Червеношийката

Първа глава

Сива птица се мерна пред погледа на Хари и изчезна от полезрението му. Той нервно барабанеше по волана. Ама че бавно минава времето. Вчера по телевизията говориха за това. Ето на това му се казва мудно време. Така бавно се нижат секундите на Бъдни вечер, преди да дойде дядо Коледа. Или на електрическия стол, преди да пуснат тока.

Хари започна да барабани още по-ожесточено.

Бяха паркирали на открито, зад будките за билети на гарата. Елен усили малко радиото. Репортерът говореше приповдигнато, с почти религиозно преклонение:

— Самолетът кацна преди петдесет минути и точно в шест часа и тридесет и осем минути президентът стъпи на норвежка земя. Кметът на общината го приветства с „добре дошъл“. Днес в Осло се радваме на хубав есенен ден, чудесен норвежки фон на тази среща на върха. Нека чуем какво каза президентът в разговора си с представителите на журналистите преди половин час.

Повтаряха го за трети път. Пред себе си Хари виждаше истеричната тълпа журналисти, която напираше от едната страна на бариерите.

Мъжете в сиви костюми от другата страна не полагаха особени усилия да не изглеждат като агенти на Сикрет Сървис, вдигаха рамене и пак ги отпускаха, докато зорко следяха тълпата, за дванадесети път проверяваха дали слушалката стои добре в ухото, продължаваха да оглеждат тълпата. Нагласяха си слънчевите очила, следяха тълпата, за няколко секунди спряха вниманието си върху фотограф с подозрително дълъг обектив, продължиха да оглеждат, провериха за тринадесети път дали слушалката е закрепена в ухото, както трябва. Някой поздрави с „добре дошъл“, всичко утихна и после микрофонът изпращя.

— First let me say I’m delighted to be here…1 — каза президентът за четвърти път на дрезгав, провлечен американски.

— Четох, че според някакъв известен американски психолог президентът има МЛР — обади се Елен.

— МЛР?

— Множествено личностно разстройство. Доктор Джекил и мистър Хайд2. Според този психолог нормалната му личност нямала и представа, че другата, сексуалният звяр, се е сношавала с тези жени. Именно затова съдът не може да го осъди за лъжа под клетва.

— Не думай — Хари вдигна поглед към хеликоптера, който летеше високо над тях.

По радиото се чу глас с норвежки акцент:

— Господин президент, това е първото посещение на действащ американски президент в Норвегия. Какво е чувството?

Мълчание.

— Изключително приятно е отново да съм тук. А срещата в Норвегия на лидерите на Израел и на палестинския народ смятам за още по-важна. Ключът към…

— Имате ли спомен от предишното си посещение в Норвегия, господин президент?

— Разбира се. В хода на днешните разговори се надявам, че ще успеем да…

— Каква роля са изиграли Норвегия и Осло за световния мир, господин президент?

— Норвегия е изиграла важна роля.

Глас без норвежки акцент:

— Какви конкретни резултати могат да се очакват според вас?

Записът беше прекъснат и от студиото се включи глас:

— Сами чухте, уважаеми слушатели! Президентът смята, че Норвегия е изиграла решаваща роля за… ъъъ, за мира в Близкия изток. В момента президентът пътува за…

Хари изпъшка и изключи радиото.

— Какво става всъщност с тази страна, Елен?

Тя вдигна рамене.

— Пункт 27 е преминат — изпращя уоки-токито на таблото.

Той я погледна.

— Всички ли са в готовност по постовете? — попита той. Тя кимна.

— Значи както преди — констатира той.

Елен завъртя очи с досада. Хари каза това за петнадесети път, откакто кортежът потегли от летището. От мястото, където бяха паркирали, виждаха празната магистрала, простираща се до гарата. Синият буркан върху покрива на колата лениво се въртеше. Хари свали стъклото и подаде навън ръка, за да махне заседналото под чистачката изсъхнало листо.

— Червеношийка — Елен посочи с ръка. — Рядко срещана птица по това време на есента.

— Къде?

— Ей там. Върху покрива на будката за билети.

Хари се наведе и погледна през предното стъкло.

— Така ли? Значи това е червеношийка?

— Да. Но ти май не правиш разлика между червеношийка и беловежд дрозд.

— Така е — Хари закри очи с ръка. Май вече не виждаше добре надалече.

— Червеношийката е рядка птица — обясни Елен и зави капачката на термоса.

— Не се и съмнявам — кимна Хари.

— Деветдесет процента от червеношийките отлитат на юг и някак си много малко от тях рискуват и остават.

— Как така остават някак си?

Радиото отново изпращя:

— Пост 62 до щабквартирата. Встрани от пътя на двеста метра преди отбивката за Льоренскуг е спрял неидентифициран автомобил.

От щабквартирата отговори плътен глас:

— Момент, 62. Проверяваме.

Мълчание.

— Проверихте ли тоалетните? — попита Хари и кимна към гара Есосташун.

— Да. На гарата няма никакви хора или служители. С изключение на шефа. Заключихме го в кабинета.

— А в будките за билети?

— Проверихме. Отпусни се, Хари, всички пунктове са отбелязани като проверени. А тези, които остават, се надяват на мека зима, нали? Може да се случи хубаво време, но сгрешат ли, умират. Сигурно се чудиш защо тогава не отлетят на юг за всеки случай. Толкова ли са мързеливи?

Хари погледна в огледалото и видя гардовете, застаналите от двете страни на моста, пресичащ железопътната линия. Бяха облечени в черно с каски и с автомати МП-5, провесени на вратовете им. Дори оттук усещаше напрежението в стойката им.

— Смисълът е да заемат най-удобните места за отглеждане на поколение, преди другите да се върнат. — Елен се опитваше да напъха термоса в претъпканата жабка. — Премерен риск, нали разбираш? Или здравата ще намажеш, или адски ще се прецакаш. Да рискуваш или не. Рискуваш ли, току-виж някоя нощ си паднал вкочанен от клона и си останал замразен до пролетта. Избягаш ли, може и да не си намериш място, като се върнеш. Това са онези вечни дилеми, пред които човек винаги е изправен.

— Нали си облече бронежилетката? — Хари се обърна към Елен.

Тя не отговори, само се загледа втренчено в магистралата и бавно поклати глава.

— Облече ли я, или не?

В отговор Елен почука с кокалчетата на пръстите си по гърдите.

— Олекотена?

Тя кимна.

— Дявола да го вземе, Елен! Казах бронежилетка. Не жилетката на Мики Маус.

— Знаеш ли какво използват хората на Сикрет Сървис?

— Чакай да позная. Олекотени жилетки?

— Точно така.

— А ти знаеш ли за какво не ми дреме?

— Чакай да позная. За Сикрет Сървис.

— Точно така.

Тя се засмя. И Хари се усмихна. Радиото изпращя.

— Щабквартирата до пост 62. Сикрет Сървис казват, че паркираната кола на отбивката за Льоренскуг е тяхна.

— Пост 62. Прието.

— Виждаш ли какво става — Хари удари ядосано с ръка по волана. — Липсва всякаква комуникация, тези от Сикрет Сървис си играят тяхната игра. Какво прави тази кола там горе, без ние да знаем за нея? А?

— Проверява дали си вършим работата — уточни Елен.

— Дали я вършим, както те са ни инструктирали.

— Все пак имаш право малко да се намесваш, така че стига си се оплаквал — смъмри го тя. — И престани да барабаниш по волана.

Хари послушно отпусна ръце в скута си. Тя се усмихна. Той въздъхна проточено:

— Да, да, да.

Пръстите му напипаха дръжката на служебния револвер „Смит & Уесън“, 38-ми калибър с шест патрона. На колана си носеше още два пълнителя, всеки с по шест патрона. Той потупа револвера с ясното съзнание, че засега, строго погледнато, няма право да носи оръжие. Вероятно наистина е късоглед, защото след четиридесетчасовия курс през зимата се провали на изпита по стрелба. Макар да не се случваше рядко, на Хари му беше за пръв път и той го преживя много тежко. Човек просто трябваше да направи нов опит; много полицаи имаха нужда от четири, дори от пет опита, за да се справят, но по една или друга причина Хари в се отлагаше този момент.

Чу се ново пращене от радиото:

— Пункт 28 е преминат.

