Червеношийката

Девета глава

Заревото осветяваше сивото нощно небе и то заприлича на мръсно платнище, опънато над безутешния гол пейзаж, който ги заобикаляше от всички страни. Изглежда руснаците започваха офанзива или пък само блъфираха — тези неща ставаха ясни чак впоследствие. Гюдбран лежеше на ръба на окопа със сгънати под себе си крака, държеше пушката с две ръце, слушаше далечните глухи гърмежи и наблюдаваше как пламъците се стрелват надолу. Знаеше, че не бива да ги гледа, защото ще го заслепят и няма да успее да различи руските снайперисти, промъкващи се през снега нейде там, в ничията земя. Но той така или иначе не е виждал нито един от тях, само стреляше по чужди указания. Както и сега.

— Ей там има един!

Каза го Даниел Гюдесон, единственото градско момче в отряда. Останалите идваха от равнинни местности. Някои от широки, други — от сенчести и безлюдни долини, каквото бе родното място и на Гюдбран. Но не и Даниел. Не и Даниел Гюдесон с високото, чисто чело, искрящите сини очи и бялата усмивка. Той бе като свален от рекламен плакат. Идваше от място с възможности.

— Два часа, в ляво от гъсталака — посочи Даниел.

Гъсталак ли? Едва ли можеше да се говори за гъсталак в опустошения от бомбите терен. Е, можеше, преди да почнат да стрелят другите. Тряс, бум, фиу. Всеки пети куршум описваше парабола като огнена искра. Огън, оставящ дири. Куршумът летеше в мрака, но сякаш бързо се изморяваше, защото скоростта му отслабваше и той меко се приземяваше някъде там. Така поне изглеждаше. Гюдбран си помисли, че такъв бавен куршум е негоден да убие някого.

— Ще се измъкне! — извика озлобен, изпълнен с омраза глас. Беше на Синдре Фауке.

Лицето му почти се сливаше с камуфлажната униформа и малките му, близко разположени очи се взираха в мрака. Идваше от далечен чифлик в горната част на долината Гюдбрансдален, най-вероятно в теснина, която слънцето никога не огрява и затова той е много блед. Гюдбран не знаеше защо Синдре се е записал фронтовак, но бе чул за участието на родителите му и на двамата му братя в Националното обединение10: носели ленти около ръцете и издавали съселяни, заподозрени, че са йосинги11. По думите на Даниел и те, доносниците, един ден ще усетят камшика, както и всички останали, които само се възползват от войната, за да се сдобият с привилегии.

— Няма — прошепна Даниел и опря брадичката си о приклада. — Нито един проклет болшевик няма да се измъкне.

— Той знае, че го видяхме — настоя Синдре, — и ще се скрие в онази падина.

— Няма — възрази Даниел и се прицели.

Гюдбран се вторачи в сивкавобелия мрак. Бял сняг бели камуфлажни униформи, бели пламъци. Небето отново се освети. Различни сенки прибягваха по скриптящия сняг. Гюдбран отново вдигна поглед. Жълти и червени отблясъци на хоризонта, последвани от няколко далечни тътнежа. Толкова нереално, почти като на кино, само дето беше тридесет градуса под нулата и нямаше кого да прегърнеш. Дали пък този път наистина не предприемаха офанзива?

— Много си муден, Гюдесон, ще се измъкне — Синдре плю в снега.

— Няма — изрече Даниел още по-тихо и продължи да се прицелва. От устата му вече почти не излизаше пара.

Последва силно, пронизително изсвирване, предупредителен вик и Гюдбран се хвърли върху покритото с лед дъно на окопа, разперил две ръце над главата си. Отвесната стена се разклати. Посипаха се кафяви, замръзнали буци пръст, една от тях улучи каската на Гюдбран и тя се свлече над очите му. Той изчака да се увери, че повече нищо няма да пада от небето и надигна каската. Всичко бе утихнало и по лицето му се бе полепил тънък бял воал от снежинки. Твърдят, че никога не чуваш улучилата те граната, но Гюдбран, видял резултата от доста свирещи гранати, знаеше, че това не е самата истина. Пламък освети окопа и постепенно той успя да различи бледите лица на останалите и сенките им по стените на окопа, сякаш пълзящи приведени към него. Но къде беше Даниел? Даниел!

— Даниел!

— Пипнах го — обади се Даниел. Продължаваше да лежи горе на ръба на окопа. Гюдбран не вярваше на очите си.

— Какво казваш?

Даниел се спусна в окопа и изтупа снега и буците пръст от себе си. По лицето му грееше широка усмивка.

— Нито един проклет руснак няма да стреля по патрулите ни тази вечер. Турмуд е отмъстен. — Той заби токовете си в ръба на окопа, за да не се подхлъзне по коварно гладкия лед.

— Друг път! — възкликна Синдре. — Друг път си го уцелил, Гюдесон. Видях как руснака изчезна долу в падината.

Малките му очи шареха от човек на човек, за да разберат дали някой от тях вярва на хвалбите на Даниел.

— Правилно — съгласи се Даниел. — Но след два часа ще се развидели и той знаеше, че трябва да излезе оттам преди това.

— Именно, и се опита да излезе твърде рано — побърза да уточни Гюдбран. — Излезе от другата страна, нали, Даниел?

— Рано или не — усмихна се Даниел, — щях да го пипна при всички случаи. Синдре изсъска:

— А сега си затваряй голямата уста, Гюдесон.

Даниел вдигна рамене, провери патронника и зареди отново. После се обърна, метна пушката на рамо, заби ботуша си в заледената стена и отново се озова на ръба на окопа.

— Дай ми лопатата си, Гюдбран.

Даниел я пое и се изправи в цял ръст. В бялата зимна униформа силуетът му се открояваше на фона на черното небе, а пламъците сякаш образуваха ореол над главата му.

Изглежда като ангел, помисли си Гюдбран.

— Какво, по дяволите, правиш, човече? — извика Едвард Мускен, техният командир. Сдържаният мьондалец рядко повишаваше глас на ветераните, каквито бяха Даниел, Синдре и Гюдбран. Най-често при грешка новобранците си патеха от гнева му. Слушаха конското, спасило живота на мнозина от тях. Сега Едвард Мускен се бе втренчил в Даниел с едното си изцъклено око, което никога не затваряше. Даже и когато спеше. Гюдбран сам бе свидетел.

— Осигури си прикритие, Гюдесон! — извика командирът.

