Червенокоса красавица

Шеста глава

Когато лятото отстъпи на есента, когато нощите станаха хладни и по-дълги и листата започнаха да сменят цвета си, херцогът и херцогинята на Хийтридж бяха започнали едно бавно и непосредствено ухажване.

С общата цел да възстановят Хийтридж до първоначалното му великолепие, двамата работеха един до друг и съвсем скоро си създадоха комфортна рутина.

Маргарет се грижеше за конюшните сутринта — нещо, от което не искаше да се откаже, дори след като Хенри бе наел трима коняря — докато Хенри прелистваше счетоводните книги в кабинета си. Всеки следобед избираха различна стая, която да оголят до основи, задача, която по принцип се даваше на прислугата, но когато Маргарет отбеляза, че това било „тяхната проклета къща“ и за пръв път Хенри видя логика в аргумента й. През нощите преди вечеря винаги излизаха на разходка, обсъждайки свършените задачи или просто обикаляха безмълвно, удовлетворени от компанията на другия.

Бавно, но очевидно Хийтридж започна да възвръща част от великолепието си. Прозорците блестяха. Нови килими и картини бяха пристигнали с една от каретите. Полетата бяха обработени. Под наставлението на Маргарет две нови заграждения бяха добавени и се работеше по нов, по-голям хамбар, като всичко това се финансираше със средствата на Хенри, които беше спечелил от бизнес инвестицията си в чужбина. За жалост хазната на Хийтридж не беше толкова пълна, колкото трябваше.

На Хенри не му отне много време, за да разкрие дълбините на предателството на своя счетоводител. Ако съдеше по всички написани сметки, Питърсън бе ограбвал имението зад гърба им в продължение на години. Наскоро бе започнал да става достатъчно дързък, за да допуска очевидни грешки, като да взима всичките пари, които Хенри беше изпращал за Маргарет, вместо да ги източва малко по малко, както бе правил с предния херцог. Беше предателство на най-високо равнище и Хенри все още не бе решил как да се справи с него. Знаеше, че Питърсън бе в Лондон, факт, до който беше стигнал благодарение на безбройните сметки, които се трупаха на името на Хенри.

Да не би Питърсън да го мислеше за глупак? Или просто вече му бе все едно дали ще го хванат? Може би, помисли си мрачно Хенри, счетоводителят го мислеше за толкова невеж и глупав, колкото баща му. Ако наистина бе така, значи бе допуснал грешка, която съвсем скоро щеше да му струва много скъпо.

Смачквайки листа с изчисления, които сумираха общите загуби на Хийтридж през последната година, Хенри захвърли хартията през рамо с отвращение и прекоси стаята, за да погледне през прозореца.

Не беше избрал тази стая за свой кабинет случайно. Беше единствената на първия етаж, която гледаше към конюшните. Оттук имаше ясна гледка към загражденията, конюшнята и конете, както и червенокосата палавница, която се грижеше за тях.

Една усмивка се появи неочаквано на устните му, когато си спомни какво се бе разиграло вчера точно пред този прозорец.

Три пъти градинарят бе изпадал в пристъпи, задето лалетата му биваха изяждани от косматия звяр, който Маргарет толкова наивно наричаше кон. Хенри бе наблюдавал от безопасните предели на кабинета си как градинарят погна впрегнатата кобила с метла, след като бе открил, че си беше похапвала от току-що засадената градинка. Като мама мечка закриляща мечето си Маргарет се бе появила от нищото, и въпреки че Хенри не бе чул разпалените думи, разменени между двамата, без да пита знаеше кой бе излязъл като победител от спора.

Жената беше като пъзел. Пъзел, който му доставяше удоволствие да нарежда. Възбуждаше го, ядосваше го и го очароваше — често в рамките на няколко часа. Всяка разумна мисъл го напускаше, когато тя влезеше в стаята. Можеше да предизвика самообладанието му с един хаплив коментар… а слабините му — без да каже и дума.