— Това е предпоследният пункт в полицейския район на Румерике — констатира Хари. — После ще преминат Карихауген, а след това са в наши ръце.

— Защо не процедират както преди, просто да казват къде се намира кортежът, вместо тези тъпи номера? — разочаровано попита Елен.

— Познай.

Отговориха си в един глас:

— Сикрет Сървис! — и се засмяха.

— Пункт 29 е преминат.

Той погледна часовника.

— Добре, значи след три минути са при нас. Ще настроя честотата на уоки-токито на полицейски район Осло. Провери всичко за последно.

Радиото издаде писклив и съскащ звук, а Елен затвори очи, за да се концентрира върху потвържденията, които пристигаха в определен ред. Тя закачи микрофона на мястото му.

— Всички са в готовност.

— Благодаря ти. Сложи си каската.

— Какво? Я стига, Хари.

— Чу какво казах.

— Ти си сложи каската!

— Моята ми е малка.

Друг глас се обади:

— Пункт 1 е преминат.

— Мамка му, понякога си толкова… опак. — Елен си нахлузи каската на главата, стегна ремъка под брадичката и се озъби в огледалото за обратно виждане.

— И аз те обичам — подхвърли Хари, докато оглеждаше внимателно пътя пред тях през бинокъла. — Виждам ги.

Най-горе на склона откъм възвишението Карихауген блесна метална повърхност. Засега Хари виждаше само първата кола, но знаеше в какъв ред се движи кортежът: шест мотоциклета със специално обучени за целта полицаи от норвежкия ескортен отряд, един автомобил на Сикрет Сървис, после два еднакви кадилака „Флетуд“, специални автомобили на Сикрет Сървис, и двата донесени от САЩ, като в единия от тях се намира президентът. Пазеше се тайна в кой точно. Или пък е и в двата, помисли си Хари. Един за Джекил и един за Хайд. Следваха ги по-големите автомобили; линейка, автомобил за комуникация и няколко коли на Сикрет Сървис.

— Всичко изглежда спокойно — констатира Хари. Бинокълът му бавно се движеше отдясно наляво. Въздухът над асфалта трептеше, макар че бе хладна ноемврийска утрин.

Елен успя да различи контурите на първата кола. След половин минута щяха да са преминали бариерата и половината от работата щеше да бъде свършена. А след два дена, когато същите коли се върнат, тя и Хари ще могат да се отдадат на обичайните си задължения на полицаи. Тя предпочиташе да се занимава с мъртъвци в отдел „Убийства“, а не да седи в студеното волво в три през нощта в компанията на раздразнителния Хари, който явно се чувстваше обременен от възложената му отговорност.

В колата се чуваше само равномерното дишане на Хари. Елен провери дали индикаторите на двата радиоапарата светят. Автомобилната колона беше почти слязла от хълма. Тя реши да намине към бар „Тьоршт“ след работа и да се напие. Там се мяркаше и някакъв тип, с когото разменяха погледи. С черни къдрици, с кафяви, малко опасни очи. Много слаб, с вид на бохем, интелигентен. Може пък…

— Какво по дявол…

Хари вече беше дръпнал микрофона.

— В третата будка за билети отляво има човек. Може ли някой да го идентифицира?

В отговор радиото изпращя, а погледът на Елен се стрелна над редицата павилиони. Ето го! Зад кафявото стъкло на гишето видя в гръб мъж — само на четиридесет-петдесет метра от тях. На светлината се очерта ясен профил. А над рамото му се подаваше къса цев с мерник.

— Оръжие! — извика тя. — Той има автомат!

— Мамка му! — Хари ритна вратата на колата, хвана се с две ръце за горната й рамка и изскочи навън. Елен се вторачи в автомобилната колона. Намираше се на не повече от стотина метра. Хари провря глава в колата.

— Не е от нашите, но може да е от Сикрет Сървис — допусна той. — Обади се в щаба. — Вече държеше револвера в ръка.

— Хари…

— Веднага! И надуй клаксона, ако кажат, че е от техните.

Хари затича към билетната будка и костюмирания гръб. Оръжието изглеждаше като картечен пистолет „Узи“. Хладният сутрешен въздух жулеше дробовете му.

— Полиция! — извика Хари. — Police!

Не последва никаква реакция, дебелите стъкла на гишетата заглушаваха шума от уличното движение. Сега мъжът беше обърнал глава към колоната и Хари виждаше тъмните очила марка „Рей Бан“. Сикрет Сървис. Или някой, който иска да изглежда като тях.

Оставаха двадесет метра. Как се е промъкнал в затворена будка, ако не е някой от техните? Мамка му! Хари вече долавяше шума от моторите. Не искаше да стига до будките.

Освободи предпазителя и се прицели, като се молеше клаксонът на колата да разпръсне тишината в това странно утро на затворената магистрала, където никога и при никакви обстоятелства не бе искал да попада. Инструкцията беше ясна, но той не можеше да се абстрахира от мислите си: Олекотена жилетка. Никаква комуникация. Стреляй, грешката не е твоя. Дали има семейство?

Зад билетната будка вече се задаваше кортежът и то доста бързо. След две секунди двата кадилака щяха да се изравнят с нея. С периферното зрение на лявото си око Хари мерна движение, малка птица, която литна от покрива.

Да рискуваш или не… такива вечни дилеми.

Той мислеше за дълбоката извивка на жилетката; свали револвера с един сантиметър. Ръмженето на моторите беше оглушително.

Втора глава

— Ето, това е голямата измяна — гладко избръснатият мъж наведе очи към ръкописа. Главата, веждите, подутите предмишници, а даже и огромните ръце, които стискаха катедрата: всичко бе току-що избръснато и чисто.

Той се наведе напред към микрофона.

— След 1945 година враговете на националсоциализма властваха над земята, развиха и упражняваха своите демократични и икономически принципи. Впоследствие светът не видя и бял ден без военни действия. Дори и тук, в Европа, преживяхме войни и геноцид. В Третия свят милиони хора умират от глад, а Европа е застрашена от масова имиграция, която ще причини хаос, мизерия и борба за съществуване.

Той спря и се огледа. В залата цареше гробна тишина, само един от слушателите на пейките зад него изръкопляска плахо. Продължи разпалено. Малката лампа под микрофона светна в зловещ червен цвят. Явно магнетофонът получаваше деформирани сигнали.

— Не е далеч денят, когато и ние ще се разделим с безгрижното си благоденствие и ще се наложи да разчитаме само на себе си и на нашата общност. Една война, една икономическа или екологична криза — и цялата мрежа от закони и правила, които бързо ни превръщат в пасивни социални клиенти, изведнъж изчезва. Предната голяма измяна бе на девети април 1940 година, тогава така наречените ни национални лидери избягаха от врага, за да спасят собствената си кожа.3 И отмъкнаха със себе си златния резерв, за да финансират луксозния си живот в Лондон. Сега врагът пак е тук. А тези, които трябва да защитават нашите интереси, пак ни предават. Те му позволяват да строи джамии насред земята ни, да граби от родителите ни и да смесва кръвта си с тази на жените ни. Наш дълг като норвежци е да опазим нашата раса и да прочистим редиците си от предатели.

Обърна на следващата страница, но дискретно покашляне от подиума го накара да спре и да вдигне очи.

— Благодаря ви, мисля, че това е достатъчно. — Съдията погледна над очилата си. — Обвинението има ли още въпроси?

Слънчевите лъчи падаха косо в зала 17 в съда в Осло и придаваха на гладко избръснатия измамно величие. Той носеше бяла риза и тясна вратовръзка, вероятно по предложение на адвоката си, Юхан Крун, в момента седнал облегнат назад, люлеейки писалка между показалеца и средния си пръст. Побъркваше го цялата ситуация: и посоката, която взимаше разпитът на прокурора, и откровените обяснения на клиента му Свере Улсен относно програмата му, и фактът, че Улсен бе сметнал за у местно да запретне ръкавите на ризата си така, че и съдията, и съдебните заседатели да видят паяжините, татуирани на лактите му, и редицата свастики на лявата му ръка. На дясната пък се мъдреше ивица от древноскандинавски символи и ВАЛКИРИЯ с черни, готически букви. „Валкирия“ се наричаше една от бандите, които бяха част от неонацистката общност около Сетеркрюсе на Нурщтран.

