Черният отмъстител

8

Когато на другата заран още в пет Джес поиска да придружи Елеонор до Монтгомърови, разбра с облекчение, че сестра й ще я пощади и няма да я притеснява с разпити. Джес измърмори нещо за въпрос, който трябвало да обсъди с Мариана, но вече подозираше, че Елеонор се е отказала да разбере какво точно върши сестра й.

Джесика изчака Елеонор да нареди на малките кой какво да свърши, после изчезна из дългите коридори на огромната къща.

— Джесика! — чу Сойер Монтгомъри да я вика и се върна неохотно, защото бе отминала вратата на стаята му. Сойер мина право на въпроса: — Натаниел току-що ми каза, че пак мътиш нещо, а довечера ще се срещнеш, изглежда, с Черния отмъстител.

Джесика се закле на ум да убие братчето си още щом го зърне.

— Признавам, че ядът се отразява чудесно на тена ти. Но сега ела и ми кажи какво се е случило. Първо затвори вратата.

Джесика се подчини и му разказа накратко всичко, което знаеше, без да коментира думите му за нощните посещения на Черния отмъстител.

— Аха — каза Сойер, — предполагаш, значи, че Черния отмъстител ще се опита да смъкне от плещите на англичаните товара на техния барут. — Не изчака отговора на Джесика и продължи: — Това значи, че преди тази вечер няма да се случи нищо. Затова настоявам да излезеш с гемията на риболов. Остани целия ден и се прибери в пристанището едва след залез-слънце. Дотогава ще имам по-точни сведения. А сега тръгвай! И ми донеси довечера прясна риба от улова си.

Джесика излезе от стаята и реши да последва съвета му. Но не беше никак лесно. През целия ден все не можеше да се съсредоточи върху работата. Толкова начесто събираше мрежите, че й се откъснаха ръцете. Но изобщо не се ядосваше, когато ги измъкваше празни. По залез-слънце вече нямаше търпение да се върне в пристанището.

Там я чакаше Мариана Питмън.

Джесика хвърли въжетата на пристанищния работник, миг по-късно Мариана се качи в гемията.

— Трябва да поговоря с вас.

Джесика закотви гемията на кея и последва Мариана в каютата.

— Как издържате, Джесика? Гемията трябва час по-скоро да се изчисти.

— Не съм имала, за съжаление, богат баща, който да се грижи за мен — отговори й рязко Джесика. — Какво искате от мен?

— Не знаех към кого да се обърна — каза Мариана и погледна смутено Джесика. Докато тя сядаше на стола, Джес разбра, че Мариана изживява един от хленчещите си дни. — Черния отмъстител разменя, изглежда, само с вас от време на време по някоя дума, е, и с Абигейл, разбира се, та затова дойдох при вас.

— Така ли? — насърчи я Джес да й се довери.

— Съвсем случайно направих този следобед едно откритие. Мъжът ми не подозира, че зная нещо. Барутът е капан.

— Капан ли?

— Да, капан като онези, които се залагат при лов на диви животни. Не ви ли направи впечатление, че целият град знае за пристигането на барута?

— Не, от няколко дена не съм стъпвала в града.

— Да, но тук всеки знае и то е защото моят… — тя преглътна, — защото съпругът ми е пожелал всеки да научи. Намислил е да стовари барута в един склад, да сложи отпред двама войника на пост и да си отиде. Всъщност барут ще има не само в склада, сандъци с барут ще са скрити и в околните храсти. Освен това навсякъде ще дебнат налягали войници и щом зърнат Черния отмъстител, ще подпалят барута.

Джесика се отпусна върху втория стол.

— А Черния отмъстител ще се озове сред експлодиращите сандъци с барут, така ли?

— Да — отговори Мариана. — Боя се, че точно така са го замислили.

— С колко време разполагаме?

— Зависи от това, кога е решил Черния отмъстител да нападне. Но до няколко минути барутът ще е вече разтоварен.

— Няколко минути — повтори Джес. Това означаваше, че във времето от настоящия миг до следващата заран Черния отмъстител можеше да бъде разкъсан на хиляди парчета.

— Мариана, майка ви нямаше ли черно наметало? Пелерина с качулка?

— Да.

— Може ли да ми я заемете?

— Разбира се. Но как ще съобщите новината на Черния отмъстител?

— Не вярвам, че ще успея. Мога само да се опитам да го издебна тази вечер при склада и да го предупредя.

