Часовникаря

34.

Четвъртък, 8,32 ч.

Сами в лабораторията, Райм и Сакс гледаха натрупаните на масата улики от разследването на корумпираните полицаи в „Сейнт Джеймс“ и Часовникаря.

Сакс изглеждаше съсредоточена, но Райм знаеше, че мисли за друго. До късно през нощта бяха обсъждали случилото се. Престъпната дейност на полицаите от участък 118 бе достатъчен удар за нея, но фактът, че нейни колеги са били наети да я убият, още повече я беше потресъл. Сакс твърдеше, че още не е решила със сигурност дали да напусне, но от пръв поглед Райм виждаше, че ще го направи. Освен това знаеше, че е водила преговори с „Арджайл секюрити“.

Нямаше съмнение.

Той се опита да не мисли за това и отново погледна уликите.

Джералд Дънкан — когато Том бе нарекъл „Диетичния извършител“ — чакаше да му бъдат предявени обвинения по всички нарушенията на закона, които бе извършил — все дребни. ДНК-анализът доказа, че кръвта по ножа за картон, якето, хвърлено в реката, и локвите на кея е негова, а парченцето от нокът се оказа отчупено от неговия пръст.

Разследването на полицаите от участък 118 вървеше бавно.

Имаха достатъчно доказателства срещу Бейкър и Уолас, а също срещу мнимия служител на вътрешния отдел, който помагаше на заместник-кмета в Малката Италия. Пръст от мястото на убийството на Сарковски и събраната от дома на Крийли в Уестчестър бе намерена в домовете на Бейкър и другия полицай. Разбира се, имаха влакна от въже, свързващи Бейкър с убийството на Крийли, но подобни бяха намерени и на яхтата на Уолас. Мнимият полицай от вътрешния отдел притежаваше кожени ръкавици, частички от които бяха открити по инструментите до камината на Крийли.

Тримата обаче не оказваха съдействие. Не приемаха предложенията за споразумение и нямаше доказателства за вината на никой друг, включително на двамата полицаи, които бяха стояли на пост пред изоставеното магазинче и сега твърдяха, че са невинни.

Райм беше убеден, че рано или късно ще разобличи всички корумпирани полицаи от участък 118, но не искаше рано или късно — искаше сега. Останалите полицаи от „Сейнт Джеймс“ може би замисляха да убият други свидетели. Освен това имаше вероятност някой от тях да заплашва семействата на Бейкър и Уолас, за да ги принуди да мълчат.

Райм имаше работа и по други случаи. Само преди минути му се бяха обадили за друго престъпление — агентът от ФБР Фред Делрей (временно освободил се от досадното разследване на финансови злоупотреби) обясни, че в Националния институт за стандарти и технологии в Бруклин бил извършен палеж. Щетите бяха минимални, но извършителят бе проникнал през изключително сложна система за охрана, а при постоянния страх от тероризъм всяко незаконно проникване в държавни институции приковаваше вниманието на властите, федералните искаха Райм да анализира уликите. Той бе готов да им помогне, но беше с вързани ръце заради разследването на участък 118.

Райм погледна малкото правоъгълно листче оставено до едно отворено куфарче в лабораторията — молбата на Сакс за постъпване в „Арджайл секюрити“. На ярката светлина от пълната луна в нощното небе хартията бе ослепително бяла. Трудно му беше да я види ясно, или каквото и да било друго.

Сега не искаше да мисли за това.

Със Сакс час по-скоро трябваше да приключат случая.

Един куриер донесе материалите по убийството на приятеля на Дънкан, замислено и извършено от Бейкър. Разследването все още беше отворено — за убийство няма давност — но за тази година нямаше нищо ново. В този стар случай Райм се надяваше да намери следи, водещи към други виновници от участък 118.

Той отвори на компютъра архива на „Ню Йорк Таймс“ и прочете краткото съобщение за убития, Андрю Кълбърт. Споменаваше се само, че бизнесменът от Дълът бил убит при опит за грабеж в централен Манхатън. Нямало заподозрени. Журналистите не се бяха помъчили да разследват повече.

Райм накара Том да монтира доклада от разследването на автоматичната му рамка за четене, и го прегледа. Както при повечето неясни случаи, бележките бяха направени с няколко различни почерка, понеже отговорността е била предавана — обикновено при намаляващо желание за работа — от един на друг детектив. Според доклада от огледа следите били малко, нямало отпечатъци от пръсти или обувки, не били намерени гилзи (смъртта бе причинена от два куршума в главата, обикновени 38-калиброви, което означаваше, че оръжието е било револвер).

— При теб ли е списъкът с уликите? — обърна се той към Сакс.

— Чакай да видя. Да, ето. — Тя вдигна листа. — Ще ти го прочета.

Райм затвори очи, за да си представи по-добре предметите.

— Портфейл — зачете Сакс, — ключ от хотелска стая от „Сейнт Реджис“, ключе от барче за алкохол, химикалка, две слухови апаратчета, клетъчен телефон, миникомпютърче, бележник, пакет дъвки, малък тефтер с думите „тоалетна“ и въпросителен знак върху най-горния лист. На втория лист пишело „шардоне“. Това е. Водещ разследването — детектив Джон Репети.

Райм се беше разсеял, изведнъж се сепна:

— Какво?

— Рапети — той е водил разследването. Искаш ли да му се обадя?

— Не, искам да направиш нещо друго.

„Като обсебен от зъл дух…“

Кейтрин Данс слушаше стар запис на блусаря Лемън Джеферсън на миникомпютърчето си — „Виж, гробът ми ме чака чист“ — и гледаше куфара си, който упорито отказваше да побере всичките ѝ вещи.

„Какво толкова съм купила? — мислеше си тя. — Само два чифта обувки, няколко коледни подаръка… е, добре, де, три чифта обувки, но едните са с високи токчета. Те не се броят. Пуловер. Да, сигурно пуловерът пречи.“

Тя го извади. Пак опита. Куфарът аха да се затвори, но не му достигнаха няколко сантиметра.

„Като обсебен…“

Тя се отказа да изглежда елегантно. Намери найлонова чанта от обслужването на стаите и напъха в нея дънките си, костюмчето, ролките за къдрене и проклетия обемист пуловер. Отново се опита да затвори куфара.

Щрак.

Нямаше нужда от магия.

Телефонът в хотелската стая иззвъня и от рецепцията ѝ съобщиха, че имала гостенка.

Точно навреме.

— Да се качи.

След няколко минути в стаята влезе мнимата четвърта жертва на Часовникаря, сержант Луси Рихтер. Настани се на малкия диван.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря. Няма да се задържам.

Данс кимна към малкия хладилник:

— Тия минибарчета са дело на дявола. Шоколадчета и чипс. Те са ми слабост. Е, всичко, което става за ядене, ми е слабост. И на всичкото отгоре е скъпо.

Луси, която явно не се интересуваше от калориите в храната, се засмя.

— Чух, че са го заловили — добави след малко. — Полицаят, който пази апартамента ми, ми каза. Но не спомена подробности.

Агентката ѝ разказа, че Джералд Дънкан всъщност не е никакъв убиец, а просто е искал да разобличи корумпирани полицаи.

Луси изненадано поклати глава. Огледа малката стая. Направи няколко безсмислени забележки за картините на стената и гледката от прозореца. Основното, което се виждаше, бяха мръсни стени, сняг и отдушници.

— Дойдох само да благодаря.

„Нима? — помисли си Данс. — Не мисля така.“

— Няма за какво да ми благодариш. Просто си вършехме работата.

Забеляза, че Луси седи с ръце отстрани на тялото, спокойно, облегната назад, с отпуснати рамене, не присвити. Явно бе решила да ѝ сподели нещо.

Данс изчака събеседничката ѝ да заговори.

— Психолог ли си?

— Не. Само полицай.

При разпитите, които водеше, не беше необичайно свидетелите и заподозрените да разказват за свои недостатъци, омразни роднини, братя и сестри, от които ревнуват, изневеряващи съпрузи, неща, които ги ядосват или радват, за плановете и очакванията си… Не, тя не беше психолог. Но бе полицай, майка и специалист по кинесика — трите изискваха еднакво умение да изслушва.

— Е, предразполагаш хората да говорят. Особено след нахлуването на онзи побъркан в дома ми. Може би ще ми дадеш съвет за едно нещо. Била ли си в армията?

— Не, съпругът ми беше.

Луси кимна.

— Продължавай — насърчи я Данс.

— Не знам какво да правя. Днес ще получа отличието, за което ти казах. Има обаче един проблем.

Луси разказа повече за задълженията си в Ирак, за камионите и цистерните с гориво.

Данс отвори барчето и извади две бутилки „Будвайзер“ за по шест долара. Вдигна въпросително вежди.

— Да, благодаря.

Тя ги отвори и подаде едната на гостенката си. Когато ръцете са ти заети с нещо, умът ти се освобождава да слушаш, а гласът ти — да говориш.

— Така, във взвода имаше един ефрейтор, Пит. Запасняк от Южна Дакота. Странен тип. Наистина странен. В родината бил треньор по футбол и работел в строителството. Много ми помагаше. Преди около месец двамата трябваше да прегледаме няколко повредени камиона. Някои щяхме да изпратим във форт Хууд за поправка, други да поправим сами, имаше и неспасяеми. Бях в кабинета, а той — в стола. Трябваше да го взема в един часа и да отидем в работилницата. Отидох с бронетранспортьор. Почти бях стигнала до стола. Пит ме чакаше. В този момент избухна СВУ. Това е бомба.

Данс, разбира се, знаеше какво е.

— Бях на десетина метра от него, когато се взриви. Пит ми махаше, изведнъж блесна светлина и всичко се промени. Сякаш само за едно мигване се озоваваш на съвсем друго място. — Луси погледна през прозореца. — Фасадата на стола се срина, имаше палми… те просто изчезнаха. Няколко войници и цивилни… Преди миг бяха там, а вече ги нямаше.

Говореше невероятно спокойно. Данс познаваше този тон; често го чуваше от свидетели, които са загубили близки хора при престъпление. Това бяха най-трудните ѝ разпити.

— Тялото на Пит бе обезобразено. Не мога да ти го опиша. — Луси се задави. — Целият бе в кръв, обгорял, натрошен… Много пъти съм виждала такива неща. Но това беше ужасно.

Тя отпи глътка бира и прегърна бутилката като бебе или кукла.

Данс не направи опит да я утеши. Нямаше смисъл. Кимна ѝ да продължава. Луси си пое дълбоко въздух. Преплете пръстите на ръцете си. Този обичаен жест в практиката на Данс означаваше желание да се пребориш с напрежението, произтичащо от чувство за вина, мъка или срам.

— Проблемът е там, че… бях закъсняла. Забавих се в кабинета. Погледнах часовника. Беше дванайсет и петдесет и пет, но ми беше останала половин чаша кока-кола. Мислех да я хвърля — за да стигна до стола ми трябваха точно пет минути — но исках да си я допия. Да седна и да си я довърша. Затова закъснях за срещата. Ако бях отишла навреме, той нямаше да загине. Щях да го взема и да сме се отдалечили на двеста-триста метра, когато бомбата избухна.

— Ти пострада ли?

— Малко. — Луси вдигна ръкава си и показа голям груб белег. — Нищо сериозно. — Втренчи се в белега и отпи глътка бира; вдигна очи. — Дори с една минута по-малко да се бях забавила, той щеше да е в бронетранспортьора и може би нямаше да загине. Шейсет секунди… Това можеше да спаси живота му. И всичко заради една кока-кола. Исках да си допия проклетата кока-кола. — Тя се изсмя мрачно. — И после кой се опитва да ме убие? Някой, който си е избрал прякора Часовникаря, оставя голям часовник в банята ми. В продължение на месеци единственото, за което си мисля, е как съдбата, как една обикновена минута по един или друг начин слага границата между живот и смърт. А сега този побъркан ми го хвърля в лицето като ръкавица.

Тази жена бе войник, смъртта на другаря ѝ наистина бе трагична, но явно я тревожеше и още нещо.

— Какво още? Има още нещо, нали?

Луси се изсмя тихо:

— Това е проблемът. Трябваше да се върна следващия месец. Но се почувствах толкова виновна за Пит, че казах на командира си да ме запише за тази смяна.

Данс кимна.

— Затова ме награждават. Не защото съм пострадала. Ние всеки ден получаваме рани. Армията трудно набира нови войници. Използват такива като мен, които доброволно се връщат там, като пример за другите. На нас, видиш ли, толкова ни е харесало там, че нямаме търпение пак да отидем. Нещо в този дух.

— Да не би да размисли?

Луси кимна:

— Ще се побъркам. Не мога да спя. Не мога да се любя със съпруга си, не мога да правя нищо… Самотна съм, страх ме е. Но зная също, че там правим нещо много важно, правим добро за много хора. Не мога да реша. Просто не мога.

— Какво ще стане, ако им кажеш, че си променила решението си?

— Не знам. Вероятно ще се ядосат. Но едва ли ще се стигне до военен съд. Това е повече мой проблем. Ще разочаровам много хора. Ще се откажа от нещо, което съм решила. Никога досега не съм го правила. Ще се отметна от думата си.

Данс се замисли за малко, отпи глътка бира.

— Не мога да ти кажа какво да правиш. Едно обаче искам да знаеш. Моята работа е да търся истината. Повечето хора, с които работя, са престъпници. Знаят истината, но лъжат, за да спасят кожата си. Много от хората, които срещам обаче, лъжат сами себе си. Обикновено дори не подозират. Но независимо дали лъжеш полицията, приятелите или себе си, признаците са едни. Изпадаш в стрес, поддаваш се на гняв, потисната си. Лъжата загрозява човека. Истината — обратното… Разбира се, понякога ни се струва, че истината е най-лошото нещо. Не мога да изброя колко пъти, след като принудя заподозрения да си признае, той ме поглежда и в очите му личи истинско облекчение. Това е най-странното. Понякога дори ми благодари.

— Искаш да кажеш, че аз знам истината?

— О, да. Знаеш я. Тя е в теб. Добре скрита. Може да не я харесаш, когато я откриеш, но е там.

— Как да я намеря? Как да подложа на разпит сама себе си?

Данс се засмя:

— Този израз ми хареса. Потърсѝ нещата, които търся аз: гняв, депресия, оправдания, шикалкавене. Запитай се кога се чувстваш така и защо. И не се оставяй да се заблудиш. Скоро ще намериш онова, което търсиш.

Луси се наведе и я прегърна — нещо, което малко разпитвани правеха. Засмя се:

— Хрумна ми нещо. Хайде двете да напишем учебник: „Ръководство по саморазпитване за момичета“. Ще стане бестселър.

— Дадено.

Чукнаха се с бирите.

След пет минути, когато вече преполовяваха чипса, телефонът на Данс иззвъня. Тя погледна името на екранчето. Поклати глава и се засмя.

Звънецът иззвъня. След малко Том въведе Кейтрин Данс в лабораторията. Косата ѝ беше разпусната, не сплетена като преди, и слушалките ѝ висяха на врата. Тя съблече лекото си палто, подаде го на Том и поздрави Сакс и Мел Купър, който също току-що бе дошъл.

Райм ѝ се беше обадил с молба отново да им помогне.

Тя с удоволствие се съгласи.

— Има ново развитие на случая. Имаме нужда от помощта ти.

— Какво мога да направя?

Той ѝ обясни за убийството на приятеля на Дънкан, Андрю Кълбърт, заради когото Часовникаря решил да разобличи Бейкър и Уолас.