Но най-много Крун се дразнеше от усещането, че нещо в целия процес куца. Не разбираше обаче какво точно.

Прокурорът, дребен мъж на име Херман Грот, наведе микрофона към себе си с малкия си пръст, украсен с пръстен със символа на адвокатската гилдия.

— Само няколко заключителни въпроса, господин съдия — прозвуча меко и приглушено гласът.

Лампичката под микрофона светна в зелено.

— Значи, когато на трети януари в девет часа сте влезли в заведението „Дюнерите на Денис“, сте имали ясното намерение да изпълните своята част от всеобщия ни дълг да защитаваме расата си, за който говорихте? Юхан Крун се спусна към микрофона:

— Клиентът ми вече отговори, че е избухнала свада между него и виетнамския собственик. — Червена светлинка. — Бил е провокиран — уточни Крун. — Няма никакъв повод да се намеква за предумисъл.

Грот затвори очи:

— Ако вярваме на адвоката ви, Улсен, значи вие по чиста случайност сте носели бейзболна бухалка?

— За самозащита — прекъсна го Крун и изтощено разпери ръце: — Господин съдия, клиентът ми вече отговори на тези въпроси.

Съдията потърка брадичка, наблюдавайки адвоката. Всички знаеха, че Юхан Крун младши е бъдеща звезда в бранша, напълно равностоен на самия Юхан Крун, и вероятно именно заради последния факт съдията трябваше да признае с известно раздразнение:

— Съгласен съм със защитата. Ако обвинението няма нови хрумвания, моля да продължим.

Грот отвори широко очи. От горната и долната страна на ирисите му се появи бяла ивица. Кимна. После отегчено размаха във въздуха вестник.

— Това е вестник „Дагбладе“ от двадесет и пети януари. В интервю на осма страница един от съмишлениците на обвиняемия казва…

— Възразявам… — обади се Крун.

Грот въздъхна.

— Да кажем тогава човек, който изразява расистки убеждения.

Съдията кимна, но същевременно хвърли предупредителен поглед към Крун. Грот продължи:

— В коментара си за нападението в „Дюнерите на Денис“ този мъж споделя, че имаме нужда от повече расисти като Свере Улсен, за да си възвърнем Норвегия. В интервюто думата „расист“ се използва като почетно звание. Обвиняемият смята ли се за расист?

— Да, расист съм — потвърди Улсен, преди Крун да успее да го прекъсне. — В смисъла, който влагам в думата.

— И кой е той? — усмихна се Грот.

Крун сви юмруци под масата и погледна към подиума, където от двете страни на съдията седяха съдебните заседатели. От тях тримата зависеше съдбата на клиента му през следващите години, а и неговия собствен статус сред столичния елит през идните месеци. Двама обикновени представители на народа, на всеобщото чувство за справедливост. Преди ги наричаха „съдии-аматьори“, но изглежда се досетиха, че изразът е близък по звучене със „съдии-амортисьори“. Съдебният заседател от дясната страна на съдията, млад мъж в евтин, строг работен костюм, не смееше да вдигне очи. Младата, леко закръглена жена от лявата страна имаше вид на човек, който само симулира, че следи развитието на процеса, и се стараеше да държи главата си добре изправена, за да не си личи вече оформящата се двойна брадичка. Средностатистически норвежци. Какво знаеха те за такива като Свере Улсен? Какво искаха да узнаят?

Осмина свидетели бяха видели как Улсен влиза в улична закусвалня с бухалка под мишница и как след кратка размяна на ругатни удря по главата собственика Хо Дай, четиридесетгодишен виетнамец, избягал с лодка в Норвегия през 1978 година. Ударът бил толкова силен, че Хо Дай няма да може да ходи повече. Когато Улсен започна да говори, Крун вече обмисляше как да оформи обжалването на присъдата.

— Раси-зъм — прочете Улсен, след като намери сред листовете това, което искаше. — Това е вечна борба срещу наследствени болести, дегенерация и изтребване, а също мечта и надежда за по-здраво общество с по-добър житейски стандарт. Смесването на расите е форма на двустранен геноцид. В свят, където се планира да се създадат генни банки, за да се спаси и най-нищожния бръмбар, е общоприето да се смесват и заличават човешки раси, които са се развивали в продължение на хилядолетия. През 1972 година в статия на уважаваното американско списание „Американски психолог“ петима американски и европейски учени предупреждават за потулването на наследствено теоретична аргументация.

Улсен спря, обхвана с поглед зала 17 и вдигна десния си показалец. Беше се обърнал към прокурора и Крун виждаше бледата татуировка „Sieg Heil“4 на гладко избръснатата издутина между задната част на главата му и врата — безгласен вик и гротесков, забележителен контраст с хладната реторика. Последва мълчание.

По шума в коридора Крун разбра, че зала 18 е излязла в обедна почивка. Секундите се нижеха една след друга. Крун се сети за нещо, което бе прочел. По време на масовите срещи със симпатизанти Адолф Хитлер правел такива преднамерени паузи, стигащи понякога до три минути. Когато продължи, Улсен натъртваше всяка дума, като тактуваше с пръст, сякаш искаше всичко, казано от него, да се запечата в съзнанието на присъстващите:

— Ако сред вас някои се опитват да се преструват, че не се води расова борба, то те са или слепи, или предатели.

Отпи от чашата с вода, поставена пред него от съдебния служител. Прокурорът се намеси:

— И в тази расова борба единствено вие и вашите привърженици, част от които присъстват тук, имате право да нападате?

Скинарите на пейките в залата нададоха възмутени викове.

— Ние не нападаме, ние се защитаваме — уточни Улсен. — Това е право и дълг на всяка раса.

Някой от присъстващите извика нещо, Улсен го чу и повтори с усмивка:

— Всъщност и в лицето на човек от друга раса можем да открием убеден националсоциалист.

Сред публиката се чу смях и отекнаха отделни аплодисменти. Съдията помоли за тишина, преди да погледне въпросително към прокурора.

— Това е всичко — заключи Грот.

— Желае ли адвокатът да зададе други въпроси?

Крун поклати глава.

— В такъв случай моля да влезе първият свидетел на обвинението.

Прокурорът кимна към съдебния служител, той отвори вратата в дъното на залата, провря главата си и каза нещо. Отвън изскърца стол, вратата се отвори широко и вътре се втурна едър мъж. Крун забеляза, че мъжът носи окъсяло сако, черни дънки и подходящи на осанката му кубинки. Почти гладко избръснатата му глава и атлетичното, елегантно тяло бяха на мъж в началото на тридесетте. Но зачервените очи с торбички под тях и бледата кожа на лицето с тънки капиляри, на места разпукали се като червена мрежа, показваха, че наближава петдесетте.

— Полицай Хари Хуле? — попита съдията, когато мъжът седна на свидетелската скамейка.

— Да.

— Виждам, че личният ви адрес не е написан?

— Пази се в тайна — Хуле посочи с палец над рамото си. — Пробваха да влязат у дома.

Последваха викове „ууу“.

— Дали ли сте потвърждение за показанията си, Хуле? Клетва, имам предвид?

— Да.

Главата на Крун се клатушкаше като на онези кученца, които някои шофьори обичат да закачат на задното стъкло. Той започна трескаво да рови из документите.

— Работите в Отдела за борба с насилието като полицай, разследващ убийства — подхвана Грот. — Защо се заехте с този случай?

— Защото сгрешихме в преценката си — отвърна Хуле.

— Моля?

— Не очаквахме Хо Дай да оживее. Обикновено човек не оцелява, когато има счупен череп, а част от съдържанието му изтича навън.

Крун забеляза как лицата на съдебните заседатели неволно се изкривиха в ужасени гримаси. Но не това беше проблем в момента. Той бе открил листа с имената на заседателите. И точно там бе грешката.

Трета глава

— Ще умреш.

Думите още отекваха в ушите на стареца, когато излезе на стълбите и застана там, заслепен от яркото есенно слънце. Докато зениците му бавно се свиваха, той се хвана за парапета и задиша дълбоко и бавно. Заслуша се в какофонията от коли, трамваи, пискащи светофари. И гласове — превъзбудени и радостни гласове, които бързо минаваха край него с тракащи обувки. И музика. Дали някога бе чувал толкова много музика? Но нищо не бе в състояние да заглуши звука от думите:

— Ще умреш.

