Часовникът на Пандора

17

ЦРУ — Лангли, Вирджиния

Събота, 23 декември, 6:00 ч (1100 Z)

През последните две години работа в ЦРУ Ръсти Сандърс стана експерт по компютърната система на централата. След като Джонатан Рот го привика и го запозна с критичната ситуация около Полет 66, Ръсти въведе специална програма, която да улавя от мрежата абсолютно всяка информация, отнасяща се до случая.

Спешното съобщение от резидентурата в Кайро се изписа на екрана рано сутринта в събота, 23 декември.

Ръсти веднага се обади на Марк Хейстингс.

— В момента го разпечатвам, но с две думи, в Кайро са се добрали до сведения, че самолетът е привлякъл вниманието на някаква шиитска терористична група. Според слуховете техни хора в Египет и Либия се опитвали да се снабдят с боен самолет за директен полет до източна Мавритания.

— Боже господи! — възкликна Марк. — Излиза, че вече знаят дори къде ще кацне боингът! Рот ще получи разрив на сърцето!

— Тия иранци май не си поплюват. Наистина ли могат да организират всичко толкова чевръсто?

— Могат. Имат достатъчно средства, за да осъществят всяко свое налудничаво решение. Приготви ми един екземпляр, слизам веднага.

Марк взе разпечатката и отиде да уведоми Рот, а Ръсти се върна пред компютъра.

Докато препрочиташе съобщението, фин дамски парфюм изведнъж погали нежно ноздрите му.

— Ръсти, ще извадите ли едно копие и за мен? — Шери Елис стоеше зад него.

— Разбира се. Какво мислите за това?

— Звучи достоверно — отвърна замислено тя. — Нищо не им пречи да прелетят над пустинята и да нападнат летището, стига да разполагат с необходимата техника.

— А с каква цел? Та нали и най-загубените терористични организации в Близкия изток слушат Си Ен Ен и Ройтерс? Щом са научили за летището, значи са разбрали и защо боингът ще каца там. Вярно, че посланик Ланкастър е на борда, но се предполага, че и той ще умре наред с всички останали. Кой би си рискувал хората и скъпите съоръжения, за да убие обречен вече човек, и то пред очите на стотици свидетели? Няма никаква логика!

— Съгласна съм. Но много наши хора там просто се чудят къде да се дянат от скука и са готови да бият тревога само защото са сънували кошмар.

— Никога не съм работил като агент.

— Аз пък съм била агентка и мога да ви кажа, че понякога наистина ставаш бръм. Мен обаче повече ме притеснява фактът, че толкова бързо са открили точното местонахождение на летището, освен ако не са подслушали разговорите между управлението на „Куантъм“ и екипажа. Ако е така, знам една-единствена терористична организация, която притежава достатъчно съвършена техника, та да подслушва сателитните канали.

— И коя е тази могъща организация?

— Не може да не сте чели поне един доклад за нея. Нарича се „Ал Акба“. Появи се непосредствено след войната в Персийския залив. Рот я следи отблизо, но май вече и на него му взе страха. — Шери описа накратко историята на групата и почти неограничените й възможности.

— Едно нещо не ми е ясно, Шери. Щом разполага с толкова съвършена техника, защо ще търчи насам-натам и открито ще търси да наеме изтребител? Нормално е да се покрие до последния момент.

— Прав сте! — усмихна се Шери. — Имате нюх.

— Всичко е въпрос на логика! — засмя се той.

— И какво излиза от цялата тая работа? Че някой отегчен резидент в Кайро е решил да си развихри въображението и да пише фантастики? Кажете, нали се занимавате с анализи?

— Да, но главно от медицински характер. — Сандърс се обърна отново към компютъра, заигра с пръсти по клавиатурата и на екрана се изписаха трансферните кодове на съобщението. Разпечата информацията и се изправи. — Шери, мислите ли, че от „Комуникации“ ще могат да ми осигурят секретна линия до Кайро?

— Пробвайте. Нали знаете къде е стаята им?

— Да. Ще се върна след малко — каза Сандърс през рамо и излезе.

Опитаха всички възможни начини да се свържат с посолството и другите американски служби в Кайро, но единственото, което установиха след половинчасови напъни, бе, че шефът на агентурната база там въобще не е чувал за планове на „Ал Акба“ да напада „Куантъм“-66. Следователно авторът на предупреждението го беше изпратил, без да съгласува действията си с началството.

