Часовникът на Пандора

9

Бон, Германия

Петък, 22 декември, 21:30 ч (2030 Z)

Докато разговаряше по телефона в дъното на заседателната зала, Хорст Цайтнер видя как един от сътрудниците в отдела му маха припряно от вратата. Умората бе притъпила реакциите му и той дори не се подразни, че го прекъсват. Привърши набързо разговора и прекоси стаята.

— Какво има?

— Дошъл е един човек да ви види. Струва ми се, че трябва незабавно да се срещнете с него.

— Какъв човек? Какво иска?

Сътрудникът го хвана за лакътя и понечи да го поведе към коридора, но Цайтнер се дръпна ядосано.

— Я стига! Като те питам нещо, ще ми отговаряш, ясно ли е?

Сътрудникът се стресна, огледа се нервно и каза почти шепнешком:

— Шефът на фармацевтичната компания „Хауптман“ е тук. Иска спешно да ви предаде някакви сведения.

Рояк сигнални лампички засвяткаха в ума на Цайтнер. Подобна визита едва ли имаше протоколен характер. Сигурно го очакваха нови неприятности. Даде знак на сътрудника си да върви напред и замислен го последва.

Андреас Хауптман — берлинчанин с безупречна външност, облечен в костюм за поне хиляда долара — притежаваше безброй компании и несметни богатства. Макар че отдавна беше прехвърлил седемдесетте и на вид бе слаб и немощен, той се славеше като властен и арогантен човек. Сега обаче в погледа му се четеше тревога, граничеща с паника.

— Къде можем да поговорим насаме? — попита той с треперещ глас.

Стъписан, Цайтнер го отведе в кабинета си и затвори вратата. Хауптман се настани на стола срещу бюрото и подхвана:

— Хер Цайтнер, моите служители в Бавария са ви подвели. Всичките ваши действия — издирването на хора, отказът на правителството да приеме самолета и тъй нататък — се основават на невярна информация.

Цайтнер се смъкна немощен в стола си. Пулсът му се ускори. Боеше се от онова, което му предстоеше да чуе. Ако всичко се окажеше лъжлива тревога, с кариерата му бе свършено.

— Какво… искате да кажете?

— Съобщили са ви, че става въпрос за някакъв по-особен грип, нали?

Цайтнер кимна.

— Изплашили са се и просто са налучквали, хер Цайтнер. По всяка вероятност това изобщо не е грип.

— А тогава какво е? — попита Цайтнер. Имаше чувството, че сърцето му всеки миг ще спре да бие.

Хауптман забоде в него малките си очички и едва след няколко секунди — безкрайни, мъчителни, по-дълги от минути — отговори.

— Ще ви разкажа всичко, което знаем. Първо, двама наши служители вече са мъртви — един висококвалифициран лаборант и един лекар изследовател. Преди пет дни получихме нова доставка опасни вирусни и бактериологични проби. Всички в лабораторията са обучени да боравят особено внимателно с подобни култури, но докато подреждал кутиите, лаборантът се спънал, ударил си главата и загубил съзнание. Една от кутиите се съборила и се отворила. Макар че биологично опасните проби са запечатани във флакони от дебело стъкло, при падането няколко все пак се счупили. В момента лаборантът бил сам в стаята, но малко по-късно влязъл и лекарят, също без защитно облекло. За щастие, в помещението има херметическа камера и всички други необходими съоръжения за трета степен биозащита срещу болести, предавани по въздушен път. Лекарят постъпил според правилата: включил алармата, почистил и стерилизирал стаята и после изолирал и себе си, и лаборанта за наблюдение.

— И двамата били без защитни костюми, така ли?

— Да, облечени били само в стандартните служебни гащеризони. На втория ден лаборантът се почувствал много зле — висока температура, горещи и студени вълни, силни сърбежи — а няколко часа по-късно същите симптоми се появили и у доктора. Скоро след смъртта на лаборанта той изведнъж изпаднал в състояние на делириум, придружено с истерия като при клаустрофобичен пристъп. Успял да разхерметизира помещението, отворил аварийния изход и избягал.

Андреас Хауптман си наля чаша вода от каната на масата. Цайтнер забеляза, че ръцете му треперят, но беше толкова стъписан от чутото, че не се сети да му помогне. Хауптман изпи водата, внимателно остави чашата и отново впери поглед в Цайтнер.

— Моите хора веднага взели служебния хеликоптер и се опитали да го спрат, но го открили едва след като счупил прозореца на колата на американския професор, когото издирвате. Забелязали автомобила насред полянката в мига, когато докторът побягнал в гората, и го проследили. Няколко минути по-късно докторът се върнал на същото място, но колата и професорът вече не били там.

