Черно и сребърно

Зима

След години на съжителство може да се случи да забелязваш знаци, накъдето и да се обърнеш, свързани с човека, с когото толкова дълго време си споделял жизненото си пространство. Случва се на мен да откривам Нора във всяко ъгълче на дома ни, без да я търся, все едно душата ѝ се е уталожила като прах по предметите, и се случваше на госпожа А., включително през последната ѝ година, да среща навсякъде упоритата холограма на Ренато. Всеки път когато заставала на прозореца, загледана в стръмния изход от двора на жилищния блок към улицата, си спомняла за онзи ден, когато, въпреки забраната на мъжа си, си присвоила ключовете от чинийката на поставката до входа и извадила колата от гаража. Той не ѝ давал да кара, но се разболял и трябвало да бъде каран в болницата три пъти седмично на диализа, кой друг можел да прави това, ако не тя?

– Одрасках дясната страна в ръба – разказа ми, – после се върнах вкъщи и му казах: „Хайде, приготвяй се!“.

Често споменаваше този плах подвиг, смяташе го за важен преход, едновременно бележещ началото на залеза на Ренато и зората на собствената ѝ еманципация. До този момент в техния съюз имало ред, много повече, отколкото в нашия с Нора, с която постоянно си разменяме ролите на съпруг и съпруга, до такава степен си ги разменяме, че вече не знаем кое чия задача е. Ренато карал кола, госпожа А. не; госпожа А. бършела прахта от рафтовете, Ренато не; всяка отговорност била разпределена само на единия от тях още от началото. Възможността за съпружески живот вън от предопределените роли беше за нея нещо непознато и може би това беше част от сигурност​ та, която ни носеше присъствието ѝ, защото чрез нея успявахме да изпитаме несмела носталгия по един отминал модел, в който не можеше всеки да е всичко едновременно – мъж и жена, логичен и сантиментален, отстъпчив и строг, романтичен и земен – модел, различен от този, който в нашето съвремие ни натоварва с толкова разширена и цялостна отговорност, че неминуемо не успяваме да сме безгрешни.

Госпожа А. в повечето случаи беше снизходителна към нашия объркан организационен промискуитет, прощаваше ни това модерно недоразумение, но инстинктивно му се противопоставяше. Не понасяше да ме гледа как се занимавам с прането, нито приемаше, че Нора може да хване бургията и да пробие дупка в стената (дейност, в която е много по-сръчна от мен). В такива случаи намираше начин да отстрани и двама ни и да довърши задачата вместо нас, виж, тя можеше да се занимава с всичко, след като овдовяването я беше превърнало в едно перфектно андрогинно същество. Кончината ѝ в известен смисъл ни даде и възможност за спасение: ако прекалено дълго продължавахме да се поддаваме на погледа ѝ, вероятно щяхме да се окажем в капан, въплътени в ролите на храбър съпруг и подчинена съпруга, в един различен прочит на брака, какъвто е бил възприеман преди петдесет години.

Беше конвенционална жена, надъхана с доктрина, и фатална мачистка, но не го знаеше. Странно беше, но начинът, по който се обръщаше към мен, леко по-почтителен, отколкото когато говореше с Нора, ме утвърждаваше като мъжа в къщата. Сякаш нямаше избор, освен да даде превес на моите мнения, да прояви повече внимание към моите изисквания, да се съобразява повече с моя характер, отколкото съответно правеше с Нора, въпреки че именно тя беше любимката ѝ.

Едно лято убедих Нора да тръгне по-рано за лятната си ваканция заедно с майка си и Емануеле. По време на това кратко ергенство госпожа А. полагаше за мен повече грижи отвсякога. По изключение се стараеше да приготвя ястия, които Нора би ѝ забранила, и често оставаше за вечеря – никога не беше го правила – за да ми прави компания. Сутрин се появяваше по-рано от обикновено, понесла дневната реколта от градината, и когато ставах, намирах закуската сервирана заедно с пакетиран обяд, който да консумирам по-късно в университета вместо сандвичите от бюфета, които, твърдеше тя, само служат да те натъпчат и да ти е тежко. Дори купи букет оранжеви гербери, които постави в средата на масата. Играеше си на примерна съпруга и аз не ѝ пречех.

Беше задушен юли, още не бяхме монтирали климатиците, така че се разхождах из апартамента по бельо и имах чувството, че ме следи с очи и че ѝ доставя удоволствие да ме гледа. Колкото и абсурдно да звучи, след една седмица из стаите се носеше лек еротичен заряд.