И все пак някой бе написал въпросното предупреждение и Ръсти изпитваше все по-силно желание да се свърже с него, за да разгадае мистерията.

Отново насочи вниманието си към трансферните кодове. Следата го отведе в компютърната зала, където един любезен техник се захвана да издири лентата, предала съобщението. Човекът изчезна в съседното помещение и след няколко минути се върна смутен.

— Нищо не можах да открия, докторе. Номерата не съвпадат.

— Не ви разбирам.

— Или е станала техническа грешка, или пък аз не съм проверил където трябва, но ако текстът е предаден по някоя от редовните линии, значи трансферните кодове са се объркали. Освен това компютърът въобще не е отбелязал подобно съобщение да е пристигало от Кайро.

— Как да не е пристигало? Сам видяхте, че е записано във файла!

Техникът се огледа тревожно и върна разпечатката на Ръсти.

— Съжалявам, докторе. Нищо повече не мога да направя.

— Но как така…

— Има две възможности — сниши глас техникът. — Или е станал фал в системата, или съобщението не е дошло отвън. — Изчака Ръсти да осмисли думите му и добави: — Само че това последното не сте го чули от мен, нали?

— Значи ако някой оттук е вкарал информацията в компютъра с фалшиви трансферни кодове, това няма да бъде документирано, така ли?

Човекът взе да се озърта нервно. Ръсти проследи погледа му и съзря телевизионната камера на стената.

— Точно така — каза шепнешком. — Докторе, моля ви не забравяйте, че не сте разговаряли с мен по въпроса. Каквито заключения сте си направили, сте си ги направили сам…

Озадачен, Ръсти се върна в кабинета си. Ако техникът беше прав, то съобщението въобще не бе дошло от Кайро, а отвътре в централата.

Но защо? Означаваше ли това, че информацията е невярна и някой в Лангли си прави свободни съчинения? Или авторът просто се е опитал да придаде по-голяма достоверност на някакви действителни слухове, носещи се в Кайро или другаде в Близкия изток?

Ръсти отвори бележника си и започна да записва възможните версии за произхода на предупреждението. Може някой да е предал информацията по телефона, но тогава защо този, който я е въвел в компютъра, си е играл да измисля фалшиви трансферни кодове? Какво е целял?

Отново прочете текста, като обърна особено внимание на стила. На пръв поглед нищо особено: обичайното сбито, сухо изложение. И все пак улови тънък нюанс, който го отличаваше от шаблона.

Така значи. Някой тарикат в централата си няма работа, та си играе игрички. Сякаш инак ЦРУ се занимава с друго! Нищо чудно шефовете да са си намерили забавление за почивните дни. Пускат въдицата на наивници като мене и после се кефят.

Изправи се и взе да обикаля тясното помещение. Завиждаше на Рот за просторния му кабинет — там би се разтъпкал като хората и би мислил по-добре.

А дали някой не иска да скрои номер на Рот? Според Марк той ще пощурее, че арабите са научили за летището в Мавритания.

Изведнъж нещо му просветна и той спря в центъра на стаята.

Чакай, чакай! Ако искаш да хвърлиш обвинението върху организация като „Ал Акба“ и да настроиш целия свят срещу нея, а не разполагаш с доказателства, че тя действително подготвя покушение, какво би направил? Дали няма да измислиш някой подобен хитър номер?

Но за да предизвикаш протести в международен мащаб, ще трябва да запознаеш общественото мнение със случая, дори да го разтръбиш чрез медиите. Би следвало който е вкарал в компютъра скалъпената информация — ако тя наистина е скалъпена — да се опита да я разгласи навред!

Ръсти тръгна към заседателната зала. Пътьом реши поне засега да не споделя хипотезите си с никого. Съзнаваше, че нагазва в дълбоки води.

Седна пред компютъра и прегледа незасекретената изходяща информация, но не намери нито едно доказателство, че американските съюзници са уведомени за предполагаемата терористична акция.

Марк и Шери влязоха в залата почти едновременно. Марк се връщаше от срещата си с Рот и каза, че директорът бил страшно разтревожен. Настоявал да проучат как „Ал Акба“ е успяла да се добере до сведения за направлението на Полет 66.

— Иска да знае със сигурност, че никой от нас — включително и вие, Ръсти, не е говорил за полета по открита линия.

— Марк, Шери и аз вече умувахме по въпроса. Решихме, че най-вероятно авиокомпанията е съобщила полетния план на екипажа по сателитния телефон.

