Часовникът на Пандора

16

На борда на Полет 66 — Кефлавик, Исландия

Събота, 23 декември, 4:30 ч (0530 Z)

След убийството на Лиза Ериксън дълбок страх скова пътниците. Настъпи тягостно, напрегнато мълчание, нарушавано само от плахи шушукания „Господи, щом стигнаха чак дотам!“.

Джеймс Холанд пое микрофона и с болка им съобщи ужасната вест. С вълнение им обясни какво е станало навън, какви безумни методи използват полицейските сили и защо внезапното втурване на Лиза към кордона е предизвикало незабавния смъртоносен отклик.

— Командирът на отряда е наредил на момчетата си да стрелят срещу всеки, който напусне самолета. Казал им е, че пренасяме вирус убиец на борда и представляваме страшна биологическа заплаха. Аз продължавам да вярвам, че всичко ще се окаже фалшива тревога, но докато не премине определеният срок за карантина, отношението на света към нас няма да се промени. Зная, че се тревожите, ние всички сме разтревожени, но ви моля все пак да запазите спокойствие и да се съобразявате с нарежданията. Опитайте се да разберете, че известно време ще бъдем под контрола на външни сили, срещу които няма как да се противопоставим.

Мъчеше се да звучи спокойно и уверено. Повтаряше си за кой ли път: няма страшно, все някак ще се измъкнем от този кошмар… Но подобен оптимизъм изглеждаше абсурден на фона на паниката, с която светът ги прокуждаше. Кой бе той, че да се изправя срещу останалото човечество?

Към 3:20 ч Дик Роб препоръча екипажът да се раздели на две смени с по четири часа дежурство. Холанд усещаше, че е достигнал предела на силите си, тъй че веднага се съгласи.

Загасиха светлините, спуснаха пердетата на прозорците и завесите между салоните. Само горният етаж остана осветен. Холанд помоли стюардесите от втора смяна да си намерят място и да поспят, като обеща и той да стори същото.

Настани се на едно от леглата в малкото помещение зад пилотската кабина, зави се с одеяло и затвори очи, но макар и изтощен, не можа да заспи. В изтерзаното му съзнание се въртяха картини от драмата, разиграла се пред самолета. Преживя пак безсилието, което изпита, когато наказателният отряд уби пред очите му една млада майка.

Трябваше да се втурна след нея! Ако я бях настигнал, преди да пресече линията, нямаше никого да застрелят!

Знаеше, че се самозалъгва. Ако беше опитал да я задържи в последните секунди, преди тя да хукне към въжето, сега и неговото тяло щеше да лежи проснато до нейното.

И все пак съвестта го гризеше.

Мисълта за Кийт Ериксън също не му даваше покой. След убийството на Лиза отведоха Кийт в горния салон и стюардесите се погрижиха да не остава сам. Холанд също постоя малко с него и сега, докато се въртеше в леглото, отново си го представи смазан от ужас и скръб.

Знаеше какво означава да загубиш съпруга и любима. Още се бореше със страшната пустота, настанила се в ежедневието му, след като Сандра го напусна, защото отказа да се примири със затворения му характер. Но сравнението беше крайно неуместно — тях ги раздели не смъртта, а най-обикновен развод и Сандра беше жива и здрава.

Спомни си първите дни от брака им, когато бяха влюбени до полуда един в друг. Как ли би го понесъл, ако на пистата отвън лежеше окървавено и обезобразено нейното красиво тяло?

Тръпки го побиха само като си представи какво преживява Кийт сега.

Явно нямаше да успее да заспи. Стана тихо, отвори вратата и след кратко колебание дръпна завеската между почивното помещение на пилотите и предната част на горния пътнически салон. Около Кийт Ериксън се бе събрала мълчалива групичка. Светлината от лампата за четене пръскаше над главата му бледо сияние, което обгръщаше младия вдовец с трагичен ореол и внасяше допълнителен драматизъм в тягостната картина.

Холанд се чувстваше длъжен да отиде и да поговори с него, но в същото време изпитваше истински страх да се сблъска лице в лице с покрусата му. В ролята си на командир все някак щеше да намери сили да приеме загубата на Лиза, но как да понесе прекия човешки контакт с Кийт, чието страдание бе толкова осезаемо и толкова истинско? През целия си живот се беше старал да се предпази от болката, скръбта и мъчителната вътрешна пустота, която често го обземаше.

Искаше му се да се скрие в някое усамотено кътче, да затвори очи и да даде воля на чувствата си — на страха, на вината, на нещастието си… Искаше му се дори да заплаче, да зареве с глас и да излее мъката си.

Но това не бе позволено на командира на полета. Изправи се решително, пое дълбоко въздух и се отправи към Кийт Ериксън.