И все пак, въпреки закачливите си шеги, флиртуващите погледи и неоспоримият огън, който гореше помежду им, всяка нощ Маргарет лягаше в своята спалня, а Хенри в неговата. През тънките стени можеше да чуе как заключва вратата и оставаше буден с часове, взирайки се в тавана, докато ароматът на лавандуловия й парфюм се носеше из въздуха, подтиквайки го към лудостта, когато всяка вечер заспиваше с празни обятия и болезнена възбуда.

Беше го дарила със смеха си и светлината си, но все още имаше част от нея, която сдържаше. Част, до която не можеше да се докосне.

Едно плахо почукване се дочу от вратата, прекъсвайки мислите на Хенри.

— Влез — каза той, без да се обръща.

Една от новите прислужници, младо момиче със светлокестенява коса и чипо носле отвори вратата няколко инча.

— Ваша Светлост? — каза тя.

— Да, какво има? — попита той, след като погледна нетърпеливо към джобния си часовник. Как не бе забелязал времето? Минаваше единадесет и половина. Трябваше да се срещне с Маргарет пред салона преди един час. Отивайки до бюрото си, нахлузи тъмнозеления си жакет, което беше оставил на стола, и разсеяно пристегна шалчето си. Жена му мразеше, когато някой закъсняваше за нещо. Нямаше да е много доволна. Може би трябваше да се спре до кухнята, за да й вземе сладкиш или да й откъсне цвете от новата градина отпред, или дори…

— Ваша Светлост?

Хенри погледна към прислужницата с леко намръщено изражение.

— Какво искаш?

Поглеждайки настрани, тя промърмори нещо под нос, което той не успя да разбере.

— Какво? Какво каза? Говори по-високо… ъъъ… Анджела, нали така? — попита той. Маргарет се бе съгласила да наемат цял орляк от нова прислуга, само ако той научеше имената им. Беше изключително необичайно условие, което Хенри правеше всичко по силите си да изпълни.

Анджела се заигра нервно с колосаната яка на униформата си и каза:

— Помолихте ме да държа под око херцогинята, Ваша Светлост, особено ако излезеше някъде без надзор и… е…

— И какво? — попита той остро.

Очите на Анджела се напълниха със сълзи.

— Тя взе онзи лош жребец, Ваша Светлост. Онзи, за който казахте никой да не го доближава. Пити се опита да я спре, но тя не го послуша и една сърна изскочи отнякъде и лейди Маргарет падна…

Хенри не изчака прислужницата да приключи. Втурна се покрай нея и хукна към конюшнята.

Последното нещо, което си спомняше Маргарет, бе как бе помолила Финеган за един лек галоп. След което имаше някакво кафяво петно и страшно изцвилване, а тя се бе събудила на земята, наобиколена от хора, които се суетяха около нея.

— Какво се случи? — попита немощно.

— Този ужасен звяр ви изхвърли, това стана! — каза пискливо един от новите коняри. Държеше шапката си в ръце и я извиваше така, сякаш изцеждаше стар парцал — Беше сърна, милейди. Подплаши го и вие полетяхте във въздуха като чувал с картофи.

Маргарет се чувстваше като чувал с картофи. Повдигайки се внимателно, за да седне, тя опипа главата си, за да намери източника на болката. Когато пръстите й се изцапаха с кръв, тя пребледня, но отказа да се паникьосва. Усещаше тялото си охлузено, въпреки че нищо не беше счупено, тъй като можеше да помръдне всеки крайник. Ако се измъкнеше от това падане само с цицина на главата, значи щеше да се счита за изключителна късметлийка.

— Пити, бъди така добър да донесеш една кофа със студена вода от кухнята. Прясна и чиста, ако обичаш. И някой виждал ли е Финеган? Не искам да стигне до пътя. Клетото животно не беше виновно. Сигурна тази сърна…

— Маргарет? Маргарет! Къде си?

О, майчице. Беше Хенри, който въобще не звучеше доволен, което значеше, че някой сигурно му беше казал за случилото се. Маргарет присви очи към слугите над нея и всички те имаха дързостта да извърнат поглед.

— Страхливци — промърмори под нос.

— Анджела отиде да извика господаря — каза една от помощничките в кухнята, която бе видяла падането от къщата. — Тя е виновна.

