Часовникът на Пандора

10

ЦРУ — Лангли, Вирджиния

Петък, 22 декември, 18:00 ч (2300 Z)

Заседателната зала до кабинета на Джонатан Рот бързо се превърна в нещо като щаб — масата бе осеяна с документи, хората от работната група влизаха и излизаха непрекъснато, а самият заместник-директор беше в стихията си. От Белия дом, който официално се бе заел със случая, все по-често звъняха в ЦРУ за напътствия, тъй че в един момент Рот естествено пое нещата в свои ръце и започна да се разпорежда. С лекотата на печен бюрократ разиграваше и тероризираше подчинените си в Лангли, а после спокойно и авторитетно представяше „своите“ анализи и заключения пред президентските хора.

Но вече наближаваше шест часа, а още не бяха установили най-важното — доколко опасен е вирусът на „Куантъм“-66. Всички напрегнато очакваха Ръсти Сандърс да даде отговор на този основен въпрос.

Предусещайки, че ще настъпи паника, Сандърс се бе опитал да успокои духовете.

— Сър — каза той на Рот, — ние дори не можем да сме сигурни, че в самолета има вирус, докато не видим резултатите от аутопсията на Хелмс.

Рот подскочи и изкара Сандърс в коридора.

— Докторе — процеди през зъби, — никой не ви пита има ли вирус, или не! Моето категорично заключение от извършените анализи е, че самолетът е заразен! Въпросът е какво да правим сега!

— Сър, просто исках да разберете, че все още нямаме основание за подобно заключение.

— Заразеният пътник умира на борда, никой не иска да допусне самолета в страната си, а германското правителство признава, че същият вирус е убил още двама души! Това не ви ли стига? — разпени се Рот.

— Но ние още не знаем причината за смъртта на професора. Може да е обикновена сърдечна криза.

— Сандърс, тук решенията взимам аз, а от вас очаквам становище по два въпроса: доколко сериозна е опасността и как да се справим с нея! Приемете, че в „Куантъм“-66 вилнее вирус убиец и веднага се захващайте за работа!

Двайсет минути по-късно Сандърс се върна пребледнял — не беше трудно да се досетят, че носи отговора, от който се бояха. Рот затвори вратата и всички насядаха около масата.

— Получих нова информация — обяви Сандърс и закрачи от единия край на залата до другия. — Както подозирахме, германците или не са знаели, или не са ни казали всичко, но положението е повече от тревожно. — Описа им посещението на Хауптман в Бон, за което току-що бе научил по телефона от Цайтнер, и им съобщи, че е разговарял с доктора в Украйна. — За щастие що-годе се оправям с руския, та не се наложи да използвам преводач. Инак…

— Сандърс! Говорете по същество! — изръмжа Рот.

— Извинявайте. Накратко, ето каква е ситуацията: ако приемем, както настоява мистър Рот, че Хелмс не само е носител на заразата, но е и развил болестта, и ако се доверим на руските открития за тези извънредно опасни микроорганизми, изпратени погрешка в Бавария, то можем да бъдем деветдесет на сто сигурни, че всички до един в самолета са заразени с вируса. И изобщо не става дума за грип!

— Как така всички? — възкликна Рот.

— Да, сър, всички. Два часа след началото на полета заразата вече се е разпространила. Тъй като не знаем нищо повече за вируса, освен пораженията му в баварската лаборатория, аз правя изводите си на базата на руските данни за патогените омега. Една от основните им характеристики е, че са остро заразни, тоест, ако вирусът е край вас, неминуемо ще се заразите. Най-лошото е, че разпространението на заразата в населено място не може да се спре. Вирусът не само се предава чрез издишвания въздух, но има способността да прониква в организма през здрава човешка кожа. Достатъчно е да се докоснете до капка инфектирана кръв или друга телесна течност, за да се заразите. И накрая, инкубационният период е невероятно кратък — четирийсет и осем часа, а смъртността надвишава осемдесет и пет процента.

— Руснаците откъде знаят всичко това? — попита Рот.

