволите да останат.

— Защо? Ти току-що ми показа как да накарам четирийсет момичета да свършат работата на сто. Защо да плащам на петдесет и пет? — Той се усмихна към придружаващия го. — По-висока продуктивност на по-ниска цена. Това би трябвало да зарадва банката, Рандолф.

Дебелакът се засмя.

— При това много — потвърди и посегна към друга счетоводна книга.

Фиона се почувства, сякаш са я зашлевили. Обърна се и напусна офиса на Минтън унижена. Тя беше глупачка. Една истинска глупачка. Вместо да върне работата на приятелките си, само потвърди, че са ненужни. Отиде право при Бъртън и му посочи начин да бъде вършена повече работа с по-малко хора. И когато го приложеше тук, вероятно щеше да отиде и в другите си фабрики в Бетнал Грийн и Лаймхаус и да вкара идеята ѝ в действие, при което ще уволни още момичета. Никога ли нямаше да се научи да се контролира и да си държи устата затворена? Докато минаваше покрай другите момичета, лицето ѝ гореше от срам. Почувства как някой хваща ръката ѝ. Нечии тънки крехки пръсти обгърнаха нейните. Беше Ейми.

— Благодаря, Фий — прошепна. — Поне се опита. Толкова си смела. Щеше ми се и аз да бях така безстрашна.

— О, Ейми, глупава съм, а не смела — произнесе през сълзи Фиона.

Ейми я целуна по бузата, а после и Вайълет го направи. Джема ѝ поръча да се връща бързо на работното си място, преди да се е озовала при тях на опашката.

Вечерното слънце, което загряваше тила на Джо, беше някак не на място сред окаяните тесни улички на Уайтчапъл, по които вървяха двамата с Фиона. Проявяващите нетактичност лъчи осветяваха порутените къщи и магазини и излагаха на показ разпадащи се покриви, неравни тухлени стени и вонящи канавки, които беше по-добре да бъдат оставени скрити от дъжда и мъглата. Можеше да чуе как баща му казва:

— Нищо друго не би накарало това място да изглежда така печално, както слънцето. Все едно да сложиш руж на дърта курва. Това само ще влоши нещата.

Щеше му се да можеше да ѝ предложи нещо по-добро. Би желал да я заведе на някое стилно място като онези пъбове с червени кадифени тапети и гравирани стъкла. Но разполагаше с много малко пари и всичко, което можеше да предложи за забавление, беше разходка по търговската улица, та да позяпат витрините и евентуално да си купят пакет пържени картофи или ядки за едно пени.

Беше я наблюдавал, докато разглеждаше витрината на бижутерския магазин и забеляза стегнатата ѝ челюст. Знаеше, че още се тормози заради случилото се с Бъртън и уволнените момичета. Беше се отбил да я изведе веднага след вечеря и тя му разказа всичко, докато вървяха.

— Нали не си се надявала, че наистина ще успееш? — попита я той.

Тя го погледна печално.

— Там е работата, Джо, надявах се.

Джо се усмихна и поклати глава.

— Моето момиче има огромен кураж.

Фиона се засмя и това го зарадва. По-рано беше плакала заради колежките си с горчиви сълзи на гняв и тъга. Не можеше да понесе да я вижда как плаче. Това го караше да се чувства безполезен и отчаян. Прегърна я, придърпа я към себе си и я целуна по главата.

— Дванайсет и шест — прошепна, докато подновяваха разходката си. — Проклетият Уилям Бъртън.

— Дванайсет и шест? — повтори развълнувано тя.

— Да. Добавих малко. Търговията вървеше добре тази седмица.

— Как са нещата с баща ти?

Джо вдигна рамене. Нямаше желание да говори на тази тема, но тя настоя и най-накрая той ѝ призна, че бяха имали голяма разправия по-рано същия ден.

— Отново? За какво беше този път?

— За покупката на втора сергия на колела. Аз го искам, а той не.

— Защо не?

— Той си е такъв, Фий — започна ядосано Джо. — Нещата вървят с една сергия, но с две биха били много по-добре. Бизнесът е налице. Миналата събота, ти видя със собствените си очи, едва смогвахме да обслужим купувачите. В крайна сметка ни свърши стоката, свърши се, Фий, при хора там, желаещи да купуват. Можехме да разпродадем още толкова ябълки, смокини, картофи, броколи, но не можеш да продаваш от празна сергия. От два месеца повтарям на татко да купи още една количка и да раздели стоката на две — плодовете на едната, зеленчуците на другата. Но той не ще и да чуе.

— Защо не? Звучи много разумно.

— Твърди, че нещата го устройват каквито са. Изкарваме си препитанието и не е нужно да предприемаме нещо рисковано. Все повтаря: „Не си играй с успеха”. Боже, толкова бавно действа. Не успява да погледне на картината цялостно. Не искам просто да си изкарвам препитанието. Искам да имам печалба и да развивам бизнеса.

— Остави баща си, Джо — отговори Фиона. — Още година или две и вече няма да те спира. Ще действаме сами и ще преуспяваме със собствения си магазин. Засега просто трябва да се примириш. Няма какво друго да сториш.

— Права си — съгласи се навъсено той. Но се чудеше дали би могъл да се примири. Напрежението се трупаше. Не искаше да занимава Фиона, за един ден ѝ се бяха струпали достатъчно тревоги, но двамата с баща му го бяха докарали почти до бой.

Също така не ѝ каза, че точно след разправията им, след като баща му се втурна да изпие една бира, оставяйки Джо съвсем сам на пазара, се появи Томи Питърсън. Направи комплименти за сергията им, обърна внимание колко енергично търгува Джо и го покани в офиса си в Спитафийлдс на следващия ден. Джо беше сигурен, че Томи ще отвори дума за втора сергия и може би дори щеше да предложи по-добри условия за по-голяма покупка на стока, та да я заредят. Какво щеше да отговори на човека? Че баща му не би позволил? Би изглеждал като пълен глупак.

Джо и Фиона вървяха мълчаливо, а вечерта постепенно ставаше студена. Лятото беше в края си. Скоро щеше да настъпи есента и студеното време и дъждът щяха да ограничат вечерните им разходки. Джо се чудеше как би могъл да изкара повече пари, че да успеят да открият магазина си и да се оженят по-скоро, когато Фиона внезапно каза:

— Да минем по по-кратък път.

— Какво?

Тя му се усмихваше закачливо.

— По-кратък път. Ето там — посочи към тясна пътека между кръчмата и склада за продажба на въглища. — Убедена съм, че води до Монтагю Стрийт.

Той повдигна вежда.

— Какво? Просто се опитвам да стигна до вкъщи по-бързо — заяви невинно тя и го дръпна след себе си.

Щом поеха по пътеката, нещо с малки ситнещи крачка изскочи измежду буретата бира, които бяха струпани там. Фиона се разпищя и се запрепъва.

— Това беше просто котка — обясни Джо. — От… хм… от пигмейски вид.

Кикотейки се, тя го притисна към стената и го целуна. Такава дързост не беше типична за нея, но той установи, че няма намерение да възразява.

— Такава ли била работата? — попита. — Искаш да си поиграеш с мен ли?

— Ако не ти харесва, можеш да си вървиш — отвърна тя и отново го целуна. — Можеш да си тръгнеш във всяка минута. — Нова целувка. — Само кажи.

Джо обмисли предложението ѝ.

— Може би не е чак толкова лошо — заяви и я обгърна с ръце. Отвърна на целувката ѝ страстно и продължително. Дланите ѝ бяха опрени в гърдите му и чувстваше топлината им през ризата. Нежно плъзна ръка към гърдите ѝ, като очакваше да го спре, но тя не го стори. Долавяше ударите на сърцето ѝ. Да го чувства в своя власт под дланта си така силно и в същото време толкова уязвимо го зашемети. Тя беше негова сродна душа, толкова много част от него, колкото собствената му плът и кости. Тя беше с него, в него, във всяко нещо, предприемано от него. Тя беше всичко, което желаеше от живота, въплъщение на мечтите му.

Жаден за тялото ѝ, той измъкна блузата и камизолата от полата ѝ и плъзна ръце отдолу. Гърдите ѝ бяха меки и тежаха в ръцете му, като че кожата ѝ беше изпълнена с вино. Нежно потърка плътта ѝ. От устните ѝ се откъсна тих задъхан стон. Този звук, така страстен и изпълнен с копнеж, го възбуди до крайност. Желаеше я. Имаше нужда от нея. Тук. Сега. Искаше му се да вдигне полата ѝ и да проникне в нея, докато я притиска към стената. Мекотата ѝ, ароматът и вкусът ѝ го влудяваха. Но не би сторил такова нещо. Нямаше желание първият им път да е такъв — набързо в някаква мърлява уличка. Все пак нещо трябваше да се случи, при това бързо, преди напрежението в слабините му да прерасне в агония.

Пое ръката ѝ в своята и я насочи. Тя го докосна през панталоните, а после и вътре. Той ѝ показа как да движи ръката си и тя го стори, разтриваше и потъркваше, докато дъхът му не се учести и той изпъшка, заровил глава в шията ѝ, а цялото му тяло тръпнеше от сладко облекчение. После се облегна на стената със затворени очи и задъхан.

— Джо — чу я да шепне разтревожено. — Добре ли си?

Той се засмя.

— Да, Фий. По-добре отвсякога.

— Сигурен ли си? Струва ми се, че… кървиш.

— Мили боже. Откъснала си го.

— О, боже! — разпищя се тя.

Той не можеше да спре да се смее.

— Тихо, само те занасям. — Той се почисти с носната кърпа, а после хвърли настрана смачканата тъкан. — Не мога да я занеса на майка ми за пране.

— Не можеш ли?

— O, Фиона, не знаеш нищо за тези неща, нали?

— И ти не знаеш толкова много — отвърна нацупено тя.

— Знам повече от теб — настоя той и се наведе да я целуне по шията. — Известно ми е как да те накарам да се чувстваш така добре, както направи ти с мен.

— Значи ти е харесало?

— Аха.

— Какво е усещането?

Той вдигна полата ѝ и си поигра за малко с бельото ѝ, преди да плъзне ръка вътре. Погали вътрешната страна на бедрата ѝ изненадан, че кожата може да създава такова силно усещане за коприна, после пръстите му откриха меката нежна цепка помежду им. Усети как тя се напряга. Тя го погледна с широко отворени и питащи очи. Чу как дъхът ѝ се ускори и долови собствения си шепот в мрака… после чу как църковната камбана удари часа на две преки от тях.

— О, не… О, боже! — извика тя и се отдръпна от него. — Забравих за времето! Девет часът е! Майка ми ще ме одере жива. Ще помисли, че съм била убита. Хайде, Джо!

Те се приведоха във вид в мрака, като закопчаваха копчета и запасваха ризи. Защо винаги ставаше така, почуди се той. Защо все открадваха по целувка в някой проход или в тинята край реката?

Фиона се тормозеше, притеснена как ще обяснява закъснението си. Тичаха по целия път до Монтагю Стрийт.

— Ето, Фий, прибрах те у дома, преди дори да са се притеснили от отсъствието ти — каза той и я целуна набързо на стъпалата.

— Надявам се да е така. Поне баща ми още не се е прибрал. До утре — Тя се обърна да си върви, но хвърли един последен поглед към него. Той все още я наблюдаваше, чакайки да види, че е вътре и е затворила вратата, преди да си тръгне.

— Дванайсет и шест — каза тя.

Той ѝ се усмихна в отговор.

— Да, мила. Дванайсет и шест.

Глава 5

Кейт Финеган погледна към огромната купчина пране пред себе си и изпъшка. Чаршафи, покривки, салфетки за хранене, блузи, пухкави нощници, долни ризи, фусти — трябваше да ги опакова с умението на хамалин, за да успее да ги побере в кошницата си. И каква мъка само щеше да бъде дългият път до дома, докато я крепи на рамото си.

— Лили, кажи на господарката си, че този път ще ѝ струва двойно за пакет — извика тя от килера на госпожа Бранстън.

Лили, прислужницата на госпожа Бранстън, върлинеста, червенокоса ирландка, подаде глава вътре.

— Разбира се, че ще ѝ предам, госпожо Финеган, но успех с получаването им. Знаете я каква е. Стисната е като патешко дупе. Искате ли чаша чай, преди да си тръгнете?

— Звучи чудесно, но не искам да те вкарвам в неприятности.

— О, няма такава опасност — заяви бодро Лили. — Госпожата отиде да пазарува на Оксфорд Стрийт. Ще отсъства с часове.

— Тогава сложи чайника на печката, момиче.

Когато приключи с опаковането, Кейт седна до кухненската маса. Лили запари чая и го поднесе заедно с чиния бисквити. Пресушиха го до дъно, докато бърбореха — Кейт за децата, а Лили за младия си приятел Мат, който работеше на доковете в Съри.

— Често ли го виждаш? — попита Кейт. — След като си тук по цял ден, а той е от другата страна на реката.

— О, да, госпожо Финеган. Напоследък е като моя сянка. Изпраща ме до тук сутрин на път към доковете и вечер пак е тук. И, да ви кажа право, много съм доволна. Вече не обичам да съм навън по тъмно.

— Не те виня. Човек ще помисли, че онези жени трябва да са твърде уплашени да ходят по улиците, нали? Но Пади казва, че продължава да ги вижда вечер.

— Нямат кой знае какъв избор. Ако излязат от играта, ще стоят гладни.

— В неделя отец Дийгън говори за убийствата — отбеляза Кейт. — Как цената на греха е смърт и други подобни неща. Не е редно да съм против него, като се има предвид, че той е божи човек, но ми е жал за онези жени. Наистина ми е жал. Понякога ги виждам, крещят и ругаят, пияни и раздърпани. Не мисля, че някоя от тях е избрала такъв начин на живот. Вероятно алкохолът и трудните времена ги докарват до там.

— Трябва да чуете мнението на госпожа Бранстън по този въпрос — заяви гневно Лили. — Нарича бедните убити жени прислужници на Сатаната. Смята, че са си получили заслуженото, защото са били уличници. Лесно ѝ е на нея в хубавата ѝ топла къща, като не си знае парите. — Лили замълча, за да отпие от чая си и да се поуспокои. — Е, няма смисъл да се ядосвам на госпожата. Както обичаше да казва баба ми, моралът е за онези, които могат да си го позволят. А и, честно казано, госпожо Финеган, не от убийствата се тревожа, а от случващото се на доковете.

— Аз ли не знам?

— Постъпват правилно. Знам, че е така. Но ако вдигнат стачка, само Бог знае кога ще успеем да се оженим с Мат — обясни притеснено Лили. — Като нищо ще мине още година.

Кейт я потупа по ръката.

— Няма да е толкова дълго, мила, не се тревожи. И дори да отнеме малко повече време, отколкото си предполагала, твоят Мат е добро момче. Струва си чакането.

Докато успокояваше Лили, Кейт звучеше по-малко притеснена от евентуална стачка, отколкото се чувстваше. Пади вярваше, че такава ще има със сигурност и било единствено въпрос на време. Предишния ден беше седнала с молив и хартия и се беше опитала да направи сметка колко ще изкарат, ако той напусне доковете.

Най-много седмица.

Той обикновено печелеше около двайсет и шест шилинга на седмица за шейсет и няколко часа разтоварване и товарене. Малко повече, ако се случеше на пристанището да има повече работа. Като добавка често изкарваше по три шилинга, поемайки нощни смени като пазач или да тарира чай — празнене на сандъците и струпване на листата на купчини — за сортиращите, което правеше общо двайсет и девет шилинга. Задържаше два за бира, тютюн и вестници и един за профсъюза, а останалото даваше на Кейт, чиято задача беше да го разпредели така, че да стигне за възможно най-дълго време.

Кейт добавяше към надниците на мъжа си, като взимаше чуждо пране, което ѝ осигуряваше четири шилинга на седмица, след като платеше за сапун и кола, а също и като даваше стая под наем и храна на Роди, за което той плащаше пет шилинга седмично. Получаваше и надниците на Чарли от около единайсет шилинга и тези на Фиона от седем, като се извадеше онова, което си задържаха — Чарли за бира и някое развлечение, а Фиона за магазина си, или общо още петнайсет. Като теглеше чертата, разполагаше с две лири и десет шилинга плюс-минус един шилинг.

Седмичните им разходи включваха осемнайсет шилинга за наем. Къщата беше много скъпа — много семейства наемаха само един етаж за осем до десет шилинга — но беше топла и суха, нямаше буболечки и Кейт беше убедена, че да се тъпчат натясно, само привидно икономисваше пари, защото каквото спестяха от наем, биха губили от такси за лекари и пропуснати работни дни.

После идваха наред въглищата — сега по шилинг на седмица, но през зимата отиваха два и газ за лампата — още шест пенса.

Оставаха около една лира и девет шилинга, които дори да изхарчеше изцяло за храна, пак не можеше да осигури ястията, които би желала, за семейството си. Ограничаваше се до двайсет шилинга на седмица за покупката на месо, риба, картофи, плодове и зеленчуци, брашно, хляб, овесена каша, лой, мляко, яйца, чай, захар, масло, конфитюр и меласа, с които трябваше да нахрани шест души три пъти дневно, като не се броеше бебето. Отделяше по шилинг за погребална застраховка и един за фонда за дрехи — тенекиена кутия, в която тя съвестно пускаше монетата всяка седмица за в случай, че нечие палто или обувки окончателно се разпаднеха. Още два шилинга отиваха във фонд стачка. Този го беше открила преди два месеца и той също стриктно си получаваше монетите всяка седмица, дори да се наложеше да се поскъпи за храна, та да ги осигури. Това я оставяше с четири шилинга, които да стигнат за всичко останало: сметки при лекаря, вакса за обувки, сухари, бонбони за гърло, кибрит, игли и конци, яки, сапун, тоник, марки и мехлем за ръце. Често се случваше до събота да са останали само няколко пенса.

Двамата с Пади се бяха борили така усърдно да достигнат настоящия си стандарт на живот. Той вече се беше утвърдил на доковете, разполагаше със стабилно назначение. Вече не беше просто временна работна ръка, както когато се ожениха. По онова време той ходеше на доковете по изгрев-слънце с надеждата да бъде повикан, управителите избираха най-силните за съответната задача за деня и им плащаха по три пенса на час. Фиона и Чарли също вече работеха и техните надници помагаха извънредно много. Бяха бедни, но се нареждаха сред достойните работещи бедни, а това правеше нещата различни. На Кейт не се налагаше да залага вещи, за да изхрани семейството си. Децата ѝ бяха чисти, дрехите им бяха спретнати, а обувките винаги здрави.

На моменти постоянната битка да изпревари сметките я изтощаваше, но алтернативата беше немислима — мебелите ти биват изхвърляни на улицата, защото не си успял да платиш наема и хващаш въшки от спането в мърляви приюти; децата ти са в дрипи, а мъжът ти не се прибира, защото не може да понесе гледката на окльощавелите си, гладуващи деца. Кейт беше виждала такива неща да се случват в други семейства на тяхната улица, когато мъжът загубеше работата си или се разболееше. Семейства като нейното, които не разполагаха с повече спестявания от някоя и друга монета в стара тенекиена кутия. Мизерията беше бездна, в която беше много по-лесно да затънеш, отколкото да изпълзиш навън и тя желаеше да задържи семейството си възможно най-далече от нея. Боеше се, че една стачка би ги отвела право на ръба ѝ.

— Знам какво ще сторим, госпожо Финеган — заговори Лили и се разкиска. — Четох във вестника, че е обявена награда за онзи, който залови убиеца от Уайтчапъл. Става дума за много пари — сто лири. Двете с вас можем да го хванем.

Кейт също се засмя.

— О, да, Лили, каква комбина само ще бъдем. Двете ще обикаляме из тъмните улици: аз с метла, а ти с бутилка от мляко, коя от коя по-уплашени.

Двете жени побъбриха още няколко минути, после Кейт допи чая си, благодари на приятелката си и заяви, че трябва да си върви. Лили ѝ отвори кухненската врата. Щеше да заобиколи, за да стигне до портата, после да мине по една тясна пътека покрай къщата и да излезе на улицата. Никога не пропускаше да си ожули кокалчетата на тухления зид. Щеше ѝ се да можеше да мине през къщата и да използва главния вход, но някой съсед можеше да я види и да каже на госпожа Бранстън. Това беше къща на семейство от средната класа, намираща се на представителна улица и прислугата не използваше главния вход.

— До скоро, госпожо Финеган.

— До скоро, Лили. Не забравяй да заключиш вратата — викна Кейт, чиято глава беше скрита зад огромната кошница с пране на рамото ѝ и гласът ѝ прозвуча глухо.

Глава 6

Есента наближава, помисли си Фиона и придърпа наметката си по-плътно около раменете. Знаците бяха непогрешими — падащи листа, по-къси дни, крясъците на продавача на въглища, докато предлагаше стоката си от своя фургон. Беше сива септемврийска неделя и влажният въздух беше хладен. „Сезонът на смъртта гласеше едно от заглавията във вестника, „Убиецът от Уайтчапъл все още на свобода”.

Фиона седеше на стъпалата и четеше вестника на баща си, а Шийми си играеше до нея. Зачуди се кой би тръгнал с непознат в някоя тъмна пряка, когато наоколо броди убиец.

— Дяволът умее да бъде чаровен — твърдеше майка ѝ.

Трябваше да е такъв, каза си Фиона, щом успява да склони която и да е жена да тръгне с него нощем в мъглата съвсем сама.

На улицата и из целия Уайтчапъл на хората им се струваше невъзможно да повярват, че някой би извършил подобно деяние и после просто би изчезнал. Полицаите изглеждаха като същински палячовци. Върху тях се сипеха критики от страна на парламента и пресата. Тя знаеше, че това тормози чичо Роди. Още не се беше съвзел след намирането на тялото на онази жена. Продължаваха да го преследват кошмари.

Убиецът беше същинско чудовище. Също така пресата го беше превърнала в символ на всичко нередно в обществото им — насилието и беззаконието сред работещата класа и разпуснатостта сред висшата. За богатите убиецът беше член на порочните нисши кръгове, някакъв обезумял звяр. Бедните го виждаха като някой от висшите прослойки, джентълмен, който извличаше извратено удоволствие от преследването на проститутки, сякаш са плячка.

За католиците беше протестант; за протестантите нямаше съмнение, че е католик. За живеещите в Източен Лондон имигранти той представляваше откачен англичанин, пиян и опасен. Типичният англичанин си го представяше като мръсен безбожен чужденец.

Фиона не си беше изградила образ на убиеца. Не искаше да знае как изглежда. Не я беше грижа. Желаеше единствено той да бъде заловен, та да може да излиза вечер с Джо, без майка ѝ да се бои, че е просната мъртва в някоя пряка пет минути, след като е напуснала къщата.

Шумът от сгромолясването на кубчета в близост до нея я стресна.

— Гадост! — кресна Шийми.

— Чарли ли те научи на това?

Той кимна гордо.

— Гледай да не те чуе татко, момченце.

— Къде е Чарли? — попита Шийми, обръщайки лице към нея.

— В пивоварната.

— Искам да си дойде. Обеща да ми донесе бонбони.

— Скоро ще се прибере, миличък.

Жегна я чувство на вина, задето го излъга. Чарли не беше в пивоварната. Беше в „Лебеда”, една кръчма до реката, за да ступа някакъв тип; но тя не можеше да каже такова нещо на Шийми. Той беше прекалено малък, за да пази тайни и можеше да изпее на майка им. Фиона беше чула това от Джо, който на свой ред научил от приятел, който пък заложил на него и спечелил. Това обясняваше внезапната тенденция да се прибира у дома с посинени очи, което винаги приписваше на „момчешки разправии”.

Не се очакваше тя да знае, че брат ѝ се бие, така че не можеше да го попита какво планира да прави със спечелените пари, но имаше някаква представа: чичо Майкъл и Америка. Видя как се оживи онзи ден, щом майка им отвори писмото и прочете на глас описанието, което чичо им Майкъл даваше на магазина си и на Ню Йорк. По-късно го зърна как препрочита писмото, седнал до кухненската маса. Дори не вдигна поглед при нейното влизане, а само каза:

— Ще замина, Фий.

— Не можеш. Мама ще плаче — отвърна му тя. — А и без друго нямаш пари за билет.

Той пренебрегна думите ѝ.

— Обзалагам се, че на чичо Майкъл ще му дойде добре помощник, както върви бизнесът. Особено като се има предвид, че леля Моли очаква бебе. Защо това да не е собственият му племенник? Няма да остана тук и да работя за никакви пари в пивоварната до края на живота си.

— Можеш да работиш за мен и Джо в нашия магазин — предложи тя.

Той завъртя очи.

— Не прави физиономии! Ще отворим наш магазин. Само почакай и ще видиш.

— Искам да го постигна по свой си начин. Ще замина за Ню Йорк.

Фиона беше забравила за този разговор, докато не научи за боевете. Малкият наистина беше сериозен. Америка, каза си тя, където улиците са застлани със златни павета. Ако заминеше там, щеше да забогатее за нула време. Щеше да се постарае да се радва за него, когато настъпеше моментът, но ѝ бе ненавистна мисълта, че брат ѝ би отпътувал толкова далече. Обичаше го искрено, макар да създаваше неприятности, а хората, заминали за Америка, вече не се връщаха. Спомени и по някое писмо щяха да са единственото, останало ѝ от него.

Ако заминеше, щеше да ѝ липсва, но разбираше желанието му да се махне. Също като нея той не беше склонен да приеме бъдеще, включващо единствено нечовешки труд. Защо участта ѝ трябваше да е такава? Ами тази на Чарли? Защото бяха бедни ли? Да си беден, не беше престъпление — самият Господ също е бил беден и е произлизал от работническата класа, както все напомняше баща ѝ. Отец Дийган също твърдеше, че немотията не е грях; но той очакваше от тях да са примирени с нея. Ако си беден, значи, такива са били божиите намерения за теб и е редно да се подчиниш на волята му. Да си знаеш мястото и други подобни.

Тя хвърли поглед към Монтагю Стрийт, към порутените опушени къщи с техните тесни стаи, тънки стени и пропускащи вятър прозорци. Познаваше живота на повечето от техните обитатели. Номер 5 — семейство Макдона — девет деца, вечно недохранени. Номер 7 — семейство Смит — той играеше на хазарт, тя вечно беше в заложната къща и децата растяха без надзор. Номер 9 — семейство Филипс — беше им трудно, но се справяха сносно. Госпожа Филипс, която никога не се усмихваше, все търкаше верандата пред къщата.

Беше ли това нейното място? Знаеше със сигурност, че не си го беше избрала. Щеше да го остави на друг. Те с Джо щяха да си намерят по-добро.

Джо. На устните ѝ се появи усмивка при спомена какво бяха правили в онзи проход неотдавна. Чувстваше напрежение и топлина само като си помислеше, а тя мислеше за това непрестанно. Отиде на църква с намерение да се изповяда за стореното пред отец Дийгън, но по пътя реши, че не му влиза в работата, тъй като не беше грях. Той би казал, че са направили нещо нередно, но тя знаеше, че не е така. Не и с Джо.

Какво ми става, почуди се. В един миг беше убедена, че не е редно да върши нещо подобно, дори да мисли по въпроса. В следващия си представяше как двамата с Джо са се озовали насаме отново. Той я целуваше, а ръцете му я докосваха там, където не биваше. Дали бяха направили всичко, което биха могли преди финалното нещо? И какво ли беше усещането от него? Имаше бегла представа какво се случва. Беше чувала, че мъжът се притиска много, но защо? Защото не се получаваше ли? И ако не се получаваше, това значеше ли, че ще боли? Щеше ѝ се да имаше някой, който да може да ѝ обясни. Приятелките ѝ не знаеха по въпроса повече от нея, а би умряла, преди да попита Чарли.

Почувства как Шийми се обляга на нея. Очите му се затваряха и се прозяваше. Беше време за следобедния му сън. Тя събра кубчетата му, заведе го вътре и го сложи в леглото му в дневната. Заспа, преди да успее да му свали обувките. Измъкна се тихо от стаята и затвори вратата. Чарли го нямаше. Чичо Роди беше в кръчмата. Айлийн спеше в спалнята на родителите ѝ на горния етаж. Дори майка ѝ и баща ѝ бяха полегнали, както правеха всяка неделя, и двамата с Чарли знаеха, че не бива да ги безпокоят.

Поне за един час беше напълно свободна. Можеше да си направи чаша чай и да почете. Можеше да се разходи по търговската улица и да разгледа витрините или би могла да посети някоя приятелка. Стоеше насред антрето в опит да реши, когато се чу почукване на вратата. Отвори.

— Здравейте, госпожо — поздрави момчето на стълбите. — Бихте ли желали плодове и зеленчуци? Ряпа? Лук? Брюкселско зеле?

— Тихо, глупчо, ще събудиш брат ми и останалите в къщата — отговори Фиона, щастлива да види Джо. — Подранил си днес. Слаб ли беше пазарът сутринта?

— Пазарът ли? Ами, не, не точно… приключих по-рано, това е всичко. Приключих рано и реших, че може да се поразходим. До реката — добави и се усмихна ведро.

Прекалено ведро, каза си тя. И той никога не приключваше по-рано. Нито се разхождаше до реката, след като беше прекарал целия уикенд на крак зад сергията. Нещо ставаше.

— Хайде — настоя той и я дръпна за ръката.

Крачеше бързо. И мълчеше. Фиона нямаше съмнения, че в главата му се случваше нещо. Дали пак се беше скарал с баща си? Тревожеше се и искаше да научи, но той нямаше да заговори, преди да е готов за това.

Когато пристигнаха при Старите стълби, доковете бяха тихи. Също и реката. Приливът беше започнал. Само няколко шлепа цепеха водите. По протежението на бреговете вратите на складовете бяха затворени, а крановете неподвижни. Реката, също като останалата част от Лондон, даваше най-доброто от себе си да отбележи божия ден.

Седнаха по средата на стълбите. Джо се наведе напред с лакти, опрени на коленете, и продължи да мълчи. Фиона хвърли поглед към лицето му, а после насочи взор към реката в очакване той да заговори. Пое дълбоко въздух и подуши чай. Винаги беше чай. Опакован в сандъци в Оливърс Уорф или на купчини по пода. Представяше си кафявите прашинки, които се носеха из въздуха и излизаха навън през цепнатините на вратите. Затвори очи и отново вдъхна. Сладък и свеж аромат. Даржилинг.

След около минута Джо каза:

— Чувам, че Чарли вече си е извоювал репутация в „Лебеда”.

Това беше начинът му да заобиколи онова, което го тормозеше.

— Най-добре да се моли да не научи майка ни — отговори тя. — Ще го извлече навън за ухото.

— Какво прави с печалбите?

— Мисля, че събира за билет до Америка. Иска да работи за брата на баща ни в Ню Йорк.

— Фиона — прекъсна я Джо и хвана ръката ѝ.

— Да?

— Поканих те да излезеш на разходка с мен, защото исках да ти кажа, че може… — Той се поколеба. — Има вероятност… Изникна възможност за работа… — Той замълча отново, като потъркваше крак в стъпалото пред него. Погледна към плискащата се вода, пое дълбоко въздух и бързо заговори. — Не е хубаво. Няма да харесаш онова, което ще ти кажа, без значение как ще го представя, така че ето какво: Томи Питърсън ми предложи работа и аз я приех.

— Какво? — попита тя смаяно.

— Приех работата — повтори и я заубеждава: — Заплащането е добро, Фий. Много повече, отколкото изкарвам на пазара с баща си…

— Приел си работа от Тони Питърсън? От бащата на Мили?

— Да, но…

— Значи с магазина ни е свършено? — попита разгневено тя и дръпна ръката си. — Това ли ми казваш?

— Не, не, не ти казвам такова нещо! За бога, Фиона. Знаех, че ще направиш нещата десет пъти по-сложни. Ще спреш ли да ме изслушаш, моля те?

Тя се взираше напред към реката и отказваше да го погледне. Мили Питърсън имаше пръст в това; знаеше го. Джо хвана брадичката ѝ и обърна лицето ѝ към себе си. Тя го плесна през ръката.

— Ще върша общо взето същото като досега, ще пласирам стока — обясни. — Томи ме видял как работя на сергията на баща ми и стилът ми му допаднал. Само че вместо на хората ще продавам на други търговци.

Фиона го гледаше хладно и не казваше нищо.

— Ще науча много за продажбата на едро и как се върти бизнес от самото начало. С фермерите в Джърси и Кент. С френските търговци. Ще имам възможност да видя как стават покупките и продажбите на най-големия пазар в Лондон и…

— Къде? В Спитафийлдс ли? — прекъсна го Фиона, имайки предвид близкия пазар.

— Ами, има нещо друго, което трябва да ти кажа. Няма да работя в клона на Питърсън в Спитафийлдс. Иска ме в Ковънт Гардън.

— Значи се махаш от Монтагю Стрийт — отбеляза тя глухо.

— Нямам избор, Фий. Работният ден започва в четири сутринта. Ще се налага да тръгвам от Уайтчапъл в два, за да не закъснявам. И като се има предвид, че стоката ще пристига по всяко време, ще се налага да работим до късно вечерта. Ще трябва да спя, когато намеря.

— Къде?

— В стая, която Питърсън притежава в сградата на пазара. Над офисите.

— Обзаведена с легло, мивка и дъщеря.

— Ще я деля с племенника му, момче на моята възраст. Няма да ми струва и пени.

Фиона не каза нищо. Отново впери поглед в реката.

— От това може да излезе нещо добро, Фий. Защо си толкова против?

Защо? — запита се Фиона, приковала очи в един шлеп. Защото никога не съм живяла без теб наоколо, защото сърцето ми подскача всеки път, щом те зърна, защото лицето ти, усмивката ти, гласът ти заличават тъгата на това място, защото мечтите ни ми дават надежда и правят всичко поносимо. Ето защо.

Преглътна с усилие в опит да сдържи сълзите, които се криеха зад гнева ѝ.

— Просто има много за осмисляне. Толкова е внезапно. Приемаш нова работа и се местиш оттук. Вече няма да си на една къща разстояние или пък на пазара. Кой ще седи тук до мен след работа в събота и… и… — Гласът ѝ заглъхна.

— Фиона, погледни ме — нареди ѝ Джо и обърса сълза от лицето ѝ. Тя се обърна към него, но очите ѝ избягваха неговите. — Не приех тази работа, без да мисля за нас. Питърсън ми я предложи преди два дни. Не спирах да прехвърлям подробностите в главата си, като се стараех да намеря най-доброто решение. Не за мен, а за нас. И това работно място е именно такова. Не мога да остана тук, Фий. Не спирам да се карам с баща си. А не мога да се отделя. Ще представлявам конкуренция, която ще отнема залъка от устата на собственото ми семейство. При Питърсън ще изкарвам два пъти повече, отколкото при баща ми. Ще имам възможност да заделям пари за магазина ни по-бързо отвсякога. И ще усвоявам неща, които ще са ни от полза, щом се включим в бизнеса. — Той стисна силно ръката ѝ. — Не разбираш ли колко ще е важно?

Фиона кимна. Разбираше. Въпреки първоначалния си гняв знаеше, че е прав — това беше една добра стъпка, макар и трудна. Всичко, което можеше да ускори откриването на магазина им, беше добро. Но все пак продължаваше да е тъжна. Идеята може и да звучеше логично за разума, но сърцето ѝ се късаше.

— Кога тръгваш?

— Утре.

— Боже, Джо.

— Не бъди толкова тъжна… — каза той, като се стараеше да я ободри. — Няма да продължи вечно и ще се прибера веднага щом мога. И ще ти донеса нещо, става ли?

— Искам само теб. Друго не ми трябва. И обещай да не се увличаш по Мили. Убедена съм, че ще намира причини да се появява в Ковънт Гардън от време на време, за да се кипри и да флиртува — заяви тя.

— Не бъди глупава.

Тя скочи от мястото си и слезе надолу по стълбите към Ориент Уорф. Наведе се да събере шепа камъчета, които да запрати във водата, и си наложи да престане. Държеше се себично, мислеше само за себе си. Трябваше да бъде зад гърба му; и без друго никак нямаше да му е лесно. Работата в Ковънт Гардън щеше да е нова и вълнуваща, но все пак тежка. От онова, което беше чувала за Томи Питърсън, той щеше да се труди във всеки възможен час.

Джо се присъедини към нея и също започна да хвърля камъчета. Когато купчинката му свърши, той се наведе за още. Един от камъните, който беше потънал дълбоко в тинята, издаде силен звук, когато го измъкна. В секундата преди оставената от него дупка да бъде запълнена с вода, той видя вътре да проблясва нещо синьо. Хвърли камъка и заопипва тинята. Пръстите му се натъкнаха на малко твърдо топче. След секунди той го измъкна.

— Виж, Фий — извика и го изплакна от тинята.

Фиона се наведе до него. Той държеше в ръка гладък овален камък, плосък от едната страна и изпъкнал от другата. От единия му край тръгваше жлеб, който продължаваше до средата и там се разделяше на две. Беше тъмносин и дълъг около два и половина сантиметра. Докато повърхността му съхнеше, започна да придобива глазиран вид, доказателство за дълга и непрекъсната абразия от пясъка и водата.

— Какъв красив син цвят — възхити се Фиона.

— Не знам от какво е. Може да е дъното на старо шише за лекарства — обясни Джо, докато се чумереше, въртейки камъка между пръстите си. Хвана ръката на Фиона, положи го върху дланта ѝ и притисна пръстите ѝ към него. — Ето. Бижу от реката за теб. Това е най-доброто, което мога да си позволя в момента, но някой ден ще мога повече. Обещавам.

Фиона разтвори ръка и заоглежда съкровището си съсредоточено, като се наслаждаваше на тежестта му върху дланта ѝ. Щеше да го носи навсякъде със себе си след заминаването на Джо. Щом се почувстваше самотна, щеше да плъзне ръка в джоба си и то щеше да е там и да ѝ напомня за него.

— Фиона…

— Аха? — отвърна тя, погълната от камъка.

— Обичам те.

Тя го погледна изненадано. Никога не го беше изричал преди. Чувствата помежду им бяха нещо, което съществуваше, но никога не беше изказвано с думи. Не беше в стила на кокнитата да разкриват сърцата си и да говорят за съкровените си чувства. Той я обичаше. Винаги го беше знаела и никога не беше се съмнявала, но да чуе думите да се откъсват от устата му…

— Обичам те — повтори той, този път по-страстно. — Така че се пази, става ли? Защото мен няма да ме има наоколо да го правя вместо теб. Не избирай кратки маршрути до дома, никакви проходи и тъмни улички. Движи се по Канън Стрийт и пресичай внимателно. Не идвай при реката, освен ако не трябва да се срещнеш с баща си. И се старай да не излизаш по тъмно, докато този мръсник е на свобода.

Изведнъж тъгата ѝ стана непоносима. Очите ѝ отново се напълниха със сълзи. Той отиваше само в друга част на Лондон, в Уест Енд, но със същия успех можеше да е и Китай. Не би могла да стигне до там; нямаше пари за път. Не можеше да понесе мисълта за предстоящите дни. Дни, от които той нямаше да бъде част, точещи се един след друг така тъжни и унили, без да е способна да го зърне как сутрин кара количката на пазара или вечер идва да я кани на разходка.

— Джо — произнесе тихо.

— Какво?

Тя обгърна лицето му с длани и го целуна.

— И аз те обичам.

— Разбира се, че ме обичаш — промърмори развълнувано той. — Как няма да обичаш такъв хубавец като мен?

Загледана в него Фиона изведнъж беше завладяна от неконтролируем и вледеняващ страх, че ще го изгуби. Почувства се, сякаш някой ѝ го е отнел. Целуна го отново, по-страстно отвсякога преди, а ръцете ѝ мачкаха ризата му. Изпълни я сляпа и могъща потребност от него. Искаше ѝ се да го притисне към себе си и да го задържи там. Да го маркира като свой. Тези чувства бяха опасни и тя знаеше докъде ще доведат, но не я беше грижа. Той щеше да замине, налагаше се. Но тя щеше да се погрижи да отнесе част от нея със себе си и тя щеше да задържи частица от него тук.

Намираха се съвсем близо до закътаното пространство, предлагано от Ориент Уорф. Пое ръката му и го дръпна между колоните, които подпираха вдадения към водата док. Под него беше тъмно и тихо, чуваше се единствено плискането на вълните. Никой не можеше да ги види, нямаше да им подсвиркват моряци или работници от шлеповете.

Тя отново го придърпа към себе си, целуна го по устните и по шията. Когато той отмести длан от кръста на гърдите ѝ, тя я покри със своята собствена и притисна силно. Момичешкият ѝ страх беше изчезнал. Винаги беше изгаряла от копнеж за неговите устни, допира му, но също така се беше бояла. Сега като че тялото ѝ служеше единствено на собствените си цели, изпълнени със страст и неотложни. Ударите на сърцето ѝ и огънят, пламнал в основата на стомаха ѝ, сега изпълващ всяка частица от тялото, замъгляваха всички предупредителни гласове в главата ѝ. Сякаш не можеше да достигне достатъчно близо до него; целувките и докосванията не успяваха да задоволят този нов копнеж, а само го подсилваха. Чувстваше, че изгаря и не ѝ достига въздух, струваше ѝ се, че ще умре, ако не запълни тази своя празнота.

Ръцете ѝ съблякоха палтото от раменете му. Той измъкна ръце от ръкавите и го захвърли на земята. Пръстите ѝ намериха копчетата на ризата и бързо ги разкопчаха едно по едно. Тя пъхна ръце отдолу и плъзна длани по гърдите му. Докосна голата му кожа с устни и вдъхна аромата му. Сякаш сетивата ѝ желаеха да опознаят всеки сантиметър от него и да запечатат в съзнанието ѝ мириса му, вкуса му, усещането за него. И пак не беше достатъчно.

Тя разкопча блузата си, а после развърза камизолата, като пръстите ѝ не смогваха да се справят достатъчно бързо с връзките. Бялата памучна тъкан се раздели и се свлече на земята, оставяйки я гола от кръста нагоре. Тя вдигна очи към лицето му и зърна изписаното там желание, но дори не можеше да си представи колко силно беше то в действителност. Джо я беше виждал почти във всеки ден от живота си, познаваше настроенията, мимиките, жестовете, но никога не я беше виждал по този начин — с коса, стелеща се по раменете, черна като мастило на фона на бялата като слонова кост кожа. Голите ѝ гърди, така заоблени, натежали и красиви. И очите ѝ, дълбоки и наситено сини като океана.

— Боже, момиче, толкова си красива — прошепна той.

Безкрайно нежно и внимателно той обгърна гърдите ѝ с длани и ги целуна, също и трапчинката помежду им, а накрая целуна ѝ мястото, където се намираше сърцето ѝ. После се наведе, събра дрехите ѝ и ѝ ги подаде.

— Защо? — попита тя огорчено. — Не ме ли желаеш?

Той потисна смеха си.

— Да не те желая ли? — Хвана рязко ръката ѝ и я притисна между краката си. — Прилича ли ти да не те желая?

Фиона дръпна ръката си и се изчерви.

— Желая те повече, отколкото съм желал каквото и да било друго в живота си, Фиона. Само преди секунда едва не те обладах тук, на земята. Само бог знае откъде намерих сили да спра.

— Защо го направи? Аз не исках да спираш.

— Защото какво би станало, ако се случи нещо? Аз ще съм в Ковънт Гардън, а ти тук с голям корем и баща ти ще иска да убие и двама ни.

