Червенокоса красавица

Четвърта глава

— Маргарет, излез тук незабавно — изръмжа Хенри.

— Не — отвърна тя с приглушен от вратата между тях глас.

Хващайки дръжката, Хенри я блъсна силно с рамото си. Проклетото нещо отказваше да мръдне и инч. Беше заключена — и тъй като беше потрошил доста заключени врати през живота си, а и не беше слаб мъж — стигна до заключението, че също така беше залостена с нещо изключително тежко. Челото му се притисна в гладкото дърво, а очите му се затвориха в отчаяние.

— Държиш се като дете.

— Знам — отвърна весело тя.

Очите му се отвориха рязко. Това момиче беше непоправимо. По принцип използваше тази дума за женкарите и негодниците, с които си бе имал работа, но откри, че прилягаше доста добре и на Маргарет. Беше по-упорита от всеки един мъж, който беше срещал някога. Да не споменаваме непокорна, твърдоглава и невъзможна за укротяване. Как щяха да се превиват от смях приятелите и враговете му, ако можеха да го видят сега. Заключен отвън пред собствената си спалня от съпругата си. Беше абсурдно. Беше нелепо. Беше точно това, което щеше да направи и той, ако бе на нейно място, бе длъжен да си признае с усмивка.

След като бе казал на Маргарет истината, криеща се зад финансовото положение на Хийтридж, и причината, поради която се беше оженил за нея, тя беше хвърлила една чиния към главата му и беше избягала горе. В продължение на няколко минути Хенри бе стигнал до три заключения: първо, че счетоводителят му, който вече бе ходещ мъртвец, го бе крадял зад гърба му. Второ, съпругата му имаше изключително точен мерник. И трето, беше наистина прелестна, когато се ядосаше.

Така че, не, Хенри не обвиняваше Маргарет, задето го бе замерила с финия порцелан по главата. И все пак не можеше да я остави да си мисли, че тя държи нещата под контрол. Жената беше като лъвица. При най-малката проява на слабост бе готова да се нахвърли върху плячката си с оголени зъби и нокти.

— Отвори вратата веднага — настоя той, ритайки неподдаващото се дърво.

— Или ще направиш какво? — предизвика го тя.

— Или ще взема пушката си, ще изляза на полето и ще застрелям онази кранта, която наричаш кобила. — В момента, в който думите излязоха от устата му, Хенри съжали, че ги изрече. Не само защото никога не би направил подобно нещо, но защото бе разбрал, че Маргарет обича Попи, само при вида на добре разресаната й козина и защото бе първа на оградата да тършува с муцуна из джобовете му за лакомства, когато бе излязъл да търси Финеган. — Казах това, без да мисля. Извинявам се. Разбира се, че никога няма…

Не му остана време да довърши извинението си, тъй като съвсем неочаквано вратата се отвори с трясък към него, цапардосвайки го силно в слепоочието. Проклинайки, Хенри залитна назад, опитвайки се да възвърне равновесие. Преди да успее обаче, в ръцете му се озова една ритаща и пищяща жена.

— Ще застреляш кобилата ми, така ли? — беснееше Маргарет, докато малките й юмручета се забиваха във всяка част от тялото му, която можеше да стигне.

— Маргарет, спри! Това е лудост. Казах, че съ… — Думите му секнаха, когато един сполучлив удар се приземи точно в шията му. Той се задъха, а устата му започна да се отваря и затваря като на риба.

— Ще ме завлачиш в Лондон, така ли? — извика тя, ритайки го в пищялите с острите върхове на обувките си.

Подскачайки на един крак и стискайки врата си, Хенри успя да се шмугне в стаята зад него. Беше гостна, прилежно подредена с легло към едната стена и писалище и столове към другата. Маргарет продължаваше да го удря — небеса, не знаеше ли жената, че дамите никога не удрят? Да зашлевят някого — да, но здрав, десен юмрук в челюстта — не! Хенри сключи ръце около стройното й тяло в мечешка прегръдка и я преметна върху леглото. Сблъсъкът с твърдия матрак я остави без въздух и той се възползва от предимството, като се нахвърли отгоре й и хвана китките й, преди да е възвърнала сили.

— Маргарет — каза твърдо, — време е да спрем.

Тя разтресе глава наляво и надясно, разпръсквайки златен огън върху белите възглавници. Беше се зачервила, а очите й искряха ярко като сини диаманти под слънцето. С всяка гневна въздишка, която си поемаше, гърдите й се повдигаха и Хенри не можеше да не забележи начина, по който се притискаха в неговите. Заинтригуван той си позволи да се намести по-близо до нея, докато едната му ръка се зарови в червените й къдрици. Нямаше да направи нищо. Разбира се, че не. Просто искаше да провери дали е толкова мека, колкото…

— Уф! — изсумтя, когато едната й ръка замахна и го удари отстрани по главата. Пред очите му се завъртяха звезди и той се прекатури настрани и падна по гръб. Вдигайки двете си ръце върху лицето си в отстъпление, той извика:

— Достатъчно, жено! Достатъчно. Направи го. Надви ме. Тръгвай си, преди да си ми нанесла някое трайно увреждане.