— Стигнали са до тези заключения след опити с примати. Правели са експерименти и с хора, политически затворници, главно през петдесетте години. А едно от най-големите им опасения било, че в днешно време всеки вирус може да се разпространи в цял свят само за четирийсет и осем часа посредством модерните реактивни самолети. Появява се примерно във Франкфурт и преди някой да се е усетил, заразените вече са пренесли болестта в Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго, Токио и тъй нататък… За броени дни помита човечеството. Склонен съм да се съглася с руския учен, че световната авиационна система би могла да предизвика истински вирусен апокалипсис! Години наред се опитвам да обясня на ФУА, че…

— Не се отклонявайте, докторе — прекъсна го Рот. — Кампанията ви срещу ФУА ми е известна.

Ръсти Сандърс млъкна, взря се в лицето му и реши да се въздържи от коментар. Посочи документите в ръката си и продължи:

— Така или иначе, сър, ако баварският вирус действително е попаднал в самолета, „Куантъм“-66 пренася не само зараза, а и сигурна смърт.

— Каква смърт по-точно? — разтревожено попита Марк Хейстингс. — Бърза или някаква по…

— По-мъчителна ли искате да кажете?

— Ами да. Та нали в самолета има двеста четирийсет и пет пътници и дванайсет души екипаж!

— Смъртта може да настъпи по различен начин в зависимост от вида на вируса. Висококвалифициран германски екип всеки момент ще ни предостави резултатите от аутопсията на двамата в Бавария, а като направим аутопсия и на професора, ще сравним резултатите. Възможни са поражения на дихателната система, вътрешни кръвоизливи, коронарни смущения, наподобяващи сърдечна криза, но двете известни засега жертви са показали различни симптоми, включително деменция и странни психически отклонения. Тъй като смъртта настъпва няколко часа след проявата на болестта, то тя сигурно ще е съпроводена от страдания, особено ако всички, в това число и екипажът, полудеят едновременно.

— Боже мой! — облещи се Марк Хейстингс. — Как не се сетих за екипажа!

— Заразили са се само преди няколко часа, Марк — опита се да го успокои Сандърс. — Ако успеят да се приземят в близките четирийсет часа, няма опасност екипажът да развие симптомите по време на полета.

— Да, но ако не успеят, как ще обезопасим самолета?

Сандърс кръстоса поглед с Рот.

— Не бих се помирил с мисълта да оставим тези хора да посрещнат смъртта, затворени в самолета. Да преживеят целия кошмар сами, без някой да им се притече на помощ, колкото и безплодна да е тя.

Той отново закрачи напред-назад. Рот завъртя стола си и проследи движенията му. Докторът най-сетне спря и огледа стаята: на лицата на присъстващите бе изписан ужас.

Почуди се на собственото си хладнокръвие и на деловия тон, с който говореше за това проклятие, обрекло близо триста души на безнадеждна агония и жестока смърт. После осъзна, че е хладнокръвен, защото все още не вярва, че най-лошото ще се случи. Дори американският професор да е бил наистина заразен, нали засега нямаше сведения за други болни на борда?

Застана пред работната дъска и започна да чертае с флумастер по белия лист.

— Що се отнася до опасността заразата да се разпространи, мога само да правя догадки, изхождайки от данните на руснаците. За по-сигурно приемаме най-тежкия вариант, тоест, че при температура над нулата баварският щам остава активен във въздушна среда около час в зависимост от влагата — достатъчно, за да се разнесе в самолета и да зарази всички, ако вирусните частици са толкова малки, че да се промъкнат през биофилтрите на климатичната инсталация. Колкото е по-топло и по-влажно, толкова по-дълъг е животът на вирусите, предавани по въздушен път. Те се лепват за микроскопичните аерозоли и при топъл климат могат да живеят още няколко часа. Представете си само колко лесно се предава най-обикновена настинка. Достатъчно е да кихнеш, за да я прихване някой от теб. Трябва да приемем, че и вирусът, който не предизвиква просто хрема, а за три-четири дни направо убива човека, се предава по същия начин. — Сандърс остави флумастера и кръстоса ръце.

— Докторе — обади се Рот, — а как преценявате опасността в заразени населени места?