Но Даниел само се усмихна и в следващия миг изчезна, единствено парата от устата му се видя за частица от секундата. После пламъкът се скри зад хоризонта и всичко отново потъна в мрак.

— Гюдесон! — извика Едвард и се изкатери до ръба. — Мамка му!

— Виждаш ли го? — попита Гюдбран.

— Изчезна.

— Какво щеше да прави този умник с лопатата? — попита Синдре и погледна Гюдбран.

— Не знам — сви рамене Гюдбран. — Може би да форсира бодливата тел.

— И как ще я форсира?

— Не знам — на Гюдбран не му се нравеше втренченият поглед на Синдре; напомняше му за един друг селянин, който преди време служи тук. Накрая полудя, напика обувките си една нощ, преди да отиде на пост и после се наложи да му ампутират всички пръсти. Но сега онзи се намираше в Норвегия, така че може би в се пак не беше откачен. Във всеки случай имаше същия втренчен поглед.

— Например е искал да се поразходи из ничията земя — предположи Гюдбран.

— Знам какво има от другата страна на бодливата тел, питам защо му е да ходи там.

— Вероятно гранатата му е замаяла главата — подхвърли Халгрим Дале. — Нищо чудно да се е побъркал.

Халгрим Дале бе най-младият в отряда, само осемнадесетгодишен. Никой нямаше представа защо се е записал доброволец. От авантюризъм, допускаше Гюдбран. Дале твърдеше, че боготвори Хитлер, но не разбираше нищо от политика. Според Даниел Дале е избягал от бременна девойка.

— Ако руснакът е жив, ще го застреля, преди да е изминал и петдесет метра — предрече Едвард Мускен.

— Даниел улучи — прошепна Гюдбран.

— В такъв случай ще го застреля някой друг — заключи Едвард, бръкна под камуфлажното си яке и извади от вътрешния си джоб тънка цигара. — Днес там гъмжи от руснаци.

Държеше кибритената клечка скрита в шепата си и отривисто я драсни по грапавата повърхност на кутийката. Сярата пламна при втория опит и Едвард успя да запали цигарата, дръпна от нея и я подаде мълчаливо на следващия. Мъжете внимателно си дръпваха и я даваха на съседа си. Никой не продумваше, сякаш всички бяха потънали в мислите си. Но Гюдбран знаеше, че и те като него се ослушват.

Изминаха десет минути, без да чуят и звук.

— Навярно ще бомбардират със самолети Ладожкото езеро — изрази съмненията си Халгрим Дале.

Всички бяха чували слуховете за руснаци, които бягат от Ленинград по заледеното езеро. Но пък благодарение на леда генерал Жуков получаваше провизии в обсадения град.

— Сигурно в града вече умират от глад — Дале кимна на изток.

Но Гюдбран слушаше такива приказки, откакто го изпратиха тук преди почти година, а те в се още дебнеха някъде там и стреляха по теб, щом си подадеш главата над ръба на окопа. Миналата зима всеки ден в окопите им идваха руски дезертьори с ръце на тила. Беше им дошло до гуша и решаваха да се предадат на врага за малко храна и топлина. Но и дезертьорите вече оредяха, а двамата гологлави нещастници, дошли предната седмица, не скриха недоверието си, виждайки, че и норвежците са мършави като тях.

— Двадесет минути. Няма да се върне — отсече Синдре. — Убили са го. Като куче.

— Затваряй си устата! — Гюдбран пристъпи към Синдре, който тутакси се изправи. Синдре, макар и с цяла глава по-висок, очевидно нямаше никакво желание да се бие. Много добре помнеше руснака, когото Гюдбран уби преди няколко месеца. Кой би помислил, че кроткият, внимателен Гюдбран е способен на такава лудост? Руснакът, промъкнал се незабелязано между два подслушвателни поста, бе убил всички, легнали да спят в двата най-близки бункера — единия с холандци, другия с австралийци преди да влезе при тях. Спасиха ги въшките.

Имаха въшки навсякъде, но най-много по топлите места, под мишниците, под пояса, по слабините и около глезените. Гюдбран, скатал се най-близо до изхода, не можеше да заспи заради така наречените от войниците „въшливи рани“ по краката — открити рани, понякога с големината на монета от пет йоре: въшките гъмжаха около ръба им и се радваха на уюта. Гюдбран тъкмо бе извадил байонета и правеше безуспешни опити да ги изстърже от раната, когато руснакът застана на вратата с намерението да открие огън. Гюдбран долови само силуета му, но по очертанията на вдигнатата винтовка „Мосин-Нагант“ веднага разбра, че това е враг. Само с тъпия си байонет Гюдбран успя така да разфасова руснака, че не му остави и капка кръв, когато после го изнесоха на снега.

— Починете си, момчета — Едвард дръпна Гюдбран настрана. — И ти трябва да поспиш малко, Гюдбран, дежурството ти свърши преди час.

— Отивам да го търся — опъна се Гюдбран.

— Никъде няма да ходиш! — отсече Едвард.

— Напротив…

— Това е заповед! — Едвард разтърси рамото му. Гюдбран се опита да се освободи, но командирът го държеше здраво.

Гласът на Гюдбран стана писклив и затрепери от отчаяние.

— Ами ако е ранен! Или се е заплел в бодливата тел!

Едвард го потупа по рамото.

— Скоро ще се развидели — успокои го той. — Тогава ще разберем какво се е случило.

Погледна към останалите, мълчаливо подчинили се на заповедта. Започнаха да разтъпкват краката си в снега и тихо да си говорят. Гюдбран видя как Едвард отиде при Халгрим Дале и му прошепна няколко думи на ухо. Дале слушаше внимателно и погледна крадешком към Гюдбран. Гюдбран много добре знаеше какво му е казал. Поръчал му е да го наблюдава. Преди време някой пусна слуха, че той и Даниел са нещо повече от добри приятели. И на тях не може да се разчита. Тогава Мускен попита направо: възнамеряват да дезертират заедно ли. Те, естествено, отрекоха, но сега навярно Мускен се опасяваше да не би Даниел да е използвал случая да си плюе на петите! А Гюдбран ще започне да „търси“ другаря си като част от плана да се срещнат на вражеска територия. Гюдбран го досмеша. Наистина е приятно човек да се прехласне по примамливите обещания за храна, топлина и жени, които руските високоговорители бълваха над опустошеното бойно поле на подкупващо ласкав немски език, но да им повярваш?