Хауптман си пое дъх и продължи, като възбудено размахваше кокалестите си ръце.

— Директорът на филиала е знаел, че съдържанието на счупения флакон е извънредно опасно. Когато в горичката открили парченца стъкло от строшения прозорец на колата, веднага изпратил хора да издирят шофьора й. Претърсили района и намерили картончето с името и адреса на американеца, което явно се е откъснало от багажа му. Уплашили се, че той няма как да разбере, че е заразен, и се обърнали към вашето министерство за помощ. По това време аз бях извън страната и чак днес по обяд научих, че са ви докладвали за грип.

— Само дето не е грип — каза тихо Цайтнер.

— Да, за жалост не е грип, а нещо много по-сериозно и страшно… нещо смъртоносно.

— Все пак какво точно е имало във флакона? — Цайтнер отчаяно разпери ръце.

Хауптман сведе поглед към пода.

— Не можем да кажем със сигурност.

— Как така не можете? Нима…

Хауптман въздъхна.

— Известно ви е, че в бившия Съветски съюз имаше много центрове за биологически изследвания. Миналата година ръководителите на две такива заведения се свързаха с нас. Искаха да ни продадат резултатите от дългогодишния си труд срещу твърда валута. Споразумяхме се тайно да купим голяма част от изследванията им с надеждата, че сред тях ще открием разработки на лекарства и ваксини, изгодни от търговска гледна точка. Макар че повечето проби бяха добре съхранени и документирани, много от доставките пристигаха в ужасен безпорядък — например живи вирусни култури наедно с бацилни култури — а някои от флаконите направо нямаха обозначение или придружаваща документация. Не знаехме какво получаваме, докато не разопаковаме пратките. Преглеждахме ги внимателно и ако нещо не беше правилно документирано, го унищожавахме на място във филиала в Хамбург, преди да препратим останалото в Бавария. Но последната пратка е била погрешно адресирана от руснаците директно до Бавария и тамошният директор сметнал, че вече е прегледана от нас.

— С други думи, дори нямате понятие…

— Точно така — кимна бавно Хауптман. — Онова, което причини смъртта на двамата, може да е от вирусен, бактериологичен или дори от химически тип, но най-вероятно е вирус.

— Боже мой! Значи не разполагаме с никакви изходни данни!

Хауптман продължи, подбирайки думите си бавно и внимателно:

— Днес се свързахме с бившия главен изследовател на руската лаборатория, с когото не бяхме разговаряли, защото вече живее в Украйна. За щастие се оказа, че е запазил подробни служебни дневници от онези години. Съобщи ни някои важни неща, които не ни бяха известни. Може би западните разузнавания са ги знаели или поне са ги подозирали, но не и ние, от частния сектор.

— Не разбирам.

— Хер Цайтнер, въпросният институт е бил военен научноизследователски център за биологически оръжия. Десетилетия наред са търсили ефикасни средства за масово унищожение на хора — отглеждали са вирусни и бактериологични болестотворни агенти. Разработвали са и съответните ваксини, предназначени обаче само за съветската армия и съветския народ. В процеса на работата попаднали на група патогени, предимно видоизменени вируси, включително и една ранна форма на вируса, неотдавна идентифициран в Африка. Всички те имат редица общи характеристики: разпространяват се за няколко дни, предават се по въздуха или чрез допир, предизвикват бърза инфекция и скорошна смърт. Убиват по различни начини, но винаги особено мъчително: унищожават телесните тъкани, разрушават определени органи, причиняват невероятно висока температура или блокират кръвоснабдяването, започвайки от мозъка. Още никой не е открил ваксина срещу тях, а и надали скоро ще открие. Дори генералите се изплашили от непознатите вируси и съветските власти не посмели да ги използват като оръжие. Веднъж пуснати срещу врага, те могат лесно да се върнат обратно в Русия и да унищожат цялото й население. Затова, щом установели, че са попаднали на вирус от тази група, складирали всички проби от него в специален бункер под лабораторията, наречен резерв „Омега“.

Хорст Цайтнер подскочи.

— Господи, нима смятате, че флаконите в Бавария са…

— Точно така, хер Цайтнер. Моят лаборант в Бавария е разопаковал и строшил пратка от резерва „Омега“.

На борда на Полет 66

От Шанън даваха подробни указания за полет 66, който пресичаше 10 050 м в набор на 10 650 м, а някакъв досадник упорито блъскаше по вратата. Сега пък какво има? — ядоса се Холанд, натисна бутона и в кабината нахлу едър мъж, чието лице му се стори бегло познато. Огледа кабината и двамата пилоти и явно реши, че Холанд е по-висшестоящият, защото протегна едрата си месеста ръка към него.