— При положение, че според информацията смъртността надвишава осемдесет и пет процента, смятам, че надали друг вирус има такъв масов унищожителен ефект, освен евентуално заирския ебола. Чудовищното при ебола е, че човек буквално се разлага и изгнива отвътре. Баварският щам, дори да не предизвиква толкова грозна смърт, може да се окаже по-смъртоносен в широк мащаб. С други думи, нямаме право да рискуваме, следва да наложим най-строга карантина.

— Докторе, нали по план самолетът трябваше да зареди в Исландия и да се върне тук, за да изолираме пътниците някъде в южните щати? Все още ли подкрепяте подобно решение? — попита Рот.

Ръсти Сандърс обмисли добре отговора си. Знаеше, че Рот ще го цитира дословно, когато докладва пред Белия дом, затова подбра думите особено внимание.

— Би било огромен и абсолютно неоправдан риск да докараме самолета в Амер, особено в районите с по-топъл климат. Ако наистина приемем, че вирусът е остро заразен, на теория той може да предизвика епидемичен взрив и дори световна пандемия. Не искам да ви плаша, но честно казано, ако се надигне подобна инфекциозна вълна, тя би могла — пак на теория — да обезлюди целия континент. Най-малко десетки милиони хора ще загинат. Авторите на научна фантастика отдавна се забавляват с този сценарий, но в случая не става дума за фантастика. Заплахата от пандемия е съвсем реална и до голяма степен се дължи на съвременната авиация.

— Значи няма надежда за хората в самолета? — попита Марк със задавен глас. — Вече са обречени, така ли?

— Да, вероятно са обречени на смърт, но при едно условие… — Изчака, за да привлече вниманието на всички, съзнавайки, че със следващите си думи отново ще разгневи Рот. — Само ако починалият пътник наистина е страдал от болестта, причинила смъртта на двамата в Бавария. Имайте предвид, че за да се заразят пътниците, на борда трябва да има човек не само носещ заразата, но и в активен стадий на заболяването. Ако професорът не е бил в това състояние, той не би могъл да разпръсква вирусни частици във въздуха.

— Благодаря ви, доктор Сандърс — каза Рот делово. — Някой иска ли да добави нещо?

Нямаше желаещи.

— Добре. Моето решение е следното: ще посъветвам Белия дом да откажат на боинга да кацне в САЩ и да го задържат, тоест да го поставят под карантина в Исландия.

— Сър — намеси се Сандърс, — има още един много важен въпрос.

— Слушам ви.

— Спешно трябва да се направи аутопсия на Хелмс. Бих препоръчал да изпратим най-бързия самолет с военен медицински екип, сформиран от експерти по химическо и биологическо оръжие. Ще ги облечем в защитни костюми, разбира се, а аз ще им дам предварителни инструкции. Този вид вирус не може да бъде открит директно, но една аутопсия, макар и извършена в полеви условия, ще установи дали Хелмс е починал от инфаркт или от нещо по-различно.

Лицето на Рот неколкократно смени изражението си — личеше си, че от една страна е заинтригуван от идеята, а от друга, се ядосва на Сандърс, задето отново повдига стария въпрос.

— Направете необходимото, докторе — каза той най-сетне.

На вратата се почука тихо и в стаята влезе Шери Елис.

— Извинете, че ви прекъсвам, но трябва да ви съобщя нещо важно.

— Сега пък какво има? — запита Рот.

— Преди петнайсет минути руският учен се обадил на Цайтнер да му напомни, че осемдесет и пет процента е само долната граница на смъртността при вирусите омега.

— Това вече ни е известно.

— Да, но… — продължи тя с пребледняло лице, — после уточнил, че всъщност при класификацията на омега никога не са включвали вируси със смъртност, по-ниска от сто процента.

В залата настъпи гробна тишина.