— Има нещо странно. С Амелия прегледахме материалите за убийството на Кълбърт. Сред вещите му имало бележник с две записани неща. Едното е „шардоне“, което означава, че може би е смятал да си купи вино. Другото обаче е „тоалетна“ с въпросителен знак… Защо е написал такова нещо? Размишлявах над това и ми хрумна, че това са неща, които човек би носил написани, ако не знае английски или има проблеми с говора или слуха. За да може да си поръча вино в ресторанта и да попита къде е тоалетната.

— Значи — предположи Данс — човекът може би е бил убит, защото не е дал достатъчно бързо портфейла си или не е разбирал какво иска да му каже грабителят… — Тя кимна. — Дънкан мисли, че Бейкър е убил приятеля му, но може би просто е било съвпадение.

— Има и още нещо — намеси се Сакс.

— Разговарях с вдовицата на Кълбърт в Дълът — продължи Райм. — Каза, че бил глухоням по рождение.

Сакс добави:

— Дънкан обаче твърдеше, че Кълбърт е спасил живота му в армията. Ако е бил глухоням, няма как да е служил.

— Мисля, че Дънкан просто е прочел за жертвата на грабеж и се е представил за неин приятел — за да повярваме в мотива му да разобличи Бейкър. — Криминалистът сви рамене.

— Може би не е проблем. Все пак благодарение на него заловихме корумпиран полицай. Остават обаче няколко въпроса. Хрумна ми, че можеш да погледнеш записа с показанията му и да кажеш какво смяташ.

— Разбира се.

Райм кимна на Купър, който въведе някаква команда на компютъра.

След малко на един монитор се появи образът на Джералд Дънкан. Седеше спокойно в стая за разпити и Селито описваше подробностите: кой е арестантът, датата и по кое разследване е разпитът. Даването на показания започна след това. Дънкан разказа приблизително същото, както пред Райм на тротоара при последното „местопрестъпление“.

Данс гледаше, слушаше внимателно и кимаше замислено.

Когато показанията свършиха, Купър натисна пауза и лицето на Дънкан застина на екрана.

Данс погледна Райм:

— Това ли е всичко?

— Да. — Той забеляза, че лицето ѝ е напрегнато. — Какво мислиш?

— Ами… — Тя се подвоуми. — Май не е само разказът за убийството на приятеля му… Имам чувството, че всичко, което казва, е лъжа.

Настъпи тишина.

Пълна тишина.

Накрая Райм се вгледа в лицето на Дънкан на монитора и каза:

— Обясни.

— Получих представа за основните му реакции, когато описваше плана за арестуването на Бейкър. Знаем, че в общи линии това е истина. Затова, когато нивото на стреса се променя, смятам, че лъже. Видях значителни отклонения от основната линия на поведение, когато разказваше за убийството на приятеля си. Освен това съм почти сигурна, че не се казва Дънкан. И че не живее в Колорадо.

Пак погледна екрана и кимна:

— Хайде пак да го изгледаме. Спри в средата. В момента, когато докосва бузата си.

Купър върна записа.

— Тук. Пуснѝ.

— Не съм наранил никого — говореше арестантът. — Не бих могъл да го направя. Може би малко наруших закона…

Тя поклати глава и се намръщи.

— Какво има? — попита Сакс.

— Очите му… — прошепна Данс. — О, това е проблем.

— Защо?

— Мисля, че това е опасен човек, много опасен. Прекарала съм месеци в изучаване на записи от разпитите на серийния убиец Тед Бънди. Той е бил истински социопат, което означава, че може да лъже, на практика без да се издава с нищо. При Бънди обаче се забелязва лека промяна на погледа всеки път, когато твърди, че не е убил никого. Реагира така, защото убийствата са най-важното нещо в живота му. Не се смущава, че могат да го разкрият, а от това, че трябва да отрече нещо, с което се гордее, което му доставя удоволствие. — Тя кимна към екрана. — Точно както Дънкан направи преди малко.

— Сигурна ли си? — попита Сакс.

— Не сто процента, но трябва да го разпитате още.

Райм трескаво премисляше случилото се през последните няколко дни.

— Каквото и да е намислил, най-добре да го задържим при строг режим, докато изясним какво става.

Понеже бе извършил само леки престъпления, несвързани с насилие, Дънкан лежеше в общия арест на „Сентър Стрийт“. Оттам бе трудно да се измъкне, но не и невъзможно. Райм нареди да го свържат с директора на централния арест.

Представи се и поиска Дънкан да бъде преместен в килия с по-строг режим.

Отначало директорът на ареста не каза нищо. Райм си помисли, че защото не обича да му нареждат цивилни.

„Тази проклета политика…“

Намръщи се и погледна Сакс. Тя имаше право да нареди преместването на затворника. В този момент стана ясна истинската причина за мълчанието на директора. Той измънка:

— Ами, детектив Райм… Той никога не е постъпвал тук. Не сме го приемали.

— Какво?

— Споразумял се е с прокурора. Той освободи Дънкан снощи. Мислех, че знаете.

35.

10.03 ч.

В метрото Чарлз Веспасиан Хейл, човекът, който се представяше за Джералд Дънкан Часовникаря, погледна часовника си (джобния си часовник „Бреге“, към който се бе привързал, макар че вече не беше подходящ за ролята, която смяташе да изиграе).

Всичко вървеше по план. Взел беше метрото от Бруклин, където бе главното му скривалище. Беше възбуден и нетърпелив, но при все това се чувстваше в хармония със себе си.

Разбира се, много малко от онова, което бе казал на Винсънт Рейнолдс за миналото си, беше вярно. Не би могъл да му разкаже повече. Планираше дълга кариера в професията си и знаеше, че малодушният изнасилвал, ще изпее всичко на ченгетата още при първа възможност.

Хейл бе роден в Чикаго, в семейството на учител по латински (оттам идваше и второто му име, на един благороден римски император) и началничката на отдела за дребни предмети в местния супермаркет „Сиърс“. Родителите му никога не говореха много, никога не правеха нищо особено. Всяка вечер след хранене баща му се уединяваше с книгите си, а майка му — с шевната си машина. За общо семейно занимание можеше да се смята гледането на евтини комедии и предсказуеми детективски сериали по телевизията, която им даваше уникална възможност за комуникация — чрез коментарите за предаванията те изразяваха желания и протести, които никога не са имали куража да изрекат директно. Не че предприемаха някакви действия по отношение на тези завоалирани послания.

Тихо…

Момчето израсна като самотник. Бе заченато по погрешка и родителите му се отнасяха към него сдържано, апатично и неуверено, сякаш беше рядък вид растение, което не бяха сигурни кога точно трябва поливат и торят. Досадата и самотата измъчваха Чарлз като отворена рана и той отчаяно си търсеше с какво да се занимава от страх, че мъчителното безвремие в дома му ще го задуши.

По цял ден скиташе навън — обикаляше околността, катереше се по дървета. По някаква причина навън самотата беше по-поносима. Винаги имаше с какво да се разсееш, винаги можеше да намериш нещо ново зад следващия хълм или под някой клон. В училище се записа в кръжока по биология, участваше в скаутски експедиции и винаги първи се наемаше да мине по въжения мост, да скочи в някой вир или да се спусне по въже на курсовете по оцеляване.

Ако го затвореха вътре, Чарлз отделяше много време да подрежда. До безкрай можеше да запълва мъчителните часове, подреждайки канцеларски материали, книги и играчки. Когато го правеше, не се чувстваше самотен и скуката не го измъчваше. Не се боеше от тишината.

Когато нещо не беше подредено и точно, той се изнервяше, дори несъвършенството да е в недобре сглобените релси на детското влакче или изкривена капла на велосипеда му. Ако нещо не вървеше гладко, той настръхваше, както повечето хора потръпват от скърцането на стиропор.

Бракът на родителите му например. След развода той не проговори на никого от тях. Животът трябваше да е подреден и идеален. Когато не беше, той се чувстваше в правото си да отстрани елементите, които не са си на мястото. Не ходеше на църква (бе установил, че е много малко вероятно да сложиш ред в живота си и да изпълниш целите си чрез комуникация с по-висши същества), но ако би помолил за нещо Бог, то би било родителите му да умрат.

Хейл служи две години в армията, където се справяше отлично в условията на военна дисциплина (единственият недостатък за по-нататъшната му кариера щяха да са пръстовите отпечатъци, документирани в досието му). Постъпи в училище за офицерски кандидати и привлече вниманието на преподавателите си, които го съветваха да учи военна история, тактика и стратегическо планиране.

След като се уволни, замина за една година в Европа, където обикаля планините. Завърна се в Америка и се захвана с бизнес, като задочно следваше право. За известно време работи като адвокат и беше много добър в уреждането на делови споразумения. Печелеше добре, но самотата го измъчваше. Избягваше сериозните връзки, защото за тях се искаше импровизация и бяха изпълнени с нелогично поведение. Страстта му към планиране и ред все повече изместваше нуждата му от любов. И като всеки, който се старае да замени реалните взаимоотношения с някаква фикс идея, Хейл намери по-добър начин да задоволява страстите си.

Откри идеалното решение преди шест години, когато за първи път уби човек.

Тогава Хейл живееше в Сан Диего. Негов делови партньор пострада тежко при катастрофа по вина на пиян младеж. Двата крака на бизнесмена бяха счупени, като единият трябваше да се ампутира. Пияницата не се разкайваше за случилото се, а упорито твърдеше, че е невинен и хвърляше цялата вина върху жертвата. Негодникът бе осъден, но като за първо нарушение получи лека присъда. След това започна да тормози приятеля на Хейл.

Чарлз реши, че това не може да продължава. Измисли сложен план за сплашване на негодника. Когато премисляше всичко обаче, установи, че по някаква причина планът го изнервя. Не можеше определи защо. Накрая осъзна причината. Ако изпълни каквото е замислил, хлапакът щеше да се уплаши, но да остане жив. Ако умре, нямаше да има кой да свидетелства срещу Хейл. Но дали бе в състояние да убие човек? Трябваше да го обмисли.

Да или не?

През една дъждовна октомврийска вечер той реши.

Убийството мина идеално и полицията нито за миг не заподозря, че причината за смъртта на младежа може да е била друго освен нещастен случай с електрическата инсталация.

Хейл очакваше да изпита чувство за вина. Но не стана. Напротив, изпита въодушевление. Толкова идеално бе изпълнил плана, че фактът, че е убил човек, нямаше никакво значение.

Като всеки наркоман, той жадуваше за още.

След време Хейл участва в смесена фирма в Мексико Сити, занимаваща се със строеж на луксозни жилища. Един корумпиран държавен чиновник обаче успя да издигне толкова препятствия, че сделката бе на път да пропадне. Мексиканският съдружник на Хейл отбеляза, че не го правел за първи път.

— Жалко, че няма как да се отстрани — хитро коментира Чарлз.

— О, никога няма да може да се „отстрани“ — с многозначителна усмивка отвърна познатият му. — Той е неуязвим.

Това възбуди интереса на Хейл.

— Разкажи по-подробно.

Оказа се, че корумпираният чиновник бил вманиачен на тема сигурност. Имал огромен брониран джип „Кадилак“, изработен по поръчка за него, и винаги го придружавали неколцина въоръжени бодигардове. Охранителната му фирма постоянно измисляла различни маршрути, за да стигне до къщите, офисите или деловите си срещи. Постоянно местел семейството си от къща в къща и много често дори не отсядал в свои имоти, а у приятели или под наем. Често пътувал с малкия си син — носели се слухове, че използвал момчето като жив щит. Освен това бил под крилото на висш държавен функционер.

Затова може да се каже, че е неуязвим — обясни мексиканецът, като сипваше две чаши стара текила.

Неуязвим — шепнешком повтори Чарлз Хейл и кимна.

Скоро след тази среща в броя от 23 октомври на „Ералдо де Мексико“ се появиха пет привидно несвързани помежду си статии.

И всичко това в един ден.

След месец сделката за строеж на жилища на Хейл бе одобрена и той получи от мексиканските си съинвеститори премия от половин милион долара в брой. Той бе доволен от парите, разбира се, и още по-доволен от връзките, които създаде с мексиканския бизнесмен. Не след дълго той го свърза с един човек в Съединените щати, който се нуждаеше от подобна услуга. Сега между различните си бизнес начинания Хейл изпълняваше подобни поръчки. Обикновено убийства, но също финансови машинации, застрахователни измами и по някоя и друга сложна за изпълнение кражба. Бе готов да работи за всеки независимо от мотива (той не беше важен за него). Не се интересуваше защо клиентите му искат да извърши престъпление. На два пъти убива изневеряващи съпрузи. Уби един педофил, а само седмица след това — бизнесдама с основна роля в благотворителната организация „Юнайтед Уей“.

Добро и зло бяха думи с особено значение за Чарлз Веспасиан Хейл. Добро бе елегантният, добре изпълнен план. Зло беше нескопосано замислена или зле осъществена акция.

Добро беше всичко, което събуждаше интереса му; зло бе скуката.

Сегашният му план обаче — най-сложният, който някога беше замислял — работеше безотказно.

„Бог е създал невероятно сложния механизъм на Вселената, навил го е и го е оставил да цъка…“

Хейл излезе от метрото, студът щипеше носа му, очите му сълзяха. След броени минути щеше да натисне копчетата и механизмът да заработи.

Лон Селито крачеше ядосано в лабораторията на Райм.

Директорът на градския арест беше прав. Адвокатът на Дънкан се срещнал с прокурора и срещу, писмена клетвена декларация, сумата от 100 000 долара за отклоняване на полицаи и огнеборци от служебните им задължения и писмена гаранция, че ще свидетелства срещу Бейкър, арестантът бил освободен дори без да го картотекират.

Дебелият, намачкан детектив спря пред високоговорителчето на телефона и сложи ръце на кръста си, сякаш самият апарат бе глупакът, пуснал един потенциален убиец на свобода.

Прокурорът звучеше виновно:

— Само така можех да го накарам да ни съдейства. Беше наел адвокат от „Рийд и Принс“. Остави паспорта си… Всичко беше по реда. Съгласи се да не напуска града, докато не бъде насрочено делото срещу Бейкър. Настаних го е един хотел и оставих полицай да го охранява. Няма къде да отиде. Какво толкова? Това е обичайна практика.

— Ами болницата в Уестчестър? — попита Райм. — За откраднатия труп?

— Съгласиха се да не го съдят. Обещах да им помогна при няколко други разследвания, за които имат проблеми.

За прокурора това бе голям удар в кариерата — разкриването на организацията от корумпирани полицаи щеше да го изстреля към върха.

Райм мрачно поклати глава. Некадърността и болните амбиции го вбесяваха. И без политически интриги работата му бе достатъчно сложна. Защо, по дяволите, не се бяха обадили да го попитат, преди да освободят Дънкан? Дори преди Кейтрин Данс да каже мнението си за него, неизяснените въпроси бяха твърде много, за да го пуснат.

— Къде е? — изръмжа Селито.

— Пък и какво дока…

— Къде е, по дяволите? — изрева детективът.

След кратко колебание прокурорът продиктува името на един хотел в централен Манхатън и номера на мобилния телефон на полицая, който го пазеше.

— Набирам — обяви веднага Купър.

— Кой му е адвокат? — попита Селито.

Прокурорът му каза името. Добави нервно:

— Наистина не разбирам за какво е тази…

Селито затвори. Погледна Данс:

— Ще разклатя доста удобни кресла. Ако ме разбирате.

Тя кимна:

— В Калифорния също имаме такива гафове. Аз обаче съм сигурна в становището си. Направете всичко, за да го хванете. Всичко. Мога да повторя онова, което ви казах, пред когото пожелаете. Пред началника на полицията, кмета, губернатора.

Райм се обърна към Сакс:

— Обадѝ се на адвоката му и провери какво знае за него.

