Чаената роза

Глава 22

Ню Йорк, март 1889 година

— Ще се размърдаш ли? Разкарай си проклетия задник — кресна кочияшът. Пред него един натоварен с тухли фургон се движеше прекалено бавно за разбирането му. Той дръпна юздите и принуди коня да се отклони рязко. Колелата на кабриолета закачиха бордюра, докато заобикаляше, а Фиона и Шийми заподскачаха на седалката като зарчета в чаша.

Бяха изминали само две пресечки от терминала и малкото, което бяха зърнали от града и хората, потвърждаваше чутото на „Британик” — Ню Йорк беше ужасно шумен и ужасно забързан. Навсякъде около тях хората се движеха също така бързо и безразсъдно като превозните средства. Стрелкаха се през промеждутъците, като отскачаха от прииждащите кабриолети. Един мъж с бомбе четеше вестник, докато вървеше и старателно разгръщаше страниците му. Друг ядеше сандвич, докато буташе количка. Жена, облечена в права пола и късо сако, крачеше забързано към целта си с изправени рамене и вирната брадичка, а перата на шапката ѝ подскачаха на всяка крачка.

Докато наетият кабриолет си проправяше път по Десето авеню, Фиона и Шийми поглъщаха с поглед огромните депа и фабрики, подредени от двете му страни, и яростната активност, която цареше в тях. Впрягове коне теглеха рула хартия към печатниците или топове памук и вълна към текстилните фабрики. Мъже прехвърляха нови килими, сандъци с канап, скринове за порцелан и пиана от фабриките във фургоните за превоз. Чуваха ги да си крещят заповеди един на друг с насечен американски изговор. Пералните изпускаха пара в хладния въздух, а през отворените им врати се виждаха жени с почервенели лица да изцеждат водата от чаршафите. Подушваха аромата на кафе и прясно изпечени бисквити и не така приятните миризми от фабриките за сапун и кланиците.

Фиона усещаше, че Ню Йорк няма нищо общо с Лондон. Той беше млад и самонадеян. Нов град, в който всяка улица и сграда говореха за развитие и съвременност. Тя си припомни реакцията на Ник, когато корабът спря на пристанището, как беше задържал всички пътници от първа класа, когато спря на подвижното мостче, очарован от вида на града пред него.

— Ню Йорк! — възкликна. — Само го погледни, Фий! Градът на търговията и индустрията. Градът на бъдещето. Погледни сградите. Забележи подема в архитектурата и извисяващите се нагоре силуети. Истинско тържество на художествения идеал. Храмове на амбицията. Химни на властта и прогреса.

Сега тя се усмихна сама на себе си. Такъв си беше Ник. Нареждаше за артистични идеали, докато единственото, което желаеше тя — както и хиляди други — беше да слезе от проклетия кораб.

Седналият на ръба на седалката Шийми се обърна към нея и заговори:

— Те ще ни харесат ли, Фий? Леля Моли и чичо Майкъл?

— Разбира се, че ще ни харесат, миличък — отвърна, като ѝ се прииска да се чувства така уверена, както звучеше.

Тих глас ѝ напомни, че леля им и чичо им нямаха никаква представа за предстоящата им поява. Ами ако не ни искат, попита този глас.

Тя го заглуши. Разбира се, че ще ни искат. Майкъл беше брат на баща им. Те бяха членове на семейството му и той щеше да се погрижи за тях. О, в началото може би щеше да е малко изненадан — кой не би бил? Но щяха да ги приемат добре. Тя се беше облякла в тъмносиня пола и бяла блуза, а Шийми в туидено сако и панталони, купени в Саутхамптън, за да са сигурни, че ще направят добро впечатление. Каза си какви късметлии са, че имат семейство, при което да отседнат, за разлика от горкия Ник, който си нямаше никого.

По време на пътуването им беше научила, че Ник се скарал с баща си; именно по тази причина напускаше Лондон. Баща му притежавал банка и очаквал от него да я управлява някой ден, но Ник имал други идеи. Притежаваше силна страст към наричаното от него ново изкуство — творбите на група художници, живеещи в Париж. За известно време беше работил там като търговец на произведения на изкуството и сега се канеше да отвори своя собствена галерия в Ню Йорк. Щеше да представя изключително тези нови художници. Наричаше ги импресионисти. Показа ѝ шест платна, които носеше със себе си. В началото ѝ се сториха много странни. Нямаха нищо общо с картините, които беше виждала по витрини на магазини и из кръчми — такива, изобразяващи деца и кучета, флиртуващи двойки или ловни сцени. Но колкото повече ѝ разясняваше идеите, криещи се в произведенията и самите им автори, толкова повече те започваха да ѝ допадат.

Ник беше поставил едно от платната — малък натюрморт, състоящ се от бели рози, ябълки, хляб и вино — на нощната масичка, разделяща леглата им, за да го гледа. Беше подписано с „X. Бесон” и Фиона установи, че я привличаше по някакъв странен начин. Караше я да си мисли за Джо. Как продължаваше да ѝ липсва ужасно много и как не спираше да копнее за него. Не можеше да се начуди как една такава малка картина може да породи подобни чувства. Според Ник било така, защото художникът я е нарисувал със сърцето си.

Макар да се бяха разделили преди най-много половин час, Ник вече липсваше на Фиона. Ужасно много. Днес беше четвъртък. Бяха си обещали да се срещнат следващия четвъртък в неговия хотел. До тогава имаше само седмица, но на нея ѝ се струваше като цяла вечност. Липсваха ѝ ентусиазмът и оптимизмът му, невероятната му любов към приключенията, забавните му и напълно лишени от практичност маниери. Припомни си първата им вечеря заедно. Докато вървяха към ресторанта, я завладя пълна паника. Нямаше представа как да се държи или за какво да говори. Как изобщо би минала за негова жена, за член на висшето общество?

— Просто е — обясни ѝ той. — Дръж се грубо към персонала. Презирай всяка нова идея, която бива представена пред света и не спирай да говориш за кучетата си.

Тя би предпочела някой по-полезен съвет — като например коя чаша е за вода и коя за вино. Тази първа вечеря беше истинска катастрофа. Тя се чувстваше ужасно смутена от изобилието на прибори, кристал и порцелан. Докато успее да реши коя лъжица е за супа, Шийми вече пиеше бульона си директно от купата. После я отдръпна от устата си, направи гримаса и заяви:

— Този чай е ужасен.

Тя го накара да я остави на масата и да използва лъжица, а после му нареди да къса парченце по парченце от хляба и да го маже с масло — както правеше Ник — вместо да го ръфа. Не успя да постигне много повече с него. Той се държеше дръпнато и непокорно и не можеше да разбере защо изведнъж се налага да нарича сестра си „мама” и някакъв непознат човек „татко”. Не хареса салатата с омари и отказа да яде пъдпъдъците си, защото още имаха глави.

Ник я попита за семейството им, за да започне разговор и докато се мъчеше да формулира отговора на този труден въпрос, Шийми отговори вместо нея.

— Майка ни е мъртва — заяви простичко. — Беше наръгана от един човек на име Джак. Баща ни също е мъртъв. Падна от доковете. Отрязаха му крака. Чарли и Айлийн също са мъртви. Едни лоши хора ни преследваха. Искаха да ни вземат парите. Скрихме се зад един дюшек. В него имаше плъхове. Много ме беше страх. Не харесвам плъхове.

Когато Шийми приключи, челюстта на Ник беше увиснала. След няколко секунди на мъчително мълчание попита дали чутото е истина. Тя отвърна, че е самата истина. Загледана в чинията, обясни му какво се беше случило със семейството ѝ, като пропусна участието на Уилям Бъртън. Шийми не знаеше нищо за него. Никой не знаеше и тя желаеше нещата да останат така. Това беше една ужасяваща и мрачна тайна, която трябваше да запази само за себе си. Когато свърши, вдигна поглед към Ник в очакване да зърне, че фините му черти са изкривени от отвращение, но вместо това видя сълзи в очите му.

През близо трите седмици, в които бяха делили спалня, маса и живот, тя се привърза изключително много към този чаровен, невъзможен и добродушен мъж. Още не беше сигурна как точно се случи. Може би причината беше, че и двамата бяха така сами на света. Тя беше изгубила семейството си и се беше принудила да напусне дома си, а по негов собствен начин с него се беше случило също точно така. Тя не беше очаквала да станат добри приятели, прие, че произходът им е твърде различен и класовото противопоставяне прекалено голямо, за да го позволят. Но това беше преди те двамата с Шийми, сгушен в креватчето си, да бяха прекарали разкъсвани от буря вечери, настанени удобно в каютата и отпиващи от чая си, докато корабът пореше вълните; преди да споделят един с друг надеждите и мечтите си. Преди Ник да ги накара двамата с Шийми да се упражняват да произнасят фразата Hello, Harold, I hear Havana is hellishly hot отново и отново, за да престанат да пропускат h. Преди тя да му приготвя джинджифилов чай и да му чете от томовете на Байрон и Браунингс по време на странните му пристъпи на замайване, към които беше предразположен. Преди той да присяда на ръба на леглото ѝ и да я утешава, когато тя се събуждаше с писък от поредния си кошмар.

Също така беше, преди тя да открие снимката. Онази, която със сигурност не беше предназначена за нейните очи.

Една сутрин, след като Ник излезе за обичайната си разходка по палубата, Фиона забеляза, че е оставил часовника си отворен на нощната масичка. Беше златен, с прекрасна изработка и несъмнено с висока стойност. Тъй като не желаеше да му се случи нещо, тя го взе, за да го прибере. Докато го държеше, от него изпадна малка снимка. Вдигна я и видя хубав и усмихнат мъж. Лицето му преливаше от обич към човека, направил снимката. Предположи, че фотографът е бил Ник, а мъжът е негов любовник.

Кой друг би могъл да бъде? Хората не държаха снимките на приятели в кутийката на часовника си. Това със сигурност обясняваше защо Ник никога не споменаваше за любима, дори след като тя му разказа за Джо. Или защо никога не показа интерес към нея или друга жена на кораба. Тя се беше притеснявала от това в началото, когато се настаняваха в каютата. Толкова отчаяно беше искала да се качи на кораба, че не ѝ хрумна вероятността той да има други мотиви освен добро сърце. Онази първа нощ, докато лежеше под завивката, уплашена да заспи с чужд мъж само на метър от себе си, тя се запита какво би сторила, ако той предприемеше нещо. Не можеше да се оплаче на капитана — нали се предполагаше, че са женени? Но той така и не ѝ даде повод да се тревожи дори за секунда. Тя продължи да се взира в хубавеца на снимката още няколко секунди, като се чудеше що за човек е, дали някога би пристигнал в Америка и какво ли правеха двама мъже, когато бяха заедно. Никога не беше срещала мъж, който харесва друг мъж. После се укори, че е толкова любопитна и прибра часовника.

Файтонът спря рязко и запрати Фиона към твърдата дървена врата, с което я накара да забрави за Ник и пътуването им. Чуха се още ругатни и крясъци, докато кочияшът си проправяше път през кръстовището на Осмо Авеню и Четиринайсета улица, подскачайки по бразди и неравности върху въртящите се с едва-едва колела. Фиона забеляза, че фабриките бяха отстъпили място на спретнати къщи и магазини. Файтонът отново набра скорост, а после, четири пресечки по-късно, спря пред триетажна тухлена сграда от източната страна на авенюто между Осемнайсета и Деветнайсета улица.

Ръцете на Фиона затрепериха пред предстоящото, докато слизаше и сваляше Шийми и багажа им. Плати и файтонът отпраши, а изпод колелата му се разхвърчаха пръст и камъчета. С пътните чанти в едната ръка и хванала Шийми с другата, тя заоглежда за номер 164.

Не беше каквото очакваше.

Надписът на магазина гласеше: „М. ФИНЕГАН — ХРАНИТЕЛНИ СТОКИ”, а отдолу висеше табела с работното време, но магазинът беше затворен. Вратата беше заключена с катинар, а по големите витрини имаше напластен прах. Вътре изложените стоки бяха осеяни с умрели мухи и изпражнения от мишки, а опаковките им бяха избелели и сбръчкани от слънцето.

В долния десен ъгъл на витрината имаше бележка, която гласеше:

Подлежи на публичен търг, организиран от Първа търговска банка:

Осмо Авеню 164, триетажна сграда, служеща за магазин за продажби на дребно и за жилище.

Дата на търга: събота, 14 април, 1889 година.

За повече информация се свържете с господин Джоузеф Бренан на адрес Уотър Стрийт номер 21, Ню Йорк.

Фиона примигна при вида на табелката. Остави чантите си на земята, засенчи очите си с ръка и надзърна през прозореца. Успя да види метната на тезгяха бяла престилка, зад него имаше голям стенен часовник, който не показваше верния час, месингов касов апарат, газени лампи и рафтове, все още заредени със стока. Какво ли се е случило, запита се тревожно. Къде бяха всички?

— Хайде, Фий. Да отидем да видим чичо Майкъл.

— След малко, Шийми.

Тя отстъпи една крачка назад и погледна към втория етаж. Нямаше признаци на живот. Пробва вратата към горните етажи; беше заключена. Нареди на брат си да стои мирно, а после отиде да почука на вратата на номер 166, но там също нямаше никого. Заради манекените за рокли, топовете плат и разпилените наоколо конци заключи, че доскоро тук се е помещавало шивашко ателие. Опита на номер 162, след като си проправи път през купчините празни кофи от боя и стари четки, струпани отпред. И тук не намери никого. Хапеше долната си устна и вече започваше да изпада в паника, когато я отмина младо момче.

— Извинявай — заговори го тя. — Познаваш ли Майкъл Финеган? Знаеш ли къде е?

Пъхнало ръце в джобовете си, момчето отвърна:

— Най-вероятно е в бирарията на Уелън.

— Моля?

— При Уелън е. На една пресечка на север.

Той понечи да отмине.

— Почакайте, моля! Не живее ли вече тук?

— Спи тук, госпожице, но живее при Уелън. — Той се усмихна и показа с жест как празни бутилка. Обърканото изражение на Фиона му даде да разбере, че не го е разбрала. Момчето завъртя очи. — По букви ли трябва да го кажа. Пие. Прекарва дните си в кръчмата, после се дотътря до тук. Баща ми прави същото, но само в събота. Господин Финеган е там непрекъснато.

— Не е възможно — отвърна Фиона. Чичо ѝ не беше пияница. Той беше един трудолюбив магазинер. — Знаеш ли защо е затворен магазинът му?

От другия край на улицата се разнесе пронизително изсвирване с уста.

— Идвам! — кресна момчето. Обърна гръб на Фиона, нетърпелив да се присъедини към приятелите си. — Не си плащаше сметките. Полудя, когато жената му умря.

— Умряла е! — повтори невярващо тя. — Моли Финеган е мъртва?

— Да. От холера. Миналата есен. Покоси много хора. Трябва да вървя — отсече той и затича. — Бирарията на Уелън на Двайсета улица — извика през рамо.

Той остави Фиона да стои на улицата с ръце, притиснати към лицето, в опит да възприеме това последно нещастие. Не може да се случва такова нещо, каза си. Трябваше да намери Майкъл. Той щеше да ѝ обясни всичко и щяха да се посмеят заради това глупаво недоразумение.

— Хайде, Шийми — каза и вдигна чантите.

— Сега къде отиваме, Фий? — проплака той. — Уморен съм. Искам нещо за пиене.

Фиона се постара да прозвучи бодро и уверено и брат ѝ да не долови тревогата в тона ѝ.

— Отиваме да намерим чичо Майкъл, Шийми. В момента не си е у дома. Трябва да видим къде е отишъл. Той много ще се зарадва, като ни види. Сигурна съм в това. После всички ще хапнем и пийнем по нещо. Става ли?

— Да — съгласи се той и пое ръката ѝ в своята.

Бирарията на Уелън нямаше вид на място, където един уважаван трудещ се отиваше да изпие заслуженото си питие с честно спечелените пари. Мрачна и занемарена, тя беше от онези места, където уличните пияници се вмъкваха, след като успееха да изнамерят четири цента за чаша джин или уиски. Фиона пое дълбоко въздух, бутна вратата и пристъпи вътре. Поне беше тихо. Трима мъже играеха билярд; други двама се подпираха на бара.

— Дамите пият отзад — заяви барманът, който бършеше една чаша с мърляв парцал.

— Не искам питие — каза му тя. — Търся чичо си. Майкъл Финеган.

— Хей, Майкъл! — викна той. — Някой е дошъл да те види.

— Кажи му да се разкара — произнесе намиращият се в края на бара мъж, без дори да си прави труда да се обърне.

— Стой тук — нареди Фиона на Шийми и го остави до вратата.

И преди беше виждала агресивни пияници и искаше да е способна бързо да сграбчи брат си и да избяга, ако се наложеше. Приближи към мъжа, който се беше обадил. Той носеше износено туидено сако с дупки на ръкавите. Черната му коса беше дълга и неподдържана.

— Извинете, вие ли сте Майкъл Финеган?

Той се обърна към нея и тя ахна. Представляваше почти копие на баща ѝ. Същата брадичка, същите скули, същите смайващи сини очи. Беше няколко години по-млад и раменете му не бяха така широки. Беше гладко обръснат. Лицето му беше по-меко. Не така обрулено от годините, изкарани по доковете, но въпреки това ѝ беше също така добре познато като нейното собствено.

— Не ти ли казах… — изръмжа той, но щом видя, че говори с жена, се извини. — Извинявай, момиче, помислих, че си някой от онези лешояди, които ме преследват за пари. Не възнамерявах да… — Думите му пресекнаха. Той примижа към нея. Взря се в очите ѝ също така настоятелно, както и тя в неговите. — Познавам ли те? — попита.

— Аз съм племенницата ти, Фиона.

Той помълча няколко секунди.

— Племенницата ми? — заговори най-накрая. — Момичето на Пад и?

Фиона кимна. После посочи към Шийми.

— Това е брат ми, Шиймъс.

— Племенницата ми! — повтори учудено, а лицето му омекна и там се появи усмивка. — Нека те огледам! Боже, същата си като брат ми. Точно като него. Моята племенница!

Той стана от бар-стола и я прегърна мечешки, като едва не я задуши с алкохолни изпарения.

— Да ви предложа ли нещо, госпожице? — попита я барманът, когато Майкъл я пусна.

— Не, благодаря. Аз не… — понечи да откаже.

— Тим! — ревна Майкъл. — Сипи питие на племенницата ми. Финона!

— Фиона…

— Ето, седни — настоя той и ѝ предложи своя стол, а за себе си отмести друг. Тя се дръпна. — Не, седни — настоя той и я бутна на стола. — Седни и ми разкажи как я карате там. Тим! Питие за племенницата ми. Чаша от най-доброто ти уиски.

— Газирана вода ще свърши работа — бързо се намеси тя.

— И нещо за малчугана — добави той и помаха на Шийми да се присъедини към тях. — Хайде, Шиймъс, ела да седнеш до чичо си Майкъл. — Той дръпна друг стол и ококореният Шийми се покатери колебливо върху него. — Дай уиски и на момчето, Тим. — Той понечи да седне, но пропусна стола и се озова на пода. Фиона скочи да му помогне.

— Какво правите тук? На гости ли сте дошли? — попита той, докато се отупваше от прахта.

— Нещо повече от гостуване е — обясни тя, докато го настаняваше на мястото му. — В Ню Йорк сме завинаги. Изселихме се от Англия.

— Само вие ли? Къде е Пади? Ами Кейт?

Фиона се ужасяваше да му съобщи. Човекът беше изгубил жена си и по всичко личеше, че не го понася особено добре.

— Чичо Майкъл… — заговори тя, но млъкна за да подаде на Шийми едната от двете чаши газирана вода, които им сервира барманът — Баща ни е мъртъв. Падна от товарителен отвор на доковете. — Майкъл не каза нищо, а само преглътна с усилие. — И майка ни е мъртва. Убиха я.

— Убили са я? — проплака той. — Как? Кога?

Фиона му разказа за Джак. Каза му също за Чарли и бебето и обясни, че те с Шийми са оцелели само благодарение на добротата на Роди O’Меара.

— Не мога да повярвам. Всички са си отишли — заговори отнесено той. — Минаха толкова много години, но аз винаги съм мислил, че… някога отново ще видя брат си. — Той погледна Фиона с очи, изпълнени с болка. — Страда ли?

Тя се замисли за последните мигове на баща си. Помнеше как беше изглеждал в болничното легло — с изпотрошено тяло. Припомни си разговора между Бъртън и Шиън за неговата смърт и как се бяха смели. Нямаше нужда Майкъл да научава, че брат му е бил убит заради повишение на надниците от пени на час. Поне това можеше да му спести.

— Злополуката беше тежка. Не живя дълго — обясни.

Той кимна, а после поръча ново питие. Барманът постави чашата пред него. Той го изгълта, сякаш беше вода.

— Чичо Майкъл — заговори Фиона. — Двамата с Шийми ходихме до твоята къща. Какво се е случило? С Моли и бебето? С магазина?

— Още едно, Тимъти. Нека е двойно.

Току-що погълнатото питие беше последвано от още едно. Вече беше пиян. Фиона го наблюдаваше как чака с нетърпение новата чаша и барабани с пръсти по плота. Копнееше отчаяно за алкохола. Момчето, което беше срещнала, се оказваше право: той беше пияница. Чашата пристигна. Тя го следеше с поглед, докато изгълта и нея. Очите му ставаха все по-замъглени и блуждаещи.

— Леля Моли… — настоя тя.

— Мъртва е. Холера.

— Съжалявам.

— Беше слаба след раждането на бебето. Можеше и да я пребори, ако беше по-силна.

— Бебето се е родило?

— Да. Две седмици след началото на епидемията.

— Какво стана? И то ли…

— Тя оживя.

— Оживяла е! Къде е? — попита Фиона разтревожено. — Не е в апартамента, нали? — Не можеше да понесе мисълта бебето да е само в тъмния и празен апартамент.

— Не, тя е при Мери… Приятелка. — Той изпусна въздишка. Ставаше му все по-трудно да говори. — Една приятелка на Моли я прибра след погребението.

Той вдигна пръст към бармана.

Боже, не още едно, помисли си Фиона. И така едва говореше.

— Къде живее Мери? — попита. — Къде е бебето?

— С мен… У дома… При Мери…

Той ставаше нечленоразделен. Бързо трябваше да му изтръгне отговори, преди да му станеше напълно невъзможно да говори.

— Чичо Майкъл, магазинът ще бъде обявен на търг, нали? Може ли търгът да бъде отменен? Колко дължиш?

— Мразя този проклет магазин — кресна той и стовари юмрук на бара. Уплашен, Шийми слезе от стола си и се скри зад сестра си. — Няма да стъпя в него! Проклетата банка може да го взима. Това беше нашият магазин, мой и на Моли. Тя го направи красив. Накара го да процъфти. — Той млъкна, за да отпие уиски от новата чаша, която барманът му беше сервирал. Очите му блестяха от неприкривани сълзи. — Моята Моли! — изплака жално. — Пожелах да прибере и мен, когато я прибра. Не мога да продължа напред без нея… Не мога…

Той отново сграбчи чашата си. Ръцете му трепереха.

— Магазинът, Майкъл — настоя Фиона. — Колко дължиш?

— Триста и няколко долара на банката. Още около сто на доставчиците… Нямам ги… Имам само няколко долара. Ето виж. — Той бръкна в джоба си и измъкна две банкноти, а от ръката му се посипаха монети. — Проклети неща — промърмори, докато те се търкаляха по мръсния под.

Фиона опря лакти на бара и отпусна глава между ръцете си; болеше я неописуемо. Не трябваше да се случва така. Тя си беше представяла топло посрещане. Прегръдки от леля ѝ. Сандвичи и чай. И пухкаво и усмихнато бебе, което да гушка. Не си беше представяла нещата така. След минута се изправи. Трябваше да се махне от това място. Идването в Ню Йорк беше грешка. Тук нямаше семейство, което да я подкрепи. Беше съвсем сама.

Майкъл я погледна ужасено.

— Не — замоли се и стисна ръката ѝ. — Нали няма да си тръгнете? Не си отивайте!

— Уморени сме — отвърна тя и дръпна ръката си. — Шийми е гладен. Имаме нужда да отседнем някъде.

— Моя апартамент… Можете да останете там… Моля те, нямам си никого — каза той сълзливо. Алкохолът го правеше навъсен в една минута и сантиментален в следващата. — Малко е разхвърляно, но аз ще почистя.

Фиона се засмя безрадостно. Да почисти апартамента? Та той дори не си беше направил труда да си събере монетите.

Той отново я хвана за ръката.

— Моля те — произнесе.

Тя погледна чичо си в очите без особено желание. Страданието, което зърна там, беше толкова осезаемо и дълбоко, че отговорът „Не!” който се канеше да изрече, заседна в гърлото ѝ. Денят напредваше. След още час щеше да започне да се стъмва. Нямаше представа къде да търси друго място за пренощуване.

— Добре. Ще останем — отговори. — Поне за тази вечер.

Майкъл бръкна в джоба си, измъкна ключ и ѝ го подаде.

— Вие вървете. Аз ще дойде след малко — заяви. — Ще почистя… — Оригна се. — Ще светне. Тим, дай още едно.

Обратно на Осмо Авеню номер 164. Фиона отключи вратата и побутвайки Шийми пред себе си, се заизкачва към втория етаж. Когато пристъпиха в апартамента на чичо ѝ, посрещна ги вонята на вкиснало мляко и развалена храна. В преддверието беше тъмно; едва успяваха да зърнат нещо пред себе си. След като каза на Шийми да стои мирно, Фиона пое пипнешком по тесния коридор към кухнята. На прозореца висеше парцалива дантелена завеса. Тя дръпна капака зад нея и той се отвори шумно и я стресна. Дочу звука от щурането на гризачи и тропна силно с крака, за да ги прогони. В кухнята проникна слънчева светлина. Лъчите прорязваха облаците прах, които се бяха вдигнали от стъпките ѝ и осветяваха най-големия безпорядък, който някога беше виждала.

Мивката преливаше от мръсни съдове. Те покриваха също масата и пода. Тук-там се виждаше по някоя хлебарка по храната, оставена им от мишките. Чашите съдържаха остатъци от изветряла бира и старо кафе. На места подът хрущеше под стъпките ѝ, а на други лепнеше. Повдигна ѝ се от вонята. Отвори прозореца, жадна за глътка свеж въздух.

— Фий? — повика я Шийми от коридора.

— Стой там, Шийми — поръча му и се прехвърли в дневната.

И тук отвори прозорците, за да хвърли светлина върху подобен хаос. Празни бутилки от уиски и мръсни дрехи се валяха навсякъде. По пода имаше струпани пощенски пликове. Фиона вдигна един запечатан плик. Беше адресиран до Майкъл Финеган от Първа търговска банка и беше подпечатан със „Спешно”. Взе сгънат лист хартия. Бележка от месаря, в която се настояваше за незабавно изплащане на дължимата сума. Един неотворен плик — целият облепен с марки — привлече погледа ѝ. Беше изпратеното от майка ѝ писмо след смъртта на баща ѝ.

В дневната беше тихо. Единственият звук идваше от ритмичното тиктакане на часовника върху рамката на камината. Замаяна от посрещането, което беше получила, Фиона не чуваше дори него. Единственото, което дочуваше, беше звукът от милионите проблеми, които се трупаха върху главата ѝ. Леля ѝ беше мъртва. Чичо ѝ беше мъртвопиян. Братовчедка ѝ беше някъде из проклетия град, но къде? Магазинът беше затворен. Работата, на която беше разчитала, дори не съществуваше. Сградата щеше да бъде продадена. Къде щяха да отидат, когато това се случеше? Какво щяха да правят? Как щеше да намери къде да се настанят? Ами работа?

Тръгна из апартамента. Където и да влезеше, откриваше още безпорядък. Банята представляваше зловеща картинка. Спалнята на Майкъл, също като дневната, беше зарината с празни бутилки. От леглото висяха усукани чаршафи. На една от възглавниците лежеше фотография в рамка. Фиона я вдигна. От нея ѝ се усмихваше красива жена с ведро изражение.

— Фий! — писна Шийми. — Ела. Страх ме е!

— Идвам, Шийми — отвърна и се втурна към него.

— Тук не ми харесва. Искам да си отида у дома — проплака.

По лицето му личаха тревога и изтощение. Не можеше да допусне той да забележи колко е разстроена; налагаше се да е силна.

— Тихо, миличък. Всичко ще се нареди. Ще видиш. Ще си купим нещо за ядене и ще поразтребя малко. Нещата ще започнат да изглеждат по-добре.

— Това леля Моли ли е? — попита той и посочи към снимката, която още беше в ръката ѝ.

— Да, миличък.

— Тя е мъртва, нали, Фий? Така каза чичо Майкъл.

— Да, боя се, че е така — отговори Фиона. Искаше да смени темата. — Хайде, Шийми, да намерим магазин и да си купим хляб и бекон за сандвичи. Ще ти хареса да хапнеш сандвич с бекон, нали?

Тя протегна ръка към неговата, но той се дръпна.

— Мъртви! Мъртви! Мъртви! — изкрещя ядосано. — Също като мама, татко, Чарли и Айлийн. Всички са мъртви. Мразя смъртта. И онзи баща също е мъртъв, нали. Така ли е, Фий?

— Не, Шийми — заговори нежно Фиона и коленичи пред него. — Ник не е мъртъв. Той е в хотела си. Знаеш, че е така. Ще го видим след седмица.

— Не, няма. Той е мъртъв — настоя Шийми и ритна чантите им разярено.

— Не е. А сега престани с това поведение.

— Мъртъв е! И ти също ще умреш. А после аз ще бъда съвсем сам.

Очите на Шийми се напълниха със сълзи. Лицето му се изкриви. Гледката накара сърцето на Фиона да се свие. Той е само едно малко дете, помисли си. Изгуби цялото си семейство освен мен. Изгуби дома и приятелите си, всичко. Придърпа го към себе си.

— Ник не е мъртъв, миличък. И аз също няма да умра. Не за още много дълго време. Ще бъда около теб, ще полагам грижи и ще те пазя. Разбираш ли?

Той заподсмърча на рамото ѝ.

— Обещаваш ли, Фий?

— Обещавам — потвърди тя. Отдръпна се леко от него и очерта „X” пред гърдите си. — Правя кръст пред сърцето си и да умра, ако…

— Не! — писна той.

— Извинявай! Само… правя кръст пред сърцето си. Така добре ли е?

Той обърса очи с опакото на ръката си, а после каза:

— Дядо O’Рурк е мъртъв, а също и баба O’Рурк. И котката Moгс. И кученцето на Бриджит Бърн, което не искаше да яде, и бебето на госпожа Флин, и…

Фиона изпъшка. Извади кърпа от джоба си и му обърса носа. Искаше ѝ се майка ѝ да беше при нея. Тя би намерила какво да каже на Шийми, за да уталожи страховете му. Винаги беше знаела какво да каже и на нея, когато тя беше уплашена. Фиона не знаеше как да бъде майка. Не знаеше дори откъде да купи вечеря или къде в този хаос щяха да легнат да спят. Не знаеше какво да очаква от утрешния ден, къде да потърси стая или с какво щеше да изкарва прехраната им. Но преди всичко не знаеше какво я беше прихванало, че да реши да дойде в този проклет град. Сега ѝ се щеше да бяха останали в Англия. Можеха да заминат за Лийдс или Ливърпул или на север към Шотландия. Или на запад към Девън или Корнуол. Щяха да са по-добре в някой беден работнически град, в миньорски или кой да е провинциален град, стига да беше някъде из Англия, а не тук.

Глава 23

Никълъс Соумс потръпна, когато лекарят опря слушалката в голите му гърди.

— Къде я държите? В кутия с лед ли?

Лекарят, намусен и дебел германец, не намери репликата за забавна.

— Дишайте, моля — нареди му. — Вдишайте, издишайте…

— Да. Добре. Знам как се прави. От двайсет и две години се упражнявам — измърмори Ник.

Пое дълбоко въздух и издиша. Никак не му се искаше да се намира тук в кабинета на доктор Вернер Екхард с неприятната му миризма на карболова киселина и всякаквите видове метални инструменти, но нямаше избор. Пристъпите на замайване се бяха влошили на кораба. Фиона беше предлагала да повика корабния лекар при повече от един случай, но той не позволяваше. Не можеше да го допусне, защото можеше да се окаже, че се налага да се върне в Лондон.

Беше писал на Екхард, за когото знаеше, че е един от най-добрите в своята област веднага след настаняването си в хотела на предишния ден, за да поиска час. Лекарят му отговори незабавно, че някой е отменил часа си и може да го вмести в графика за днес.

Докато Ник продължаваше да диша дълбоко, лекарят движеше слушалката по гърдите и гърба му. После се изправи, дръпна инструмента от ушите си и заяви:

— Сърцето е увредено. Долавям шумове.

Е, не е ли това по германски, помисли си Ник. Без никакви заобикалки, че да смекчи удара. Без ръка на рамото. Само директно перване по главата. После остроумието, което използваше като щит срещу света и неговата грозота, му изневери и той си каза: о, боже, сърцето ми. Сърцето ми.

— Заболяването ви прогресира, господин Соумс — продължи лекарят. — Много е упорито и ако искате да забавите този прогрес, трябва да се грижите по-добре за себе си. Нужна ви е почивка. Добра диета. И без крайности от какъвто и да било тип.

Ник кимна. Първо сърцето му. После какво следваше? Дробовете? Мозъкът? Можеше да си представи как болестта нахлува в черепа му като някоя варварска армия, разяжда способностите му малко по малко, докато не го докара до състояние, в което да е способен единствено да бере глухарчета и да припява детски песнички. Нямаше да го допусне. Щеше да се обеси, преди да се е стигнало до там.

Докато лекарят продължаваше да нарежда, той осъзна, че му се иска Фиона да беше при него. Тя беше толкова любяща, почтена, добра. Би поела ръката му в своята и би го уверила, че всичко ще бъде наред, както правеше на кораба. Дали би го сторила, почуди се разтревожено. Дори такова добро сърце като нейното си имаше граници. Ако разбереше истината за това какво не беше наред с него, той със сигурност би я изгубил, неговата така скъпа Фиона, единственият му приятел. Също както беше изгубил всички други.

— Слушате ли ме, господин Соумс? — попита Екхард. — Това не е шега. Важно е да спите много. Десет часа на нощ. И почивки през деня.

— Вижте, доктор Екхард, ще почивам повече — отвърна — но не мога да се превърна в инвалид. Възнамерявам да отворя галерия и не мога да го правя от полулегнала позиция. Какво ще кажете за курс с живак?

Екхард махна пренебрежително с ръка.

— Безполезен е. От него само почерняват зъбите и тече слюнка.

— Прекрасно. Какво друго имате?

— Тоник по моя рецепта. Прави организма по-силен и по-неподатлив.

— Да го изпробваме тогава — предложи Ник.

Започна да се облича, а Екхард пресипа тъмна и плашеща на вид течност в стъклено шишенце, запуши го и му даде инструкции как да я приема. Поръча му да го посети отново след месец, а после насочи вниманието си към следващия пациент. Ник завърза копринената си вратовръзка в хлабав уиндзорски възел, като в същото време оглеждаше лицето си в огледалото на стената. Поне още изглеждам здрав, помисли си. Може би леко блед, но това е всичко. Екхард преувеличаваше. Всички лекари постъпваха така. По този начин задържаха пациентите си. Облече си сакото и пъхна шишето в джоба. На излизане помоли рецепционистката да прати сметката в хотела му.

Слънчевата мартенска сутрин навън действаше стимулиращо. Силуетът на Ник стоеше модернистично в сивия костюм от три части и доста смелия избор на кафява вратовръзка, обувки и палто вместо черни. Вървеше по Парк Авеню — с надеждата да хване наемен файтон — с ръце в джобовете. Походката му беше пружинираща и странно грациозна. Хладният въздух придаде цвят на бледото му лице с високи скули и смайващи очи с цвят на тюркоаз. Привличаше множество възхитени погледи, макар да не беше наясно за това, потънал в собствените си мисли.

Най-накрая успя да се качи на файтон и поръча на кочияша да го откара до Грамърси Парк. По път отмина една галерия на Четирийсета улица. Със своята бяла тента със златен ръб и лъскавите си месингови врати, оградени от бронзови вази, тя изглеждаше изключително просперираща. Докато се взираше в нея, на лицето му се изписа твърда решимост. Той щеше да открие своя галерия и тя също щеше да просперира. Нямаше да допусне болестта му да надделее. Беше замесен от кораво тесто и щеше да го докаже. На Екхард. На себе си. И най-важното на баща си, който го беше нарекъл гнусна твар и го беше посъветвал да пукне бързо, та да спести позора на семейството си. Против волята му в главата му изникна образът на мъжа. Внушителен, енергичен и мрачен. Богат отвъд границите на човешкото въображение. Могъщ. Чудовищен.

Разтърси глава, за да отпъди мисълта за него, но не се получи и той зърна баща си вечерта, когато беше научил за заболяването на Ник и с изкривено от ярост лице го беше запратил към стената. След това той остана да лежи на пода, като едва си поемаше въздух и наблюдаваше черните върхове на оксфордските на баща си, докато той крачеше из стаята. Купените от „Лобс” обувки бяха лъснати до плашещ блясък. Ръбовете на панталоните от „Пулс” бяха изрядни. За него външният вид беше всичко. Говори и се обличай като джентълмен и се превръщаш в такъв, без значение дали биеш конете, прислугата и сина си.

Ник се откъсна от спомена и посегна към часовника си. Имаше среща с агента по недвижими имоти, за да огледа помещения за галерията си. По грешка отвори задната част на кутийката. В скута му падна старателно изрязана малка снимка. Вдигна я и сърцето му се сви, докато наблюдаваше усмихващия се от нея млад мъж. На стената зад гърба му се виждаше надпис, гласящ: „Ша Ноар”. Ник си спомняше мястото така ясно. Почти успяваше да вкуси абсента и да подуши нощния въздух — наситена смесица от цигарен дим, парфюм, чесън и маслени бои. Можеше да зърне приятелите си — лицата им, опърпаните им дрехи и изпоцапаните ръце. Притисна ръка към сърцето си и почувства ударите му. Поражения ли? Ако покъртителната загуба от предишната есен не го беше накрала да спре да бие, тогава какво биха сторили някакви си увреждания? Продължи да се взира в снимката и внезапно вече не беше в Ню Йорк, а се беше озовал обратно в Париж. Хенри седеше срещу него в едно кафене и носеше любимото си виненочервено сако. Не беше март, а май, вечерта, когато се срещнаха. Отново беше там, на Монмартър…

— … Двеста и петдесет франка за този… плакат? — кресна Пол Гоген на завален от виното френски. — Та той изглежда като току-що свален от улична лампа.

— По-добре плакат, отколкото детска рисунка… като твоите бретонци — не остана длъжен Анри дьо Тулуз-Лотрек, с което предизвика изблик на смях у останалите от компанията.

По-рано същия ден Ник беше продал една от картините на Тулуз-Лотрек, колоритен портрет на Луиз Вебер, танцьорка известна с прякора Ла Гулю. Работодателят му, прославеният търговец на художествени произведения Пол Дюран-Рюел се беше колебал дали да представят Тулуз-Лотрек, но Ник настоя и той му позволи да изложи няколко от платната му. Ник получи съвсем дребна комисиона от сделката, но спечели нещо друго — победа за новото изкуство.

Несъмнено беше подвиг да успееш да продадеш творба на някого от новото поколение. Пласирането на произведения на Мане, Реноар или Морисо — онези, положили началото — беше достатъчно трудно. Но Ник имаше вяра. През 1874 година, когато се беше зародил авангардът, те също не са могли да продадат нищо. Един критик беше използвал за идея името „Импресия, изгрев” на едно платно на Моне и ги беше отхвърлил до един, определяйки ги като импресионисти, просто някакви си дилетанти. Те се опълчваха срещу смятаното от обществото за приемливо — исторически сцени и живопис — и се стараеха да представят реалното, а не идеалното. Навелата се над труда си шивачка за тях беше също така интересен модел като император или бог. Техниките им бяха свободни и непринудени, всичко което би пробудило емоции. Обществото ги хулеше, но Ник ги обожаваше. Реализмът, с който пресъздаваха живота, засищаше глада му за поне мъничко откровеност в неговото собствено съществуване.

Докато беше в Кеймбридж, учеше икономика, защото баща му го застави — искаше да е добре подготвен, за да поеме семейната банка „Албион” — но прекарваше свободното си време, като усвояваше история на изкуството. Първия път, когато зърна произведение на импресионист в Националната галерия, беше на деветнайсет, работеше за през лятото в банката и мразеше всяка секунда, прекарана там. След това излезе навън, нае файтон и поръча на кочияша да го вози из града в продължение на един час — където сам избереше — за да има възможност да поплаче насаме. Когато се върна в дома си същата вечер, вече знаеше, че не може да остане в „Албион”, нито да се върне в Кеймбридж. Щеше да се възпротиви на баща си и да замине за Париж. Мразеше живота си — тези задушаващи дни; семейните вечери, по време на които баща му го изпитваше с различни финансови задачи, а после го мъмреше, че не знае отговорите; непоносимите забави, на които приятелките на майка му натрапваха дъщерите си, като че бяха някакви сводници, тъй като единственият син, носещ името на баща му, беше смятан за супер добра партия. Целият му живот не бе нищо повече от преструвка. Човекът, който представляваше той, беше нещо неприемливо. Но в платната на Моне, Писаро и Дега успяваше да зърне света такъв, какъвто е, а не какъвто някой го представя и той се беше вкопчил в този образ.

Ник отпи още глътка вино, докато Гоген и Тулуз-Лотрек продължаваха да се присмиват един на друг. Наслаждаваше се безгранично. Духът беше висок, а настроението тържествуващо. Самата Ла Гулю също се появи, придружавана от възгласи и аплодисменти. Ник се озърна и забеляза Пол Синяк и Жорж Сьора да спорят разгорещено. Емил Бернар се занасяше с красив млад мъж с дълга кестенява коса, непознат за Ник художник, че сервитьорката била влюбена в него. Бяха дошли и някои от колегите му от галерията. Също и братята Ван Гог. Начумереният и кисел Винсент и сериозният Тео, директор на „Монмартър гупил” — конкурентна галерия. Забавата беше прекрасна, а също и вечерта, но тогава се случи бедата.

Ник си похапваше миди, като топеше късчета хрупкав хляб в чесновия им сос. Точно се протегна през Гоген за останалото от хляба, когато сякаш от нищото към него полетя голяма гнила зелка и го удари по главата. Той седеше, изпаднал в пълен шок и неспособен да продума, а по лицето му се стичаше слуз. Чу се вик и останалите присъстващи се разпръснаха, за да задържат нападателя… Мъжът беше заловен и върнат за яката обратно на мястото на престъплението. Оказа се, че бил разгневен от творбите на Гоген пощенски служител. И не само че отказа да се извини, но смъмри Ник, задето тъпата му тиква се изпречила на пътя и той пропуснал целта си.

Вонята беше непоносима. Ник се изправи, обяви, че трябва да се прибере у дома и да се преоблече, когато един от гостите — младият мъж, по когото си падаше сервитьорката — му предложи да го заведе до своя апартамент, където Ник можеше да се измие и да облече чиста риза.

— Името ми е Хенри… Хенри Бесон — представи се. — Квартирата ми е съвсем наблизо. Само на една пряка разстояние.

— Да вървим — съгласи се Ник.

Тичаха по всички пет рамена на стълбището до миниатюрната стая на Хенри, като Ник съблече ризата още по път. Озовал се вътре, той се наведе над малката опръскана с боя мивка и заля главата си с вода. Хенри му подаде сапун и кърпа, а след като се облече, и чаша червено вино. Ник беше бързал толкова много да се почисти, че не беше забелязал какво представлява стаята на Хенри, но сега го направи. И за негова изненада, където и да погледнеше — закачени на стената, опрени на празната камина или на оскъдната мебелировка — съзираше най-изпълнените с живот и светлина картини, които някога беше виждал. Танцуващо младо момиче, разстилащата се по кожата и с цвят на слонова кост руменина. Перачка със запретнати поли, които разкриваха месестите ѝ колене. Изображение на Халите. И после зърна една, която го смая — двама мъже по време на закуска. Единият седеше до масата с препечена филийка и вестник пред себе си, а другият пиеше кафе на прозореца. Бяха облечени и дори не се гледаха един друг, но позите им издаваха, че са любовници. Творбата беше едновременно невинна и възпламеняваща. Ник преглътна.

— Мили боже, Хенри… Показвал ли си я?

Хенри приближи, за да види за коя картина говори.

— Приятелите ни изобразяват истината, Никълъс, и заради това са замеряни със зелки. — Засмя се. — Или по-точно замеряни са представящите ги. — Усмивката му помръкна, когато докосна платното с пръсти. — Те ни показват такива, каквито сме, а хората не могат да го понесат. Кой би приел истината за моя живот?

Те не се върнаха при останалите. Изпразниха една бутилка вино, а после отвориха друга, говориха до късно за приятелите си художници, за писатели като Зола, Рембо и Уайлд, за композитори като Малер и Дебюси и за самите себе си. А на следващата сутрин, когато първите слънчеви лъчи погалиха спящия Хенри, Ник лежеше буден и просто го гледаше как диша, самият той едва способен да поеме въздух заради тази странна нова пълнота в сърцето му…

Един полицай потропа грубо по кабриолета и го изтръгна от мислите му.

— Напред има преобърната двуколка — викна към кочияша. — Никой не помръдва. Завийте по Пета улица.

Ник погледна към все още лежащата върху дланта му снимка. Сакото, в което беше облечен Хенри, го накара да се усмихне; помнеше как му го купи. Пъхна снимката обратно в кутийката на часовника. Хенри смяташе, че той е прекалено добър с него, прекалено щедър. Не беше така. Подаръците, получавани от Хенри — любовта, смеха, куража — значеха много повече. Той беше човекът, който го убеди да се опълчи на баща си, да живее живот, какъвто той избере. Отне известно време, струваше им някоя и друга разправия, включително една доста шумна сцена в Лувъра. Добре поне, че беше на английски — Хенри настояваше да го използват, за да подобри познанията си — така че повечето посетители не ги бяха разбрали, но все пак беше доста неловко.

— Хенри, моля те! Понижи глас!

— Кажи ми, че съм прав. Признай го!

— Ще ми се да можех, но…

— Но? Но какво? Не ти трябват парите му. Печелиш отлично в галерията.

— Далече от отлично.

— Не, съвсем отлично е. Стига за наема, купуваме си храна и вино. Дава ни добър живот.

— По дяволите, Хенри. Що за сцена е това? Хората ни гледат…

— Остави ги! Какво зяпате, а? Не ви влиза в работата! — тросна се на няколко любопитни жени. Погледна Ник в очите. — Кажи му да върви по дяволите, Никълъс. Остави го да прекъсне отношения с теб. Сам можеш да постигнеш успех. Ти си най-добрият търговец на Дюран-Рюел. Всяка галерия в Париж иска да те наеме…

— Да ме наеме…

— Можеш да отвориш своя собствена и да имаш клонове в Лондон, Амстердам, Рим…

— Хенри, ти не разбираш, не е така просто…

— Господа, ако обичате — предупреди ги един от уредниците.

Последва ледено мълчание. Хенри се престори на силно заинтересуван от Вермеер. Ник го наблюдаваше, докато той стоеше намръщено със скръстени ръце и спускаща се по раменете тъмна коса. Такъв красив мъж, помисли си, с такова добро и голямо сърце. Талантлив. Умен. Упорит до крайност. И аз го обичам повече, отколкото някога съм обичал някого. Безгранично.

Хенри хвърли сърдит поглед към уредника, а после изсъска към Ник:

— Искаш да се прибереш у дома. Липсва ти грозният Лондон. Дъждът. Облаците. Ти си един студен английски и не ме обичаш.

— Англичанин, Хенри. И те обичам. До лудост. Но…

Хенри го сряза.

— Тогава не обичаш себе си. Ако се върнеш, това значи смърт за теб, знаеш го, нали? Не му дължиш личното си щастие, Никълъс. Не му дължиш и живота си.

— Чувствам, че му го дължа.

— Боже мой! Но защо?

— От чувство за отговорност, вероятно. Аз съм единственият му син. Прадедите ни са положили основите на „Албион” преди повече от двеста години. Шест поколения са я ръководили; от мен се очаква да съм седмото.

— Но ти ненавиждаш банките, Никълъс! Не следиш баланса си. Дори не ходиш да внасяш комисионните си. Аз трябва да го правя.

— Знам, знам…

— Способен ли си да напуснеш Париж заради една банка? Да изоставиш живота си тук? Работата си? Можеш ли да оставиш мен?

— Но нали точно там е проблемът, Хенри? Не мога да те оставя.

Ник се беше влюбил в Хенри още вечерта, когато се срещнаха и Хенри отвърна на чувствата му. Беше имал любовни отношения преди, потайни и скрити непохватни опити, които го бяха оставили да се чувства засрамен и омърсен, но никога не се беше влюбвал. А сега беше влюбен. В цялата прелест на това състояние! Изведнъж най-баналните дейности се изпълваха с магия. Купуването на пиле представляваше неописуема наслада, защото щеше да го отнесе на Хенри, който щеше да го сготви за вечеря с бяло вино и подправки. Намирането на красиви бели рози на пазара се превръщаше в най-голямото постижение за деня — въпреки че беше продал шест картини, — защото това бяха любимите цветя на Хенри. Да отиде в „Тасър и Лот” в събота и да купи най-добрите бои и най-качествените четки — неща, за които Хенри дори не можеше да мечтае — и да ги постави мълчаливо до статива му, предизвикваше у него неописуема радост. Само след месец вече бяха наели заедно апартамент, което беше последвано от една година съвършено щастие. Ник беше повишен два пъти. Дюран-Рюел заяви, че никога не бил срещал толкова силен инстинкт у такъв млад човек. И всяка вечер имаше Хенри, при когото да се прибере. С когото да разговаря, да се посмее и да обсъди случилото се през деня.

Но на хоризонта се задаваше черен облак — баща му. Беше побеснял, когато Ник замина за Париж. В началото не го закачаше, защото се надяваше, че интересът му към изкуството е само фаза. Но сега го искаше обратно у дома. Бил навършил двайсет и една, беше му написал, и било време да поеме отговорностите си. Баща му искаше да разшири дейността на банката, да отвори клонове из Англия и Европа. Светът на бизнеса се променял, твърдеше. Искаше да направи „Албион” публично акционерно дружество и желаеше синът му да се включи в тази дейност.

Когато Ник отказа да се върне, той му отряза издръжката. Това не подейства и сега заплашваше да го лиши от наследство. Ако това се случеше, той щеше да се изправи пред загубата на огромно завещание: милиони лири, фондове и капиталовложения; градска къща в Лондон; имение в Оксфордшир; недвижима собственост в Девън и Корнуол; място в Камарата на лордовете. Беше отправил предложение към баща си: ако му дадеше още малко време, само до лятото, през септември щеше да се върне в Лондон, за да поговорят. Той се съгласи. В момента беше началото на юли. След два дни двамата с Хенри щяха да отпътуват от Париж за Арл и в следващите седмици щеше да се помъчи да реши какво да предприеме.

През прозореца на файтона нахлу студен въздух. Все още потънал в мислите си, Ник не го почувства. Двамата с Хенри бяха наели красива малка каменна къща в Арл. Разхождаха се из провинцията и нощем спяха непробудно, събуждаха се напълно отпочинали и се кълняха, че вече никога няма да се върнат в шумния и мръсен Париж. През деня Хенри рисуваше, а Ник кореспондираше с художници и клиенти или четеше. Понякога се разхождаха до града, за да хапнат в някое кафене, но в повечето случаи Хенри готвеше. Вечерта, когато сподели с него решението си, Хенри беше приготвил пита с лук. Ник не успя да хапне нито залък…

— Ужасно се тревожа за Винсент, Никълъс. Никак не е добре — заговори Хенри и си сипа бяло вино.

Бяха седнали да вечерят в двора.

— Никой от вас не е. — отвърна Ник.

— Не се шегувай. Сериозно е.

Хенри му описа проблемите с Винсент ван Гог, който също беше пристигнал в Арл за лятото, но Ник почти не го чуваше. Цяло лято бяха разговаряли за изкуство, приятелите им, храна, вино — за всичко, с изключение на онова, което им тежеше най-много. Тази вечер обаче щеше да се наложи да го обсъдят. Ник беше направил избора си. Същия следобед, докато Хенри рисуваше навън, той отиде до пощата и изпрати писмо до баща си, в което го информираше за решението си. После седна на една близка пейка и изчака, докато пощата затвори и пощенският началник изнесе чувала с писмата, за да го отнесе на гарата и да го натовари на влака за Париж, та да е сигурен, че не може да си го вземе обратно. Когато се прибра, Хенри вадеше питата от фурната. Опита се да му каже тогава, но Хенри му връчи приборите и му поръча да сложи масата.

— Днес следобед видях Винсент в града — продължи Хенри. — Толкова е отслабнал, че едва го познах. Беше облечен в старо сако и протрити панталони. Взех го за скитник. Покани ме да погледна работите му.

— И как бяха?

— Удивителни. Има натюрморт с кафеник, който на всяка цена трябва да видиш и портрет на зуав… Цветовете! Толкова впечатляващи и оригинални са.

— С други думи никога няма да се продадат.

— Е… — отвърна той и му отправи поглед, пълен с надежда. — Може би в ръцете на добър търговец, най-добрия в Париж…

Ник преглътна малко вино и задържа погледа си върху него.

— Поне ще пробваш ли?

— Да. — Ник остави чашата си, но ръцете му трепереха и я събори.

Хенри скочи да обърше разсипаното.

— Никълъс, толкова си непохватен… Виж, всичко е в чинията ги. — Хенри забеляза, че Ник не беше докоснал храната. — Защо не ядеш? Не ти ли харесва питата?

Той не отговори. Чувстваше гърдите си притиснати, като че всичкият въздух беше изтръгнат от него.

— Никълъс, какво има?

— Хенри, аз… — не можеше да произнесе думите. — О, боже… — изстена.

— Кажи ми какво не е наред. Болен ли си?

Той погледна към Хенри и хвана ръката му.

— Аз… Днес писах на баща си… — Забеляза, че лицето на Хенри пребледня и побърза да довърши. — Казах му, че няма… Няма да се прибера у дома.

Хенри коленичи до стола на Ник и докосна лицето му. Ник го придърпа към себе си и го прегърна силно, докато не го почувства да ридае.

— Хенри, защо плачеш? — попита. — Мислех, че ще си щастлив.

— Щастлив съм, идиот такъв. Щастлив съм за себе си. Плача за теб… За всичко, което ще изгубиш. Дома си, семейството си… толкова много…

— Шшт, всичко е наред. Сега ти си моят дом. И моето семейство.

Същата вечер проляха още малко сълзи, а също и се посмяха. Ник осъзнаваше, че ще потъгува известно време заради решението си. Но то беше вярното. Върнаха се в Париж в средата на август. Ник се потопи обратно в работата си, решен да осигури на приятелите си художници парите и утвърждаването, които предоставяха продажбите. Творбите на Хенри започнаха да се продават. Две платна при Дюран-Рюел, три в „Гупил”. Когато август отлетя и дойде септември, а Ник не беше чул от дома и дума, реши, че баща му е изпълнил заканата си и няма да последват нови опити за контакт. Заболя го силно, но можеше да понесе болката. От страна на Хенри получаваше трайна обич, а именно от това се нуждаеше най-много. По онова време си мислеше, че щастието им ще продължи вечно.

Файтонът спря рязко от източната страна на Ървинг Плейс, с което окончателно изтръгна Ник от спомените му. Слезе и затърси портфейла си, а после плати на кочияша. С претенция за аристокрация, каза си, докато оглеждаше квартала. Стари пари. Усмихна се и се почуди колко стари биха могли да бъдат парите в Ню Йорк. Едно поколение? Две? Стари или нови, него не го беше грижа, стига нюйоркчани да купуваха картините му.

И щяха да го правят. Дюран-Рюел беше дошъл в Ню Йорк през осемдесет и шеста година с триста платна на импресионисти и реакцията се оказа смайваща. Имаше много богати хора, притежаващи нужната изтънченост да оценят новото изкуство. А той щеше да им предложи много. Преди да поеме към Америка, прати хиляди лири в галерията — почти всичко, с което разполагаше — заедно с телеграма, в която обясняваше на бившите си колеги какво иска и им даваше инструкции да му пратят картините в склад под митнически контрол в Ню Йорк. Щяха да пристигнат до седмица. А когато това станеше, да зърне всяко от платната, щеше да бъде като да види лицата на старите си приятели. Всяко от тях съдържаше малко късче от живота на художника, от неговата душа. Нещичко от неговия живот също се съдържаше в тези платна. Неговият и на Хенри. Ако успееше в начинанието си, ако успееше да разкрие пазари за новите художници, да им осигури приходи, та да могат да продължат да работят, тогава от цялото страдание, преживяно от него, щеше да излезе поне нещо добро.

Все още с усмивка на лицето той се запъти към брокера на недвижими имоти. Екхард можеше да проявява колкото си иска песимизъм. Той нямаше планове за скорошно отстъпление. Не днес. Нито утре. Имаше важна работа за вършене и възнамеряваше да я свърши.

Глава 24

— Чичо Майкъл? — викна Фиона от прага на спалнята. — Чичо Майкъл, чуваш ли ме? Веднага трябва да се събудиш.

Спящият мъж не реагира по никакъв начин. Лежеше по гръб в леглото си между оплетените чаршафи. Носеше мърляв гащеризон и чорапи, осеяни с дупки.

— Може би е мъртъв — предположи Шийми.

— Не започвай пак, Шийми. Не е мъртъв. Мъртъвците не хъркат.

Тя отново извика името на чичо си. Той продължаваше да не отговаря и тя го разтърси. Продължи да хърка необезпокояван. Тя го шляпна леко по бузата, а после хвана ръцете му и го дръпна. Той се строполи обратно на леглото. Ядосана, тя го бутна и се запъти към банята.

През първата си безсънна нощ в Ню Йорк Фиона беше осъзнала, че Майкъл не бива да губи магазина. Прехраната му, както и нейната, зависеха от това. Предишния ден, след като сложи Шийми да подремне, беше отишла да купи продукти. Наложи ѝ се да измине седем пресечки, преди да намери читав магазин. Собственикът беше разговорлив и я попита коя е, а после обясни, че познавал чичо ѝ и знаел колко здраво се е трудил, за да спести парите, с които да купи сградата.

— Изкарваше добре от този магазин и би продължил да го прави, стига да се откаже от алкохола — заяви.

След като се върна, тя нави ръкави, запретна поли и се захвана да чисти. Установи, че под цялата мръсотия се крие просторен и добре обзаведен апартамент. Освен спалнята на Майкъл имаше втора спалня, в която се настани тя и детска стая, която отреди за Шийми. Имаше вътрешна баня с тоалетна с промиване, порцеланова мивка и вана. Плюс дневна и кухня с нова печка, двойна мивка и голяма кръгла дъбова маса. Докато търкаше и метеше, забеляза много красиви завършващи детайли. Зелена стъклена ваза с думите: „Сувенир от Кони Айлънд”, изписани на нея. Комплект свещници от пресовано стъкло стояха от двете страни на кутия за бижута, чийто капак беше украсен с черупки от миди. Картини на цветя в рамки. В дневната имаше мек диван с дамаска от тъмно лилаво кадифе и вълнен килим в различни нюанси на светло зелено. Нищо от изброените неща не беше първо качество, но бяха избирани с грижа и говореха за сериозен просперитет на хора от работещата класа.

Очевидно, чичо ѝ беше печелил добре и можеше да го направи отново. Колкото до нея, тя нямаше да работи във фабрика за чай и да чисти кръчми за оскъдни пари; щеше да работи за него, точно както бе възнамерявала. Щеше да усвои бизнеса и да открие свой магазин с парите на Бъртън. Досега беше похарчила само четирийсет лири от петстотинте, които беше взела от него. На борда на кораба смени петдесет и това ѝ даде двеста и петдесет американски долара. Останалите четиристотин и десет биха ѝ донесли още две хиляди. Това представляваше истинско състояние, но също така беше бъдещето на нея и Шийми и трябваше да ги пази. От опит знаеше, че надниците от коя да е фабрика стигат за наема на мърлява стая и оскъдна храна. Ако не внимаваше, щеше да свърши, използвайки тези пари, за да свърже двата края и в крайна сметка щеше да ги профука за нищо. Това значеше, че би се оказала също така бедна, както в Уайтчапъл. А тя беше твърдо решена, че вече никога няма да е бедна. Щеше да забогатее. Имаше да изпълнява обещания, отнасящи се за Уилям Бъртън и Шиън Бомбето и макар да нямаше представа в каква форма ще бъде отмъщението ѝ, знаеше, че ще ѝ трябват пари — при това много, — за да го изпълни. Щеше да се движи нагоре, а не надолу и хъркащата развалина в съседната стая щеше да ѝ помогне.

В банята взе една чаша, която откри до мивката, и я напълни със студена вода. После се върна в спалнята и я изсипа на главата на чичо си.

Той изстена, разкашля се и се изправи. Примигна срещу нея и избъбри:

— Коя си ти, по дяволите? И защо се опитваш да ме удавиш?

Тя се взря смаяно в него.

— Не ни ли помниш? Ние сме твоите племенници. Фиона и Шийми. Вчера говорихме с теб в бирарията на Уелън. Каза, че можем да останем тук.

— Мислех, че съм сънувал — отвърна той и се протегна да вдигне панталоните си от пода.

— Е, помисли пак — заяви ядосано тя. — Не си го сънувал. Както и това, че апартаментът е чист, леглото ти беше оправено и вечеря свинска пържола. Кой я сготви според теб? Някоя фея ли?

— По-скоро дяволът. Беше прегорена.

Той стана от леглото и заиздирва обувките си.

— Благодаря ти — заяви Фиона с още по-силен глас. — Много ти благодаря.

Майкъл притисна длани към ушите си и направи физиономия.

— Главата ме боли. Не говори толкова много.

Фиона вече беше бясна.

— Ще говоря, а ти ще слушаш. Трябва да спреш да пиеш, чичо Майкъл. Съжалявам за смъртта на Моли и знам, че ти е тежко, но ще изгубиш магазина си.

— Вече е загубен — заяви той. — Дължа стотици долари. Пари, c каквито не разполагам. — Докато говореше, отвори най-горното чекмедже на бюрото си.

— Но аз разполагам.

Той се засмя.

— Не и с такава сума — отвърна, докато ровеше из чекмеджето.

— Напротив. Получих… обезщетение. От работодателя на баща ми. За злополуката. Ще ти заема колкото ти е нужно. Можеш да платиш на банката и на всичките си кредитори.

— А! — възкликна Майкъл, намерил търсеното от него.

Измъкна плоско метално шише, отвори го и отпи голяма глътка.

— Не, престани с това — викна изумено Фиона. — Чичо Майкъл, моля те. Изслушай ме…

— Не, ти ме чуй — викна той и я стресна с внезапния си изблик на гняв, — Не ти искам парите. Не ти искам помощта. Онова, което искам, е да ме оставят на мира. — Той отпи още една глътка от уискито, навлече риза и излезе от спалнята.

Фиона го последва с Шийми по петите ѝ.

— Но не те ли е грижа за магазина? — попита. — Не те ли е грижа за теб самия? За бебето ти? Не те ли е грижа за нас?

Майкъл изсумтя.

— Да ме е грижа за вас ли? Момиче, аз дори не ви познавам.

Фиона се отдръпна, сякаш ѝ бяха ударили шамар. Ти, мръснико, помисли си. Ако се беше случило обратното, ако неговите деца бяха потърсили помощ от родителите ѝ, баща ѝ никога не би се отнесъл така зле.

— Ще свършиш на улицата — заяви му, а търпението ѝ се изчерпваше, като че беше запаленият фитил на пръчка динамит. — Скитник без място, където да се приюти. Ще спиш из канавките. Ще се храниш от кофите за боклук. И то само защото не желаеш да се стегнеш. Мислиш ли, че другите хора не преживяват загуби? За единствен ли се смяташ? Едва не се побърках, когато умряха родителите ми, но го преживях. Също и Шийми. Истината е, че едно петгодишно дете има повече… кураж от теб.

Това го накара да спре.

— Не се отказваш, нали? — заяви и бръкна в джоба си. Фиона трепна, когато той хвърли нещо към нея. То се приземи с издрънчаване в краката ѝ. — Ето! — кресна. — Вземи го! Вземи проклетия магазин. Твой е. Просто ме остави на мира. Наду ми главата.

Той напусна апартамента, хлопвайки вратата зад гърба си. Фиона почувства, че очите ѝ се пълнят със сълзи. Погледна към пода, за да не ги забележи Шийми. Погледът ѝ попадна върху предмета, хвърлен от Майкъл. Открояваше се ярко на фона на тъмните дъски. Беше ключ. Думите на Майкъл кънтяха в главата ѝ. „Вземи го. Твой е.” Наведе се и го докосна, а после бързо дръпна ръка.

Какво си мислеше? Луда ли беше? Човек имаше нужда от много знания, за да ръководи магазин — как да поръчва вярното количество стока, как да следи наличните продукти и да разчита книжата с баланса. Тя нямаше подобни познания, Джо ги имаше. Но Джо го няма, нали така, обади се глас в главата ѝ. Онзи глас, който все ѝ посочваше неща, за които тя би предпочела да не мисли. Той е в Лондон, продължи, заедно с Мили Питърсън. А ти си в Ню Йорк и нямаш работа, живееш в сграда, която ще бъда продадена пред очите ти, ако не спреш да мрънкаш и не намериш начин да го предотвратиш.

Тя протегна ръка и стисна ключа между пръстите си. Докато го правеше, чу стъпки по стълбите, последвани от колебливо почукване. Вратата се отвори с изскърцване.

— Майкъл? — прозвуча нечий глас. — Тук ли си?

Тя грабна ключа от пода, пъхна го в джоба си и се изправи.

— Хей. — Някаква жена подаде глава вътре. — Майкъл? О! — възкликна стреснато. — Мили боже! Накарахте ме да подскоча. — Тя влезе с притисната към гърдите червена и месеста ръка. Беше дребна и набита, с гъста кестенява коса, прибрана в кок, добродушно кръгло лице и големи кафяви очи. Ръкавите ѝ бяха навити, а ръцете ѝ бяха опръскани със сапунена пяна. — Аз съм Мери Мънро. Наемателка съм на Майкъл. Живея на горния етаж — обясни.

— Аз съм Фиона Финеган. Това е брат ми Шийми. Племенници сме на Майкъл. Съжалявам, че ви стреснахме. Нямах такова намерение.

Очите на Мери обходиха мокрото от сълзи лице на Фиона.

— Чух крясъци. Затова слязох — обясни с мек шотландски акцент. — Явно ви е посрещнал доста топло.

Фиона се усмихна вяло.

— Не беше точно посрещането, което очаквах — отвърна.

Мери поклати глава.

— Качете се горе. Изглеждате така, сякаш чаша чай ще ви дойде добре.

Тя продължи да бъбри, докато ги водеше към третия етаж. Фиона научи, че пристигнала от Шотландия преди десет години и от три години живее в сградата заедно със сина си и свекър си. Мъжът ѝ бил починал. Загинал при злополука с влак. На вратата ги поздрави високо момче на около четиринайсет години, което Мери представи като свой син.

— Извади хубавите чаши и чинийки, Иън, и сложи чайника на печката — поръча и ги настани до кухненската маса. — Нека само изплакна и простра, а после всички ще пийнем по чай.

Кухнята на Мери миришеше на хубави неща — хляб, бекон и канела. Мивката блестеше. Печката беше съвсем чиста. Линолеумът на пода беше износен и прокъсан на места, но прясно лъснат. На прозореца висяха бели дантелени завеси. Скромна, но безупречно чиста, тя напомни на Фиона за кухнята на майка ѝ и присъствието ѝ тук я утеши.

— Искате ли да хвърлите око на братовчедка си? — попита Мери, докато изцеждаше купчина пелени.

— Бебето? Тя тук ли е?

— Да, в дневната е. Много хубаво момиченце. При мен е от погребението насам.

— О, толкова се радвам, че тя е добре — каза Фиона. — Майкъл спомена, че е при приятелка, но не каза къде. Дори не ми каза как се казва.

Мери поклати глава.

— Той вече не знае собственото си име. Името ѝ е Елинор. Кръстена е на майката на Моли. Ние ѝ казваме Нел. Хайде, идете да я видите. Аз свършвам.

Фиона отиде в дневната. Зърна от един кош за пране да се размахва дундеста ръчичка и чу тъничко гласче да подвиква жизнерадостно. Надникна вътре. Малкото момиченце беше истинска кукла. Имаше черна коса и сини очи като баща си, но беше наследила красивото кръгло лице на майка си. Когато Фиона хвана малката ѝ ръчичка и погука, беше възнаградена с широка беззъба усмивка. Вдигна бебето и го отнесе в кухнята, безкрайно доволна, че за него се грижат добре.

— Готово! — обяви Мери, докато простираше последната пелена на въжето пред прозореца. Усмихна се, като видя как Фиона и Нел си гукат една на друга.

— Истинска малка принцеса. Кажи ми, Фиона, ти момичето на Патрик Финеган ли си? От Лондон?

— Да.

— Така и помислих. Акцентът те издава. Моли ми е разказвала за брата на Майкъл. Мисля, че се надяваше да придума брат ти… Чарли, нали така?… Да дойде в Ню Йорк, за да работи за тях.

— Щеше да се радва.

— Щеше? Той не е ли с вас?

— Не. Умря преди няколко месеца.

— Съжалявам! — каза Мери и остави чайника, който тъкмо беше хванала, обратно на печката. — Колко ли ужасно е било за теб и родителите ти да го изгубите така млад.

— Всъщност изгубихме тях, преди да изгубим Чарли — обясни Фиона. Мери изостави окончателно чайника и седна до масата, а Фиона ѝ разказа съкратена версия на всичко случило се с нея и Шийми през последните няколко месеца.

— Боже, Фиона, след всичко това да пътуваш чак до Америка и да откриеш чичо си в такова състояние. Какъв ли шок си преживяла.

— Така е. Не съм сигурна, че мога да го преглътна — промълви тя с горчива нотка в гласа. — Според онова, което са ми казвали родителите ми за него, той бил добър човек. Никога не съм очаквала да се държи така грубо.

Мери поклати глава.

— Не е груб. Не мисли така за него. Или поне… не беше. Беше най-милият човек. Винаги усмихнат и готов да помогне. Добър човек и добър съпруг. Работлив. Ремонтира техния апартамент и се канеше да стори същото с моя. Също така искаше да разшири магазина. Имаше толкова много планове. Ако Моли можеше да го зърне сега, това би разбило сърцето ѝ. Не знам какво да правя. Пробвах с благи думи и със закани. Отнех му Нел. Нищо не действа. Скоро ще се озове на улицата. И тогава какво? Моли беше най-добрата ми приятелка. Обичам Нел като свое собствено дете. Какво ще ѝ обясня, когато порасне? Че баща ѝ я е изоставил ли? — Гласът ѝ пресекна. — О, ето, започва се. — Тя обърса очи. — Съжалявам. Не мога да се примиря с онова, което си причинява сам. От мъка е. Знам го. Така и не заплака, Фиона. Нито веднъж. Таи всичко в себе си. Пие и крещи, а онова, което трябва да стори, е да ридае.

Мери ѝ сипа чай. Наряза джинджифилов кейк и им сервира големи парчета. Фиона отхапа от своето. Беше много вкусен и тя похвали Мери. Отпи от чая си. Той беше ужасен. Също така лош като онзи, който беше купила предишния ден. Собственикът на магазина го описа като „изтънчен”. Според нея „помия” беше по-подходяща дума. Беше третокачествен кангау, черен китайски чай, слаб и безинтересен като стар сламен дюшек. Стюарт Брайс, човек, с когото двамата с Ник се сприятелиха на кораба и вносител на чай и кафе, който в момента откриваше филиал на фирмата си в Ню Йорк, ги беше предупредил за чая в Америка. Тя си беше отбелязала на ум да си набави индийски чай при първа възможност. Като всички лондончани Фиона намираше живота по-лесен за понасяне с чаша силен чай в ръка.