Мариана изгледа Джес с високо вдигнати вежди.

— Не бъдете глупава като мен. Аз се поддадох на сладките приказки на един мъж, който е имал наум само парите на баща ми.

— Убедена съм, че Черния отмъстител е хвърлил всъщност око само на гемията ми. Сега да вървим за пелерината. По пътя все ще измисля нещо.

Джес лежеше на студената, влажна земя и дебнеше. Беше прекарала така дълги часове, беше се ослушвала и чакала. Междувременно доби доста точна представа къде в храстите се крие всеки от войниците. Те трябваше да запалят барута едновременно, щом чуят уречения сигнал.

Но от Черния отмъстител нямаше и следа. Колкото по-тъмно ставаше нощното небе, толкова по-внимателно наблюдаваше Джес околността. Скоро трябваше да се случи нещо. Мускулите я боляха от лежането на едно място, очите я смъдяха от продължителното взиране в склада, разположен в средата на невидим кръг от сандъци с барут.

Двамата войници на пост пред склада се разсмяха, после единият се отдалечи, сигурно отиде при храстите да се облекчи. Минаха доста минути, а човекът все не се връщаше.

Джесика цяла се напрегна. Каквото и да предстоеше, трябваше да се случи всеки миг. Не се усъмни нито за секунда, че Черния отмъстител е премахнал един от постовите. Вторият войник отиде да търси другаря си, но също не се върна. Въпреки че беше наострила уши, Джесика не долови откъм храсталака никакъв шум.

Продължи да държи склада под око. Черния отмъстител трябваше да се появи там. Но нито чуваше, нито виждаше нещо. Вече реши, че е станало грешка, когато долови движение вдясно от себе си и чу гукането на гургулица. Това сигналът ли е? Защото войникът вдясно от нея явно се канеше да подпали пръснатия барут, от който щяха да се запалят после всички сандъци наоколо. Не видя нищо, но някой друг очевидно бе забелязал нещо.

Без да се замисля какво прави, Джес се подаде от скривалището и хукна право към склада. Имаше все пак толкова ум в главата и не извика, ако искаше да оживее след това приключение, не биваше да я познаят по гласа.

В същия миг Черния отмъстител изникна от сянката край склада.

— Джесика! — прошепна той смаян.

— Това е капан. Заобиколен си от сандъци с барут.

Той не изгуби нито секунда, хвана я за ръката и хукна с все сили. Двамата чуваха наоколо си пращенето на фитили, а пламъчета се приближаваха към скритите сандъци.

Почти бяха стигнали края на гората, когато той я хвърли на земята и я покри с тялото си.

Шумът от експлозиите беше оглушителен и пропъди от ума на Джесика всяка мисъл, докато лежеше, защитена от могъщото тяло на Черния отмъстител.

Експлозиите продължаваха да избухват в мозъка й, когато Черния отмъстител скочи на крака, хвана я пак за ръка и я повлече със себе си към гората. Тя с мъка го следваше, препъваше се в корени и камъни, явно не виждаше в тъмното толкова добре колкото него.

Той донякъде я избута, донякъде я повлече надолу по стръмен склон, а там изпълзя с нея под коренищата на голямо дърво. Държеше главата й притисната към гърдите си и тя чуваше как лудо бие сърцето му. Над тях трополяха ботуши, кънтяха команди. Черния отмъстител я притискаше към себе си.

Нещо мокро, лепкаво потече по ръцете й и въпреки че не можеше да помръдне, за да погледне, знаеше, че е кръв.

— Ти си ранен — прошепна.

Вместо отговор той силно я целуна. Целувка, която й каза колко й е благодарен. Войниците отминаха.

— Трябва да те отведа вкъщи. Ще търсят жена. Сложи си колкото може по-бързо нощницата. О, господи, Джес, не биваше да го правиш. Питмън ще се усъмни в теб, като разбере какво е станало тук. Ела!

Той не й даде възможност да отговори, а я повлече подире си покрай реката. Тичаха приведени под клони, под бодливи храсти, изкачиха хълм, после се спуснаха по стръмнина, дълго вървяха и по водата. Не поеха по прекия път към къщичката.

— Сигурно са вече на път с кучетата — прошепна й той веднъж.

Тя се опита да разбере къде е ранен, но беше прекалено тъмно.

Пред къщичката на Тагъртови той спря само колкото да й вземе пелерината.

