Девета част Денят на страшния съд

Деветдесет и четвърта глава

Осло, 17 май 2000 г.

Пиша това, та който го намери, да разбере поне част от причините да направя своя избор. В живота си често съм бил принуден да избирам между две или повече злини, затова трябва да вземат предвид този факт, когато ме съдят. Редно е още да знаят, че никога не съм бягал от направения избор, не съм се отказвал от моралните си задължения; напротив — предпочитал съм да рискувам с погрешен избор, но не и да водя жалко съществуване като един от безгласното мнозинство, като човек, който търси сигурност в тълпата и я оставя тя да избира вместо него. Този мой, последен избор има една цел: да се подготвя за срещата с Бог и Хелена.

— Мамка му!

Хари наби спирачки, защото огромна тълпа хора, облечени в костюми и народни носии, се изсипа на пешеходната пътека при кръстовището към улица „Вибе“. Сякаш целият град вече беше на крак. И имаше чувството, че светофарът никога няма да светне зелено. Най-сетне отпусна съединителя и даде газ. На улица „Вибе“ спря плътно до друга паркирана кола, намери звънеца на Фауке и натисна копчето. Едно детенце изтича покрай него на обувки с „музикални“ подметки и високият мучащ звук от свирката накара Хари да подскочи.

Фауке не отговаряше. Хари се върна в колата и намери лоста, който винаги държеше на пода пред задната седалка заради заяждащата ключалка на багажника. Върна се и натисна с две ръце двата реда звънци. След няколко секунди звучеше какофония от превъзбудени гласове, вероятно на забързани хора с ютии и боя за обувки в ръцете. Хари обясни, че е от полицията и някой очевидно му повярва, понеже внезапно нещо избуча и той отвори входната врата. Взимаше по четири стъпала наведнъж. И се качи на четвъртия етаж, а сърцето му биеше още по-бясно отколкото през времето, откакто видя снимката в спалнята четвърт час по-рано.

Задачата, която си поставих, вече отне живота на невинни хора и, естествено, има риск броят им да се увеличи. Така е винаги по време на война. Затова ме съди като войник, който не е имал голям избор. Това е моето желание. Но ако ще ме съдиш строго, знай, че и ти си само един грешник, и както ти, така и аз в крайна сметка винаги имаме един-единствен съдник: Бог. Това са моите мемоари.

Хари удари два пъти с юмрук по вратата на Фауке и извика името му. Не получи отговор, затова подпъхна лоста под ключалката и го натисна. На третия опит ключалката поддаде и вратата се отвори с трясък. Хари прекрачи прага. В апартамента цареше тишина и мрак. Обстановката по странен начин му напомняше за спалнята, в която беше току-що. Нещо празно и страшно изоставено витаеше из този дом. Хари разбра откъде идва това усещане едва когато влезе във всекидневната. Жилището беше изоставено. Всички листове, разхвърляни до неотдавна по пода, книгите по разкривените етажерки и полупразните чаши с кафе бяха изчезнали, мебелите — избутани към единия ъгъл и покрити с бял плат. Лъч светлина падаше през прозореца върху купчина хартия, закрепена с ластик и оставена насред празния под на стаята.

Като четеш това, се надявам да съм мъртъв. Дано всички да сме мъртви.

Хари клекна до листовете.

Голямата измяна, бе написано с пишеща машина на най-горния лист. Мемоарите на един войник.

Хари свали ластика.

На следващата страница: Пиша това, та, който го намери, да разбере поне част от причините да направя своя избор. Хари прелисти купчината. Сигурно имаше няколкостотин гъсто изписани страници. Погледна часовника. Осем и половина. Намери номера на Фриц от Виена в бележника си, извади мобилния си телефон и откри колегата си на път за вкъщи след нощно дежурство. След като поговориха около минута, Хари се обади на информационната служба, където откриха искания номер и му го дадоха.

— Да, моля.

— Здрасти, Вебер. Хуле се обажда. Честит празник, нали така се казва?

— Стига глупости, какво искаш?

— Добре де. Сигурно имаш планове за деня…

— Да. Възнамерявам да залостя вратата и прозорците и да чета вестници. Изплюй камъчето.

— Трябва да се свалят няколко отпечатъка.

— Чудесно. Кога?

— Веднага. Вземи си куфара, за да можем да ги изпратим оттук. И ми е нужен служебен пистолет.

Хари му продиктува адреса. После отнесе ръкописа до един от покритите като мъртъвци столове, седна и започна да чете.

Деветдесет и пета глава

Ленинград, 12 декември 1942 г.

Пламъците осветяват сивото нощно небе и то започва да прилича на мръсно платнище, опънато над безутешния гол пейзаж, който ни заобикаля от всички страни. Вероятно руснаците предприемат офанзива или само блъфират — тези неща стават ясни чак в последствие. Даниел отново се изяви като фантастичен стрелец. Ако досега не е станал легенда, то днес си осигури безсмъртие. Улучи и уби руснак от близо половин километър разстояние. Веднага след това навлезе в ничията земя и погреба мъртвеца по християнски. Никога не съм чувал някой да е правил нещо подобно. Донесе фуражката на руснака като трофей. После се прояви в стихията си: пя и ни забавлява за всеобщо удоволствие (като изключим неколцина завистливи войници с увиснали носове). Страшно съм горд, че такъв завършен и смел човек е мой приятел. Макар понякога да няма изгледи тази война някога да свърша и жертвите, паднали в боя за родината, да са големи, човек като Даниел Гюдесон дава на всички ни надеждата, че ще успеем да спрем болшевиките и да се върнем в спокойна, свободна Норвегия.

Хари погледна часовника и разлисти страниците по-нататък.

Деветдесет и шеста глава

Ленинград, нощта срещу 1 януари 1943 г.

… като видях страха в очите на Синдре Фауке, се наложи да му кажа няколко успокоителни думи, за да приспя бдителността му. Онази нощ само двамата давахме наряд край картечницата, другите спяха, а трупът на Даниел лежеше вкочанен върху сандъците с боеприпаси. Изстъргах още от кръвта на Даниел от патронника. Грееше лунна светлина и същевременно валеше сняг — чудно красива нощ — и аз мислех как сега да събера разрушените части от Даниел и пак да го създам, да го сглобя, за да възкръсне и отново да ни поведе. Синдре Фауке не го разбираше, той беше конформист, опортюнист и доносник, който просто следваше предполагаемия победител. И в деня, когато всичко е мрачно за мен, за нас, за Даниел, той отново щеше да ни предаде. Пристъпих бързо към него така, че да застана зад гърба му, леко го хванах за челото и извих байонета. Трябва да си доста сръчен, за да направиш дълбок и чист разрез. Пуснах го веднага, щом го срязах, понеже знаех, че съм успял. Той бавно се обърна и се втренчи в мен с малките си свински очи и сякаш се опита да извика, но байонетът бе прекъснал трахеята му и се чу само свирещ звук от въздух в зеещата рана. И рукна кръв. Той се хвана за врата с две ръце, за да задържи отиващия си живот, но кръвта просто потече на тънки струйки между пръстите му. Аз паднах и се наложи да балансирам с ръце назад в снега, за да не изцапам униформата си. Пресни петна от кръв щяха да ми създадат проблеми, ако решеха да разследват „дезертьорството“ на Синдре Фауке.

Когато престана да мърда, го обърнах по гръб и го завлякох до сандъците с боеприпаси, където лежеше Даниел. За късмет имаха почти еднакво телосложение.

Намерих документите за самоличност на Синдре Фауке. Постоянно ги носим в себе си, ден и нощ, защото ако ни спрат без документи, които доказват кои сме и какви задачи имаме (пехотинци, военен корпус Север, дата, печат и така нататък), рискуваме да ни застрелят за място като дезертьори. Навих на руло документите на Синдре и ги пъхнах в манерката, която закрепих на ремъка. После свалих чувала от главата на Даниел и го завързах около тази на Синдре. След това вдигнах Даниел и го изнесох в ничията земя. И там го погребах в снега така, както той погреба Урия, руснака. Запазих руската фуражка на Даниел. Изпях псалм. „Нашият Бог е твърд като крепост“. И „Ела на кръга около кладата“.

Деветдесет и седма глава

Ленинград, 3 януари 1943 г.

Мека зима е. Всичко протече по план. Рано сутринта на първия ден от новата година носачите на трупове дойдоха и отнесоха трупа върху сандъците с боеприпаси, както им бяха съобщили. Мислеха си, естествено, че с шейната отнасят трупа на Даниел Гюдесон към Северния корпус. Все още ме напушва смях, като мисля за това. Не знам дали са свалили чувала от главата му, преди да го замъкнат в масовия гроб, но това изобщо не ме притеснява, носачите не познават нито Даниел, нито Синдре Фауке.

Тревожат ме единствено подозренията на Едвард Мускен, че май Фауке не е дезертирал, а съм го убил аз. Наистина няма какво толкова да направи, тялото на Синдре Фауке лежи овъглено (дано душата му гори вечно в ада) и неузнаваемо заедно със стотици други.