Изсумтявайки раздразнено, Маргарет махна с ръка.

— Връщайте се по местата си, освен ако не искате да ви се навикат и на вас.

Те се разпръснаха като мишки, оставяйки Маргарет да се изправи сама пред побеснелия си съпруг. Мръщейки се, тя се опита да се изправи, но й се зави свят и реши, че тревата в крайна сметка не беше толкова лошо място за седене. Скръствайки крака при глезените и поставяйки ръце под главата си, Маргарет зачака Хенри да пристигне. Не му отне много време.

Появи се от конюшнята като бик, със свити в юмруци ръце и разширяващи се ноздри. Можеше да каже точно в кой момент я беше забелязал, тъй като горната му устна се беше повдигнала в злобно ръмжене и беше забързал крачка в нейна посока, заставайки точно пред нея със стисната челюст и очи, присвити до две гневни, зелени цепки. Чакаше.

— Здрасти — каза тя немощно.

Тишина.

— Чаках те пред салона повече от час, знаеш ли? Много е нелюбезно да караш някой да те чака. Започват да му хрумват идеи, без да може да се спре — обясни отбранително, закривайки очите си от слънцето, така че да може да го види по-ясно.

Тишина.

— Всичко щеше да е наред, ако сърната не бе изскочила на храсталака. Хвана и двама ни неподготвени, нали разбираш, а Финеган не искаше да ме нарани.

Без да каже и дума Хенри се завъртя на петите си и тръгна към конюшните. Притеснена, Маргарет скочи на крака и закуца след него, викайки името му, но той не й обърна внимание. На половината път към обора той рязко смени посоката си. Когато мина покрай нея в обратната посока, Маргарет се пресегна и хвана ръкава на жакета му.

— Чакай — проплака, — къде отиваш?

— Да взема пушка — отсече той, измъквайки се от хватката й.

— Ще… ще ме застреляш, задето яздих Финеган? — попита тя невярващо.

— Не, ще застрелям проклетия кон.

— Хенри! — ахна тя. — Казах ти, че вината не беше негова. Аз съм виновна, задето излязох да го яздя. Не трябваше да…

— Не, не трябваше! — извика той, обръщайки се, за да я погледне. — Но въпреки това го направи, защото ти си си ти и не можеш да се промениш. Е, аз няма да го допусна, ясен ли съм?

— Няма да допуснеш кое? — попита Маргарет напълно объркана.

— Няма да допусна да си рискуваш проклетия живот! — С две крачки прекоси разстоянието помежду им и я взе в обятията си. Раздруса я два пъти, от което усети как главата й се замайва, но не беше нищо в сравнение с превъртанията, които правеше сърцето й. — Когато онази прислужница дойде и ми каза, че си паднала, помислих…

— Коя прислужница? — прекъсна го Маргарет.

— Какво?

— Коя прислужница, Хенри? Името, ако обичаш.

Той изскърца със зъби.

— Да му се не… Анджела, името й е Анджела!

— Много добре — кимна Маргарет. — Можеш да продължиш.

— Господи, помогни ми, ще я убия — закле се мрачно.

— Не — каза Маргарет, като едвам сдържаше усмивката си, — няма. Сега продължи с това защо мислиш, че е добра идея да застреляш коня си. Първо, обаче, може ли да седнем? Малко ми се вие свят.

Хенри не я чу. Пресегна се, докосна нежно слепоочието й и се втренчи в пръстите си, изцапани с кръв.

— Кървиш — каза глуповато.

— Да — съгласи се тя, — но няма нужда да се притесняваш.

— Кървиш — повтори той.

Маргарет се пресегна и хвана ръката му.

— Да, скъпи, вече го каза. Само лека драскотина, мисля, че май съм се ударила в желязното стреме, когато паднах, но наистина не е нещо, за което да се при…

— Хейстингс! — изрева Хенри толкова силно, че Маргарет потръпна. — Хейстингс, идвай тук веднага! Повикай лекаря!

Маргарет завъртя очи.