На борда на Полет 66

Барб затвори вратата на пилотската кабина и постоя малко в преддверието, за да се овладее. През целия си двайсет и три годишен стаж като стюардеса не бе попадала в истинска кризисна ситуация. „Е, разбира се, случва се понякога и да се паникьосам — подмяташе на шега пред приятелите си извън бранша. — Например, когато по време на сутрешен полет вземе, че свърши кафето, а самолетът е тъпкан с важни клечки!“

От старшата стюардеса се очакваше да е като майка закрилница за останалия екипаж, а в момента тя се чувстваше по-безпомощна и от уплашено дете. Неизвестният хищник, който ги дебнеше, бе твърде хитър и коварен, за да водиш открита борба с него. Смразяваше я мисълта, че може би вече върлува в кръвта й.

Все пак събра сили да се усмихне на пътниците, когато тръгна по пътеката между седалките.

Я се успокой, рече си, в най-лошия случай става дума за обикновен грип! Но страхът продължи да стяга стомаха й. Ако беше просто грипен вирус, щяха ли официалните власти да реагират така остро? От какво всъщност беше болен починалият пътник? Колко време им оставаше, преди болестта да порази и самите тях?

Джеймс Холанд изпълни блестящо ролята си — със спокоен и уверен глас съобщи по уредбата, че ще спрат в Исландия да заредят с гориво и после ще продължат за САЩ, където ще бъдат поставени под карантина. Отново подчерта, че според него паническата реакция на чуждите правителства е най-малкото прибързана, ала не успя да разсее тревогата и страха, обхванали всички пътници. Ако трябваше да чакат още четири дни, нямаше да могат да посрещнат Коледа у дома, но те вече не се вълнуваха толкова за празниците, а обстрелваха Барб с въпроси за характера на болестта, която ги съпътстваше от Франкфурт насам.

Когато излетяха от Франкфурт, настроението беше приповдигнато, а самолетът така отрупан с подаръци и играчки, че приличаше на огромна коледна шейна. Барб дори се пошегува с Холанд, задето не се е сетил да се маскира в червен костюм и да си лепне бяла брада. Повечето пътници — туристи, студенти, войници, военни със семействата си — се прибираха вкъщи за празника. Онези, които бяха тръгнали по работа, и самотниците, за които коледният сезон явно нямаше значение, се брояха на пръсти.

Барб мина бавно през туристическата класа и се постара да срещне погледа на колкото може повече пътници — обичаше хората, макар че нюйоркските й навици понякога й пречеха да го покаже. Усмихваше се и се опитваше да не изневери на обичайната си любезност, защото от все сърце й се искаше кризата да премине и всичко да завърши спокойно, като при най-нормален полет.

Докато вървеше по пътеката и разглеждаше пътниците, наум правеше характеристика на всеки един от тях, сякаш четеше пасажи от готови записки.

Ето го младежа с гипсиран крак, дето му помогнах да се качи. Много мило и възпитано момче. Патериците му са в багажното на първа класа. Паднал на ски. Къде каза? А, да, в Швейцария. И хубавец, и смелчага, сигурно го боли, но не го показва. Харесал си е онази красива млада германка и тайничко от родителите си я съзерцава. Хормони в атака! Не ще да е на повече от деветнайсет години — опасна възраст. Ето, пак я поглежда скришом. Не забелязва, че го наблюдавам. А, видя ме. Как се изчерви само! Ама и тя го поглежда! Работата става интересна.

Хормони… Да, ето и онази двойка там, дето само се милват и галят. Охо, тя се гушка в него, а той придърпва одеялото. Старият номер с одеялото! Тя ми се усмихва невинно, сякаш няма начин да се досетя къде са им ръцете!

Барб се засмя. И тя самата не един път бе правила това, което правеха двамата. Номерът е да гледаш невъзмутимо и да не се издаваш, че ти е кеф…

По-назад седяха дебел господин и възрастна дама — вероятно майка и син, макар че подобни предположения често се оказваха неверни. Мъжът наблюдаваше друга двойка от отсрещната страна. Барб обърна глава натам.

Млада жена хапеше нервно юмрука си, хлипаше неудържимо и притискаше телефонна слушалка до гърдите си, докато съпругът й се опитваше да я успокои.

— Извинете — наведе се над него Барб, — мога ли да ви помогна с нещо?

