Черно и сребърно

Таблицата за умножение на седем

Между статиите, залепени в шкафа на госпожа А., имаше някои, които по-специално ме заинтригуваха: един американец, Тери Фийл, беше умрял след трийсет години от радиацията, на която бил подложен в Нагасаки, където дебаркирал веднага след избухването на бомбата; във Великобритания през седемдесетте години петдесет хиляди души годишно умирали от белодробни и сърдечни патологии, като статията привеждаше хипотезата, че това имало връзка с употребата на никотин; едно опасно лекарство беше останало в обращение у нас в продължение на около пет години. Йонизиращи радиации, белодробни карциноми, лекарства: беше, все едно сянката на смъртта, която по онова време вече частично препречвала зрението на Ренато, се е промъквала към госпожа А. и той го е осъзнавал. Пред изрезките от вестници, събирани с такова усърдие, у мен се породи съмнението, че е имал предчувствие за края на жена си и се е страхувал от него повече, отколкото от собствения си край, и че в тези привидно несвързани писания е търсил логиката на възможно лечение, начин да я спаси.

Обаче трийсет и пет години по-късно госпожа А. подлага лявата си ръка на една игла, в която транзитира тревожна концентрация на изотопи на флуора. Винаги е имала тънки и бледи кръвоносни съдове, което превръща вземането на кръв и инжекциите в мъчение, но днес е изпълнена с оптимизъм и не се притеснява от неумелите опити на сестрата. Ако се замисли как се чувства от две седмици – отново енергична, дейна, с гладка кожа и частично завърнал се апетит, което бързо ѝ позволява да си върне две кила – може само да се смята за излекувана или поне че е поела по бързата лента на подобрението. Позитронно-емисионната томография го потвърждава недвусмислено. Не ѝ идва на ума, че причина за подобрението са свръхнормалните дози кортизон, който приема от месеци, не се усъмнява дори когато, на края на прегледа, кръстосва поглед с притеснения техник, който от вътрешността на кабинката с оловни стени е видял как на монитора се композира прозрачното ѝ тяло, женски призрак, който просветва на много места отвъд белия дроб: върху първия лумбален прешлен, върху тазовата кост и върху дясната бедрена шийка. Туморните клетки са излъчили позитронни пакети, които при срещата с техните негативни близнаци са се превърнали в светлина, сигурен знак, че ракът вече е поел по пътя на кръвта и се домогва до целия организъм.

Но госпожа А. още не го знае и за момента изпитва облекчение – облекчение, дължащо се в основата си на нещо различно от благоприятното физическо усещане, нещо, от което малко се срамува. Преди една седмица художникът е издъхнал кротко в съня си. Вечерта ял и пил с удоволствие, а на сутринта не се събудил. Това означава, освен неумолимото съкращаване на списъка от хора, с които е споделяла миналото си, че райската птица не е била дошла за нея: и двамата са грешали. Това е добра новина, излишно е да се прави, че не е така, пък и художникът няма от какво да се оплаче.

– Като за джудже живя доста повече от предвиденото – е обобщителният коментар на госпожа А. – и си прекара живота добре, имаше и слава, и жени. Прекара си го добре, и още как!

Мисля, че в периода на томографията, преди да бъде информирана за отчайващия резултат от нея, Нора споделяше неоснования оптимизъм на госпожа А., мисля, че дори в известен смисъл го окуражаваше, макар че, когато я попитах, отрече, като твърдеше, че не става дума за оптимизъм и че във всеки случай идеята за акупунктура не е била нейна, а на майка ѝ.

– Акупунктура? Сериозно ли я заведохте на акупунктура? И кога поточно?

– Преди да пристигнат анализите.

– Тя имаше рак в напреднал стадий, а вие... не мога да повярвам.

Закъснялото признание на Нора беше направено една вечер, в която ни бяха на гости двойка не особено близки приятели (дъщеря на възрастта на Емануеле, подобна житейска ситуация и приемлива географска близост). По-често, отколкото бихме искали, се случва някои пропуски да изплуват между нас, докато сме в компанията на други хора, все едно искаме да си подсигурим свидетели, съучастници или, подтикнати от страх, се опитваме да ограничим възможните реакции на другия чрез външно присъствие.

Нора заема отбранителна позиция:

– Ако не дава ефект, както мислиш ти, тогава няма никакво значение, струва ми се.

Безупречен аргумент, и все пак имах усещането, че нещо не е както трябва, че да падне в капана на суеверието и да си внуши възможността за лесно решение, беше поредната подигравка, в която туморът беше въвлякъл госпожа А. Шестнайсет​ те месеца страдание не ми бяха достатъчни, за да реша дали най-голямата услуга, която можехме да ѝ направим, беше да я доближим до истината, или, напротив, да я захранваме с фалшива надежда, но със сигурност бях по-скоро ориентиран към суровия реализъм.