— Хенри, мисля, че е време да отбележа, че малко преиграваш. И преди съм падала от кон и без съмнение ще падам още за в бъдеще. Ако просто се успокоиш и ние…

— А ти — каза той, прекъсвайки я, — ти… ти трябва да лежиш! В легло! — Пренебрегвайки протестите й, той я вдигна на ръце и измарширува към къщата, нагоре по стълбите и право в господарската спалня.

— Полудял си — ахна тя, когато той натика завивките под тялото й, натрупа възглавници около главата й и й нареди да не мърда и мускулче, докато не се появи лекарят. Пренебрегвайки го напълно, Маргарет отметна завивките и се изправи, а очите й блестяха опасно.

— Хенри, това е абсурдно! Знам, че си разстроен, задето яздих Финеган без позволението ти, за което наистина съжалявам, но ако продължаваш да се държиш така, не помагаш на никой.

С приведена глава и здраво стиснати зад гърба му ръце Хенри се извърна от прозореца, откъдето наблюдаваше за каретата на лекаря, и я погледна толкова яростно, че тя побърза да легне обратно в леглото и да дръпне завивките до брадичката си.

— Хенри — опита отново след няколко минути в напрегнато мълчание, — наистина съм добре. Цицина на главата и тук-там някоя синка или драскотинка. Ако само ми позволиш да взема гореща вана, съм сигурна, че ще се почувствам по-добре момен…

— Можеше да умреш! — извика той.

Слисана Маргарет изпусна завивките.

— О, Хенри, не — каза тя, когато най-накрая разбра. Не й беше ядосан, задето беше яздила Финеган. Беше ядосан, защото се страхуваше да не я изгуби. Чувство на мека топлина се зароди в гърдите на Маргарет и плъзна по цялото й тяло. Тя се усмихна, което само провокира гневът на Хенри да достигне нови измерения.

— Ти, малка глупачке — просъска. — Можеше да си потрошиш кокалите!

— Щеше ли това да те разстрои? — попита колебливо.

Хенри зяпна насреща й.

— Дали щеше… Разбира се, че щеше да ме разстрои! Та ти си ми съпруга и аз… ти си ми съпруга, Маргарет, и от сега нататък ти забранявам да си рискуваш живота! Чу ли ме? Забранявам ти! — Очите му се присвиха подозрително. — Защо се усмихваш? Да не е заради раната на главата ти. Сигурно имаш мозъчно сътресение. Да му се не види, къде е този безполезен доктор? Хейстингс! Хейстингс, ела тук веднага!

Когато най-накрая докторът пристигна, той й предписа лауданум и две седмици почивка в леглото. Тя отказа лауданума и се съгласи на три дни почивка, на което лекарят се съгласи при условие, че повече не го викаха да се разправя с „тази“ жена.

Хенри, който беше наблюдавал как двамата спореха от единия ъгъл на леглото, не се намеси в полза на доктора. Просто сложи лауданум в чая на Маргарет след като лекарят си замина и държа ръката й, докато се унасяше.

— Хенри? — каза тя със затворени очи и умерено дишане.

— Да, скъпа?

— Няма да… застреляш… Фин, нали?

Привеждайки се напред, той я целуна нежно по челото, точно под превръзката, която беше сложил лекарят.

— Не, няма — отвърна той.

Една линия от притеснение се появи между веждите й.

— Обещаваш ли? — прошепна.

— Да — отвърна той, само леко раздразнен, че жена му се бореше срещу действието на опиата, само за да се увери, че конят, който я беше изхвърлил, беше в безопасност. — Говорех под влиянието на гнева. Но никога повече не ме плаши така, чу ли ме, Маргарет?

Устните й се извиха.

— Не заради зестрата ми — каза тя.

Думите й нямаха никакъв смисъл според Хенри, което означаваше, че лауданумът най-накрая започваше да действа.

— Не заради зестрата ти — съгласи се той.

— Хенри?

— Заспивай, Маргарет — каза строго. — Все още ще съм тук, когато се събудиш на сутринта.

— Наистина ли?

— Ще остана тук цяла нощ — изрече той. Изглежда това бе уверението, от което се нуждаеше, тъй като въздъхна тихо и най-накрая заспа, докато Хенри, както беше обещал, остана до леглото й до сутринта.