Мери сложи захар в своята чаша, а после добави:

— Не знам дали си наясно, но той е на път да изгуби магазина. Ще е лошо за него, а също и за нас. Новите собственици може и да не позволят да останем. Не знам къде ще отидем. Майкъл не ни взимаше много. А и не знам къде ще открия квартира със заден двор за Алек и растенията му. Говоря за свекър ми. Той е градинар. Вече не намира много работа, защото е прекалено стар, но все още изкарва по някой долар.

В будните ѝ очи се четеше тревога.

— Точно заради това крещяхме преди малко — обясни Фиона, която все още страдаше при спомена за разправията с Майкъл. — Надявах се да работя за него. Някой ден искам да отворя собствен магазин. Надявах се, че ще ме научи на нужното.

— Ако само имах парите — отвърна Мери, — сама бих платила на проклетата банка. Но той дължи цяло състояние… Стотици долари.

— Това не би помогнало — заяви Фиона, докато се взираше в чашата си. — Вече опитах. Имам малко пари и предложих да изплатя дължимото, но той отказа. — Тя разплиска леко течността и произнесе бавно: — Но ми даде ключа. И ми каза да взема магазина.

Последва мълчание. После Мери попита:

— Дал ти е ключа?

Фиона вдигна поглед. Очите на Мери вече не бяха така тревожни. Наведе се напред, приседнала на ръба на стола с напрегнато и развълнувано изражение.

— Един вид. По-скоро го хвърли по мен.

— Боже мой, момиче! Имаш ключа и нужните пари… Можеш да отвориш магазина отново.

Откакто чичо ѝ изхвърча от апартамента, Фиона не спираше да си повтаря абсолютно същото. Сега Мери произнесе мислите ѝ на глас.

— Наистина ли мислиш, че бих могла? — попита тихо.

Мери се пресегна през масата и пое ръцете ѝ в своите.

— Да! Току-що каза, че искаш свой магазин, нали така? Вземи този на чичо си.

— Но аз не разбирам нищо, Мери. Ами ако объркам всичко?

В един момент беше ентусиазирана заради разкриващата се перспектива, а в следващия ужасена.

— Няма, Фиона. Знам, че няма да объркаш нещата. Личи, че си способно момиче. Онова, което не знаеш, ще го научиш. Когато е започнал, Майкъл също не е знаел всичко. И на него се е налагало да се учи.

Цялата идея беше пълна лудост — истинска и неподправена — и съществуваше огромен риск за парите ѝ. Но от мига, когато докосна ключа, искаше ѝ се да опита. Ами ако се получеше? Щеше да спаси магазина, да остави Мери и семейството ѝ в апартамента, да попречи на чичо ѝ да се озове на улицата и да спести на себе си неизбежната потребност да работи във фабрика.

— Предполагам… че трябва да отида в банката и да го обсъдя с онзи, който отговаря за случая — произнесе колебливо. — Досега дори не съм стъпвала в банка. Не знам какво да им кажа. А дори да знаех, те може да не желаят да ме изслушат.

— Обзалагам се, че ще те изслушат. Ще изгубят от търга. Никога няма да си получат обратно пълната сума. Сигурна съм, че биха предпочели вноските по ипотеката да продължат. Ние ще направим каквото можем, нали, Иън? — Иън кимна енергично. — Ще ти помогнем да почистиш. Аз ще гледам Шийми и ще изпера завесите. Не искаме да напускаме апартамента си, нали, Иън? — Иън поклати повторно глава. Чуха как вратата се отваря и затваря. — О, това е Алек — обясни Мери. — И той ще помогне. Може да насади сандъчета с цветя за витрините. Моли се канеше да сложи такива. Искаше да са готови навреме за пролетта. О, Фиона, кажи да. Опитай се.

Фиона се усмихна.

— Добре, ще го направя.

Мери скочи на крака и я прегърна, като повтори безброй пъти как е сигурна, че тя няма да се провали. Щяла да постигне успех с магазина. Седнаха обратно по местата си, а в кухнята влезе мъж на около шейсет години. Дрехите му бяха износени, но чисти и изгладени. Под шапката от туид се показваше побеляла коса. Имаше прошарена брада и кротки зелени очи.

— Ще започна с рибната яхния, Мери — обяви ликуващо с такъв силен шотландски акцент, че Фиона едва го разбра.

— Татко — скара му се Мери, — не умирисвай апартамента, когато имаме гости.

Мери представи Фиона и Шийми на свекъра си и му разказа за плановете им. Той обеща да изработи красиви сандъчета за Фиона и да ги напълни със зюмбюли, нарциси, лалета и теменужки. Заяви, че отива навън да подготви лехите и помоли внука си да му помогне.

— Идвам, дядо — отвърна Иън и пъхна последната хапка джинджифилов кейк в устата си.

Взе кофите от дядо си наблюдаван тъжно от Шийми.

— Искаш ли и ти да помогнеш? — обърна се Мери към Шийми. — Сигурна съм, че още чифт ръце ще им дойдат добре. — Момченцето кимна ентусиазирано. — Тръгвай тогава.

Фиона се усмихна на брат си, който с кофа в ръка последва Алек и Иън. Щеше да му се отрази добре да прекара известно време навън в компания, вместо да мисли кой е умрял. Тя помогна на Мери да раздигне съдовете от чая и двете решиха, че е най-добре мигом да се захващат с почистването на магазина.

Докато Мери тършуваше из килера за сапун, парцали и четки, Фиона погледна през прозореца да провери как е брат ѝ. Кухнята гледаше към задния двор и тя успя да го види ясно; размесваше с мотика тор и пръст в една ръчна количка. Затрудняваше се с големия инструмент, но тя чуваше как Алек го насърчава и му обяснява, че ако хване дръжката малко по-ниско, ще му е по-лесно да го управлява.

Лъхна вятър. В понеделник беше първият ден от април и пролетта — ако се съдеше по лекия ветрец — не беше далече. Тя се радваше. Топлото време означаваше, че няма да се налага да влага много пари в отопление на сградата. Стомахът ѝ се сви, като си помисли за магазина, но си припомни, че беше оцеляла след загубата на семейството си, изплъзна се от ръцете на убийци и намери безопасност за себе си и брат си. Все някак щеше да се справи с магазин за хранителни стоки.

— Готови сме — заяви Мери, пое бебето от нея и ѝ връчи метла, метална кофа и калъп сапун. — Само ще взема кошчето на Нел и тръгваме надолу.

Отвън, докато вкарваше ключа в ключалката на магазина, Мери каза:

— Само помисли, момиче. В Ню Йорк си от ден и вече имаш магазин. Това те кара да мислиш, че всички онези твърдения как Америка е обетованата земя и улиците ѝ са настлани със злато, може и да са истина, нали?

Ключалката изщрака. Фиона завъртя топката и вратата се отвори. Лъхна я достатъчно силна воня, че да я събори. Повдигна ѝ се и тя покри носа си с един от парцалите на Мери. Когато очите ѝ привикнаха към мрака в помещението, тя забеляза източника на миризмата — охладител за месо. Съдържанието му мърдаше. Ларви, осъзна тя. Хиляди на брой. Дебели, гърчещи се и бели. Тя преглътна с усилие в опит да задържи в стомаха си току-що изядения джинджифилов кейк.

— Това ме кара да мисля, че нещо, казано някога на баща ми от един китайски моряк, е самата истина — заговори смаяна от хаоса пред нея.

— Какво е то? — попита Мери с насълзени очи и кърпичка, притисната към носа.

— Внимавай какво си пожелаваш; може да вземе да се сбъдне.

Глава 25

— Тихо, Нел, доброто ми момиченце — припя леко Мери към пищящото бебе, но това не помогна. Плачът на детето беше оглушителен.

— Фий? Може ли да ми дадеш пари за понички?

— Не, Шийми, не можеш да ядеш понички за храненето по пладне.

— Обяд, Фий. Иън казва, че тук така му викат. Искам пет цента.

— Не.

— Чарли винаги ми даваше пет цента.

— Чарли никога не ти е давал пет цента. В Лондон нямахме центове.

— Добре, значи пени. Ще ми дадеш ли пет пени?

От мазето се разнесе ужасяващ грохот, последван от крясъци.

— Иън, виж какво направи! Целият съм покрит с тази гадост.

Фиона хвърли кърпата, с която лъскаше касовия апарат и изтича до вратата.

— Иън! Роби! Добре ли сте? — опита се да надвика тя плача на Нел.

Иън се намираше по средата на стълбите, подхванал дървен сандък. По-надолу стоеше приятелят му Роби, който държеше другия му край и беше покрит с кафеникава каша.

— Опитвахме се да качим до горе сандък с гнили ябълки. Той обаче се разпадна.

Фиона почувства, как някой подръпва полата ѝ.

— Фий, искам пет цента.

Мери извика, че виещата като сирена Нел сигурно е мокра и ще я качи горе. Фиона нареди на момчетата също да се качат горе и да се почистят. Бръкна с мръсна ръка в джоба на полата си и извади две монети от по двайсет пет цента.

— Иън, когато свършиш, върви и купи храна… така де, обяд за всички — поръча. — И вземи Шийми със себе си, моля те.

Когато всички излязоха и магазинът остана тих, Фиона седна на един стол зад тезгяха и се облегна на стената. Беше потна, мръсна, уморена и всичко я болеше. Оптимизмът, който почувства край кухненската маса на Мери в петък, се беше изпарил, оставяйки я с усещането, че е отхапала далеч по-голяма хапка, отколкото може да сдъвче. Тя, заедно с Мери, Иън и Роби, чистеха от дни, без да спират, а още я чакаха планини от работа. Стори ѝ се, че апартаментът на Майкъл е абсолютно бунище; в сравнение с това тук обаче не беше нищо.

Гризачите и занемаряването бяха довели мястото до пълно опустошение. След като се пребориха с безбожната воня на изгнилото месо, двете с Мери откриха гнездо на плъхове в един сандък за чай. Други бяха пробили дупки в бидоните с туршия и тя се беше разсипала по целия под; бяха прегризали кутиите за пури, за да се докопат до тютюна. Брашното и овесът бяха пълни с житоядци. По повърхността на меда и меласата бяха залепнали мъртви мухи. Плодовете и зеленчуците се бяха съсухрили в кошовете си.

Отне им два дни само да изхвърлят гнилата стока. Охладителят за месо също трябваше да се махне; беше съсипан. Мери, Иън и Роби бяха работили като впрегатни коне. Тя искаше да им плати, но Мери отказа всякакви пари. Все пак Фиона беше успяла да пробута по долар на двете момчета, когато тя не гледаше. Алек също се трудеше. Той беше отвън и изработваше сандъчета за витрините. Шийми също имаше своя дял, чистеше от прах всичко, до което можеше да достигне. Само Майкъл не се виждаше никакъв. Не си мръдна пръста да помогне. Дори когато сутринта го потърси при Уелън, за да го пита за касовия апарат.

— Не мога да отворя касата, чичо Майкъл — уведоми го напрегнато, ядосана, че вече е пиян. — Има ли ключ за нея?

— Да.

— Може ли да го получа?

— Не, касовият апарат не е твой. И магазинът не е твой — заяви силно. Беше толкова пиян, че му се налагаше да се опира в бара, за да не падне от стола.

— Но ти каза да го взема.

— Промених си решението. Не искам да отваря отново.

— Ти, проклетнико! Дай ми глупавия ключ! — кресна тя, изгубила търпение.

— Първо ми дай един долар.

— Какво?

— Дай ми един долар и ще ти дам ключа.

— Не мога да повярвам. Искаш да ми продадеш ключа? Нямаш ли срам?

— Имам много срам, мило момиче. Парите са тези, които не ми достигат.

Фиона стоеше на мястото си и кипеше. Не желаеше повече пари да преминават от ръцете на Майкъл в тези на Тим Уелън, но ключът ѝ трябваше. Измъкна една банкнота от джоба си и я размени за ключа.

— Един долар — обяви. — Това е всичко, което ще получиш, така че по-добре да изкара по-дълго.

Отправяйки мрачен поглед първо към чичо си, а после към Тим Уелън, тя се обърна и тръгна към вратата. С ръка на бравата се обърна обратно към Майкъл и допълни:

— Трябва да знаеш, че е голяма красавица. — Той се взря неразбиращо в нея. — Дъщеря ти. Нел. Има сини очи и черна коса като теб, но останалото е от Моли.

Лицето му се изкриви от болка при споменаването на името на жена му.

— Нел ли са я кръстили? — попита и поръча ново питие.

— Глупак — промърмори, припомняйки си за случилото се.

Отчаяно се нуждаеше от помощта му. Колкото и да беше тежко, чистенето беше нещо, с което щеше да се справи. Но разговорите c банки и кредитори изискваха умения, каквито не притежаваше. Двама от доставчиците на Майкъл — мелничарят и рибарят — вече се бяха отбили. Видели, че магазинът е отворен и дойдоха да настояват за парите си. Тя им плати с надеждата да се постави в добра позиция и да ги придума да заредят отново. Те отказаха. Как щеше да намери нови доставчици? А когато ги намереше, как би разбрала, че не ѝ взимат прекалено много? Още дори не знаеше цената на стоките. Или пък с какво се хранеха американците. Откъде да разбере какви количества да поръча? Дали магазин с тези размери продаваше чувал от двайсет килограма овесено брашно за седмица? Или два чувала? Или пък десет? Колко мляко щеше да ѝ е нужно за един ден? Колко пържоли и наденички? Нямаше да се получи нищо. Тя беше прекалено неопитна. С това начинание нямаше да стигне по-далече от банката. Предишния ден, понеделник, отиде и си уреди среща с управителя за края на седмицата. Той щеше да види, че не ѝ е ясно как се ръководи магазин и щеше да я изхвърли.

Инстинктивно бръкна в джоба, за да докосне синия камък, даден ѝ от Джо, както правеше винаги щом се разтревожеше или уплашеше, но него го нямаше. Разбира се, че го нямаше, нали го продаде? Изпълни я чувство за загуба. Копнеше за Джо, изпитваше толкова силна нужда да е тук. Той би постъпил с разбиране. Всичко това не би било така трудно, ако се бяха захванали заедно. Когато се почувстваше разстроена, той би я закачал и целувал, докато не я разсмееше, както беше правил винаги преди. Беше така болезнено да мисли за него. Все едно че докосваше с пръсти голяма и грозна синина, за да провери дали още боли и потръпваше, когато установеше, че тя винаги, винаги болеше. Защо просто не можеше да забрави за него, както той забрави за нея в нощта на онова празненство?

Часовникът на стената отбеляза пладне. В Лондон е пет часът, помисли си. Краят на работното време във вторник. В този момент напускаше службата си, за да се запъти към дома си, където ѝ да се намираше той. Зачуди се какъв ли беше животът му сега. Дали живееше в луксозна къща? Дали се обличаше в скъпи дрехи и се возеше във файтон? Дали беше важен служител във фирмата на Питърсън? Беше ли щастлив? Мисълта, че Мили може да го погледне в очите всеки ден, да го види да се усмихва, да го докосне, наистина я убиваше. А тя? Тя вече никога нямаше да устреми поглед към него. Може би си беше у дома и вечеряше или пък беше в някой изискан ресторант, или…

Където ѝ да се намираше, мръсникът не беше затънал до уши в хаоса на запуснат магазин, покрит с прахоляк и саламура от туршия, припомни ѝ възмутено вътрешният ѝ глас. Фиона се опита да се възползва от забележката му. Помъчи се да изпита гняв вместо тъга; така беше по-лесно. Опита се да убеди сама себе си, че не я интересува къде е той и какво прави, защото го мразеше. Но не беше така. Обичаше го. Все още. Въпреки всичко. И онова, което желаеше най-много на света, беше той да влезе през вратата, да я поеме в обятията си и да ѝ каже, че всичко е било една ужасна грешка.

Няма голяма вероятност за това, каза си. С усилие прогони мислите за Джо. Имаше работа за вършене и не можеше да си позволи да губи време за самосъжаление. Стените имаха нужда от боядисване. Нямаше представа къде да отиде, за да купи боя, но си спомни, че видя празни кутии до бордюра пред съседната сграда, когато пристигна първия ден. Който и да живееше там, явно тъкмо беше боядисвал. Може би той или тя щяха да ѝ кажат къде да отиде. Излезе навън и в този момент пред магазина спря кабриолет. Вратата се отвори и отвътре изскочи висок рус мъж с кошница за пикник в ръка.

— Никълъс! — възкликна щастливо тя. — Какво правиш тук?

— Липсваше ми! Знам, че се уговорихме да се срещнем в четвъртък, но не можех да чакам.

Фиона беше възторжена да го види. Дори само усмивката му успяваше да повиши духа ѝ.

— Изглеждаш прекрасно — отбеляза.

И това беше самата истина. Както винаги имаше красив и елегантен вид. Може би само лицето му бе прекалено бледо.

— А ти приличаш на мръсна малка клошарка — отвърна той и обърса вакса от брадичката ѝ. — С какво си се захванала, за бога? — Той я обходи с поглед, оглеждайки навитите ръкави и запретната пола. Хвърли поглед към боклука, струпан на бордюра, празния магазин и надписа, огласяващ предстоящия търг, който все още висеше на прозореца, а после се намръщи. — Май нещата не се подреждат по план, дърта пъстърво.

— Не, не точно — отговори тя и се усмихна на странната му проява на привързаност.

Наричаше я с най-ужасни имена. Стара обувка. Стара чанта. Стара къртица.

— Какво стана?

Тя въздъхна.

— Ами… Леля ми е починала, чичо ми се е пропил и не работи от месеци. Банката го е лишила от правото да ползва магазина и е обявила търг. Имам уговорка с управителя да разбера дали ще ми позволят аз да поема нещата. Вече изхарчих прекалено много от собствените си пари, за да платя на кредитори. И може да е било за нищо. От банката спокойно може да ми откажат.

— Разбирам.

— Как са нещата при теб?

— Фатално — отвърна бодро той. — Не мога да намеря къде да живея. И също така не мога да намеря помещение за галерията си. Или са прекалено малки, или прекалено запуснати, или прекалено скъпи. А преди час получих телеграма, че всички купени от мен картини — цялата ми налична стока — са били натоварени на погрешен кораб и са заминали за Йоханесбург. Към проклетата Африка. Ще мине цяла вечност, преди да пристигнат тук. Хотелът ми е много шумен. Храната е ужасна, а чаят не подлежи на коментар. Не разбирам никого в този ужасен град. Те не говорят английски. И са отвратително груби.

Фиона му се усмихна широко.

— Мразя Ню Йорк — обяви тя.

— Също и аз. Ненавиждам това противно място — отвърна той и също се усмихна.

— Но когато слязохме от кораба, ти каза…

— Няма значение какво съм казал. Бях опиянен. — Той положи ръка на рамото ѝ.

— О, Ник — въздъхна тя и отпусна глава. — Каква бъркотия.

— Голяма.

Вдигна поглед към него.

— Какво ще правим?

— Ще отворим шампанско. Незабавно. Няма нищо по-подходящо.

Фиона прибра нещата му в магазина и му обясни, че трябва да отиде до съседите, за да попита откъде да купи боя. Той беше готов да я придружи. Докато стояха пред вратата, отвътре се чуха гласове — на мъж с нюйоркски изговор и на жена с италиански акцент. Звучеше, сякаш се карат. Фиона, вече вдигнала ръка да почука, се отдръпна, но те я забелязаха и само след секунди ведър млад мъж с пъстри тиранти и съответстваща вратовръзка вече ги подканяше да влязат.

— Влезте, влезте! Аз съм Нейт. Нейт Фелдман. А това е съпругата ми Мадалена. — Поразителна тъмноока жена с купища гъста черна коса, прибрана в хлабав кок, им помаха иззад чертожна маса. Беше облечена в покрита с боя бяла блуза и тъмносива пола.

Фиона представи себе си и Ник, а после добави:

— Аз… Надявах се да ми кажете откъде да купя боя. За стени. Чистя съседния магазин… Магазина на чичо ми… Преди няколко дни забелязах отвън празни кофи от боя… Надявам се, че не ви прекъсваме.

— О, чули сте ни да крещим — отбеляза Нейт и се засмя. — Не се тревожете. Така работим. Първо крещим, а после идва ред на ножовете и пушките и който остане прав, печели. — Той погледна към обърканото изражение на Фиона, а после и на Ник. — Шегувам се. Това е само шега. Нали разбирате… Ха, ха, ха. Сега чуйте идеята ми и кажете какво мислите. — Той оформи с ръце във въздуха очертанието на голям плакат. — Представете си фургон с надпис: „Хъдсънс Зелцър, а кочияшът се е навел напред и казва на вас, клиентите: „Стомахът ли ви наболява? От нашите мехурчета болката престава. Ще ви ги доставим без забава. Вижте, имаме скица. Покажи им я, Мади… Какво ще кажете? Мислите ли, че ще проработи?

— Да. Да — Определено — отвърна Ник. — Илюстрацията е много грабваща.

— Ами думите? Харесвате ли ги…

— За бога, Нейт! Покани ги да седнат — скара му се Мадалена.

— Съжалявам. Моля ви… Седнете — каза и посочи към диван, покрит със скици и постери.

Фиона премести един от тях настрани.

— Извинете ни за хаоса — продължи Нейт. — Освен, че живеем тук и работим. Тъкмо се захващаме с нов бизнес. Отваряме рекламна агенция. Истинска лудница е.

— Този е прекрасен, господин Фелдман — отбеляза Фиона, разглеждайки с възхищение постера в ръката си.

— Нейт, моля те.

— Нейт — повтори тя. — Каква прекрасна картина. — Надписът на плаката гласеше: „Бисквитите животни на Уитън — приключение във всяка кутия”. Илюстрацията изобразяваше деца в своята детска стая, които тъкмо бяха отворили кутия „Уитънс”. Бисквитите се бяха изплъзнали навън, бяха се преобразили в истински зебри, тигри и жирафи и лудуваха из стаята с деца по гърбовете си. Фиона знаеше, че Шийми щеше да започне да ѝ вади душата за такава в мига щом я видеше. — „Уитънс” сигурно продават кутиите си с бисквитите една през друга с подобна реклама — отбеляза.

— Ами… Всъщност — заговори смутено Нейт. — Тази още не е тръгнала.

— Никоя от намиращите се тук не е реализирана още — намеси се Мади и стана от мястото си зад масата. — Отворихме само преди седмица. Все още сме прекалено нови за клиентите.

— Всички са изработени на риск — обясни Нейт. — Свързахме се е няколко компании и им предложихме да изработим първата безплатно. Ако привлече клиенти, ще ни платят за втората.

— Звучи ми като доста труден старт — включи се Ник.

— Така е. Но скоро ще сме на истинска печалба — заяви оптимистично Нейт. — Имаме безброй контакти. Аз — с „Петингил”. Това е фирмата, в която работех преди. А Мади с „Джей Уолтър Томпсън”. Само е въпрос първо да се докажем, нали, Мад?

Мади кимна и се усмихна на мъжа си, а Фиона зърна двамата да си разменят обнадеждени, но в същото време тревожни погледи.

— Днес наистина забравих за доброто възпитание. Да ви предложим ли нещо за пийване? Обяд?

— О! Нейт, скъпи… Днес още не съм ходила на пазар — заговори притеснено Мади. Обърна се към Фиона, а лицето ѝ пламтеше. — Толкова сме заети, че забравих да отида.

Фиона осъзна, че Мади и Нейт бяха без пукната пара.

— О, всичко е наред. И без друго не можем да останем дълго — отвърна припряно. — Ние… Аз… Имаме работа в магазина и…

Ник се намеси, любезен както винаги.

— Вижте, не бих приел да ни сервирате каквото и да било, след като преди малко се появих на прага на Фиона с огромна кошница с храна и две бутилки от най-хубавото шампанско „Вдовицата Клико”. Защо вместо това не дойдете да хапнете с нас? Настоявам. Наистина. Купих прекалено много и няма да понеса да се съсипе. Не и при положение, че има гладуващи деца в… — Той махна с ръка. — Е, където в днешни времена се намират гладуващите деца.

Фиона настоя да приемат и накрая те се съгласиха. В магазина Ник отвори кошницата и извади хайвер, салата от омари, желирано пиле, пушена сьомга, хляб, плодове и красиви малки пастички. Кошницата съдържаше също порцеланови чинии, сребърни прибори и кристални чаши за четирима, но храната беше достатъчно за два пъти по толкова. Използваха тезгяха за маса и докато се хранеха, разговаряха. Нейт и Мади искаха да научат всичко за Фиона и Ник и какви са плановете им за престоя в града. После Нейт произнесе лекция пред Фиона на тема новия бизнес на рекламиране, за неговата сила, значимост и потребността да запечаташ името си в общественото съзнание. Каза ѝ, че трябва да се рекламира, когато отново открие магазина. Тя го увери, че ще е техният първи плащащ клиент, а Ник добави, че той ще е вторият.

Докато ядяха, момчетата се върнаха с огромен плик понички, който Фиона им отне, докато не хапнеха малко свястна храна. Иън изтича до горе за още чинии. Шийми прегърна Ник и му обясни колко се радва, задето той не е мъртъв.

— Не питай — каза Фиона при ужасената му физиономия.

Шийми го наричаше татко и на Фиона ѝ се наложи да обясни на Мади и Нейт, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Появи се Мери, която беше нахранила Нел и я беше сложила да поспи. Запозна се с Ник, а той ѝ подаде чаша шампанско. След малко влезе и Алек със завършено сандъче за витрината, който се удиви колко добре изглеждал магазинът.

— Благодаря ти, Алек — отвърна притеснено Фиона, докато му сервираше. — Надявам се да не чистя за следващия собственик.

Мери заяви, че тревогите ѝ са напразни, а Мади, вече приключила с обяда, се огледа и отбеляза, че мекият бежов цвят би бил много по-подходящ от обикновения бял на стените в момента. Даде на Фиона адреса на близък магазин за боя и името на цвета, който имаше предвид, а Иън и Роби предложиха да я купят. Мади обясни, че стените първо трябва да бъдат измити, преди да се боядисат, взе една кофа, пълна с вода и сапун, нави ръкави и се захвана да търка. Трогната, Фиона ѝ каза, че не е нужно да го прави, но тя вдигна рамене и отвърна, че в противен случай трябвало да се върне към работата си заедно с мъжа си, а честно казано предпочитала да мие стени. Преструвайки се на обиден, Нейт взе кърпа и започна да полира бравата на вратата. Ентусиазираният, но неопитен Ник хвана пръчка със закачен на края ѝ парцал и започна да го разхожда по пода, с което само успя да го направи още по-мръсен.

Докато всички му се смееха, Фиона почувства, че бремето върху раменете ѝ олеква поне мъничко и за първи път от пристигането си в Ню Йорк се почувства щастлива, истински щастлива. Може нещата да не се бяха наредили точно по план и може да нямаше чичо, който да я подкрепя, но пък имаше прекрасното семейство Мънро, най-вече Мери, която ѝ вдъхваше толкова кураж. Също така имаше своя така скъп Ник и новите си приятели — всеки от тях следващ своя мечта, — които да я развеселяват и вдъхновяват. Ако Мади и Нейт можеха да рискуват всичко в името на бизнеса си, ако Ник можеше да опита да отвори своя галерия, тогава тя можеше да изпробва да се справи с магазина.

Глава 26

— Добър ден, господин Елис. Аз съм Фиона Финеган… — произнесе по свое мнение твърде плахо Фиона.

Крачеше притеснено, а токовете на обувките ѝ чаткаха по мраморния под на чакалнята към кабинета на управителя на банката. Накъдето и да погледнеше, виждаше студен и лъскав мрамор — под краката ѝ, по тавана, навсякъде, освен по стените; те бяха покрити с фрески, изобразяващи стари холандски търговци. Една група разтоварваше кораб. Друга отваряше магазин. Трета купуваше Манхатън от индианците срещу нещо, изглеждащо като две гривни и колие. Пробва отново.

— Аз съм Фиона Финеган. Добър ден, господин Елис. — Още не беше добре. — Господин Елис предполагам. Аз съм Фиона Финеган. Добър ден…

— Сигурна ли сте, че не искате да седнете, госпожице Финеган? — попита секретарката на господин Елис, госпожица А. С. Майлс, както гласеше табелката ѝ с името. — Може да се позабави още малко.

Фиона подскочи при звука от гласа ѝ.

— Не, не, благодаря — отговори и ѝ се усмихна стреснато. — Ще остана права. — Ръцете ѝ бяха ледени, а гърлото стегнато.

Носеше най-хубавите си дрехи — шоколадовокафява пола и раирана блуза — и разчиташе на тях да ѝ вдъхнат самоувереност. Ник твърдеше, че хубавото облекло имало тази способност. Отгоре беше облякла тъмносиньото си палто, а на шията ѝ пъстрееше копринен шал с десен на рози. Косата ѝ беше усукана по начин, наподобяващ прическата, която Ник ѝ беше направил един следобед на кораба, защото беше отегчен. Кичурите коса не бяха подредени идеално — беше прекалено нервна, че да се суети толкова, — но щяха да свършат работа.

През последната седмица беше изхарчила почти триста долара от собствените си пари за магазина на чичо си. Част от тях бяха отишли за неща като нов охладител за месо, боя и нови рафтове. Другите бяха платили останалите дългове към кредитори. Надяваше се, че изчистването на задълженията ще впечатли банкерите и ще докаже, че тя е сериозна и способна.

Взираше се през прозореца в една оживена улица на име Уолстрийт, когато чу госпожица Майлс да казва:

— Госпожице Финеган, господин Елис е готов да ви приеме.

Стомахът ѝ се сви. Влезе в кабинета на Франклин Елис, помещение, облицовано с ламперия от тъмно дърво с пейзажи от Хъдсън Вали и обзаведено с мебели от масивен махагон. Той стоеше прав пред един скрин. Беше с гръб към нея, но черният му костюм, пригладената му с брилянтин коса и начинът, по който държеше показалеца си, докато завършваше да чете някакъв документ, ѝ създадоха впечатлението, че е суров човек без чувство за хумор.

Само да можеше Майкъл да присъства, помисли си вече сериозно уплашена. Само да не се налагаше да върши това сама. Предишната вечер го помоли да я придружи — наистина го умоляваше, — но никаквецът отказа. Дори да не желаеше кракът му да стъпва в магазина, можеше поне да дойде с нея до банката. Какво знаеше тя но въпроса? Нищо! Единственото, в което беше сигурна — защото прегледа разплащателната книга, — беше, че сградата е струвала на чичо ѝ петнайсет хиляди. Преди четири години той беше платил три хиляди и беше направил трийсетгодишна ипотека при шестпроцентна лихва. Вноските му бяха седемдесет и два долара на месец. Беше спрял да плаща през ноември и сега дължеше на банката триста и шейсет долара плюс двайсет и пет долара глоба. Ако Елис зададеше въпрос за печалби и проценти, ако искаше да научи каква част от предполагаемите ѝ доходи би представлявала вноската по ипотеката или какви ще са общите разходи, тя угасваше. Ще забъркам най-голямата възможна каша, каза си. Дори няма да ме изслуша. Няма да ме приеме сериозно. Няма…

Франклин Елис се обърна. Фиона се усмихна, протегна ръка и каза:

— Добър ден, господин Фиона. Аз съм Финеган Елис.

По дяволите, помисли си. Не… Искам да кажа… Аз…

— Седнете, госпожице Финеган — покани я въздържано той и посочи към стол пред бюрото си. Пренебрегна протегнатата ѝ ръка. — Разбирам, че сте тук, за да обсъдим ситуацията на Осмо Авеню номер 164.

— Да, господине — отвърна тя в опит да събере мислите си. — Разполагам с достатъчно пари да ви платя триста осемдесетте и пет долара, дължими от чичо ми. И бих желала да обмислите възможността да позволите аз да се заема с управлението на магазина.

С доста усилия тя успя да се успокои, да избистри съзнанието си и да започне методично да излага случая си. Отвори малка кожена папка, която беше взела назаем от Мади, извади квитанциите от доставчиците на чичо ѝ, показващи изплатените суми, и ги предостави на Елис да ги прегледа. След това нахвърля плановете си за скромна реклама, която да заеме половин страница от местния вестник в рамките на три недели, тъй като в неделното издание беше по-евтино да се рекламира, отколкото в съботното. Показа му и самата реклама — хващаща окото скица на магазина, направена от Мади и Нейт с писалка и мастило, възхваляваща предлагания асортимент и обслужването. Скицата щеше да служи за две цели: освен да бъде използвана като реклама, тя планираше да направи от нея и листовки с купон за сто и двайсет грама чай при всяка покупка на стойност един долар или повече.

Докато представяше плановете си за магазина, Фиона напълно забрави за притесненията си. Не забелязваше как Елис хвърля поглед към часовника си. Нито забеляза как очите му обхождат деколтето ѝ. Не разбра, че той дори не я слушаше; той обмисляше собствените си планове за вечеря. Тя не разчете правилно изражението на лицето му. Видя интерес, когато единственото, изписано по него беше бегла развеселеност — такава, каквато би донесло наблюдението на дресирано куче, което лае отговорите, като го питат за сбора на числа.

Убеждението, че е спечелила вниманието му, насърчи Фиона. Изброи подобренията, които е направила: новата боя, сандъчетата пред витрините, красивата драперия от дантела на стъклата. Разказа му за всичките си идеи как ще надделее над конкуренцията, като предлага домашни печива, по-висококачествена стока и свежи цветя. Дори планираше да осигури доставка по домовете, защото ѝ се стори добра идеята да спести малко време на жените от квартала, без да таксува услугата, стига да пазаруваха изключително в магазина на Финеган.

— Та, както виждате, господин Елис — заключи ентусиазирано тя с поруменяло лице, — струва ми се, че съм способна да ръководя магазина на чичо си успешно и да извършвам нужното плащане към вас всеки месец.

Елис кимна.

— На каква възраст казахте, че сте, госпожице Финеган?

— Не съм го споменавала, но съм на осемнайсет.

— Някога преди ръководили ли сте магазин?

— Ами… Аз… Не точно… Не, господине, не съм.

— Оценявам усилията ви от името на чичо ви, госпожице Финеган, но се боя, че сте твърде млада и неопитна, за да поемете отговорността за цял бизнес. Сигурно ще разберете, че трябва да пазя интересите на банката и вярвам, че в светлината на настоящите събития най-безопасният курс на действие остава търгът.

— Моля! Но това няма логика — възнегодува тя. — При провеждането на търг бихте изгубили пари. Аз ви предлагам да изплатя дължимите суми и да продължа да спазвам условията на ипотеката. Това значи шестпроцентна печалба за вас. Със сигурност бихте предпочели да печелите пари, вместо да губите…

— Срещата ни приключи, госпожице Финеган. Приятен ден — произнесе ледено Елис, не особено възторжен собственият му бизнес да му бъде разясняван от една осемнайсетгодишна.

— Но, господин Елис…

— Приятен ден, госпожице Финеган.

Фиона събра документите си и ги прибра в папката. С достойнство, подобаващо на кралица, а не на съкрушено момиче, тя се изправи и протегна ръка, като този път изчака, докато Елис не я пое. После напусна офиса му с надеждата, че сълзите ѝ няма да бликнат, преди да се е озовала навън. Всичката свършена работа се оказа напразна. И парите, които беше похарчила. Боже, все едно ги беше хвърлила. Как можеше да е толкова глупава и да си въобрази, че от банката биха ѝ обърнали внимание? Ужасяваше се да се прибере у дома. Знаеше, че Мери я очаква и се надява да е минало добре. Какво щеше да ѝ каже? Тя разчиташе на нея. Всички разчитаха на нея. А след като съобщеше новините, трябваше да се захване с онова, от което се ужасяваше най-много — да търси място за живеене и работа. Щеше да стане свидетел как продават сградата. Как чичо ѝ остава бездомен и се скита по улиците като обезумял негодуващ пияница.

Стисна още по-здраво папката си. Беше навела глава и не забеляза елегантно облечения мъж на коженото кресло пред офиса на Елис, който беше опрял глезена на единия си крак в коляното на другия. Висок, около четирийсетгодишен и с впечатляващо добра външност, той я огледа с интерес и възхищение. Угаси пурата, която държеше, стана и приближи до нея.

— Елис ви отказа ли?

Фиона, която все още се опитваше да въздържи сълзите си, кимна енергично.

— Държи се като някоя бабичка. Седнете.

— Моля?

— Седнете. Чух разговора ви. Идеите ви са добри. Хрумването ви да се диференцирате е чудесно.

— Да какво?

— Да се диференцирате. — Той се усмихна. — Харесва ли ви думата? Означава, че се откроявате от конкуренцията. Предлагате неща, които те не предлагат. Ще видя какво мога да направя.

Той изчезна в офиса на Елис и хлопна вратата зад гърба си. Смаяна, Фиона остана точно там, където я беше оставил, докато госпожица Майлс не ѝ каза да седне.

— Кой е той? — попита я Фиона.

— Уилям Макклейн — отвърна секретарката с благоговение.

— Кой?

— Макклейн. Мините „Макклейн“. Дърводобивната компания „Макклейн“. Просто един от най-богатите мъже в Ню Йорк — отвърна тя с тон, подсказващ, че има Фиона за загубенячка, задето не е наясно. — Сложил е началото на капитала си със сребро — обясни с приглушен глас. — После се е захванал с дърводобив. Сега разработва планове за първия подземен влак в Ню Йорк. Говори се, че смятал да се захване с телефони и електричество.

Фиона имаше само най-бегла представа какво е телефон и никаква по отношение на електричеството, но кимна, преструвайки се, че разбира.

Собственик е и на Първа търговска банка. И освен това… — тя се наведе по-близо до Фиона — той е вдовец. Жена му умря преди две години. Оттогава всички светски дами са по петите му.

Вратата на господин Елис отново се отвори и това сложи край на разговора. Господин Макклейн излезе.

— Получавате магазина си — информира накратко Фиона. — Вижте се с господин Елис за подробностите. И похарчете малко повече за реклама. Ако ви е възможно, ангажирайте цяла страница и я пуснете в събота, а не в неделя, дори да е по-скъпо. Именно тогава се плаща на повечето мъже в района. Хубаво е името ви да е прясно в ума им, когато имат парите, а не когато вече са похарчени.

Преди Фиона да успее да промълви и една дума, той повдигна леко шапката си към нея и госпожица Майлс и си тръгна, оставяйки я да стои на мястото си, взряна в гърба му и шепнеща:

— Благодаря.

Глава 27

Всички големи и плътно застроени една до друга, облицовани с варовик къщи на Албъмарл Стрийт в сравнително новия и модерен квартал Пимлико бяха безупречно поддържани. Капаците на прозорците и вратите бяха боядисани в еднакъв лъскав черен цвят, месинговите пощенски кутии — полирани до блясък, подхождащите теракотените сандъчета или керамичните вази — пълни с цветя. Пред всяка постройка имаше черна газена лампа, която светеше ярко в девет часа тази дъждовна априлска вечер.

Къщите, солидни и еднообразни, макар и лишени от вдъхновение като форма, във всеки случай бяха безукорни функционално, качество така желано от техните обитатели — прясно забогатели членове на средната класа, решени да се докажат като не по-малко изтънчени и уважавани от притежаващите стари пари съседи в Белгрейвия и Найтсбридж. Нямаше нищо разрушено, нищо не на място или неприлично. По улицата нямаше боклук, нито скитници или улични кучета. Беше тихо като в гробищен парк и задушаващо като в ковчег. Джо Бристоу ненавиждаше мястото.

Копнееше за колорита и живота на Монтагю Стрийт. Липсваше му да се прибира у дома вечер при развълнуваните викове на брат си и сестрите си, липсваха му мръсните шегички на приятелите му и импровизираната игра на футбол върху неравния паваж. Но най-много от всичко му липсваше разходката до номер осем, където едно чернокосо момиче седеше на стълбите и играеше с брат си или отхвърляше купчини с дрехи за кърпене. Липсваше му произнасянето на името ѝ и да я наблюдава как вдига глава и на лицето ѝ цъфва усмивка. Предназначена за него.

Модерната му черна карета, теглена от красив дорест кон, и двете сватбен подарък от тъста му, спря до портикото пред къщата. Той не ускори крачка, докато доближаваше вратата, нито сърцето му потрепна в очакване да зърне жена си. Единствената му надежда беше, че вече е заспала, а също и прислужниците, с чието присъствие в дома и в живота си така и не можеше да свикне. Видът на обезпокоената камериерка на върха на стълбището му даде да разбере, че това няма да се сбъдне.

— О, господин Бристоу! Слава богу, че най-накрая сте си у дома — изплака.

— Какво има, госпожо Париш? Защо сте тук отвън? Къде е Матисън?

— В килера е, господине. Търси резервен ключ за кабинета ви.

— Защо…

Думите на Джо бяха заглушени от звъна на счупено стъкло.

— Заради госпожа Бристоу. Заключи се в него и не иска да излезе — произнесе госпожа Париш, останала без дъх. — Мислех, че си е легнала. Тъкмо се бях прибрала в моята стая, когато чух трясък. Изтичах обратно долу… Аз… Не знам какво стана. Тя просто полудя! Разхвърляше документите ви и трошеше разни неща. Не можах да я спра. Опитах, но тя ме избута навън. О, господине, моля ви, качете се при нея. Побързайте, преди да е сторила нещо, с което да навреди на бебето.

Джо изтича на втория етаж. Мили не се чувстваше добре още от завръщането им от сватбеното пътешествие два месеца по-рано. Бременността ѝ беше тежка. Предишния месец беше започнала да кърви и едва не изгуби бебето. Лекарят ѝ нареди да остане на легло.

Докато ровеше в джоба си за ключа, чу ридания от другата страна на вратата, последвани от силно трополене, като че се беше срутила камара с книги. Вкара ключа в ключалката, отвори вратата и установи, че целият му кабинет беше обърнат с главата надолу.

Навред по пода се стелеха хартии. Библиотеката беше съборена. Витрините на секретера му бяха строшени. Мили стоеше насред цялата разруха с лице, мокро от сълзи, русата ѝ коса беше разпусната, а кръглият ѝ корем надигаше нощницата. В ръката си държеше сноп листове. Разпозна ги. Докладът от частния детектив, който беше наел, за да открие Фиона.

— Връщай се в леглото, Мили. Знаеш, че не бива да ставаш.

— Не можех да заспя — отвърна през сълзи. — Затова станах да проверя дали си вкъщи. Открих това. Видях го на бюрото ти. Издирваш я, нали? Преместила се е… или е напуснала Лондон и ти се опитваш да я откриеш.

Джо не ѝ отговори. Не го беше видяла на бюрото му, защото той го беше заключил в секретера си. Все пак не му се струваше разумно да спорят по този въпроса в момента. Отлично знаеше в какво се превръща тя, когато е ядосана.

— Хайде, Мили, знаеш какво каза лекарят…

— Отговори ми, проклет да си! — кресна тя и хвърли листовете по него.

— Няма да говоря за това сега — заяви той категорично. — Прекалено си разстроена. Трябва да се успокоиш, защото иначе ще навредиш на бебето.

— Спиш с нея, нали? Сигурно го правиш, защото с мен не спиш. Нито веднъж за пет месеца. През цялото това време ме убеждаваше, че се прибираш късно заради работата си, но не е така, нали? Заради онази мръсна малка уличница е. — Тя се спусна към Джо и заудря гърдите му с юмруци. — Престани! — кресна. — Престани да се виждаш с нея!

Джо я улови за китките.

— Достатъчно! — викна.

Тя се задърпа и заизвива ръце в опит да се освободи от хватката му, като в това време сипеше ругатни към него. После изведнъж спря. Потрепна и после замръзна, напълно неподвижна.

— Какво има? — попита я той.

Тя го погледна с големи уплашени очи. Ръцете ѝ се стрелнаха към корема. От устните ѝ се откъсна стон и тя се преви на две. Джо я подхвана. Опита се да я изправи на крака, но тя не можеше. Изплака два пъти, впивайки нокти в ръката му.

— Шшт, всичко е наред — заговори той в старанието си да я усмири. — Поеми дълбоко въздух. Добро момиче. Всичко ще се оправи. Просто контракция. Лекарят каза, че е възможно да се случват, нали помниш? Поръча да не се тревожиш.

Но не беше просто контракция. Когато тя направи няколко крачки, като все още се мъчеше да се изправи, той забеляза на килима под нея лъскави капки кръв.

— Мили, чуй ме — заговори, като се стараеше да звучи спокойно. — Ще се обадя на лекаря. Той ще дойде да те прегледа и всичко ще бъде наред. Сега да те сложим обратно в леглото.

Тя кимна и тръгна към вратата. Завладя я нов пристъп на болка, който я накара отново да се превие на две. Именно тогава забеляза алените петна върху върховете на белите си пантофи.

— О, не — проплака. — О, боже…Моля те, не…

След секунди воплите ѝ се превърнаха в писъци.

Джо я вдигна на ръце и я изнесе от кабинета си. Уплашената госпожа Париш стоеше в коридора със свещ в ръката.

— Доведете, доктор Лайънс — изкрещя ѝ. — Бързо!

Джо седеше на дървената пейка пред болничната стая на Мили с глава, потънала между дланите. Беше слушал стоновете — и писъците ѝ — в малките часове на нощта, докато най-накрая те милостиво не секнаха призори.

Сега при нея бяха доктор Лайънс, две сестри и баща ѝ. Тя не го искаше около себе си и той не я кореше. Вината беше изцяло негова. Вчера трябваше да се прибере по-рано, да ѝ донесе цветя и да вечерят заедно. Така се очакваше да постъпват съпрузите. Не беше редно да воюва с нея. И не беше редно да издирва Фиона.

На сутринта след първата им брачна нощ — когато той се изниза от апартамента им в хотела, за да се напие до несвяст — се събуди с ужасяващ махмурлук, ридаеща съпруга и осъзнатия факт, че не може да живее по този начин. Не обичаше Мили и не можеше да се накара да спи с нея, но поне можеше да се отнася любезно и внимателно. Същия следобед заминаха за Франция и той изтърпя безкрайния им меден месец — лицето на Мили, гласа ѝ, безсмисленото ѝ бъбрене и непрестанните ѝ настойчиви молби да се любят — с цялата издръжливост, на която беше способен. Денем беше мил и грижлив, придружаваше я по магазините, из музеи, кафенета и театри — навсякъде, където тя желаеше да отиде. Но нощем се оттегляше в отделна стая, за каквато настояваше във всеки хотел във всеки посетен от тях град, за да потърси покой и облекчение, а също и да има възможност да скърби за стореното от него и за загубата си.

В началото беше просто оскърбена заради липсата му на внимание, но с течение на времето това прерасна в ярост. Отблъскването от негова страна нараняваше суетата ѝ. Желаеше го и не беше свикнала да бъде отхвърляна. Една седмица, след като отпътуваха от Лондон, избухна първата им от много ужасяващи разправии. В хотел „Крийон” в Париж, в коридора пред апартамента им. Прибираха се след вечеря в кафе „Дьо ла Пе“. Мили искаше той да отиде в стаята ѝ. Той отказа. Отново. Тя го обвини, че се отнася студено към нея. Извиси тон и се разплака, заяви му, че женените хора не прекарват така времето си заедно. Той изтърпя тирадата ѝ мълчаливо, запазвайки истината за чувствата си само за себе си, защото не желаеше да проявява жестокост. Тя беснееше и не пропусна да му напомни, че не се е отнесъл студено в нощта на Гай Фокс. Настояваше да научи на какво се дължи промяната.

— Тогава нямаше нищо против целувките ми — заяви укорително. — И нямаше търпение да ти падна в ръцете. В онази нощ ми каза, че ме желаеш, Джо. Каза, че ме обичаш.

— Никога не съм казвал, че те обичам, Мили — отвърна тихо. — И двамата го знаем.

До времето, когато се завърнаха у дома, отношенията им бяха стигнали до състояние на неспираща разправия. В повече сутрини Джо излизаше призори и се връщаше късно вечер, за да я избягва, като се посвещаваше изцяло на работата си. Бъкингамският дворец беше присъдил на Питърсън кралско отличие. Бизнесът се разрастваше и почти беше удвоил размерите си. Томи беше във възторг. Беше толкова доволен от Джо, колкото Мили му беше бясна. Но работата само разсейваше Джо, а не му предлагаше утеха.

Майка му му писа многократно след завръщането им в Лондон. Искаше той да я посети, имала да разговаря с него. Той обаче не отиде. Не желаеше да посещава семейството си; само щяха да видят колко е нещастен. Не можеше да понесе мисълта да се върне обратно на Монтагю Стрийт, да зърне къщата, в която беше живяла Фиона и местата, по които някога се разхождаха. Места, на които говореха за мечтите и за бъдещето си. Места, на които я беше поемал в обятията си и я беше целувал. Майка му ходи няколко пъти до къщата им и до офиса му, но той винаги отсъстваше.

Всичко, което искаше, беше да види Фиона. Само да я види. Да я погледне в очите още веднъж. Да зърне в тях себе си, а не някой друг и да се увери, че още го обича. Да чуе как произнася неговото име. Но знаеше, че няма такова право и си обеща да не го прави. Успя задълго да спази това си обещание, докато в една мартенска вечер потребността му за нея надделя и той отиде в Уайтчапъл. Сега сърцето му се свиваше при този спомен. Ако само беше знаел какво се е случило и през какво е преминала. Спомняше си ясно ужасяващия шок от новината…

— Джо, още ли си тук? Четири часът е — каза Томи Питърсън. — Не ти ли поръчах да се прибереш по-рано. Прекарай малко време с жена си.

— Исках да завърша с тези документи… — заоправдава се той.

— Те могат да почакат. Върви си у дома и прекарай една приятна вечер. Това е заповед.

Джо се насили да се усмихне, благодари на Томи и отвърна, че ще стори точно това. В мига щом тъстът му излезе, усмивката изчезна. Да се прибере у дома беше последното, което желаеше. Една вечер се прибра късно и завари Мили да седи до масата за хранене с плата, пълни с изстинала храна пред нея. Трябваше да вечерят заедно. Той обеща, а после забрави. Тя хвана едно плато със сьомга и го запрати към главата му. Само господ знаеше какво би донесла тази вечер.

Събра документите и повика каретата си. Докато се движеха на запад, той си представяше дългите часове, простиращи се пред него. Облегна се и притисна длани към очите си. Чувстваше се като затворник в собствения си живот. Не можеше да понася Албъмарл Стрийт, тази къща, Мили. Изстена, а му се искаше да крещи, докато не му остане глас. Искаше да унищожи каретата с ритници. Щеше му се да може да побегне и да се изгуби из лондонските улици. Отвори очи, разхлаби вратовръзката си и откопча най-горното копче на ризата. Въздухът в каретата беше застоял и се затрудняваше да диша. Налагаше се да излезе. Нужен му беше въздух. Нуждаеше се от Фиона.

Преди да успее да размисли, викна на кочияша да отбие. Когато спря, той му каза:

— Ще сляза. Откарай вещите ми у дома и предай на госпожа Бристоу, че ще закъснея.

— Както кажете, господине.

Спря наемен файтон, поръча на кочияша да го откара до Уайтчапъл и му даде адреса на „Бъртънс Тий”. Ако извадеше късмет, щеше да пристигне преди края на работното време и можеше да я засече на излизане. Тя щеше да му е гневна — трябваше да е готов за това, — но може би, само може би, щеше да се съгласи да поговорят.

Пристигна пред фабриката малко преди шест. Чакаше пред вратата, като крачеше и нервничеше. Най-накрая се чу свирката, вратите се отвориха и работничките се изсипаха навън. Оглеждаше лицата едно по едно, но тя не беше сред тях. Изчака, докато не излезе и последното момиче и после постоя още малко в случай, че е останала да мете или да си събира нещата. Но накрая се появи управителят и заключи вратите, така че нямаше смисъл да се надява.

Усети безпокойство, но си каза, че трябва да има някакво обяснение. Щеше да опита в кръчмата на Джаксън. Може да бе напуснала фабриката, за да работи при него на пълна смяна. Но я нямаше и там. Нито мъжът зад бара, нито момичето, почистващо масите, бяха чували нещо за нея. То му обясни, че господин Джаксън отсъствал в момента, защото отишли да посетят болната майка на госпожа Джаксън, но щял да се върне след час, ако той желае да почака. Не изчака.

Вече беше повече от неспокоен. Знаеше, че Фиона беше болна в деня на сватбата му. Имала треска по думите на майка му. Ами ако не беше оздравяла? Ами ако беше на легло и неспособна да работи? Изпаднал в паника, той затича към Адамс Корт. Госпожа Финеган щеше да му е ядосана и Чарли щеше да иска да му срита задника. Можеше да не позволят да я види. Не го бе грижа. Поне щяха да му кажат дали е добре. Трябваше да е сигурен, че е добре. У нея са парите, нашите спестявания, каза си. Те бяха достатъчни да издържат семейството ѝ за известно време. О, моля те, нека е добре, каза си. Мина напряко през теснината, водеща от Вардън Стрийт до Адамс Корт, пое по пътечката и точно се канеше да почука на номер дванайсет, когато вратата се отвори и стресната млада жена с бебе на ръце го попита какво иска.

— Трябва да видя семейство Финеган — отвърна той задъхано. — У дома ли е Фиона?

Жената го погледна, сякаш е полудял.

— Семейство Финеган ли?

— Да. Може ли да повикате Фиона, госпожо?

— Кой сте вие, младежо?

— Името ми е Джо Бристоу. Аз съм… приятел на Фиона.

— Не знам как да ви го кажа, но семейство Финеган… Те вече не живеят тук.

Сърцето на Джо се сви от ужас.

— Къде са се преместили? Нещо случило ли се е? Нещо е станало, нали? Фиона добре ли е?

— По-добре да влезете.

— Не, кажете ми какво е станало! — кресна той с широко разтворени очи, пълни със страх.

— Ще е по-добре, ако влезете — повтори жената. — Моля ви.

Тя го хвана за ръкава и го поведе по къс коридор към стая в задната част на къщата. Настани го на единствения стол в помещението, а тя седна на леглото с бебето в скута си.

— Аз съм Луси Брейди — представи се. — Бях съседка на Кейт преди… — Тя поклати глава натъжено. — Не мога да повярвам, че не сте чули или не сте прочели нещо по въпроса. Пишеше по всички вестници.

— Да чуя за какво? Трябва да ми кажете, госпожо Брейди. Моля ви.

Луси преглътна.

— Беше убита. От Изкормвача — започна тя. — Убил една жена на номер десет. Франсес Сойър. Случило се е късно вечерта, но от полицията мислят, че Кейт го е видяла. Била на път към лекаря. Бебето ѝ беше болно. Джак… Той… Убил и нея. О, боже. Съжалявам, че аз ви го съобщавам.

Цялото тяло на Джо се разтресе. Изпита ужас, какъвто не беше изживявал никога преди. Такъв, който смрази кръвта му, костите му, сърцето му.

— Той… Фиона…

— Тя е намерила майка си. — Луси затвори очи. — Горкото момиче. Няма да забравя тази нощ, докато съм жива.

— Тя къде е сега? — попита, премалял от облекчение.

— За последно чух, че отишла да живее с приятел на семейството. Той е полицай.

— Роди. Роди O’Meapa.

— Да, нещо подобно. Той се грижеше за нея и малкия ѝ брат.

— Ами Чарли? А бебето?

— И двамата са мъртви. Бебето си отиде веднага след майката. А момчето недълго след това. Дошъл си вкъщи след бой, видял майка си и избягал. Откриха тялото му в реката.

Джо прикри лице с ръце.

— Боже мой — прошепна. — Какво ѝ причиних? Изоставих я в тази дупка. Оставих я да живее така…

— Добре ли сте, господин Бристоу? — попита Луси.

Джо не я чу. Изправи се, напълно замаян, едва способен да диша.

— Трябва да я намеря… — заяви.

Направи крачка към вратата. Зрението му се замъгли. Краката му се подгънаха и той се строполи на земята.

— Имате посетител, господин O’Meapa. Един младеж. Чака ви горе.

От мястото, където седеше, на две стъпала над етажната площадка, Джо чу Роди да разговаря с хазайката в коридора долу. До слуха му достигнаха тежките стъпки на Роди и в следващия момент той беше на площадката. Беше облечен в полицейска униформа и носеше торби с покупки. Беше остарял на вид след последната им среща. Загубата на Пади и на другите членове на семейството явно го беше покъртила дълбоко. Джо знаеше, че те му бяха повече от приятели. Те бяха неговото семейство. Единственото, което беше имал. У него се надигнаха чувство на тъга, вина и разкаяние, постоянните му спътници в последно време. Не беше ял, нито спал след срещата си с Луси Брейди предишния ден. Вината за всичко това беше негова. Изцяло.

— Здравей, Роди.

— Добър вечер — поздрави Роди. Изражението му даде на Джо да разбере, че не се радва да го види. — Изглеждаш ужасно, момче, и никак не съжалявам да го кажа. Тази твоя жена не те ли храни?

Той отвори вратата на апартамента си и го подкани да влезе. Направи му знак да седне, но Джо остана прав.

— Роди, аз… трябва да видя Фиона. Тук ли е?

— Не — отвърна Роди, докато сваляше сакото си и го окачваше на облегалката на стола.

— Знаеш ли къде е?

— Не.

Джо не му повярва.

— Хайде, Роди.

— Казах, че не знам къде е.

— Не знаеш? Прибрал си я и си се грижил за нея.

Роди се обърна и гневът в очите му беше пронизващ.

— Да, така е. А това е повече, отколкото може да се каже за други.

Джо заби поглед в пода.

— Виж, Роди… Знам, че съм мръсник. Не е нужно ти да ми го изтъкваш. Просто искам да знам, че е добре. Искам да я видя. Кажи ми къде е. Моля те.

— Момче, говоря ти истината. Не знам къде е тя.

Джо се канеше да продължи да настоява, но забеляза, че тревогата е сменила гнева по лицето на Роди. Нещо не беше наред.

— Какво има? — попита. — Какво става?

— Ще ми се да знаех. — Роди седна до масата и си наля бира от пръстена кана. — Трябва да призная, че съм много разочарован да те видя, момче. И причината не е само, че не искам да те знам дори. — Той побутна каната в негова посока, но Джо поклати глава. — Влак ли чакаш? Седни. — Джо изпълни, каквото му беше казано и Роди продължи. — Фиона беше тук. Заедно с Шийми.

Джо кимна.

— Вчера се видях с Луси Брейди. Тя ми разказа какво се е случило.

— Отседна при мен, след като майка ѝ беше убита. Отне ѝ известно време да се изправи на крака, но след няколко седмици започна да се справя с живота. Говореше, че се кани да потърси работа и собствена квартира, а после една вечер се прибрах у дома и намерих бележка, в която ме уведомяваше, че си тръгва. Най-неочаквано. Пишеше, че била получила някакви пари от Бъртън — компенсация за смъртта на Пади — и искала да напусне бързо без дълги сбогувания. Не пишеше къде отива.

— Това не звучи в неин стил. Защо не би желала да знаеш къде се мести?

— Предположих, че е дошла при теб и не е искала да науча, с ясното съзнание, че бих я спрял. Но присъствието ти тук слага край на тази теория.

— Какво мислиш сега?

Роди отпи от бирата си и остави чашата обратно на масата.

— Не знам. Във всичко това няма никаква логика.

— Роди, тя е някъде съвсем сама — произнесе тревожно Джо. — Трябва да я открием.

— Опитах! Помолих всичките ми колеги да я търсят. Успях да разпратя описание на нея и Шийми до всяка гара в града, но не постигнах нищо. Никой не ги е виждал.

— Ами частен детектив?

— Мислих по въпроса, но нямам парите.

— Аз ги имам. Посочи ми име. Ще го наема още тази вечер. Трябва да е някъде из Лондон. Не би се качила на влака за някое непознато място. Дори не се беше качвала на дилижанс, преди да я заведа до Ковънт Гардън. Не може да е отишла далече.

Роди записа име и адрес на парче хартия и го подаде на Джо, като му каза да не забравя да предаде, че го праща Роди O’Meapa. Поръча му да се отбие в мига, щом научи нещо. Изпрати Джо до вратата и макар да не му стисна ръката, пожела му късмет. И за един кратък миг на Джо му се стори, че редом с гнева и тревогата върна нещо друго в кафявите очи на Роди. Стори му се, че забеляза там мъничко тъга. Заради него.

В десет вечерта около редиците външни сергии на пазара в Ковънт Гардън беше плашещо тихо. Кръглите плетени кошове, с които носачите разнасяха стоката, бяха струпани на висок куп. Улицата беше осеяна тук-там със счупено цвете или смачкан плод, а въздухът беше изпълнен с миризма на гнили зеленчуци. Джо винаги се изненадваше, когато се връщаше в офиса си след късна вечеря с клиент как така толкова нетърпимо шумен сутрин, пазарът беше толкова тих и изоставен вечерта. Докато пресичаше тясната улица и преминаваше през една открита аркада, за да достигне до павиран площад, успяваше да долови миризмата на коне от близката конюшня. Чу един да цвили и да потропва с копита. Сигурно има мишка в сеното му, каза си. Уини, конят на баща му, ги мразеше.

— Джо. Джо Бристоу — прозвуча нечий глас от мрака.

Джо спря. Не беше забелязал жива душа, когато тръгна по площада.

— Насам.

Той се обърна и видя някакъв мъж да стои облегнат на една от металните колони, носещи аркадата. Фигурата се оттласна и излезе от сянката. Джо го разпозна. Стан Кристи. Момче от Уайтчапъл. Като малки учеха в един клас до деня, когато учителят им реши да дисциплинира Стан с пръчка, а Стан на крехката възраст от дванайсет години изтръгна пръчката от ръцете му и го преби до несвяст.

— Как са нещата при теб? — попита Стан докато крачеше бавно към него.

— Чудесно. Доста си се отдалечил от дома тази вечер.

— Да. Изминах целия този път, за да дойда да те видя.

— Трогнат съм, приятелю. Не знаех, че се интересуваш толкова много от мен.

Стан вървеше с ръце зад гърба си, като че беше преподавател или свещеник. Тъй като не беше нито едно от двете, Джо беше убеден, че крие нещо. Тояга. Нож. Със Стан човек никога не знаеше.

— Правя някои проучвания. За шефа са — обясни.

Показа дясната си ръка, докосна носа си с пръст и отправи към Джо многозначителен поглед.

— Така ли? И кой е твоят шеф? Министър-председателят? Принцът на Уелс?

— Мери си приказките, момче. Господин Шиън не обича умници.

Шиън. Шиън Бомбето. Боже! Нямаше представа, че Стан работи за него.

— Какво иска Шиън от мен? — попита с равен тон.

— Иска да научи къде е дъщерята на Финеган. Всички знаят, че тя беше твое момиче, преди да подредиш дъщерята на Питърсън. Помислих, че може да имаш представа.

— Какво общо има той с Фиона? — попита гневно Джо с вече паднали задръжки.

Интересът на Шиън към Фиона никак не му се нравеше. Стан вече се беше доближил до него и му се прииска да носеше у себе си своя сгъваем нож. Или лоста, който използваше за сандъците с плодове. Или бръснач. Връзка ключове, които можеше да преплете между пръстите си. Боже, би използвал дори тирбушон.

— Господин Шиън задава въпросите, Джо. Не отговаря на тях.

— Така ли? Ами ето го отговорът: кажи му да вземе да се изпикае в грозното си бомбе. Как ти звучи това?

Стан се подсмихна. Само секунда по-късно замахна с бухалката, която криеше зад гърба си. Джо беше подготвен; бързо се наведе. Тоягата не уцели главата му, а закачи рамото му. Ругаещ от болката, той заби глава в лицето на Стан и с удовлетворение чу изхрущяването на счупения му нос. Стан изкрещя. Вдигна ръка към лицето си и остави тялото си незащитено. Джо го удари в зоната на единия бъбрек. Стан изпусна бухалката, а Джо я вдигна и я притисна с цялата си сила към гърлото му.

— Само мръдни и се кълна, че това ще ти струва живота.

— Добре, добре… — произнесе дрезгаво другият и вдигна окървавените си ръце.

— Какво иска Шиън от Фиона?

Стан не отговори. Джо притисна бухалката още по-силно. Ръцете на Стан се вкопчиха в нея; той падна на колене. Задушаваше се. Джо отслаби леко натиска. Това беше грешка; Стан се беше преструвал. Сграбчи ръцете на Джо и ги вдигна над главата му. Джо се строполи тежко и удари глава в паветата. Ярката светлина пред погледа му го заслепи за няколко секунди; опита се да се изправи, но залитна. Сега Стан се извисяваше над него и заплашваше да строши черепа му, ако не каже къде е Фиона. Джо, който лежеше на лявата си страна, все още държеше бухалката. Знаеше, че разполага с около две секунди да я вкара в употреба или в противен случай на сутринта щяха да го открият да лежи тук с глава, пръсната като диня. Изправи се до седнало положение и стовари тоягата върху коляното на Стан, надавайки смразяващ кръвта вик. Това дойде в повече на Стан. С обещанието, че следващия път, когато види Джо, ще го убие, той заотстъпва със залитане.

Джо стана от земята. Искаше да го подгони, но краката не го слушаха. Главата му пулсираше. Докосна мястото и потръпна, когато напипа огромната цицина. Работата не беше добра. Ако Стан беше готов да го пребие до смърт при най-малкото подозрение, че може да знае къде се намира Фиона, какво ли щяха да ѝ сторят, щом я откриеха? Как беше успяла да се замеси точно с Шиън от всички възможни хора? И защо? Трябваше да се свърже с Хенри Бенджамин, частния детектив, когото беше наел, и да му каже да се забърза. Срещнаха се два дни по-рано. Според Бенджамин Фиона не можела да е далече. Беше убеден, че ще успее да я открие до седмица или две. Твърде дълъг срок. Джо искаше да я намерят до утре. Фиона беше умна и корава; но Шиън Бомбето беше още по-корав.

— Това е най-трудното — заяви Мили. — Да намериш добра бавачка. Вече се срещнах с десет и на никоя не бих поверила дори котка, а какво остава за бебе. Няма как да си прекалено предпазлив. Харесах последната жена, но госпожа Париш каза, че я видяла да слага бисквити в джоба си, когато съм излязла от стаята. Не знаела, че я наблюдава. Не може да имаш подла бавачка. Бог знае какво би сторила, като ми види гърба. Сали Енис каза, че хванала нейната да добавя джин към млякото на бебето. Можеш ли да си представиш?

Джо вдигна глава от сметките, които преглеждаше.

— Не, не мога — отвърна, като полагаше максимални усилия да звучи заинтересован.

— Не знам какво ще правя — продължи притеснено и остави настрана ръкоделието си. — От агенцията обещаха да пратят още жени, но какво ще стане, ако не успея да намеря някого навреме? Ами ако бебето се роди и аз още нямам бавачка?

— Мили, ще намериш някого. Имаш предостатъчно време. Леля ти също ще дойде, за да помага. Ако се наложи, тя ще ти избере бавачка. Не се тревожи за това. Онова, което трябва да сториш, е да завършиш роклята за кръщенето. Не можем да го кръстим в пелени, нали така? — Джо се постара да звучи позитивно.

Знаеше каква е истинската причина за тревогата ѝ и не желаеше тя да се задълбава в нея.

— Прав си — съгласи се Мили.

Усмихна се храбро и той се почувства облекчен.

Четири дни по-рано, след като беше вдигнала една тежка ваза, поставена на висок рафт, тя внезапно започна да кърви. Повикаха лекаря ѝ. Той успя да спре кървенето и спаси бебето, но каза, че все още е налице риск от помятане. Сложи я на легло и нареди да няма никакво физическо напрежение или емоционален стрес. Сега, като я гледаше под чезнещата светлина на неделния следобед, Джо забеляза колко изтощена изглежда. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Беше твърде бледа. Стана му жал за нея. Болеше го да гледа как страда.

По-рано през деня не се беше почувствала добре и прати Олив, личната си камериерка, до кабинета му да го попита дали може да поседи с нея и да ѝ прави компания, докато заспи. Той се съгласи, донесе със себе си счетоводните книжа, върху които работеше и седна на едно кресло до леглото ѝ. Полагаше усърдие да бъде по-добър съпруг и да ѝ предложи утеха.

Тя бърбореше за роклята за кръщенето и другите дрешки, които приготвяше за бебето. Той се опита да се съсредоточи и да бъде част от разговора, но беше трудно. Разсейваха го други мисли. Предишната вечер пак се срещна с Бенджамин. Мъжът се появи в кръчмата, където го очакваше Джо.

— Разпознавате ли това? — попита и пусна нещо в ръката му.

Беше синият камък от реката. Онзи, който даде на Фиона.

Бенджамин обясни, че го намерил в заложна къща в близост до апартамента на Роди. Собственикът не само че си спомнял момиче, отговарящо на описанието на Фиона, но също така си припомнил, че тя заменила камъка за пари в брой и пътна чанта, а с нея имало малко момче. Каза, че освен това оставила златен пръстен с миниатюрен сапфир, но него вече бил продал. На Бенджамин се беше наложило да плати пет лири, за да получи камъка. На собственика на заложната къща му било ясно какво държи в ръцете си — древен скарабей, вероятно изпаднал от пръстена на римски благородник, един от завоевателите, довели флота си по Темза.

Джо плати на Бенджамин за камъка. Стисна го между пръстите си, докато детективът завършваше доклада, убеден, че Фиона вече е извън Лондон. Че е отпътувала за някъде. Но за къде? Бенджамин също смяташе, че е напуснала града. Заяви, че и той би го сторил, ако Шиън беше по петите му.

Това щеше да направи откриването ѝ още по-трудно. Тя нямаше приятели и роднини извън Лондон, което означаваше, че няма нито една логично допустима посока. Бенджамин му каза да не губи надежда. Беше убеден, че и друг освен собственика на заложната къща я е видял да напуска Уайтчапъл. Щеше да разговаря с кочияшите на наемни файтони, които се трупаха на Комършъл Роуд, за да провери дали някой от тях няма да я разпознае по описание и ако наистина извадеха късмет, можеше да си спомни къде я е откарал.

Джо знаеше, че Бенджамин дава най-доброто от себе си, но чакането го убиваше. Мисълта, че най-обичният му човек е съвсем сам някъде по света без близък, към когото да се обърне за подкрепа, може би в ужасяваща беда, ангажираше съзнанието му всяка минута на будно състояние.

Погледна към потъналата сред дантелените възглавници Мили, която забиваше и измъкваше иглата в бялата копринена рокля за кръщенето и за пореден път беше завладян от нереалността на живота си. Мястото му не беше тук, в тази къща, женен за тази жена. Трябваше да се намира в Уайтчапъл и да е женен за Фиона. Трябваше тъкмо да са отворили първия си магазин и да се труди усилено, за да го накара да процъфти. Борбата би била непрестанна и тежка, но това би отговаряло на желанието, което хранеше открай време. Вечер да седи срещу нея на масата и да обсъждат случилото се през деня. Да спи в същото легло като нея, да се любят бавно и страстно в мрака. Да чува как я наричат госпожа Бристоу. Да подрусва бебето им на коляно и да слуша как майка му спори с нейната коя страна от семейството предпочита детето.

— Джо, мили? Кое име ти харесва повече? Анабел или Луси?

Гласът на Мили разби прекрасния му блян и го върна обратно в действителността.

— Какво, Мили? Съжалявам, бях се замислил за нещо, свързано с работата.

— Попитах кое име харесваш повече, ако бебето е момиче. Ако е момче, бих желала да го нарека Томас на баща ми. Томас Бристоу. Мисля, че звучи чудесно. Сигурна съм, че е момче. Просто имам такова усещане. Аз… — Мили млъкна и притисна ръце към корема си.

Джо се наведе напред в креслото си; счетоводната книга се изплъзна от скута му.

— Мили, какво има? Нещо не е наред ли? Да повикам ли лекаря? — попита разтревожено.

Тя го погледна.