Фиона прехапа устната си. Нямаше смисъл да му казва, че беше копняла толкова силно за него, че беше склонна да поеме и такъв риск.

— Бих се оженил за теб на мига, ако се случи такова нещо, Фий. Знаеш, че бих го сторил, но как бихме се справили с бебе в този момент? Не можем да си го позволим. Трябва да се придържаме към плана си — спестявания, после магазин и след това ще се оженим. И по този начин, когато бебетата дойдат на бял свят, ще имаме пари да им предоставим всичко нужно. Нали така?

— Да — отвърна тихо тя. Облече си камизолата, а после и блузата. После събра косата си в спретната плитка и се постара да се престори на спокойна и въздържана. Със съзнанието си се съгласи с казаното от Джо, но това не се отнасяше за тялото ѝ. То беше възбудено, пулсиращо и изключително незадоволено. Все още примираше от копнеж и не го интересуваха причините.

— Хайде — каза той и ѝ подаде ръка. Придърпа я към себе си и останаха така дълго време, преди да излязат измежду стълбовете. Върнаха се до Старите стълби, изкачиха се по тях, а на върха им поспряха за малко, та той да хвърли един последен поглед на шлеповете, складовете за чай и реката. Нямаше да има възможност да ги вижда известно време.

Докато вървяха към вкъщи, Джо не успя да се въздържи да не я закачи както винаги. Не спираше да я гледа и да се усмихва. Когато най-накрая тя се обърна към него с настояването да знае какво точно гледа, той се засмя и поклати глава.

— Никога не съм предполагал — обясни.

— Не си предполагал какво?

— Не съм предполагал, че малкото ми свенливо цветенце, момичето, което неотдавна се тревожеше да не стигна прекалено далече край стената на пивоварната, е такава похотливка.

— О, Джо! — изписка тя и се изчерви. — Да не си посмял да ми се подиграваш така!

— Мисля, че е чудесно. Наистина го мисля. И по-добре да си също така похотлива в деня на сватбата ни или няма да те взема. Ще те върна на баща ти. Също като сандък гнили ябълки.

— По-тихо. Някой ще ни чуе.

Покрай тях мина възрастна двойка. Джо възприе изключително сериозен делови тон.

— Е, макар да не можах да завърша сделката днес, поне успях да огледам стоката. С много добро качество е.

Той я разсмиваше толкова много по пътя от Уопинг към вкъщи, че тя почти забрави за отпътуването му. Но щом завиха по Монтагю Стрийт, мигом си го припомни. Той тръгваше на следващия ден. Когато се върнеше от „Бъртънс Тий”, него вече нямаше да го има.

Като че доловил чувствата ѝ, той пое ръката ѝ и каза:

— Не забравяй какво ти казах. Не е завинаги. Ще се върна да те видя, преди да си разбрала.

Тя кимна.

— Грижи се за себе си — поръча ѝ той и я целуна за сбогуване.

— Ти също — промърмори тя в отговор и го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше.

Роди O’Meapa се преви на две и изстена. С един мощен спазъм стомахът му се освободи от пая с говеждо и лук, който беше изял на вечеря. Облегна се на тухлената стена в задния двор на Ханбъри Стрийт номер 29 и си наложи да диша дълбоко в опит да прогони гаденето, което продължаваше да изпитва. Прекара ръка по влажното си чело и забеляза, че шлемът му е паднал.

— Боже, дано не съм го оповръщал.

Изплю се, намери шлема и го постави обратно на главата си, след като го огледа набързо, а после затегна ремъка под брадичката си. Нямаше намерение да допусне неиздържливият му стомах да му попречи да си върши работата.

— По-добре ли си? — попита го съдебният лекар Джордж Филипс.

Роди кимна и вдигна фенера, който беше оставил до тялото.

— Добре — заяви доктор Филипс и клекна до трупа. — Ще осветиш ли тук?

Той насочи светлината към главата на жената. Лекарят започна да пише в бележника си, като разменяше въпроси и отговори с дежурния полицай, инспектор Джоузеф Чандлър, и още няколко детективи, а очите на Роди обходиха тялото. Нещо, което само преди часове беше представлявало жива, дишаща жена, сега се беше превърнало в изкормен труп. Тя лежеше пред тях по гръб с неприлично разкрачени крака, а стомахът ѝ зееше. Убиецът я беше изкормил и беше струпал лъщящите ѝ вътрешности до нея. Беше направил разрези в бедрата и беше накълцал плътта помежду им. На гърлото ѝ имаше дълбока рана, подобна на гранатова огърлица, а съсирващата се кръв блестеше ужасяващо на светлината, хвърляна от фенера.

— Мили боже — изпъшка един от детективите. — Само почакайте, докато вестниците научат за тази с вътрешности, разпръснати навсякъде около нея.

— Тук няма да бъдат допускани хора от пресата — тросна се Чандлър, вдигайки поглед от тялото. — Дейвисън — обърна се към детектива, — вземи десетина души и ги разположи пред сградата. Никой няма право да влиза тук, освен ако не е свързан с полицията.

Това беше най-тежкото убийство дотук. Въпреки всички допълнителни патрулиращи полицаи, след като откриха закланата Поли Никълс девет дни по-рано, убиецът беше успял да накълца друга проститутка.

Роди се беше сблъсквал със смъртта и преди. Жени, пребити до смърт от съпрузите си. Деца, оставени да умрат от глад и липса на грижи. Жертви на пожари и други нещастни случаи. Нищо не можеше да бъде сравнено с това. Тук ставаше дума за нещо ужасяващо — мрачно, злокобно и налудничаво. Който и да беше убил тази жена, както и останалите, явно ги мразеше с някаква непонятна злост.

Вече разполагаше с нов образ от неговите дела, който да къта в съзнанието си. Но този път нямаше да допусне да го държи буден през нощта; щеше да насочи ужаса и гнева към работата си. Щяха да хванат този човек; беше въпрос само на време. И когато това се случеше, той щеше да бъде обесен заради извършеното. Дори сега, докато доктор Филипс все още оглеждаше тялото, множество полицаи вече се бяха разпръснали из района и търсеха улики, чукаха по врати, разпитваха живеещите наблизо дали са чули или видели нещо.

— Тук — каза доктор Филипс и се прехвърли от главата към стомаха.

Роди го последва, прескачайки локва кръв. Насочи светлината към кухината. Стомахът му отново се стегна на топка и се сви, докато не придоби размера на орех. Сладникавата миризма на кръвта, вонята на човешки вътрешности и съдържащото се в тях бяха непоносими.

— Гърлото ѝ е прерязано отдясно наляво. Мъртва е едва от половин час. Още няма вкочаняване — обясни Филипс на инспектора, като продължаваше да пише, докато говори. Осакатяванията в коремната област този път са по-тежки. Изглежда сякаш…

Заяждащ прозорец беше отворен точно над главите им. Доктор Филипс погледна нагоре; Роди и останалите проследиха погледа му. Почти от всеки прозорец на горните етажи от къщите, ограждащи малкия двор, се бяха показали глави и сочещи пръсти.

— Моля, приберете се обратно вътре — викна лекарят. — Това не е гледка за порядъчни хора.

Някои от главите се отдръпнаха, но повечето останаха по местата си.

— Не чухте ли какво ви каза човекът? Прибирайте се или ще ви арестувам за възпрепятстване на полицейско разследване — ревна Чандлър.

— Не можете да направите такова нещо — долетя нечий възмутен отговор. — Платих на живеещия тук два пенса, за да хвърля поглед през прозореца.

— Мили боже — изпъшка Филипс. Насочи вниманието си обратно към тялото с намръщено изражение. — Хайде да приключваме и после ще я покрием. Така ще имат по-малко за зяпане.

Завърши огледа и освободи Роди, който се присъедини към другите полицаи пред сградата. Докато инспекторът и детективите му претърсваха района за улики, на Роди и колегите му се наложи да се изправят лице в лице със застрашителна тълпа.

Жена, облякла мъжко палто върху нощницата си, се взираше в него със смесица от гняв и ужас в погледа.

— Полицай! — кресна и направи няколко крачки в неговата посока. — Пак е бил той, нали? Убиеца от Уайтчапъл. Пак е ударил, нали? Защо вие, ченгетата, не го заловите?

В съответствие с установената политика Роди не отговори. Устреми поглед към къщата от другата страна на улицата.

— Не вършите нищо! — кресна жената, а гласът ѝ беше пронизителен като на врана. — И причината е, че става дума все за бедни жени, нали? Никого не го е грижа за нас. Почакайте да иде на запад и да подхване изтънчените дами там. Тогава вече ще го хванете.

— Хей, госпожо — намеси се един мъж. — Тези тук не могат да хванат трипер в публичен дом.

Тълпата продължи да отправя нападки и подигравки, които ставаха все по-силни и груби с всяка изминала минута. Инспектор Чандлър си проправи път сред униформените, за да провери причината за врявата. Огледа множеството, а после се обърна към своите хора и ги уведоми, че линейката трябва да пристигне всеки момент.

— Щом тялото бъде откарано, ще се разпръснат — каза им.

— Още колко ще докопа? — изкрещя една жена. — Колко още?

След като отправи възмутен поглед към тълпата, Чандлър се обърна, готов да се върне обратно при детективите, но преди да е успял да се отдалечи, прозвуча нов глас.

— Да, инспектор, още колко?

Роди забеляза Чандлър да прави гримаса.

— Още колко, господине? Обществеността има право да знае.

Роди стрелна говорещия с поглед. Този глас му беше познат.

Жив, развълнуван, почти жизнерадостен, той принадлежеше на жилест неугледен човек, който припряно си проправяше път към Чандлър.

— Нямам нищо за теб, Девлин — изръмжа инспекторът.

— Гърлото ѝ прерязано ли е?

— Без коментар.

— Тялото накълцано ли е?

— Казах, без коментар! — тросна се Чандлър.

Изкрещя няколко команди към хората си да устояват позиции и се върна при Филипс.

Непоколебим, репортерът огледа редицата от униформени пред него.

— Какво ще кажете за хората си? Явно нашето момче е видяло сметката на още една жена, а от полицията е нямало и следа наблизо, както обикновено. Чух, че е била убита съвсем скоро. Можеше и да оживее, ако бяхте малко по-бързи. Прекалено мудни не е точно казано…

Налучкването от страна на Девлин му се отплати. Обиден от думите му, един млад полицай се хвана на въдицата.

— Не сме били мудни! Умряла е веднага от раната на гърлото. Тя…

Девлин го погна мигом.

— В колко часа? Кой я е намерил?

Бързо сръчкване в ребрата напомни на мъжа да си затваря устата и да остави вече приготвилия бележник Девлин да си търси късмета другаде.

Роди въздъхна. Чувстваше се нервен и неспокоен. Не искаше да остава тук. Щеше му се да действа, да чука по врати. Имаше потребността да се движи, да бъде активен; това беше единственото, което би заличило образа, тровещ съзнанието му — разсеченото ѝ тяло, разкрачените ѝ крака, малкото червено цветенце, забодено на жакета ѝ. Дали щеше да е способен да заспи, когато тази нощ свършеше? Затвори очи и установи, че образите си оставаха зад спуснатите му клепачи, а гласът на Девлин, натрапчив и неумолим, кънтеше в главата му.

— Още колко ще убие? Колко?

Глава 7

Топла вода право от крана. Канали, които никога не преливат. Това беше наистина невероятно. Направо прекрасно! Джо натопи бръснача си в легенчето с топла сапунена вода и отново се възхити от чудото на съвременните удобства. Мивка. Вана. Тоалетна с промиване. И всичко е вътре! Гледайки отражението си в огледалото, той изду буза и обръсна наболата там руса брада.

Когато Питърсън му каза, че ще живее в стая над офиса, той си представи мрачна студена дупка с усоен нужник в задния двор. Нямаше как да е по-далече от истината. Стаята — на последния етаж на триетажна тухлена постройка — някога бе използвана за складиране, а после като спално помещение за фермерите от провинцията. Когато племенникът му Хари дошъл от Брайтън, за да работи за него, Питърсън направил ремонт и превърнал помещението в удобно ергенско жилище. Обзавеждането беше оскъдно, но пък беше светло и чисто. Стените бяха боядисани в топло кремаво. Имаше чугунена печка, с която се отопляваше помещението, както и да се притопли вечеря или да се кипне вода за чай. Подът пред нея беше покрит със стара плетена черга, от двете страни на която стояха две изровени от тавана на къщата на Питърсън изтъркани кожени кресла. Всяко от момчетата имаше легло и тесен гардероб, плюс сандък от плодове, служещ за нощна масичка с газена лампа отгоре му.

Томи се представя добре засега, каза си Джо. Заплащането е богато, а квартирата е първокласна. Но Питърсън му беше дал нещо повече от стая и заплата, нещо, имащо огромна стойност. Слушаше го. Човекът беше изключително зает — ръководеше цяла армия работници: купуващи и продаващи стока, носачи, шофьори — и въпреки това отделяше време да изслуша идеите на служителите си, от най-низшия носач до някой от водещите снабдители. Когато Джо разясни и доказа, че работниците, чистещи грах, биха били по-продуктивни, ако имаха момче, което да ги зарежда, вместо да им се налага да стават от работното си място, за да си взимат нова порция шушулки, такова момче беше наето. Производителността се увеличи и целият експеримент му спечели похвалата „Добро момче!“ и потупване по рамото. Той обърна внимание, че готвачите от големите хотели — шайка нетърпеливи капризници — имат навика да се прехвърлят от търговец на търговец, като купуват ябълки от един и броколи от друг, и попита дали може да им предлага по чаша чай. Томи се съгласи и готвачите, благодарни за топлата напитка в четири сутринта, се задържаха за по-дълго и купуваха.

Радваха го както заплатата, така и стаята, но насърчаването от страна на Томи беше онова, което го правеше истински щастлив. Баща му никога не проявяваше интерес към хрумванията му; отхвърляше ги всичките до едно. Сега Джо виждаше как идеите му биват одобрявани и дори хвалени.

В първата останала му свободна минута написа на Фиона и ѝ разказа за новия си живот. „Гореща вана, когато си пожелая, собствено легло и топла стая с въглища в изобилие.” Разказа ѝ за работата си, за съквартиранта си, за фермерите от Девън и Корнуел и за невероятната суматоха на Ковънт Гардън. Нужни му бяха четири страници, за да ѝ напише за всичко това, а на петата ѝ съобщи, че две седмици по-късно, когато имаше един пълен свободен уикенд — Томи даваше по един на месец — щеше да я заведе да види магазините на Риджънт Стрийт и Бонд Стрийт. И това беше само началото. Успяваше да сложи повече пари настрана, точно както ѝ обеща. Щяха да успеят да отворят магазина си по-скоро, отколкото си бяха мислили, и когато забогатееха, щяха да имат хубава къща с модерна баня. Завърши писмото, като написа, че се надява да ѝ липсва, тъй като тя му липсва много.

И това беше самата истина. Тя му липсваше ужасно много. Тъгуваше за дома си и семейството си, но най-много за нея. Всеки ден преливаше от нови неща, за които искаше да ѝ разкаже. Толкова много нови хора, нови преживявания. Щеше му се да може да си поговорят вечер, да сподели и да чуе мнението ѝ. Липсваше му гласа ѝ и греещите от вълнение очи. Мислеше за нея преди заспиване, като си представяше красивото ѝ лице и усмивката ѝ. Най-често си припомняше начина, по който го беше гледала край реката, под онези стълбове, когато беше пожелала да му се отдаде. Част от него знаеше, че тогава постъпи правилно, но друга твърдеше, че е глупак. Кой нормален мъж би отблъснал красиво полуголо момиче? Едно нещо беше сигурно: следващия път, когато останеха насаме и тя съблечеше блузата си, нямаше да ѝ я подаде обратно. Откакто се озова в Ковънт Гардън, научи от съквартиранта си едно или две неща, нямащи нищо общо със стоката.

Мислите на Джо бяха прекъснати от забарабанилия по прозореца на банята дъжд. Денят беше неприятен. Двамата с Хари, който сега подремваше пред печката, бяха планирали да отидат на разходка, но нямаше начин да излязат в такова време. Жалко. Днес — неделя — беше единственият им почивен ден от седмицата и би било приятно да се пораздвижат и може би да пийнат по бира. Но да си остане вкъщи и да прочете вестника, също не би било зле. Все пак и двамата бяха изтощени. Питърсън беше взискателен работодател и ги караше да се трудят усилено — особено в събота, когато държеше да се отърве от изостанала стока. Гласът на Джо винаги пресилваше в края на деня, а тялото му беше изтощено и сковано. Изобщо не се навдигнаха от леглото преди обяд; проспаха църковните камбани, виковете на вестникарчетата и крясъците на пекаря, който хвалеше стоката си под самия им прозорец.

Джо обърса лицето си. Стомахът му запротестира. Почуди се дали Хари ще се съгласи да излязат да хапнат въпреки лошото време. Точно се канеше да го попита, когато чу здраво блъскане по вратата на долния етаж. Облече си ризата, вдигна тирантите и излезе от банята. Хари седеше на креслото и примигваше.

— Кой е? — попита го Джо.

— Нямам представа — отвърна той с прозявка. — Върви да провериш. Ти си по-близо.

Джо отвори вратата към стълбището.

— Хари, пусни ме да вляза. Подгизнала съм — чу се крясъкът на жена. Той отвори рязко вратата и се озова лице в лице с мократа до кости Мили Питърсън. — Джо, драги! — възкликна и му подаде плетена кошница с капак. — Моля те, поеми това. Има още една. Харис ще ти помогне. — Тя го отмина с усмивка на лицето и се втурна нагоре. Джо и кочияшът свалиха втората кошница от файтона. Той му благодари и се потътри нагоре с двата коша в ръце.

— Да му се не види, Мили! — чу Хари да крещи. — Дошла си да ме посетиш!

— Така е, направих го. Исках да те изненадам, Хари. Донесох всичко необходимо за пикник. Надявах се да успеем да отидем в парка, но ще се наложи да го устроим на закрито.

Запъхтелият се Джо затвори вратата към стълбището и остави кошниците на Мили на пода, а после се засмя, когато Хари я сграбчи в мечешка прегръдка и я вдигна във въздуха.

— Хари, пусни ме долу! Ще ме пребиеш!

Вместо това той я завъртя, докато тя пищеше и го молеше да спре. Когато най-накрая я пусна, и двамата залитаха замаяно, а после избухнаха в смях при вида един на друг.

— О, Хари Итън, ще си платиш. Само главата ми да спре да се мае.

— Защо? Преди много обичаше да те въртя.

— Когато бях петгодишна.

— Радвам се да те видя, Милс — каза Хари, докато я наблюдаваше с искрено възхищение. — Тук винаги е толкова скучно, като сме все сами двамата. Ти си като слънчев лъч на това мрачно място.

— Скучно? Мрачно? Много благодаря, приятелю — намеси се Джо.

— Извинявай, ти си прекрасен съквартирант, но братовчедка ми е много по-красива.

Мили наистина беше озарила стаята. Беше свалила мократа си пелерина, а под нея носеше карирана пола с цвят на карамел и жакет с бяла дантела на яката и ръкавите. Цветът беше наситен и пасваше отлично на лешниковите ѝ очи и русата коса. От ушите ѝ висяха обици с малки топази, а китката ѝ беше опасана от подхождаща фина и стилна гривна. Косата ѝ беше прибрана в сложен кок, закрепен на тила ѝ с шнола от черупка на костенурка. Беше красива като картинка, това не можеше да се отрече. Предположил, че Мили и Хари може да искат да обядват заедно, Джо реши да излезе. Отиде до гардероба да си вземе палтото.

— Къде отиваш? — попита Мили, вдигнала поглед от кошницата.

— Мислех да се поразходя.

— В такова време? В дъжда? Няма да вършиш такива неща. Ще се разболееш. Остани и обядвай с нас. Надявах се… Мислех, че може да си тук и донесох купища храна просто за всеки случай. Няма да ме разочароваш така, след като съм била толкова път, нали? — Тя се обърна към братовчед си. — Хари, накарай го да остане.

— Боя се, че ще се наложи. Мили оповести ясно желанието си и никой няма да има мира, ако не го изпълниш.

На Джо му стана ясно, че ако настоява да излезе, ще прозвучи грубо. Мили започна да вади какви ли не неща, а той беше ужасно гладен.

— Е, ако сте сигурни, че не е неудобно…

— Ни най-малко — прекъсна го тя. — Ето, вземи покривката и я постели пред печката. Хари, може ли малко да подсилиш огъня?

С напътствията на Мили пикникът скоро беше спретнат. Хари добави въглища и разпали огъня. Остави вратичката отворена, за да се затопли стаята по-бързо. Джо постла бялата покривка върху чергата и отвори бутилките с джинджифилова бира. Мили подреди отгоре ѝ всичко, разопаковано от нея, и покани момчетата да седнат, подаде им салфетки и после им сервира обяда.

— Боже, Мили, донесла си достатъчно да нахраниш цяла армия — възкликна Джо.

— Армия на име Хари — отвърна тя, докато режеше пая със свинско. — Вината е на леля Марта, майката на Хари. Тя ми писа и ме помоли да се уверя, че нейното съкровище се храни добре. Даде ми списък на любимите му ястия.

— Е, едва ли е имала предвид да ги изям всичките наведнъж! Дори на мен ще ми дойде много — отбеляза Хари.

Освен големия пай със свинско имаше още и яйца в кълцано месо, тестени рулца с наденички, кифлички с месо, печено пиле, студено агнешко, пушена риба, черен хляб, синьо сирене и чедър, джинджифилов кейк и лимонови бисквити. Джо и Хари бяха гладни и на мига, щом Мили им подаде чиниите, започнаха да се хранят с удоволствие.

— Това е прекрасно, Мили. Благодаря — каза Джо.

— Да — изсумтя Хари с пълна уста. — Много по-добро от буламачите в кулинарния магазин.

Докато Джо и Хари ядяха, Мили говореше. Разпитваше ги за работата им и им разказваше забавни истории от времето на детството им с Хари, които разсмиваха всички. Джо научи, че майката на Хари е единствената сестра на починалата майка на Мили, че Хари е по-голям от Мили само с шест месеца и че двамата са играли заедно като деца, но в последните години успявали да се виждат все по-рядко, защото семейството на Хари се преместило в Брайтън.

Джо местеше поглед между Мили и Хари — две руси глави, две усмихнати лица. Помежду им имаше силна прилика. Също като Мили Хари беше светъл, но като мъж беше едър и мускулест. Обичаше спорта, конете и красивите момичета. Не му харесваше да се занимава с търговия, но беше накарал Джо да се закълне, че няма да казва и дума пред чичо му. Хари искаше да бъде пътешественик.

Имаше желание да отиде в Индия и Африка. Беше заявил пред Джо, че ще го стори през декември, когато навършеше двайсет.

Веднага щом Джо опразни чинията си, Мили я напълни отново. Той отпи от джинджифиловата си бира, а после се облегна на едно от креслата, твърдо решен, че ще изяде втората си порция малко по-бавно от първата. С напредването на следобеда го налегна приятна умора. Храната, огънят и разведряващото присъствие на Мили бяха заличили сивотата на деня и бяха прогонили самотата му. Никога преди не беше преживявал подобен ден, без работа и тревоги, без нищо за вършене, освен да седи пред огъня с двама приятели. Почувства се така, сякаш нямаше и едничка грижа тук, заедно с Хари и Мили.

Погледна към Мили, която не спираше да бъбри и се почуди дали тя има грижи, дали изобщо някога е имала такива. Макар да беше обърната към Хари, тя седеше по-близо до Джо и той долавяше аромата на парфюма ѝ. Люляк. Лицето ѝ беше поруменяло, а косата ѝ блестеше на светлината, хвърляна от огъня. Той затвори очи и се замисли за Фиона и как биха я зарадвали тези дребни луксове — джинджифиловата бира, синьото сирене, лимоновите бисквити. Щеше му се тя да е тук. Щеше да ѝ напише и да ѝ разкаже всичко. Но не, каза си, може би беше по-добре да не го прави. Фактът, че беше прекарал целия следобед с Мили, нямаше да бъде приет много добре. Дори да обяснеше, че тя е дошла да навести братовчед си, което, разбира се, беше самата истина, Фиона пак щеше да ревнува. Не можеше да види, че Мили е едно мило и сладко момиче. Щеше да го запази за себе си.

Джо усети леко ощипване по крака и чу Мили и Хари да се смеят. Осъзна, че се смееха на него.

— Бристоу, да не ти пречим да спиш? — попита Хари.

Джо отвори очи и се усмихна.

— Ни най-малко — отвърна. — Просто давам почивка на очите си.

— Колко е часът, Хари? — попита Мили.

— Малко след пет.

— Аз по-добре да си вървя — заяви тя и започна да събира останалата храна. — Поръчах на Харис да ме вземе в пет. Сигурно вече е отвън.

Хари се протегна и я хвана за ръката.

— Не, съжалявам, но не можеш да си тръгнеш. Ще се наложи да останеш тук с нас завинаги.

— Това едва ли ще бъде уместно. Ще престанеш ли, Хари? Остави ме да събера… — кикотеше се тя и се опитваше да се освободи от хватката му.

— Само ако обещаеш отново да дойдеш да ни посетиш. Скоро. Обещай, Милс.

— Добре, но само ако и Джо го иска.

— Разбира се, че го искам, Мили — отговори Джо. — Присъствието ти тук ми беше много приятно. — И не преувеличаваше. Компанията на Мили беше накарала следобедните часове да отлетят.

Тя му се усмихна, а после се върна към разтребването. Хари и Джо ѝ помогнаха.

— Няма да взимам храната обратно със себе си — заяви тя. — Просто я сложете на стълбите, където е по-хладно и ще издържи.

— Чудесно! Уредени сме за дни — зарадва се Хари.

— Ще оставя и другата кошница. В нея има вълнени одеяла. Става все по-хладно, а татко мисли единствено дали на ябълките и портокалите им е студено.

След като разчистиха следите от пикника и сгънаха покривката, Хари задържа пелерината на Мили, докато я облече, тя сложи качулката на главата си и затвори плътно яката.

— Пази се по пътя — предупреди я той. — Ще те изпратим до улицата.

Хари тръгна надолу, последван от Мили и Джо. Навън дъждът беше спрял, но вечерта беше мрачна и влажна. Газените лампи блещукаха, а пламъците им се отразяваха в хлъзгавата повърхност на паветата. От двете страни на файтона на Мили също имаше фенери.

— Добър вечер, Харис — поздрави кочияша Хари.

— Добър вечер, господине — отвърна Харис и повдигна шапката си.

Хари отвори вратата на файтона.

— Довиждане, Мили. Ще ми се да не трябваше да си тръгваш.

— Ще дойда отново. В някой по-хубав ден. И ще излезем навън да пием чай или да се разходим в парка. — Тя се надигна на пръсти, за да целуне Хари по бузата, после се обърна към Джо и също го целуна леко. Той отново долови мириса на парфюма ѝ, когато тя се притисна към него; почувства допира от устните ѝ върху кожата си и как дланта ѝ стиска леко ръката му. После Хари ѝ помогна да се качи във файтона, затвори вратата и тя си тръгна.

Хари и Джо останаха загледани за известно време, докато файтонът не се изгуби от поглед, и се прибраха. Сега стаята им се струваше сива и пуста.

— Бива си я, нали?

— О, да — съгласи се Джо. — Няма спор. Квартирата ни изглежда празна без нея.

— Хубаво момиче е — отбеляза Хари и се настани пред огъня. — Казвам ти, добре ще се уреди онзи, на когото се падне. Красиво лице, богат баща и хубав комплект гърди.

— Не съм обърнал внимание — отвърна Джо. Взе кофата с въглища и хвърли няколко къса в огъня.

Хари се подсмихна.

— Разбира се, че не си. — Той протегна крака пред себе си, потупа стомаха си и въздъхна доволно. — Човек може да попадне на много по-лоша партия за женитба от Мили. Ако не ѝ бях братовчед, аз самият бих я взел за жена.

Внезапно Джо се почувства неудобно; тонът на Хари беше станал твърде сериозен.

— Може би ще ти се наложи. Никоя друга няма да те иска.

Хари направи физиономия.

— За съжаление грешиш. Налице е ужасната Каролайн Торнтън.

— Коя? — Джо затвори вратичката на печката и седна пред нея.

— Момичето, което скъпата ми майка е избрала за мен. В Брайтън. С изпъкнали очи, плоски гърди и зъби като стара ограда от колове, но затова пък с купища пари. И е лудо влюбена в мен.

Джо се засмя.

— Звучи като същински ангел.

Хари изсумтя.

— По-скоро дявол. Но няма да успее да ме докопа. Казвам ти го със сигурност, Джо. Ще се присъединя към чуждестранния легион. Закълни се да не казваш на чичо ми…

— Вече се заклех.

— Закълни се отново.

— Кълна се — каза Джо и завъртя очи.

— Ще замина преди края на годината. Далече от Лондон, Брайтън и госпожица Каролайн Торнтън. А също и от ябълките и портокалите. Не мога да понасям този бизнес. Не ме вълнува и никога няма да ме развълнува.

— Може би е редно да кажеш на чичо си — предложи Джо. — Вероятно ще разбере.

— Никога. Чичо Томи ще ме убие, като научи, но тогава вече ще е твърде късно. Ще се намирам на параход, пътуващ на изток. — Хари остана смълчан за известно време, загледан в огъня. — Иска да съм синът, който никога не е имал… синът, когото е изгубил… но аз не съм.

— Не може да очаква такова нещо от теб, Хари. Трябва да живееш собствения си живот. Ще го превъзмогне. Ще се наложи да си намери друг, нали така?

Хари кимна бавно, после се обърна към Джо и се усмихна.

— Може и вече да го е направил.

Глава 8

Нищо в Лондон не можеше да се сравни със същинския спектакъл, със замайващото множество, глъчката и суматохата в хранителния отдел на „Хародс” в събота сутрин. Това беше една истинска катедрала на храната, където изискани жени подбираха красиви сладкиши и бисквити, високомерни домакини трупаха пакет след пакет в ръцете на злочестите си спътници, които ги следваха по петите, енергични продавачки увиваха покупки със скоростта на светлината, а момчета с престилки се надпреварваха да зареждат рафтовете.

За Фиона гледката беше просто вълшебна. Докато минаваше по една алея и после завиваше по друга, ѝ се налагаше да държи Джо за ръка, за да не се препъне. Просто не успяваше да погледне в краката си.

— Виж! — каза и посочи към находчива конструкция от купчина натрошен лед с риба на върха му. Зад нея на стоманени куки висяха зайци, фазани, гъски, патици и яребици. Вляво беше щандът за месо — крехки филета, златисти калъпи шунка, дебели колкото юмрук пържоли. Отминаха щанда с подправките, оставиха зад гърба си редици от бутилки с най-изискано порто и мадейра и се запътиха към отдела за плодове и зеленчуци, където Джо гордо сочеше различните сортове ябълки, доставени от Питърсън.

Последната им спирка беше залата за сладкиши, където Фиона се захласна по една красива сватбена торта. Дипли от червени захарни рози, така добре изработени, че наподобяваха истински, декорираха основата от фондан, където надпис информираше заинтересованите, че тортата е копие на направената за сватбата на Лилиан Прайс Хамърсли от Ню Йорк и Джордж Спенсър-Чърчил, осмия херцог на Марлборо. Обясняваше се, че захарните рози са изработени по модел на нов сорт рози, донесени от Америка — „Американска красавица”.

— Нашата ще е точна такава — заяви Джо. — Само че с рози от Уайтчапъл.

— От Уайтчапъл ли? Не съм чувала за такива.

— Известни са още под името маргарити.

— „Хародс” правят ли доставки в Уайтчапъл? — попита Фиона, смеейки се.

— Не би ли било това гледка и половина? — попита Джо и също се засмя. — Кола на „Хародс” да се опитва да достигне Уайтчапъл. Сигурно дори не знаят, че е в Лондон.

Двамата се тресяха от смях, докато напускаха магазина, представяйки си как някой от зелените фургони на „Хародс” с неговия кочияш с изправен гръб и бели ръкавици се друса и подскача по разбитите улици на района около доковете, следван от местните гамени и уличните кучета.

— Сега къде ще отидем? — попита Фиона, а сините ѝ очи блестяха.

— Ще отминем Хайд Парк, после по Бонд Стрийт и Риджънт Стрийт, а след това те очаква изненада.

Всичко беше една голяма изненада, откакто рано тази сутрин Джо пристигна на Монтагю Стрийт и почука на вратата ѝ. Тя изтича да отвори, защото знаеше, че е той, след като ѝ беше написал две седмици по-рано за желанието си да я изведе.

Помоли майка си за разрешение, а тя отвърна:

— Питай баща си. — Той попъхтя известно време, но накрая ѝ каза, че може да отиде. После се наложи да се моли на господин Минтън за половин свободен ден. Той я принуди да се унижава, но накрая се съгласи с орязване на заплащането, разбира се.

В началото се вълнуваше толкова много, че не можеше да дочака да настъпи денят. Но скоро осъзна, че няма нищо красиво, което да облече, и ще се наложи да носи по-хубавата от двете си поли и проста памучна блуза. Майка ѝ забеляза внезапната ѝ унилост и бързо ѝ стана ясно каква е причината. Майстор да прави от нищо нещо, тя бързо реши проблема. Отведе Фиона в спалнята си и прерови една ракла, докато не откри търсеното от нея — втален жакет на сини и кремави райета, който беше носила в деня на сватбата си. Вече ѝ беше прекалено малък — четирите бременности бяха направили бюста и талията ѝ по-масивни, — но се оказа съвсем по мярка на Фиона и подчертаваше идеално стройната ѝ фигура. Също така Фиона беше заела от приятелката си Бриджит малка брошка във форма на теменужка от емайлиран пиринч, а приятелката на чичо Роди, Грейс, ѝ даде назаем красива бродирана чантичка.

Баща ѝ и чичо Роди осигуриха завършващия елемент — широкопола синя кадифена шапка и две червени рози към нея. В петък се прибра по-късно от работа и я откри на своя стол до кухненската маса. Баща ѝ, както винаги, беше скрил лицето си зад вестника, а чичо Роди си наливаше бира. Чарли и Шийми стояха до масата. Кейт стоеше пред печката. Фиона местеше широко ококорени очи между шапката и майка си.

— От баща ти е — обясни майка ѝ. — И от чичо Роди.

Тя я взе. Беше втора ръка и кадифето беше леко протрито на места, но нищо, което розите да не можеха да прикрият. Знаеше, че майка ѝ я беше избрала, а баща ѝ и чичо Роди бяха платили. Опита се да благодари, но гърлото ѝ се беше стегнало, а очите ѝ блестяха.

— Не я ли харесваш, момиче? — попита разтревожено Роди.

— О, да, чичо Роди! — отвърна тя, най-накрая открила гласа си. — Прекрасна е. Много ви благодаря. Благодаря, татко!

Роди се усмихна.

— Аз лично избрах цветята — обясни.

Пади изсумтя.

Фиона прегърна Роди, а после се настани между баща си и вестника му и прегърна и него.

— Не биваше да го правиш, татко. Благодаря ти.

— Нещо съвсем дребно е — отговори дрезгаво. — Забавлявай се утре. И предай на Бристоу да се грижи добре за теб или ще отговаря пред мен.

Все още държаща шапката в ръка, Фиона плъзна длан по меката кадифена периферия. Точно когато си мислеше, че сълзите ще бликнат всеки момент, Чарли извади чифт тъмносини ръкавици и те, разбира се, бликнаха.

— Не ставай глупава — заговори той смутено. — Не са нищо особено. Купих ги втора ръка. Просто не искам да изглеждаш като дрипла.

По-късно същата вечер Фиона се изкъпа, а Кейт изми косата ѝ. После оглади полата, блузата и жакета си, докато майка ѝ прикачаше розите на шапката. Струваше ѝ се, че няма да успее да заспи, но все пак заспа и стана рано. Изми си лицето, среса косата си и я прибра с помощта на майка си. После се облече и изпробва шапката, като я слагаше и сваляше няколко пъти, а майка ѝ не спираше да протестира, че ще си развали прическата, ако не спре. Най-сетне беше готова.

— Пади, виж я само — произнесе замечтано Кейт, докато забождаше взетата на заем брошка на ревера ѝ. — Първото ни дете вече порасна. И е красива също като юнска роза.

Седналият до масата Чарли, който закусваше, издаде погнусен звук. Пади, който закопчаваше ризата си и се готвеше за работа, погледна към дъщеря си и се усмихна.

— Да, чудесно момиче е. Прилича на майка си.

Фиона хвърли бърз поглед към малкото огледало, стоящо на рамката на камината в кухнята и остана доволна. Майка ѝ беше свършила добра работа с косата ѝ, а жакетът изглеждаше запазен и елегантен.

Нямаше много време да се възхищава на отражението си, защото на вратата се почука и тя се втурна по коридора, за да отвори на Джо. Очите му се разшириха, когато я видя и не можа да се въздържи да не я целуне.

— Изглеждаш невероятно — прошепна. — По-красива, отколкото те помня.

Фиона беше така щастлива да го види; бяха минали само две седмици от заминаването му, но ѝ се струваха като месеци. Той изглеждаше различно — косата му беше по-дълга и беше отслабнал. Нямаше търпение да го има само за себе си, но първо трябваше да го остави да побъбри с родителите ѝ. Той влезе в кухнята, изпи чаша чай и им разказа за новата си работа.

Когато баща ѝ започна да опява за профсъюза, Фиона реши, че е време да тръгват. Запътиха се към Комършъл Стрийт, откъдето щяха да вземат градския дилижанс. Но Джо направи малко отклонение преди това. В края на Монтагю Стрийт я дръпна в един вход и я целуна дълго и страстно.

— Боже, колко ми липсваше — възкликна, като за кратко се задържа на известно разстояние, за да огледа лицето ѝ. После, преди тя да успее да каже, че и той ѝ е липсвал, я придърпа към себе си и я целуна. Най-накрая хвана ръката ѝ и добави: — Хайде, стига си се мляскала с мен. Гоним дилижанс.

Докато вървяха към спирката, той ѝ разказа повече за Ковънт Гардън, за готвачите от „Кларидж” и кафе „Роял” и за джентълмените от клуба „Сейнт Джордж”, които сбръчкваха носовете си от всяко нещо, за носачите им, които носеха кошниците с покупки на главите си, за шумните и разюздани жени, които изкарваха прехраната си, като чистят грах и орехи. Дилижансът пристигна, теглен от впряг коне. Джо помогна на Фиона да се качи и плати за билетите на двама им, а после се покачиха на горната платформа. Беше хубав септемврийски ден, не прекалено студен, и така щяха да видят Лондон по-добре.

Фиона, която никога не се беше возила на дилижанс, примираше от вълнение.

— Сигурен ли си, че не е прекалено скъпо? — прошепна му разтревожено. — Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш?

Джо ѝ шътна и дилижансът ги подкара към Сити, търговския център на Лондон, а той започна да ѝ показва сградите на различни търговци. Тя стискаше здраво ръката му, развълнувана от всичко ново, което виждаше. Една сграда, по-висока и по-пищна от околните, грабна вниманието ѝ.

— Тази е на Бъртън — обясни Джо. — Чух, че ремонтът струвал купища пари. Не мисля, че баща ти трябва да разчита да изцеди повишения от този тип в скоро време.

Докато се отдалечаваха от „Хародс” по Бръмптън Роуд, Фиона не можеше да откъсне поглед от Джо. Той отново говореше за Питърсън, но внезапно млъкна, защото осъзна, че тя го наблюдава и се усмихва, без да чува и дума от казаното.

— Какво?

— Нищо.

— Кажи ми.

— Просто ми харесва да те гледам. Това е всичко. Нямаше те дълго време. А сега си до мен — същият и все пак различен. Така развълнуван заради новите хора и неща.

— Спри! Караш ме да се чувствам неудобно. Ако съм развълнуван, то е заради нас. Заради нашия магазин. Научавам толкова много, Фий. Много повече, отколкото бих научил, ако бях останал с баща ми. А освен това ми се плаща добре. Помниш ли нашата кутия от какао?

— Да. Имам пари, които да ти дам за нея.

— Почакай да видиш колко са се събрали вътре.

— Колко?

— Ще видиш.

— Кажи ми!

— Не.

— Защо не?

— Защото трябва да има нещо, с което да те изкуша да дойдеш в стаята ми, нали така? — заяви той с лукава усмивка. — Нещо, с което да те привлека по-късно.

— Значи ще мога да се запозная със съквартиранта ти? Хари, нали? — попита Фиона, преструвайки се, че не е разбрала.

— Той отсъства за целия ден.

— Наистина ли? Какво съвпадение.

— Нали?

— Защо би искал да дойда в стаята ти? — попита тя, като се стараеше да не се разкиска.

— Защото има нужда от почистване, а не мога да си позволя чистачка.

— Шегаджия!

Фиона и Джо се отбиха в Хайд Парк, за да погледат как изискано облечени мъже и жени яздят коне. Когато стигнаха до края на „Найтбридж”, огледаха набързо Бъкингамския дворец — Фиона искаше да види къде живее кралицата, — а после продължиха през Пикадили към Бонд.

Там разгледаха витрините на „Гарадс”, придворните бижутери на кралското семейство; „Мапин и Уеб”, които работеха със злато и сребро и „Либъртис”, където пазаруваха всички светски хора. Отминаваха магазини за платове с топове коприна, дамаска и кадифе в тях и такива за обувки, изработени от най-мека кожа. Фиона беше смаяна от цветовете — червено, розово, светлосиньо. Тя беше виждала единствено черни и кафяви обувки. Имаше витрини, отрупани с дантели и ширити, цветя за шапки, изработени от коприна, красиви носни кърпички, копринени ръкавици, чантички, украсени с мъниста. Също така имаше магазини за сапун и парфюми, книги и цветя и магазини, които продаваха прекрасни сладкиши, бисквити и бонбони в красиви кутии.

Фиона искаше да купи нещо, което да отнесе у дома за семейството си и се тормозеше какво да избере. Разполагаше само с шилинг. Искаше да купи дантелена кърпичка за майка си, но нямаше да ѝ остане достатъчно, за да купи нещо за баща си, братята си и чичо Роди. А ако купеше изисканите цигари, които хареса за баща си, какво би купила за майка си? С помощта на Джо се спря на красива кутия с карамелени бонбони. Всички щяха да им се зарадват с изключение на бебето, но тя беше прекалено малка, за да я е грижа, така че нещата бяха наред.

Очите им обхождаха всичко и те поглъщаха всяка частица познание за бъдеща употреба. В луксозен магазин за плодове и зеленчуци забелязаха начина, по който бяха изложени ябълките, как всяка от тях беше увита в квадратно парче синя хартия. Четяха рекламите върху сгради и превозни средства. Спореха кой е най-добрият начин да бъдат опаковани бонбони — в бяла кутия с розова панделка или в тъмносиня с кремава панделка.

И точно когато Фиона реши, че е зърнала всичко красиво в целия град, че денят не би могъл да предложи повече изненади, двамата се озоваха пред „Фортнъм и Мейсънс ”. Униформеният портиер задържа вратата отворена. Джо я покани с жест да влезе.

— Какво? Тук ли? — прошепна неуверено тя.

— Да, хайде.

— Но, Джо, ужасно луксозно…

Портиерът прочисти гърло.

— Хайде, Фий. Блокираш входа. — Той я побутна да влезе.

— Боже, наистина е първокласно — прошепна тя, оглеждайки високите тавани, стъклените витрини, изкусно подредените плочки по пода. — Какво ще правим тук?