Колко пъти бе стоял тук, на стълбите пред кабинета на доктор Бюер? Два пъти годишно в продължение на четиридесет години, значи осемдесет пъти. Осемдесет обикновени дни, точно като днес, но никога преди не беше забелязвал какъв живот кипи по улиците тук, каква весела глъчка, каква ненаситна жажда за живот. Беше октомври, но приличаше на майски ден. На деня, в който се възцари мирът. Дали не преувеличава? Чуваше гласа й, виждаше как силуетът тичешком се отделя от слънцето, съзираше контурите на лицето й, изчезващо в ореол от бяла светлина.

— Ще умреш.

Бялото се оцвети и се превърна в „Карл Юхан“. Заслиза по стълбите, спря се и се огледа надясно и наляво, сякаш неспособен да реши в коя посока да тръгне, и потъна в размисъл. После се сепна като ужилен и тръгна към Двореца. Вървеше с колебливи крачки, с поглед забит в земята, а болезнено слабото му тяло се губеше в широкия за него вълнен костюм.

— Появили са се метастази — осведоми го доктор Бюер.

— Ясно — погледна Бюер и се почуди дали в медицинската академия ги учат как се постъпва в такива случаи, дали ги съветват да си свалят очилата, когато ще казват нещо важно, или само някои късогледи лекари го правят, за да не гледат изражението в очите на пациента. Вече заприличваше на баща си, доктор Конрад Бюер, сега, когато бе започнал да оплешивява и торбичките под очите му придаваха нещо от бащината му аура на угриженост.

— Накратко? — попита старецът с гласа на човек, от когото не бе получавал вест повече от петдесет години. Беше глухият, хрипкав звук от гърло, сковано от страха пред настъпващата смърт.

— Ами, всичко е въпрос на…

— Умолявам ви, докторе. И преди съм усещал смъртта до себе си.

Повиши глас, подбра думи, които принудиха гласа му да остане непоколебим; така искаше да звучи пред Бюер. Така искаше да звучи и пред себе си.

Погледът на доктора зашари по бюрото, плъзна се по изтъркания паркет и се спря на мръсния прозорец. Скри се някъде навън за малко, после се върна и срещна погледа на стареца. Ръцете му бяха открили парче плат, с което нервно чистеха очилата.

— Знам как…

— Нищо не знаете, докторе — старецът чу собствения си кратък, сух смях. — Не се обиждайте, Бюер, но точно сега ви гарантирам: вие не знаете нищо.

Видя как Бюер се притесни и веднага чу, че в другия край на стаята от кранчето капе вода — нов звук, сякаш изведнъж и незнайно как отново се бе сдобил със сетивата на двадесетгодишен.

После Бюер си сложи очилата, повдигна някакъв лист, в се едно там е написано онова, което се готвеше да каже, изкашля се и оповести:

— Ще умреш.

Възрастният човек би предпочел да му говорят на „ви“.

Спря се до група хора, чу как някой подрънква на китара и изпълнява песен, навярно стара за всички освен за него. Беше я слушал отдавна, сигурно преди четвърт век, но за него това бе сякаш вчера. Така ставаше с всичко колкото по-отдавна се бе случило, толкова по-близко и понятно му се струваше то. Сега си спомняше за неща, за които не се бе сещал от години, а може би дори никога преди. Неща, за които някога му се налагаше да рови из дневниците си, за да ги провери, сега виждаше като на филмова лента пред себе си, стига да затвори очи. „Би трябвало да ти остава поне година живот.“

Една пролет и едно лято. Забелязваше всяко отделно пожълтяло листо по клоните на дърветата в Студентерлунцен, сякаш се бе сдобил с нови очила с по-силен диоптър. Същите дървета бяха там и през 1945 година или пък грешеше? Тогава не ги виждаше особено ясно, тогава не виждаше нищо ясно. Усмихнатите лица, ядосаните лица, виковете, едва стигащи до него, затръшнатата врата на колата и май тогава той заплака, защото, когато се сети за знамената, с които хората тичаха по тротоарите, очите му се зачервиха и се напълниха със сълзи. Виковете им: Престолонаследникът се върна!

Заизкачва се по склона към Двореца, където няколко човека вече очакваха смяната на караула. Ехото от командите на Гвардията, от ударите от ложите на пушките и от токовете на ботушите отекваха в бледожълтата каменна фасада. Чуваше се щракане на фотоапарати и той долови няколко думи на немски. Млада двойка японци стояха прегърнати и весело наблюдаваха зрелището. Затвори очи, опита се да вдиша мириса на униформи и масло за оръжие. Пълни глупости — нищо тук не излъчваше миризмата на неговата война.

Отново отвори очи. Какво ли знаеха те, тези облечени в черно войничета, парадните фигури на социалната монархия, изпълняващи символични действия, но поради своята невинност и младост неспособни нито да го осъзнаят, нито да го почувстват. Пак се замисли за онзи ден, за младите норвежци, облечени като войници или като шведски войници5, както ги наричаха.

В неговите очи онези войници бяха аматьори, не знаеха как да носят униформа, камо ли пък как да се отнасят с военнопленник. Изплашени и жестоки, захапали цигарени угарки, с предизвикателно накривени фуражки, те се вкопчваха в наскоро раздадените им огнестрелни оръжия и се опитваха да преодолеят страха, като притискаха приклада на пушката към гърба на арестантите.

— Нацистки свине — викаха те, когато удряха, сякаш за да получат поне моментно опрощаване на греховете си.

Пое си дълбоко въздух, усети вкуса на топлия есенен ден, но в същия миг болката се обади. Олюля се, направи крачка назад. Вода в белите дробове. След дванадесет месеца, а нищо чудно и по-рано, вследствие на възпаление и гноясване ще се отделя вода и ще се събира в дробовете му. Това било най-лошото.

— Ще умреш.

После идваше есента така неумолимо, че тези, които се намираха най-близко, неволно се отдалечаваха.

Четвърта глава

Съветникът в Норвежкото кралско външно министерство Бернт Бранхауг вървеше пъргаво по коридора. Преди тридесет секунди излезе от кабинета си, след още четиридесет и пет щеше да се озове в заседателната зала. Раздвижи рамене в сакото, почувства как те го изпълват, а мускулите на гърба опъват плата. Latissimus dorsi — мускулатурата за бягане на дълги разстояния. Макар и шестдесетгодишен, не изглеждаше на повече от петдесет. Без да е обсебен от мисълта за външния си вид, бе наясно, че е доста привлекателен мъж. Не се налагаше да прави кой знае какво — само някоя и друга тренировка, а тя и бездруго му доставяше удоволствие, няколко посещения в солариума през зимата и редовно да скубе белите косми в гъстите си вежди.

— Здрасти, Лисе! — извика той на минаване край копирната машина. Младата стажантка се сепна и успя само да му прати бледа усмивка, преди той да завие зад следващия ъгъл. Лисе, току-що завършила право, бе дъщеря на негов приятел от студентските години. Започна практиката си само преди три седмици и от този момент тя бе наясно, че съветникът по външните работи, най-висшестоящият служител в сградата, знае коя е тя. Дали би могъл да я свали? Вероятно да. Не че щеше да се случи. Не на всяка цена.

Той вече чуваше жуженето на гласове, преди да доближи отворената врата. Погледна часовника. Седемдесет и пет секунди. Влезе, хвърли бърз поглед към заседателната зала и установи, че всички поканени институции имат свои представители.

— Така, значи вие сте Бярне Мьолер? — той се усмихна широко, докато подаваше ръка през масата на висок, слаб мъж, седнал до полицейския началник Ане Стьорксен.

— Вие сте ШПО, нали, Мьолер? Чувам, че бягате най-стръмния етап в Холменколската щафета?

Това бе един от триковете на Бранхауг. Да си набавя малко информация за хората, с които се среща за пръв път. Нещо, което не фигурира в автобиографиите им. Това ги притесняваше. Изпита изключително задоволство, че използва ШПО — вътрешно жаргонната абревиатура за „шеф на полицейски отдел“. Бранхауг седна, намигна на стария си приятел Кюрт Майрик, шеф на службата за сигурност, и започна да разглежда другите около масата.