— Няма да се върне, да се обзаложим ли? — обади се Синдре. — Три порции храна, какво ще кажеш?

Гюдбран отпусна ръка и попипа байонета, окачен от вътрешната страна на камуфлажната му униформа.

— Nicht schiessen, bitte!12

Гюдбран се обърна и точно над себе си видя зачервено лице под руска фуражка, което му се усмихваше от ръба на окопа. Мъжът се спусна и леко стъпи върху леда.

— Даниел! — извика Гюдбран.

— Ехо! — Даниел повдигна фуражката си. — Добрый вечер.

Мъжете стояха като заковани и го гледаха втренчено.

— Ей, Едвард — подвикна Даниел. — Време е малко да стегнеш холандците. Между подслушвателните им постове има поне петдесет метра.

Едвард стоеше мълчаливо, втрещен като всички останали.

— Погреба ли руснака, Даниел? — попита Гюдбран, пребледнял от вълнение.

— Дали съм го погребал? — учуди се Даниел. — Даже му прочетох „Отче наш“ и го опях. Да не сте оглушали? От другата страна положително чуха всичко.

После скочи на ръба на окопа, седна, размаха ръце и започна да пее с топъл, дълбок глас:

— Нашият Бог е твърд като скала…

Мъжете ликуваха, а Гюдбран се смя до сълзи.

— Дявол да те вземе, Даниел! — възкликна Дале.

— Не съм Даниел. Казвайте ми… — Даниел свали руската фуражка и прочете от вътрешната страна на козирката: — Урия. Проклетникът, можел е и да пише. Е, въпреки това беше болшевик.

Скочи в окопа и се огледа на всички страни.

— Тук никой няма да заклейми образцово еврейско име, нали?

Последва момент на пълно мълчание, после всички избухнаха в смях. Приближиха се първите желаещи да потупат Урия по гърба.

Десета глава

На поста до картечницата беше студено. Гюдбран облече всичките си дрехи, но зъбите му тракаха, а пръстите на ръцете и краката му се бяха вкочанили. Особено зле бе положението с краката. Беше ги увил в новите партенки, но и това не помогна.

Взираше се в тъмнината. Тази вечер не чуваха почти нищо от Иван.

Дали пък не празнува настъпването на новата година. Сигурно яде нещо вкусно. Зеле с овче месо. Или шишчета. Гюдбран, разбира се, знаеше, че руснаците нямат месо, но не съумяваше да се сдържи да не мисли за храна. Самите те не ядяха нищо друго освен хляб и лещена чорба. Зелен мъх покриваше хляба, но те бяха свикнали. А започнеше ли да се разпада от плесен, готвеха супа и от него.

— На Бъдни вечер поне ни дадоха наденичка — спомни си Гюдбран.

— Шшшт — изсъска Даниел.

— Никого няма тази вечер, Даниел. Те хапват медальон от еленово месо. С гъст, светъл сос за дивеч и червени боровинки. И картофи с бадеми.

— Не почвай пак с тези приказки за храна. Мълчи и се оглеждай.

— Нищо не виждам, Даниел. Нищичко.

Седяха клекнали един до друг с наведени глави. Даниел носеше руската фуражка. Стоманената каска със знака Waffen SS13 лежеше на земята до него. Гюдбран разбираше защо. Нещо във формата на каската позволяваше на постоянния леден вятър да влиза под ръба й и да предизвиква непрекъснато, лазещо по нервите фучене, особено неприятно, когато си на пост.

— Какво му е на зрението ти? — попита Даниел.

— Нищо. Просто през нощта не виждам много добре.

— Само това ли?

— И си падам малко далтонист.

— Малко далтонист?

— Не различавам червено и зелено. Цветовете сякаш се сливат. Например веднъж не забелязах една боровинка, докато събирахме в гората плодове за неделното печено.

— Стига с тази храна, предупредих те!

Млъкнаха. В далечината отекна картечен залп. Термометърът показваше минус двадесет и пет градуса. Миналата зима няколко нощи подред държа четиридесет и пет градуса под нулата. Гюдбран се надяваше в този студ въшките да мируват, сърбежите да започнат едва когато свърша наряда му и той се пъхне под вълнената завивка в леглото. Но тези гадини май понасяха студа по-добре от него. Веднъж си направи експеримент: остави долната си риза в снега цели три нощи, когато дърво и камък се пукаше от студ. После я прибра в бункера; тя представляваше парче лед. Но щом я стопли пред печката, в нея се събуди кипящ, пълзящ живот и той с отвращение я хвърли в огъня. Даниел се изкашля:

— Впрочем какво ядяхте с неделното печено?

Гюдбран не дочака повторна покана:

— Първо татко разрязваше печеното с набожно изражение като свещеник, а ние, децата, седяхме тихо и го наблюдавахме. После мама сипваше на всеки по две парчета в чинията и ги поливаше с кафяв сос, толкова гъст, че тя го разбъркваше от време на време, за да не се втвърди съвсем. Имаше и много свежо, крехко брюкселско зеле. Сложи си каската, Даниел. Ами ако в главата ти се забие парче от граната?

— Ами ако се забие цяла граната? Продължавай.

Гюдбран затвори очи и по устните му заигра усмивка.

— За десерт имаше пюре от сливи. Или браунис. Те не бяха обичайно лакомство; мама донесе рецептата от Бруклин.

Даниел плю в снега. През зимата обикновено сменяха караула на един час, но Синдре Фауке и Халгрим Дале имаха висока температура, затова Едвард Мускен, командирът, удължи времето на два часа, докато не разполагат с пълния си състав.

— Мъчно ти е за нея, нали? За майка ти.

Гюдбран се усмихна, плю в снега на същото място като Даниел и вдигна поглед към замръзналите звезди на небето. Нещо изшумоля в снега и Даниел вдигна глава.

— Лисица — промърмори той.

Не беше за вярване, но и тук, където всеки квадратен метър бе бомбардиран и мините лежаха по-нагъсто отколкото паветата пред Двореца, имаше животни. Не много, но бяха виждали зайци и лисици. И някой друг пор. Естествено, опитваха се да ги убият, всичко бе добре дошло в тенджерата. Но след като застреляха един немец, отишъл да донесе заек, началството разбра, че руснаците пускат дългоухи пред окопите им, за да ги подмамват да навлизат в ничията земя. Едва ли руснаците доброволно се разделяха със зайците си!