Кийт Ериксън я погледна отчаяно и разпери ръце.

— Не знам как да я утеша. Когато командирът съобщи, че може да закъснеем с няколко дни и да пропуснем Коледа, тя така се разстрои, че е далеч от децата…

Лиза Ериксън извади юмрука от устата си и проплака с тънко, едва доловимо гласче:

— Нали не е вярно? Моля ви, кажете, че не е вярно! Не можем да пропуснем Коледа! Аз трябва да се върна у дома, дечицата имат нужда от мен!

Барб се опита да срещне погледа й.

— Мисис…

— Ериксън — каза съпругът й. — Лиза.

— Лиза, чуйте ме внимателно: всичко ще се оправи и сигурно ще успеете да се приберете за Коледа. Капитанът всъщност ви подготви за онова, което можете да очаквате само в най, най-краен случай. Повярвайте ми, всичко ще бъде наред. Телефона ли искате да използвате?

Лиза Ериксън кимна като уплашено дете, извърна глава към прозореца и отново пъхна юмрук в устата си.

— Моля да ме извините — прошепна Кийт в ухото на Барб. — Ще й мине. Вече използвахме телефона. Тя просто не е… не е на себе си.

Барб откри Бренда в задната кухничка. Стоеше сама до вратата, докато другите стюардеси приготвяха набързо вечерята.

— Как си, моето момиче? — Барб постави ръка на рамото й.

— Добре съм — излъга Бренда с тъжна усмивка.

Барб споделяше тревогата й и не искаше да я разстройва допълнително, но командирът я бе натоварил с тежка задача и сега трябваше да я изпълни.

— Нали чу обръщението на капитана? — попита тихичко.

— Всичко чух, Барб. Божичко, това е най-кошмарният полет в живота ми! — Гласът й се разтрепери и очите й се напълниха със сълзи. — Барб, страх ме е! Аз ще се разболея… Нали го пипах, дишах му в устата… От каквото и да е бил болен, вече със сигурност съм го прихванала… Не знам какво е било, но той умря, значи и аз…

Барб седна до нея и я прегърна.

— Бренда, ще видиш, че всичко ще се оправи. Не е задължително и ти да се разболееш. Пък и мистър Хелмс беше доста по-възрастен от тебе и сигурно по начало си е имал проблеми със здравето.

Бренда покри лицето си с длани и бавно поклати глава.

— Коя страна ще откаже кацане по Коледа само защото в самолета има пътник, болен от грип? Щом Европа и Англия се боят от нас, значи здравата сме я закъсали. Аз поне съм я закъсала здравата! — поправи се тя. — Затова и не помагам в кухнята, да не ги заразя.

Барб понечи да отрече подобна възможност, но осъзна, че Бренда е права.

— Бренда, нали капитанът искаше ти, Ди и всички, които са пипали болния, да се преместите горе? Там има много свободни места.

— Господи! — зина Бренда.

— Не се безпокой. Повярвай ми, всичко ще се оправи!

— Знам — кимна Бренда. — Но щом ни качват горе, значи няма никакво… абсолютно никакво…

— Съмнение ли? За какво? — Барб тутакси съжали за въпроса си. — Глупости!

— Не са глупости! — изхлипа Бренда.

— Хайде, моето момиче, не се тревожи. Стегни се, намери Ди и се качете горе. Приеми го като малък платен отпуск.

Бренда се изправи плахо — краката й трепереха и тя с ужас си спомни как помогна на Хелмс да се качи в самолета. Лицето му гореше от температура, беше облян в пот и се оплакваше, че се чувства много зле. Спомни си и устните му, докато се опитваше да му вдъхне живот, както и паниката в очите му, преди да загуби съзнание.

А на мен колко ли часа живот ми остават? — запита се тя в паника.

Военновъздушна база Кефлавик

Исландия

Снежна виелица бушуваше гневно в мразовитата арктическа нощ, но въпреки намалената видимост дежурният офицер на кулата отдавна бе забелязал необичайното оживление на пистата. Изгаряше от любопитство. Когато обаче се обади на наземния контрол, оттам го скастриха да не задава излишни въпроси. Никой не искаше да му каже какво става.