Все още никой не знаеше кой ще ръководи заседанието, понеже това бе среща на теоретически равнопоставени представители: на администрацията на министър-председателя, на полицейския участък в Осло, на Разузнавателната служба на Министерството на отбраната, Отряда за бързо реагиране и Министерството на външните работи, чийто служител е той. Покана за срещата получиха от КМП — канцеларията на министър-председателя, но нямаше съмнение, че щом ножът опре до кокала, отговорността щеше да падне върху полицейски началник Ане Стьорксен от участъка в Осло и върху Кюрт Майрик от Полицейската служба за сигурност (ПСС). Държавният секретар от администрацията на премиера имаше вид на човек, който с удоволствие би се заел с председателската работа.

Бранхауг затвори очи и се заслуша.

Спряха разговорите за минали срещи, бавно заглъхна жуженето на гласовете, изскърца крак на маса. Още не. Чуваше се шумолене на хартия, щракане на химикалки на важни срещи като тази повечето шефове водеха със себе си личните си докладчици в случай, че по-късно се стигне до взаимни обвинения, предизвикани от някое недоразумение. Чу се покашляне, но звукът дойде от другия край на помещението, а и не беше кашлица за прочистване на гърлото преди изказване. Някой притаи дъх, за да даде начало на срещата.

— Да започваме — предложи Бернт Бранхауг и отвори очи.

Всички глави се обърнаха към него. Всеки път едно и също. Полуотворената уста на държавния секретар, кривата усмивка на госпожа Стьорксен, сигурна, че разбира какво се е случило — но иначе: безизразни лица, които го гледаха, без да предполагат, че битката е предрешена.

— Добре дошли на първата ни организационна среща. Работата ни е да гарантираме, че четирима от най-важните мъже в света ще пристигнат в Норвегия и ще си тръгнат оттук ако не невредими, то поне живи.

Няколко ду ши учтиво се засмяха.

— В понеделник, на първи ноември пристигат лидерът на палестинците Ясер Арафат, министър-председателят на Израел Ехуд Варак, премиерът на Русия Владимир Путин и накрая, черешката на тортата: в шест и петнадесет, точно след петдесет и девет дена, на летище Гардермуен в Осло ще кацне „Еърфорс едно“ с американския президент на борда.

Бранхауг местеше погледа си от човек на човек по масата. Спря се на новия, Бярне Мьолер.

— Ако няма мъгла, разбира се — уточни той, заслужи смеха на колегите си и със задоволство отбеляза, че за миг Мьолер забрави за нервността си и също се засмя. Бранхауг му се усмихна, показа здравите си зъби, станали още по-бели след последните козметични процедури при зъболекаря.

— Още не знаем точно колко човека ще дойдат — продължи Бранхауг — В Австралия президентът имаше ескорт от две хиляди души, в Копенхаген — хиляда и седемстотин.

Около масата започнаха да шушукат.

— Но по моя преценка ще бъдат около седемстотин човека.

Бранхауг съобщи това с непоколебимото убеждение, че неговата „преценка“ скоро ще бъде потвърдена, защото преди час получи факс със списък на седемстотин и дванадесетте човека, които щяха да пристигнат.

— Някои от вас сигурно се питат за какво са му на президента толкова много хора за двудневна среща. Много просто. Става дума за добрата стара реторика на властимащите. Седемстотин, ако преценката ми е правилна, е точният брой на войниците на Фридрих III6, когато е поел към Рим през 1468 година, за да обясни на папата кой е най-великият човек на света.

Последва одобрителен смях. Бранхауг намигна на Ане Стьорксен. Беше прочел това изречение във вестник „Афтенпостен“. Плесна с ръце.

— Няма нужда да ви обяснявам колко безумно кратко време са два месеца, затова всеки ден в десет часа ще имаме координационни срещи тук, в тази зала. Докато тези четири момчета са наша отговорност, ще се наложи да изоставите другите си задачи. Отпуските и компенсациите за извънредно работно време са забранени. Също и болничните. Някакви въпроси, преди да продължим?

— Ами, мислим, че… — започна държавният секретар.

— Включително и в случай на депресия — прекъсна го Бранхауг и Бярне Мьолер неволно се изсмя по-високо, отколкото е прилично.

— Ами ние… — опита се да продължи държавният секретар.

— Заповядайте, Майрик — подкани Бранхауг.

— К’во?

Шефът на ПСС Кюрт Майрик повдигна плешивата си глава и погледна Бранхауг.

— Щяхте да казвате как преценявате риска от атентати — напомни Бранхауг.

— А, т’ва ли — каза Майрик. — Носим копия.

Майрик, родом от Тромсьо, говореше на особена, непоследователна смесица от местен диалект и книжовен норвежки. Той кимна на жената до него. Бранхауг я изгледа продължително: без грим, с къса, кестенява коса, подстригана на черта и закрепена с неподходяща шнола, а костюмът, някаква сива, вълнена дреха, си беше направо скучен. И макар да придаваше на лицето си преувеличено сериозен вид, както правеха обикновено работещите жени от страх, че няма да ги вземат насериозно, тя му харесваше. Имаше кафяви и нежни очи, а високите скули й придаваха аристократичен вид; почти не приличаше на норвежка. Бранхауг я бе срещал и преди, но прическата й бе друга. Как се казваше — май е нещо библейско — Ракел? Новата прическа загатваше за евентуален скорошен развод. Тя се наведе към куфарчето с документи между нея и Майрик, а Бранхауг по навик се загледа в деколтето на блузата й, но то бе доста затворено и не показваше нищо интересно. Вероятно има деца, които вече ходят на училище? Дали би имала нещо против да се усамоти с него в хотел в центъра през деня? Блазнят ли я силни мъже?

Бранхауг:

— Направете само кратко резюме, Майрик.

— Добре.

— Преди това искам да отбележа нещо… — обади се държавният секретар.

— Нека да оставим Майрик да си довърши мисълта и после ще кажете всичко, което поискате, става ли, Бьорн?

За пръв път Бранхауг използва малкото име на държавния секретар.

— Службата за сигурност преценява, че съществува опасност от атентат или друг вид посегателство — докладва Майрик.

Бранхауг се усмихна. С периферното си зрение видя как шефката на полицията направи същото. Умно момиче, държавен изпит по право и кристалночисто служебно досие. Дали да я покани заедно със съпруга й у дома на вечеря с пъстърва? Бранхауг и жена му живееха в просторна дървена къща на границата с квартал Нурберг Трябваше само да си наденеш ските пред гаража. Бернт Бранхауг обожаваше тази къща. Жена му я намираше за много мрачна, тъмното дърво я плашело, а и не харесваше гората около къщата. Да, покана за вечеря. Солидно дърво и пъстърва, уловена от самия него. Това би бил най-точният сигнал.

— Позволявам си да ви напомня, че четирима американски президенти са загинали вследствие на атентати. Абрахам Линкълн през 1865-а, Джеймс Гарфийлд през 1881-а, Джон Кенеди през 1963-а и…

Той се обърна към жената с високите скули, която беззвучно изговори името.

— А, да, Уилям Маккинли. През…

— През 1901-а — Бранхауг се усмихна приветливо и погледна часовника. — Точно така. Но през тези години е имало много повече атентати. Хари Труман, Джералд Форд и Роналд Рейгън са били обект на сериозни покушения, докато са били действащи президенти.

Бранхауг се изкашля:

— Забравяте, но преди няколко години стреляха и по настоящия президент. Или по-точно по къщата му.

— Вярно е. Но ние не взимаме предвид този тип инциденти, иначе ще станат твърде много. Осмелявам се да твърдя, че през последните двадесет години нито един американски президент не е изкарал мандата си, без да са били открити поне десет атентата и извършителите да са били арестувани, без случаят да стигне до медиите.

— Защо не?

Началникът на полицейския участък Бярне Мьолер си мислеше, че е задал въпроса си само наум и остана също толкова изненадан колкото и колегите си, когато чу собствения си глас. Той преглътна, забелязвайки как всички глави се обърнаха към него, и се опита да задържи погледа си върху Майрик, но не се сдържа и отмести очи към Бранхауг. Съветникът му намигна окуражително.

— Ами, както знаете, обикновено осуетените атентати се пазят в тайна — Майрик си свали очилата. Приличаха на очилата на Хорст Таперт7, от онези, дето всички пощенски каталози ги обожават. Те потъмняват, като излезеш на слънце.