— Ще пием чай. Аз черпя. Това е изненадата ми. Хайде.

Джо я поведе покрай всякакви скъпи деликатеси към чайната. Настаниха ги на тумбести кресла, разположени от двете страни на ниска масичка, а Фиона беше така запленена от красотата на помещението, че забрави да се тревожи за цената. Чайната представляваше истинско откритие за нея. Нямаше понятие, че такива места изобщо съществуват — един красив, съвършен свят, в който хората нямат какво друго да правят, освен да отпиват от чая си и да ядат сладкиши. Озърна се наоколо с блеснали очи, като поглъщаше всичко, грижливо къташе видяното, сякаш прибираше бижута в кутия: решеният в розово и зелено салон със снежнобелите покривки и живи рози върху масите, добре изглеждащите мъже и елегантните жени. Тихото свирене на пиано, откъслечните разговори и приглушеният смях. А най-хубавото от всичко беше намиращият се срещу нея Джо. Целият изминал ден беше един прекрасен сън и на нея ѝ се искаше да можеше да остане в този великолепен свят и да не се налага да се връща в Уайтчапъл. Но нямаше да мисли за това сега, само би съсипала преживяването. Още не беше понеделник. Беше неин за остатъка от деня, а също и през следващия ден, тъй като Джо щеше да се върне в Уайтчапъл, за да прекара нощта при семейството си.

Беше станало почти четири и половина, когато излязоха от „Фортнъмс”, след като бяха похапнали малки сандвичи, курабии и сладкиши. Беше започнало да се здрачава и застудяваше. Повървяха малко, а после се качиха на дилижанс. Фиона облегна глава на рамото на Джо и затвори очи. Не след дълго пристигнаха в Ковънт Гардън; квартирата му се намираше на две преки от спирката. Отне му няколко секунди да отключи и да отвори вратата. Озовал се вътре, той запали газените лампи и стъкна огън в печката. Докато се затопляше, тя се огледа.

— Всичко това е твое? — попита, докато се разхождаше.

— Да, мое и на Хари. Всеки си има легло. В началото ми беше трудно да свикна. Толкова удобно, толкова много място. Без малък брат, който да те рита по цяла нощ.

— И си имате тоалетна? На закрито?

Джо се засмя.

— Да, върви и погледни. Истинско чудо.

Когато се върна, той седеше пред печката — вратичката беше широко отворена, а огънят танцуваше весело вътре. Очите ѝ забродиха по рамката на камината. Там имаше всякакви мъжки принадлежности: бръсначи, сгъваем нож, метални шишета за уиски с инициали X. Е. и красива копринена чантичка.

— Тази чантичка твоя ли е или на Хари? — попита закачливо Фиона.

— Какво? — учуди се Джо и проследи погледа ѝ. — О… Тази… Вероятно е на Мили.

— Мили! Мили Питърсън?

— Да — потвърди той и разрови жаравата.

— Какво прави чантичката на Мили тук? — попита възмутено.

— Ами… Идва да навестява Хари…

— Колко често?

— Не знам. Миналата неделя. Няколко пъти през седмицата. И, както изглежда, идвала е и днес.

— Разбирам.

— Какво разбираш? — попита той, като продължаваше да ръчка жарта.

— Не идва да вижда Хари, а теб.

— О, Фиона — изпъшка той. — Не започвай отново.

Фиона беше бясна. Мили Питърсън идваше тук всяка седмица. Имаше възможност да се среща с Джо — проклетата малка кучка, — докато тя не го беше виждала от две седмици.

— Какво правите, като дойде?

— Не знам. Нищо особено наистина.

Тя повдигна вежда.

— Ами, говорим или се разхождаме. Фиона, не ме гледай така. Мили е мило и общително момиче. Става ми скучно все да съм сам. Като прекарам няколко часа с Мили и Хари, разсейвам се. Разбираш ли? Хари е добро момче, а Мили му е братовчедка. Идва да вижда него. Така че ще забравиш ли за това и недей да съсипваш хубавия ни ден.

— Защо не ми каза, че се е навъртала наоколо? — попита укорително Фиона.

— Защото знаех, че ще направиш от нищо нещо, както постъпваш сега. Не изведох Мили из града, нали? И в момента не прекарвам времето си с Мили, нали?

— Не — съгласи се тя. Осъзна, че отново се държи глупаво и че ревността ѝ я прави друг човек. Не Джо беше виновен, че Мили идваше в квартирата, но той просто не успяваше да разбере: Мили би продала душата си, за да се докопа до него. Е, нямаше да го убеждава по този въпрос. Не и днес; днешният ден беше прекалено специален. Но това, че бе решила да се държи добре, не означаваше, че ще си затваря очите за нечестните методи на Мили. Тази чантичка беше знак. Тя преследваше Джо по-настоятелно отвсякога.

Седяха смълчани за няколко минути и се взираха в огъня — Фиона на креслото, а Джо на пода до нея. Тя прекара ръка през косата му в знак на примирие, като подръпваше къдриците му. Той се облегна на краката ѝ и затвори очи.

— Хареса ли ти прекарания ден? — попита я.

— Да ми хареса ли? Това беше най-прекрасният ден, който някога съм преживявала. Беше като сън. Още дори не съм го осмислила докрай. Нямам търпение да разкажа на мама. Пак е Лондон, същият град, в който живея и аз, но е напълно различен свят. „Хародс” и всички други магазини и чая във „Фортнъмс”. Едва успявах да се освестя от едно нещо и вече се случваше друго. Толкова много изненади!

— Е, има и още една — отвърна Джо и се изправи.

Фиона го наблюдаваше докато прекосява стаята и приближава към леглото си, после вдигна дюшека и измъкна кутия от какао.

— Нашата тенекиена кутия! — възкликна тя и се поизправи на креслото. — Дай да я видя. Колко имаме сега? Ето, имам да добавя шилинг.

Джо отново се настани в краката ѝ, приглади полата върху коленете ѝ и изсипа съдържанието в скута ѝ. Усмихна се, докато тя броеше парите развълнувано.

— Приличаш на някоя лакома катерица пред купчина лешници.

— Тихо, Джо! Дванайсет лири, дванайсет шилинга… и осемнайсет… деветнайсет… — продължаваше да брои тя. Погледна го изненадано. — Тринайсет лири?

— Продължавай, има още…

— Тринайсет и шест… четиринайсет и десет… петнайсет… Боже! Имаме почти петнайсет лири! — извика тя. — Откъде се взеха толкова много? Когато замина, имахме само дванайсет лири и шест шилинга!

— Питърсън ми плаща шестнайсет шилинга седмично, Фиона. Също колкото плаща и на племенника си — обясни Джо. — А ако се наложи да правя доставка за хотел или ресторант, получавам бакшиш. Стаята ми е безплатна. Харча по малко за храна и вестник или някоя бира и това е всичко. Останалото отива в кутията.

— Джо, това е толкова много повече, отколкото си мислехме, че ще имаме досега… Спестил си толкова много… Може би ще успеем да открием магазина си по-скоро — произнесе тя, останала без дъх. — Ти каза година, но при тази скорост… — Тя бъбреше така бързо, толкова погълната от образа на магазина им, че не го видя как извади малко парче хартия от джоба на палтото си и едва забеляза как хвана лявата ѝ ръка и постави тънка златна халка на безименния ѝ пръст.

— Само още една последна мъничка изненада — произнесе тихо.

Тя погледна пръстена и ахна.

— За мен ли е? — прошепна.

— Не е за майка ти.

— О, Джо! — Тя плъзна ръце около шията му и го целуна. — Прекрасен е. Най-хубавото нещо, което някога съм притежавала. Какъв е камъкът?

— Сапфир. За да подхожда на очите ти. Помниш ли онзи син камък, който намерихме до реката? Казах ти, че ще ти подаря нещо по-хубаво, когато имам възможност. Втора ръка е, но ти само почакай. Някой ден ще имаш чисто нов, направо от някой изискан бижутерски магазин с камък, голям колкото шилинг.

— Не бих могла да харесам друг повече от този.

Златната халка беше почти невидимо тънка, а сапфирът — миниатюрен, само люспа, но за Фиона беше зашеметяващ.

Джо не каза нищо, когато пое ръката ѝ и заоглежда пръстена, като го движеше нагоре-надолу по пръста ѝ. След минута или две прочисти гърло.

— Права си за спестяванията ни. Трупат се много по-бързо сега, когато печеля по-добре, и по всичко личи, че ще успеем да открием нашия магазин по-скоро. Така че… — продължи той, вдигайки поглед към нея — Искам да започна да те ухажвам официално.

Фиона се усмихна от ухо до ухо.

— Да ме ухажваш? Искаш да кажеш, че ще трябва да уведомя татко? Наистина ли?

— Да, наистина — отговори Джо и се усмихна на реакцията ѝ. — Стига и ти да ме искаш, глупаво момиче.

— И ще се наложи да кажа на другите си кандидати, че вече нямат шансове?

— О, да — потвърди той и завъртя очи. — Сигурен съм, че всички ще са съсипани.

— Беше го планирал от самото начало, нали? — попита тя, все още неспособна да откъсне очи от пръстена. — Знаел си, че ще предприемеш това през целия ден, а аз нямах никаква представа.

Джо кимна доволен от себе си.

— Е, още не съм го обмислила — подразни го тя, твърдо решена да не му позволява да допусне, че той решава всичко. — Защо би желал да ме ухажваш?

— Как така защо?

— Просто… Защо?

— От съжаление към теб. Такова грозновато момиче никога няма да намери друг.

— Не е заради това, Джо.

— Не е ли?

— Не. Причината е, че…

— Баща ти ми плати да го направя.

Фиона се изкиска.

— Причината е, че ме обичаш, така че признай!

Джо изсумтя.

— Кой ти каза такова нещо?

— Ти, не помниш ли? До реката. Каза го и аз те чух. Обичаш ме.

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Каза го. Обичаш ме. Знам го. Така че го повтори отново и може да отговоря с да.

Джо, който седеше до този момент, се изправи на колене, придърпа я към себе си и я целуна.

Фиона се отдръпна.

— Кажи го, Джо — настоя.

Той я целуна отново.

— Кажи го…

Той я накара да замълчи с нова целувка и после още една, докато тя не се предаде и не се остави на устните му. Беше прекрасно да бъде с него по този начин, в топла стая и съвсем сами. Искаше ѝ се да го докосва и да го прегръща цял ден. И сега нямаше кой да ги види. Нямаше родители и не съществуваше опасност някой да ги прекъсне. Свободна от притеснения, тя го целуна страстно с устни и език. Плъзна длани по тялото му — по раменете и гърдите, демонстрираща желание. Почувства ръцете му върху гърдите си. Придвижиха се до шията ѝ, където откопчаха едно по едно копчетата на жакета. Докато я събличаше, тя го изгледа продължително, а после промълви:

— Ако си сваля камизолата, ще ми я подадеш ли обратно? Както постъпи при реката?

— Няма такива шансове.

Тя развърза връзките, които държаха бельото ѝ, и го остави да се плъзне около кръста ѝ.

— Твой ред е — заяви и закри гърдите си с ръце.

Джо си свали ризата за един миг. Докато го наблюдаваше, Фиона почувства у нея да се надига познатото желание. Дали може да се каже за мъж, че е красив, почуди се. Защото той беше точно такъв — повече от привлекателен — беше красив. От линията на челюстта до извивката на силните му рамене и ясно очертаните коремни мускули.

— Какво гледаш? — попита той смутено.

— Теб. — Тя притисна длан към гърдите му, очарована да открие, че окосмяването му там беше малко по-тъмно от косата на главата. Същото важеше и за онова под мишниците. И по-надолу, точно под пъпа му. Видът на голата му кожа я накара да потръпне и тя чувстваше усилващата се топлина в основата на корема си. Целуна ямката под гърлото му и после леката вдлъбнатина в средата на гърдите му. После притисна ухо към гръдния му кош и се заслуша в ударите ма сърцето му. Когато го целуна на това място, чу как той леко изпъшка и усети как пръстите му стягат по здраво талията ѝ.

И после устните му отново бяха върху нейните, жадни и настоятелни.

Целуна устата и шията ѝ. Отметна кичурите черна коса настранa и зарови лице в гърдите ѝ. С притворени очи тя произнесе бърза молитва този път да не спира. После едва не се изкиска. Бог едва ли беше онзи, когото беше редно да моли за съдействие в такъв момент. Знаеше какво иска — докосванията и целувките на Джо. Искаше да я люби. Той вдигна глава и тя въздъхна, когато устните му се отделиха от нея.

— Фий, желая те… Искам да се любя с теб…

Тя кимна, опиянена от наслада и нетърпелива за целувките му.

— Знам за начин… по който няма опасност да се случи нищо…

Той я грабна от креслото и я отнесе до леглото си. Тя го наблюдаваше, докато разкопчаваше колана си с гръб към нея, после свали панталоните и бельото си. Накрая се обърна и стомахът ѝ се сви от внезапен страх. Мили боже, каза си. Виж само какъв размер има!

Той започна да я съблича. Действаше бързо и целенасочено, след секунди беше свалил полата, обувките и чорапите ѝ. А тя не успяваше да откъсне поглед от обекта на изпълнения си със смущение интерес. Не беше виждала такова нещо никога преди и не си беше представяла, че е с такива размери и… че стърчи. Когато пъхна пръсти под бельото ѝ, тя започна да се чувства като пияница, започнал да изтрезнява. Изгарящото желание, което беше изпитвала само преди минути, изчезна. Сега се чувстваше единствено нервна. Щяха да се любят, а не само да се докосват и целуват, а тя имаше само най-бегла представа за предстоящото и никаква идея как да го направи.

Когато остана напълно гола, Джо я намести на леглото, легна до нея и я придърпа към себе си. Чувстваше как се притиска към бедрото ѝ. Беше така смълчан; долавяше настойчивостта му и ѝ се искаше той да каже нещо. Беше ли притеснен изобщо? Нямаше вид на такъв. Само преди минута се беше чувствала прекрасно, може би пак щеше да се почувства така, ако се отпуснеше.

Усети устата му на шията си и ласките му по гърба си, задните части и после върху бедрата. Ръката му беше между краката ѝ, а пръстите му нежно я разтваряха… И в следващия момент там се озова нещо друго, което си проправяше път към нея и цялото ѝ тяло се напрегна.

— Фий, какво не е наред?

Тя погледна настрани, без да отговори.

— Какво има? Не го ли искаш? Всичко е наред, не е нужно да…

— Не, аз… Искам… Просто…

— Какво, мила?

— Ами… това, Джо! — избъбри набързо и посочи между краката му. — Огромно е. Къде ще се побере, за бога?

Той погледна надолу, а после избухна в смях. Преобърна се по гръб и се засмя още по-гръмко, докато от очите му не потекоха сълзи.

— Кое е толкова смешно? — попита тя и седна.

Когато успя да си поеме дъх, той ѝ отговори:

— Не знам къде, Фий. Надявах се ти да знаеш.

— Нямам представа — отговори тя, като също се засмя облекчено.

Когато смехът им замря, той я прегърна и отново я увери, че не е нужно да върши нищо, което не желае; могат да прекратят веднага и да се облекат, но тя отвърна, че го иска, а той я целуна по устните и каза:

— Благодаря на бога.

Желаеше я така силно, че не можеше да си представи стремежът му да изчезне от само себе си.

След няколко неуспешни опита най-накрая се получи. Фиона почувства остра болка само за секунда, но той я целуна и я увери, че всичко е наред и само трябва да се отпусне, а после болката изчезна и той беше в нея. Беше приятно да го чувства така близо, да го притежава. Усети го да се движи в нея, чу го да шепне името ѝ и отново гореше от желание за него. Но, както ѝ се стори едва след секунди, всичко свърши. Той изстена и се отдръпна от нея. После се превъртя по гръб; очите му бяха затворени и дишаше тежко. За него се беше случило нещо — почувства го върху корема си, нещо топло и влажно. Дали е трябвало да се случи и с нея? Това ли беше всичко?

— Както трябва ли беше? — попита го шепнешком.

Джо отвори очи и извъртя глава към нея. Усмихваше се.

— Повече от както трябва. За малко да не успея да се отдръпна навреме. Почти не съм на себе си.

Фиона се усмихна, доволна, че и той е доволен. Надяваше се, че като възвърне нормалното си дишане, ще я целуне отново. Чувстваше се така разгорещена и неспокойна. След около минута той стана от леглото, нахлузи панталоните си и извади носна кърпа. Попи влагата върху корема ѝ, сгъна я на две и я притисна между краката ѝ.

— Съвсем малко — отбеляза, докато оглеждаше тъканта.

— Малко какво?

— Кръв.

— Кръв? Боже, Джо!

— Няма нищо, Фий. Случва се с всички момичета при първия им път — обясни осведомено.

— О, наистина ли? Откога си такъв експерт?

— Момчетата коментират. Мъжете умеят да бъдат големи мръсници. — Той ѝ намигна и се върна в леглото. — Научих някои неща, откакто започнах работа тук, при това не само свързани със зелето.

Той отново я пое в обятията си, затърси с устни устните ѝ, ушите ѝ, шията, розовите зърна на гърдите и когато почувства учестеното ѝ възбудено дишане, придвижи се малко по-надолу.

Тя седна; ръцете ѝ се стрелнаха, за да се прикрие.

— Джо, недей — прошепна.

Той отмести нежно ръцете ѝ и целуна дланите ѝ.

— Позволи ми, Фий. Ще бъде хубаво.

Тя протестираше и се опита да измъкне ръцете си от неговите, но той ги държеше здраво. Целуна там, където тя не желаеше, и после проникна навътре. Постепенно протестите прераснаха в тихи стонове, докато езикът му я опознаваше, възбуждаше и ѝ показваше за какво служи тази част от нея. Тя потъна назад в леглото, безпомощна срещу горещото и влажно усещане, което я изпълваше и причиняваше сладостен трепет, идващ от самата ѝ сърцевина. А после именно тя беше тази, която се вкопчи здраво в ръцете му и, викайки името му, се извиваше и притискаше още по здраво към него, докато огънят в нея не достигна връхната си точка и не я изпълни с най-сладостното удоволствие, което някога беше изпитвала.

Задъхана и със затворени очи Фиона почувства устата на Джо върху корема, гърдите и гърлото си, докато той си проправяше път към устните ѝ. Опрян на лакът, не спря да я целува, преди тя да отвори очи и да му се усмихне.

— Обичам те, Фий — произнесе, а погледа му продължаваше да излъчва страст. — Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

— И аз те обичам, Джо — промърка Фиона. — Завинаги.

Тя затвори очи. Значи заради това било всичко; сега вече знаеше. Нищо чудно, че всички го правеха на такъв голям въпрос. Чувстваше се толкова добре, така загрята и замаяна.

Усети как Джо отстранява кичури коса от лицето ѝ.

— Почини си за пет минути, мила. А после трябва да вървим. Обещах на баща ти да те върна до осем и вече е време.

— Аха — измънка тя, потънала във възглавницата.

Чу го да се щура наоколо и да разделя дрехите си от нейните, а после го усети да сяда на леглото и да си обува чорапите. До слуха ѝ достигаше как крачи из стаята и разтребва. Изведнъж спря рязко.

Стоя неподвижно в продължение на няколко секунди и после хукна към един от прозорците към улицата.

— Боже! — викна, загледан надолу. — Фий, ставай! Бързо! Хари, съквартирантът ми!

Фиона се надигна замаяно и примигна. Чу отдолу да се носи смях на мъж и жена.

— Мислех, че отсъства за деня — заговори.

— Е, вече не — отговори Джо и я дръпна от леглото. — Ето, вземи си нещата и върви в банята — нареди ѝ. — Няма да разбере. Ще изглежда, сякаш си влязла да използваш тоалетната.

Чисто гола, Фиона се запрепъва към банята. Стигна до вратата и спря.

— Джо! Камизолата ми… Не е тук.

Джо разбишка леглото, което оправяше трескаво, но камизолата не беше там. Вдигна дюшека; от камизолата нямаше и следа. После се втурна към едното кресло; откри я на пода. Сви я на топка и я хвърли към Фиона, и в този момент чуха да се отваря вратата на долния етаж. Тя я улови, а той се завтече към другия край на стаята, за да оправи леглото още веднъж. Когато Хари и Мили влязоха, вратата на банята беше затворена, а Джо седеше пред огъня и четеше вестник.

— Драги приятелю! — възкликна Хари.

— Здравей, Джо — припя Мили с ведра усмивка.

— Не очаквах, че ще те намерим тук — продължи Хари. — Мислех, че бродиш из града с твоята приятелка…

— С кого? — намеси се Мили безцеремонно.

— С приятелката си — повтори Хари. Втренчена в братовчед си, Мили не каза нищо. Явно решил, че не го е чула или пък, че не е разбрала, Хари добави: — Сеньорита, мадмоазел, момиче.

— Чух те — отговори Мили, като мяташе мълнии с очи. Благата ѝ усмивка и веселото бъбрене бяха изчезнали.

— Каза приятел, Хари. Каза, че Джо е навън с приятел.

Настъпи неловка тишина. Хари пристъпваше от крак на крак.

Джо се преструваше на погълнат от вестника си.

— Ами — Хари вдигна рамене. — Точно така си беше.

— Но ти ми каза…

— Какво значение има, Милс? — Той се усмихваше, но от тона и изражението му личеше, че тя го притеснява.

В този момент Мили се стегна. Също така бързо, както се бяха появили, разгневеният тон и злостните погледи отстъпиха място на усмивка.

— Е — заговори като търкаше ръце една в друга, — захладня и аз определено се нуждая от чаша чай. Някой друг?

— С удоволствие — прие Хари. Джо отказа, тъй като според думите му бил изпил достатъчно да потопи кораб.

— Така ли? — попита Мили, която се суетеше с чайника. — Защо? Какво си правил, което да изисква изпиването на толкова много чай?

Джо разказа на Мили и Хари за деня, къде е ходил и какво е видял. Нито Мили, нито Джо, нито Хари чуха отварянето на вратата на банята; никой от тях не беше насяно, че Фиона стои на прага ѝ. Тя беше приключила с обличането и наблюдаваше как Мили пърха около Джо. Челюстта ѝ се стегна. Заключи, че Мили Питърсън е крадлива кучка, която не знае кога да се оттегли. Е, щеше да се научи. Никакви сцени и разправии, нищо, което би навредило на Джо. Съществуваха и други начини. Тя откопча брошката от ревера си и я пусна в джоба на полата си.

Джо свърши с разказа за приключенията си, а Мили попита:

— И коя късметлийка имаше честа да те придружи?

— Аз — обади се Фиона.

Хари скочи на крака.

— Простете ужасните ми маниери, но не знаех, че сте тук — възкликна. — Джо не ни каза, но пък и ние не му дадохме възможност. Хари Итън, приятно ми е. Моля, седнете на моето кресло. Това е братовчедка ми Мили Питърсън.

— И на мен ми е приятно, Хари Итън. Аз съм Фиона Финеган и вече познавам Мили.

— Така ли? Не е ли чудесно? — отново възкликна Хари.

Той се обърна към Мили и… Тя се усмихваше с уста, но очите ѝ… Гневът в тях беше достатъчен да пронижат някого.

— Възхитително — отвърна Мили.

— Седни. Не може да не изпиеш чаша чай с нас.

— Благодаря, но не мога — отказа поканата Фиона. — Става късно и ние… Джо и аз… трябва да се връщаме в Уайтчапъл. Ще ни очакват.

Фиона и Хари побъбриха за незначителни неща, докато Джо си обличаше палтото и си слагаше шапката. Мили се взираше във Фиона, без да казва нищо. Когато Джо беше готов, сбогуваха се и двамата се запътиха към вратата. В мига, щом Джо я отвори, Фиона се обърна и проплака:

— О, не! Брошката ми! Няма я, изгубила съм я!

— Носеше ли я, когато дойде? — попита я той.

— Сигурна съм, че я носех. Трябва да е паднала някъде тук.

— Къде седеше? — попита Хари. — Сигурно е там.

Мили не помръдваше.

— Каква беше? — попита лукаво. — С рубин? Или с изумруд?

— От емайлиран пиринч — отговори Фиона.

— Колко типично.

Докато Хари лазеше по пода в издирване на брошката, а Джо проверяваше в банята, с ясното съзнание, че Мили я наблюдава, Фиона приближи до леглото на Джо, вдигна възглавницата и викна:

— Намерих я!

Тръгна обратно през стаята и я забоде на ревера си с усмивка. Докато минаваше покрай печката, Мили заяви с ледено изражение:

— Чудя се как се е озовала там.

Фиона ѝ намигна.

— А аз не.

Хари се отупваше от прахта, а Джо се появи от банята, като и двамата пропуснаха разменените реплики.

— Къде беше? — попита Джо.

— Ами, ето… Боже, наистина ли е толкова късно? — възкликна, загледана в настолния часовник. Най-добре е да бързаме, Джо. Баща ми ще ни убие.

Озовали се отвън, Джо потупа Фиона по гърба и каза:

— Наистина се гордея с теб, Фий. Държа се любезно с Мили и нямаше свади. Поведение на истинска дама.

По-скоро като на уличница от доковете, помисли си Фиона и се усмихна благо.

— Надявам се разбираш колко глупаво се държеше преди. На Мили ѝ е ясно как стоят нещата.

Сега вече ѝ е ясно, каза си Фиона.

Приближавайки към главния път, те чуха шумния тропот на конски копита. Джо я хвана за ръката.

— Хайде, ето го дилижансът. Ако го хванем, има надежда да стигнем в Уайтчапъл до осем и баща ти няма да ме одере жив.

— Не, но ще одере мен, като разбере, че се срещам официално с беден зарзаватчия.

— Не, няма. Ще се гордее с теб, Фий. Направи добра сделка — заяви и затича още по-бързо, защото колата забавяше скорост вече само на метри от спирката.

— Какво? — попита тя, останала без дъх.

Той ѝ се усмихна широко.

— Направи добра сделка. Замени черешка за цял живот, изпълнен с ябълки и портокали.

Лицето на Фиона пламна. Достигнаха задния край на дилижанса точно в момента, когато кочияшът изплющя с юздите. Джо я вдигна, а после и той самият скочи на платформата. Развеселени и задъхани, те тръгнаха по пътеката под укорния поглед на превзета матрона и се настаниха на две седалки, а конете се устремиха на изток към реката и Уайтчапъл.

Мили Питърсън хукна от входното преддверие нагоре по витото стълбище, следвана по петите от прислужницата си Олив. Влетя в спалнята си, сграбчи от тоалетката си кристален флакон с парфюм и го запрати към стената. Той се пръсна шумно и наоколо се разнесе аромат на люлякова вода.

— О, госпожице — изплака Олив, а по безличното ѝ лице се изписа пълно смайване.

— Остави това! — тросна ѝ се Мили. — Помогни ми да си сваля обувките. — Тя седна на леглото. Олив коленичи до нея с обувалка в ръка. — Знаех го, Олив. В мига, когато пристигнах в жилището и видях колко е чисто, знаех, че ще го посети. И се оказах права! Хари ме покани на обяд. Чак в Ричмънд. „Ще вземем влака”, заяви. Приискал му се излет в провинцията. Проклет малък предател.

— Но това звучи като хубава покана, госпожице — отбеляза Олив, докато дърпаше обувката от крака ѝ.

— Е, не беше. Искал е единствено да ме държи далече от жилището, та да може Джо да остане насаме с неговата малка развратница.

— Но ако вие сте били в Ричмънд, госпожице, откъде знаете, че тя е ходила в жилището им?

— Преди да тръгнем, оставих чантичката си на рамката на камината, когато Хари не гледаше. След като обядвахме, му заявих, че съм я изгубила и се престорих на разстроена. Върнахме се до ресторанта и след като не я открихме, той реши, че съм я оставила във влака или в стаята му. Проверихме на гарата, но никой не я беше предал, разбира се, така че му се наложи да ме върне в жилището си. А когато стигнахме… — Мили присви очи. — Тя беше там. Бяха се любили, Олив.

— Не са — прошепна Олив с широко отворени очи.

— Бяха. Сигурна съм в това — отвърна Мили. Тя подуши въздуха, а после направи физиономия. — Боже, това мирише много силно. Ще почистиш ли? И отвори прозореца. На път съм да се задуша.

Олив я погледна по начин, казващ: „Пак няма да е достатъчно скоро”.

Мили се строполи върху завивките и изпъшка гневно. След като Джо и Фиона си бяха тръгнали, тя седя смълчано, взирайки се в леглото на Джо, като си представяше как се прегръщат. Озовала се вече в собствената си стая, чувстваше как яростта се надига в гърдите ѝ.

— Не разбирам защо предпочита нея, Олив — заговори. — Наистина не разбирам.

— Може да не сте му дали ясни сигнали, госпожице.

— Дадох му всеки, за който се сещам. Явно е сляп.

— Ако питате мен — каза Олив, докато събираше парчетата стъкло, — не той е слепият.

Мили се изправи до седнало положение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… Той работи за баща ви, нали така?

— Е, и?

— Не е редно, госпожице. Не е уместно да преследваш дъщерята на работодателя си. Опитайте се да го погледнете от този ъгъл. Вероятно се опасява, че баща ви ще се ядоса. Може би мисли, че той ви е избрал някой по-подходящ.

Мили погледна Олив напълно смаяна. Тя беше права. Не че Джо не се интересуваше от нея. Разбира се, че не беше това. Просто се боеше, че не е достатъчно добър за нея. Тя беше богата наследница; можеше да си избере всеки, така че защо би предпочела беден зарзаватчия? Сега ѝ стана напълно ясно. Джо се възхищаваше на баща ѝ и той имаше сериозен авторитет пред него. От чисто уважение не ѝ беше натрапвал вниманието си. Как можеше да е толкова глупава?

— Олив, ти си умно момиче. Именно така стоят нещата.

Беше погълната от собствената си суета. Имаше нужда от време и от подходящата възможност. Дали му се беше сторила непостижима? Е, щеше да му демонстрира колко е достъпна всъщност. О, щеше да го стори и още как. Мъжете имаха могъщи и неконтролируеми потребности. Просто не можеха да се спрат. Това ѝ обясни леля ѝ, когато се случи първото ѝ кървене и проведоха онзи разговор.

— Трябва да бъда по-предприемчива, Олив — заяви тя, докато наблюдаваше образа си в огледалото. — Да му покажа, че е свободен да ме пожелае. — Тя прехапа устната си. — Само да можех да го спипам насаме, без Хари и татко да се въртят наоколо.

— Ами вечерта на Гай Фокс, госпожице?

Всяка есен бащата на Мили устройваше празненство в чест на Гай Фокс за служителите и клиентите си. Дотогава оставаше само месец и половина. Както винаги щеше да има огромен огън на открито, планини от храна и реки от напитки. Джо щеше да дойде на празненството; нямаше как иначе. И в тъмното, сред веселбата и фойерверките, тя щеше да го издебне насаме. Щеше да му предложи да разгледа къщата или нещо подобно. Дотогава вече ще е пийнал порядъчно и задръжките му ще са по-охлабени. Някои мъже имаха нужда от подтикване; тя щеше да му предостави възможност.

Вечерта на Гай Фокс беше очаквана с нетърпение от всички, работещи за Томи Питърсън. В тази вечер той раздаваше премии. Повечето фирми го правеха на Коледа, но той беше прекалено ангажиран с кипящата около празниците търговия, за да отделя време тогава. Също така на тази вечер обявяваше повишенията. Джо също щеше да получи такова, макар да беше отскоро назначен. Мили беше научила това от разговорите с баща си по време на вечеря. Той не спираше да коментира таланта и амбицията му. Беше забелязал как търговията в Ковънт Гардън вече е по-печеливша в резултат на способностите му. Мили допускаше, че той вижда у Джо много от себе си. За Хари не можеше да се каже същото; работеше при тях от три месеца и горкичкият все още не показваше кой знае какъв прогрес. Знаеше, че тази работа не му е по сърце, и малко по малко баща ѝ също започваше да го разбира. Надеждите му за Хари бяха големи, но сега те се бяха прехвърлили върху Джо. Макар да не го беше обсъждала с баща си, знаеше, че ако някой ден Джо дойдеше при него да иска ръката на дъщеря му, той щеше да е възторжен. Джо се превръщаше бързо в сина, който баща ѝ винаги беше искал.

— Олив, пристигна ли вече роклята ми за празненството?

— Да, госпожице, в гардероба ви е. Много е красива.

Мили ѝ нареди да я извади. Заоглежда я намръщено. Беше ушита от тафта в турско синьо, с полуръкави и падаща на дипли пола. Наистина беше красива, но това не стигаше. Нуждаше се от нещо ослепително. Нямаше да поръчва тоалета при своята шивачка, а щеше да отиде в Кингсбридж за нещо наистина ефектно. Щеше да излезе скъпо, но ако имаше малко късмет, когато дойдеше сметката, баща ѝ щеше да е прекалено развълнуван от новината за годежа ѝ, та да ѝ се кара.

— Свърши ли вече с почистването? Върви долу и кажи на Харис, че утре сутринта ще ми е нужен превоз. Ще ходя на пазар.

— На пазар? За какво, госпожице?

— Първо ми е нужно ново шише парфюм — обясни. — И за рокля. Много специална рокля.

— Още една рокля? Какъв е случаят, госпожице?

— С моя късмет, Олив, може и да е за годежа ми.

Глава 9

От мястото си до прозореца в дневната, където стоеше, Фиона чуваше шумоленето на окапали листа, които силният вятър въргаляше по улицата. Дръпна завесите пред вече настъпващата нощ, потръпвайки при мисълта за онова същество, което се беше превърнало в господар на мрака.

Убиеца от Уайтчатъл вече имаше ново име. Беше написал писмо до полицията, в което тържествуваше заради причинената от него сеч. Публикуваха го във вестниците. Обясняваше, че запазил кръвта на една от жертвите си, за да го напише, но тя се втвърдила в бутилката и се наложило да използва червено мастило. Беше се подписал като Джак Изкормвача.

Извратен проклетник, помисли си Фиона. Вече не ѝ разрешаваха да стои с приятелки на стълбите, щом се стъмнеше, нито да ходи при реката. Сега прекарваше вечерите си вътре и това никак не ѝ допадаше. Коленичи до канапето и измъкна изпод него кутия от пури. Вътре бяха няколкото листа хартия и двата плика, които беше купила, за да пише на Джо и чичо си Майкъл. Върна се в кухнята. Огънят гореше в камината; цялото семейство се беше събрало там с изключение на баща ѝ, който беше на работа.

Къран, управителят в Оливърс Уорф, го беше помолил да поеме нощната смяна на пазача, който беше болен от грип. На Фиона той ѝ липсваше на обичайното му място до огъня, но щеше да го види на сутринта. Щеше да го чуе, като влиза. Обичаше звуците от прибирането му у дома, стъпките по уличните павета, докато приближаваше към стъпалата, подсвиркването. Караха я да се чувства спокойна и защитена.

Извади от шкафа писалка и шише мастило и се настани до масата. Майка ѝ се поклащаше на люлеещия се стол. Чарли седеше на стола на баща им и четеше книга за Америка, взета на заем от съседа им господин Долан. Обикновено беше навън с приятелите си, но след като баща му и чичо Роди ги нямаше, реши да остане у дома и да прави компания на майка им, за да е сигурен, че Джак няма да се промъкне през комина и да ги избие. Шийми играеше с войниците си. Айлийн лежеше в кошчето.

Фиона се замисли какво да пише на Джо. Нямаше много новини. За последните няколко дни, откакто го беше видяла на Монтагю Стрийт, не се беше случило кой знае какво. Най-голямата новина беше превръщането им в официална двойка. Тя се усмихна при спомена за онази нощ. Майка ѝ се просълзи, доволна, че дъщеря ѝ ще има такъв работлив мъж за съпруг и щастлива, че избраникът ѝ е по сърце, нейната детска любов. Заяви, че никоя майка не би могла да желае повече от това. Ако всичките ѝ деца си намерели такава добра партия, щяла да се смята за късметлийка.

Баща ѝ обаче се отнесе различно. Когато тя влетя развълнувано, показа им пръстена и разправи новините, той седна на стола си със сърдито изражение и не каза нищо. След като Джо си тръгна, даде ясно да се разбере, че седемнайсетгодишна възраст му се струва ранна за женитба за което и да било момиче. Заяви, че се надява тя да има на ум дълго ухажване, защото според него деветнайсет било най-ранната възраст за сватба. Майка ѝ беше сложила пръст на устните си, за да я предупреди да не възразява. По-късно, след като той отиде в кръчмата, тя обясни на Фиона, че ще го приеме, но просто още не е готов да изгуби малкото си момиче.

— Дай му малко време да свикне с тази мисъл — беше ѝ казала.

И за първи път Фиона реши да послуша съвета на майка си. Не спори с него с ясното съзнание, че ако го стореше, той внезапно можеше да реши, че трийсет е по-подходяща възраст за женитба. На следващия ден той покани Джо на по чаша бира. Тя не знаеше какво да очаква, но баща ѝ беше в добро настроение, като се върна. На другия ден намали деветнайсет на осемнайсет.

Така ли трябваше да се действа с мъжете, чудеше се тя. Кимаш, съгласяваш се, казваш им каквото желаят да чуят, а после действаш точно както си планирала първоначално. Или поне майка ѝ подхождаше така. Описваше на Джо как баща ѝ си е променил мнението.

— На кого пишеш, Фий? — попита Чарли.

— На Джо, а после на чичо Майкъл.

— Ще ми дадеш ли да напиша една страница на чичо Майкъл, когато свършиш?

— Аха — отвърна и се надвеси над хартията, изписвайки буквите старателно, за да не размаже мастилото.

— Ще ми се чичо ви и леля ви да живееха тук — въздъхна Кейт. Особено сега, като чакат дете. Той ще ви е братовчед. Или братовчедка. Братът на баща ви е прекрасен човек. Малко е щур, доколкото помня. Но пък може да е поулегнал досега.

Думите ѝ бяха прекъснати от трескаво блъскане по вратата.

— Боже! — възкликна Чарли и скочи на крака.

— Госпожо! Госпожо! — чу се мъжки глас. — Отворете!

— Стой си на мястото, мамо — нареди Чарли и тръгна по коридора. Само след секунди се върна в кухнята с полицай по петите си.

— Госпожа Финеган? — попита той, останал без дъх. — Аз съм полицай Колинс…

— Да — потвърди тя и се изправи.

— Може ли бързо да дойдете с мен, госпожо… Става дума за мъжа ви.

— Боже мой! Какво има?

— Претърпял е злополука на доковете. Закарали са го в болница. Може ли бързо да ме придружите?

— Какво е станало? — изплака Фиона. Писалката изтропа по масата и оплеска писмото с мастило. По цялата страница се разля грозно петно.

— Паднал е, госпожице. През отвор за товарене — обясни полицаят.

Тя задържа погледа си върху него в очакване да довърши. Сградата на Оливърс Уорф беше висока, шестетажна. Той може да е бил на първия. О, боже, помоли се тя, нека да е бил на първия.

Полицаят погледна встрани.

— От петия етаж.

— Не… — писна Кейт и прикри с ръце лицето си. Фиона се втурна към майка си и я подхвана докато тя се сриваше на пода.

Полицаят погледна към Чарли.

— Моля те, синко, няма много време.

Чарли се забърза.

— Мамо… Мамо — произнесе остро. — Сложи си наметката. Фий, увий Айлийн топло. Ела тук, Шийми…

Докато му обуваше обувките, Фиона завърза наметката на раменете на майка си. Грабна Айлийн, уви я в одеяло, угаси лампите и потуши огъня. Полицай Колинс отведе Кейт навън. Чарли изтича до къщата на семейство Бристоу в края на улицата. Само след минути господин Бристоу беше в конюшнята и впрягаше коня си.

Шумът и олелията накараха някои от съседите да се покажат. Ани Долън дотича при тях.

— Фиона, какво има? Какво се е случило? — попита.

— Татко е претърпял злополука. Трябва… да отидем в болницата.

— Ето — каза госпожа Долан и бръкна в джоба на полата си. — Ето ви пари да наемете файтон.

— Благодаря, госпожо Долан, но господин Бристоу ще ни закара.

Чу се чаткането на копита и след минута Питър Бристоу беше пред вратата им. Роуз Бристоу се беше показала навън и се опитваше да успокои Кейт.

— Покачи се до Питър, мила. Побързай — заръча ѝ. — Аз ще дойда възможно най-бързо, веднага щом намеря кой да гледа децата. Всичко ще бъде наред. Твоят Пади е корав човек.

Полицай Колинс помогна на Кейт да се качи, а после седна отзад заедно с Чарли, Фиона и малките деца.

— Дий! — викна господин Бристоу и заплющя с юздите.

Каруцата полетя напред. Докато се движеха по тъмните улици, прегърнала скимтящата Айлийн, Фиона погледна към Чарли, който държеше в скута си уплашения Шийми. Не посмя да сподели мислите си на глас, за да не разстройва майка си допълнително, но очите ѝ казваха на брат ѝ, че е ужасена. Чу как господин Бристоу подканя коня да се движи по-бързо, чу го да разговаря с Кейт, а после долови шума от движението по улиците и зърна други улични лампи. Разбра, че са близо до Чапъл Роуд. Мислите ѝ препускаха. Как е могъл да падне баща ѝ? Той познаваше Оливърс Уорф като дланта на ръката си. Само глупаците и пияниците падаха. Може би се е приземил върху нещо, което е смекчило падането. Може би не е толкова лошо, колкото твърди полицаят. Отново започна да се моли усилено на Иисус Христос, Дева Мария, Свети Йосиф, Свети Франсис и на всеки светец, за когото се сещаше, да помогнат на баща ѝ.

Най-накрая стигнаха до болницата. Чарли скочи от каруцата, преди да са спрели. Полицай Колинс свали Шийми на земята. Фиона слезе с Айлийн на ръце. Кейт мигом се изправи на крака.

Господин Бристоу викна, че ще ги последва, щом намери място за каруцата. Вътре една от сестрите в приемната спря Кейт и я попита при кой пациент идват.

— При Пади Финеган. Той ми е съпруг. Претърпял е злополука… — Гласът ѝ пресекна.

— Финеган… — повтори сестрата, прекарвайки пръст по списъка.

Погледна към Кейт. — Онзи от доковете ли?

— Да — отговори вместо нея Чарли.

— На първия етаж. Качете се по онези стълби и завийте наляво. Там вече има човек, полицай. Каза, че ви е квартирант.

Кейт кимна и се насочи към стълбите.

— Един момент… — заговори втората сестра. — Не може да се качите горе с всички тези деца. Това е болница…

— Сестра Агата! — последва остро порицание. — Не обръщайте внимание, госпожо Финеган. Вървете, драга. Побързайте!

Кейт се затича към стълбите. Фиона я последва, бавена от бебето. Намираше се по-близо до бюрото на сестрите, отколкото си мислеха те и успяваше да ги чуе, докато вървеше към стълбите.

— На моменти трябва да пренебрегваме правилата от съчувствие, сестра Агата… Това е последният шанс на тези деца да видят баща си…

— О, не! — зарида Фиона, а хълцанията ѝ отекваха в стените на фоайето. Подаде Айлийн на полицай Колинс и затича след майка си. Двете отвориха едновременно вратите към отделението. Посрещна ги потресаваща гледка.

Пади лежеше на легло в предната част на едно общо помещение, представляващо мъжкото отделение. Очите му бяха затворени. Стенеше тихо и въртеше глава в двете посоки. Дишането му беше едва чуто и мъчително, а лишеното му от всякакъв цвят лице лъщеше от пот. Докато доближаваха към него, завладя го нов пристъп на болка. Той се загърчи, молейки се да спре. Фиона забеляза, че кожата на ръцете му липсва, а там, където някога се беше намирал десният му крак, нямаше нищо.