Не беше искала да го удря. Ужасена от себе си и отвратителното си държание, Маргарет скочи от леглото и започна да крачи напред-назад из стаята с приведена глава и ръце, сключени зад тялото й. Никога досега не беше удряла някой. Е, освен по-малкия си брат Джони, но дребният калпазанин си го беше заслужил, задето беше хвърлил всичките й панделки през прозореца. А, и Емили, момичето, което постоянно й се подиграваше за червената коса и луничките, и на което тя не бе обръщала внимание, докато Емили не замери котката й с камък. И да не забравяме Томас, младият, ревнив Томас, който я беше приклещил на първия й бал и се бе опитал да пъхне ръка под роклята й. О, божичко.

Спирайки пред прозореца, Маргарет отмести завесата настрани и се втренчи невиждащо към предната част на имението. Беше отвратителен човек. Ужасен, злочест човек, задето бе удряла толкова много хора. Какво щеше да каже майка й?

— Маргарет?

Тя се обърна към леглото, когато чу приглушения глас на Хенри. Беше се проснал върху матрака, а масивната му фигура заемаше почти всеки инч от леглото. Лицето му все още беше скрито от ръцете му, затова не можеше да види изражението му, но ако болката в гласа му беше някакъв знак, значи бе наранила клетия мъж непоносимо.

— Да? — попита тя, като направи няколко крачки към него.

— Имаш страшно дясно кроше.

— Да — призна тя, провесвайки нос, — знам.

Хенри се изправи на лакти и завъртя глава, за да я погледне.

За нейно удивление, мъжът всъщност се хилеше. Хилеше се, сякаш бяха обсъждали времето, вместо да бяха участвали в юмручен бой.

— Ела тук — примами я той с пръст.

Тя се премести напред колебливо и спря на една ръка разстояние от него. Не вярваше на момчешката усмивка, която се беше разтеглила на лицето му. Със сигурност й беше бесен. Небеса, та тя направо го беше нападнала! Защо тогава се хилеше до уши като глупак?

— Какво има? — попита подозрително.

Хенри прокара ръка през косата си и хвана тила си.

— Ела по-близо — каза.

— За да ме вземеш? — Една червена вежда се повдигна. — Не мисля!

— Да те взема? — зачуди се той, като също повдигна едната си вежда. — Хм, Маргарет, какво имаш предвид? — Устните му се извиха в нещо, което не беше нито усмивка, нито подхилване, а комбинация от двете с малка примесица от самодоволно изражение. Тези негови устни правеха нещо със стомаха й. Чувстваше се така, сякаш беше глътнала пеперуди. Скачащи, танцуващи и правещи пируети пеперуди. Не беше напълно неприятно усещане.

— Да ме набиеш — обясни тя. — Ще ме набиеш, задето те нараних.

— Задето си ме наранила? — присмя се Хенри. — Мадам, нямам и сининка по себе си. Поне не и такава, която можеш да видиш.

Тя кимна замислено.

— Нараних ребрата ти, нали? И аз така си помислих. Страшно много съжалявам, Хенри. Просто, когато изгубя търпение, съм склонна да…

— Не си ми наранила проклетите ребра — изръмжа той. — Направо ми разби гордостта, жено. И ако си мислиш, че нещо от това, което се случи днес, ще напусне пределите на тази стая, най-добре да помислиш отново!

— Разбира се, че няма — отвърна Маргарет моментално. Направи още една крачка към края на леглото, а очите й се присвиха, когато обходиха тялото му. Явно не го беше удряла толкова силно, колко си бе мислила. Чувствайки се една идея по-добре, тя започна да се отдръпва, но преди да е успяла да премигне, а какво да говорим да реагира, Хенри беше обвил една ръка около кръста й и я дръпна върху него.

Тя се просна върху гърдите му с писък и веднага се опита да се измъкне, но ръцете на Хенри бяха като окови и с едно ловко движение, което я остави без дъх, я извърна под себе си, притискайки ръцете й от двете страни на главата й, за да не мърда.

— Пусни ме! — настоя тя, дори когато сърцето й заби лудо, а пеперудите в стомаха й се разбунтуваха.

— Не — отвърна Хенри, изглеждайки изключително самодоволен. — Не и преди да си платиш.

— Да си платя? Какво?

— Задето ме контузи — отвърна той.

Маргарет захапа долната си устна.

— Ти каза, че не си пострадал — прошепна, неспособна да срещне погледа му.

— Тялото ми не, за разлика от гордостта ми, а гордостта на един мъж е много чувствително нещо, Маргарет. — Пускайки едната й китка, той хвана нежно брадичката й и я повдигна, като не й остави друг избор, освен да го погледне в изгарящите, зелени очи. — Каква ще бъде цената за извършването на едно толкова жестоко престъпление?

— Не зна… — Гласът й секна. Тя облиза устни, които изведнъж бяха пресъхнали и опита отново. — Не знам. П-подарък, може би?

— Подарък звучи добре — отвърна той, кимайки бавно. — Но признак би било най-добре.

Веждите й се свъсиха.

— П… признак? Боя се, че не разбирам какво имаш предвид.

— Един признак на привързаност — прошепна тихо Хенри в ухото й, привеждайки главата си, докато тя не усети как устните му се движат по кожата й. — И цената ще бъде изплатена.