— Не… — произнесе проточено, а на лицето ѝ цъфна усмивка на наслада и почуда. — Добре съм. Бебето ритна, Джо. Почувствах го. Наистина го почувствах. — Тя посегна към ръката му и я притисна към себе си. Той не усети нищо. Тя гледаше към него. Но всъщност не го виждаше. — Ето! — прошепна развълнувано. — Почувствали го?

Не го беше почувствал. Тя притисна дланта му още по-плътно и изведнъж той наистина го почувства. Съвсем мъничък лакът. Или коляно. Или пък може би пета. Леко, но настойчиво потрепване. Бебето — неговото бебе — изведнъж беше нещо реално.

Обзеха го силни и завладяващи емоции — бурни бащински чувства и желание да закриля, но в същото време усещане за пълно опустошение. Знаеше с безспорна яснота, че ще обича това дете. И също така знаеше, че беше желал то никога да не беше създавано. Бъдещето му — като баща на това бебе и съпруг на Мили — се разкри пред него. Очите му се напълниха със сълзи, сълзи на обич и тъга за бебето, което беше негово, но не негово и на Фиона и за лишения му от надежда празен живот. Примигна, за да ги прогони. Чу шумоленето на копринената нощница на Мили, докато се притискаше към него.

— Шшт — прошепна тя и го целуна. — Всичко е наред. Ще обичаш бебето, Джо. Ще го обичаш. И бебето ще те обича. То вече те обича. И може би когато се роди, ще заобичаш и мен. И тогава ще се превърнем в истинско семейство и всичко ще бъде нормално.

— Господин Бристоу?

Гласът на лекаря изтръгна Джо от миналото и го върна в настоящето. Вдигна рязко глава.

— Как е тя? — попита.

— Преживя много, но ще се оправи.

Почувства да го залива облекчение.

— Ами бебето?

— Боя се, че бебето се роди мъртво. Не можахме да прекратим контракциите. За него беше по-милостиво така.

— Било е момче — произнесе глухо Джо.

Лекарят кимна. Положи ръка на рамото на Джо.

— Бременността беше в твърде ранен стадий, за да оцелее извън утробата. Само би се мъчило. Тя ще има други бебета. След време.

— Да вляза ли при нея? — попита Джо и понечи да се изправи.

Доктор Лайънс задържа дланта си на рамото му и го принуди да седне обратно.

— Не, не — отвърна бързо. — Идеята не е добра. Още не. Господин Питърсън ще излезе всеки момент. Той ще поговори с вас.

Лекарят отиде да закуси и обеща да се върне след един час, за да провери как е Мили.

Джо се строполи обратно на пейката, празен, неможещ дори да заплаче. Бебето беше мъртвородено. Като всичко друго в живота му, всичките му мечти и надежди. Като всичко, което някога беше желал да бъде — добър, мил, стабилен. Любящ съпруг и баща. Откакто почувства мъничкото създание да рита, надяваше се да го държи в прегръдките си, да го закриля и обича. Леките му, проучващи света движения, бяха като обещание, че от тази мъка накрая ще излезе нещо добро. Но сега бебето беше мъртво. Заради него.

Вратата на стаята на Мили се отвори и отвътре се появи тъстът му.

Джо се изправи и се обърна към него.

— Иска ли да ме види? — попита.

Томи стоеше неподвижно със стиснати юмруци, а на лицето му се четеше леден гняв.

— Единствената причина, поради която няма да те убия на мига, е Мили — заяви най-накрая. — Тя ми разказа всичко. Как са стояли нещата между вас. За онова момиче. Фиона. Не знам дали желаеше да го стори. Бълнуваше заради болката и хлороформа. Разказа ми за нощта на Гай Фокс… и за нейното участие в цялата история. Нещо, което ми беше трудно да чуя. — Той погледна към пода със стегната челюст, а после обратно към Джо. — Искам да напуснеш къщата и живота ни. Вземи каквото ти принадлежи и си върви. Ще последва развод на базата на прелюбодеяние. От твоя страна. Ако оспорваш, ще…

— Няма — отвърна Джо.

Развод, помисли си. Щеше да получи свободата си. Трябваше ли да се чувства доволен? Не беше така. Чувстваше се нещастен и засрамен. Никой не се развеждаше. Това беше драстична, грозна и скандална мярка и фактът, че Томи настояваше за нея, само показваше колко го презира. Той, Томи Питърсън, мъжът, чието одобрение някога означаваше всичко за него. Джо взе сакото си. Хвърли поглед към вратата.

— Бих искал да ѝ кажа, че съжалявам — заяви.

Томи поклати глава.

— Остави я на мира.

Докато вървеше по коридора, Томи викна след него:

— Защо? Защо, проклет глупако? Имаше всичко — всичко, което някога би могъл да искаш.

Джо се обърна и му отправи тъжна, изпълнена с горчивина усмивка.

— Всичко, Томи, и в същото време нищо.

Глава 28

— Искам две агнешки пържоли… онези там, големите, да… и половин килограм лук, връзка магданоз и двеста и петдесет грама подсладено масло. Имаш овесени ядки, нали?

— Да, госпожо Оуънс — отвърна Фиона, докато бързаше след клиентката си през претъпкания магазин. — Шийми, миличък, донеси още малко ябълки — викна към брат си. Той изсипа лимоните, които държеше, в един кош и забърза обратно по стълбите към мазето.

Почувства как някой я хваща за лакътя.

— Искам малко от чая ви, мила. Имам купон от листовката… онзи за сто и двайсет грама. Няма да се свърши, нали? — Беше Джули Рейнолдс, която живееше през улицата.

— Госпожице! Госпожице! — прозвуча друг глас. — Искам малко кейк „Мадейра”, преди да се е свършил.

— Веднага, госпожо — викна Фиона в отговор. После се обърна към госпожа Рейнолдс. — Не се тревожете, госпожо Рейнолдс. В мазето имам още два сандъка. Само ми дайте минутка.

Фиона чу силно потропване.

— Млади човече, ще ми дадеш ли малко брашно, моля? — Беше възрастна жена, която почукваше с бастуна си по щанда.

— Веднага, драга моя — отвърна Ник и се втурна към Фиона. Претегли половин килограм ябълки, а тя зарови ръка в коша с лук. Действаха бързо, като едва сдържаха усмивките си. — Боже, тук е пълна лудница. В джоба си имам цял сноп купони от листовките ти и още толкова в касата. След малко ще се наложи да качим от мазето нов сандък с чай. Колко реклами си пуснала?

— Само тази в кварталния вестник.

— Толкова клиенти от една малка реклама? Нейт е прав. Рекламирането върши работа.

Той се отдалечи, за да таксува ябълките на касовия апарат, а Фиона го благослови, задето бе там и помагаше. Би била наникъде без него. Той беше така очарователен и разговорлив. Жените го обожаваха, а той пък си умираше да се прави на магазинер. За него това представляваше нова игра и порасналото дете у него ѝ се наслаждаваше.

Фиона премери и уви агнешките пържоли, маслото и лука, постави ги до торбичката овесени ядки и добави връзка магданоз.

— Опитахте ли джинджифиловите ни курабии? — попита тя госпожа Оуънс и ѝ подаде една. — Много са хубави. Едва удържам Шийми от тях — добави, защото знаеше от Мери, че госпожа Оуънс е любяща майка на пет деца и се надяваше да увеличи още малко сметката ѝ.

— Домашни са, нали? — добави жената, преглъщайки.

— От тази сутрин са. Мери Мънро ги направи. Тя приготвя всички печива.

— О, познавам Мери! Тя е прекрасна пекарка. Дай ми шест. Ще накарат децата да помълчат малко. Трябват ми също литър мляко и килограм брашно. И не забравяй за чая ми, Фиона. Ето купона ми. Хубав ли е? Не искам някой калпав.

— Чаят е отличен, госпожо Оуънс — заяви тя и кимна многозначително. — „Типи голдън флауъри ориндж пеко”.

Беше виждала Джо да постъпва така. Да включва в разговора разни възвишени термини. Те предполагаха споделянето на сериозни познания в областта и караха клиента да се чувства в сигурни ръце.

— Видях надписа на сандъка. Какво означава това?

— Класът на чая. Обяснява, че получавате големи листа и много пъпки. Означава, че листата са свежи и откъснати от върха на храста, а не жилави, набрани от основата му. — Тя понижи глас. — Има хора, които не могат да преценят разликата — обясни и се озърна, — но онези, които могат, държат на по-добрия клас.

Госпожа Оуънс кимна с разбиране.

— Дай ми сто и двайсет грама, момиче. Един бог знае откога не сме пили свестен чай. От години!

Фиона се усмихна на ентусиазма на госпожа Оуънс. Тя го споделяше. Ако съществуваше нещо, което не можеше да понася, то беше лош чай. Възмутена от онзи, който предлагаше доставчикът на чичо ѝ, тя прекрати отношения с него и пое към Саут Стрийт, където се намираше „Милардс”, фирмата за внос на приятеля ѝ Стюарт и го накара да ѝ предложи определено качество индийски чай. Обясни му какво иска и като използва асамски чай от три различни региона, той създаде богата и интересна смес със свеж малцов аромат. Стори го на драго сърце. Имаше трудности с пласирането на индийския си чай. Американските му клиенти желаеха да купуват онова, което познаваха, и то беше китайски чай. Индийският беше по-добър, но не успяваше да промени мнението им. Фиона, от своя страна, не приемаше нищо друго. Мигом определи качеството му. Знаеше, че и клиентите ѝ ще го харесат. Благодарение на Мери вече се беше запознала с повечето от тях. Млади работещи жени или съпруги на докери и работници от фабриките — почти всички имигранти, — те бяха пристрастени към хубавия чай. Той представляваше един дребен и достъпен лукс в прозаичния им живот.

Фиона отмери сто и двайсетте грама на госпожа Оуънс и тръсна торбичката на щанда до другите покупки. После уви джинджифиловите курабии, отмери килограм брашно и наточи литър мляко от големия гюм с две дръжки в шишето, подадено ѝ от госпожа Оуънс.

— Това ли е всичко? — попита и започна да прави сметката.

Жената гледаше с копнеж към витрината.

— Тези пресни картофи изглеждат толкова добре. Ще взема един килограм и връзка аспержи. Господин Оуънс е луд по тях. Мисля, че засега това е всичко. Едва ще успея да отнеса покупките си.

— Бихте ли желали да бъдат доставени?

— Доставени! Вече правите доставки ли?

— Да, госпожо. През целия ден в събота, а през седмицата следобед, след като момчетата свършат училище.

— Колко ще струва?

— За вас нищо, госпожо Оуънс.

За всички останали също беше безплатно, но защо да го споменава?

— Ами тогава добре — съгласи се жената, трогната и доволна. — Дай ми и сноп от тези красиви нарциси. Ще ги взема със себе си, след като няма да нося нищо друго. Погрижи се момчета да са внимателни с шишето ми за мляко.

Госпожа Оуънс плати за покупките и си тръгна. Без да губи и секунда, Фиона насочи вниманието си към следващата клиентка.

— Много ви благодаря, че изчакахте, госпожо Рейнолдс. Какво желаете?

След като госпожа Рейнолдс беше обслужена, последва я несекващ поток от жени. Фиона не спираше да тича и се намираше в пълен възторг. Хората купуваха. Идваха за хляб, мляко и брашно — основните продукти, — но също така купуваха и по-скъпи стоки, свежи цветя, курабиите на Мери и пресни пролетни зеленчуци директно от витрината.

Фиона беше агонизирала заради тази витрина. Остави я за последния момент и я завърши едва в шест същата сутрин. Преди не ѝ се беше случвало да реди витрина и нямаше представа откъде да започне, но ѝ беше ясно, че трябва да е красива и да грабва окото, за да спира минувачите. Застанала насред магазина, тя се озърна и разгледа всички доставени стоки — овесени ядки, туршия, мляко, брашно — озадачена как изобщо да създаде изложба от тях. Когато забеляза първите слънчеви лъчи да озаряват улицата, започна да изпада в паника. После чу в главата си гласът на Джо: „Всичко е въпрос на представяне, Фий. То е онова, което кара клиентите да купуват”. Погледът ѝ се спря върху щайга с аспержи — не беше планирала да ги взима заради високата им цена, — но зарзаватчията я убеди, като ѝ обясни, че хората жадували за пресни зеленчуци след дългата зима и биха платили малко отгоре за тях. Взорът и се отправи към пресните картофи, така ситни и свежи в нежната си ципица… златистите самуни хляб, доставени от момчетата на пекаря… осигурените от Алек нарциси… пачите яйца, кафеникави и петнисти в постланата си със слама кошница… и в този миг ѝ хрумна блестяща идея.

Изтича догоре и измъкна една бяла покривка от килера за бельо на Моли. Взе зелената ваза от дневната и една синьо-бяла купа от кухнята, а после се втурна обратно долу. Слезе в мазето на магазина и изрови празна щайга от плодове, голяма кръгла тенекиена кутия от бисквити и няколко кошници, покатери се на витрината и се захвана за работа. Когато свърши, излезе отвън, за да види резултата.

Онова, което беше създала, представляваше идеална картина на пролетта. От зелената ваза, поставена в центъра върху кутията от бисквити, която беше завила с бялата покривка, грееха свежите жълти нарциси. От висок кош отзад стърчаха златистите самуни хляб. До тях върху дървена щайга имаше друга кошница, пълна с пресни картофи. Встрани беше разположена синята купа със снопове аспержи в нея. Най-отпред беше оформила гнездо от слама, в което лежаха шест пачи яйца. Непринудена и съблазнителна, витрината на Фиона не наподобяваше с нищо другите, по които бяха струпани кутии с вакса за обувки, избелели пакети сапун и банални на вид кутии с бонбони. Нейната малка жива картина напомняше за предстоящите дни, изпълнени с топлина и зеленина. За стръковете на лалетата, пробиващи повърхността на влажната земя и за мъничките пъпки по дърветата. Беше ободряваща и развеселяваща за отегчените от зимните плодове и старите картофи минувачи.

Според Фиона витрината илюстрираше първото и най-важно правило в търговията, което беше усвоила от Джо, както и от пазарите и витрините в Уайтчапъл, онова, което разбираше инстинктивно: пробуди желание за нещо и хората ще го купят.

Една загледала се в изложеното жена влезе, последвана от останалия без дъх Иън. Фиона му посочи покупките на госпожа Оуънс и му даде адреса. Той бързо ги събра в щайга и потегли. На вратата се размина с Роби и Фиона даде на него да достави поръчката на госпожа Рейнолдс. Помисли си раздразнено колко добре би било чичо ѝ да работеше редом с нея, вместо да се спиртосва в бирарията на Уелън. Предишния ден успя да го довлече, за да оправи заяждащото чекмедже на касовия апарат и да ѝ покаже как да развие тентата. Струваше ѝ още един долар. И по време на присъствието му в магазина чу много критики по отношение на заредените стоки.

Някои от търговците на едро ѝ бяха продали два пъти повече, отколкото той би поръчал за седмица, възползвайки се от нейната неопитност. Слуша за това, докато не ѝ пламнаха ушите. После счупи яйце в една чиния, проби жълтъка и заяви, че е старо. Зарови ръка в брашното, преся малко през пръстите си и откри житоядци. Забеляза трите сандъка чай от „Милардс” и заяви, че е купила твърде много и щял да изветрее, докато успее да го продаде. Разряза една риба, огледа вътрешностите ѝ и обяви, че е свършила. Тя гневно отвърна, че нищо от това не би се случило, ако той помагаше при зареждането. Мърморейки, той премести сандъците с чай и кафе, както и тези със сухарите, овесените ядки и няколко други стоки от първа необходимост, за които жените идваха често, по-близо до щанда, дръпна стъклениците с какао, индийско орехче и канела далече от слънцето и ѝ поръча да махне кибрита от охладителя за месо, за да не се навлажни.

За един кратък момент той беше опитният и компетентен магазинер, какъвто тя знаеше, че може да бъде, но точно когато реши, че има вероятност да остане и да ѝ помогне, той си тръгна натъжен от мястото. На път за навън се присмя на малките красиви детайли — дантелената драперия, стъклените плата за печивата на Мери, сандъчетата на витрината и ръчно изписаната табелка „Отворено, която Мади беше изработила за нея. Обясни ѝ, че това е работнически квартал и хората се интересуват от по-голямо количество срещу парите си, а не от натруфени витрини.

Той грешеше. Фиона знаеше, че греши. Работещите хора обичаха красотата също колкото богатите. Може би дори повече, след като имаха толкова малко от нея в живота си. Но думите му я разстроиха и Ник, който беше дошъл да помага, възстанови разклатеното ѝ самочувствие. Обясни ѝ, че неправилните ѝ стъпки са просто грешки на начинаещия и ще има възможност да ги коригира. Увери я, че най-голямо значение имат талантът и уменията ѝ, а тя разполага с много и от двете. Пое лицето ѝ в ръце и ѝ нареди да отиде незабавно при търговеца на риба и да му каже да си пъхне някъде старата риба, която ѝ е продал. Тя го стори и се върна с прекрасна прясна риба. После накара мелничаря да смени брашното, а продавачът на яйца ѝ даде нови.

Докато увиваше последната джинджифилова бисквита за една клиентка — свършиха се до една, а още нямаше дори десет, — Фиона осъзна, че се беше получило: беше успяла да отвори магазина наново. Имаше клиенти — при това десетки! Толкова много, че започваха да ѝ се свършват продукти. Налагаше са да презареди, при това бързо.

— Не можеш да продаваш от празни щайги — все ѝ повтаряше Джо.

Беше безкрайно облекчена, че нещата се подреждаха, нещо повече, беше щастлива. И горда. Чаят, печивата, красивата витрина — това бяха все нейни идеи и всички до една проработиха. Чувството да успееш в някакво начинание беше невероятно. То представляваше нещо ново за нея — отчасти щастие и отчасти гордост — и тя му се наслаждаваше. С болезнена тъга си припомни как с Джо седяха на Старите стълби и той се опита да ѝ разкаже за успеха си във фирмата на Питърсън и какво означаваше той за него. Тя прояви прекалено много ревност и ѝ се струваше, че е твърде застрашена, за да слуша. Ако само се беше постарала да го разбере, вместо да воюва с него. Ако само…

Докато държеше вратата отворена за една клиентка, която пожела да отнесе покупките със себе си, Фиона забеляза някакъв фургон да спира пред магазина. Кочияшът дойде до вратата, назова името ѝ и ѝ подаде кутия.

— Какво е? — попита го.

— С него никога не се знае — отвърна той, вече качил се обратно, и дръпна юздите.

Фиона огледа кутията. Представляваше лъскав син правоъгълник с размери около трийсет на трийсет и пет сантиметра с капак на панти, инкрустиран с парченца разноцветно стъкло. Обърна я. На дъното бяха гравирани думите „Студио Тифани”. Озадачена, тя я отвори. Изненада се да открие вътре вестник — копие от „Ню Йорк Уърлд”. На първата страница бяха изписани думите: „Обърни на пета страница”. Тя изпълни указанието и видя, че рекламата, създадена за нея от Нейт и Мади, която публикуваха в „Челси Крайър”, заемаше цялата страница. Смая се. Как се беше случило това? Тя не беше поръчвала такова нещо. Не можеше да си го позволи. „Ню Йорк Уърлд” представляваше огромен вестник, а не някакъв си квартален парцал. Може би това обясняваше големия наплив от клиенти в магазина.

Измежду страниците се плъзна малка бяла картичка и падна на земята. Тя я вдигна. Почеркът принадлежеше на мъж. Текстът гласеше:

Скъпа госпожице Финеган,

Надявам се този дребен подарък да допринесе за успеха ви.

С най-добри пожелания Уилям Р. Макклейн

Уилям Макклейн се почуди дали не започва да губи разсъдъка си. Закъсняваше за вечеря в „Делмоникос”, а не можеше да си го позволи. Вечерята беше частна и неин домакин беше кметът. Щяха да присъстват много от водещите финансисти в града. Идеален форум да представи плановете си за подземна железница, да породи интерес и вълнение именно сред хората, чиято подкрепа би била критична за успеха му.

А той с какво се занимаваше? Седеше в спрелия файтон в забравените от бога западни райони срещу малък магазин за хранителни стоки с надеждата да зърне младата жена, чието лице не успяваше да прогони от мислите си, откакто я беше видял предишната седмица в един от офисите на банката си. Лице, по което се четяха противоречиви емоции; жената изглеждаше едновременно тревожна и решителна, открита и в същото време затворена, силна и заедно с това трогателно уязвима. Най-завладяващото лице, което някога беше виждал.

Поддавайки се на импулса, на път към Пето Авеню поръча на Мартин, кочияша си, да завие наляво. Обясни, че желае да се отбие някъде, преди да пристигнат в „Делмоникос”. Мартин повдигна вежда учудено.

— Сигурен ли сте в адреса, господине? — попита го.

Когато Уилям го увери, че е сигурен, Мартин поклати глава, сякаш да каже, че вече не го разбира. Уил познаваше това усещане; той не разбираше сам себе си. Не му беше ясно защо рискува парите на банката си за момиче с прекрасни идеи, но никакъв опит. Или защо накара секретарката си Джийн да обикаля павилионите за вестници из целия град в продължение на четири дни, докато не открие копие от „Челен Крайър” с рекламата на Фиона в него, та той да може да я пусне в „Уърлд”.

Не можеше да си обясни защо по сто пъти на ден мислеше за момиче, което дори не познаваше. Или защо — при толкова пълноценен живот с изисквания от страна на работата му и добри приятели и семейство — изведнъж трябваше да се чувства непоносимо самотен.

Четирийсет и пет годишен, Уилям Макклейн имаше шанса отлично да познава себе си. Имаше ясни цели и разбираше мотивите си. Беше проницателен и разумен човек, използвал завидната си интелигентност и отличния усет за бизнес, за да превърне скромния семеен капитал в зашеметяващо състояние. Изключително дисциплиниран, той се гордееше с умението си да се придържа към фактите и логиката, както и с неподатливостта си към емоции и капризи.

И какво, за бога, се случваше сега? Да се промъква като някакъв донжуан.

По път си каза, че просто проверява как върви бизнесът. Следи за интересите на банката си. Само желае да се увери, че госпожица Финеган подхожда правилно към нещата. Все пак един магазин беше нещо твърде сериозно, та толкова млада жена да се справи лесно. Но с изтичането на минутите и с приближаването на малката стрелка все повече и повече към седем печалното чувство, което го задушаваше, го принуди да признае, че посещението му нямаше нищо общо с бизнеса, а е свързано единствено с покрусата в очите ѝ, след като Елис ѝ отказа, с трогателно храбрия маниер, с който държеше главата си изправена, бореше се със сълзите, и с истински осезаемото облекчение, когато той ѝ съобщи, че може да задържи магазина.

Трябваше да се убеди, че всичко с нея е наред. Че нещата ѝ са потръгнали. А ако не беше станало така, искаше той да е този, който ще ги сложи в ред. Беше пробудила у него чувства. Такива на загриженост и желание за закрила, а също и други, по-дълбоки и непознати. Чувства, които не разбираше и не можеше да определи.

Уил погледна часовника си. Беше точно седем; наистина трябваше да тръгва. Не само че закъсняваше за вечерята, но и започваше да привлича внимание. Файтонът му, изработен по поръчка в Англия, като нищо струваше два пъти повече от околните сгради и хората се спираха да го разглеждат. И за ужас — и него във вечерното му облекло. В „Делмоникос” или в някоя оперна зала никой не би хвърлил втори поглед, но тук в този квартал, обитаван от представители на работническата класа, той се превръщаше в истинско зрелище. А това беше нещо, което човек с неговото потекло и възпитание не би трябвало да допуска.

Точно се канеше да потропа на Мартин да потегля, когато вратата на магазина се отвори и отвътре се показа млада жена с дълга бяла престилка. Сърцето му подскочи при вида ѝ. Фиона. Тя плъзна края на пръчката с прикачена към нея кука, която носеше, в метално ухо над вратата и започна да навива тентата. И после, преди дори да е успял да осъзнае какво върши, беше скочил от файтона и прекосяваше улицата. Тъкмо стъпи на тротоара, магазинът се отвори отново и отвътре излезе млад мъж. Взе пръчката от нея и довърши навиването, после изведнъж я сграбчи и я завъртя, като и двамата подвикваха и се смееха. Когато я пусна на земята, целуна я по бузата.

Уил се закова на място. Мъжът ѝ беше съпруг, разбира се. По някаква причина не си я представяше омъжена. Онзи ден в банката му се стори така самотна, като че нямаше кой да я подкрепя в битките ѝ. Докато ги наблюдаваше, той се възхити на вълнението им. Явно бяха имали успешен ден и бяха изкарали пари. Това, че няколко долара успяваха да направят някого толкова щастлив, го смая. Ана, починалата му съпруга, никога не го беше прегръщала по този начин. Внезапно изпита желание да се върне във файтона. Той беше един натрапник, който нахлуваше в тяхната щастлива сценка. Почувства се неловко и за негово смущение болезнено разочарован. Обърна се да си върви с надеждата, че не е бил забелязан, но в този миг Фиона го видя. Лицето ѝ, вече и без друго цъфтящо от щастие, засия още повече.

— Господин Макклейн! Ник, погледни, това е господин Макклейн, мъжа за когото ти разказах. Онзи от банката! О, господин Макклейн, няма да повярвате какъв ден имахме. Хората бяха толкова много. Реки от хора! Океани! Всичко ни се свърши. Не ни остана нищо за продаване, абсолютно нищо. И всичко това благодарение на вас.

И в следващия момент тя прелетя няколкото метра помежду им, плъзна ръце около шията му и го прегърна така силно, че едва не го задуши. Той беше толкова шокиран, а изпитаното удоволствие толкова силно, че не намираше думи. Успяваше да долови топлината на тялото ѝ през блузата. Косата ѝ гъделичкаше лицето му, а бузата ѝ създаваше усещане за коприна, притисната към неговата собствена. Миришеше на масло и чай, на ябълки и на сладникава пот.

А после, сякаш осъзнала се, тя се отдръпна от него и смутено направи крачка назад, а неговото тяло почувства рязко загубата на допира с нейното.

— Направихте толкова много за нас! Първо спасихте магазина, а сега и рекламата — продължи тя. — Как успяхте да я пуснете в „Уърлд”? Сигурно съм оставила копие при господин Елис. — Тя не дочака да отговори, а продължи да бъбри, останала без дъх и му спести обяснение. — Нямате представа какво значи това за нас… За моето семейство. — Тя продължаваше да се усмихва, но той зърна сълзи в очите ѝ. — Няма да се налага да се местим и да си търся работа, а и семейство Мънро могат да останат… О, не. Вижте какво направих!

Уил проследи ужасения ѝ поглед до предницата на сакото си и установи, че тя е покрита с брашно. — Много съжалявам. Нека донеса кърпа! — Тя изчезна в магазина и го остави насаме с придружителя ѝ.

— Кипи от възбуда, нали? — каза той, проследявайки я с поглед и се засмя. Протегна ръка. — Аз съм Никълъс Соумс, приятел на Фиона. Много се радвам да се запознаем.

Само приятел? Ули се разведри и стисна подадената му ръка.

— Удоволствието е мое, господине.

Фиона се върна и се засуети около сакото му, търкайки брашното, с което като цяло влоши нещата, докато той не я убеди, че всичко ще бъде наред и вероятно ще се изчисти с едно добро изтупване. Тайничко се радваше, че Чарли Делмонико предлагаше резервни сака и панталони за най-верните си клиенти в случай, че нещо бъдеше разсипано отгоре им. Най-накрая тя се предаде и тикна кърпата в джоба си, а Ник загаси газените лампи, заключи вратата на магазина и ѝ подаде ключа.

— Фий, ще се кача да проверя дали Мери няма нужда от помощ за вечерята. Какво да правя с това? — Той размаха пред нея кутията „Тифани” — подарък от Уил по-рано същия ден.

— Нека погледна още веднъж — отвърна тя нетърпеливо.

Ник я отвори. Кутията беше натъпкана с банкноти и монети. Те хвърлиха поглед към парите, а после един към друг и избухнаха в смях като две деца пред кутия бонбони. Уил не можеше да си спомни толкова да се е забавлявал от печеленето на пари. Може би трябваше да се откаже от мините, складовете за дървен материал и подземните железници и да се захване с магазинерство.

— Скрий я някъде, Ник. Сложи я под леглото ми. Това е вноската по ипотеката за следващия месец. Ако Майкъл ги намери, ще пресуши всеки бар в града. — Тя погледна към Уил. — Чичо ми има малък проблем с уискито. Сигурна съм, че господин Елис ви е казал.

Уил кимна. Елис му беше казал, използвайки много подбрани думи. Малко се изненада от прямотата ѝ. В неговите кръгове никой не обсъждаше открито такива проблеми. Не че не съществуваха — познати им бяха пиенето, хазарта и по-лоши неща. Но според правилото, ако не говориш за нещо, то не съществува.

— Много се радвам, че се запознахме, господин Макклейн — каза Ник и се запъти навътре.

— И аз, господин Соумс.

— Ще се присъедините ли към нас за вечеря, господин Макклейн? Ще се радвам да останете. Всички ще се радват. Ще бъде нещо като малко празненство. Тази сутрин се тревожех толкова много и мислех, че никой няма да дойде. Елате. Ник донесе шампанско.

— Наричайте ме Уил. Настоявам. Бих се радвал да се присъединя, но след малко трябва да присъствам на бизнес вечеря.

Фиона кимна. Погледна надолу, а после обратно към него и красивата ѝ усмивка беше изчезнала,

— Вероятно приятна спокойна вечеря. Простете ми. Обикновено не дърдоря толкова много. Ужасно развълнувана съм. Дори не знам как ще заспя тази нощ.

Уил осъзна, че според нея причината за отказа му е, че тя го е отблъснала с експанзивното си поведение. Нищо не можеше да е по-далече от истината.

— Госпожице Финеган, вие не… Моля ви, не мислете… Харесва ми, че сте така развълнувана заради магазина си. Аз съм същият. Само да ми падне и най-малката възможност, ще ви надуя главата с приказки за моето метро. Вижте, все още имам малко време. Установил съм, че разходката помага, когато съм твърде развълнуван. Да повървим ли?

— С удоволствие. Мери няма да е готова с вечерята още известно време. Не и с намесата на Ник. Но нали не ви задържам?

Той махна с ръка.

— Ни най-малко. Имам предостатъчно време — заяви.

А нямаше. Беше порядъчно закъснял. Но не го интересуваше.

Тя се усмихна отново — с широка и благородна усмивка, която беше искрена и напълно обезоръжаваща. Той беше сложил усмивката обратно на лицето ѝ и осъзнаването на това го правеше щастлив. Тя свали престилката си и я остави на стъпалата във входа към апартаментите.

— Готова съм — обяви. — Да вървим.

— Почакайте — отвърна той и извади носна кърпа от джоба си. Нежно потърка бузата ѝ с нея. — Канела. Плътна линия. Като че сте тръгнали на война.

Тя се засмя. Кожата ѝ беше копринена като розов лист. Той продължаваше да търка, макар канелата да се беше махнала, но накрая престана, преди тя да е помислила, че го прави само за да я докосва. Както беше всъщност.

Поеха напред и тя му заяви, че ако ще го нарича Уил, значи той трябва да ѝ казва Фиона. Съгласи се, потискайки усмивка заради вида ѝ. Кичури коса се бяха изплъзнали от кока ѝ, а дрехите ѝ бяха изцапани и омачкани. Но лицето ѝ грееше, а магнетичните ѝ очи с цвят на кобалт блестяха. Уил си помисли, че е най-красивата жена, която е виждал.

Докато се движеха на изток по Осемнайсета улица, той я заразпитва за магазина, какъв тип са клиентите ѝ и откъде има прекрасните си идеи. Отговорите ѝ бяха находчиви и мъдри. А после тя започна да му задава въпроси. Направо го засипваше с тях. Как богатите нюйоркчани са натрупали парите си? Какво са произвеждали? Какво са продавали?

— Ами, Карнеги натрупа състояние от стомана — започна той. — Рокфелер от нефт. Морган чрез железници и банки… Защо искаш да знаеш всичко това, Фиона?

— Защото искам да стана богата. Искам да бъда милионерка, Уил.

— Така ли? — попита той и се усмихна заради поредното нарушено табу. Тя захвърли през рамо още едно социално правило, сякаш беше стара бутилка за мляко. Очевидно не знаеше, че от жените не се очаква да говорят за пари. Или поне жените от неговата класа. Имаше усещането, че не би я било грижа, дори да го знаеше.

— Да, искам. Ти как започна? Как го постигна?

Бам! Още една бутилка за мляко беше разбита на паважа. Никога не разпитвай прекалено директно за финансовото състояние на приятел, бяха го учили. Но нейната прямота му се стори приятна, а молбата ѝ за съвет трогателна, така че не се поколеба да ѝ даде отговор.

— С малък семеен капитал, благодарение, на който положих началото, дърводобивни терени в Колорадо, които наследих и предвидливостта да купя още земя там с много сребро в нея.

Тя сбърчи чело.

— Аз не разполагам с нищо от тези неща — отбеляза. — Но си мисля… Ако магазинът тръгне добре, бих могла да изтегля друг заем и да отворя втори. Може би на десет или петнайсет улици северно от настоящия…

— В Хеле Кичън? Не ми се струва добра идея.

— Тогава южно — предложи тя. Или пък на няколко пресечки на изток. Може би на Юниън Скуеър. Била съм там, много е натоварено. А после мога да отворя и друг и не след дълго ще разполагам със своя собствена верига.

Уил я изгледа продължително.

— Не ти ли се струва, че ще е разумно да повървиш известно време, преди да затичаш? Отвори само преди ден. Много успешен ден, но все още ти предстои да научиш някои неща, преди да откриеш втори магазин.

— Като какво например?

— Като типа клиентела. Ако отвориш подобен магазин в Хеле Кичън, витрината ти ще изчезне до десет секунди. Ще те оберат посред бял ден. Районът е опасен. И да, права си — Юниън Скуеър е много оживен, но е посещаван от заможни хора, търсещи луксозни стоки, а не бакалски. Чуй съвета, даден ми от баща ми, когато започвах, Фиона: използвай знанията си, за да напредваш. В момента нe си достатъчно наясно с районите на града, за да си позволиш големи инвестиции в който и да било от тях. Не надскачай себе си. Започни с по-малко.

— Как? С какво?

Уил се замисли за секунда.

— Каза, че всички кейкове и курабии са се продали, нали така?

Фиона кимна.

— Вече знаеш, че сладките тестени продукти вървят, така че сега пробвай със солени. Месни пайове… Пай с пиле… този тип неща. Рисковано е — може да не ги пласираш — но рискът е пресметнат. Твърде вероятно е да имаш успех. Опитай с подбор от качествени бонбони. Ако хората купуват бисквити, има голяма вероятност да купят и шоколад. Какво друго? Аспержите са се продали, нали? Онази вечер в „Ректърс” ядох най-прекрасната маруля. Беше съвсем прясна, не съвсем пораснала. Може би хората, на които им допадат свежите зеленчуци биха купили нещо подобно. Има вероятност и да не стане така, но трябва да проучиш всяка възможност. Предвиди всяка евентуална потребност. Бъди първата, която ще предостави на клиентите желаното от тях, дори още да не знаят, че го желаят.

Над главите им се отвори прозорец. Една жена опря дебелите си ръце в перваза и кресна с тежък ирландски акцент.

— Шон! Джими! Къде сте дявол да ви вземе? Пържолите ви изстиват. Прибирайте се веднага или ще ви напердаша.

— Пържоли, Уил — заяви мрачно Фиона, сочейки към прозореца. — Това искат моите клиенти. А от него няма да забогатея.

Уил се засмя.

— Може би няма. Поне не веднага. Но ще се научиш. Ще установиш какво се продава и какво не и причините за това. Ще натрупаш знания. Ще станеш находчива, Фиона. А това е първата стъпка към богатството.

— Така ли?

— Да. Никога не бих се сетил да купя сребърните си мини в Колорадо, ако не бях ходил там заради интересите си, свързани с дърводобива. Не бих правил опит да продам на града плановете си за подземна железница, ако нямах обстойни познания за подземната инфраструктура, благодарение на мините си. Довери ми се по този въпрос. Използвай знанията си, за да напредваш.

Те продължиха да вървят и да разговарят, без да ги е грижа за изминаващото време и нито веднъж не настъпи неловко мълчание, нямаше и секунда, в която някой от тях да не знаеше какво да каже. Уил беше напълно запленен от Фиона; никога не беше срещал някого като нея — толкова изпълнена с плам жена, така пряма и откровена, така лишена от коварство. Привличаше го и го интригуваше. Той искаше да научи повече за нея. Попита я за семейството ѝ и когато тя му разказа какво им се е случило, той се закова на място на Осемнайсета улица между Пето Авеню и Бродуей, неспособен да повярва какво е преживяла. То обясняваше всичко за нея, отговаряше на всички въпроси. Защо беше тук. Защо толкова държеше да успее с магазина, защо беше така решена да забогатее. Той се възхищаваше на куража ѝ и на силата на духа, но също така сърцето го болеше заради нея. Без да се замисли, сграбчи ръцете ѝ в своите и я помоли да се обърне към него, ако някога се нуждае от каквото и да било — помощ, съвет, всичко. Не беше възнамерявал да го прави; жестът му беше прибързан, но импулсът му надделя. Тя просто стисна ръката му в отговор, благодари му и отвърна, че ще го стори.

Когато достигнаха Юниън Скуеър, Фиона се учуди колко далече са стигнали и обясни, че трябва да се връща. Вечерята щяла да е готова скоро. Преди да поемат обратно обаче, тя забеляза една цветарка, слабичко и мърляво момиче на не повече от дванайсет, да разнася стоката си — червени рози. Фиона ги погледна с копнеж, а после внезапно заяви, че ще купи няколко, макар и да са скъпи. Като награда за доброто начало. Той направи опит да ѝ ги купи, но тя не позволи. Забеляза, че даде на момичето повече пари, отколкото струваха цветята. Обясни му, че обожавала червени рози и му даде една за ревера.

Когато се озоваха обратно пред магазина, на прозореца ги чакаше малко червенокосо момче — брат ѝ, както научи. Извика ѝ да побърза. Уведоми я, че всички умирали от глад. Уил целуна ръката ѝ, задържа я малко по-дълго, отколкото беше редно, и най-накрая се сбогува. Погледна назад, докато файтонът му се отдалечаваше, и я видя да стои на тротоара, да държи розите и да гледа към него. И осъзна, че никога в живота си не беше съжалявал повече за предстоящата перспектива от бутилка „Шато Лафит” и вечеря, включваща седемнайсет блюда.

Глава 29

Стан Кристи и Редж Смит бяха само на метри зад Роди O’Meaра. Той не ги виждаше, но чуваше стъпките им и до слуха му достигна как единият удари бухалка о дланта си.

— Хайде, Бомбе, дай им знак — заговори Роди, докато се настаняваше на масата на Шиън. — Само гледай да си сигурен, че те ще ме докопат преди аз теб.

Шиън се облегна на стола си. Изчисти с език парченце храна от зъбите си, а после кимна рязко. Редж и Стан се върнаха по местата си на бара в „Тадж Махал”. Бомбето бутна чинията си към Роди с по-голямата част от сочната и дебела пържола все още в нея.

— Ето, канех се да я дам на кучката си Вики — Той кимна към лежащия в краката му неугледен и зъл на вид териер, — но с твоите доходи ти може би се нуждаеш повече.

— Не знаех, че си женен, Бомбе — отбеляза Роди, взе полуизядената пържола и я хвърли на кучето. — Жена ти си я бива.

Животното глътна парчето месо наведнъж, а после се изпръцка шумно. Роди чу кикот зад гърба си.

— Млъквайте! — кресна Бомбето. После се втренчи в Роди. — Какво искаш?

— Онази вечер твоите хора на бара са имали схватка с едно момче на име Джо Бристоу.

— Шегуваш се, нали? Не ми казвай, че си тук заради две драскотини.

— Тук съм заради едно момиче. Фиона Финеган. Бристоу каза, че твоите горили искали да научат местонахождението ѝ. Искам да разбера защо.

— Не знам за какво говориш, полицай — отвърна Бомбето с изключително оскърбен тон. — И по-важното, струва ми се доста нагло от твоя страна да нахлуваш тук, да съсипваш вечерята на някого и да го обвиняваш в престъпления, които не е извършил.

Роди въздъхна и се настрои да изслуша тирадата на Бомбето и да изтърпи престорените му неведение, невинност и възмущение — обичайното. Когато той най-накрая приключи с изпълнението си, Роди каза:

— Щом го искаш така, Бомбе, чудесно. Знаеш, че винаги съм бил на принципа живей си живота и остави другите да живеят своя. Ако престъпник като теб желае да прибере парите на друг престъпник като Дени Куин, нямам нищо против. Стига да не закачате добрите трудещи се хора, пет пари не давам. Но те предупреждавам, че това ще се промени. Кажи ми каквото искам да науча или нещата ще станат трудни за теб. Сутрин, като излизаш от къщата си, аз ще съм там. Отидеш ли на кръчма, в публичен дом, бой между кучета, бой между петли или плъхове — аз ще съм плътно зад гърба ти, залепен за задника ти като мръсна пелена. Дори да опиташ…

— Добре! Добре! — прекъсна го Бомбето. — Боже, съжалявам, че убийствата на Изкормвача спряха. Повече ми допадаше, когато Джак ви караше да тичате с повдигнати поли и да играете на сляпа баба. Това ви държеше далече от мен.

— Та какво за Фиона? — настоя Роди.

Бомбето отпи от бирата си, а после каза:

— Твоята госпожица Финеган открадна петстотин лири от мой партньор. Той си ги иска обратно. Не желае никакви проблеми. Само иска да я открие и да си ги получи обратно.

— И кой би могъл да е този твой партньор, Бомбе?

— Това не мога да ти кажа. Достатъчно е да се каже, че е видна личност и не иска делата му да са известни за всички.

Роди кимна.

— Хубаво — заяви и се изправи. — Ще го правим по трудния начин. Когато се умориш да ме лъжеш, уведоми ме.

— О, за бога, O’Meapa, с теб няма излизане на глава. Искаш истината, аз ти я казвам, а ти не вярваш.

— Бомбе, ти няма да разпознаеш истината дори тя да ти се завре в задника. Познавам това момиче, откакто се е родила. Помогнах за отглеждането ѝ. И знам, че вероятността да открадне петстотин лири е толкова голяма, колкото ти да бъдеш посветен в рицарско звание за заслуги.

Роди остави Бомбето да мърмори как последния път, като проверил, Англия още била свободна държава. Никой не можел да го разиграва. Той имал права.

Когато Роди достигна до вратата, обърна се и каза:

— Където и да се намира тя, по-добре да не ѝ се случва нищо. Ако нещо я сполети, ще искам обяснение от теб.

— Просто чудесно! Не знам за местонахождението ѝ повече, отколкото ти. Да има нещо друго, за което да ме държиш отговорен? Протестите на Трафалгар? Стогодишната война?

Навън от „Тадж Махал” Роди свали шапката си и прекара пръсти през косата си. Беше ядосан и разтревожен. Непрестанно разтревожен. В момента не беше по-наясно къде би могла да се намира Фиона, отколкото преди разпита на Шиън. Щеше да му даде да разбере обаче, задето дрънка небивалици и му губи времето. Днес беше дошъл да го види в личното си време, но следващия път, като се отбиеше, щеше да го направи в работно. Потръпна от студения вятър, духащ откъм реката.

Надяваше се Фиона поне да е на топло, където и да беше това.

Също и Шийми. Ръкавиците му бяха съвсем износени. Той му беше купил нови вечерта, когато си тръгнаха. Чудеше се дали някога щеше да има възможността да му ги даде. Вдигна яката си, пъхна ръце в джобовете и пое към дома си.

Глава 30

Фиона наведе глава и заплака. Стоеше на входа на гробището, където бяха погребани майка ѝ, баща ѝ, брат ѝ и сестра ѝ. Портата беше заключена с катинар. Опита се да влезе, като разтресе здраво решетката, докато пантите не се разскърцаха и ръцете ѝ не пламнаха, но нищо не се получи. Искаше да поседне със семейството си. Желаеше да им разкаже за неволите си и знаеше, че щяха да я изслушат, макар да не можеха да отговорят. Тя вдигна катинара и го заблъска яростно, борейки се със сълзите си.

Нечий глас извика името ѝ с мек ирландски тембър.

— Фиона, момиче…

Тя пусна катинара; той издрънча, когато се удари в портата. Баща ѝ стоеше от другата страна само на сантиметри разстояние. Носеше палто и шапка, а в ръка държеше абордажната си кука, сякаш се прибираше у дома от работа.

— Татко! — проплака тя, неспособна да повярва на очите си. — О, татко… — Тя провря ръка през решетката. Той я стисна в своята и я притисна към лицето си.

— Тате, къде беше. Толкова ми липсваше. — Сега тя вече плачеше. — Ще излезеш от там, нали? Ще се прибереш вкъщи и ще доведеш мама, Чарли и бебето.

Той поклати глава.

— Не мога, мила. Знаеш, че не мога.

— Но защо? Аз имам нужда от теб, тате. — Тя подръпна ръката му. — Моля те.

— Вземи това, Фиона — каза ѝ и тя почувства, че слага нещо върху дланта ѝ. — Трябва да използваш онова, което знаеш.

Тя погледна какво ѝ е дал. Беше мъничко растение. Не по-високо от десет сантиметра. Тъничко и крехко стъбло с няколко лъскави зелени листенца. Вдигна объркано поглед към него.

— Какво е това? — попита го.

— Каквото знаеш.

— Каквото знам ли? Тате, в това няма никаква логика… Никога не съм виждала такова растение…

Той пусна ръката ѝ и отстъпи крачка назад.

— Къде отиваш? Тате, почакай! — Тя притисна с една ръка внимателно растението към гърдите си, а с другата се опита да достигне баща си. — Не, не си отивай. Моля те, не си отивай. Върни се…

— Грижи се за него и то ще порасне, момиче. Не можеш да си представиш колко голямо ще стане.

Той ѝ помаха и се усмихна едновременно с тъга и топлота, а после се отдалечи, сливайки се с мрака, обгръщащ гробището.

— Не! — зарида тя. — Върни се! Моля те, моля те, върни се.

Започна да тресе портата с цялата си сила, но тя не помръдваше.

Облегна се отчаяно на нея и се отдаде на скръбта си.

Докато плачеше, чу звука от галопирането на кон. Вдигна поглед и забеляза приближаването на кабриолет. Беше лъскав и черен, полиран до блясък. Във фенерите от двете му страни бушуваха пламъци. Теглеха го два жребеца, всеки с цвета на нощта. От копитата им хвърчаха искри, докато препускаха по паветата. Сигурно така би изглеждала каретата на дявола ако решеше да си направи среднощна разходка. Онова, което зърна след това, я убеди, че беше самата истина.

Юздите бяха държани от Франсес Сойър или онова, което беше останало от нея. Лицето ѝ го нямаше; Джак го беше накълцал. Белият ѝ череп блестеше на светлината от газените лампи. Оголените кости лъщяха от кръвта. Дрипавата ѝ рокля висеше от осакатеното ѝ тяло на кървави парцали. Фиона успяваше да види как ребрата ѝ се раздалечават и сближават също като акордеон и как оголените стави и кости на ръцете ѝ се движат, докато спираше рязко конете. Завъртя глава, при което краищата на прерязаната ѝ шия се развяха, и се взря в нея с празните си черни орбити.

— Той е тук — заяви с пресипнал глас.

Притисната към портата и неспособна да побегне или да извика, Фиона си наложи да прехвърли поглед от кочияша върху пътника. Прозорецът беше отворен, но тя успяваше да различи само силуета му — носеше шапка, а в ръцете си стискаше бастун. Все пак… тя знаеше кой е. Джак. Свирепият мъж. Пръстите му стиснаха напречния ръб на прозореца. Вратата се отвори със замах и отвътре се изсипа порой от чаени листа. Той пристъпи навън, докосна периферията на шапката си в знак на подигравателен поздрав и се усмихна, разкривайки заострени бели зъби, изцапани с кръв. Не беше Джак. Беше Уилям Бъртън. И държеше нож.

Хвърли се към нея с вдигната дясна ръка. Острието предизвика рязък хрущящ звук, когато потъна в гърдите ѝ чак до дръжката. Тя изпищя от болка. Той измъкна ножа, облиза влажната алена кръв, стичаща се от него и заяви:

— Ассам. Това трябва да е. Мирисът е прекалено силен за Даржилинг и прекалено плътен за Дюърс.

Той отново вдигна ножа, но тя се беше изтръгнала от състоянието на пълна парализа. Заудря го ядосано.

— Престани, Фиона! — извика той и се опита да се предпази от ръцете ѝ. — Боже!

— Ще те убия — изпищя и започна да дере лицето му.

— Ох! Ти малка… Това боли. — Той я сграбчи за китките и я разтресе. — Събуди се, глупаво момиче! Аз съм, Майкъл! Не е проклетият Торбалан.

Фиона се събуди стреснато. Отвори очи. Пред нея стоеше ядосано и подпухнало от сън лице. Това на чичо ѝ. А не на Бъртън. Озърна се, а сърцето ѝ все още блъскаше лудо. Седеше на един стол в дневната на Майкъл. В краката ѝ лежаха счетоводната книга на магазина и копие от лондонския „Таймс”. Намираше се в Ню Йорк, а не в Лондон. Беше в безопасност. Наистина беше в безопасност, заубеждава сама себе си. Но ѝ се наложи да погледне надолу към гърдите си, за да се увери, че оттам не стърчи нож, преди да може да повярва.

— Чичо Майкъл… Съжалявам… Сънувах… — заобяснява, заеквайки.

Той я пусна.

— Какво ти става по дяволите? — измърмори той. — Да пищиш така… Уплаши ме до смърт. Реших, че някой те убива.

— Също и аз.

— Какво правиш тук? Защо не си в леглото?

— Преглеждах счетоводната книга на магазина. Явно съм задрямала.

Той кимна.

— Е… Дано вече си добре — отвърна сърдито.

— Добре съм — заяви, но в този момент се разтрепери неконтролируемо. Той забеляза какво се случва и ѝ нареди да остане на мястото си. Все още мърморейки, тръгна към кухнята. Фиона чу плискането на вода. Боже, какъв кошмар, помисли си. Най-лошият до тук. Закри лице и застена тихо при спомена за Джак. Или за Бъртън. Двамата се бяха слели в съня ѝ, превръщайки се в един и същи човек, в ужасяваща комбинация от най-големите ѝ страхове. Торбалан, как ли не. Царят на всички Торбалановци.

Тя се наведе напред да събере падналото на пода, решена да обърне гръб на съня. Протегна се към лежащия там отворен вестник „Таймс”, а очите ѝ се спряха върху статията, която беше чела. „Изгодна трансформация в публично акционерно дружество, уредена за търговец на чай“ гласеше заглавието, а под него беше изписано: „Бъртънс Тий” се залавя с амбициозен план за разрастване.

В това беше причината, осъзна. Купи вестника по-рано този ден, както правеше често, защото се надяваше на новини за докерския профсъюз, а вместо това се натъкна на статия за Бъртън. Макар да не разбираше напълно какво представлява стоковия пазар и как функционира, помнеше как баща ѝ говореше за новото начинание, посочвайки го като една от причините Бъртън никога да не повиши надниците на работниците си доброволно. Знаеше, че то ще е огромен триумф за него и в статията подробно се описваше как интересът към акциите е надминал очакванията му. После се посочваше как Бъртън планирал да използва получените пари за модернизиране на базата си в Лондон и да купи свое собствено чайно поле в Индия — стъпки, които щели да му позволят да направи отглеждането и пакетирането на чая по-ефективни. „Целта ми в следващите две години е да понижа цената на чая, предлаган на клиентите и в същото време да осигуря добра възвръщаемост на моите акционери”, беше цитиран. И както отбелязваше репортерът, въпреки че сега се налагаше да отговаря пред акционери, контролът на фирмата оставаше в неговите ръце, тъй като беше задържал петдесет и един процента от общо милион и половина акции.

Да научава за просперитета на Бъртън, когато цялото ѝ семейство с изключение на Шийми лежеше в студената земя, нараняваше Фиона също така дълбоко, както ножът в сънувания кошмар. Преди да прочете статията, прегледа счетоводната книга на магазина и се зарадва да установи, че печалбите бяха по-високи, отколкото предполагаше, достатъчно високи, че да може да започне да изплаща сама на себе си парите, използвани да покрие дълговете на чичо си. Тази информация ѝ даваше прекрасно усещане за сигурност. Но сега, след сънувания кошмар, те ѝ се струваха нищожни. Дори смехотворни. Не бяха нищо в сравнение с богатството на Бъртън.

Докато „Британик” се беше отдалечавал от бреговете на Англия, тя си обеща отмъщение за него. Прекрасни думи, помисли си. И щяха да си останат думи. Беше първата седмица на май; прекара в Ню Йорк повече от месец и още нямаше идея как щеше да се осъществи това отмъщение. Или с какво щеше да го финансира. Разбираше, че ще са ѝ нужни много пари, за да се прицели в някой толкова могъщ като Бъртън. Но засега нямаше представа как да ги спечели. Уил ѝ каза, че трябва да гради напредъка си на базата на познания. Бедата беше, че нищо от онова, което знаеше, не би могло да я направи богата. Овесените ядки, курабиите и ябълките не бяха сребро или петрол. Трябваше да открие нещо, което би ѝ осигурило състояние… Но какво?

Майкъл влезе в дневната с чаша чай в ръка.

— Ето, изпий това — нареди ѝ.

Жестът му изненада Фиона. Не беше свикнала той да демонстрира загриженост, но прие с благодарност. Чичо ѝ поседя при нея още няколко минути, като се прозяваше и търкаше лице. Докато го наблюдаваше, тя за пореден път се смая от приликата му с баща ѝ. Размазаният му и неясен образ изплува в съзнанието ѝ, както беше изглеждал в съня ѝ. Опитваше се да ѝ даде нещо, мъчеше се да ѝ каже нещо, но тя не можеше да си спомни какво. А после Майкъл заяви, че ще си ляга и се надява Торбалан вече да е направил първото си и единствено посещение за нощта и също така бързо, както беше изникнал, образът изчезна. Посъветва я тя също да си почине.

— Не съм сигурна, че бих могла да заспя, чичо Майкъл — каза му и се изправи.

Знаеше, че ако легне, ще будува и ще премисля кошмара. Работата беше единственият антидот на страховете ѝ, единственото, в което успяваше да се потопи напълно. Взе престилката, която беше хвърлила на облегалката на стола, и я върза около кръста си.

— Полунощ е — отбеляза Майкъл. — Къде си тръгнала, за бога?

— Долу. Да подготвя за утре.

— Изчакай поне да изгрее слънцето. Не бива да стоиш долу сама.

Фиона му се усмихна уморено. Сама ли? С всички тези призраци и спомени?

— Няма да съм сама, чичо Майкъл — успокои го. — Торбалан ще ми прави компания. А също и всичките му приятели.

Често в нощи, в които не успяваше да заспи, Никълъс Соумс обичаше да се разхожда по улиците на Манхатън. Да си навън по тъмно вдъхваше някакво успокояващо чувство. Усещането за звяр в покой. В такива моменти градът сякаш принадлежеше на него и само на него. Тротоарите бяха празни. Магазините бяха затворени. Само баровете и ресторантите бяха осветени. Можеше да спре и да разгледа нещо, ако иска. Наоколо имаше неколцина присъстващи и никой не би негодувал, ако поспре да разгледа интересна сграда или да се наслади на красива градина.

Тази вечер измина доста голямо разстояние. Целия път от хотела си по Пето Авеню и Двайсет и трета улица и през Уошингтън Скуеър до Блийкър Стрийт. Беше късно, малко след полунощ, и най-сетне уморен, той реши да се добере до Бродуей и да се опита да хване наемен файтон.

Точно се канеше да прекоси Блийкър Стрийт, когато ги зърна. Двама мъже. Вървяха редом. Не си държаха ръцете и не се докосваха, но всичко му стана ясно. От начина, по който единият накланяше глава към другия. От безгрижния им смях. Знаеше.

Проследи ги с поглед, докато единият отвори вратата на някакъв бар и двамата изчезнаха вътре. Стоеше на мястото си неподвижен като улична лампа. В бара влязоха още двама. И после един съвсем сам. А след това четирима. Когато събра достатъчно смелост да прекоси улицата, забеляза малка табела до вратата гласяща: „Пързалката”. Нечия ръка се провря пред него и стисна дръжката.

— Влизате ли? — попита собственикът на ръката, мъж с руса къдрава коса.

— Аз ли? Не… Аз… Не, благодаря. Не.

— Както решите — отвърна другият.

За времето преди вратата да се затвори, той дочу смеха и подуши цигарите и виното. Прехапа устната си. Искаше му се да влезе. Желаеше да бъде със собствения си вид поне за една вечер. Да подели бутилка вино с някой красив мъж. Да свали маската. Само за кратко.

Хвана дръжката, а после я пусна. Беше твърде опасно. Не беше свободен да бъде такъв, какъвто беше в действителност. Не го ли беше научил досега? След цялата болка и страдание, които беше причинил на себе си, на семейството си и на Хенри. Отдалечи се от вратата, потъвайки в сянката на голям бряст.

Върви, нареди си сам. Обърни се! Веднага! Беше прекалено рисковано. Ами ако някой го видеше? Някой, когото познаваше? Хвърли последен поглед към „Пързалката” и забеляза един мъж да върви към него. Беше висок и красив с дълга тъмна коса, падаща по раменете на плътни вълни. От разстояние наподобяваше Хенри. Мъжът спря и примижа в сянката по посока на Ник, а после поклати глава и се засмя.

— Цяла вечер ли смяташ да се криеш под дървото? — попита.

Все още се смееше, когато вратата се затвори зад гърба му.

Ник се втренчи във вратата. Прекара ръка през косата си. Всичко, което желаеше на света в този миг, се намираше зад нея. Приятелство. Смях Топлина. Разбиране. Копнежът му беше влудяващ. Ще вляза съвсем за кратко, каза си. Само за час. Ще изпия едно или две питиета. Може да побъбря малко. Съвсем безобидно е, наистина. Само едно питие и си тръгвам. Само този път.

Глава 31

— Искаш ли още малко пай, Шийми? — попита Мери и стана от масата.

Шийми кимна нетърпеливо и подаде чинията си.

— Като бездънна яма си — отбеляза Фиона.

— Глупости. Апетитът му е съвсем нормален. Като на растящо момченце.

— И аз искам още малко, мамо — обади се Иън и стана да помогне на майка си.

— Аз също — добави Фиона.

— Фиона, това е третото ти парче — отвърна през смях Мери. — Кой е бездънната яма?

Фиона се изкикоти смутено и подаде чинията си на Иън. Мери готвеше превъзходно. Тестото на пая беше златисто, а късчетата месо бяха крехки и полети с вкусен сос. Картофеното ѝ пюре беше пухкаво и грахът сварен идеално.

Мери отново натрупа храна в чиниите. Беше сготвила голямо количество и Фиона се радваше. Умираше от глад. Измина още една натоварена събота, в която тя не успя да подвие крак за минута. Хранеха се в кухнята на Майкъл, вместо в тази на Мери, защото имаше повече пространство и масата беше по-голяма, така че всички успяваха да се поберат. Когато опираше до готвене, Фиона не притежаваше кои знае какви умения и още по-малко интерес, но от друга страна за нея беше важно Шийми да се храни добре. Двете с Мери сключиха сделка преди седмици: тя осигуряваше продуктите за вечерята, а Мери готвеше. Уговорката пасваше и на двете. Фиона се наслаждаваше на вечерите с Мънро. Започна да ги приема като семейство. Двамата с Шийми представляваха част от техния живот, а те самите бяха част от нейния по начин, по който чичо ѝ — той все още прекарваше повечето си време в бирарията на Уелън — не беше.

— Всички имат ли каквото желаят? — попита Мери, докато поставяше чиниите на масата, преди отново да е седнала.

— Да, предостатъчно — отговори Фиона.

— Ще насадя нови цветя в сандъчетата до сряда — заговори Алек.

— Наистина ли? — попита тя развълнувано. — Във всичките?

— Да, новите растения са готови. Само трябва да извадя старите и малко да подсиля почвата, преди да ги засадя. Ще бъдат прекрасни.

Фиона никога не беше срещала човек като Алек. Той живееше за градината. Изпитваше потребност да зарови ръце в пръстта, да докосва и да се грижи за свежи растения, както другите хора се нуждаеха от въздух. Обичаше ги като деца, суетеше се около тях, полагаше непрестанни грижи и се тревожеше, ако листата на някой обичан розов храст повехнеха. Прекарваха навън с часове — възрастният мъж с шапката си и туиденото сако и малкото момче в къси панталони и ризка — в чистене на плевели, торене, забиване на пръчки, за да връзват розите.

Веднъж, докато минаваше забързано покрай задната врата на магазина, която се отваряше към градината, Фиона зърна Шийми, чието луничаво и потно лице грееше смаяно, докато наблюдаваше една пеперуда, кацнала на ръката му. Пеперудата внезапно отлетя и го остави да я следи с копнеж в очите, леко обиден, задето го е изоставила. На Фиона ѝ се беше приискало да се втурне към него, да го прегърне и да му каже, че това няма значение, че пеперудата ще се върне, но преди да успее да го стори, Алек приближи към него. Положи ръка на рамото на Шийми и наблюдаваше как красивото създание отлита надалече, като в същото време му обясняваше как живеят пеперудите и как помагат за опрашването на цветята, как тази е взела прашец от прекрасния им люляк и ще го отнесе на друг люляк, за да му помогне да расте. Шийми прие думите му без сълзи или гняв и без да пита дали пеперудата ще умре. Когато възобновиха копането си, Фиона благодари безмълвно на Алек, един градинар, който явно успяваше да култивира всякакъв вид млади създания.

Докато Шийми рецитираше на Фиона имената на растения, които бяха засадили този ден с Алек, тя чу вратата на апартамента да се отваря и затваря, последваха тежки тътрещи се стъпки в коридора. Беше Майкъл. Фиона почувства прилив на гняв, убедена, че идваше да я моли за пари. Обикновено не се прибираше толкова рано от кръчмата. Явно отново беше останал без пукната пара.

Мери хвърли поглед към Фиона.

— Мислиш ли, че би се присъединил към нас? — прошепна.

Фиона изсумтя.

— Не, освен ако не му сервираш уиски заедно с пая — отвърна.

Вече беше изгубила надежда, че чичо ѝ би спрял да пие.

— Кога за последно е ял нормално? Трябва да се храни.

— Знам, Мери. Правя опити. Винаги му оставям чиния. Понякога яде, а друг път не.

— Покани го да дойде.

— Няма да ми обърне внимание. Никога не го прави. Ти пробвай.

— Добре. Ще го повикам.

— През този век или през следващия? — промърмори Алек.

— Продължете да разговаряте нормално — каза Мери. — Няма да влезе, ако мисли, че го обсъждаме.

— Което ние правим — заяви Алек.

Фиона заговори, сякаш не се случваше нищо необичайно.

— Струва ми се, че нови цветя биха освежили витрината — избърбори. Тежките стъпки приближаваха. Майкъл бързо отмина кухнята и се насочи към дневната. — Представяте ли си колко добре ще изглеждат с надвиснала над тях дантелена завеса? Надявам се, че си включил много розово в комбинацията, Алек, а също и ярко жълто…

— Майкъл? — извика го кротко Мери. — Ти ли си?

След няколко секунди мълчание се чу изръмжаване.

— Да.

— Гладен ли си? Направих пай с месо и лук. Има много.

Фиона ѝ кимна одобрително. Мери подхождаше правилно.

Приласкаваше хитро и наранено животно, такова, за което беше по-вероятно да подвие опашка и да побегне, отколкото да оближе протегнатата ръка.

Отново настъпи мълчание. А после:

— С месо и лук ли?

— Да, ела да хапнеш малко.

Фиона невярващо разшири очи, когато чу чичо ѝ да приближава към кухнята. Появи се на вратата с шапката си в ръце и на нея ѝ костваше усилия да задържи изражението си неутрално. Почувства едновременно печал и гняв, докато го гледаше. Беше кльощав като улично псе, с поне петнайсет килограма по-малко, отколкото на снимката изпратена им от Моли, но лицето му беше подпухнало като на пияница. Косата му стърчеше дълга и разрошена. Дрехите му бяха мръсни. Беше небръснат и вонеше на кръчма.

— Здравей, Майкъл — поздрави усмихнато Мери. — Би ли желал чаша чай с пая си?

— Да — отвърна тихо. — Бих желал.

— Ами, седни. Ето тук, между мен и Фиона. Иън, помести се малко.

— Всичко е наред — каза. — Ще ям в другата стая.

— Не ставай глупав. Не можеш да балансираш чаша и чиния на коляно. Седни.

— Благодаря — каза. Пое чашата чай с трепереща ръка и отпи. — Чаят е хубав. — добави.

— От новия вид е. Купих го от „Милардс” — обясни Фиона. — Индийски е.

Майкъл кимна. Погледна към Фиона и вирна леко брадичка.

— С вечерята си пия чай, а не уиски. Без значение какво си мислят някои хора.

Слухът ти си го бива, помисли Фиона.

— Браво на теб — отвърна. — Уискито разваля вкуса на храната, а паят на Мери е превъзходен. Никога не съм яла по-вкусен.

— О, хайде и ти — засмя се Мери, преструвайки се на скромна.

— Вярно е, мамо — намеси се Иън. — Има ли още картофи?

— Ето.

— Подай ми и соса.

Всички играеха игра. Държаха се безгрижно. Стараеха се да не обръщат прекалено внимание на Майкъл. Иън остави сосиерата и помоли за купата с грах. Алек поиска още една чаша чай. Шийми се оригна и Фиона му нареди да се извини. Като че всички следваха предварително уговорен сценарий, държаха се, сякаш нямаше нищо необичайно, сякаш всички те — включително и Майкъл — се хранеха заедно всяка вечер в продължение на последните двайсет години. Нямаше да има укори, молби или порицания. Както Мери, така и Фиона бяха изпробвали всичко това и не бяха успели. Беше останало единствено да го приемат. Една хубава вечеря. Компания и разговори. С наведена глава и болезнено смутен, Майкъл изглеждаше така, сякаш получаваше повече, отколкото изобщо се бе надявал.

С надеждата да го въвлече в разговор Фиона му зададе въпрос.

— Мислех си, че ще е добра идея да сложим решетки на прозорците, чичо Майкъл. Знаеш ли откъде мога да ги купя? Струва ми се, че е разумно да монтираме такива и в двата апартамента.

— Решетки ли? Защо?

— Заради Нел. Скоро ще проходи и трябва да сме възможно най-предпазливи.

Като по сигнал Нел се обади от кошчето си под прозореца. Майкъл се напрегна и остави вилицата си.

О, боже, сега ще побегне, каза си Фиона. Бързо се изправи с надеждата да го спре.

— Ето го и нашето момиче! — заговори ведро и гушна братовчедка си. — Явно тъкмо се събужда. Не ми е ясно как може да спи при цялата врява тук. — Тя седна обратно на мястото си с бебето в скута. — Може ли да хапне малко картофи? — обърна се към Мери.

— Да. И хляб със сос. Само гледай да е без лук. Не го обича.

Алек попита Мери дали е запазила обелките от картофите за неговата купчина с органична тор. Иън и Шийми направиха физиономии един към друг. Фиона подаде на Нел картоф с лъжичка. Майкъл седеше замръзнал на мястото си с очи, приковани към детето си, напълно забравил за храната.

— Може ли да я подържа? — попита изведнъж едва чуто.

Фиона му подаде бебето. Той избута стола назад и пое дъщеря си. Фиона видя изписалото се по лицето му и знаеше, че си мисли за Моли. Не бягай, замоли се безмълвно. Остани при нея.

— Елинор Грейс — произнесе с треперещ глас. — Какво красиво момиченце си ти.

Нел седеше сгушена в мършавите ръце на баща си, а огромните ѝ сини очи го изучаваха настойчиво. Сбърчи чело.

— Да, да, та — заяви изведнъж.

Майкъл я погледна невярващо.

— Каза „та”! — възкликна. — Каза „та”. Разпознава ме.

— Да, каза го. Наистина те познава — съгласи се Фиона с ясното съзнание, че Нел казваше „та” или „да” на всичко.

— Та! Та! — загука бебето и започна да се подрусва в скута му.

Добро момиче, Нел, продължавай така, призова я мълчаливо Фиона. Хвърли поглед към Мери, която не беше на себе си от вълнение. Майкъл докосна бузката на дъщеря си с трепереща ръка. Нел сграбчи палеца му и го налапа.

— Толкова много прилича на майка си — каза. — Същата е като Моли. — И в този момент закри лицето си с ръка и заплака. По бузите му се затъркаляха големи сълзи и закапаха по роклята на Нел. От гърдите му се разнесоха ридания. Скръбта му се изля с пълна сила, подобно на летен дъжд над пустиня, заливайки укрепленията, които беше издигнал, за да я спира. Горчивината и гневът рухнаха от позициите си; сега разполагаше единствено със скръбта и тя го владееше напълно.

— Боже мой, колко врява за едно бебе — промърмори Алек.

Мери изгледа свекър си остро.

— Всичко е наред, Майкъл — заутешава го. — Поплачи си хубаво. Крайно време беше да го сториш. Няма нищо срамно да оплакваш жена като Моли. Просто се освободи от мъката. Това ще направи добро на света.

— Ще ми се тя да беше тук, Мери — произнесе той със заекване. — Иска ми се да можеше да види Нел.

Мери кимна. Взе ръката му и я стисна.

— Тя е тук, Майкъл. Може да я види.

Глава 32

Провери ли задната врата? — попита Ед Ейкърс, докато Джо слагаше катинар на клетката си.

— Да.

— А прасковите? Качи ли ги високо, за да не ги достигат мишките?

— Да. Също и черешите. Погрижих се за всичко, Ед.

— Добро момче — отговори Ед и потупа Джо по рамото. — Ето ти нещо отгоре. — Джо му благодари. — Заслужаваш го. Сергията върви по-добре отвсякога, откакто ти я пое. Би могъл да продадеш пясък на плажа. Е, предполагам това е всичко. Цял ден съумях да избегна жена си и групата малки дяволи, но все някога трябва да се прибера, нали така?

Джо се усмихна.

— Няма спасение от това — отговори.

Ед беше малко над четирийсет и имаше дванайсет деца. Обожаваше да се оплаква от жена си и децата — госпожа Ейкърс и всичките ѝ наказания, както обичаше да ги нарича. Обичаше да опява за глъчката, която вдигали, за ада, който създавали, как били истинска напаст и му харчели всичките пари, но всяка вечер, когато се прибираше у дома, носеше в ръка пакет с череши, ягоди или счупени бисквити, купени евтино от сергията на пекаря. Всичкото му протестиране беше просто роля, но Джо се преструваше, че го приема сериозно, за да му угоди.

— Да, никакво спасение няма — повтори Ед, кимайки. — Джо го чакаше да си тръгне, но Ед се бавеше. Потрака с катинара, погледна нагоре към нощното небе, предрече ясно и меко време в предстоящата юнска неделя, а после допълни с леко неудобство: — Чуй ме, не е моя работа, но защо не отидеш до кръчмата с малко от парите, които ти плащам? Позабавлявай се малко. Не бива да прекарваш толкова много време сам. Млад си.

— Може би някой друг път. Днес съм грохнал — отговори Джо. — Ще нахраня Бакстър. Ще го среша и мисля да си легна рано.

Ед въздъхна.

— Както прецениш тогава.

— Лека нощ, Ед. Ще се видим в понеделник.

— Лека нощ, момче.

Джо пое на запад. На три пресечки разстояние имаше редица конюшни, използвани от някои от собствениците на сергии да държат конете и каруците си. Една от тях принадлежеше на Ед и той позволяваше на Джо да спи в плевника. На Ед му допадаше, че той е там, за да държи нещата под око, а Джо се радваше, че не му се налага да плаща за стая в някоя къща, пълна с непознати и плъхове.