Когато Нора се върна, вече бях свикнал с тази странна интимност. Когато за пръв път ме видя да се появявам по гащи пред госпожа А., ме накара да я последвам в спалнята и ми нареди да си обуя панталона.

– Сега и от Бабет ли ревнуваш? – пошегувах се. – Да ти кажа, не вярвам да се е прицелила в мен.

– Все пак е жена – отговори ми много сериозно, – опитай се да не го забравяш.

Прозорецът, от който Ренато наблюдавал със свито сърце как госпожа А. изкачва рампата с автомобила, е същият, на който тя, през февруари 2012 година, стои загледана в нищото. Атлантически циклон е обхванал северната част на полуострова и е изсипал наведнъж повече сняг, отколкото сме виждали през последните десет години. Температурите не надвишават нулата дори в централните часове на деня, по улиците се образуват блестящи ледени коридори, по които хората си чупят китки, глезени, тазове. Заради задръстванията „Гражданска защита“ препоръчва на всички да си останат вкъщи и госпожа А. е от малцината, които изпълняват.

Никой от съкооператорите не си е дал труда да изрине снега от двора, предпочитат да паркират на улицата, отколкото да се морят. Тя единствена е ринала сняг преди, докато е имала сили, когато е имала основателна причина да излезе, и основателната причина бяхме ние. Когато валеше сняг, се опитвахме да я убедим да остане за през нощта, в стаята на Емануеле имаше сгъваемо легло, готово за такива случаи, но госпожа А. държеше да се прибере у дома, може би защото духът на Ренато я очакваше за вечеря, така че поемаше предизвикателството на хлъзгавия път до Рубиана със своята миниатюрна кола.

– Дори при снежна буря не се отказва да дойде – коментираше Нора, която всеки път се учудваше на тази отдаденост. – Майка ми не шофира дори при лека мъгла. Когато бях, малка, все отказваше да ме закара на зъболекар заради мъглата, затова сега зъбите ми са в такова лошо състояние. Ама че гадина.

Ако някой отвън забележеше профила на госпожа А. на прозореца, би се запитал дали принадлежи на жена, или на мъж. Слабостта е изтрила женствените ѝ черти, на плешивата ѝ и някак смалена глава стои нощната шапчица в цвят мента – по време на третия цикъл химиотерапия внезапно е опадала цялата ѝ коса – и вече има навика да се облича в панталон и пуловер в тъмен цвят, които ѝ висят като затворническа униформа. Тя е точно това: затворник. Пухкавият слой сняг на земята, гледка, която винаги я е очаровала, сега ѝ се струва непреодолима пречка.

Лошото време я държи затворена в апартамента четиринайсет дни поред. Съпругът на Джулиета на два пъти ѝ пазарува – основни продукти, много различни от това, което би напазарувала сама. Хората, които решават да се погрижат за нас, никога не се постарават да го направят както би ни харесало, но трябва да е благодарна: и това е много. От ботушите на мъжа се отлепят снежни парчета, докато ѝ задава очевидни въпроси, после снежните остатъци започват да се топят по пода, но не по-навътре от входната врата, и тя не си прави труда да избърше тънката локвичка.

С това се изчерпват визитите. Мястото ѝ на отшелник е труднодостъпно. Ракът, най-големият ѝ враг, единствен е останал да ѝ прави компания. От друга страна, вече нищо не я интересува, освен клиничния календар, който отброява дните, седмиците, месеците. Вече се задържа по цели следобеди в леглото с включен телевизор и придремва пред екрана, на който цветущи момичета разказват за многобройните си мъже – на нея, която е останала вярна на един и същи мъж през целия си живот. Госпожа А. не ги съди, не им завижда. Просто те принадлежат на една нова раса, извънземни са и авантюрите им я оставят равнодушна.

Истината е, че позитронно-емисионната томография и втората компютърна аксиална томография разкрили пълна разруха. Туморната маса се била увеличила с три милиметра в диаметър, като че отровите се били разпръснали навсякъде, освен където е трябвало. Пожертваната коса, тринайсет​ те изгубени килограма и цялото това отвратително подобрение не били послужили за нищо. Онколожката, която от самото начало поела случая ѝ, не проявила ни най-малко съчувствие, докато изброявала всичко това, тя никога не показвала съчувствие, но то било черта от характера ѝ, която госпожа А. се научила да цени, макар и след като много страдала заради нея. Лекарката притежавала тевтонската твърдост на военен стратег, която много подхождала на гъстата ѝ къдрава коса с цвят на мед. А и как да изпада в емоционална ангажираност след всяка новина, която съобщава, с трийсет пациенти на прага между живота и смъртта – би било, като да се върти постоянно в центрофуга.