— Пастор Гарсън Уилсън.

Холанд се здрависа неохотно.

Уилсън разбра, че не са го познали, и доуточни:

— Гарсън Уилсън, евангелисткият пастор.

— А, да — кимна Холанд. — Съжалявам, но трябва да ви предупредя, че е против правилника на ФУА да влизате в кабината. Вината е моя, че ви пуснах, но вие така настойчиво чукахте, та реших, че е някой от екипажа. Моля ви да се върнете обратно на мястото си.

Уилсън опря длан на облегалката на Роб.

— Вие бяхте капитан…

— Холанд, Джеймс Холанд.

— Вижте какво, Джеймс, надали ще ви се скарат, че сте пуснали тъкмо мен в пилотската кабина за минутка-две. Аз самият съм частен пилот, а да не говорим, че познавам ръководителя на ФУА от дете. — Пасторът затвори вратата и седна на столчето зад пилотите.

— Ваше преподобие, много ви моля да уважавате разпорежданията ми. Бъдете така добър да се върнете на мястото си.

— След малко. Първо искам да си поговоря с вас. Знам, че си имате други грижи, но аз не съм заразен с вируса, за който ни казахте. За мен всяка секунда е от огромно значение. Само след няколко часа хиляди хора очакват да се появя в Ню Йорк, тъй че, закъдето и да летим, веднага щом кацнем, трябва да тръгна за Ню Йорк. Смятам, че точно вие можете да ми уредите въпроса. Разбирам, че се налага да бъдем поставени под карантина, но лично аз нямам време за такива работи.

Холанд се обърна и го погледна. Спомни си, че е виждал лицето му в безброй платени предавания по телевизията. Известни бяха и шумните сборища „С Гарсън — към Бога“. Не че някога бе ходил на подобни представления. За него религията беше нещо много лично. Но южняците обичаха да обръщат религията на цирк.

— Пастор Уилсън, нито аз, нито вие можем да решим въпроса с карантината. Отново ви моля да напуснете. Така само наливате масло в огъня. Тук всяка ваша дума се записва. — Посочи микрофона на тавана.

Уилсън се усмихна и вдигна ръце, сякаш се предава.

— Добре де, излизам, но все пак бих искал да знам къде ме водите против волята ми.

Холанд въздъхна и погледна към Роб, който само повдигна вежди.

— Ваше преподобие, мога да ви кажа само, че не летим за Ню Йорк. След малко ще обясня всичко по уредбата, а сега ви моля да се върнете на мястото си.

Уилсън реши да не протестира. Стана и се обърна към Джеймс с лукава усмивка.

— Добре, оставям ви на мира. Не желая да обиждам никого, но ви предупреждавам: където и да кацнем, аз веднага напускам самолета. — Преподобният Уилсън махна за довиждане и внимателно затвори вратата след себе си. Докато крачеше гневно към стълбичката, тихичко нижеше цветисти псувни.

Холанд премина в хоризонтален полет на ешелон 350 и провери още веднъж данните в компютъра. Курсът криволичеше през множество небесни точки с различна географска ширина и дължина и стигаше до Гандър в Нюфаундленд. Ала и двамата пилоти знаеха, че това не е крайната цел на полета. Преди десетина минути най-после им се обадиха от Далас с дългоочакваното решение.

— Шейсет и шест, изпращаме ви в базата в Кефлавик, Исландия — съобщи им вицепрезидентът на компанията. — Не можем да го обявим официално обаче, затова впишете Гандър в полетния си план. Наши изтребители ще ви пресрещнат по трасето южно от Исландия и ще ви ескортират до базата.

— Нали вече пробвахме тоя номер в Милдънхол и нищо не се получи? — припомни му Холанд.

— Така е, там провалиха операцията, но сега ме уверяват, че в Исландия всичко ще мине успешно.

— Сър, кой е този, дето ви уверява?

— Говорихме с Белия дом, с Отдела за екстремни ситуации, а те от своя страна координират усилията на куп инстанции, включително Военновъздушните сили, Държавния департамент, ФУА и ЦРУ.

ЦРУ ли? — почуди се Холанд. Сега пък ЦРУ! Ами питали ли са исландците дали са съгласни с подобен план? Омръзнало му беше от фалшиви уверения.

— Сър, Исландия си има свое правителство. То одобрило ли е приземяването ни в Кефлавик?