След като напусна дома им с Мили шест седмици по-рано, живя тежко, ядеше много малко и се хващаше с каквато случайна работа успяваше да намери из Ковънт Гардън. Един ден, отслабнал и изгладнял, се препъна и падна пред една кръчма. Добронамерени ръце му помогнаха да се изправи. За негова изненада и срам оказа се, че принадлежат на Мат Бърн, мъж от Монтагю Стрийт, който сега работеше в Ковънт Гардън. Мат го разпозна и го попита какво му се е случило. Докато ядеше ястието, което Мат беше настоял да му поръча в близката кръчма, Джо му обясни, че с брака му е свършено и сега трябва да се справя сам. Сподели, че му е трудно да си намери редовна работа, защото Томи Питърсън пуснал дума да не го наемат. Настръхнал, Мат го посъветва да отиде да се види с приятеля му Ед Ейкърс, който търсел човек да му помага. Каза му, че Ед работел сам за себе си. Питърсън не държал всички в Ковънт Гардън. Все още не.

Новата му работа не беше кой знае какво — просто продаваше или доставяше стока на зарзаватчии и малки магазинчета — и представляваше голяма стъпка назад в сравнение с предишната му позиция при Питърсън, но беше по-добре, отколкото да гладува и той проявяваше благодарност. Купи си две одеяла от сергия за стоки втора ръка и си спретна легло в сеното. Купуваше храната си от закусвални и се къпеше веднъж седмично в обществена баня. Условията бяха сурови, но подходящи за него. Този начин на живот му даваше прехрана и му позволяваше да остава насаме през нощта, а уединението беше нещо, за което копнееше искрено.

Отминаха го група шумни развеселени работнички от фабриките, облечени в премените си за събота вечер. Една от тях му се усмихна. Той погледна встрани. Последва ги млада двойка, хванати за ръце. Той ускори крачка. Джо не беше откровен с Ед. Не се чувстваше уморен. Просто вече не можеше да понася да се намира сред тълпата. Болеше го, като видеше щастливи хора, като чуваше смеха на момичетата от фабриките. Някога и той беше като тях — весел, изпълнен с оптимизъм, нетърпелив да види какво ще му предложи денят. Сега нараняваше всеки, до когото се доближеше. До каквото и да се докоснеше, то биваше съсипано.

Влезе в една закусвалня и си купи наденичка в тесто. Мястото представляваше просто ниша в стената, но разполагаше с две разнебитени маси и момичето зад щанда, красива брюнетка с мила усмивка, го покани да седне и да се нахрани, вместо да бърза, както правеше винаги. Той отхвърли поканата и си тръгна, нетърпелив да се добере до конюшнята, където знаеше, че няма да има друг освен него, Бакстър и старият черен котарак, който обичаше да се сгушва в тялото му, докато спеше.

Нямаше луна, а на светлината единствено от звездите му отне около минута да нацели ключалката. Влязъл вътре, намери пипнешком фенера, който висеше вляво от вратата и кутията кибрит до него.

— Здравей, Бакстър — викна. — Кой е добро момче?

Бакстър, кестеняв кастрат, изцвили от мястото си. Джо окачи фенера на клин в една дървена колона и приближи, за да го почеше по ушите. Конят притисна меката си муцуна към джоба на Джо.

— Без наденички в тесто за теб, стари приятелю. Казват, че са свински, но аз се съмнявам. Може вътре да е някой от твоите събратя, а това би те направило канибал. Това е углавно престъпление, Бакс. Със сигурност ще те обесят за такова нещо и тогава какво ще правим? Ето, вземи това.

Той извади два моркова от джоба на панталона си и му ги даде. После го изведе от бокса и го остави. Нямаше нужда да го връзва. Бакстър беше истински джентълмен.

Докато конят стоеше неподвижно и мигаше с големите си черни очи, Джо го изчетка с енергични и ритмични движения, като започваше от шията и завършваше при хълбоците, докато козината му не заблестя, а после разплете възелчетата в гривата му. Бакстър можеше да мине без морковите и четкането, но Джо си казваше, че конят се нуждае от глезене, за да запази добрия си нрав и да бъде лесно управляем. В действителност той беше този, който се нуждаеше от този вечерен ритуал. Трябваше да се грижи за някое живо същество, да отглежда някого, за да запълни болезнената празнота у себе си и да отклони мисълта си от болката, която беше причинил.

Докато Бакстър се намираше извън бокса си, той почисти мръсното сено и постла ново, а после сипа овесени ядки в дървения улей. Подушил вечерята си, конят дотича без възражения. Джо му пожела лека нощ, след това взе фенера и се качи в сеновала, където беше собственото му легло.

Сеновалът не представляваше нищо повече от дървен под и скатен покрив, но беше построен стабилно, имаше отвори за прибиране на сеното, които се затваряха плътно и държаха вятъра и дъжда навън. Свали си връхната дреха и я метна върху бала сено, която му служеше за бюро. Поле измъкна манерка от задния си джоб, развъртя капачката и изсипа съдържанието — гъсто и плътно мляко — в една очукана купа, поставена на върха на стълбата. Котаракът стоеше навън до късно — Джо никога не го беше виждал да се прибира — но всяка сутрин го намираше там, сгушен в извивката зад коленете му. Джо се грижеше винаги да има мляко за него, а котаракът се отплащаше за грижата му, като разгонваше мишките.

След като се наяде, съблече се по бельо, разбухна сеното под одеялото, служещо за постелка и легна да си прочете вестника. Когато свърши, угаси фенера и се покри с второто одеяло. Лежеше тихо с ясното съзнание, че ще мине дълго време, преди да заспи. До слуха му се носеха далечен смях и песни от намиращата се в съседство кръчма. Почувства се така сам, толкова изолиран. Кратка разходка би го отвела до осветена и приветлива танцувална зала, пълна с веселящи се през уикенда хора, но само за да подсили самотата му. Вече не можеше да се смее, нито дори да се усмихва. Непрестанно го преследваха мисли за стореното. Беше съсипан от угризения.

Веднъж, докато беше още малко момче, може би на около десет, една събота двама от приятелите му трябваше да зарежат футбола, за да отидат на изповед. Попита ги какво значи това, а те му обясниха, че трябва да кажат на свещеника какви грехове са извършили и да се разкаят, а после можело да отидат в рая. Джо поиска да тръгне с тях. И той желаеше да попадне в рая, но те казаха, че няма как. Само на католиците подобавало да са там, а той бил методист. Изтича разстроен до дома си. Баба му Уилтън, която ги гледаше с брат му и сестрите му, докато родителите им работеха на пазара, го попита какво не е наред.

— Ще отида в ада заради греховете си, защото не мога да кажа на Бог, че съжалявам — обясни ѝ.

— Кой ти каза такова нещо? — поинтересува се тя.

— Тери Фолън и Майки Гроган.

— Не им обръщай внимание — каза му тя. — Това са само врели-некипели. Католиците могат да си редят молитви до второ пришествие. Нищо няма да променят с тях. Не сме наказвани за греховете си, дете. Наказвани сме чрез тях.

Накара го да се почувства по-добре, главно защото го прегърна и му даде курабия. Тогава беше твърде малък да разбере думите ѝ, но сега знаеше какво е имала предвид. Някога, когато беше имал Фиона и деляха общи мечти и надежди, имаше чувството, че раят е тук, на земята. Сега познаваше само отчаянието. Баба му беше права. Нямаше нужда Бог да го наказва; той си беше създал свой собствен ад. От него и за него.

Безмерно нещастен, Джо се обърна по гръб и сключи ръце под главата си. От мястото си успяваше да зърне тъмното, обсипано със звезди небе през прозореца на сеновала. Една звезда блещукаше по-ярко от другите. Спомни си как беше наблюдавал тази звезда… сега му се струваше, че са минали милиони години… и как ѝ каза, че обича момичето си Фиона. Увери я, че скоро ще бъдат заедно. Почуди се къде ли по широкия свят беше тя. Частният детектив, когото нае, не успя да я открие и вече не я търсеше при положение, че нямаше пари да плаща. Роди също не беше постигнал успех, но поне беше предупредил Шиън да стои далече от нея. Джо се помоли където ѝ да се намираше тя, да бъде в безопасност. Почуди се дали някога си мисли за него, дали ѝ липсва. Присмя се сам на себе си, задето му хрумваха такива мисли. След всичко, причинено ѝ от него? Беше убеден, че го мрази, също както го мразеха Мили и Томи. Точно толкова, колкото той се мразеше сам.

Затвори очи, замаян от самота и печал, копнеещ за черната бездна на съня. Най-накрая, след като се мята близо час, потъна в лека неспокойна дрямка, пълна с демони и ужаси, която го накара да размаха ръце с викове. След едно такова пробуждане се чу мекото хрущене на нечии лапи в сеното, последвано от лакомо лочене от паничката. След като котаракът си хапна, заобиколи Джо. Поспря, оголвайки зъби към нещо в мрака, а после се намести до него. Присъствието му не притесняваше Джо. Напротив, утешаваше го. Дишането му стана по-равномерно и по-дълбоко. Най-накрая се отдаде на съня. А котаракът не заспа през цялата нощ. Примигваше с жълтите си очи в тъмнината. Буден. Търпелив. Наблюдаващ.

Глава 33

— O, трябва да я видиш, Фий! Абсолютно съвършена е! По цялата дължина на предната фасада има прозорци. Помещението е изпълнено със светлина. И е огромно. Това казах ли ти го? Безпроблемно бих могъл да побера на стените му трийсет платна и още десет на триножници по средата. Ще полирам пода и ще пребоядисам стените, а после…

Ник крачеше из магазина, докато говореше, прекалено развълнуван, за да спре на едно място. Тъкмо беше наел магазин с витрина в Грамърси Парк и щеше да го преустрои в галерия, а апартамента отгоре щеше да използва за живеене. Сградата беше четириетажна с друг наемател над него и хазайката с двамата ѝ синове на последния етаж. Беше дал на жената депозит и наем за един месец, а после се втурна към Осмо Авеню, за да уведоми Фиона.

Тя полираше тезгяха, когато той влетя и я стресна ужасно с вида си — беше по-слаб отвсякога и кожата му беше бяла като мляко — но не спираше да говори, достатъчно дълго, че тя да успее да попита дали е добре.

— А таванът е толкова висок, Фиона! Четири метра и половина! Това ще е най-прекрасната галерия в Ню Йорк!

Той се наведе през тезгяха и я целуна право по устните.

— По-кротко — скара му се тя засмяно. — Ще изцапаш цялото си сако с вакса.

— Ще дойдеш да го видиш, нали, Фиона?

— Разбира се, че ще дойда. Когато кажеш. Ник, добре ли си…

Той я прекъсна.

— Можеш ли да дойдеш тази вечер? — Той вдигна ръце като уличен регулировчик. — Не, не тази вечер, още не! Не преди всичко да е както трябва и преди да са дошли платната — Той млъкна и се закашля с ръка на устата. — Не и преди всичко да е красиво и картините да висят по стените.

Отново се закашля. Този път по-силно. Бръкна в джоба за носната си кърпа и я загърби, докато зловещият спазъм не утихна. Когато се обърна обратно към нея, очите му плуваха във влага и вече не се усмихваше.

— Не си ходил на лекар, както обеща, нали? — попита тя.

— Ходих.

Тя скръсти ръце.

— Наистина ли? Какво каза, че ти е?

— Каза… ами… Каза, че било… хм… някакъв вид… нещо на гърдите.

— Нещо на гърдите? Един лекар би го формулирал точно така, ти, лъжливо….

— Ходих, Фиона! Кълна се! При доктор Вернер Екхард. На Парк Авеню. Дори ми даде лекарство. Взимам го и се чувствам много по-добре.

Тонът на Фиона омекна.

— Но не изглеждаш никак добре. — Челото ѝ се сбръчка разтревожено. — Прекалено блед и слаб си, а под очите имаш тъмни кръгове. Храниш ли се добре, Ник? — Тя плъзна пръст по вътрешната страна на яката му. — Дрехите ти се веят около теб. А сега и кашлицата. Тревожиш ме.

Ник изсумтя.

— О, не бъди такава мърморана, стара къртице. Добре съм. Наистина съм добре. Признавам, че съм малко уморен, но е така само заради галерията. Наистина се трудих ужасно усърдно в желанието си да определя конкретното място. Оглеждах по десет до дванайсет магазина на ден. И сега го открих! Казах ли ти колко е хубав кварталът? И че отпред има глициния, която надвисва над витрините? Казах ли ти за витрините? Колко са огромни?

— Поне три пъти. Опитваш се да смениш темата.

— Така ли?

— Обещай ми да се храниш, както трябва, Ник. Не само с шампанско и онези ужасни рибешки яйца.

— Добре, обещавам. Сега кажи какво ново при теб, Фий. От брътвежи дори не попитах как си.

Нямаше много за разказване. Седмицата ѝ в магазина беше натоварена. Майкъл още не се беше връщал в бирарията на Уелън и двете с Мери започваха да се надяват, че няма да го стори. Беше поел задълженията си в магазина и дори говореше, че щял да ремонтира кухнята на Мери. Заведе Шийми на пазар за нови дрехи, защото отново беше израснал старите, а на Нел ѝ беше поникнало зъбче.

— Аха — отвърна нетърпеливо Ник, когато свърши. — Какво друго?

— Какво имаш предвид?

Той се усмихна многозначително.

— Уилям Макклейн да се е отбивал отново?

Фиона почервеня.

— Разбира се, че не.

— Още не мога да повярвам. В Ню Йорк си едва от няколко месеца и вече си хвана милионер.

— Ще престанеш ли? Само се поразходихме заедно, това е всичко. Сигурна съм, че повече няма да го видя.

— Той е страшно състоятелен. Помня, че съм чувал баща ми да го споменава. Мисля, че са вечеряли заедно веднъж или два пъти. Видях как те гледа. Сигурен съм, че те харесва.

— Не ставай смешен! На половината на неговата възраст съм и не съм богата като него, нито съм от заможните кръгове.

— Фиона, ти си красива и запленяваща млада жена. Кой мъж не би тичал след теб? Признай… И ти го харесваш, нали? Можеш да ми кажеш.

Фиона го изгледа косо.

— Може би малко — предаде се. — Той е прекрасен човек. Очарователен и мил. Изключително умен е. Знае всичко. Освен това е джентълмен, но…

— Но какво? Как е възможно да има „но” след всичко това?

Фиона вдигна рамене.

— Фий?

Тя се намръщи и затърка с кърпата някакво въображаемо петно.

— О, мисля, че ми е ясно. Заради онзи тип от Лондон, за когото ми разказа ли е всичко? Джо.

Тя затърка още по-усилено.

— Още ли?

Тя остави кърпата настрана.

— Още — призна. — Глупаво е, знам. Опитвам се да го забравя, но не мога. — Вдигна поглед към Ник. — Веднъж чух един докер, мъж загубил ръката си при злополука, да казва на баща ми, че още усеща тази ръка. Обясни, че чувствал болка в ставите при влажно време, а кожата го смъдяла при жега. По същия начин е и с Джо. Няма го, но всъщност не е така. Все още е у мен. Успявам да го видя. Да го чуя. Все още разговарям с него в ума си. Кога ще изчезне това усещане, Ник?

— Когато отново се влюбиш.

— Ами ако не се влюбя?

— Разбира се, че ще се влюбиш. Просто още не си го превъзмогнала. Съветът ми е да прекарваш повече време с Макклейн. Някой от семейство Астор или Вандербилт също биха били добра компания. Точно от това имаш нужда, Фий. Симпатичен нюйоркски милионер. Така ще забравиш твоето зарзаватчийче. За какво си говорихте с Макклейн по време на разходката ви? Така и не ми каза.

— За магазина. За подземните железници.

Ник направи физиономия.

— Колко романтично.

— Той се мъчи да ми помогне, Ник. Казах му, че искам да стана милионерка. Обясних му, че ми е нужно да намеря нещо, което би ме направило богата.

— А той какво отвърна? Издаде ли ти тайната за неговите милиони?

— Посъветва ме да бъда търпелива, да следя и да се уча, да отбелязвам какво се продава и да търся начини да увелича печалбите си. И ако изпълнявам всичко това, може да излезе нещо. В началото ще е малко. А после ще дойдат по-големите неща като предлагането на готвена храна или може би дори откриването на втори магазин. Изрази се по странен начин. Каза да използвам познанията си, за да се развивам.

— Подейства ли? Вече направи ли състояние?

Фиона се намръщи.

— Не. Все пак печелим повече отпреди. Солените печива на Мери се разпродават всеки ден и скоро ще започнем да предлагаме приготвени салати. Всъщност ще ни се наложи да купим нов охладител, за да съхраняваме всичко. Но още не съм милионерка. Дори не съм близо до това.

— Не се тревожи, Фий — отвърна Ник и я потупа по ръката. — Аз ще ти кажа как да станеш милионерка.

— Как?

— Като се ожениш за милионер.

Тя замахна към него, но той се наведе.

— Няма да се омъжвам за когото и да било. Никога. Мъжете носят само ядове.

— Не и аз.

— Особено ти.

Вратата на магазина се отвори. Майкъл влезе намръщен. Държеше в ръка лист хартия.

— Като стана дума за ядове… — промърмори под нос Фиона.

— Фиона, тази фактура не може да е правилна — заяви той.

— Коя фактура и защо да не е вярна?

— Тази от доставчика на чай. „Милардс”. За какво количество ти взеха пари последния път?

— Няма последен път. Това е първата сметка. Какво не е наред?

— Пише, че си поръчала деветнайсет сандъка от отварянето на магазина насам.

— Звучи ми правилно. Мога да проверя бележките от доставките, за да го потвърдя, но Стюарт не би ни измамил.

— Това индийският чай ли е? — попита Майкъл и остави фактурата на тезгяха.

— Да.

Той поклати глава.

— Проклет да съм. Аз изваждах късмет, ако успеех да пласирам и един сандък.

— На седмица ли?

— На месец.

Фиона погледна фактурата и проследи с пръст цифрите в колоната. За период от два месеца на Финеган бяха продадени деветнайсет сандъка. Беше на последните два. Това означаваше, че е продавала малко над два сандъка на седмица в сравнение с единия сандък продаван от чичо ѝ за месец. Стигна до долния край на фактурата, като проверяваше наум сметките на Милард и установи, че общата сума съответстваше на бройката продадени сандъци, плюс двата, намиращи се в мазето ѝ.

И после го забеляза.

В дъното на фактурата с релефни букви беше изписано името „Р. Т. Милард” върху рисунка, изобразяваща три види растения, посочени като кафеен храст, какаово дърво… и чаен храст.

Докато Фиона се взираше в чаеното растение, тънко стъбълце с подобни на резци листа, косъмчетата по тила ѝ настръхнаха. Вече не чуваше чичо си, макар той да продължаваше да говори. Разпозна растението. Беше виждала такова и преди. В онзи кошмар. Нейният баща ѝ го беше подал през решетката на портата на гробището.

— Какво е това, тате? — попита го тогава.

Сега отговорът му кънтеше в главата ѝ.

— То е онова, което познаваш.

През цялото време е било пред погледа ѝ. От всичко друго точно проклетият чай.

— Използвай познанията си! — беше ѝ казал Уил.

Боже, ако имаше нещо, за което да има познания, това беше чаят! Можеше да различи Киймун от Съчуан или Дюърс от Ассам само по миризмата. Знаеше, че индийският ѝ чай ще се продава, но нямаше представа колко добре. Това малко растение, така деликатно и крехко, беше именно онова, което търсеше. То щеше да е нейният петрол… и стомана… и дървен материал. Нейното състояние!

— Фиона, момиче? Чу ли ме? — попита Майкъл и изщрака с пръсти пред лицето ѝ.

Не го беше чула. Кръвта ѝ беше закипяла. Бушуваше във вените ѝ и караше сърцето ѝ да блъска. Беше погълната от властта и възможностите, предлагани от новата ѝ идея — собствена запазена марка, търговия на едро, богата селекция от чайове в магазина за хранителни стоки, може би дори чайна. Красиво и омайващо място като онова във „Фортнъм и Мейсънс”.

— Казах, че трябва да направим нова поръчка. Останали са ни само два сандъка. При това темпо до следващата сряда ще сме ги опразнили. Предполагам, че ще ни трябват поне още осем, за да стигнат за месец — заяви Майкъл.

— Не.

— Не? Защо не?

— Защото ще поръчаме повече от осем. Ще купим всеки сандък индийски чай, продаван от „Милардс”, и ще ги накараме да се закълнат да пазят сместа в тайна. Никой друг не бива да я има.

Майкъл отмести поглед от Фиона към Ник, като че можеше да знае какво е прихванало лудата му племенница, но той само вдигна рамене.

— Защо ще правим такова нещо? — попита Майкъл. — Това е лудост. Собственик на магазин да поръчва повече, отколкото може да продаде.

Фиона го сряза.

— Вече не сме само собственици на магазин.

— Не ли? — Попита Майкъл повдигайки вежди. — Какви сме тогава?

— Търговци на чай.

— Обичайното ли, господин Макклейн?

— Да, Хенри. Господин Карнеги и господин Фрик пристигнаха ли вече?

— Не съм ги виждал, господине. Заповядайте.

— Благодаря, Хенри.

— Удоволствието е мое, господине.

Уил отпи голяма глътка от своя скоч, а после се озърна из бара на „Юниън клъб” за гостите си. Андрю Карнеги и Хенри Фрик, партньори в най-големия концерн за стомана в света, щяха да вечерят с него тази вечер, за да обсъдят плановете му за подземната железница. Бяха заинтересовани да го снабдяват със стомана, а той се надяваше да ги придума да инвестират. Тяхната подкрепа, както и тази на други водещи индустриалци, сега беше по-съществена отвсякога, тъй като имаше налице препятствие да постигне целта си и да построи първото градско метро — такова, заплашващо да срине цялото му внимателно планиране.

Вратата на бара се отвори. Уил се обърна с надеждата да зърне поне единия от гостите си, но вместо това видя дребна брюнетка в син кариран жакет и пола. В едната си ръка стискаше бележник и писалка, а в другата чантата си. Зоркият ѝ остър поглед срещна неговия; мигом се спусна към него.

— Здравей, Уил — поздрави.

Той ѝ се усмихна.

— Винаги е удоволствие да те видя, Нели. Какво ще пиеш?

— Скоч с лед. Не го бавете — поръча тя на бармана. — Предполагам, че имам около пет или десет минути, преди оня таласъм да ме залови.

Барманът се поколеба.

— Господин Макклейн… Не мога, господине. Правилото гласи…

Знам какво гласи правилото. А аз казвам да сервираш чаша скоч с лед на госпожица Блей. Веднага.

Уил не повиши глас. Не се налагаше.

— Веднага, господине.

Уил подаде на Нели питието ѝ. Тя изгълта половината наведнъж, обърса устни с опакото на ръката си, а после подхвана без заобикалки:

— Чувам, че Огъст Белмонт се е включил официално. Според източниците ми от Градския съвет той предложил свой собствен план за подземната железница.

— Защо не го попиташ сама? Седи в ъгъла с Джон Рокфелер. Оплюва моя план несъмнено.

— Защото той е потаен и никога не ми казва нищо. Хайде, Уил. Крайният ми срок е девет часа.

Уил опразни чашата си и направи знак за нова.

— Истина е — заяви. — Той е събрал собствен екип инженери. Начертали са абсолютно различен маршрут от моя и са предоставили плановете на кмета преди два дни. Твърдят, че тяхната схема е по-икономична.

Нели остави чашата си и започна да пише.

— Така ли е?

— На хартия. В действителност планът им ще струва повече на града. Много повече.

— Защо?

— Маршрутът на Белмонт преминава през терен, който е блатист на места, а на други е само шисти. В някои участъци е сложил линии, преминаващи право през подземните реки. Маршрутите му са по-директни от моите — именно така успява да убеди кмета в своята икономичност — но заради естествените препятствия целият строеж ще струва много повече по отношение на време и работна ръка.

— Какво ще предприемеш?

— Ще кажа на кмета да си измъкне главата от задника и да приеме моя план.

— Знаеш, че не бих могла да използвам това, колкото и да ми се иска. Дай ми реално изявление.

Уил се замисли, а после каза:

— Напълно съм убеден, че уважаваният ни кмет и образованите му съветници ще вземат предвид топографията, географията и потребността от транспорт в Манхатън, когато оценяват достойнствата на двата плана. И съм също така уверен, че когато го сторят, няма да им убегнат огромните пропуски, грешки и недоглеждания, както и откровените изопачавания в плана на Белмонт. Такъв проект не само ще доведе града до банкрут, но неправилните инженерни решения, използвани в него ще застрашат сигурността на Манхатънските улици и сгради — да не говорим за безопасността на гражданите… Това как е?

— Идеално — отвърна тя, докато пишеше яростно. — Благодаря, Уил, чудесен си.

Тя приключи с писането, затвори бележника си и отпи от уискито, с което опразни чашата. Уил ѝ поръча нова. Тя го погледна от упор, докато той ѝ я подаваше.

— Добре ли си? Изглеждаш малко отслабнал.

— Аз ли? Съвсем добре съм.

— Сигурен ли си?

Той кимна, чувствайки се леко неудобно под взора ѝ. Харесваше Нели — при това много, — но винаги имаше едно наум заради професията ѝ. Да даваш на репортер бизнес информация, беше нещо добро, стига да го вършиш както трябва, но да ѝ предостави лична информация би могло да бъде истински опасно. Забеляза, че още го наблюдава в очакване на отговор. Реши да признае умора с надеждата това да я накара да го остави на мира.

— Може би е заради работата — обясни. — През последните няколко дни се чувствам малко уморен.

— Това не ми минава. Конкуренцията ти действа освежаващо. Нещо не е наред. Болен ли си?

Уил въздъхна ядосано.

— Няма нищо нередно. Добре съм. Просто…

Тя вдигна чаша към устните си, но спря по средата.

— Заради жена е, нали?

— Някой да ти е казвал, че си твърде любопитна, Нели?

— Всички. Коя е тя?

— Никоя. Няма жена. Заради метрото е. Ясно ли е?

Нели повдигна вежда, но спря по темата. Уил почувства облекчение, макар да беше ядосан сам на себе си, задето е допуснал емоциите да станат така очевидни. Сега Фиона беше в ума му непрестанно и колкото и упорито да се опитваше, не можеше да си обясни чувствата си към нея. Опита се да разкаже за новата си познайница на Уилям Уитни, един от най-старите му приятели, но Уитни само го попита защо ѝ придава толкова голямо значение.

— Просто купи на момичето някоя дрънкулка и я отведи в леглото — беше го посъветвал.

Почуди се дали да каже на сестра си Лидия, но не му се струваше, че тя би реагирала добре; непрестанно се опитваше да насочи интереса му към една от приятелките си, вдовица от Саратога. Най-накрая се спря на по-малкия си брат Робърт. Преди седмица бяха пийнали тук, вечерта преди поредното пътуване на Робърт до Аляска, където търсеше злато. Робърт беше на трийсет и шест и никога не се беше женил. Годеницата му Елизабет бе отнесена от туберкулоза, когато и двамата бяха двайсет и четири годишни. Бяха истински влюбени. Смъртта ѝ разби сърцето му и той никога не я превъзмогна.

— Защо е цялата тази агония, Уил? — беше попитал Робърт. — Преспи с нея и приключвай.

— Звучиш също като Уитни. Нещата не стоят така — отвърна му Уил.

— За потенциална съпруга ли говорим? Прости ми. Мислех, че имаш предвид любовница.

— Говорим за жена. Най-красивата, най-умната, най-забавната жена, която съм срещал — обясни Уил.

— Знае ли за чувствата ти?

— Може би. Нямам представа. Не съм ѝ казвал нищо.

— Защо не? Минаха… Колко… Две години от смъртта на Ана. Траурът ти свърши. Свободен си да се ожениш отново, ако го желаеш. Какво те спира?

— Усложненията, Робърт. Тя не е… Нямаме сходен произход.

— О! — възкликна Робърт и отпи голяма глътка от питието си.

— Тя е собственичка на магазин. Не мисля, че синовете ми биха я приели. Нито пък Лиди. Не знам как би реагирало семейството ѝ на мен. И, разбира се, аз съм значително по-възрастен от нея.

— Ситуацията наистина е сложна — заяви Робърт, помълча малко, а после добави — Обичаш ли я?

— Не мога да спра да мисля за нея. Не съм срещал човек, с когото да успявам да разговарям с такава лекота…

— Уил, обичаш ли я?

Той примигна объркано.

— Не знам.

— Не знаеш? Уил, преди си бил влюбен, нали? Искам да кажа в Ана, разбира се… и в няколкото ти… Е, влюбвал си се, нали?

Уил се загледа в чашата си.

— Не, не съм. — Отпи смутено. — Такова ли е усещането? Този непрестанен копнеж… Ужасно е.

Робърт се засмя, смаян да научи.

— Да, такова е усещането — потвърди и направи знак на сервитьора — ще ти поръчам ново питие. Може би цялата бутилка. Имаш вид, сякаш се нуждаеш. — Той поклати глава. — Никога ли не си се чудил какво изпускаш?

— Не, преди не съм вярвал в това. Мислех, че е нещо измислено от жените писателки. — Вдигна рамене безпомощно. — Не ме разбирай погрешно, Роби. Чувствах нещо към Ана. Тя беше прекрасна майка, помощник и добър човек. Но нямаше нищо общо с това.

— Боже, Уил, това е наистина нещо невероятно. Влюбен за първи път. — Той се засмя. — Явно старото куче все пак може да бъде научено на нови номера.

Уил направи физиономия.

— Трябваше ли да казваш „старо куче”?

Робърт размаха ръка към него.

— Защо не я оставиш тя да реши дали иска да те вижда? Ако си струваш, ще се примири с трудностите.

— Ако си струвам?

— Да. Ако. И ако е наполовина жената, която описваш, определено е подходяща за задачата. Семейството ѝ ще се примири. Също и твоето. — Той се усмихна. — Аз вече го приех. И Лиди ще го стори. А би могъл да обезнаследиш децата си, ако се инатят.

Внезапно пред лицето си съзря размахваща се длан.

— Уил? Уил, слушаш ли ме?

— Съжалявам, Нели.

— Боже, загазил си — заяви тя. — Може да твърдиш каквото желаеш или да мълчиш, но някой е откраднал сърцето ти. — Тя се наведе по-близо до него. — Имаш такова, нали?

Уил се засмя, а в бара влезе Камерън Иймс, млад градски съдия и приятел на по-големия син на Уил, Уил-младши.

— Добър вечер, господин Макклейн — поздрави го.

— Здравей, Камерън — отвърна Уил.

— Виждам, че имате гост. Не бях наясно, че в клуба допускат дами. О, това си ти, Нели.

— Бива си те, Иймс. Напоследък да си заключвал хлапета? На няколко преки видях едни момчета да играят на стик бол. От това до нарушаване на обществения ред е една крачка. Човек трябва да си отваря очите на четири. По-добре да повикаш ченгетата. Или направо армията.

Двама стоящи наблизо мъже се позасмяха. Уил ги чу, а също и Камерън. Лицето му помръкна.

— Това беше истерично изявление, направено от истерична репортерка, ръководено повече от сърцето, отколкото от разума — отбеляза.

— Онова хлапе беше десетгодишно, Иймс.

— Беше престъпник.

— Беше гладен.

Вбесен, Иймс се обърна към Уил и заяви:

— Ако Уил-младши се появи, ще го уведомите ли, че съм в ресторанта, господин Макклейн?

— Разбира се, Камерън.

— Приятна вечеря, господине.

Той се отдалечи забързано.

— Това не беше особено умен ход, Нел. Ще те наклевети на салонния управител и ще те изхвърлят.

— Сигурна съм, че ще го стори. Защо клубът трябва да се различава от съдебната му зала? Постоянно ме изхвърля от нея, малкият проклетник — отговори тя. — Съжалявам, знам, че е приятел на сина ти.

Уил вдигна рамене.

— Продължава да е малък проклетник.

Почувства нечия длан на рамото си.

— Здравей, татко. Нели — произнесе глас.

Уил се обърна и се усмихна на добре сложения двайсет и четири годишен младеж с руса като пшеница коса, изправил се до него. Беше по-големият му син. Докато го поздравяваше, радостен да го види — Уил винаги се радваше да види което и да било от децата си, — със смайване установи колко приличаше на починалата си майка. Колкото повече израстваше, толкова повече му напомняше на Ана и нейните холандски предци с техните светли коси и тен, сериозност и практичност.

— Имам среща с Камерън. Да се е мяркал? — попита Уил-младши. Камерън и Уил-младши бяха израснали заедно в Хайд Парк на Хъдсън и бяха посещавали заедно „Принстън”, присъединявайки се към едни и същи клубове и студентски сдружения. Сега женени, и двамата имаха къщи в Хъдсън Вали, които да приютяват новите им семейства, и апартаменти в града, където отсядаха през работната седмица.

— В ресторанта е — уведоми го Уил.

— Добре — отговори Уил-младши. После се обърна към Нели. — Унищожителна статия.

— Ще приема думите ти за комплимент.

— Можеш да съсипеш нечия кариера с подобни истории.

— Камерън ще се справи с това и сам. Не му е нужна помощта ми.

От предишния януари, когато беше назначен като съдия в градския криминален съд, Камерън Иймс се беше захванал с усърдно разгласявана кампания да разчисти Ню Йорк. Обратно на безкрайните хвалби, които се сипеха върху него от по-голямата част от градските вестници, Нели, репортер в „Уърлд”, беше написала статия за малко полско момче от Лоуър Ист Сайд, което Камерън беше пратил в манхатънския затвор, след като било хванато да краде хляб. Макар кражбата да беше първо провинение за детето, бяха го затворили редом със закоравели престъпници. На следващата сутрин пазачите намерили тялото му, скрито под дюшек в задната част на килията. Гаврили се с него — или по-точно бил изнасилен — и после бил задушен до смърт. Стомахът на Уил се беше обърнал, докато четеше статията. Чудеше се как Камерън е могъл да прояви такава глупост.

— Камерън е бил изправен пред морален избор и го е направил — заяви Уил-младши в защита на приятеля си.

Нели се засмя.

— Моля те, Макклейн. Колкото повече така наречени престъпници осъжда, толкова повече известност печели. И двамата го знаем. Не моралът го ръководи, а амбицията му.

— Добре, Нели, Кам е амбициозен. Също и аз, а също и ти. В това няма нищо лошо — отговори разпалено Уил-младши. — Иска да стане най-младият съдия, назначаван някога в щатския върховен съд. И ще го направи въпреки опитите ти да го очерниш. Кампанията му върви успешно. За година е вкарал зад решетките повече престъпници, отколкото предшественикът му е успял за три.

Уил изгледа сина си продължително.

— Все с краткосрочни присъди, доколкото чувам. Камерън трябва да открие корена на проблема, ако желае да постигне нещо значимо, синко — да се захване със собствениците на игрални зали, сводниците и главатарите на банди. Както и с полицаите, прибиращи подкупи от тях.

Уил-младши изсумтя.

— Казах, че Камерън е амбициозен, татко, а не луд. Важното е, че затваря отрепките и прави улиците по-безопасни за нас.

— Един мъдър съдия умее да прецени разликата между кражба за облаги и кражба, за да се нахраниш.

— Имаш прекалено меко сърце, татко — отбеляза раздразнено Уил-младши, както винаги проявяващ нетърпимост по отношение на тънките разлики, привърженик на черното и бялото. — Кражбата си е кражба. Градът прелива от имигранти. Трябва да се научат, че незачитането на закона няма да бъде толерирано тук.

— Лесно е да се каже, като никога не си бил гладен — намеси се Нели.

— Какво ще кажеш за пекаря, от когото е откраднал? Ами той? Няма ли семейство, което да храни? — попита Уил-младши, като все повече повишаваше глас.

— За бога! Става дума за парче хляб, а не за съдържащото се в касовия апарат…

Уил скърцаше със зъби, докато Уил-младши и Нели продължаваха със спора си. Обичаше сина си, но го намираше — както и много други от неговото поколение — за безскрупулен в преследването на пари и за надменен и жесток към по-малко заможните. Беше му напомнял нееднократно, че както Макклейн, така и семейството на майка им — Ван дер Лайден — някога също са били имигранти. Както и членовете на всички богати семейства в града. Но лекциите на Уил не водеха до никаква промяна в убежденията на сина му. Той беше американец. А онези, слизащи от кораба при Касъл Гардън, не бяха. Италианци, ирландци, китайци, поляци — националността им нямаше никакво значение. Бяха мързеливи, глупави и мръсни. Бройката им предвещаваше краха на страната. Липсата на толерантност беше нещо, което беше научил сам, а не от родителите си. И представляваше черта, която не допадаше на Уил.

Докато наблюдаваше как разговаря с Нели, запита се как ли би реагирал на Фиона. Сещаше се за отговора: щеше да е потресен, че баща му се вижда с жена, която си изкарва прехраната с труд, явяваща се представител на същата група имигранти, които така ненавиждаше.

— Не, Нели! Грешиш! — възкликна той, прекалено високо за вкуса на баща си.

Уил точно се канеше да го смъмри, когато бяха прекъснати от силно и натрапчиво:

— Здравейте, драги!

Уил потисна стон. Гласът принадлежеше на Питър Хилтън, автор на „Бъбренето на Питър, поредица в „Уърлд”, представляваща част от новия феномен във вестникарското дело, известен като страници за обществото. Създадена да забавлява читателите със съобщения за делата и заниманията на богатите нюйоркчани, „Бъбренето на Питър” беше станала най-популярната рубрика във вестника, с което помогна и без друго огромните му продажби да скочат до небето. Никой не признаваше, че я чете, но всички го правеха. Когато рубриката похвалеше пиеса, пред касата на театъра се струпваше опашка. Когато критикуваше някой ресторант, той затваряше до седмица.

Според Уил такава възмутителна и безотговорна злоупотреба с пресата не бе нещо по-добро от долнопробно клюкарстване. Хилтън не уважаваше обществения кодекс за приличие. Не му се струваше кой знае какво да спомене, че определен въглищен барон е бил забелязан на опера с жена, която не е неговата съпруга. Или че причината за скорошната продажба на някой имот на Пето Авеню се дължи на загубите на собственика на конни надбягвания. Отскоро вестниците бяха започнали да публикуват снимки и Хилтън често пращаше фотографите си да се спотайват пред ресторанти и театри с техните адски машини и светкавици. На Уил му се беше случвало неведнъж да го заслепяват. Не го харесваше, а синът му го презираше. Преди три години, когато Уил-младши се беше кандидатирал за първото си място в Сената, Хилтън написа за страстта му по кабаретни актриси. По онова време той не беше женен, но подобно поведение не би се приело добре от обществото. Загуби изборите. Опита се да съди Хилтън, но не се получи. Хилтън го беше описал, но не го наричаше по име. Когато беше притиснат от адвоката, отрече да е ставало дума за него. Заяви, че обектът на статията му представлява друг млад бизнесмен от заможно семейство. На Уил-младши се наложи да оттегли обвиненията.

— Хилтън! — изсъска синът му. — Какво правиш тук по дяволите?

— Каня се да вечерям, драги момко. Вече съм член. Не знаеше ли? Тъкмо ме приеха.

— Тогава аз със сигурност ще напусна. Не възнамерявам да посещавам клуб, допускащ вестникарски хрътки като теб и нея.

Той изви пръст по посока на Нели.

— Аз съм вестникарска хрътка — заяви гордо Нели. — Питър не заслужава това определение.

Уил-младши не ѝ обърна внимание.

— Вие двамата си въобразявате, че можете да обикаляте наоколо, да си врете носовете в делата на другите хора и да ги разгласявате на всички, нали? Всичко е допустимо, стига да набавите материал за парцалите, за които пишете.

Питър, нисък и пълен мъж със слабост към ярките дрехи и златните бижута, се стъписа и притисна пълните си ръце към гърдите.

— Боже, дано в ресторанта да е малко по-цивилизовано — отбеляза, а после се отдалечи.

Нели го проследи с поглед, докато той не се скри в салона, в който присъстващите имаха повече пари от брутния вътрешен продукт на много страни и чиято власт и влияние ръководеха политически и финансови решения на национално и международно ниво. Завистта в очите ѝ беше видна.

— Как така Хилтън може да членува в този клуб, а аз не? — попита тя Уил.

— Защото вярваш или не, той произлиза от заможно семейство и е мъж — обясни.

— Това е спорно — намеси се гневно Уил-младши. — Женствен е като копринена рокля.

— Има жена и деца. Живеят в Ню Джърси — уточни Нели.

— Не ги виня — каза Уил-младши. — Ще се присъединиш ли към нас за вечеря, татко?

— Боя се, че не мога. Чакам гости. Карнеги и Фрик.

— Нямам търпение да науча как е минало. Утре сутринта ще се отбия в офиса ти. Довиждане, татко — каза. Обърна се към Нели. — Госпожице Блай — произнесе ледено.

Насочи се към ресторанта, а салонният управител приближи към тях с гневно изражение.

— Госпожице Блай, обясних ви стотици пъти, че в „Юниън клъб” не се допускат дами — заяви и я хвана за лакътя.

Тя се изтръгна от хватката му, довърши питието си и остави чашата на бара.

— Благодаря за скоча, Уил. Явно твоят таласъм ме гони от този мавзолей.

— Госпожице Блай, настоявам незабавно да напуснете сградата!

— Добре, по-спокойно, разбирам кога съм нежелана.

— Не бих казал, Нели — отбеляза с усмивка Уил.

Наблюдаваше я, докато напуска, като по целия път не спираше да мърмори на клетия салонен управител. Когато излезе, той огледа интериора на клуба. Мавзолей! Преди никога не беше мислил за „Юниън клъб” по този начин, но Нели имаше известно право. Двама възрастни мъже във вечерни костюми крещяха един на друг, защото не се чуваха. Ще бъда ли тук, когато съм на седемдесет, почуди се. За да скрибуцам наоколо, да ям вечерята си с беззъби венци и да се нося из сградата като призрачен стар пръдльо?

Огледа другите мъже около себе си — приятели и колеги, — докато те стояха на групички в бара или се насочваха към ресторанта.

Прекарваха вечерите си тук, а не по домовете си. Защото нямаха причина. В браковете им не присъстваше нито любов, нито страст, а в леглата им нямаше топлина. Знаеше го отлично. Същото беше важало и за неговия брак. Отдаваха сърцата си на бизнеса, а не на съпругите си; именно по този причина бяха толкова ужасно богати.

Ако желаеше някакво подобно споразумение, Уил знаеше, че лесно би могъл да го сключи. Сестра му и приятелките на покойната му съпруга се бяха заели със сватовничество. Ако приемеше техните предложения, би свършил със същия тип жена, каквато някога беше неговата собствена — издигната в обществото, със стари пари зад гърба, добре отгледана — и със същия скучен и незадоволителен брак, какъвто беше имал. Новата му жена би представлявала социалният му еквивалент. Партньорка. В най-добрия случай приятелка. Би задоволявала сексуалните му потребности без протест, както беше правила Ана, но никога не би показала и грам желание или наслада, защото не би било редно. Сексът беше нещо грубо и вулгарно и служеше само за правене на деца. Ако желаеше да полудува с жена, на която ѝ допада правенето на любов, би си намерил любовница, както беше постъпвал много пъти в миналото. С жена му биха имали отделен живот и отделни спални.

Но ако Фиона беше негова, никога не би спал самостоятелно. Би се любил с нея всяка вечер, а после би заспивал до нея, вдишвайки сладостния ѝ аромат. Всяка сутрин би я будил с целувка и би наблюдавал как животът се завръща в невероятните ѝ очи, щеше да е свидетел как на лицето ѝ цъфва прекрасна усмивка само заради него. Какво ли би било усещането, почуди се. Да прекараш живота си с жена, в която си влюбен до лудост. Досега не беше узнал. Беше на четирийсет и пет години и още не беше разбрал какво е да си влюбен. Но вече знаеше. Никой не се беше докосвал до сърцето му, както тя.

Вратата на бара се отвори отново и той забеляза да влизат Карнеги и Фрик, като издължените им лица на финансови акули бяха достатъчно навъсени, за да лишат от романтика дори Купидон. И изведнъж го напусна желанието да обсъжда метрото.

— Робърт, би ли го сторил отново? — беше попитал брат си една седмица по-рано.

— Какво да сторя отново?

— Да помолиш Елизабет да се омъжи за теб. Дори след… онова, което се случи.

— Дори при положение, че след това умря? — каза меко Робърт. — Въпреки че любовта, която изпитвах към нея, явно ме е направила неспособен да обичам друга? Да, бих го направил. Без колебания. — После се наведе напред и покри дланите на Уил със своите, рядък жест помежду им. — Цял живот следваш разума си, Уил. Време е да последваш сърцето си. Заслужаваш го. Поне веднъж в живота ти. Всеки го заслужава.

Глава 34

Застанала с ръце на кръста, Фиона се взираше в планината дървени сандъци, струпани на тротоара. Доставчикът ѝ подаде лист хартия. Тя прочете текста и подписа. После затвори очи и вдиша. Успяваше да го помирише въпреки облицованото с метал дърво. Чай. Свеж, наситен и изкусителен. Нямаше нищо друго като него.

— Да знаеш, че си луда — заяви Майкъл, внезапно изникнал иззад фургона на „Милардс”. — Това са петдесет сандъка чай. Петдесет! Къде изобщо ще ги складираш?

— На сто шейсет и шест. У съседите. Чисто и сухо е. Няма какво да придаде дъх на чая, тъй като е бил само магазин за платове, а не конюшня или някакво друго вонящо място. Знаеш всичко това. Обясних ти, че разговарях с господин Саймънс и той ми предложи изгоден наем — добави тя нетърпеливо.

— Мислех, че само си приказваш! Не осъзнавах, че си сериозна.

— Ще помогнеш ли на хората да ги вкарат вътре, вместо да стоиш и да нареждаш? — Забеляза, че брат ѝ се катери по сандъците. — Шийми! Слез, преди да си паднал.

— Фиона, тук е струпан два тона чай — заяви Майкъл, следвайки я, докато тя приближаваше да свали брат си от сандъците. Пет хиляди лири! Похарчила си цяло състояние. За коя се мислиш? За Астор ли? За Вандербилт? Е, не си…

— Още не — поправи го тя. — Шийми! Казах да слезеш!

— Хвани ме, чичо Майкъл — изкрещя Шийми и се хвърли право към чичо си.

— Какво, по дяволите… Ох! — изпъшка той и залитна назад с петгодишното момче в ръце. — Боже, момче. Едва не ме събори.

— Може би щеше да те накара да млъкнеш за пет минути — изсумтя под нос Фиона. После се обърна към брат си. — Влез и се измий за вечеря.

Докато отупваше прахоляк от ризата си, Майкъл поднови мърморенето.

— Онова, което искам да знам, е кой ще плати за това.

— Ние. От „Милардс” ни дават деветдесет дни вместо трийсет. Това е много време.

Майкъл поклати глава.

— Не бих казал. Защо се налагаше да купиш петдесет сандъка наведнъж?

— Исках да купя цялото налично количество индийски чай, с което разполагат в „Милардс”. Така че никой друг няма да може да се докопа. Това също вече ти го обясних. Не ме слушаш.

— След два месеца ще сме задръстени с чай и ще дължим на „Милардс” стотици долари…

Фиона го прекъсна.

— Не, няма! Като се имат предвид магазина, чайната ми и търговията на едро…

— Каква чайна?

— Онази, която се каня да открия. Вече започнах да издирвам помещение.

— И каква търговия на едро?

— С „Мейсис”, „Крофърдс”, ресторантите „Чайлдс“.

— Поръчали са при теб?

— Още не. — Майкъл завъртя очи. — Но ще го направят! — настоя тя. — Следващата седмица имам срещи с техните снабдители. Убедена съм, че ще купят от чая в мига, щом го вкусят. Само ми е нужно име за него. И някаква опаковка, която бих могла да им покажа. Ако само помогнеш със сандъците и ме оставиш да вляза при Нейт и Мади…

— Прекалено много грандиозни идеи — промърмори Майкъл и измъкна от джоба си чифт работни ръкавици. — Уилям Макклейн ти напълни главата с тях. Скоро ще вземеш да купиш цяла чаена плантация.

Фиона пренебрегна коментара. Щеше ѝ се да не беше споменавал Уил. Компанията му ѝ достави невероятно удоволствие и фактът, че той не се отби отново, я натъжи ужасно, макар да се хокаше, че изобщо е очаквала. Убеди сама себе си, че е глупаво да си представя как някой с неговото положение би проявил интерес към нея; не ставаше дори за зарзаватчия от Уайтчапъл. Загубата на Джо ѝ причини повече от това да разбие сърцето ѝ — съсипа самочувствието ѝ и я накара да се има за непривлекателна и без стойност. Усещането за предполагаемата липса на интерес от страна на Уил само служеше да потвърди всичко това.

Най-накрая, уморен да ѝ чете лекции, Майкъл грабна една количка от фургона за доставки и я подкара към сандъците. Фиона се върна в магазина, където я очакваха приятелите ѝ. Нейт дъвчеше върха на молива си с намръщени вежди, докато оглеждаше рисунката, поставена пред него от Мади.

Фиона хвърли един поглед.

— О, Мади! — извика възхитена. — Прекрасна е.

— Харесва ли ти? — попита Мади, изчервявайки се от удоволствие.

— Обожавам я.

— Толкова се радвам. Не бях съвсем сигурна за фона. Исках да попитам Ник за мнението му. Той има толкова набито око. Ще дойде скоро, нали? Ти спомена, че ще се отбие на вечеря.

— Да, така е — отвърна тя и се обърна да погледне часовника. Намръщи се, като установи, че вече беше шест и половина. — Вече трябваше да е тук. Чудя се какво го бави — обясни.

Тревожеше се. Последния път, като го видя, не изглеждаше никак добре, но я увери, че се чувствал прекрасно. Смъмри я да не вдига толкова врява. Тревожеше се прекалено много, знаеше, че беше така. За Ник, за Шийми, за всички. Това ги влудяваше, но тя не можеше да се спре. Беше изгубила твърде много хора, за да не се тревожи от кашлици и настинки или когато малкото ѝ братче се катери прекалено високо.

— Може би бояджиите — предположи Мади. — Каза, че щял да се вижда с тях тази седмица. Да оправят стените. Нали помниш?

Може да са се забавили.

— Права си. Наистина каза така. Сигурно ще се появи всеки миг. — Успокоена, тя насочи вниманието си обратно към скицата на приятелите си.

Мади беше създала запленяваща сцена, представляваща индийска процесия. Шествието беше водено от отрупани с бижута махараджи върху бели слонове, следвани от жени със сарита, понесли кошници с чаени листенца и деца, които лудуваха наоколо с папагали и маймунки. Махараджите държаха над главите си транспарант. Той беше празен.

— На него ще се появи ли нещо? — попита Фиона и го посочи.

— Името на чая — обясни Нейт. — Трябва да го наречем някак. Да измислим марка.

— Марка?

— Да. Трябва да втълпим на клиентите да търсят твоя чай по същия начин, по който питат за бирата от корени, като поръчват „Хайърс” или пък както когато искат сапун и питат за калъп „Айвъри”. Трябва да ги убедим, че твоят чай е по-добър от стоящия по рафтовете на бакалиите.

— Как ще го постигнем?

— Като си поблъскаме главите за начало. Ето, вземи лист и молив. Ето, Мади, ето и на теб. Да започнем като записваме всичко хубаво в твоя чай, всичките му добри качества и да видим дали ще изникне нещо, което да се превърне в подходящо име или грабващ девиз.

— Свеж… Малцов… Хрупкав… — заговори Фиона.

— Хрупкав? — повтори Нейт.

— Означава, че има хубав аромат, благодарение на правилния процес на сушене.

— Прекалено специализирано. Продължавай.

— Ами… Успокояващ… Ободряващ… — допълни Фиона.

— Е, кое от двете? — попита Нейт.

— И двете.

— Как може да е и двете?

— Не знам, но е така.

— Завладяващ… Силен… Характерен… — включи се и Мади.

— Освежаващ… Възстановяващ… — предложи Нейт.

Тримата приятели продължиха така известно време, като изричаха всичко, което им се струваше, че може да е подходящо, но все още нямаха название, което да им допадне. Затормозен, Нейт въздъхна и почука с молив по щанда. Плъзна поглед по листа на Мади в издирване на нещо пропуснато, а после разгледа записките на Фиона.

— Хей! — заговори. — Какво си написала там, Фий?

— Нищо, само драсканици.

— Не, добро е. Всъщност е чудесно. Виж, Мади.

В левия долен ъгъл тя беше изписала една под друга в колонка прилагателни: тайнствен, автентичен, специален.

— Струва ми се, че имаме нещо тук — заяви развълнувано. — Може да комбинираме първите букви и…

— „Тас Тий“ — възкликна Фиона. — „Тайнствен, автентичен, специален“!

— Да! Да! Идеално! Можеш ли да го побереш на транспаранта, Мад?

— Да, да. Имам място — отговори Мади.

— Ето, Фиона, рекламата ти е готова. Можеш да я пуснеш във вестниците, на табла или по дилижанси, а също така можеш да я използваш за опаковките си.

— Благодаря и на двама ви! Толкова е вълнуващо! — възкликна Фиона и стисна ръката на Нейт. — Представяте ли си, моя собствена марка чай! О, боже, надявам се да се продава. Трябва да се продава, пред вратата ми стоят два тона чай и чичо, който е готов да ме обеси.

— Разбира се, че ще се продава — убедено отсече Нейт. — С агенция като „Брандолини Фелдман” зад него няма как да претърпи провал. И работата е там, Фиона — добави възбудено, — марката е само началото, само върхът на айсберга. Съществуват повече видове чай, отколкото тази конкретна смес, нали?

— Да. Десетки различни видове.

— Ами, представи си бройката чайове, продавани под името „Тас Тий”. Представи си как малката чайна, която желаеш да отвориш, се превръща в модерно място за посещение, а после в цяла верига. Представи си чайни из цял Ню Йорк и Бруклин, и Бостън, и Филаделфия…

— Нагоре и надолу по цялото източно крайбрежие и из цялата страна! — възкликна Фиона.

— Също така ще търгуваш с хотели — допълни Нейт.

— И с универсални магазини — продължи Фиона.

— С влакове и пътнически кораби — включи се и Мади.

— А вие двамата няма да правите нищо друго, освен да създавате рекламни кампании за „Тас Тий”, опаковки и…

— Успехът ще е огромен — заяви широко усмихната Мади. — За всички ни.

Смеейки се Фиона сграбчи ръцете на приятелката си и двете затанцуваха из магазина, като се въртяха шеметно, докато не се замаяха и не се наложи Нейт да ги задържи. Тримата вдигаха толкова много шум, че никой не забеляза момчето, пристъпило през прага с шапка в ръце. Беше около десетгодишно. Постоя известно време, като ги наблюдаваше притеснено с надеждата да го забележат и накрая приближи зад Нейт и подръпна сакото му.

— Извинете ме, господине — заговори.

— Прости ми, синко — отвърна Нейт. — Не те видях. Какво мога да направя за теб?

— Тук ли живее Фиона Финеган?

— Да, аз съм — обади се Фиона, докато се облягаше на тезгяха в опит да успокои дишането си.

— Трябва да дойдете с мен, госпожице. Бързо. Налага се — настоя и тръгна към вратата. — Аз съм Стиви Маки. Мама ме прати да ви извикам. Каза, че квартирантът ни, господин Соумс, умира.

Фиона се спусна нагоре по стълбите на Шестнайсета улица номер двайсет и четири, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Всички мисли за чай и чайни бяха отлетели от главата ѝ. Сега там беше останала само една мисъл, само един страх — че ще изгуби най-добрия си приятел в целия свят.

В таксито, което взеха, Стиви ѝ обясни, че майка му научила за заболяването на Ник едва същия следобед. Бил закъснял с наема и тя отишла да си го иска. Когато никой не отворил вратата, отворила си сама. Открила го в спалнята му. Бил ужасно болен.

— От какво, Стиви? — попита Фиона, ужасена да чуе отговора.

— Не знам. Мама не каза. Не ми позволи да вляза в стаята му. Много се бои от холера. Намерила обаче един бележник на масата му. Вътре бил адресът ви, както и този на лекаря му. Прати мен да повикам вас, а брат ми за лекаря.

Не биваше да го слушам, помисли Фиона, изминавайки последните няколко стъпала. Не беше добре. Знаех, че не е. Не биваше да вярвам на несериозните му обяснения. Стигна до вратата със Стиви по петите си и пробва топката. Не помръдна, вратата беше заключена.

— Ключът, Стиви — каза с треперещ глас. — Къде е ключът?

— Мамо! — кресна той към горния етаж. — Мамо, доведох госпожица Финеган. Трябва ѝ ключът.

Фиона чу стъпки на площадката над главата си, а после отгоре се появи невзрачна и грубовата на вид висока жена на около четирийсет години, облечена в избеляла рокля от прост памучен плат.

— У вас ли е ключът? — попита нетърпеливо Фиона.

— Вие ли сте госпожица Финеган?

— Да.

— Аз съм госпожа Маки…

— Трябва ми ключът — прекъсна я Фиона, повишавайки глас.

— Да, да, разбира се — отговори госпожа Маки смутено. Бръкна в единия си джоб, а после в другия. — Викаше ви. Не знам откога е така. В някои дни си мисля…

— Ключът! — изкрещя Фиона.

— Ето — каза тя и го подаде. Фиона го измъкна от ръката ѝ и го тикна в ключалката. — Много е зле, госпожице — добави разтревожено госпожа Маки. — Не бих влизала на ваше място. Гледката не е за младо момиче, а и бог знае какво е прихванал.

Фиона отвори вратата и се втурна вътре, като остави госпожа Маки на стълбите. Апартаментът беше тъмен, завесите бяха спуснати, но тя знаеше пътя. Беше идвала и преди.

— Ник? — извика и изтича през предверието и по коридора, отмина кухнята, влезе в дневната, а после излезе от нея, мина по друг коридор, отмина банята и се озова пред спалнята му. — Ник? — викна отново, но продължаваше да не получава отговор. — Моля те, боже, нека да е добре — прошепна. — Моля те.

Когато отвори вратата на стаята му, лъхна я тежка воня — миризмата на пот и болест, но и на нещо друго, нещо мрачно и ужасно — на отчаяние.

— Ник? — прошепна и се втурна към него. — Аз съм, Фиона.

Той лежеше в леглото си, голямо и изработено от абанос, с четири колони в ъглите, облечен единствено в панталони, които бяха влажни от урина. Беше неподвижен и изглеждаше също така бял и обезкървен като подгизналия от пот чаршаф под него. Красивият мъж, когото беше срещнала в Саутхамптън, беше изчезнал; мястото му беше заето от измършавял призрак. Тя притисна длани към бузите му, установи, че беше лепкав, но топъл и зарида облекчено. Отметна кичур мокра коса от лицето му и го целуна.

— Ник, аз съм, Фиона — заговори. — Чуваш ли ме? Отговори ми, Ник, моля те.

Клепачите му затрептяха. Той преглътна.

— Фий — произнесе дрезгаво. — Върви си.

Устните му бяха напукани, а устата суха. Тя изтича в банята, намери чаша и я напълни с вода. Върна се обратно при него, повдигна главата му и притисна чашата към устните му. Той започна да гълта жадно. Закашля се и повърна по-голямата част от изпитото. Фиона го обърна на една страна, докато свършат пристъпите на гадене, за да не се задави, а после му помогна да изпие още малко, този път по-бавно.

— Кротко — нареди му. — Има предостатъчно. Бавно… Точно така.

Когато пресуши чашата, положи нежно главата му на възглавницата.

— Моля те, Фиона, върви си — прошепна. — Не те искам тук. Мога да се погрижа за себе си.

Той започна да трепери. Ръцете му заопипваха безрезултатно леглото около него. Фиона сграбчи изританата в краката му завивка и го покри.

— Да, забелязвам. Засега се справяш блестящо — заяви. Зъбите му затракаха. Тя се настани на леглото до него, обгърна го с ръце и го притисна към себе си в опит да го стопли. — Кълна се, Ник, пооправиш ли се малко, ще те убия заради това.

— Няма да се оправя.

— Да, ще се оправиш. Кажи ми какво ти е.

Той поклати глава. Тя се канеше да започне да го изнудва да говори, когато прозвуча нечий плътен глас.

— Ало! — чу се от антрето.

— Тук вътре! — изкрещя тя в отговор.

В стаята влезе плешив мъж с очила и бяла брада.

— Доктор Вернер Екхард — представи се. — Извинете ме, моля.

Отпрати Фиона настрана и започна да преглежда Ник.

Фиона наблюдаваше разтревожено от долния край на леглото с длани, обхванали лактите ѝ, докато лекарят задаваше въпроси на Ник, взираше се в зениците му, масажираше шията му и преслушваше гърдите му.

— Това за какво е? — попита, когато той извади спринцовка.

— Да стабилизирам пулса — отвърна той. — Откога е така?

— Аз… не знам. Видях го миналата неделя. Днес е събота…

На лицето на лекаря се изписа възмущение.

— Казах му, че ще стане така. Предписах почивка и подходяща диета. — Той извади втора спринцовка. — Ще компенсира дехидратацията — обясни. — Нужен ми е леген с топла вода и сапун. Също така чисти дрехи и кърпи. Образувал е рани от залежаване, защото е лежал във влагата. Трябва да се почистят, преди да се инфектират.

Фиона изпълни всичко, каквото ѝ беше казано. Намери всичко нужно и после въпреки немощните протести на Ник, помогна на Екхард да го съблече, да го измие, да смени мръсните чаршафи и да му сложи чиста пижама. Гордееше се с издръжливия си стомах и дори не потрепна при вида на раните, покриващи гърба и бедрата му, но видът на костите, заплашващи да пробият кожата, на кокалестите колене и броящите се ребра накараха брадичката ѝ да затрепери. Забелязваше, че слабее. Знаеше, че не се чувстваше добре на кораба. През цялото време е имало нещо не наред. Защо, о, боже, защо не го принуди да ѝ каже?

— Ето, така е по-добре. Ще го оставим да полежи спокойно няколко минути. Да дадем време на лекарствата да подействат. Нека поговорим отвън. Елате.

Щом се отдалечиха достатъчно, че Ник да не ги чува, Фиона сграбчи ръката на лекаря.

— Добре ли е? Няма да умре, нали?

— Роднина ли сте на господин Соумс? — попита Екхард.

— Да. Аз съм… Братовчедка съм му — излъга тя. — Умира, нали? — попита през сълзи.

Лекарят поклати глава.

— Не, но е много болен. Ще се справи с тази криза, но ако не започне да се грижи за себе си, ще се влоши. Рязко. Ще ви кажа, каквото казах и на него. Спирохетите са много упорити. Добрата диета и дългата почивка са от огромно значение, за да бъдат надвити. Докато лечението продължава…

— Моля ви, доктор Екхард — прекъсна го Фиона, разтревожена до смърт за Никълъс и объркана от многословното обяснение на лекаря. — Какво му има? Какво не е наред?

Екхард се втренчи в нея над ръба на очилата си, а по лицето му пролича изненада.

— Сифилис, разбира се. Простете ми, мислех, че знаете.

— Госпожице Финеган, махнете го от тук незабавно! — нададе вик госпожа Маки. — Срамота! Позор! Няма да държа под покрива си такива като него.

Фиона седеше на канапето на Ник.

— Госпожо Маки — заговори, като се стараеше да запази спокоен тон и да овладее гнева си. — Не съм сигурна, че може да бъде местен точно сега.

— Или вие го направете, или аз ще се заема. Също и вещите му. Всичко ще изхвърля на улицата.

Фиона пое дълбоко въздух, докато трескаво се мъчеше да реши какво да предприеме по отношение на тежко болния си приятел, апартамента и вещите му. Не искаше да го мести, той се намираше в ужасно тежко състояние, но ставаше ясно, че няма друг избор. Госпожа Маки беше стояла в съседната стая, докато тя разговаряше с доктор Екхард и беше чула всичко.

Фиона гледаше жената, докато тя не спираше да нарежда. Ужасната ѝ избухливост напираше у нея като див кон. Тя беше дошла тук, за да си получи парите. Беше видяла в какво състояние се намира Ник и се беше върнала в апартамента си, оставяйки го да страда — покрит със собствената му урина, треперещ и потънал в пот. Дори не му беше подала чаша вода. А сега го изхвърляше. Фиона почувства как дланите ѝ се стягат в юмруци. В този момент не желаеше нищо друго така, както да повали госпожа Маки на добродетелния ѝ задник. Но не можеше да го стори; нужно ѝ беше съдействието ѝ.

— Вижте, госпожо Маки — заговори най-накрая. — Незабавно ще отведа господин Соумс, но ви моля да ми позволите да оставя тук вещите му за следващите две седмици. Ще ви платим наем за още един месец заради неудобството.

Госпожа Маки стисна устни, докато премисляше офертата ѝ.

— Ще задържа и депозита — отговори най-накрая. — Целия.

Фиона се съгласи облекчено. Картините на Ник, които по грешка бяха изпратени в Йоханесбург, най-накрая бяха пристигнали в Ню Йорк и се намираха в сандъци на долния етаж. Не можеше да допусне тази проклетница да ги изхвърли на улицата. Самата тя също не знаеше какво да прави с тях, но щеше да се справя с този проблем по-късно. В момента трябваше да се погрижи за Ник.

Когато се върна в стаята му, завари го облегнат на възглавниците. Очите му бяха затворени, но дишането му звучеше по-добре и кожата му не беше мъртвешки бледа. Продължаваше обаче да изглежда потресаващо немощен и тя се почуди как ще се справи с обличането и натоварването му в такси.

— Казал ти е — произнесе слабо.

— Да.

Той обърна лице настрани.

— Предполагам, че ще си тръгнеш. Напълно го разбирам.

Думите подействаха като кибрит на фитила на гнева ѝ — гняв, насочен към госпожа Маки, към доктор Екхард и безцеремонния начин, по който ѝ съобщи, и гняв по отношение на Ник, задето беше допуснал да се разболее. Фитилът изгоря и яростта ѝ експлодира.

— Ти, глупав, глупав човеко! — изкрещя. — Това ли си мислиш? Че бих те оставила само защото си болен? Затова ли се молих на господ, в когото дори не вярвам, да спаси задника ти? За да те изоставя?

Никълъс не каза нищо.

— Отговори ми, Ник. Защо ме излъга?

— Налагаше се.

— Не и мен.

— Аз… Мислех, че ще те изгубя, Фиона. За бога, става дума за сифилис!

— Не ме е грижа, дори да е чума; вече никога не ме лъжи. Знаех, че нещо не е наред, а ти отрече. Можеше да умреш!

— Моля те, не ми се ядосвай така — промълви той тихо.

Фиона осъзна, че крещеше по един много болен човек. Заобиколи леглото, за да може да вижда лицето му.

— Не съм ти ядосана. Но без повече измислици. Става ли? Заедно сме в това. Идваш с мен у дома и скоро състоянието ти ще се подобри.

Ник поклати глава.

— Не мога да те обременя така.

— Не е бреме — заяви и седна на леглото му. — Можеш да спиш в моята стая. С Мери ще се редуваме да се грижим за теб и…

— Фиона, има нещо, което трябва да ти кажа. Има неща за мен, които не са ти известни. Не се заразих… от жена.

Тя кимна и Ник продължи да говори, като правеше смутени опити да ѝ обясни сексуалните си предпочитания, докато тя не го спря.

— Никълъс… знам. Видях фотографията. Изпадна един ден, докато прибирах часовника ти. Мъжът на нея изглеждаше толкова щастлив. Предположих, че ти си я правил и че той е твой любовник.

— Беше — потвърди Ник тъжно.

— Беше? Сега къде е? — попита тя.

Ник затвори очи за няколко секунди. Когато ги отвори, блестяха от сълзи.

— В Париж. В гробището „Пер Лашез”. Умря миналата есен.

— О, Ник. Толкова съжалявам. Как? Какво се случи?

В рамките на следващия един час с паузи за вода и почивка Ник разказа на Фиона всичко за Хенри. Сподели как са се срещнали и колко много е значел той за него. Всъщност толкова много, че обърнал гръб на семейството си, за да останат в Париж двамата. Каза ѝ, че е бил щастлив и никога не е съжалил за избора си, но в една септемврийска вечер щастието му било отнето.

Двамата с Хенри се разхождали покрай Сена, както ѝ обясни. Хенри не се чувствал добре. Побивали го тръпки и изпитвал болки. Ник пипнал челото му, а после го прегърнал утешаващо. Обикновено не докосвал Хенри на публични места — било прекалено опасно — но бил така загрижен, че го сторил без да се замисли. Жестът бил забелязан от група хулигани, вървящи зад тях. Нахвърлили им се и го запратили в реката. Хенри потънал, но Ник успял да го измъкне.

— Беше в съзнание, когато го проснах на улицата — каза. — Но докато дойде помощ, беше припаднал.

Той самият също бил малтретиран; сдобил се с рани и синини, но нищо сериозно. Хенри обаче имал фрактура на черепа. Така и не се върнал в съзнание и починал два дни по-късно.

— Бях съкрушен — сподели Ник. — Не можех да се храня, нито да спя. Не се появих на работа повече от месец и изгубих мястото си.

Болницата уведомила родителите на Хенри — благопристойна буржоазна двойка, живееща извън Париж. Те не одобрявали картините на сина си, нито избора му на компаньони и отказали да присъстват на погребението.

— Скърбих съвсем сам — разказваше Ник. — Мислех, че ще полудея от мъка. Не можех да понеса да гледам апартамента ни, улиците, по които беше вървял, кафенетата, където се бяхме хранили.

После две седмици по-късно получил писмо от майка си, която го молела да премисли още веднъж и да се върне у дома си. Думите ѝ го уцелили в слаб момент. Объркан и изпитващ потребност от утеха от страна на семейството си — макар да знаел, че не може да им каже за Хенри — той решил да се прибере. В Париж вече нямало нищо за него.

Когато се прибрал вкъщи, майка му и сестра му се зарадвали да го видят, но баща му се отнесъл отвратително; постоянно го мъмрел, че е пренебрегнал отговорностите си. Ник дал най-доброто от себе си, за да го омилостиви. Поел задълженията си и се трудел усърдно, ръководел откриването на нови клонове и дори се заел с изтощителната подготвителна работа за превръщането на „Албион“ в публично акционерно дружество, като се заровил в безбройни баланси, отчети, нотариални актове и ведомости; посещавал фабрики и докове, мини и мелници, но нищо, което вършел, не било достатъчно добро за баща му. Изпаднал в тежка депресия, започнал да пие и дори обмислял самоубийство. Излизал всяка вечер само за да избягва баща си. Скърбящ, огорчен и с отчаян стремеж да забрави за болката си, допуснал да се сдружи с група безделници от висшата класа — разглезени и пропаднали млади мъже, повечето от които имали същите предпочитания като неговите. В една пиянска и излязла от контрол вечер свършили в един мъжки бордей на Кливланд Стрийт и той преспал с едно от момчетата срещу заплащане. Ставало дума за човешки контакт, за начин да забрави за всичко. На следващата сутрин съжалявал, но въпреки това го сторил още много пъти. Продължил да пие и в много сутрини да се събужда неспособен да си спомни къде е бил предишната вечер или как се е добрал до дома си.

Здравето му започнало да страда. Чувствал се слаб и летаргичен. Майка му забелязала това и го накарала да посети семейния лекар, доктор Хадли. Предположил, че той ще се отнесе с нужната дискретност, но грешал. Доктор Хадли поставил диагноза сифилис и незабавно уведомил баща му, който го пребил жестоко. Запратил го към стената в кабинета си, нарекъл го долна твар и хулил Бог, че му е дал такъв син. Наредил му да напусне къщата. Дал му ултиматум: да замине за Америка и да умре кротко там, а той щял да открие инвестиционен фонд на негово име, който да му предоставя сериозни приходи, или да остане в Лондон и да умре без едно пени в джоба си.