– Вие какво бихте предпочели? – попитах гостите ни. – Имам предвид с подобна диагноза. Нямаше ли да ви се иска поне да не ви вземат за глупаци?

И двамата се измъкнаха. Долавяха, че съм по-пристрастен, отколкото показвах, но може би смятаха, че ракът на близък човек не е подходяща тема за десерта.

– Аз държа да съм наясно повече от всичко – заявих, – не би ми харесало да жертвам яснотата на мисълта точно накрая.

– Колко отчайващо – коментира Нора, с което показа, че не само съм притеснил гостите ни, но и току-що съм я обидил.

– Защо да е отчайващо?

Събра празните купички с резки движения.

– Забрави. Все едно, няма да разбереш.

Когато останахме сами, се опитах да я накарам да ми прости, като я разсмея. Припомних ѝ колко настояваше преди години да се консултираме с педиатър веган за Емануеле: „Помниш ли? Караше ни да го отбием с кимионови зърна и просо, като някое пиле“, и за онзи път, когато ме беше изпратила при един известен в града хипнотизатор, за да лекува безсънието ми (и в двата случая идеи на майка ѝ).

От хипнозата не изпаднах в състояние на транс, напротив, останах по-буден отвсякога през цялото време.

– Какво визуализирате? – питаше ме баритонът на доктора.

– Нищо, съжалявам.

Усещах как нервността му се усилва и се изнервях на свой ред, защото изглеждаше, че се държа неуважително. По едно време, докато бях отпуснат, започна силно да ми се върти главата. Той веднага се вкопчи в този симптом и изтълкува световъртежа като остатък от нарушения в слуховия апарат:

– Обзалагам се, че сте прекарали заушки.

– Действително. Но на петгодишна възраст.

– А, ето това е. Бяхте уплашен, нали?

– Не бих могъл да кажа.

– Разбира се, че сте били уплашен! Помислете за беззащитното дете, което за пръв път получава световъртеж, няма представа какво му се случва и изпитва страх, голям страх. Виждате ли го?

– Не...

– Вземете го на ръце.

– На ръце? Кого?

– Вземете на ръце това дете. Залюлейте го нежно, погалете го. Погрижете се за себе си, какъвто сте били тогава, пошепнете му да не се страхува...

Едно, две, три – и ме събуди, доволен.

– Всички онези жестоки травми, които съм си въобразявал, може да се окажат резултат от заушките – казах на жена ми, която най-после се усмихваше. – Разбра ли как го открих благодарение на теб и тази визионерка, майка ти? Ела тук, по-близо, помогни ми да залюлея страдащото дете в мен.

Факт е, че това за акупунктурата не беше шега, бяха отишли и трите заедно – Нора, майка ѝ и госпожа А. – при слепия доктор, който беше отказал тъща ми от цигарите и впоследствие от това, да се тъпче със сладолед посред нощ, беше ѝ излекувал лумбагото, жестоко влошената след развода мигрена, временното наличие на хемороиди и някои общи проблеми, свързани със самочувствието.

– Как може човек, който прилага акупунктура, да е сляп? – позволих си да попитам един ден.

– Ослепял е от диабет. Понякога забравя да махне някоя игла, но щом влезеш под душа, я усещаш.

Поне в този случай госпожа А. се беше съб​ лякла пред някой, който не е могъл да установи тъжната ѝ физическа деградация. Докторът търсел точките, в които да забие иглите, като опипвал кожата с хладните си и извънредно леки възглавнички на пръстите. Госпожа А. треперела (и от студ), той забелязал, положил за няколко секунди длани върху ушите ѝ и тръпките престанали на мига. От колко време не била докосвана така нежно от мъж? Лекарите винаги слагали предпазни ръкавици и били почти всички млади, държали се ледено, а пък акупунктуристът със замрежените очи... той пипал деликатно и имал хубав глас, ласкав и дълбок.

Обяснил ѝ, че в гънките на ушната мида е възпроизведена формата на фетус с обърната надолу глава, фетус, който очаква да види светлината, и че чрез подходящо стимулиране на нервните центрове на този миниатюрен индивид е възможно да бъде излекувано тялото в неговата цялост. Госпожа А. слушала внимателно, пог​ лъщала думите и си представяла умалено копие на туморната маса във вътрешността на ухото си, виждала я, прободена от игла: в същия момент, като по магия, истинската, тази в гърдите, се стопявала.

– Ще боли ли? – попитала.

– Изобщо. Иглите са много тънки.

– Жалко.

