Трета глава

За съжаление на Хенри Маргарет не беше в настроение да провежда сериозни разговори. Но беше, обаче, в настроение да язди, а сега, когато имаше прекрасен жребец на разположение, не видя нищо лошо в това да пришпори породистия кон на мъжа си из полята преди залез-слънце.

С вятъра, развяващ косите й, с парчетата земя, които падаха под краката й, най-накрая успя да забрави грижите, които я бяха измъчвали през последните осем месеца. Грижи за това дали щеше да се завърне съпругът й. Грижи за това, че й се бе наложило да освободи половината прислуга. Грижи за това, че можеше да плаща само част от заплатите на малкото, които бяха останали. Грижи, че повече нямаше да види приятелките си. Грижи, че никога нямаше да намери истинската любов, защото със сигурност не я бе открила в Хенри, непоносимият му мерзавец.

Жребецът препускаше по земята, а копитата му ехтяха в нощната тишина. Приведена ниско до врата, с пръсти, вплетени в гривата му, и с бедра, стиснали здраво седлото, Маргарет пришпори коня още, когато се изстреляха през една рядка гора и излязоха отвъд поляната. Разпръснаха се овце и кравите замучаха жално, когато двойката прелетя покрай тях като мъгла от лъскаво кафяво и огненочервено.

Когато дъхът на жребеца се учести, Маргарет се повдигна, накланяйки теглото си назад, за да го забави до по-лесно управляем ход.

— Спокойно, момче — промърмори, притискайки ръка към плешката му. — Спокойно.

Усетил свободата, жребецът все още искаше да препуска, затова през целия път към конюшните мяташе глава и цвилеше, така че всички да чуят негодуванието му.

Един по-неопитен ездач щеше да се притесни от поведението на жребеца, но след месеци в бавни разходки с кобилата за оране Попи Маргарет го намери за освежително. Повече от всички разбираше какво е чувството да те възпират.

Бяха влезли в конюшнята и тъкмо щеше да го разседлае, когато усети конят да се сковава под нея. Той спря веднага и завъртя тъмните си очи, а обърканата Маргарет прокара пръсти по разрошената му грива.

— Какво има, момче? Всичко е същото каквото го… оу.

— Какво, по дяволите, правиш с коня ми? — С три гневни крачки беше прекосил двора и беше свалил Маргарет от седлото. Едната му ръка се уви около кръста й, докато другата отскубна юздите от хватката й. Не успя да изрече и сричка, преди да я издърпат от жребеца. Първо краката й докоснаха земята, а след това и дупето й, когато Хенри я пусна неочаквано. С махащи във въздуха ръце Маргарет политна назад и с нищо, което да й попречи да падне, се приземи по задник, вдигайки облак прах.

Замаяна и дезориентирана поклати глава, за да се свести, но не се опита да се изправи. Беше по-безопасно — за Хенри — ако останеше на земята. Когато беше толкова бясна, нямаше идея на какво беше способна.

— От всички непоносими, противни, детински, невъзпитани…

— Млъквай.

Цялото лице на Маргарет стана обезпокоително червено.

— Моля? — изломоти, отказваща да повярва какво й бе казал съпругът й току-що. Никой, никой не й бе говорил така. Нито дори собствената й майка, а само Бог знаеше на какво бе способна Арабела.

— Казах да млъкваш — повтори Хенри. Държеше юздите на коня с една ръка, а другата постави на хълбока си и я загледа с очи, които съвсем спокойно можеше и да са изваяни от лед.

— Ти, арогантно малко момиченце. Съвсем спокойно можеше да се убиеш с това изпълнение.

Маргарет скочи на крака, без да обръща внимание на мръсотията по бричовете си и парченцата листа и трева, заплетени в косата й.

— Превъзходен ездач съм — заяви разпалено тя. — Не че би знаел, тъй като никога не си ме виждал да яздя!

Ръката на бедрото му се стисна в юмрук.

— Не ми трябва да те виждам как яздиш, за да знам, че не можеш да се справиш с Финеган. Никой, освен мен, не може и от сега нататък ти е забранено да го докосваш. Ясен ли съм?

Определено не беше ясен, но Маргарет знаеше кога да си замълчи. Стисна зъби и кимна сковано.

— Добре — каза Хенри, изглеждайки прекалено доволен. — Сега влизай вътре и се почисти. Ще обсъдим пътуването до Лондон по време на вечерята.