— Понеже се оказва, че атентатите са заразителни като самоубийствата. А и ние, които работим в бранша, не искаме да разкриваме начина си на работа.

— Какви са плановете за охраната? — прекъсна го държавният секретар.

Жената със скулите подаде на Майрик лист. Той си сложи очилата и зачете.

— В четвъртък идват осемдесет човека от Сикрет Сървис и тогава започваме огледа на хотелите, на маршрута, ще проверим всички в близост до президента и ще обучим норвежките полицаи, мобилизирани за случая. Ще повикаме подкрепления от Румерике, Аскер и Берум.

— И за какво ще ги използваме? — попита държавният секретар.

— Главно за охрана. Около американското посолство, около хотела, където ще отседне обкръжението на президента, около паркинга…

— Накратко казано, навсякъде, където президентът няма да бъде?

— С това ще се заемем ние от Службата за сигурност. И Сикрет Сървис.

— Не знаех, че обичате да охранявате, Кюрт — Бранхауг пусна тънка усмивчица.

Подмятането притесни Кюрт Майрик и той сконфузено се засмя. По време на Конференцията за касетъчните боеприпаси в Осло през 1998 година Службата за сигурност отказа да изпрати охранители с обяснението, че по тяхна преценка става дума за „среден до минимален риск за сигурността“. На втория ден от конференцията Дирекцията за чужденците обърна внимание на Външно министерство, че един от норвежците, назначен от Службата за сигурност като шофьор на хърватската делегация, е босненски мюсюлманин. Пристигнал в Норвегия през седемдесетте години и отдавна притежавал норвежко гражданство. Но през 1993 година и двамата му родители и четири от другите деца в семейството били заклани от хървати при Мостар в Босна и Херцеговина. При обиска на апартамента му откриха дв е ръчни гранати и предсмъртно писмо, в което пишеше, че планира самоубийството си. Пресата, разбира се, не успя да надуши случая, но последвалата чистка стигна до правителствено ниво и бъдещата кариера на Кюрт Майрик висеше на косъм, докато не се намеси Бернт Бранхауг. Потулиха случая, след като старши полицейският инспектор, отговорен за сигурността, доброволно си подаде оставката. Бранхауг отдавна бе забравил името му, но оттогава съвместната работа с Майрик вървеше по мед и масло.

— Бьорн! — Бранхауг плесна с ръце. — Очакваме с нетърпение какво ще ни съобщите. Давайте смело!

Погледът на Бранхауг се плъзна покрай колежката на Майрик бързо, но все пак достатъчно бавно, за да забележи, че и тя го гледа. Тоест погледът й бе насочен към него, но очите й бяха безизразни и разсеяни. Той се поколеба дали да се опита да привлече вниманието й, да види изражението й, когато разбере, че и той отвръща на погледа й, но се отказа. Казваше се Ракел, нали?

Пета глава

— Жив ли си?

Старецът отвори очи и видя очертанията на глава, надвесена над него, но лицето се изгуби в ореол от бяла светлина.

— Да не си мъртъв? — повтори звънливият глас.

Той не отговори, понеже не знаеше дали е с отворени очи, или сънува. Или, дали не е мъртъв, както питаше гласът.

— Как се казваш?

Главата се измести и се показаха короните на дървета и синьото небе. Беше сънувал. Част от някакво стихотворение. „Кръжат над нас немски бомбардировачи“. Нурдал Григ8. За краля, който се изнесе в Англия. Зениците започнаха да свикват със светлината и той си спомни, че седна на тревата в парка на Двореца, за да си почине. Сигурно е заспал. Някакво момченце бе клекнало до него и две кафяви очи го гледаха изпод черен бретон.

— Казвам се Али — представи се детето.

Пакистанче? Момчето имаше подчертано чипо носле.

— Али означава „Господ“ — обясни то. — А твоето име какво означава?

— Аз съм Даниел — старецът се усмихна. — Името е библейско. Означава „Господ е моят съдник“.

Момченцето го погледна.

— Значи ти си Даниел?

— Да — отговори той.

Детето продължаваше да го гледа и старецът се почувства неловко. Вероятно хлапето го мисли за бездомник, защото лежи в жегата във вълнен костюм, подобен на пътническо одеяло.

— Къде е майка ти? — попита той, за да се отърве от изпитателния поглед на момчето.

— Ей там — обърна се то и посочи с ръка. Две смугли, едри жени седяха на тревата недалеч от тях. Около тях весело тичаха четири деца.

— Значи аз съм твоят съдник? — попита момчето.

— Какво?

— Али е Господ, нали? А Господ е съдникът на Даниел. Аз се казвам Али, а ти се казваш…

Старецът протегна ръка и ощипа нослето на Али. Момченцето радостно изпищя. Той видя как двете жени се обърнаха към тях. Едната понечи да се изправи и той пусна детето.

— Майка ти идва, Али — кимна той към приближаващата се жена.

— Мамо! — извика хлапето. — Слушай, аз съм съдникът на този господин.

Жената му извика нещо на урду. Старецът й се усмихна, но тя избегна погледа му и строго изгледа сина си, който най-после се подчини и тръгна към нея. Когато се обърнаха, погледът й разсеяно се плъзна край него, сякаш той не съществуваше. Прииска му се да й обясни, че не е безделник, че и той е допринесъл за създаването на това общество. Беше плащал, харчил, давал всичко, с което разполага, докато накрая вече не му остана какво да дава, освен да отстъпи мястото си, да се откаже, да се предаде. Но нямаше вече сили, чувстваше се изморен и искаше просто да си иде у дома. Да си отдъхне, пък после ще види. Време бе другите да си платят.

На тръгване не чу, че момчето извика след него.

Шеста глава

Елен Йелтен вдигна очи към мъжа, втурнал се светкавично в кабинета.

— Добро утро, Хари.

— Мамка му!

Хари ритна кошчето за смет до бюрото си, то се удари в стената до мястото на Елен и се прекатури, а съдържанието му се пръсна на линолеума: бракувани опити за доклади (убийството в Екеберг), празна кутия цигари („Кемъл“, от онези без акциз), зелена кофичка с кисело мляко, вестник „Дагсависен“, използван билет за кино (Кинотеатъра, „Fear & Loathing in Las Vegas“), празен фиш за тото, обелка от банан, музикално списание („Моджо“, брой 69, февруари 1999, със снимка на „Куин“ на корицата), бутилка кока-кола (пластмасова, от половин литър) и жълт флаер с телефонен номер, който Хари даже бе обмислял да набере.

Елен вдигна поглед от компютъра и започна да изучава предметите на пода.

— Изхвърляш ли „Моджо“, Хари? — попита тя.

— Мамка му! — повтори той, ядосано съблече тясното си яке и го хвърля напряко през кабинета с площ двадесет квадратни метра, който делеше с полицай Елен Йелтен. Якето улучи закачалката, но се свлече на пода.

— Какво се е случило? — попита Елен и протегна ръка, за да хване политащата закачалка.

— Намерих това в пощата си.

Хари размаха някакъв документ.

— Изглежда като обявяване на присъда.

— Точно така.

— Случаят с „Дюнерите на Денис“?

— Да.

— И?

— Дават на Свере Улсен максимална присъда. Три години и половина.

— Я виж ти. Защо тогава не си в отлично настроение?

— Бях в продължение на една минута. После прочетох това.

Хари й показа факс.

— Какво пише тук?

— Когато Крун е получил копие от присъдата тази сутрин, ни заплаши в отговор, че ще се позове на процедурни грешки.

Физиономията на Елен се изкриви, сякаш е лапнала нещо развалено.

— Уф, че гадно.

— Иска да отмени цялата присъда. Няма да повярваш, но този негодник Крун ни е нарочил за полагането на клетвата.

— И как точно ви е нарочил?

Хари застана пред прозореца.

— При участие в съдебен процес съдебните заседатели полагат клетва само първия път и това става в съдебната зала преди началото на процеса. Крун забелязал, че единият заседател е нов, а съдията не я е накарал да положи клетва в съдебната зала.

— Нарича се клетвена декларация.

— Точно така. Сега от обявяването на присъдата става ясно, че съдията е извършил процедурата в стаята зад съдебната зала непосредствено преди началото на процеса. Той се оправда с липсата на време и новите правила.