Гюдбран облиза напуканите си устни и погледна часовника. Оставаше един час до смяната на караула. Подозираше, че Синдре си е натъпкал ректума с тютюн, за да вдигне температура. Той е способен на това.

— Защо се върнахте от САЩ? — попита Даниел.

— Заради срива на борсата. Татко изгуби работата си в корабостроителницата.

— Виждаш ли — кимна Даниел. — Това е капитализмът. Бедните хорица изнемогват, а богаташите дебелеят, независимо дали има подем, или криза.

— Такъв е животът.

— Досега е било така, да. Но сега ще настъпят промени. Като спечелим войната, Хитлер сигурно има някоя малка изненада за хората. И татко ти няма защо да се тревожи, че ще остане без работа. Ти също трябва да се запишеш в Националното обединение.

— Наистина ли вярваш във всичко това?

— А ти не вярваш ли?

Гюдбран не обичаше да противоречи на Даниел, затова само вдигна рамене, но Даниел повтори въпроса.

— Вярвам, разбира се — потвърди Гюдбран. — Но сега мисля най-вече за Норвегия. За това, че не бива да пускаме болшевиките в страната си. Ако влязат, непременно ще се върнем в Америка.

— В капиталистическа страна? — Гласът на Даниел стана по-рязък. — Демокрация в ръцете на богатите, изоставена на произвола на случайността и корумпираните лидери?

— По-добре това, отколкото комунизъм.

— Демокрациите са на изживяване, Гюдбран. Само виж Европа. Англия и Франция вървяха към разпад много преди да избухне войната, с безработица и експлоатация по цялата им територия. Сега има само двама души, достатъчно силни, за да спрат пропадането на Европа в хаоса, и те са Хитлер и Сталин. Ето пред този избор сме поставени. Братски народ или варвари. Почти никой в Норвегия не дава вид, че разбира какъв късмет извадихме, защото първи дойдоха немците, а не касапите на Сталин.

Гюдбран кимаше в знак на съгласие. Впечатляваше се не само от думите на Даниел, но и от начина, по който ги казваше. Толкова убедително.

Изведнъж се чуха гърмежи и небето пред тях побеля от пламъци, стените на окопа се разклатиха и жълтите искри бяха последвани от кафява пръст и сняг, които сякаш сами изхвърчаха във въздуха на местата, където паднаха гранатите.

Гюдбран все още лежеше на дъното на окопа с ръце над главата си, когато всичко свърши така внезапно, както и започна. Погледна нагоре и видя Даниел: лежеше на ръба на окопа зад картечницата и се превиваше от смях.

— Какво правиш? — извика Гюдбран. — Надуй сирената, вдигни всички на крак!

Но Даниел продължи да се смее и то още по-силно.

— Мой скъпи, скъпи приятелю — подвикна той със сълзи от смях в очите. — Честита Нова година!

Даниел посочи часовника и на Гюдбран му просветна. Явно Даниел бе чакал само новогодишния салют на руснаците, защото сега мушна ръка в снега, натрупан пред караулния пост, за да скрива картечницата.

— Бренди — извика той и победоносно размаха във въздуха бутилка с кафява течност в нея. — Пазил съм го повече от три месеца. Вземи!

Гюдбран, застанал на колене, се смееше, обърнат към Даниел.

— Първо ти! — извика Гюдбран.

— Сигурен ли си?

— Напълно, стари приятелю, нали ти си го запазил. Но не изпивай всичко!

Даниел удари встрани от корковата тапа така, че тя изхвръкна от бутилката, и я надигна.

— Към Ленинград, напролет ще пием наздравица в Зимния дворец — издекламира той и свали руската фуражка. — А през лятото ще бъдем у дома и ще ни почитат като герои в нашата любима Норвегия.

Допря гърлото на бутилката до устните си и отметна назад глава, а кафявата течност бълбукаше и танцуваше в шишето. Видя се лек отблясък, когато стъклото отрази светлината от падащите огньове, и през следващите години Гюдбран не спираше да се пита това ли е видял руският снайперист: отблясъка от бутилката. В следващия миг Гюдбран чу висок, пукащ звук, а шишето в ръката на Даниел избухна. Изсипа се дъжд от стъклени парчета и бренди и Гюдбран механично затвори очи. Усети, че лицето му е мокро, нещо се стичаше по бузите му и той облиза с език няколко капки. Нямаше почти никакъв вкус, само на алкохол и на нещо друго — нещо сладникаво, метално. Беше гъсто, сигурно заради студа, помисли си Гюдбран и пак отвори очи. Не виждаше Даниел на ръба. Навярно е залегнал зад картечницата, щом е разбрал, че са ги видели, предположи Гюдбран, но усети как сърцето му препускаше.

— Даниел!

Никакъв отговор.

— Даниел!

Гюдбран се изправи на крака и изпълзя до ръба. Даниел лежеше по гръб с патронника под главата и фуражката, нахлупена върху лицето му. Снегът бе опръскан с кръв и бренди. Гюдбран дръпна фуражката. Даниел се взираше в звездното небе с широко отворени очи. Имаше голяма, зееща черна дупка в средата на челото си. Гюдбран все още усещаше сладникавия, метален вкус в устата си и почувства как му прилоша.

— Даниел.

Думите излязоха като шепот от пресъхналите му устни. За Гюдбран Даниел изглеждаше като малко момче, понечило да направи ангел в снега, но внезапно заспало. С ридание се хвърли върху сирената и дръпна ръчката; докато огньовете падаха в скривалището, режещият жален вик на сирената се издигаше към небето.

Не биваше да става така, беше единствената мисъл на Гюдбран.

Ооооооооооооооо-ооооооооооооооо…!

Едвард и останалите, излезели от бункера, стояха зад него. Някой извика името му, но Гюдбран не чуваше, продължаваше да върти ръчката.

Накрая Едвард се приближи и сложи ръка на ръчката. Гюдбран отслаби захвата си, не се обърна, просто остана прав, взираше се в ръба на окопа и в небето над него, докато сълзите замръзваха по страните му. Воят на сирената постепенно заглъхна.

— Не биваше да става така — прошепна той.