До леглото му седеше Роди в своята синя униформа. Обърна се, като чу да приближават. Лицето му беше мокро от сълзи.

— О, Кейт… — промълви.

Кейт се запрепъва към леглото.

— Пади? — прошепна. — Пади, чуваш ли ме?

Той отвори очи и я погледна, но не я разпозна. Заля го нова вълна от болка и този път започна да крещи и да извива гръб.

Неспособна да го понесе, Фиона запуши ушите си с ръце.

— Помогнете на баща ми — изстена. — Моля ви, нека някой помогне на баща ми.

Ужасената Айлийн запищя пронизително в ръцете на полицая, а Шийми зарови лице в краката на Чарли. Секунди по-късно до леглото на баща ѝ стояха две сестри и лекар. Сестрите го задържаха, а лекарят му инжектира морфин в ръката. Като че мина цяла вечност, но в действителност бяха само няколко секунди и агонията му утихна.

— Госпожо Финеган? — заговори лекарят, висок мъж с побеляла коса.

— Да.

— Боя се, че трябва да ви уведомя… На мъжа ви не му остава много. Краката му бяха премазани. Принудихме се да ампутираме единия незабавно, защото иначе щеше да умре от кръвозагуба. — Той замълча за кратко. — Има и други наранявания и… вътрешен кръвоизлив. Опитваме се да облекчаваме болката му, но няма да изкара още дълго… Съжалявам.

Кейт закри лицето си с длани и зарида. Фиона приближи до баща си и хвана ръката му. Беше замаяна от шока. Съзнанието ѝ не можеше да приеме случващото се. Нали само преди малко му беше казала довиждане, преди да тръгне за работа? А сега лежеше в болнично легло с натрошено тяло. Не може да е истина, каза си, докато се взираше в дланта му, така голяма, сравнена с нейната. Не е възможно…

— Фий…

— Татко! Какво има?

Той преглътна.

— Вода.

Тя сграбчи кана с вода от шкафчето на друг пациент.

— Мамо! Мамо! — викна, докато сипваше малко в една чаша. Подпря главата на баща си с една ръка, а с другата долепи чашата до устните му.

Кейт се озова до него на мига.

— Пади? — заговори, като се мъчеше да се усмихне през сълзи. — О, боже… Пади…

— Кейт — произнесе дрезгаво, като с мъка повдигаше гърдите си заради усилието да заговори. — Изправи ме.

Обезумелият стъклен поглед беше изчезнал; разпознаваше семейството си.

Бавно и внимателно Кейт и Фиона го наклониха леко напред и спряха, щом нададе вик от болка, а после наместиха възглавницата зад него. Дишането му стана плашещо накъсано; той затвори очи за няколко секунди, докато напрежението в гърдите му понамалее. Впрягайки всичките си останали сили, събра семейството около себе си.

Направи знак към Айлийн. Полицай Колинс я подаде на Кейт, която я положи нежно на леглото. Той я задържа в изранените си ръце, целуна я по ръчичката, а после и по челото и я върна на Кейт. Успокоен, че чува гласа на баща си, Шийми се втурна към него, но Фиона го задържа и колебливо му обясни, че трябва да бъде внимателен.

— Защо? — попита той нацупено и отстъпи назад.

— Защото татко е ранен зле.

— Къде?

— В крака, Шийми.

Шийми хвърли поглед към долната част от тялото на баща си. Прехапвайки устната си, погледна към сестра си и каза:

— Но кракът на татко го няма.

В пълен шок и абсолютно ужасена, Фиона все пак се отнесе деликатно към малкото си братче.

— Единия го няма, Шийми, но нараняването е на другия.

Шийми кимна. После, кротък като мишле, приближи към баща си. Целуна коляното му и го потупа леко и нежно с малките си пръстчета.

— Вече по-добре ли е, тате? — попита.

— Да, Шийми — прошепна Пади и протегна ръка към сина си. Прегърна момчето, целуна го по бузата и го пусна.

След това повика Чарли и му обясни, че сега той е мъжът в къщата и се налага да се грижи за майка си, брат си и сестрите си.

— Не, татко, ти ще се оправиш…

Пади му изшътка, а после го помоли да отиде при преметнатия през рамката на леглото шлифер и да извади часовника му. Чарли изпълни молбата му. Пади му обясни, че някога е бил на дядо му, а сега е негов.

— Ти си добро момче, Чарли. Грижи се за тях. Закриляй ги.

Чарли кимна и се обърна с гръб към леглото. Раменете му се тресяха.

Пади насочи вниманието си към Фиона, която все още стоеше до леглото и пое ръката ѝ в своята. Тя се загледа в ръцете на двама им, а сълзите ѝ не спираха да се леят.

— Фий…

Вдигна поглед към лицето на баща си. Сините му очи задържаха взора ѝ.

— Обещай ми, момиче — заговори преливащ от емоции, — че ще следваш мечтата си без значение какво ще ти струва. Можеш да го постигнеш. Отворете свой собствен магазин двамата с Джо и не обръщай внимание на хората, които те убеждават, че няма да успееш… Обещай ми.

— Обещавам, татко — отвърна Фиона, докато се давеше от сълзите си.

— Добро момиче. Ще те наблюдавам. Обичам те, Фиона.

— И аз те обичам, татко.

Пади се обърна към Роди; той хвана ръката му. Двамата мъже останаха загледани един в друг. Не си размениха нито дума; не се налагаше. Пади го пусна и Роди се отдалечи мълчаливо. Дишането на Пади отново стана много мъчително. Остана да лежи тихо, без да обелва дума известно време, само се взираше в Кейт. Тя плачеше и не беше способна да вдигне глава и да го погледне.

Когато намери сили да заговори отново, докосна лицето ѝ с пръсти.

— Не плачи, мила, недей — каза тихо. — Спомняш ли си онзи ден в църквата преди всички тези години? Денят, в който те зърнах за първи път. Беше още момиче. Такава красавица. Тичаше през снега, за да не закъснееш за литургията. Аз се връщах от закусвалнята със сандвич с бекон в ръка. Натиках го в джоба си и те последвах, цялата църква се размириса от него. Ти беше най-красивото момиче, което някога бях виждал.

Кейт се усмихна през сълзи.

— И оттогава все ти се иска да не ме беше зървал. Спрях те да се скиташ. Не те пуснах в Америка. Задържах те в Лондон.

— Ти открадна сърцето ми. И никога не го пожелах обратно. Цялото щастие, което съм познал, е било заради теб. Обикнах те от онзи ден в „Свети Патрик” и винаги ще те обичам.

Кейт наведе глава и проплака.

Болките в гърдите на Пади се подновиха. В ъгълчето на устата му се показа капка кръв и се стече надолу по брадичката. Фиона я обърса с ръба на чаршафа.

— Кейт — продължи с глас, стихнал до шепот. — Чуй ме… В подплатата на стария куфар има две лири. Мъжете от работата ще съберат известна сума. Недей да проявяваш излишна гордост и ги вземи. Ще са ти нужни. — Кейт кимна, борейки се със сълзите. — Пиши на Майкъл и му кажи… — започна отново, но болката го спря. Той стисна ръката ѝ. — Кажи му какво се е случило. Той ще прати пари. И се погрижи да не бъда погребан с брачната си халка. В малката чинийка на рамката на камината е. Вземи я и я заложи.

— Не.

— Направи го. Това е само пръстен — настоя той.

Кейт обеща да го стори и той се отпусна на възглавницата. Тя бръкна в джоба си за носна кърпа и избърса очи, после се обърна отново към мъжа си. Гърдите му не помръдваха, лицето му бе потънало в покой. Беше си отишъл.

— О, Пади, не! — изстена тя и се хвърли върху тялото. — Не ни оставяй! Моля те, моля те, не ни оставяй!

Фиона зърна лицето на баща си, чу стоновете на майка си и почувства как светът ѝ се срива.

Глава 10

— Фиона, мила… хапни поне нещо — молеше я Роуз Бристоу. — Мъничко яхния или сандвич?

Седнала до кухненската маса, Фиона се усмихна уморено.

— Не мога, госпожо Бристоу.

— Дете, трябва да се храниш. Дрехите висят по тялото ти. Само една хапка. Хайде, момиче. Джо ще ми се ядоса, като те види, че си станала само кожа и кости.

Фиона се предаде и прие Роуз да ѝ сипе чиния с телешка яхния само за да ѝ угоди. Не беше гладна и не можеше да си представи, че някога отново ще огладнее. Кухнята им беше пълна с храна. Съседите бяха донесли пайове с месо, наденички в тесто, различни яхнии, студени меса, картофи, зеле и питки, за да има достатъчно за тях и за всички прииждащи оплаквани в трите дни на бдението, опелото и погребението. Под зоркия поглед на Роуз тя набоде малко с вилицата си, приближи я до устата си, сдъвка и глътна.

— Добро момиче. Изяж всичко, а аз ще отида да видя как е майка ти. Джо ще пристигне скоро. Изпратих писмото преди два дни. Не се тревожи, мила, ще дойде.

Госпожа Бристоу излезе от кухнята и отиде в дневната, където се бяха събрали скърбящите, придружили семейството от църковния двор до дома им. Фиона остави вилицата и покри лицето си с ръце. Сцени от погребението на баща ѝ се повтаряха отново и отново в съзнанието ѝ. Дългата процесия до гробището, потъващият в земята ковчег, олюляването на майка ѝ, когато свещеникът хвърли шепа пръст отгоре му. Баща ѝ беше прекарал последната си нощ под покрива на дома им, а сега го нямаше, беше погребан в студената земя.

Не заплака, докато картините се нижеха пред погледа ѝ, беше прекалено уморена. Плака в болницата, плака, докато очите ѝ подпухнаха и почти се затвориха, и после плака отново по време на бдението. Необузданата разкъсваща мъка, която почувства в нощта на злополуката, се беше превърнала в тъпа и непрестанна болка, която поглъщаше цялото ѝ същество — тялото и душата ѝ — и я правеше вяла и незабелязваща нищо друго освен факта, че баща ѝ го няма и вече никога нямаше да се върне. Тази болка не познаваше облекчение. За миг или два се чувстваше по-добре, докато се занимаваше с Шийми и Айлийн, но после си припомняше и дъхът ѝ секваше. Имаше усещането, че дълбока рана е била отворена и е закървила отново. Накъдето и да погледнеше, нещо ѝ напомняше за него — столът му до камината, торбичката му за тютюн, абордажната му кука. Как така неговите вещи бяха тук, а него го нямаше? Тя отиде до рамката на камината и свали куката, обгръщайки с пръсти дървената дръжка, която беше станала съвсем гладка от дългата употреба.

Какво щеше да стане с тях? Майка ѝ… за два дни едва ги беше погледнала. Отказа да храни Айлийн. Госпожа Фаръл от отсрещната страна на улицата, която също имаше новородено, кърмеше бебето. Кейт беше лежала в леглото, ридаейки и зовейки съпруга си, изгубила ума си от мъка. Вечерта на втория ден слезе долу с побеляло лице, очи, наподобяващи тъмни дупки и разрошена коса, за да заеме мястото си до ковчега на съпруга си. Присъедини се към нечовешките писъци и вой, които надаваха ирландците за своите мъртъвци, та те да могат да ги чуят и да знаят, че скърбят. Беше нещо потресаващо — стонът от човешката душа, която споделя агонията си с небесата.

После беше позволила на Роуз да я изкъпе, да положи топли компреси върху подутите ѝ от насъбралото се мляко гърди и да среши косата ѝ. Все още замаяна, тя се поинтересува за децата си и настоя да ѝ занесат Айлийн. Разговаря с Роди за организацията на погребението, а после се върна в леглото и спа за първи път от дни.

Чарли се бореше усърдно да бъде силен и да помогне на семейството си да преживее трагедията. Помогна с опелото и погребението. Беше носил ковчега. Фиона не го беше видяла да плаче, но го забеляза да стои сам в кухнята и да се взира в пламъците с часовника на баща им в ръце.

Шийми реагира като всяко четиригодишно дете. Имаше моменти, в които беше уплашен и объркан, в които плачеше за баща си, и моменти, когато сядаше пред огъня и си играеше с играчките, нехаещ за случващото се. Сърцето на Фиона се късаше заради него и Айлийн, имаше толкова неща, които никога нямаше да познаят от баща си — историите му за Ирландия, разходките до реката. Неща, които тя щеше да се опита да им предаде, но едва ли щеше да успее.

Нежно докосване по рамото прекъсна мислите ѝ.

— Фиона, ще сложиш ли чайника да заври? — попита госпожа Бристоу. — Бен Тилет и хората му са тук. Ще им дойде добре по чаша чай.

Роуз изчезна отново, а Фиона приготви чая, облекчена, че има с какво да се ангажира. Когато занесе каната в дневната, видя, че в къщата все още имаше много опечалени. Присъствието им сега и през последните три дни показваше почит към баща ѝ, доказателство за уважението им към него. Насили се да разговаря със съседите и приятелите. Възрастни жени стискаха ръцете ѝ, други шепнеха съболезнования и ѝ казваха колко много прилича на него. Тя се озърташе от време на време с надеждата да види Джо. Как ѝ се искаше той да е тук. Госпожа Бристоу беше пратила писмо до Ковънт Гардън, в което го уведомяваше за случилото се. Би отишла да го доведе, но нямаше пари за дилижанса и се тревожеше прекалено много за Кейт, за да я остави. Господин Бристоу също не можеше да отиде да го докара. Беше пропуснал един ден от работа, докато помагаше за организиране на погребението. Още някой ден далече от пазара и друг търговец щеше да претендира за мястото му. Фиона слушаше любезно, като се стараеше да прикрие обзелата я немощ, докато госпожа Маккалъм споделяше за добрината, проявена от страна на Пади към нея.

Докато възрастната жена нареждаше, друг разговор привлече вниманието ѝ. Двама мъже, господин Долан и господин Фаръл, живеещи наблизо и работещи по доковете, стояха в ъгъла и също обсъждаха баща ѝ.

— Петнайсет години на дока и никога не е допускал грешка — отбеляза господин Долан. — Нямаше липсващи пръсти, нито счупени кости. А после да падне от отвор за товарене. Просто няма логика, Алф.

— Чух, че ченгетата открили грес на платформата — отговори Алфред Фаръл. Мислят, че е потекла от някоя лебедка и заради това се е подхлъзнал.

— Глупости! Някога да си чувал мазно петно да бъде оставено просто така? Никой не го прави. Също като с брачната халка е — никой не я носи, защото е прекалено опасно. Закачи ли се някъде, пръстът ти отива. Същото важи и за маслото. Разсипе ли се, веднага го почистват и наръсват с пясък. На всеки работещ в Оливърс Уорф му е ясно това.

Фиона беше зашеметена от чутото. Прави са, помисли си; нямаше логика. Познаваше достатъчно добре работата на баща си, та да знае, че никой докер не проявяваше небрежност, когато опираше до грес, както и никой не поставяше сандък индийско орехче върху друг, пълен с чай, че да допусне листата да поемат миризма. Беше чула Роди да споменава за разследване, как полицията била установила, че вратата на отвора за товарене била отключена и открила петно от грес на пода близо до нея. Управителят Томас Къран обяснил, че явно някой от неговите хора не е заключил вратата. Нощта била ветровита и баща ѝ сигурно я е чул да се блъска във фасадата на сградата. Отишъл е да я затвори и понеже било твърде тъмно, а той имал само фенер, не е забелязал мазното петно. Къран заявил, че бил наредил на един от хората си — Дейви О’Нийл — да смаже пантите по-рано същия ден. Дейви може да е разлял малко. Случилото се било трагедия по думите на господин Къран. Работниците щели да съберат помощ, а той бил сигурен, че господин Бъртън ще намери начин да компенсира семейството по някакъв начин. Удовлетворен от обяснението му, съдебният лекар определил причината за смъртта като нещастен случай.

Фиона беше чула всичко това, но съсипана заради шока от смъртта на баща си, почти не обърна внимание. Баща ѝ беше паднал от отвор за товарене. Конкретните подробности нямаха значение; важно беше единствено, че той е мъртъв. Но сега, когато разсъдъкът ѝ беше малко по-ясен…

— Извинете ме, госпожо Маккалъм — каза безцеремонно.

Остави жената да дърдори и се върна в кухнята. Трябваше да остане насаме със себе си и да помисли.

Седна на стола на баща си. Беше ясно като ден: някой беше разлял масло, та той да се подхлъзне. Защо никой не беше обърнал внимание на това? Изпитваше физическа болка от усилието, умът ѝ беше така разбъркан, но щеше да запише всичко и да вкара ред в разсъжденията си. А после щеше да разкаже на чичо Роди и той щеше да накара отговарящите за случая да предприемат друго разследване. Беше очевидно какво се е случило, забележимо като носа на нечие лице… Това беше… нелепо.

Защо някой би наранил баща ѝ, почуди се. А още по-малко би го сторил някой от колегите му. Полудяваше ли? Да, точно това беше. Започваше да губи ума си. Търсеше причина за смъртта на баща си и се вкопчваше в сламки.

Наведе се напред с лакти, опрени в коленете, и положи глава върху дланите си. Още не можеше да приеме случилото се; част от нея все още очакваше баща ѝ да влезе през входната врата, завърнал се от доковете. Щеше да седне, да прочете вестника и да забравят за целия този кошмар. Докато тя беше дете, той представляваше центърът на нейната вселена и приемаше, че винаги ще е до нея — да се грижи за семейството, да слага храна на масата, да ги предпазва от злините в света. Сега вече нямаха баща. Майка им нямаше съпруг. Той си беше отишъл. Кой щеше да се грижи за тях? Какво им предстоеше оттук нататък?

В този миг, също както се случваше непрестанно през последните три дни, болката се сгромоляса отгоре ѝ като порой. Плачейки горчиво, тя не забеляза, че в кухнята влиза Джо.

— Фий? — повика я тихо той и коленичи до нея.

Тя вдигна глава.

— О, Джо — прошепна.

В очите ѝ имаше толкова много болка, че на него му се доплака. Прегърна я и я задържа в обятията си, докато тя хлипаше. Люлееше я нежно и галеше косата ѝ, докато мъката изтръгваше ридания от устата ѝ.

Когато вече нямаше сили да плаче, той задържа лицето ѝ между дланите си и обърса сълзите ѝ с палци.

— Бедното ми момиченце — промълви.

— Защо, Джо? Защо баща ми? — попита тя, а очите ѝ бяха станали светлосини от сълзите.

— Не знам, Фиона. Ще ми се да можех да ти дам отговор.

— Боже, толкова ми липсва.

— Знам, че е така, мила. И на мен ми липсва. Баща ти беше невероятен човек.

Седяха смълчани за няколко минути. Джо държеше ръката на Фиона, а тя подсмърчаше. Без цветисти слова и баналности помежду им. Джо би сторил всичко да облекчи страданието ѝ, но знаеше, че нищо, което кажеше или направеше, не би помогнало. Скръбта ѝ трябваше бъде преживяна също като треска и да я освободи от присъствието си, когато най-сетне се износи. Нямаше да я залъгва или да ѝ говори, че такава е била божията воля и на баща ѝ му е добре, където е. Това бяха пълни глупости и те двамата го знаеха. Когато нещо боли с такава сила, просто трябва да го изтърпиш. Нямаше преки пътища. Той седна тежко на люлеещия се стол на Кейт.

Фиона хвърли поглед към него и видя, че е уморен и немит.

— Питърсън ви кара да работите здраво, нали?

— Да. Пристигнаха фургони със стока. Трябваше да бъдат разтоварени веднага. Иначе щях да дойда по-рано. Получих писмото от майка ми вчера сутринта, но не можах да се измъкна. Ако бях тръгнал, щяха да ме уволнят. Томи Питърсън не дава пет пари за ничие погребение, освен ако не е неговото собствено. Не съм мигнал, откакто прочетох за случилото се. Съжалявам, Фий. Ще ми се да бях успял да пристигна по-скоро.

Фиона кимна; разбираше го. А и сега беше тук.

— Кога трябва да се връщаш?

Тази вечер. Не веднага, по-късно. Оставих Хари да довърши, но чакаме друга пратка утре рано сутринта.

Тя беше разочарована. Надяваше се, че ще му е възможно да остане. Боже, как ѝ се искаше още да живееше в къщата на родителите си, вместо на другия край на Лондон. В този момент ѝ беше така нужен — да говори с нея, да я утешава. Щеше да се нуждае от него и в предстоящите дни. Но него нямаше да го има.

Сякаш прочел мислите ѝ, той извади един шилинг и го притисна към дланта ѝ.

— Ето. За хартия и марки. Можеш да ми пишеш. Всяка вечер. Когато ти стане трудно да го понесеш, просто ми напиши писмо и ще бъде все едно разговаряме. Става ли?

— Имам време да се поразходим — каза и се изправи. Да се махаме оттук. Цялото това шепнене и оплакване няма да ти помогне. Да отидем до реката и да погледаме лодките. Все още имаме около час, преди да се стъмни.

Фиона стана и взе наметката си от закачалката при задната врата. Той беше прав; щеше да ѝ дойде добре да излезе от къщата. Докато се приготвяше, изведнъж се почувства обсебена от идеята, че баща ѝ ще бъде край реката, присъствайки във всички неща, които беше обичал — прииждащите сиви вълни и пътуващите по небето облаци, извисяващите се в него чайки, порещия водите нос на някоя лодка, напредваща навътре към морето. Нямаше го в тази изпълнена с болка къща, а беше там навън, при реката. Тя беше убедена в това. И когато Джо пое ръката ѝ и я поведе, тази убеденост я утеши и ѝ предостави поне мъничко покой.

Глава 11

Кейт провери номера на парчето хартия, което държеше: Стюард Стрийт номер шейсет и пет. Това сочеше и номерът на вратата. Защо никой не отваряше? Почука отново.

— Почакай де — кресна някой отвътре. — Чух те още първия път. Вратата беше отворена със замах и тя се озова лице в лице с дебела раздърпана жена, която ако се съдеше по вида ѝ, бе спала и никак не се радваше, че са я вдигнали от сън.

— Вие ли сте госпожа Колман?

— Да.

— Аз съм госпожа Финеган. Тук съм за стаята.

— Влизай тогава — отвърна жената и я пусна да влезе в тъмен коридор, който вонеше на зеле. — Стаята е горе. На последния етаж. Вратата е отворена. Хубава стая е, госпожо Фланаган — заяви жената.

Зъбите ѝ бяха черни. От нея лъхаше на уиски.

— Финеган.

— Фланаган, Финеган, за мен е все едно и също. Качвай се.

— Благодаря, госпожо Колман — каза Кейт и заизкачва стълбите. Парапетът се клатеше под ръката ѝ, докато се движеше нагоре към площадката. Стълбите вибрираха и скърцаха. През една отворена врата зърна млада жена, която гризеше кора хляб, докато кърмеше бебето си. През друга видя изтегнал се на легло мъж да хърка.

Продължи нагоре към втория етаж. Една от трите врати там зееше широко отворена. Влезе. Нещо изхрущя под краката ѝ. Сигурно част от мазилката, каза си. Стаята беше тъмна. На единствения прозорец имаше капаци. Тя ги отвори и изпищя.

Цялата стая беше пълна с черни насекоми. Пъплеха бързо по пода и тавана, стреснати от светлината. Пълзяха по висящите на парцали от стената мърляви тапети. Щураха се из камината и по мръсните дюшеци. Само след секунди беше обратно долу на път към външната врата.

— Хареса ли ти стаята? — кресна госпожа Колман, докато се клатушкаше зад гърба ѝ.

— Навсякъде са.

— О, буболечките няма да ти направят нищо. Ще ти кажа какво, ще ти я дам евтино. Можеш да използваш и кухнята. — Тя се наведе към Кейт. — Има и още едно предимство, ако наемеш тази стая. — Ако някога закъсаш, можеш да си докараш някоя пара, без дори да излизаш от нея. — Тя ѝ се усмихна мазно. Господин Даниълс от втория етаж. Чувала съм, че плаща добре.

Кейт отвори рязко вратата и изскочи навън. Насекомите, мръсотията, вонята вътре я бяха накарали да се почувства замаяна. Тази мърлява кучка, разбесня се вътрешно, да ѝ отправя такива отвратителни предложения. Ако Пади я беше чул, щеше да ѝ избие гнилите зъби.

Пади. При мисълта за него от очите ѝ бликнаха сълзи. Извади носната си кърпа от джоба и обърса лицето си. Не можеше да си позволи да циври. Трябваше да намери стая, защото парите ѝ почти бяха свършили и вече не можеше да си позволи да плаща наема за къщата на Монтагю Стрийт.

Дори само това, че са изгубили надниците на Пади, би стигнало да я вкара в затруднение, но веднага след смъртта му на главата ѝ се бяха струпали болничната сметка, купуването на ковчег, плащането на такса за катафалка, парцел в църковния двор и надгробен камък. Намери двете лири, за които ѝ каза мъжът ѝ и точно както беше обещал, работещите на Оливърс бяха пуснали шапка, с което ѝ бяха осигурили още три лири, плюс една лира от профсъюза и парите от погребалната застраховка. Фиона и Чарли ѝ даваха всичко, което изкараха, и се беше захванала отново с прането, но не стигаше.

Беше се надявала, че „Бъртънс Тий” ще ѝ платят десет или двайсет лири компенсация за смъртта на мъжа ѝ. След като изминаха почти две седмици и не чу нищо от тях, събра кураж и отиде в офиса на фирмата. Чака три часа, преди да се срещне с младши служител, който ѝ каза, че трябва да отиде отново на следващия ден и да разговаря със старши служител. Когато се върна, отново се наложи да чака. Друг служител ѝ даде да попълва документи. Тя помоли да ги отнесе вкъщи, за да може да ги даде на Роди да ги прочете, но служителят не разреши, така че тя ги подаде и ѝ казаха да се върне след месец, за да разбере какво се е случило с молбата ѝ.

— Един месец! Господине, парите ми трябват сега — възнегодува тя.

Чиновникът, суров на вид човек с бакенбарди, ѝ обясни, че като е подписала документите, е дала съгласие да следва процедурата на „Бъртънс Тий” за предоставяне на суми за компенсации. Ако не я следва, искът ѝ може да бъда анулиран. Нямаше друг избор, освен да чака.

Времето, което прекара в „Бъртънс Тий”, я изтощи. Това беше всичко, което можеше дв направи в последните дни, за да не се разпадне на съставните си части. Всяка сутрин, щом отвореше очи, болката я налягаше с нова сила и тя започваше да плаче. После, замаяна от мъка, но тласкана от необходимостта, тя ставаше, нахранваше децата и се захващаше с прането, като даваше всичко от себе си, за да може да продължи напред. Не носеше траурни дрехи, нито наниз от черен кехлибар или брошка. Не линееше в затъмнената дневна пред вещи на скъпия си покойник. Жени като нея, дори да бяха съсипани от мъка, трябваше да се стегнат и да действат или децата им стояха гладни.

Замислеше ли се за тях, започваха да я измъчват страхове за бъдещето им. Как щеше да ги издържа? Можеше да продаде някои от мебелите, когато се преместеха — това щеше да донесе няколко шилинга. Ако се наложеше, щеше да заложи халката на Пади, но само ако се наложеше. Можеше да продаде пресата и казана за пране. Нямаше да има място за тях, когато всички обитаваха една стая. Без тях нямаше да може да взима дрехи за пране, а това би значело допълнително намаляване на приходите, но може би щеше да има възможност да пере за клиентите си по домовете им. Но тогава кой би се грижил за Шийми и Айлийн?

Не мога да се справя с това, помисли си, не мога. Прекарах два дни в „Бъртънс Тий” и нямам нищо в замяна. Изгубих вчерашния и днешния ден да търся стая, а съм наникъде. Или са прекалено скъпи, или прекалено малки, или прекалено ужасни. Сълзите ѝ отново бликнаха. И този път бяха от отчаяние и нямаше как да ги спре.

— Хайде, Бристоу, излез с мен и момчетата. Ще се позабавляваме — настояваше Хари Итън, докато оправяше връзката си пред огледалото.

— Не, благодаря, приятелю. Смазан съм — отвърна Джо със затворени очи, докато сподавяше прозявка.

— Глупости! Знам, че не си толкова уморен. Ясна ми е истинската причина.

Джо отвори едно око.

— Какво?

— Заради онази малка красавица е. Фиона. Не би го одобрила. Обясни ѝ, че онова между краката ти не е калъп сапун. Няма да се изхаби, ако от време на време го навлажняваш.

Джо се засмя. Това беше ритуал за Хари в събота вечер. Без значение колко уморен беше, винаги намираше време и сили за проститутки… и да го закача, задето не излиза с него.

— Само си помисли — избърбори. — Хубаво момиче с големи гърди и стегнато дупе. И всичко това е твое за три шилинга. Руса или чернокоса, каквато си избереш. Знам една червенокоса, която умее всякакви номера. Може да изсмуче боята от улична лампа…

— Контролирай се, ако обичаш.

Но Хари Итън никога не се контролираше. Беше повече от склонен да плаща за секс и в Лондон не липсваха жени, които да му го предоставят. В списъка му фигурираха два типа — такива, които те карат да се чувстваш добре и такива, които те карат да се ожениш за тях — и той предпочиташе първия.

Джо си имаше своите причини да не придружава Хари — основната беше Фиона, но също така не гореше от желание да се прибере пипнал трипер. Беше чувал как Хари стене от банята някои сутрини, когато членът го болеше така, че дори не можеше да се изпикае. Обясни, че лечението му се отразявало по-болезнено както на него, така и на портфейла му. Това обаче не го спираше. Продължаваше да излиза с другите момчета от пазара в преследване на „ножница за сабята му”, както се изразяваше и на Джо винаги се налагаше да изтърпи някоя нецензурна шега преди излизане. Дребни остроумия как щял да остави Джо да поеме нещата в свои ръце и други подобни.

— Добре, отивам да изпусна парата.

— И на мен ми се стори, че нещо мирише.

— Много смешно. Не стой буден да ме чакаш. И Джо…

— Какво, Хари?

— Скоро проверявал ли си зрението си?

— He.

— Трябва да го сториш. Прекалено много от това… — Хари направи нецензурен жест — …води до слепота.

— Благодаря за загрижеността. Сега се разкарай и ме остави на мира.

Хари напусна стаята, подсвирквайки и хукна надолу по стълбите.

Съжалявам момичето, на което ще се падне тази вечер, помисли си Джо. Ще ѝ налети като бик. Той се прозя отново. Беше време да си ляга, но се чувстваше прекалено уморен да отиде до леглото. Вратичката на печката беше отворена и огънят приятно топлеше краката му. Той се чувстваше загрят… и виновен.

Двамата с Хари бяха започнали работа в четири сутринта. Периодът на прибиране на реколтата приключваше, но фургоните не спираха да пристигат един след друг. Фермерите изгаряха от желание да разпродадат и последната си продукция. Не беше имал нормален почивен ден от векове. Можеше да настоява да получи, но това не би било разумно. Не и в този момент. Питърсън правеше намеци за повишения. Мартин Уилсън, човекът, уговарящ финалната цена за сделките им, напускаше. Джо дори не беше помислял, че би могъл да поеме работата от Мартин; приемаше, че е прекалено нов за повишение, но знаците бяха непогрешими. Питърсън използваше всяка възможност да хвали работата му. И днес му беше възложил да върши задълженията на Мартин, защото Мартин беше нужен другаде. Беше забелязал Томи и Мартин да го наблюдават. В края на работното време Томи прегледа списъка със сделки, посочи му две, при които беше надплатил, ликуващо отбеляза четири, при които беше платил по-малко, и като цяло обяви работата му за първокласна. Той едва не се пръсна от гордост. Одобрението на Питърсън беше станало много важно за него.

Двамата с Хари приключиха работа късно, малко след седем. Томи още беше наоколо и Мили беше с него. Баща ѝ ги покани да се присъединят към тях за вечеря. Сърцето на Джо се сви. Планираше да отскочи до Уайтчапъл да види Фиона. Не се беше връщал от две седмици и се тревожеше за нея, но нямаше как да откаже на поканата на Питърсън. Томи им поръча да се измият и да се срещнат с тях в „Сандринис”, италиански ресторант на две преки. Джо изпадна в пълна паника; не беше стъпвал в ресторант в живота си. Каза на Хари, че може би не трябва да ходи, защото не разполага с други дрехи освен работните. Хари му подари едно сако, което му беше омаляло и му даде назаем риза и връзка. Облече по-хубавите от двата си чифта панталони.

Мястото беше тъмно, осветено единствено от свещи върху винени бутилки, така че никой не забеляза, че панталоните му и сакото не си подхождат. Томи поръча за всички. Джо се справи със супата и предястието, но се затрудни, когато пристигна пастата. Мили, Хари и Томи му се смяха, докато го наблюдаваха как се мъчи със спагетите, а после Мили му показа как да ги навие на вилицата си. Наръси в чинията му пармезан и почисти петното от доматен сос на брадичката му. Беше в типичното си словоохотливо настроение и им разказа как се движи подготовката за устройваното от баща ѝ празненство в чест на Гай Фокс. Когато се нахраниха, вървяха пеша до Ковънт Гардън, а после Мили и Томи отпътуваха.

Джо се беше забавлявал искрено, но сега се чувстваше ужасно. Тази вечер трябваше да я прекара в Уайтчапъл заедно с Фиона, която беше така бледа и слаба и все още скърбеше за баща си. Прояви се като първокласен никаквец. Тя се нуждаеше от него, а къде беше той? Забавляваше се в „Сандринис”. Припомни си как я беше изпратил от реката до дома ѝ вечерта след погребението на баща ѝ и как се вкопчи в него, когато се разделяха. Едва понесе да я остави, когато тя се нуждаеше толкова много от него. Но какво можеше да стори? За ден или два се изкушаваше да напусне работа и да се върне на Монтагю Стрийт, за да е до нея. Но къде би ги отвело това? Щеше да се върне обратно при баща си и с мъка да успява да сложи по някое пени в тенекиената им кутия, а сега добавяше цели лири. А от поста на Мартин Уилсън — ако изобщо го получеше — щеше да печели дори повече. Не бе ли по-важно да продължава да се бори за бъдещето им? Фиона щеше да скърби с него или без него. Присъствието му би предложило утеха, но не би заличило болката.

Той стана от креслото си, разрови жаравата и отиде до банята да се измие. Трябваше да поспи. Докато подсушаваше лицето си, хвърли поглед навън през прозореца. Небето над Лондон беше впечатляващо чисто. Тъмната нощ беше озарена от звезди. Той се загледа в една особено ярка. Дали същата тази звезда светеше и за момичето му? Дали тя също гледаше към нея от прозореца и мислеше за него? Каза на звездата, че я обича, поръча да се грижи за нея и да я закриля.

Съблече се и си легна. Докато се унасяше, в съзнанието му изникваше образът на Фиона. Скоро ще има парите, които им трябваха за магазина, ще напусне Питърсън и ще бъдат заедно завинаги. Ще се оженят и този труден период на раздяла ще е зад гърба им. Някой ден. Някой ден съвсем скоро.

Глава 12

Фиона оглеждаше пушените херинги, подредени в редица на сергията на рибаря. Беше отишла сама на петъчния вечерен пазар. Майка ѝ имаше ужасна кашлица и състоянието ѝ никак не се подобряваше. Фиона не искаше тя да излиза на влажния октомврийски въздух. Възгласите на зарзаватчиите не ѝ доставиха удоволствие и тя не прояви никакъв интерес към изложеното от тях. Беше прекалено заета да измисли как да купи вечеря за четирима с шест пенса.

— Колко струва пушената херинга? — попита продавача.

— Големите са два пенса — отговори. После посочи по-малките. — Тези тук са две за три пенса.

— Ще взема две от тези. — Тя прибра рибата в пазарската си торба при картофите, които беше купила от сергията на семейство Бристоу, и крушите, които госпожа Бристоу беше добавила към тях.

Фиона се радваше на крушите, но милият жест на госпожа Бристоу я караше да се чувства като просякиня. Никак не беше горда да ги приеме, но Шийми обичаше круши и на нея ѝ се искаше да може да му ги даде. Беше побъбрила за кратко с госпожа Бристоу за Джо и големите му надежди за повишение. И двете получаваха писма всяка седмица, но никоя не го беше зървала почти от месец. Той липсваше на Фиона ужасно много. Искаше ѝ се да му пише; това би облекчило самотата ѝ. Но всеки път щом спестеше някое пени за хартия и марки, изникваше необходимост да се купят чорапи за Шийми, лекарство за гърлото на майка ѝ или хляб.

Фиона беше убедена, че кашлицата на майка ѝ се дължи на влажните стени в новата им стая на „Адамс Корт“. Близо до тях се намираше единствената помпа в района, от която се лееше вода ден и нощ, а вследствие на това камъните, покриващи улицата, бяха хлъзгави и стените на околните къщи мокри и студени.

„Адамс Корт“ представляваше къса и мрачна задънена улица, достъпна от Вардън Стрийт посредством тесен тухлен път. Къщите бяха схлупени сгради с две стаи на първия и две стаи на втория етаж, които се гледаха през широк два метра проход, покрит с павета. Тяхната стая беше предната на долния етаж на номер дванайсет. Майка ѝ я беше завела да я види, преди да я наемат. Чула за нея от приятелката си Лили. Годеникът на Лили беше живял в нея, но я освободил след сватбата им, за да се преместят в по-голяма от другата страна на реката. Нямаше мивка. Нито гардероб. Налагаше се да окачват дрехите си на пирони. Имаше размер около четири на пет метра. Принудиха се да продадат по-голяма част от мебелите си. Фиона изпита ненавист към стаята, но когато майка ѝ я попита за мнението ѝ със смесица от надежда и тревога по лицето, тя отвърна, че като привикнат към размерите, ще им върши чудесна работа.

Старите им приятели и съседи бяха направили всичко възможно да ги задържат на Монтагю Стрийт, като им предлагаха подслон в домове, които и без друго бяха пълни. Но поканите им идваха от добро сърце, а не от практичност и майка ѝ не би се възползвала от тях. Роди също се постара да помогне. Фиона не биваше да научава, но го беше узнала. Докато още живееха в старата къща, една вечер се прибра от късна смяна и Кейт му приготви вечеря. Вратата към дневната беше отворена и тя ги чу да коментират делата на майка ѝ с „Бъртънс Тий”. А после най-изненадващо Роди помоли майка ѝ да се омъжи за него.

— Знам, че не ме обичаш, Кейт — заяви той. — И не очаквам такова нещо. Не и след Пади. Знам колко силни бяха чувствата помежду ви. Не става дума за това. Ами, просто… Бих могъл да се погрижа за теб и децата. Аз ще си остана в моята стая, а ти ще останеш в твоята и всичко ще продължи както преди. Не е нужно да се местите.

После чу как майка ѝ плаче, а Роди продължи с тревога в гласа.

— О, боже, съжалявам. Не възнамерявах да те разплаквам. Само исках да помогна. Боже, аз съм пълен идиот…

— Не, Роди, не си идиот — отговори му майка ѝ. — Ти си един добър човек и всяка жена би се радвала да те има за съпруг. Плача, защото ме трогна искрено. Няма много хора на този свят, които биха поставили щастието на друг над своето. Но не можеш да се нагърбваш със семейството на друг мъж. Трябва да създадеш свое собствено с Грейс. Всички знаят колко много я харесваш, така че върви и се ожени за това момиче. Ние ще се справим.

Но щяха ли? Фиона не беше така сигурна. В последните дни дълбоко в нея непрестанно звучеше глас, който ѝ напомняше отново и отново с колко малко пари разполагаха. Изкарваното от нея и Чарли едва стигаше за наема и малко храна. Откъде щеше да дойде останалото? Какво щяха да правят, когато бебето имаше нужда от нови дрехи или нечии обувки се износеха. Този глас я парализираше. Крещеше и опяваше, а тя нямаше отговорите, за които настояваше. Беше се обърнала към Бог, беше го молила за помощ. Да ѝ даде сила да понесе загубите и кураж да се изправи лице в лице с предстоящото. Но не получи отговор. Като че Бог не я слушаше.

Когато паднеше духом, бъркаше в джоба си, за да докосне синия камък, даден ѝ от Джо. Стискаше го силно, представяше си лицето му, напомняше си за магазина им, за мечтите им, за живота, който щяха да имат заедно. Някой ден. Някой ден съвсем скоро. Парите в металната им кутия продължаваха да се трупат. Всеки път, когато ѝ пишеше, сумата се беше увеличила. В последното си писмо казваше, че ако нещата продължават да се движат така добре, скоро щяло да бъде възможно да се оженят. Прочетеното я зарадва толкова много, но щастието ѝ помръкна, когато осъзна, че няма да може да се омъжи така скоро. Семейството ѝ се нуждаеше от заплатата ѝ. Майка ѝ все още чакаше компенсацията от „Бъртънс Тий” за смъртта на баща ѝ. Можеше да възлиза на двайсет лири, които биха позволили да намери по-добра квартира и да подсигури по-добър бит за себе си и малките. Фиона знаеше, че не може да помисли да ги напусне, преди да са дошли тези пари.

Докато отминаваше сергията на месаря, прииска ѝ се да можеше да купи някое хубаво парче говеждо, та майка ѝ да го сготви с картофи и сос, но бюджетът им вече не допускаше скъпи продукти и дори да се случеше, нямаше къде да го приготвят. В стаята им нямаше печка, само малко огнище с тясна решетка, на която се побираше една тенджера. Липсваха ѝ питателните ястия, приготвяни някога от майка ѝ. Понякога единствената топла част от нещо, което би трябвало да бъде топла храна, беше чашата чай.

Днешната вечеря щеше да е оскъдна. Тя и Шийми щяха да ядат варени картофи и хляб с маргарин. Нямаше масло. То беше прекалено скъпо. Чарли и майка ѝ щяха да получат същото плюс пушена риба — Чарли, за да има сили да работи в пивоварната, а майка ѝ, за да се позакрепи малко. Тази кашлица я изцеждаше. Понякога кашляше толкова силно, че лицето ѝ пламваше и едва успяваше да си поеме дъх. Може би утре Чарли щеше да изкара някое допълнително пени. Ако се случеше така, щеше да купи евтини парчета овнешко за яхния. Можеха да бъдат сварени в тенджера заедно с моркови и картофи. Това може би щеше да помогне майка ѝ да се подобри.

Тя завърши пазаруването си с един хляб и сто грама маргарин, а после пое към вкъщи. Наоколо се прокрадваше мъгла и забулваше оранжевите пламъци на газените лампи, карайки ги да озаряват улиците с призрачни отблясъци. Мъглата се движеше и обгръщаше сергиите като живо същество, приглушаваше шума и намаляваше видимостта.

Мъглата я накара да потръпне. Да се движиш през нея, създаваше усещането, че си увит в студено мокро одеяло. Пазарската ѝ торба тежеше, беше гладна и краката я боляха от стоенето права цял ден. Откакто беше разяснила на господин Бъртън как да получава повече свършена работа от по-малко момичета, господин Минтън, почувствал се засрамен, я експлоатираше здраво, като изискваше от нея вечер да мие лопатките за чай, да бърше масите и да мете пода. Беше изтощена и копнееше да си е у дома. Импулсивно реши да избере по-кратък път.