— Лежах на пода, Фий, и се мъчех да си поема въздух. Баща ми беше на път да излезе от кабинета си, когато внезапно реши да се върне, наведе се над мен и ми заяви, че знаел какъв съм. Обясни ми, че бил наясно за всичко, случило се в Париж, а също и за Хенри. Почувствах как кръвта ми изстива. Описа ми вида на къщата, в която живеех и изреди имената на кафенетата, които посещавах често. Попитах го щом е знаел всичко това, дали е наясно за смъртта на Хенри. А докато изричах думите, ме изпълни ужас. Винаги съм знаел, че е чудовище, но да разбера, че е знаел за загубата ми и не е обелил дума… И в този момент, Фиона, той се усмихна и заяви. „Да знам ли? Никълъс, аз платих за това.”

Фиона хълцаше, когато Ник завърши историята си. Сърцето ѝ се късаше заради него. Това, че един баща можеше да причини на детето си нещо толкова чудовищно, ѝ се струваше немислимо. Да накара да убият любовника му. Да изхвърли на улицата собствената си плът и кръв, сякаш е псе.

Ник обърса очи. Малкото сили, които беше събрал след посещението на доктор Екхард, отново го напускаха. Фиона осъзна, че трябваше да го отведе в дома си възможно най-бързо, преди да е отслабнал напълно.

Докато издирваше чисти дрехи, в които да го облече, той заяви:

— Поне сега няма да мине дълго време, преди да се събера с Хенри.

— Не говори така — скара му се тя ужасено. — На Хенри ще му се наложи да те почака. Сега си в мои ръце. И ще се подобриш. Разчитай на думата ми.

Глава 35

— Бройката им расте — каза Дейви О’Нийл. — Още много се включват всяка седмица. Не се боят. Гневни са и няма да отстъпят. Ще вдигнат стачка преди края на годината. Предполагам, че най-късно през есента.

О’Нийл наблюдаваше как лицето на Бъртън помрачнява. Видя го да плъзва ръка в джоба си и пръстите му да обгръщат нещо там.

— Кротко, шефе. Ако отрежете и другото, ще трябва да си търсим нов доносник — отбеляза Шиън Бомбето, подсмихвайки се.

Дейви не помръдна. Дори не потрепна. Така беше по-добре. Бъртън му напомняше за свирепо животно — вълк или чакал — такова, което следеше и чакаше, но никога не преследваше, ако не побегнеш. Вече го беше наранявал веднъж, тук на Оливърс Уорф, и Дейви нямаше желание отново да изпробва ножа му, въпреки че физическата болка, макар и мъчителна, беше краткотрайна. Другата, онази, идваща отвътре, от мястото, където някога се беше намирала жалката му душа, тя беше тази, която го влудяваше. Болка, която го караше да желае да пререже собственото си гърло всеки път, щом присъстваше на събрания на профсъюза и запаметяваше имена, дати и стратегии. Или слушаше как един от приятелите му докери се чуди на глас как собствениците и управителите винаги знаеха какво ще е следващото действие на профсъюза. Би се погубил сам, ако не бяха жена му и децата. Без него бяха наникъде. В настоящата ситуация парите на Бъртън им даваха единствената сигурност, която някога бяха познавали. Можеше да си позволи лекар за Лизи и нужните лекарства. Да вижда как цветът се връща на бузките ѝ и как кльощавите ѝ като клечки крайници стават по-пухкави, беше единственото, което му носеше радост.

Сара, жена му, никога не подложи на съмнение историята, която ѝ разказа за ухото си, нито внезапната промяна в приходите им. Просто взимаше без коментар допълнителните пари, давани ѝ от него всяка седмица и се благодареше, че ги има. Всички получаваха месо на вечеря. Децата се сдобиха с топли дрехи и обувки. Тя помоли за нова пола и жакет за себе си, но той отказа. Също така поиска да се преместят в по-хубава къща на няколко преки разстояние, но той не позволи и това. Тя запротестира, но той ѝ нареди да слуша какво ѝ казва и да не оспорва решенията му, защото си има причини за тях.

Но един ден ѝ беше дошло до гуша от неговата стиснатост и си беше купила нова шапка — красива сламена шапка с черешки на нея. Прибра се у дома с нея на главата, радостна и горда за единствената нова вещ, която някога беше притежавала. Той я сграбчи и я хвърли в огъня. После я удари така силно, че я събори. Преди никога не ѝ беше посягал. Никога. Тя се сви и заплака, а на него му се догади, но я предупреди, че ако отново се случи да не се подчини, нещата ще станат по-лоши.

Докерите не бяха глупави. Ако нечия съпруга изведнъж започнеше да се кипри с натруфена шапка, а децата му бяха облечени в нови дрехи, това се забелязваше и коментираше. Макар Тилет и другите лидери изрично да забраняваха насилието, Дейви знаеше, че имаше редови членове, които биха му откъснали крайниците един по един, откриеха ли, че шпионира.

След този случай Сара не си купи нищо ново. Също така престана да се усмихва. Обръщаше се на другата страна, когато той легнеше в леглото, а когато успееше да се застави да го погледне, в очите ѝ имаше хладина. Веднъж я чу да разговаря с майка си, каза ѝ че според нея парите идвали от кражби. О, Сара, помисли, ако само беше толкова възвишено!

Бъртън извади ръка от джоба и запука кокалчетата си.

— Каква е точната бройка? С какво разполагат?

— Невъзможно е да се каже точно — отговори Дейви с надеждата, че ще успее да блъфира.

— Опитай, господин О’Нийл, опитай. В противен случай партньорът ми ще те придружи до дома ти и ще прекърши шията на дъщеря ти като на нежелано улично коте.

Отвратен за пореден път от абсолютното си безсилие, Дейви заговори:

— Обработващите чая и общите работници наброяват около осемстотин членове — каза.

— А парите им?

— Нищо и никакви.

Шиън се засмя на отговора му и попита Бъртън какво го тревожи. Но после Дейви ги уведоми, че профсъюзът на хамалите включва близо пет хиляди членове и разполагат с три хиляди лири. И са обещали подкрепата си. Ако докерите си тръгнеха от реката, хамалите щяха да ги последват плътно. Същото важеше за пазачите на фарове и моряците. Бъртън повдигна вежда на това, но Шиън махна с ръка на думите на Дейви.

— Колкото повече, толкова по-весело. Всички ще гладуват — заяви. — Три хиляди лири няма да изхранят цялото поречие. Не задълго. Дори да вдигнат стачка, ще допълзят обратно след два най-много три дни. Щом им свършат парите за бира.

— Надявам се да си прав, Шиън — произнесе тихо Бъртън. Спокойният му тон притесни Дейви. — Не мога да си позволя стачка. Не и сега. Капиталите ми са доста намалели.

— Това няма да се случи никога — настоя Шиън. — Тревожите се без причина, шефе. Също както и за момичето на Финеган. Казах ви, че ще изчезне и точно така стана. Сигурно вече е мъртва.

Бъртън порови в горния си джоб и подаде плик на Дейви. Погледите им се срещнаха за няколко секунди, докато го поемаше от него и Дейви забеляза, че очите на Бъртън бяха кухи и безизразни като на акула. Бяха лишени от всякаква ярост и това би трябвало

да го утешава, но не се получаваше. Би предпочел гняв пред онова, което видя — зееща черна празнота. Бездънна и ужасяваща.

— Под нас има речни плъхове. Чувам ги как дращят — заговори Бъртън.

Дейви не чуваше нищо.

— Аз… Моля, господине?

— Плъховете биха яли всичко, ако са гладни. Дори човешка плът. Знаеше ли го?

— Не, господине. Не го знаех.

— Върви си у дома, О’Нийл — нареди му. — Върви си у дома и дръж плъховете надалече.

После се обърна и тръгна към ръба на дока.

Объркан, Дейви погледна към Шиън, но Шиън само вдигна рамене. Дейви си тръгна. Мина през тъмното хале, както правеше винаги, в началото вървеше, а после затича, изпаднал в паника, препъна се, но се изправи и затича дори по-бързо, докато не стигна вратата към улицата. Когато стисна бравата, хвърли поглед назад, убеден, че Бъртън е по петите му с нож в ръка, а ужасните му мъртви очи са приковани в него. Забързано излезе навън и затича по Хай Стрийт, по-уплашен, отколкото се беше чувствал, когато му отряза ухото. По-уплашен отвсякога в живота си.

Глава 36

— Подръж ги вдигнати още няколко секунди, драги. Колкото да ти облека това. Само още секунда… Ето! — говореше Мери, докато прекарваше ръцете на Ник през ръкавите на чистото горнище от пижама. Надяна отвора на главата му, закопча го на шията и го облегна назад на възглавницата. — Това беше много добре. Миналата седмица не успяваше. Налагаше се аз да ти повдигам ръцете.

— След седмица ще спринтирам на сто метра — отговори усмихнато Ник. — Само почакай.

— Съмнявам се в това, но показваш напредък. Цветът ти се е подобрил и имаш повече сили отпреди. Ако само можеше да залепиш малко месо на тези кокали. Добре, сега долнището — каза Мери и смъкна панталоните му, а после натопи гъбата си в сапунена вода и го изми.

Ник беше ужасно покрусен първия път, когато се наложи тя да го къпе. Никой не беше вършил това преди освен бавачката Алън и по онова време беше още дете. Протестира и заяви, че би могъл да вземе истинска вана, при това насаме, но Мери не му обърна внимание. Съблече му дрехите и се пошегува малко, за да му помогне да превъзмогне притеснението.

— Нали се сещаш, че и преди съм виждала такива неща — каза му. — Господин Мънро, бог да го прости, беше доста добре надарен. Откъде мислиш, че се е появил Иън?

Ник неволно се засмя.

— Сигурен съм, че аз ще съм разочарование за теб, Мери. Не мога да се конкурирам с някой як шотландец. Техните мъже си ги бива.

— Самата истина, момко — потвърди тя с толкова похотлив тон, че го разсмя още повече.

Той погледна към нощното шкафче, докато Мери отново топеше гъбата. На нея имаше ваза с рози от Алек, книга със стихове на Уолт Уитман от Нейт и Мади и автопортрет, нарисуван от Шийми. Всички бяха толкова мили към него. Беше трогнат от добрината им. Почувства как нежните ръце на Мери обтриват прасците му, а после и глезените. За да стимулираме движението на кръвта, беше му обяснила.

Неговата собствена майка никога не го беше докосвала така.

А Фиона… В гърлото му заседна буца, като си помисли за нея. Тя го беше спасила. Оживя само благодарение на приятелката си, това лъвско сърце. С молби и гълчане успя да го преведе през най-тежкия период. Предаността ѝ го удиви. Отказа се от собственото си легло и спеше на един дюшек на пода до него. През първите няколко нощи, когато го преследваше страх, тя му говореше в тъмното. Щом болките станеха непоносими, протягаше се и стискаше дланта му. Каква сила струеше от нейната ръка… Сега му беше ясно, че това звучеше налудничаво, но в онези моменти почувства сякаш нейната решимост и огромната ѝ воля се преливаха в него и му вдъхваха кураж.

Все още не беше възстановен напълно, но благодарение на Фиона и нейното семейство, както и на семейство Мънро, се чувстваше по-добре отколкото му се полагаше и дори започна да обмисля скорошно изправяне на крака. Екхард, ангелът на мрака, трябваше да го навести този следобед и да каже кога може да стане от леглото.

Мери приключи с къпането и му обу чисто долнище, а после придърпа завивката до гърдите му. Опита се да ѝ благодари, но тя го спря. Отиде да изхвърли водата и се върна с бебето в ръце.

— Може ли да оставя Нел при теб за малко? Ще имаш ли сили?

Ник изрази увереност. Тя намести малката в прегръдката му, остави му един сухар за нея и се запъти към кухнята, като си тананикаше. Бебето загриза сухара си, а Шийми влезе в стаята подскачайки, намести се на леглото му и настоя да чуе приказка.

— Къде си бил? Черен си от мръсотия — попита го Ник.

— Да ловя голи охлюви. Ядат цветята.

— Окоп ли издълба за тази цел? Виж си ушите!

— Ето те и теб! — заяви влезлият в стаята Майкъл. — Хайде. Време е за къпане.

— Не! — ревна Шийми, като че чичо му го беше заплашил с гилотина, а не с вана.

— Мери каза, че трябва да се изкъпеш. Прекалено мръсен си да седнеш на масата.

— Но аз не искам да се къпя.

— Просто е, момченце, без баня няма вечеря.

Шийми погледна към Ник за подкрепа. Той поклати глава съчувствено.

— Боя се, че не мога да ти помогна, приятелче. И мен самия принуди.

Шийми се предаде. Последва чичо си навън от стаята на Ник с наведена глава, същински осъден. Ник се опитваше да попречи на Нел да размаже размекнат сухар върху рокличката си, когато чу леко почукване.

— Сеньора! — извика щастлив да зърне Мади на прага. — Здравей, мила моя.

— Здравей, драги. Имаш ли минутка? Искам да ти покажа проекта за кутиите на Фиона. Почти е завършен, но ми се струва, че фонът има нужда от още изпипване. Виждаш ли къде се сгъва, за да се образува капак? Как ти се струва?

— Донеси я малко по-близо, Мади… Точно така. Защо не си вземеш стол?

Тя седна близо до леглото и вдигна скицата.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Ник. — Щом кутията се изреже и сгъне, бунгалото ще изчезне. Разкарай го. Картинката е достатъчно пищна. Просто продължи зеленината отгоре и…

Докато говореха, от банята се разнесе ужасяващ вой.

Аз съм скитник и картоиграч, далеч съм от дома.

Като не ме харесваш, прав ти път.

Гладен ли съм, ям и пия, щом пресъхна.

Ако уискито не ме убие, ще съм жив, дорде умра.

— Какво е това? — попита стреснато Мади.

— Шийми и Майкъл пеят — обясни Ник през смях. — Не е ли ужасно?

Той тъкмо се канеше да поднови коментарите си за работата на Мади, когато чуха вратата на апартамента да се отваря със замах, а после да се хлопва силно. По коридора се разнесоха шумни и отривисти стъпки.

— Майкъл! — кресна Фиона, докато отминаваше покрай вратата на Ник с голяма метална лопатка в ръка.

Ник и Мади си размениха гримаси.

— Какво искаш? Зает съм.

— Ти ли остави чувал с канела върху сандъка с чай в магазина? Всичкият вони. Помириши. Това е десет килограма съсипан чай.

— Не влизай, Фий, гол съм! — изкрещя Шийми. — Ще ми видиш пишката.

— О, Шийми, никой не се интересува от твоята пишка и вече да не съм те чула да пееш тази глупава пиянска песен.

— Винаги ли е толкова шумно тук? — попита с кикот Мади.

— Това е нищо — отговори Ник. — Трябваше да си тук преди две вечери, когато Шийми реши да скача върху дивана и го продъни. Доста фойерверки имаше.

Мери влезе в стаята с чаша телешки бульон. Мади взе малката от Ник, за да може той да го изпие.

— Трябва да го изгълташ целия, Ник — нареди му Мери. — До последната капка. А по-късно искам да пробваш с твърда храна. Малко картофено пюре и сос.

После излезе от стаята. След секунди мокрият и гол Шийми профуча покрай стаята, последван от Майкъл. Минаха още няколко минути и Фиона се появи с поднос с чай.

— Здравей, Мади, получава ли се кутията? Ник, как се чувстваш? — зададе по въпрос и на двама им тя и преди някой да е успял да отговори, добави: — Ще опитате ли това? Кажете ми дали ви харесва. Майкъл е оставил чувал с канела върху сандъка с чай. Реших, че го е съсипал, но сега ми се струва, че може да е създал нов продукт — ароматизиран чай. Само си представете — може да направим същото с ванилия. И с карамфил. И може би със сушени портокалови кори.

— Според мен е невероятно добър — заяви Ник.

— Прекрасен е! — допълни Мади и отпи още една глътка. Прозвуча входният звънец и те чуха Мери да подвиква:

— Идвам!

Фиона приседна на ръба на леглото на Ник. Събу си обувките и мушна стъпала под себе си. Докато седяха и обсъждаха други идеи за още вкусове, Нейт надникна през вратата.

— Как е пациентът? — попита бодро.

— Много добре — отговори Ник.

— Минах покрай една вестникарска сергия на връщане от клиент. Реших, че ще се зарадваш на вестник. Здравей, Фий. Здравей, Мад. — Той прекоси стаята, наведе се и целуна жена си. — Какво мирише така приятно?

Разпалена до крайност заради новото си хрумване, Фиона се впусна в задъхано обяснение. Нейт хареса идеята и с Мади мигом започнаха да прехвърлят варианти за име. Шийми, вече облечен в чисти дрехи и с влажна коса, сресана назад, се втурна с книжка с картинки в ръка и седна в скута на сестра си. Звънецът отново се обади. Майкъл се потътри по коридора с мърморене, че апартаментът му се е превърнал в Централната гара.

Всички бъбреха и отпиваха от чая с канела, когато на прага внезапно изникна доктор Екхард с черната си чанта в ръка. Огледа стаята, а после заяви:

— Ако си спомням правилно, предписах покой и тишина.

Всички придобиха сконфузени изражения.

— Хайде, Шийми, трябва да вървим — заговори Фиона и го избута от скута си.

— Защо? Искам приказка.

— По-късно. Лекарят трябва да прегледа Ник, за да може да го излекува.

— Ще го целуне ли по раничката?

Фиона едва сдържа смеха си, както и Нейт, Мади и Ник. Смразяващ поглед от страна на доктор Екхард ги накара да забързат към вратата. Лекарят затвори след тях и пристъпи към преглед на пациента си, като отдели много време да преслуша сърцето му, да опипва стомаха му и да оглежда пръстите на краката и ръцете му. Когато завърши, уведоми Ник, че се възстановява по-добре, отколкото е очаквал.

— Това е добра новина — възкликна радостно Ник. — На какво се дължи? На лекарството ли?

Екхард вдигна рамене.

— Съмнявам се. Смях, утеха, добри грижи… това са много по-ефикасни лекарства от онова, което аз предлагам. Но се налага да останете на легло. Може да се разхождате из апартамента няколко пъти на ден, всъщност дори е препоръчително, но не повече от това. Ако се чувствате способен, минете на истинска храна. Колкото до останалото — той кимна с глава към вратата, — специалистите в другата стая явно се справят добре. Семейството ви, предполагам?

— Не, те са ми… — Ник млъкна. Замисли се за баща си, който го беше запратил към стената. За майка си и сестра си, които не му бяха написали нито ред през всички тези седмици. Припомни си нежните докосвания на Мери. Помисли за Шийми и Майкъл, за Иън и Алек. И за човека, когото обичаше най-много на света, Фиона. После се усмихна широко и каза: — Да, доктор, Екхард. Семейството ми.

Глава 37

— Боже, Мери. Откъде се появиха всички тези? — попита Фиона, докато се опитваше да възприеме безбройните червени рози — във вази на масата, в буркани на перваза на прозореца, на рамката на камината и на бюрото, в кофи по пода.

— Не знам! Пристигнаха преди около час. Опитах се да привлека вниманието ти, но двамата с Майкъл бяхте заети, така че накарах доставчика да ги качи и ги натопих. Сигурно са около двеста. О, щях да забравя. Има картичка….

Фиона погледна името отпред.

— За… Майкъл? — произнесе невярващо. — Кой му изпраща всички тези рози?

Тя се подразни и почувства ревност. На нея никога не ѝ бяха пращали двеста рози.

— Парникови цветя — изсумтя презрително Алек, докато оглеждаше пъпките.

Шийми държеше една с дълъг стрък като жезъл и гъделичкаше носа на Нел с листенцата, което я караше да се киска.

— Фиона? — изрева Майкъл от коридора.

— Тук съм! — изкрещя тя в отговор.

— У теб ли е ключът за магазина? Не мога да намеря… Боже, какви са тези цветя? Нима конят ти е спечелил надбягване?

— Не. Има ли нещо, което би желал да ни съобщиш?

— Да ви съобщя?

— Ето. — Тя му подаде картичката. — За теб са.

— Какво? — Той дръпна картичката от ръката ѝ, видя името си на плика и го отвори. — Работата е ясна — отбеляза подигравателно. — Типичният идиот с прекалено много пари. Трябва да изпрати четири хиляди рози, когато букет лалета би свършил същата работа.

— Кой ги праща?

— Кой е идиот? — попита Шийми.

— Няма значение, Шийми. Чичо Майкъл, кой ги праща?

— Уилям Макклейн.

Фиона повдигна вежда.

— Наистина ли? Не знаех, че нещата между вас стоят така.

— Много смешно, Фиона. Но не ги праща на мен. За теб са.

Фиона се ококори.

— Картичката е за мен. Иска да те заведе в ресторант „Делмоникос” в събота, но първо моли за разрешението ми. Твърди, че цветята са малък знак за неговото уважение. Казва…

— Дай ми я! — настоя тя и сграбчи картичката.

— Какво пише, момиче? Какво пише? — попита развълнувано Мери.

Фиона прочете написаното на глас.

Уважаеми господин Финеган,

С ваше позволение бих желал да поканя племенницата ви на вечеря в ресторант „Делмоникос” в събота. Ще дойда да я взема в седем часа. Резервацията ще бъде направена за осем. Ще я прибера у дома до полунощ. Помолете от мое име племенницата си да приеме тези рози като малък знак за уважението ми. Очаквам отговор.

С уважение:

Уилям Робъртсън Макклейн

Тя притисна картичката към гърдите си.

— О, Фиона, колко вълнуващо! — изпищя Мери. — Не някой друг, а Уилям Макклейн.

Искаше да я види отново. И тя също желаеше да го види. И идеята, че е мислил за нея, че е отишъл в цветарски магазин, избрал е червени рози — прекалено много на брой — и ѝ ги е пратил само защото знаеше, че ги обича, я правеше невероятно щастлива. Усещането, че някой — при това мъж — желае да я зарадва, беше толкова приятно.

— Ресторант „Делмоникос” е изискано място, нали, Мери? — попита с блестящи очи. — Какво да облека?

— Ще отидем на пазар, Фиона. Някой следобед, когато в магазина е спокойно и имаш възможност да се измъкнеш ще оставя Нели на Алек, ще отидем на Шесто Авеню и ще ти изберем рокля.

Майкъл погледна намръщено към Мери, очевидно недоволен от ентусиазма ѝ.

— Какво толкова вълнуващо има у Уил Макклейн? — промърмори. — Виждал съм го. Не е нищо особено. Да не говорим, че принадлежи към погрешна църква. И е от погрешна партия. Републиканец е — произнесе мрачно, сякаш ги информираше, че Уил Макклейн е масов убиец. — Освен всичко друго още не съм взел решение.

— Дори не си помисляй да кажеш не — предупреди го Фиона.

— Как бих могъл да кажа да? Не мога да изпълнявам ролята на придружител пред човек, който е с десет години по-възрастен от

мен.

— Придружител? Не ми е нужен такъв, чичо Майкъл. На осемнайсет съм.

— А той е на четирийсет и нещо и ужасно богат. Няма да допусна племенницата ми да се тътри из града под ръка с…

— Какво става? — попита уморено Ник. Беше излязъл немощно от спалнята и завързваше колана на копринения си халат. — Чух викове. Помислих, че сънувам. — Той примигна срещу морето от рози пред него. — Боже мой, колко цветя. Някой да не е умрял? — попита разтревожено. Положи ръка на сърцето си и провери дали бие. — Мили боже! Надявам се, че не съм аз.

Глава 38

— Млъквай, Бакстър, много шумно животно си — възнегодува Джо.

Дръпна одеялото над главата си и се зарови още по-дълбоко в сеното. Потропването продължи и го изтръгна напълно от съня. Изпъшка силно. Не искаше да бъде буден. Пробуждането означаваше завръщане на всички пропъдени от съня демони. Постара се да не чува шума и да потъне обратно в сън, но той продължаваше.

— Бакстър! — кресна. — Укроти се.

Тропането спря. Джо се заслуша с надеждата, че е приключило окончателно, но то зазвуча отново и този път беше по-усилено отпреди. Осъзна, че не идваше от коня. Бакстър тъпчеше, когато искаше нещо. Това беше чукане — шумно и настоятелно.

— Джо! Джо Бристоу!

Това определено изключваше Бакстър.

— Джо! Вътре ли си? Отвори вратата. Незабавно!

Джо се изправи до седнало положение. Познаваше този глас. По-добре, отколкото познаваше своя собствен. Стана и бързо се облече. Изтича до долу, като закопчаваше ризата си в движение, отключи вратата и я отвори.

— Мамо.

— О, значи ме помниш? — отвърна строго Роуз Бристоу.

Лицето ѝ беше почервеняло от блъскането по вратата, а сламената ѝ шапка се беше килнала. Носеше голяма, тежка на вид кошница.

— Как разбра, че съм тук?

— Мат на Мег Бърни ми каза, че те видял — обясни, а очите ѝ блестяха от гняв. — Бил ти помогнал да си намериш работа. Също така ме уведоми, че си напуснал дома си. Че Мили е изгубила бебето. Че се развеждате. Явно все дреболии, но все пак не би било зле ти да ни ги съобщиш. За бога, момче, щях да умра от тревоги по теб. Не знаех какво ти се е случило. Още нямаше да знам, ако не беше Мат. Засрамих се, че се налага да научавам от него. Да не знам какво става със собствения ми син.

— Съжалявам, мамо. Не исках да те тревожа.

— Не си искал да ме тревожиш? Какво друго очакваше? Като не съм чула нищо от теб, не съм те виждала, не знам къде си се дянал…

Джо заби поглед в пода. Сега можеше да добави и майка си към списъка наранени и разочаровани от него хора. Ставаше все по-дълъг с всеки ден.

Роуз продължи тирадата си още няколко минути, а после ядосаното ѝ изражение омекна.

— О, няма значение — заяви и го прегърна силно. — Важното е, че те намерих. И доколкото виждам, точно навреме. Тя го освободи от прегръдката си. Какво те мъчи? Защо не дойде при нас? Редно е да си у дома при семейството си, а не да живееш в обора като муле, каквото си. Ще ме поканиш ли или не?

— Да влезем, мамо. Не е кой знае какво. Почакай, ще ти намеря нещо за сядане.

Роуз влетя вътре и седна на подаденото ѝ от Джо паянтово ведро за мляко. Той седна на третото стъпало от дървената стълба.

— Къде спиш? — попита го тя и се озърна.

— В сеновала.

— Какво ядеш? Слаб си като клечка? Дрехите ти висят от теб.

— Наблизо има закусвалня.

— О, мили, това е ужасно. Какво правиш тук? Какво се случи?

Джо ѝ разказа всичко. От ужасната сватбена нощ до откритието, което беше направил за неволите на Фиона, и помятането на Мили.

Роуз въздъхна, когато той свърши, а по лицето ѝ се четяха едновременно умора, гняв и тъга.

— Трябва да призная, че си забъркал впечатляваща каша.

Той кимна отчаяно.

— Ела си у дома — каза му. — В такъв момент трябва да си със семейството си.

— Не мога, мамо. След всичко, което направих, просто искам да съм сам. Не мога да бъда сред хора. Наранявам всички, до които се докосна. Съсипах живота на Фиона. Също и този на Мили. Убих собственото си дете. — Той прикри лице с ръце и се помъчи да удържи сълзите си. Изпитваше толкова силна вина заради стореното… разяждаща вина… и мъчителна тъга.

Роуз помилва главата на сина си.

— Чуй ме, Джо. Погледни ме… — Той дръпна ръце от лицето си. Очите му преливаха от болка и страдание и тези на майка му се насълзиха от видяното. — Пет пари не давам какво се е случило с Мили — заяви. — Тя е себично и безчестно момиче. Винаги е била такава и винаги ще си остане. Преследваше те, примамила те е в леглото си и си е получила, каквото е търсила. Не че ти си невинен, в никакъв случай, но Мили ще си намери друг съпруг и ще има други деца. Ще се оправи и може би ще се научи да не посяга на онова, което не и принадлежи. Колкото до бебето, мисля, че то е много по-добре обратно при Господ. Наистина го мисля. Няма нищо по-лошо за едно дете от това да е създадено от родители, които не се обичат. На горкото създание му е станала ясна ситуацията. Чуло е разправиите, почувствало е хладината и е решило да се върне обратно и да изчака, това е всичко.

Джо затвори очи и зарида. Беше се старал усърдно да удържи сълзите, не желаеше да плаче пред майка си, но не можеше да се спре, те се изляха от него като кръв от дълбока рана. Знаеше, че Фиона го мрази. Мили също го мразеше. И Томи. Той сам се мразеше. Беше очаквал и майка му да го мрази, но не беше така. Чувстваше добротата ѝ като избавление.

Роуз обърса очите му и го заутешава с милувка и с глас, както правеше, когато той беше дете.

— Плащаш за грешките си, момче. И ще продължиш да плащаш. Изгуби любимата си, изгуби дете. Това е много висока цена. Наистина висока. Но трябва да се стегнеш. Не можеш да се предаваш. Аз няма да го допусна. По-корав си. Всеки прави грешки и трябва да живее с тях. Ти не си изключение.

Джо кимна и издуха носа си.

— Ето, виж какво ти донесох — каза тя.

Бръкна в кошницата и извади пай с месо и бъбреци, купа с картофено пюре, каничка със сос, чинии и прибори.

Джо успя да се усмихне. Майка му си беше такава. Мислеше, че каквото и да го гнетеше, можеше да бъде оправено с пай и картофено пюре. Обичаше я заради това.

— Върви и ни намери нещо за пиене като добро момче. Нали каза, че наблизо имало закусвалня?

— Да, казах.

Той взе две очукани чаши от перваза на прозореца и излезе да потърси горещ чай. Когато се върна, Роуз беше сервирала камара храна в чинията му. Той се нахвърли, изгладнял за нещо вкусно.

— Харесва ти, нали? — попита майка му и се усмихна.

Той също се усмихна.

— Да.

Глава 39

Фиона слезе от файтона на Уилям Макклейн и устреми поглед към внушителната фасада на ресторант „Делмонико” на ъгъла на Деветдесет и шеста улица и Пето Авеню. Една двойка се изкачи по стълбите пред тях и влязоха в облицованото с тъмна ламперия фоайе. Мъжът беше изискано облечен в безупречен вечерен костюм, а жената носеше елегантна копринена рокля във виненочервен цвят и на главата си имаше черна тиара.

Това са хора като Уил, а не като мен, помисли си. Невъзможно богати хора, които знаят как да се държат, умеят да произнасят имената на френските вина и са наясно коя вилица е за рибата. Ник я беше научил на това-онова на кораба, но тя мигом беше забравила всичко. И без друго, за какво му бяха на човек толкова вилици? Можеш да сложиш само една в устата си. Почувства как увереността ѝ се изпарява и за секунда не желаеше нищо друго така, както да се върне във файтона. После Уил хвана нея и Мери под ръка и заяви:

— И двете изглеждате зашеметяващо тази вечер. Ще накарате всеки мъж да ми завижда. — После се доближи още повече и прошепна. — И това го казвам аз… Типичният идиот с твърде много пари.

Фиона и Мери избухнаха в смях, а Уил се присъедини към тях и ги поведе след себе си по стълбите. Фиона се смееше толкова неудържимо, че забрави да се притеснява.

— О, Уил, толкова съжалявам. Напълно извън контрол е. Най-зле държащото се дете в цял Ню Йорк — заговори, вече озовала се вътре.

— Предполагам, говориш за чичо си.

— Не! — изкиска се тя. — Всъщност… да. И за него също. Но имах предвид Шийми.

— Мисля, че това е най-смешното нещо, което съм чувала — намеси се Мери. — Видя ли лицето на Майкъл, когато Шийми го изтърси? Помислих, че може да се задави.

— Не, в този момент се чудех дали е законно да продаваш деца на цирка — отвърна Фиона.

Посрещането на Уил в дома на Фиона се беше оказало абсолютен провал от мига, щом прекрачи прага. Първо се ръкува с начумерения Майкъл; след това с Мери и Алек, когото едва успяваше да разбере заради акцента му; после с Ник, който седеше на дивана в аления си халат, покрит с тънко одеяло и подпрян между две възглавници като някой паша, после с Иън и накрая с Шийми, който на свой ред пое ръката му, стисна я здраво и заяви:

— Ти ли си типичният идиот с прекалено много пари?

Покрусеният Майкъл му нареди да се извини, но Шийми настоятелно му напомни, че той го е казал пръв. Мери подкани всички да влязат в дневната с надеждата да заглади нещата и напомни на Майкъл да сервира напитки. Иън, на когото беше разрешена чаша шери, отпи прекалено много и се задави. Алек се позамая от алкохола и разказа неуместна шега. Най-накрая Ник, както винаги притичващ се на помощ, отвори темата за подземната железница и всички проявиха интерес към нея. Майкъл, който беше работил като копач веднага след пристигането си, беше любопитен за инженерния аспект. Мери искаше да се увери, че ще е безопасно. Иън желаеше да научи колко бързо ще се движат влаковете. После Фиона погледна към часовника и възкликна, че е почти осем и е по-добре да вървят. За щастие беше успяла да убеди чичо си да я придружи Мери, а не той.

Едва бяха влезли в ресторанта, и бяха поети от персонала. Един мъж взе шапката и палтото на Уил, друг наметката на Фиона. Влизаха и излизаха посетители, които спираха да побъбрят с Уил. Той сякаш познаваше всички. В рамките на няколко минути Фиона и Мери се бяха запознали с кмета, с известната дива Аделина Пати, с Марк Твен, с Уилям Вандербилт, с архитекта Станфорд Уайт и със скандалната защитничка на свободната любов Виктория Удхъл. „Делмоникос” беше едно кипящо гърне, където произходът не значеше нищо. Нямаше значение дали парите ти бяха спечелени преди двеста години или преди два дни. Политици, актьори, вариететни танцьорки, благородници — стига да имаха пари да платят, бяха добре дошли. Фиона започна да се чуди дали в ресторанта не се беше събрал целият Ню Йорк, когато Уил внезапно попита:

— Дами, умеете ли да правите реверанс?

— Реверанс ли? Защо? Да не би кралицата да е тук? — попита на шега Фиона.

— Не, но синът ѝ е тук.

Секунди по-късно той се поклони рязко, а после сърдечно пое ръката на внушителен на вид оплешивяващ мъж със светли пронизващи очи и заострена бяла брада. Докато Фиона очакваше да бъде представена, изведнъж осъзна, че се намира пред принца на Уелс и наследник на английския трон Албърт Едуард. С Мери си размениха притеснени погледи. Мери направи приемлив реверанс и Фиона бързо копира движението. Не го направи нито грациозно, нито елегантно, но принцът не даде вид да е забелязал. Пое ръката ѝ и я целуна, а после заяви, че съжалява, задето вече е вечерял, защото иначе би ги поканил на своята маса. Той се доближи до Фиона, каза, че долавя Лондон в думите ѝ и попита защо такава красива английска роза е била пресадена. Фиона отговори, че е дошла в Ню Йорк да направи състояние и преследва мечтата си за собствен бизнес с чай.

— Така ли? — попита принцът. — Колко необичайно! Но в наши дни младите жени се захващат с какви ли не дейности. Надявам се, ще успеете да обучите янките на основното за чая. Онова, което се предлага тук, направо ме потриса.

— Само защото не сте изпробвали моя чай, господине. Утре ще ви изпратя малко. Заедно с кошница кифлички със стафиди, домашно направен конфитюр от малини, сметана и плодов кейк, приготвен от госпожа Мънро, за да можете да се насладите на истински следобеден чай, а не на онова, което минава за такова тук.

Въпреки че Фиона не го съзнаваше, думите ѝ бяха ужасно самонадеяни. Търговците не натрапваха стоката си на бъдещи монарси. Но тя нямаше представа, че подобен протокол съществува, а още по-малко ѝ беше ясно, че го нарушава. Просто се държеше приятелски. А принцът, който не държеше на обичаите, щом имаше замесено красиво лице, беше очарован.

— Много бих се радвал, госпожице Финеган — отговори. — Хотелът ми е на Пето Авеню.

— Смятайте го за изпълнено.

После принцът си тръгна, потупвайки Уил по рамото.

— Дръж я под око, стари приятелю — посъветва. — Може и да научиш нещо.

След като принцът си тръгна Уил поклати глава.

— Ти си невероятна — заяви и се засмя.

— Така ли? Защо?

— Обзалагам се, че ако погледна в речника за думата „търговец”, ще видя твоята снимка.

— Не, мисля, че тя стои на думата „дръзка” — намеси се Мери.

Фиона вирна брадичка.

— Принцът имаше нужда от свестен чай. Това беше най-малкото, което можех да сторя.

— Само се надявам да имаш много подръка — отбеляза Уил. — Ако се разчуе, че принцът пие „Тас Тий”, ще те затрупат с поръчки. И го казвам в буквалния смисъл.

— Къде да се разчуе? И как? Само ти и Мери бяхте свидетели на казаното.

— Във вестниците. Поне двама репортери, двама, които познавам по физиономия, а може и да са повече, напираха да чуят разговора ви. Единият от тях е Питър Хилтън, най-големият продавач на клюки в града. Просто те съветвам да си подготвена, това е всичко.

— Масата ви е готова, господин Макклейн, ако желаете да седнете — покани ги салонният управител.

Уил направи знак на Фиона и Мери да минат пред него. Озовала се в залата за хранене, Фиона се постара да не отмества поглед от гърба на салонния управител, за да не допусне да се втренчва, но не беше възможно. Помещението я погълна в мига, щом пристъпи вътре съблазнявайки я с великолепието си. Беше богато декорирано с кристални полилеи, ръчно рисувани червени тапети и пищни копринени завеси. Светлината от газените лампи го озаряваше и се отразяваше в огромните огледала, блещукаше по вилиците и винените чаши като наниз от диаманти, красящ нечия бяла шия. Обгърна я хор от жизнерадостен смях и приятелски разговори, придружавани от звука на приборите, докосващи порцелана, и подрънкването на чашите.

Почувства погледи върху себе си — мъжете се възхищаваха, а жените преценяваха — и беше убедена, че косата ѝ не е наред или роклята ѝ не е подходяща. Скромна, не твърде наясно с красотата си и с ефекта, който имаше върху околните, тя възприемаше интереса им единствено като критика. Почувства, че не е подходяща компания за тези хора в скъпите им дрехи, също както не беше подхождала на Мили Питърсън и на нейното облекло. Хвърли свенлив поглед към жените наоколо, жени, обгърнати от метри ярка коприна и тафта, които бяха надиплени, плисирани, обшити с мъниста, бродирани, оформяха волани или басти, бяха набрани, драпирани или усукани. От ушите им висяха скъпоценни камъни с размерите на монети, а по гърдите им с цвят на сметана, оформяни от фина френска батиста и банели, се стелеха нанизи перли.

По настояване на Ник нейният собствен тоалет беше прост и стилен. Носеше рокля от копринен жоржет с цвят на слонова кост с полуръкав и колан с цвят на аметист, а върху полата се спускаше бродерия на люляк. Материята правеше тялото ѝ да изглежда още по-стройно и ѝ придаваше ефирен вид в контраст с много от присъстващите жени, които определено бяха закръглени.

Не носеше корсет; никога не го беше правила. Мери я накара да изпробва един в отдела за бельо в „Мейсис”, след като вече беше купила роклята, но той се впиваше, причиняваше ѝ сърбеж и я притискаше до смърт, така че го остави, където го беше открила. Хубава памучна камизола и кюлоти ѝ бяха вършили идеална работа досега и така щеше да си остане. Освен това предпочиташе гръдта ѝ да се намира, където ѝ е мястото, а не да бъде повдигана чак до брадичката.

Единственото ѝ бижу бяха висящи обици с перли, взети назаем от кутията на покойната ѝ леля. На главата си не носеше пера и косата ѝ не беше осеяна с диаманти, а само с няколко бледоморави рози, отрязани от Алек от един от храстите му. Докато се придвижваше през помещението със своята ту уверена, ту непохватна походка и с ведрото си, излъчващо интерес лице, свежо и отрито като теменужка, всички глави се обърнаха. Накара жените внезапно да решат, че носят прекалено много бижута, че косите им са твърде натруфени, че роклите им са претрупани. Мъжете шепнеха помежду си:

— Коя е тази с Макклейн?

Тя беше като един безупречен диамант, чиято красота само би избледняла от твърде сложен обков.

Интересът на Фиона към мястото и посетителите му скоро се насочи към салонния управител. Мъжът беше стигнал почти до края на салона и все още не даваше вид, че се кани да ги настани. Озадачена, тя се обърна към Уил.

— Помолих за частна зала — обясни. — Тук е като аквариум. Надявам се, че не възразяваш. Те продължиха до края на помещението, изкачиха се по няколко стъпала и придружителят им спря пред двойни врати, отвори ги и отстъпи, за да им даде възможност да влязат.

— След теб — каза Уил с ръка на кръста ѝ.

Фиона ахна в мига, щом влезе.

— О, Уил! — прошепна, отиде до центъра на помещението и започна да се върти във всички посоки.

— Мили боже! — възкликна Мери и не можеше да се отлепи от прага от изумление.

Уил вдигна рамене, като се постара да се покаже равнодушен, но беше твърде очевидно, че е доволен от реакцията на Фиона, за да успее да го скрие.

— Каза, че обичаш рози.

Помещението беше превърнато в разкошна беседка, изпълнена с цветя. Розите бяха навсякъде — висяха на гирлянди или бяха натопени във вази. Над камината бяха скупчени божури и хортензии. Дори подът беше покрит от гъста зелена трева. В средата на помещението имаше маса, застлана с бяла покривка и украсена с още рози. Други бяха привързани към разклоненията на два високи сребърни свещника. Двата френски прозореца в отсрещния край на салона бяха отворени и пускаха вътре топлия летен въздух и лунната светлина. Фиона не можеше да повярва на очите си. Изпълни я толкова силно чувство за нереалност, че беше почти замайващо. Беше напуснала своя свят, където хората работеха с ръцете си, пиеха бира и ядяха наденички, и влизаше в този на Уил, където в ресторантите се създаваха градини, стига да ти се приискаше. За една вечер. Изглеждаше като сън или пък като вълшебство на феи, но не беше така. Беше работа на Уил.

Обърна се и се наведе над букет от рози, вдъхвайки аромата им, в старание да скрие емоциите си от него. Джо ѝ беше дал роза. На Старите стълби. Една единствена червена роза. Тя му даде сърцето си, мечтите си, живота си. Те не бяха означавали нищо за него. Съсипа ги до едно. На Уил не беше предоставила нищо значимо — само разговор, смях, приятен един час заедно. А той беше сторил това. За нея. Само защото тя обичаше рози.

— Харесва ли ти, Фиона? — попита кротко.

Тя се обърна усмихната към него, а светлината от свещите озари лицето ѝ.

— Да ми хареса ли? Уил, прекрасно е. Дори… не знам какво да кажа. Никога не съм виждала нещо толкова красиво.

— Ако ме извините — намеси се тактично Мери, — ще отида да намеря фоайето.

Уил изчака докато тя излезе и подаде на Фиона една роза. Стоеше много близо до нея и преди да разбере какво се случва, той я беше поел в обятията си и я целуна. И усещането за устните му, нежни и в същото време настойчиви, заличи всяка мисъл за Джо в съзнанието ѝ, прогони цялата ѝ тъга и всичкия копнеж. Тя тъкмо започна да отвръща на целувката, затоплена от вкуса му и усещането за него, когато нечий глас произнесе от вратата:

— Шампанско преди вечерята, господине? О! Извинете ме.

Уил я пусна. Смутена, тя се отдалечи от него и приглади полите си, за да си намери работа.

— Бутилка „Хайдсик“, моля — поръча той.

— Много добре, господине.

Сервитьорът си тръгна. Уил точно се канеше да я придърпа обратно към себе си, когато чуха стъпките на Мери.

— Мили боже! Чувствам се, сякаш отново съм на шестнайсет — изстена той.

След връщането на Мери сервитьорът се появи с шампанското и те седнаха. Също както в първата вечер, когато се бяха разхождали заедно, Фиона установи, че Уил изобщо не беше плашещ и разговорът с него вървеше лесно. Не спряха да говорят по време на цялата вечеря, като започнаха още на стридите, продължиха заедно със супата от костенурки, младото пиле със сос от сметана и трюфели, картофи и зелен фасул, както и с омара, и накрая бъбриха по време на прочутия десерт на „Делмоникос“ — „Печена Аляска“.

По време на лежерната вечеря Фиона беше обзета от едно напълно ново усещане, каквото не беше изпитвала преди — прекрасното чувство някой да се грижи за теб, да те закриля от света и всички беди в него. Гледаше Уил, докато ѝ даваше съвети за магазина ѝ за чай и си помисли колко привлекателен е той — най-изисканият и елегантен мъж, когото познаваше. Очите ѝ го обходиха, като се спряха на кестенявата му коса, широката усмивка и внушителната челюст. Дори умееше да седи красиво, в самоуверена поза и с изправени рамене. Яката му беше снежнобяла и идеално огладена, възелът на връзката му беше умело направен. Черното му вечерно сако обгръщаше тялото му съвършено. Замисли се за баща си и неговото сако втора употреба с кръпки на лактите. И за това на Чарли с протъркани ръкави, и за туиденото на Джо със сини оттенъци, подхождащи идеално на очите му.

Отново Джо, проклет да беше. Сключи пакт със себе си вече да не мисли за него, а ето го отново, натрапваше се в тази прекрасна вечер като нахален нежелан гост. Като че седеше на четвъртия стол до масата, гледаше, слушаше и се подсмихваше. Можеше да го види как се смее палаво, докато я пита какъв е вкусът на целувката на Уил и дали усещането е също така приятно като с него.

— Не е, нали? — попита я.

— Напротив. Дори е по-хубаво — тросна му се безмълвно.

Той поклати глава.

— Не, заради всичко това е. — Той махна с ръка към градината и пищната вечеря. — Заради това се чувстваш добре, а не е от целувката. Никой не те е целувал като мен. И никой няма да го стори.

— Мисля, че чайната е отлична идея, Фиона — каза Уил, изтръгвайки я от мислите ѝ. — С източника на чай вече налице и при сладкарските умения на Мери, убеден съм, че ще е успешна. Вече започна ли да обмисляш мястото?

— Да — отговори тя. — Озърнах се около Юниън Скуеър, но наемите са прекалено високи, също така и на Мадисън Скуеър…

Уил кимаше, докато тя говореше, слушаше, задаваше въпроси, окуражаваше я. Тя забеляза колко сърдечен беше погледът му и как ъгълчетата край очите му леко се сбръчкваха, когато се усмихваше. Реши, че кафявите очи бяха много по-хубави от сините. Устата на Уил също беше приятна. Заради сервитьора почти не беше успяла да се наслади на целувката им, но можеше да им се удаде друга възможност. Още беше рано.

Ще ти покажа какво е човек да се чувства добре, Джо Бристоу, обеща мълчаливо. Само почакай.

— Паркът е много красив на лунната светлина, нали? Никога не съм идвала тук толкова късно.

— Изобщо не е така красив като теб — заяви Уил и стисна ръката ѝ. Вървяха по Бетезда Терас по посока на езерото, след като Уил предложи да се поразходят след вечеря. Мери отказа, защото била уморена и предпочитала да ги изчака във файтона. Каза им, че ако ѝ доскучае, има за компания кочияша.

— Благодаря, Уил. За всичко — заговори Фиона. — За градината, за вечерята… задето изтърпя невъзможния ми чичо. Прекарах прекрасно.

— Радвам се, Фиона. Аз също прекарах добре. Бих желал да те видя пак. Скоро.

— Аз също.

Уил извади златен часовник от джоба си и присви очи към него в мрака.

— Мисля, че е време да тръгваме обратно. Почти единайсет и половина е.

— Още не — възрази Фиона.

Погледна зад гърба си, за да провери дали наблизо няма хора. Хвана ръката на Уил и го дръпна от пътеката към закътаното място, предлагано от няколко кленови дървета. После го притегли към себе си и го целуна. Той се отдръпна и я погледна изненадано.

— Реших, че в ресторанта съм прибързал — обясни. — Мислех, че може би няма да искаш да…

— Целуни ме, Уил. Искам го — прошепна.

И това беше самата истина. Желаеше го отчаяно. Искаше устните му да се долепят до нейните, желаеше ръцете му върху себе си. Копнееше топлината, мирисът му и усещането за него да заличат всяка целувка, всяка ласка, всяко обещание, давано някога от Джо Бристоу. Искаше да засити сетивата си с него, да запълни съзнанието си, така че да не остане никакво място за Джо.

Уил я пое в прегръдките си, притисна я към себе си и я целуна страстно. И сега беше неин ред да се изненада. Ставаше дума за мъж, осъзна, а не за момче. Почувства топлината от силните му ръце върху гърба си, а също и тази на гърдите му под собствените си длани. Целуна я по бузата, зад ухото, по шията. Обгърна гърдите ѝ с длани и ги целуна. Усещането беше хубаво, толкова хубаво, че затвори очи и въздъхна. Отвори ги озадачена. Той се отдалечи на няколко крачки от нея.

— Или ще те отведа у дома сега, госпожице Финеган, или изобщо няма да те връщам там. А това значи, че чичо ти ще ме подгони с пушка.

Фиона се изкикоти и почервеня, разбрала какво имаше предвид. Приглади косата си, а после му предложи лакътя си. Той поклати глава.

— Какво не е наред? — попита.

— Нужна ми е една минута — каза той сконфузено, докато наместваше панталоните си.

Фиона погледна натам. Дори в тъмното успяваше да види, че тъканта е изпъната. Засмя се още по-силно.

— Фиона, наистина бих желал да не се смееш — заяви той, престорено възмутен. — Ситуацията е доста унизителна за един четирийсет и пет годишен мъж с положение. — Той погледна надолу и подсвирна възхитено. — Боже, не съм имал ерекция като тази от ученическите си години.

— Уил!

— Какво? Причината е в теб.

Замаяна от смеха, Фиона го целуна отново въпреки протестите му. Уил промърмори, че ако не спрат, няма да успеят да се приберат до сутринта. Тя се почувства щастлива, обнадеждена и развълнувана. Щеше да се влюби в Уил. Беше убедена в това. Не можеше да си спомни много ясно какво беше усещането да се влюбиш; беше влюбена в Джо през целия си живот, но трябваше да е нещо подобно на това.

Докато вървяха под ръка към файтона, Фиона си каза, че е открила някой нов, точно както ѝ обеща Роуз Бристоу. Мил, умен, забавен и прекрасен човек. Някой, който строеше градини за нея, макар да не беше богата и баща ѝ да не беше влиятелен бизнесмен. Някой, който щеше да я накара да забрави за Джо. Той вече се рееше в периферията на съзнанието ѝ като призрак в сумрачна гора, но тя вярваше, че скоро ще го забрави напълно. Щеше да изчезне от живота ѝ, от съзнанието, от спомените. Наистина да изчезне. Завинаги.

Глава 40

Фиона погледна към надраскания на лист хартия адрес, които държеше в ръката си, а после провери номера на тухлената сграда пред себе си. Тук беше: Насо Стрийт номер 21. „Хърст, Брейди и Гифорд — борсови посредници”. По време на вечерята им в „Делмоникос” Уил настоя да отиде при неговите брокери за урок по стоков пазар.

— Знаеш ли каква е разликата между богатите и бедните? — попита я.

— Да. Богатите разполагат с всичките пари — отговори тя.

— Не, драга моя — каза той. — Богатите разбират, че парите раждат пари. Вземи част от печалбите си, инвестирай ги разумно и преди да си разбрала, ще разполагаш с капитал да откриеш чайна.

И днес, три седмици след вечерята им, тя имаше малко повече пари, които да инвестира, отколкото беше имала при първия им разговор. Предреченото от Уил се беше сбъднало. Вестниците бяха научили за импровизираната ѝ среща с принца на Уелс. Питър Хилтън написа, че бъдещият крал на Англия би могъл да пие чая си в най-луксозните заведения, които предлага градът, но предпочитал предлаганото от красива търговка от Челси. Същото важало и за Уилям Макклейн.

Уил се наежи, задето името му се споменава в клюкарските колони при това така неприлично, но Фиона нямаше време да се обижда. Незабавно беше нападната от клиенти. Пристигаха млади и модерни хора в своите кабриолети, развълнувани до крайност, че са посмели да отидат в бедния Уест Сайд. Прииждаха прислужници от името на господарите си. Също така получи поръчки от ресторанти, хотели и магазини. Изпаднала в паника, Фиона отиде до печатницата да поръча допълнителни кутии, а после и при Стюарт да му каже да набави още чай. Наложи ѝ се да наеме две момичета да помагат за продажбите и едно да пакетира „Тас Тий”. Фиона често се включваше, като клатеше глава, че е изминала целия този път само за да се окаже отново в позицията да пакетира чай.

Този следобед Уил се канеше да я придружи, но се оказа ангажиран със среща. Изпрати файтона си и бележка, в която обясняваше отсъствието си и ѝ поръчваше да отиде сама. Фиона нямаше желание да ходи този ден; беше прекалено заета. Но когато той се отби предишната вечер и я завари да тъпче в буркан банкнотите, които не беше успяла да побере в кутията, тропна с крак.

— При брокерите ми. Утре. Без спорове — заяви.

Изкачи се по стълбите, бутна вратата и се озова на място, изглеждащо като ада в някой от лошите му дни. В предната част на помещението имаше голямо дървено бюро. Собственикът му стоеше прав на стола с гръб към нея и крещеше. Зад него през цялата широчина на помещението преминаваше дървен парапет, отделящ зоната на рецепцията от бюрата на служителите. Очилати мъже, облечени в ризи и жилетки, седяха пред бюрата, бършеха потта от лицата си и периодически топяха писалките си в мастило, пишейки яростно. Брокери се движеха напред-назад и крещяха по служителите. Виковете им плюс звукът от телеграфите и телексите бяха оглушителни. Чу език, който беше по-подходящ за доковете, отколкото за място, където се върти бизнес.

На един от чиновниците му дойде до гуша и кресна:

— Но аз току-що записах сделката на този загубеняк за десет.

— И той желае да продаде, преди да падне до пет! Побързай!

— Барнс! — изкрещя един мъж от задната част на помещението. — Хобсън е на линия. Иска да те убие, задето си му казал да купи Съливан. Твърди, че си го съсипал.

— Така ли? Аз знаех ли, че ще се случи такова нещо? Кажи му да гори в ада.

Фиона приближи към дървения парапет, който ѝ напомняше ограда, а мъжете вътре бяха побеснели пръхтящи и риещи с копита бикове, затворени заради безопасността на хората. Приближи към стъпилия върху стола си мъж.

— Извинете ме — осмели се да заговори.

Той не ѝ обърна внимание. Слушаше почервенял и задъхан младеж.

— Току-що бях на борсата — обясни той. — Пълна лудница е. Всички крещят. Видях да започват три боя.

— Ами братята Съливан? — попита някой.

— Единият е в болница. Сърдечен удар. Другият е мъртъв. Застрелял се.

Новините му предизвикаха мигновена шумна реакция с гневни и възмутени подвиквания.

Фиона се пробва отново.

— Извинете, господин Хърст свободен ли е?

Със същия успех можеше и да е невидима. Мъжът не ѝ обърна никакво внимание. Започваше да се отчайва, че изобщо ще успее да накара някой да я чуе, когато почувства нечия ръка на гърба си.

— Уил! — възкликна, радостна да го види. — Мислех, че не можеш да дойдеш.

— Успях да се измъкна. Нямам много време — обясни. — Секретарката ми е назначила срещи за целия ден. Не знам кога започват и кога свършват. — Той се намръщи, слушайки крещяните нецензурни слова. — Какво става тук? Къде е Хърст?

— Не знам. Опитвам се да привлека вниманието на някого, но не успявам.

— Господин Мартин — кресна, Уил към мъжа, изправил се на стола си. Той се обърна. — Присъства дама. Очаквам да се държите подобаващо.

— Извинете, господин Макклейн. Не ви забелязах, госпожице.

Той се обърна, пъхна пръсти в устата си и изсвири пронизително.

Беше я видял. Обаче тогава Уил го нямаше до нея.

— Дама в сградата — кресна Мартин.

Чиновниците и брокерите проточиха шии, зърнаха Фиона и Уил и мигом утихнаха. Господин Мартин вдигна телефона и информира господин Хърст, че Уилям Макклейн е дошъл да го види. Половин секунда по-късно мъж, дебел като бъчва, долетя надолу по стълбите от по-горен етаж с протегната ръка. Посрещна ги, а после кресна на момчето, обслужващо офиса, да донесе освежителни напитки за господин Макклейн и гостенката му.

Фиона вече започваше да свиква с това как водата се разделя пред краката на Уил. В трите седмици, откакто я ухажваше, ги беше водил с Шийми на пикник в палисадите на Ню Джърси, на вечеря в „Ректърс” и на опера. Чичо ѝ позволи да отиде на пикника без придружител — приемайки, че Шийми ще играе добре ролята на трето колело, — но настоя Ник, който вече беше на крака, да я съпътства на операта. Чувал бил, че по частните ложи се случвали неуместни неща. И накара Мери да отиде с тях в „Ректърс”, тъй като му били казали, че бил чисто и просто рибен ресторант и кой знае каква била репутацията му. Където и да отидеха, хората се надпреварваха да угодят на Уил. На Фиона ѝ се налагаше да се учи да приема да я обслужват, докато беше с него, и да не подава чинията на сервитьора, да не си сваля сама наметката и да не налива вино. Докато наблюдаваше как Питър Хърст се надпреварва със себе си да го удостои с внимание, осъзна още веднъж колко могъщ човек беше Уил.

— Питър, каква е тази олелия? — попита той.

— Поглъщане на фирма.

— Чия фирма?

— На корабостроители от Бруклин. Братята Съливан. Трима от основните акционери изкупували акции, както се оказва. Днес се консолидирали и отстранили семейството. Никой не го очакваше. Коварна работа.

— Нима могат да постъпят по този начин? — попита Фиона, докато следваше двамата мъже към офиса на Хърст. — Някой просто може да отнеме фирмата на друг човек?

— Боя се, че е точно така — отвърна Хърст. — Много неджентълменски подход да се прави бизнес, но напълно законен. — Беше прекъснат от телефонен звън. Извини се, отговори и после подаде слушалката на Уил. — За теб е.

— Какво има, Джийн? Веднага ли? — Въздъхна. — Добре, да. Кажи му, че идвам. — Затвори телефона. — Съжалявам — обърна се към Фиона. — Беше кметът. Във връзка с метрото. Обичайните глупости. Ще взема наемен файтон и ще ти оставя моя.

— Ще се погрижа отлично за нея, господин Макклейн — обеща Хърст.

— Добре. Ще се видим тази вечер, скъпа — каза Уил и стана от мястото си.

Фиона го последва в коридора.

— Уил, изглеждаш уморен. Добре ли си?

— Добре съм, просто този проклет човек… Нямам търпение цялата история да се реши. — Той се усмихна. — В моя полза, разбира се.

— Ще получиш договора. Сигурна съм в това.

Той я целуна по бузата и каза, че би искал да притежава нейната увереност.

Фиона се върна в офиса на Хърст и го изслуша, докато ѝ обясняваше основните принципи. Макар нищо от тях да не беше така сложно за възприемане, той говореше бавно, сякаш срещу него стоеше слабоумна. Съзнанието ѝ се зарея, когато започна да ѝ повтаря разликата между акции, облигации и стоки. Не можеше да спре да мисли за суматохата на долния етаж, за двамата мъже изгубили фирмата си и за акционерите, които им я бяха отнели. Случилото се я тормозеше. В него имаше нещо, което пропускаше.

— Един момент, господин Хърст — прекъсна го тя. — Във връзка със Съливан… Казахте, че не са очаквали да се случи такова нещо. Не са ли осъзнавали какво става?

— Не, но съм сигурен, че не са се сетили да следят за такова нещо. Рядко срещано е.

— Но все пак се случва — каза тя повече на себе си, отколкото на господин Хърст.

Сега нещата си идваха на място. В съзнанието ѝ изникна ясна картина: инвестирането беше финансовият инструмент, начинът да се натрупат пари. Но също така можеше да представлява и инструмент на агресия — оръжие. Купи достатъчно голяма част от фирмата и някой ден може да я притежаваш.

— О, да — отговори Хърст. — Собствениците стават непредпазливи. Прекалено доверчиви. Или прекалено арогантни. Мислят, че са неуязвими. — Той се усмихна съчувствено. — Виждам, че всичко това ви е разтревожило, госпожице Финеган. Какво ужасно въведение в борсата. Моля, не допускайте да ви притеснява. По-голяма част от сделките, които правим, са защитени. Да преминем на по-приятни теми.

Но Фиона не беше разтревожена. Точно обратното. В главата ѝ се зараждаше нова възможност, поставяше се началото на нов план.

Хърст продължаваше да нарежда, обясняваше ѝ как ще се водят сметките ѝ, как да купува и продава, всичко на тема такси и комисионни. Обясни нововъведения индустриален индекс „Дау Джоунс“ в „Уолстрийт Джърнъл“. Тя го остави да дрънка. Мислите ѝ летяха със стотици километри в час, оживени от потенциалните възможности на плана ѝ — план, който ѝ беше убягвал твърде дълго.

— Както виждате — заяви Хърст бавно, най-после в заключение на урока си, — можете да следите акциите си изключително лесно само като погледнете във вестника. Да кажем, че вчера сте купили пет хиляди акции от метрото на Макклейн за петнайсет долара на бройка. Виждаме тук, че днес цената им е шестнайсет и четвърт.

— Той взе молив. — Това ни дава…

— Един долар и двайсет и пет цента на акция, умножено по пет хиляди, което би ми дало печалба от шест хиляди двеста и петдесет долара. Боже, господин Хърст, господин Макклейн наистина е прав. Това е добър начин да се правят пари!

Хърст примигна.

— Да, така е. Ако има нещо друго, което мога да направя за вас…

— Всъщност има — каза тя и се наведе напред на стола си. — Бих желала да купя малко акции на „Бъртънс Тий”, английска фирма.

Хърст се намръщи.

— Убедена ли сте, че е разумно, госпожице Финеган? Толкова бърза покупка? От думите на господин Макклейн останах с впечатлението, че сте нова на борсата.

— Бях. Благодарение на отличните ви напътствия, господин Хърст, вече не е така. Сега, по въпроса с акциите на „Бъртънс Тий”?

— Един момент. Ще трябва да проверя цената.

Хърст изчезна по коридора. Фиона взе един акционен сертификат от бюрото му. Представляваше десет хиляди акции от „Карнеги Стийл”. Само хартия, но в същото време част от фирма. Скоро щеше да държи в ръцете си част от „Бъртънс Тий”. Само малка част, но стремежът ѝ бе да я направи по-значителна — дори да ѝ отнемеше двайсет години, за да го постигне. И когато станеше достатъчно голяма, щеше да го съсипе.

— Ето ме и мен, госпожице Финеган — каза Хъртс, завърнал се на бюрото си. Загледа се в нея. — Добре ли сте? Почервенели сте. Да не е прекалено топло? Мога да отворя и друг прозорец.

Фиона го увери, че се чувства напълно добре. Той я уведоми, че в момента акциите на „Бъртънс Тий” вървят по около двайсет долара за бройка. Тя помоли за десет. Количеството пари беше огромно, а началото съвсем дребно, но все пак беше начало. Той плъзна към нея по бюрото някакви документи. Ръката ѝ трепереше от вълнение, докато ги попълваше. Чувстваше погледа му върху себе си. Дали успяваше да забележи възбудата ѝ, почуди се. Дали долавяше гнева, кипящ в нея? Мъката? Всички мрачни и грозни неща, на които я беше подложил Бъртън? Свърши с документите и долови взора му, докато му ги подаваше. Задържа поглед върху разширените му очи, преди той да погледне в друга посока. Изглеждаше така сякаш беше видял нещо, което би желал да си е спестил.

Фиона му благодари за помощта. После изяви желание да направи дългосрочна уговорка с него за всеки петък, когато да купува допълнителни акции от „Бъртънс Тий”.

— Всеки петък? Явно имате изключителна вяра в тях. Познавате ли председателя?

Фиона кимна.

— Твърде добре, господин Хърст. Твърде добре.

Глава 41

— Ще бъде момче, просто го знам — заяви Изабел, снахата на Уил.

— Откъде си така сигурна? — попита дъщеря му Емили и вдигна поглед от ръкоделието си.

— Калпазанин е. Все рита. Никога не стои спокойно.

— Как ще го кръстите? — попита Едмънд, най-малкият син на Уил.

— Уилям Робъртсън Макклейн трети — обяви съпругът на Изабел, Уил-младши и постави една топка за голф в обърната наопаки ваза.

— Много оригинално — изсумтя Едмънд. Той седеше на едно кресло с крак, прехвърлен над страничната облегалка. Беше се прибрал от „Принстън” за лятото и работеше заедно с Уил-младши в града върху проекта за метрото. — Имам на ум по-добро име, Изи.

— Какво е то?

— Едмънд!

Брат му хвърли по него топка за голф, не улучи и тя отскочи от една помощна масичка.

— Момчета… — произнесе разсеяно Уил и накара всички да се разсмеят.

— Мисли, че още сме на пет — отбеляза вторият му син Джеймс.

— Когато хвърляте топки за голф из къщата, наистина го мисля — отговори Уил, загледан през френските прозорци на голямата и слънчева всекидневна, където се бяха събрали, към хълмистия терен на имението, конете в далечина и река Хъдсън отвъд пасището.

Би излязъл на разходка, ако не се чувстваше толкова натежал след обилната вечеря. Може би след малко, заедно с някой от синовете си или със зет си Ричард. Жените щяха да останат. Изабел беше в последните седмици на бременността си. Както подобаваше на жена в нейното състояние, вече не се появяваше на публични места и се виждаше единствено с роднини и приятелки.

Уил огледа семейството си и го обзе родителска гордост. Емили му беше писала с молба да се прибере в Хайд Парк за уикенда. Казваше, че искали да го видят, защото го нямало от твърде дълго време. Подозираше, че се опасяват да не изпитва самота без майка им. Оценяваше тяхната загриженост, но би предпочел да е в града с Фиона. Искаше да я заведе до Саратога или Нюпорт, на място, където можеха да прекарат дълъг и безгрижен юлски уикенд заедно, дори това да значеше, че би се наложило да поканят с тях Мери или Ник. Но после пристигна писмото на Емили и щом научи за него, Фиона му препоръча да отиде и да види близките си. Тя беше толкова заета с продажбата на чай, че не можеше да отсъства за цял уикенд. А и без друго беше обещала на Шийми да го заведе на Кони Айлънд в събота вечер. Семейство Мънро също щяха да отидат. Както и Майкъл и Ник. Ако си променял решението за Хайд Парк и предпочитал да яде хотдог, да се спуска по пързалки и да види брадатата дама, бил добре дошъл да се присъедини, уведоми го Фиона.

Уил потръпна само при мисълта. На моменти му биваше напомняно за огромната разлика в произхода им, разлика, която понякога го караше да се чувства неловко в нейната среда, но като че никога не влияеше на нея, когато тя попаднеше в неговото обкръжение. Държеше се изискано и очароваше всеки, когото срещнеше.

Беше започнал да я представя в обществото, все още съвсем предпазливо и тя се справяше много добре. Преди две вечери ги беше завел с Ник на прием в музея Метрополитън по повод честването на прославения пейзажист Алберт Бийрщат. Изглеждаше толкова красива. Носеше рокля в стоманенозелен цвят и обици, които наподобяваха диаманти, но не бяха и ги беше взела назаем от приятелката си Мади. Линията на роклята беше свободна, почти като гръцка роба. Той забелязваше, че умее да носи нещо просто, така че да създаде силен ефект.

Каза му, че Ник отишъл с нея да изберат рокля. Той ревнуваше малко от него, макар да се стараеше да не се издава. Веднъж я попита дали се съревновава с Ник и тя го изненада, като избухна в смях. Обясни му, че било по-точно да се каже, че тя се съревновава с Ник. Обикновено можеше да преценява тези неща, но за Ник не беше имал представа. У него нямаше нищо женствено. Налице бяха интерес към изкуството и някои модни ексцесии като твърде ярки десени на жилетките, бели ленени костюми и шалчета, но Уил си беше обяснявал тази ексцентричност с националността му. Все пак беше англичанин, а това обясняваше много. Фиона и Ник бяха много близки, дори неразделни и по топлотата, която демонстрираха един към друг, разбираше, че не би имал шансове, ако младият Соумс си падаше по жени. За да я зарадва, беше се заел да подпомогне кариерата му. На празненството за Бийрщат го запозна с Уилям Уитни, Антъни Дрексъл и Джей Пи Морган, все колекционери на картини.

Също така представи Фиона на Каролайн Астор, високомерната кралица на нюйоркското общество. Повечето жени биха се разтреперили пред нея. Не и Фиона. Усмихна се леко, стисна ръката на Каролайн и каза:

— Прекрасно парти, нали?

Каролайн се държа грубо и студено, но не можа да се сдържи и я попита откъде е купила прекрасната си рокля.

— От Париж? — предположи. — Лондон?

— Не. От „Мейсис” — отвърна Фиона.

Очите на Карълайн ще разшириха и после се засмя сърдечно. Фиона действаше на хората по този начин. Беше абсолютно непринудена. Очароваше недружелюбни светски особи и превзети бизнесмени, като просто се държеше естествено. Успя да омае дори Морган — най-богатият мъж в страната, — като посрещна надменния му взор с усмивка и му стисна ръката като мъж, когато ги запозна. По-късно Морган добронамерено измърмори пред Уил, че никак не се била притеснила от него, а би трябвало да прояви малко благоприличие, като демонстрира минимално страхопочитание.

Уил се беше влюбил в нея до лудост и копнееше да ѝ го каже. Веднъж едва не го стори на връщане от една вечеря, но почувства някакво напрежение от нейна страна и смени темата. Страхуваше се, че може да постави под съмнение искреността му. Може би се боеше, както някога и самият той, че между тях няма да се получи и сърцето ѝ ще бъде разбито. Имаше усещането, че някой ѝ го беше причинявал преди. Страстта беше в природата ѝ — разбираше го по това как го докосваше, как го целуваше, но имаше и тревожност. Скоро щеше да я представи на семейството си. Така искаше да ѝ даде да разбере, че е сериозен. Щеше да го направи и заради доброто на децата си. В крайна сметка все някога щяха да се натъкнат на Уил-младши или на Джеймс в някой ресторант или пък който и да е щеше да спомене, че ги е видял заедно. За щастие никой от тях не четеше рубриката на Питър. Хилтън беше хвърлил доста светлина върху Фиона. Споменаваше я всяка седмица в колоната си. Винаги описваше с какво е била облечена и отбелязваше, че винаги се намирала или в компанията на младия англичанин Ник Соумс, или на Уил и никой нямал представа кой ще я спечели. Очевидно сексуалната ориентация на Ник и ролята му на придружител бяха убегнали и на него.

— Татко? — повика го Уил-младши. — Зададох ти въпрос. Не ме ли чу?

— Не, съжалявам. Бях се отнесъл. — Забеляза, че Емили му хвърли поглед, а после насочи вниманието си обратно към бродерията.

— Попитах дали са дошли инженерните доклади за бруклинската линия.

— Още не. Очаквам ги утре.

Отново настъпи тишина. Джеймс пое реда си със стика за голф. Едмънд подхвърляше една топка във въздуха. Емили прекарваше иглата си през канавата. Очите на Уил се спряха върху ръцете на дъщеря му. Бяха така деликатни и бели. Нищо подобно на Фионините, нейните винаги бяха загрубели от работа. Преди няколко вечери в „Ректърс” забеляза голяма драскотина на опакото на едната ѝ длан, когато се протегна за чашата си за вино. И тази корава малка ръка на боец накара сърцето му да се разтопи. Ръцете на Фиона не бяха красиви като на Емили, но за него бяха прекрасни.