Двайсетгодишният Гари Строс, настанен отскоро в стаичката на стюардесите, едва сдържаше блажената си усмивка. Щефани Щайгал, чаровната млада германка, с която се запозна на ски пистите в Швейцария, се зададе по пътеката. Беше дошла да го навести — интересуваше се как е! Буйните й руси коси се разпиляваха на златисти вълни около крехките й рамене. Великолепните й гърди се подрусваха леко с всяка крачка и Гари изпита същия прилив на страст както при първата им среща.

Тя бе с цели две години по-голяма от него, но още при запознанството между тях пламна нещо. Когато се качи в самолета и видя, че тя не само пътува със същия полет, ами и седи на съседния ред, той едва повярва на щастието си и тутакси забрави болката в крака.

Щефани се приближи и грациозно приклекна до леглото му.

— Здравейте, мистър Строс — поздрави го шеговито. Немският акцент привнасяше екзотична нотка в мелодичния й гърлен глас. — Wie geht es Ihnen?

— Моля? — Гари се направи, че не разбира въпроса.

— Попитах как си.

— Сто пъти по-добре, щом ти си тук! — ухили й се той. Не можеше да откъсне очи от пищния й бюст.

Тя го подхвана за брадичката и повдигна главата му.

— Предпочитам да ме гледаш в очите, а не в гърдите.

Той се усмихна гузно.

— Гърдите ти са страхотни!

Щефани подмина комплимента и загрижено се взря в лицето му.

— Добре ли си наистина, Гари? Лежането помага ли ти?

— Помага, но докторът каза, че може да се наложи да среже гипса.

— Олеле, горкичкият! Искаш ли да ти донеса нещо?

— Стой тук! Като те няма, ме боли повече.

— Ужасен си! Дръж се по-сериозно!

— Слушам, мадам.

Щефани погледна към стълбичката и въздъхна. В гласа й не остана и следа от предишната закачливост.

— Гари, страх ме е. Онези хора отвън застреляха една млада жена, без да им мигне окото, само защото пресякла кордона…

— Както каза командирът, те се боят от нас, Щефани.

— А според теб има ли причина да се боят? Самият ти не се ли страхуваш, че можем всички да се разболеем? Представи си, че този вирус се окаже нещо подобно на щама „Андромеда“! Гледах филма преди години, когато бях малка, и направо умрях от ужас!

— Не знам. Чудя се какво да мисля. Екипажът нали непрекъснато повтаря, че тревогата е фалшива.

— Моля се на Господ наистина да е така, но ми се струва, че и екипажът е уплашен.

Гари взе нежно ръката й и сърцето му се разтуптя от радост, когато тя не се възпротиви. Не можеше да й се налюбува. За сетен път благодари на съдбата, че ги събра заедно. Щефани бе студентка последна година в Йейл, а той — второкурсник, при това чак в Принстън, но нали имаше влакове, в края на краищата…

И какъв късмет — да се озоват в един и същ самолет! Беше почти доволен, че си счупи крака и родителите му бяха принудени да съкратят ваканцията им.

Почти доволен, ама не съвсем… Прехапа устни. Остра болка прониза глезена му под гипса.

— Няма ли да прекараш Коледа със семейството си?

— Надявам се — отвърна Щефани. — Майка ми почина преди няколко години. Баща ми работи в САЩ и смятам да бъдем заедно на празника… Ако успеем да се измъкнем оттук, разбира се.

— Щефани, според мен най-добре е да не мислим повече за тази неразбория. Аз вярвам на капитана. Ние просто сме жертва на правителствена, военна и дипломатическа истерия. Втълпили са си, че на борда има някакъв страшен вирус и съвсем са превъртели.

— Какво значи „превъртели“?

— Жаргон — „да превъртиш“ значи да полудееш, да откачиш, да обезумееш.

Тя кимна разбиращо и пак се заоглежда.

— Щефани, не се тревожи. Ще видиш, че всичко ще се оправи.

Тя най-сетне се усмихна отново.

— Гари, ще трябва да тръгвам. Ти имаш нужда да поспиш, аз — също.

— Можеш да спиш тук — смело предложи Гари. — Леглото е достатъчно широко, пък и аз с тоя гипсиран крак съм съвсем безопасен.

Изчака да види как ще приеме закачката му, но тя явно се беше замислила за нещо и не го чу.

— Гари, баща ти защо беше толкова груб с мен, когато го попитах дали мога някак да ти помогна?