Отклони се от Хай Стрийт и пое през сгъстяващата се мъгла по Бароу Стрийт, необитаема уличка със срутени къщи, чиито врати зееха, а прозорците бяха без стъкла. Всички газени лампи бяха изпочупени. Улицата беше тъмна и тиха и след като измина двайсет метра, Фиона започна да си мисли, че избирането на пряк път не е било чак толкова добра идея. Помнеше колко се уплаши, когато противният Сид Малоун я беше сграбчил. Ами ако я е забелязал на пазара и я е проследил? Да не говорим, че го имаше и Джак. Преди три седмици в края на септември беше убил още две жени, и двете в една и съща нощ — Елизабет Страйд на Бърнър Стрийт и Катрин Едоус на Митър Скуеър. Всички говореха само за това. Фиона не беше обърнала особено внимание на новините, но сега се замисляше. Нито Бърнър Стрийт, нито Митър Скуеър бяха много далече от Бароу Стрийт. Джак не беше заловен все още. Можеше да е навсякъде. Нямаше кой да я чуе, ако се развикаше и… О, престани, скара се сама на себе си. Държиш се глупаво. По този начин ще се прибереш вкъщи за десет минути вместо за двайсет.

Наложи си да се съсредоточи върху други неща. Замисли се зa новите им съседи. От едната им страна живееше Франсес Сойър, за която Чарли твърдеше, че била лека жена. От другата беше господин Хансън. Беше отвратителен, зяпаше похотливо наоколо и ръцете му вечно бяха на чатала. Опитваше се да надзърта през пролуките на нужника, когато тя или която и да било друга жена се намираха вътре. Поне хората, с които деляха една и съща къща, бяха свестни. Господин Дженсън, зидар, държащ задната горна стая, беше изключително затворен. Госпожа Кокс — горната предна стая — крещеше много по момчетата си. Джим и Луси Брейди, които обитаваха долната задна стая, бяха най-симпатични от всички. Джим винаги намираше време да поиграе с Шийми, а Луси, която очакваше първото си дете, всеки ден изпиваше по чаша чай с Кейт и ѝ задаваше въпроси за раждането и отглеждането на бебета.

Беше трудно да се съжителства в такава голяма близост с напълно непознати. Трябваше да си намерят по-добра квартира, но за тази цел им бяха нужни повече пари. Тъй като не беше склонна просто да стои и да чака парите от „Бъртън Тий", Фиона беше отишла да търси работа за уикенда в някои от местните магазини. Засега нямаше късмет, но няколко от собствениците бяха записали името ѝ. Майка ѝ беше започнала надомна работа, правеше копринени коледни звезди за коледната декорация. Чарли също помагаше. Понякога, когато си мислеше, че разполага с достатъчно пари само за хляб и маргарин, той изваждаше няколко шилинга — от печалбите си от боеве — и успяваха да си позволят пай с месо или риба и пържени картофи.

Потънала в мислите си, Фиона беше изминала половината разстояние, когато чу стъпки зад гърба си. Нищо особено, каза си припряно. Просто някое друго момиче на път за вкъщи от пазара. Но едно тихо гласче в главата ѝ отбеляза, че стъпките бяха прекалено тежки, за да са на жена. Е, противопостави се тя, не може да са твърде близо, ако се съди по звука. Но пък, от друга страна, прошепна гласът, може да се заблуждаваш заради мъглата. Тя приглушава звуците, кара шумовете да звучат по-далечни, отколкото са в действителност. Фиона стисна здраво пазарската си торба и ускори крачка. Стъпките също забързаха. Който и да беше зад гърба ѝ, я следваше. Тя затича.

Не успяваше да зърне края на улицата заради мъглата, но знаеше, че не е далече. Там все ще има някой, каза си, някой ще ми помогне. Тичаше по улицата, но човекът зад гърба ѝ я настигаше. Стъпките отекваха все по-силно и внезапно тя осъзна, че няма да успее. Обърна се назад, изпаднала в ужас.

— Кой е там? — извика.

— Шшт, не се бой — отговори мъжки глас. — Няма да ти сторя нищо. Казвам се О’Нийл. Дейви О’Нийл. Трябва да поговоря с теб.

— Аз… Не ви познавам. Стойте настрана от мен — започна да заеква тя. Опита се отново да побегне, но той я сграбчи. Тя изпусна пазарската си торба и се канеше да изпищи, но той запуши устата ѝ.

— Недей! — изсъска. — Казах, че трябва да поговоря с теб.

Тя го погледна в очите. Излъчваха отчаяние. Той беше луд. Това беше Джак; сигурно беше той. И щеше да я убие ето тук. От устните ѝ се откъсна ужасено скимтене. Стисна здраво очи, защото не искаше да вижда отвратителния му нож.

— Ще те пусна, но недей да бягаш — каза той. Тя кимна. Освободи я от хватката си и тя отвори очи. — Съжалявам, че те уплаших. Исках да поговоря с теб още на пазара, но се боях — обясни. — Никога не знаеш кой може да наблюдава.

Тя кимна отново, като се стараеше да запази спокойствие. И да задържи него спокоен. Едва дочуваше какво ѝ говори. То нямаше никаква логика. Очевидно беше луд, но лудите можеха да бъдат опасни. Трябваше да внимава да не го разстрои.

Мъжът огледа уплашеното ѝ объркано лице.

— Не ме разпознаваш, нали? Аз съм О’Нийл. О’Нийл… Не ме ли помниш?

Изведнъж тя осъзна, че го познава. Или поне името му ѝ беше познато. О’Нийл от разследването. Той беше онзи, разсипал маслото, на което се беше подхлъзнал баща ѝ.

— Да. Но…

— Хвърлиха върху мен вината за злополуката с Пади, но не съм го направил аз. Смазах лебедките, както ми нареди Къран, но не съм разсипвал нищо. Почистих всичко за пълна безопасност, както правя винаги. Когато приключих, никъде нямаше останало масло. Кълна се!

— Но ако това е истина, тогава как…

— Трябваше да кажа на някого, че вината не е моя. Някои дори не желаят да разговарят с мен. Ти си дъщеря на Пади, ти си точният човек, с когото да споделя. — Той се озърна. — Сега трябва да си вървя.

— Почакай! — стисна го тя за ръкава. — Какво се опитваш да ми кажеш? Ако ти не си разсипал маслото, тогава как се е озовало там? Не разбирам…

O’Нийл се дръпна.

— Не мога да ти кажа повече. Трябва да си вървя.

— Не, почакай! Моля те!

— Не мога! — Той я погледна като преследвано животно. Понечи да си тръгне, но после се обърна и каза: — Ти работиш във фабриката за чай, нали?

— Да.

— Стой настрана от всякакви профсъюзи. Чу ли ме? — Гласът му беше тих и дрезгав. — Клонът в Уопинг е наникъде без баща ти, но Тилет се опитва да го изправи на крака. Говори се, че щели да организират и момичетата от фабриката за чай. Ти стой настрана. Обещай ми…

— Какво общо има профсъюзът?

— Обещай ми!

— Добре, обещавам. Но поне ми обясни защо.

Без да каже нито дума повече, той потъна в мъглата. Фиона искаше да изтича след него, но не можеше да накара треперещите си крака да помръднат. Как я беше уплашил само! Трябваше да се стегне, защото иначе майка ѝ ще забележи, че е разстроена и ще попита какво се е случило, а тя не би посмяла да ѝ каже. Беше ужасно объркана. Не знаеше какво да мисли за О’Нийл и за налудничавите неща, които и беше казал. Беше изгубил ума си; нямаше друго обяснение. Да я преследва така по улицата и да изскача от мъглата като някой призрак! Явно страдаше от гузна съвест.

Или пък може да казваше истината. И ако беше така, тогава как се е подхлъзнал баща ѝ? Този въпрос я караше да се чувства неспокойна. Беше се чудила и преди, когато след погребението господин Фаръл и господин Долън коментираха колко е странно, че баща ѝ е паднал и е загинал, след като не беше имал нито една злополука на доковете. Пропъди спомена за разговора им — и своите безумни подозрения, — като го сметна за нещо нелепо, продукт на съсипано от скръб съзнание. А така ли беше?

Дали Дейви O’Нийл твърдеше, че не той е разсипал маслото или че изобщо не е имало масло? Нямаше как да е второто; съдебният лекар, който беше огледал мястото, откри петно. Чичо Роди беше чел доклада и каза, че е напълно приемлив. Какво още каза О’Нийл? „Някои дори не желаят да разговарят с мен.” Фиона почувства как страхът ѝ е изместван от гняв. Сега ѝ беше ясно какво се случваше — имаше докери, които бяха ядосани на O’Нийл; виняха го за смъртта на баща ѝ. Държаха се дръпнато с него; можеше дори да има трудности да си намери работа. И той искаше от нея тя да оправи нещата. Искаше тя да каже на хората, че вината не е била негова. Себичен мръсник. Баща ѝ беше мъртъв, семейството ѝ изнемогваше, а единственото, което вълнуваше него, беше да си възвърне добрите отношения с колегите. Е, можеше да гори в Ада. Като че си нямаше други тревоги освен лошия късмет на Дейви O’Нийл. Ненормален тип. Да се прокрадва така в гръб и да дрънка глупости за профсъюзи. Да ѝ нарежда да не се присъединява. Като че тя имаше пари за членски внос.

Фиона прекара трепереща ръка по челото си и отметна назад няколко кичура. Осъзнаваше, че трябва да се махне от Бароу Стрийт. Изтъкването на един луд и стигаше. Нима се канеше да се мотае наоколо в очакване на следващия? Още беше разгневена и ѝ се прииска да можеше да разкаже на някого за случилото се. Чарли би имал идея как да разтълкува поведението на O’Нийл, но беше категоричен по отношение на кратките маршрути, а тя нямаше настроение за лекции. Нямаше да казва на никого, просто щеше да забрави за случката. Вдигна пазарската си торба. Нищо не беше изпаднало отвътре, но крушите вероятно бяха натъртени. Пое по пътя си, като проверяваше пипнешком пушената риба. За щастие не се беше смачкала. Вече приближаваше края на улицата, продължаваше да проклина O’Нийл и си обещаваше, че ще го нахока добре, ако има нещастието да го види отново.

Глава 13

Група дрипави момчета ровеха с пръчки в меката тинеста кал под Старите стълби, като преобръщаха всеки камък за някоя монета, стари бутилки или къс въглища. Фиона ги наблюдаваше, докато преследваха отдръпващите се вълни, тъпчеха джобовете си и после затичаха нетърпеливи да продадат съкровищата си на вехтошаря.

Тя седеше заедно с Джо на тяхното специално място. Познаваше тази част на реката като дланта си. Нищо тук не ѝ беше чуждо — пенливите вълни, Бътлърс Уорф от другата страна на водата, наситения аромат на чай. Всичко ѝ беше близко, но някак нищо не беше същото.

Още откакто Джо се появи съвсем неочаквано пред прага ѝ тази сутрин, тя не можеше да се отърве от усещането, че нещо у него се е променило. Не можеше да каже какво; той просто изглеждаше различно. Носеше ново сако — красиво зелено сако от туид, което му беше подарил Хари. Също така беше облечен в ослепително бяла риза и нови вълнени панталони, купени във връзка с пътуването му до Корнуол с Томи Питърсън. С тях вече не изглеждаше като недодяланото момче зарзаватчийче, а като самоуверен млад мъж, гонещ кариера.

Фиона беше облечена в тъмносинята си пола, бяла блуза и сив шал. Беше ветровита есенна неделя и тя беше доволна, че има извинение да носи наметка; така прикриваше грубо закърпената дупка на ръкава си. Беше болезнено наясно за своето дрипаво облекло и хубавите нови дрехи на Джо. Това я караше да се чувства притеснена, нещо, което преди не ѝ се беше случвало с него.

Джо изглеждаше развълнуван, доволен от работата си, от Питърсън и от самия себе си. И беше редно да е така, каза си. Работеше там едва от два месеца и вече ставаше дума за повишение. Не спираше да говори за Питърсън — Томи това, Томи онова, — като изричаше думите с бясна скорост. Лицето му сияеше, когато разказваше за вероятността да получи длъжността на снабдител. Описа ѝ пътуването си до Корнуол и как отседнал в луксозен хотел. Използваше всякакви видове търговски термини, които тя не разбираше. Тя се постара да се радва за него, опита се да сподели вълнението му, но изглеждаше сякаш всичко това принадлежи само на него, не и на нея.

— Радвам се да докладвам, че металната ни кутия сега съдържа осемнайсет лири и шест пенса — заяви той и я изтръгна от мислите ѝ.

Фиона му отправи извинителен поглед

— Аз не мога да добавя никакви пари. Може би следващата седмица…

— Не се тревожи. Аз слагам достатъчно и за двама ни.

Тя се намръщи. Нещата изобщо не стояха така; той да слага достатъчно и за двама им. Това беше тяхна мечта, нали така? Техния магазин. Тя искаше да допринесе. Когато го откриеха, искаше това да е резултат от нейните усилия и жертви, също както и на неговите. Нима не го разбираше?

Той пое ръката ѝ и я погали.

— Мила, ръцете ти са ужасно груби — отбеляза и заоглежда дланта ѝ. — Трябва да ти купим мехлем.

— Имам си, благодаря — отвърна рязко тя и я дръпна.

Тикна и двете си ръце в джобовете на полата. Не беше истина, нямаше мехлем. Но не искаше той да ѝ го купува. Почувства се обидена, като че я критикуваше. Ръцете ѝ винаги са били груби. Не важеше ли това за всички? Или поне за онези, които работеха. Изисканите дами имаха нежни ръце, но не и пакетиращите чай като нея. Ръцете на Мили са нежни, помисли си мрачно.

— Фий, какво не е наред? — попита Джо, забелязал начумереното ѝ изражение.

Боже, държеше се отвратително. Той просто се опитваше да е мил, да прояви загриженост към нея. Изненада семейството ѝ с огромна кошница с плодове и зеленчуци. Беше го направил да изглежда като подарък, макар да беше наясно, че става дума за стоки от първа необходимост. Донесе бонбони за майка ѝ и боядисано дървено войниче за Шийми, чието лице светна като лампа при вида му. За нея донесе шест рози. Държеше се толкова добре, а защо тя се чувстваше така потисната и наежена?

— Нищо — излъга и си наложи да се усмихне, твърдо решена, че няма да допусне противните ѝ мисли да съсипят първия им следобед заедно от толкова отдавна.

— Дърдоря за работата си прекалено много. Сигурно те отегчавам. Прости ми, Фий.

Той обгърна тялото ѝ с ръка, придърпа я към себе си и я целуна.

Озовала се в прегръдките му, тя се отърси от страха. Почувства, че двамата с Джо пак са си същите. Само те двамата… влюбени един в друг, принадлежащи един на друг, без мисли за Питърсън. Без тревоги за майка ѝ, мизерната им стая или недостига на пари.

— Ще ми се да имахме повече време заедно, Фий. Ужасно е да не мога да те виждам.

— Е, поне сега си тук — отговори ведро тя. — И ще се върнеш за празника на Гай Фокс. Той никак не е далече. След само две седмици. — Тя го очакваше с такова голямо нетърпение, че изпадаше във възторг дори само при споменаването му. — Ще отидем на Монтагю Стрийт за големия огън. Не мога да си представя да не съм там. — Тя стисна ръката му. — Целия ден ли ще си свободен или само за вечерта?

Той погледна встрани.

— Джо?

— Няма да мога да дойда, Фиона.

— Няма да дойдеш? — проплака тя съкрушена. — Но защо? Не ми казвай, че Питърсън иска да работиш във вечерта на Гай Фокс.

— Не, не точно. Томи организира голямо празненство и аз трябва да отида.

— Защо? Не можеш ли просто да кажеш „Не, благодаря” и да се прибереш вкъщи?

— Не, не мога. Празненството е за всички служители. На тази вечер Томи връчва премиите и повишенията. Ако не отида, ще е като шамар в лицето му. Моля те, не се ядосвай. Няма какво да направя.

Но тя се ядосваше, не можеше да се отърси от това чувство. И беше тъжна. И разочарована. Нощта на Гай Фокс беше голямо събитие на Монтагю Стрийт; винаги е било така. Децата изработват кукли с образа на Гай; всички съседи излизат да гледат запалените огньове и пускат фишеци. Официално ухажващите се двойки се държат за ръка, озарявани от пламъците и тя се беше надявала да прави същото с Джо. Това беше нещо, което да очаква, надежда за мъничко радост, която да я крепи, а сега отново нямаше нищо.

— Мили ще бъде ли там?

— Предполагам. Ще бъде в тяхната къща.

Тя остана смълчана за няколко секунди, а после попита:

— Харесваш ли я?

— Какво?

— Харесваш ли я?

— Не! За бога, Фиона! Пак ли започваш?

— Съжалявам, явно съм се объркала — отвърна тя с горчивина. — Томи е онзи, когото наистина обичаш, а не Мили, нали така? Няма

друг начин. Прекарваш с него цялото си време.

Джо избухна.

— Фиона, как желаеш да постъпя? — кресна. — Да напусна ли искаш? — Не ѝ даде възможност да отговори. — Обмислял съм го, защото искам да съм тук с теб. Но не го правя, защото се опитвам да постигна най-доброто за нас. Стремя се към повишението, за което говори Томи, за да мога да печеля повече пари. И да успеем да открием магазин. За да имам възможност да се погрижа за теб.

— Не те моля да се грижиш за мен — викна в отговор тя. — Само се надявам да си наоколо поне от време на време… — Тя почувства как устната ѝ трепери. Нямаше да се разплаче, беше прекалено ядосана. — След смъртта на татко никак не беше лесно. Ако поне понякога беше тук… просто за да поговорим.

— Фий, знаеш, че щях да съм до теб, стига да можех. Знаеш го. Няма вечно да е така. Само бъди търпелива още малко. Чувствам се ужасно, но няма какво да направя. Не мога да бъда на две места едновременно. Моля те, не ме карай да се чувствам по-виновен, отколкото вече се чувствам.

Фиона се канеше да отговори, но думите му я спряха. Виновен! Тя го караше да се чувства виновен! Стомахът ѝ се сви на топка. Почувства се отвратена и засрамена. Затвори очи и си го представи с Хари и Мили. Разхождаха се и се смееха, свободни и спокойни, разговаряха за Томи, шегуваха се, разглеждаха ярко осветените витрини на магазините, покрай които минаваха, отбиваха се някъде да пийнат чай. Защо изобщо би желал да се върне обратно тук, на мръсните улици в Уайтчапъл, след като можеше да бъде с тях? Защо би искал да бъде с нея и да слуша за тревогите и страховете ѝ, когато можеше да слуша смеха на Мили? Тя не можеше да се състезава с Мили; приличаше на клошарка в овехтелите си дрехи. Старият ѝ шал, грубите ѝ ръце — той вероятно правеше стотици неодобрителни сравнения, помисли си тя и примря. Дори не можеше да му даде шест пенса за кутията им от какао. Сега вече ѝ ставаше ясно; той водеше вълнуващ нов живот, пълен с интересни хора и нови преживявания. Той се развиваше, отдалечаваше се от нея и не желаеше да бъде обременяван. Тя беше негово задължение. Не го беше казал, но нямаше нужда. Е, тя беше прекалено горда, че да се остави да бъде нечие бреме. Примигна учестено няколко пъти и се изправи.

— Къде отиваш?

— У дома.

— Още си ми ядосана.

— Не, всичко е наред — каза тихо, като се стараеше да не избухне отново и да повиши глас. Мили вероятно никога не крещеше. — Прав си, трябва да отидеш у Питърсън. Просто… наситих се на реката и искам да се прибирам.

Той стана, за да я придружи.

— Ще си тръгна сама, благодаря.

— Не бъди глупава. Пътят е дълъг. Ако настояваш да се прибереш, аз ще те изпратя.

Фиона се извърна към него.

— Казах не! Остави ме на мира. Връщай се в проклетия Ковънт Гардън! Не искам да чувам, че ръцете ми са груби или че трябва да проявя търпение или че ще прекараш вечерта на Гай Фокс с Мили Питърсън!

— Няма да я прекарам с Мили! Просто отивам на празненство! Какво ти става? Не мога да ти угодя, каквото и да направя — изрече раздразнено Джо. — Казваш, че искаш да съм при теб по-често, а сега, когато съм тук, решаваш да си тръгнеш. Защо си толкова докачлива?

— Няма причина, Джо. Съвсем никаква! Изгубих баща си, изгубих дома си, а сега съм на път да изгубя и годеника си. Всичко е просто прекрасно!

— Фиона, съжалявам за всичко случило се. Наистина съжалявам. Но не ме губиш; опитвам се да подобря нещата. Какво искаш от мен, за бога?

— Искам си обратно моя Джо — отговори тя.

После изтича до върха на стълбите и изчезна от поглед. Не спря да тича по Хай Стрийт, отминавайки складове и магазини по път към Грейвъл Лейн и Уайтчапъл. Вече нищо не ѝ беше ясно. Не намираше логика в нищо. Джо каза, че работи усърдно за техния магазин. Това би трябвало да я утешава, но не се получаваше.

Ако наистина работеше заради техния магазин, тогава защо държеше толкова много на това повишение? Не ѝ ли каза, че разполагат с осемнайсет лири и шест пенса? Това беше само със седем по-малко от двайсет и петте, които им трябваха. Не му беше нужен новия пост. Всичко, от което имаше нужда, бяха надниците му от още няколко месеца. После можеше да напусне и да открият собствен магазин. Какво си беше наумил? За какво му бе тази работа?

След няколкостотин метра по Грейвъл Стрийт тя затича още по-бързо. Не ѝ достигаше въздух и краката едва я държаха, но продължаваше да тича в опит да избяга от звучащия в главата ѝ глас, онзи, предлагащ отговори на въпросите ѝ. „Защото вече не иска магазина. А вече не иска и теб.”

Пред зорките и преценяващи погледи на присъстващите Чарли Финеган свали ризата си и я метна на един стол. Прибра лакти зад гърба си, напрегна рамене и разтвори гръдния си кош. Погледите обхождаха очертаните му мускули. Не пропуснаха яките ръце и масивните длани. Сред тълпата се разнесе одобрително мърморене. Залозите растяха, предпочитанията се променяха, от ръка на ръка се предаваха монети.

Очите на Чарли също обходиха помещението. Допадна му, каквото видя. Това беше първият му бой в „Тадж Махал” — някогашна музикална зала, отскоро преустроена в спортна. Собственикът, Дени Куин, беше изтърбушил целия интериор, премахвайки сцената и седалките, но беше оставил луксозния газен полилей, стенните свещници и тапетите на цветя. Крайният резултат беше широко, добре осветено пространство, идеално за боеве с кучета, плъхове и петли, както и за ръкопашни битки.

Тълпата също му хареса — предимно работещи мъже, но също и няколко богаташи. Зърна сред нея Томас Шиън Бомбето. Наричан така заради винаги присъстващата на главата му черна шапка, той беше един от най-известните престъпници в Източен Лондон. Нямаше публичен дом, игрална зала или ринг за борба, от които той да не притежава дял. Собствениците на складове му плащаха, за да „брани” собствеността им. Кръчмарите му плащаха, за да не бъдат разбивани витрините им. А онези, които проявяха глупостта да му откажат неговия пай, обикновено свършваха по лице в Темза.

Присъствието на Шиън беше показател за наличните пари в залата. Той не прахосваше вечерите си за маловажни боеве. Чарли се зарадва да разбере, че интересът към него е голям. Знаеше, че момчетата, които допаднеха на Куин, боксьори, превърнали се в част от редовния контингент, получаваха част от печалбите за вечерта като добавка към възнаграждението си. Тази вечер се биеше без заплащане. Куин изпробваше новите, преди да ги приеме. Чарли беше твърдо решен да направи добро впечатление.

Прозвуча гонг. Той и опонентът му се придвижиха към центъра на помещението, придружени от възгласи и подсвирквания. Стиснаха си ръцете по сигнал на рефера, който прегледа дланите им, за да се убеди, че не крият нещо и после ги прати в ъглите им — по диаметъра на окръжността, оформена от зрителите.

Чарли премери другия с поглед. Познаваше го. Казваше се Сид Малоун. Работеше с него в пивоварната. Сид живееше в Ламбът от другата страна на реката. Не беше родом от Лондон. Според Били Хюсън, техния управител, бил дошъл от провинцията след смъртта на майка си. Нямаше семейство. Нито приятели. Беше побойник, все търсеше да започне свада, макар Чарли никога да не беше имал проблеми с него. Или поне не до онзи ден преди няколко месеца, когато Сид беше проявил интерес към Фиона. Поканил я в кръчмата и когато тя не приела, се опитал да я замъкне в тъмна пряка. Беше му счупила носа с един-единствен удар, което се дължеше на чист късмет и нямаше нищо общо със сила, но Малоун така и не го преживя. Искаше да излекува накърненото си достойнство и не знаеше по-добър начин да го стори от този да пребие брат ѝ. Сид беше на приблизително същата възраст като Чарли и със сходен ръст. И също като него имаше червена коса, но нямаше така масивна конструкция. Чарли познаваше стила му и предполагаше, че може да се справи с него, но всеки боец, в това число и Сид, беше по-добър, ако беше ядосан.

На някои боксьори им се налагаше да подсилват гнева си. Нужен им беше мотив — цел, към която да се стремят, дори само някоя подигравка от тълпата. Всичко, което се налагаше да стори Чарли, бе да отвори кутията, където живееше яростта му. Винаги добър боец, той стана дори по-добър след смъртта на баща си.

Битките го пречистваха. От гнева, от вината, от безнадеждността. Когато се биеше, забравяше за вечно разтревожената си сестра и за бледата си уморена майка. Забравяше за тъжните очи на малкото си братче, което безмълвно го упрекваше, че никога не е у дома. Забравяше за Ню Йорк и за живота, който се беше надявал да изгради там. Биваше напълно погълнат от движението в кръг, блъфирането, пукането на кокалчетата на юмрука му при стълкновението с нечия челюст, от дима, потта и заслепяващата болка.

Реферът зае мястото си в центъра и вдигна ръка. Въздухът трептеше от напрежение. Чарли чувстваше как то кара косъмчетата на ръцете му да настръхнат. Тълпата се беше приближила още повече; различни гласове го насърчаваха. Удари гонг и боят започна. Сид беше като марионетка. Наранената гордост и гневът дърпаха конците му и го тласкаха по-близо към Чарли, караха го да отправя решителни удари. Чарли се оттегли в защита, като с лекота отблъскваше атаките му. От позицията си имаше възможност да го наблюдава, да пази силите си и да реши точно кога да притисне мръсника.

— Хайде, страхливецо — изсъска Сид. — Бий се с мен.

На тълпата не ѝ хареса; предпочитаха повече агресия. Мъжете дюдюкаха и клатеха глави. Чарли не даваше пет пари. Можеше да отправи десетина показни удара, да разцепи устна, да докара на противника си подут клепач, но искаше да предостави нещо наистина запомнящо се и затова се въздържаше, дразнеше тълпата, провлачваше процеса също като опитен любовник, който усилва насладата, като я бави.

Но в този момент най-неочаквано Сид нанесе удар под лявото око на Чарли. Кокалчетата му потънаха в орбитата и разцепиха кожата. Главата на Чарли се отметна назад. От раната бликна кръв; тълпата ревна. Чарли тръсна глава и наоколо полетяха червени пръски. Беше доволен поне, че раната е под окото му и кръвта нямаше да го заслепява. Сега Сид беше по-уверен и стъпваше наперено. Чарли следеше позицията на юмруците му. Между тях имаше повече разстояние. Защитата му отслабваше.

Сид спечели още няколко удара, напълно безобидни атаки, които Чарли го допусна да направи, а през цялото време го наблюдаваше като хищник. Левият му юмрук се снижаваше всеки път, когато замахнеше с десния. Беше задъхан и удряше ритмично, за да си поема въздух. Чарли държеше собствените си юмруци близо до лицето си. Сега не беше моментът да допуска Сид отново да го уцели в окото. Пое дълбоко дъх и се стабилизира, като продължаваше да разучава модела на Сид. Десен, десен, десен. Левият юмрук е ниско, докато удря, после го вдига, после отдъхва. Друга схема. Десен, ляв, десен. Още веднъж. После пак само десни. Снижава и почива. Изчака го. Сид отново удари с десен, като лявата му ръка беше ниско и Чарли нанесе светкавичен ужасно силен удар право в слепоочието му.

Сид се строполи на пода като чувал с камъни. Изстена веднъж, затвори очи и изпадна в безсъзнание. Публиката остана смълчана от смайване за няколко секунди. Реферът броеше до десет, а след като свърши, отиде до Чарли, вдигна ръката му и го обяви за победител. Тълпата избухна в аплодисменти и наоколо зазвучаха множество възклицания, че не са виждали нещо подобно. Онези, които само преди минути бяха освирквали Чарли, сега хвалеха самообладанието и точната му преценка.

Сид беше отнесен до една маса, където приятелите му се захванаха да го свестяват. Чарли изплю събралата се в устата му кръв. За нула време възхитените залагащи му донесоха стол, чаша бира, чисти кърпи и вода. Облечен в риза и жилетка набит мъж се представи като доктор Уолъс, бръснар/хирург на Дени Куин, и се погрижи за окото му. Почисти го с вода и сапун, а после го проми с уиски, което накара Чарли да потръпне. Когато извади конец и игла, Чарли го попита какво се кани да прави.

— Дълбока е — заяви Уолъс. — Ако не я зашия сега, ще отнеме цяла вечност да заздравее. Ще се отвори следващия път, когато се биеш.

Чарли кимна и си наложи да запази спокойствие, когато Уолъс проби кожата му с иглата.

— Стой мирно, момче. Искаме да запазим лицето ти привлекателно за дамите. — Той направи още няколко шева, общо пет, а после върза конеца на възел. — Добре го натупа. Не виждам често такива изпълнения, а гледам много. Шевовете са за наша сметка. И ще получиш порция пържоли с почитанията на господин Куин. — Уолъс кимна към проснатия на масата Сид. — По-добре да отида и да се опитам да събудя Спящата красавица. Пази раната чиста.

Чарли му благодари, а после изпи бирата си. Щом чашата се опразни, пред него се появи друга. Последва я пълна чиния свински пържоли. Той им се нахвърли; от дни не беше ял друго освен хляб и маргарин. Един човек му донесе ризата. Той я облече, но не я закопча. Беше прекалено разгорещен. Мъжете, спечелили пари, идваха да изразят благодарност.

— Залозите се промениха два пъти по време на мача — уведоми го един от тях и ликуващо разроши косата му. — Но аз твърдо се задържах на теб и спечелих добре. Имаш чудесни заложби, момче.

Мъжът беше толкова доволен, че даде на Чарли два шилинга от печалбата си. Той прибра парите в джоба си и се усмихна. Мачът беше минал точно както се надяваше — успя да направи впечатление. Облегна се назад на стола и затвори очи. Лудешкото вълнение от боя си беше отишло и той се чувстваше уморен. Пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си със задушливия въздух в залата. Като всяко друго подобно място „Тадж Махал” вонеше на мъже и техните занимания — на прокисваща бира, пропила се в дъските на пода, на пот, дим, мазни пържоли и… парфюм. Парфюм? Чарли отвори очи, за да провери откъде идва тази миризма.

Пред него стоеше красива блондинка. Беше облечена в прилепнал розов корсет от дантела, бяла фуста с волани и това беше цялото ѝ облекло. Дългите ѝ къдрици бяха прибрани в хлабав кок; няколко от тях се вееха свободно. Имаше топли кафяви очи, лунички и мила усмивка. Чарли не можеше да откъсне поглед от голите ѝ ръце и от подаващите се от корсета, осеяни с лунички, гърди. Никога не беше виждал толкова разголена жена.

— Господин Куин каза, че може да ти допадне малко компания — заговори усмихнато момичето. — Аз съм Луси.

Чарли беше онемял. Боже, ама че красавица беше. Личеше си какво има под корсета.

— Искаш да си тръгна ли? — попита тя и се намръщи. — Друга ли предпочиташ?

Той най-накрая откри гласа си.

— Не, ни най-малко. Защо не седнеш? Извини ме за несъобразителността. Малко съм уморен. Боевете ти изпиват силите.

Но Чарли внезапно установи, че изобщо не беше уморен.

— Не гледах мача. Дени не ни иска долу, докато не приключи. Твърди, че разсейваме мъжете и объркваме залозите. Но чух, че си бил изумителен.

Значи Луси беше едно от момичетата на Дени. Езикът му се върза на възел. Не знаеше какво да каже, но се налагаше да измисли нещо. Отчаяно копнееше да я задържи тук, където можеше да я гледа и да си приказват. Където всички други можеха да го видят с нея. Така че започна да ѝ разказва за боя и за Сид Малоун и как сестра му счупила носа на Сид Малоун. Разсмя Луси и тя не си тръгна. Вместо това се наведе по-близо и той успя да надникне по-дълбоко в деколтето ѝ.

Чарли почувства нечия ръка на гърба си и вдигна поглед. Ръката принадлежеше на висок мъж с лъскаво сако. Беше Куин. Той бутна стола си назад, за да се изправи, но Куин пожела да остане на мястото си.

— Добра работа, момче — заговори. — Неочаквано добра. Поддържаше залозите високи. Това ми хареса. Искам да те наема. Дай време на окото си да заздравее и после ще те включа. Става ли?

— Да, господине. Благодаря, господин Куин.

— Условията ми са добри — продължи Куин, а острият му поглед се стрелкаше из помещението, докато говореше. — Установена сума плюс дял от печалбата за вечерта. Чуй ме, Чарли. Ти си добър и ще се намерят и други, които да те искат, но аз държа да те имам изключително за себе си и ще направя така, че да си струва за теб. — Извади сноп банкноти от джоба си, отдели пет лири и ги подаде на Чарли. Чарли понечи да му благодари, но той само вдигна ръце. — Ако не си прекалено изтощен, услугите на нашата прекрасна Луси са за сметка на заведението. Ще ти приготви прекрасна гореща вана, нали, мила? И ако си добър с нея, ще предложи и още нещо, предполагам.

Преди пламналият Чарли да успее да каже и дума, Куин вече се беше отдалечил и се придвижваше сред тълпата. Забеляза, че едно от момичетата му е само.

— Намери си мъж и се качи горе — чу го Чарли да ѝ кресва. — Къде си мислиш, че си? На църковна вечеринка ли?

Луси сложи ръка на рамото на Чарли и го придърпа към себе си. Сърцето му блъскаше бясно.

— Явно наистина те иска, Чарли. Не виждам често как Дени Куин се разделя доброволно с пет лири.

Чарли не можеше да повярва на късмета си. Беше желал единствено Куин да го наеме. А се оказа с пет лири и два шилинга в джоба и с обещание за още. И с Луси. Имаше Луси. Щяха да се качат горе и той можеше да свали корсета ѝ и да я гледа. Можеше да я целува. Можеше да махне фустата ѝ и да легне до нея… И дори повече.

Беше нервен. Въпреки цялото му перчене пред момчетата на Монтагю Стрийт за уличниците от по четири пени, които беше имал, никога не беше правил повече от това да целува приятелката на сестра му Бриджит и да опипва малките ѝ гърди. Допи бирата си. Това правеше общо три. Още четири и може би щеше да е готов за такова нещо.

— Хайде — прошепна Луси и го хвана за ръката. Поведе го нагоре, а после по тесен коридор с врати от двете страни. Спря пред една врата, придърпа го към себе си и го целуна, прекара ръце през косата му, плъзна ги по гърба му и ги спусна до задните му части, притисна го към себе си.

— Сега или по-късно искаш ваната си? — прошепна тя и прехвърли ръцете си отпред.

— Каква вана? — произнесе дрезгаво той, като мислеше за Дени Куин, за банкнотата от пет лири в джоба си и за всичко друго, за да отклони мисълта си от онова, което му правеше тя с ръце. Защото в противен случай нямаше да успее да стигне до леглото ѝ. За негово облекчение тя спря, за да намери ключа в корсета си. Кикотейки се, отключи вратата и го дръпна вътре. И в мекото легло на Луси, в меките обятия на покритото ѝ с лунички тяло Чарли намери нещо ново, което го поглъщаше напълно.

Глава 14

Докато закусваше печена филия и чай, Фиона се усмихваше щастливо и препрочиташе писмото на Джо за пети път.

Скъпа Фиона,

Изпращам ти два шилинга. Ела в Ковънт Гардън в неделя сутринта. Вземи дилижанс номер четири от Комършъл Стрийт, откъдето го взехме в деня, когато те доведох тук. Слез на Ръсел Стрийт и аз ще чакам там. Ще имам само половин ден, с Томи трябва да тръгнем за Джърси в един часа, но ако си тук до девет, ще имаме поне сутринта. Съжалявам заради онзи ден и за празненството по случай Гай Фокс. Знам, че моментът е тежък за теб. Липсваш ми и се надявам всичко да е наред.

С обич, Джо

Писмото пристигна вчера следобед. По-скоро представляваше малък пакет — кутийка, увита в кафява хартия и завързана с канап, която съдържаше писмото и двата шилинга, всеки от които увит поотделно, за да не тракат и да не изкушат пощальона.

Фиона беше на седмото небе. В продължение на шест дни след онази ужасна разправия тя нито го беше виждала, нито беше получила известие от него и си представяше възможно най-лошото. Вече не я обичаше. Вече не желаеше магазина им. Захванал се е с Мили. Мисли в този дух я тормозеха по цял ден и я държаха будна нощем, когато се взираше в тавана самотна, нещастна и с разбито сърце. Може би го беше отблъснала от себе си завинаги. Защо беше спорила с него, след като имаха толкова малко време заедно? Всичко беше по нейна вина; той просто ѝ беше разказал за работата си. А тя се остави отново да я води ревността. Копнееше да оправи нещата, но не можеше да отиде при него. Дори не можеше да му напише, никога нямаше достатъчно пари за хартия. Но ето, че той ѝ беше писал и тя се чувстваше обнадеждена и развълнувана. Щеше да го види. Щяха да поговорят и всичко щеше да е наред. Имаше нужда от него, изпитваше толкова силна потребност от сигурността и закрилата на неговата обич.

Той беше прав; моментът беше труден, възможно най-труден. В действителност — ужасен. Всеки ден възникваше нов проблем, с който да се налага да се справя. На Шийми му трябваха ръкавици и пуловер. На Чарли му трябваше палто. Студеното време беше настъпило, а с това се увеличаваше нуждата от въглища. Малката фабрика, която осигуряваше надомна работа за майка ѝ, изпадна от бизнеса. Беше проверявала навсякъде — в кръчми, магазини и закусвални — за второ работно място, но никой не я наемаше.

И най-лошото от всичко, Айлийн имаше същата кашлица като майка им. Онзи ден беше имала много тежък пристъп, кашля, докато накрая едва си поемаше въздух и започна да плюе кръв. Веднага я отнесоха на лекар. Той обясни, че не е сигурен какво ѝ е и им поръча да я следят внимателно, за да разберат дали предписаното от него лекарство помага. Фиона възложи надежди на лечението, но майка ѝ остана странно смълчана. Когато се прибраха у дома, тя седна пред огъня и зарида. Уплашена повече от сълзите на майка си, отколкото от кашлицата на бебето, Фиона попита какво не е наред.

— Вината е моя. Айлийн прихвана моята кашлица и тя е прераснала в туберкулоза — заяви. — Лекарят не го каза, но аз го знам.

— Не, не е така — възпротиви се Фиона, като че самите ѝ думи можеха да унищожат вероятността за такова ужасяващо заболяване. — Лекарят обясни, че може гърлото ѝ да е възпалено или да има инфекция. Поръча да видим как ще подейства лекарството и да отидем пак след седмица. Така каза, а той разбира повече от теб.

Майка ѝ обърса очи и кимна, но никак не изглеждаше убедена. Оттогава не спираше да наблюдава тревожно Айлийн, като спеше изключително малко и ставаше все по-разсеяна и депресирана. А и беше отслабнала. Всички бяха отслабнали. Имаха прекалено малко пари за храна. В продължение на дни бяха яли само хляб и чай, докато онзи ден Чарли не се прибра с банкнота от пет лири и рана под окото. Хамалска работа, обясни. Сметката на лекаря и цената на лекарството на Айлийн плюс наема за три седмици назад и едно пазаруване бяха изяли падналото от небето, но сега най-накрая се беше случило нещо хубаво. Джо ѝ беше писал и тя щеше да го види след няколко часа. Можеше да понесе всякакви сполетели я изпитания, стига да имаше любовта му и мечтите им, които да я крепят.

Докато загръщаше наметката около раменете си и се мъчеше да си припомни колко дълго пътуваше дилижансът до Ковънт Гардън, на прозореца се показа лице на момче.

Почука на стъклото.

— Тук ли живее семейство Финеган? — викна.

— Да. Кой си ти?

— Праща ме господин Джаксън от „Бика”. Поръча ми да предам на Фиона Финеган, че иска да я види във връзка с работата. Каза да дойде веднага, ако още я иска.

— Какво… На минутата?

— Така каза.

Очите на момчето се устремиха към хляба на масата.

Фиона отряза една филия, намаза я с маргарин и му я подаде. Той я захапа лакомо и побегна да търси друга задача за пени.

— Довиждане, мамо — каза и се наведе над леглото да целуне майка си за сбогуване. Тя не спеше, просто лежеше на една страна със затворени очи.

— Довиждане, мила.

Фиона въздъхна. Някога майка ѝ би я засипала с въпроси във връзка с вероятната нова работа — особено такава в кръчма, — преди дори да я пусне да излезе. Сега беше прекалено изтощена, за да се тревожи. Дори не попита за окото на Чарли и не забеляза, че в речника на Шийми вече фигурират думите „проклет” и „мръсник”. Трябва да се махнем от тук, помисли си Фиона. Животът на „Адамс Корт“ беше суров и потискащ. Променяше ги, съсипваше ги.

Затвори вратата зад гърба си и пое към „Бика” със затаен дъх. Ако побързаше, може би щеше да стигне до кръчмата, да говори с господин Джаксън и пак да успее да стигне до Ковънт Гардън преди девет. Когато го попита преди няколко дни, той нямаше никакви свободни работни места. Явно някой е напуснал. Нямаше как да уцели по-подходящ момент, помисли си. От всички възможни дни точно днес! Но нямаше какво да се прави и Джо щеше да прояви разбиране, ако закъснееше малко. Получеше ли работата, щеше да си докара няколко допълнителни шилинга и може би да успее да купи някакво месо за през седмицата и шише тоник за майка си. Може би, само може би щеше да получи тази работа. Може би щяха да се случат две хубави неща едно след друго. Отдавна ѝ липсваше малко късмет.

Когато пристигна пред кръчмата, почука на вратата и само след секунди плещест червендалест мъж с големи рошави мустаци я подканяше да влезе.

— Бързо дойде — отбеляза Ралф Джаксън. — Пратих момчето за теб преди минути.

— Да, господине — отвърна усмихнато Фиона в старанието си да направи добро впечатление. — Не исках да ви карам да чакате.

Истината беше, че не желаеше Джо да я чака, но ако господин Джаксън не го знаеше, нямаше как да навреди.

— Добре, харесвам такива служители. Значи мислиш, че си подходяща за работата, така ли? — попита. — Не е много лесна. Нито пък приятна. Алкохолът не се отмива лесно.

— О, да, господин Джаксън. Ще се справя. Ще изпълнявам задълженията си при вас първокласно.

Ще търкам прозорците, докато не залъщят и ще чистя пода, докато не заблести, помисли си. Ще мия чашите и ще полирам бара. Също така ще целувам косматия ти задник. Само ми дай проклетата работа!