Джеймс се прокашля. Уил вдигна поглед и долови напрежението във въздуха. Видя как Уил-младши кима на Емили, а тя внезапно се изправи и помоли Изабел да отиде с нея на разходка. Само кратка, в близост до къщата, обясни. Щяла да ѝ се отрази добре. Изабел се изправи с помощта на мъжа си и се заклати след Емили. Уил остана с тримата си сина и зет си. Едмънд беше взел още две топки за голф и жонглираше в пълно неведение за обтегнатата обстановка. Ричард се спотайваше встрани от другите. Уил-младши и Джеймс стояха прави пред камината и бяха престанали да играят със стиковете си. Нещо ставаше. Бяха го повикали тук по конкретна причина. Огледа настойчиво Уил-младши и Джеймс и каза:

— Е, какво има?

— Какво да има? — попита Едмънд, който улови топките и погледна към баща си.

— Татко… — започна Уил-младши. — Искахме да говорим с теб.

— И не можахте да го направите в Ню Йорк?

— Не, прекалено лично е — заяви Уил-младши.

Прехвърли тежестта си от единия на другия крак, очевидно изпитващ неудобство.

— Чухме разни неща — продължи Джеймс вместо него. — Хората са те видели с млада жена.

— Не е наша работа — намеси се Уил-младши, — но по въпроса се говори доста. Просто ни се струва, че не е редно да показваш любовницата си така открито.

Уил се усмихна на чувството за благоприличие на синовете си.

— Жената, за която говорите, не ми е любовница. Името ѝ е Фиона Финеган. Ухажвам я. В много порядъчен маниер, бих добавил. Съжалявам, трябваше да осъзная, че ще чуете за това. Трябваше да ви кажа за нея по-рано.

— Ухажваш я! — повтори Уил-младши с шокирано изражение на лицето. — С намерение да се жениш?

Уил вдигна рамене, вече леко раздразнен от инквизицията.

— Малко е рано за това, но след като попита, да… вероятна възможност е.

— Татко! — възкликна Едмънд и се усмихна топло. — Това е чудесно. Какво представлява? Хубава ли е?

Уил се засмя.

— Много.

Уил-младши не каза нищо. Просто се взираше в баща си невярващо.

— Запознах се със семейството ѝ — продължи Уил. — Когато дойде моментът, ще я представя на всички ви.

— Татко, ние не… Не можеш… Няма да се получи — заяви студено Джеймс.

— Чух, че дори нямала двайсет години. И е собственичка на магазин — намеси се Уил-младши, произнасяйки думата, като че е оставила лош вкус в устата му. — Полудя ли?

— Моля? — произнесе Уил, оскърбен както от въпроса, така и от тона на сина си.

— Тя не е от хората, които познаваме — възрази Джеймс. — Дори само възрастовата разлика…

— Аз съм на четирийсет и пет, а не на осемдесет и пет, благодаря — тросна се.

Уил измина цялата дължина на помещението, а после се обърна към баща си, видимо разстроен.

— Помисли как ще изглежда това пред инвеститорите на метрото. В момента не можем да си позволим скандал. Не можем да си позволим никакво злонамерено отношение. Не и сега, когато Белмонт е в играта. Не и след всичко вложено.

— Скандал? — повтори Уил, като наблюдаваше сина си, сякаш е полудял. — Не ставай абсурден.

— Не съм абсурден! — възнегодува Уил-младши, вече повишавайки тон. — Не виждаш ли…

— Знам какво е истинското ти възражение — сряза го Уил. — Защо не го кажеш директно? Причината е, че тя е от работническата класа и е ирландка, нали?

— Възражението ми е, че… този твой флирт ще съсипе всичко, за което сме работили.

— Уил, остави татко на мира — намеси се Едмънд в защита на баща си. — Той знае какво прави. Позволено му е да се среща с момиче, щом го иска.

— Да се среща? Едмънд, защо не млъкнеш? — кресна Уил-младши. — Не си наясно какви ги дрънкаш. Какво си мислиш, че е това? Колежанска вечеринка? Това е бизнес, истинският свят, а не училището ти. Не можем да допуснем да бъдем компрометирани.

— Сине, достатъчно — нареди му рязко Уил. Помълча няколко секунди, за да даде на Уил-младши време да се поуспокои, а после продължи с помирителен тон. — Почакай докато се срещнеш с нея. Ще видиш какъв прекрасен човек е. Ще си промениш мнението.

— Нямам никакво намерение да се запознавам с нея. Нито сега, нито когато и да било — заяви гневно Уил-младши.

Изхвърча от стаята, а Джеймс и Ричард го последваха.

Едмънд остана.

— Не им обръщай внимание, татко — произнесе тихо.

Уил въздъхна тежко. Беше станал прав по средата на разправията. Сега седна обратно.

— Може би е прекалено скоро. Твърде малко време мина от смъртта на майка ви.

— О, моля те, татко. Изтекоха две години, откакто умря мама. Проблемът му е, че наближава кандидатурата му за Конгреса. Тревожи се как ще се приеме връзката ти с по-млада жена от консервативните избиратели.

— Много си суров, Едмънд. Уил-младши е амбициозен, но не е безчувствен.

Едмънд вдигна рамене.

— Щом казваш. Аз мисля, че е точно такъв.

— Може би наистина се тревожи заради сделката за метрото. Вложи цялото си сърце и свърши много добра работа. Може би наистина го притеснява конкуренцията. Ако имаше как просто вече да сме си осигурили договора — каза Уил. — Тогава бих могъл да му докажа, че греши. Ако документите бяха подписани, не би имал основание да протестира. Не би имало за какво.

— И какво ако протестира, татко? Остави го. Какво би могъл да стори? Да ти ореже джобните?

Уил се усмихна уморено на сина си.

— Не — отвърна, — но би могъл да спретне сцена, подобна на онази преди малко. Вие всички имате прекалено голямо значение за мен, за да го допусна. Не бих желал да виждам никого от вас ядосан и недоволен. Ще се наложи да удвоя усилията си по метрото. Щом получим договора, ще се укроти. Знам, че ще стане така.

Глава 42

За Джо видът на Монтагю Стрийт номер 8 беше като нож в сърцето. Помоли се на Бог вратата да се отвори и тя да стои от другата ѝ страна, усмихната и с блестящи очи, също както в деня, когато я заведе в Уест Енд. Миналата година по това време все още живееше на тази улица, все още сядаше на предните стъпала вечер с приятелите си, още мечтаеше за магазина и за живота си с Фиона. Само преди година. А му се струваше като цяла вечност.

Отново пое напред, стигна до номер четири и почука на вратата. Баща му отвори.

— Я виж ти. Блудният син се завръща — подхвърли.

— И аз се радвам да те видя, татко.

Питър Бристоу погледна към букета розови карамфили, които държеше синът му и се намръщи.

— Не можа ли да се изръсиш поне за рози? Разтревожи я до смърт. Не знаеше къде си. Съседите шушукаха. Мъжете на пазара говореха как Питърсън ти бил изритал мизерния задник. Колко плач и дърдорене ми се наложи да изслушам заради теб…

— Съжалявам, татко. Наистина съжалявам.

Питър поклати глава.

— Личи, че е така. Влез. Нямам навика да ям неделния си обяд на стълбите.

Джо завъртя очи и последва баща си, доволен, че реши да не се мести обратно у дома. Беше поздравен весело от малкия си брат Джими, който беше на шестнайсет, от тринайсетгодишната Елън и осемгодишната Кати с нейните две опашки и сукман. Целуна майка си, която тъкмо вадеше от фурната голям агнешки бут. За малко да ѝ се скара, като го видя — знаеше колко е скъпо агнешкото, — но тя беше горда и доволна, че месото е опечено добре, така че не каза нищо. Забеляза карамфилите в ръката му, засуети се и поръча на Елън да ги сложи във ваза. Джо отнесе месото до масата, а сестрите му се погрижиха за картофите и брюкселското зеле. Когато седнаха да се хранят, настъпи неловко мълчание, а после Кати каза:

— Мама каза, че Мили е изгубила бебето, Джо. Как така го е изгубила? То да не е избягало? Намериха ли го вече?

— Млъквай, Кати — скара ѝ се Елън.

Джо спря да реже месото в чинията си.

— Бебето не е изгубено, мила — обясни. — В Рая е.

— Но защо? Защо е там?

— Хей, яж си обяда и си гледай твоята работа — скастри я баща ѝ. — Повече няма да говорим за бебета, за Мили или за нещо, свързано с това.

— Глупачка! — изсъска Елън и я сръчка с лакът.

— Не съм глупачка! — възпротиви се намусено тя. — Само казах…

— Подай ми соса като добро момиче, Кати — намеси се Роуз. — Джо, разкажи ни за новата си работа.

Джо заговори, благодарен на майка си, че е сменила темата. Когато свърши, баща му заяви:

— Струва ми се, че с твоя опит може да намериш нещо по-добро.

Роуз изгледа мъжа си.

_ Опитах. Томи ме е очернил пред всички. Късметлия съм, че изобщо намерих нещо — обясни Джо. Сдъвка парче агнешко и преглътна. — Все пак това не е завинаги. Спестявам по-голяма част от парите. — Той се поколеба за секунда, а после добави: — Имам идея за нов бизнес.

— Какъв, мили? — попита развълнувано Роуз.

— Веднага щом събера достатъчно, ще купя собствена сергия на колела, ще я заредя с качествена стока и ще обикалям от врата на врата в добрите квартали. В Мейфеър например. Ако изкарам достатъчно, ще купя кон и каруца, за да стигам по-далече. До Найтсбридж да кажем и ще наема човек, който да обикаля из Мейфеър. Ще продължа да докупувам каруци и да добавям маршрути, докато не покрия голяма част от Уест Енд. — Вече се беше пооживил и малко от старият му дух се беше върнал. — По този начин готвачките и икономките всеки ден ще получават на прага на къщата най-добрата стока. Ще могат да избират, без да се налага да ходят до пазара или да се задоволяват с боклуците, доставени от магазина на ъгъла. Мисля да го нарека: „Монтагюс — среща на качество и удобство”. На името на улицата. Какво мислите?

— Струва ми се, че идеята е прекрасна — отвърна Роуз.

— Аз ще работя за теб — заяви Джими. — Мога да ти помагам сутрин и да се връщам навреме следобед, че да помогна на татко.

— Според мен това е най-глупавата идея, хрумвала на някого — обяви баща им. — Как ще накараш готвачките да купуват от теб? Вече си имат любими магазини…

— Питър — опита се да го спре Роуз. Той не я чу.

— И откъде ще знаеш с какво да заредиш количката? Какво количество? Едно нещо ще се свършва, а от друго ще ти е останало твърде много. Ще постъпиш най-добре, ако се задържиш на работата, която вече имаш и се благодариш за нея.

— Току-що каза, че мога да постигна нещо повече! — разгневи се Джо заради вечните критики на баща си и заради отказа му дори да обмисли нова идея.

— Засега си налягай парцалите и не оплитай конците отново — настоя Питър.

Джо смачка салфетката си на топка.

— Дори не знам защо се върнах тук — заяви и се изправи, готов да си тръгне. — Съжалявам, мамо. Благодаря за обяда.

— Седни! — тросна се Роуз. — Никъде няма да ходиш. Ще доядеш храната, която съм сготвила за теб.

Обърна се ядосано към мъжа си и Джо забеляза баща му, който като нищо тежеше с трийсет и пет килограма повече от майка му и стърчеше с трийсет сантиметра над нея, да трепва.

— А ти, Питър, няма да е зле поне веднъж да подкрепиш сина си, вместо да го обвиняваш, че е глупав, задето му е хрумнала нова идея. Добра идея! Ако поначало беше получавал малко повече насърчение тук, може би никога нямаше да тръгне за Ковънт Гардън. И не би се забъркал с Томи Питърсън и дъщеря му.

Цялото семейство се смълча. Смирено се върнаха към храната в чиниите им. Елън си сервира още месо. Кати си изяде брюкселското зеле, без да гъкне, макар че го мразеше, Джо заля картофите си със сос. Питър набоде парче агнешко на вилицата си и неохотно отбеляза, че може би знаел сергия на колела за продан. Можел да плати депозит, а Джо щял да я изплаща със седмичните си надници. Роуз потупа ръката на мъжа си и погледна с надежда към най-големия си син.

Останалата част от обяда мина кротко. Когато свършиха, Питър седна пред камината с вестника и лулата си и задряма. Джими излезе да се види с приятели, а след като помогнаха на майка си да почисти, Елън и Кати го последваха. Роуз попита Джо дали би желал да се поразходи, преди да тръгне обратно към Ковънт Гардън. Той се съгласи.

Докато вървяха по Монтагю Стрийт, очите му се спряха отново върху къщата на Фиона. Майка му забеляза.

— Сега там живеят две семейства. Едното на горния, а другото на долния етаж. Боже, липсват ми. Кейт ми беше като сестра — промълви.

Джо кимна. И на него му липсваха. Толкова много, че чак го болеше. Обърна се към майка си и я попита:

— Мислиш ли, че някога ще ми прости, мамо? Не дали някога пак ще ме обича. Знам, че е прекалено много да моля за такова нещо, но може би ще успее да ми прости.

Роуз се поколеба.

— Не знам, мили. Изненадващо е какво може да понесе сърцето. Хората казват, че можело да бъде разбито, но не е така. Щеше да е по-лесно, ако се случваше. Ако спре да бие, спираш да чувстваш. — Завиха зад ъгъла. — Предполагам, че е възможно да ти прости. Случва се. Някога аз простих на баща ти.

— За какво? Задето е нещастен стар мърморко?

Роуз поклати глава и Джо забеляза, че изведнъж майка му беше станала далечна и тъжна.

— За какво, мамо?

— Когато ти беше едва на шест, Джими на три, а Елън новородена, баща ти си тръгна. Хвана се с вдовица, която работеше на пазара в Спитафийлдс. Не беше красавица, но децата ѝ бяха пораснали и разполагаше със собствена стая.

— Моят баща? — попита смаяно Джо.

Роуз кимна.

— Не можеше да се справи със задълженията на брака и бащинството, с появата на ново бебе. Нямахме никакви пари. Живеехме с моите родители. Той работеше за баща си. Времената бяха тежки.

— Но ти си се справяла, мамо.

— Разбира се, че го правех. Децата ми се нуждаеха от мен. Успявах, а той не можа.

Джо я погледна, все още в пълен шок.

Роуз се засмя на изражението на лицето му.

— Мъжете са слабият пол. Не го ли знаеше? О, вдигате много шум по въпроса, но в действителност жените са силните. Там, където е важно. Ето тук. — Тя докосна гърдите си с пръсти. При тези спомени по лицето ѝ се изписа болка. — Съвсем малко бебе. Колики. Не се хранеше добре. Никога не ме оставяше да спя. Вие двамата с Джими бяхте още малки деца. Парите едва стигаха за храна. А съпругът ми просто става и си тръгва. — Тя се засмя горчиво. — И баща ми ме попита какво съм сторила, че да го прогоня. Слава богу, че имах майка си. Нямаше да се справя без нея.

— Какво стана? Върнал се е? Ти си го приела?

— Да. Върна се след месец. С подвита опашка.

— Защо го прибра?

— Имах нужда от мъжа си. Вие имахте нужда от баща си. И го обичах. Отне известно време, но му простих. Разкайваше се и полагаше много усилия. И макар да ме болеше заради стореното от него, можех да го разбера. Понякога на мен самата ми се искаше да си тръгна заради цялата врява и всички трудности.

— Боже, собственият ми баща — повтори Джо. — Никога не бих предположил.

— Може би това дава обяснение за държанието на баща ти. Толкова внимателен и предпазлив. Уплашен да не предприеме нова погрешна стъпка. Може би заради това се ядосва на теб. Направи същата грешка като него — Джо кимна. — Онова, което се опитвам да кажа, е, че не знам дали Фиона може да ти прости. Не съм аз тази, която да прецени. Но знам колко много те обичаше и колко много я обичаше ти. И не бива да изживяваш живота си, без дори да опиташ.

— Искам го, мамо. Бих го направил. Ако само можех да я намеря…

Роуз се намръщи.

— Не си успял да откриеш нищо? Дори чрез детектива?

— Разбрах единствено, че е продала няколко неща в един магазин близо до апартамента на Роди. Това е всичко.

— Фиона е способно момиче. Сигурна съм, че е добре, където и да е. И съм убедена, че си има своите причини да си тръгне така, но все пак е ужасно странно.

Джо обясни, че и него го тревожи внезапното ѝ изчезване. Каза на майка си нещо, което не беше споделял преди, защото не желаеше да я тревожи — разказа ѝ за сблъсъка си със Стан Кристи.

— О, Джо, това никак не ми харесва — заяви притеснено тя. — Какво би могъл да иска от Фиона Шиън Бомбето, за бога?

— По думите на Роди Шиън обяснил, че е откраднала пари и той си ги иска обратно.

— Какво? В това няма никаква логика. Фиона не би откраднала. И не е типично за нея да не уведоми Роди накъде се е запътила. Той ѝ е като баща. Повече семейство от собствения ѝ чичо, който дори не написа на Кейт, нито ѝ прати пари след смъртта на Пади.

Джо се закова на място. Хвана майка си за рамото.

— Чичо ѝ… — произнесе бавно.

— Да. Живее в Ню Йорк. Струва ми се, че е собственик на магазин. Помня как Кейт ми спомена, че Чарли искал да замине и да работи за него.

— Мамо, това е! — извика. — Там е отишла, сигурен съм. Къде другаде би заминала? Особено когато Шийми е с нея. Знаеш ли името му? Адреса?

— Не. Фамилията естествено ще е Финеган, но не знам първото му име. Роди обаче ще го знае. Може би има и адреса му.

— Мамо, ще замина — заяви развълнувано Джо. — За Ню Йорк. Там е, знам го. Веднага щом събера парите. Предполагам, ще са нужни доста. Трябва да стигнат за път и да платя за стая, докато я издирвам. Трябва да накарам бизнеса ми да потръгне. Ще изкарвам повече пари, ако работя за себе си, вместо за Ед.

— Да се върнем и да попитаме баща ти за тази сергия, за която спомена. Имам малко пари настрана. Ще помогна с депозита — настоя Роуз.

Джо я целуна.

— Благодаря, мамо. Нека обаче отидем при Роди, преди да сме се прибрали у дома. Да проверим дали има адреса. Ако го има, може веднага да ѝ пиша.

— Добре — съгласи се Роуз. — Да вървим.

Тя тръгна в грешна посока.

— Не, насам — каза Джо и я дръпна за ръката. — Хайде, мамо, побързай.

Глава 43

Фиона прехвърляше страниците на подвързаната с кожа книга, която държеше?

— Какво имаш там? — попита Уил.

— Сборник стихове на Алфред Тенисън.

Той хвърли поглед.

— Първо издание. Изключително рядка. Издадена е във Венеция — обясни, докато почистваше от прах бутилката вино в ръката си. — Харесваш ли Тенисън?

— Може би щях да го харесвам, ако в училище не ме бяха принуждавали да го наизустявам — отговори. Затвори очи, притисна книгата към гърдите си и зарецитира гладко, като отвори очи едва след последната строфа.

— Браво! — възхити се Уил и остави бутилката, за да я аплодира. Беше свалил сакото и вратовръзката си и ги беше положил на кожения диван. Носеше снежнобяла риза, чиито ръкави бяха закопчани с правоъгълни златни плочки с монограми, копринена жилетка и панталони от фина вълна.

Фиона се изчерви при похвалата му. Върна книгата на мястото ѝ в долния край на дъбов стелаж, чиято височина беше поне шест метра. Десетки други такива покриваха стените на огромната библиотека на Уил. Стълби, монтирани на релси, позволяха достъпа до по-горните рафтове. Библиотеката беше два пъти по-голяма от целия апартамент на Майкъл, но представляваше само едно помещение в къщата, заемаща цяло градско каре — ъгъла на Пето Авеню и Шейсет и втора улица. Това беше нейното първо посещение в дома на Уил. Заведе я на вечеря в „Делмоникос”, придружена от Ник. Когато приключиха, тръгнаха към жилищната част на града, а Ник пое към центъра, където, обясни, щял да се види с приятел художник. Щяха да се срещнат пред ресторанта преди полунощ и да продължат към Осмо Авеню, а Майкъл нямаше как да научи. Бяха го правили два пъти преди и той нямаше и най-бегла идея. Това беше единственият начин да прекара време насаме с Уил. Първия път отидоха на разходка в парка, а втория се бяха повозили във файтона му. Така успяваха да поговорят, без непрестанно да ги слуша трети човек, и да откраднат няколко целувки.

Когато пристигнаха в къщата — преди малко повече от час, — той я разведе навсякъде. Само да преминат през нея беше отнело цялото това време. Беше невъзможно огромна и изумително пищна. Разполагаше с приемна, две гостни, три салона, трапезария, безкрайни коридори, дневна, стая за игри, няколко кабинета, галерия, оранжерия, огромна кухня, бална зала, способна да побере триста души, няколко помещения, които нямаха никакво предназначение и огромната библиотека на Уил, плюс множество спални, бани и помещения за прислугата. Фиона мислеше, че е по-скоро палат, отколкото къща и на няколко пъти едва не се препъна в опит да погълне с поглед сечения мрамор, позлатата, рисуваната ламперия, гоблените, копринените завеси, кристалните полилеи, картините и скулптурите. Преситена от впечатления, тя се зарадва, когато най-накрая достигнаха библиотеката с нейния пестелив интериор. Само редици от рафтове, две бюра, две френски кожени кресла и диван, групирани пред камината. Макар да беше лято, вечерта беше хладна и икономът беше запалил огън. Пламъците му и няколкото свещи осветяваха помещението.

— Уил… — каза тя, докато правеше бавен кръг, за да възприеме хилядите заглавия пред очите си. — Колко книги притежаваш?

Той се замисли за няколко секунди, докато се бореше с непокорния тирбушон.

— Приблизително сто хиляди.

— Боже! — прошепна, докато изминаваше дължината на една от стените, а токчетата ѝ чаткаха по полирания каменен под.

Чу изскачането на корковата тапа.

— Ох! Най-накрая. Обичаш ли „Марго“, Фиона. Това е от шейсет и девета. По-старо е от теб.

Фиона вдигна рамене.

— Не знам. Никога не съм го пила. Никога не бях пила вино, докато не ме заведе в „Делмоникос“. Само шампанско. На кораба Ник пиеше все това, така че аз му правех компания.

Уил примигна към нея.

— Наистина ли? Какво пиете в Лондон?

— Чай.

— Имам предвид с обяда и с вечерята.

Фиона почука с пръст по брадичката си.

— Хм… С обяда ми. И с вечерята. Нека помисля. О, да. Сега си спомням… Чай. И после имаше чай. О, и също така пиехме чай. Доста обикновения „Ассам“ от магазина в повечето дни, но понякога и от „божествения”. — Тя запърха с мигли, докато произнасяше думата. — „Дарджилинг“, в случай че на доковете се пропукаше някой сандък и баща ми и колегите му успееха да го докопат, преди управителят да забележи.

Уил я погледна.

— Подиграваш ли ми се?

Тя се усмихна широко.

— Какво мислиш, че сме пили, като живеехме на докерски надници?

— Какви бяха?

— Двайсет и няколко шилинга. Около пет долара.

Уил направи гримаса.

— Предполагам с толкова не сте могли да си позволите да пиете вино. Но сега можеш. Ето, ела и го пробвай.

Той се настани на дивана. Фиона се присъедини към него. Допадна ѝ в неговата библиотека. Чувстваше се в безопасност, докато седяха един до друг. Винаги се чувстваше защитена с него, без значение къде ходеха. Защитена и под неговите грижи. Това бяха удобни състояния. Не така силни като оставящото те без дъх и каращото те да губиш разсъдъка си от копнеж усещане, когато си влюбен. Това чувство продължаваше да ѝ убягва, без значение колко желаеше то да се появи. Но щеше да се случи. След време. Беше убедена. Още беше твърде скоро. Все пак едва познаваше Уил. Не го виждаше от достатъчно дълго време, че да е влюбена в него. В момента се намираше в процес на влюбване. А това представляваше нещо напълно различно.

Той сипа вино в две чаши. Тя се протегна към едната, но той я дръпна.

— Не толкова бързо. Първо кратък урок, преди да отпиеш от едно от най-хубавите вина, които може да предложи светът.

— Трябва ли да го изплюя? На кораба провеждаха уроци по оценка на вината. Гледах ги. Прекарваха го през устата и го плюеха в кофа. Предполагам, не показваха голямо одобрение.

— Ако изплюеш това вино, ще те обеся.

— Хубаво ли е?

— Много. Затвори очи.

Тя изпълни.

— Сега какво да правя?

— Затвори си устата. Само за няколко секунди. Ще издържиш ли?

Фиона се изкиска.

— Първо вдишай — посъветва Уил и задържа чашата пред носа ѝ. — Поеми дъх дълбоко. — Фиона изпълни поръчаното ѝ. Чувстваше го близо до себе си, топлината му, вибрациите на гласа. — Какво подушваш?

— Ами… Грозде?

— Какво друго?

Тя вдъхна отново.

— Стафиди, струва ми се. Да, стафиди. И… пипер? И още нещо… Знам какво е — ванилия!

Тя отвори очи.

— Много добре. Имаш отлично обоняние. Впечатлен съм.

Той ѝ подаде нейната чаша. Беше кристална и тежеше колкото тухла. Тя отпи и преглътна. Беше като да пиеш кадифе. Отново отпи и почувства как в тялото ѝ се разлива топлина. Забеляза, че Уил седеше много близо до нея. Успяваше да зърне тъмните точици в топлите му кафяви очи, малките лунички над горната му устна, белите косми тук-там в косата му. Миришеше на колосано пране и чиста кожа. Ароматът му беше прекрасен, по-хубав от този на старото вино. Накара лицето ѝ да пламне. Тя задържа погледа му за няколко секунди, убедена, че ще я целуне и изпитваща желание да го стори. И той го направи.

— Устата ти също е отлична — заяви той, взе чашата за вино от ръката ѝ и я постави на масата.

Целуна я по шията, а после зад ухото и я накара да потръпне. Погали гърдите ѝ настойчиво, но нежно през тъканта на роклята и я накара да изстене. Той беше сигурен в себе си. Самоуверен в начина, по който я докосваше и още веднъж ѝ беше напомнено, че не е само момче. Някога беше имал съпруга и ако можеше да се вярва на чичо ѝ, също и любовници. Знаеше какво прави, а това не можеше да се каже за нея. Почувствала ръцете му върху гърба си, където откопчаха копчетата, а после плъзнаха настрани презрамките на камизолата, изведнъж ѝ стана ясно защо я беше довел тук тази вечер, защо бяха дошли в дома му, вместо да се разхождат из парка.

— Уил, недей… — произнесе, останала без дъх, все още не твърде готова за случващото се.

Но той не спря. Светлините от свещите трепкаха и хвърляха меки отблясъци върху рафтовете с книги, виното, коженото канапе, кожата ѝ, а той продължаваше да гали голите ѝ гърди, да целува устните ѝ, да движи пръстите си под полата ѝ по верния начин. Беше опитен. Знаеше точно къде да я докосне и как. Устните и ръцете му я караха да се чувства слаба и да изпитва напрежение между бедрата, струваше ѝ се, че е готова да хвърли всичките си дрехи. Изпълнена с желание, тя вече не искаше той да спира. Желаеше да усети топлината на кожата му върху своята, да го почувства в себе си.

Той я целуна отново, а после каза:

— Ела с мен в леглото, Фиона. Желая те… Искам да се любя с теб.

Тя замръзна. Само преди секунди във вените ѝ гореше огън, а сега беше заместен от лед. Откъсна се от прегръдката му.

— Не, Уил — изрече рязко. — Не искам да… Аз… Не мога.

Уил се облегна на дивана и затвори очи.

— Какво има? Какво не е наред? — попита.

— Може… да забременея.

Той отвори очи и я погледна.

— Съществуват предпазни средства. Аз ще се погрижа.

— Ами… Не е само това… Не мога… Не съм…

— Всичко е наред, Фиона — заяви и пое ръката ѝ. — Не си готова. Това е всичко, което трябва да знам. Не е нужно да обясняваш. Разбирам. Бях прекалено настоятелен.

— Не, Уил, не си — започна да говори задъхано. — Аз… Също те желая… Просто…

— Шт — произнесе той и заглуши думите ѝ с целувка. Вдигна презрамките на камизолата ѝ. — Поне ги скрий. Мъжката издържливост има граници.

Фиона се закопча. Страните ѝ горяха, но не от свян.

Беше излъгала. Уил. Себе си. Остави го с впечатлението, че се въздържа, защото се бои от бременност, когато знаеше истинската причина, знаеше я и отказваше да я признае. Думите му „Желая те… Искам да се любя с теб” — това бяха думи на Джо, същите, които произнесе онзи ден в Ковънт Гардън, когато правиха любов в тясното му легло, когато ѝ каза, че я обича и винаги ще я обича. Щом излязоха от устата на Уил, в съзнанието ѝ изникна образът на Джо. Начинът, по който я беше гледал, когато изсипа в скута ѝ кутията от какао, когато ѝ даде миниатюрния пръстен със сапфир и после я пое в обятията си. Помнеше допира му, начина, по който се разкри към него и той към нея, докато не се превърнаха в едно цяло — едно тяло, едно сърце, една душа.

Тези образи я тормозеха. Искаше да бъде с Уил, да мисли само за него, да е влюбена в него. Желаеше да продължи напред, да остави Джо зад гърба си. Толкова много го желаеше. И се опитваше, но не се получаваше. Той все се връщаше. Дочуваше глас, наподобяващ неговия, или зърваше очи, почти така сини като неговите, погледът ѝ попадаше върху момче, което крачеше по същия наперен начин и изведнъж той беше отново с нея — в съзнанието ѝ, в сърцето ѝ.

— Фиона? — заговори нежно Уил. — Това сълзи ли са?

Тя бързо избърса лицето си засрамена. Не беше осъзнала, че плаче.

Той извади носната си кърпа и попи влагата върху очите ѝ.

— Разстроих те. Съжалявам. Не биваше да съм така настоятелен. Голям глупак съм. Наистина. Не плачи, мила. Къса ми се сърцето. — Придърпа я към себе си и прошепна: — Никога не бих се възползвал от теб. Никога. Бих предпочел да умра, отколкото да те нараня. Просто се увлякох. Това е всичко. Чувствата ми към теб са много силни. — Той я пусна, погледна я в очите и каза: — Не ме бива в тези неща, Фиона. Мога да ти надуя главата с приказки за бизнес, в което съм сигурен, вече си се убедила, но съм изгубен, опре ли до чувства. Винаги съм бил такъв. — Той млъкна за секунда, а после добави: — Преди никога не съм ти казвал това…

Тя стисна ръце. Не, Уил, помисли си. Не сега. Моля те, не сега.

— От дълго време искам да ти го кажа, но… боях се, предполагам. Да не би да не ми отвърнеш. Аз… Обичам те, Фиона.

Защо го казваше? Защо сега? Защо не в някоя идеална вечер, когато вървят ръка за ръка след вечеря, смеят се и мислите за Джо са на милиони километри разстояние? Имаха такива вечери. Те ѝ бяха дали надежда, накараха я да вярва, че ще успее да го забрави.

Уил я целуна по устните страстно и с обич. Гледаше я в очите в очакване на отговор.

Тя се канеше да му каже, че няма да се получи. Да обясни, че обича друг мъж и винаги ще го обича. Че се е постарала да го прогони от сърцето си, но не е успяла. Че ще остарее, влюбена в него. И че се мрази, задето го обича.

Вместо това промълви:

— О, Уил… Аз… И аз те обичам.

Глава 44

— Не биваше да ти позволявам да се захващаш с това. Прекалено скоро е за толкова много ходене — тормозеше се Фиона.

— О, недей да вдигаш толкова врява! Добре съм — изсумтя Ник. — Всички се отнасят към мен, сякаш съм деликатно вехнещо цвете. Като че силен вятър би ме повалил. Вече съм излизал, както знаеш. На партита, вечери и други подобни. Не съм инвалид.

— Не, но със сигурност имаш лош характер.

— Съжалявам — отвърна той и направи опит да демонстрира разкаяние. — Но наистина съм добре, Фий. Честно.

— Без измислици?

— Без измислици. Чувствам се добре. Просто съм обезкуражен от дупките, които ни показват. Това е всичко.

На около десет метра пред тях, на ъгъла на Ървинг Плейс и Осемнайсета улица, брокерът на недвижими имоти се обърна и каза:

— Всичко наред ли е, господин Соумс? Нали не сте прекалено уморен? Сигурен съм, че ще харесате следващия имот. Истинско бижу е.

— Сигурен съм в това — промърмори Ник. Беше отчаян от опитите да намери ново помещение за галерията си. Бяха минали два месеца от кризата му и той нямаше търпение да се върне на работа.

— Цялото това ходене пеша ме прави ужасно жаден. Ще ми се да имаше местенце, където да поседна за секунда и да пийна нещо — каза и прехвърли ръка през рамото на Фиона. — В района е нужна чайна. Оглеждала ли си наоколо?

— Не, но трябва да го направя. Другаде не откривам нищо. Макар че не мога да си представя да имам по-голям успех от теб. Като че няма нищо свободно. Всички са прекалено малки или скъпи.

Ник кимна.

— Не ми се вярва някога да попадна на нещо като онова, което имах. Помещението беше идеално. Уил не може ли да помогне?

— Не, питах го.

— Как е елегантният господин Макклейн?

— Много добре. Аз… Влюбена съм в него, Ник.

Ник се закова на място, смаян от това нейно изявление.

— Толкова скоро? Сигурна ли си?

— Напълно — отвърна ведро тя.

Прекалено ведро. Това е твърде внезапно, помисли си той.

— Помниш ли като ми каза, че пак ще се влюбя? Че ще забравя за Джо? Е, случи се. Не ти повярвах, но ти беше прав. Наистина се влюбих.

Той ѝ се усмихна неуверено.

— Това е прекрасно — каза. — Той е един…

— Той е наистина прекрасен човек — заяви категорично тя. — Умен, добър и мил е. И ме обича. Каза ми го.

Кого се опитваш да убедиш, себе си или мен — почуди се Ник. Тя гледаше встрани и лицето ѝ не излъчваше нищо. Челото ѝ беше смръщено, а погледът напрегнат.

— Вече запозна ли се със семейството му? — попита.

— Още не. В момента създават трудности. Най-големият син на Уил не харесва идеята баща му да се вижда с мен. Доколкото разбирам, нямам нужния произход.

— О, така ли? За кого се смята малкият негодник? — възмути се Ник. — Ще е ужасен късметлия да има човек като теб в семейството си. Проклети американци и техните социални претенции. Две поколения с пари от дървен материал и вече се смятат за аристократи.

Фиона се усмихна на галантността му. Отново приличаше на себе си.

— Тогава ти кой си, богато конте такова? — подразни го и хвана ръката му. — Херцог на намусените? Принц на ексцентричността?

— Нещо такова — отговори той, внезапно почувствал се смутен.

Закачливите имена, с които го наричаше, бяха странно познати за ушите му. Беше минало много време, откакто някой го беше наричал така. Съмняваше се, че някой ще го стори отново. Но го устройваше. Неговия собствен произход не му беше донесъл нищо освен неприятности. Отърси се от него при напускането на Англия и вече не искаше да има нищо общо.

— Виж, отново тази къща — посочи Фиона.

— А? — отвърна той доволен, че сменят темата.

Изоставената къща. Ето там. Минахме покрай нея два пъти.

Как може някой да остави една къща просто да се разпада? — Тя пусна ръката му и приближи, примигвайки срещу слънцето. Ник хвърли поглед, като се опитваше да разбере защо я е развълнувала толкова. Не представляваше нищо повече от порутена съборетина. Вярно, че пред нея имаше красив розов храст, а над вратата пълзяща растителност в яркочервен цвят.

— Господин Соумс? — повика го брокерът.

— Хайде, Фий — каза Ник. — Призовават ни. Време е да видим друго прекалено мрачно, прекалено тясно и прекалено скъпо помещение.

Брокерът им показа още четири имота, никой от които не му допадна и накрая се раздели с тях на ъгъла на Ървинг Плейс и Осемнайсета улица с обещанието да го уведоми, щом се появи нещо ново.

— Ще хапнем ли нещо, Фий? — попита Ник, като преценяваше наум достойнствата на хотелите по Пето Авеню и ги сравняваше с тези на ресторантите от веригата „Чайлдс” с техните безупречно чисти подове, покрити с бели плочки и бързите им услужливи сервитьорки. — Чай и кифлички? Или сироп със сладолед? Или може би някоя прекрасна мелба с бита сметана и ядки… Фий?

Мислеше, че тя е точно до него, но не беше. Стоеше на няколко метра встрани — отново пред изоставената къща. Беше опряла ръце в желязната ограда, разделяща предния двор от тротоара. Взираше се замечтано нагоре към високите заковани прозорци.

— В какво си се загледала, за бога? — попита я той, доближавайки.

— Тази къща сигурно някога е била зашеметяваща.

— Вече не е. Да се отдръпнем, преди да е паднал някой корниз и да ни убие.

Но тя не помръдваше.

— Някой трябва да я е обичал някога. Тази роза не се е появила от само себе си и погледни тези… — Тя се наведе над оградата и докосна висок син делфиниум. — Някой просто я е изоставил. Тръгнал си е от нея. Как може човек да постъпи така?

Ник въздъхна нетърпеливо. Искаше да си вървят. Беше уморен и гладен, но имаше и нещо повече. Чувстваше се неспокойно; изпитваше неприятното усещане, че са наблюдавани. Озърна се и си каза, че се държи глупаво. Е, не съвсем. През две къщи от тях някакъв мъж метеше тротоара и ги гледаше недоволно.

— Хей! Какво правите там? Без размотаване по тази улица — кресна.

— Не се размотаваме — отвърна Фиона, дръпна ръце от оградата и направи няколко крачки в негова посока. — Възхищаваме се на сградата.

— Говори от свое име — изсумтя Ник.

— Знаете ли защо прозорците са заковани? — попита тя мъжа.

— Разбира се, че знам. Аз се грижа за нея.

Фиона отиде до него и се представи. Ник нямаше друг избор, освен да я последва. Мъжът се представи като Фред Уилкокс и обясни, че се грижи за сградата от името на собственичката, възрастна жена на име Есперанса Никълсън.

— Защо я е изоставила?

— Вас какво ви интересува? — попита Уилкокс.

— Натъжава ме да гледам как такава красива къща се разпада.

— Тъжно е — съгласи се Уилкокс вече не така грубо, поомекнал от прямотата на Фиона. — Преди петдесет и няколко години бащата на госпожица Никълсън ѝ дал къщата като сватбен подарък. Щяла да живее в нея заедно със съпруга си след връщането им от меден месец. Била подготвила всичко — мебелировка, килими, тапети. Всичко. При това все най-високо качество, без боклуци. После, един ден преди сватбата, избраникът ѝ я изоставил. Това я съсипало. Останала да живее с баща си и се превърнала в отшелница. Той умря преди години, но тя продължава да живее в къщата му. Закова прозорците на тази и я остави да се срутва. Никога не би живяла в нея. Отказва да я даде под наем или да я продаде.

— Сякаш наказва къщата за случилото се — заключи Фиона. — Господин Уилкокс, възможно ли е да я огледаме отвътре? Може ли да влезем?

— Не, не мога да позволя такова нещо — отговори Уилкокс и поклати глава. — Вътре може да пострадате.

Ник вече беше отчаян, че някога ще получи чаша чай. Чувстваше се потиснат, защото не откри помещение за галерията си. Искаше да остави Грамърси Парк и непродуктивния следобед зад гърба си. Беше му ясно обаче, че е безсмислено да предлага да се откажат да влязат в къщата. Завъртеше ли се нещо в главата на Фиона, никой не можеше да я спре. Бръкна в джоба си, извади един долар и го подаде на Уилкокс с надеждата, че това ще ускори нещата. Така и стана.

Добре тогава, ето ви ключа за приземния етаж — каза и подаде на Фиона стар почернял ключ. — Ако нещо ви се случи, ако си счупите вратовете, не знам нищо по въпроса. Влезли сте през разхлабена дъска, ясно ли е?

— Ясно — потвърди Ник, обърна се и хукна след Фиона, която вече се промъкваше през портата.

Той си проправи път сред дивите цветя и плевелите до входната врата, която тя се мъчеше да отвори. — Само да зърнем плъх, и си тръгвам — обяви.

— Помогни ми с този ключ. Не успявам да го завъртя. Мисля, че ключалката е ръждясала.

Ник използва силата си.

— Заяжда. Почакай… Ето.

Фиона го изтика от пътя си, нетърпелива да влезе. Бутна вратата и се втурна навътре. Върху главата ѝ изпопадаха ронещи се парчета гнила дървесина и ръжда. Ник ги почисти и ѝ се присмя. Пантите на вътрешната врата бяха изгнили и тя лежеше в преддверието. Те преминаха предпазливо през нея.

— О, прекрасна е, Фиона! Наистина! — произнесе със сарказъм той, докато се озърташе.

По-голямата част от тавана беше паднала. На местата, където липсваха участъци мазилка, се виждаше част от дървената конструкция. Тапетите висяха на парцали. Полилеят лежеше на пода, разбит на парчета. Някога белите чаршафи, покриващи мебелите, бяха почернели от плесен. — Хайде. Да си вървим.

Но Фиона нямаше намерение да си тръгва. Премина от първото помещение към следващото през двойни заяждащи врати. Той я последва с мисълта, че е напълно луда и не успяваше да разбере с какво я беше обсебило мястото. Кракът му пропадна през една дъска на пода, той го измъкна и изруга.

— Ник? Няма ли нещо у тази къща? — извика тя от съседната стая.

— Да, ако си термит — заяви той и се запрепъва през вратата.

Докато почистваше треските от маншета си, Фиона се възхищаваше на богато украсените стоящи огледала, чието сребро се лющеше от стъклото. Той отвори уста да протестира, че прахолякът му причинява хрипове, когато нещо в изражението ѝ го накара да я затвори. Не беше способен да схване внезапната ѝ привързаност към тази рутеща се къща, но като я гледаше сега, като виждаше емоциите, изписани по лицето ѝ, докато почистваше паяжините от рамката на камината, внезапно я разбра. Това беше нещо, изоставено от друг.

Тя се наведе да огледа по-отблизо извивките на рамката на камината и изпищя стреснато, когато семейство улични котки изскочи иззад решетката. Те изтичаха покрай нея към задната част на къщата и се промъкнаха навън през едно мърляво счупено стъкло. Смеейки се, с ръка, притисната към гърдите, тя ги последва.

— Мисля, че отвън има двор — заяви. — Да вървим да го видим.

Вратата заяждаше. Ключалката работеше, но пантите бяха ръждясали. Със съвместни усилия те успяха да я избутат на около четирийсет и пет сантиметра от касата. Фиона се промъкна първа през отвора. Веднъж озовала се навън, той я чу да ахва.

— О, Ник! Побързай. О, погледни само!

Той се промуши, учуден какво я караше да възкликва така. И тогава ги зърна. Чаени рози. Стотици и стотици на брой. Целият заден двор — а той беше доста голям — беше изпълнен с тях. Разстилаха се по стените, пътеките, ръждясалата желязна пейка. Разпозна ги мигом. Баща му ги харесваше и в имението му в Оксфордшър имаше множество храсти. Чаените рози бяха аристократични стари момичета. Помнеше как градинарят му обясни, че били донесени от Китай преди сто години от англичани, влюбили се в прелестните им цветове и опияняващия аромат. Може да бяха сложни за отглеждане и да беше трудно да ги накараш да повторят цъфтежа си, но тези цъфтяха с пълна сила.

— Вдъхни, Ник, миришат на чай! — заговори Фиона. — Погледни ги… Някога зървал ли си розово като това? Погледни онази бледожълтата…

Тя притичваше от храст до храст и заравяше лице в цветовете като полудяла пчела.

Ник дръпна един цвят до носа си, затвори очи и вдъхна. За секунда се озова обратно в Оксфорд в прекрасен летен ден. Отвори очи навреме, за да види как Фиона се втурва към него. Пъхна развеселено една роза зад ухото му, обгърна шията му с ръце и го притисна силно към себе си.

— Мили боже, стара обувко! Не съм знаел, че розите имат такъв ефект върху теб.

— Имат! — заяви тя и пое ръцете му в своите. — А също и красивите и големи стари къщи в Грамърси Парк. И чаят. О, Ник, това е. Не го ли виждаш? Тази къща ще бъде твоята галерия… и моята чайна!

Глава 45

— Не мога ли да получа само пет минути от времето ѝ? — помоли Фиона. — Обещавам да не прекалявам.

— Вече го правите. Госпожица Нъкълсън не приема посетители.

— Но аз само исках да я попитам за имота… За къщата в Грамърси Парк…

— Тогава предлагам да се свържете с адвоката ѝ господин Реймънд Гилфойл на Лексингтън Авеню номер 48.

Икономът на госпожица Никълсън понечи да затвори вратата. Фиона я блокира със стъпало.

— Вече го сторих. Той ми каза, че госпожица Никълсън няма желание да дава имота под наем.

— Значи сте получили отговора си.

— Но…

— Бъдете така любезна да отместите крака си, госпожице Финеган. Приятен ден.

Докато вратата се затваряше Фиона чу силен и нацупен женски глас да произнася:

— Харис, кой е там? Какво има?

— Нетактично посещение, госпожо.

Вратата се затвори. Фиона остана да стърчи под козирката на госпожица Никълсън. Е, това беше краят на тази история, помисли си унило. И Уилкокс, и Гилфойл я убеждаваха, че госпожица Никълсън не би дала къщата под наем, но тя наивно си мислеше, че ако можеше да се види лично с нея, би могла да промени решението ѝ. Възложи големи надежди; и сега те бяха разбити.

Вятър грабна шапката ѝ. Тя я улови и я постави обратно на главата си.

— По дяволите! — изруга.

Искаше тази къща. Отчаяно. От мига, щом я зърна — повече от седмица по-рано, — не можеше да мисли за нищо друго. Да, изглеждаше развалина, но с малко труд можеше да стане великолепна. Уилкокс обясни, че канализацията била добра. Била монтирана съвсем нова, когато бащата на госпожица Никълсън купил къщата и той редовно пускал водата, за да подържа водопровода и каналите чисти. Тухлите имаха нужда от префугиране и по покрива трябваше да се поработи. Стените, подовете и дървените елементи също се нуждаеха от обновяване и кухнята беше пълна отживелица, но като цяло къщата беше добра. Макар госпожа Никълсън да не я беше грижа какво ще се случи с нея, Уилкокс призна, че не можел да понесе да я гледа как се срива и опитвал да прави дребни ремонти, с които да я подържа през годините.

С Ник обсъдиха как да подходят. Тя щеше да вземе градината и долните етажи, а той горните — третият етаж щеше да се превърне в галерия, а четвъртият щеше да му послужи за апартамент. Щяха да делят наема и да кандидатстват в Първа търговска банка за заем, който да покрие ремонта. И двамата биха предпочели планът им да не зависеше от заемането на пари, но нямаше друг начин. В този момент не разполагаха с капитал.

Фиона беше наляла пари в „Тас Тий”. Само през последния месец нае още две момичета, които да работят в магазина, купи свой собствен фургон и впряг коне, за да прави доставки и нае кочияш, който да го управлява. Също така изхарчи малко състояние, за да създаде и рекламира свои собствени ароматизирани чайове. Двамата със Стюарт бяха експериментирали със седмици — като изпробваха и отхвърляха смес след смес, — преди да стигнат до комбинация, която да е достатъчно силна, че да издържи на ароматите, избрани от нея, но не твърде силна, че да ги заглушава.

Също така харчеше сериозно за акции от „Бъртънс Тий”. Лондонските докери най-накрая се бяха вдигнали. След месеци настояване за по-добро заплащане и осемчасов работен ден профсъюзът се беше решил на стачка, след като на група мъже бяха отказани парите за извънреден труд. Хората се бяха обединили — онези с постоянно назначение, временните работници и хамалите — и бяха блокирали реката. Целият бизнес, който имаше общо с нея, страдаше. Цената на акциите на „Бъртънс Тий” беше паднала почти до половината от оригиналната си стойност и Фиона използваше всеки долар от печалбите си, за да купи възможно най-много. Също така беше дарила анонимно петстотин долара на профсъюза. Майкъл побесня, като научи колко е изпратила, но нея не я беше грижа. Направи го заради майка си, баща си, Чарли и Айлийн и би пратила милион, ако можеше.

Ник също беше притеснен за пари. Очакваше от инвестиционната си сметка в Лондон първия от чековете, които щяха да пристигат на тримесечие, но него още го нямаше. Ник каза, че баща му без съмнение го задържа с надеждата, че той ще умре и ще спести на банката пощенските разноски. Въпреки че беше напуснал Лондон с две хиляди лири, вече почти ги беше изхарчил — за митнически такси на изпратените му картини, за ремонт на помещението, наето от госпожа Маки и за множество платна от млади художници, с които се беше запознал наскоро в Ню Йорк, сред които Чайлд Хасам, Уилям Мерит Чейс и Франк Бенсън. Разполагаше едва с триста долара.

Както установи Фиона, Ник беше безнадежден случай по отношение на парите. Вече беше август. Намираха се в Ню Йорк от пет месеца и той още нямаше банкова сметка. Когато го премести в апартамента на чичо си, установи, че държи всичко в брой в чифт кафяви обувки — банкнотите в дясната, а монетите в лявата. Обясни ѝ, че презира банките и отказва да доближи някоя от тях. Тя му заяви, че ще открие сметка на негово име в Първа търговска банка. Какво се канеше да прави, като продадеше картина? Да вземе банковия ордер на клиента, да го пъхне в обувката си и да очаква като по чудо той да се превърне в пари в брой?

Харчеше парите като дете, което вярва, че винаги ще има още. Да си прави сметка, му беше напълно непозната концепция. Една седмица след настаняването му в апартамента на чичо ѝ даде на Иън малко пари и го помоли да му купи няколко неща. Иън, неспособен да разчете почерка му, дойде в магазина и помоли Фиона да разтълкува списъка. След като го прочете, тя се запъти към стаята му, за да вземе нещата в свои ръце. Обясни му, че разполага с ограничена сума и трябва да позатегне малко колана, докато пристигнат средства от Лондон. Той се нацупи. Заяви, че се нуждаел от въпросните вещи. Не можел да кара без книги в кожена подвързия. Мразел противните оръфани книги с картонени корици. Също така се нуждаел от нова копринена пижама. И от шише парфюм. И от качествена хартия. И от сребърна писалка от „Тифанис”. За толкова много ли молел? Тя не би пила лош чай, нали така?

— Кана чай струва значително по-малко от сборник на Марк Твен в червен марокен, Никълъс — скара му се тя.

Той не разбираше как човек може да изкара и ден без хайвер и шампанско и да оцелее. Стреснат от кризата си, се съгласи да спазва стриктно предписанията на доктор Екхард — всяко до едно с изключение на въздържанието от шампанско. Макар слаб и болен, се беше изправил в леглото си и бе заявил, че е човек, а не варварин и ако от него се очаква да живее като такъв, би предпочел да умре. Най-накрая Екхард се предаде, убеден, че душевният тормоз над пациента му ще му навреди повече от няколко чаши шампанско.

Подготвяйки се да се върне обратно в Челси Фиона си каза, че се налага да приеме ситуацията. С Ник трябваше да започнат да търсят ново място. Но сърцето ѝ не спираше да ѝ напомня за изящните извивки на железните балкони, за извисяващите се нагоре прозорци, които пропускаха толкова много светлина, за прекрасните огледала и за розите… О, розите! В представите ѝ изникваше картина на задния двор, изпълнен с жени в бели рокли и широкополи шапки, които пиеха чай. Чайна в тази къща би имала невероятен успех. Знаеше, че е така. Нямаше как да е провал.

Но вече се случи, каза си. Въздъхна и реши, че е най-добре да си тръгне, преди икономът да е повикал полиция — задача, която беше убедена, че ще изпълни с охота. По средата на стълбите чу вратата да се отваря. Обърна се.

— Тръгвам си — заяви. — Не е нужно да се ядосвате.

— Госпожица Никълсън ще ви види — обяви икономът.

— Какво? — попита объркано тя. — Защо?

— Нямам навика да обсъждам делата на работодателката си на стълбите — отвърна ѝ ледено.

— Извинете — каза тя и се изкачи обратно.

Икономът затвори вратата зад гърба ѝ и я прикани да влезе в тъмно преддверие, чиито стени бяха покрити с тапети в мрачен нюанс на виненочервено.

— Последвайте ме — инструктира я. Преведе я по дълъг коридор, по чиито стени висяха портрети на неприветливи на вид мъже и жени, и влязоха през масивни двойни дървени врати в салон, също така мрачен като преддверието. — Госпожица Финеган е тук, мадам — съобщи, а после изчезна, като затвори вратите след себе си.

Завесите бяха спуснати. Беше тъмно и на очите на Фиона, привикнали към ярката слънчева светлина навън, им отне известно време да се настроят. После я зърна… Седеше в другия край на помещението на диван с права облегалка. Отрупаната ѝ с бижута и опасана от прозиращи сини вени ръка лежеше върху бастун от абанос. С другата галеше сгушения в скута и шпаньол. Носеше черна копринена рокля с бордюр от бяла дантела на шията. Фиона очакваше изкуфяла стара жена, но погледът в сивите очи срещу нея беше изключително остър. А изражението върху сбръчканото ѝ лице, оградено от бяла коса, прибрана в стегнат кок, беше будно.

— Добър ден, госпожице Никълсън — започна притеснено Фиона. — Аз съм Фиона…

— Знам коя сте. Имате запитване относно моята собственост — проговори старицата и посочи към едно кресло с бастуна си.

— Така е, мадам — отговори Фиона и седна. — Бих желала да наема къщата. Искам да открия чайна на долните два етажа, притежавам собствен бизнес свързан с чай, а един приятел би желал да наеме горните етажи. Ще открие художествена галерия — разкри Фиона плановете им с Ник.

Жената се намръщи.

— Сградата е в ужасно състояние. Не можете ли да наемете друга?

— Търсих, но не открих толкова прекрасно място. Жалко, такава великолепна къща да бъде оставена на разруха, госпожице Никълсън. А розите… О, трябва да ги видите! Стотици и стотици цветове. В бяло, розово и жълто. Ще придават душа на мястото. Никой в Ню Йорк няма да може да се похвали с чайна, в чийто двор растат чаени рози. Просто знам, че хората ще се трупат.

Изражението на жената омекна при споменаването на розите.

— Накарах да ги изпратят от Англия — обясни. — Преди петдесет години. Лично ги посадих. Градинарят на баща ми настояваше той да го стори, но аз не позволих.

Фиона тъкмо започваше да се обнадеждава, да мисли, че постига прогрес, когато госпожица Никълсън присви очи.

— Откъде знаете за тези рози? — попита.

Фиона заби поглед в пода.

— Влязох — обясни смутено.

— В чужда собственост.

— Така е — призна. — Имаше разхлабена дъска и…

— Уилкокс — отсече презрително госпожица Никълсън. — Досега сигурно е забогатял от тези разхлабени дъски. Не минава и седмица, без някой да поиска да ми измъкне къщата от ръцете. Обикновено за никакви пари. С каква сума разполагате, госпожица Финеган?

— Не с голяма, боя се. Само около хиляда долара. Току-що вложих цяло състояние в бизнеса си. Опитвам се да популяризирам нов тип чай, ароматизиран чай и това ми струва доста. Но върви добре — бързо добави. — А и приходите от оригиналната ми марка са стабилни. Знам, че мога да направя състояние с тази чайна, госпожице Никълсън. Вече имам готвач. Само трябва да наема персонал. След ремонта, разбира се. Готова съм да платя за него, но се надявах наемът да бъде съобразен с настоящото състояние на сградата и…

Докато говореше, забеляза, че госпожица Никълсън слуша внимателно. Още не ме е изхвърлила, помисли си. Може би я печеля. Може би ще ми даде шанс. Но преди дори да е успяла да довърши, госпожица Никълсън я прекъсна рязко, като заяви, че не проявява интерес да дава сградата под наем и ѝ желае приятен ден.

Фиона беше силно разочарована, а също и ядосана. Почувства се, сякаш жената си е играла с нея и е възродила надеждите ѝ само за да ги попари още веднъж. Изправи се сковано, извади визитна картичка от чантата си и я постави на мраморния плот на масата.

— Ако си промените решението, можете да ме откриете на този адрес — уведоми я и си наложи да се усмихне. — Благодаря за отделеното време.

Нямаше представа дали жената я е чула. Погледът ѝ беше устремен към една картина над камината.

Фиона тръгна към вратите на салона, но преди да ги е достигнала, госпожица Никълсън внезапно заговори.

— Защо влагате толкова много усилия в бизнес, госпожице Финеган? Защо не се омъжите? Красива жена като вас сигурно има много ухажори. Нямате ли си любим? Някого, когото обичате?

— Имам.

— Защо не се омъжите за него?

Сивите ѝ очи задържаха тези на Фиона. Като че успяваше да надникне в душата ѝ.

— Не мога. Той се ожени за друга — отговори бързо и се покруси, задето призна това пред непозната. — Съжалявам, че се натрапих, госпожице Никълсън. Приятен ден.

— Приятен ден — отговори възрастната жена със замислено изражение на лицето.

Каква наглост, беснееше сама пред себе си Фиона, докато крачеше по тротоара. Да се меси в личните ми дела. Да ме пита за Уил и защо не се омъжвам за него. Не ѝ влиза в работата.

После спря рязко, осъзнала с пълно отчаяние, че не за Уил беше мислила, когато отговори на въпроса на госпожица Никълсън. В ума ѝ бе Джо.

Глава 46

Единственият прозорец в офиса на Кевин Бърдик беше потъмнял от натрупаните сажди. Стените бяха покрити с боя, която някога може да е била бяла, но сега беше жълтеникава от годините и тютюневия дим. Беше горещ летен ден и въздухът в помещението миришеше на смазка и пот.

— Искам да ѝ предложиш пари, Бърдик — каза Уилям Макклейн-младши. — Пет хиляди… Десет… Колкото е нужно. Само я накарай да остави баща ми на мира.

Бърдик, който беше частен детектив, поклати глава.

— Не е добър ход. Ами ако не се хване? Ами ако вместо това се почувства обидена и изтича право при баща ти? Няма да му отнеме дълго време да се досети кой стои зад предложението.

— По-добра идея ли имаш?

— Ами всъщност да — отговори той. Дървеният му стол изскърца шумно, когато се облегна. — Най-добрият начин да се справим със ситуацията е да изровя нещо за това момиче… за тази… — Той погледна в бележките си —… госпожица Финеган. Нещо от долно естество. После ще се обърнеш към баща си под претекст, че си загрижен. Той сам ще прекрати отношенията, благодарен, че си му казал, и никой няма да е наясно с истинската причина за намесата ти.

Уил-младши се усмихна. Човекът беше прав; това беше много по-сигурно, отколкото да се опитва да купи момичето.

Бърдик сключи ръце зад главата си, излагайки на показ петна пот с размера на чаена чинийка под мишниците си.

— Ще ми е нужно известно време, то се знае. И половината от възнаграждението ми като предплата.

— Това няма да е проблем — увери го Уил-младши и бръкна в горния си джоб. Докато измъкваше портфейла си, зърна една муха да лази по остатъците от обяда на детектива и стомахът му се преобърна.

— Как вървят плановете за метрото? — попита Бърдик.

— Кметът още не е взел решение. Повече от ясно е, че нашият проект е по-добрият от двата, но колко често се случва градските управници да направят мъдър избор? Никой не знае накъде ще задуха вятърът.

Той плъзна парите по бюрото. Бърдик ги преброи и ги натика в джоба си.

— Наистина ли мислиш, че връзката на баща ти би навредила на шансовете ви?

Уил-младши изсумтя.

— Разбира се, че не. Просто така му казах.

— Тогава защо се опитваш да съсипеш отношенията им? Защо те е грижа с кого спи? В крайна сметка ще приключи с нея и ще си намери нова. Не съм ли прав? От онова, което чух, не е негов тип човек. Няма да тръгне да се жени за нея.

— Там е проблемът, Бърдик. Може и да го направи. Като че си е изгубил ума.

Бърдик кимна.

— Разбирам те. Не желаеш природени братя. Или сестри.

— Именно. Тя е млада. Ще има деца. Вероятно не едно и две. Все пак е ирландка. Ще надживее баща ми. Той ще остави всичките си пари на нея и изчадията ѝ, а аз никога няма да видя и цент. Няма да допусна такова нещо. Конгресмените не печелят добри пари. Индустриалците го правят.

Уил-младши вече имаше скъпо съществуване, което да финансира — къщата в Хайд Парк, апартамент в града, цялата налична прислуга, растящото му семейство, ненаситният апетит на Изабел за нови дрехи и неговият собствен за красиви актриси. И нещата щяха да се утежняват.

— Нужни са ми парите на баща ми, за да се добера до Белия дом, господин Бърдик. Няма да стоя бездеен, докато някаква преследваща заможни мъже кучка ги задига — заяви докато ставаше, за да си тръгне.

— Няма да го направи — увери го Бърдик.

— Надявам се да си прав.

Бърдик се оригна.

— Довери ми се.

Фиона беше така развълнувана, че танцуваше по тротоара.

— Хайде! Побързай! — подканяше чичо си и го подръпваше за ръката. — Ник, Алек, бутайте отзад, а аз ще дърпам. Може това да го накара да помръдне.

— Остави ме! Вървя бързо колкото мога — скара ѝ се Майкъл и се освободи от хватката на племенницата си. — Държиш се като побъркана.

— Ще го нарека „Чаената роза”. Заради розите. Само почакайте да ги видите! Не забравяй какво ти казах, чичо Майкъл. Трябва да проявиш малко въображение…

— Боже, Фиона, чух те първите пет пъти! Успокой се!

Но тя не можеше да се успокои. Два дни по-рано Реймънд Гилфойл, адвокатът на Есперанса Никълсън, влезе в магазина и промени живота ѝ. Сърцето на Фиона запрепуска, като го зърна; надяваше се, че е дошъл да я информира за решението на госпожица Никълсън все пак да даде къщата под наем. Не се оказа така. Вместо това я уведоми, че клиентката му желае да ѝ продаде сградата. За две хиляди долара. Съвсем дребна сума сравнено с реалната ѝ стойност.

— Моля? — попита тя.

— Аз бях също така изненадан, както и вие, госпожице Финеган — обясни Гилфойл. — И няма да пропусна да ви кажа, че упорито я съветвах против това решение. Къщата струва десет пъти повече дори в сегашното ѝ състояние, но госпожица Никълсън не ме слуша. Както и никого друг. Сама взима решенията си.

Остави ѝ договор, който да подпише, и я посъветва самата тя също да наеме адвокат, който да го прочете.

Фиона мигом отиде в Първа търговска банка, за да кандидатства за заем, достатъчно голям, че да стигне за покупката и ремонта, само за да чуе от Франклин Елис, че той не може да го одобри.

— Изключително необичайно е да се заеме такава сума на млада неомъжена жена, госпожице Финеган — заяви и добави, че ако чичо ѝ реши да стане гарант и предостави магазина си като залог, би премислил.

Фиона беше на път да избухне. Вече се беше доказала пред този човек. Спаси магазина на чичо си, направи го по-печеливш отпреди и отвори свой собствен магазин за чай. Защо му беше нужен друг подпис освен нейния? За секунда се изкуши да се обърне към Уил, но той беше заминал по работа и Елис вероятно очакваше да постъпи точно така — да изтича разплакана при Уил. Гордостта му беше наранена, когато Уил отмени решението му заради нея. Сега той имаше възможността да нарани нейната. Тя умееше да води собствените си битки. Майкъл би гарантирал заема. Всичко, което трябваше да стори, бе да му покаже мястото.

Най-накрая завиха зад ъгъла и къщата изникна пред погледите им — Ървинг Плейс номер 32.

— Ето я! — обяви тържествуващо Ник. — Голямата. От отсрещната страна на улицата.

Майкъл се втренчи в нея.

— Мили боже! — заговори най-накрая. — Това ли е? — В тона му личеше ужас, но Фиона, замаяна само при вида на сградата, не забеляза.

— Не е ли прекрасна? — попита. — Да влезем. Внимавай, Алек, има много неща, в които да се препъне човек.

— Изглежда, сякаш някой е пуснал бомба върху нея — измърмори Майкъл и влезе в преддверието. — Реших, че си направила удар, като си намерила къща в Грамърси Парк за две хиляди, но започвам да се чудя дали госпожица Никълъсън не е спечелила повече.

Той се разходи наоколо, като оглеждаше стаите с недоволно изражение. Алек отиде в задния двор. Беше дошъл да види розите. Ник се качи на горния етаж да измери своите помещения.

— На кого планираш да сервираш чай тук, момиче? — попита Майкъл, докато забърсваше прахта от рамката на камината. — На покойници ли? Само те биха оценили интериора.

Фиона се наежи.

— Нямаш усещане за потенциал — заяви. — Само си представи, ако стените са боядисани в кремаво и обзавеждането се състои от меки кресла и маси, покрити с порцелан и сребро.

Майкъл продължаваше да гледа скептично.

Хайде — каза, хвана го за ръката и го поведе към градината, където Алек оглеждаше розите. — Сега… Представи си да излезеш на двора през юни, когато всичко цъфти сред маси, покрити с дантелени покривки, красиви чайници и вкусни сладкиши и тук е пълно с прекрасни жени с техните летни шапки…

Майкъл погледна розите, но също така не му убегнаха ронещите се тухлени стени, ръждясалият слънчев часовник, буренясалите пътеки.

— Кой ще разчисти всичко това? — попита.

— Алек. Заедно с още двама или трима мъже.

— Ами ремонтът? Ще са ти нужни повече от двама или трима души за него.

— Ясно ми е — заяви нетърпеливо. — Вече имам на ум дърводелец, а също и мазач и бояджия. Те ще си доведат нужните им помощници.

— И ти ще идваш тук всеки ден, за да надзираваш десетина работници? Може дори да сложиш работен гащеризон и да грабнеш някой чук.

— Да, ще идвам тук всеки ден, но не възнамерявам да слагам гащеризон. Няма да ми отива. Струва ми се, че Франк Прайър, дърводелецът, ще е добър като отговорник — произнесе през стиснати зъби.

Защо чичо ѝ винаги създаваше толкова трудности? Защо никога не показваше малко сговорчивост? Никога не заставаше зад гърба ѝ. Защо с него всичко беше битка?

— Ами парите? Четирите хиляди, които ще заемеш, ще покрият покупката на къщата и ремонта. Ами всичко останало? Като например приборите и порцелана, които ще са ти нужни? Покривки, подноси и заплати за сервитьорки и бог знае какво още.

— За това бих могла да използвам част от собствените си пари. Нали помниш, че имам магазин? И „Тас Тий”? — попита го саркастично. — Носят приходи. А и Ник ще помогне.

— С какво? С хубавия си външен вид? Той е разорен, момиче. Ти го каза.

— Парите от баща му ще пристигнат скоро. Обясни ми, че има фонд от сто хиляди лири и очаква поне две хиляди лири на тримесечие. Въпрос на седмица или две е. Ще ми плати наем за горните два етажа и ще помогне за ремонта им. Колкото до нещата, от които се нуждая, не е задължително да ги купувам нови. Според Ник мога да намеря евтин порцелан и прибори в аукционни къщи и в магазини втора ръка. Той ще ме заведе.

Майкъл се развика.

— Това е загуба на пари и време — заяви. — По петите ти тича един от най-богатите мъже в Ню Йорк, а всичко, за което мислиш, е продажбата на чай. Какво не ти е наред? Скоро той ще се ожени за теб и всичко ще е било напразно. С това трябва да се занимаваш — да намериш начин да сложиш пръстен на пръста си. Не да се размотаваш в тази съборетина.

Очите на Фиона заблестяха от гняв.

— За твоя информация, Уил не ми е предлагал да се омъжа за него — заяви разпалено. — Нито някой друг. Трябва да се грижа за себе си и брат си и няма кой да ми плаща сметките.

Майкъл махна с ръка.

— Защо не ремонтираш къщата и не я даваш под наем? Ще имат приличен приход и няма да се налага да се занимаваш с чайна.

— Не! — викна Фиона. — Не чу ли нищо от онова, което ти казах? Чайната ще ми позволи да развия бизнеса си с чай. Вече ти обясних всичко това!

И двамата крещяха. Майкъл заяви, че няма да рискува магазина си заради някаква безразсъдна авантюра. Фиона отвърна, че нямало да има магазин, ако не била тя. След като подчерта, че не може да го шантажира с този аргумент до края на живота му, той се върна обратно вътре. Тя се втурна по петите му. Искаше тази сграда, нуждаеше се от нея, чувстваше, че почти се е озовала в ръцете ѝ и сега той щеше да ѝ я отнеме. Алек, който беше чул цялата врява, стоеше на прага и пушеше лулата си. Махна с ръка да повика Майкъл.

— Алек, не може ли да изчака? — попита той раздразнено.

— Не може.

Майкъл го последва в задния двор. Фиона остана на вратата и слушаше, в очакване да получи възможност да подхване чичо си в мига, в който Алек свършеше с него.

— Какво има? — тросна се нетърпеливо Майкъл.

Възрастният градинар измъкна лулата измежду зъбите си и махна към розовите храсти.

— Това са чаени рози — обясни.

Майкъл ги стрелна с поглед.

— Да, така е.

— Здрави и цъфтящи като момиче от планините — продължи Алек, докато стискаше плътно зелено стъбло. — Това е изненадващо за чаена роза. Не е типично да ги откриеш така избуяли толкова далече на север. Те обичат по-топъл климат. Но погледни, тези растат сред бурени и котешки изпражнения, а се извисяват чак до небето. Като че се стремят към нещо.

Алек пусна стъблото и погледна към Майкъл.

— Странни неща са розите. Хората имат навика да ги смятат за деликатни и нежни. Но някои от тях са наистина издръжливи. Дай им лоша почва и сурови условия и пак ще виреят. Насекомите и сушата не ги спират. Окастри ги и те ще пораснат два пъти по-силни. Някои рози са истински бойци. Такива рози трябва да бъдат окуражавани по мое мнение.

Алек се отдалечи. Майкъл остана да се взира в розите, като хем проклинаше стария шотландец, хем го благославяше. След малко повече от минута се обърна към къщата. Фиона продължаваше да стои на прага. По лицето ѝ личаха едновременно тревога и надежда. Той я погледна, поклати глава и каза:

— Хайде. Да вървим в банката.

Глава 47

— Праскови! Прекрасни английски праскови. Не френски боклуци. Сладки праскови от Дорсет! Кой ще купи? Кой ще купи?

Гласът на Джо звучеше силно и ясно по Брътън Стрийт в модния Мейфеър. Беше почти обед. Слънцето беше високо. Температурата беше около двайсет и седем градуса, което беше истинска жега за Лондон. Той се къпеше в пот. Ризата му лепнеше на гърба. Синьото шалче около шията му беше чисто мокро. Тръгна от Ковънт Гардън точно преди изгрева и мускулите го боляха от усилието да бута сергията. Беше уморен и щастлив.

В джоба си имаше седем лири, две от които бяха чиста печалба. И имаше още две, скрити зад една дъска в конюшнята на Бакстър. Макар че напусна работата си при Ед, за да започне свой собствен бизнес, Ед му позволяваше да спи в сеновала му, стига да продължаваше да храни коня и да се грижи за него. Джо се радваше за това; не желаеше да плаща за стая. Нямаше желание да харчи и едно пени, което не се налагаше да бъде похарчено. Спестяваше за билет до Ню Йорк. Установи, че ще са му нужни шест лири за пътя, други шест, с които да живее, докато е там и още шест за два еднопосочни билета.

Осемнайсет лири бяха много, но щеше да се наложи да плаща за храна и квартира, докато издирва Фиона, а не знаеше колко време би му отнело. Може би само няколко дни, но можеше и да са седмици. А когато я откриеше, ако по някакво чудо не го отпратеше, ако в горкото си наранено сърце таеше дори искрица обич към него, може би щеше да успее да я убеди да му даде втори шанс и да се върне заедно с него. Искаше да е спокоен, че има достатъчно пари, за да плати билетите им с Шийми обратно до Лондон.

— Джо Бристоу, насам!