— Полетния план ли? — Марк погледна въпросително към Шери.

— Да — отвърна вместо нея Ръсти. — Видях го одеве на бюрото на Рот: компютърен полетен план на авиокомпания „Куантъм“. Това означава, че вече са го предали на самолета по сателитните си канали. Каналите са дигитални, но не са закодирани. Всеки би могъл да засече информацията със съответната електронна техника. — Той се сепна. — Марк, какво казахте преди малко? Рот е решил, че шиитската терористична група, спомената в съобщението, е „Ал Акба“, така ли?

— Да. Защо, какво ви учудва?

Шери мълчеше и с нищо не издаваше мислите си. А само преди час бе на едно мнение с Ръсти, че „Ал Акба“ въобще няма полза да напада боинга. Защо не бе казала нищо на Марк?

Внимавай, момчето ми! Тук има нещо гнило. Колкото и да е странно, тези двамата явно не си споделят всичко. Знаеш ли кой за кой отбор играе?

— Ръсти, защо питате? — повтори въпроса си Марк.

— Ами… Всъщност и аз не знам защо. Може би съм се объркал от всички тия заплашителни послания.

Марк седеше на ръба на масата и съсредоточено изучаваше обувките си. Отстрани Шери го наблюдаваше мълчаливо.

— Ръсти — Марк внезапно вдигна, — вие нали няколко пъти разговаряхте с екипажа нощес?

— Да, мога да ви кажа точно кога…

— Не, няма нужда. Само едно искам да знам: споменавали ли сте в някой от разговорите за пистата в Сахара?

— Имате предвид дали съм казал на пилотите?

— На пилотите, на стюардесите, на посланик Ланкастър, на който и да е.

Ръсти напрегна паметта си. При второто обаждане пилотите тъкмо бяха получили полетния план, командирът се чудеше „Защо пък Африка?“ и Ръсти му обясни.

— Може и да съм споменал нещо в отговор на въпрос на командира. Те вече знаеха направлението. Не се сещам кой от двама ни го каза, но думите бяха „Западна Мавритания“.

— Божичко! — възкликна Марк. — „Ал Акба“ сигурно е засякла разговора!

— Но в такъв случай не би разполагала с координатите. Нито аз, нито капитанът каза нещо по-конкретно от „Западна Мавритания“.

— Марк — обади се най-после Шери, — нали екипажът е получил целия полетен план по същите канали? Какво общо има тук разговорът на Ръсти с командира?

— Да, но Рот винаги си търси изкупителни жертви, а в случая най-подходящ е Ръсти.

Сандърс скочи на крака.

— Да не искате да кажете, че Рот си губи времето да търси кой е капнал капка в морето? Направлението на самолета е станало обществена тайна в момента, в който е била уведомена авиокомпанията!

Марк въздъхна тежко.

— Ръсти, отивам да изпълня една поръчка на директора. Няма да ме има близо час. Той в момента е в Белия дом и като се върне, ще иска подробен отчет кой на кого какво е казал. Само че ако аз не съм успял да се срещна с вас междувременно, откъде ще знам за телефонните ви разговори? Иначе кариерата ви виси на косъм. Честно казано, намирате се в тежка рискова ситуация.

— С други думи, да се прибера вкъщи, да откача телефона и да се покрия, така ли?

— До утре всичко ще се размине. Ще видите, че ще се окаже много шум за нищо. Вървете да се наспите. Благодарим ви от сърце за безценната помощ. — Марк го потупа успокоително по рамото и излезе.

Ръсти свъси вежди. Нито внезапната загриженост кой как е разкрил направлението на самолета, нито намекът, че самият той може да загази, му звучаха правдоподобно.

Огледа компютрите в залата. Всеки един от тях би могъл да е първоизточник на съобщението.

— Шери, вие одобрявате ли съвета на Марк? Смятате ли, че трябва да се скатая?

Тя се усмихна едва забележимо и посочи с глава вратата.

— Хайде, Ръсти, до скоро.

Ръсти събра книжата си и се отправи към изхода. Имаше чувството, че са го предали.

Не беше изминал и стотина крачки, когато внезапно спря и се плесна по челото. В главата му се бе набила една твърде книжна фраза, изречена преди малко от Марк. Развълнуван запрелиства записките си. Точно така: словосъчетанието „тежка рискова ситуация“ фигурираше и в съобщението за плановете на шиитските терористи.