— Три вечери в седмицата, а още събота следобед и неделя сутрин. Плащам по два и половина пенса на час, плюс храна и чаша от каквото избереш за пиене, след като приключиш.

— Да, господине.

Господин Джаксън задъвка устната си и я огледа от глава до пети, сякаш оценяваше добитък, а после кимна.

— Добре тогава. Четката и кофата са зад вратата. И барът има нужда от полиране, но първо трябва да раздигнеш мръсните чаши.

Фиона примигна.

— Имате предвид веднага?

— Да, разбира се, че веднага. Проблем ли има? Казах, че часовете включват и неделя сутрин, а днес е неделя.

Нямаше да може да види Джо. Той я очакваше. Беше ѝ пратил нари за дилижанса. Щяха да говорят, да се държат за ръце и да оправят нещата помежду си. Представи си го как стои на спирката и търси лицето ѝ, докато дилижанс след дилижанс спират, за да разтоварят пътниците си. Нямаше да я открие. Щеше да се откаже и да се прибере у дома.

— Просто… Аз се канех… Не очаквах, че ще се наложи да започна незабавно — отговори Фиона.

— Виж, момиче, току-що изгубих чистачката си — заяви нетърпеливо господин Джаксън. — Очакваше дете и го изтърси преждевременно. Искам кръчмата си чиста. Ако ти не искаш работата, ще я дам на следващата, която я пожелае.

— О, не, искам работата — заговори припряно тя и си наложи да се усмихне. — Благодарна съм, че си спомнихте за мен. Веднага се захващам със задълженията си.

Когато Фиона излезе от полезрението му, фалшивата ѝ усмивка угасна. От очите ѝ бликнаха горчиви сълзи и се стекоха по бузите ѝ; не можеше да ги спре. Така отчаяно жадуваше да види Джо и да се сдобри с него. Сега отново всичко ѝ се струваше безнадеждно. Защо новата работа трябваше да се появи точно днес? На същия ден! Нямаше как да му съобщи за случилото се. Той щеше да стои там и да я чака, а тя нямаше да се появи.

Но нямаше друг избор. Беше ѝ отнело седмици да открие допълнителна работа. Ако я откажеше, щеше да мине цяла вечност, преди да изникне нещо ново, а тя не разполагаше с такова време. Нуждаеше се от Джо, но семейството ѝ се нуждаеше от пари. Щеше да се наложи да му напише и да му обясни какво се е случило. Би могла да използва изпратените от него пари за писмо. Също така щеше да му каже, че съжалява заради онзи ден. И че го обича и иска да го види веднага щом му е възможно. Дано да проявеше разбиране.

Напълни ведрото с вода и сапун, благодарна, че е сама в кръчмата, защото господин Джаксън имаше неща за вършене в офиса си. Нави ръкави, върза полата си на възел и коленичи. Натопи четката във водата и започна да търка, сълзите ѝ се смесваха със сапунената вода върху мръсния, пропит с бира под.

Глава 15

— Чаша пунш, господине?

— Не. Не, благодаря — бързо отвърна Джо. И без друго вече се чувстваше замаян. — Лимонада, моля.

— Много добре, господине — отвърна сервитьорът и се завъртя на пети, за да му я донесе.

Джо беше приключил с пунша. Не беше привикнал на силен алкохол и двете чаши, които беше изпил дотук, го хванаха. Искаше да запази разсъдъка си ясен. Томи го беше придружавал през цялата вечер, като го представяше на разни високопоставени люде. Запозна се със снабдителите във „Фортнъмс” и „Хародс”, с множество главни готвачи и управители на големи хотели и ресторанти, както и с безброй съпруги, синове и дъщери. Беше нужна много концентрация, за да не обърка имената им.

Празненството беше приятно и живо, а не скучното преживяване, което беше очаквал. Духът беше приповдигнат. Гостите явно искрено се забавляваха. И защо да не го правят? Всичко беше изключително — зашеметяващото количество храна, напитките, музиката, украсата на къщата, осветения от факли и свещи двор. Гледката беше заслепяваща и му се прииска Фиона да беше тук и да можеше да я сподели с нея. Фиона. Сърцето му се сви при мисълта.

Защо всичко между тях се беше усложнило толкова много? Уреди си добра работа с надеждата да успеят да отворят по-скоро от планираното свой магазин. За да бъдат заедно. А сега бяха започнали да се раздалечават.

Изпрати ѝ пари, за да го посети в Ковънт Гардън, но тя не го направи. Без да даде каквото и да било обяснение. Можеше поне да му напише и да каже защо. Явно още му беше ядосана. Може би го мразеше и вече не искаше да го вижда. Може да си беше намерила друг.

Последния път, когато я видя, деня, в който се скараха, тя беше така разсеяна, че той дори не можеше да говори с нея. И после като пълен глупак ѝ каза, че го кара да се чувства виновен. Не трябваше да казва такова нещо — тя беше прекалено горда и думите му я бяха засегнали — но истината е, че той наистина се чувства виновен.

Знаеше, че отчасти носи отговорност, задето беше наранил чувствата ѝ при Старите стълби. Но налице беше друга, по-дълбока и по-сериозна вина, с която се бореше: че не беше до нея след смъртта на баща ѝ, че не се беше погрижил за нея. Искаше да я спаси, но как? Даде му ясно да разбере, че не може да изостави семейството си. А той не можеше да поеме всички им. Ако го стореше, никога нямаше да имат своя магазин.

Беше ли прекалено себично, че не иска такова бреме? Все още не бе готов да се нагърби с грижите на семеен мъж, но правеше именно това. Всеки миг се тревожеше за Фиона. Дали се прибираше сама до вкъщи прекалено късно вечер? Имаше ли достатъчно за ядене? Разполагаше ли семейството ѝ с достатъчно пари? Беше им занесъл храна, когато ги посети. И пусна един шилинг в кутията им за пари, когато никой не гледаше. Знаеше, че не е достатъчно, но не знаеше какво друго да направи.

Беше млад. Движеше се нанякъде. Шефът му го харесваше, дори го уважаваше. Не му беше до всички тези тревоги. Искаше поне за мъничко свободата на един млад мъж да работи, да се учи и да става все по-добър. Да чува колко е умен и талантлив от човек като Томи и тези похвали да го топлят. Само за кратко. Но дори това му желание го караше да се чувства виновен. Боже, идваше му в повече. Огромно и всепоглъщащо бреме. Такова, с което не можеше да се справи, без значение колко пъти го прехвърля в главата си.

Сервитьорът се появи отново. Джо пое чашата си и излезе на терасата, за да подиша малко чист въздух. Ноемврийската вечер беше хладна и ясна. От удобната си позиция успяваше да зърне запаления в огромния двор на Томи огън. Момичешко кикотене привлече вниманието му. Разпознаваше този смях. Принадлежеше на Мили. Ето момиче, което не представляваше бреме и никога нямаше да представлява. Винаги се смееше, винаги беше весела. Очите му обходиха групичките хора, разпръснати около огъня, и я откриха. Трудно беше да я пропуснеш, защото носеше изключително ефектна рокля. Той не разбираше нищо от рокли, но разпознаваше скъпата. Беше изработена от тъмносиня коприна и подчертаваше всяка нейна извивка. Но най-впечатляваща беше украсата от мотиви, наподобяващи фойерверки. Към полата бяха прикрепени хиляди миниатюрни стъклени мъниста в преливащи се цветове, така че да изобразят един голям взрив с няколко по-малки около него. Изглеждаше като залп от истински фойерверки в нощното небе. Роклята беше основната тема за разговор на празненството и Мили беше в центъра на вниманието.

Беше заедно с баща си и един мъж, който работеше за него в клона в Спитафийлдс. Мъжът очевидно каза нещо забавно; Мили и баща ѝ се засмяха гръмогласно. Докато ги наблюдаваше, Джо почувства внезапен пристъп на ревност, на собственическо чувство. Но по отношение на кого? Томи? Мили? Томи беше отпуснал ръка на рамото на мъжа и Джо възнегодува. Дали той е добър колкото мен, почуди се. Или по-добър? Докато гледаше към стоящата до баща си Мили, си даде сметка, че който се ожени за нея, ще получи семейния бизнес. Официално се говореше, че Хари щял да поеме фирмата, но Джо беше наясно колко е истина това. Хари си беше купил вече билет за Индия и щеше да замине следващия месец. Всеки тип, който спечелеше сърцето на Мили и я вземеше за жена, щеше да се превърне в син за Питърсън. И после какво, запита се Джо, докато следеше как Питърсън се отделя от групичката и се запътва към къщата. Защо изведнъж всичко това беше започнало да го интересува? Занимаваше се с работата само докато получеше възможност да се отдели. Обърна се и си сервира пушена стрида върху препечена филийка, поднесена му на поднос от един минаващ сервитьор.

— Ето те и теб, Бристоу! Търсих те навсякъде!

Беше Томи. Опря ръце на парапета и се усмихна.

— Великолепно парти, макар да го казвам аз — отбеляза, докато наблюдаваше гостите си. Един сервитьор забърза към него и го попита какво да му предложи. — Скоч. Двоен. Същото за младия ми приятел.

Ох! — помисли си Джо. Вече беше полупиян. Щеше да се наложи да излее малко, когато Томи не гледаше, или в противен случай нямаше да може да се държи на крака. Сервитьорът се върна след секунди и му подаде чаша. Той отпи и се намръщи. Питието беше силно.

— Имам новини — обяви Питърсън и облиза уискито от устните си. — Преди да напусна офиса си тази вечер, получих запитване от Бъкингамския дворец. Можеш ли да повярваш, Джо? Дори не смея да се надявам — заяви и махна с ръка, сякаш беше без значение, но не можеше да прикрие блясъка в очите си. — Ако харесат стоката ни, стига да получим одобрението им, на емблемата на Питърсън ще стои кралски вензел. И в най-разюзданите си мечти не съм го допускал. Няма ли това да е нещо голямо?

— Бих казал, че ще бъде — отговори Джо, развълнуван също колкото шефа си от подобна възможност — правото да поставят кралския вензел и да обявяват пред обществеността, че „кралицата пазарува тук”. Вече си представяше различни методи, чрез които ще агитира двореца да купува. — Можем да им изпратим подредени в кошници образци от стоката ни с хубавия фургон, онзи, който току-що беше боядисан. Може да накараме Били Невинс да го управлява, облечен в униформа. Той е свестен човек, чист и спретнат. Имам предвид преди още да са помолили. Да им откараме стоката, та да не им се налага те да идват при нас.

— Хубава идея… — съгласи се Питърсън и даде знак на сервитьора. Беше изпил питието си и беше готов за ново. Погледна към Джо, който беше стигнал едва до половината. — Готов ли си?

Джо изгълта голяма част от уискито си наведнъж и отвърна, че е готов.

— Трябва да им предложим смешна цена. Да я орежем наполовина… — продължи, а сервитьорът му подаде нова чаша. — Няма значение, ако сме без печалба. Или дори ако изгубим пари. Разрастването на бизнеса, което ще си осигурим с кралския вензел, ще е повече от отплата за загубите от двореца… — Той забеляза Питърсън да се намръщва и се почуди дали не е отишъл твърде далече. Все пак ставаше дума за печалбите на Питърсън, които той предлагаше да орежат. — Стига да сте съгласен, господине.

— Разбира се, че съм съгласен — отвърна Томи. — Просто се чудя защо на никой от старшите ми служители не му е хрумнала такава идея. Предполагам, че е нужен по-млад ум, който да предложи да изгубим пари с цел да спечелим. Да обсъдим идеите ти отново утре сутринта. Основната причината, поради която те търсех, беше да ти дам това. — Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади плик и му го подаде. И да съм първият, поздравил главния си снабдител.

Джо беше смаян. Надяваше се на повишението, мислеше, че може и да е сред кандидатите за него, но никога не беше допускал, че наистина ще получи поста. И ето, че се случи. Той беше главен снабдител на Питърсън. На лицето му цъфна усмивка.

— Благодаря, господин Питърсън. Аз… не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо, момче. Заслужи си го. — Той вдигна чаша. — За бъдещето ти с Питърсън. Ти си умен млад мъж. Винаги мислиш за доброто на бизнеса и аз го оценявам.

Джо чукна чашата си в тази на Томи и после отпи. Обзет от сантименталност, Томи го прегърна през рамо и започна да разказва как е положил основите на бизнеса си. Джо се усмихваше и кимаше, като даваше вид, че се интересува от историята, но всъщност почти не слушаше.

Просто не можеше да повярва на добрия си късмет. Някога дори не бе успял да убеди баща си да наеме друга количка и да раздели плодовете от зеленчуците. Сега беше главен снабдител за един от най-големите търговци на плодове и зеленчуци в Лондон. Притежаваше таланта и желанието да се справи. Беше го доказал. Беше шефът. Е, не точно шефът, каза си. Да не преувеличаваме… Но все пак шеф. А беше едва на деветнайсет. Също така беше получил повишение на заплатата и в задния си джоб имаше доста добра премия. Отново отпи от уискито; вече му вървеше много по-гладко.

Чувстваше се на върха на щастието. Всичко беше прекрасно. Празненството, храната, уискито. Просто прекрасно.

— О, татко, нали не отегчаваш горкия Джо с онези стари истории?

Мили се беше присъединила към тях. Питърсън прегърна дъщеря си с другата си ръка.

— Разбира се, че не — отвърна и се олюля леко. — Джо обича да слуша за бизнеса. — Произнесе думата като „бишнеш”. — Нали, момче?

— Така е, господине — отговори прилежно Джо. Той произнесе „гошподине”.

Мили премести поглед от баща си към Джо и се засмя. Той се почуди дали изглеждат пияни. Във всеки случай се чувстваше замаян.

— Е, аз пък не обичам — отсече тя и вирна глава. — Прекалено много се говори за бизнес. Да говорим за огньове. И за кукли с образа на Гай. Като онази, която верните ти служители разхождат из двора, татко. Онази, която изглежда досущ като теб.

Тя отново се смееше. Глупавичката Мили, помисли си Джо. Винаги се смееше. Винаги сияеше. С големи заоблени гърди, които заплашваха да пръснат роклята ѝ. Красиво смеещо се момиче.

— Трябва да я видим тази работа — престори се на обиден Томи. Остави уискито си настрана и нагласи вратовръзката си. — Ще им дам да се разберат. А ти, млади човече… — добави той, сочейки към Джо — Тази вечер повече няма да говориш за плодове и зеленчуци. Мили е права. Младите хора трябва да се веселят по забавите, а не да говорят за работа. — Той размаха ръце и ги подгони от терасата обратно в къщата. — Мили, разведи Джо наоколо. Сервирай му нещо за ядене. Дай му питие.

— Да, татко — отговори тя. Когато той заслиза от терасата към двора, обърна се към Джо и подхвърли: — Надявам се, че няма да се препъне и да си счупи врата. Пиян е като мотика. — Тя промуши ръка през неговата и го поведе навън от дневната. — Хайде, ще ти покажа къщата.

Джо се остави да бъде воден. Това беше най-лесният курс на поведение. Томи не беше единственият пиян като мотика. Трябваше да се стегне. Надяваше се Мили да не е забелязала колко е зле. Не му се искаше да сподели с баща си, че служителят му се е натряскал до несвяст.

Хората ги гледаха и се усмихваха, докато те преминаваха от помещение в помещение. Явно знаеха, че той е новият главен снабдител, помисли си Джо зашеметен. Жените шепнеха и кимаха одобрително. Хари помаха от един ъгъл. Всички бяха толкова мили. Къщата беше хубава. Мили беше хубава. Той заби върха на обувката си в килима и едва не падна, което я разсмя отново. Защо не успяваше да накара краката си да действат както трябва? Появи се нова чаша уиски и тя я постави в ръката му. Той отпи от любезност.

Показа му салона, който планирала да декорира „ала жапонез”, каквото и да означаваше това. Показа му и кабинета на баща си с голямо махагоново бюро, дебели килими и тежки завеси, а после надникнаха в кухнята, която беше огромна и гъмжеше от готвачи и сервитьори. След това го поведе нагоре по стълбите. По средата на пътя той осъзна, че е в беда. Главата му започна да се върти.

Мили забеляза неговия дискомфорт. За негово облекчение не се ядоса.

— Горкичкият — каза. — Не се тревожи. Ще ти намерим местенце, където да отдъхнеш, докато уискито те пусне.

Отминаваха врата след врата, но тя не му показваше повече стаи, водеше го към една в края на коридора. Той се почувства много зле. Олюляваше се напред-назад като току-що слязъл на сушата моряк. Мили отвори вратата на последната стая и го накара да влезе. Вътре имаше меко и приканващо легло и той седна на него, като очакваше да го остави насаме. Вместо това тя седна до него и започна да съблича сакото му. Той запротестира и я заубеждава, че ще се оправи, но просто трябва да поседи малко, а тя му шътна и го заубеждава, че така щяло да му е много по-удобно. Съблече сакото му, разхлаби вратовръзката, а после го бутна да легне на леглото и му поръча да лежи мирно и да затвори очи с този неин мил и нежен глас.

Той изпълни, каквото му беше казано. Дишаше дълбоко и се молеше мозъкът му да спре да изпълнява салтомортале. Малко по малко усещането, че всичко се върти, изчезна. Продължаваше да се чувства много пиян, почти извън собственото си тяло, но вече поне не беше толкова замаян. Смътно осъзнаваше, че Мили се движи из стаята; чуваше как шумолят полите ѝ. Отвори очи. Беше тъмно. Явно беше угасила лампата. Съсредоточи се върху купчината възглавници вляво от себе си. Бяха украсени с дантели и бродерии. Миришеха на люляк. Мили винаги ухаеше на люляк. Отново затвори очи. Това явно беше нейната спалня, каза си смутено. Не беше редно да е тук. Но беше така лесно да лежи и толкова трудно да се изправи.

— Мили?

— Какво има?

— По-добре да се връщам долу. На баща ти няма да му хареса това.

— Откъде ще научи? — попита тя, а гласът ѝ звучеше от по-близо. — Аз няма да му кажа.

Тя седна на леглото до него. Ароматът на люляк се засили. Джо почувства как нещо се отърка в устните му. Отвори рязко очи. Мили го беше целунала. Повдигна глава и му се усмихна, а той осъзна, че вече не беше облечена в роклята си. Носеше единствено камизола и фуста. Докато се взираше в нея, тя започна да разкопчава камизолата, излагайки на показ повече и повече от тялото си. Той не можеше да откъсне очи от нея. Гърдите ѝ бяха красиви и сочни с малки розови зърна, които се втвърдиха, изложени на хладния въздух в стаята. Той изстена поради внезапното напрежение в слабините. Тя свали камизолата от раменете си, хвана ръката му и я притисна към себе си. Наведе се към него и отново го целуна, като плъзна език по устните му.

Не го прави, заповяда сам на себе си. Недей. Отблъсна я и се помъчи да се изправи на омекналите си крака. Тя му се усмихна, а очите и заблестяха като на котка, освободила мишка, която се е канела да убие само за да я види още веднъж как се опитва да избяга.

— Твоя съм, Джо — прошепна. — Желая те. А знам, че и ти ме желаеш. Виждам го. Видях го в очите ти още от самото начало. Можеш да ме имаш. Можеш да имаш каквото поискаш…

Трябваше да се махне от тук. Незабавно. На мига. Но я желаеше. Толкова много искаше да прави секс с нея, че едва успяваше да си поеме въздух. Беше по-лесно да се предаде, нали така? Тук на „Изи Стрийт” беше много по-лесно. Всичко друго беше трудно. Тук, в дома на Питърсън, където прислугата ти сервираше храна и много уиски, беше лесно. Беше лесно в голямото легло на Мили с нейните сладки устни и прекрасните ѝ големи гърди. Всичко беше наред. Можеше да я има. Можеше да има всичко. Нали тя беше казала така?

Мили се изправи, разкопча фустата си и я остави да падне на пода. Сега беше напълно гола. В тъмнината успяваше да зърне извивката на тънката ѝ талия, бедрата ѝ, снопчето руси косми между тях. Тя се притисна към него и отново го целуна. Промъкна ръката си между телата им и разкопча панталоните му. Ръцете му потърсиха гърдите ѝ. Трябваше да я има. Веднага. Положи я да легне, разтвори краката ѝ и я облада грубо. И в следващия миг вече беше в нея, потънал сякаш в меко кадифе. Тя беше негова. Работата на главен снабдител беше негова. Фирмата беше негова. Всичко беше негово. Стигна до кулминацията, като в това време хапеше рамото ѝ.

Когато се свърши, остана да лежи неподвижно, като дишаше тежко. Уискито отново му играеше номера? Къде се намираше? Не беше съвсем сигурен. О, да, беше с Фиона, разбира се. В голямата им къща. В голямото им легло. Имаха своя магазин, всъщност множество магазини. Бяха богати и всичко беше прекрасно. Почувства се спокоен и доволен с лице, заровено в меката шия на Фиона.

Но нещо не беше наред. Чувстваше се така замаян и зле. И отново тази миризма — нещо задушливо. Люляк. Надигна глава и погледна с примижали очи към жената до себе си. Това не е Фиона, чу крясък в главата си. Боже мой, какво съм направил? Изтъркаля се надалече от нея и заотстъпва от леглото. Докато с една ръка държеше панталоните си, с другата отключи вратата и побягна от стаята.

Мили разтърка следата от ухапване на рамото си. Между краката ѝ имаше влага от онова, която бяха вършили, чувстваше я. Добре че по рано беше завила покривката на леглото си със стар чаршаф. Подви колене и опря стъпала в леглото, после повдигна ханша си, както беше прочела в книгата, взета назаем от омъжената си приятелка Сара. Затвори очи, като все още чувстваше вкуса му върху езика си и се усмихна.

Глава 16

— Не искаш ли малко, Фий? Много са вкусни — попита Чарли и поднесе пълната с пържени картофи хартиена фуния към сестра си. — Хайде, вземи си…

— Не, благодаря.

Не му беше казала нищо, но личеше по лицето ѝ, че има проблем. Нещо я караше да се чувства тъжна. Беше се надявал, че неделната разходка до реката ще повдигне духа ѝ, но нещата, които обикновено я караха да се усмихва — носените от вятъра песни и досаждащите за парче картоф чайки — явно нямаха ефект. Дори изглеждаше по-унила, отколкото като напуснаха Адамс Корт.

Проследи погледа ѝ над разпенилите се вълни. Два шлепа прекосяваха реката. Два кораба насред помията, помисли си той. И животът му да зависеше от това, не би могъл да разбере какво намираше в тази глупава река. Дояде пържените си картофи и се озърна да види къде е отишъл Шийми. Преследваше чайки около Оливърс Уорф.

— Хей! Не приближавай прекалено до водата — викна.

Шийми не му обърна никакво внимание. Преследваше птиците между вълните, мокреше обувките си и се смееше. Чарли изруга. Не можеше да накара дори едно четиригодишно хлапе да го послуша.

Не беше лесно да си мъжът в семейството. По цял ден работеше в пивоварната, биеше се като тигър в „Тадж Махал” и пак не изкарваше достатъчно пари да плати всички сметки. И макар да имаше нужда от всяко пени, работата му го държеше извън къщата прекалено дълго. Този следобед, докато се хранеха, беше първият път, когато разговаря с майка си от дни. Погледна я в лицето, наистина я погледна, докато тя му сипваше чай и се шокира, когато забеляза колко е бледа. После погледна и към сестра си, която сякаш не спираше да се бори със сълзите. Брат му беше намусен и хленчещ, защото постоянно стоеше затворен. Дори бебето беше неспокойно.

Как ли се беше справял баща му, почуди се. Как успяваше да поддържа всички нахранени и облечени? Как им създаваше усещането, че са закриляни и задоволени? При това само с докерските надници. Обеща на баща си, че ще се грижи за тях, и полагаше всички възможни усилия, но без значение колко се стараеше, не се справяше. Ако само успееше да сложи настрана няколко лири. Тогава би могъл да премести семейството си далече от Адамс Корт в някоя прилична стая или дори на цял етаж от някоя по-хубава къща. Онзи ден Дени Куин му предложи възможност да изкара някоя допълнителна пара. Обясни, че някакъв мъж му дължал сериозна сума. Искаше Чарли и Сид Малоун да ги приберат от него. Чарли му отказа. Не гореше от желание да чука на вратата на непознат посред нощ и да го млати заради неплатен дълг от хазарт. Но това се случи, преди майка му да стане толкова бледа. И преди бебето да се разболее. Сега се чудеше дали не е бил глупак да каже не.

Фиона въздъхна и отклони мислите му от Куин. Докато я наблюдаваше, той реши да изпробва друга тактика. Може би ако успееше да я накара да говори за нещо — каквото и да било, — в крайна сметка щеше да разбере какво я тревожи.

— Как върви в „Бика”? — попита.

— Добре.

— Тежка ли е работата?

— Да.

Последва дълго мълчание. Той пробва отново.

— Вчера видях чичо Роди.

— Така ли?

— Говорихме за убийствата. Твърди, че последното — жена на име Кели на Дорсет Стрийт — било най-лошото досега. Каза, че това, което било останало от нея, не приличало на жена.

— Наистина ли?

— Да. И изобщо не са на път да го хванат.

— Хм.

Дотук с тази идея. Е, нямаше какво друго да се прави. Щеше да се наложи да подходи директно. Да изтърпи цялото дрънкане и емоции като някое момиче. Ужасяваше се.

— Добре, Фиона… Какво има?

Тя не го погледна.

— Нищо — отговори.

— Има нещо. Ти не си същата. Би споделила с татко, ако беше тук, така че по-добре ми кажи. Аз съм мъжът в къщата, нали помниш? Той ми възложи това задължение.

Фиона се засмя, а това никак не му допадна. А после, дори по-лошо, разплака се. Объркан, той ѝ подаде носната си кърпа и я прегърна нескопосано с надеждата, че никой от приятелите му не беше наоколо, за да го види.

— Между нас е свършено… Между мен и Джо — изплака тя.

— Той развали ли годежа?

— Не, но съм сигурна, че ще го стори.

Разказа му за писмото на Джо.

— Минаха векове, откакто го прати — обясни му. — Искам да го видя, но всеки път щом заделя две пени, нещо се случва или някой е гладен и те изчезват. Знам, че вече не го е грижа за мен… Иначе щеше да дойде да ме види.

Тя притисна кърпата към лицето си, защото сълзите ѝ бликнаха отново.

— О, Фиона, това ли било? — отговори той облекчено. Беше се притеснил, че е загазила. — Джо те обича. Винаги е било така. Просто иди да го видиш и нещата между вас ще се оправят.

— Чарли, нямам пари. Чу ли изобщо нещо от онова, което ти казах?

— Аз ще ти дам парите. Имам малко допълнителна работа… Начин да изкарам малко пари отгоре. Не мога да ти кажа какво е, но…

— О, знам за това.

Той я погледна изненадано.

— Какво знаеш?

Тя докосна белега под окото му.

— Знам как се е появил тук.

— От ръба на казана за бира, който вдигах, е. Хлъзна се и ме удари в лицето.

Фиона се подсмихна. Разтвори яката му и се втренчи в любовното петно на шията му.

— И това ли е от казана за бира?

Той я шляпна по ръката и се навъси.

— Добре, бия се. Само не казвай на мама. Имам мач следващата събота. Ако спечеля, ще получиш пари за билет до Ковънт Гардън.

— О, Чарли… Наистина ли?

— Да.

Тя го прегърна силно.

— Благодаря ти… О, благодаря ти.

— Достатъчно, Фий — каза той и се освободи от прегръдката ѝ.

Тя издуха носа си в кърпата му и му я подаде обратно.

— Хм… Няма нужда. Задръж я — каза той.

— Къде е Шийми? — попита тя, внезапно разтревожена.

Той кимна към брега.

— На половината път до Лаймхаус. Малък калпазанин. Да вървим да го приберем. А после ще пийнем по бира в „Черното куче”.

— С какви пари?

Той ѝ се усмихна надменно.

— За разлика от теб, Фиона, такъв хубавец като мен няма нужда от пари. Барманката си пада по мен. Ще ни даде две чаши безплатно.

— Тя ли оставя тези следи по шията ти? Момиче ли е или вампир?

— Не, това е от друга моя приятелка.

— По-добре да се пазиш, Чарли.

Той завъртя очи. Нямаше нужда от лекция по темата от сестра си.

— Сериозно говоря! Последното, от което имаме нужда в момента, е някое момиче да се появи на прага ни с грозно червенокосо бебе на ръце.

Той поклати глава.

— Такова нещо няма да се случи.

— Защото ти… — Тя се изчерви леко при тези свои думи. — Ти внимаваш, нали?

— Обърни се — изкомандва Ейда Паркър, шивачката на Мили, със стиснати между устните карфици.

Мили изпълни и Ейда сръчно подгъна последните няколко сантиметра от бледоморавата атлазена пола, която изпробваха. Когато приключи, се отпусна назад върху стъпалата си, за да оцени свършеното, и се намръщи.

— Какво не е наред? — попита Мили.

— Не знам. Полата е леко широка в кръста. Не разбирам. При последната проба всичко изглеждаше наред. Сигурна съм, че отрязах вярно. Знам мерките ти наизуст.

Тя откопча полата и накара Мили да я прекрачи. После извади сантиметър от джоба си и го омота около талията ѝ.

— Ето го отговорът — заяви и я потупа по дупето. — Отслабнала си! Какво не е наред?! Защо не се храниш?

— Всичко е наред, Ейда. Моят… Апетитът ми е леко отслабнал, това е всичко.

— Трябва да отидеш на лекар. Не бива да отслабваш прекалено или ще съсипеш прекрасната си фигура. И тогава как ще си намериш мъж?

Мили се усмихна.

— Вече съм си намерила. Очаквам предложение за женитба всеки момент.

— Това е прекрасно! Поздравления, мила моя — извика Ейда и я прегърна. После размаха пръст към нея. — Но няма да го задържиш, ако отслабнеш още.

Мили плъзна леко ръце по корема си.

— О, струва ми се, че ще го задържа — заяви. — Всъщност, Ейда, нека погледна тафтата ти, преди да си тръгна. Слонова кост, може би. Или пък кремаво. Бяло не ми подхожда. Никак дори.

Глава 17

Фиона отопи последните капки сос в чинията си с коричка хляб и си прекара с глътка слаба бира.

— Хареса ти, а? — попита Ралф Джаксън.

— Беше прекрасно. Госпожа Джаксън приготвя невероятен пай с месо.

— Аз ли не знам! — възкликна той и потупа впечатляващия си тумбак. — Радвам се, че ти хареса, момиче. Добре ще ти дойде да се позакръглиш.

Фиона се усмихна. Всяко момиче под деветдесет килограма имаше нужда да се позакръгли по мнението на господин Джаксън. Тя изми чинията си, взе си наметката и се сбогува. Навън беше студено, но вечерята я беше заситила и тя чувстваше как тялото ѝ е изпълнено с топлина, която можеше да идва само от питателно горещо ястие. Беше събота, малко след шест и тя се запъти към вкъщи с весела походка. Духът ѝ се беше повишил и вече беше обнадеждена. Ако Чарли победеше тази вечер, а тя се беше молила толкова усърдно това да се случи, утре следобед, веднага щом свършеше в кръчмата, щеше да отиде в Ковънт Гардън и да види Джо. Омразен ѝ бе фактът, че парите за билета щяха да са изкарани чрез неговите рани и синини, но беше отчаяна. Щеше да му се отплати някак. Веднага щом с Джо отвореха магазина си, щеше да започне да спестява за пътуването му до Ню Йорк.

Беше изминала едва няколко метра, когато чу някой да я вика по име. Обърна се. Беше Джо. Стоеше на около десет метра зад нея. Погледна я, а после погледна встрани. Тя го извика. Сърцето ѝ се изпълни с любов и щастие при вида му. Джо, нейния Джо! Той беше тук, благодаря ти, Боже, беше тук! Не я мразеше; беше дошъл да я види. Все още я обичаше. Наистина я обичаше!

Тя затича към него широко усмихната. Но когато доближи, стъпките ѝ се забавиха. Усмивката ѝ посърна. Нещо не беше наред. Той изглеждаше отслабнал и изпит. Беше небръснат.

— Джо? — Той вдигна очи към нея. Погледът, който зърна в тях, я ужаси. — Какво има? Какво се е случило?

— Хайде, Фий. Ела при реката — помоли я той с толкова унил и глух глас, че тя едва го разпозна. Той се обърна по посока на Темза и тръгна.

Тя го хвана за ръката.

— Какво става? Защо си тук, а не на работа?

Той нито я поглеждаше, нито отговаряше на въпросите ѝ.

— Просто ела да се поразходим — каза и тя нямаше друг избор, освен да го последва.

Когато стигнаха до Старите стълби, седнаха на обичайното си място по средата на пътя до долу. Джо пое ръката ѝ в своята и я стисна така силно, че ѝ причини болка. Опита да заговори, но думите не излизаха от устата му. Наведе глава и зарида. Фиона беше толкова уплашена, че едва успя да намери собствения си глас. Беше го виждала да плаче само веднъж, когато умря баба му. Това ли беше? Някой беше умрял ли?

— Скъпи, какво има? — попита тя с треперещ глас. Обгърна го с ръце. — Какво не е наред? Нещо с майка ти ли? Баща ти добре ли е?

Той я погледна през сълзи.

— Фиона… Извърших нещо ужасно…

— Какво? Какво си сторил? Колко лошо може да е? Каквото и да е, аз ще ти помогна. Ще оправим нещата. — Тя се помъчи да се усмихне. — Не си убил някого, нали?

— Мили Питърсън е бременна от мен и сега трябва да се оженя за нея.

Фиона щеше да си припомни по-късно, че в последвалите секунди изричаното от него беше беззвучно. Тя не чуваше нито гласа му, нито трафика по реката или шума от близката кръчма. Сякаш ушите ѝ бяха прогорени от тези думи и не ѝ беше разрешено да чува нищо повече. Седеше с изправен гръб, а ръцете ѝ бяха обгърнали коленете ѝ и се поклащаше леко. Без да чува нищо. Нищо. Част от нея осъзнаваше, че Джо е казал нещо току-що, но ако не мислеше за него, всичко щеше да е наред. Знаеше, че още говори, но тя не слушаше, защото ако слушаше, той щеше да ѝ каже как… Щеше да ѝ каже, че той… Мили… Те бяха…

От гърлото ѝ се откъсна тих стон, животински звук, породен от дълбока и унищожителна болка. Тя се преви на две, сякаш я бяха ударили в корема. Вече го чуваше как повтаря името ѝ, почувства ръцете му около себе си и как я придърпва. Беше се любил с Мили Питърсън. Онова, което бяха направили те, защото се обичаха, той го беше вършил и с нея. Преди секунди съзнанието ѝ не можеше да го приеме, а сега я тормозеше с картини на тях двамата заедно — неговите устни върху нея, ръцете му върху тялото ѝ. Избута го настрана, изтича към водата и повърна.

Когато конвулсиите в стомаха ѝ стихнаха, тя натопи края на полата си във водата и обърса лицето си. Постара се да се стегне и да се върне обратно при стълбите, но в този момент съзнанието ѝ се вкопчи в останалото, казано от него. Мили беше бременна. Той щеше да се ожени за нея. Да бъде неин съпруг. Да си ляга в леглото заедно с нея и да се буди до нея. Да прекара остатъка от живота си с нея. Също като стъклена ваза, паднала върху твърд каменен под, сърцето ѝ се пръсна на милиони парченца. Прикри лице с ръце и се строполи на земята.

Джо се втурна надолу по стълбите, вдигна я и я задържа в ръце.

— Съжалявам, Фиона. Толкова съжалявам. Прости ми. Моля те, моля те, прости ми… — произнесе измъчено.

Тя се съпротивляваше, риташе го и го блъскаше. Откъсна се от него и залитна заднишком. Обзе я желание за убийство.

— Мръсник! — изкрещя. — Всички онези случаи, в които твърдеше, че ревнувам, убеждаваше ме, че нямам причини. Оказва се, че съм имала доста основателна причина. Откога продължава това, Джо? Колко пъти си преспал с нея?

— Веднъж. Бях пиян.

— О, само веднъж? И си бил пиян… Е, значи всичко е наред, нали така? Това напълно извинява случилото се… — Гласът ѝ пресекна и ѝ се наложи да преглътне, преди да може да продължи. — Целува ли я, както целуваше мен? По устните? Над сърцето? Между краката?

— Фиона, недей. Моля те. Нямаше нищо такова.

Тя приближи до него, а цялото ѝ тяло тръпнеше от ярост. Искаше да го зашлеви през лицето, да го срита между краката, да му причини нещо, което би го накарало да почувства поне малка частица от нейната болка, от изпитваното от нея унижение. Вместо това избухна в сълзи.

— Защо го направи? Защо, Джо? Защо? — зарида жално тя, а красивите ѝ сини очи се зачервиха и подуха.

— Не знам, Фиона — изстена той. — Прехвърлям го в съзнанието си и пак не знам.

Той ѝ разказа всичко, без да спира да говори. Как докато е бил на забавата си е мислел колко му липсва и се тревожел, че тя го мрази. Сподели колко е желал това повишение и как се почувствал като крал, когато го получил. Призна, че е пил прекалено много, а Мили тръгнала да го развежда из къщата, но главата му се въртяла и накрая се озовал в нейната стая. После осъзнал какво е извършил и бил толкова болен, че повръщал кръв.

— Бях толкова пиян… и имах усещането, че всичко желано от мен е там и ми се предлага… Цялото внимание, парите, леснината от край до край, но не беше така. Единственото, което искам, е тук в момента. Мислех, че съм те изгубил, Фиона. Чаках ли чаках на спирката, но ти не дойде. Реших, че всичко е свършило и ти ме мразиш. Защо не дойде?

— Опитах — отговори тя глухо. — Бях тръгнала, когато господин Джаксън, собственик на една кръчма, прати за мен. Бях молила за работа там и той каза, че ще я получа, но трябва да започна незабавно. Канех се да ти пиша, но парите, които прати, ни бяха нужни за лекарство за Айлийн. Съжалявам — обясни. Нови сълзи бликнаха от очите ѝ. — Ако само бях дошла. — Цялото ѝ тяло се разтресе. Не беше способна да говори. Когато най-накрая успя да произнесе някакви думи, попита — Ти… Обичаш ли я?

— Не! Боже, не! — викна той. — Обичам теб, Фиона. Направих грешка. Ужасна и глупава грешка. Бих дал всичко да мога да се върна и да променя нещата. Всичко! Обичам те, Фий. Искам да бъда с теб. Искам нещата да са такива, каквито бяха, преди да се объркат. Не мога… Не мога да се справя с това… Не мога… О, боже… — Той се извърна и думите се загубиха сред ридания.

Но ще го направиш, помисли си Фиона. Ще се наложи. На път е бебе. Твоето бебе. Тя го наблюдаваше, докато той плачеше като дете и сред водовъртежа от емоции, който я поглъщаше — на тъга, гняв, страх, — се появи едно ново чувство: на съжаление. Не желаеше да го изпитва. Искаше да го мрази, защото ако можеше просто да го мрази, би била способна да му обърне гръб. Но това беше невъзможно. Инстинктивно протегна ръка и го погали по гърба. Почувствал дланта ѝ, той се обърна и я придърпа към себе си. Прегърна я и зарови лице в шията ѝ.

— Осъзнаваш ли какво си направил? — прошепна тя. — Разбираш ли какво си захвърлил на вятъра? Мечтите ни. Живота на двама ни. Миналото и бъдещето ни. Всичко, което представляваме и на което сме се надявали. Взаимната ни любов…

— Не, Фий — прекъсна я Джо и пое лицето ѝ в ръцете си. — Не говори така. Моля те, не казвай, че вече не ме обичаш. Нямам такова право, знам го, но моля те, моля те, продължавай да ме обичаш.

Фиона погледна към мъжа, който ѝ беше скъп, онзи, от когото се нуждаеше повече от всичко.

— Да, обичам те, Джо — промълви. — Обичам те и ти ще се ожениш за Мили Питърсън.

Слънцето залязваше над Лондон, небето притъмняваше и въздухът ставаше по-хладен, а Джо и Фиона продължаваха да стоят, прегърнати, сякаш никога няма да се пуснат един друг. Фиона знаеше, че е за последен път. Когато си тръгнеха от реката, всичко щеше да свърши. Вече никога нямаше да познае допира му или аромата му. Никога нямаше да седят на Старите стълби и гласът му нямаше да произнася името ѝ, нито тя щеше да вижда как в сините му очи проблясват весели пламъчета. Нямаше да открият своя магазин, нито да имат дом, деца и съвместен живот. С мечтите ѝ беше свършено завинаги, бяха мъртвородени. Изведнъж най-добрият ѝ приятел я напускаше; изоставяха я надеждата, любовта и целият ѝ живот.

Не можеше да го понесе. Болеше прекалено много. Без Джо в него животът ѝ вече не си струваше да бъде живян. Не означаваше нищо за нея. С внезапна яснота тя видя какво трябва да стори. Щеше да му каже да си върви и когато той си тръгнеше, щеше да влезе в Темза и да я остави да я погълне. Щеше да е бързо. Декември наближаваше и водата беше студена. Искаше да се свърши с тази ужасяваща и разкъсваща болка.

— Кога е… сватбата ви? — попита, неспособна да повярва, че от устата ѝ излизат тези думи.

— След една седмица.

Толкова скоро. О, боже, толкова скоро, помисли си.

— Искам нещо от теб — заяви.

— Каквото кажеш.

— Нужни са ми парите. Моят дял от спестяванията.

— Можеш да вземеш всичките. Ще ти ги донеса.

— Дай ги на мама, ако… ако мен ме няма. — Тя го погледна още веднъж, а после устреми взор към реката. — Сега си върви. Моля те.

— Не ме отпращай, Фиона. Позволи ми да те държа в обятията си, докато мога — замоли се той.

— Върви. Моля те, Джо. Умолявам те.

В следващия миг той беше прав. Гледаше я и ридаеше. А после вече го нямаше и тя беше сама. Самоубийството е грях, прошепна тих глас в главата ѝ, но нея не я беше грижа. Замисли се за дядо си, за бащата на баща ѝ, който скочил от скалата след смъртта на жена си. Хората твърдяха, че времето лекувало всичко. Може би тези хора никога не са обичали. Времето не би излекувало дядо ѝ, тя беше сигурна в това. Нямаше да помогне и на нея.

Отиде до водата и хвърли един последен поглед към реката, която така обичаше, към корабите и шлеповете, към звездите, никнещи по лондонското небе. Беше нагазила до глезените, когато чу вик от върха на стълбите.

— Ето те и теб, мизерна малка краво!

Обърна се. Беше Чарли. Стоеше на върха на стълбите и беше бесен.

— Къде беше дявол да те вземе? — кресна, докато слизаше надолу. — Търся те от седем часа, а вече минава девет. Умът ли си изгуби? Мама е полудяла от тревога. Мислехме, че си убита. Решихме, че Изкормвача те е докопал. Заради теб пропуснах мач в „Тадж Махал”. Куин ще ме убие. — Той спря и огледа бледото ѝ лице, забеляза, че очите ѝ са подути от плач, а косата ѝ е разчорлена. — Какво ти се е случило? — Гневът по лицето му отстъпи място на неистова тревога. — Не те е закачал някой мъж, нали, Фий? — той я сграбчи за раменете. — Нали никой не те е докоснал? Да не би Сид Малоун…

Фиона поклати глава.

— Какво става тогава?