Тя взе името и отвори мобилния си телефон. Райм, разбира се, беше чувал за „Рийд и Принс“. Това бе голяма и уважавана кантора на долен „Бродуей“. Обслужваше високопоставени бизнесмени и чиновници.

Купър обяви мрачно:

— Говорих с полицая, който пази стаята на Дънкан. Изчезнал е. Явно се е измъкнал по аварийната стълба. Полицаят няма представа кога е станало.

Сакс затвори телефона и се намръщи:

— В „Рийд и Принс“ нямат адвокат с такова име. Дънкан не е сред клиентите им.

— Мамка му! — изруга Райм.

— Така. Време е за кавалерията — обяви Селито.

Телефонира на Бо Хауман и му съобщи, че отново трябва да хванат заподозрения.

— Само дето не знаем къде е — добави.

Даде на командира на специалния отряд някои подробности. Макар че не чуваше разговора, Райм можеше да се досети за реакцията на Хауман по изражението на Селито.

— Няма нужда да го казваш на мен, Бо.

Селито остави съобщение на окръжния прокурор, след което се обади в главното управление на полицията, за да информира началството за положението.

— Искам още информация за него — нареди Райм на Купър. — Бяхме прекалено меки с него. Не го разпитахме достатъчно. — Обърна се към Данс. — Кейтрин, неудобно ми е вече да те моля…

Тя точно затваряше мобилния си телефон.

— Вече отмених полета си.

— Много съжалявам. Нямаш отношение към това разследване.

— Имам отношение от момента, когато разпитах Коб във вторник.

Купър прегледа информацията, която имаха за Джералд Дънкан. Направи си списък от телефонни номера и започна да звъни на ред. След няколко разговора каза:

— Слушайте. Той не се казва Дънкан. Колорадската щатска полиция изпрати кола на адреса от шофьорската книжка. Там наистина живее Джералд Дънкан, но не нашият Джералд Дънкан. Човекът е заминал служебно за шест месеца в Анкъридж, Аляска. Къщата е дадена под наем. Ето снимката му.

На монитора се появи снимка на човек, много различен от арестанта им отпреди няколко часа.

Райм кимна:

— Блестящо изпълнение. Проверил е във вестника за къщи под наем, видял е, че тази стои в обявите от няколко седмици и е сметнал, че заради Коледа никой няма да я наеме в близките дни. Същото като с църквата. Шофьорската книжка, която ни показа, е фалшификат. Паспортът също. Подценяваме този човек от самото начало.

Без да отмества погледа си от монитора, Купър се обади:

— Собственикът — Дънкан — е имал проблеми с кредитната карта. Кражба на самоличност.

Линкълн Райм усети как коремът му се свива — място, на което не би трябвало да има чувствителност. Предчувстваше нещастие.

Данс се взираше в застиналото на екрана лице на Дънкан съсредоточено, както Райм в своите таблици на уликите.

— Какво ли е намислил? — измърмори.

Всички мълчаливо се питаха този въпрос, но никой не можеше да отговори.

Телефонът на Селито иззвъня и той вдигна. Намръщи се, докато слушаше.

— Добре, ще се погрижа.

Райм го погледна с надежда. Дано да беше нещо полезно.

— Хауман се обади. Обадил му се е директорът на една куриерска фирма от етажа на архитектурното ателие, в което Часовникаря беше оставил пожарогасителя. Сградата на Трийсет и втора улица. Получили са оплакване от клиент. Пратка, която е трябвало да се получи вчера, не е пристигнала. Изглежда, че някой я е откраднал приблизително по времето, когато търсехме Часовникаря. Директорът се интересува дали имаме представа кой може да е бил.

Райм погледна снимките, които Сакс бе направила от коридора на фирмата. Слава Богу, че беше снимала целия етаж. Под името на куриерската агенция пишеше: „Изключителна сигурност — гарантирана доставка на ценни предмети“

Райм чуваше, че около него говорят, но не различаваше думите. Гледаше втренчено снимката и другите улики.

— Достъп — прошепна.

— А? — намръщи се Селито.

— Бяхме заети с мнимите убийства на Часовникаря и престъпната групичка на Бейкър, а не забелязахме какво става около нас.

— Какво? — поинтересува се Сакс.

— Влизане с взлом. Това е същинското му престъпление. За известно време всички кантори на етажа бяха празни. Когато евакуирахте сградата, вратите отключени ли останаха?

— Ами, вероятно — измънка дебелият детектив.

Сакс поклати глава:

— Докато вниманието ни е било насочено към архитектурното ателие, Часовникаря може просто да си е окачил значка и фалшива полицейска карта, да е влязъл в куриерската агенция и да е откраднал пакета.

„Достъп…“

— Доста произволно предположение, Линк — измърмори Селито.

— Нямаме време да го проверяваме. Обадѝ се във фирмата. Да ти кажат какво е имало в пратката, кой я е изпратил и къде е трябвало да се достави. Бързо.

36.

10.32 ч.

Таксито спря пред музея „Метрополитан“ на Пето авеню. Огромната постройка бе украсена за Коледа, накичена с изящни орнаменти във викториански стил, както може да се очаква в Горен Ийстсайд. Сдържана празничност.

Чарлз Веспасиан Хейл слезе от таксито, огледа се в случай — колкото и малка да беше вероятността — че полицията го следи. Би било цяло чудо, ако го подозираха. При все това Хейл не бързаше, огледа минувачите. Не видя нищо обезпокоително.

Наведе се над отворения прозорец на колата и плати — като пипаше парите с ръкавици. Преметна черната брезентова чанта през рамо, качи се в просторното фоайе. Огромното помещение, напомнящо вътрешността на католическа катедрала, ехтеше от гласове, повечето детски — беше пълно с ученици. Навсякъде — елхи, златни гирлянди, играчки и тюл. Отнякъде долитаха звуците на фантазии от Бах на клавесин.

Изискано…

Хейл остави черната чанта на гардероб. Служителят погледна вътре — четирите книги за изкуство — след което я закопча и пожела на Хейл приятел ден. Той взе разписката и — все още с палто и шапка — си купи билет. Кимна и се усмихна на разпоредителите на входа и влезе в самия музей.

— Делфийският механизъм? — Райм говореше с директора на музея „Метрополитан“. — Все още ли е изложен?

— Да, детективе — отвърна объркано директорът. — От две седмици. Участва в международна изложба…

— Добре, добре. Охранява ли се?

— Да, разбира се. Аз…

— Има опасност да се опитат да го откраднат.

— Да го откраднат ли? Сигурен ли сте? Това е световен уникат. Ако някой го открадне, никога няма да може да го продаде.

— Няма намерение да го продава. Иска го за себе си.

Криминалистът обясни: пратката, открадната от куриерската агенция на 32-ра улица била от богат меценат на изкуствата, предназначена за музея „Метрополитан“. Съдържала документи за дарение на антики за мебелната колекция.

„За музея ли?“ Райм си спомни музейните каталози, намерени в църквата. Попита Винсънт Рейнолдс и Халърстейн дали Часовникаря се интересува от музеи. Оказа се, че имал особен интерес към Делфийския механизъм.

— Може да е откраднал пакета, за да вкара незабелязано нещо в музея — обясни Райм на директора. — Може би инструменти или софтуер за дезактивиране на алармената система. Не знам. Не мога да разбера на този етап. Мисля обаче, че трябва да сте бдителни.

— Боже мили… Добре. Какво да правим?

Райм погледна Купър, който кимна. Криминалистът продължи:

— Изпратихме ви по електронната поща снимка. Разпечатайте я и я раздайте на разпоредителите, охраната и служителите на гардероба. Да видим дали някой ще го познае.

— Веднага. Изчакайте за минутка.

— Разбира се.

Скоро директорът пак се обади.

Детектив Райм? — Звучеше задъхан. — Тук е. Преди десет минути е оставил някаква чанта. Служителката на гардероба го разпозна.

— Чантата още ли е там?

— Да. Не си е тръгнал.

Райм кимна на Селито, който извади мобилния си телефон и се обади на Бо Хауман. Отрядът за бързо реагиране вече отиваше към музея.

— Пазачът на механизма въоръжен ли е? — попита Райм.

— Не. Крадецът има ли оръжие?

— Възможно е.

Райм погледна Селито, който попита:

— Бавно разгръщане? Или инфилтриране?

— Оставил е някаква чанта… — отбеляза криминалистът. — И разбира от часовници. — Попита по микрофона. — Какво има в чантата?

— Чакайте да проверя. — Директорът се обади пак след няколко минути. — Има книги. Книги за изкуство.

— Бомба за отвличане на вниманието? — попита Селито.

— Възможно е. Или само димка, но тогава ще настъпи паника. И в двата случая може да има жертви.

Хауман се обади по радиостанцията:

— Два отряда се приближават към входовете — главния и служебния.

Райм се обърна към Данс:

— Убедена ли си, че е готов да убива?

— Да.

Замисли се за удивителните умения на престъпника да планира. Дали имаше друг смъртоносен план, в случай че се опитат да го арестуват в музея? Райм взе решение:

— Евакуирайте всички.

— Целия музей ли? — изненада се Селито.

— Налага се. Най-важното е да спасим хората. Опразнете гардероба и главното фоайе. След това постепенно всички да се изведат. Хората на Хауман да проверяват всеки, който излезе. Да раздаде снимката на всички от отряда.

Директорът на музея го беше чул:

— Необходимо ли е това?

— Да. Действайте.

— Коледа е. Това е един от най-натоварените дни в годината.

— Още една причина да побързате.

— Добре, но не виждам как някой може да го открадне. Механизмът е зад трисантиметрово бронирано стъкло. Витрината не може да се отвори преди изтичане периода на изложбата следващия вторник.

— Как така? — попита Райм.

— Това е специална витрина.

— Защо не може да се отвори преди вторник?

— Защото има компютъризирана ключалка, която се активира в определен ден. Свързана е сателитно със специален часовник в някакъв държавен институт. Гарантирано е, че никой не може да я разбие. В нея съхраняваме най-ценните си експонати.

Директорът продължи да говори, но Райм престана да го слуша. Нещо го глождеше.

— Онзи палеж — извика. — За който Фред Делрей искаше да му помогнем. Къде каза, че бил?

Сакс се намръщи:

— В Националния институт по стандарти и технологии или нещо такова. Защо?

— Проверѝ го, Мел.

Лаборантът провери в Интернет. След малко обяви:

— НИСТ е новото име на Националната служба по стандартизация и…

— Служба по стандартизация? — прекъсна го Райм. — Там е националният атомен часовник… Това ли е намислил? Компютъризираната ключалка в музея е свързана сателитно с НИСТ. По някакъв начин ще смени времето. Ще убеди часовника, че вече е вторник. Витрината ще се отвори автоматично.

— Възможно ли е да се направи? — попита Данс.

— Не знам. Но ако някой може, това е Часовникаря. Палежът в НИСТ е бил за прикриване на следите. Обзалагам се… — Изведнъж Райм замълча, замисли се за цялостните последствия, ако планът на Часовникаря се изпълни. — О, не…

— Какво?

Райм се замисли за наблюдението на Кейтрин Данс: за Часовникаря човешкият живот не означава нищо.

— Всички часовници в страната се управляват от Националния атомен часовник. Самолети, влакове, отбранителната система, електроцентралите, компютри… всичко. Представяте ли си какво ще стане, ако той промени времето?

В евтин манхатънски хотел на малък, вонящ на мухъл и застояла храна диван седяха мъж и жена на средна възраст. Гледаха телевизия.

Шарлот Алъртън бе ниската и набита жена, която се беше представила за сестра на първата жертва, Теди Адамс. Съпругът ѝ, Бъд Алъртън, се бе представил за адвокат на Джералд Дънкан, като издейства освобождаването му срещу обещание, че ще свидетелства на делото срещу корумпираните полицаи.

Бъд наистина бе адвокат, но от няколко години не практикуваше. Наложи се да си припомни някои неща, за да се представи за партньор от престижната кантора „Рийд и Принс“. Прокурорът се хвана на въдицата и изобщо не се сети да телефонира в кантората, за да провери. Джералд Дънкан правилно бе предположил, че толкова ще иска да го спечели като свидетел в делото за полицейска корупция, че ще повярва на всичко, което му кажат. Освен това кой иска от адвокатите да се легитимират?

Шарлот и Бъд Алъртън бяха почти напълно вглъбени в телевизора, по който предаваха местните новини. Говореха за безопасността на коледните елхи. Дрън, дрън, дрън… За момент Шарлот погледна към спалнята на хотелския апартамент, където хубавата им стройна дъщеря четеше книга. Девойката впери поглед към майка си и доведения си баща с мрачно изражение, което не слизаше от лицето ѝ през последните месеци.

Това момиче…

Шарлот отново се загледа в телевизора.

— Не се ли забави много? — попита тя.

Бъд не отговори. Седеше наведен напред, прегърбен, с лакти, опрени на коленете, и събрани длани. Шарлот се запита дали се моли. Напоследък го правеше често.

След няколко минути репортерът, чиято мисия бе да спасява хората от горящи коледни елхи, изчезна и на екрана се появиха думите: „Извънреден бюлетин“.

37.

11.07 ч.

Докато изучаваше часовникарския занаят, за да се представи правдоподобно като убиец отмъстител, Чарлз Хейл бе научил понятието „допълнителна функция“.

Това са функции на часовника, несвързани с показването на часа. Например допълнителните циферблатчета в скъпите часовници, даващи информация за деня и датата, за различни часови пояси, аларми и други. Часовникарите винаги са се увличали по изработката на колкото се може по-сложни часовници. Типичен пример е „Патек Филип-Стар шибър 2000“, състоящ се от над 1000 части. Неговите допълнителни функции показват часа на изгрева и залеза, вечен календар, деня от седмицата, датата и месеца, сезона, фазите на луната, лунната орбита, резерва от енергия както за самия часовник, така и за няколкото аларми в него.

Проблемът при допълнителните функции е в това, че само усложняват часовника и отвличат вниманието от основната му цел: да показва часа. „Брайтлинг“ изработва отлични часовници, но някои от моделите „Профешънъл“ и „Навигатор“ имат толкова много циферблати, стрелки и странични функции — например хронометри и логаритмична линийка — че човек лесно забравя да гледа какво показват голямата и малката стрелка.

В момента обаче допълнителните функции бяха полезни за Чарлз Хейл и той бе вградил няколко в своя часовник — тоест в плана си — за да отвлече вниманието на полицията от истинската му цел. Райм и хората му сигурно вече знаеха, че се е измъкнал от ареста и името му не е Джералд Дънкан. Затова трябваше да ги разсее с нещо друго.

Мобилният му телефон завибрира. Той погледна текстовото съобщение. Беше от Шарлот Алъртън.

„Музеят е затворен. Полицията те търси.“

Хейл прибра телефона.

Изпита силно, почти сексуално удовлетворение.

Детективите явно се бяха хванали на въдицата и бяха насочили цялото си внимание към музея „Метрополитен“, където се разиграваше сценарият за мнимата кражба на Делфийския механизъм. Нарочно бе оставил музейните брошури от Бостън и Тампа в църквата. Бе разправил надълго и нашироко за механизма пред Винсънт Рейнолдс. Бе намекнал пред търговеца на часовници, че е страстен колекционер, и спомена специално за механизма, който сега бе изложен в „Метрополитан“. Малкият пожар в Националния институт по стандарти и технологии щеше да ги заблуди, че някак си е успял да повлияе на националния цезиев часовник, който да отключи бронираната витрина в музея, давайки му възможност да открадне Делфийския механизъм. Полицаите щяха да си помислят, че са догадили истинския мотив на Хейл. Щяха да изгубят часове в претърсване на музея и близкия Сентрал Парк, да оглеждат нещата в брезентовата чанта. Тя съдържаше четири изтърбушени книги, в които имаше две пакетчета сода за хляб, миникомпютърче и малък транзистор. Никой от тези предмети не беше важен за истинската му цел, но щяха да разсеят полицията за известно време.