Единадесета глава

Даниел вече имаше ледени кристалчета под носа, в крайчетата на очите и в сгъвките на устата, когато го отнесоха. Често имаха навика да ги оставят в снега, докато се вкочанят, така се носеха по-лесно. Но Даниел пречеше на мъжете, които щяха да стрелят с картечницата. Затова двамина го довлякоха до изпъкнала част от окопа малко по-нататък и го положиха върху два вече празни от боеприпаси сандъка, които скриха преди време, за да се отопляват с тях. Халгрим Дале омота чувал за дърва около главата му, за да не гледат грозната гримаса на мъртвеца. Едвард се свърза с масовата гробница в Северния корпус и обясни къде се намира Даниел. Обещаха през нощта да изпратят носачи на трупове. После командирът заповяда на Синдре да остави болничното легло и да поеме поста заедно с Гюдбран. Най-напред трябваше да почистят изцапаната картечница.

— Сринали са Кьолн от бомбардировки — каза Синдре.

Лежаха рамо до рамо на ръба на окопа в тясна вдлъбнатина, откъдето се откриваше изглед към ничията земя. Гюдбран си помисли, че не му допада прекалената близост до Синдре.

— А Сталинград ще отиде по дяволите — продължи Синдре.

Гюдбран не усещаше студа, сякаш памук запълваше главата и тялото му и вече нищо не го засягаше. Усещаше само ледения метал, който гореше кожата му, и вкочанените пръсти, отказващи да се подчинят. Направи втори опит. Ложата и спусъчният механизъм на картечницата вече се намираха върху вълненото одеяло до него в снега, но изпитваше големи затруднения да развие затвора. В Зенхайм тренираха как да разглобяват и сглобяват картечница със завързани очи. Зенхайм в красивия, топъл, немски Елзас. Беше различно, когато не си усещаш пръстите.

— Не си ли чул? — не млъкваше Синдре. — Руснаците ще ни видят сметката. Както сториха с Гюдесон.

Гюдбран се сети колко много се забавлява немският капитан от Вермахта, когато Синдре му разказа, че е роден в чифлик.

Затворът така и не се разхлабваше.

— Мамка му! — Гласът на Гюдбран трепереше. — Всичко е в кръв, частите са замръзнали.

Свали ръкавиците, допря затвора до гърлото на малкото шише, пълно с оръжейно масло, и натисна. Поради студа жълтеникавата течност бе станала гъста и лепкава, но той знаеше, че маслото разтваря кръвта. Бе лекувал ухото си с такова масло, когато имаше отит. Внезапно Синдре се наведе към Гюдбран и започна да търка с нокът един от патроните.

— Исусе Христе — възкликна той. Погледна нагоре към Гюдбран и се ухили с мръсните си зъби. Бледото му, небръснато лице бе съвсем близо и Гюдбран долови дъха на гнило; на гнило лъхаше от всички след известно време, прекарано навън. Синдре вдигна пръста си.

— Кой би си помислил, че Даниел има толкова много мозък?

Гюдбран се извърна.

Синдре разглеждаше върха на пръста си.

— Но не го използваше кой знае колко. Иначе щеше да дезертира онази нощ. Чух ви да говорите, че ще бягате. Ами да, вие си бяхте… много добри приятели, вие двамата.

Гюдбран първо не го чу, думите сякаш идваха отдалече. После ехото им стигна до него и той внезапно усети как топлината започна да нахлува обратно в тялото му.

— Немците никога няма да ни позволят да обявим капитулация — отсече Синдре. — Ще си умрем тук, всички до един. Да бяхте се махнали. Сигурно болшевиките няма да са толкова сурови колкото Хитлер към такива като теб и Даниел. Към такива добри приятели, имам предвид.

Гюдбран не отговори. Усещаше топлината чак във върховете на пръстите си.

— Мислехме да избягаме тази нощ — сподели Синдре. Халгрим Дале и аз. Преди да е станало късно.

Обърна се в снега и погледна Гюдбран.

— Не се прави на потресен, Юхансен — захили се той. Защо мислиш казахме, че сме болни?

Гюдбран размърда пръстите на краката си в ботушите. Наистина вече чувстваше, че са там. Беше топло и приятно. Имаше и нещо друго.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Юхансен? — попита Синдре.

Въшките! Беше му топло, но не усещаше въшките! Даже бученето под каската беше престанало.

— Значи ти си разпространявал онези слухове — констатира Гюдбран.

— А? Какви слухове?

— Даниел и аз говорехме, че ще ходим в Америка, не при руснаците. И не сега, а след войната.

Синдре вдигна рамене, погледна часовника и се изправи на колене.

— Ще те застрелям, ако се опиташ — предупреди го Гюдбран.

— И с какво точно ще го направиш? — попита Синдре и кимна към частите от оръжието върху одеялото. Пушките им останаха в бункера. И двамата знаеха, че Гюдбран няма да успее да отиде дотам и да се върне, преди Синдре да е изчезнал.

— Остани тук и умри, ако искаш, Юхансен. Предай поздрави на Дале и му кажи да ме последва.

Гюдбран мушна ръка под униформата и извади байонета. Лунната светлина се отрази в матовата стомана.

Синдре поклати глава.

— Момчета като теб и Гюдесон са мечтатели. Остави ножа и ела с мен. Руснаците получават нови провизии по Ладожкото езеро. Прясно месо.

— Не съм предател — просъска Гюдбран.

Синдре се изправи.

— Ако се опиташ да ме убиеш с байонета, караулът на холандците ще ни чуе и ще обяви тревога. Опичай си акъла. Как мислиш, на кого ще повярват, че е попречил на другия да избяга? На теб, спечелил си вече славата на потенциален беглец, или на мен, член на партията?

— Седни си отново, Синдре Фауке.

Синдре се засмя.

— Ти не си убиец, Гюдбран. Сега ще бягам. Дай ми петдесет метра преднина, преди да пуснеш алармата, та да си на чисто.

Те се изгледаха втренчено. Помежду им се сипеха малки, леки като перца снежинки. Синдре се усмихна:

— Лунна светлина и сняг по едно и също време се виждат много рядко, а?

Дванадесета глава

Четиримата мъже се намираха в окоп на два километра северно от техния сектор, на мястото, където падината лъкатуши в обратна посока и почти образува извивка. Мъжът с отличителните знаци на капитан, застанал пред Гюдбран, си разтъпкваше краката. Валеше сняг и върху капитанската фуражка се образуваше тънък бял слой. Едвард Мускен стоеше до капитана и гледаше Гюдбран с едното си ококорено око, а другото държеше полузатворено.

— So — кимна капитанът. — Er ist hinüber zu den Russen geflohen.

— Ja — потвърди Гюдбран. — Warum?