Но миналата нощ, докато стоях на пост, се наложи да предприема най-рискованата операция досега. Постепенно осъзнах, че не мога да оставя Даниел заровен в снега. Поради настъпващата мека зима имаше опасност трупът да се появи изпод снега по всяко време и да разобличи размяната. И когато започнах да сънувам през нощта какво щяха да направят лисиците и поровете с трупа на Даниел, щом снегът се стопи през пролетта, реших да изровя трупа и да го пренеса в масовия гроб — така или иначе това си беше земя, осветена от полевия свещеник.

Естествено, повече се страхувах от нашите патрули, отколкото от руснаците, но за щастие на картечницата стоеше Халгрим Дале, ленивия приятел на Фауке. Освен това нощта бе облачна и, нещо повече: усещах, че Даниел е с мен, той даже бе в мен. И когато най-после успях да кача трупа върху сандъка с боеприпаси и се канех да омотая около главата му чувал, той се усмихна. Знам какви номера играят на човек недостатъчният сън и гладът, но с очите си видях как замръзналата маска на смъртта върху лицето му се променя. И най-странното бе, че вместо да ме изплаши, това ме успокои и зарадва. После се промъкнах в бункера и спах като пеленаче.

След по-малко от час Едвард Мускен ме събуди. Имах чувството, че съм сънувал всичко това, и май успях да се престоря на искрено изненадан, когато видях появилия се труп на Даниел. Но това се оказа недостатъчно, за да убеди Мускен. Беше сигурен, че това е Фауке, че съм го убил и съм го оставил там с надеждата да объркам носачите: все едно са забравили да го отнесат предишния път и сега да го вземат със себе си. Дале свали чувала за дърва и Мускен все пак видя Даниел. Двамата се облещиха, а аз се постарах да задуша напиращия в мен смях, за да не ни издам — Даниел и мен.

Деветдесет и осма глава

Лазаретът в Северния корпус, Ленинград, 17 януари 1944 г.

Ръчната граната, хвърлена от руския самолет, улучи каската на Дале и започна да се върти върху леда, а ние се опитвахме да се отдалечим. Аз лежах най-близо и бях сигурен, че и тримата ще умрем: аз, Мускен и Дале. Странно, но последната ми мисъл бе как по ирония на съдбата спасих Едвард Мускен от куршума на Халгрим Дале и всъщност успях само да удължа живота на командира ни точно с три минути. Но за щастие руснаците не правят качествени ръчни гранати и тримата се измъкнахме живи. Обаче ме раниха в крака, а парче от гранатата проби каската ми и се вряза в челото ми.

По странно стечение на обстоятелствата попаднах в залата на сестра Сигне Алсакер, годеницата на Даниел. Първоначално тя не ме позна, но следобед дойде при мен и ме заговори на норвежки. Много е хубава и напълно разбирам защо съм се сгодил с нея.

Улаф Линдвиг е в същата зала. Бялата му куртка виси на закачалка до леглото, не знам защо, навярно защото той веднага ще излезе оттук и ще се върне към задълженията си, щом раната му зарасне. Сега са нужни хора от неговото тесто, чувах как артилерийският огън на руснаците се приближава. Веднъж през нощта той, изглежда, сънува кошмари, защото крещеше и сестра Сигне дойде. Сложи му инжекция, май морфин. Почака Улаф да заспи и видях как тя го погали по косата. Беше толкова красива, прииска ми се да я повикам до леглото си и да й разкажа кой съм, но не желаех да я плаша.

Днес ми съобщиха, че се налага да ме изпратят на запад, понеже лекарствата не пристигат. Кракът ме боли, руснаците приближават и аз знам, макар никой да не ми го каза, че това е единственото възможно спасение.

Деветдесет и девета глава

Вийнервалд, 29 май 1944 г.

Срещнах най-красивата и най-умната жена. Възможно ли е човек да обича две жени едновременно? Да, със сигурност.

Гюдбран се промени. Затова приех псевдонима на Даниел — Урия. Хелена го предпочита, според нея Гюдбран е странно име.

Пиша стихове, докато другите спят, но не съм особено добър поет. Сърцето ми започва да бие лудо, стига само тя се покаже на вратата, но Даниел казва, че трябва да се държиш спокойно, дори хладно, искаш ли да спечелиш сърцето на жена — било все едно като лова на мухи. Не бива да мърдаш, най-добре е да гледаш в друга посока. И после, когато мухата започне да ти се доверява, като кацне на масата точно пред теб, като се приближи и накрая почти те умолява да се опиташ да я хванеш — тогава удряш със светкавична бързина; непоколебим и сигурен във вярата си. Последното е най-важно. Понеже не бързината, а вярата хваща мухата. Имаш право на един-единствен опит — и трябва да си подготвил почвата. Така казва Даниел.

Стотна глава

Виена, 29 юни 1944 г.

След като се откъснах от обятията на Хелена, спах като пеленаче. Навън бомбардировката отдавна свърши, но беше нощ и улиците — пусти все още. До ресторанта „Трима хусари“, където паркирахме, намерих колата със счупен заден прозорец и огънат покрив от паднало паве, но иначе за щастие непокътната. С максимална бързина се върнах в болницата.

Знаех, че е твърде късно да направя нещо за Хелена и за себе си, бяхме само двама души, попаднали във водовъртеж от събития, над които нямаме власт. Отговорността към семейството й я обричаше на брак с този лекар, Кристофър Брокхард, с този корумпиран човек, който в безграничния си егоизъм (а го наричаше любов!) накърняваше най-чистата същност на любовта. Нима не вижда, че любовта, която го движи, е точно обратното на любовта, която движи нея? Сега се видях принуден да пожертвам своя блян за съвместен живот с Хелена и да й осигуря живот, ако не щастлив, то поне достоен, далеч от унижението, което Брокхард щеше да я принуди да преживее.

Мислите ми бясно препускаха през главата ми, както се носех в нощта по пътища, криволичещи като самия живот. Но Даниел насочваше ръката и стъпките ми…



… разбра, че седя на края на леглото му и ме изгледа подозрително.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Кристофър Брокхард, ти си предател — прошепнах аз. — И те осъждам на смърт. Готов ли си?

Едва ли беше готов. Хората никога не са готови за смъртта; мислят си, че ще живеят вечно. Надявам се да е видял фонтана от кръв, който се издигна към тавана, дано е чул и как опръска чаршафа, като падна. Но най-силно се надявам да е разбрал, че умира. В гардероба му открих костюм, чифт обувки и риза. Грабнах ги под мишница, затичах се към колата, запалих…



… все още спеше. Бях мокър до кости и измръзнал заради неочаквания дъжд. Мушнах се при нея под завивката. Хелена беше топла като доменна пещ. И тихо изстена насън, когато се притиснах в нея. Опитах се да покрия всеки сантиметър от кожата й, постарах се да си внуша, че това ще продължи вечно, и да не поглеждам часовника. Оставаха броени часове до тръгването на влака ми. И до обявяването ми за издирван убиец в цяла Австрия. Не знаеха кога ще тръгна и какъв маршрут ще избера, но знаеха къде отивам и щяха да ме причакат в Осло. Опитах се да я прегърна силно, че да трае за цял живот.

Хари чу звънеца на вратата. Откога ли звъни? Намери домофона и отвори на Вебер.

— След спорта по телевизията това е най-омразното ми нещо — Вебер пристъпи ядосано вътре и остави на пода куфарче с размери на пътническа чанта. — Седемнадесети май, страната пияна от национализъм, затворени пътища, заради които се налага да обикаляш центъра, та да стигнеш донякъде. Боже мой! Откъде да започна?

— Сигурно ще откриеш доста ясни отпечатъци по кафеварката в кухнята — подсказа му Хари. — Говорих с колега от Виена. В момента е впрегнал всички сили, за да издири запазен отпечатък от 1944 година. Нали носиш скенер и компютър?

Вебер отвори куфарчето.

— Добре. Като приключиш със сканирането на отпечатъците оттук, свържи мобилния ми телефон към компютъра и ги изпрати на електронния адрес на Фриц, Виена. Той е в готовност да сравни нашите с неговите отпечатъци и веднага ще ни съобщи резултата. Това е в общи линии, сега имам да прегледам няколко страници в хола.

— Какво е…

— Неща на ПСС — изпревари го Хари. — Само за информация.

— Така ли? — Вебер прехапа устни и се взря изпитателно в Хари. Хари го гледаше в очите и чакаше.

— Знаеш ли какво мисля, Хуле? — попита накрая той. — Хубаво е, че в службата ни има хора, които все още се държат като професионалисти.

Сто и първа глава

Хамбург, 30 юни 1944 г.