Страничните функции в плана му бяха толкова много, колкото в най-сложния ръчен часовник на света, изработен от Джералд Джента.

В момента Хейл не беше в музея, нито дори в околността му. Бе излязъл оттам преди около половин час. Скоро след като остави чантата си на гардероб и си купи билет, той влезе в една тоалетна и свали шлифера си. Отдолу носеше униформа на майор от армията. Сложи си очила и офицерско кепе — което носеше в джоба на шлифера — и бързо излезе от музея. В момент беше в долен Манхатън и бавно вървеше между барикадите пред сградата на Управлението по жилищно строителство и градоустройство.

Не след дълго тук щяха да се съберат военни със семействата им за парада в тяхна чест, организиран от кметството, военното министерство и Държавния департамент. След това в Управлението по градоустройства щеше да се проведе церемония. Висши държавни служители щяха да поздравят войници, завърнали се наскоро от служба в чужбина, да им връчат грамоти и да им благодарят, че пак са се записали за участие.

След церемонията, снимките и изтърканите изявления пред пресата, гостите щяха да си тръгнат, а генералите и висшите държавни функционери пак да се съберат, за да обсъждат бъдещите усилия за присаждане на демокрация на други места по света. Тези държавни служители, войниците, техните близки и журналистите, които щяха да присъстват на церемонията, бяха истинската цел на Чарлз Хейл в Ню Йорк.

Бяха му платили за простата задача да убие колкото се може повече от тях.

Плещестият, винаги усмихнат Боб караше. Луси Рихтер седеше на седалката до него и се опитваше да си представи церемонията в Управлението по градоустройство.

Първо щяха да стоят на убийствения студ (от миналия четвъртък тя бе изпитала точно петдесет градуса спад в температурата) и да гледат парада с мажоретки и униформени войници. След това щяха да влязат на церемонията.

Луси мълчаливо постави ръка върху мускулестото бедро на съпруга си.

Облегна главата си на рамото му.

Движението беше натоварено, Боб бъбреше непринудено, разказваше за празненството, което родителите му организирали за утре, Луси отговаряше вяло. Тя все повече се тревожеше за Голямото противоречие — за което бе споделила пред Кейтрин Данс. Дали пак да се връща на служба или не?

Била ли е честна към себе си, когато се записваше преди месец, или се самозаблуждаваше?

„Саморазпит…

Имайки предвид нещата, които ми описа Кейтрин: гняв, депресия… Лъжа ли се?“

Опита се да не мисли за това.

Вече наближаваха мястото и видяха протестен митинг на отсрещния тротоар. Хората бяха против намесата на Америка в чужди конфликти. Приятелите и бойните ѝ другари отвъд океана мразеха протестиращите, но — странно — Луси не мислеше като тях. Самият факт, че тези хора протестираха, а не бяха в затвора, осмисляше всичко, което тя правеше.

Стигнаха до поста на пресечката преди Управлението по градоустройство. Двама войници ги спряха и поискаха да видят документите им, погледнаха в багажника им.

Луси се засмя.

— Какво има? — попита съпругът ѝ.

— Виж.

Той погледна. Луси неволно бе свалила ръката си до дясното бедро, където обикновено носеше пистолета си, когато беше на служба.

— Готови за стрелба, а? — пошегува се Боб.

— Навик. При всяка проверка на пропускателните постове.

Засмя се, но не ѝ беше весело.

„Лютивата мъгла…“

Боб кимна към войниците и се усмихна на жена си:

— Мисля, че тук сме горе-долу в безопасност. Поне не като в Багдад или Кабул.

Луси стисна ръката му и продължиха към паркинга за гостите.

Чарлз Хейл не беше лишен от политически пристрастия. Имаше свои разбирания за демокрация, теокрация, комунизъм, фашизъм, но възгледите му бяха на обикновено гражданин, оформени от коментаторските предавания в медиите. Затова, когато Шарлот и Бъд Алъртън го наемаха да накара властите да се „стреснат“ и да преразгледат дълбоко погрешните си планове за американска намеса в делата на „непросветени“ чужди правителства, Хейл едва изтърпя досадното им опяване.

Предизвикателството обаче го заинтригува.

— Говорихме с шестима други, но никой не се наемаше — оплака се Бъд Алъртън. — Почти невъзможно е.

На Чарлз Веспасиан Хейл му хареса как прозвуча. Почти като „неуязвим“.

Шарлот и Бъд — вторият ѝ съпруг — бяха членове на дясна екстремистка групировка, която от години организираше нападения срещу държавни служители, правителствени сгради и институции на ООН. Преди известно време бяха преминали в нелегалност, но наскоро, ядосани от намесата на правителството в световните дела, заедно с други от никому неизвестната им организация бяха решили да направят голям удар. Нападението не само щеше да изпрати важно „послание“, а и да нанесе реални поражения на врага: убийството на висши военни и държавни служители, които изневеряват на принципите на Америка и изпращат нашите момчета и — Бог да ни е на помощ — момичета да гинат на чужда земя заради примитивни, жестоки хора, чужди на християнските идеали.

След като се спазариха за цената, Хейл успя да се измъкне от словоохотливите си клиенти и се хвана на работа. Както винаги първите няколко дни бяха изпълнени с еуфория. Трябваше да набележи пионките си — Денис Бейкър и Винсънт Рейнолдс — и мнимите жертви на Часовникаря, да проучи сградата на Управлението по градоустройство, към която сега се приближаваше.

Тази постройка бе избрана за церемонията не заради функциите на управлението, което нямаше никакво отношение към военните, а защото разполагаше с най-добрата охранителна система в долен Манхатън. Стените бяха от масивни варовикови блокове; ако терорист успееше да проникне през барикадите на улицата и взривеше кола-бомба, експлозията щеше да причини нищожни щети, не както при съвременните стъклени фасади. Сградата бе също така и сред най-ниските административни постройки в района, което я правеше трудна мишена за ракети и самоубийствени атентати със самолет. Имаше малко входове, което улесняваше пропускателния контрол, а залата за награждаването и последващото заседание гледаше към голата стена на съседната сграда, което изключваше опасността от снайперистки обстрел.

Заобиколена от двайсетина въоръжени войници и полицаи, сградата бе на практика недостъпна.

Отвън, разбира се.

Никой обаче не беше предвидил, че опасността може да дойде отвътре.

Чарлз Хейл показа на охраната трите си военни документа, два от които бяха специално изготвени за това събитие и изпратени на гостите във вторник. Той мина през детектора за метал и се остави да го претърсят.

Последният войник на пропускателния пост, един ефрейтор, за втори път провери документите му и козирува. Хейл отвърна на поздрава и влезе.

Управлението по градоустройство беше истински лабиринт, но Хейл бързо се ориентира към подземието. Познаваше много добре разположението на етажите, защото четвъртата „жертва“ на Часовникаря бе програмистка в архитектурното ателие, планирало вътрешния дизайн на сградата преди три години. Хейл бе научил този факт от документацията за държавните поръчки, (фирмата имаше офис точно срещу куриерската агенция — в която преди броени часове се беше обадил с оплакване за загубена пратка, предназначена за музея „Метрополитан“ това допълнително затвърждаваше илюзията, че истинската му цел е да открадне Делфийския механизъм.)

Впрочем всичките незаконни прониквания, които бе извършил през тази седмица, бяха важни етапи от плана му. Трябваше да бъде сигурен, че полицията ще е твърде заета в преследването на Часовникаря, този своеобразен подражател на Ханибал Лектър, и няма да се досети, че жертвите му са избрани с конкретна цел.

Беше влязъл в апартамента на втората жертва, военнослужещата Луси Рихтер, за да фотографира, а по-късно — да фалшифицира пропуските за гостите на церемонията (научил бе името ѝ от една статия, отразяваща това събитие). Също така преснима и след това запомни наизуст секретното описание на охранителните мерки за мероприятието.

Мнимото убийство на първата „жертва“, Теди Адамс, също бе извършено с конкретна цел. Той бе оставил трупа в уличката зад същата тази сграда, в която се намираше сега. Когато Шарлот Алъртън — представяща се за изпадналата в истерия сестра на убития — се появи, служителите на охраната я пуснаха да използва тоалетната в подземието, където тя остави малък 22-калибров пистолет със заглушител и два електронни детонатора. Нямаше друг начин да ги вкара в сградата през детекторите за метал и претърсването.

Сега Хейл ги взе и ги прибра в джобовете на униформата си. След това се качи в залата на шестия етаж, подготвена за церемонията. Работници подреждаха сгъваеми столове, поставяха микрофони, разстилаха червен килим. Хейл кимна любезно на двама цивилни, козирува на неколцина по-висши военни и прие поздравите на неколцина войници. Огледа помещението, сякаш бе натоварен с някаква задача по приготовленията, и забеляза две огромни вази с цветя, едната — отпред при подиума, другата — отзад. Те бяха изработени от Джоан Харпър, цветарката, в чието ателие беше проникнал във вторник. От канцеларията на Правителствената агенция по поръчките бе научил за договора ѝ да достави букетите за церемонията.

Проникването в цветарницата беше най-важната част от плана на Часовникаря. Тогава заедно с големия часовник бе внесъл и два буркана с експлозива астролит, помощен от тринитротолуола и нитроглицерина. При първото си проникване в цветарското ателие Хейл проучи кои букети са за церемонията. При следващото си посещение наля астролита във вазите, на чието дъно той щеше да се втвърди, образувайки смъртоносна бомба. Сега в двата прекрасни букета имаше достатъчно взривно вещество, за да унищожи цялата зала.

Атмосферата в лабораторията на Райм бе напрегната.

Всички с изключение на Пуласки, изпълняващ задача навън, гледаха криминалиста, който се взираше в таблицата с уликите, наредени от всичките му страни като войници на почетна стража.

— Мисля, че все още има много неизяснени въпроси — отбеляза Селито. — Не знам дали трябва да рискуваме.

Райм погледна Амелия Сакс:

— Какво мислиш?

Тя стисна устни и процеди:

— Мисля, че нямаме друг избор. Отговорът ми е „да“.

— Ох, леле — измърмори дебелият детектив.

Действай — заповяда му Райм.

Залата се пълнеше с войници и гости. Телефонът на Чарлз Хейл завибрира. Той го извади от джоба си и прочете текстовото съобщение на Шарлот Алъртън:

„Току-що съобщиха: всички самолети се приземяват принудително. Влаковете са спрени. Специален екип от НИСТ проверява часовника. Хванаха се. Слава Богу.“

Идеално, помисли си Чарлз. Полицията се беше хванала на сценария с Делфийския механизъм и възможността да е променил показанията на цезиевия часовник.

Той се приближи до предната ваза и се престори, че оправя цветята, като висш началник, натоварен със задачата всичко на церемонията да е изрядно. Когато никой не гледаше, постави детонатора върху експлозива, натисна копчето, за да активира механизма и го покри с малко мъх. Направи същото с вазата в задната част на залата, която щеше да се взриви едновременно чрез радиосигнал, подаден от първия детонатор. Двете бомби щяха да избухнат на практика едновременно.

Хейл се отдалечи от вазата, пак огледа залата и по лицето му се изписа задоволство. Насочи се към асансьора. Излезе от сградата. Отпред вече пристигаха лимузини, мерките за сигурност все повече се затягаха. Той се промъкна през тълпата — хората ръкопляскаха, размахваха знаменца.

Огледа и протестиращите — мърляви младежи, позастарели хипита, интелектуалци. Размахваха плакати и скандираха лозунги, които Хейл не можеше да чуе. Все пак беше ясно, че не са доволни от държавната политика.

„Стойте и гледайте — каза им мислено. — Понякога човек, без да очаква, получава онова, което иска.“

38.

11.42 ч.

Сержант Луси Рихтер влезе в празничната зала, целуна съпруга си и му прошепна, че пак ще се видят след церемонията.

Това сбогуване бе може би малко прибързано и резервирано, но тя не беше тук като съпруга на Боб. Тя бе боец на служба, заобиколен от бойните си другари. Това, което правеше сега, можеше да се сравнява с отговорностите ѝ за доставките на гориво винаги навреме и на мястото, където е необходимо.

Усмихна се и махна на близките си — родителите и леля ѝ — които седяха в единия край на залата. Имаше и репортери — начинът, по който се оглеждаха като снайперисти, търсещи мишени, я изнервяше.

Луси отиде при другите войници, всичките с парадни униформи, на един ред от столове от дясната страна на подиума. Заприказва се с един младеж, военен пилот от Тексас, който се беше върнал в родината за лечение (една от проклетите дистанционно управляеми гранати се ударила в бузата му, след което отхвърчала и избухнала на няколко метра от него). Той нямаше търпение да се върне вкъщи.

— Вкъщи ли? — изненада се тя. — Мислех, че пак си се записал за участие в мисия.

— Да. Имах предвид подразделението ми. Това е моят дом.

Тя кимна и се извърна, огледа залата — американския флаг, снимката на Близнаците, военните знамена и гербове. Офицерите с парадни униформи, накичени с медали и отличия.

През цялото време не спираше да се двоуми. Размишляваше над думите на Кейтрин Данс.

„Каква е моята истина? Дали да се върна в страната на лютивата мъгла? Или да остана тук? Да или не…?“

Страничната врата се отвори и в залата влязоха двама цивилни — от Тайната служба — които неспокойно оглеждаха всички, и шестима души с костюми и униформи, с гърди, окичени с отличителни ленти и медали. Луси позна няколко големи клечки от Вашингтон и Ню Йорк, но най-голямо впечатление ѝ направи присъствието на началници от Пентагона, защото те бяха от нейния свят.

Вътрешният ѝ дебат продължаваше.

Да или не…

„Истината… Кое е истината?“

Когато официалните лица седнаха, един генерал от Ню Джърси каза няколко встъпителни думи и представи стегнат хубав мъж с тъмна униформа. Генерал Роджър Пулин, началник на Генералния щаб, стана и отиде при микрофона.

Кимна на колегата си, който го беше представил, и към присъстващите в залата. Заговори с плътен глас:

— Господин генерал, уважаеми колеги от министерствата на отбраната, държавния департамент и кметството, драги войници и гости… За мен е удоволствие да ви приветствам с добре дошли на днешната церемония в чест на осемнайсет храбри мъже и жени, които са рискували живота си, но пак пожелаха да служат за свободата на страната ни и демократичната кауза в целия свят.

Гостите заръкопляскаха и станаха на крака.

Когато шумът утихна, генерал Пулин продължи речта си. Отначало Луси Рихтер го слушаше, но постепенно загуби интерес. Оглеждаше цивилните в залата — близките на седящите до нея войници. Хора като родителите, съпруга и леля ѝ, роднини и приятели.

След церемонията тези хора щяха да се приберат по домовете си и да продължат да живеят нормално. Щяха да се върнат на работа и постепенно да изграждат бъдещето си — ден след ден, минута след минута.

Понякога тези минути не са нищо особено, понякога от тях зависи животът ти.

„Шейсет секунди…“

Военната дисциплина, разбира се, не ѝ позволяваше да се усмихне, но Луси Рихтер почувства как мускулите на лицето ѝ се отпускат, как напрежението в раменете ѝ изчезва като лютивата мъгла, разсейваща се в горещия пустинен вятър. Гневът, депресията, отричането — всичко, за което говореше Кейтрин Данс — изведнъж изчезнаха.