— Das weiss ich nicht.14

Капитанът погледна във въздуха, изскърца със зъби и разтъпка крака. После кимна на Едвард, прошепна няколко думи на своя Rottenführer15, немския ефрейтор, когото водеше със себе си, и после се поздравиха. Снегът изскърца под краката им, когато тръгнаха.

— Това беше всичко — заключи Едвард. Не сваляше поглед от Гюдбран.

— Да — каза Гюдбран.

— Нямаше кой знае какво разследване.

— Нямаше.

— Кой би предположил. — Изцъкленото му око продължаваше да гледа Гюдбран втренчено и безизразно.

— Войниците тук дезертират непрекъснато — напомни Гюдбран. — Едва ли съумяват да разследват всички, които…

— Мисля си, кой би предположил, че на Синдре ще му хрумне нещо такова.

— Прав си наистина — съгласи се Гюдбран.

— Звучи прекадено хитро. Просто да се вдигнеш и да избягаш.

— Така е.

— Жалко за картечницата — в гласа на Едвард се долавяше хладен сарказъм.

— Да.

— А ти не успя да извикаш и стражите на холандците.

— Виках, но беше прекадено късно. Беше тъмно.

— Имаше лунна светлина — отбеляза Едвард.

Двамата се гледаха втренчено.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Едвард.

— Не.

— Напротив, много добре знаещ виждам го в очите ти. Защо, Гюдбран?

— Не съм го убил — Гюдбран не отместваше погледа си от циклоповото око на Едвард. — Опитах се да поговоря с него. Не искаше да ме слуша. После просто избяга. Как трябваше да постъпя?

И двамата дишаха тежко, стояха наведени един към друг, а вятърът отнасяше парата от устите им.

— Помня кога последно изглеждаше така, Гюдбран. В нощта, когато уби онзи руснак в бункера.

Гюдбран вдигна рамене. Едвард сложи заледената си ръкавица върху ръката му.

— Чуй ме. Синдре не беше добър войник. Може би даже не е и добър човек. Но ние сме хора с принципи и трябва да се опитваме да спазваме определени норми и да пазим достойнството си във всичко, което прав им, разбираш ли?

— Може ли вече да си тръгвам?

Едвард погледна Гюдбран. Слуховете, че Хитлер вече не побеждава по всички фронтове, стигаха и до тях. Въпреки това вълната от норвежки доброволци растеше: две момчета заместиха Даниел и Синдре. Непрекъснато прииждаха нови, млади лица. Някои се запечатваха в паметта, други се забравяха веднага щом изчезнеха. Даниел бе от тези, които Едвард щеше да помни, в това не се съмняваше. Точно толкова сигурен бе, че не след дълго образът на Синдре ще бъде изличен от съзнанието му. Изличен. След няколко дена Едвард младши ще навърши две години. Не посмя да продължи мисълта си.

— Да, тръгвай — отсече той. — И не си вири главата много-много.

— Добре — измърмори Гюдбран. — Ще ходя с приведен гръб.

— Помниш ли какво казваше Даниел? — попита Едвард с лека усмивка. — Казваше, че ходим толкова наведени, че ще бъдем прегърбени, като се върнем в Норвегия?

В далечината затрака смехът на картечница.

Тринадесета глава

Гюдбран се сепна в съня си. Мигна няколко пъти в мрака, виждаше само очертанията на летвите на леглото над себе си. Миришеше на прогнило дърво и на пръст. Дали е викал насън? Другите твърдяха, че вече не се будят от виковете му. Полежа и усети как пулсът му постепенно се нормализира. Почеса се отстрани, въшките наистина никога не спят.

Все този сън го събуждаше и той все още усещаше лапите до гърдите си, виждаше жълтите очи в мрака, белите хищни зъби, вонящи на кръв, и неспирно стичащата се слюнка. Чуваше задъханото, смразено от смъртен страх дишане. Неговото или на животното? Ето какъв сън сънуваше: той спи и изведнъж се събужда, но не може да се движи. Устата на звяра тъкмо се затваря около гръкляна му, ала откъм вратата се разнася стрелба на автомат и той проследява с поглед как вдигат животното от одеялото, как го хвърлят срещу пръстената стена в бункера и как куршумите го правят на решето. После става тихо и на пода лежи то, кървава, безформена маса с козина. Пор. А после мъжът на вратата напуска мрака и пристъпва в тясната ивица лунна светлина, толкова тясна, че осветява само едната половина от лицето му. Но тази нощ нещо в съня бе различно. Наистина от дулото на картечницата излизаше дим и мъжът се усмихваше както винаги, но на челото му зееше голям, черен кратер. А когато се обърна към Гюдбран, видя луната през дупката в главата му.

Гюдбран усети студен въздух да нахлува от отворената врата, обърна глава и при вида на тъмния образ там изтръпна. Все още ли сънуваше?

Някой влезе в помещението, но поради гъстата тъмнина Гюдбран не съумя да различи кой е.

Човекът рязко спря.

— Буден ли си, Гюдбран? — прозвуча висок и ясен глас.

Беше Едвард Мускен. От другите легла се чу недоволно мърморене. Едвард пристъпи съвсем близо до леглото на Гюдбран.

— Трябва да станеш.

Гюдбран изстена.

— Объркал си се. Току-що ми свърши смяната. Сега Дале…

— Той се върна.

— Какво имаш предвид?

— Дале дойде току-що и ме събуди. Даниел се върна.

— Какво говориш?

Гюдбран виждаше само белия дъх на Едвард в мрака. Той подаде краката си от леглото и извади ботушите изпод постелката. Обикновено ги държеше там, докато спи, за да не замръзват мокрите им подметки.

Облече си шинела, метнат върху тънката вълнена завивка, и последва Едвард навън. Над тях звездите блестяха, но на изток нощното небе вече изсветляваше. Чу хълцане на ранен, иначе цареше забележителна тишина.

— Холандски новобранци — обясни Едвард. — Пристигнаха вчера и тъкмо се върнаха от първата си разходка из ничията земя.

Дале стоеше насред окопа в странна поза: главата килната на едната страна, а ръцете — отпуснати отстрани на тялото. Със завързания около брадичката му шал, със затворените, хлътнали в очните ябълки очи, изпосталялото му лице много наподобяваше тигър.

— Дале! — изгърмя гласът на Едвард.

Дале се събуди.

— Покажи ни къде е.