— О, Чарли — изплака тя и се свлече в ръцете на брат си. — Изгубих моя Джо.

Глава 18

Джо стоеше пред олтара и изглеждаше прекрасно в тъмносивия си костюм. Беше обърнат с лице към входа на църквата в очакване на булката. Хари Итън стоеше редом с него.

— Добре ли си, приятелю! — прошепна Хари, докато оглеждаше зеленикавия тен на лицето му.

Той кимна, но беше далече от добре. Чувстваше се напълно вцепенен, като че попаднал в кошмар, от който не може да избяга, и е неспособен да извика. Беше хванат в капан абсолютно и безвъзвратно. Баща му не го беше възпитал да се измъква от задълженията си. Той не беше малък и трябваше да ги посрещне. Направи една фатално глупава грешка и сега щеше да прекара остатъка от живота си да плаща за нея. Остатъкът от живота му заради еднократен секс. Каква непосилно висока цена. А Хари мислеше, че неговите уличници са скъпи. У него се надигна истеричен смях и му се наложи да хапе вътрешната страна на бузата си, за да се сдържи.

— Няма да припадаш, нали? — попита го загрижено Хари.

Той поклати глава.

— Не се тревожи. Това не е смъртна присъда. Винаги можеш да кръшкаш.

Джо се усмихна унило. Хари мислеше, че той споделя собствения му ужас от моногамията. О, Хари, помисли си, ако само беше толкова просто. Знаеше, че с новото си положение и с парите, които Томи им беше осигурил, той можеше да има много жени. Това нямаше значение. Не можеше да има единствената жена, която желаеше.

Очите му се плъзнаха по редиците лица пред него. Зърна родителите си, брат си Джими, сестрите си Елън и Кати. Всички носеха новите дрехи, които той им купи. Баща му стискаше здраво устни; майка му ту започваше, ту спираше да плаче, както правеше, откакто ѝ съобщи новината. Забеляза хора, които познаваше покрай работата си, важни клиенти на Томи, приятели и роднини на Мили. По стандартите на Томи гостите бяха малко на брой, само около стотина души. Но всичко беше организирано набързо и нямаше време за нещо по-голямо.

В началото, когато научи за положението на дъщеря си, Томи се ядоса, но се успокои, щом разбра, че Джо възнамерява да се ожени за нея. По-късно Мили заяви, че това било само представление. Много се вълнувал, че Джо ще му стане зет, но държал да се представи като възмутен баща от приличие.

Нейната бременност се превърна в обществена тайна. Мъжете се ръчкаха с лакти и се шегуваха как този дявол Бристоу не можел да се сдържи. Жените се подсмихваха и самодоволно споменаваха за раждане, по-ранно от очакваното. Никой не беше особено скандализиран, радваха се за добре изглеждащата двойка и им допадаше, че дъщерята на Томи и протежето му ще се женят. Скоро щеше да се появи трето поколение, в чиято кръв беше търговията. Прекрасно съчетание по думите на хората.

До съзнанието на Джо достигна музика на орган. Гостите се изправиха и погледнаха към входа. Той проследи погледите им. Появи се момичето, разпръсващо цветята, следвано от самата Мили, придружавана от баща си. В очите му не се четеше радост, докато я наблюдаваше, а единствено страх. Все едно гледаше как към него доближава екзекуторът му. Тя носеше рокля от тафта в цвят на слонова кост с бухнали ръкави, дълъг шлейф и богат воал, а в ръце държеше огромен букет от бели лилии. Приличаше му на призрак, пременена в този цвят от глава до пети. Като призрака в онази коледна история от Чарлс Дикенс, коледния призрак на бъдещето, на целия живот, който му предстоеше.

Почти не беше на себе си по време на церемонията. Произнесоха клетвите, размениха си пръстени, целуна младата си съпруга по бузата и я поведе по пътеката, за да приветстват гостите си като господин и госпожа Джоузеф Бристоу. Той успяваше от време на време да залепи на лицето си по някоя фалшива усмивка. Беше толкова нереално, продължаваше да има усещането, че се движи в кошмар. Със сигурност щеше да се събуди всеки миг, потънал в пот, с оплетени около него чаршафи, безкрайно облекчен, че всичко е свършило.

Но не стана така. Двамата с Мили отпътуваха с кабриолет към „Клариджис”, където щеше да се състои тържеството им. Той се измъчваше с танц след танц с нея, пиеше при вдигането на тостове, изяде си вечерята, целуваше я формално, усмихваше се на хора, които не познаваше. Успя да се измъкне за няколко минути, за да пийне с Хари на терасата. Хари му съобщи, че заминава след седмица. Постара се да се радва за приятеля си, но не му се искаше той да отпътува, щеше да му липсва. А също така му завиждаше.

Най-накрая беше време да си тръгват. Придружавани от неприлични шегички и всеобщ смях, Джо и Мили се запътиха към разкошния апартамент, който Томи беше наел. Щяха да прекарат нощта в него, преди да потеглят за Париж на следващата сутрин на двумесечно сватбено пътешествие. Мили настояваше да отсъстват три месеца, но Томи отвърна, че Джо ще му е нужен за работата и Джо бързо се съгласи. Нямаше представа как щеше да издържи два месеца с Мили; два часа му се струваха непоносими.

Озовали се в апартамента, тя започна да се преоблича. Джо изхлузи сакото си, разхлаби вратовръзката и си сипа чаша уиски. Пристъпи през френските прозорци и излезе на балкон с изглед към силуета на Лондон. Загледа се на изток. Където беше тя.

Мили се присъедини към него, изкипрена в леко неглиже.

— Ела в леглото — прошепна тя и го обгърна с ръце.

Той се напрегна.

— Тук съм добре.

— Нещо не е наред ли? — попита тя, като очите ѝ търсеха неговите.

— Не. Уморен съм. Денят беше дълъг.

— Аз бих могла да те разбудя — заяви тя и се притисна към него.

Джо затвори очи да не би да забележи неохотата му в тях.

— Нужен ми е малко въздух, Мили. Защо не се прибереш и не си легнеш? Сигурно си уморена. Аз идвам след малко.

— Да.

Първата нощ от един цял живот, изтъкан от лъжи. Боже, как щеше да се справи с това? Какво щеше да каже, когато извинението, че му е нужен въздух, се изхабеше? Че не може да я понася пред погледа си ли? Че му се повдига от гласа ѝ, усмивката и всичко у нея? Че не я обича и никога няма да я заобича? Погледна в чашата си с уиски, но вътре нямаше отговори. Напомни си, че вината да е бременна е негова. Скоро щеше да бъде майка на детето му; не биваше да проявява жестокост към нея. Ако само можеше да върне нещата; ако можеше пак да бъде онази нощ и той да напусне спалнята ѝ, преди да се е случило каквото и да било.

Това трябваше да е първата му брачна нощ с Фиона. Душата му ридаеше за нея. Сватбата, фактът, че сега Мили му беше жена, не променяха нищо. В сърцето му Фиона все още му принадлежеше и той принадлежеше на нея, макар вече никога да не можеше да види така обичаното от него лице. Нито да зърне как проблясват очите ѝ, да чуе развълнувания ѝ глас, да я докосне, да се любят. Какво ли щеше да стане с нея? Знаеше отговора. С времето щеше да го превъзмогне и да си намери друг мъж. А после той, който и да беше, щеше да е онзи, който да зърва усмивката ѝ, да споделя дните ѝ, да протяга ръка към нея в мрака на нощта. Тази мисъл го накара да се почувства физически зле.

Трябваше да се махне от тук, от тази стая, да бъде далече от Мили. Хотелът имаше бар. Щеше да се напие до несвяст тази вечер и във всяка от проклетия им меден месец. И без друго скоро тя щеше да е прекалено наедряла, че да го желае. А след раждането на бебето щеше да си намери някакво ново извинение. Щеше да пътува от името на Томи, да работи по двайсет и четири часа. Знаеше, че не би могъл да понесе да я докосне отново. Влезе в дневната и затвори вратите на балкона. Заозърта се за сакото, нагласи вратовръзката си и прибра ключовете в джоба си.

— Джо? — чу я да го вика сънливо от спалнята.

Единственият отговор, който получи, беше хлопването на вратата.

Дишането на Айлийн беше затруднено и шумно. Кейт се вслушваше внимателно в очакване на задъхване, което би сигнализирало пристъп на кашлица, но такова нямаше. Може би горкото малко създание все пак щеше да спи тази нощ, помисли си с надежда. Вече беше десет часа; ако Айлийн останеше спокойна за още половин час, и тя щеше да си легне. Седнала в люлеещия се стол, тя отпиваше от чая си, като не откъсваше очи от бебето. Последните няколко месеца никак не бяха леки за нея. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове, а по места, където преди не ги беше имало, сега се бяха появили бръчки. Съсипваше се от тревога в продължение на седмици заради здравето на Айлийн, а сега тя вече не беше единствената ѝ грижа. Вдигна поглед към леглото. Фиона отново беше плакала, докато не заспа от изтощение. Мина цяла седмица, откакто Чарли я донесе у дома от реката и тя не се подобряваше. Температурата ѝ оставаше висока въпреки всичките усилия да я свалят. Цветът ѝ беше лош. Отказваше да се храни. Кейт беше успяла да я накара да погълне единствено малко бульон.

Температурата притесняваше Кейт, но онова, което я притесняваше повече, беше емоционалното състояние на Фиона. Тя не се бореше срещу болестта; не полагаше никакви усилия. Веселото ѝ и жизнерадостно момиче си беше отишло и на нейно място се беше настанила непозната с поглед на мъртвец. Късаше ѝ се сърцето да я гледа така. Винаги се беше тревожила заради бойния ѝ дух и тази твърда решимост да открие магазин. Сега копнееше да чуе дъщеря си да говори за магазина или за каквото и да било с поне мъничко от стария ентусиазъм.

Кейт се беше грижила за децата си по време на много болести, но никога не беше виждала нещо подобно на страданието на Фиона. Нямаше реална причина за треската ѝ; не кашляше и с гърдите ѝ нямаше нищо нередно. Нямаше стомашни болки и не повръщаше. Обувките и чорапите ѝ бяха чисто мокри, когато Чарли я донесе у дома, но на Кейт не ѝ се струваше, че високата температура е породена от настинка. Никой лекар не би се съгласил с нея, но тя вярваше, че причината беше в разбитото ѝ сърце.

Когато научи за случилото се, прииска ѝ се да прекърши врата на Джо Бристоу. В крайна сметка гневът ѝ отстъпи място на печал. Главно за дъщеря ѝ, но също и за Джо. Роуз Бристоу дойде да ги посети. Донесе близо двайсет лири от сина ѝ. Пари, които щяха да финансират мечтата на Фиона. Вместо това сега щяха да отидат за сметките на лекаря, лекарства, храна и нова квартира. Дъщеря ѝ настояваше да ги използват. Кейт спори с нея, предложи да изчака, но тя беше непреклонна.

Роуз избухна в сълзи при вида на момичето. Тя не желаеше синът ѝ да се жени за Мили, не и като знаеше колко много обичаше Фиона.

— Това глупаво момче — беше произнесла тя с горчивина. — Съсипа си живота. Ти си по-голяма късметлийка, Фиона. Все още си свободна да намериш мъж, когото обичаш и след време това ще се случи. А той е обречен на духовна самота.

Кейт опря глава във високата облегалка на люлеещия се стол и затвори очи. Би дала всичко да можеше да отнеме скръбта на детето си. Тя знаеше, че дъщеря ѝ обожаваше Джо още от времето, когато бяха деца. Джо и общата им мечта бяха представлявали целият ѝ живот. Може би няма възстановяване след такава загуба. Може раната да заздравееше, но белегът оставаше завинаги. Тя не беше превъзмогнала смъртта на Пади и не очакваше това да се случи. Как преодоляваш загубата на мъжа, когото си обичала телом и духом? Продължаваш напред, движейки се в състояние на вцепенение през един сив живот. Това е най-многото, което можеш да сториш.

Чу приглушено тананикане през стената. Явно Франсес си е у дома, помисли си. Стените бяха толкова тънки, че тя често я чуваше да пее или да хлопа със съдовете или по-лошо — да забавлява плащащи си господа. Все пак беше доволна да знае, че Франсес е вкъщи. Напоследък Чарли никога не беше наоколо, а Луси Брейди беше постъпила в болница, за да роди. Успокояваше я мисълта, че наоколо има някого, на когото да разчита да поседи с Шийми и Фиона, ако се наложеше да изтича за лекаря на Айлийн.

Прозя се. „Боже, уморена съм — каза си. — Ще си лягам.“ Но вместо това задряма на стола. Разбуди се няколко часа по-късно, убедена, че е чула вик, но отново заспа, сигурна, че е сънувала. Няколко минути след това беше напълно будна. Бебето издаваше хрипове, а лицето му беше червено. Кейт взе малката на ръце и се помъчи да я успокои, като се стремеше да не изпада в паника. Реши веднага да отиде за лекаря, преди хриповете да са се превърнали в задух. Бързо положи Айлийн обратно в кошчето ѝ и грабна наметката си.

— Какво има, мамо? Какво не е наред? — попита изнемощяло Фиона.

— Айлийн не е добре. Отивам за лекаря.

— Сега ще го доведа — заяви тя и се изправи, като се опираше с ръка в леглото, за да се крепи.

— Лягай обратно! Веднага! Ще повикам Франсес да стои при вас.

Кейт вдигна кошчето на бебето и забърза. Затропа по вратата.

Не последва отговор. Трескаво хвърли поглед през малкото мъгливо прозорче отстрани, а после потърка стъклото с ръкав. На светлината, хвърляна от слабия огън, тя зърна Франсес на леглото, а над нея се беше надвесил мъж само по риза. Беше с клиент; доколкото виждаше, той тъкмо приключваше. Кейт беше прекалено отчаяна, че да се чувства смутена. Остави кошчето на земята, изкрещя името на приятелката си и заблъска по прозореца. Франсес не помръдна, но мъжът се изправи. Чу ме, слава богу, каза си Кейт.

Бавно, като че изпаднал в транс, мъжът се насочи към вратата, а облекчението на Кейт прерасна в ужас, щом забеляза, че държеше нож. Острието му лъщеше в мрака. Беше изцапан с нещо, което покриваше ръцете и предницата на ризата му, а също така се стичаше по бузата му.

— Кръв — прошепна тя. — О, боже, колко е много!

Пищейки, тя заотстъпва с препъване от прозореца, но токът на обувката ѝ се закачи в ръба на полата и тя падна на земята. Вратата се отвори рязко и мъжът беше до нея. Тя надигна ръце в опит да се защити, но нямаше полза. В мига, преди да забие ножа между ребрата ѝ, тя зърна налудничавите му нечовешки очи и го разпозна. Това беше Джак.

Глава 19

Фиона се взираше в простите дървени кръстове, стърчащи от побелялата от снега земя. Вляво беше този на баща ѝ, вече остарял под действието на природните стихии, следваха тези на майка ѝ и на бебето, които едва бяха започнали да потъмняват. А до тях имаше един чисто нов, все още съвсем светъл дървен кръст. На брат ѝ Чарли.

Преди три дни Роди дойде от работа с новината. Речната полиция извадила тяло от Темза — трупа на млад мъж, около шестнайсетгодишен. Той отишъл в моргата да идентифицира тялото — почти невъзможна задача, както ѝ обясни, като се имало предвид колко време е престояло във водата. Лицето не можело да се познае. Колкото коса била останала, имала червен цвят. Претърсване на дрехите на трупа потвърдило идентичността. В един от джобовете му намерили очукан сребърен часовник с гравиран на него надпис: „Шон Джоузеф Финеган, Корк, 1850”. Името на дядо ѝ. Часовникът на брат ѝ. Тя беше разбрала мигом какво се е случило, когато Роди го положи върху дланта ѝ.

Затвори очи, заливана все повече от отчаянието, и си пожела да е в земята с тях. Ден след ден черната и задушаваща скръб я поглъщаше, а мъката по семейството ѝ и по Джо — винаги Джо — беше нетърпима. Сутрин седеше и се взираше в празното пространство, чудейки се как ще изкара деня. Беше пожелала да сложи край на живота си в нощта, когато Джо ѝ съобщи, че ще се жени за Мили. А после, веднага след смъртта на майка ѝ, неспособна да понесе загубата ѝ и ужасяващия начин, по който беше умряла, отново пожела да е мъртва. Дори сега имаше моменти, когато обмисляше да отнеме живота си, въпреки че се стараеше да се стегне заради Шийми, защото не намираше никакво облекчение за болката си.

За да се утеши тя се помъчи да си представи лицето на майка си така, както искаше да го помни — усмихнато и благо. Но не можеше. Всички образи бяха изчезнали. Изникна само споменът как майка ѝ лежи на улицата и се бори за живота си, докато от гърдите ѝ блика кръв. Фиона чу писъците ѝ и се запрепъва навън от стаята. Хвърли се на колене до нея, притисна раната с ръце и започна да вика за помощ. Появиха се хора и направиха каквото можаха, но Джак беше пробол майка ѝ в сърцето. Поне краят ѝ настъпи бързо. Тя докосна лицето ѝ с треперещи пръсти, размазвайки кръв по бузата ѝ, после тялото ѝ се отпусна, а очите ѝ станаха празни и безизразни.

Фиона не искаше да си спомня онази нощ, но образите не спираха да се редят в съзнанието ѝ отново и отново. Продължаваше да вижда тялото на майка си, проснато на улицата, чуваше риданията на бебето и писъците на Шийми, държан от един полицай.

И Чарли… Как дотичва на Адамс Корт, как крещи и разбутва хората. Беше зърнала обърканото изражение на лицето му, докато се взираше в майка им. Повика го и той се обърна към нея, но в очите му гореше безумие и той сякаш не я разпозна. Вдигна тялото на майка им от улицата и я притисна към себе си, стенейки. Не позволи на полицаите да я поемат от него и се съпротивляваше, докато най-накрая трима от тях не успяха да го надвият. Когато го пуснаха, опита се да измъкне тялото от фургона на съдебния лекар.

— Престани, Чарли! — кресна му Фиона. — Моля те, спри.

Но той не престана. Хвърли се зад фургона, докато той потегляше, и затича след него. В тъмната нощ, надалече от Адамс Корт. Никой не знаеше къде е отишъл. Роди го издирва в продължение на дни, а после и на седмици. И накрая откриха тялото. У него нямало пари и черепът му бил счупен. Роди предполагаше, че подвластен на шока и скръбта Чарли е поел по някоя опасна улица и е станал жертва на крадци, които са го ударили, обрали и блъснали в реката. Фиона беше благодарна, че са пропуснали часовника, благодарна, задето имаше нещо, с което да помни брат си.

До деня, в който беше открит, Фиона се беше вкопчила здраво в надеждата, че все още е жив. Тъгуваше за него. Липсваха ѝ самомнителното му перчене, усмивката му, глупавите му шеги. Липсваше ѝ силата му и си пожелаваше пред Бог да е тук, та да се опре на него. Сега бяха само двамата с Шийми. Горката малка Айлийн надживя майка си едва с пет дни, преди белодробната инфекция да я погуби.

Фиона се съмняваше, че двамата с Шийми биха оцелели, ако не беше чичо им Роди. Той ги приюти веднага след убийството. Излъга енорийските управници, като заяви, че им е кръвен роднина, братовчед на майка им, и настоя да му бъдат поверени. Фиона не беше в състояние да се грижи за Шийми и Айлийн и той се боеше, че ще пратят всички им в приют.

Подслони ги, хранеше ги, грижеше се за тях и даваше всичко от себе си да облекчи тъгата им. В дни, когато на Фиона ѝ беше трудно дори да стане от леглото, той поемаше ръката и в своята и казваше.

— Просто полагай единия крак пред другия, момиче, това е единственият начин.

Тя едва съществуваше, тътреше се наоколо, изпаднала в пълно вцепенение, неспособна да реши за по-дълго от минута дали иска да живее или да умре.

През по-голямата част от седемнайсетте си години Фиона беше обичала живота. Въпреки всички несгоди винаги имаше нещо, което да очаква — вечер край огъня със семейството си, разходка с Джо, съвместния живот, който планираха. Но сега любовта ѝ и надеждата, с която приветстваше бъдещето си, вече ги нямаше. Живееше в мрачния свят на мъртвите, носена на вълните на колебанието. Неспособна да се прости с живота си само защото по-малкият ѝ брат разчиташе на нея, но също така неспособна да бъде част от него заради загубите, които ѝ тежаха толкова, че тя едва се справяше.

Вече нямаше цели в живота си, а в душата си не таеше мечти. Думите на баща ѝ, онези, които ѝ бяха помагали в много тежки времена, вече не съдържаха смисъл за нея.

— Трябва да имаш мечти, момиче. В деня, когато спреш да мечтаеш, спокойно можеш да се запътиш към погребалното бюро, защото все едно, че ще си мъртва.

Тя огледа гробовете, замисли се за всичките си мъртвородени мечти и знаеше, че все едно е умряла.

Из гробището задуха студен вятър и разлюля голите клони на дърветата. Есента беше дала път на зимата. Коледа и Нова година бяха дошли и си бяха заминали. Сега те ѝ бяха напълно безразлични. Вече беше средата на януари 1889 година. Във вестниците се разпространяваше нова история — твърдяха, че Джак Изкормвача бил мъртъв. Бил се самоубил. В края на декември в реката откриха тяло. Принадлежеше на Монтагю Друт, млад лондонски адвокат. В семейната история на Друт имаше случаи на душевна неуравновесеност и приближени до него твърдяха, че са забелязвали признаци на рязка промяна в настроенията му. Беше оставил бележка, в която казваше, че щяло да е по-добре да умре. Хазайката му беше свидетелствала пред полицията, че имал странни часове на излизане, че често отсъствал нощем и се прибирал чак по светло. В пресата спекулираха, че измъчван от ужас и угризения след убийствата на Адамс Корт, Друт се е удавил. Смъртта му не донесе никаква радост на Фиона. Щеше ѝ се да беше отнел живота си преди убийството на майка ѝ.

Зимният вятър донесе със себе си снежинки. Въздухът ставаше все по-остър. Краткото разтапяне на снега беше позволило на служителите на погребалното бюро да погребат брат ѝ. Тя се замисли за него: така изпълнен с дяволитост, а сега лежеше в твърдата земя. Почувства как сълзите напират отново. Потърси в съзнанието си поне мъничко утеха, някаква причина, поради която беше загубила семейството си, Джо, всичко притежавано от нея, както правеше стотици пъти на ден всеки ден. Както винаги не успя да открие. Излезе от гробището и се запъти към апартамента на Роди, една тъжна и неясна фигура на фона на мрачното зимно небе.

Глава 20

През първите месеци на 1889 година Шийми Финеган избуя като трева. Краката му станаха по-дълги и здрави, а тялото му изгуби част от бебешката си пухкавост. През декември беше навършил пет и вече оставяше невръстните години зад гърба си. Притежаваше невероятна жилавост, типична за детската му възраст, и заедно с любящото присъствие на Фиона те му помогнаха да се справи със загубата на майка му, любимия му брат и малката му сестричка. Той беше умно и чувствително дете, почти винаги ведър, изключително привързан към сестра си и прецизно нагоден към настроенията ѝ. Когато усетеше, че му се изплъзва и се устремява към мрачно и тихо кътче в дълбините на душата си, той започваше да се прави на клоун, докато не я накараше да се усмихне, или ако усмивката беше нещо непостижимо, се покачваше в скута ѝ и ѝ позволяваше да го прегръща, докато не се почувства по-добре.

И Фиона беше привързана към него. Той беше единственото, което имаше и тя го бранеше с всички сили, не го губеше от поглед и се съгласяваше да повери грижите за сигурността му единствено на Роди или годеницата му Грейс Емет. Осеяното му с лунички лице и звънливият му детски глас ѝ предлагаха едничката възможна утеха.

Погледна го, докато приготвяше вечерята му. Той седеше до масата, стиснал вилица в юмручето си нетърпелив да получи храна. Тя сложи чинията пред него и той започна да се храни лакомо. Хляб, варени картофи и малко парче пушена риба. Не стига за подрастващо дете, помисли си; в менюто му трябваше да присъстват мляко, месо и пресни зеленчуци. Но Роди можеше да си позволи само толкова. Издържаше тях двамата и заплатата му стигаше до тук. Онзи ден беше купил топъл пуловер за Шийми, за да го предпази от мартенския студ и дори ѝ беше направил подарък наметка за рождения ден миналата седмица, когато навърши осемнайсет.

Фиона се чувстваше благодарна за всичко, което той правеше за тях. Но също така изпитваше вина. Виждаше как се гледат един друг с Грейс. Знаеше, че досега вече щяха да са женени и под един покрив, ако не бяха тя и Шийми. Те живееха при него от ноември. В последните седмици тя наддаде малко на тегло, а унилостта и празният поглед започваха да изчезват. Вече се справяше с пазара, чистенето и прането. Идваше време да се върне на работа и да намери стая за себе си и Шийми. Роди не можеше да се грижи вечно за тях.

Но само мисълта да намери собствена квартира я смазваше. Нямаше никакви пари. Останалото от двайсетте лири от Джо беше отишло да плати ковчезите и погребенията. Хазаинът продаде всичко от стаята им — малкото мебели, съдовете, дрехите на майка ѝ и дори тъмносините ръкавици, които ѝ беше купил Чарли, и задържа приходите, за да си покрие наема, който му дължаха. Роди успя да спаси едно нещо от разпродажбата — кутия от пури, съдържаща сватбените халки на родителите ѝ, снимки и документи.

Също така нямаше работа. Срещна на улицата една приятелка от „Бъртънс Тий”, която ѝ каза, че мястото ѝ вече било заето. Ралф Джаксън също си беше намерил нова чистачка. Можеше да започне да търси, но щеше да отнеме седмици да намери нещо и дори това да се случеше, би минал поне още месец, преди да има пари за стая.

Беше се надявала на помощ от чичо Майкъл. Майка ѝ му писа след погребението на баща ѝ, но не получи отговор. Може би писмото не беше стигнало до него. Пощата често се губеше дори между двата края на Лондон, а какво оставаше между Лондон и Ню Йорк. Щеше да пише отново.

Вик отдолу я изтръгна от тревогите ѝ. Беше госпожа Норман, хазайката. Тя се показа на стълбите. Госпожа Норман стоеше в основата им с писмо в ръка.

— За теб е, мила. Току-що пристигна — обясни ѝ и размаха плика нетърпеливо.

Фиона слезе до долу за писмото, благодари ѝ, а после я разочарова, като се прибра в апартамента на Роди, за да го прочете насаме. Писмото беше от „Бъртънс Тий”. Беше адресирано до майка ѝ. От задрасканите адреси на плика личеше, че първо е отишло на Монтагю Стрийт, после на Адамс Корт и накрая се беше озовало тук. Отвори го. С педантичен калиграфски почерк се съобщаваше на госпожа Патрик Финеган, че за съжаление молбата ѝ за компенсация от страна „Бъртънс Тий” е била отхвърлена. Тъй като смъртта на съпруга ѝ била причинена от небрежността на друг работник на име Дейвид О’Нийл, а не по вина на компанията „Бъртънс Тий, нямало да бъде изплатена никаква сума. Съветваха я да се свърже с отговарящия за работниците господин Джей Доусън в случай на допълнителни въпроси.

Фиона прибра писмото обратно в плика. Напълно беше забравила за посещението на майка ѝ в „Бъртънс Тий”. Помъчи се да си припомни колко им поиска тогава. Десет лири? Двайсет? Сумата не представляваше нищо за компания с такива размери. Това, че Уилям Бъртън не би платил няколко лири на семейството на човек, загинал на негова територия, ѝ се струваше чудовищно несправедливо. Нещо припламна в нея за кратко, но угасна също толкова бързо. Несправедливо или не, каза сама на себе си, нямаше какво да стори. Примирена, тя прибра писмото в кутията от пури и седна пред вечерята си.

Наблюдаваше брат си как разхожда коричка хляб из чинията и обира последните парченца риба. Двамата с Шийми дори нямаше да сме тук сега, ако не беше Уилям Бъртън и проклетият му склад, каза си. Чудя се какво ли е ял за вечеря днес. Печено говеждо може би или хубава пържола. Обзалагам се, че не е било пушена херинга от едно пени.

Като жарава, раздухвана от повей, тлеещото възмущение, което беше почувствала, прерасна в пламък. Бавно, толкова бавно, че тя почти не осъзнаваше промяната, примирението ѝ се превърна в гняв. Парите биха могли да им помогнат толкова много, когато се преместиха на Адамс Корт, когато нямаха достатъчно храна и топли дрехи. Когато дори нямаше няколко пени нужни ѝ да купи хартия и да пише на Джо. И биха могли да им помогнат на двамата с Шийми сега. Можеха да им осигурят началния тласък, от който се нуждаеха, за да се изнесат от апартамента на Роди. Да положат ново начало. Мръсник, кипна тя. За първи път от много време изпитваше ярост и се наслади на усещането. Малко разнообразие от скръбта. Даде ѝ сили и върна част от някогашната ѝ решимост.

— Свърши ли с вечерята, Шийми — попита внезапно и стана от масата.

Той я погледна озадачено.

— Хайде, приключвай. Ще поседиш за малко с леля Грейс.

Шийми се подчини на сестра си и напъха остатъка от хляба в устата си. Тя го облече топло, сложи си палто и го отведе в дома на Грейс. Обясни ѝ, че има да свърши нещо и ще отсъства за час или два, попита я дали възразява да го погледа. Изненадана от внезапното оживление на Фиона, Грейс отвърна, че няма нищо против, разбира се. И ето, че тя се запъти на запад към центъра на града. Не беше съвсем сигурна къде отива, но щеше да пита, докато не откриеше „Минсинг Лейн“. Беше късно през деня, почти пет и половина. Бъртън можеше и да си е тръгнал, докато стигнеше там, но можеше и да не е.

Парите са наши, каза си, и закрачи забързано по тъмните улици, а полите ѝ заплющяха около краката. Мои и на Шийми. Ако Уилям Бъртън смята, че животът на баща ми не струва и десет лири, чака го изненада.

След четирийсет минути ходене и няколко погрешни завоя Фиона най-накрая откри „Минсинг Лейн“ номер двайсет, седалището на „Бъртънс Тий”. Офисите се помещаваха в разкошна, облицована с варовик сграда, оградена от желязна ограда. Зад нея имаше малка стъклена кабина за портиера, който се наслаждаваше на чаша горещ чай и пай със свинско.

— Затворено е, госпожице — каза ѝ. — Нали виждате надписа? Посетители се приемат между девет и шест.

— Трябва да се срещна с господин Бъртън, господине — заяви Фиона и вирна брадичка. — Спешно е.

— Имате ли уговорка?

— Не, но…

— Как се казвате?

— Фиона Финеган.

— По какъв въпрос искате да се срещнете с шефа?

— Във връзка с иск, отправен от майка ми — отвърна тя и извади плика от джоба на полата си. — Имам писмо тук, в което се казва, че не е уважен… и се отхвърля. Ето… виждате ли? Но това не е справедливо, господине. Баща ми беше убит на доковете на господин Бъртън. Явно има някаква грешка.

Портиерът въздъхна, сякаш беше свикнал на подобни неща.

— Ще трябва да се срещнеш с господин Доусън. Ела утре и секретарката му ще ти запише час.

— Но, господине, това няма да ми помогне с нищо. Само ако можеше да се срещна с господин Бъртън…

— Чуй ме, драга, собствената майка на шефа не може да влезе и да се срещне с него. Той е зает човек. Сега бъди добро момиче и си върви, както ти поръчах. Върни се утре.

Той отново се захвана с пая си със свинско.

Фиона отвори уста да заговори, но после я затвори. Да се разправя с този човек би било загуба на време. Той нямаше да я пусне вътре. Слезе по стълбите. Докато преминаваше през желязната порта, обърна се да му хвърли един последен укорителен поглед и го видя да става от стола си. Излезе от кабината си и се запъти по коридора.

Отива до тоалетната, помисли си. Стоеше до портата и хапеше устната си. Не желаеше да се вижда с чиновник. Трябва да се срещне със самия Бъртън. Трябваха ѝ парите. Водена от импулса, тя изтича обратно нагоре по стълбите, бързо отмина мястото на портиера и се втурна към стълбището пред нея. Изтича нагоре през стъклените врати и се озова на първия етаж. Преддверието беше тъмно. Мина през поредните стъклените врати, които водеха навън от него и попадна в още по-тъмен коридор. Стъпките ѝ кънтяха по лакирания дървен под. От двете страни имаше редици от врати с матирани стъкла. Всички изглеждаха еднакви. Завъртя топката на една от тях, не се отваряше. Това не можеше да е мястото, където работи Бъртън, заключи. Не беше достатъчно помпозно. Насочи се към втория етаж. Тук положението изглеждаше по-обещаващо. От лявата страна на коридора имаше четири врати от масивно дърво с месингови табелки с имена, всичките бяха затворени. Отдясно имаше огромна двойна врата. Беше отворена. Тя приближи на пръсти и надзърна вътре. Видя голямо помещение с огромно бюро по средата. Зад бюрото от пода до тавана се издигаха дървени шкафове за папки. На три от отделенията вместо чекмеджета имаше врати на панти. Зад фалшивите капаци се виждаше стенен сейф. На бюрото имаше месингова лампа със зелен стъклен абажур. Светлината, идваща от нея, беше оскъдна, но стигаше да освети струпаните върху плота купчини банкноти. Дъхът на Фиона секна; никога не беше виждала толкова много пари. Със сигурност Бъртън не би ѝ отказал десет лири.

Вдясно от бюрото стоеше полуотворена друга врата. Вътре имаше някой; светеше лампа. Тя направи една колеблива крачка напред, като се почуди дали не си беше изгубила ума. Влизаше в чужда собственост без разрешение. Ако той се появеше сега и я видеше, щеше да реши, че се опитва да му открадне парите и да накара да я арестуват. Хвърли още един поглед към купчините и почти изпадна в паника.

Минаваше покрай бюрото, когато дочу гласове, идващи от вътрешния офис. Бъртън не беше сам. Дали при това положение беше добре да чука на вратата? Чу двама мъже да се смеят, а после подновиха разговора си и до слуха ѝ достигна име, което разпозна: Дейви О’Нийл. Заинтригувана, тя приближи с още една стъпка.

— O’Нийл ли? Слуша. Дава ми имена. Точно както му поръчахте.

— Добре, Бомбе. Радвам се да го чуя. Наистина е безценен. Ето още пет лири за него. Какво ти каза за Тилет?

Бомбето. Шиън Бомбето. Кръвта на Фиона замръзна във вените ѝ. Напълно забрави за Дейви O’Нийл, както и за желанието си да моли за десет лири. Трябваше да се махне. Веднага. Шиън беше лош човек. Много лош човек. Каквото и да правеше тук, то със сигурност не беше да събира помощи за бедните. Направи огромна грешка, като се промъкна в офиса на Бъртън и ако я хванеха, щеше да си плати. Скъпо. Направи крачка назад, а после още една. Тихо, съвсем тихо, каза си сама. Бавно и внимателно. Не бързай. Държеше погледа си прикован във вратата към вътрешния офис. Продължаваше да чува разговора им.

— Тилет отново се опитва да ги обедини, но е убедил едва няколко. Сбирщина неудачници.

— Да, но доколкото го познавам, няма да миряса, докато не изправи профсъюза обратно на крака. Само да можехме да му дадем да разбере, както сторихме с онзи мръсник Финеган.

Фиона замръзна на място.

— Да, добре се получи с него, нали? — отвърна доволно Шиън. — Направо съвършено. Промъкнах се и лично изсипах маслото. Отключих вратата, хлопнах я няколко пъти, после се скрих зад сандъците с чай и наблюдавах как господин профсъюзният деятел се подхлъзна и полетя надолу от пет етажа височина. А после вината падна върху O’Нийл.

Той се засмя гръмогласно.

Фиона прехапа устната си, за да се спре и да не закрещи. В главата ѝ запрепускаха образи и дочути реплики. От погребението на баща ѝ. Господин Фаръл и господин Долън бяха казали колко странно било, че Пади се е подхлъзнал, след като винаги е бил толкова внимателен. Фактът, че злополуката се случи малко след като баща ѝ пое ръководството на местната профсъюзна организация. Вечерта, в която Дейви O’Нийл я проследи по Бароу Стрийт.

Дишането ѝ се насече. Не можеше да накара съзнанието си да го приеме. Баща ѝ е бил убит. Защото Бъртън не е искал работниците му да членуват в профсъюз. Убит от Шиън Бомбето, който стоеше само на метри от нея и се смееше на случилото се. Дезориентирана и вече не наясно къде точно в стаята се намира, тя направи една непохватна стъпка назад. Токът и удари бюрото със силен тъп звук. Тя изгуби равновесие, залитна и понечи да се задържи за нещо. Ръката ѝ попадна върху купчината банкноти.

Разговорът във вътрешния офис замлъкна.

— Фред? Ти ли си? — Вратата се отвори рязко и Уилям Бъртън се показа. Разтвори широко очи при вида на Фиона. Погледът му се насочи към бюрото на секретарката му, където нейната ръка лежеше върху неговите пари.

— Какво правиш тук? Кой те пусна?

Фиона не отговори; стисна пръсти около банкнотите. В този миг страхът ѝ изчезна и я изпълни неописуема ярост. Хвърли пачка пари към Бъртън; тя прелетя над рамото му. Той се хвърли към нея и бутна настолната лампа. Тя се удари в пода пред краката му и наоколо се разлетяха стъкла и газ.

— Проклет убиец! — кресна. — Ти си го убил! Убил си баща ми.

Хвърли към него поднос за писма. Уцели го в гърдите. Последваха го мастилница и нова пачка пари.

— Шиън! — изрева той. — Ела тук!

При прозвучаване на името му страхът ѝ се върна с пълна сила. Тя изскочи от офиса и хлопна вратата зад гърба си. Втурна се по коридора и после затича надолу по стълбите, стискайки една пачка, която не беше хвърлила по него, в едната ръка и полите си в другата. Беше по средата на пътя до първия етаж, когато чу тропота от стъпки.

— Спри я, Фред! — кресна Бъртън надолу. — Спри момичето!

Тя се намираше на върха на последното рамо, когато стъпките започнаха да я приближават все повече. Хвърли се надолу със скорост, при която би могла да си счупи врата. Пред погледа ѝ се изпречи кабината на портиера. Ако е чул виковете на Бъртън, щеше да е навън в опит да препречи пътя ѝ и тя щеше да има само една възможност да му се изплъзне. Измина последните стъпала, готова за сблъсъка, но той не беше в кабината си. Тя прелетя през главния вход, изтича надолу по стълбите и се втурна към портата с Шиън само на метри зад гърба си. И в този миг зърна портиера. Той стоеше до оградата и бърникаше ключалката. Беше с гръб. Шиън изрева към него. Той се обърна; държеше в ръка шише газ.

— Какво… — понечи да каже нещо.

Фиона събра сили за един последен отчаян устрем и прелетя през вратата покрай него, преди той да разбере какво се случва. Докато излизаше, тя се протегна назад, сграбчи един от металните пръти на портата и я дръпна към себе си. Тя се хлопна и се заключи. И именно това я спаси.

Фиона се спусна до Минсинг Лейн. Чу зад гърба си как Шиън крещи на портиера да отключи. Рискува да хвърли поглед назад. Мъжът направи непохватен опит и изпусна ключа. Разярен, Боуъл го ритна, а после ритна портата. Застанал до тях, Бъртън я наблюдаваше, докато тича. Погледите им се срещнаха за секунда и докато го гледаше, ѝ стана ясно, че ако двамата мъже я докопаха в този момент, той, а не Шиън щеше да е онзи, който би я пребил до смърт.

Зави по Тауър Стрийт. Зърна дилижанс да потегля от спирката си в източна посока, изравни се с него и скочи в задната му част. Строполи се върху една седалка, останала без дъх, и погледна през прозореца. Можеше да са по петите ѝ; беше сигурна, че я видяха къде зави. Може да са я видели как се качва на дилижанса. Ами ако наемеха файтон и я последваха? Изпълни я страх. Беше прекалено на показ. Дилижансът пое надолу по Тауър Хил. Тя слезе, когато спряха, за да качат нови пътници.

Изприпка през улицата и влезе в преддверието на едно заведение. Отвътре проследи трафика. Не беше много натоварен заради часа — почти седем — и тя успяваше да види всяко превозно средство. Проследи преминаването на един движещ се в западна посока дилижанс, два файтона, кон с двуколка и три кабриолета. Преди да са минали и три минути, откакто беше влязла в кръчмата, зърна черен и лъскав частен файтон да се движи бързо на изток. Отстъпи назад в сянката, докато той отминаваше, загледана как един от пътуващите крещи по кочияша. Беше Шиън. Наемният файтон набра скорост и зави по Смитфийлд Стрийт, следвайки маршрута на дилижанса, от който беше слязла. Тя затвори очи, облегна се на стената и затрепери.

— Добре ли сте, госпожице?

Отвори рязко очи. Озова се лице в лице с възрастен господин с влажни очи, който излизаше от кръчмата.

— Ако искате питие и дано не възразите, че ще го кажа, но изглеждате, сякаш имате нужда от такова, салонът за дами е зад онази врата в другия край на общото помещение.

Питие. Да, това беше добра идея. Никога в живота си не си беше поръчвала питие в кръчма, но като че моментът да започне беше добър. Би могла да поседне и да се помъчи да успокои треперещите си колене. Може да реши какво да предприеме оттук нататък.

Тя влезе в кръчмата, мина през задименото и претъпкано общо помещение и отвори врата с надпис „дами”. Озова се в празен и мрачен салон, осветен от газена лампа, който беше обзаведен с дървени маси и тапицирани с кадифе табуретки, а стените бяха покрити с огледала и олющени тапети. Кръчмарят влетя зад нея, взе поръчката и отново изчезна. Докато се настани и приглади косата си, той вече се беше върнал с нейната малка чаша бира. Тя бръкна в джоба си за монетите, които знаеше, че има, но вместо това усети шумоленето на хартия. Какво ли е това, почуди се и надникна в джоба си. Зърна банкнотите и сърцето ѝ пропусна удар. Бързо изрови половин шилинг и го даде на кръчмаря, а той ѝ върна рестото и си тръгна.

Тя отново надникна в джоба си. Как се бяха озовали там банкнотите? Припомни си сцената в офиса на Бъртън. Беше хвърляла разни неща, всичко попаднало ѝ пред погледа. Явно е държала парите в ръка, когато той повика Шиън, и ги е натъпкала в джоба си, докато е тичала. Измъкна ги. Бяха пачка от по двайсет лири. Преброи ги. Когато свърши, прегъна ги на две и ги прибра обратно в джоба си. У нея бяха петстотин лири от парите на Уилям Бъртън.

Доближи чаша до устата си и я пресуши на един дъх, а после облиза пяната от устните си. Долови отражението си в едно от огледалата, примигна и отрони:

— Ти си мъртва.

— Боже, дете, къде ходиш? Умрях от тревога — заяви Грейс.

Фиона се появи на вратата ѝ малко след осем, почервеняла и останала без дъх.

— Толкова съжалявам, Грейс. Ходих до „Бъртънс Тий”. Исках да получа парите от компенсацията за смъртта на баща ми. Накараха ме да чакам с часове. Тичах по целия път обратно. Не исках да те ангажирам до толкова късно — обясни и си наложи да се усмихне.

— И си намерила някого толкова късно? Явно имат много дълго работно време.