Той веднага си спомни безкрайните роднински разкази за семейната им история. В последните дни на Втората световна война баба му и дядо му били изпратени в Освиенцим. През телената ограда баща му, тогава още момченце, със сълзи на очи наблюдавал родителите си, които се препъвали в дългата редица голи мъже, жени, деца, подкарани насила към пещите, за да бъдат изгорени живи. Шестгодишният Ейб Строс бил отделен за някакъв зловещ експеримент, но го спасило идването на съюзническите войски.

Оттогава Ейб мразеше всички германци и всичко германско. Когато се наложи спешно да се върнат у дома и разбра, че ще трябва да сменят полета във Франкфурт вместо в Париж, възмущението му нямаше край.

И хич не му беше приятно, че синът му се е прехласнал по някаква германка.

— Щефани, ние сме евреи. Баща ми е преживял като дете кошмара на Освиенцим.

Тя преглътна и се усмихна тъжно.

— Сега разбирам. Много съжалявам.

Искаше да се отдръпне, Гари обаче взе ръката й и нежно, но решително я притегли към себе си.

— Щефани, ние с теб сме от друго поколение.

— Не искам да създавам неприятности.

— Най-големи неприятности ще създадеш, ако ме оставиш тук сам — пошегува се той. — Така ще ревна, че ще разбудя всичко живо.

— Казах ти, че си ужасен! Само за секс мислиш, все едно си още в пубертета! — Тя се отскубна от него и се изправи. Отметна коси, изпъна рамене и внушителният й бюст щръкна напред.

Гари ококори очи и се изплези като куче. Тя го перна лекичко по бузата.

— Глупчо такъв! Ако ще ми се плезиш, веднага изчезвам оттук!

— Не съм глупчо, а съм влюбен! Аз съм един влюбчо!

— Не, ти си един свинчо! Хайде, чао засега. Ще се върна след малко да видя жив ли си още.

Тя закрачи по пътеката и изчезна надолу по стълбата. Гари проследи с усмивка движенията й, после взе да пресмята разстоянията между Принстън и Йейл. Дали да не подхвърли на родителите си, че в Йейл образованието е по-добро?

Нито смъртоносни вируси, нито счупени крака го вълнуваха в момента.

В главния салон един пълничък, почти плешив мъж на средна възраст стана от мястото си, взе куфарчето от рафта за багаж и се отправи към горния етаж. Намери цял свободен ред, настани се удобно и извади малък портативен компютър. Усмихна се вежливо на околните пътници — беше убеден, че няма да го разпознаят.

Вече двайсет години работеше в „Уошингтън Поуст“ и бе спечелил куп награди, включително и тъй престижната „Пулицър“. Всички бяха чували за известния журналист Дон Моузис, но малцина го знаеха по физиономия. За човек от неговата професия това беше преимущество. Можеше да се движи спокойно сред хората, да ги наблюдава и да разговаря с тях, без да привлича внимание върху собствената си персона.

От няколко часа следеше поведението на пътниците и си водеше бележки, главно за да убие скуката. Доскоро смяташе цялата история със заразата и неизбежната карантина за пресилена. Както винаги политиците се презастраховаха срещу някаква въображаема заплаха. Но след разстрела на Лиза Ериксън досадата му изведнъж премина в силна тревога.

Моузис включи компютъра и затрака по клавишите. Реши да напише около три страници и веднага да предаде репортажа във Вашингтон, като чрез сателитния телефон в самолета свърже своя компютър с редакционния.

Написа няколко встъпителни реда, уточняващи времето и мястото на събитието, но мисълта му се зарея към близките му и разговора, който проведе с тях преди малко. Младата му съпруга Джейми го очакваше в кокетната виличка в Аспен, наета за празника. Там бяха и децата му Джил и Джейк със семействата си. Беше им благодарен, че така топло приеха Джейми, когато той се ожени за нея след смъртта на майка им. Иначе би било немислимо да прекарат Коледа заедно.

Бяха си изкарали ума от страх след новините по Си Ен Ен. Той се изсмя и се опита да ги успокои, като омаловажи опасността от заболяване, а смъртоносния вирус направо нарече измислица. Не отрече, че самолетът е заобиколен от стража, но снизходително добави, че подобна реакция е типична за манталитета на военните. Все пак всички запознати отблизо с обстоятелствата знаеха, че карантината е просто превантивна мярка.

Но това беше преди смъртоносният залп на охраната да докаже, че биологическата опасност от Полет 66 се възприема съвсем сериозно. Раздуханата от медиите сензация изведнъж се превърна в истинска човешка трагедия.

Моузис погледна отново в компютърния екран. Честно казано, разчиташе на творческия процес да го освободи от страха. Потънал в работа, можеше поне за малко да повярва, че когато завърши материала, проблемът ще е решен и той ще се прибере у дома невредим.