Искала звярът в нея да умре в болки, да изпита поне за малко това, което я мъчело. Двойствеността, която я обзела в тази фаза на рака, била много любопитна: понякога говорела за болестта като за недъгава част от нея самата, друг път като за извънземен живот, настанил се в организма ѝ, който трябвало да се изкорени и толкоз.

– Сега затворете очи – казал слепият доктор, – мислете за нещо приятно.

Нещо приятно. И така, за пръв път след толкова време, докато лежи на поредното легло в поредния лекарски кабинет, неподвижна, за да не би иглите, излизащи от тялото ѝ като бодли на таралеж, да се огънат или разместят, или забият по-надълбоко, госпожа А. си спомня за онзи ден в края на октомври, в който се омъжила за Ренато, за кървавочервените листа на кленовете, сякаш рани в хълбока на долината. Била облечена с рокля, която една шивачка ѝ ушила по модел и била съвсем същата като тази на Паола Руфо ди Калабрия, но за да я направи своя, била поръчала венче от бели цветни пъпки на една моделиерка от „Виа ХХ септември“. Всичко трябвало все още да е в гардероба – роклята и телената основа на венеца заедно с чеиза, който тя веднага прибрала и не посмяла да извади никога. Пробожда я силна тъга, когато си спомня чаршафите и покривките, толкова ценни и никога не използвани поради прекалена предпазливост.

После, кой знае в каква връзка, може би защото той имаше навика да отваря всички шкафове вкъщи, за да проверява какво има вътре, вниманието на госпожа А. се премества върху Емануеле. Намира го в онази сутрин, когато е решил да пусне ръце от крака на стола и да направи три несигурни крачки към нея, за да се вкопчи накрая за чорапите ѝ. Госпожа А. беше свидетелят на това домашно чудо. Нора и аз се обидихме малко, още повече че тя дълго се хвали с това.

– Проходи с мен – тръбеше гордо и се впускаше в описание на сцената от самото начало.

Емануеле толкова пъти я е чувал да го повтаря, че накрая обърка разказа със спомен:

– Да, сигурен съм. Пуснах стола и тръгнах към нея, и като стигнах, се хванах за чорапите ѝ.

Откакто Бабет си отиде, престанахме да му противоречим.

Госпожа А. често повтаряше едно изречение по отношение на сина ни:

– Опитай се да го сложиш между други десет на неговата възраст. В сравнение с него приличат всичките на катерици.

Донякъде имаше право. Тялото на Емануеле беше пропорционално и хармонично още от раждането, чертите му бяха безупречни, разликата с връстниците му си личеше още между другите пластмасови люлки около него в отделението. В болничната стая Нора и госпожа А. си се хвалеха взаимно с идеалната форма на главата му, такава малка и кръгла – цезаровото сечение му беше дало преднина в този смисъл – и с кожата, светла и равномерна още от началото, лишена от червенината, заради която останалите новородени приличаха на малки чудовища.

Няколко седмици по-късно и аз, който се смятах за имунизиран срещу оглупяването, паднах в капана на красотата му. Държах го залепен за себе си във всеки възможен момент, докато навърши четири-пет години. Понякога ми се случваше нещо срамно: когато притисках голото меко тяло на сина ми, получавах неконтролируеми пориви на сексуална възбуда. Беше физически отговор, лишен от каквато и да е мисъл, но това не пречеше да изпадна в смут и неведнъж се случи да го отдръпна от себе си. Когато Нора забеляза, погали първо мен и после него:

– Няма нищо лошо – каза, – и аз го усещам с всичките си органи.

После Емануеле порасна по-бързо от предвиденото и ние се постарахме да ускорим съзряването му на всяка цена, без да забелязваме, че действахме в наш собствен ущърб. Никога не беше достатъчно схватлив, не беше достатъчно отговорен, разсъжденията му не бяха достатъчно структурирани. Само с госпожа А. Емануеле си позволяваше да регресира до положението на малко дете, каквото още се чувстваше. Тя го държеше на ръце и дълго го люлееше, нещо, което отдавна не правехме, позволяваше му да проявява капризи и да бъде настоятелен в претенциите, обгрижваше го в неща, с които според нас вече трябваше да се справя сам (но не се ли държахме по същия начин Нора и аз спрямо нея, като се оставяхме на грижите ѝ?). Може би амортизиращото ѝ присъствие ми попречи да видя Емануеле такъв, какъвто беше в действителност: не някакъв гений, а дете на средно ниво, ако не и малко под средното, дете, склонно към докачливост и за което опитът да разбере нещата, особено абстрактните, беше винаги придружен от усилие, страх, необходимост от изнервящо повторение. Беше еднакво болезнено за нас и за него да си дадем сметка за това и може би по тази причина още съм донякъде сърдит на госпожа А., че толкова дълго време му служеше за прикритие.