Написах писмото на Хелена, отворих манерката, извадих навитите на руло документи на Синдре Фауке и на тяхно място пъхнах писмото. После издълбах името и адреса й с байонета и излязох в тъмната нощ. Но веднага усетих жегата. Вятърът дърпаше и късаше униформата ми, небето над мен приличаше на мръсножълт свод и същевременно над далечното пращене на пламъците се чуваше пукащо се стъкло и крясъци на хора, които вече нямаха къде да избягат. Картината почти съвпадаше с представата ми за ада. Вече не падаха бомби. Вървях по улица, изгубила облика си на такава — представляваше само ивица асфалт с купчини руини. Виждаше се единствено обгоряло дърво, протегнало клони към небето, подобни на пръстите на вещица. И горяща къща. Оттам идваха писъците. Доближих се. Жегата започна да пари в дробовете ми, като вдишвах. Обърнах се и погледнах към пристанището. Точно тогава се появи тя, момиченцето с черните обезумели от ужас очи. Задърпа униформата ми, крещейки в гърба ми.

— Meine Mutter! Meine Mutter!104

Продължих да вървя, неспособен да направя нещо. На висок етаж забелязах скелет на човек, обвит от пламъци, застанал с по един крак от всяка страна на перваза. Но момичето продължи да върви по петите ми, не спираше да крещи и отчаяно да ме моли да помогна на майка й. Понечих да ускоря крачка, но тя ме сграбчи с детските си ръчички — не искаше да ме пусне — и аз я повлякох със себе си надолу към морето от пламъци. И така вървяхме, причудлива процесия, двама души, свързани на път към гибелта.

Плачех, да, плачех, но сълзите ми се изпаряваха с появата си. Не знам кой от двама ни — аз или Даниел — спря и я вдигна на ръце, но аз се обърнах, занесох я в спалното помещение и я завих с одеялото си. После свалих матрак от друго легло и легнах на пода до нея.

Така и не узнах името й, не разбрах и какво стана с нея, защото през нощта тя изчезна. Но съм сигурен, че тя ми спаси живота. Защото реших да не губя надежда.

Събудих се в умиращ град. Повечето пожари все още горяха с пълна сила, пристанището бе напълно опустошено и корабите, пристигнали с провизии или за да евакуират ранени, останаха в Аусеналстер, без да могат да акостират.

Едва вечерта пристанищните работници разчистиха място, където да разтоварят корабите и аз забързах натам. Обикалях от един на друг, докато намерих каквото търсех — кораб за Норвегия. Казваше се „Ана“ и пренасяше цимент за Северна Норвегия. Много удобна дестинация, защото не допусках да изпратят там заповедта за издирването ми.

Вместо обичайния немски ред цареше пълен хаос, а командите, меко казано, бяха неясни. Двете букви „S“ на яката на униформата ми направиха все пак впечатление и сравнително лесно се качих на борда. Убедих капитана, че назначението, което му показвам, налага незабавно да се явя в Осло, а при създалите се обстоятелства това означава да пътувам с „Ана“ дотам и оттам с влак до столицата.

Пътуването продължи три денонощия; на слизане от кораба показах документите си и ми дадоха знак да продължа. Взех влака за Осло. Цялото пътуване трая четири денонощия. Преди да сляза от влака, в тоалетната се преоблякох с дрехите, които взех от Кристофър Брокхард. И се приготвих за първото си изпитание. Тръгнах по улица „Карл Юхан“. Валеше ситен дъждец и беше топло. Две девойки, хванати под ръка, идваха срещу мен и се изкискаха на висок глас, като се разминахме. Адът в Хамбург изглеждаше на светлинни години оттук. Сърцето ми ликуваше. Върнах се в любимата си страна и се чувствах прероден.

Подадох документите си за самоличност на рецепциониста в хотел „Континентал“, той ги провери щателно и ме погледна над очилата:

— Добре дошли в нашия хотел, господин Синдре Фауке.

Лежах по гръб върху леглото в жълтата хотелска стая и гледах втренчено тавана, слушайки шума от града навън. Усещах вкуса на новото ни име. Синдре Фауке. Беше необичайно, но ми хрумна, че това може някак да проработи.

Сто и втора глава

Местността Нурмарка, 12 юли 1944 г.

… мъж на име Евен Юл. Той, изглежда, взе историята ми за чиста монета, подобно на останалите от Отечествения фронт. И защо, впрочем, да не ми вярват? Биха преглътнали по-трудно истината — издирван за убийство фронтовак, отколкото дезертьор от Източния фронт, пристигнал в Норвегия през Швеция. Освен това чрез своите разузнавачи си направиха проверка в списъка на лицата, подлежащи на военна повинност, и явно са получили потвърждение, че лице на име Синдре Фауке, обявено за изчезнало, вероятно е преминало към руснаците. Немците безспорно си разбират от работата!

Говоря напълно неутрален норвежки, сигурно защото съм израснал в Америка, но никой не се учудва, че в лицето на Синдре Фауке доста бързо съм забравил диалекта си от Гюдбрансдален. Произлизам от много малко селище в Норвегия, но дори и да се появи някой познат от младостта ми (младост! Боже мой, изминали са само три години, а на мен ми се виждат като цял живот!), положително няма да ме познае, чувствам се напълно променен!

По-големи са опасенията ми да не срещна внезапно човек, който познава истинския Синдре Фауке. За щастие той е от още по-далечно място, ако това изобщо е възможно, но пък има роднини, които биха могли да го идентифицират.

И така, аз постоянно си мислех за тези неща и толкова повече се учудих, когато ми заповядаха да ликвидирам един от собствените си (тоест на Фауке) братя, членове на Националното обединение. Своеобразно доказателство, че наистина съм преминал на другата страна и не съм шпионин. Даниел и аз за малко да избухнем в смях — сякаш самите ние дадохме тази идея: та те ме молеха просто да разчистя от пътя си хората, които можеха да ме разобличат! Както разбирах, водачите на тези псевдовойничета смятаха братоубийството за крайна постъпка — ами да, нали не бяха свикнали с жестокостите на войната, след като не са излизали от спокойната гора. Реших обаче да се хвана за думите им, преди да са се разколебали. Щом се стъмни, ще тръгна надолу към града, ще си взема служебния пистолет, оставен заедно с униформата в сейф на гарата, и ще взема нощния влак, с който дойдох, в посока север. Нали знам името на най-близкото селище до чифлика на Фауке, така че само ще поразпитам.

Сто и трета глава

Осло, 13 май 1945 г.

Още един необясним ден. Страната е все още опиянена от свободата, а днес в Осло пристига престолонаследникът Улаф заедно с правителствена делегация. Нямам сили да сляза до пристанището, за да гледам, но чух, че „половин“ Осло е там. Днес тръгнах по улица „Карл Юхан“ в цивилно облекло, макар че моите „приятели“ войници не разбират защо не искам да се перча като тях в „униформата“ на Отечествения фронт и да ме почитат като герой. Сега това било същински магнит за младите дами. Жени и униформи — ако не ме лъже паметта, те тичаха и след зелените униформи през 1940-та.

Качих се до Двореца, за да видя дали престолонаследникът ще се покаже на балкона и ще произнесе няколко думи. Там се бяха събрали и други. Наблюдавах смяната на караула пред Двореца. По-скоро приличаше на жалка гледка по немски образец, но хората ликуваха.

Надявам се престолонаследникът да полее със студена вода така наречените добри норвежци — пасивни зрители в продължение на пет години, те не си мръднаха пръста и не заемаха страна, а сега скандират за отмъщение на държавните предатели. Точно принц Улаф би ни разбрал, защото, ако се вярва на слуховете, по време на капитулацията единствен той от кралското семейство и правителството показал някакво мъжество и обявил, че е готов да остане при народа си и да сподели съдбата му. Но правителството го разубедило, сигурно са съобразили, че оставят ли го тук, а те офейкат, ще се покажат заедно с краля в крайно неблагоприятна светлина.

Да, надявам се искрено младият принц (той, за разлика от „светците на последните дни“ знае как се носи униформа!) да обясни на нацията какъв принос имат фронтоваците, особено като се има предвид, че самият той е видял каква опасност за нацията представляваха болшевиките на изток. Още в началото на 1942 година, докато се подготвяхме да заминем на Източния фронт, в разговор с президента Рузвелт престолонаследникът е изразил тревогата си от руските планове за Норвегия.

Хората размахваха знамена, някой пееше, а аз никога не бях виждал старите дървета в парка на Двореца толкова зелени. Но днес принцът не излезе на балкона. Трябва само да се въоръжа с търпение.

— Току-що се обадиха от Виена. Отпечатъците съвпадат.

Вебер стоеше на вратата на хола.

— Добре — Хари кимна разсеяно, продължавайки да чете.

— Някой е повърнал в кофата за смет — продължи Вебер. — Някой тежко болен; имаше повече кръв, отколкото повръщано.

Хари навлажни пръст и разлисти следващата страница.

— Аха.

Последва мълчание.

— Ако имаш нужда от помощ за нещо друго…

— Благодаря ти, Вебер, това е всичко.

Вебер кимна, но не помръдна от мястото си.

— Няма ли да разпратиш снимката на заподозрения? — попита накрая той. Хари вдигна глава и погледна разсеяно Вебер.

— Защо?

— Откъде да знам — вдигна рамене Вебер. — А и хич не ме интересува.

Хари се усмихна, вероятно заради коментара на възрастния полицай.

— Прав си.

Вебер изчака да чуе продължението, но такова не последва.