Хари смачка факса и го запрати към кошчето на Елен. Хартиеното топче описа дълга крива и падна на половин метър от целта.

— И какъв е резултатът? — попита Елен и ритна факса към половината на Хари.

— Цялата присъда ще бъде обявена за невалидна и Свере Улсен ще бъде свободен човек поне година и половина, преди да се захванат отново със случая. И проблемът е, че наказанието ще бъде много по-леко заради стреса, който чакането причинява на обвиняемия, дрън-дрън-дрън. Много неща подсказват, че след шест месеца, прекарани в ареста, Свере Улсен вече ще е свободен човек.

Хари не говореше на Елен, тя познаваше случая в подробности. Разговаряше със собственото си отражение в прозореца, произнасяше думите на висок глас, за да провери дали така имат повече смисъл. Прокара ръце по голото си, потно теме, където доскоро стърчеше светла коса. Имаше съвсем конкретна причина да обръсне остатъците: предишната седмица пак го бяха припознали. Младеж с черна плетена шапка, маратонки „Найк“ и хлапашки панталони с дъно до коленете го доближи, докато приятелите му се кикотеха зад него, и попита дали Хари е „оня пич Брус Уилис в Австралия“. Бяха изминали цели три години, откакто той красеше страниците на вестниците и се излагаше в телевизионните шоута с разказите си за серийния убиец, когото застрелял в Сидни. Хари веднага си обръсна главата. Елен дори му предложи да си пусне мустак.

— Най-лошото е — готов съм да се закълна — проклетникът е знаел за пропуска, преди да обявят присъдата, и нищо не му е пречело да съобщи, та процедурата да се извърши навреме. Но той просто е седял там, потривал е доволно ръце и е чакал.

Елен повдигна рамене.

— Такива неща се случват. Добра работа е свършил този адвокат. Все нещо трябва да се пожертва на олтара на правната сигурност. Вземи се в ръце, Хари.

Каза го със смесица от сарказъм и трезва констатация.

Хари допря чело до хладното стъкло. Още един неочаквано топъл октомврийски ден. Чудеше се как Елен, новоизлюпената полицайка с бледо, кукленски сладко личице, малка уста и кръгли очи се е научила да понася несгодите толкова мъжки. Бе израснала в буржоазен дом, според думите й била разглезено единствено дете, даже посещавала девическо кулинарно училище в Швейцария.

Кой знае, може пък животът й да не е бил лесен.

Хари отпусна глава назад и въздъхна. После разкопча едно копче на ризата си.

— Още, още — прошепна Елен, преструвайки се, че пляска екзалтирано.

— В средите на неонацистите го наричат Батман.

— Разбираемо е. Бейзболна палка на английски е bat.

— Не нациста, адвоката.

— Добре де. Интересно. Това значи ли, че е красив, богат, малко побъркан, има плочки на корема и готина кола?

Хари се засмя.

— Направѝ си собствено телевизионно шоу, Елен. Причината е, че побеждава всеки път, когато се заеме с дело на някой от тях. Освен това е женен.

— Това ли е единственият минус?

— Това. И способността му да ни прецаква всеки път. — Хари си наля чаша от домашно смесеното кафе, което Елен носеше, откакто преди близо две години се нанесе в кабинета. Недостатъкът беше, че небцето на Хари вече не понасяше обикновената помия.

— И ще стане съдия във Върховния апелативен съд? — попита тя.

— Преди да е навършил четиридесет.

— Хиляда крони?

— Дадено.

Те се засмяха и пиха наздравица с пластмасови чашки.

— Тогава позволяваш ли да взема списанието „Моджо“? — попита тя.

— В средата са най-лошите снимки на Фреди Меркюри. Гол до кръста, с ръце на хълбоците и с изпъкналите си зъби на показ. Пълна програма. Заповядай.

— Аз харесвам Фреди Меркюри. Харесвах, де.

— Не съм казал, че не го харесвам.

Синият канцеларски стол с напукана тапицерия, отдавна застинал на най-ниското си положение, недоволно изскърца, когато Хари замислено се облегна назад. Той отлепи от телефона пред себе си бележка с почерка на Елен.

— Какво е това?

— Нали уж можеш да четеш? Мьолер те търси.

Хари тръгна лениво по коридора и вече си представяше присвитите устни и двете дълбоки бръчки между очите на шефа си, когато чуе за освобождаването на Свере Улсен.

До копирната машина младо момиче със зачервени бузи бързо вдигна очи и се усмихна на Хари. Той даже не успя да й отговори. Вероятно някоя от новите служителки. Парфюмът й, сладникав и тежък, го подразни. Погледна секундарната стрелка на часовника си.

Значи вече и мирисът на парфюм го дразни. Какво всъщност става с него? Според Елен му липсва естествен стимул, онова, което кара хората да се съвземат от депресията. След като се прибра от Банкок, се озова на дъното за ужасно дълго време; почти се примири, че никога няма да изплува. Всичко изглеждаше студено и мрачно, всички впечатления — някак притъпени. Сякаш се намираше под вода. Цареше благословена тишина. Хората му говореха, но думите им приличаха на въздушни мехурчета; излизаха от устите им, бързо се издигаха нагоре и изчезваха. Сигурно изпитваш такова чувство, когато се давиш, мислеше си той и чакаше. Но не се случи нищо. Само дето бе във вакуум. И това мина. Той се справи.

Благодарение на Елен.

Тя го покриваше през първите седмици след завръщането му, защото се видя принуден да развее бялото знаме и да си отиде вкъщи. Не му позволяваше да ходи в бара, нареждаше му да й дъха, ако закъснее за работа и го обявяваше за годен или негоден да върши задълженията си. Няколко пъти го изпрати вкъщи, ала иначе си мълчеше. Отне известно време, но Хари не бързаше за никъде. И кимна доволно първия петък, след като се оказа, че Хари цяла седмица е идвал трезвен на работа.

Накрая той я попита директно защо момиче като нея, завършило висше полицейско училище и следвало право, с хиляди възможности пред себе си, доброволно си е вкарало такъв таралеж в гащите. Нима тя не разбира, че той няма с какво да подпомогне кариерата й? Трудно ли й е да си намери нормални приятели, успели в живота?

Погледна го сериозно и отговори, че просто иска да се възползва от опита му, защото той е най-способният разследващ полицай в Отдела за борба с насилието. Празни приказки, разбира се, но в се пак се почувства поласкан, задето тя не си спести ласкателствата. Освен това Елен бе толкова ентусиазиран и амбициран разследващ полицай, че нямаше начин да не се заразиш от енергията й. През последните шест месеца Хари отново вършеше добра работа. Понякога дори адски добра. Като в случая със Свере Улсен.

Стигна до врата на Мьолер. Мимоходом Хари кимна на униформен служител, престорил се, че не го вижда.

Хари се замисли. Ако беше участник в „Експедиция «Робинзон»“, само след ден всички щяха да забележат лошата му карма и да го изпратят вкъщи след първия племенен съвет. Племенен съвет ли? Боже мой, вече използваше терминологията на идиотските програми по „ТВ 3“. Така става, щом вечер прекарваш по пет часа пред телевизора. Все пак по-добре да кисне пред екрана в дома си, вместо да седи в ресторант „Скрьодер“.

Хари почука два пъти точно под табелката с надпис „Бярне Мьолер, началник полицейски отдел“.

— Влез!

Хари погледна часовника. Седемдесет и пет секунди.

Седма глава

Двата дълги крака на старши полицейски инспектор Бярне Мьолер, почти излегнат на стола, стърчаха между краката на масата. С ръце, кръстосани зад тила, Мьолер представляваше идеалният пример за „продълговат череп“, стискайки между ухото и рамото си телефонна слушалка. Наскоро Хуле оприличи късо подстриганата му и оформена като паница коса на шикозната прическа на Кевин Костнър в „Бодигард“. Мьолер не беше гледал филма. Не бе ходил на кино от петнадесет години, защото съдбата му бе отредила твърде отговорен характер, ежедневие с малко свободно време, две деца и съпруга, която го разбираше само отчасти.

— Така да бъде — заключи Мьолер, затвори телефона и погледна Хари над бюро, затрупано с документи, препълнени пепелници и пластмасови чашки. Логически център сред хаоса оформяше снимката на дв е момчета с боядисани лица като на индианци.