Тя затвори очи за миг и отново се заслуша в думите на човека, който след президента на Съединените щати бе най-висшият ѝ командир. Вече знаеше, че каквото и да се случи, тя може да вземе само едно решение, което я удовлетворява.

Чарлз Хейл бе в тоалетната на малко кафене недалеч от сградата на Управлението по градоустройство. Изпод ризата си извади тънък найлонов сак. Съблече военната униформа и остана по анцуг. От сака извади спортна шапка и ръкавици, сложи си ги и прибра униформата. Засега остави пистолета на кръста си, под панталона. Изчака тоалетната да остане празна и излезе.

Отдалечи се на три пресечки от Управлението по градоустройство. Оттук виждаше сградата и уличката, където бе оставил първата жертва на Часовникаря. Имаше поглед и към един прозорец на шестия етаж, където се провеждаше церемонията.

Само по дънки и анцуг би трябвало да мръзне, но от вълнение не чувстваше студа. Погледна електронния си часовник, който бе нагласен по взривателите.

Часът беше 12.14.19. Церемонията беше започнала точно в дванайсет. От опит знаеше, че когато залагаш бомба, трябва да оставиш малко време на жертвите да се настанят, закъснелите да дойдат, охраната да се отпусне.

12.14.29

Едно от предимствата точно на тези бомби бе, че във вазите имаше стотици малки стъклени перли. Ако някой оцелееше от ударната вълна, стъкълцата щяха да го наранят сериозно.

12.14.44

Хейл стоеше леко наведен напред, нащрек. Винаги имаше опасност от неочаквани усложнения — охраната да направи проверка за експлозиви в последния момент или пък някой да го забележи на записите от охранителните камери, че влиза за кратко в сградата и пак излиза.

12.14.52

Рискът от провал само правеше победата над скуката още по-сладка. Хейл отново огледа уличката зад сградата на Управлението по градоустройство.

12.14.55

12.14.56

12.14.57

12.14.58

12.14.59

12.15.00…

Прозорецът на заседателната зала безшумно избълва огън и отломки. След половин секунди се чу и взривът.

Около него се чуха възклицания:

— Боже мой. Какво…

Писъци.

— Виж там! Какво е това?

— О, Боже, не!

— Извикайте полиция! Някой…

Около него се събраха минувачи, гледаха с ужас сградата.

— Бомба? Самолет?

Хейл си придаде загрижено изражение, поклати глава. Остана още малко, за да се наслади на успеха си. Експлозията изглеждаше по-силна, отколкото бе очаквал; жертвите щяха да са повече, отколкото Шарлот и Бъд се надяваха да има. Едва ли имаше оцелели.

Той се обърна бавно и тръгна по улицата, влезе в метрото. Излезе на спирката при хотела на Алъртънови, където трябваше да получи остатъка от възнаграждението си.

Чарлз Хейл бе доволен. За пореден път победи скуката и спечели добри пари.

Най-важното обаче бе смайващата елегантност на замисъла му. Планът беше идеален — като прецизно изработен часовник, с усмивка си помисли той.

39.

12.21 ч.

— О, благодаря ти — възкликна Шарлот, обръщайки се към Исус, покровителя на мисията им.

Седеше наведена напред и се взираше в телевизора. Специалният репортаж за евакуацията на музея „Метрополитан“ и спирането на обществения транспорт бе изместен от друга новина — за бомбен атентат в сградата на Управлението по градоустройство. Шарлот стисна ръката на съпруга си. Той се наведе към нея и я целуна. Усмихна се като малко дете.

Телевизионната водеща със сериозен глас (въпреки прозиращото задоволство, че нещастието се е случило точно в нейната смяна) описваше подробностите: в Управлението по градоустройство в долен Манхатън избухнала бомба в момента на официална церемония, на която присъствали много висши военни и правителствени служители. Сред тях били заместник държавният секретар и началникът на Генералния щаб. Показаха кадри от прозорците на заседателната зала, от които излизаше дим. Най-важните подробности — за броя на пострадалите — още не бяха известни, макар че в залата имало най-малко петдесет души.

Някакъв високопоставен празноглавец се изпъчи на екрана; нямаше никаква представа за какво говори, но това не му попречи да направи извода, че ударът е дело на ислямски терористи.

Скоро щяха да узнаят истината.

— Слънчице, успяхме! — извика Шарлот на дъщеря си, която още лежеше в стаята си забила нос в книгата. (Проклетият „Хари Потър“. Шарлот бе изхвърлила вече две бройки. Откъде, по дяволите, момичето намираше нови?)

Дъщеря ѝ въздъхна отегчено и пак се втренчи в книгата.

Шарлот се ядоса. Идеше ѝ да влезе в стаята и да зашлеви плесница на тая пикла. Родителите ѝ бяха постигнали най-великото нещо в живота си, а тя нехаеше. Бъд на няколко пъти я беше питал дали може да нашари задника на хлапачката. Шарлот се изкушаваше да му позволи, но реши, че идеята не е добра.

Гневът ѝ обаче бързо отмина, когато се замисли за днешния успех. Тя стана.

— Да тръгваме.

Изгаси телевизора и започна да приготвя куфара си. Бъд влезе в спалнята да направи същото със своя. Щяха да отидат с кола до Филаделфия, после — със самолет до Сейнт Луис. Дънкан ги беше предупредил да не използват нюйоркските летища. Щяха да се върнат в къщата си сред горите на Мисури и пак да се покрият — чакайки следваща възможност за каузата си.

Джералд Дънкан щеше да се появи скоро. След като вземе парите си, и той щеше да напусне града. Шарлот се питаше дали не могат да го вербуват за каузата. Беше се опитала, но той не прояви интерес. Все пак ѝ каза, че с удоволствие пак ще работи за тях, ако имат други трудни цели и излишни пари.

Някой почука на вратата.

Дънкан идваше точно навреме.

Шарлот се засмя, отиде при вратата и отвори.

— Браво! Мислех…

Изведнъж замлъкна и усмивката ѝ изчезна. В стаята нахълта полицай с черен шлем и камуфлажно облекло, изблъска я встрани. Веднага след него се появи Амелия Сакс с голям пистолет в ръка, лицето ѝ бе червено от гняв, с присвити очи огледа помещението.

В стаята нахлуха още петима-шестима полицаи.

— Полиция! Не мърдай!

— Не! — изпищя Шарлот.

Понечи да побегне, но някой я повали на земята.

В спалнята Бъд Алъртън подскочи от писъка на жена си, виковете и тропането. Затръшна вратата, грабна пистолета си от куфара и зареди.

— Не! — изписка доведената му дъщеря, изпусна книгата и побягна към вратата.

— Млък — злобно изсъска той и я хвана за ръката.

Повали я на леглото и тя изпищя. Удари главата си в стената и това я зашемети. Бъд никога не беше харесвал момичето, поведението му, не харесваше сарказма и неподчинението. Децата трябва да слушат родителите си — особено момичетата — иначе ги чака наказание.

Бъд се ослуша. От хола се чуваше шум като от десетина полицаи. Нямаше време за молитви, но истинските вярващи винаги могат да комуникират със своя Бог.

„Господи и Спасителю наш Исусе Христе, благодаря ти за милостта, с която даряваш нас, истинските вярващи. Моля те, дай ми сила да сложа край на живота си и да се събера по-скоро с теб. И направи така, че да изпратя в ада колкото мога повече от онези, които ти се опълчват.“ В пълнителя имаше петнайсет патрона. Можеше да убие много полицаи, ако запази самообладание и Бог му даде сили да преодолее болката от раните, които щяха да му нанесат. Все пак те бяха по-добре въоръжени. Трябваше му някакво преимущество.

Бъд погледна доведената си дъщеря, която се беше свестила, държеше се за главата и хленчеше. Добави към молитвата си и още нещо — много великодушно, имайки предвид обстоятелствата:

„И когато това дете се качи на небето при Теб, моля Те, прости греховете му. Тя не знае какво върши.“

Стана, приближи се до доведената си дъщеря и я хвана за косата.

— Тук ли е Алъртън? — изкрещя Амелия Сакс на Шарлот и кимна към затворената врата.

Жената не отговори.

— Къде е момичето?

Служителят на рецепцията им беше казал, че Шарлот и Бъд Алъртън са наели апартамента и в момента са там с дъщеря си. Показаха му снимката на Часовникаря и той го позна, каза, че идвал на няколко пъти, но сега не бил там.

— Къде е Алъртън? — повтори Сакс.

Искаше ѝ се да удари жената.

Шарлот мълчеше и я гледаше гневно.

— Банята е празна — докладва един полицай.

— Втората спалня е празна.

— Гардеробът е празен — извика Пуласки, доста смешен с твърде обемистата за него бронирана жилетка и шлема.

Само затворената стая оставаше непроверена. Сакс се приближи до вратата, застана от едната ѝ страна и кимна на другите полицаи да се отдръпнат от линията на стрелба.

— Хей, който си в спалнята, слушай! Аз съм полицай. Отвори вратата!

Никой не отговори.

По радиостанцията докладваха, че улиците са чисти. Алъртън не се беше измъкнал от хотела, макар че можеше да се крие на долните етажи.

Сакс пробва топката на бравата. Вратата бе отключена.

Пое си дълбоко дъх, вдигна пистолета.

Изрита вратата и приклекна готова за стрелба. Видя момичето — същото, което седеше в колата на Шарлот на мястото на първото престъпление на Часовникаря. Ръцете ѝ бяха завързани с тиксо, носът и устата ѝ бяха запушени. Лицето ѝ беше посиняло и тя се гърчеше на леглото, опитвайки се да си поеме въздух. Задушаваше се, оставаха ѝ броени секунди.

Рей Пуласки извика:

— Прозорецът е отворен. — Кимна към прозореца на стаята. — Избягал е.

Понечи да влезе.

Сакс го хвана за яката и го дръпна.

— Какво има? — сепна се той.

— Стаята още не е проверена. — Сакс кимна към хола. — Провери аварийната стълба. Виж дали е избягал навън. И внимавай. Може да се цели в прозореца.

Новобранецът изтича в другата стая и погледна навън.

— Няма го — извика. — Избягал е.

Обади се на полицаите навън да претърсят уличката зад хотела.

Сакс се колебаеше, но не можеше да чака. Трябваше да спаси момичето. Понечи да влезе.

Но рязко спря. Въпреки че се задушаваше, дъщерята на Шарлот се опитваше да ѝ каже нещо. Отчаяно поклати главата си, което означаваше, че има засада. Момичето обърна главата си надясно, за да покаже къде е Алъртън, Дънкан или някой друг, скрит в стаята.

— Който си там. Хвърли оръжието! Легни по корем по средата на стаята! Веднага.

Нищо.

Горкото момиче се гърчеше, очите му се бяха изцъклили.

— Хвърли оръжието! Веднага!

Никаква реакция.

Неколцина полицаи се бяха скупчили около нея. Един държеше фугасна граната, каквито се използват за зашеметяване на противника. Престъпникът обаче пак можеше да стреля, дори да го заслепят и дезориентират. Сакс се страхуваше, че ще улучи момичето и ще стреля напосоки. Тя погледна полицая и поклати глава; насочи пистолета си напред. Трябваше да действа бързо, на детето не му оставаше много време.

Момичето обаче пак поклати глава. Опита се да преодолее гърчовете и погледна вдясно от Сакс, после — надолу.

Въпреки че умираше, показваше на полицайката къде да стреля.

Сакс коригира мерника си — нападателят може би се криеше по-вдясно, отколкото бе предполагала. Ако беше стреляла към мястото, където смяташе отначало, убиецът щеше да отгатне позицията ѝ и можеше да я улучи.

Момичето кимна.

Сакс пак се колебаеше. Дали Алъртън бе там? Дали момичето ѝ помагаше, или мълчаливо я мамеше да застреля заложник, вързан в ъгъла на стаята.

Какво знаеше за тези хора? — запита се Сакс.

Тя си спомни погледа на момичето, когато го беше видяла за първи път на улица „Седар“.

Сакс стисна пистолета и изстреля шест куршума в кръгова последователност към мястото, накъдето сочеше момичето. Скочи в стаята и след нея нахълтаха още неколцина полицаи.

— Освободете детето! — изкрещя тя.

Насочи пистолета си надясно — към гардероба и тоалетната. Един полицай с автомат прикриваше останалите, друг отлепи тиксото от лицето на момичето. Сакс чу шумно поемане на въздух, после — плач.

Отвори вратата на гардероба и отвътре изпадна труп на мъж, улучен на четири места. Сакс изрита настрани оръжието му. Провери гардероба и тоалетната, под леглото — не искаше да поема дори най-малък риск.

След няколко минути се убедиха, че няма опасност. Шарлот, почервеняла от гняв и разплакана, бе окована с белезници. Хората от „Бърза помощ“ сложиха кислородна маска на момичето и докладваха, че няма сериозни поражения.

Шарлот мълчеше за Джералд Дънкан и при предварителното претърсване на апартамента не намериха следи къде може да е той. Сакс откри плик с 250000 долара, вероятно предназначени за него. Обади се на Селито и нареди всички полицаи и патрулни коли да се махнат от фоайето и улицата — убиецът вероятно щеше да дойде за парите.

Райм бе тръгнал към хотела с микробуса си, специално пригоден за количката му. По телефона Сакс го предупреди да влезе през задния вход, за да не събудят подозренията на Дънкан. След това слезе във фоайето да види момичето.

— Как си?

— Добре. Само лицето ме боли.

— Сигурно защото отлепиха тиксото много бързо.

— Да, сигурно.

— Благодаря, че ми помогна. Спаси ми живота.

Момичето изненадано я погледна. Детективката му подаде книгата за Хари Потър, която бе намерила в стаята. Попита дали знае нещо за Джералд Дънкан.

— Много ме беше страх от него. Беше ужасен. Гледаше ме, сякаш съм предмет, не човек.

— Имаш ли представа къде е?

Момичето поклати глава:

— Само чух мама да казва, че е наел апартамент в Бруклин. Не знам къде точно. Но трябваше да дойде да си вземе парите.

Сакс извика Пуласки и го накара да провери всички обаждания от мобилните телефони на Шарлот и Бъд, а също от телефона в стаята им.

— Дали да не проверя и обществените телефони във фоайето и на улицата?

Сакс вдигна вежди:

— Добра идея.

Новобранецът тръгна да изпълни задачата. Сакс донесе на момичето кутия кока-кола. То я отвори и изпи на един дъх половината. Остави кутията и изпитателно погледна Сакс. Засмя се.

— Какво има? — попита детективката.

— Май не ме помниш, а? Срещали сме се вече.

— Да, във вторник, когато правех оглед.

— Не, не. Преди години.

Сакс присви очи. Наистина момичето ѝ се беше сторило познато, когато го видя в колата на Шарлот. Сега също изпита това чувство.

— Не си спомням.

— Ти ми спаси живота. Бях малка.

— Преди години…

Амелия Сакс присви очи. Вгледа се по-внимателно в Шарлот.

— Боже мой — възкликна.

40.

13.32 ч.

Линкълн Райм поклати глава, докато Сакс му разказваше какво е научила току-що. Не можеше да повярва. Оказа се, че са се срещали с Шарлот преди години, когато пак е идвала в Ню Йорк, представяйки се за Карол Ганц. Тя и дъщеря ѝ Пами бяха жертви в първия случай, по който Райм и Сакс работиха заедно — убиец, колекциониращ човешки кости, не по-малко хитър и жесток от Часовникаря.