Джо се обърна по посока на гласа. Беше Ема Хърли от номер двайсет, кухненска прислужница, четиринайсетгодишно момиче, дошло от Девън, което приемаше престоя си в Лондон като една голяма авантюра. Стоеше до градинската порта при входа за прислугата, облечена в сива рокля и бяла престилка с бели маншети и яка. Джо ѝ се усмихна, докато подкарваше сергията в нейна посока. Харесваше Ема. Беше с розови бузи и кипеше от дяволитост. Срещна я само преди две седмици и вече знаеше всичко, случващо се на номер двайсет. Господарят ѝ беше смахнат, а господарката жестока, готвачката и икономът не спираха да се карат, а новият камериер беше много красив. Ема дърдореше на всички за всичко — включително и за него. Каза на приятелките си — прислужници и бавачки в околните къщи, — а те уведомиха готвачките и благодарение на нея сега имаше над десет нови клиентки само на Брътън Стрийт.

— Новото момиче току-що съсипа огретена от карфиол — съобщи тя с кискане. — Изгори го до черно! Готвачката ѝ даде да се разбере. Не си чувал такова опяване, Джо. Дай ми две глави. И връзка магданоз. О, и няколко праскови. Госпожата току-що ни уведоми, че би желала сладолед с праскови след вечеря. Точно когато трябва ни го съобщава, нали? Ще е чудо, ако замръзне навреме. Готвачката побесня заради карфиола. Мислеше, че ще се наложи да прати някого до магазина. Но аз я успокоих, че ти ще се появиш всеки миг. Спаси живота на горкото момиче.

Джо приготви исканото от Ема. След като тя плати и той ѝ върна рестото, връчи ѝ голяма торба ягоди.

— За теб са. Не казвай на готвачката. — Усмихна ѝ се широко. — Реших, че може да ги споделиш с един конкретен камериер.

— Приключих с него, Джо. Хванах го да се натиска със салонната прислужница. Ще ги поделя със Сара, новото момиче. Готвачката я накара да изтърка кухненския под за наказание. Тази вечер ще ѝ е нужно нещо, с което да се поглези, ако доживее, разбира се.

— Ема, къде си, момиче? Побързай! — проехтя нечий глас отвътре.

— По-добре да вървя. А и ти също, Джо. Уелси от номер двайсет и едно ти маха. Ще се видим утре. До скоро. И благодаря за ягодите.

Джо пое напред. Спря още седем пъти на Брътън Стрийт, преди да се насочи към Бъркли Скуеър. Купчините плодове и зеленчуци на червената му количка с надпис „Монтагюс — среща на качество и удобство” се бяха смалили забележимо. Тревожеше се, че може да свърши стоката, преди да е приключил с обиколката си. Тази сутрин продажбите вървяха добре.

Планът му започваше да действа. Първо беше обезкуражен; идеята му не срещна голям интерес в началото. На готвачките и помощничките им отне известно време да разберат, че той не е момче за доставки към някой магазин и че продава стоката — по-точно най-добрата стока, а не увехнали стари марули, от които собственикът на магазина се опитва да се отърве — директно на тях. Спестява им пътя. От полза им е, ако нещо им се е свършило.

Сега вече го очакваха в много от къщите и често забелязваше нетърпеливи погледи, потропване с крак или рязко мърморене от страна на някоя затормозена жена, ако се случеше да се забави. Цените му бяха малко по-високи от тези на околните магазини — защото доставяше само първокачествена стока — но никоя от клиентките му не протестираше. Разпознаваха качеството, като го зърнеха.

На върха на Бъркли Скуеър подпря сергията за малко, за да обърше чело. Беше трудна за бутане и тежка, с дължина метър и половина и широчина един метър, имаше две колела отпред и две отзад, а от единия край стърчаха две дръжки. Спирачката не позволяваше да се изтъркаля надолу по хълма. С нея се маневрираше трудно, особено когато беше натоварена със стока. Кон и каруца биха били изключително подобрение. Можеше да кара повече стока и да се придвижва по-бързо. В крайна сметка щеше да си купи всичко нужно, но не и преди да се върнеше от Америка. А когато се случеше щеше да наеме брат си Джими да бута сергията по втори маршрут. Щеше да добавя каруци и маршрути всеки път, щом имаше възможност, а после един ден щеше да открие и магазин. Магазина, който винаги беше искал. И може би, само може би, щеше да е способен да го дели с момичето, което винаги беше желал.

Когато отново тръгна по пътя си, сергията му се стори дори по-тежка, но не възразяваше. За първи път от много време почувства малко надежда. А тази надежда му даваше сили. Усещаше се така, сякаш може да я бута из целия Мейфеър, из целия Лондон, през цялата страна и дори до Шотландия, ако това щеше да помогне да си върне Фиона.

— Сладки и червени ягоди! — викна. — Сложете ги в десерта си. Вижте ги само, дами.

Разполагаше с общо четири лири. Ако извадеше късмет и бизнесът продължаваше да върви добре, след няколко седмици щеше да е събрал осемнайсетте лири, нужни му, за да стигне до Ню Йорк. Там щеше да открие Фиона. Да разговаря с нея и да я накара да разбере колко искрено съжалява за стореното от него, колко много я обича и някак да я накара да го заобича отново. Трябваше да го направи. Тя беше единственото нещо, което желаеше на света, единственото от значение за него. Веднъж изгуби представа за това и загуби и нея. Може би щеше да получи шанс да си я спечели пак — шанс, който знаеше, че не заслужава, но за който щеше да се хване с двете си ръце, ако само се добереше до него.

Глава 48

— Мартин! — викна Уил на кочияша си от стълбите на кметството. — Към офиса ми! Възможно най-бързо. Чака те десетдоларова банкнота, ако ме откараш, преди да е настъпил кръгъл час!

Той скочи във файтона си и затвори вратата. Мартин размаха камшика; имаше десет минути да измине трийсет пресечки. В мига, в който возилото се отдели от бордюра, Уил се хвърли на седалката и нададе силен ликуващ вик. Беше негов! Успя! Спечели договора за първата подземна железница в Ню Йорк.

След години планиране и месеци, прекарани в опити да успее да докаже, че планът му е по-добър от този на Огъст Белмонт, най-накрая убеди кмета. Току-що излезе от среща, на която финализираха всичко. Документът се намираше в ръцете му, по-точно в горния джоб. Първата копка можеше да бъде направена след някакъв си месец. След всички вложени време и усилия, след всички похарчени пари най-накрая имаше разрешение да действа.

Нямаше търпение да уведоми синовете си, че договорът е техен. Щяха да изпаднат в екстаз. Спечелването му значеше всичко за Уил-младши. Работи така усърдно за това. Уил си представяше изражението му и възторжените му възгласи, когато чуеше новините. И веднага след това щеше да каже на Фиона. Не я беше виждал от дни. Всъщност от две седмици. Завършването на договора за метрото ангажираше всяка минута от деня му. А и тя беше толкова заета с новата си покупка — онази сграда на Ървинг Плейс — че също нямаше свободно време. Тази вечер обаче щеше да я види. И щеше да я изведе на вечеря без значение колко протестира и без значение дали твърди, че е заета. Тази вечер щяха да празнуват. Само двамата. Дано Ник беше свободен да я придружи. От него беше по-лесно да се отърват, отколкото от Мери. Нямаше търпение да е с нея, да седи на масата срещу нея и да се взира в изумителните ѝ очи с цвят на сапфири, а по-късно да я поеме в обятията си, дори да не му разреши да я отведе в леглото.

Облегна се и затвори очи припомняйки си за онази вечер в къщата му, когато беше пожелал да се люби с нея. Постоянно мислеше за това. Изпитваше болезнен копнеж при спомена за меките ѝ устни, голата ѝ кожа, красивото ѝ тяло. Само като си представеше вида ѝ тогава, полугола и с разпусната коса, и започваше да отмалява. Желаеше я така, както никога не беше желал жена през целия си живот. И се показа твърде настоятелен. Уплаши я. Като какъв простак се прояви. Да я опипва, да я моли да спи с него, преди да е разкрил чувствата си, преди да ѝ каже, че я обича. Тя не беше някоя от любовниците му, светска и обиграна жена, започваща нова авантюра. Тя беше момиче на осемнайсет. Неопитна и несигурна в себе си. Без съмнение несигурна и в него. Онова, което го тревожеше най-много, беше, че тя също го желаеше. Почувства го в целувката ѝ и в начина, по който се притисна към тялото му. Беше я накарал да го желае, а после съсипа всичко, като демонстрира финеса и чувствителността на бик.

Боже! С колко жени, които не обичаше, беше спал. Сега се беше влюбил — при това до полуда, — а тя не искаше да спи с него. Не и след начина, по който се държа. Не и преди да се ожени за нея най-вероятно. А дотогава имаше да мине известно време, защото дори не я беше представил на семейството си. Още очакваше Уил-младши да възприеме идеята, че той ухажва жена от различна прослойка. Момчето беше свръхпредпазливо, твърде притеснено от възможността за скандал и от ефекта му върху договора за метрото…

…Договорът за метрото.

Уил се поизправи на седалката си.

Сега договорът за метрото беше негов. Доказа, че Белмонт не е прав, а също и синът му. Противопоставянето на Уил-младши срещу Фиона беше напълно неоснователно. Връзката им не предизвика скандал. Не отблъсна кмета или потенциалните инвеститори. Със сигурност, щом подадеше договора на сина си, той щеше да го разбере. Щеше да прекрати агресивното си държание и да се съгласи да се запознае с Фиона. Отне му четирийсет и пет години да намери някого, когото обича. Кой знае още колко време му оставаше на тази земя? Задоволи потребностите на семейството си, с този проект за строеж на метро спечели за синовете си средство за увеличаване на приходите и престижа; сега беше негов ред да получи каквото желае.

Почука на стъклото, което го разделяше от кочияша.

— Да, господине? Какво има? — попита Мартин, като го отвори.

— Преди да стигнем до офиса ми, трябва да спра на едно място. — Мартин се намръщи. — Ще си получиш десетте долара, Мартин, не се тревожи. Откарай ме на Юниън Скуеър.

— Къде, господине?

— Юниън Скуеър.

— На какъв адрес?

— До „Тифани”. И побързай.

— Питър Хилтън мисли, че сме двойка — отбеляза Ник от върха на една дървена стълба. Изпробваше различни цветове за стените на чайната и беше успял да нанесе повече боя върху себе си, отколкото върху мазилката. — Днес четох рубриката му. Написал е, че сме бизнес партньори, споменава за твоите планове за чайна и моите за галерия, а после добавя, че не след дълго ще се влюбим един в друг. Надявам се Уил да ревнува. Мислиш ли, че ще ревнува? Може да си устроим дуел за теб, Фий. С пистолети на зазоряване. Не би ли било вълнуващо?

— Питър Филтън е никаквец, а също и ти — заяви Фиона и извади масивен охладител за вино от един сандък. Беше потна и мръсна. Ръкавите ѝ бяха навити, а полата запретната. Краката я боляха и бяха подути, защото стоеше на тях цял ден, така че беше свалила чорапите и обувките си още преди часове. Охладителят беше тежък и орнаментиран, покрит с релефи на цветя и животни, а за дръжки служеха два образа на Бакхус.

— Какво прави това тук? — обърна се към Ник и го остави на земята. — Мислех, че решихме да не го купуваме.

— Решихме да го купим.

— Ние? Или ти? Предполага се, че това ще бъде чайна, Ник. Не ми е нужно такова нещо.

— Само си го представи на скрина, който открихме. Полиран и препълнен с пресни ягоди през лятото. Или около Коледа с натрупани в него захаросано грозде и нар. Ще бъде изумително, Фиона. И между другото не е американско производство от 1850 година, както каза търговецът, а е английски. От времето на Джордж Трети е и струва два пъти повече, отколкото платихме.

Фиона въздъхна и зарови в сандъка. Покупките, които направиха в антикварния магазин в Ист Енд, пристигнаха по-рано същия ден. В момента тя ги разопаковаше. Измъкна сребърните прибори, пъхнати под охладителя. Ник бе настоял да ги купи. Бяха отишли да оглеждат новопристигнали вещи от голяма къща на Мадисън Авеню, чийто собственик бе починал. Докато Ник избираше порцелан и ленени покривки и салфетки, тя разглеждаше среброто. Открила бе три частични комплекта от чисто сребро и един пълен комплект посребрени прибори и реши, че ще вземе посребрените. Не бяха толкова хубави като онези от масивно сребро, но поне всичките бяха еднакви.

— Не бъди глупава — скара ѝ се Ник. — Комплектите са за салонните управители и новобогаташите. Купи масивното сребро.

През последните две седмици, докато строителите работеха върху сградата, Фиона и Ник претърсваха антикварните магазини и такива за вещи втора ръка, за да открият нужното им. Сдобиха се с прекрасни мебели — две абаносови бюра и подхождащи столове за Ник, а също и тапицирани дивани, та клиентите му да могат да посядат. А за нея — позлатен скрин в стил Луи XV, където да съхранява кейковете и сладкишите, изящни кресла с бродирана дамаска, масички за кафе в стил кралица Ан, мебели от ковано желязо за градината, лиможки порцелан, покривки „Фрете” и четири почти нови копринени завеси във великолепен нюанс на зеленото — всичко на минимална стойност в сравнение с онова, което би платила, ако бяха нови.

Работата на Ървинг Плейс номер 32 напредваше, макар и не без периодически непредвидени сътресения — като ръждясала отходна тръба, течащ покрив и напречни греди, унищожени от термити. Къщата гълташе бързо парите, заети от Първа търговска банка и това я тревожеше. Непрекъснатият надзор над работниците — да ги накара да свършат точно каквото искаше тя и да го сторят в срок — я правеше избухлива. А тичането напред-назад между Осмо Авеню и Ървинг Плейс я изтощаваше. Но въпреки всичко тя беше невероятно щастлива. Всяка вечер заспиваше и всяка сутрин се будеше развълнувана, изпълнена с мисли за чайната си, нейната „Чаена роза”, и колко прекрасна ще бъде. Всяка сутрин, когато пристигнеше там, бързо преминаваше през всички помещения да провери какво е направено предишния ден, а сърцето ѝ се пълнеше с гордост и щастие. „Чаената роза” беше нейната рожба. Беше дала живот на идеята, подхранваше я и скоро щеше да се радва на процъфтяването. За разлика от магазина за хранителни стоки това място беше нейно и само нейно.

— Какво мислиш за цвета, Фий? — викна Ник от стълбата.

По-рано същия ден отидоха при търговеца на бои и Ник го накара да бърка комбинация след комбинация, за да изберат цветове за неговите и нейните помещения.

— Аз искам нежно бяло за моята галерия плюс тревистозелено за перваза — обясни. — Да не е прекалено зелено, но не и прекалено жълто. Светло, но не толкова светло, че да се изгуби. Всъщност цвят на целина, но с една идея бежово да го смекчи. А за чайната искам кремаво със само една идея розово. Цвят на поруменяла жена и не го правете оранжево. Представям си розови листенца, а не кайсия.

Фиона имаше усещането, че човекът се кани да го убие.

Тя погледна към цветовете на стената и избра най-светлия от тях, топло бежово с намек за розово в него.

— И аз харесвам този най-много — заяви той.

Тя го погледна и забеляза тъмните кръгове под очите му. Беше почти девет часът. Работеха от повече от дванайсет часа.

— Слез от там. Веднага. Отиваш да си легнеш.

— Но още не съм свършил — запротестира той.

— Ще довършиш на сутринта. Уморен си. Личи по лицето ти. Няма да позволя да се изтощаваш така, Ник. Сериозно говоря. Знаеш какво стана последния път.

— Но аз се чувствам съвсем добре…

— Никълъс Соумс, не можеш да отвориш галерия, ако си мъртъв — заяви строго.

Той се предаде и слезе от стълбата. Затвори кутиите с боя и натопи четките в буркан с терпентин.

— Ами ти? И ти се нуждаеш от почивка — каза ѝ.

— Няма да се бавя. Ще разопаковам още малко и се прибирам.

Ник я целуна за лека нощ, като я изцапа с боя, докато го правеше, и пое към апартамента си на последния етаж. Фиона протегна уморените си крайници, след като той си тръгна в опит да се отърве от схващането. Канеше се да продължи с разопаковането, когато някакво движение в градината привлече погледа ѝ. Бяха розите. Виждаше как се полюляват от вятъра през новопоставеното стъкло на прозореца. Неспособна да им устои, излезе навън. Те бяха нейни създания, нейни цветя и тя беше тяхна. Докато се разхождаше из градината, достави ѝ удоволствие начинът, по който я поздравяваха поклащащите се пищни цветове.

Нощното небе беше ясно и обсипано със звезди. Въздухът беше хладен, а тревата под босите ѝ крака мека. Привлече я ароматът на една близка роза. Доближи лице към бледожълтия цвят и се наслади на усещането от допира на листенцата до лицето ѝ, а до слуха ѝ достигна звукът от нечии стъпки по застланата с камъчета пътека зад гърба ѝ. Не се обърна. Знаеше чии са.

— Като ти казах да си лягаш, бях напълно сериозна. Защо си обратно долу?

— Това не е особено любезен поздрав.

Тя се завъртя.

— Уил! — възкликна.

Не го беше виждала от дни.

— Ник ми отвори. Позвъних на грешен звънец. Виж се само! — каза развеселено, докато търсеше чисто местенце по лицето ѝ, където да я целуне. — Мръсна си. Исках да те изведа на вечеря. Да празнуваме. Но никога няма да те пуснат в „Делмоникос” в този вид. Не мисля, че биха те приели дори в долнопробна кръчма на Бауъри. Какво си правила, за бога?

— Работих тук през целия ден. Прашно е. А Ник току-що размаза боя върху мен. Какво ще празнуваме?

Уил се усмихна широко.

— Метрото на Макклейн. Получихме договора.

Фиона нададе радостен възглас, искрено доволна заради Уил. Знаеше колко усилено се беше трудил и какво означаваше това за него.

— О, Уил, поздравления! Толкова се вълнувам заради теб! — Той я вдигна въпреки протестите ѝ, че ще го изцапа и я завъртя. Когато я пусна на земята, тя хвана ръката му и го поведе към една току-що купена желязна пейка. — Разкажи ми. Искам да науча всичко.

Той ѝ описа изминалите две седмици, цялата свършена работа, всички срещи, спорове и придумвания. Каза ѝ колко прекрасно се е почувствал този ден, когато кметът най-накрая го е уведомил, че проектът е негов. И колко въодушевени са били синовете му, когато им е съобщил новината. Как най-големият от тях е настоял всички да отидат в „Юниън клуб” за по питие. И как са се понапили заедно. Малко прекалено. Още не бил съвсем изтрезнял. И как Уил-младши се извинил за поведението си, казал му, че иска да се види с Фиона и предложил да я заведе в имението, където да се срещне с цялото семейство.

Фиона беше изненадана и същевременно доволна да чуе за тази промяна. Означаваше, че най-накрая е приел връзката им. Знаеше, че отказът му да се запознае с нея нараняваше баща му жестоко. А и нея не караше да се чувства добре.

— Ела в провинцията за уикенда — каза Уил. Доведи Ник и Мери и цяла команда полицаи като придружители, ако това ще накара чичо ти да се чувства спокоен.

— С удоволствие, Уил, но бояджиите планират да започнат в събота. Може би следващия уикенд.

— Не, този уикенд. Настоявам. — Той пое ръката ѝ в своята и потърка боята върху нея с носната си кърпа. — Работиш прекалено усилено, Фиона. Повече от прекалено. Не искам да го правиш. Вече не. Не желая вече никога да работиш по този начин. Искам да се грижа за теб, да те глезя и да те освободя от всякакви тревоги и притеснения.

Фиона го погледна, сякаш е полудял.

— Уил, за какво говориш, за бога?

Но вместо да ѝ отговори, той я пое в прегръдките си и я целуна така страстно, че я остави без дъх.

— Толкова много ми липсваше. Вече никога не искам да сме разделени за толкова дълго.

— Няма да бъдем, Уил — увери го тя и докосна бузата му, като се чудеше дали питиетата със синовете му го бяха направили така странен. — Вече имаш договора си и чайната е на път да бъде завършена. Не след дълго ще отвори и няма да се налага да прекарвам тук толкова дълги часове. Вечерите ми отново ще са свободни и…

— Искам нещо повече от вечерите ти, Фиона. Желая сутрин да те целувам за добро утро в нашето легло. Искам да се храним заедно и да те гледам на масата срещу мен. Искам да се прибера у дома в края на деня и да зърна красивата ти усмивка, а децата ни да тичат към мен.

Той бръкна в джоба си и извади малка кутийка. И макар вечерта да беше топла, на Фиона внезапно ѝ стана много студено. Той я отвори и извади разкошен пръстен с диамант, плъзна го на пръста ѝ и каза:

— Фиона, ще се омъжиш ли за мен?

— Мили боже! Само погледни размера му! Голям е колкото яйце! — възкликна Майкъл.

— Престани да преувеличаваш — скара му се Фиона.

Той извади от кутията огромния шлифован диамант и го показа на Мери.

— Прекрасен е, Фиона! Защо го държиш в кутията? Защо не го носиш? — попита.

— Не мисля, че е редно.

— Защо не? — попита Майкъл. — Твой е, нали?

— Всъщност не. Поне още не. Аз… Не казах да.

Майкъл я погледна втрещено.

— Отказала си му?

— Не…

— Тогава какво направи?

— Казах му, че ми е нужно време да помисля.

— За какво?

— Дали бих искала да прекарам остатъка от живота си като госпожа Уилям Макклейн — отговори раздразнено. — Избирам съпруг, а не ново палто. Става дума за брак. Клетви и обещания. Искам да съм сигурна. Искам да съм убедена в сърцето си, че той е мъжът.

— Ако не е той, кой тогава? Кралят на Сиам ли? Ако ти не се омъжиш за Уил Макклейн, аз ще го сторя. Ще те гледа като принцеса. Без повече продажба на чай и свински пържоли. Докато си жива, ще тънеш сред злато и коприна, мамка му.

— Майкъл, внимавай с езика! — скара му се Мери. — Въпросът е деликатен. Фиона е права да иска време. Това е най-важното решение, което някога ще взема.

— Ho той е добър човек и е луд по нея! Какво повече би могла да иска?

Фиона въздъхна. Защо не можеше да са заспали? Мислеше, че цялото домакинство ще е по леглата, когато се прибере, но Майкъл и Мери седяха в дневната и пиеха шери. Късният час и почервенялото ѝ лице издадоха, че ставаше нещо. Тя предпочиташе да запази предложението на Уил за себе си и да го обмисли насаме, но те я притиснаха и тя им разказа какво се е случило. Майкъл прибра пръстена в кутията и ѝ го подаде.

— Моят съвет е да сложиш пръстена на ръката си и да кажеш да, преди да си е променил решението — заяви. — Преди да е осъзнал колко вироглава и свадлива си.

— Много ти благодаря.

— Просто се опитвам да се погрижа за теб. Какво ще кажа на брат си, като го срещна в Рая?

— Какво те кара да мислиш, че ще отидеш там?

Майкъл пренебрегна думите ѝ.

— Наистина ще ми счупи главата. Ще каже: „Майкъл, защо не се грижеше за нея? Защо я остави да си пропилее живота с глупости като някаква си чайна?”.

— Не си пилея живота. Обичам „Чаената роза”. А също и „Тас Тий” и бакалията.

— Момиче, това не е занимание за жени. На жените работата е да раждат бебета и да подреждат дом. Това ги прави щастливи и благи, а не своенравни и опърничави като теб. Ако изгубиш Макклейн, скоро няма да намериш такъв като него.

— Лягам си — заяви разстроена Фиона.

Мери я настигна в коридора.

— Не му обръщай никакво внимание — каза ѝ нежно. — Просто иска да те види щастливо задомена. Това е всичко. Постъпи, както ти подсказва сърцето. Това е най-важното.

Целуна я майчински и ѝ поръча да се наспи добре. Внезапно Фиона почувства ужасно силно липсата на майка си. Тя би я утешила и би казала верните думи. Как така винаги беше успявала да го прави? Откъде знаеше кое е правилното решение?

Мери беше стигнала до средата на коридора, когато Фиона я повика.

— Какво има, мила?

— Какво ти каза твоето сърце? Когато мъжът ти помоли да се омъжиш за него?

Мери се усмихна.

— Каза ми, че слънцето изгрява и залязва заради него, птиците пеят единствено за него, че не бих могла да живея без него. Познаваш ли това усещане?

— Да — отвърна Фиона. — Познавам го.

Вече в спалнята си тя постави кутийката с пръстена на бюрото, запали лампата и дръпна завесите. Беше изтощена и нямаше търпение да си легне. Разкопча блузата, свали полата и постави дрехите си на облегалката на стола. Когато свърши, очите ѝ отново се спряха на кутийката. Отвори я и плъзна пръстена на пръста си. Диамантът блестеше, сякаш някой беше уловил звезда и я беше поставил там. Беше съвършен, просто приказен и изглеждаше толкова не на място на нейната ръка, цялата осеяна с порязвания и драскотини, и с тези почервенели масивни кокалчета. Свали го, прибра го в кутията и я скъта на сигурно място в чекмеджето на бюрото.

Докато прекосяваше стаята, за да си вземе нощницата, мерна образа си в огледалото. Застанала пред него само по камизола и кюлоти, тя разпусна дългата си черна коса и я остави да се разстеле върху раменете ѝ. Уил ѝ беше казал, че е красива. Беше ли в действителност?

Заоглежда се оценяващо, като се опитваше да види какво беше видял той, че да реши да я целуне и да пожелае да се люби с нея. Плъзна ръце по талията си, после обгърна гърдите си с длани, притисна ги една към друга и ги повдигна нагоре. Спусна кюлотите и ги прекрачи, разкопча камизолата, а после срамежливо погледна към голото си тяло. Кожата ѝ беше гладка и нежна, озарена от мекия блясък на младостта. Крайниците ѝ бяха силни и стройни. Прекара длан по плоския си корем, като се помъчи да си го представи закръглен и наедрял. Уил каза, че искал да имат деца. Веднага. Следващата пролет щеше да навърши деветнайсет. Много момичета на нейната възраст вече бяха омъжени; някои бяха майки. Ако се омъжеше за него, скоро същото щеше да важи и за нея. Би било хубаво да има съпруг. И мъничко бебе, което да прегръща.

Затвори очи и се постара да си представи какво би било да се намираше в едно легло с Уил, опита да си представи лицето му, да почувства ръцете и устните му върху тялото си да я милват нежно. Но кафявите очи, които се опита да извика в съзнанието си, бяха сини като небето. Разбърканата и прекалено дълга коса беше руса. Устните, шепнещи името ѝ, не бяха тези на Уил.

— Обичам те, Фий — мълвяха. — И винаги ще те обичам.

Той беше този, за когото изгряваше и залязваше слънцето и за когото пееха птиците. Онзи, без когото тя не можеше да живее.

— Не — прошепна трескаво. — Махай се. Моля те, върви си.

Бяха минали седмици, откакто за последно беше мислила за него, откакто си беше позволявала да си припомни чертите на лицето му, гласа му. Опита се да отблъсне образите, но ги беше потискала твърде дълго. Разкъсваха оковите и се изсипваха навън, нежелани и излишни, милиони спомени за Джо: начинът, по който гледаше реката, как примигваше към нея на слънчевата светлина; смеха му, аромата му, когато беше потен от работата на пазара, или съвсем чист след неделната си вана; усещането за ударите на сърцето му под дланта ѝ. Мощта и яснотата им бяха зашеметяващи. Сякаш той беше тук в стаята заедно с нея, като че можеше да се протегне и да го докосне. Но знаеше, че щом отвори очи, нямаше да открие нищо и никого. Щеше да е сама. Измежду тъмните ѝ мигли се прокраднаха сълзи. Заплака тихо заради болката от копнежа.

Наложи си да мисли за Уил, за всичките му прекрасни качества, опита се да се убеди, че той е човекът, когото обича сега, а не Джо. Но сърцето ѝ не я слушаше. Беше се зазидало за нарежданията ѝ. То беше направило своя избор преди много време и беше отблъснато.

И сега я болеше в гърдите ѝ, разбито и празно, студено като камък.

Отвори очи и отново погледна към отражението си. Зърна мокро от сълзи лице, белязано от тъга и гняв. Видя тяло, което сега беше живо и младо, но някога щеше да се сбръчка. Видя млада жена, която един ден щеше да остарее — сурова, коравосърдечна и сама. И ѝ стана ясно, че ако веднъж завинаги не пропъдеше Джо, ако не приемеше любовта, предлагана от Уил, щеше да свърши като госпожица Никълсън — с пропилян живот, прекаран в оплакване на нещо, което никога не е съществувало.

Бързо се облече отново, а после извади кутийката с пръстена от бюрото си. Отвори я и плъзна пръстена на пръста си. Поспря за миг на вратата на спалнята и се ослуша. Не се чуваше нито звук. Мери се беше качила горе. Майкъл си беше легнал. Взе си чантата и безшумно напусна стаята и дома си, решена да погребе миналото завинаги и да се отдаде на бъдещето си.

— Не можеш да прокараш тунел от там. Вече ти го казах, Хю — каза Уил. Стоеше насред дневната към спалнята си и стискаше основата на високия си черен телефон, сякаш се опитваше да го удуши. — Как ще взривяваш? Ще запратиш Централна гара право в Ийст Ривър! Ще използваме способ с изкопаване и зариване. Правим изкоп, полагаме релсите и закопаваме… Какво? Не те чувам… Изчакай…

Уил запокити слушалката върху бюрото си, като си обеща в някой скорошен ден новосъздадената Макклейн Къмюникейшънс да отправи силен шут по задника на „Америкън Бел“. Когато линията стана по-чиста, продължи разговора си с кмета, защото другият мъж нямаше нищо по-добро от проекта за метрото, с което да запълва времето си в събота в полунощ. Той самият вече беше по пижама и се канеше да се оттегли с чаша вино и книга, когато телефонът иззвъня.

Сега беше въвлечен в дискусия на тема строителството на метрото, когато желаеше единствено да си легне и да утеши наранената си гордост. По-рано същата вечер направи на Фиона предложение за брак. Надяваше се да се хвърли в обятията му и да каже „да“. Вместо това тя помоли за отсрочка, за да си помисли. Целуна го и го увери каква чест е за нея. Каза му, че го обича и той ѝ повярва. Но докато я държеше в обятията си, почувства у нея някаква скованост, предпазливост, която му беше твърде добре позната. Отдръпна се от него, както правеше винаги, когато той приближеше твърде много.

— Сега чуваш ли ме? Добре. Разрушаване? Ами да, то се знае. Полагането на релси под целия град няма как да не включва и разрушаване.

Внезапната поява на иконома му на прага го стресна. Мислеше, че вече си е легнал.

— Търсят ви, господине — прошепна.

— Кой е? — произнесе безмълвно Уил.

Първо обаждане от кмета, а сега и посетител. По това време на нощта? Какво им ставаше на хората?

— Госпожица Финеган.

Уил вдигна пръст пред устните си, за да го накара да замълчи. Понякога некачествените услуги, предлагани от „Америкън Бел”, бяха от полза.

— А? — викна. — Хю, губиш ми се… Линията се разпада отново. Какво? Не те чувам… — Той хлопна слушалката на Стойката. — Ако звъни, не го вдигай — нареди и изхвърча през вратата, втурна се по коридора и после надолу по стълбището към преддверието.

Фиона стоеше там. Имаше раздърпан вид. Косата ѝ падаше пусната свободно, а лицето ѝ беше порозовяло и обсипано с капчици пот.

— Какво има? — попита разтревожено той. — Какво не е наред? Задъхана си!

— Аз… тичах — отвърна тя, като все още повдигаше гърди учестено.

— Тичала си? Откъде?

— От вкъщи.

— Какво? По целия път от Осмо авеню? Фиона, полудя ли? В този час навън се разхождат какви ли не типове. Можеше да ти се случи нещо.

— Не ми се карай, Уил; не можах да намеря наемен файтон. Трябваше да дойда… Аз… — Толкова беше запъхтяна, че не успя да завърши изречението си. — О, Уил… — изпъшка. Зарови ръце в косата му, придърпа лицето му към своето и го целуна. — Исках да отговоря с „да“! Да, ще се омъжа за теб!

Уил беше изненадан да види Фиона и внезапният обрат на събитията го смая.

— Фиона, аз… не знам какво да кажа. Много се радвам, но… сигурна ли си? Мислех, че ти е нужно известно време.

— Не ми е нужно. Взех решение. Искам да стана твоя жена. Стига ти още да го искаш.

— Разбира се, че го искам. Повече от всичко на света.

Той я придърпа към себе си, трогнат, че е тичала толкова дълго, за да го уведоми за желанието си да е негова. Когато го помоли за време, той реши, че ѝ е нужно просто за да намери начин да се раздели тактично с него. А сега тя беше тук, в обятията му, и сбъдваше най-съкровените му мечти.

— Ела и седни — покани я той, засрамен от внезапно предрезгавелия си глас. — Задъхана си като състезателен кон. Искаш ли чаша вино? Току-що отворих бутилка. В спалнята ми е. Иди да седнеш в кабинета. Аз ще я донеса. Или може би ще желаеш нещо студено?

— Онова, което бих искала, е вана — заяви тя, като пренебрегна поканата на Уил да го изчака в кабинета. Последва го по стълбите.

— Вана ли? — Той се обърна и я изгледа, както се бе запътил към спалнята, като се почуди дали всичко това не беше размътило съзнанието ѝ. — Мислех да ти предложа питие и после да те изпратя до вкъщи. Ужасно късно е.

— Няма да се прибирам у дома — отвърна тихо тя. — Тази вечер ще остана тук. С теб.

Уил, който тъкмо беше хванал бутилката, я остави шумно обратно.

— Разбирам — отговори. — Напълно сигурна ли си?

— Да.

Тя прекоси стаята и го целуна отново. Сладостно. Страстно. После разкопча блузата си и я съблече, свали полата и обувките си и се изправи пред него само по бельо. Камизолата ѝ беше влажна от пот и лепнеше по кожата ѝ. Той успяваше да зърне формата на гърдите ѝ през тъканта и по-тъмните на цвят зърна. Искаше да я отнесе до леглото си и да се люби с нея. Веднага. На мига. Дори без да губи време да съблича халата си. Но нямаше да го направи. Щеше да е бавен. Някак щеше да намери достатъчно самоконтрол, за да не я обладае на мястото, където стоеше.

— Уил, току-що съм тичала през безброй пресечки. Потна съм като черноработник. Мислиш ли, че ще е възможно да си взема вана? Тук има ли бани? Или ще се наложи да изнеса коритото и да стопля малко вода?

— Не, разбира се, че не — отвърна той през смях. — Насам.

Преведе я през спалнята си — стая с напълно мъжко излъчване — към банята, огромно помещение, облицовано с бял мрамор от Карара, с персийски килим на пода, две мивки, огромни огледала в рамки по стените и масивна мраморна вана в центъра.

Завъртя кранчетата, а после порови из шкафовете за нещо, с което да ароматизира водата. Единственото, с което разполагаше, като се изключеше одеколонът му за след бръснене, беше сандалово дърво. Нямаше нищо сладникаво с аромат на цветя. Щеше да се наложи да е сандалово дърво. Изсипа малко във водата и се загледа в образуващата се пяна, после извади кесия за тяло и я остави насаме. След няколко минути, притеснен, че е пропуснал нещо, почука на вратата и каза:

— Добре ли си там вътре? Нужно ли ти е нещо?

— Добре съм. Само малко самотна.

— Би ли желала компания? Няма да гледам.

Фиона се засмя.

— И без друго няма да видиш нищо. Пяната е толкова много, че сякаш лежа в целувчена торта. Колко от шишето изсипа?

— Прекалено много, предполагам — отвърна той смутено и влезе. — Съжалявам, обикновено тези неща ги правят прислужниците. Ето, искаш ли глътка вино?

Той дръпна един стол до ваната, седна и ѝ подаде чашата.

Тя отпи, затвори очи и въздъхна от удоволствие. Уил взе кесията и изтърка шията и раменете ѝ.

— Усещането е прекрасно — каза тя.

Той потърка лицето ѝ с кесията за закачка, като ѝ каза, че я е почистил добре.

Тя отпи нова глътка от виното, а после промълви:

— Когато съм тук, се чувствам като в дворец, Уил. Като истинска принцеса. Така защитена от външния свят. И от всеки в него.

— С мен винаги ще бъдеш защитена, Фиона. Нищо никога няма да те нарани. Никога. Кълна се.

Той се наведе напред и целуна влажните ѝ устни. Тя потрепери. Водата изстиваше.

— Студено ти е. Ще ти подам кърпа.

Отиде в задната част на помещението, където по цялата дължина на стената се простираше скрин от орехово дърво. Отвори и затвори няколко врати, като се чудеше къде стояха кърпите.

— О! Ето ги — съобщи.

Фиона се изправи с гръб към него. От кожата ѝ се стичаше вода. Той зърна дългата грациозна извивка на гръбнака, тънката талия, закръглените ѝ задни части, сега розови от ваната.

— Контролирай се, Уил — прошепна сам на себе си. — Въздържай се.

Заобиколи ваната и задържа кърпата. Тя беше притиснала ръце към гърдите си. Мократа ѝ коса беше полепнала по лицето. По гладкия ѝ корем и по бедрата с цвят на слонова кост се стичаше вода. Капеше от туфата черно окосмяване между краката ѝ. Той се постара да не се втренчва, но не можеше да се спре.

— Боже, виж се само. Толкова си прекрасна, Фиона. Наистина прекрасна.

— Така ли? — попита тя с толкова тих и уязвим глас, че сърцето му се сви. Погледна я в очите, те бяха огромни и гледаха така трогателно неуверено.

— Да, прекрасна си. И ще се любя с теб във ваната, ако не излезеш от нея.

Тя се засмя и пристъпи навън, а той я обгърна с огромна хавлиена кърпа и я настани на едно столче. Зави косата ѝ с друга кърпа и я попи. Когато вече беше суха, тя се изправи. Той ѝ подаде халат.

— Не го искам — отвърна и дръпна кърпата от тялото си.

В очите ѝ вече не се четеше неувереност. Посегна към колана му, развърза го и смъкна неговия халат от раменете му. Беше гол отдолу. Фиона се притисна към него и усещането от голата ѝ кожа го възбуди. Тя прекара пръсти през къдравите косъмчета на гърдите му. Целуна го там.

— Желая те, Уил — прошепна. — Люби се с мен.

Той я поведе към голямото си легло с четири колони в ъглите. Покривката му и завесите бяха изработени от плътна тъмносиня коприна и голата Фиона изглеждаше като изваяна от алабастър Венера на фона им.

В началото ръцете ѝ бяха колебливи и неуверени. Прекара пръсти по гърдите му, после по гърба и по задните части. Това беше повече, отколкото можеше да понесе. Дръпна ръцете ѝ, седна и зарови из нощното си шкафче. Отново се изтегна до нея, прегърна я и я целуна, гали тялото ѝ дълго, колкото му беше възможно. Желанието ѝ да бъде с него, ароматът ѝ вкусът ѝ го влудяваха. Повече не можеше да се контролира. Опита се да се въздържи, да бъде нежен, но усещането да е в нея му дойде в повече и всичко свърши прекалено бързо.

— Уил — заговори тя след няколко секунди. — Не го ли извади?

— Какво да извадя?

— Ти какво мислиш?

Гласът ѝ звучеше притеснено в мрака.

— Всичко е наред, Фиона — каза успокоително. — Погрижих се.

Очевидно не беше девствена, но нямаше и много опит. Почуди се кой се беше любил с нея преди. Някое глупаво хлапе? Той щеше да ѝ покаже какво е наистина да правиш любов.

— Погрижил си се? Как? — попита.

— С презерватив — отвърна той и се изправи да отстрани използвания. Изрови нов от чекмеджето и ѝ показа как действа. А после добави: — Съжалявам за това, скъпа. Не можах да се въздържа. Опитах. — Той постави нов презерватив. — И без друго беше само загрявка. Втория път ще се представя по-добре, обещавам.

Пое лицето ѝ в ръце и я целуна, а после ги плъзна между краката ѝ.

— Пак ли ще го правим?

— Аха. И отново, и отново. Докато не започнеш да молиш за милост.

Тя се засмя и скоро смехът ѝ прерасна в нежни стонове на изненада, докато той леко движеше пръст, а после и втори в нея. Гали я, докато не усети, че дишането ѝ се ускорява и тя не започна да се извива под него. И в този момент отдръпна ръка.

— О, Уил, не… — простена. — Не спирай, моля те.

— Шшт — пророни той и заглуши протестите ѝ с целувки.

Отново възбуден, проникна в нея. Движеше се бавно и плавно, този път не бързаше, като че имаше на разположение сто години, в които да я целува, да я докосва и да бъде в нея. Целуна я по устата, а после прошепна колко е красива. Обгърна гърдите ѝ с длани и започна да ги засмуква и да плъзга език по тях. После обхвана кръста ѝ и придърпа ханша ѝ плътно към себе си, за да проникне още по-дълбоко. Тя изстена. Той почувства, че у нея настъпва промяна, а тялото ѝ реагираше на неговото по начин, по който очевидно не беше очаквала. Тя се напрегна, изви се, сякаш се опитваше да го отблъсне, а после му се покори и влезе в неговия ритъм. Очите ѝ бяха приковани към неговите и за миг му се стори, че зърна там нещо обезпокояващо, някакво безумие и отчаяние. И после, също така бързо, както се беше появило, това усещане изчезна. Тя спусна клепачи, тялото ѝ се притисна към неговото и потръпна. Стигна до оргазъм на резки и кратки пристъпи и той знаеше, че именно той ѝ беше предал това интимно ново познание. Почувства се неимоверно развълнуван и радостен. Искаше да стигне до кулминацията, но се въздържаше, защото нейната наслада му беше по-скъпа от неговата собствена. Искаше да се любят отново и отново. Искаше да я направи своя.

Глава 49

— Познаваш ли Джо Бристоу? — попита Роди един мъж, който товареше ябълки на сергията си.

Мъжът хвърли поглед към униформата му.

— Никога не съм чувал за него, приятел.

Роди зададе същия въпрос на друг човек, който наместваше наочниците на магарето си.

— Кой иска да знае? — попита мъжът подозрително. — Загазил ли е?

Както повечето търговци той таеше дълбоко недоверие по отношение на полицията и се чувстваше длъжен да защитава своите.

— Не е загазил — обясни Роди. — Приятел съм му. Трябва да го видя.

— Опитай при „Финмор”. Висококачествената продукция на „Финмор”. Виждаш ли надписа? Надолу по улицата и вляво. Оттам купува стоката си.

Роди благодари на човека и забърза. Надяваше се да не е закъснял. Беше едва четири и половина. Газените лампи още не бяха угасени и слънцето щеше да се покаже поне след час, но търговците започваха работния си ден в тъмни зори. Роди беше приключил със смяната си половин час по-рано, за да се качи на дилижанс и да стигне рано до Ковънт Гардън. Искаше да хване Джо, преди да е поел на своите обиколки. Обмисляше една идея още откакто Джо и майка му го бяха посетили в апартамента му няколко седмици по-рано, за да го уведомят, че знаят къде е Фиона. Беше му нужно обаче съгласието на Грейс, за да я приложи, а той се колебаеше да я попита. Тя беше търпелива жена, но търпението на всеки си имаше граници. И после предишната вечер — напълно неочаквано — тя му сподели същата идея. Той я целуна и ѝ заяви, че е жена за милиони.

Роди беше убеден, че Джо е прав за местонахождението на Фиона и беснееше, задето сам не се беше досетил. Беше така убеден, че не е отишла далече; никога не му хрумна, че може да е отпътувала за Америка. Джо и Роуз се разочароваха горчиво, когато им каза, че не разполага с адреса на Майкъл, защото Фиона беше взела принадлежащото на семейството, включително и писмата от чичо си. Все пак беше убеден, че Майкъл живее в Ню Йорк и държеше някакъв магазин там.

Също така вярваше, че Джо трябва да се добере до Америка при първа възможност. Имаше вътрешно усещане по въпроса. Не знаеше точно каква е причината — в това чувство нямаше никаква логика. Джо я нарани и тя ясно даде да се разбере, че вече никога не желае да го вижда. Но дълбоко в душата си Роди бе убеден, че тя се нуждае от него. На момента. Доверяваше се много на интуицията си; винаги го беше правил. Хората казваха, че полицаите — добрите полицаи — имат шесто чувство за нещата. Като например кой казва истината и кой не. Какво би било следващото действие на един беглец. Шестото чувство на Роди никога не го беше подвеждало. Когато наближи „Финмор”, забеляза Джо. Тъкмо се канеше да потегли. С него имаше друго момче.

— Джо! — викна. — Джо Бристоу.

Той се обърна и остави количката на земята.

— Какво правиш тук, Роди? — попита. — Сега районът ти Ковънт Гардън ли е?

— Не, дойдох да те видя.

— Нещо не е наред ли? — попита той, внезапно разтревожен. — Не е нещо свързано с майка ми, нали?

— Не, момче. Успокой се. Всичко е наред. Вчера се натъкнах на майка ти. Каза ми, че си започнал собствен бизнес и слагаш пари настрана, за да издирваш Фиона.

— Да.

— Колко ще са ти нужни?

— Около осемнайсет лири, струва ми се. За билета, стая и…

Роди го прекъсна.

— Колко имаш?

— Около шест лири. Плюс минус някой шилинг.

— Ето… — Роди бръкна в джоба на панталона си и измъкна сноп банкноти. — Това са спестяванията ми. И тези на Грейс. Общо петнайсет лири.

Джо погледна парите в ръката му и поклати глава.

— Роди, не мога да ги взема.

— Грейс настоява да ги използваш, също колкото и аз. Желаем да откриеш Фиона. Хайде, момче, вземи ги. Качвай се на кораба.

Джо кимна решително и прибра парите в джоба си.

— Благодаря ти, Роди. Ще ти ги върна до пени. Кълна се.

— Ще го сториш и още как!

Джо стисна брат си за раменете.

— Джими, сега ти поемаш нещата — заяви му. — През следващите няколко седмици, докато не се върна, ти ще си шефът.

— Боже! На мига ли тръгваш? — поинтересува се Роди.

— Да — отвърна Джо.

— Какво? Къде заминаваш? Я почакай! Едва вторият ми ден е, Джо — запротестира Джими.

— Ти си умно момче, Джими. Ще се справиш отлично. Само следвай маршрута, който ти показах. Кажи на майка ни, че съм тръгнал да търся Фиона. Кажи ѝ, че ще пиша веднага щом стигна. Труди се усърдно. Чуваш ли ме? Усърдно. Недей оплита конците. — Той се отдалечи, тичайки.

— За Америка, Джими — извика той през рамо. — За Ню Йорк.

— Почакай! Джо, чакай! О, по дяволите! — кресна Джими, докато наблюдаваше как брат му изчезва по улицата. Оформи фуния с ръце: — Джо! — извика. — Закъде хукна, за бога?

Глава 50

— Седни. Отпусни се, Макклейн — произнесе Кевин Бърдик, като се опитваше да успокои клиента си.

— Не ми казвай да се отпусна, дявол те взел! — кресна Уил-младши, докато крачеше из миниатюрния задушен офис. — Ще се ожени за онова момиче след месец.

— Шегуваш се.

— Ще ми се да беше така. Направил ѝ е предложение. Тя носи диамант с размера на бейзболна топка на ръката. Струва истинско състояние. Моето проклето състояние! Каквото и да си открил за нея, по-добре да си го бива. С какво разполагаш?

Бърдик прочисти гърло.

— С нищо.

Уил се закова на място.

— Какво?

Бърдик се сви на стола си.

— Опитах се да изровя нещо, но тя е по-чиста от всеки, когото някога съм проучвал. Няма таен любовник. Не е пристрастена към хазарт или опиати, нито продава сирачета на черния пазар. Най-лошото, което съм я виждал да прави, е да залага в игрите на мятане на рингове на Кони Айлънд. Не се занимава с нищо друго, освен да работи, да спи и да се вижда с баща ти.

Уил беше побледнял от гняв.

— Какви ги дрънкаш? Че не мога да спра тази сватба ли? За това ли ти платих?

— Нека довърша. Мисля, че все пак ще мога да помогна. Макар да не бях способен да открия нищо за госпожица Финеган, имам нещо за приятеля ѝ Никълъс Соумс. Оказва се, че има навик да ходи по барове за хомосексуалисти. Станал е редовен посетител на „Пързалката” на Блийкър Стрийт.

— И какво? — кресна Уил. — Баща ми не възнамерява да се жени за Никълъс Соумс!

— Осъзнавам това. Онова, на което се надявам, е да използвам сексуалните наклонности на господин Соумс, за да режисирам скандал. Може и да не се получи, но си струва да се опита.

— Как би ми помогнало това? Пет пари не давам какво ще се случи със Соумс.

Бърдик се наведе напред.

— Ще се наложи да помъдрееш, преди да отидеш във Вашингтон, Макклейн, или онези там ще те изядат жив. Ще организираме внезапна полицейска проверка. Ще ни е нужна помощта на приятеля ти, съдията.

По лицето на Уил-младши се изписа разбиране.

— Иймс — произнесе.

— Самият той. Седни, Макклейн. Ето какво ще предприемем…

Глава 51

Джо примигна срещу ярката светлина на слънчевата нюйоркска утрин. Остави пътната си чанта в краката.

— Боже, Брендън, успяхме! Когато лекарят започна да те преглежда, помислих, че си свършен — викна и се засмя. — Да го беше видял, Брен. Гледаше в ухото ти и примигваше. Вероятно заслепен от светлината, проникваща от другата страна.

— Много забавно, английски устатнико. Аз го видях да наднича в гащите ти и да примигва. Като стана дума за устатници, къде е Алфи? И Фред? Слязоха ли вече?

Джо и Брендън се озърнаха за своите спътници по каюта Алфонс и Фредерико Ферара. Четиримата бяха пътували заедно в трета класа от Саутхамптън до Ню Йорк. Джо ги зърна — двама чернокоси мъже с кафяви очи — да си пробиват път към тях през множеството хора, слизащи от кораба.

— Ето ги там — каза и им помаха облекчен, че те също бяха успели да преминат през имиграционната служба „Касъл Гардън” невредими. — Само погледни всички тези хора — добави, докато оглеждаше тълпата. Наемните файтони дори не помръдват. Струва ми се, че пеша човек би се придвижвал по-бързо. Някаква идея накъде да поемем от тук?

— Определено на север. И на изток, струва ми се — отговори Брендън. — Ще се наложи да попитаме някого.

Джо и Брендън бяха решили да наемат стая заедно. Брендън, едър и червенокос ирландец на двайсет и една, пристигаше в Америка от ферма в покрайнините на Конемара, за да си търси късмета. Възнамеряваше да работи като черноработник в Ню Йорк, докато събере достатъчно пари да се придвижи на запад и после да издирва злато в Калифорния. Бил чул, че трябвало да отидеш в Боуъри, за да намериш евтина квартира. Джо се сближи с него през седмиците, прекарани заедно. Разказа му за Фиона и как се надява да я открие.

Алфи и Фред бяха емигрирали от бедно село в Сицилия, за да работят за свой братовчед в Лондон, който бил в бизнеса със сладолед, докато съберат пари за билети до Ню Йорк, и се канеха да се присъединят към майка си, баща си и други членове на семейството в апартамент на Мълбъри Стрийт, притежаван от чичо им. Джо щеше да се сбогува със съжаление с братята Ферара. Четиримата се бяха позабавлявали добре заедно с игра на карти, пиене на бира и танци при импровизирани празненства на палубата за трета класа.

Бяха се учили едни други на избрани фрази на италиански и английски. Дразнеха Брендън заради ирландския му акцент. Бяха се смели, шегували и бъбрили нощем, всеки легнал на своята тясна койка.

— Накъде ще поемете? — попита Алфи, който заедно с брат си се присъедини към Джо и Брендън.

— Не сме сигурни — рече Брендън. — Мислехме да тръгнем към…

Думите му бяха прекъснати от смразяващ кръвта вик. Той отскочи назад ужасено, като дръпна Джо със себе си, когато една чернокоса жена се устреми към тях.

— Дечицата ми, бебчетата ми! — зави тя и се хвърли към Алфи и Фред като ги засипваше с целувки. — Боже мили, благодаря ти!

Последваха я шест деца и сбръчкана стара жена, която целуваше броеницата си. Няколко по-млади жени, някои с бебета на ръце, също се скупчиха около тях. Петима или шестима мъже, млади и стари, стояха встрани от цялата гюрултия, усмихваха се един на друг и се потупваха по раменете.

— Боже, каква врява — обърна се Брендън към Джо. — Ако са такива, като са радостни, не бих искал да ги виждам нещастни.

Джо се засмя, докато наблюдаваше как Алфи и Фред прегръщат ридаещата си майка. После приближиха към възрастната жена, която пое лицето на всеки от тях в кокалестите си ръце и ги целуна поред. Прегръщаха и биваха прегръщани — буйно — от всички присъстващи и после започнаха с представянето. Джо и Брендън се запознаха с господин и госпожа Ферара, с бабата, двамата дядовци, чичо Франко, леля Роза, братя, сестри, братовчеди и племенници. Още просълзена, майката на момчетата целуна Брендън и Джо, а после забърбори на синовете си на италиански, като ги перваше от време на време по гърдите с опакото на ръката си.

— Да, мамо, да, наши приятели са — каза ѝ Алфи. После се обърна към спътниците си по море. — Майка ми настоява да дойдете в нашата къща. Да хапнете. — После добави под нос. — Съгласете се. Готви от една седмица.

Джо и Брендън заявиха, че на драго сърце приемат поканата, което им спечели нов водопад от целувки. Метнаха чантите си на гръб и поеха след шумното семейство Ферара, като се озъртаха по пътя. Джо не можеше да повярва колко голям и оживен град е Ню Йорк. Беше така завладян от сградите и от експанзивността на хората, че забрави да гледа къде върви и се сблъска с момче, което носеше рекламни табла на гърдите и гърба си.

— Съжалявам, приятел — извини се.

Момчето му се усмихна.

”Тас Тий” — Тайнствен, автентичен, специален“ гласеше надписът на таблата.

— Няма нищо, господине. Ето ви безплатна мостра — каза момчето и му подаде малка кутийка чай.

Джо, благодари и се обърна да покаже подаръка си на Брендън, но той се беше придвижил напред и беше зает да намига на красива блондинка с невинни очи, спряла се на тротоара.

— Дръж се прилично — скара му се Джо. — Ще вземат да ни арестуват, а едва пристигнахме.

— Да, и определено ще останем, ако всички момичета са като това. Само се огледай. Безкрайно синьо небе. На хоризонта няма нито един проклет дъждовен облак. Също така е топло. Доколкото виждам, няма и полета с картофи. Ако съм наистина късметлия, може изобщо да няма картофи. Едва слязохме на сушата, а вече ни поканиха на обяд. Това място ми харесва, Джо. Обзалагам се, че човек може да се устрои добре тук.

— Огромно е, Брен. Гигантско! Може да се изгубиш и вече никога да не намериш пътя — промълви Джо, вперил поглед в оживената улица.

Брендън го изгледа продължително.

— Тревожиш се за твоето момиче, нали?

— Да.

— Недей. Ще я намериш. Знам, че ще стане така. Според всичко, което ми каза, трябва да е някъде тук. Доколкото ми е известно, имаш само един проблем.

— Какъв е той?

— Ако е толкова хубава, колкото казваш, по-добре се моли аз да не я открия пръв.

Джо завъртя очи. Прехвърли тежката си чанта от дясното на лявото рамо. Докато пресичаха Бродуей, зърнаха да преминава елегантна карета.

— Като забогатея, ще имам точно такава — заяви Брендън. — И ще наема англичанин да я управлява. Може да си късметлия и да си ти.

— Целуни ме отзад, Брендън — отвърна разсеяно Джо, като се озърташе наоколо, оглеждаше преките, витрините на магазините, лицата на отминаващите хора с надеждата по някаква чиста случайност да засече Фиона.

Въодушевеният Брендън започна да свирука. Скоро това му омръзна и запя:

Сбогом на ваденето на картофи, приключих с тях.

Все тъй съм беден, а бял ден не видях.

Отивам в Калифорния, без да се мая

и не картофи, а чисто злато ще копая.

Няколко от младите италианки хвърлиха поглед назад към него. Той се ухили, надигна шапка и премина на следващия куплет:

Ще обикалям неуморно с усмивка на уста

кръчми, игрални зали и други хубави места.

— Брендън, това са сестрите на Алфи и Фред — предупреди го Джо.

— И дори не знаят за какво пея.

Обещах им у дома, че ще се върна славен и богат,

ала не преди това да съм обиколил цял свят.

Джо се засмя на своя неукротим приятел. Високият му дух беше заразен. И той беше напълно прав. Фиона беше тук. Някъде в този град. Той просто трябваше да я открие.

Ник се взираше във Фиона, като че бе полудяла. Поклати глава, сякаш се опитваше да прочисти ушите си, защото не я е чул правилно. Не можеше да повярва на току-що казаното от нея.

— Ник? — заговори колебливо тя. — Какво не е наред? Мислех, че идеята ще ти хареса. Мислех, че ще се зарадваш. Това значи, че ще има толкова повече място за теб и…

— Какво не е наред ли? — успя да продума най-накрая. — Какво не е наред? Фиона, заявяваш, че ми даваш цялата сграда. Уведоми ме, че няма да откриеш „Чаената роза”. Това не е наред!

— Моля те да не крещиш.

— Просто не те разбирам — заяви той, докато крачеше из дневната си. — Ти обожаваш тази къща. Толкова се бори, за да я получиш. Убеди онази стара побъркана коза да ти я продаде срещу минимална сума, убеди банката да ти заеме парите и работи като вол в продължение на седмици, за да я превърнеш в нещо красиво. Сега си почти на финала и просто ще изоставиш всичко? За бога, защо?

Фиона, бледа и крехка на вид на фона на високия гръб на червеното кресло, си играеше със закопчалката на чантата си.

— Ужасно заета съм със сватбата… А после ще има и меден месец… Заминаваме за цели два месеца и…

— Заета? Заета с какво? Да ходиш на проби за роклята? Да поръчваш торта? Това не е нищо! Виждал съм те да се справяш със сто неща наведнъж. Колкото до медения месец… Не можеш ли просто да отложиш откриването на чайната до завръщането ви?

— Не, не мога. — Тя отново сведе поглед към чантата си. — Уил иска да имаме деца, Ник. Веднага. Казва, че иска да е до тях и да ги види как израстват.

— Да, обикновено се случва така, когато хората се оженят. Е, и какво от това?

— Иска да ги отглеждаме извън града. В Хайд Парк. Иска да живея там. За постоянно. Не желае вече да работя. Казва, че жените с моето… с моето бъдещо положение не го правят. Нещо нечувано е. Ще рефлектира зле върху него, а той не би го допуснал.

Ник кимна. Вече имаше логика. Онова, което Уил беше намирал за чаровно у Фиона, докато беше негова любима — амбицията и пълната ѝ отдаденост на работата, — не би било така чаровно у една съпруга. Все пак неговата жена трябваше да е посветена на него, а не на своите собствени интереси. На дома му. На децата.

— Знаех, че ще стане така — заяви. — Надявах се да греша, но само се залъгвах. Стана ми ясно в секундата, когато ми съобщи за годежа ви.

— Става дума просто за една чайна, Ник — изрече тя с молба в гласа си. — И за малък магазин в Челси. Какво са те, сравнени с бизнеса на Уил? Всъщност нищо.

— Чуй се само! Това са глупости и ти го знаеш. „Чаената роза”… „Тас Тий”… Не е вярно, че са нищо. Много повече от нищо са. Те представляват теб. Ти ги създаде.

— Той не го прави от жестокост, Ник. Казва, че иска да спра да работя така усилено. Иска да се грижи за мен, да ми осигури всичко.

— Но това беше мечтата ти, Фиона. Да разучиш подробно бизнеса на чичо си. Да имаш свой някой ден. Не помниш ли как го обсъждахме на кораба? Как можеш просто да обърнеш гръб на мечтата си?

— Не харесваш Уил. Затова говориш така.

— Разбира се, че харесвам Уил. Той е прекрасен човек. Но е типичен мъж. Иска да укроти точно онова у теб, което го плени — духа ти, твоя плам. И ще го направи. Вече се е захванал. Това не си ти. Това не е онази Фиона, която познавам. Да се откаже от всичко, за което се е борила, от всичко, обичано от нея, просто защото някой ѝ е наредил да го стори.

— Не разбирам защо си толкова суров с мен — промълви тя натъжено.

— А аз не разбирам защо лъжеш. Когато бях болен, ти ме накара да обещая никога вече да не те лъжа. За каквото и да било. А сега ти лъжеш мен.

— Да лъжа? — проплака тя. — Ник, не лъжа. Никога не бих те излъгала.

— Напротив, лъжеш! — кресна той и я накара да подскочи. — Себе си, както и мен.

Той отиде до прозореца и хвърли поглед към улицата долу. Кипеше от гняв. Помнеше какво е да вършиш каквото трябва, а не каквото искаш. Спомняше си Париж и какво е да зърнеш новата творба на някой художник — цялата страст и вълнението. А също така си спомняше и завръщането си в Лондон и работата си върху първия проект — излизането на печатарска компания на пазара за продажба на акции. Прекара седмици наред в офисите на „Албион”, като прехвърляше безброй счетоводни книжа, преглеждаше безкрайни колони с цифри, стойности на активи, приходи и задължения… И чувстваше как бавно се задушава.

Наистина ли тя мислеше, че това ще ѝ е достатъчно? Брак, красива къща, сигурност? Достатъчно, че да я компенсира за всичко, от което се отказваше. Не, нямаше да ѝ стигне. Може би на някои жени — да, но не и на Фиона. Той я познаваше. Беше наясно, че тя трябва да е влюбена — истински и дълбоко. А не беше така. Без значение какво твърдеше, той знаеше, че не е влюбена. Изчака, докато се поуспокои, а после дръпна една табуретка и седна срещу нея. Коленете им се докосваха.

— Желаеш ли да чуеш моето мнение? — попита я.

Тя вдигна поглед.

— Имам ли избор?

— Мисля, че изобщо не обичаш Уил. Просто си убедила сама себе си, защото си толкова уплашена, че вече никога няма да се влюбиш, че никога няма да обичаш някого по начина, по който си обичала Джо. Така че се хвърляш на първия мъж, влюбил се в теб. О, харесваш го много… Коя жена не би го харесала? Привлекателен е и е елегантен и какво ли още не, но ти не го обичаш. Не истински.

Фиона поклати глава.

— Не мога да повярвам, че изричаш подобни неща. Ти си този, който ми поръча да забравя за Джо. Ти каза, че трябва отново да се влюбя.

— И още го твърдя. Просто не вярвам, че се е случило.

— О, така ли мислиш? Е, не знаеш нищо по въпроса — заяви тя отбранително. — Не си наясно за чувствата му към мен. Нито за моите към него. Нямаш представа колко е добър. За какво разговаряме. Как ме разсмива. Не можеш да си представиш колко е хубаво, когато сме насаме, колко щастлива ме прави.

— Не бъркай правенето на любов с това да си влюбена — отвърна рязко той.

Фиона сведе поглед. Бузите ѝ поруменяха. Той се държеше грубо и жестоко, осъзнаваше го, но не можеше да се спре. Искаше да я пробуди. Да достигне до нея и да я накара да види истината.

— Не за това говорех — отрони тя след известно време. — Изобщо не за това.

— Тогава какво е? Парите му ли? — попита остро той и повдигна лицето ѝ към своето. — Това ли е? Ако е заради това, аз мога да ти дам пари. Чекът от банката на баща ми пристигна. На стойност близо три хиляди лири. Ще ти ги дам. Всичките. Не е нужно да правиш това.

Фиона стоеше като замръзнала на мястото си с невярващо изражение на лицето и Ник осъзна, че е отишъл прекалено далече.

— Не искам парите на Уил — произнесе тихо. — Желая Уил. Искам мъж, който ме обича. Такъв, който няма да разбие сърцето ми.

Ник ѝ се усмихна ледено.

— Разбира се, че няма. Как би могъл да го стори? Ти не си му го дала.

Зачака отговор, но не получи. Тя задържа погледа му за още няколко секунди със сълзи на гняв и обида в очите си, а после изтича от апартамента и хлопна вратата зад гърба си.

Глава 52

Джо седеше с брадичка върху дланта, с лакът, опрян на масата в мърлявия ресторант „Боуъри” и наблюдаваше как сервитьорката, раздърпана мрачна жена във вехта рокля и престилка на петна, тропва пред тях две чинии със специалитета на деня — свински пържоли, варени картофи и зелен фасул.

— Двайсет и пет цента на порция — обяви.

Джо и Брендън ѝ платиха. Тя прибра парите, без да благодари, напълни повторно чашите им със слаба разпенена бира и се запъти към кухнята, докато крещеше команди на един злочест келнер. Тя беше като повечето хора, с които Джо се сблъска през първата си седмица в преливащия от живот Ист Енд на Ню Йорк — сурова, отрудена, изнурена от ежедневната битка да свърже двата края.

Брендън се нахвърли на своята пържола. Джо започна да се храни вяло.

— Какво ти е? Защо не ядеш?

Той вдигна рамене.

— Явно не съм гладен.

— Ще я намериш. Минаха едва няколко дни.

— Всъщност мина цяла седмица — отвърна и въздъхна. — Цяла седмица и никакъв резултат. Един полицай, с когото говорих, предложи да чукам по вратите в Шести квартал, южно от Уокър Стрийт. Каза, че бъкало от ирландци. Пребродих целия район и нищо. Повече от десет души с фамилия Финеган — и двама от тях на име Майкъл, — но никой не е нужният Майкъл. Друго ченге, което срещнах, ме посъветва да пробвам в Уест Сайд, в квартал, наречен Челси, и друг, известен като Хелс Кичън. Но предупреди, че било диво място и да внимавам от Трийсета улица нататък. Тревожа се за нея. Нищо не мога да направя. Ами ако нещата между нея и чичо ѝ не са потръгнали? Ами ако сега е някъде съвсем сама? Не знае как да се оправя в такъв голям град. Никога не беше излизала от Уайтчапъл, преди да я заведа в Уест Енд. Само момиче, а има да се грижи и за малко дете. Може би живее в някоя мизерна стая в квартал с име Хелс Кичън. Боже, Брендън, ще я изядат жива. Ами ако съм допуснал ужасна грешка и тя изобщо не е идвала в Ню Йорк?

— Безпричинно се тревожиш — отвърна Брендън. — Разбира се, че е при чичо си и е в пълна безопасност. Според онова, което ми разказа, няма какво друго да е предприела. Продължавай да търсиш. Не се отказвай. Всичко, което трябва да сториш, е да намериш чичото, и все едно си я открил. Провери ли в онзи указател, за който ти спомена хамалинът на кораба.

— Направих го, но е само за служебни лица. Лекари, адвокати и други такива. Записах си обаче всички Финеган. Дори никой от тях да не е Майкъл, може да го познават.

— Ами в ирландската мисия? Или благотворителни организации? Майка ми поръча да отида в „Синовете на Свети Патрик”, ако изпадна в беда.

— Един човек, с когото се запознах в пансиона, ми спомена за келтска общност. Обясни, че събирали имена и адреси на ирландци в Ню Йорк, та да могат да открият роднински връзки помежду си. Ще ходя там днес следобед. Веднага, след като проверя няколко имена на изток от Двайсета улица. Стори ми се, че ще е по-добре да приключа на изток, преди да поема на запад.

— Идеята е добра — отбеляза Брендън, който продължаваше яростно да реже пържолата си. Докато говореше, ножът се пречупи на две. Дръжката удари ръба на чинията му, обърна я и обядът му се изсипа на масата. — Ах, пущината му! — изруга. — Не е свинска пържола… Истински камък е.

Джо се засмя въпреки лошото си настроение.

— Сега си в Ню Йорк, ирландска мутро. Зарежи селските ругатни.

— Така ли? Пусти да останеш и ти!

Ядосан, той събра храната със салфетката обратно в чинията.

— Ето — каза Джо и бутна чинията си по масата. — Вземи моята. Как мина сутринта ти? Някакъв успех?

— Може би — отвърна Брендън с пълна уста. — Снощи в бара срещнах един мъж. Каза, че някакъв тип на име Макклейн щял да строи подземна железница. За начало наемат двеста души. След още месец — други двеста. Твърди, че търсели хора с опит в мините да залагат динамита, да укрепват тунелите и други такива дейности. Никога не съм вършил нищо подобно, но съм способен да размахвам кирка и лопата редом с най-добрите сред тях.

— Мислиш ли, че ще те вземат?

— Така ми се струва. Управителят каза, че му допадал видът ми. Каза да се върна утре сутринта. Надявам се да ме вземат. На всеки строеж, на който отида, чувам само: „Нямаме нищо за теб, Пади, или: „Търсим хора, а не магарета, Майки”. Истински смешници.

— Господине, имате ли нужда да ви свърша нещо? Да изтичам за цигари? Да ви лъсна обувките?

До масата се беше появило около десетгодишно момче без обувки, облечено в дрипава риза и гащеризон на кръпки.

Джо бръкна разсеяно в джоба си за някоя дребна монета и му я подаде с надеждата, че ще си тръгне. Вместо това обаче то го изгледа смразяващо.

— Не съм безделник. Нямате ли задача за мен?

Джо се мъчеше да измисли нещо, когато Брендън се намеси.

— Защо не го накараш да потърси Фиона?

— Брендън, той е само хлапе. Какво ще постигне? Ще преброди Уест Енд сам ли?

— Умея да откривам хора, господине! — припя момчето. — Всяка седмица баща ми бяга с парите за наема, без значение колко добре ги крие майка ми. Винаги го намирам. Веднъж го проследих през реката чак до Уихоукен. Как се казва? Ще ви я открия.

Джо огледа момчето. Беше кльощаво. Вероятно гладно. Напомни на Джо за него самия на същата възраст. Решен да се труди и да се докаже.

— Добре тогава… — каза, готов да продължи.

Беше прекъснат от сервитьорката.

— Ти, малък нещастен плъх — кресна. — Казах ти да не идваш тук. — Тя хвана момчето за ухото. — Ще ти пратя готвача. Той ще те напердаши здраво, че да се разбереш най-сетне!

— Почакайте, госпожо — намеси се Джо и сграбчи момчето за ръката. — Обсъждаме бизнес сделка.

— Единствените хора, които са допускани тук, са плащащи клиенти — заяви жената. — Никакви безделници. Нареждане на готвача.

— Той е наш гост — отговори Джо. — Точно се канехме да му поръчаме ястие. Част от условията по сделката.

Сервитьорката поклати глава ядосано, но освободи момчето и то бързо седна.

— Още един специалитет? — попита.

— Не, благодаря — отговори Брендън. — Искаме да го наемем, а не да го убием. Донесете му сандвич. Какъв вид искаш, приятелче?

— Искам два хамбургера с горчица, лук и кисело зеле и с гарнитура от боб — поръча момчето.

— Боже, радвам се, че нощес няма да спя до теб — изпъшка Брендън.

— Какво искаш за пиене? — попита жената.

— Чаша бира.

— Не си играй с късмета си, синко.

— Чаша лимонада тогава.

Докато чакаха да пристигне храната на момчето, научиха, че името му е Еди и живее в една стая на Деланси Стрийт заедно с майка си, която работи във фабрика, безработния си баща и четиримата си братя и сестри. Джо му обясни, че трябва да открие собственик на магазин на име Майкъл Финеган и племенницата му Фиона. Даде му двайсет и пет цента и момчето обеща да изпълни поръчката. Щом свърши да се храни, попита Джо къде е отседнал и се запъти да изпълнява задачата си.

— Може пък да те изненада — каза Брендън, загледан зад гърба му.

— Няма да се справи по-зле от самия мен дотук — отговори Джо.

Брендън се облегна и обърса уста, оригна се и каза:

— Е, и аз ще поемам. Трябва да си купя свестен чифт кожени обувки за новата ми работа. И нова шапка.