— Както искаш, Хуле. Донесох ти „Смит & Уесън“. Зареден е и има и допълнителна пачка с патрони. Дръж!

Хари вдигна очи точно навреме, за да улови черния кобур, който му подхвърли Вебер. Отвори го и извади револвера. Беше смазан, а почистената стомана имаше матов отблясък. Естествено. Това бе личното оръжие на Вебер.

— Благодаря ти за помощта, Вебер.

— Не го прави по трудния начин.

— Ще се опитам. Приятен… ден.

Вебер изсумтя, като чу напомнянето. Излезе с тежки стъпки от апартамента, а Хари вече се бе вглъбил в мемоарите.

Сто и четвърта глава

Осло, 27 август 1945 г.

Измяна, измяна, измяна! Седях като попарен, добре скрит на най-задния ред, когато повикаха жена ми, а тя пристъпи към подсъдимата скамейка и се усмихна на него, на Евен Юл, кратко, но недвусмислено. Усмивчица, достатъчна да ми разкрие всичко, но аз седях като закован, неспособен да направя друго, освен да слушам и да наблюдавам. И да страдам. Тази лицемерна лъжкиня! Евен Юл много добре знае коя е Сигне Алсакер, аз му казах. Нямам основания да го обвиня в нищо, та той си мисли, че Даниел Гюдесон е мъртъв, но тя, тя се закле да бъде вярна и в смъртта! Да, повтарям пак: Измяна! А принцът не обели и дума. Всички мълчат.

На крепостта „Акершхюс“ разстрелват хора, рискували живота си за Норвегия. Изстрелите отекват над града за секунда, после заглъхват и става още по-тихо. Сякаш нищо не се е случило.

Миналата седмица ми съобщиха, че делото срещу мен е прекратено — геройствата ми компенсирали извършените от мен престъпления. Смях се до сълзи, като четох писмото. Те значи смятат ликвидацията на четирима безпомощни селяни в Гюдбрансдален за подвиг, достатъчен да компенсира моето престъпление: защита на родината ми край Ленинград! Запратих един стол в стената, хазяйката се качи и се наложи да й се извинявам. Човек направо да се побърка.

През нощта сънувам Хелена. Само нея. Време е да се опитам да забравя. А принцът не обели и дума. Не се издържа, мисля, че…

За пореден път Хари погледна часовника. Прелисти набързо няколко страници и погледът му попадна на познато име.

Сто и пета глава

Ресторант „Скрьодер“, 23 септември 1948 г.

… търговска дейност с добри перспективи за развитие. Но днес се случи нещо, от което отдавна се опасявах.

Както си четях вестника, забелязах, че някой стои до масата и ме наблюдава. Вдигнах очи и кръвта ми замръзна в жилите! Забелязах малко измъчения му вид. Дрехите му бяха пораздърпани, вече нямаше онази стройна, изправена стойка от едно време. Сякаш нещо в него безвъзвратно си бе отишло. Веднага обаче разпознах стария ни командир, мъжът с циклоповото око.

— Гюдбран Юхансен — възкликна Едвард Мускен. — Говори се, че си мъртъв. Злите езици твърдят, че си умрял в Хамбург.

Не знаех какво да кажа или да сторя. Само разбирах, че заради човека, седнал пред мен, можеха да ме осъдят за държавна измяна, а в най-лошия случай и за убийство!

Устата ми съвсем пресъхна, но най-после успях да проговоря. Не, жив съм, ето ме, казах, и за да спечеля време, му разказах как съм попаднал в лазарета във Виена с травма на главата и болен крак.

Попитах какво се е случило с него. Изпратили го вкъщи и се озовал в лазарета на Синсен, където по странно стечение на обстоятелствата бях разпределен и аз. Подобно на повечето, и той получил присъда за измяна, три години затвор, но го освободили след две години и половина.

Поговорихме си за това-онова и след известно време малко се поотпуснах. Поръчах му бира и заговорих за търговията със строителни материали, с която се занимавах. Казах му какво мисля: за такива като нас е най-добре да започнат собствен бизнес, понеже повечето предприятия отказват да наемат бивши фронтоваци (особено предприятията, сътрудничили на немците през войната).

— И ти ли? — попита той.

И се наложи да му обясня, че не съм спечелил много от късното си преминаване на „правилната“ страна, все пак бях носил немска униформа.

През цялото време Мускен се усмихваше под мустак и накрая не се стърпя. Описа ми безуспешните си опити да ме открие, но всички следи свършвали в Хамбург. Почти загубил надежда, ала един ден видял името на Синдре Фауке във вестникарска статия за хората от съпротивителното движение. Отново се заинтригувал, разбрал къде работи Фауке и позвънил. Някой го посъветвал да ме търси в ресторант „Скрьодер“.

Отново застинах и вече очаквах да ме разобличи. Но чух нещо много по-различно от онова, което си представях:

— Така и не успях да ти благодаря както трябва, задето попречи на Халгрим Дале да ме застреля онзи път. Ти ми спаси живота, Юхансен.

Втрещен, само вдигнах рамене, нямах сили да направя нищо друго.

Мускен смяташе, че когато съм го спасил, съм се показал като човек с морални устои. Защото сигурно съм имал причини да искам смъртта му: ако бяха открили трупа на Синдре Фауке, Мускен можеше да свидетелства, че аз съм най-вероятният убиец! Само кимнах в знак на съгласие. После ме погледна и ме попита дали се страхувам от него. Стори ми се, че няма какво да губя, и му разказах цялата история, както си беше.

Мускен слушаше внимателно, на няколко пъти се вторачи в мен с изцъкленото си око, за да провери дали лъжа, а от време на време поклащаше глава, но сигурно вярваше на повечето неща.

Приключих разказа си, поръчах още бира за двама ни, а той ми разказа за себе си: как съпругата му си намерила друг мъж с възможности да издържа и нея, и децата, докато той бил в затвора. Разбирал я, така даже било по-добре и за Едвард-младши, понеже нямало да израсне с баща-предател. Мускен звучеше примирен. Искал да се пробва в транспортния бранш, но не го взели на работа на местата, където кандидатствал за шофьор.

— Купи си собствен камион — посъветвах го аз. — И започни собствен бизнес, като мен.

— Нямам толкова пари — отвърна той и ме погледна крадешком. Бавно започваше да ми просветва. — А и банките не обичат особено бивши фронтоваци, до един ни мислят за бандити.

— Заделил съм малко пари. Ще ти дам назаем.

Не искаше да ги приеме, но аз настоях.

— Ще ти вземам лихва, то си е ясно! — продължих аз и тогава лицето му светна от радост. Но после пак стана сериозен — опасяваше се как ще ми се изплаща, преди да си стъпи на краката. И се наложи да му обяснявам, че лихвата няма да е голяма, почти символична. После поръчах още бира и след като я изпихме и се канехме да се прибираме всеки към дома си, си стиснахме ръцете и вече бяхме сключили сделка.

Сто и шеста глава

Осло, 3 август 1950 г.

… писмо с виенско клеймо в пощенската кутия. Сложих го пред себе си на кухненската маса и само го гледах. Името и адресът й бях написани на обратната страна. Бях изпратил писмо до болницата „Рудолф II“ през май с надеждата някой да знае къде се намира Хелена сега и да й го препрати. Не бях написал нищо, което би ни застрашало, и, естествено, не използвах истинското си име, заради вероятността писмото да попадне в неподходящи ръце. Все пак не смеех да се надявам на отговор. Та аз дори не знам дали съм искал да получа отговор, не и такъв, какъвто можеше да се очаква: омъжена съм с деца. Не, не исках такова писмо. Макар че точно това й пожелах, точно това исках да й се случи.

Боже мой, бяхме толкова млади, тя беше само на деветнадесет! А сега, като държах писмото в ръце, изведнъж всичко ми се стори толкова нереално, сякаш грижливият почерк, надписал плика, не можеше да има нищо общо с онази Хелена, за която мечтаех от шест години. Отворих писмото с треперещи пръсти, в очакване на най-лошото. Писмото бе дълго и го прочетох само преди няколко часа, но вече го знам наизуст.

Скъпи Урия,

Обичам те. Ще те обичам до края на живота си, напълно съм сигурна, но странното е усещането ми, че съм те обичала цял живот. Като получих писмото ти, плаках от радост, беше…

Хари отиде в кухнята с листовете в ръка, намери кафе в шкафа над мивката и сложи кафеварката на котлона, без да спира да чете. За щастливото им, но и болезнено, и горчиво събиране в един хотел в Париж. На следващия ден се сгодили.

Оттук нататък Гюдбран пишеше все по-рядко за Даниел и накрая сякаш Даниел съвсем изчезна.

Вместо това разказваше за влюбена двойка, която заради убийството на Кристофър Брокхард все още усеща как преследвачите дишат във врата й. Срещат се тайно в Копенхаген, Амстердам и Хамбург. Хелена знае за новата идентичност на Гюдбран, но дали е знаела и цялата истина за убийството на фронта, за ликвидацията на членовете на семейството на Фауке? Изглежда, не е било точно така.