— Еди, я виж тук! Придвижват голямата стълба към западния сектор! — Подаде бинокъла на помощника си: — Първо пратиха сума ти коли и камионетки, голям влекач за буксиране, а сега и стълбата!

— Това не е ли стълбата за „Боинг 747“ и други от този калибър?

— Точно така. Което означава, че… — Дежурният замълча многозначително и впери изпитателен поглед в подчинения си. Очакваше той да довърши собствената му мисъл.

— Какво? А, да. Или отклоняват някой пътнически самолет и нищо не са ни съобщили, или пък… А, ясно, чудите се дали не е ВВС 1, нали? Дали не е президентският боинг!

— Нали и те използват 747?

— Съжалявам, но трябва да ви разочаровам. Президентът е в Колумбия. Държа реч тази вечер, предаваха я по Си Ен Ен.

Шефът грабна отново бинокъла. По цялата писта сновяха коли, а отгоре кръжаха двата изтребителя Ф-15 — нещо наистина необичайно.

— А възможно ли е всъщност… — започна помощникът.

— Какво?

— Си Ен Ен непрекъснато преповтаря някаква история за американски самолет, на който цяла Европа отказвала разрешение за кацане, понеже на борда имало болен.

— Е, и?

— Възможно ли е точно той да се насочва насам?

Шефът се обърна, погледна към радара и в същия миг на екрана бавно изплува обектът, задаващ се откъм запад.

На борда на Полет 66

Джеймс Холанд провери още веднъж честотата на инструменталната система за кацане в Кефлавик и подаде команда за спускане на колесника. След като получиха разрешение за кацане в базата, изтребителите се поотдалечиха от „Куантъм“-66. Самолетът вече беше на седем километра височина и Холанд включи светлините за кацане. Очакваше дежурните в кулата да скочат и да се задействат, тъй като светлините на боинга бяха съвсем различни от тези на изтребителите, но не последва никаква реакция. Плавно отне двигателите, намали скоростта и насочи самолета към кулата.

Отдясно веднага пристигнаха две малки пилотки със светещ надпис „Следвай колата!“, а от кулата съобщиха:

— Шейсет и шест, следвайте пилотките. Не отваряйте никакви врати или люкове, включително в пилотската кабина, до второ нареждане.

— Прието.

Холанд излезе от пътеката за рулиране и зави леко на запад. Насреща си видя необяснимо голям брой коли, но не и цистерна за гориво. За сметка на това ги очакваше пожарна кола. Холанд и Роб се изненадаха от присъствието й, но и двамата се стъписаха, когато вместо пожарникари в типичните обемисти костюми на пътя им се изпречи човек в пълна космонавтска екипировка и размаха две светещи палки.

Холанд се подчини на сигналите му, зави на изток, изключи фаровете за рулиране и спря. През прозореца видя как стълбата си стои на място, а към самолета се приближават още хора в защитно облекло и всеки от тях държи нещо в ръка.

— Какво става? — попита Роб.

Холанд погледна през стъклото, но снегът и слабите осветители затрудняваха зрението му.

— Отсам има цяла гвардия пожарникари, а и още пристигат! — продължи Роб. — Какво става, по дяволите? Да не би да са загрели спирачките?

— Включи светлините за приземяване! — нареди Холанд.

Роб разбра, че работата е сериозна и се подчини. Ослепени от внезапната ярка светлина, космонавтите отвън отскочиха назад и вдигнаха ръце, сякаш се предават.

Дик Роб се наведе напред и се взря в странната им екипировка. Май не носеха обичайните сребристи защитни костюми — всъщност изобщо не бяха в пожарникарско облекло.

— Какви са тия? — извика той. — Що за униформа? И какво държат там? Да не е оръжие?!

— О, не! — простена Холанд. По гърба му полазиха тръпки.

— Какво има?

— Това наистина са защитни костюми… само че срещу химическа опасност. Познавам ги много добре, нали служих при военните…

— Защитни костюми ли? Срещу химическа война? Че от какво ще се защитават?

— От нас — отвърна Холанд.