— За какво ти е?

Брендън се усмихна самодоволно.

— Тази вечер ще навестя семейство Ферара.

— Трябва ти нова шапка, за да отидеш да видиш Алфи и Фред?

— Не, загубеняко, само се правя, че отивам да посетя тях. Всъщност отивам да видя Анджелина.

— В мечтите ти, момче. Алфи и Фред са живели с теб, нали помниш? Знаят що за човек си. Никога няма да те допуснат близо до сестра си.

— Ще я видим тази работа.

Сбогуваха се и Брендън се насочи към центъра, а Джо тръгна според плана си. Докато вървеше, настроението му се подобри. Когато сградите с апартаменти отстъпиха място на елегантните каменни къщи в Грамърси Парк, той се почувства по-малко тревожен и дори изпълнен с лек оптимизъм. Някои части на града бяха много красиви и тази беше една от тях. Да, Ню Йорк притежаваше и своята сурова страна, но не беше лишен от привлекателност. И беше град — гледано през очите на Брендън, Алф и Фред, — пълен с обещания и надежди, място, където да се положи начало, да започнеш да градиш един цял нов живот. Място, предлагащо втори шанс. Може би дори за самия него.

Докато крачеше по Ървинг Плейс, вниманието му беше привлечено от спор между група работници и техния отговорник.

— Какво не ви е наред, за бога? Нямате ли уши? Поръчах ви да свалите едната табела и да монтирате другата — тази за художествената галерия — на нейното място.

Мислех, че и двете трябва да останат. Една под друга — обясни един от работниците.

Джо хвърли поглед към причината за разправията. Красива ръчно изписана табела, закачена на стената на тухлена градска къща, гласеше: „Чаената роза”.

— Тя е горе — каза шефът. — Ще слезе всеки миг. Нареди ми табелата да бъде свалена незабавно. Когато види какво сте сторили, ще ми откъсне топките и после аз ще свърша същото с вашите. Знаете каква е. Заемете се незабавно.

Джо поклати глава и се засмя. Която и да беше собственичката на сградата, явно бе същинска хала. Определено беше взела страха на тези мъже. Той продължи напред към Двайсет и трета улица с надеждата, че живеещият там М. Р. Финеган, човек, за когото чу от хазайката си, може би е именно издирваният от него.

Глава 53

Фиона стоеше в облицованата с огледала и плюш пробна и се мръщеше на корсета, в който я бяха напъхали.

— Не го искам. Никак не ги харесвам. Много са стегнати — запротестира.

Мадам Юджин, най-видната моделиерка в града, не ѝ обърна никакво внимание.

— Не желанието има значение, а какво изисква роклята — заяви. Обиколи Фиона със стиснати устни, за да прецени резултата, а после поклати глава недоволно. — Симон! — кресна.

Появи се притеснена млада жена с възглавничка с набодени по нея карфици на китката си.

— Да, госпожо.

— Затегни повече. Спри, когато аз наредя.

Фиона чувстваше как сръчните пръсти на момичето развързват възела на гърба ѝ и хващат краищата на връзките. После усети как забива коляно в задните ѝ части за опора и дърпа.

— Достатъчно! — запротестира тя. — Прекалено стегнато е! Няма да мога да седна. Нито да се храня… или дори да мисля!

Мадам Юджин не се впечатли.

— На сватбения си ден не сядаш, защото ще измачкаш роклята си. Не ядеш или може да я изцапаш. И със сигурност не мислиш! Ще съсипеш красивото си лице с бръчки и гримаси. Имаш само една задача — да изглеждаш прекрасно. Още малко, Симон… — нареди и потупа корсета отстрани.

Симон дръпна рязко още веднъж. Докато го правеше, мадам Юджин се пресегна, сграбчи гърдите на Фиона и ги повдигна.

— Сега! — нареди.

Симон върза връзките и изведнъж Фиона се оказа с едра, вирната и добре оформена гръд.

— Боже, два пъти по-големи са, отколкото като дойдох — отбеляза и се обърна към Мери и Мади, които седяха на две кресла зад гърба ѝ.

— О, как изглеждаш само! — възкликна Мади. — Прекрасна си! И аз ще си купя същия.

Мадам Юджин и Симон излязоха, за да донесат сватбената рокля. Фиона се завъртя към огледалото и се намръщи на отражението си. Проклетият корсаж я стягаше до смърт, ограничаваше движенията ѝ и я притесняваше. Не можеше да диша. С гневен стон тя развърза връзките, свали го от себе си и го захвърли на пода. Зарови лице в шепите си и се помъчи да задържи сълзите.

Мери мигом се озова до нея.

— Фиона, какво не е наред? — попита.

Фиона я погледна с плувнали в сълзи очи.

— Нищо — отговори.

— Нищо ли? Затова ли плачеш?

— Ник трябваше да е тук, Мери — заговори напрегнато. — Да ми помогне с роклята. Обеща да дойде. Дори го записа в календара си последния път, когато бяхме тук. Обеща да го направи. Без него откъде да знам дали изглежда както трябва?

— Щом е казал, че ще дойде, значи ще го направи — утеши я Мери. — Сигурна съм, че нещо го е забавило.

— Не, не е това. Няма да закъснее. Просто няма да дойде. Не съм го виждала, след като се скарахме. Това се случи преди седмица. Няма да дойде днес, а също така няма да присъства и на сватбата.

Мери и Мади размениха разтревожени погледи. Фиона им беше разказала за ужасната си свада с Ник. Те проявиха голямо съчувствие. Взеха нейната страна и се съгласиха, че казаното от Ник е било отвратително. Тя самата също още беше ядосана заради отношението му. И заради начина, по който я беше изтезавал. Но най-много се ядосваше, че той беше прав, макар да нямаше смелост да си го признае. Не желаеше да изоставя „Чаената роза”. Но нямаше друг избор.

След разправията ѝ с Ник отиде при Уил, за да обсъдят необходимостта от уединение и да отглеждат децата си извън града. Заяви му, че би предпочела нещата да останат каквито са. Дори след като се появяха бебетата. Той отвърна, че това не подлежи на обсъждане. Обясни за пореден път как жени от неговата класа не били виждани на публични места с големи кореми. При това, ако не внимавала, щяла да се изтощи прекалено, а именно така жените губели бебетата си. И как в действителност би могла да се грижи за малки деца и да върти бизнес успоредно с това? Разбирал потребността ѝ да работи, знаел какво се крие зад нея, но настоя, че с тази част от живота ѝ е приключено. Той беше богат мъж, повече от способен да се грижи за нуждите ѝ. Беше така непреклонен, че тя повече не посмя да повдигне темата.

Уединение, как само мразеше тази дума. Звучеше като затворническа присъда. Там, където отрасна, жените не се уединяваха по време на бременността си. Наедрелите кореми не бяха нещо необичайно в райони, населявани от многочленни семейства. Кое му беше срамното на един прекрасен голям корем, заоблен и кръгъл като издуто корабно платно? Хората знаеха какво има вътре и как се е озовало там. Жената можеше да се прави на свенлива колкото си иска; пищящото и неоспоримо доказателство щеше тъй или иначе да се появи след девет месеца. На Монтагю Стрийт навсякъде можеше да се видят бебета — сгушени в ръцете на майките си, тътрени за ръка от сестрите си или подрусващи се на коленете на бащите си. Те представляваха част от живота, а не пречка. И никоя жена в Уайтчапъл не спря да работи само защото е забременяла. Готвеха и чистеха. Носеха продукти от пазара или търкаха подовете на кръчмите, докато родилните болки не ги принудеха да легнат. А след това се връщаха обратно към задълженията си без много врява.

Докато стоеше в пробната на мадам Юджин, изведнъж почувства свирепа завист към Ник, Нейт и Мади. Всички следваха мечтата си и сложиха основите на свой бизнес, също както стори и тя. Но те щяха да задържат своя. А тя нямаше да го направи.

Мадам Юджин беше поднесла чай, кафе и сладкиши. Мери сипа чаша чай на Фиона и ѝ го подаде. След като Фиона отпи от него и остави чашата, Мери нежно обърса лицето ѝ, както би го сторила с Нел или Шийми. После пое ръцете ѝ в своите и каза:

— Ник, ще дойде на сватбата Фиона. Знам, че ще го направи. Просто има нужда да го осмисли.

— Той ме мрази — простена печално Фиона.

— О, стига! Не те мрази. Обожава те. Може би просто трябва да му дадеш малко време. Някога хрумвало ли ти е, че може би не му е леко? Може би ревнува малко.

— Да ревнува? Мери, това е нелепо! Знаеш, че не проявява интерес към мен по такъв начин.

— Имам предвид, че ревнува, задето те губи. Ти си най-скъпата му приятелка, Фиона.

— Неговото семейство — добави Мади.

— А сега се омъжваш и се местиш, за да започнеш напълно нов живот. Може би му се струва, че те губи. Може това да е причината да е толкова раздразнителен.

Казаното я угрижи.

— Мислите ли, че наистина е така?

— Възможно е. Просто прояви търпение. Дай му малко време.

Мадам Юджин влетя обратно в пробната с кутия в ръце. Симон я последва с роклята на Фиона. Мадам се закова на място. Погледна към лежащия на пода корсет, към мокрото от сълзи лице на Фиона, а после към Мери.

— Нерви — прошепна Мери.

Мадам отвърна с многозначителен поглед, а после се обърна към Фиона.

— Погледни, шери. Виж какво ти изпраща бъдещият ти съпруг — заговори. Отвори кутията, която носеше и извади зашеметяваща перлена огърлица с диамантен медальон в средата. Фиона разшири очи. Мери и Мади ахнаха. — От Париж е. „Картие”. Да подхожда на роклята — обясни мадам Юджин. — Прекрасна е, нали? Пробвай я. — Тя закопча огърлицата на шията на Фиона. — Е, жена с такъв мъж до себе си няма за какво да плаче.

Фиона погледна към отражението на огърлицата в огледалото. Докосна я опиянено. Никога в живота си не беше виждала нещо така красиво. Уил беше изключително щедър към нея, така мил и грижлив. Възхити се от перлите на Емили, когато се запозна с нея и братята ѝ в Хайд Парк няколко седмици по-рано. Той се отнасяше добре към нея, Емили се отнасяше добре към нея, цялото му семейство се отнасяше добре към нея. Дори Уил-младши се пречупи и я караше да се чувства радушно приемана. Мадам Юджин имаше право. Повечето жени не биха плакали само дни преди сватбата си с мъж като Уил. Какво представляваше някаква си малка чайна, сравнена с обичта му към нея? С нейната обич към него? И аз наистина го обичам. Обичам го, настоя сама пред себе си. Без значение какво мисли Ник.

Обърна се към мадам, която държеше ужасния корсет и покорно протегна ръце. Когато връзките му отново бяха стегнати, Симон внимателно свали роклята — също подарък от Уил — от закачалката и ѝ помогна да я облече. Вече я беше пробвала веднъж. Днес дойде, за да са сигурни, че не са необходими повече поправки. Мадам закопча дългата колона копчета на гърба ѝ, приглади корсажа, подръпна полите, а после отстъпи и се усмихна.

— Идеална! — обяви. — Винаги съм казвала — колкото е по-хубаво момичето, толкова по-изчистена трябва да е роклята. Грозничките са онези, на които е нужна много украса — добави с прямотата на французойка. — За отвличане на вниманието.

Фиона се обърна към огледалото. Откакто се запозна с Уил, накупи си някоя и друга красива рокля. Всички до една бяха като дрипи в сравнение с тази. Беше с цвят на слонова кост, изработена от белгийска дантела, изкусно прикрепена към основа от коприна и украсена с хиляди миниатюрни перли. Мадам Юджин я отклони от префърцунените бухнали ръкави, вдигнатото деколте и прекомерната украса, които бяха на мода в момента и я насочи към по-прост силует, който тъкмо започваше да става популярен. Тази рокля имаше квадратно деколте, което разкриваше изящната ѝ шия, три четвърти ръкави, колан от атлаз, който се закопчаваше с рози, изработени от коприна, и шлейф, спускащ се от талията. Щеше да носи тюлен воал в цвят на слонова кост, който достигаше до ръба на роклята. Огледа се, облечена, с бижуто на шията и с коса, вдигната нагоре, и видя да я гледа жена, скоро и съпруга. Вече не беше момиче.

— Нищо, че го казвам аз, но си истинска красавица, стара обувко. Едва те разпознах.

Тя се завъртя към вратата.

— Ник! — извика и се усмихна.

За първи път от седмици се усмихна истински. Той се беше облегнал на вратата с шапка в ръка и замислено изражение на лицето.

— Мислех, че няма да дойдеш… Реших…

— Глупава стара жаба. Как няма да дойда? — отговори.

Останаха така за няколко секунди, през които Фиона въртеше пръстена на пръста си, а Ник изучаваше ръба на шапката си.

— Не мислех… — заговори той.

— Всичко е наред — заяви тя, с което сложи край на обясненията. Ник я погледна в очите.

— Приятели? — попита с надежда.

— Завинаги — отвърна тя и го прегърна силно.

Останаха задълго в обятията един на друг.

Мадам се обърна към Мери и Мади.

— Това ли е бъдещият съпруг? Не е редно да я вижда още.

— Не, това е ревнивият приятел — обясни Мади.

— Това го чух — скара ѝ се Ник.

— Колко жалко — отбеляза мадам Юджин. — Такъв красавец. Сватбените снимки щяха да са зашеметяващи. Също и децата.

Глава 54

Джо се събуди рязко, за да види надвесено над него нечие дребно луничаво лице.

— Открих я. Казах, че ще успея, нали? — припя Еди от ръба на леглото му.

— Ти ли ще го убиеш или ще оставиш на мен? — изсумтя Брендън от другия край на стаята. Беше шест вечерта и той подремваше изтощен от размахването на кирката през целия ден. Джо също беше полегнал, изморен от обикалянето на улиците. Опря се на лакът, за да чуе какво имаше да му каже момчето.

— Майкъл Чарлс Финеган. Дуейн Стрийт номер 54. Търгува с брашно — започна Еди. Поразпитах на доковете и един колар, който превозва стока от реката до складовете ми каза за него. Ирландец е, но е пристигнал в Ню Йорк от Англия, точно както казахте. Също така има племенница. Попитах човека дали името ѝ е Фиона и той каза, че му звучи правилно.

Джо мигом стана.

— Еди, къде каза, че живеел този човек?

— На Дуейн Стрийт. Номер петдесет и четири. Близо до Бродуей.

— Добра работа, момче. — Джо бръкна под леглото, за да измъкне обувките си.

— Тя е, нали? — попита Брендън и примигна.

— По-добре да е така — отговори Джо.

— Натам ли тръгваш?

— Да.

— Късмет, приятелю.

— Имам още едно име — добави Еди докато Джо връзваше връзките си. — В Челси. Един патрулиращ полицай, който обикаля по нашата улица ми каза, че познава Майкъл Финеган от дружеството „Емералд”. Имал магазин за хранителни стоки. Не е сигурен дали още съществува. Твърди, че може и банката да му го е отнела. Мога да отида и да проверя, ако искате. Да видя дали още е отворен.

— Няма да е нужно. Сигурен съм, че адресът на Дуейн Стрийт е верният.

Но в следващия момент забеляза как оживеното лице на Еди посърна и осъзна, че се е надявал на нова задача. Подхвърли му двайсет и петцентова монета и му поръча да отиде и да провери. Еди се изстреля навън като куршум. Той хлопна вратата на излизане, с което предизвика поток ругатни от страна на Брендън.

Джо беше само на секунди зад Еди, преливащ от нетърпение и убеден, че Майкъл Чарлс Финеган е неговият човек. Сигурен, че само до някакъв си половин час или нещо от този сорт щеше да я зърне отново. Неговото момиче.

Ръцете му трепереха, когато се запъти на запад по Кенъл Стрийт и си пробиваше път сред тълпата хора, запътили се към домовете си. Беше притеснен, дори уплашен. Как би реагирала, когато го видеше? Със сигурност не очакваше той да е тук. Ами ако го отпратеше? Ако откажеше да разговаря с него? Нарани я ужасно много и го знаеше. Щеше ли изобщо да му обърне внимание… а какво оставаше да му прости.

Ако само можеше да я види, да поговори с нея, би могъл да оправи нещата. Знаеше, че би могъл. Това беше вторият му шанс. Бори се за него и нямаше да го пропилее. Ако го отпратеше, щеше да я потърси отново. Ако му поръчаше да си върви у дома, щеше да остане. Ще напише на Джими да поеме бизнеса и ще си намери работа тук. Няма да се откаже, докато не я убеди, че съжалява за стореното и че я обича. Докато не я убеди да го приеме обратно.

В началото на Дуейн Стрийт спря, стисна ръцете си в юмруци, отпусна ги и започна да търси номер петдесет и четири.

Фиона прочете заглавието в Лондонския „Таймс” за трети път, притисна вестника към гърдите си и после го прочете още веднъж: — „Трудещите се на доковете обявяват победа. Работодателите признават поражението си”.

По бузите ѝ се стичаха сълзи на щастие и капеха върху хартията. Остави ги да се леят. Беше късно вечерта и наоколо нямаше никой, който да я види. Беше сама в дневната на чичо си и се наслаждаваше на прекрасните новини.

Това беше пълна — и истински прекрасна — изненада. Стачката на доковете забави пристигането на „Таймс” със седмици. Мина толкова време, откакто се беше сдобивала с брой от вестника, и нямаше представа, че нещата са близо до развръзка, а какво остава за победа. По-рано този ден помоли Майкъл, който се беше запътил към банката, да провери дали ще намери някой останал вестник в павилиона. Той се върна с един брой и направи опит да ѝ го даде, но тя беше твърде заета в магазина и го помоли да го остави в апартамента. Не успя да му хвърли дори един поглед допреди няколко минути. А сега, след като прочете за преговорите, отстъпките, обявяването на победата, за работническите водачи Бен Тилет и Джон Бърнс, конете на чийто файтон били разпрегнати и той бил возен по улиците от изпадналите в еуфория стачкуващи, за необузданото ликуване и маршове, за хилядите жени наизлезли на Къмършъл Роуд да поздравят мъжете и синовете си, още не можеше да повярва какво се е случило.

Постигнаха го. Докерите спечелиха.

Въпреки всички съмнения отрудените мъже от лондонската река се обединиха, опълчиха се на мизерията и глада и възтържествуваха срещу онези, които ги експлоатираха. Бедни, много от тях неграмотни, необиграни в политиката, те надигнаха глави и победиха.

Сърцето на Фиона преливаше от любов към баща ѝ. Той също представляваше част от тази стачка и победата би означавала всичко за него.

— Трябваше да си там, тате — прошепна. — Тази битка беше твоя. Трябваше да си там и да станеш свидетел на победата.

Обърса очи. Наред с щастието почувства и тъга. И горчилка. Както ставаше винаги, щом се замислеше за случилото се с баща ѝ и за причините.

Но сега, около година след смъртта му, заплетената смесица от емоции, които изпитваше, се беше променила. Гордостта ѝ, чувството за загуба и скръбта бяха все още ясно осезаеми, гневът ѝ към Уилям Бъртън — все още огромен, но страхът, който я преследваше, когато напусна Уайтчапъл, отчаянието и сковаващото безсилие се бяха уталожили.

Представи си как е изглеждал Бъртън, когато е научил за победата. Седнал на бюрото си в офиса. Смълчан. Разярен. Безсилен за пръв път. Вече не беше всемогъщата фигура, господарят на човечеството, за какъвто се смяташе. Извърши убийство, за да унищожи профсъюза, съсипа семейството ѝ заради личните си цели. Но му беше показано, че не би могъл да обезсили браншовия синдикализъм повече, отколкото едно дете би попречило на морето да отнесе пясъчния му замък. Докерите постигнаха своето. И някой ден тя щеше да постигне нейното.

Струваше ѝ се, че тази победа е знак — добро знамение. Животът ѝ се промени. И щеше да продължи да се променя. Към по-добро.

Вече не беше уплашеното момиченце, което е само на света и няма към кого да се обърне. Разполагаше със семейството си. С приятели. А след седмица Уил също щеше да е неин. Щеше да бъде неин съпруг, неин закрилник и щеше завинаги да я защитава от типове като Бъртън и Шиън.

Като си помислеше, че до сватбата оставаше само седмица. Макар да планираха нещо в тесен кръг — само семейството и близки приятели, — пак имаше още много за вършене. Радваше се да има една вечер само за себе си. Рядко се случваше къщата да е така притихнала. Майкъл и Мери отидоха на представление. Алек, Иън и Нел бяха на горния етаж. Шийми спеше. Дори Уил замина за Питсбърг заради нещо, свързано с метрото — последното му пътуване преди сватбата. Тя остави вестника, отиде в кухнята и сложи чайника на печката. Отряза си парче от лимоновия кейк на Мери, запари си ванилов чай и отнесе всичко на поднос в дневната. Докато чакаше чая, потърси лист и писалка, за да състави списък с нещата за вършене.

Един час по-късно беше приключила с кейка и списъка си и дремеше на дивана. През прозореца задуха хладен есенен вятър и донесе със себе си аромат на окапали листа и дим. Времето се променяше. Тя придърпа наметката около раменете си и се сгуши на мястото си. Преди да е заспала дълбоко, чу силно думкане по вратата долу и някой крещеше името ѝ на улицата.

— Хей. Това ли е домът на семейство Финеган? Има ли някой вкъщи?

Явно беше твърде много да моли за спокойна вечер, каза си и отиде до прозореца. Вдигна мрежата и подаде глава навън. По вратата блъскаше някакво момче.

— Какво има? — кресна раздразнено.

Той погледна нагоре.

— Вие ли сте Фиона Финеган?

— Да. Какво искаш?

— Боже, радвам се, че ви открих госпожице! Бихте ли слезли долу?

— Не и преди да ми кажеш за какво става дума.

— Наистина е важно, госпожице. Имам спешно съобщение за вас. От един мъж.

Глава 55

В осем сутринта Фиона седеше на твърда дървена пейка в съдебната палата в южната част на Манхатън. Лицето ѝ беше подуто от плач, а дрехите ѝ бяха изпомачкани заради нощта, прекарана в Гробницата — градския затвор на Сентър Стрийт. До нея седеше адвокат Теди Сисънс, мъжът, занимал се със сделката, засягаща покупката на имота на госпожица Никълсън и Стивън Амброуз, адвокат по наказателно право, препоръчан от Теди. Из съдебната зала имаше разпръснати още няколко души, които седяха кротко и чакаха пристигането на съдията, за да се сложи началото на съдебните процедури за деня.

— Не може да се случва такова нещо — промълви. — Знаех, че е загазил още когато дойде момчето, но реших, че е нещо свързано със здравето му.

— Случва се — отговори Теди. — И той се намира в сериозна беда. Какво е правил в „Пързалката”, за бога? Това е свърталище на порока. Не е редно да се доближава и на километър.

— Обаче е бил там — тросна се тя. — И са го арестували, а сега ти трябва да го измъкнеш. Налага се… — Гласът ѝ пресекна. Отново зарида. — О, Теди, направи нещо! Ами ако го оставят в затвора?

— Най-вероятно това няма да се случи — намеси се Стивън Амброуз. — Ако го осъдят за непристойно поведение, сигурно ще трябва да плати само глоба.

— Ами ако не стане така? — попита Фиона. — В затвора ли ще влезе?

— He — отговори мрачно Теди и потърка очите си под очилата с рогови рамки, които носеше. — Чужденец е. Ще го депортират.

Фиона заплака още по-неутешимо. Теди ѝ подаде своята носна кърпа. Добре облеченият и отлично поддържан Амброуз, който носеше пръстен с диамант на ръката си, отбеляза:

— Бедата идва от съдията, който ще се занимава със случая… Камерън Иймс. Той е суров човек. Провежда кампания за разчистване на града — затваря игрални зали, бордеи, места като „Пързалката”. Едно от ченгетата, с които говорих, каза, че Иймс упражнил натиск на полицейския началник Малоу да проведе акцията. Строг е към нарушителите. И факта, че обикновено не пуска под гаранция, не вещае нищо добро.

Фиона затвори очи и се облегна на пейката. Това беше някакъв кошмар, такъв, от който желаеше да можеше да се събуди от момента, когато момчето, пратеник на Ник от Гробницата, пристигна в апартамента на чичо ѝ предишната вечер. Веднага се втурна към затвора с надеждата да го измъкне или поне да го види, но сержантът на гишето не го допусна. Нареждания от шефа, заяви.

Надяваше се да е добре. Молеше се да е хапнал и пийнал нещо и да е намерил място, където да почине. Чуваше думите на Теди да кънтят в главата ѝ. „Той е чужденец… Ще го депортират.“

Ако се случеше, такова нещо би го съсипало. Щеше да изгуби галерията и всичко, за което се труди толкова. Щеше да бъде отведен обратно в Лондон насилствено. При омразния му баща, който беше заплашил да го остави без пени в случай, че се върне. Щеше да бъде съвсем сам. Колко дълго би оцелял по този начин?

Почувства нечия ръка на гърба си.

— Мила! Какво става за бога.

Сърцето ѝ се сви. Беше Питър Хилтън.

— Не казвай нищо — просъска Теди в ухото ѝ.

— Чух, че Ник бил арестуван снощи. При това в „Пързалката”. Прищяло му се е да обикаля бордеи, а?

— Аз… Не знам, Питър… Не знам какво се е случило. Това е някаква ужасна грешка.

Тя отново беше завладяна от емоции и по бузите ѝ затекоха сълзи.

— О, мила. Той е, нали? Ник е мъжът. Виж се само, лееш сълзи с кофи. Никоя жена не плаче така заради мъж, когото не обича. Винаги съм знаел, че Макклейн няма шансове.

— Питър — започна мрачно Фиона. — Ние не сме…

Сръчкване с лакът от страна на Теди я накара да млъкне.

Питър нямаше представа за годежа ѝ с Уил. Само членове на непосредствения им кръг, адвокатите ѝ и дискретната мадам Юджин бяха наясно. Ако някой се възхитеше от пръстена ѝ, тя обясняваше, че е само стъкло и си го е купила на шега. Уил желаеше съюзът им да остане тайна. Разбираше, че хората щяха да го обсъждат много след събитието, но не искаше Хилтън да започва предварително. Този човек беше наистина безмилостен. Щеше да открие всичко за роклята, за тортата и какво ще облече Фиона за леглото през първата им брачна нощ. Също така щеше да се погрижи цял Ню Йорк да го научи. Чу го да си отваря бележника със замах и писалката му да скърца по хартията.

Обърна се. В съдебната зала бяха влезли още хора. Няколко от тях носеха бележници. Разпозна Нели Блай, приятелка на Уил. Жена, която много ѝ допадаше. Жена, която с няколко реда би мога да съсипе Ник. Тя осъзна, че дори още да не беше осъден, пресата така или иначе щеше да го окачи на бесилото. Стигаше само да споменат типа клиентела, посещаваща „Пързалката”, и с него беше свършено. Щеше да се развихри скандал. Грозен скандал. Хората от висшето общество, които покровителстваха галерията му, щяха да го захвърлят като горещ въглен. С бизнеса му щеше да е свършено, а това би го убило с такава сила, както лишенията в затвора или депортирането.

Обзе я паника. Гърдите ѝ се стегнаха. Каза на Теди, че ѝ е нужен малко въздух и ще излезе навън за няколко минути. На стълбите на съдебната палата обви тялото си с ръце, за да се предпази от утринния хлад и се почуди какво ще прави. Ако само Уил беше тук, той би знаел. Но го нямаше. Намираше се в Питсбърг и щеше да отсъства няколко дни. Докато стоеше там, озовала се в пълна безизходица, хвърли поглед през прозореца към офис от другата страна на улицата, правна кантора, където рецепционистката говореше по телефона. В следващия миг прекоси улицата и вече се намираше на прага. Можеше да позвъни на Уил в хотела му. Нищо чудно и да го нямаше там, но си струваше да опита.

— Извинете — заговори. — Случаят е спешен и ми се налага да използвам телефона ви. Ще ви платя.

— Съжалявам, госпожице, но не мога да ви позволя.

— Моля ви, не бих искала такова нещо, но животът на мой приятел зависи от това.

Жената се поколеба.

— Добре — заяви най-накрая. — Знаете ли номера?

Фиона ѝ даде името на хотела в Питсбърг и след минута или две момичето вече се беше свързало. Подаде слушалката на Фиона, която попита служителя за Уилям Макклейн. За нейно облекчение беше там и закусваше в ресторанта. Служителят каза, че ще го повика. Фиона едва не зарида, когато чу гласа му.

— Фиона? Мила, какво има? Всичко наред ли е?

— Не, Уил, не е.

Полуразплакана му разказа какво се е случило.

Отговорът му беше остър и мигновен.

— Фиона, чуй ме. Искам да се махнеш от там възможно най-бързо.

— Уил, не мога. Ник има нужда…

— Не е ме грижа от какво има нужда Ник — тросна се той. — Гробницата и съдът не са места за теб. Трябва да се дистанцираш от него. От всичко това. Незабавно. Нещата ще загрубеят, когато пресата се докопа. При това не само за Ник. Искам да заминеш в провинцията. Вземи Шийми със себе си. Също и Мери. Ще се обадя на Емили да ѝ съобщя, че пристигате. Фиона? Там ли си?

Последва миг на мълчание и после:

— Да… Да, тук съм.

— Ще се постарая да съкратя пътуването си. Ще се прибера до утре вечер, ако успея. Не обсъждай случилото се с никого. Разбираш ли ме?

— Да. Почти.

— Добре. Трябва да затварям. Изпълнявай каквото ти поръчах и всичко ще бъде наред. Пази се, мила. Обичам те.

— И аз те обичам — отговори тя.

Произнесеното беше като киселина в устата ѝ.

— Довиждане.

— Довиждане, Уил.

Връзката прекъсна. Тя остана заслушана в прещракването за няколко мига. После постави слушалката обратно на стойката, подаде на рецепционистката банкнота от един долар и ѝ благодари. Тръгна сковано към вратата. Чувстваше крайниците си, като че са от лед. Уил ѝ поръча да изостави Ник. Най-добрия ѝ приятел. Мъжът, който я спаси, когато тя си нямаше никого. Сега той си нямаше никого и да го изостави, би било равносилно да изтръгне собственото си сърце. Върна се в залата и седна до Теди. Бяха се присъединили още хора. Пейките се пълнеха. В този момент вратата на съдийския офис се отвори. Отвътре се появи съдебен служител.

— Всички да станат! — прогърмя гласът му.

Фиона се изправи заедно с останалите присъстващи. Камерън Иймс се появи, облечен в черна тога. Озърна се из помещението, а после седна, за да прочете програмата си. Тя се изненада колко млад изглеждаше. И колко суров. На красивото му момчешко лице не се четеше никакво състрадание. Никаква жалост. Когато свърши да чете, призова арестантите да бъдат въведени. В предната част на съдебната зала се отвори една врата и в нея влезе колона от мъже. Бяха оковани. Фиона изви шия, като безутешно издирваше Ник. Когато най-накрая го забеляза, ахна. Лявото му око беше насинено. На бузата му имаше рана, а под носа — засъхнала кръв. Накуцваше, а сакото му беше скъсано.

— Ник! — проплака и скочи от мястото си.

— Шшт! — просъска Теди и я дръпна обратно долу.

Ник не я чу, но същото не важеше за Иймс. Хвърли раздразнен поглед в нейна посока.

— Откривам заседанието на криминалния градски съд на Ню Йорк — обяви. После уведоми мъжете за обвиненията, повдигнати срещу тях. — Скитничество, непристойно поведение… — зачете.

— И двете дребни провинения — прошепна Амброуз обнадежден.

— … разврат на публично място, подстрекаване към такъв… и содомия.

— Свършен е. Последното е углавно престъпление. Няма да му се размине с глоба. Ако не пледира виновен, ще има дело. По някаква причина Иймс цели да използва тези мъже като пример.

— Стивън, няма ли какво да предприемем? Каквото и да било? — попита Фиона, пребледняла от ужас.

— Имам една идея — обяви Стивън. — Не е особено добра.

— Каквото и да е. Пробвай с каквото и да е.

— Спомена, че нощем Ник обикаля по улиците.

— Да. Често.

— Защо?

— За да се умори. Понякога не успява да заспи.

Амброуз кимна.

Иймс призова първия арестант, неприятен на вид тип, който се призна за виновен по всички обвинения. След него бяха повикани двама порядъчни на вид мъже. И двамата бяха попитани дали имат адвокати. Нямаха. И за двамата беше записано, че пледират виновни. След това дойде ред на Ник. Когато съдията попита дали разполага с адвокат, Амброуз се изправи и приближи. Ник, който седеше с наведена глава, погледна изненадано. Очите му пробягаха по пейките в издирване. И в този момент я зърна. Погледите им се срещнаха и тя прочете страх в неговия. Направи опит да ѝ се усмихне леко, но вместо това лицето му се изкриви в гримаса. Едва се сдържа на мястото си, за да не затича и да не го прегърне.

Иймс попита Амброуз какво пледира клиентът му.

— Невинен, ваша чест — отговори Аброуз.

— Адвокат, не съм в настроение за лудории. Господин Соумс е бил арестуван в „Пързалката”. Има показания на очевидци, доклади от арестувалите го полицаи — предупреди Иймс.

Амброуз вдигна добре поддържаните си ръце.

— Не оспорвам присъствието на клиента ми в „Пързалката”. Въпреки това настоявам, че е невинен по всички обвинения. Случило се е ужасно недоразумение, ваша чест.

— Винаги става така — въздъхна Иймс и предизвика хихикане в залата.

— Клиентът ми, господин Соумс, се е озовал на въпросното място по съвсем невинна причина. Просто е търсел нещо за пийване и не е разпознал що за заведение е това. Клиентът ми страда от безсъние и има навика нощем да обикаля улиците, за да се умори. Като чужденец не познава всички райони на града и нрава на жителите му. Не е осъзнал, че посещава място с лоша репутация.

Фиона задържа дъха си. Трикът на Стивън беше рискован. Ами ако Ник наистина е посещавал „Пързалката” и в други случаи освен предишната нощ? Може някой от другите арестувани да го потвърди. Погледна ги. Някои се подсмихваха, но никой не обелваше и дума.

— Господин Соумс е уважаван и издигнат член на обществото — продължи Стивън. — Тези обвинения са нереални. Един почтен гражданин е арестуван неправомерно…

— Адвокат…

— И също така с него са се отнесли зле. Бих желал това да се включи в протокола.

— Адвокат Амброуз, не съм впечатлен от тези небивалици — заяви Иймс. — Какви ли не номера съм виждал в старанието да бъде избегнато наказание и този е стар като света.

Фиона заплака отново. Ситуацията наистина беше безнадеждна.

— О, не плачи, мила. Не мога да го понеса — прошепна развълнувано някой зад нея. Беше Питър Хилтън. — Ваша чест! Ваша чест! — кресна той и скочи на крака.

О, не, помисли си Фиона.

— Господин Хилтън, недейте… — заговори, но той вече беше на пътеката.

Иймс заблъска с чукчето си.

— Ред! Не ми крещете, господине. Приближете.

— Извинете. — Питър забърза към предната част на съдебната зала.

— Какво има, господин… — попита Иймс.

— Хилтън. Питър Рандол Хилтън. Водя рубрика за „Уърлд” — „Бъбренето на Питър” — и…

— Какво има, господин Хилтън?

— Просто исках да ви уведомя, че господин Амброуз казва истината! Това е грешка. Ужасна грешка. Ник Соумс не е… Нали разбирате? — заяви и махна с ръка.

— Не, господине. Не разбирам.

— Педал.

Залата избухна в смях. Иймс отново стовари чукчето си.

— Ама наистина не е такъв — настоя Питър. — Има си любима. От женски пол. Няма да цитирам имена тук, не би било редно, но това е самата истина.

Фиона видя своя шанс. Изправи се и помоли за позволение да доближи бюрото на съдията. Иймс ѝ го даде. Тя тръгна към него с треперещи крака. Ако Амброуз смяташе, че тактиката му имаше малки шансове за успех, то нейните бяха едно на милион. Уил щеше да ѝ се ядоса ужасно, но нямаше какво друго да се направи. Това беше единственото спасение за Ник. Прочисти гърло и заговори:

— Ваша чест, твърдението на господин Хилтън е самата истина. Господин Соумс е мой годеник. Сгодени сме от два месеца. — Залата се изпълни с ахвания, последвани от оживени разговори. Иймс удари с чукчето си и заплаши присъстващите, че ще ги изхвърли. — Казаното от господин Амброуз също е истина — продължи тя. — Никълъс не спи добре и обикаля нощем, за да се изтощи. Не ми е ясно как се е озовал на място като „Пързалката”, но съм убедена, че не го е сторил преднамерено. Също така съм сигурна, че ужасно съжалява за грешката си.

Амброуз отправи ужасен поглед към Фиона.

— Ваша чест… — започна колебливо. Останалата част от думите му бяха заглушени от шума в залата. Репортерите, надушващи интересна история, се надпреварваха един друг да научат пълното име на Фиона, как точно се изписва Соумс, адреса на галерията на Ник.

Разярен до крайност, Иймс заблъска с чукчето си, като че се опитваше да го счупи на две.

— Седнете, адвокат! — кресна. Гласът му за разлика от чукчето успя да постигне тишина. Събра документите си и се изправи. — Адвокат Амброуз, започва да ми идва до гуша от вас и вашия цирк. Ще изляза в малка почивка и когато се върна, искам да заваря всички по местата им. И искам да цари гробна тишина. Ясно ли се изразих?

Никой не посмя да заговори; всички кимнаха. Иймс се завъртя на пети и напусна залата, за да се оттегли в кабинета си, като затръшна вратата зад гърба си. Хлопването проехтя глухо.

Фиона се върна на мястото си и седна до Теди. Стивън Амброуз се настани до нея.

— Това изисква много кураж — промълви тихо.

Тя кимна унило. Надяваше се да спаси Ник. Сега се оказваше, че само е влошила нещата.

Амброуз забеляза съсипаното ѝ изражение.

— Горе главата — каза ѝ. — Никога не се знае. Ако след всичко това Иймс не окачи Ник на бесилката, може пък да го освободи.

Уил-младши отпи голяма глътка скоч, направи доволна гримаса, докато преглъщаше и заяви:

— Камерън, ти си гений, нали го знаеш? Истински гений!

Камерън седеше в кабинета си с крака върху бюрото и се усмихна широко на приятеля си.

— Върви доста добре. Въпреки че аз сам го казвам.

— Да върви добре ли? Кам, няма как да бъде по-добре. Не мога да повярвам, че тя е тук! — възкликна, облегна се в креслото си и се усмихна към тавана. — Че наистина е прекарала нощта в Гробницата и сега седи в съдебната зала редом с хомосексуалисти и престъпници. Баща ми ще побеснее. Какво стана, след като Амброуз пледира?

Камерън се засмя.

— Хилтън се намеси. Боже, ще ми се да го беше чул, Уил. Изправи се и обяви пред цялата зала, че Ник Соумс не е педал. Помислих, че ще падна от стола си.

Камерън описа в подробности изпълнението на Хилтън, а Уил слушаше захласнато, като клатеше глава, неспособен да повярва на късмета си. Получаваше се идеално, по-добре, отколкото смееше да се надява. Камерън го уведоми, че съдебната зала е била претъпкана с репортери. Появили се и няколко фотографи. Щеше да се развихри огромен скандал. До довечера — може би дори до обед! — помията щеше да лети отвсякъде. А Фиона Финеган щеше да бъде покрита с нея! Сега баща му със сигурност щеше да приключи отношенията си с тази натрапница. Щеше да се наложи. Да се ожени за порядъчна жена от друга класа беше едно, но да се ожени за такава, която общува с дегенерати, беше съвсем друго.

— … И после, Уил… О, това няма да го повярваш… Тя стана и заяви, че е сгодена за Соумс. От два месеца!

— Какво?

— Твърди, че са сгодени и Соумс попаднал в „Пързалката” по грешка, заради безсънието си или някаква подобна глупост. — Той махна пренебрежително с ръка. — Наистина ме мислят за вчерашен.

Това е най-късметлийският ден в живота ми, помисли си Уил, докато Камерън довършваше разказа си. Сама му беше свършила работата.

— Камерън… — произнесе бавно.

— Да? — отговори той и му наля ново питие.

— Ами ако греша? Ами ако баща ми ѝ прости заради цялата тази каша?

— Тогава всичките ни усилия и услугата, която поисках от Малой, са били напразни. Но съм сигурен, че това няма да се случи, Уил. Не и след като вестниците гръмнат.

— В настоящото му нестабилно състояние всичко е възможно — отбеляза Уил. Опразни чашата и погледна към приятеля си. — Струва ми се, съдия Иймс, че онова, с което разполагаме, би трябвало да ни позволи да изключим госпожица Финеган от картинката за постоянно. И мисля, че трябва да се възползваме от тази невероятна възможност.

Камерън отвърна на погледа му, а после кимна и Уил-младши знаеше, че е схванал какво има предвид. Винаги бяха умеели да четат мислите един на друг. Това им помагаше, когато се налагаше да скалъпят някоя история като деца, а също и като преписваха на изпити. Двамата с Камерън бяха стигнали далече заедно и щяха да стигнат още по-далече.

— Ако баща ти разбере какво се е случило, ще ме обеси.

— Няма. Как би могъл да научи? Аз няма да му кажа със сигурност.

— Какво да му обясня, като разбере, че аз съм бил съдия по случая?

— Какво би могъл да ти каже? Технически дори не я познаваш. Някога виждал ли си ги заедно?

— Не.

— Да ти я е представял?

— Не.

— Споменавал ли ти е, че са сгодени?

— Разбира се, че не.

— Тогава в какво би могъл да бъдеш обвинен? Просто не си имал представа. Вършел си задълженията си. Когато дойде времето — ако изобщо дойде — да те попита за случая, обясни, че ако си бил наясно, за нищо на света не би настоявал на подобно условие.

— Добре, но сега няма да е зле да си вървиш. През задния изход. Оттам, откъдето влезе. Не допускай да бъдеш забелязан, Уил. От никого.

— Няма. Спри да се тревожиш, Кам. Помогни ми да постигна целта си.

Камерън се изправи и отново облече тогата си. Двамата мъже се уговориха да се срещнат на вечеря в „Юниън клуб” и Уил си тръгна. Почувства как го изпълва огромно облекчение. Скоро с това щеше да е свършено. Като нищо всичко щеше да приключи окончателно. Баща му никога нямаше да заподозре, че Камерън е имал някаква задна цел. Също така не би допуснал, че той е организирал всичко. Прикриваше се достатъчно умело — извини се за поведението си и прие момичето в семейството — и баща му се хвана на въдицата. Докато вървеше по тъмния коридор, използван от съдебните служители да превеждат скандални подсъдими, Уил-младши си каза, че наистина беше задължен на Камерън. Знаеше отличен начин да му се отплати. Веднага щом се добереше до място в Конгреса, щеше да се заеме да уреди на Кам мястото във върховния щатски съд, което той желаеше толкова много. А някой ден, като стигнеше до Белия дом, първото, което щеше да стори, бе да номинира Камерън Иймс за съдия във Върховния федерален съд. Всеки президент имаше нужда от доверен съдия.

Фиона огледа гладките бели стени на съдебната зала и неприветливите портрети на важни мъже, които висяха по тях. Хвърли поглед към американския флаг в ъгъла и към позлатения герб на Ню Йорк. Гледаше във всички посоки в издирване на следа от присъствието на поне малко доброта в помещението, мъничко разбиране за човешките слабости. Търсеше знак, че тези мъже, които имаха толкова много влияние върху съдбите на другите, упражняват властта си с мъдрост и толерантност. Но всичко, което зърна, бяха суровите безизразни лица на съдебните служители и внушителната празнота на стола на съдията.

Иймс никога нямаше да приеме твърденията ѝ. Стивън го раздразни. Хилтън влоши нещата допълнително, а тя добави последната сламка. Щеше да настоява на процес и после щеше да отпрати Ник от страната.

Вратата на съдийския кабинет се отвори внезапно и я стресна. Иймс се появи и зае мястото си. Фиона чу как зрителите и репортерите около нея се размърдаха, готови да видят какво развитие ще предложи следващият рунд. Иймс нямаше да ги остави да чакат. В мига, щом се настани, нареди на Стивън Амброуз и Фиона да доближат.

Прочисти гърло, като хвърли поглед към съдебната зала, докато го правеше.

— Противно на начина, по който понякога съм описван в разни второстепенни вестници — заговори, втренчил поглед в Нели Блай, — не съм лишен от способност за разбиране. Нито за състрадание.

Сърцето на Фиона потрепна от надежда.

— Също така съм склонен да приема, че в случая на господин Соумс наистина може да става дума за грешка.

Краката ѝ омекнаха от облекчение. Всичко ще бъде наред, каза си. Щеше да освободи Ник.

— Госпожице Финеган, твърдите, че господин Соумс е ваш годеник и сте убедена в съвършено случайното му попадане в „Пързалката”… Така ли е?

— Да, ваша светлост.

Иймс се обърна към арестантите.

— Истина ли е, господин Соумс?

Ник погледна към Фиона с притеснено изражение. Тя му кимна.

И го изгледа по начин, по който го предупреждаваше да не пропилява единствения си шанс.

— Да, ваша светлост — произнесе тихо той.

— Много добре. Готов съм да освободя господин Соумс и да го поверя на вашето попечителство, госпожице Финеган. При едно условие…

— Да, ваша светлост, каквото и да е то — отвърна тя и се усмихна облекчено, щастлива от мисълта, че планът ѝ е проработил. Спаси Ник! Скоро с целия този ужасен кошмар щеше да е свършено.

— Настоявам да се омъжите за господин Соумс днес. В моята зала. Като доказателство за искреността ви.

За миг в съдебната зала настъпи абсолютна тишина и после мястото се взриви. Стивън и Теди се надпреварваха с тиради пред съдията, като обясняваха, че това е нещо нечувано и напълно неприемливо. Иймс им кресна в отговор, че разпознава лъжата отдалече и няма да допусне да бъде правен на глупак в собствената си зала. Репотерите се надвикваха с въпроси към нея, Ник и Иймс. Зрителите бъбреха весело помежду си, като не пропускаха да отбележат, че зрелището е по-добро от театъра на Тони Пастор. А Фиона стоеше смълчана и сама, зашеметена от избора, предоставен ѝ току-що от Иймс.

В този момент внезапно движение привлече вниманието ѝ. Беше Ник. Махаше към нея, доколкото му позволяваха белезниците, в опит да привлече вниманието ѝ. Тя приближи до него. Нямаше кой да я спре. Иймс беше погълнат от кавгата. Двама от съдебните служители се боричкаха с непокорен арестант. Други двама се мъчеха да укротят тълпата.

— Прекрати това. Незабавно — нареди ѝ той. — Няма да го направя.

— Напротив, ще го направиш.

— Полудя ли? — просъска той. — Захвърляш живота си на боклука! При това без причина! Това не е тежко престъпление, Фиона. Няма да ме осъдят. Ще платя глоба и ще ме пуснат.

— Не, няма да стане така. Теди твърди, че съдията ще те вкара в затвора, ще те държи там със седмици и после след процеса ще те депортират. Ще те депортират. В Англия. Разбираш ли какво означава това?

— Ти разбираш ли какво означава, глупаво момиче такова? Не можеш да се омъжиш за Уил, ако вече си омъжена за мен. Допускат такива неща на някои места като например в арабските държави, Африка или по островите из южните морета, но не и в Ню Йорк.

— Не искам да се омъжвам за Уил.

Никълъс сведе глава между дланите си.

— Моля те, Фиона. Моля те. Сблъсках се с достатъчно безумие през последните дванайсет часа. Не ми е нужно и твоето.

— Никълъс… Ти веднъж се ожени за мен. Сега аз се омъжвам за теб.

— Онова беше измислица и ти го знаеш. Това тук няма да е същото.

— Ти ме спаси.

— Не бих казал.

— Направи го. Спаси мен и Шийми. Повярвай ми, като ти го казвам. Сега аз спасявам теб.

Ник вдигна глава и я погледна в очите.

— Защо?

Фиона сви безпомощно рамене.

— Защото те обичам.

До нея се появи един служител.

— Съжалявам, госпожице, не се допуска контакт с арестантите — заяви безцеремонно и я отведе до мястото ѝ.

Иймс, на когото му беше дошло до гуша от шума, започна да блъска с чукчето си.

— Тишина! Тишина! — кресна. — Още един изблик на безпорядък и ще опразня залата.

Когато редът в залата беше установен, той заговори отново:

— Готов съм да се доверя на госпожица Финеган. Единственото, което изисквам в замяна, е думата ѝ да бъде доказана, адвокат. Ако господин Соумс наистина е невинен, бих желал да го освободя, но няма да допусна подигравки с този съд.

— Ваша светлост — произнесе Фиона в опит да бъде чута, но думите ѝ бяха заглушени от гръмогласните критики на Стивън по повод съдията и неговата съдебна зала.

Заяви, че отвратителното условие, поставяно от него ще съсипе църковната церемония, планирана от клиента му. Вкопчваше се за сламки в старанието си да открие нещо, което би могло да промени решението на Иймс.

— Гражданския брак не пречи на църковния — оспори Иймс. — Пак могат да се оженят в църква. Нямам желание да преча на това.

— Ваша светлост, моля ви! — изкрещя Фиона.

— Какво има, госпожице Финеган?

— Приемам вашето условие. И двамата го приемаме.

Иймс кимна.

— Много добре. Ще ви дам два часа да съберете изискваните документи, докато аз свърша със задълженията си. Следващия арестант, моля. Какво пледирате?

Замаяна от изтощение и шок, Фиона седна на пейката. Трима настървени и жадни за информация репортери се мъчеха да си проправят път до нея, но Теди и Стивън ги отпратиха. Четвъртата обаче не спираше да упорства. Беше Нели Блай.

— Налага се да поговоря с нея, Теди — чу я да казва Фиона. — Не като репортер, а като приятел.

— Всичко е наред, Теди — каза Фиона и той ѝ позволи да приближи.

Нели седна до нея и се наведе така близо, че никой друг да не може да чува разговора им.

— Фиона, какво правиш? — попита тихо. — Уил те обича и ти го знаеш. Разбрах го преди още той самият да го е осъзнал. Една вечер го заварих да бленува по теб в „Юниън клъб”, макар той да не пожела да го признае. Виждала съм ви заедно. Забелязвала съм как те гледа. Защо би го наранила по подобен начин?

— Защото в противен случай ще убият Ник.

— Фиона, това е Америка. Няма да го убият. За малко ще остане в затвора. В най-лошия случай ще го депортират…

Фиона я прекъсна:

— За малко ще остане в затвора? — произнесе ядосано. — И ще върши неща като например да разбива скали с кирка, която дори не може да повдигне? Или ще се тътри окован във вериги, докато не се строполи? — Мисълта за Ник, окован и принуден да върши тежък физически труд, ѝ причини прилошаване от страх. — Той има слабо сърце, Нели — обясни, като сподави ридание. — Едва има сили да повдигне някоя картина, а какво остава за лопата с пръст… или… или количка пълна с камъни. Няма да издържи и седмица…

Гласът ѝ замря и тя притихна. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Идваше ѝ прекалено много. Едва не изгуби Ник. А сега със сигурност губеше Уил.

— Съжалявам, Фиона. Не знаех. Боже, да се налага да правиш такъв избор… Съжалявам… — заутешава я Нели, а когато Фиона се овладя, изправи се и погледна към съдията.

— Проклет да си, Иймс, кучи сине! — изкрещя.

Иймс, който говореше с един арестант, млъкна. Лицето му почервеня.

— Какво казахте? — попита.

— Чу ме! Това съд ли е или Испанската инквизиция?

— Как смеете…

— Ще ти кажа какво е — пълна пародия! Да принуждаваш някого да се жени по този начин! Всички в тази съдебна зала знаят, че е именно това.

— Достатъчно! — отвърна гръмогласно Иймс и се изправи. — Ще съм благодарен да проявявате уважение в съдебната зала към длъжността ми, ако не лично към мен! — изкрещя. — Пристав! Изведете госпожица Блай и всички представители на пресата от залата. На мига!

Залата беше опразнена. Най-накрая се въдвори ред и Иймс беше способен да се заеме с изслушването на останалите арестувани. С помощта на Теди Фиона успя да напусне съдебната палата през задния вход и по този начин съумя да избегне репортерите на път към центъра на града, откъдето да вземе своите документи и тези на Ник. Теди се помъчи да я разубеди. Заяви, че исканото от Иймс е напълно незаконно и че той няма право да поставя подобно условие. Обеща ѝ, че двамата със Стивън някак щели да решат проблема. Щяло да отнеме само няколко дни. Може би седмица.

С вдигната ръка, за да спре наемен файтон, Фиона се обърна към него.

— Седмица ли? Искаш да го оставя в Гробницата за седмица? Видя ли лицето му? Само бог знае дали това е всичко, което са му причинили. — Един файтон забави темпо и тя затича към него. — Ще се върна до два часа — викна. — Остани с него. Попречи му да извърши нещо глупаво.

— За него е прекалено късно — въздъхна Теди, докато файтонът потегляше. — Мъчех се да спра теб.

— Елгън? Мислех, че фамилията ви е Соумс — учуди се Камерън Иймс докато преглеждаше акта за раждане на Ник.

— Елгън е. Аз обаче използвам фамилията на майка си — Соумс.

Фиона погледна към Ник. Това беше нещо ново и за нея. Не след дълго нейната фамилия също щеше да стане Елгън. Или пък щяха да използват Соумс? Почувства да я залива вълна на замайване. За няколко секунди ѝ се стори, че може и да припадне. Нямаше да е чудно. Не беше спала, не беше яла, а ето че като гръм от ясно небе сега щеше да се омъжва за Ник.

— Какво е това? — попита Иймс, като сочеше към съкращението пред името на Ник.

— Това… Ами… Означава виконт.

О, какви ги вършеше сега, почуди се уморено Фиона. Бяха напреднали прекалено много в играта, че да прилага още трикове.

Вече всичките ги изпробваха. Наистина ли си въобразяваше, че ако се престори на кралска особа, съдията ще се притесни?

— Виконт? — попита Иймс.

— Да.

— Какво точно означава виконт?

— Най-големият син на някой с титла херцог.

— Баща ви е херцог?

— Шестият херцог на Уинчестър.

Фиона го изгледа ядосано.

— Спри с това, глупако — оформи с устни.

Син на херцога на Уинчестър! Сериозно ли? След малко щеше да обяви нея за принцеса.

Той я погледна смутено в отговор. Или поне така ѝ се стори. Беше трудно да се прецени с това подуто око. Все пак изглеждаше малко по-добре отпреди. Съдията му позволи да си измие лицето. Освен това беше пригладил косата си и се беше преоблякъл в чистите дрехи, донесени му от нея. Изглеждаше прилично. Най-малкото като млад човек с добра репутация, а не като престъпник.

Фиона също успя да се преоблече. Вмъкна се незабелязано в апартамента на Майкъл. За щастие Мери беше излязла някъде с децата. Вече в стаята си, тя свали омачканите дрехи и сложи бяла дантелена блуза и тюркоазен костюм от памучен сатен. После бързо среса косата си и измъкна една шапка от дрешника. Докато ровеше в чекмеджето за акта си за раждане, натъкна се на сватбените халки на родителите си и ги тикна в джоба си. Стресна се на път за навън. Точно направи една крачка през дневната, когато входната врата се отвори и Майкъл влезе в жилището. Втурна се обратно в стаята си точно в мига преди той да мине по коридора на път за тоалетната. Не можеше да допусне Майкъл да научи какво е предприела. Узнаеше ли, би се помъчил да го предотврати. Изниза се навън, докато той още беше в банята, и затича към Седмо авеню, където успя да спре наемен файтон към Грамърси Парк. Отне ѝ известни усилия да открие малката кожена папка, в която Ник съхраняваше документите си, но накрая я намери под леглото му. Дръпна чиста риза и сако от дрешника и после се устреми обратно към съдебната палата. Ако Питър Хилтън и хората му държаха на снимки, щяха да ги получат, но тя и Ник нямаше да изглеждат мърляви и раздърпани. На сватбения си ден щяха да носят чисти дрехи.

Сватбеният им ден.

Ръцете ѝ започнаха да треперят само при мисълта. Омъжваше се за Ник. Щеше да му се отдаде, а също и той на нея. Завинаги. Замайването се върна с плашеща сила. Тя заби нокти в дланите си и се концентрира върху болката. Недей, недей, недей, нареди си. Не мисли за това. Не мисли за нищо. Просто го преживей някак.

Когато Иймс приключи с акта за раждане на Ник, провери съдържанието на този на Фиона и ги накара да попълнят брачното свидетелство. Фиона подаде на Теди халките на родителите си. Залата беше празна, присъстваха единствено тя, Ник, Теди, Стивън и Иймс. Беше благодарна за това. Случилото се сутринта представляваше истински цирк и клоуните продължаваха да чакат на стълбите на съдебната палата. Поне нямаше да им се наложи да произнесат клетвите си пред някаква тълпа.

След кратко суетене Иймс започна. Нямаше шеги и романтични сантименталности, проста церемония с размяна на пръстени и полагането на клетви. И после всичко приключи. Те стояха един срещу друг с тънки златни халки на пръстите си. Никълъс и Фиона Соумс… Или пък бяха Елгън? Съпруг и съпруга. Докато смъртта ги раздели.

Иймс подписа брачното свидетелство, а после накара адвокатите им да сторят същото. След това им пожела приятен ден, заяви на Ник, че е свободен да си върви и с тънка иронична усмивка го посъветва да стои настрана от „Пързалката” и други подобни места при бъдещо бродене из града.

Четиримата стояха по местата си неловко, не напълно сигурни какво точно да предприемат, докато Стивън не наруши мълчанието, като плесна с ръце и заяви, че отвън се е струпала тълпа журналисти и ако искат да завършат започнатото успешно и да накарат хората да вярват, че арестът на Ник е бил грешка, ако желаят да избегнат скандал, по-добре да си дадат вид на щастливи младоженци. Събраха си нещата и го последваха навън.

На стълбите на съдебната палата Стивън Амброуз уведоми присъстващите, че Камерън Иймс е проявил скандално чувство за справедливост и дължи извинение на клиентите му. Арестуването на господин Соумс е било ненадмината грешка. Пострадал е ужасно в ръцете на полицията и на правораздавателната система и после е бил принуден чрез сила да се ожени за годеницата си, бившата госпожица Финеган много преди двойката да е възнамерявала да го стори.

— Това е 1889 година — ревна за ефект и стовари юмрук върху дланта си, — а не средновековието! Никой не бива да бъде принуждаван да се жени в съда сред престъпниците само за да изчисти името си!

После добави, че въпреки оттеглянето на обвиненията, господин Соумс обмисля да заведе дело за неправомерно задържане и потъпкване на гражданските му права.

Бяха направени снимки, включително такава, на която Никълъс целува младата си невеста по бузата и друга, на която Фиона държи букет рози, купени от един от репортерите от близка сергия. Задаваха се въпроси и звучаха отговори, точното изписване на имената беше повтаряно отново и отново, към двойката бяха отправени благопожелания и поздравления и накрая тълпата се разпръсна. Теди и Стивън промълвиха по няколко думи на сбогуване — и двамата мъже заявиха, че този ден спокойно може да бъде определен като най-интересния в кариерите им — и после си тръгнаха. А Фиона и Ник останаха сами.

Фиона заговори първа.

— Ник… Аз… Струва ми се, че ще припадна.

— Не, недей! Под онова дърво има пейка. Хайде.

Той я подхвана за лакътя и я отведе настрана от съдебната палата. Тя седна и отпусна глава върху коленете си. Кожата ѝ лепнеше. Сърцето ѝ блъскаше бясно. Имаше усещането, че е на път да повърне.

— Какво направихме? — промълви. — Какво ще кажа на Уил?

Ник я потърка нежно по гърба.

— Съжалявам, Фиона — отговори. Толкова съжалявам. — И после избухна в сълзи. Плачеше така неудържимо, че тя едва успяваше да разчлени думите му. — Съсипах ти… живота… Уил… Ти… Обичаше го.

Фиона се замисли над казаното от него. Хвърли поглед към заобикалящите я сгради, към дърветата и обедното слънце. После се обърна към него.

— Не, не го обичах. Не истински — произнесе със странно спокоен тон.

— Какво? — попита той подсмърчайки.

— Беше прав. Помниш ли онази вечер в апартамента ти? Когато се скарахме? Ти заяви, че не обичам Уил. Не и по начина, по който обичах Джо. Обичах много неща у Уил. Доброто му сърце. Интелигентността му. Допадаше ми бляскавият му начин на живот. А освен това харесваше ми отново да бъда пожелана от някого, да бъда прегръщана и закриляна. Но не го обичах. Не и както е редно. Съжалявам единствено, искрено съжалявам, че съм на път да му причиня толкова много болка. Джо беше истинската ми любов, Ник. Същото, което Хенри е представлявал за теб. Срещаш само един такъв човек в живота си. Колкото и да е трудно, мисля, че е време да го приема.

— Обичаш ли ме?

Тя му се усмихна.

— Знаеш, че те обичам.

— И аз те обичам и ще се грижа добре за теб, Фий. Също и за Шийми. Обещавам да го сторя. Ще бъда най-добрият съпруг на света. Знам, че бракът няма да е най-стандартният възможен брак… Аз… Не мога да ти дам деца… Но ще ти предоставя всичко друго. Хубав дом. Дрехи. Приятни вечери навън. Каквото пожелаеш. Нямам толкова пари, колкото Уил, но не са и малко. Около десет хиляди лири годишно. И галерията е на път да отвори. Перспективите ми са доста добри.

Фиона го изгледа косо.

— Никълъс Соумс… Предложение ли ми правиш?

— Предполагам, че е нещо такова. Малко след свършен факт, но…

— Приемам.

— Наистина ли?

— Напълно. — Тя облегна глава на рамото му. — Бих се оженила повторно за теб още на мига, Ник. Бих предприела всичко, за да те задържа тук. За мен ти си най-важният човек на света. Ти и Шийми.

Чу го отново да подсмърча. След няколко секунди прошепна:

— Сигурна ли си, че желаеш именно това? Защото ако искаш, предполагам, че има възможност да се разведем.

— Не, няма. Това би предизвикало не по-малък скандал от този, който избегнахме току-що, а вълнението ми стига за известно време.

— Ами онази прекрасна рокля, Фий? И бижутата, подарени ти от Уил?

— Роклята може да бъде облечена от друга. Колкото до това… — Тя измъкна пръстена с огромен диамант от пръста си и го пъхна в чантата си. — Никога не е бил на мястото си на моята ръка.

— Ами пътешествието. Очакваше го с нетърпение, а сега не можеш да се качиш на кораба и да отпътуваш за Франция следващата седмица.

— Не — отвърна тя и му се усмихна радостно, осъзнала какво би могла да прави вместо това. — Но бих могла да отида в моята красива чайна, Ник! Мога да сложа престилка и да се заловя за работа. — Тя се засмя. — Няма да се налага да се отказвам от нея! Как изобщо съм могла да си го представя? Знаеш ли какво? Не мога да чакам. Не мога да дочакам да се върна там, да видя розите си, да открия заведението и да съм затънала до шия в чай и курабии.

Ник пое ръката ѝ в своята.

— Аз ще те заведа на меден месец, Фий.

— Така ли? Къде?

— На Кони Айлънд.

Фиона се засмя.

— Заедно с Шийми, Майкъл и семейство Мънро. Ще бъде истинска романтика!

Фиона и Ник седяха на пейката с хванати ръце и разговаряха, докато не удари един часът и Фиона не осъзна колко е напреднало времето и също така колко се тревожат всички у дома. Изхвърча от къщата предишната вечер бързо колкото можа, като отдели едва няколко секунди, за да уведоми Алек, че нещо се е случило с Ник.

— По-добре да отидем у дома, не мислиш ли? — предложи. — Сигурно са се побъркали от тревога. Трябва да съобщим на Майкъл за случилото се.

Ник изсумтя.

— Мисля, че бих предпочел да ме депортират.

Станаха да си вървят и Фиона забеляза, че раната на бузата му отново кърви. Попи я с носната кърпа на Теди, която все още държеше стисната на топка в ръката си.

— Между другото — заговори тя. — Номерът, който пробва да извъртиш, беше доста глупав. Да се правиш на виконт. Никакъкв срам ли нямаш?

Той хвана ръката ѝ.

— Фиона, това не беше номер — промълви тихо.

Тя го погледна, като изучаваше изражението му.

— Ти… Не се шегуваш, така ли?

Той поклати глава. После целуна ръката ѝ и обяви с печална усмивка:

— Позволете ми да съм първият, поздравил ви за вашия брак, виконтесо.

Глава 56

Току-що излязъл от единствената вана за седмицата, която хазайката му позволяваше да взема, Джо облече през глава чиста риза и я запаса в панталоните си. Огледа лицето си в малкото квадратно парче огледало, което висеше над бюрото в стаята му и среса косата си. Днес щеше да започне да издирва в Челси. Беше в града от три седмици, а още нямаше и помен от Фиона. Ставаше все по-трудно да поддържа оптимизма си.

Майкъл Чарлс Финеган се оказа друга задънена улица. Да, той имаше племенница, но се казваше Франсес и беше само на десет години. Еди не извади по-голям късмет. Открил нужния адрес на Осмо Авеню — в сградата се помещаваше магазин за хранителни стоки — и почукал на вратата. Вързрастен мъж отворил и потвърдил, че Майкъл Финеган живее там, но бил излязъл за вечерта. Казал на Еди да се върне на сутринта. Еди опитал да научи дали Майкъл има племенница, но мъжът го срязал, като заявил, че тази вечер е имало достатъчно суматоха и повече нямало да отговаря на въпросите на хаймани от улицата. После му хлопнал вратата под носа.

Това се беше случило по-миналия ден. Вчера Еди си намери работа да раздава листовки и не успя да се върне на Осмо Авеню, но даде адреса на Джо. Тази сутрин щеше да отиде лично. Налагаше се да открие Фиона по възможност по-скоро. Внимаваше с парите си изключително много, но въпреки това те се топяха.

— Къде си, момиче? — изстена в празната стая. — Къде си, по дяволите? — Обзе го смазващо чувство на отчаяние. Поседна на леглото си за няколко минути с лакти, опрени в коленете, убеден, че никога няма да я издири и че всички му надежди и усилия са напразни.

Отпъди мисълта, твърдо решен да продължи да търси. Не можеше да си позволи да се откаже сега. Тя беше тук. Чувстваше го; знаеше го. Всичко, което трябваше да постигне, бе да открие точните Финеган. Протегна се за обувките си, а внезапното почукване на вратата му се стори така силно, че го накара да подскочи.

— Господине! — прозвуча тих глас. — Отворете! Открих я! Този път наистина я открих!

Джо се озова в другия край на стаята с два скока. Отвори рязко вратата. Еди стоеше на прага с вестник в ръцете.

— Вижте! Тя е, нали? Фиона Финеган! Това е тя, нали?

Той пое вестника. И ето, че на втората страница зърна снимка на Фиона, но не на Фиона, която познаваше. Тази Фиона се усмихваше. Носеше стилен костюм и красива шапка. Изглеждаше прекрасно. Направо искреше. Един мъж я целуваше по бузата. Заглавието гласеше: „Най-очарователната двойка на Ню Йорк сключва брак на церемония в съдебната зала”. В статията написана от господин Питър Хилтън пишеше:

В този брой няма да има рубрика, драги читателю. Днес само една новина си струва да бъде съобщена и това е драматичното бракосъчетание на красивия млад търговец на картини Никълъс Соумс и Фиона Финеган, прелестната собственичка на „Тас Тий“ и на салона „Чаена роза“, чието откриване предстои. Тази сутрин новината предизвика голямо вълнение в града, а небезизвестен милионер, който бе съперник на г-н Соумс за ръката на г-ца Финеган, се оттегли в провинцията. В любовта и войната всичко е позволено, скъпи мои, но да не се отплесвам. Нека се върнем към вторник вечер и неправомерния арест, довел до брак…

В статията се описваше арестът на Никълъс Соумс, предложената защита от страна на адвоката му, храбрите показания на самия Хилтън в полза на господин Соумс и произнесената през сълзи молба на госпожица Финеган пред съдията. Като допълнение към статията бяха написани пояснения за галерията на Никълъс Соумс и процъфтяващата търговия с чай на Фиона.

Джо беше зашеметен. Това не беше реално. Не можеше да бъде. Продължи да чете. Фиона живеела в Челси, казваше се в статията. Над магазина за хранителни стоки на чичо ѝ — Майкъл Финеган. Точно мястото, посетено от Еди. Ако само се беше запътил натам, към Осмо Авеню вместо към Дуейн Стрийт. О, боже, ако само беше постъпил така…

— Господине? Добре ли сте? Не ми изглеждате съвсем във форма — заговори Еди. — Искате ли чаша кафе? Малко уиски? Може би трябва да поседнете.

— Добре съм — отговори сковано Джо.

Бръкна в джоба си, извади първото напипано там и го подаде на Еди.

— Цял долар? Иха, благодаря.

Джо бързо го отпрати. Отново сграбчи вестника и се взря в снимката с надеждата някак си да се окаже, че това не е Фиона. Но беше точно тя. Лицето ѝ, усмивката ѝ не можеха да бъдат сбъркани. Почувства се празен. Съвсем кух. В него вече не беше останало нищо. Нямаше сърце, нито надежда или живот. Бяха си отишли. Изтръгнати в рамките на един миг.

Докато я наблюдаваше, от устните му се откъсна горчив смях. Какъв глупак беше само. Далече не беше окаяното и онеправдано момиченце, което си представяше. Не се намираше в беда, нито беше изгубена и уплашена. Колко самонадеяно от негова страна да приеме, че ще е нещастна и самотна без него. Вече представляваше една красива и успяла жена, а не момичето, чието сърце някога разби на Старите стълби. Беше продължила напред и си беше изградила напълно нов живот. Хубав живот. Изглеждаше точно толкова щастлива, колкото се полагаше на една младоженка редом с елегантния младоженец — мъж, който, доколкото Джо можеше да прецени по вида му, стоеше доста по-високо в социалната стълбица от зарзаватчия от Уайтчапъл.

Джо го погледна — пострадал от побой и въпреки това красив, как я целува по бузата, и почувства как му се повдига от ревност при мисълта за нея в обятията му. Ти какво очакваше, попита се сам ядосано. Ти я остави и тя си е намерила друг. Точно както е било редно да постъпи.

За част от секундата обмисли да се срещне с нея. Да я зърне за един последен път. Но осъзнаваше, че постъпката му би била себична и нечестна и само би я разстроила. Всичко това се случваше по негова вина, а не по нейна. И пасваше идеално на потока от събития. Наказание за онова, което ѝ причини. В главата му отново прозвуча гласът на баба му: „Не сме наказвани заради греховете си, а чрез тях“.

Нямаше да отиде да я види. Щеше да я остави да живее живота си. А той щеше да продължи със своя. Без нея. Тя нямаше да се върне при него. Нямаше да се прибере в Лондон. Почувства как в гърдите му се надига болка, разтърсващо го из дълбини усещане за загуба, което го ужасяваше. Не трябваше да му се поддава. Завладееше ли го, щеше да се пръсне на парченца.

Измъкна пътната си чанта изпод леглото. Щеше да си замине още днес. Имаше билет за връщане. Щеше да намери Брендън на мястото, където работеше, да се сбогува, а после да поеме към пристанището, за да провери дали някой кораб потегля тази вечер и дали е останала случайно свободна койка. Отвори най-горното чекмедже на бюрото, събра вещите си и ги напъха в чантата. Картата на Ню Йорк също беше там. Лежеше отворена на западната част на града. Челси. Там, където живееше тя. Където планираше да отиде днес. Изпусна я за един ден. За един проклет ден.

Без предупреждение болката отново се сгромоляса отгоре му, потопи го в безкрайна бездна, погълна го. Изпълни го със своята задушаваща печал, със своята тъга, със своето умопомрачение. И той знаеше, че оттук нататък ще е все така. Завинаги.