— Ще я търсят. Хайде, върви. — Тя се обърна, но той й стисна още веднъж силно ръката. — Много ти благодаря, Джесика. — Не я целуна за сбогом, както тя си бе пожелала, а веднага изчезна в гората.

Елеонор я чакаше.

— Джес, о, Джес, в какво си се забъркала пак? — попита, като видя раздърпаните коси и дрехи на сестра си.

— Утре ще ти разкажа. Била съм си цялата нощ тук, в леглото. Нищичко не знаем. Помогни ми да се съблека.

— Ръцете ти са целите в кръв, Джес. Какво се е случило?

— Това е неговата кръв — отговори Джес и взе от легена мокър парцал, докато Елеонор й навличаше нощницата през главата. — Раниха го, докато ме бранеше.

В същия миг се почука силно на вратата.

— Била съм си у дома — повтори тихо Джес. — Един момент — извика тя към вратата.

Тя си опипа главата и шумно изпъшка, когато стигна до вратата.

— Кой е? — извика, а децата дотичаха едно след друго в стаята.

— В името на краля, отворете!

Джес отвори. Осем войника нахлуха в стаята, последвани от Джон Питмън.

— Къде бяхте тази нощ? — попита Питмън и изгледа злобно Джесика.

— В леглото, докато не ме събудихте толкова грубо — отвърна тя със зачервени очи. — Какво има?

— Претърсете къщата! — заповяда Питмън — Донесете тук всичко, което ви се стори подозрително. Помъчете се да откриете черно наметало.

— Боя се, че в гардероба ми няма черно наметало или палто — каза Джес. — Но бихте ли ме осведомили все пак, какво се е случило?

Той я изгледа подозрително от глава до пети.

— Тази нощ един товар барут е хвръкнал във въздуха. Щеше да разкъса Черния отмъстител на парчета, ако една жена не му беше помогнала да избяга.

— Вие вярвате, че съм била аз? Въпреки че този човек ме направи за смях пред целия град? Според мен трябва да съм последната, която да заподозрете.

— Това са всички дрехи, които намерихме в къщата, сър — каза войникът и хвърли на масата панталонките и лигавчетата на децата и двете рокли на жените.

Питмън се втренчи в Елеонор, после в децата, които го гледаха напълно слисани, най-сетне в Джесика, която седеше на един стол и стенеше, сякаш всичко това я отегчава и няма търпение да се върне в топлото легло. Той каза на един от войниците да му даде щика си и насече с него, зяпнал ухилено Джесика, всички дрехи върху масата на парцали.

— Тя си беше тук! — изкрещя Натаниел. — Болеше ме зъб и ми направи студен компрес.

Джесика привлече Нат към себе си и го хвана здраво, за да не се нахвърли върху Питмън.

— Сега да видим дали няма да дадем пример на всички, които си въобразяват, че могат да помагат на Черния отмъстител — каза Питмън. — Изведете ги навън.

Войниците изблъскаха грубо децата и двете жени от къщата. Те застанаха скупчени и разтреперани, а откъм къщата долитаха звуците на разцепено дърво и строшени съдове. Децата заровиха лица в нощниците на жените. Само Джесика и Елеонор наблюдаваха през отворената врата опустошителното разрушение. Лицата им се бяха превърнали в маски на гнева и омразата.

Войниците и Питмън излязоха от къщата.

— Запалете я! — заповяда Питмън.

— Това ще да е последната постъпка през живота ти! — чуха в същия миг глас зад себе си. Александър Монтгомъри, яхнал сиво муле с дамско седло, в широко сако на бели и сини райета, наметнато над пижамата, и с нахлупена накриво перука беше насочил два пистолета за дуел в челото на Питмън. Като се изключи оръжието, картинката беше смехотворна.

Натаниел изтича при Алекс и се вкопчи в юздите на мулето.

— Това е кралска работа, а не твоя — каза Питмън. — Ако нападнеш пълномощник на краля, ще бъдеш обесен.

— Намерението ти да разрушиш и подпалиш дома на жени и деца няма нищо общо с краля. Ако искаш да заловиш твоя Черен отмъстител, ще е по-добре да гониш него, а не да си изкарваш яда на невинни и беззащитни същества.

— Онази там — Питмън посочи Джесика — знае нещо. Някаква жена е помогнала на Черния отмъстител да избяга.

— Тази жена сигурно е още при него и превързва раните му. Чух, че са открили кръв по листата на дърветата. Защо не претърсиш всяка къща в града, да установиш дали някъде не липсва жена?

