Черно и сребърно

Плашилото

Ако не беше талантът на жена ми да води телефонни разговори, ако не беше героичната методичност, с която всяка седмица подхранваше кръга от приятелства и познанства, като посвещаваше на всяко от тях нужното време и внимание, нямаше да узнаем много за госпожа А. от пролетта нататък. Ако не беше Нора с нейната всеотдайност към телефона, нямаше всъщност да се случат много неща през последните години, нямаше например да се влюбим.

Бях нетърпелив младеж и не можех да издържа диалог, който не се води очи в очи, за повече от няколко минути: не бях склонен към бъбривост, държах се неучтиво и пред мен винаги имаше нещо, което изискваше вниманието ми, обикновено бяха страници със записки. Приятелите ми го знаеха, а и те бяха програмирани, общо взето, по същия начин, поради което комуникацията помежду ни се извършваше предимно с кратки текстови съобщения или няколко безплатни реда по електронната поща. На двайсет години си бях спечелил спорна репутация, защото съм бил пос​ тъпил подло с една съкурсничка, която се беше влюбила в мен, а и аз я харесвах. Всеки следобед ми звънеше по телефона без специален повод, само, както казваше, да си побъбрим малко. Един ден събрах смелост и ѝ казах да не ме търси повече, защото, за разлика от нея, имах по-важни занимания, на които да се отдам: нямаше ли да е по-подходящо да се срещнем в университета или на изрична среща? Не можеше ли да бъде така добра да отложи всичките тези интересни неща, които искаше да ми каже, до почивката на следващата сутрин?

Нора успя да разпердушини това правило. Количеството време, което прекарвах на телефона с нея, скоро събуди у мен съмнение – плашещо, разтърсващо – че се случва нещо небивало: на мен, на нея, на двама ни заедно. Където и с когото и да се намирах, съумявах да намеря начин да говоря с нея, като се отдалечавах без много обяснения от хора и ситуации. На края на всеки разговор проверявах изговорените минути на екрана и оставах потресен от липсата на чувство за вина, от желанието, което изпитвах, напротив, отново да набера номера. Имам серия от спомени как кръжа в кръг с поглед в краката си, най-често заслушан в Нора и в паузите ѝ, докато ухото ми прегрява до слушалката на апарата и дланта ми започва леко да се поти. Още ми се подиграва за това, какъв съм бил, преди да се запознаем, и мисля, че никога няма да спре.

– Като си помисля къде те намерих – казва, – в онази дупка, в която се беше скрил, вдървен и уплашен, заедно с всичките ти кварки.

Предполагам, че влюбването винаги ще си остане за мен нещо много подобно на това, да те извадят от дупка.

През май Нора, с нейния кънтящ и оживен глас (и все пак прекалено силен, до степен да ме отчае и да се налага да я моля да намали звука), използва същия майевтичен[6] подход, който прилагаше и на мен, за да въвлече нашата подивяла и изнемощяла госпожа А. в незначителен разговор както някога. Фазата на подобрение настъпи безотказно при нея, както всеки друг предвидим етап от болестта. Магическото изчезване на симптомите, на всички симптоми, включително и на онези, които се дължаха на токсичността на химиотерапията, възобнови интереса ѝ към света, който продължаваше да съществува извън тялото ѝ. И затова ето ги отново хороскопите, ето я мъдростта, кондензирана в остри изказвания, ето ги задълбочените дисертации върху най-добрия начин за приготвяне на тиквички, които тъкмо са започнали да се появяват и да отрупват сергиите по пазарите (ами да, и апетитът ѝ се е събудил, каква радост!), ето я, общо казано, Бабет, жената, която познаваме и обичаме, платформата, на която всички се опират и която не се крепи на нищо.

Слушам Нора, която слуша госпожа А., и прид​ ремвам от време на време. Събота сутрин е, след десет, обаче още се излежаваме в леглото, докато Емануеле вече се е раздвижил в стаята си по-шумно от необходимото, за да привлече вниманието ни. Отпочинали сме, което ни предразполага да сме спокойни и щедри, способни на солидарност. Докато госпожа А. осведомява Нора за регресивната фаза на рака, за косата, която ѝ израства отново, и то по-бързо от предвиденото, малко по-рядка от преди, но със сигурност по-тъмна, на места направо кестенява, се питам дали знае, че завръщането в рая е класически етап, временно облекчение, ефимерно и малко садистично, което представлява не друго, а прекият път към окончателния край.