„Имаш предвид през трупа ми“, помисли си Маргарет. Отвращаваше се от града с неговите отблъскващи миризми и оживени улици. Някой постоянно крещеше, а и се чувстваше ужасно за конете, които трябваше да дърпат тежките търговски колички.

Попи някога е принадлежала на пекар, който я е използвал, за да пренася брашното си от мелницата и клетото създание още имаше белези от ударите с камшик да го докаже.

Маргарет не можеше да си представи каква работа имаше Хенри в Лондон по това време на годината, когато всички аристократи бяха в провинцията. Несъмнено нещо, което засягаше похарчването на останалите й пари. Освен ако вече не ги бе пропилял. И в двата случая нямаше намерение да узнава. Беше изкарала толкова дълго в Хийтридж, какво бяха още няколко месеца? Когато Жозефин се върнеше от Франция, бяха планирали да направят пътешествие из континента заедно. Съпругът й щеше да поеме разноските както винаги и никакви разходи нямаше да се пощадят. Маргарет не можеше да се сети за нещо, което да бе чакала с по-голямо нетърпение.

— Много добре — отвърна тя със сладък и мек тон. — Ще се видим в трапезарията след около час.

— Наистина ли? — попита Хенри подозрително.

— Ама, разбира се, Ваша Светлост. Вашите желания са заповед за мен. — Жените пърхаха ли с мигли? Маргарет не беше сигурна, но си помисли, че може би го правеха, затова премигна няколко пъти за ефект.

— Да нямаш нещо в окото? — попита Хенри, като звучеше леко притеснен.

Маргарет спря да мига.

— Къде е конярят? — заинтересува се Хенри, като погледна към жребеца, който все още дишаше тежко. — Финеган трябва да бъде разходен, почистен и приготвен за нощуване.

Засмуквайки силно вътрешната част на бузата си в опит да запази сериозно изражение, Маргарет кимна замислено.

— Разбира се, че трябва. Нека да се срещнем за вечеря след час и половина тогава.

— Защо? — намръщи се Хенри.

— Защото — започна Маргарет, а ярките й сини очи блещукаха с едва прикрит хумор — ще ти отнеме поне толкова време, за да го разходиш, почистиш и приготвиш за нощуване. — Обърна се бързо на пети и забърза към къщата, като не обръщаше внимание на въпросите на съпруга си относно какво се бе случило с коняря.



Един час по-късно, с къркорещ от глад корем и с треперещо от гняв тяло Хенри влетя в трапезарията. Откри, че дългата махагонова маса беше приготвена за двама. Бяха запалени свещи в опит да придадат на стаята усещане за комфорт, но не бяха достатъчни да скрият факта, че картините на стените ги нямаше и че персийският килим, който бе в семейството му в продължение на две поколения, вече го нямаше под краката му. Свещите също така не прикриваха факта, че столът в края на масата, на който трябваше да стои жена му, беше празен.

Хейстингс! — изрева той.

Икономът се появи на вратата с ръце, сключени пред тялото му, и очи, гледащи право напред.

— Да, Ваша Светлост? — попита той.

Хенри започна да крачи напред-назад пред масата.

— Къде е съпругата ми? — сопна се.

— Лейди Уинтър все още се приготвя за вечеря, Ваша Светлост — излъга Хейстингс дръзко. Лейди Уинтър, все още облечена в същите дрехи, с които беше излязла да поязди, сега стоеше в салона и четеше. Хейстингс щеше да каже на херцога къде се намираше съпругата му, но тя го беше инструктирала „да не казва на този дръвник и една проклета дума“, а предаността му за момента беше към херцогинята.

— Къде е останалата част от прислугата?

— Бяха освободени, Ваша Светлост.

Хенри спря рязко и се обърна.

— Да, наясно съм с това! Но защо са били освободени, Хейстингс?

Пренебрегвайки тирадата на господаря си, Хейстингс продължи да гледа право напред.

— Опасявам се поради липса на средства — отвърна той.