Питмън изгледа Александър с присвити очи.

— Още не сме приключили спора си, Монтгомъри. Ще си поприказваме утре.

Алекс продължаваше да държи пистолетите насочени към главата на Питмън и докато войниците вече се мятаха на конете.

Когато Питмън и хората му се махнаха, Елеонор изтича при Алекс.

— О, Александър, беше чудесен.

— Ще ми помогнеш ли да се смъкна от това ужасно животно?

— Да, разбира се. Джесика, беше невероятен, нали? — попита Елеонор, докато помагаше на Алекс да смъкне от седлото тежкия си тумбак и дебелите крака. Тя се обърна да погледне сестра си и я видя да влиза бавно след децата в къщата.

Разбрал, че тя иска да укори Джесика, Алекс даде на Елеонор знак с ръка да мълчи и я последва в къщата. Домът беше превърнат в купчина развалини. Нищо, ама нищичко не беше останало здраво и читаво. Джесика стоеше до печката и държеше строшена музикална играчка, принадлежала на майка им.

— О, Джес — каза Елеонор и прегърна сестра си.

Сали се разплака.

Алекс пристъпи към двете жени.

— Събери децата и да вървим, можете да живеете засега у дома.

— Не! — извика Джесика толкова високо, че Сали спря за миг да реве. — Ние сме Тагъртови и ще си останем на земята на Тагъртови. Никога не сме живели от подаяния и това няма да се промени.

Александър я изгледа продължително, после й отговори тихо:

— Добре. Елеонор, виж дали ще можеш да пооправиш леглото, та да преспите в него. Засега ще настаним децата в кухнята и ще обсъдим какво да се поправи най-напред.

Джес вдигна мълчаливо Сам на ръце и го притисна към себе си, докато и той се разплака.

— Сега ме чуйте всички — каза Алекс и взе бебето от ръцете й. — Знаете ли историята за Черния отмъстител?

Уплашени и уморени, децата жадуваха за нещо, което да ги върне поне мъничко към нормалния свят. Всички пожелаха да чуят приказката.

Джесика, която очевидно беше в шок, излезе навън, на въздух.

— Върви при нея — каза Алекс на Натаниел. — Внимавай да не се отдалечи много от къщата.

Нат кимна и последва сестра си.

Час по-късно Алекс беше сложил всички деца в леглото и се надяваше, че са заспали. Джесика се прибра и двете с Елеонор позакърпиха дюшеците, за да поспят върху тях през малкото часове, които им оставаха до сутринта.

— Джесика — каза Елеонор, — трябва да приемем помощта, която ни предлагат. Я ни виж. Вече нямаме нищо, освен нощниците.

— Ще изкърпим дрехите.

— Нямаме нито тенджери, ни маса, ни стол. Разсипаха ни и брашното. Нямаме нищо!

— Ще се оправим — каза Джесика. — Ще изкърпим дрехите и ще ядем от мидени черупки.

Алекс влезе в стаята.

— Елеонор — каза тихо той, — защо не си легнеш най-сетне? Джес, би ли дошла на малка разходка с мен? — Той не й даде възможност да откаже, хвана я за ръка и я изведе навън.

На изток зората вече очертаваше сива ивица. В края на горичката той спря край поточето.

— Ти беше с Черния отмъстител при склада за барут, нали? — попита Алекс.

Джесика мълчеше и гледаше във водата.

Алекс я завъртя така, че да се окаже принудена да го гледа, силно я разтърси.

— Как можа да направиш такава глупост? Не разбираш ли, че си рискувала не само своя живот, но и този на цялото семейство?

Сега, когато всичко отмина, тя се замисли над случилото се през последните няколко часа, над онова, което изгубиха и онова, което можеха да изгубят — само заради нея. Наведе глава и кимна.

— Както чух, озовала си се в кръг от сандъци с барут, с вече запалени фитили. И защо? За да спасиш живота на мъж, когото дори не познаваш?

По бузите й бавно се застичаха сълзи. Усети солта им на устните си, но не ги избърса.

— Зная — прошепна тя. — Децата можеха да платят за това.

— Ти цял живот ли ще я караш така — първо ще вършиш нещо и после ще размисляш? О, божичко, Джесика, та ти можеше да загинеш. — В този миг толкова искаше да я прегърне, но не смееше. Колебаеше се между желанието да й благодари и нагона да я изнасили.