— Капитане, честни казано, не знам, пък и не ме интересува особено. Знам само, че Исландия няма военна сила, за да блокира пистата, а нашите хора вече се подготвят да ви посрещнат. Ще прегледат самолета ви, ще ви заредят с гориво и ще отлетите за САЩ. Допълнително ще уточним на кое американско летище ще кацнете. С други думи, смятам, че намерихме изход от положението.

— А в Щатите ще бъдем ли поставени под карантина? И за колко време? Какво да съобщя на пътниците? До Коледа остават само два дни!

Стори му се, че вицепрезидентът се засмя доста изкуствено, преди да отговори.

— Военновъздушните сили, Червеният кръст и Центърът за контрол над заболяванията ще се погрижат за безопасното настаняване на всички — или в базата Едуардс в Калифорния, или в Холоман, Ню Мексико. Ще прекарате два дни под наблюдение и всеки, който не се разболее през това време, ще може да си тръгне. Успокойте пътниците, че компанията поема разноските, включително за извозването им със самолет, и то първа класа, след карантината. Знам, че двата дни наблюдение ще ги забавят за Коледа, но правим всичко, което ни е по силите.

— Който не се разболее, ще може да си тръгне, така ли? Ами ако някой все пак се разболее? Ако повече хора се разболеят? Значи няма да ни освободят, докато не изтече инкубационният период на болестта. Тогава тъй наречената двудневна карантина спокойно може да продължи две седмици, та и повече! При това положение как да съобщя на пътниците, че ще трае само два дни?!

— А какво друго да направим, капитане? Пък и да се надяваме, че няма да се наложи по-дълъг престой.

Няколко секунди Холанд мълча, обмисляйки чутото.

— Значи наистина съществува възможност всички да сме заразени?

— Капитане, не е изключено тревогата да е фалшива. Дори вашият пътник да е умрял от вируса, не е задължително да е заразил останалите.

— Какво?! — почти изрева Холанд. — Как така, „ако е умрял от вируса“?

— Нали е бил болен, още като се е качил в самолета? Според специалистите сърдечният пристъп може да е бил симптом на заболяването, но това е само предположение.

Холанд се опита да овладее нарастващия си гняв. Стюардесите на самолета бяха докосвали болния, бяха дишали в устата му, бяха изнесли трупа му! Ако е бил толкова заразен, значи съвсем скоро и те ще се разболеят!

— Джеймс, успокойте се. Ние ще ви осигурим приземяване и ще се погрижим и за пътниците, и за екипажа, ако някой се разболее.

— Сър, нужна ми е по-пълна информация. Колко опасна е тази болест в крайна сметка?

— Понеже и ние непрекъснато задаваме същия въпрос във Вашингтон, ето буквално какво ми казаха оттам: отказите за приземяването ви в Европа били просто предпазни мерки на съответните правителства, предприети поради факта, че германското Министерство на здравеопазването не е дало точна характеристика на инфекциозната болест, която евентуално пренасяте. Германците официално са нарекли болестта „нов мутант на грипния вирус“.

— Това съвсем не е достатъчно. Трябва да знам какви са симптомите, какво да очаквам и с колко време разполагам самият аз, за да приземя безопасно самолета, в случай че и мен ме тръшне вирусът.

— Джеймс, наистина не разполагаме с повече информация в момента, но ще се опитаме да научим нещо повече в най-скоро време.

Холанд приключи разговора и се обърна към Роб.

— Дик, има надежда!

Роб кимна отегчено. Вече не изглеждаше толкова смръщен.

Според получените сведения времето в Исландия беше ужасно — бури, виелици и сняг, а температурата бе паднала под –10 градуса Целзий. Но имало видимост в разстояние над пет километра, а видимостта беше най-важният фактор за приземяването им. Холанд пресметна запасите от гориво. Можеха да издържат и още един час след Кефлавик, но тъй или иначе, трябваше да спрат там да заредят.

— Е, ще им съобщаваш ли? — попита внезапно Роб.

— Моля?

— Говоря за пътниците. Ще им кажеш ли за кацането, за карантината и прочее?

— Да — въздъхна Холанд. — Освен ако ти не искаш да свършиш тази работа.

— Ама това не е ли задължение на командира? — Роб се престори на учуден. — Та аз съм един нищо и никакъв втори пилот.

Холанд се изненада от лекотата, с която се засмя.

— Прав си. Нищо и никакъв втори пилот със зорко око, остра захапка и писалка за черни точки.

Очакваше Роб да се усмихне, но той се обърна настрани и се загледа през прозореца.

Е, скоро ще се окопити и отново ще е познатият противен Роб, помисли си Холанд, особено след като най-лошото вече мина.