— Ето те и теб, Хари.

— Тук съм, шефе.

— Бях на съвещание във Външно министерство във връзка със срещата на върха през ноември тук, в Осло. Американският президент пристига… е, ти четеш вестници. Кафе, Хари?

Мьолер се изправи и само с няколко великански крачки стигна до канцеларски шкаф, където на върха на купчина листове едва се крепеше кана кафе и се пълнеше с гъста течност.

— Благодаря, шефе, но аз…

Отговорът му закъсня и Хари пое димящата чаша.

— С нетърпение очаквам посещение от Сикрет Сървис. Убеден съм, че постепенно ще се сприятелим, като се опознаем.

Мьолер не го каза с ирония. Не само за това качество Хари ценеше началника си.

Мьолер сви краката си в коленете и ги опря в долната част на плота на бюрото. Хари се облегна назад, за да извади от джоба на панталона си смачкан пакет „Кемъл“, и с въпросително повдигната вежда погледна Мьолер, който бързо кимна и бутна към него препълнен пепелник.

— Аз ще отговарям за сигурността на пътищата от и до летището. Освен президента идва и Барак.

— Барак ли?

— Ехуд Барак. Министър-председателят на Израел.

— Виж ти, да не би да предстои подписването на ново блестящо споразумение в Осло?

Мьолер отчаяно погледна синия облак пушек, понесъл се към тавана.

— Само не ми казвай, че не си чул, Хари, иначе ще се притесня още повече за теб. През последната седмица писаха на първите страници на всички вестници.

Хари вдигна рамене.

— Неблагонадеждно разпространение на вестници. Което ми причинява големи пропуски в общата осведоменост. Сериозен минус в социалния ми живот.

Хари предпазливо отпи нова глътка от кафето, но се отказа и остави чашата.

— И в сексуалния живот.

— Така ли? — Мьолер погледна Хари колебливо, сякаш се чудеше дали отговорът ще го развесели, или натъжи.

— Естествено. Коя жена би харесала мъж, наясно с имената на всички от „Експедиция «Робинзон»“, но не и с името на поне един министър? Или на президента на Израел.

— Те имат министър-председател.

— Сега разбираш какво имам предвид, нали?

Мьолер се стърпя да не прихне. Малко бе нужно да го разсмее човек. И да прояви слабостта си към леко простреляния полицай с големите уши, щръкнали от остригания череп като крилата на пъстроцветна пеперуда. Независимо че Хари му създаваше повече неприятности отколкото е редно. Като новоизлюпен началник на полицейски отдел той вече бе научил кое е правило номер едно за служител в обществения сектор: да си пази гърба. Мьолер се прокашля, за да заглуши мъчителните въпроси, които, макар да бе взел решение по тях, го и плашеха. Първо сключи вежди, за да сигнализира на Хари, че тревогата му е от професионален, а не от личен характер.

— Продължаваш да киснеш в ресторант „Скрьодер“, а, Хари?

— Вече съвсем рядко, шефе. По телевизията дават много интересни неща.

— Но седиш там?

— Те не обичат хората да стоят.

— Зарежи глупостите. Пиеш ли?

— В минимални количества.

— Какво ще рече минимални?

— Ще ме изхвърлят, ако пия по-малко.

Този път Мьолер не се сдържа и се засмя.

— Трябват ми трима офицери за свръзка, за да обезопасят пътя — продължи той. — Всеки ще разположи по десетима полицаи от различни полицейски райони в крепостта „Акершхюс“ плюс неколцина кадети от последния випуск на висшето полицейско училище. Мислех си за Том Валер…

Валер. Расист, гадняр, твърдо решен да заеме длъжността „старша полицейски инспектор“, която скоро щяха да обявят за вакантна. Хари, слушал достатъчно за начина му на работа, знаеше, че той олицетворява всички предразсъдъци, натрупани от обществото срещу полицаите, плюс още няколко, с изключение обаче на един: за жалост Валер не беше глупав. Като разследващ полицай бе постигнал впечатляващи резултати и дори Хари трябваше да признае, че Валер заслужава неизбежното си повишение.

— И за Вебер.

— За дъртия мърморко?

— … и за теб, Хари.

— Say again!9

— Правилно разбра.

Хари се намръщи.

— Имаш ли нещо против? — попита Мьолер.

— Естествено, че имам нещо против.

— И защо така? Въпрос на чест е да се заемеш с такава задача, Хари. Като потупване по рамото е.

— Така ли? — Хари загаси цигарата и яростно започна да я търка в пепелника. — Или пък това е следващата крачка в рехабилитационния процес?

— Какво искаш да кажеш? — Бярне Мьолер изглеждаше засегнат.

— Помня как пренебрегна всички съвети и се конфронтира с доста хора, когато ме прибра след Банкок. И вечно ще ти бъда благодарен. Но що за глупост е това? Офицер за свръзка? Звучи като опит да се докажеш пред скептиците: ти си имал право, а те са сбъркали. Хуле е ценен служител, на него може да се разчита и така нататък.

— Така ли?

Бярне Мьолер пак бе сключил ръце зад продълговатия си череп.

— Така ли? — изимитира го Хари. — Така ли стоят нещата, пак ли съм само брънка от веригата?

Мьолер въздъхна примирено.

— Всички сме брънки, Хари. Винаги има скрит замисъл. Този едва ли е по-лош от всички останали. Свърши си работата както трябва. Ще бъде от полза и за двама ни. Толкова ли е трудно?

Хари изсумтя, понечи да каже нещо, спря, започна наново, но пак се отказа. Извади нова цигара от пакета.

— Само дето се чувствам като състезателен кон. Сякаш не съм в състояние да понеса никаква отговорност.

Хари държеше цигарата между устните си, без да я пали. Дължеше на Мьолер тази услуга, но какво щеше да се случи, ако се издънеше за пореден път? Беше ли мислил Мьолер за това? Офицер за свръзка. Отдавна не бе близвал алкохол, но все още се налагаше да внимава, да живее ден за ден. По дяволите, нали затова стана разследващ полицай, за да няма подчинени? И възможно най-малко началници. Хари захапа филтъра на цигарата.

Чуха някой да разговаря вън в коридора до машината за кафе. Май беше Валер. В отговор прозвуча звънък женски смях. Вероятно новата служителка. Хари още усещаше в ноздрите си миризмата на парфюма й.

— Мамка му — изсумтя Хари. Мамка му. От тези три срички цигарата му подскочи три пъти в устата.

Мьолер, стоял със затворени очи, докато Хари мислеше, примижа:

— Това „да“ ли да го разбирам?

Хари стана и си тръгна, без да пророни дума.

Осма глава

Сивата птица се мярна пред погледа на Хари и пак изчезна от полезрението му. Той опря пръст върху спусъка на своя „Смит & Уесън“, 38-ми калибър, докато се прицелваше в неподвижния гръб зад стъклото. Вчера по телевизията говореха за мудно време.

Клаксона, Елен. Натисни проклетия клаксон, трябва да е агент на Сикрет Сървис.

Секундите се нижеха бавно, както на Бъдни вечер, преди да дойде дядо Коледа.

Първият мотоциклет се изравни с будката за билети, а червеношийката все още представляваше черно петно в периферното му зрение. Така минава времето на електрическия стол, преди да пуснат…

Хари натисна спусъка. Един, два, три пъти.

После времето започна да препуска с всичка сила. Цветното стъкло побеля, преди да се разпръсне над асфалта под формата на кристален дъжд, и той успя да зърне как някаква ръка изчезна под ръба на шкафа, преди да се чуе свистящият звук от скъпи американски коли. После всичко утихна.

Хари се вторачи в шкафа. Няколко пожълтели листа, подгонени от кортежа, все още се носеха във въздуха. Паднаха върху леха с мръсна, посивяла трева. Той се взираше в шкафа. Отново цареше тишина и за миг той си помисли, че се намира на съвсем обикновен железопътен прелез, в съвсем обикновен есенен ден, до съвсем обикновена гара с името Есосташун. Даже студеният въздух имаше обикновена миризма на гнила шума и изгорели газове. И му хрумна, че може би нищо от това не се е случило.

Продължаваше да гледа секретния шкаф, когато зад него жалният, настойчив звук от клаксона на волвото разцепи деня на две.