Дале тръгна напред. Гюдбран усети как сърцето му трескаво заби. Студът щипеше бузите, но все още не бе успял да прогони топлото, ефирно усещане за сън, което пазеше от леглото. Окопът, прекалено тесен, ги принуждаваше да вървят един след друг и той усещаше погледа на Едвард в гърба си.

— Ето тук — посочи Дале.

Пресипналото свистене на вятъра проникваше под каските. Върху сандъците с боеприпаси лежеше труп. Вкочанените му крайниците стърчаха настрани. Снегът, натрупал се през нощта в окопа, покриваше униформата му с тънък слой. Около главата му бе увит чувал за дърва.

— Мамка му — изруга Дале. Поклати глава и разтъпка крака.

Едвард мълчеше. Гюдбран разбра. Едвард чакаше той да каже нещо.

— Защо носачите не са го отнесли? — най-после попита Гюдбран.

— Те са го отнесли — уточни Едвард. — Бяха тук вчера следобед.

— Защо тогава са го върнали обратно? — Гюдбран улови погледа на Едвард.

— Никой от щаба не е издавал заповед да бъде върнат.

— Да не би да е недоразумение? — поколеба се Гюдбран.

— Нищо чудно.

Едвард извади тънка, наполовина изпушена цигара от джоба си, застана на завет и като държеше кибритената клечка скрита в шепата си, я запали. След няколко дръпвания я предаде нататък и каза:

— Носачите твърдят, че е положен в масовите гробове в Северния корпус.

— Ако е вярно, значи трябва да е погребан.

Едвард поклати глава.

— Погребват ги едва след като ги изгорят. А ги горят само през деня, за да не се ориентират руснаците по светлината. Освен това новите масови гробове са отворени през нощта и не се охраняват. Някой е изнесъл Даниел снощи.

— Мамка му — повтори Дале, пое цигарата и жадно засмука.

— Значи наистина горят труповете? — попита Гюдбран. — Защо го правят в този студ?

— Знам защо — обади се Дале. — Заради замръзналата почва. Поради промяната в температурата труповете излизат от пръстта през пролетта — неохотно подаде цигарата на следващия. — Миналата зима погребахме Ворпенес точно зад позициите ни. През пролетта се спънахме в него. Е, или поне в това, което лисиците бяха оставили.

— Въпросът е как Даниел се е озовал тук — продължаваше да се чуди Едвард.

Гюдбран повдигна рамене.

— Последно ти беше на пост, Гюдбран — присвил едното си око, Едвард го гледаше втренчено с другото, изцъкленото.

Гюдбран не бързаше да пуши от цигарата. Дале се изкашля.

— Минах оттук пет пъти — Гюдбран предаде цигарата на следващия. — Тогава не беше тук.

— Какво пречи да се качиш до Северния сектор по време на караула? Има и следи от шейна в снега ей там.

— Сигурно от носачите на трупа — предположи Гюдбран.

— Те покриват последните стъпки от ботуша. А ти твърдиш, че си минал пет пъти оттук.

— По дяволите, Едвард, и аз виждам, че Даниел е там! — избухна Гюдбран.

— Очевидно някой го е донесъл и най-вероятно с шейна. Но ако слушаш какво ти говоря, ще разбереш, че някой е дошъл с него след като съм минал оттук за последен път.

Едвард не отговори, но видимо раздразнен дръпна почти догорилата цигара от присвитите устни на Дале и огледа недоволно мокрите краища на хартията. Дале изплю полепналите по езика му тютюневи късчета и погледна крадешком.

— За Бога, защо ми трябва да измислям подобно нещо? — изуми се Гюдбран. — И как ще довлека труп от Северния корпус дотук с шейна, без да ме спрат патрули?

— Като минеш през ничията земя. Гюдбран поклати невярващо глава.

— Да не ме смяташ за болен, Едвард? За какво ми е трупът на Даниел?

Едвард дръпна от цигарата още два пъти, пусна угарката в снега и я настъпи с ботуш. Винаги правеше така, не знаеше защо, но не понасяше да гледа димящи фасове. Снегът изстена, когато завъртя подметката си.

— Не, не мисля, че си влачил Даниел дотук — продължи Едвард. — Защото не мисля, че това е Даниел.

Дале и Гюдбран изтръпнаха.

— Даниел е, естествено — настоя Гюдбран.

— Или някой със същото телосложение — поправи го Едвард. — И същата нашивка на униформата.

— Чувалът за дърва… — започна Дале.

— О, виждаш разлика между два чувала? — попита насмешливо Едвард, но следеше с очи Гюдбран.

— Това е Даниел — Гюдбран преглътна с усилие. — Ботушите са същите.

— Значи очакваш просто да извикаме носачите на трупове и да ги помолим да го занесат обратно? — попита Едвард. — Без да го огледаме по-внимателно. Точно на това си разчитал, нали?

— Дяволите да те вземат, Едвард!

— Не съм толкова сигурен, че този път преследват мен, Гюдбран. Махни този чувал, Дале.

Дале гледаше неразбиращо двамата, вперили поглед един в друг като два разярени бика.

— Глух ли си? — извика Едвард. — Разпори чувала!

— Не бих искал.

— Това е заповед! Веднага!

Дале продължаваше да се колебае, местеше поглед от единия към другия, поглеждаше и към безжизненото тяло върху сандъците с боеприпаси. После вдигна рамене, разкопча камуфлажното яке и мушна ръка вътре.

— Почакай! — спря го Едвард. — Попитай дали можеш да заемеш байонета на Гюдбран.

Сега Дале изглеждаше наистина объркан. Погледна въпросително към Гюдбран, който поклати глава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Едвард, все още обърнат към Гюдбран.

— Според заповедта трябва да носиш винаги байонет, а ти нямаш в момента?

Гюдбран не отговори.

— Ти, който си истинска машина за убийства с този байонет, Гюдбран, не може просто да си го изгубил, нали?

Гюдбран все още не отговаряше.

— Виждал съм ги много такива. Ами тогава използвай твоя, Дале.

На Гюдбран му се щеше да избоде голямото изцъклено око от главата на командира. Ротенфюрер! Никакъв ротен командир не беше той. Той беше един смотан командир! Страхливец с очи и мозък на плъх. Нищо ли не разбираше?

Байонетът се вряза в плата и те чуха зад себе си звук от разпаряне на чувал. И двамата се обърнаха. Там, в алената, ярка светлина на новия ден, с третото си черно, зеещо на челото око ги гледаше смъртнобяло лице с ужасна гримаса. Беше Даниел, нямаше никакво съмнение.