— Липса… липса на какво? — заекна Хенри. Звучеше така, сякаш Хейстингс беше казал, че нямаха прислуга поради липсата на средства, но това не можеше да е истина. Беше изпращал пари на счетоводителя си през последните осем месеца, достатъчно, за да покрият разходите, да платят заплатите на прислугата и освен това да останат за издръжка на Маргарет. Къде бяха отишли парите? Определено не и в имението. Мястото се разпадаше до основи! Имаше само един ясен отговор, който виждаше, и този отговор касаеше съпругата му. Божичко, нямаше представа за какво бе успяла тази жена да изхарчи такова богатство за по-малко от година, но възнамеряваше да разбере.

— Можеш ли, ако обичаш — започна отсечено, — да осведомиш лейди Уинтър, че очаквам присъствието й в трапезарията. Веднага!

Хейстингс се поклони дълбоко.

— Разбира се, Ваша Светлост.

— И побързай — добави Хенри. По принцип не избухваше толкова бързо, но нищо не вървеше така, както си бе представял. Но да намери имението в такъв вид и собствената си съпруга — неговата съпруга! — облечена като конярче, му беше дошло в повече, а когато Маргарет му се бе противопоставила и бе отказала да дойде с него в Лондон, това беше преляло чашата. Къде беше изчезнало милото, свенливо момиче, за което се беше оженил? Не можеше да се каже, че богатите наследници, готови да се омъжат за херцог, бяха на изчезване. Хенри бе имал шанс да избира и се беше спрял на Маргарет, защото хареса външния й вид и кроткото й държание.

Сега бе повече от ясно, че всичко е било един фарс, за да може тази коварна малка заговорничка да се сдобие със семейния пръстен на алчните си пръсти. Ще му пропилява всичките пари, така ли? Ще му казва не, така ли? Хенри сви ръце в юмруци, преди да ги е стоварил в края на масата, достатъчно силно, за да събори съдовете. Веднъж вече го бяха направили на глупак много отдавна и устните му се свиха при болезнения спомен. Нямаше да позволи да се случи отново.

— Повикал сте ме? — провлече един безочлив глас откъм вратата.

Хенри се обърна. Очите му се присвиха, след което се разшириха невярващо, когато видя, че жена му все още бе облечена с дрехите си за езда, въпреки че й бе казал да се преоблече. Върху едната си буза имаше размазано петно кал, а косата й се спускаше в буйни къдрици по гърба. Ботушите й бяха окаляни, а ризата разпасана. Накратко, беше истинска бъркотия от главата до петите.

— Приличаш на мъж — каза подигравателно.

Устните й се извиха нагоре.

— Поне един от нас трябва да е.

Хенри се скова целият, когато тялото му се изпълни с насилствен порив да хване Маргарет за раменете и да я разклати, докато й дойде акъла. Всъщност беше направил една крачка напред, преди да се осъзнае, и кимна троснато към празния стол в края на масата.

— Сядай — нареди.

За негова изненада Маргарет се подчини, въпреки че не си даде много зор, докато се влачеше през целия път и се отпусна на стола, който беше посочил. Когато се настани, взе една от вилиците и започна да я върти лениво между пръстите си със замислено изражение.

— Мислех си… — каза изведнъж, разчупвайки напрежението, което се беше създало между тях.

Хенри седна бавно на стола си в другия край на масата и постави лакти от двете страни на посудата пред себе си.

— И? — подкани я той, когато тя замълча.

— И… И стигнах до извода, че не те харесвам. Въобще — поясни тя, в случай че бе останал с погрешното впечатление, че го харесваше поне малко.

— Колко жалко — каза Хенри.

Тънките й рамене се отпуснаха и повдигнаха. Започна да си играе със салфетката, което беше единственият признак, че не бе толкова сдържана, колкото тонът й го оставяше да си мисли.

— И не желая да те придружавам до Лондон — продължи бодро. — Или където и да е било другаде.

— Колко жалко — повтори той.

Сини очи с цвета на ясно небе в летен ден го погледнаха изпод червеникави мигли. Изключително дълги, извити мигли, отбеляза разсеяно Хенри. А и толкова необикновен цвят. Нито червен, нито рус, нито кафяв, а смесица от трите. Същото важеше и за косата й. Наистина ли бе смятал, че е червена? Не, реши той. Не червена. Беше като огнено злато, каквото не бе виждал досега. Къдриците й блестяха под светлината на свещите, привличайки погледа му като молец към светлина.

— Не е защото си ужасен мъж, или изключителен грубиян. Чисто и просто не си подхождаме — каза тя.

Изненадан да открие, че беше започнал доста да се забавлява, Хенри се облегна назад в стола си и повдигна вежда.