Издава, че донякъде е наясно, чак към края на разговора, когато Нора ентусиазирано я пита дали сега, когато отново има сили, се чувства готова пак да се грижи за градината.

– Не, за градината, не – отдръпва се изведнъж, – за това съм прекалено слаба.

След малко се сбогуват с накиселяващия после​ вкус на недоверие в устата.

Древното здравомислие, с което госпожа А. е въоръжена, при все това ѝ налага да изживее пос​ ледния благодатен етап, като че никога няма да свърши. За късмет представлението на Емануеле се пада точно по време на тези два – или малко повече – месеца на подобрение. Избран е да играе една от централните роли, малко грубиянска, в „Магьосникът от Оз“, тази на Плашилото, от което Нора се възгордява повече от него, който предпочита да играе лъва с медната кралска грива.

Поверяваме на госпожа А. изработката на костюма. Още е възхитително сръчна, китката ѝ е стабилна, не се колебае и не трепва, когато насочва намокрения със слюнка конец към дупката на иглата. Резултатът от един следобед работа е изумителен: покрила е с кръпки едно раздърпано долнище на анцуг, приспособила е една моя риза за горнище и е изпъстрила всичко, включително един чифт боти, които обаче трябваше да купим, с фрагменти от жълт вълнен конец, който да симулира сламени нишки. Маскираният Емануеле подскача около нея с ръце на кръста, приличен на духче, и за няколко минути отново са обзети един от друг. Това ще е последното частно изпълнение на нашия син за неговата любима гледачка, покорена от детската му хубост. Изкушавам се да ги снимам с каквото ми попадне подръка, но знам, че равновесието на мига е крехко, и не искам да го нарушавам.

В действителност представлението се провежда в съвсем различен климат от съмишленичеството на тази домашна прелюдия. Неочакваното присъединяване на всички членове на Нориното семейс​ тво създава сантиментално претоварване още по време на дългата прелюдия до изпълнението. Бабата и дядовците са се издокарали като за галавечер – майка ѝ с набиваща се на очи вечерна рокля, а нейният първи съпруг, както и настоящият, с учудващо подобни сака в рибена кост – и сега всички изглеждат недоволни, че се намират в голото преддверие на началното училище между десетки родители по дънки и къси ръкави. Очакват нещо от Нора и от мен – да ги настаним в подобаващи на облеклото им кресла, да им доставим напитки или поне да измислим начин да ги забавляваме.

Оказва се впоследствие, че физкултурният салон, където ще се проведе представлението, е прекалено малък, за да побере нестройната тълпа от родители. Антонио, който е възнамерявал да смае всички с фотографското си оборудване, допълнено от статив и бял рефлектиращ панел, вдига необуздан скандал на един господин, който според него му влизал в кадъра и който накрая грубо му препоръчва какво да направи с панела си. Зрителното поле на госпожа А., каквато е нисичка, е препречено от плътна стена от гърбове и якета. Тя също ни отправя разочаровани погледи, но ние самите едвам виждаме сцената, която изобщо не е повдигната от пода, и не знаем как да ѝ помогнем. От задушния топъл въздух и стоенето на крак получава световъртеж. Една жена я подкрепя и започва да ѝ вее с някакъв лист. Преди края на представлението, преди още доведеният ѝ внук да е излязъл на сцената, госпожа А. разбутва тълпата, за да мине, и си тръгва.

На излизане Емануеле веднага пита за нея:

– Къде е Бабет?

– Стана ѝ лошо, но видя всичко и каза, че си много добър.

Той отпуска рамене и докарва такъв обезсърчен израз на лицето си, че се питам дали все още играе роля, или наистина едно парченце от сърцето му току-що беше откъснато.

Прекалените хвалби на многото му баби и дядовци не са достатъчни, за да повдигнат духа му. Емануеле е изпълнил ролята си на напукания балатум в салона най-вече за госпожа А. и за нас, но задоволството му не достига и две трети от очакваното, защото нейното отсъствие тежи повече от нашето присъствие.

Сбогуваме се набързо и тръгваме към къщи, само тримата: двама родители и едно малко натъжено Плашило, което не пуска ръцете ни чак до входната врата, като че иска да покаже, че е наясно, разбрало е, че хората се отдръпват, хората си отиват завинаги и толкова, но ние не, на нас няма да ни го позволи, поне докато ни държи единни така.