След изтеглянето на съюзническите войски се сгодяват, а през 1955 година тя напуска Австрия. Сигурна е, че страната пак ще се напълни с „военнопрестъпници, антисемити и фанатици, които не са се поучили от грешките си“. Установяват се в Осло, където Гюдбран, все още под името Синдре Фауке, продължава да управлява малкото предприятие. През същата година ги венчава католически свещеник на скромна церемония в градината на Холменколен, където си купили голяма къща с парите, които Хелена взела от продажбата на шивашкия цех във Виена. Гюдбран пишеше, че са щастливи. Хари чу как водата свири и с изумление погледна изкипялото кафе.

Сто и седма глава

Държавната болница, 1956 г.

Хелена изгуби толкова много кръв, че животът й висеше на косъм, но за щастие лекарите се намесиха навреме. Изгубихме детето. Хелена бе неутешима, разбира се, макар да не спирам да й повтарям колко е млада и ще имаме други възможности. За жалост лекарят не е така оптимистично настроен. Той каза, че матката…

Сто и осма глава

Държавната болница, 12 март, 1967 г.

Дъщеричка. Ще се казва Ракел. Плаках много, а Хелена ме потупваше по бузата и каза, че пътищата Господни са…

Хари пак седна в хола и разтърка очи с ръка. Защо не се сети веднага, щом видя снимката на Хелена в стаята на Беатрис? Майка и дъщеря. Трябва да е бил напълно отвеян. Вероятно точно това е отговорът — отвеян. Та той виждаше Ракел навсякъде: по улиците в лицата на минаващите покрай него жени, по десетина телевизионни канала, зад барплота на някое кафене. Защо да обръща специално внимание на лицето й на някаква снимка на красива жена на стената?

Дали да се обади на Мускен и да поиска потвърждение за написаното от Гюдбран Юхансен, наричан още Синдре Фауке. Нужно ли бе? Все още не.

Хари пак погледна часовника. Защо прави това, защо бърза да прочете мемоарите, а не тръгне за срещата с Ракел в единадесет? Елен би му отговорила, но нея я няма, а и той не разполага с време да мисли какъв е отговорът в момента. Точно сега не разполага с време.

Разлисти напред до датата 7 октомври 1999 година. Оставаха само няколко страници до края на ръкописа. Хари усети как ръцете му лепнат от пот. Почувства пристъп от същото настроение, което бащата на Ракел пишеше, че е изпитал пред писмото на Хелена — нежелание накрая да се сблъска с неизбежното.

Сто и девета глава

Осло, 7 октомври 1999 г.

Умирам. След всичко преживяно странно е да разбера, че като човечето хора и аз ще умра от обикновена болест. Как да съобщя на Ракел и Олег? Тръгнах по улица „Карл Юхан“ и усетих как животът, който след смъртта на Хелена ми се струваше безполезен, изведнъж се превърна в нещо ценно за мен. Не защото не копнея да те видя, Хелена, а понеже задачата ми на тази земя досега бе пренебрегвана, и сега се оказва, че не ми остава време. Изкачих се на същото чакълесто възвишение като на 13 май 1945-а. Престолонаследникът все още не е излязъл на балкона, за да каже, че разбира. Той разбира само другите, които имат трудности. Не мисля, че ще излезе, май ни е предал.

После заспах, опрян до едно дърво, и сънувах дълъг и причудлив сън, като откровение. И като се събудих, старият ми спътник и приятел също се бе пробудил. Даниел се завърна. И знам какво иска той.

Колата изстена тежко, когато Хари яростно завъртя скоростния лост на заден ход, на първа, а после на втора скорост. И изрева като ранен звяр, когато той натисна и задържа педала за газта на пода. Мъж в народна носия притича по пешеходната пътека, пресичайки улица „Вибе“ и едва отърва обутия си в чорап крак от отпечатъка от почти гладката гума. На булевард „Хегдехауген“ имаше колона от автомобили в посока към центъра и Хари застана близо до оста, натискайки клаксона с надеждата колите от отсрещното платно да имат благоразумието да свият встрани. Тъкмо се справи с маневрите около лявата страна на лехата пред кафене „Лори“ и пред погледа му внезапно изникна светлосиня стена. Трамваят!

Беше твърде късно да спре, затова остави волана в посока напред, натисна леко спирачките, за да успее да задвижи задницата, и колата, занасяйки се по паважа, се удари с трамвая — лявата страна в лявата. Страничното огледало изчезна след кратък трясък, но звукът от дръжката на вратата, влачена от трамвая, бе продължителен и режещ.

— Мамка му, мамка му!

После се отърва от трамвая и колелетата се откъснаха от релсите, закрепиха се на асфалта и го понесоха напред към следващото кръстовище.

Зелено, зелено, жълто.

Даде газ до дупка, все още натискайки центъра на волана с напразната надежда някакъв си там клаксон да привлече вниманието на хора и автомобили на Седемнадесети май в десет и четвърт посред центъра на Осло. Изкрещя, настъпи педала за спирачката и докато колата отчаяно се опитваше да се закрепи на майката Земя, напред с пълна сила полетяха празни опаковки на касети, цигарени кутии и самият Хари Хуле. При спирането си удари главата в предното стъкло. На пешеходната пътека пред него се изсипа ликуваща тълпа хлапета, размахващи знамена. Хари потърка чело. Пред него се простираше паркът на Двореца, а алеята към Двореца тъмнееше от народ. От открития кабриолет в съседното платно той чуваше радиото и добре познатото директно предаване, всяка година едно и също:

— А сега кралското семейство маха от балкона към детското шествие и хората са се събрали на площада пред Двореца. Тълпата се радва особено много на популярния престолонаследник, който сега се прибра от САЩ, та той е…

Хари задържа съединителя, даде газ и се насочи към ръба на тротоара пред пешеходната зона.

Сто и десета глава

Осло, 16 октомври 1999 г.

Отново започнах да се смея. Даниел се смее, разбира се. Не разказах, че едно от първите неща, които той направи, след като се пробуди, бе да се обади на Сигне. Използвахме телефонния автомат в „Скрьодер“. И беше толкова сърцераздирателно забавно, че ни потекоха сълзи.

Тази нощ трябва да обмислим плана допълнително. Проблемът все още е как да се сдобия с оръжието, което ще ми свърши работа.

Сто и единадесета глава

Осло, 15 ноември 1999 г.

… проблемът най-после изглеждаше решен, се появи той: Халгрим Дале. Не ме учуди, дето се е пропил. Надявах се до последно да не ме познае. Явно е чувал слуховете, че съм загинал по време на бомбардировките на Хамбург, понеже ме взе за призрак. Разбра, че има нещо гнило, и ми поиска пари, за да си мълчи. Но онзи Дале, когото аз познавам, нямаше да успее да опази тайна и за всичките пари на света. Затова се погрижих да остана последният, с когото е разговарял. Не ми беше приятно да го правя, но все пак признавам: изпитах известно задоволство, като установих, че старият майсторлък не е съвсем забравен.

Сто и дванадесета глава

Осло, 6 февруари 2000 г.

В продължение на повече от петдесет години аз и Едвард се срещаме в ресторант „Скрьодер“ шест пъти годишно. Всеки първи вторник преди обяд всеки втори месец. Още го наричаме щабно съвещание, както едно време. Често съм се чудил какво ме свързва с Едвард, та ние сме толкова различни. Може би просто общата съдба. Преживели сме еднакви събития. И двамата воювахме на Източния фронт, и двамата изгубихме жените си, а децата ни пораснаха. Не знам какво е, но защо пък не? Най-важното за мен е, че винаги мога да разчитам на Едвард. Той, разбира се, никога няма да забрави как му помогнах след войната, а и по-късно съм му подавал ръка. Например в края на 60-те, когато алкохолизмът му и страстта да залага на конни състезания излязоха от контрол и той едва не изгуби целия си бизнес с камиони, ако не бях платил дълговете му.

Не, не е останало много от снажния войник, когото помня от Ленинград, но през последните години Едвард все пак се примири с мисълта, че животът му не се е стекъл така, както е очаквал, и се опитва да вземе най-доброто от него. Съсредоточил се е върху коня си и вече не пие и не залага, а се задоволява да раздава някой и друг съвет за отглеждането на коне.

Та като заговорих за съвети, той ми сподели, че Евен Юл го е питал дали е възможно Даниел Гюдесон все пак да е жив. Същата вечер се обадих на Евен и го попитах дали е изкуфял. В отговор ми разказа как преди няколко дена вдигнал слушалката на деривата в спалнята и подслушал някакъв мъж, който се представял за Даниел и изплашел до смърт съпругата му. Мъжът на телефона обещал да й се обади някой друг вторник. Евен смяташе, че е чул звуци, напомнящи на кафене, и бе решил да обикаля кафенетата всеки вторник, докато открие телефонния терорист. Не очакваше полицията да се заеме с такава дреболия и не бе обсъждал въпроса със Сигне, за да не се опитва да го разубеждава. Наложи се да захапя опакото на ръката си, за да не избухна в смях, и му пожелах успех. Старият идиот!