– Но има и положителна обратна страна – добавила, – за момента не са се появили нови метастази. Туморът изглежда... замразен.

На прегледа присъстваше и Нора, настоя да придружи госпожа А., може би защото таеше предчувствие, че щеше да мине зле. По-късно ми разказа как лекарката избрала метафора в тон с климатичния контекст, за да излъже Бабет. Докато госпожа А. се оттеглила в тоалетната, за да освежи разстроеното си от плач лице, Нора попитала:

– Колко ѝ остава?

Лекарката въздъхнала, с което показала известна нетърпимост към подобен род въпроси, защото, рано или късно, в случаите на рак идва някой и пита, иска точна дата, обезсмисля самата терапия, и това в дадената ситуация била Нора.

– Шест месеца. Може би.

При свършен факт може да се каже, че е била твърде сурова и не е сложила в сметките изключителната сила на госпожа А.: подценила беше случая с почти петдесет процента.

На петнайсетия ден се събужда с такава пронизваща болка в дланта, че ѝ идва да започне да вие. Повиква „Бърза помощ“. Съседите от блока следят иззад прозорците линейката, която опасно се хлъзва по рампата, патрулните лампи, които осветяват снега в синьо и оранжево, и накрая госпожа А., увита в алуминиево покривало, натоварена от задната врата.

След онази сутрин вече не се качва на своя небес​ носин фиат 600. Край на еманципацията. Достатъчно е да се предаде веднъж, за да открие, че вече не притежава необходимата смелост и че сега само мисълта да кара превозно средство, било то и триколка, да управлява едновременно волана, педалите, скоростите, да гледа в огледалата за обратно виждане и да държи под око потока от автомобили, които я изпреварват или връхлитат насреща ѝ от обратната посока, я изпълва с ужас, сякаш сборът от тези действия, които доскоро са представлявали една цялост, се е разпаднал. Колата остава на място през останалата част от зимата, акумулаторът пада минута след минута и подлага на изпитание собствената ѝ вътрешна издръжливост, докато една братовчедка – не знам коя – отива да я вземе, за да я даде на някой племенник или да я продаде.

Госпожа А. попълва формулярите за заявка на транспорт от и до болницата. В положителния моментален отговор, който получава, са използвани изразът „постоянна инвалидност“ и прилагателното „тежка“, от тези думи дълго още щеше да се оплаква, включително пред мен. Там, където събитията още не бяха се случили, бяха ударили думите, и то много по-безмилостно.

Трябва да е било горе-долу в този период, когато разказах на моя терапевт за госпожа А. Докато ме слушаше, клатеше нетърпеливо десния си крак и пушеше повече от обикновено. По време на един от сеансите изказа мнение, което в първия момент прозвуча банално и обидно:

– Историите за болни от рак са все едни и същи.

Обсъдихме дали е обосновано, или не да се мис​ ли, че начинът, по който си отива даден човек, донякъде е отражение на това, което този човек е бил приживе. Заслужаваше ли госпожа А. това, което ѝ се случваше, беше ли допринесла, най-малкото, да го привлече върху себе си? Защото това е, най-много от всичко, което не ѝ даваше мира: колко несправедливо беше това наказание.

Моят дядо беше свадлив човек, не обичаше никого, и то още от преди да изпадне в деменция, беше толкова гневен, че породи у мен дълбока непоносимост към възрастните и към старостта изобщо – трудно за споделяне чувство на отхвърляне, продължило приблизително до момента, в който госпожа А. със своята вироглава склонност към себеотрицание не преобърна нещата – и виж, за него – да, да падне от стълбата, подпряна на черешата, и да агонизира цяла нощ на земята, без да го забележи никой, докато ставал вир-вода от дъж​ да, беше адекватен край. Но госпожа А., тя каква вина трябваше да изкупи? И ако имаше смисъл в това, да се търси зависимост между динамиката на смъртта и неразбориите на живота, какъв край тогава да очаквам за себе си?

Терапевтът, който обикновено се оставя да бъде въвлечен в обсъждане на сходства с ентусиазъм, ме прекъсна студено:

– Няма голяма разлика между една смърт и друга – заяви, – почти всички свършват задушени. – После се поизправи на креслото, малко тясно за габаритите му, сякаш да си възвърне силите. – А сега да оставим настрана прислужницата. Да говорим за жена ви.

– За Нора? Защо?