За да го залови, Райм бе повикал Сакс да бъде негови очи и уши, ръце и крака при огледите на местопрестъпления. Заедно бяха успели да спасят жената и дъщеря ѝ. По-късно научиха, че Карол всъщност се казва Шарлот Уилоуби и е член на дясна организация, противопоставяща се на правителството заради външната му политика. След като я спасиха, Шарлот поставила бомба в сградата на ООН. При експлозията загинаха шестима души.

Райм и Сакс се заеха с разследването, но извършителката и момичето изчезнаха някъде в централните или западните щати. Дирите им се загубиха.

От време на време проверяваха полицейските картотеки, но от Шарлот и Пами нямаше и следа. Сакс не спря да се тревожи за момиченцето, дори понякога, легнала до Райм, размишляваше на глас какво ли е станало с него, дали вече е късно да го спасят. Сакс, която винаги бе искала деца, се ужасяваше при мисълта за живота, който това дете беше принудено да води — постоянно да се крие, да няма приятели, да не посещава нормално училище — и всичко това в името на една извратена кауза.

Сега Шарлот — с втория си съпруг, Бъд Алъртън — се беше върнала в града, за да изпълни нова терористична мисия. Пътищата им отново се срещаха.

Шарлот ги гледаше гневно, през сълзи.

— Вие убихте Бъд! Проклети фашисти! Убийци. — Изсмя се мрачно. — Но ние успяхме! Колко убихме днес? Петдесет? Седемдесет и пет? Колко висши служители от Пентагона?

Сакс се наведе и се втренчи в лицето ѝ:

— Знаеш ли колко деца имаше в залата? Колко цивилни? Близки и приятели на войниците? Знаеше ли?

— Разбира се, че знаехме — отвърна Шарлот.

— Те просто трябваше да бъдат жертвани, нали?

— За общото благо.

Може би този лозунг екстремистите скандираха при всяка своя сбирка.

Райм кимна на Сакс:

— Хайде да ѝ покажем какво постигнаха.

Сакс включи телевизора.

Водещата на новините казваше:

— … само един леко пострадал. Служителят от сапьорния отряд, който управлявал дистанционно робота за обезвреждане на взривни устройства, е бил одраскан от отломка. Материалните щети се оценяват на половин милион долара. Оказа се, че въпреки първоначалните предположения виновник за атентата не е нито „Ал Кайда“, нито друга ислямска организация. Според говорителката на нюйоркската полиция взривът е дело на местна екстремистка групировка… Отново водещата новина. Две бомби се взривиха днес в сградата на Управлението по жилищно планиране и градоустройство в долен Манхатън. Има само един леко пострадал. Сред набелязаните жертви са били заместник държавният секретар и началникът на Генералния щаб…

Сакс намали звука и самодоволно погледна Шарлот.

— Не — ахна жената. — Не може… Как…

— Очевидно е — отговори Райм. — Разкрихме плана ви, преди бомбите да гръмнат.

— Но… невъзможно — възкликна Шарлот. — Не… нали затворихте летищата, влаковете…

— О, това ли — небрежно се изсмя Райм. — Това беше само за отвличане на вниманието. Отначало не бяхме сигурни какво става, мислех, че иска да открадне Делфийския механизъм, но после се досетих, че е за заблуда. Това обаче не означаваше, че не е направил нещо на цезиевия часовник. Докато разбера какво става, се обадих на кмета и го посъветвах да затвори летищата и да спре влаковете. По-добре да се презастраховаш, отколкото да съжаляваш след това.

Шарлот погледна към стаята, където съпругът ѝ бе загинал за нищо. Сетне идеологът в нея заговори:

— Никога няма да ни победите. Може да спечелите една-две битки, но ние ще си върнем страната. Ще…

— Брей, каква реторика — чу се насмешлив мъжки глас.

В стаята влезе висок, строен чернокож — агентът от ФБР Франк Делрей. Щом чу за терористичния атентат, той веднага заряза разследването за счетоводни измами, по като работеше („Абсолютна скука“, както се изрази) и си присвои ролята на офицер за свръзка между ФБР и детективите по случая с Управлението по градоустройство.

Делрей носеше сивкаво-син костюм, крещящо зелена риза и кафяво палто в ретро стил — агентът беше прословут със странния си вкус към дрехите. Той погледна Шарлот:

— Брей, брей, какво имало тук. — Тя го изгледа мрачно и Делрей се засмя. — Жалко, че ще те тикнем зад решетките за… завинаги, без да постигнеш заветната си мечта. Все едно да тичаш за световен рекорд с вързани крака.

Подходът на Делрей в разпитите се различаваше коренно от методите на Кейтрин Данс. Райм подозираше, че тя не би го одобрила.

Шарлот бе арестувана за престъпления по законите на щата, а сега Делрей ѝ предяви федерални обвинения — за бомбата в сградата на ООН, за сегашния случай, за съучастничество при една престрелка в съдебна зала в Сан Франциско и няколко други.

Шарлот каза, че разбира правата си и понечи пак да ги поучава.

Делрей я заплаши с пръст:

— Млъкни за малко, сладурано. — Обърна се към Райм. — Как се досети за това, Линкълн? Чухме една версия, чухме втора; чухме за момчета от вашите, дето вземат пари, които не им се полагат, за някакъв превъртял, който оставя часовници при жертвите си — после изведнъж затваряш летищата и ме изкарваш от сладката ми дрямка със спешна акция в Градоустройството.

Райм му описа трескавите опити с методите на криминалистиката и кинесиката да разкрият истинския план на Часовникаря. Кейтрин Данс бе предположила, че е излъгал за истинската си мисия в Ню Йорк. Затова отново бяха прегледали уликите. Някои сочеха към кражба на ценен експонат от музея „Метрополитан“.

Колкото повече разсъждаваха над тази възможност обаче, толкова по-малко вероятна им се струваше. Райм предположи, че сигналът за недоставена пратка в музея е фалшив, с цел да ги заблуди. Предпазлив престъпник като Часовникаря не би оставил толкова ясни следи. Беше предал Винсънт, защото е знаел, че изнасилвачът ще издаде скривалището им в църквата, където бе оставил двата музейни каталога. Беше споменал за Делфийския механизъм пред Винсънт и Халърстейн. Значи е намислил друго. Но какво? Кейтрин Данс прегледа записа от разпита още няколко пъти и реши, че арестантът може би лъже, че е избрал първите си жертви случайно.

— Следователно — обясни Райм на Делрей — те са били избрани с конкретна цел. Какво общо имаше между тях?

Райм си беше спомнил нещо, свързано с първото местопрестъпление. Ари Коб бе споменал, че първоначално джипът бил спрян в дъното на уличката, но се върнал назад, за да остави трупа в началото ѝ. Защо? Явно е искал да остави жертвата на точно определено място. Какво беше наблизо? Задният вход на Управлението по градоустройство.

Райм поиска списък на клиентите на архитектурното бюро и точно както очакваше, се оказа, че сред тях е сградата на управлението.

— Изпратих новобранеца да огледа. На улица „Седар“ точно срещу управлението намери сграда, която наскоро е била ремонтирана. Само преди седмица катранената импрегнация на покрива е била подновена. Открихме частици катран, подобни на полепналите по обувките на извършителя. Покривът е идеална наблюдателница.

Това обясняваше защо е разпръснал пясък на местопрестъплението и е помел — за да заличи всички частици, които биха могли да го издадат.

Райм бе установил, че и другите жертви са свързани по някакъв начин със сградата. Луси Рихтер щеше да получи отличие на церемонията, затова имаше пропуск и покана за мероприятието, специално издадени заради повишените мерки за сигурност. Също така ѝ бяха изпратили описание на процедурата за преминаване през контролните постове.

Джоан Харпър пък бе подготвила букетите за церемонията — лесен начин незабелязано да се внесе нещо в сградата.

— Най-вероятно бомба. Предупредихме кмета и той се обади на пресата. Накара ги да се махнат от етажа, но да не излизат навън, за да не се усетят извършителите. Сапьорите обаче не успяха да обезвредят бомбите навреме. — Райм поклати глава. — Мразя, когато хубави улики се похабяват така. Сигурно знаеш, че е трудно да се снемат пръстови отпечатъци от метални предмети, хвърчащи със скорост десет километра в секунда.

— Как разкри нашата приятелка? — поинтересува се Делрей и кимна към Шарлот.

— О, лесно. Тя беше твърде непредпазлива. Щом Дънкан не беше такъв, за какъвто се представяше, значи и съучастничката му на първото местопрестъпление участваше в плана. Нашият новобранец записа номерата на всички коли, които са били през този ден в района. Автомобилът на мнимата сестра на първата жертва се оказа взет под наем от „Авис“, на името на Шарлот Алъртън. Проверихме всички хотели в града и накрая я намерихме.

Делрей поклати глава:

— От твоите уста звучи толкова не-ве-ро-ят-но лесно, Линкълн. А какво става с извършителя? Часовникаря?

— Това вече е друга работа — измърмори криминалистът.

Обясни, че Пами, дъщерята на Шарлот, е чула, че е наел апартамент в Бруклин, но не знаеше точно къде.

— Няма други следи.

Делрей се наведе към жената:

— Къде в Бруклин? Трябва да разберем. Веднага.

— Много сте жалки! — изсмя се тя. — Всичките! Лакеи на вашингтонската бюрокрация. Продавате сърцето на страната ни и…

Делрей се наведе още и заговори в лицето ѝ:

— Я стига с тая по-ли-ти-ка. Сега ще ни изпееш всичко, кукло. Ясен ли съм?

— Майната ти!

Делрей издиша шумно. Възкликна с престорено отчаяние:

— Не мога да се меря с този интелект.

Райм съжаляваше, че Кейтрин Данс я няма, макар че вероятно и на нея щеше да ѝ е трудно да измъкне информация от арестантката. Затова се приближи с инвалидната количка и прошепна така, че Пами да не чуе:

— Ако ни помогнеш, ще се погрижа от време на време да можеш да виждаш дъщеря си, докато си в затвора. Ако мълчиш, ще се постарая до края на живота си да не я видиш.

Шарлот погледна към коридора, където Пами седеше на един стол и плахо стискаше книжката си. Беше красива, слабичка, уязвима. Носеше избелели дънки и тъмносиньо горнище на анцуг. Имаше черни сенки около очите. Разсеяно чоплеше ноктите си. Също като Амелия Сакс. Момичето изглеждаше лишено от всички радости за едно дете.

Шарлот погледна Райм.

— Тогава няма повече да я видя — заяви хладно.

Делрей примигна удивено, на безизразното му по принцип лице се изписа отвращение. Райм не се сещаше какво друго би могъл да каже на жената.

В този момент дотича Рей Пуласки, беше задъхан.

— Какво има? — попита го Райм.

Отначало младежът не можеше да каже нищо.

— Телефонът… Часовникаря…

— Успокой се, Рей.

— Съжалявам… — Младежът си пое дълбоко въздух. — Намерих го. Адреса му… Чиновникът на рецепцията е видял Шарлот да звъни от автомата във фоайето всяка нощ точно в дванайсет часа през последните четири-пет дни. Обадих се в телефонната компания. Дадоха ми номера. Засякоха го. Ето къде живее. В Бруклин.

Подаде един лист на Селито, който го връчи на Хауман.

— Браво — похвали го дебелият детектив.

Сакс обяви:

— Тръгвам. Ще ви се обадя от мястото.

— Чакай — спря я Райм. — Защо не си починеш този път? Остави Бо да се оправя.

— Какво?

— Специалният отряд е достатъчно добре подготвен.

Сакс напускаше. Имаше поверие, че опасността полицай да загине е по-голяма в последните дни на службата му. Райм не вярваше в поверия, но това нямаше значение. Той просто не искаше да я пуска.

Сакс сигурно си помисли същото. Колебаеше се. Райм забеляза, че гледа към коридора, където седеше Пам Уилоуби.

Полицайката се обърна към него. Погледите им се срещнаха. Той се усмихна леко и кимна.

Сакс грабна коженото си яке и излезе.

В тихия бруклински квартал, десетина спецполицаи бавно вървяха по тротоара, други шестима се промъкваха в уличката зад двуетажната къщичка.

В този район имаше само фамилни къщи с малки дворчета, украсени за Коледа. Ограничената площ не беше попречила на собствениците да заселят имотите си с голямо количество Дядо Мразовци, джуджета и еленчета.

Сакс вървеше бавно начело на ударния отряд. Имаше връзка по радиостанцията с Райм.

— На мястото сме — каза тихо.

— Какво е положението?

— Със сигурност е той. Съседите от двете страни го разпознаха на снимките. Евакуирахме съседните къщи. Отсреща няма постройка.

Срещу тайната квартира на Часовникаря имаше малка зеленчукова градина. По средата стърчеше раздърпано плашило. Върху гърдите му имаше надпис със спрей.

— Мястото е удобно за акция. Сега сме… Чакай, Райм.

Единият прозорец светна. Полицаите около нея спряха и приклекнаха. Сакс прошепна:

— Още е тук… Изключвам.

— Хвани го, Сакс.

Тя долови необичайна настойчивост в гласа му. Знаеше, че Райм е разгневен, задето Часовникаря се е измъкнал. Спасяването на хората в Управлението по градоустройство и залавянето на Шарлот бяха успешни акции, но криминалистът искаше да види извършителя с белезници.

Решителността му обаче не можеше да се сравнява с решителността на Сакс. Залавянето на този престъпник щеше да е нейният прощален подарък за Линкълн Райм.

Тя смени честотата.

— Детектив пет осем осем пет до командния пункт.

Бо Хауман отговори от командния пункт на една пресечка от къщата;

— Чувам те. Казвай.

— Тук е. В една от стаите светна лампа.

— Разбрано. Втори отряд, чуваш ли?

Това бяха полицаите зад къщата.

— Втори отряд до командния пункт. Чувам ви. Сега сме… момент. Така, сега е на горния етаж. Един прозорец светна. Това вероятно е задната спалня.

— Може да не е сам — предупреди Сакс. — Може някой от хората на Шарлот да е с него или да си е намерил друг съучастник.

— Разбрано, детектив — обади се Хауман. — НЗ, какво виждате?

Един екип за наблюдение и засичане се беше разположил на покрива на сградата отзад. Наблюдаваха къщата със специални апарати.

— НЗ едно до командния пункт. Всички щори са спуснати. Не виждаме нищо. На инфрачервените детектори се забелязва източник на топлина в задната част на къщата. На тавана свети, но не виждаме нищо, няма прозорци, само капандури.

— НЗ две. Тук е същото. Не се вижда нищо. Топлина на горния етаж, на долния няма. Преди секунда чухме изщракване.

— Оръжие?

— Може би. Край.

Полицаят до Сакс даде сигнал ръце на колегите си. Заедно с нея и още двама заеха позиции около главния вход. Зад тях се приближиха още четирима. Единият държеше таран. Другите трима се целеха в прозорците на приземния и втория етаж.

— Отряд две до командния пункт. На позиция сме. Сложихме стълба към светещия прозорец отзад.

— Отряд едно — на позиция.

— Слушай броенето — заповяда Хауман. — Влизане — на три. Фугасни гранати в стаите, където свети. Хвърляйте силно през щорите. На едно — едновременно динамично нахлуване от двата входа. Отряд две да се раздели, претърсете партера и мазето. Първи отряд да се качи на втория етаж. Внимавайте за експлозиви. Не забравяйте, че този човек разбира от взривни устройства.

— Отряд две — разбрано.

— Отряд едно — разбрано.

Това бе стандартна процедура при влизане и всичко беше планирано в крачка, докато идваха. При все това повтаряха всички проверки според правилата, за да няма издънки.