— Съжалявам — прошепна тя и напиращите сълзи едва не я задавиха. — Не можах да допусна те да го убият. Мариана ми каза, че е капан, трябваше да го предупредя. Не виждах друга възможност. Не исках да излагам децата на опасност. Не исках да…

— Пет! — прошепна той и взе ръцете й в своите. Повече не си позволи. Не биваше да я докосва по-интимно.

— Раниха го. — Тя запретна ръкавите на нощницата над лактите и му показа засъхналата кръв. Едва успях да си измия ръцете до лактите, преди Питмън и войниците да нахълтат. — Когато барутът експлодира, той ме покри с тялото си, тогава го раниха. Сега лежи може би в някое дере и кръвта му изтича. Ако войниците на Питмън го намерят, те ще го убият.

Той й стисна още по-силно ръцете.

— Ако Питмън се залови да претърси всички къщи в града, твоят Черен отмъстител ще има време да се скрие добре. Не вярвам, че ще умре от загуба на кръв.

— Как можеш да си сигурен? — изсумтя тя.

— Е, така вече повече ми харесваш — засмя се той и извади от джоба си носна кърпа. Продължи разумно: — Сега да поговорим за практични неща. Ти може и да успяваш да живееш от гордостта си, да се опитваш да се обгръщаш в нея, но децата заслужават по-добра съдба. Имам у дома три куфара с дрехи, принадлежали някога на майка ми, съмнявам се Мариана да може да ги облече, без да ги спука по шевовете. На тавана има сандъци, претъпкани с детски дрешки. Пазили са ги за нашите деца, но както гледам, Мариана няма да има, Адам и Кит са толкова заети с подвизите си, че едва ли ще намерят време да създадат семейство. Мен пък никоя не ме иска. Което значи, че спокойно можеш да вземеш дрешките за децата. Не! Не желая да слушам сега възражения. Жена от семейство Монтгомъри има вина за вашите нещастия, тъй че и за безчинствата на Питмън е редно да ви обезщети един Монтгомъри. Утре ще видим да ви намерим малко мебели и нещо за ядене. А сега искам да идеш да си легнеш и, доколкото ти е възможно, да се наспиш.

Джесика успя да се усмихне през сълзи.

— Ти беше наистина чудесен тази нощ, Алекс. Благодаря ти, че спаси къщата ни. — Тя се вдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Много ти благодаря — повтори и се прибра. Опита се да не поглежда към остатъците от дома си, но когато тръгна към дюшека, на който спеше Елеонор, чу едно от децата да плаче.

Качи се по стълбичката на таванчето. На пръв поглед всички деца спяха, но Натаниел беше стиснал прекалено силно клепачи. Тя коленичи до момчето и го прегърна. То се опита да се държи като мъж и да сподави сълзите си, но когато Джес го погали по тила и го залюля в прегръдката си, горчиво се разплака. Нат така се мъчеше да се държи като възрастен, че понякога забравяше колко малък е всъщност.

— Ще заповяда ли да ни изгорят къщата?

— Не зная — отговори му откровено Джес.

Тази нощ Питмън не можа да осъществи намерението си, но тя не знаеше дали в края на краищата няма да го направи, когато Алекс или друг един мъж няма да са наблизо, за да му попречат.

— Страх ме е, Джеси. Господин Питмън ни мрази. Но защо?

— Не зная. Мисля, че мрази Черния отмъстител и ни смята за негови съучастници.

— Но ти наистина му помагаш, нали, Джес? Срещате се вечер и ти го спаси от барута, нали? Ти си единствената жена, която има смелостта да се втурне в кръг от подпалени сандъци с барут. Може Питмън да знае и това.

— Не съм сигурна дали е смелост или по-скоро глупост. Някой трябваше да го спаси от този барут. Когато Мариана ми разказа какво са замислили…

Нат се освободи от прегръдката й.

— Защо тя не отиде да спаси Черния отмъстител? Дошла е при теб, защото ти си храбра, а тя не е. И господин Алекс е смел.

— Така е. А сега си лягай и спи. Вече се развиделява, а ни чака толкова работа. — Нат понечи да каже още нещо, но тя го погали по косата: — Не зная отговорите на въпросите ти. Току-виж си заприличал някой ден на мен и си почнал да вършиш едно и друго, преди да си го обмислил. Но аз ще мисля отсега нататък преди всичко за семейството си. Съгласен?

— Да, Джес. Лека нощ.

— Лека нощ, Нат.

Ник беше вече буден, когато Алекс се прибра от Тагъртови. Впрочем в дома на Монтгомърови будни бяха всички.