След като се пренесох в този апартамент, не се виждам с Ракел, но си говорим по телефона. Май и двамата вече сме се уморили да воюваме. Аз се отказах да й обяснявам какво ни причини, на мен и на майка си, като се омъжи за този руснак от старо болшевишко семейство.

— Знам, че го преживя като предателство — казва тя. — Но това е минало, нека да не говорим за това.

Не е минало. Вече нищо не е просто минало.

Олег питал за мен. Той е чудесно момче. Само се моля да не стане толкова упорит и своенравен като майка си. Това го е наследила от Хелена. Двете толкова си приличат, че очите ми се насълзяват, като пиша тези редове.

Едвард ми позволи да остана във вилата му следващата седмица. Тогава ще изпробвам пушката. Даниел се радва.

Светофарът светна зелено и Хари даде газ. Колата се разтресе, когато предните колела се удариха в ръба на тротоара; после направи тромав скок и се понесе по тревата. Пешеходната зона гъмжеше от народ, затова Хари продължи да се носи по тревата. Колата се затътри между малкото езеро и четирима младежи, решили да закусят на одеяло в парка. В огледалото видя мигаща синя светлина. До караулната вишка вече се бях скупчили хора и Хари спря, изскочи от колата и се затича към огражденията около площада пред Двореца.

— Полиция! — викаше той и си пробиваше път през тълпата. Застаналите най-отпред, вероятно станали на разсъмване, за да си осигурят място до оркестъра, му правеха път с неохота. Прескочи огражденията, някакъв гвардеец се опита да го спре, но Хари блъсна ръката му, извади светкавично полицейската си карта и се устреми към откритата площ.

Под подметките му хрущеше чакъл. Обърна гръб към детското шествие, което в този момент дефилираше под балкона на Двореца, а кралското семейство махаше под фалшивите звуци на „I’m just a Gigolo“105. Вторачи се в стената от грейнали усмихнати лица и знамена в червено, бяло и синьо. Очите му сновяха по редиците от хора: пенсионери, чичковци с фотоапарати, бащи с малчугани на раменете, но никъде не се виждаше Синдре Фауке. Гюдбран Юхансен. Даниел Гюдесон.

— Мамка му, мамка му! — викаше той най-вече заради обзелата го паника.

Но някъде там, пред загражденията все пак мерна познато лице. На работа в цивилно облекло, с уоки-токи и с непрозрачни слънчеви очила. Значи е послушал Хари и е решил да подпомогне семейните си колеги си за сметка на кръчмата „Скотсман“.

— Халвуршен!

Сто и тринадесета глава

Осло, 17 май 2000 г.

Сигне е мъртва. Екзекутирах я като предателка преди три дена, куршум прониза лицемерното й сърце. След като толкова дълго проявявах завидна решителност, се разколебах, когато Даниел ме напусна след изстрела. Остави ме объркан и самотен, позволих на съмненията да ме нападнат и прекарах ужасна нощ. Болестта влоши нещата още повече. Изпих три хапчета от онези, дето доктор Бюер ми поръча да взимам само по едно, и въпреки това болките бях непоносими. Но накрая заспах и на следващия ден се събудих отново с Даниел до себе си и с подновена смелост. Това бе предпоследният етап и ние продължаваме да се съвещаваме непринудено.

Ела на кладата по късна доба

и виж как пламък силен аленее.

Очаква вярност и във гроба

водачът, що победата копнее.

Наближава денят, когато Голямата Измяна ще бъде отмъстена. Не се страхувам.

Най-важното, разбира се, е Измяната да стане всеобщо достояние. Ако неподходящ човек открие тези мемоари, рискувам да бъдат унищожени или укрити поради опасения от реакцията на хората. За всеки случай оставям някои следи на млад полицай от Полицейската служба за сигурност. Остава да видим колко интелигентен ще се окаже той, но интуицията ми подсказва, че все пак е човек, който умее да мисли самостоятелно.

Последните дни се оказаха доста драматични.

Започна се от деня, в който реших да приключа със Сигне. Тъкмо й се обадих и я предупредих, че съм тръгнал да я взема, на излизане от ресторант „Скрьодер“ през голямата витрина на уличното кафене от другата страна на улицата видях лицето на Евен Юл. Престорих се, че не съм го забелязал, и продължих пътя си, но очаквах той да се досети за някои неща, стига само да се позамисли.

Вчера ме посети полицаят. Надявах се подхвърлените му от мен следи да не са толкова явни и да не успее да проумее връзките между събитията, преди да съм приключил със задачата си. Но се оказа, че е разбрал за пребиваването на Гюдбран Юхансен във Виена. Следователно трябваше да спечеля време, поне още четиридесет и осем часа. Затова му разказах история за Евен Юл, която си бях съчинил именно, за да ми послужи в подобна ситуация. Описах му Евен като наранена душа, достойна за съжаление, защото Даниел се е вселил в него. От една страна, историята щеше да насочи полицаите към идеята, че зад всичко стои Юл — той е виновен и за убийството на Сигне. От друга, представляваше начин инсценираното самоубийство, което планирах за Юл, да изглежда по-достоверно.

Полицаят си тръгна и аз веднага се захванах за работа. Евен Юл не изглеждаше особено учуден, когато днес отвори вратата и ме видя на стъпалата пред дома му. Остана загадка дали защото бе обмислил основно положението, или защото вече просто не бе в състояние да се учудва. Та той изглеждаше вече мъртъв. Опрях нож до гърлото му и го уверих, че ще го заколя с такава лекота, с каквато заклах кучето му, понечи ли да мръдне. За да се убедя, че разбира какво му говоря, отворих чувала за смет, който носех със себе си, и му показах животното. Качихме се в спалнята и той не се възпротиви, като му заповядах да стъпи на стола и да завърже кучешката каишка за куката на тавана.

— Не желая полицията да разполага с допълнителни улики, преди да съм приключил, затова това трябва да изглежда като самоубийство — обясних му аз. Но той не реагира, имаше напълно равнодушен вид. Кой знае дали пък не му направих услуга?

Заличих отпечатъците от пръстите си, пъхнах чувала с кучето във фризера, а ножовете — в килера. Всичко вървеше по план: остана ми само да проверя спалнята за последен път, но неочаквано чух шум от хрущящ чакъл и видях полицейска кола край пътя. Беше спряла, сякаш чакаше нещо и аз предусетих, че ще ме хванат натясно. Гюдбран, естествено, изпадна в паника, но за щастие Даниел се намеси и бързо намери изход.

Извадих ключовете от другите две спални, единият от тях съвпадаше с ключа на стаята, където бе обесен Евен. Оставих ключа на пода от вътрешната страна на вратата, а извадих оригиналния и с него заключих отвън. После го смених с ключа, който не пасва — този, втория — като го пъхнах в ключалката от външната страна. Накрая преместих оригиналния ключ в ключалката на другата спалня. Всичко това ми отне няколко секунди. Спокойно слязох на първия етаж и набрах номера на мобилния телефон на Хари Хуле.

И в следващия миг той влезе в къщата.

Макар да усещах как смехът ми напира, смятам, че успях да се престоря на изненадан. Вероятно защото наистина изпитвах лека изненада. Един от полицаите ми изглеждаше познат. Видях го онзи път в парка на Двореца. Но не допускам да ме е разпознал. Вероятно защото тогава видя Даниел. И, да, не забравих да изтрия отпечатъците от пръстите си по ключовете.

— Хари! Какво правиш тук? Всичко наред ли е?

— Слушай, съобщи по уоки-токито си, че…

— А?

Училищният духов оркестър на Болтельока минаване покрай тях с шумни барабани, които се опитваха да пробият въздуха с ударите си.

— Казвам ти да… — извика Хари.

— А? — отговори Халвуршен.

Хари дръпна уоки-токито:

— Я слушайте внимателно, до всички идиоти. Оглеждайте се за мъж на седемдесет и девет години, синеок, с бяла коса. Вероятно е въоръжен, повтарям, въоръжен и изключително опасен. Налице е съмнение, че подготвя покушение, затова огледайте отворените прозорци и откритите покриви в района. Повтарям…

Хари повтори съобщението, а Халвуршен го гледаше втрещен с полуотворена уста. Хари приключи и му хвърли уоки-токито.

— Сега е твоя работа да прекратиш тържеството за Седемнадесети май, Халвуршен.

— Какво?

— Ти си на работа, а аз изглеждам сякаш… идвам от кръчмата. Няма да ме послушат.

Халвуршен огледа небръснатия Хари, омачканата му, накриво закопчана риза, а после и обувките на бос крак.

— Кой няма да те послуша?

— Наистина ли все още не си загрял за какво говоря? — изръмжа Хари и посочи с треперещ пръст.

Сто и четиринадесета глава

Осло, 17 май 2000 г.

Утре. От четиристотин метра. И преди съм успявал. Паркът ще бъде току-що раззеленен, така изпълнен с живот, никой няма да мисли за смъртта. Но аз съм разчистил пътя за куршума. Мъртво дърво без корона. Куршумът ще се появи от небето; той ще посочи като Божи пръст потомъка на предателя и всички ще видят как постъпва Той с онези, които не са с чисти сърца. Изменникът обяви, че обича страната си, но я напусна, помоли ни да я спасим от нашествениците от изток, а после ни заклейми като предатели.