— Така ли? — попита.

Маргарет кимна енергично.

— Да. Точно така.

Сега беше ред на Хенри да се заиграе с вилицата си. Той заобръща прибора отново и отново в ръката си, изучавайки сребърната дръжка, сякаш беше най-пленителното нещо на света, след което каза с измамливо спокоен глас:

— Къде, по дяволите, са всичките ми пари?

— Твоите… твоите пари? — изписка тя.

— Да. Моите пари. Парите, които изпращах тук всеки месец, откакто заминах. Парите, които трябваше да отидат за имението и поддръжката му. Тъй като покривът е на път да се срути върху главите ни, съм длъжен да попитам, моя скъпа, мила съпруго. За какво си ги пръскала? Със сигурност не и за дрехи.

— Твоите пари? — повтори Маргарет, карайки Хенри да се чуди дали наистина не беше глупава.

— Да — потвърди той, докато всички мисли за косата й изчезнаха от съзнанието му, а кръвта му кипна от гняв. — През последната година ти изпратих цяло проклето състояние! И все пак се завръщам и заварвам три четвърти от прислугата освободена, градините занемарени, полетата незасяти, а къщата в окаян вид. Така че, нека чуем, мадам. Къде отидоха парите?

— Осем месеца — каза тя тихо.

— Какво? — намръщи се Хенри, сигурен, че не я беше разбрал правилно.

Маргарет се изправи. Привеждайки се напред, тя заговори достатъчно високо, за да я чуят и в съседното градче.

— Осем месеца, шестнадесет дни и девет часа. От толкова време те няма. Не година. Не и още.

Хенри също се изправи от стола си.

— От всички абсурдни и нелепи неща, за които да мислиш, това трябва да е най…

— Времето беше единственото нещо, за което можех да мисля, откакто замина! — извика тя, прекъсвайки го. — Никога не е имало никакви пари, не и откакто изчезна със зестрата ми, ти, дърт козел такъв, и ме заряза тук да стигна до просешка тояга. Прислугата си замина, когато не можех повече да им плащам! Присмиваш се на дрехите ми, но това е единственото, което имам за носене. Трябваше да продам роклите си, за да платя на малкото прислуга, която остана!

— Да не би току-що да ме нарече дърт козел? — попита Хенри.

Маргарет кимна бързо и гневно с глава.

— И да не се опитваш да ми кажеш, че не си получила никакви пари, откакто заминах? — попита със заплашителен шепот.

Още едно кимване, малко по-нерешително този път.

Главата му се завъртя и той се отпусна тежко в стола си. Беше истина, че беше взел парите от зестрата на Маргарет със себе си, преди да замине… Но само, за да ги вложи в една корабна експедиция в чужбина, която беше възвърнала инвестицията му десеторно за по-малко от месец.

Някой би си помислил, че на херцозите не им се налагаше да се притесняват за финанси, обаче Хенри не беше обикновен херцог. Баща му, и неговият баща преди него, и баща му преди него, се бяха погрижили за това с хазартните си дългове и желанието си да харчат пари на вятъра. Когато бе дошло време да наследи Хийтридж след смъртта на баща си, на семейното име бе оставено по-малко и от петаче и дългове, достатъчни да затрият една малка държава.

Хенри бе успял да потули слуховете до минимум, но знаейки, че скоро щеше да се разчуе, че Хийтридж се разпада, беше направил единственото нещо, към което само един отчаян мъж можеше да прибегне — беше се оженил.

Тъй като винаги бе притежавал пресметлив ум и дарбата да превръща една гвинея в две, знаеше, че ако се сдобие с голяма сума пари, щеше да успее да върне честта на семейното име и освен това да спаси Хийтридж. За съжаление на младия херцог, нито един кредитор в Англия или околните територии нямаше да му заеме нужните пари, и така се зароди идеята да се ожени за богата наследница.

Сега обаче, докато гледаше към съпругата си в другия край на масата, която бе нищо повече от неподозираща пешка в схемата му, Хенри усети завладяващо чувство на вина. Беше му лесно да мисли за Маргарет като за още един кредитор, когато бе далеч от нея, но сега… Сега беше принуден да наблюдава последиците от действията си.

Поемайки дълбоко въздух, Хенри се подготви да каже цялата тъжна и жалка история на Маргарет.

Загрузка...