— Сега пък какво измисли? — изсумтя той. — Докато се разкарваш дявол знае къде, тук никой не може да затвори очи. Баща ти иска веднага да говори с теб.

— Не е належащо — каза Алекс. Вече вкъщи и с мъж, посветен в тайните му, не се налагаше да крие страданията си. — Помогни ми да се съблека. Кръвта е залепила трикото за кожата ми.

— Е, значи добре съм чул. Черния отмъстител бил ранен. Зет ти е пуснал кучета по дирите ви. — Ник помогна да Алекс да свали най-напред раираното палто, после пижамата. Под тях бяха бинтовете и възглавниците и чак след това скъсаният костюм на Черния отмъстител. — Както виждам, ранен си от трески.

— От остатъци от сандъците. Обелили са ми малко кожа от гърба.

Ник изсвирка тихо, когато свали подгизналите от кръв възглавници. По гърба на Александър имаше дълбоки резки, а парчета от скъсаната му дреха бяха залепнали за живо месо.

— Ще ги промия с вода. Трябва съсирената кръв да омекне. Доколкото разбрах, жената, която ти помогнала, е госпожица Джесика.

— Разбира се, че е тя. Само тя е достатъчно луда да се втурне в кръг от подпалени сандъци с барут, които всеки миг ще избухнат.

— Но тя е спасила жалкия ти живот, нали? Ще взема нож, за да отстраня парчетата плат. Баща ми би ме лишил от наследство, ако можеше да ме види в ролята на милосърдна сестра.

— Стига си се фукал и махни плата.

— След експлозията къде беше?

— Отведох Джесика у дома й. Само че, както и предполагах, Питмън вече беше успял да я посети.

— Значи господин Питмън си е спечелил нов противник — Александър Монтгомъри. Как смяташ да се оправяш сега с него?

Алекс стисна зъби, защото Ник почна да отлепя с върха на ножа парчетата коприна от кървавото месо. Ако някой го бе направил веднага след експлозията, нямаше да боли толкова — парчетата можеха да се измият с вода от още кървящата рана. Но Алекс не съжаляваше за решението си. Трябваше първо да отведе Джесика, а после да се погрижи за раната. И без туй за малко да закъснее.

— Не зная. Единственото ми желание е няколко дена да спя. Кажи на Питмън, че съм неразположен след ужасната случка у Тагъртови.

— Та да се усъмни, че си не само изтощен, но и ранен?

— Ами ще му заявя, че съм влюбен в Джесика и не мога да гледам безучастно как я правят нещастна.

— Ти ли си влюбен в нея или Черния отмъстител?

Алекс помълча малко.

— Тя рискува живота си, за да спаси мъж, когото, изглежда, мрази. Не е по стока от Абигейл — влюбена в някакво лудо момче на черен кон.

— Изправи се да ти превържа ребрата.

Алекс изпълни с пъшкане заръката на Ник.

— Александър също се появява върху ездитно животно и насочва към главата на кралския пълномощник два пистолета, но скромната му награда е целувчица по бузата. Виж, Черния отмъстител, достатъчно глупав да се озове в капана на англичаните, я трогва до сълзи. Изплаква си очите от страх, че на момчето може да му изтече кръвта в някое дере. А когато аз, Александър, твърдя, че е на сигурно място, тя има желание да ми откъсне главата. Да си срещал по-глупава жена? Толкова ли е сляпа, та не може да проумее кой е истинският герой в нейния живот? Наистина ли всички жени се влюбват само в красиво лице и широки рамене?

Ник наля голяма чаша ром.

— Я ми кажи, щеше ли да се опиташ при първото нападение да целунеш Нелба Мейзън, ако стоеше вместо Джесика на терасата? Щеше ли да я хвърлиш в каче с мръсна вода, ако не ти беше отвърнала на целувката?

Алекс глътна рома и потрепери.

— Двете неща са несравними. Като изключим обстоятелството, че предвид огромния нос на Нелба, задачата щеше да е много трудна, тя не е рискувала живота си, за да спаси Черния отмъстител.

— Не е изключено, че би го направила, ако Черния отмъстител я беше ухажвал.

Алекс се поколеба дали да вземе отношение по въпроса.

— Хайде, изчезвай най-сетне и ме остави да спя. Събери кървавите парцали и ги изгори в печката.

— Да, господарю — каза подигравателно Ник, преди да излезе от стаята.