Халвуршен тичаше към входа на Двореца, а Хари остана на открития терен и не спираше да се върти в кръг като пиян. За няколко минути ще опразнят балкона на Двореца, първо трябва важните особи да вземат решения, за които после ще отговарят, не може да отменят празника просто така, понеже някакъв провинциален полицай е говорил със съмнителен колега. Погледът му се плъзна над тълпата, обходи я нагоре-надолу, без да знае какво точно търси.

Ще се появи от небето.

Вдигна очи. Зелени дървета. Никой няма да мисли за смъртта. Толкова са високи, а короните им — така гъсти, че дори с добър оптичен мерник не е възможно да стреля от съседните къщи.

Хари затвори очи. Устните му се раздвижиха. Помогни ми, Елен.

Разчистих пътя.

Защо работниците от управата на парка изглеждаха толкова учудени, като мина край тях на онова място вчера? Дървото. То нямаше листа. Отвори очи, погледът му се плъзна над върховете на дърветата и той го видя: кафявия мъртъв дъб. Хари усети как сърцето му заблъска в гърдите. Обърна се, едва не настъпи един барабанчик и се затича към Двореца. Стигна до мястото на линията между дървото и балкона и се спря. Погледна дървото. Зад голите му клони се извисяваше гигант от ледено синьо стъкло. Хотелът на САС. Ама разбира се. Толкова е лесно. Един-единствен куршум. Никой няма да реагира на пукот на Седемнадесети май. После спокойно ще слезе на оживената рецепция и ще излезе на пълните улици, където ще изчезне. А после? Какво следва?

Нямаше време сега да мисли за това, нужно е да действа. Да действа. Но той е толкова уморен. Вместо превъзбуда Хари усети внезапно желание да си тръгне, да се прибере у дома, да си легне, да се наспи, да се събуди и да го посрещне нов ден, в който нищо от това не се е случвало, всичко е било само сън. Сепна се от звука на сирената на минаваща покрай него линейка. Пищенето й разцепи завесата от духова музика.

— Мамка му, мамка му!

После се затича.

Сто и петнадесета глава

„Радисън САС“, 17 май 2000 г.

Старецът се облегна на прозореца; със свити в коленете крака, хвана пушката с две ръце и се заслуша в сирената на бавно отдалечаващата се линейка. Закъсняла е, помисли си той. Всички ще умрат. Пак повърна. Повече кръв. От болка почти загуби съзнание и после лежа, свит на кълбо, върху пода в банята и чака хапчетата да подействат. Взе четири. Болките утихнаха, само го пронизаха за последен път, сякаш за да му напомнят, че скоро пак ще се завърнат, а банята отново прие нормалните си форми. Едната от двете бани. С бълбукаща вана. Или беше парна баня? Поне имаше телевизор и той го включи. Звучеше националния химн, гърмяха песни във възхвала на краля, а празнично натъкмени репортери съобщаваха по всички канали за детското шествие.

Сега седеше в хола, а слънцето висеше от небето като огромен пламък и осветяваше всичко. Знаеше, че не бива да гледа направо в пламъка, защото ще го заслепи и няма да види руските снайперисти, които се промъкват в снега някъде там из ничията земя.

— Виждам го — прошепна Даниел. — Един часа, на балкона точно зад мъртвото дърво.

Дървета ли? Та нали сред унищожения от бомбите терен няма дървета. Принцът излезе на балкона, но не казва нищо.

— Ще се измъкне! — извика нечий глас, май беше Синдре.

— Няма — възрази Даниел. — Нито един проклет болшевик няма да се измъкне.

— Разбра, че сме го видели, ще се скрие в падината.

— Няма — повтори Даниел.

Старецът опря пушката о ръба на отворения прозорец. Използва отвертка, за да развие болтовете на прозореца, който едва се открехваше. Какво му обясни момичето от рецепцията онзи път? Било така, защото на гостите можело „да им хрумне някоя глупост“. Погледна през оптичния мерник. Хората там долу изглеждаха съвсем дребни. Коригира разстоянието. Четиристотин метра. Когато стреляш от горе на долу, трябва да съобразиш, че гравитацията влияе на куршума, променя траекторията му. Но Даниел го знае, Даниел знае всичко.

Старецът погледна часовника. Единадесет без петнадесет. Време е. Опря буза о тежкия, студен приклад, хвана дръжката на пушката малко по-напред с лявата ръка. Отново притвори леко лявото си око. Площта на балкона запълваше мерника. Виждаше черни костюми и цилиндри. Откри търсеното лице. Наистина си приличаха. Същото младежко лице като през 1945 година.

Даниел действаше още по-тихо и се прицелваше внимателно. От устата му вече почти не излизаше пара.

Пред балкона, извън фокус, мъртвият дъб протягаше към небето черни клони — същински пръсти на вещица. На един от клоните бе кацнала птица. Точно в центъра на мушката. Старецът се раздвижи неспокойно. Преди малко не беше там. Сигурно скоро ще поеме по своя път. Свали пушката и отново вдиша с болните си дробове.



Хари удари ядосано волана и още веднъж завъртя ключа за колата.

— Пали, пущина такава! Иначе още утре отиваш за скрап.

Колата запали с рев и се понесе сред пръски от кал и хвърчащи стръкчета трева. Хари направи рязък десен завой до езерцето. Младежите, налягали на платнището, вдигнаха бутилките с бира и се разнесоха викове „Ей, ей!“, докато Хари се насочи към хотела на САС. С ревящия мотор на първа скорост и с ръка върху клаксона успешно си проправяше път надолу по претъпканата пешеходна зона, но най-долу в парка внезапно иззад едно дърво изскочи детска количка и той сви наляво, завъртя волана в обратна посока, а колата — на 180 градуса, и едва успя да избегне оградата пред оранжериите. Автомобилът се озова странично пред набиващо спирачки такси с норвежки знаменца и брезови листа по решетката на радиатора, но Хари натисна педала за газта и успя да се измъкне покрай идващите срещу него коли.

Спря пред въртящите се врати на хотела и изскочи от колата. Влезе с гръм и трясък в оживената рецепция. Настана онази едносекундна тишина, в която всички се чудят дали ще им се случи нещо изключително. Но се оказа просто някакъв препил мъж на Седемнадесети май: бяха го виждали и преди и данданията отново се усили. Хари се втурна към едно от идиотските „очи“.

— Добър предобед — поздрави глас зад него. Две повдигнати вежди под светла къдрава коса с вид на перука го измериха от глава до пети. Хари погледна табелката с името й. — Бети Андресен, това, което ще ви кажа, не е глупава шега, така че слушайте внимателно. Полицай съм и в хотела ви има атентатор.

Бети Андресен погледна високия, недотам спретнат мъж със зачервените очи, когото веднага взе за пияница, луд или и двете. Разгледа представената й служебна карта. Пак го погледна. Продължително.

— Име? — попита тя.

— Казва се Синдре Фауке.

Пръстите й заиграха по клавиатурата.

— За жалост няма човек с такова име в хотела.

— Мамка му! Опитайте с Гюдбран Юхансен.

— Няма и Гюдбран Юхансен, господин Хуле. Вероятно сте сбъркали хотела?

— Не! Тук е, точно сега е в стаята.

— Значи сте разговаряли с него?

— Не, не, аз… нямам време да обяснявам.

Хари закри лице с ръка.

— Да видим, трябва да помисля. Трябва да е на горните етажи. На колко етажа е хотелът?

— Двадесет и два.

— А колко от настанените над десетия етаж не са оставили ключовете си на рецепцията?

— Боя се, че са доста.

Хари вдигна ръце във въздуха и се втренчи в нея:

— Разбира се — прошепна той. — Това е работа на Даниел.

— Моля?

— Проверете за Даниел Гюдесон.



Какво ще стане след това? Старецът не знаеше, за него след това времето не съществуваше. Поне досега бе така. Нареди четири патрона върху перваза на прозореца. Слънчевите лъчи се отразяваха в жълто-кафявия блед метал на гилзите.

Пак погледна през мерника. Птицата продължаваше да стои там. Разпозна я. Имат едно и също име. Насочи мерника към тълпата. Плъзна поглед нагоре и надолу по ивицата хора до загражденията. Докато се спря на нещо познато. Наистина, би ли могло…? Центрира фокуса. Да, няма съмнение, че е Ракел. Какво прави тя на дворцовия площад? А, ето го и Олег. Май идва от детското шествие. Ракел протяга ръце и го вдигна над загражденията. Много е силна тази Ракел. Има силни ръце. Като майка си. Сега се насочват към караулната вишка. Ракел поглежда часовника, май чака някого. Олег е облечен с якето, което му подари за Коледа. Дядовото яке, така го нарича той. Вече е започнало да му окъсява.

Старецът се подсмихна. Значи ще трябва да му купи ново за есента.