Въпреки студа дланите на Сакс се потяха. Тя свали едната си ръкавица и подухна върху ръката си. Направи същото с другата. Стегна бронираната си жилетка и разкопча капачето на резервния си пълнител. Другите полицаи бяха въоръжени с автомати, но Сакс не одобряваше това оръжие. Предпочиташе елегантните престрелки с единични куршуми.

Сакс и тримата полицаи от първия отряд се спогледаха и си кимнаха в знак, че са готови за действие.

Хауман започна да брои:

— Шест… пет… четири… три…

Чу се трясък от счупени стъкла, когато фугасните гранати разбиха прозорците.

Хауман продължи бавно:

— Две… едно.

Къщата се разтресе и от прозорците блесна ослепителна светлина. Якият полицай с тарана удари с все сила вратата. Тя се отвори с трясък и полицаите нахълтаха в оскъдно обзаведеното жилище.

С фенер в едната ръка и пистолет в другата Сакс изтича заедно с другите от отряда ѝ на горния етаж. Първата спалня беше празна, втората — също. Провериха всички помещения, нямаше никой.

— Къде е, по дяволите? — измърмори Сакс.

— Голяма загадка, а? — отбеляза някой.

— Сигурно е невидим — коментира друг.

Сетне от слушалката тя чу:

— НЗ едно. Светлината на тавана изгасна. Той е там.

В малката спалня от задната страна намериха шахта към таванското помещение. От отвора висеше въженце. За изтегляне на стълбата. Те спряха и насочиха оръжията си нагоре. Сакс дръпна връвчицата. Сгъваемата стълба се разпъна.

Сакс изгаси лампата в помещението, за да е по-трудно на престъпника да се прицели. При все това той би могъл да застреля всеки, който се качи по стълбата.

Водачът на отряда изкрещя:

— Ти, там горе. Слез веднага… Чуваш ли? Това е последният ти шанс.

Никакъв отговор.

— Фугасна граната — заповяда командирът.

Един полицай извади една от колана си и кимна. Командирът на отряда посегна към стълбата, но Сакс поклати глава:

— Аз ще го хвана.

— Сигурна ли си?

Тя кимна:

— Дайте ми само шлем.

Дадоха ѝ и тя си го сложи.

— Готови сме, детектив.

„Сигурна ли си?“

— Действаме.

Сакс се покачи на първите стъпала — болката в коленете ѝ бе нетърпима, както очакваше. Спря точно под отвора и взе фугасната граната. Издърпа предпазителя и затвори очи, за да не я заслепи светлината от взрива.

Е, добре, това беше моментът.

Тя хвърли гранатата на тавана и скри главата си под отвора.

След три секунди тя се взриви и Сакс отвори очи, изтича по останалите стъпала в малкото помещение, изпълнено с дим и миризма на барут. Тя се претърколи, светна фенера и се скри зад една подпора, единственото прикритие, което видя.

Нищо отдясно, нищо в средата, нищо…

Изведнъж пропадна и удари главата си.

Подът не беше дъсчен, както изглеждаше, а от шперплат, покрит с изолация. Десният ѝ крак пропадна през тавана на спалнята, вече не можеше да се извърти.

— Детективе!

Сакс насочи фенера и пистолета в единствената посока, в която можеше — напред. Убиецът не беше там.

Значи бе зад нея.

Изведнъж лампата на тавана светна. Така Сакс бе идеална мишена.

Тя с мъка се извъртя, като очакваше да чуе гърмеж, да усети тъпата болка от куршума в тила, врата или гърба си. Помисли си за баща си.

Помисли си за Линкълн Райм.

„Ти и аз, Сакс…“

Реши да не се дава, без поне да го рани. Хвана пистолета със зъби и се надигна с две ръце, за да се освободи от дупката.

Чу тропане на тежки обувки по стълбата от един полицай, който ѝ идваше на помощ. Разбира се, Часовникаря точно това чакаше — да убие повече полицаи. Използваше я като стръв, за да подмами повече нейни другари, да рани колкото можеше повече и да се опита да избяга в суматохата.

— Внимавай! — изкрещя Сакс, като стисна пистолета в ръка. — Той е…

— Къде е? — попита командирът на отряд едно. Надникна през отвора. Сигурно не я беше чул — или не искаше да я слуша — защото се качи при нея; други двама го последваха. Заоглеждаха помещението, включително зад Сакс.

С разтуптяно сърце тя погледна зад себе си.

— Не го ли виждате? Трябва да е тук.

— Не.

Двама я хванаха за бронираната жилетка и ѝ помогнаха да се измъкне от дупката. Сакс приклекна и се завъртя.

Помещението беше празно.

— Как се измъкна? — измърмори един полицай.

Сакс забеляза малък предмет и се изсмя мрачно:

— Изобщо не е бил тук. Нито на тавана, нито на долния етаж. Отдавна е офейкал.

— Ами лампите? Някой ги палеше и гасеше.

— Не, виждате това. — Тя посочи малка бежова кутия, свързана с превключвател. — Искал е да си помислим, че е още тук. Така е спечелил време, за да се измъкне.

— Какво е това?

— Какво може да е? Часовник.

41.

15.17 ч.

Сакс свърши огледа на къщата в Бруклин и изпрати малкото намерени улики на Райм.

Съблече гащеризона за огледи, облече си якето и побърза да се прибере на топло в колата на Селито. Отзад седеше Пам Уилоуби, още стискаше книжката за Хари Потър и пиеше какао, което детективът ѝ бе купил. Той беше все още в тайната квартира на Часовникаря, попълваше някакви документи. Сакс се качи в колата. По предложение на Кейтрин Данс бяха довели момичето, надяваха се, ще си спомни нещо. Престъпникът обаче не беше оставил почти никакви следи и Пам не се досети за нищо, свързано с него или мястото, където би могъл да избяга.

Сакс се усмихна, спомни си странното изражение на надежда, което бе видяла на лицето на момичето, когато го зърна в колата под наем на първото местопрестъпление.

— През цялото това време не те забравихме — увери го Сакс. — Често си мислех за теб.

— И аз за вас — отвърна Пам и сведе очи към чашата си.

— Къде отидохте след Ню Йорк, когато те спасихме?

— Върнахме се в Мисури, криехме се в гората. Тя често ме оставяше при други хора. Беше ми все едно. Някои бяха гадняри. Други се държаха добре. През повечето време стоях сама и четях. Не се разбирах добре с никого. Постоянно ги питах къде е написано, че Исус е казал да избиваме хора, които не мислят като нас. Учех у дома като много други деца, но исках да ходя в истинско училище. Накрая ме изпратиха в едно. Мама ме заплаши, че ако я издам, и аз ще отида с нея в затвора като помощничка… Не, като съучастничка. Някои мъже ми правеха разни неща. Знаеш какви.

— Ох, горкичката.

Сакс стисна ръката ѝ. Тя много искаше да има деца и знаеше, че по един или друг начин, те бяха нейното бъдеще. Отвращаваше се от майка, която причинява такива неща на детето си.

— Понякога, когато ставаше непоносимо, си мислех за теб и си представях, че си ми майка. Дори не знаех името ти. Може да съм го чула, но не си го спомнях. Затова ти измислих име: Артемида. От една книжка за гръцката митология. Тя била богинята на лова. Кръстих те така, защото уби онова побесняло куче, което искаше да ме разкъса. — Пам сведе очи. — Много глупаво име.

— Не, прекрасно е. Много ми харесва. Вчера на улицата ме позна, нали? Когато беше в колата?

— Да. Помислих си, че нарочно си дошла, пак да ме спасиш. Това не е случайност. Вярваш ли в такива неща?

Сакс не вярваше, но отвърна:

— Понякога се случват странни неща.

До тях спря друга кола, а отвътре слезе социална служителка, позната на Сакс. Качи се при тях и ги поздрави.

— Олеле — възкликна красивата чернокожа и потърка ръцете си над отворите на парното. — Не е честно. Календарната зима още не е започнала официално. — Беше уредила нов дом за момичето и обясни: — Имаме две много добри приемни семейства. Едното живее в Ривърдейл, познавам тези хора от години. Ще останеш при тях за няколко дни, докато потърсим роднините ти.

Пами се намръщи:

— Може ли да си сменя името?

— Да си смениш…

— Не искам вече да се казвам така. И не искам да виждам вече майка си. Не искам приятелите ѝ да ме открият.

Сакс побърза да изпревари социалната служителка, каквото и да се канеше да отговори тя.

— Ще се погрижим нищо лошо да не ти се случи вече. Обещавам.

Пами я прегърна.

— Мога ли пак да те видя някой път? — попита Сакс.

— Ами, да, разбира се. Ако искаш — отвърна момичето, като се опитваше да скрие вълнението си.

— Какво ще кажеш да излезем по магазините утре?

— О, чудесно. Да.

На Сакс ѝ хрумна нещо:

— Обичаш ли кучета?

— Да. Едни хора, при които живях в Мисури, имаха. Харесвах го повече от хората.

Сакс се обади на Том в къщата на Райм:

— Искам да те попитам нещо.

— Казвай.

— Има ли кандидати да вземат Джаксън?

— Не. Още му търся стопани.

— Аз вече му намерих. — Сакс затвори и се обърна към Пам: — Имам коледен подарък за теб.

Понякога и най-добре конструираните часовници не работят.

Замислете се само колко крехки са тези механизми. Петстотин, хиляда миниатюрни движещи се части, почти микроскопични винтчета, пружинки и кристали, десетки отделни процеси, протичащи в пълен синхрон… Има стотици възможности за провал. Понякога часовникарят бърка в изчисленията, понякога някоя метална част е дефектна, понякога собственикът навива твърде стегнато пружината. Понякога изпуска часовника. Под стъклото прониква влага.

Часовникът може да работи идеално при едни условия, но не и при други. Дори знаменитият „Ролекс — Ойстър Перпечуъл“, първият водолазен часовник — едно революционно за времето си изобретение — не може да издържи неограничено дълбоко под водата.

Сега, близо до Сентрал Парк, Чарлз Веспасиан Хейл седеше в колата си, с която бе дошъл от Сан Диего (така не оставяш никаква следа, ако плащаш за бензина в брой и не пътуваш по платени магистрали), и се чудеше защо планът му се провали.

Основният проблем явно бе полицията, и по-точно Линкълн Райм. Хейл бе направил всичко, което се сещаше, за да е винаги с един ход пред тях. В крайна сметка обаче те някак си набраха преднина. Райм бе направил онова, от което се опасяваше Хейл — вникна в механизма и по малкото чаркове се досети как работи.

По-късно щеше да има достатъчно време да обмисли всичко, за да не допуска същите грешки в бъдеще. Смяташе веднага да тръгне за Калифорния. Погледна лицето си в огледалото за обратно виждане. Беше боядисал косата си черна — естественият ѝ цвят — и бе свалил сините контактни лещи, но колагенът, с чиято помощ бе направил носа, бузите и гушата си по-дебели, още стоеше. Щяха да са му нужни месеци, докато възвърне двайсетте килограма, с които беше отслабнал за тази задача. Едва тогава щеше да заприлича отново на себе си.

Да, беше се провалил, но както бе казал на Винсънт Рейнолдс, това нямаше значение за големия план. Защото научи нещо, което промени живота му. Беше създал образа на Часовникаря само защото му се стори зловещ и щеше да привлече вниманието на обществеността и полицията.

Когато влезе в ролята си обаче, за своя изненада Хейл установи, че героят, който играеше, е въплъщение на истинския му характер. Така сякаш най-после бе станал себе си. Часовниците и времето наистина го заинтригуваха. (Делфийският механизъм му беше особено интересен; в някой момент можеше да се опита да го открадне.)

Часовникаря…

Чарлз Хейл бе уред за измерване на времето. Можеш да използваш часовника за благородни цели, например да следиш контракциите на бременна, за да улесниш раждането. Можеш да го използваш и за нещо ужасно — да планираш нападение за избиване на жени и деца.

Времето не познава нравственост и морал.

Хейл погледна предмета на седалката до себе си — златния джобен часовник „Бреге“. Все още с ръкавици, той го вдигна, бавно го нави (внимателно да не скъса пружинната) — и го пъхна в голям хартиен плик, пълен с топчета стиропор.

Хейл залепи плика и запали двигателя.

Нямаше ясни следи.

Райм, Селито, Купър и Пуласки седяха в лабораторията в къщата на криминалиста и разглеждаха нещата, открити в тайната квартира в Бруклин.

Амелия Сакс все още я нямаше. Не беше казала къде отива. Все пак бе споменала на Том, че ще е наблизо, ако им потрябва — на 57-ма и 6-то. Райм тайно провери в телефонния указател. Беше адресът на „Арджайл Секюрити“.

Бяха намерили няколко размазани отпечатъка, никой от тях нямаше съвпадения в полицейската картотека, нито сред отпечатъците от другите местопрестъпления. Къщата бе наета под друго фалшиво име и фалшив постоянен адрес. Беше платено в брой. В списъка с разговорите от телефона имаше само номера на улични телефони. При подробен преглед на кабелните услуги се установи, че Часовникаря често е използвал Интернет, но не и конкретни имейл адреси, а само свободни сайтове. Най-често бе посещавал сайт за продажба на медицинска литература.

— По дяволите, може би някой друг го е наел — измърмори Селито.

И още как, помисли си Райм. Кимна:

— Има друга цел. Вероятно вече замисля следващия си удар. Представете си какво може да причини, ако се представи за лекар.

„А аз допуснах да се измъкне“ — помисли си мрачно.

Сред частичките, събрани от Сакс, намериха още влакна от подплата на пилотско яке и растителни остатъци, примесени с морска сол — различни от морските водорасли в океана край яхтата на Робърт Уолас на Лонг Айлънд.

— Пак водорасли и морска вода — измърмори Пуласки. — Може да е или от източното, или от западното крайбрежие.

— Да, това са двете възможности.

Пуласки кимна:

— Аха, забравих Мексиканския залив.

— И Индия забрави — сопна се Райм. — И Шри Ланка. Египет, Япония, Нова Зеландия.

— О, имаш предвид, че може да са от друг океан. Не се бях сетил.

— Бих се учудил.

Инспекторът от бруклинския участък се обади да докладва, че претърсването на района било безрезултатно. Малкото свидетели, които били виждали заподозрения, не знаели нищо за него.

Що се отнася до Шарлот и покойния ѝ съпруг Бъд Алъртън, разследването имаше доста по-голям напредък. Двамата далеч не бяха предпазливи при заличаването на следите си колкото Часовникаря. Сакс бе намерила много улики срещу екстремистките организации, в които членуваха, включително една в Мисури и известната Патриотична асамблея в щата Ню Йорк, която Райм и Сакс вече бяха разследвали. Телефонни разговори, имейли и пръстови отпечатъци щяха да дадат на ФБР и местната полиция достатъчно материал за разследване.

На вратата се позвъни и Том излезе да отвори. След малко въведе в стаята жена с военна униформа. Това сигурно бе Луси Рихтер, четвъртата „жертва“ на Часовникаря. Изглеждаше по-изненадана от обзавеждането на къщата, отколкото от състоянието на Райм. Хрумна му, че тази жена, работеща на места, където бомбените атентати са ежедневие, е виждала всякакви хора с ампутирани крайници или различни степени на парализа.

Тя обясни, че искала да разговаря с детективите и Кейтрин Данс я посъветвала направо да дойде.

Том, винаги гостоприемен, ѝ предложи чай или кафе. Райм, който обикновено не обичаше гостите му да се чувстват уютно и да се задържат, сега укорително изгледа болногледача си:

— Том, дамата може да е гладна. Или да ѝ се пие нещо по-сериозно. Уиски например.

— Човек не може да ти угоди — възкликна Том. — Не подозирах, че храниш такава симпатия към военните.