Но тия думи съм ги срещал и другаде, при това съвсем наскоро. Къде ли беше?

Продължи да върви по коридора, после пак спря, облегна се на стената и се замисли.

Ако съобщението е писано на стандартен персонален компютър, то ще е било съхранено в отделен файл, преди да бъде прехвърлено в общата комуникационна система. Успея ли да открия конкретния компютър, сигурно ще намеря и файла!

Ръсти осъзна, че е стигнал до кабинета на Рот. За негова изненада вратата на чакалнята беше отворена. Предположи, че Рот вече се е върнал от Белия дом — беше още рано за секретарката. Надникна и видя, че няма никой. Влезе и тихичко затвори вратата.

По коридора се чуха стъпки. Ръсти се огледа. Беше много рисковано да се скрие в самия кабинет. Остане ли обаче тук, в чакалнята, все едно чака директора да се върне…

Ще имам вид на пълен глупак, ако Рот или Марк ме заварят да вися сам в празна чакалня, но поне няма да им се сторя подозрителен.

Седна на червеното кожено канапе срещу бюрото на секретарката, сви се в ъгъла и се опита да си придаде делови вид. Стъпките приближиха и като че ли се забавиха пред вратата, но после отминаха и отзвучаха по коридора.

Сърцето му биеше лудо.

Явно не ставам за агент! Коленете ми така треперят, че и последният тъпак ще ме разконспирира!

Надигна се да си ходи, но изведнъж се сети за персоналния компютър на Рот. Беше IBM — ако Рот го е оставил включен, само с няколко команди можеше да се добере до главната директория на твърдия диск. Достатъчно бе да открие, че съобщението наистина е писано в Лангли и не идва от Кайро, за да докаже, че с нищо не е компрометирал операцията, като е споменал Мавритания по сателитния телефон.

Вратата на кабинета беше отключена. Разтреперан, Ръсти прекрачи прага. Знаеше, че никакво оправдание не би му помогнало, ако го спипат там.

В стаята проникваше бледа светлина от отсрещния паркинг, така че нямаше нужда да пали лампата. Портативният компютър на бюрото бе отворен и дори включен в мрежата. Ръсти седна на стола на Рот, зачука по клавиатурата и бързо влезе в главната директория. Почуди се откъде да почне, забеляза програма за комуникации и реши да тръгне оттам. Натисна съответните клавиши и на екрана се изписа:

Боже мой! Кой нормален човек слага парола на цяла директория?

Изпробва няколко банални комбинации от вътрешния номер на кабинета, пощенския код на Лангли и възрастта на Рот, но както и очакваше, нито една не му свърши работа. Паролите обикновено бяха четирицифрени, но какво пречеше Рот да е сътворил нещо по-дълго и засукано?

Така се бе вторачил в екрана, че за малко да не чуе шума от преддверието. Подскочи като опарен и видя Шери Елис. Стоеше на вратата на кабинета и гледаше строго ту към него, ту към компютъра.

— Шери… Знаете ли как ме стреснахте? — запелтечи той. — Аз… само…

Тя дори не даде знак, че го е чула. Тръгна безмълвно към бюрото, заобиколи го и се взря в екрана.

— Шери, аз… — опита отново Ръсти. Гласът му секна.

Та тя работи за Рот! Каквото и да й кажа, няма да ми повярва!

Шери се пресегна към клавиатурата, удари бързо няколко клавиша и се изправи.

— Мисля, че това е кодът, който търсите.

Ръсти я зяпна сащисан.

— Хайде, давайте по-бързо! — посочи тя компютъра. — Рот може да се върне всеки момент.

— Ама… и вие ли…

Шери въздъхна с досада, зачука отново по клавиатурата и извика избраната от него директория.

— Какво точно търсехте? — попита го.

Ръсти й подаде разпечатката на тайното предупреждение.

— Исках да видя дали не го е пуснал Рот.

— Изключено — поклати глава тя. — Но и аз мисля, че не е дошло от Кайро.

— Значи и вие сте разгадали това?

— Разбира се, по часа на изпращане.

— В смисъл?

— Съобщението уж е предадено от Кайро в събота в четири часа сутринта тяхно време. Абсолютно невъзможно! И най-преданите агенти на ЦРУ не обичат да работят в петък през нощта. Знам ги аз нашите мъжленца в Кайро. Има ли пиене и мадами подръка, никой няма да хукне към факса в четири сутринта. Съобщението наистина е дошло от някой вътрешен човек тук, но това не е Рот.