— Да, така е. Този човек е истински робовладелец. — Тя видя брат ѝ да седи до масата и да разглежда книжка с детски стихчета. — Хайде, Шийми, миличък — обърна се към него. — Трябва да си вървим. — Закопча му палтото и се обърна към Грейс да ѝ благодари. Знаеше, че може вече никога да не я види. Гърлото ѝ се стегна. Грейс и Роди бяха единствените хора, които имаше на света, и след тази вечер те също щяха да са извън живота ѝ. — Благодаря ти, Грейс.

Тя се засмя.

— Не ставай глупава. Това е нищо. Той е истинско ангелче.

— Нямам предвид само за тази вечер. За всичко, което правиш.

— О, хайде — отвърна тя смутено. — Нищо не съм направила.

— Не е така и аз никога няма да забравя помощта ти — увери я Фиона и я прегърна силно.

Когато стигна до Уайт Лайън Стрийт, където живееше Роди, тя се озърна, за да се увери, че няма никой. После бързо влезе в сградата и забърза нагоре. Отключи апартамента, избута Шийми пред себе си, заключи и подпря вратата със стол. Започна да събира багаж. Нямаше много време. В същия този момент Шиън я издирваше. Двамата с Бъртън вече без съмнение бяха сглобили картинката с помощта на портиера, на когото тя беше дала името си. Знаеха коя е, защо е отишла и какво е чула. Можеше да му отнеме ден или два да я намери, но тя нямаше да поема рискове. Още тази вечер трябваше да напуснат Уайтчапъл.

Нямаше представа къде да отиде, но щеше да реши, като се качат на влака. На който и да е влак. Нямаше значение къде ще отидат, стига да е далече от Лондон. Надяваше се, че като не я вижда никой със седмици, Бъртън ще предположи, че се е укрила и ще забрави за нея.

Не разполагаше с куфар, така че извади изпод мивката един стар чувал от брашно и започна да прибира дрехите на Шийми и своите. Какво друго би могла да вземе? Взе старата кутия от пури на баща си от рамката на камината и изсипа съдържанието ѝ на масата. Актове за раждане, тях щеше да ги вземе. Кичур червена коса — бебешката коса на Чарли — щеше да го задържи. Сватбената фотография на родителите ѝ… Хвърли ѝ един поглед, огледа младата жена на нея, толкова красива, така пълна с живот и надежди. Слава богу, че майка ѝ никога нямаше да научи как е бил убит красивият мъж до нея. Поне това ѝ беше спестено.

Обзета от пристъп на треперене, Фиона затвори очи и се опря на масата. Макар да разсъждаваше и да действаше, тя все пак беше подвластна на шока. Беше го чула със собствените си уши и въпреки това не можеше да го възприеме. Баща ѝ… убит. Защото Уилям Бъртън не желаеше да плати на работещите на доковете шест пенса на час вместо пет. У нея отново се надигна ярост. Няма да бягам, каза си ядосано. Ще остана и ще отида в полицията. Те ще ми помогнат. Ще го направят. Ще ме изслушат… Ще им обясня какво е сторил Бъртън и те…

…Ще ми се изсмеят в лицето. Колко скандално би прозвучало.

Тя да обвинява Уилям Бъртън за убийството на баща си. От полицията никога не биха обезпокоили такъв човек въз основа на нейните твърдения и дори да го направеха, той никога не би признал. Ще им обясни, че тя е проникнала в офиса му, съсипала е негова собственост и е откраднала пари. Ще заяви, че я е хванал на местопрестъплението и има свидетел. И после тя щеше да отиде в затвора. Шийми щеше да остане сам; на Роди и Грейс щеше да се наложи да го отглеждат. Нещата бяха безнадеждни. Бъртън беше погубил баща ѝ и тя не можеше да предприеме нищо. И не само че за смъртта му нямаше да бъде потърсена справедливост, но ако не напусне Лондон, нея също ще я сполети злополука. Горчиви сълзи на безсилие се затъркаляха по бузите ѝ и закапаха по фотографията.

— Добре ли си, Фий? — попита я Шийми.

Не беше осъзнала, че я наблюдава.

— Добре съм, Шийми, миличък — отвърна и обърса очи.

— Ще ходим ли някъде? — попита той, оглеждайки чувала.

— Да, заминаваме на пътуване. Само двамата с теб.

Той разтвори широко очи.

— На пътуване? Къде?

Тя не знаеше.

— Къде ли? Ами… Изненада е. Ще се качим на влака и ще бъде страшно весело.

Докато Шийми се забавляваше да издава звуци като влак, тя продължи да преглежда съдържанието на кутията от пури. Сватбените халки на родителите ѝ… Щеше да ги задържи. Сгъваемият нож на баща ѝ… И него щеше да запази. Бележки от платени наеми… Те можеха да отидат в огъня. На самото дъно на кутията имаше сноп писма от чичо ѝ Майкъл.

Вдигна едно пред себе си. Обратният адрес гласеше: „М. Финеган, Осмо Авеню номер 164, Ню Йорк Сити, Ню Йорк, САЩ”. Тя грешеше. Много грешеше, Грейс и Роди не бяха единствените хора, които имаше. Имаше и чичо в Америка. Майкъл Финеган щеше да ги приюти. Щеше да се грижи за тях, докато си стъпеха на краката, а тя щеше да му се отплаща с работа в магазина.

— Ню Йорк — прошепна така, сякаш произнасянето на името можеше да направи нещата реални. Беше толкова далече. От другата страна на Атлантическия океан. Там щяха да са в безопасност.

Мигом взе решение. Щяха да вземат влака до Саутхамптън и кораб до Америка. С парите на Бъртън щяха да платят билетите. Действайки бързо, тя извади друг брашнен чувал и изряза от него квадратно парче. Разкопча блузата си, развърза камизолата, взе игла и конец и приши трите му страни към вътрешната страна на бельото си, за да оформи джоб. Извади банкнотите от полата си и ги пъхна вътре, като задържа само една. Планираше да стигне до Комършъл Роуд, където можеше да наеме файтон до гарата, но първо искаше да спре в заложната къща, за да провери дали няма да открие пътна чанта. Не можеше да замине за Ню Йорк с брашнен чувал.

— Тръгваме ли вече, Фий? — попита нетърпеливо Шийми.

— След минутка. Само трябва да напиша бележка на чичо Роди.

— Защо?

— За да го уведомя за пътуването ни — обясни. За да се сбогувам с него, каза на себе си. — Бъди добро момче и си облечи палтото.

Фиона тръгна да търси парче хартия, обмисляйки какво да напише. Щеше ѝ се да каже истината на Роди, но не искаше той да се тревожи и по-важното, не желаеше да го подлага на опасност. Шиън със сигурност щеше да се появи в апартамента му, когато научеше, че тя е живяла тук. Съмняваше се, че е толкова глупав да посегне на полицай, но можеше да проникне с надеждата да открие нещо, което да го насочи към нея. Намери молив и започна да пише.

Скъпи чичо Роди,

Получих парите си от „Бъртънс Тий”. Повече са, отколкото предполагах и ще ги използвам да започна нов живот за себе си и Шийми. Моля те, не се тревожи за нас, ще се справим. Съжалявам, че тръгваме толкова внезапно, но така е по-лесно за мен. Напоследък преживях прекалено много трудни сбогувания и бих искала да тръгна още тази вечер, преди да изгубя кураж. Благодаря за грижите ти за нас. Никога нямаше да се справим без теб. Беше ни като баща и ще ми липсваш повече, отколкото мога да опиша. Ще ти пиша, когато мога.

С обич, Фиона и Шийми

Така… Без имена и без адрес. Тя остави бележката на масата. Чувстваше се ужасно, задето бяга по този начин, но нямаше избор. Роди нямаше да може да я спаси, когато я откриеше Шиън. Хвърли един последен поглед из апартамента, хвана брат си с едната ръка и чувала с другата, отвори вратата, заключи я след тях и тикна ключа под нея.

Точно се канеше да поеме надолу по стълбите, когато чу входната врата да се отваря. В преддверието се чуха тежки стъпки и мъжки гласове. Бяха трима. Почувства подръпване на полата си.

— Фий… — обади се Шийми. Тя запуши устата му с ръка и му каза да мълчи. Гласовете бяха тихи; не успяваше да различи думите, но един от мъжете доближи към стълбището и тя успя да го чуе доста ясно.

— Ченгето живее тук — обясни. — И тя трябва да е тук.

Беше Шиън.

Тя зарови трескаво в джоба си за ключа за апартамента на Роди. Трябваше да влязат вътре; налагаше се да скрие Шийми. Къде ли беше проклетият ключ? Обърна джоба наопаки, но после си спомни, че го беше пъхнала дълбоко под вратата, така че никой да не може да го достигне. Изпаднала в паника, почука тихо, колкото можа, на вратата на съседите.

— Госпожо Ферис? — прошепна. — Госпожо Ферис, вкъщи ли сте? Моля ви, госпожо Ферис. — Не последва отговор. Опита на другата врата. — Госпожо Дийн? Дани? Вкъщи ли сте?

Никой не отвори. Или не си бяха у дома, или не я чуваха.

Отново доближи до перилата, за да чуе какво става. До слуха ѝ се носеха откъслечни думи.

— … На втория етаж… Трябва да се погрижим… Не тук… Прекалено много шум… — Изведнъж по стъпалата се чуха стъпки. След секунди щяха да са на първия етаж, а от там до втория имаше само едно късо рамо. Страхът ѝ прерасна в ужас. Вдигна Шийми на ръце, стисна брашнения чувал и се устреми нагоре към третия етаж, като се надяваше, че тежките им стъпки заглушават звука от нейните собствени. Чу, че спряха пред вратата на Роди, а после до слуха ѝ достигна дращене.

— Хайде, действай по-бързо — нареди Шиън. — Баба ми ще се справи по-бързо с една ключалка.

Когато чу да се отваря вратата и мъжете да влизат вътре, тя беше изкачила вече последното стълбищно рамо. Ако успееше да излезе на покрива, можеха да изминат разстоянието до съседната сграда и да се скрият зад комините, докато Шиън си тръгнеше. Достигна площадката, затрупана с боклуци — сандъци, кофи, конопени чували. В стената беше опрян мърляв стар дюшек на дупки. Тя пробва вратата; беше заключена.

— Хайде, хайде — заумолява, като въртеше и дърпаше топката, но тя не помръдваше.

Бяха в капан. Ако на Шиън му хрумнеше да погледне тук горе, с тях беше свършено.

Бръкна в чувала за ножа на баща си и го отвори с треперещи пръсти. Погледна към брат си, който стоеше до дюшека с ококорени очи и уплашено изражение. Притисна пръст към устните си и той направи същото в отговор, а после тя се наведе през перилата, за да слуша. Не чуваше нищо; явно още бяха в апартамента. Наведе се още повече в старанието си да долови някакъв звук, някаква насока какво точно правят, когато внезапно чу как Шийми изплака.

Само на сантиметри от крака му огромен кафяв плъх се беше показал от една дупка в дюшека. Носът му потрепна и той оголи зъби към момчето. Фиона изтича и замахна с ножа към животното. То посегна да я ухапе, но тя ритна дюшека и то се скри. Бързо натъпка един парцал в дупката и се върна при перилата. Те тъкмо излизаха от апартамента.

— Може би O’Meapa знае повече, отколкото тя е написала в бележката, но ще трябва да го обработиш, за да научиш — чу да казва един от тях. — Няма да даде информацията доброволно.

— Не се докосвам до ченгета — отвърна Шиън. — Като проклети пчели са. Посегни на една и целият кошер тръгва по петите ти.

Последва някакво мърморене — Фиона не го разчлени — и после чу Шиън да нарежда на останалите да проверят покрива.

— О, боже — изстена. — О, не.

Щяха да ги намерят! Налагаше се да се скрият! Бързо! Но къде? Единственото възможно място беше зад дюшека. Тя се хвърли към другия край на площадката, напъха чувала в пространството зад него, а после протегна ръка към брат си.

— Хайде, Шийми — прошепна.

Но той не помръдваше. Стоеше на разстояние и клатеше глава. Вече чуваше как се изкачват по стълбите. — Всичко е наред, скъпи. Всичко е наред… Плъхът го няма. Моля те, Шийми… Хайде!

Той извъртя разтревожено очи към приближаващите стъпки, а после се спусна към нея. Тя го натика в празното пространство, а после се настани до него с гръб, опрян в стената, и колене, притиснати към дюшека. Намери го пипнешком в тъмнината.

— Шшт — прошепна.

Вонята на плъхове беше задушаваща. Повече от един е, каза си, сигурно са поне десет. В този момент нещо се отърка в крака ѝ. Прехапа устна, за да не изкрещи.

— Виждаш ли някого? — кресна Шиън.

— Не! — Мъжът вече беше на площадката. Чу го как изпробва топката. — Вратата е заключена — викна. — Тук няма нищо освен боклуци.

— Огледай наоколо, Редж. Провери внимателно.

Мъжът, Редж, риташе намиращото се там и ругаеше. Приближаваше все повече. Ужас стегна гърдите на Фиона с всички сили; едва успяваше да си поеме дъх. Едри капки пот се затъркаляха по кожата ѝ. Стисна силно ножа, решена да защити Шийми. Моля те, моля те, не приближавай повече, умоляваше го безмълвно. Върви си, просто си върви…

Нещо се отърка в стъпалото ѝ. Тя впи нокти в дланта си. После почувства охраненото тяло на един плъх да се плъзва около глезена ѝ и загуби контрол. Заби ножа в него. Чу се ужасяващ и пронизителен писък. Тя ръгаше плъха отново и отново. Писъците му привлякоха вниманието на останалите и дюшекът оживя от топлите им гърчещи се тела.

Чу се вик и тъпчене с крака.

— Майната ти! Махай се. Проклети мръсници… Боже.

— Редж… Какво има?

По стълбите се чуха още стъпки.

— Проклети плъхове. Цяло гнездо.

Фиона чу другите да се смеят, а Редж изтича надолу по стълбите. Последва шум от боричкане и силен тропот, сякаш някой беше запратен към стената.

— Никак не е смешно, Стан! Един се изкатери по крачола ми. Беше голям колкото котка.

— Млъквайте и двамата. Видяхте ли горе някаква следа от нея?

— Горе няма никого. Върви сам да провериш, ако не ми вярваш.

Бомбето изруга.

— Не може да е стигнала далече — заяви. — Редж, ти тръгни по Уайтчапъл Роуд. Стан, поеми Комършъл Роуд. Аз ще тръгна по Степни. Ще се срещнем при „Слепият просяк”. Крадлива кучка! Като я хвана, ще ѝ строша главата.

Фиона ги чу да си тръгват. Изчака, докато не хлопнаха външната врата, а после се измъкна иззад дюшека и затъпка по земята. Шийми беше облян в сълзи и трепереше. Тя го притисна към себе си и го увери, че е изключително смел.

— Кои бяха те, Фий? — попита я.

— Много зли мъже.

— Защо ни търсеха?

Тя не можеше да му каже истината.

— Искаха да ни откраднат парите — обясни.

— Може ли все пак да отидем на пътуването с влак?

— Разбира се, че можем. Тръгваме веднага.

— Ще ни търсят ли отново?

— Не. Никога повече. Аз няма да им позволя. — Тя вдигна чувала, хвана брат си за ръка и тръгнаха надолу по стълбите.

Мисълта, че Уилям Бъртън е луд за освидетелстване беше минавала през главата на Шиън и преди. Докато той кръстосваше обезумял от гняв напред-назад из кабинета си, това се случи отново. Пристигна в дома на Бъртън преди половин час, за да го уведоми, че Фиона Финеган е изчезнала от Уайтчапъл. Мислеше, че той ще остане доволен, но не стана така. Побесня до крайност. Крещя обиди по адрес на Шиън, задето я е оставил да се изплъзне между пръстите му, вената на шията му пулсираше, от устата му летеше слюнка, а черните му очи искряха.

Вече не крещеше, но продължаваше да крачи.

— Тя е опасна — заяви. — Не мога да допусна такова нещо. Тъкмо започнах преговори с Албион Банк, за да направя „Бъртънс Тий“ публично дружество. И без друго са подозрителни заради всичките приказки за стачки на докерите. Няма да им хареса и ако бъда обвинен в убийство. Тя може да ми навреди, Бомбе. Знае какво съм сторил с баща ѝ.

— Няма значение какво знае — отбеляза Шиън, докато чистеше мръсотията под ноктите си с острието на нож. — Не може да ви направи нищо. Дори да каже на полицията, никой няма да ѝ повярва. Няма никакви доказателства. Последното място, на което би отишла сега, е при ченгетата. Тя има много повече за какво да се тревожи, отколкото вие. Открадна огромна сума пари и за случилото се е налице свидетел.

Но Бъртън не възприемаше какво му се говори. Не спираше да повтаря как тя е една лукава и подла кучка и как това щяло да съсипе начинанието му, как му били нужни парите от акциите, за да финансира разрастване.

Шиън затвори ножа си и помисли как типове като Бъртън правеха печеленето на пари толкова усложнено със своите стоки и акции. А беше толкова лесно просто да ги прибереш. Стигаше му за една вечер. Ставаше късно. Нуждаеше се от вкусна храна и чаша уиски. Не му се седеше повече тук, за да слуша опяването на този малоумник.

— Какво точно бихте искали да предприема? Да почукам на всяка врата в Лондон ли?

Бъртън спря да крачи. Насочи бездънните си черни очи право към него. И Бомбето, безскрупулен тип, който беше способен да убие човек с голи ръце, щом се налагаше, с изненада установи, че по гръбнака му полазиха тръпки.

— Онова, което бих искал — заговори, — е да откриеш момичето възможно най-бързо и да се отървеш от нея, както ти поръчах да сториш по-рано.

— Казах ви, че се постарах…

Юмрукът на Бъртън се сгромоляса върху бюрото му.

— Постарай се повече.

Шиън стана и напусна помещението. Отвън се изплю отвратено, а после информира Редж и Стан, че отива в „Кралицата” сам, а те ще прекарат нощта на Уайт Лайън Стрийт и ще наблюдават апартамента на Роди O’Meapa. Те мигом запротестираха. Искали да пийнат по бира… Били гладни… Някакви момичета ги очаквали. Бомбето им нареди да млъкнат. Първо му се наложи да слуша Бъртън, а сега и тези. Ако Бъртън не плащаше така добре, отдавна да го беше отрязал. Мръсникът създаваше много повече неприятности, отколкото си струваше да понася.

Глава 21

Кошмарът беше все един и същ. Тъмнокосият мъж я настигаше. Преследваше я по улицата, която завършваше с тухлен зид. Нямаше изход. Тя се хвърли към стената и опита да се изкатери. Стъпките се чуваха все по-силно, нечия ръка я хвана за рамото и…

— Половин час до Саутхамптън, госпожице.

Фиона се събуди и отвори рязко очи. Кондукторът я разтърсваше.

— Съжалявам, че ви стреснах, но скоро ще спрем.

— Благодаря — отвърна със заекване тя.

Пое дълбоко въздух в опит да се успокои. Този сън винаги беше толкова реален, така ужасно истински. Погледна към Шийми. Той още спеше. Заспа веднага, след като се качиха на влака в седем сутринта. Щом кондукторът провери билетите им, тя също заспа изтощена от преживяното изпитание. Бяха в постоянно движение, откакто напуснаха апартамента на Роди близо десет часа по-рано. Първата им спирка беше заложната къща, където откри пътна чанта. Докато измъкваше банкнотата от двайсет лири от джоба си, синият камък даден ѝ от Джо, падна на плота. Собственикът на заложната къща го огледа и попита дали се продава. Фиона се почуди защо изобщо го пазеше. Джо вече го нямаше; защо да се вкопчва в някакъв болезнен спомен.

— Колко? — попита тя.

— Една лира и шест шилинга.

Тя се смая от сумата. Не отговори, защото ѝ беше трудно да реши дали да се раздели с него. Мъжът сбърка нерешителността ѝ с недоволство от цената.

— Добре, две лири плюс пътната чанта и това е последното ми предложение.

Тя примигна. Цели две лири за един камък и безплатна чанта? Сигурно беше полудял. Бързо прие сделката, преди да си е променил решението.

— Имаш ли други такива? — попита, докато прибираше камъка.

— Не, но имам това.

Тя измъкна пръстена на Джо от пръста си и му го подаде.

— Не струва много. Ще ти дам три шилинга за него.

— Приемам — отвърна тя доволна, че е по-богата с две лири и три шилинга плюс пътна чанта.

Прехвърли вещите им и се запътиха към Комършъл Роуд. Беше ужасно нервна. На всяка крачка очакваше да чуе гласа на Шиън или да усети как нечия тежка ръка се стоварва на рамото ѝ. Почувства се по-сигурна, когато най-накрая се настаниха във файтон. Кочияшът ги откара до гара „Уотърлу”, където се насочиха право към гишето. За неин ужас бяха закъснели за последния влак с двайсет минути. Купи два билета за сутрешния, а после поръча за себе си и Шийми горещ чай и огромни сандвичи с бекон. За през нощта се скриха в чакалнята за жени. Далече от прозорците. Просто за всеки случай.

Сега, докато се изтягаше на седалката, Фиона се опита да си представи какво следва. Трябваше да намерят пътя от гарата до мястото, на което се намираха пътническите кораби. Да наемат файтон, би било най-добрата идея. Щеше да им струва пари, но да им спести опасността да се изгубят. Шийми се събуди няколко минути преди да влязат в Саутхамптън и тя едва успя да му обуе обувките и да му облече палтото, преди влакът да спре на гарата. Още щом слязоха, той поиска да отиде до тоалетната.

— Ще се наложи да изчакаш малко — обясни му тя. — Не знам къде е.

Докато вървяха по платформата, зърна рекламен афиш на „Бъртънс Тий” и цялата потрепери. Нямаше представа доколко далече се простира влиянието на Уилям Бъртън. Колкото по-скоро двамата с Шийми се качаха на кораб, толкова по-добре.

Най-накрая забеляза дамската тоалетна и бързо отведе брат си вътре. Когато беше готов, спря го пред мивката и изми ръцете му и мърлявото му лице. После се погрижи за себе си, а след това извади от камизолата си нова банкнота от двайсет лири и я постави в джоба си. Обратно на гарата проследиха табелите, които ги насочваха към наемните файтони. Отминаха перона и тя инстинктивно хвърли поглед, за да се увери, че Шиън не се намира в другия му край. Беше празна с изключение на един човек, който беше така натоварен с багаж, че почти не можеше да ходи. Той се олюляваше под тежестта на куфарите и не забеляза купа вестници точно на пътя му.

— Внимавайте! — извика Фиона.

Твърде късно. Стъпалото му се закачи в тях и той залитна. Строполи се шумно и наоколо се разпиляха куфари. Тя изтича към него.

— Боже! — изстена и го подхвана под мишниците, за да му помогне. — Добре ли сте? Падането си го биваше.

— Така ми се струва — отвърна той и се изправи на крака. Огледа се. — Нищо не изглежда счупено. Безполезни носачи, никога не са наоколо, когато са ти нужни. — Той ѝ се усмихна и отметна косата от лицето си. — Никълъс Соумс — представи се и протегна ръка. — Задължен съм ви.

Фиона понечи да я поеме, но забеляза, че кърви.

— Наранили сте се — каза му.

— О, боже. Мразя гледката на кръв. Особено на моята собствена. Кара ме да се чувствам… доста… замаян.

— О, не! Недейте! Няма да мога да ви вдигна, ако припаднете.

Тя го отведе до една пейка. Той седна и наведе глава между коленете си.

— Ужасно съжалявам.

— Шшт. Стойте мирно, докато не се почувствате по-добре. Аз ще се погрижа за багажа ви.

— Много сте мила — измънка той.

Фиона насочи вниманието си към перона, за да огледа щетите. Кутия за шапки се беше изтъркаляла надалече и тя прати Шийми след нея. Единият от куфарите се беше приземил непокътнат. Другите два се бяха отворили и наоколо имаше разпръснати дрехи. Голяма папка лежеше отворена и вътре се виждаха две рисунки. Бяха ярки и странни на вид, почти детински. Щеше да ѝ коства известни усилия да прибере всичко в куфарите. Въздъхна нетърпеливо; не желаеше да губи време с нечии чужди вещи. Искаше вече да е на път за кораба. Но не можеше просто да остави човека. Той се нуждаеше от помощ. Започна да събира нещата му.

— Картините запазени ли са? — попита той и вдигна глава. — Нали не са пострадали?

— Напълно запазени са — отвърна тя. — Доколкото виждам, няма поражения.

— Слава богу. Те са стоката ми. Ще ги продам.

— Какво? — попита тя раздразнено, докато се мъчеше да натъпче всички вещи обратно в куфара.

— Ще ги продам в Ню Йорк.

— Така ли? — отговори тя и затвори куфара.

Нямаше представа за какво говори господин Никълъс Соумс. Само си дрънка, каза си. Явно не беше на себе си. Никой не би успял да продаде такива картини, изглеждаха така, сякаш Шийми ги е сътворил. Тя приключи с единия куфар и се втурна към другия, започна старателно да подрежда дрехите му обратно вътре. Шийми се появи, теглейки зад гърба си кутията за шапки.

— Благодаря, моето момче — каза Никълъс и му направи място на пейката до себе си.

Фиона отнесе до него първо единия куфар, а после и другия.

— Вече по-добре ли сте? — попита, нетърпелива да потегли.

— Много по-добре, благодаря. Бяхте толкова мили. Не искам да ви задържам повече. Ще се справя.

— Но как ще отнесете всичкия този багаж? — попита загрижено тя.

— О, предполагам, че всеки момент ще се появи някой носач. Вероятно са ужасно заети с пътниците за кораба до Ню Йорк.

— Сигурно не знаете как се стига до него, нали?

— Не точно, но аз самият съм се запътил към пристанището. Към терминала „Уайт Стар”. Вие също ли? Искате ли да си поделим наемен файтон?

— Да — отвърна с готовност тя, облекчена, че няма да издирва пътя сама.

— Добре тогава. Да тръгваме — предложи той.

Фиона кимна и тримата поеха по перона. Този път Никълъс само с три куфара. Фиона носеше папката му и своята пътна чанта, а Шийми се тътреше отзад с кутията за шапки.

Във файтона Фиона, Никълъс и Шийми имаха възможността да се представят един на друг както трябва и на Фиона ѝ се удаде по-добър шанс да огледа странния си нов спътник.

Висок и кокалест, Никълъс Соумс имаше доста момчешки вид. Предположи, че не беше много по-възрастен от нея — в началото на двайсетте си години най-много. Имаше права руса коса, която беше доста дълга отпред и той постоянно я отмяташе от веждите си. Чертите му бяха фини, а носът идеално прав. Имаше хубава усмивка, но най-забележителни бяха очите му. Имаха цвят на тюркоази и бяха оградени с дълги и извити мигли, за които можеше да му завиди всяка жена. Заради начина му на говорене, елегантните дрехи и кожените куфари тя допускаше, че е джентълмен. Обясни им, че е на път за Ню Йорк, а Фиона каза, че те също са тръгнали натам.

— В първа класа ли ще пътувате? — попита той.

Тя поклати глава и си помисли, че Никълъс Соумс е много любезен. По бедните им дрехи и овехтялата пътна чанта личеше, че мястото им е в трета класа.

— Аз пък да. Принудих се да ангажирам плашещо скъпа каюта. Когато правех резервация, вече нямаха свободни единични и ми се наложи да взема двойна.

Изведнъж Фиона се разтревожи. Какво значеше „резервация”, почуди се. Предварително ли трябваше да уговориш пътуването с кораб? Тя мислеше, че е като да се качиш на влака. Купуваш билет и се качваш. Ами ако не беше така?

— Трябва ли да направиш… резервация… за да пътуваш с кораб? — попита тя, уплашена да чуе отговора.

— О, да. Сложна работа е да се качиш на кораб за Америка. Има много хора за настаняване. Но вие сигурно го знаете. Иначе не бихте възнамерявали да се качите на днешния кораб, нали така?

— Разтревоженото ѝ изражение му даде да разбере, че не е знаела.

— Ами… Може да не са продали всичко. Човек никога не знае. Може някой да се е отказал. Идете в бюрото за продажба на билети веднага щом пристигнем и проверете дали има нещо останало. Аз ще гледам мастър Шийми през това време.

— Наистина ли?

— Това е най-малкото, което мога да сторя.

Пътуването не им отне дълго време. Никълъс плати на кочияша предварително уговорената сума, а Фиона му даде половината пари за техния дял. Заедно влязоха в терминала „Уайт Стар” и се запътиха към бюрото за билети. Наоколо цареше пълен хаос. Стотици хора се движеха в различни посоки, носеха чанти или тътреха ракли, сандъци и препълнени куфари.

— Първа класа! — викна един мъж в униформа. — Първа класа на борда. Насам, моля.

Никълъс подкани Фиона да се нареди на опашката, а после двамата с Шийми седнаха, за да я изчакат.

— Да! — кресна троснато служителят.

— Да, моля… Два за Ню Йорк.

— Не те чувам, драга.

Тя прочисти гърло.

— Може ли да получа два билета за трета класа, моля? За днешния кораб.

— Билетите за днешния кораб са продадени преди две седмици. И този за следващата също е пълен. В момента продаваме за този, който ще отплава след две седмици, „Република”.

— След две седмици?

Сърцето ѝ се сви. Не можеха да чакат две седмици. Това би значело да отседнат в хотел в Саутхамптън. Би им струвало състояние. Искаше да отпътува незабавно, още днес. Отново си помисли за Уилям Бъртън и за погледа в очите му. Дали се бяха отказали да я издирват? Ами ако Шиън откриеше в каква посока е тръгнала? Дали Бъртън беше достатъчно вбесен, че да я проследи? Мисълта я ужаси.

— Да, две седмици. Трета класа, нали?

— Не мога да чакам толкова дълго. Сигурен ли сте, че няма нищо за днешния кораб?

— Така казах, нали? Ако не желаеш следващите налични билети, отдръпни се. Задържаш опашката.

Ами това беше значи. Двамата с Шийми нямаше да се качат на кораба. Бяха блокирани в Саутхамптън. Тя не познаваше града; нямаше представа къде да намери чиста квартира на разумна цена. Имаше много пари, но знаеше, че трябва да внимава; благодарение на тях бяха успели да се измъкнат. Щяха да им купят билети до Ню Йорк и да им помогнат да положат начало там, а това значеше, че трябваше да бъде пестелива с тях.

Приближи до Никълъс, за да си прибере Шийми и чантата. Беше уморена и объркана. Нямаше представа къде да отиде или какво да предприеме оттук нататък. Може би щеше да успее да открие някоя евтина закусвалня, да изпие чаша чай и да поседи за кратко. После щеше да обмисли следващата си стъпка.

— Как мина? — попита с надежда Никълъс.

Тя поклати глава.

— Нямат нищо останало. Можем да отпътуваме след две седмици.

— Това е ужасно лош късмет. Много съжалявам да го чуя. Ще се справите ли в Саутхамптън? Имате ли къде да отседнете?

— Да — отвърна тя, тъй като не желаеше да му създава повече грижи. — Благодаря, че погледахте Шийми, господин Соумс. Успех в

Ню Йорк.

— И на вас, госпожице Финеган.

Никълъс Соумс наблюдаваше новата си позната, докато тя се отдалечаваше, безпокоеше го изражението на момичето. По лицето ѝ не се четяха само разочарование или раздразнение, но и страх. Тя изглеждаше ужасена. Трябваше да ѝ помогне по някакъв начин. Малкото момче беше уморено. Може би беше възможно… Не, нямаше да се получи, пътуването беше дълго, а те бяха непознати. Кой знае как биха се държали?

О, какво му ставаше? Имаше слабост към изгубените. Може би щеше да съжалява за действията си, а може би не. Знаеше със сигурност, че би се чувствал ужасно, ако не им помогнеше. Изглеждаха, сякаш си нямат никого, а беше тежко да си сам на света. Познаваше отлично това усещане.

— Госпожице Финеган! — извика. — Госпожице Финеган! — Тя не можеше да го чуе; беше прекалено далече. — Проклети куфари — изпъшка той, вдигна ги и се запрепъва след нея. — Госпожице Финеган! — нададе нов вик този път по-отблизо.

Фиона се обърна.

— Господин Соумс, какво има? Пак ли сте замаян?

— Не, добре съм — отвърна той и остави багажа си на земята. — Чуйте, моля ви да не ме смятате за нахален или невъзпитан. Не се опитвам да предложа нищо неприлично…

Фиона придоби озадачен вид.

— … но както вече ви казах, имам двойна каюта, а не ми е нужно толкова много пространство. Ако се качите като моя съпруга… Ако се престорим на семейство, ще ни пуснат на борда. Можете да останете в моята каюта. Ще има две единични легла и вероятно детско креватче. Обещавам ви, че ще сте в пълна безопасност в моята компания.

От нея запрелива облекчение. Не се поколеба изобщо.

— О, господин Соумс, благодаря ви! Много ви благодаря! Не бихме могли да чакаме две седмици. Ще сме кротки като мишки. Дори няма да ни усетите. Ще ви платим нашия дял. Колко струва?

Никълъс я наблюдаваше, докато тя плъзна ръка в камизолата си и измъкна пачка банкноти от по двайсет лири. Изглеждаше ужасно бедна, а разполагаше с доста пари. О, боже, каза си ужасено, тя е крадла!

Тя измъкна една банкнота.

— Държа да платя повече от половината — заяви. — Ние с Шийми сме двама. — Лицето ѝ излъчваше истинско облекчение и огромна признателност, така искрена и неподправена, че той се почувства засрамен заради краткотрайните си подозрения. Тя не беше крадла. Беше момиче от Източен Лондон. Просто, но почтено.

— Приберете ги — каза ѝ. — Ще се разплатим по-късно. Сега ме чуйте. Ето какво ще сторим… Аз ще отида да взема пропуските ни. Когато ми подадат само един, ще им обясня, че са допуснали грешка и ще настоявам, че съм направил семейна резервация и именно по тази причина съм платил за двойна каюта. Ще го приемат. Сигурен съм.

Той се намръщи.

— Какво има? — попита разтревожено тя.

— Някак ще трябва да се справим с липсата на халки. Ако решат, че се опитваме да спестим, като използваме обща каюта, може да задават въпроси или да потърсят доказателства, че наистина сме женени. Засега просто си сложете ръкавиците.

— Нямам ръкавици — обясни тя. — Но имам това. — Бръкна в пътната си чанта и извади две тънки златни халки. — Бяха на родителите ми.

— Прекрасно! — възкликна той и плъзна по-голямата на пръста си. — По този начин наистина ще ги заблудим. Само помнете, че сте госпожа Соумс и аз съм баща на Шийми. — Той отиде да се погрижи за бордните пропуски. След няколко минути се върна тържествуващ. — Ето ги — заяви. — По-добре аз да ги държа. Нали така постъпва главата на семейството?

Тя кимна.

— Не е ли забавно — възкликна той усмихнат като дете, устроило шега. — Наистина ги преметнахме. Чувал съм, че на този кораб първа класа предлага отлични условия. Каютите са удобни и храната е много добра.

— Скъпа ли е, господин Соумс? Говоря за храната — попита Фиона.

— Казвай ми Никълъс. И не, не е скъпа. Всичко е включено в билета. Не знаеше ли?

— Не, не знаех. Всичко е платено? Това е прекрасно — зарадва се тя.

— Ще прекараме наистина добре — продължи той с приповдигнато настроение. — Ще има музика и танци. Можем да играем на различни игри. Ще има много хора, с които да разговаряме. Ще видим свят и светът ще ни види.

Усмивката на Фиона посърна.

— Господин Соумс… Никълъс… Много си добър с нас, но в крайна сметка не съм сигурна, че ще можем да дойдем. Боя се, че едва ли ще искаш да бъдеш виждан с нас.

— Какво? Защо не?

— Тя направи жест към дрехите си.

— Първа класа е луксозно място, нали така? А ние не притежаваме по-хубави дрехи. Това е всичко.

— Наистина ли? — попита той невярващо. Никога не беше срещал човек, който откровено да може да заяви, че разполага единствено с ризата на гърба си. Намръщи се, докато ги оглеждаше отгоре до долу. Тя беше права. Това би било проблем. Налагаше се да се сдобият с нови дрехи.

— Знаеш ли какво? Сигурен съм, че можем да отидем до магазина и да се върнем навреме — заяви.

— Мислиш ли?

— Ако побързаме. Първа класа ще се качват още час, после ще дадат един час на втора класа, а има и трета. Да пробваме.

Втурнаха се да предадат багажа си, а Никълъс се обърна към нея:

— Само това палто ли имаш? Как успяваш да се стоплиш? Ще ти е нужно дебело палто, а също и на Шийми. Освен това ще ви трябват шалове и ръкавици. Едва март месец е. Въздухът на борда ще е доста хладен. — Оставиха на носачите да се справят с багажа им, а той започна да отбелязва нужното на пръсти. — Трябват ти две или три поли и няколко блузи. Палто, една или две рокли за вечер и две шапки. Не си ли съгласна?

Той погледна към Фиона. Тя кимна.

— Както кажеш ти — отвърна.

Изражението ѝ — доверчива смесица от надежда и неувереност го трогна.

— Добре тогава. Хайде, госпожо Соумс. Нямаме цял ден!

Фиона стоеше на намиращата се в близост до кърмата на кораба „Британик” палуба за първа класа и стискаше здраво перилото. Вятърът беше режещо студен, но тя едва го усещаше, докато рошеше косата ѝ и развяваше полите ѝ. Погледна невярващо към облечените си в кожени ръкавици длани, към новата си пола и обувките.

В рамките на два часа в препълнения универсален магазин Никълъс я беше трансформирал, поне външно, от лондонска дрипла от доковете в истинска млада дама. Сега притежаваше ново вълнено палто, качествени кожени обувки, три вълнени поли, четири блузи, две рокли, две шапки и кожен колан. Без да се броят новите нощници, бельо, чорапи, шноли за коса от черупка на костенурка и втора голяма пътна чанта, която да побере всичко.

Той беше взел всички решения, свързани с облеклото, беше комбинирал отделните елементи, избра палтото, посочи шапките. Фиона се съгласи с всичко; все пак той знаеше кое е подходящо за пътуване, а тя не. Когато приключиха, той избра какво да облече за отпътуването и предложи да прибере старите си дрехи. Тя се скри в пробната и облече новата си пола с цвят на кафе и блуза на бежови и кремави райета, комбинира ги с мек кожен колан и обувки с цвят на тютюн. Върху този тоалет облече тъмносиньо палто, достигащо до пода, а на главата си сложи шапка с широка периферия. Когато погледна в огледалото, в нея се взираше непозната. Висока и слаба жена в елегантни дрехи. Докосна стъклото и пръстите ѝ се срещнаха с тези на другата. Наистина ли съм аз, почуди се.

Преди два дни не беше имала пари да наеме стая в Уайтчапъл. А сега пътуваше към Ню Йорк в първа класа, отседнала в каюта с меко легло и собствена модерна тоалетна, каюта по-луксозна от всичко, което някога си беше представяла. Преди час бяха пили чай с бисквити в нея. Вечерята щеше да е в осем, а после следваше концерт. Вчера беше успяла да осигури само една малка пушена херинга за вечерята на Шийми; тази вечер малкото ѝ братче, което в момента подремваше в креватчето си, щеше да облече ново палто от мек вълнен плат и подхождащи му панталони, а после да се нахрани с деликатеси. Всичко ѝ се струваше напълно нереално, сякаш преминаваше насън.

Всичко се беше променило. Старият ѝ живот си беше отишъл, в буквалния смисъл беше отлетял за една нощ и тя беше пред прага на нов. Изглеждаше различно; чувстваше се различно. По същия начин, както Никълъс беше променил външността ѝ, болката, загубите и горчивината се бяха потрудили върху душата ѝ, постигайки промени, които тя чувстваше, но едва схващаше.

Беше си отишло веселото момиче, което седеше до реката и мечтаеше за бъдещето си с обичаното от него момче. На нейно място се беше настанила сериозна млада жена, калена от скръбта и разочарованията. Жена, която вече не мислеше за ухажване, целувки и малкото си магазинче в Уайтчапъл. Жена, която вече не таеше мечти в сърцето си, а само кошмари.

Докато стоеше на палубата, в главата ѝ отново прозвучаха думите на Уилям Бъртън:

— Само да можехме да дадем на Тилет да се разбере, както сторихме с онзи мръсник Финеган.

Последвани от отговора на Шиън Бомбето и гнусния му смях.

— Да, добре се получи с него, нали? Лично изсипах маслото. Наблюдавах как господин профсъюзният деятел се подхлъзна и полетя надолу от пет етажа височина.

На Фиона ѝ се искаше да крещи, докато престане да чува тези гласове. Но знаеше, че няма да ги забрави, докато е жива. Истината се беше запечатала в сърцето ѝ. Всичко, което се беше случило на нея и на обичаните от нея, беше причинено от Уилям Бъртън. Справедливост нямаше да бъде постигната нито сега, нито въобще, защото тя никога нямаше да може да докаже стореното от него. Но щеше да има отмъщение. Все нещо ще постигне в Ню Йорк. Там бедните можеха да станат богати. Нали улиците били павирани със злато? Щеше да види как хората успяват да спечелят пари и тя да направи същото.

— Не се е свършило, Бъртън — прошепна към тъмните води на океана в зимния здрач. — Още дори не е започнало.

На хоризонта Англия изчезваше от поглед. Родната ѝ земя. Онази, в която беше погребано семейството ѝ. Улиците, по които някога бяха вървели с Джо. Всичко това вече го нямаше. Не виждаше нищо освен вода. Океанът я тревожеше. Не можеше да зърне от другата му страна, както беше с Темза. Почувства се непоносимо самотна и уплашена от предстоящото. Затвори очи и си пожела да имаше нещо или някого, на когото да се опре.

— Изглеждаш угрижена, детето ми — прозвуча нечий глас встрани от нея. Стресната тя се обърна. До нея стоеше благ на вид мъж, облечен в расо, свещеник. — Молиш се, нали? Това е добре. Утешава душата. Можеш да споделиш с всемогъщия тревогите си и той ще те изслуша. Бог ще се отзове.

Наистина ли, почуди се тя и потисна горчивия си смях. Засега се справяше доста зле.

— Хайде, да се помолим заедно и да призовем неговата помощ, та бремето ти да олекне — предложи свещеникът и ѝ подаде броеница.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря, отче.

Свещеникът я погледна слисано.

— Ho ти несъмнено вярваш в силата на Всемогъщия и в желанието му да ти помогне в момент на нужда. Вярваш в…

В какво да вярвам, почуди се тя. Някога беше вярвала с цялото си сърце в силата на любовта, в неизменността на дома и семейството; беше вярвала, че мечтите ѝ ще се превърнат в реалност и на молбите ѝ ще бъде отговорено.

Сега вярваше в едно единствено нещо — в парите, скрити в камизолата ѝ. Те бяха спасили живота ѝ, не Джо, нито господ или горките ѝ мъртви родители, не някакъв си профсъюз или мънкането на молитви, броениците или евтините свещи.

Фиона се замисли за баща си и за разговора им пред огъня. Струваше ѝ се, че оттогава са минали години. Тогава думите му я бяха объркали; беше ги премисляла отново и отново в месеците след смъртта му, но така ѝ не ги разбра докрай, ала сега смисълът им ѝ беше кристално ясен.

— Онова, в което вярвам, отче — заговори и му подаде обратно броеницата, — е, че от килограм и половина месо се получава много хубава яхния.