Този път болките се появиха без предупреждение и той безпомощно се опита да си поеме въздух.

Пламъкът се спусна над тях и сенките им запълзяха приведени към него по стените на окопа.

Причерня му, но точно преди да усети, че ще потъне в тъмнината, болките отново отслабнаха. Пушката се бе свлякла на пода, а ризата му — залепнала по тялото заради избилата пот.

Изправи се, пак опря пушката о ръба на прозореца. Птицата беше отлетяла. Откриваше се пълна видимост за стрелба.

Съвсем младото лице изпълни отново оптическия мерник. Момчето навярно е студент. И Олег ще следва. Това последно каза на Ракел. Това последно каза и преди да застреля Бранхауг. Онзи ден намина в дома си в квартал Холменколен, за да си вземе няколко книги. Ракел я нямаше вкъщи. Отключи си, влезе и съвсем случайно забеляза плика на писалищната маса. С емблемата на руското посолство. Прочете го, остави го и се взря през прозореца в градината, в снежинките, останали след проливния дъжд — последни издихания на зимата. Разтърси се из чекмеджетата на бюрото. И намери другите писма, с емблемата на норвежкия посланик в Русия, а също и други — неофициални, написани на салфетки и откъснати листове от бележник, подписани от Бернт Бранхауг. И се сети за Кристофър Брокхард.

Нито един проклет руснак няма да стреля по патрулите ни тази вечер. Старецът вдигна предпазителя. Усети странно спокойствие. Току-що си спомни с каква лекота преряза гърлото на Брокхард. И застреля Бранхауг. Дядовото яке, ново дядово яке. Издиша въздуха от дробовете си и сложи пръст върху спусъка.



Въоръжен с универсална магнитна карта за всички стаи в хотела, Хари атакува асансьора и провря крака си между вратите, които тъкмо се затваряха. Пак се отвориха. Погледнаха го озадачени лица.

— Полиция! — извика Хари. — Всички вън!

Сякаш училищният звънец възвести началото на голямото междучасие, но вътре остана мъж на около петдесет години, с черна козя брада над костюм на сини райета с широка лента за Седемнадесети май на гърдите и тънък слой пърхот по раменете:

— Уважаеми господине, ние сме норвежки граждани и Норвегия всъщност не е полицейска държава!

Хари го заобиколи, влезе в асансьора и натисна копчето за 22-ия етаж.

Но козята брада не беше приключил:

— Дайте ми аргумент защо аз като данъкоплатец трябва да се примиря с… Хари извади служебния пистолет на Вебер от кобура на рамото си:

— Тук имам цели шест аргумента, данъкоплатецо. Вън!



Времето бързо тече и настъпва нов ден. В утринната зора ще го видим по-добре дали е приятел, или враг.

Враг, враг. Рано или късно ще го пипна.

Дядовото яке.

Млъквай, след това няма нищо!

Лицето в оптическия мерник изглежда толкова сериозно. Усмихни се, момче.

Измяна, измяна, измяна!

Спусъкът е хлътнал толкова навътре, че вече не оказва никаква съпротива. Моментът на натискането на спусъка се намира нейде из ничията земя. Не мисли за пукота и отката, просто натисни още малко, пък да става каквото ще.

Трясъкът го хвана напълно неподготвен. За частица от секундата настъпи пълна тишина. После се разнесе ехото и над града, и над неочакваното заглъхване на хиляди звуци, които в същия миг онемяха, плъзна вълна от викове и глъчка.



Хари тичаше по коридорите на 22-ия етаж, когато чу гърмежа. — Мамка му! — изсъска той.

Стените от двете му страни го караха да се чувства като във фуния. Врати. Снимки, сини кубински мотиви. Крачките му почти не се чуваха по дебелия килим. Чудесно. Хубавите хотели мислят как да заглушат звуците. А добрите полицаи — какво да сторят. Мамка му, мамка му, млечна киселина в мозъка. Машина за лед. Стая 2254, стая 2256. Нов изстрел. Луксозният апартамент.

Сърцето му блъскаше в гърдите като побесняло. Хари застана до вратата и мушна магнитната карта в ключалката. Чу се тихо бръмчене. Последва щракване и индикаторът на ключалката светна в зелено. Хари предпазливо натисна дръжката на вратата.

Полицаите са длъжни да се придържат към ясно установена процедура в такива случаи. Хари е посещавал такъв курс и ги е изучавал. Не възнамерява да се съобрази с нито едно от правилата.

Бутна врата, втурна се вътре, хванал с две ръце пистолета, насочен напред, и застана на колене до вратата към хола. В стаята струеше обилна светлина, заслепяваше го и гореше в очите му. Отворен прозорец. Слънцето зад стъклото сияеше като ореол около главата на побелелия мъж, който бавно се обърна.

— Полиция! Пусни оръжието! — извика Хари.

Зениците на Хари се присвиха и от светлото петно изпълзя силуетът на пушка, насочена срещу него.

— Пусни оръжието! — повтори той. — Направи онова, за което дойде, Фауке. Мисията е изпълнена. Всичко свърши.

Изглеждаше необяснимо, но отвън духовите оркестри продължаваха да свирят, сякаш нищо не се е случило. Старецът вдигна пушката и опря приклада о бузата си. Очите на Хари свикнаха със светлината и той се вторачи в дулото на оръжието, което досега бе виждал само на снимки.

Фауке промърмори нещо, но нов трясък, този път по-отчетлив и по-ясен заглуши думите му.

— По д… — прошепна Хари.

Видя как във въздуха отвън, зад Фауке, се издига като бяло мехурче от комикс облак дим от вала с оръдията на крепостта „Акершхюс“. Салютите по случай Седемнадесети май. Значи е чул техните залпове! До Хари стигнаха викове „ура“. Пое си въздух през носа. В стаята не миришеше на изгорял барут. Разбра, че Фауке не е стрелял. Все още не. Стисна дръжката на револвера и погледна набръчканото лице, което го гледаше втренчено над мушката. Не ставаше дума само за неговия собствен живот и за живота на стареца. Инструкцията бе повече от ясна.

— Идвам от улица „Вибе“. Прочетох дневника ти — подхвана Хари, — Гюдбран Юхансен. Или сега разговарям с Даниел?

Хари стисна зъби и се опита да огъне пръста си около спусъка.

Старецът пак измърмори нещо.

— Какво казваш?

— Passwort — сега гласът му бе дрезгав и напълно неузнаваем.

— Не го прави — настоя Хари. — Не ме принуждавай.

По челото на Хари се спусна капка пот, продължи по носа му и накрая увисна на върха, където сякаш не успя да вземе решение накъде ще върви. Хари промени захвата на пистолета.

— Passwort — повтори старецът.

Хари виждаше, че пръстът му опира до спусъка. Усети как го скова смъртен страх.

— Недей — предупреди Хари. — Не е твърде късно.

Но знаеше, че е лъжа. Всъщност вече бе твърде късно. Старецът беше отвъд разума, отвъд този свят, отвъд този живот.

— Passwort.

Скоро всичко щеше да приключи и за двамата, просто отново времето се точеше както на Бъдни вечер, преди…

— Олег — обади се Хари.

Пушката стоеше насочена право срещу главата му. В далечината се чу клаксон. По лицето на стареца премина спазъм.

— Паролата е Олег — уточни Хари.

Пръстът вече не натискаше спусъка.

Старецът отвори уста, за да каже нещо.

Хари притаи дъх.

— Олег — потвърди старецът. Прозвуча като полъх от сухите му устни.

После Хари така и не успя да го обясни, но го видя: старецът умря в същия миг. И след секунда, иззад бръчките, към Хари гледаше вече детско лице. Пушката не бе насочена към него и Хари свали револвера. После протегна предпазливо ръка и я плъзна по раменете на стареца.

— Обещаваш ли? — едва се долавяше гласът му. — Че те няма…

— Обещавам — отвърна Хари. — Лично ще се погрижа да не се разгласяват никакви имена. Олег и Ракел няма да пострадат от случая.

Старецът изгледа Хари продължително. Пушката се стовари с трясък на пода, а после се строполи и той.

Хари извади пълнителя от пушката и го остави на дивана, чак тогава набра номера на рецепцията и помоли Бети да повика линейка. Позвъни на Халвуршен и му съобщи, че опасността е преминала, пренесе стареца на дивана, седна на един стол и зачака.

— Накрая го пипнах — прошепна старецът. — За малко да се измъкне, знаеш ли. В падината.

— Кого пипна? — Хари дръпна силно от цигарата.

— Даниел, как кого. Накрая го пипнах. Хелена имаше право. През цялото време бях по-силния.

Хари изгаси цигарата и застана до прозореца.

— Умирам — прошепна старецът.

— Знам — каза Хари.

— Стои на гърдите ми. Виждаш ли го?

— Какво да видя?

— Порът.

Но Хари не виждаше никакъв пор. Виждаше как бял облак премина по небето като разсеяно съмнение, виждаше как норвежките знамена се развяват на всички пилони в града и как край прозореца прелетя сива птичка. Но не видя никакъв пор.

Загрузка...