Спомням си един случай. Емануеле беше втора година в детската градина и дотогава не беше проявил никакво отношение към рисуването, драсканиците му бяха донякъде обезпокоителни, но ние не им обръщахме особено внимание (какво значение има в живота дали можеш да оцветяваш в контурите?), поне така беше до онзи следобед, когато отидох да го взема от градината и в преддверието с гардеробчетата, където коленичили родители, баби и дядовци помагаха на децата да си обуят обувките, видях автопортретите на децата с темперни бои, разположени така, че да образуват рамка. Рисунката на Емануеле, на доста централно място, беше различна от другите – безформено розово петно с две криви черни черти за очи. Осъзнал разликата, той се почувства длъжен веднага да изясни нещата:

– Моята е по-грозна – каза, като че ли имаше нужда да уточнява.

По-късно разказах на Нора и на госпожа А. случилото се. Чисто и просто, излях разочарованието си: ако синът ни изоставаше от останалите в рисуването и ако това беше неоспорим знак, че ще бъде назад в безброй други неща в бъдеще – аз рисувах много хубаво на неговата възраст – то не ни оставаше друго, освен да се примирим. Струваше ми се очевидно, че да бъдеш родител, включва това, да се излагаш непрекъснато на възможни унижения.

Нора и госпожа А. ме изслушаха със скръстени ръце. После, без да си кажат нищо и без аз да имам и най-бледа представа за намеренията им, за да мога да ги спра, излязоха от къщи и закрачиха към детската градина на Емануеле. Там, точно като майка и дъщеря, изискали незабавното премахване на темперните рисунки. Върнаха се вкъщи победоносно, преди гневът им да е прекипял, и на мен ми се сториха като две кафяви мечки на връщане в пещерата след кървава схватка с глутница вълци, заплашващи малките им.

С времето обаче разликата с връстниците му се задълбочи и техните набези вече не бяха достатъчни. В началото на втори клас Емануеле продължаваше да бърка „б“ с „д“, дясно с ляво, преди със след – струваше ми се недопустимо.

– Струва ти се недопустимо, защото разбирането ти за интелигентност е ограничено – не ми оставаше длъжна Нора. – Той има силно развита фантазия. Но това за теб и за семейството ти няма значение, нали? Вие признавате само отличниците.

– Какво общо има сега семейството ми?

– Двамата антрополози и малкият физик с най-блестящия успех в училище и с публикации в списанията. По-добре си признай, фактът, че синът ти не е математически гений, те кара да се чувстваш принизен.

Е, права беше, беше вярно и това, без съмнение. Но тогава я засякох нарочно:

– За съжаление, предразположението към математиката е наследствено.

Тя тръсна глава.

– А той е имал нещастието да го наследи от грешната страна, предполагам.

И ето ни сега, Емануеле и мен, изправени един срещу друг – събота сутрин е, моментът, който най-много мразим и двамата от цялата седмица. Седим на масата в хола, маса от суров бук, която Нора е поръчала на един от своите дизайнери в Берлин и сега трепери от страх да не би да оставим по нея следи от химикалка. Разлиствам бавно тетрадката по аритметика, миризмата на лъскавата пластмасова корица ми напомня съвсем същия мирис от моето детство. Прилича на бойно поле: поправки в червено навсякъде, диагонални линии, зачеркващи цели страници, ремарки и удивителни знаци.

– А това какво е? – питам го.

– Госпожата ми откъсна листа.

– И защо?

– Бях сгрешил всичко.

Водим половинчасова битка с умножението, все по-навъсени.

– Седем по едно?

– Седем.

– Седем по шест?

Емануеле брои на пръсти много бавно.

– Четиресет и четири.

– Не, четиресет и две. Седем по нула?

– Седем.

Каква ирония, направо садизъм: с моята диплома по теоретична физика, специализация по квантова теория на полетата и общо владеене на най-сложния формализъм на символното изчисление не съм в състояние да влея в главата на сина ми причината, поради която всяко число, умножено по нула, дава резултат нула. Сякаш виждам вът​ решността на черепа му, мозъка, обвит в мъгла, в която твърденията се разпиляват, без да успеят да конструират смисъл. Губя търпение:

– Нула! Прави нула! Ако не успяваш да разбереш защо, поне го запомни!

Пъхам на два сантиметра от носа му един празен кръг, образуван от палеца и показалеца ми, и е ясно, че с тази нула имам предвид него самия.

– Но в таблицата го няма – оправдава се.

– Таблицата няма нищо общо! Само твоята дървена глава!

В този момент се намесва Нора и ми казва да се оттегля, за да продължи и тя. От кухнята, където се опитвам да се овладея, чувам, че умножава вместо него.