— Благодаря, но няма да взема нищо — отвърна Луси. — Няма да се задържам. Кейтрин тук ли е?

— Още я няма, но ще се отбие на път към летището.

— Ако не я дочакам, предайте ѝ, че ще ѝ се обадя. — Военнослужещата се усмихна на Райм. — Преди всичко бих искала да ви благодаря. Задето спасихте живота ми — два пъти.

— Всъщност — изтъкна Селито, — първия път не бяхте в опасност. Той не е имал намерение да ви нарани, нито друга от жертвите си. Втория път… е, приемаме благодарностите, защото щяхте да станете на парчета.

— Близките ми също бяха там. Не знам как да ви се отблагодаря.

Райм, както винаги, се почувства неловко. Кимна, изразявайки (както се надяваше) сдържано приемане на благодарностите.

— Другата причина да дойда е, че открих нещо, което може да ви послужи. Разговарях със съседите си и един човек, който живее през две къщи ми каза, че вчера, когато получавал някаква пратка през задния вход, видял въже, което висяло от покрива на блока му. Помислих си, че престъпникът може да е избягал така.

— Интересно.

— Има обаче и още нещо. Съпругът ми огледа. Боб беше две години морски пехотинец…

— Морска пехота? — засмя се Пуласки. — А вие сте в армията.

Тя се усмихна:

— Понякога имаме някои… интересни спорове. Особено през футболния сезон. Както и да е, той погледна въжето и каза, че е вързано от специалист. Възелът бил рядък, използва се при рапели — спускане по въже при алпинизъм. Нарича се самозатягащ възел. Тук не се използва много, предпочитат го главно в Европа. Този човек има сериозен опит като алпинист и катерач, натрупан отвъд океана.

— А, полезна информация… — Райм погледна мрачно Пуласки. — Жалко, че жертвата откри уликата, не мислиш ли? Това май беше наша работа. — Обърна се към Луси. — Въжето още ли е там?

— Да.

— Хубаво… В града ли сте още няколко дни? Ако го заловим, ще трябва да свидетелствате в съда.

— Скоро се връщам на служба. Но сигурно мога да дойда за процеса. Ще си взема извънреден отпуск.

— Колко служба ви остава?

— Записах се за още две години.

— Наистина ли? — изненада се Селито.

— Мислех да не го правя. Там е трудно. Но на церемонията реших да се върна.

— Заради бомбата ли?

— Не, бях решила преди това. Гледах близките на войниците и другарите ми и се замислих по какъв странен начин съдбата те изпраща на места, където никога не си подозирал, че ще отидеш. Но ето, отиваш, вършиш нещо добро и важно и оставаш с чувството, че постъпваш правилно. Та така реших. — Тя облече якето си. — Ако имате нужда от мен, ще съм си вкъщи.

Сбогуваха се и Том я изпрати.

Когато се върна, Райм му каза:

— Запиши го в таблицата. Катерач или алпинист, практикувал в Европа. — Обърна се към Пуласки. — Вземи колата на отдела по криминалистика и отиди да събереш въжето, което си пропуснал при първия оглед…

— Не аз извърших огледа…

— … и намери някой алпинист. Искам да знам къде може да се е катерил нашият извършител. Анализирайте и въжето. Открийте къде и кога го е купил.

— Слушам.

След петнайсет минути на вратата отново се позвъни и Том въведе Кейтрин Данс. Слушалките на миникомпютърчето ѝ висяха от ушите. Държеше голям бял плик.

— Здрасти — поздрави я Пуласки.

Райм вдигна вежди при тази фамилиарност.

— Отивам на летището — обясни Данс. — Исках да се сбогуваме. А пък това беше на стълбите.

Подаде плика на Том, който се намръщи:

— Няма адрес на подателя.

— Да не рискуваме — предупреди Райм. — Сложѝ го в кофата.

Селито взе плика и го пусна в голяма кофа от преплетени стоманени ленти — много напомняше панер за пране. Затвори капака. Всички пратки от неизвестни податели се поставяха в този съд, предвиден да издържи експлозия на малко до средно самоделно взривно устройство и снабден със сензори за нитрати и други експлозиви.

Компютърът анализира изпаренията от плика и установи, че не е бомба.

„Какво ли е?“ — запита се Райм.

Купър си сложи гумени ръкавици и го извади. На плика имаше само две думи, отпечатани на принтер: „Линкълн Райм“.

— Самозалепващ се плик — намръщи се лаборантът.

Криминалистите предпочитат старомодните пликове, които трябва да оближеш, за да залепиш. Така по лепилото може да остане ДНК от извършителя. Купър добре познаваше този модел пликове. Продаваха се из цялата страна и източникът им бе на практика неустановим.

Райм се приближи с инвалидната количка, Данс също гледаше с интерес как лаборантът извади от плика джобен часовник и бележка, написана на принтер.

Писмото бе отпреди не повече от четвърт час — между тръгването на Луси Рихтер и пристигането на Кейтрин Данс. Селито се обади в управлението и поиска няколко патрулни коли от близкия участък 20 да претърсят района. Купър им изпрати фоторобота на Часовникаря по електронната поща.

Часовникът работеше и показваше точно време. Беше златен и имаше няколко по-малки циферблата.

— Тежък е — отбеляза Купър; сложи си очила с увеличителни лещи и го огледа внимателно. — Изглеждаше стар, има следи от износване… Няма гравирани имена или инициали.

Взе четка от камилска вълна и го изчетка за частици над бял лист. Плика също. Не падна нищо.

— Слушай какво пише, Линкълн.

Селито се намръщи.

— Какво има? — попита Райм.

— Това е най-галантната заплаха, която съм чувал, Линк. Повечето престъпници казват просто: „Ще те убия…“ А какво е това? — Посочи бележката. — Двоеточие? Заплашва те, а не допуска дори една пунктуационна грешка.

На Райм не му стана смешно. Все още беше бесен, че са оставили извършителя да се измъкне и той явно не смята да спре да върши престъпления.

— Ако престанеш да измисляш тъпи шеги, Лон, може би ще забележиш, че граматиката и синтаксисът на писмото са безупречни. Това ни показва още нещо за престъпника. Има добро образование. Частно училище? Класическо образование? Филолог? Напиши всичко това в таблицата, Том.

Селито не се предаваше:

— Шибани двоеточия.

— Имаме резултат — обяви Купър. — Растителните останки са от каулерпа таксифолия, плевелно водорасло.

— Какво?

— Водорасло, което за кратко време се размножава в огромни количества. Създава всякакви проблеми. За известно време е било унищожено в Съединените щати.

— Щом се размножава толкова лесно, сигурно се среща навсякъде — измърмори Райм. — Безполезно като улика.

— Не е точно така — уточни Купър. — Има го само по тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка.

— В Мексико и Канада?

— Да, има го доста.

— Открихме го — саркастично измърмори Райм. — Изпращайте специалния отряд на адреса.

Кейтрин Данс обаче се намръщи:

— Западното крайбрежие ли? — Замисли се за момент. — Къде е записът с разпита?

Мел Купър намери файла и го пусна.

За десети път на екрана се появи лицето на безочливо лъжещия убиец. Данс се вгледа съсредоточено в него. Почти като Райм, когато изучаваше веществените доказателства.

Криминалистът толкова много пъти бе слушал разпита, че вече не чуваше думите. Бяха безполезни. Данс обаче изведнъж се засмя. Щракна с пръсти и прошепна:

— Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Е, не мога да ви кажа адреса, но се досещам от кой щат е. От Калифорния. Или е живял там дълго време.

— Откъде разбра?

Тя върна записа. Отново пусна част от разпита — онази част, в която арестантът разказваше как отишъл в Лонг Айлънд, за да вземе конфискувания джип. Спря записа и обясни:

— Изучавала съм регионалните говори. Когато говорим за междущатските магистрали, в Калифорния използваме определителен член — например Четиристотин и петата в Лос Анджелес. Тук той говори за „Четиристотин деветдесет и петата“. И чухте ли да казва „автострада“? В Калифорния това е по-често използвана дума от „магистрала“ и „шосе“ като в източните щати.

Може и да е полезно, помисли си Райм. Още една тухла в градежа на доказателствата.

— Да се запише — нареди.

— Когато се прибера, ще започна разследване в Калифорния — обеща Данс. — Ще започна издирване в целия щат, пък да видим какво ще излезе. Така, хайде да тръгвам… О, и ще се радвам скоро да ми гостувате в Калифорния.

Том кимна към Райм:

— За него е полезно да пътува. Твърди, че не му харесва, но когато отиде на ново място, му е приятно. Стига да има добро уиски и достатъчно престъпления, та да не му доскучае.

— В Калифорния правим повече вино… Но не се безпокой, има достатъчно престъпност.

— Ще видим — неангажирано отговори Райм. — Между другото… може ли една услуга?

— Разбира се.

— Изключѝ си мобилния да не се изкуша пак да те повикам от летището, ако излезе още нещо.

Тя се засмя:

— Ако не бързах да се върна при децата, щях да остана.

— Обаждай се.

Селито отново ѝ благодари и Том я изпрати.

— Рей, свърши и ти някаква работа — провикна се Райм.

Новобранецът се сепна:

— Вече се обадих за въжето, ако това имаш предвид.

— Не, не това имах предвид. Имах предвид да свършиш нещо.

Райм кимна към бутилката с уиски на полицата в другия край на стаята.

— О, разбира се.

— Сипи и на мен — изръмжа Селито. — И не се стискай.

Пуласки напълни две чаши и им ги подаде.

— Не забравяй себе си — напомни му Райм.

— О, на служба съм.

Селито щеше да се задави от смях.

— Добре. Може би мъничко. — Пуласки си сипа и отпи глътка от силния и безбожно скъп алкохол. — О, хубаво е — отбеляза, макар че очите му казваха друго. — Впрочем, опитвали ли сте безалкохолна бира със спрайт?

42.

17.18 ч.

Преди и след…

Хората преодоляват болката.

Животът продължава и „преди“ става „след“.

Тази мисъл се въртеше в главата на Линкълн Райм. Животът продължава.

Самият той бе използвал този израз навремето — когато скоро след нещастието каза на жена си, че иска развод. Връзката им от известно време буксуваше и той реши, че независимо дали ще оцелее или не, ще се бори сам с живота и няма да обрича съпругата си на това страдание.

В онези дни „да продължиш“ означаваше нещо много различно от случващото се сега между него и Сакс. Животът, който си беше създал през последните няколко години, крепящ се на деликатен баланс, много щеше да се промени. Основният проблем според него бе в това, че Сакс всъщност не продължава напред. Връщаше се назад.

Селито бе излязъл и сега Райм и Пуласки стояха пред масата с веществените доказателства и ги подготвяха за делото за корупция в участък 118. Изправени пред неоспоримите улики — и факта, че без да подозират, са наели масов убиец за целите си — Бейкър и Уолас бяха издали всичките си съучастници, за да си издействат по-леки присъди.

Сега Райм бе съсредоточил вниманието си изцяло върху издирването на Часовникаря.

Подготвяйки се за напускането на Сакс, той бе достигнал до извода, че от Рей Пуласки ще стане отличен криминалист. Беше находчив, умен и упорит като Селито. За осем месеца, максимум година Райм щеше да го ошлайфа в занаята. Заедно щяха да правят огледи, да анализират улики, да разкриват престъпници. Колелото щеше да продължава да се върти. Системата не зависеше само от един мъж и една жена; така би трябвало да бъде.

Да, колелото се въртеше… но той не можеше да си представи да работи без Сакс.

По дяволите, проклети чувства, смъмри се Райм и отново се съсредоточи над работата си. Погледна таблицата с уликите. „Той е някъде там; ще го хвана. Няма… да… се… измъкне.“

— Моля? — попита Пуласки.

— Не съм казал нищо — сопна се Райм.

— Каза. Аз само…

Райм го изгледа на кръв и младежът замълча.

Отново се наведе над уликите. След малко попита:

— Когато изследвам банкнотите от колата на Бейкър, да използвам ли нинхидрин за сваляне на отпечатъци?

Райм понечи да отговори, но бе прекъснат от женски глас:

— Не. Първо пробваш с йодни пари. После нинхидрин и след това сребърен нитрат. Прави се в този ред.

Райм погледна към вратата. Сакс влезе. Той си придаде благосклонно изражение. Остана доволен от себе си колко беше добричък.

— Ако объркаш реда — продължи Сакс, — химикалите ще взаимодействат помежду си и всичко ще оплескаш.

Пуласки кимна.

Настъпи тишина.

Неловка ситуация, помисли си криминалистът.

Сакс погледна уликите.

Райм се втренчи в таблицата на дъската; мълчанието бе тягостно като мразовитата нощ, спускаща се навън.

— Съжалявам — каза Сакс.

Тези думи прозвучаха необичайно от нейната уста; Сакс се извиняваше почти толкова често, колкото Райм — тоест никога.

Райм не отговори. Не отместваше очи от таблицата.

— Наистина, съжалявам.

Това го подразни, той я погледна крадешком, намръщи се, едва владееше гнева си.

Тя обаче не говореше на него.

Гледаше Пуласки.

— Ще компенсирам по някакъв начин. Можеш да направиш следващия оглед. Аз ще ти помагам. Или следващите два огледа.

— Как така? — попита младежът.

— Сигурно си чул, че напускам.

Той кимна.

— Е, разколебах се.

— Няма ли да напускаш? — попита Пуласки.

— Не.

— Е, няма проблем. Нямам нищо против да работим заедно още за известно време.

Облекчението му, че няма да е сам под критичния поглед на Линкълн Райм, явно надделяваше над разочарованието, че ще бъде едва третостепенен играч.

Сакс издърпа един стол и седна пред Райм.

— Не беше ли в „Арджайл“? — попита той.

— Бях. Вчера ми направиха предложение. Мислех да го приема. Но нещо се случи. Точно преди да отида.

Райм не я прекъсна.

— Сюзан Крийли ми се обади. Искаше да поговорим. Благодари ми, че съм ѝ повярвала, че съм открила убиеца на съпруга ѝ. Разплака се. Каза ми, че не можела да понесе мисълта, че съпругът ѝ се е самоубил. Убийството е ужасно, но самоубийството — това би обезсмислило всичко, което са постигнали заедно.

Сакс се засмя:

— Един възел и счупен палец… Това е нашата работа, Райм. Не помията, на която се натъкнах, интригите, баща ми, Бейкър и Уолас, опитът да ме убият… Всичко е много просто. Работата на полицая е да открие истината за възела и счупения палец.

„Ти и аз, Сакс…“

— Е — попита тя непринудено, като погледна таблицата, — има ли нещо ново за нашия извършител?

Райм обобщи:

— Бил е алпинист или катерач в Европа. Живял е в Калифорния, на крайбрежието. Наскоро е бил там. Може би там живее. Образован е. Не допуска правописни, синтактични и пунктуационни грешки. Освен това искам да огледаме всеки детайл от часовника, който ми подари. Той е часовникар, нали? Това означава, че вероятно е отворил тази машинка, за да погледне какво има вътре. Ако има дори една молекула, оставена от него, искам да знам каква е. — Райм кимна към писмото от Часовникаря и добави: — Признава, че е наблюдавал хотела на Шарлот по времето, когато я заловихме. Искам да огледате всяко място, на което може да е стоял. Това е задача за теб, Рей.

Слушам.

— И не забравяй какво знаем за него. Може да си е тръгнал, а може да не е. Дръж оръжието си на лесно място. Извън гащеризона за огледи. Помни…

— Търсѝ добре, но си пази гърба, нали? — прекъсна го Пуласки.

— Точно така, запомнил си си урока. Хайде сега, на работа.