— Ама откъде сте толкова сигурна? Вие…

— Вие — ние… Стига с тия учтивости. Като не ми вярваш, увери се сам. Вкарах ти паролата. Сега почвай да търсиш, преди да са ни арестували и двамата!

Ръсти изписа фраза от мистериозното съобщение и зададе команда „Търсене“. Компютърът забръмча, докато издирваше файл, съдържащ същата комбинация от букви и разстояния между тях.

— Отначало си беше чисто любопитство от моя страна, но когато Марк каза, че ще ме обвинят за изтичане на информация, реших да установя истината. И двамата с теб подозираме, че съобщението е дошло от тази сграда и е пълна измишльотина. За какво изтичане на информация може да става дума?

— Струва ми се, че нещо става с Марк. Не успях да те предупредя навреме, защото самата аз го забелязах твърде късно.

— Но ти познаваш Марк! — Ръсти беше потресен. — Нали каза, че сте работили заедно сума ти години!

— Ръсти, в тоя занаят никой никого не познава. Начинът, по който той се опита да те изтика оттук, е доста странен сам по себе си. Или си има свои съображения, за да те разкара, или някой друг се смущава от присъствието ти и Марк действа по поръчка.

— Някой се смущава от мен?! — Не можеше да повярва на ушите си.

— Повечко любопитстващ. И си различен. Не се държиш като послушно момченце. Всъщност точно по това си приличаме с теб.

Той впери поглед в бюста й и се ухили похотливо.

— Не знам доколко си послушна, ама определено не си момченце!

— Не се разсейвай. Говорим за сериозни работи.

— Извинявай.

— Може все още да не са ме приели като техен човек, но ме смятат за предана и що-годе управляема. А ти си особняк и по тази причина някой иска да те изрита. Мисля, че е в твой интерес поне временно да им угаждаш. Марк смята, че вече си си тръгнал, и всеки момент може да пита на портала дали си напуснал сградата.

— Добре де, Шери, какво всъщност става тук? Имаш ли представа?

— Попаднал си в истинско змийско гнездо. Моментът е кризисен и сигурно много хора искат да се възползват от обстоятелствата. Ако някой е решил да заобиколи редовните канали и да действа без съгласието на Рот, може наистина да стане напечено.

— Сериозно ли говориш? При всичките тия предпазни мерки?

— Що за въпрос? — въздъхна отегчено тя. — Остава да попиташ и дали земята е плоска!

Компютърът изпиука и двамата погледнаха едновременно в екрана.

— Чакай да пробвам още една комбинация — каза Ръсти и бързо вкара поредица от команди.

— Какво правиш?

— Проверявам дали няма други засекретени директории.

След половин минута някакви думи засвяткаха на монитора толкова бързо, че Шери не успя да ги прочете.

— По дяволите! — прехапа устни Ръсти. — Нищо няма!

— Сега видя ли? Аз какво ти казах?

— Съобщението явно не е писано на този компютър — съгласи се той.

Шери се наведе над клавиатурата и върна екрана на основното меню, както го бе оставил Рот. После се изправи, хвана Ръсти за ръката и го издърпа от стола.

— Давай да се измитаме, драги ми Джеймс Бонд. Аз откога ти разправям, че шефът ми е невинен!

— А кой е виновникът?

— Ти изчезвай по-бързо, пък аз ще продължа акцията. И нищо не е ставало тук, ясно ли е?

— Стига си ме плашила.

— Бягството е най-сигурното спасение. Върви да спиш.

Ръсти се върна в мизерния си кабинет и веднага заседна пред служебния компютър. Известно време шари напред-назад по екрана, преди да зададе поредица от команди и да запише информацията върху дискета. Изключи компютъра и сложи дискетата в джоба си. Събра документите от бюрото си и от горното чекмедже извади личния си портативен компютър с размери на тефтерче.

Шери имаше същото компютърче и знаеше кодовете. Можеха да се свързват пряко един с друг, без да минават през ведомствената телефонна и компютърна система.

Десет минути след като напусна Лангли, получи първото съобщение от нея.

„Разпитват хората от комуникациите. Охраната била тук преди малко, търсела лекар — бивш служител на ФУА. Някой май доста се е притеснил. Внимавай в картинката, явно си се натъкнал на нещо сериозно.“