Четиринадесета глава

Бернт Бранхауг погледна часовника и сбърчи чело. Осемдесет и две секунди, седем повече от предвиденото. Прекрачи прага на заседателната зала, изчурулика „добър ден“ и изпрати прословутата си усмивка към четирите лица, обърнати към него.

От едната страна на масата седяха Кюрт Майрик от Полицейската служба за сигурност и Ракел, жената с неподходящата шнола, скучния костюм и строгото изражение. Забеляза, че всъщност костюмът изглежда доста скъп за секретарка. Все още се осланяше на интуицията си, която му подсказваше, че тя е разведена, но може би е била омъжена за богаташ. Или пък има заможни родители? Отново се появи тук, на среща, за която Бранхауг настоя да протече при пълна секретност. Значи заема по-важен пост в ПСС, отколкото е предполагал. Бранхауг реши да научи нещо повече за нея.

От другата страна на масата седеше Ане Стьорксен заедно с високия слаб шеф на полицейски отдел, чието име винаги забравяше. Първо му трябваха повече от осемдесет секунди, за да стигне до заседателната зала, а сега не се сеща за имената — да не би да остарява?

Едва си го помисли и в съзнанието му изникнаха снощните събития. Изведе Лисе, младата стажантка във Външно министерство, на скромна вечеря като удължаване на работното й време, както се изрази той. После я покани на питие в хотел „Континентал“, където от името на Външно разполагаше с постоянна стая, предназначена за строго секретни срещи. Лисе не се дърпа много-много, оказа се амбициозно момиче. Но сеансът се провали. Остарява ли? Единичен случай, вероятно малко повече алкохол, но не и старост. Бранхауг пропъди мисълта и седна.

— Благодаря на всички, загдето се отзовахте за толкова кратко време — започна той. — Няма нужда, естествено, да подчертавам секретния характер на тази среща, но все пак ще го направя, защото тук присъстват хора с недостатъчен опит в това отношение.

Бранхауг хвърли бърз поглед към всички с изключение на Ракел и така даде да се разбере, че съобщението е адресирано към нея. После се извърна към Ане Стьорксен.

— Как са впрочем нещата с вашия човек?

Полицейският началник го изгледа леко объркано.

— С вашия полицай? — побърза да уточни Бранхауг — С Хуле, нали така му е името?

Тя кимна към Мьолер, който се изкашля два пъти, преди да започне да говори.

— Сравнително добре. Той е потресен, разбира се. Но… мда… — вдигна рамене, за да покаже, че няма какво повече да добави.

Бранхауг повдигна повторно вежда:

— Не толкова потресен, че да представлява риск за изтичане на информация, надявам се?

— Е — изсумтя Мьолер. С периферното си зрение долови как госпожа полицейският началник бързо се обърна към него. — Не мисля. Той е наясно с деликатния характер на случая. И, разбира се, е инструктиран относно необходимостта да пази в тайна всичко случило се.

— Същото важи и за другите полицейски служители, които са присъствали — побърза да добави Ане Стьорксен.

— Тогава да се надяваме, че всичко е под контрол заключи Бранхауг. — Позволете ми сега да ви съобщя най-новата информация по случая. Преди малко проведох дълъг разговор с американския посланик и изглежда мога да кажа, че постигнахме единодушие по основните въпроси в този трагичен инцидент.

Той спря погледа си на всички присъстващо поотделно. Те го гледаха напрегнато. Чакаха да чуят какво ще им съобщи той, Бернт Бранхауг. Това бе достатъчно, за да се изпари напълно лошото настроение, измъчващо го допреди секунди.

— Посланикът ме уведоми, че състоянието на агента от Сикрет Сървис, когото вашият човек — той кимна към Мьолер и госпожа полицейския началник — простреля на прелеза, е стабилно и вече няма опасност за живота му. Получил е наранявания в гръбначния стълб и вътрешни кръвоизливи, но бронежилетката го е спасила. За съжаление не успяхме да получим информацията по-рано, но по разбираеми причини се опитваха да сведат комуникацията по случая до минимум. Обменяха се само най-необходимите данни между неколцина посветени.

— Къде е той? — въпроса зададе Мьолер.

— Строго погледнато, не е необходимо да знаете, Мьолер.

Той погледна Мьолер и видя как лицето му пребледня. За секунда настана потискащо мълчание. Винаги ставаше малко неловко, когато някой им напомняше, че научават само необходимото им за работата. Бранхауг се усмихна и разпери извинително ръце, сякаш казваше: разбирам те, че искаш да знаеш, но това е положението.

Мьолер кимна и заби поглед в масата.

— Добре — смили се Бранхауг — Мога само да добавя, че след операцията е преместен във военна болница в Германия.

— Аха — Мьолер се почеса зад врата. — Ъъъ…

Бранхауг чакаше.

— Предполагам, няма проблем Хуле да бъде осведомен? За здравето на агента от Сикрет Сървис, имам предвид? Това би… ъъъ… улеснило ситуацията за него.

Бранхауг погледна Мьолер. Затрудняваше се да разбере що за човек в същност е шефът на полицейския отдел.

— Няма проблем — махна с ръка той.

— До какво споразумение стигнахте с посланика? — попита Ракел.

— Ще стигна и дотам — меко възрази Бранхауг. Всъщност ставаше дума за следващата точка, но той не обичаше да го прекъсват по този начин.

— Първо искам да похваля Мьолер и полицията в Осло за бързата намеса на местопроизшествието. Според докладите агентът е получил лекарска помощ само след дванадесет минути.

— Хуле и неговата колежка Елен Йелтен са го закарали в болницата „Акер“ — уточни Ане Стьорксен.

— Действали са удивително бързо — подчерта Бранхауг — И това виждане се споделя от американския посланик.

Мьолер и шефката на полицията размениха погледи.

— Освен това посланикът е разговарял със Сикрет Сървис. Не се обсъжда търсене на права по съдебен път от американска страна. Естествено.

— Естествено — съгласи се Майрик.

— Постигнахме и съгласие, че основната грешка е на американците. Агентът в будката за билети изобщо не е трябвало да се намира там. Тоест — трябвало е, но е било редно норвежкият офицер за свръзка да бъде уведомен. Норвежкият полицейски служител на пост, където е бил агентът, е трябвало — извинете, можело — да информира офицера, но той само е проверил документите за самоличност на агента. Имаше постоянна заповед да се осигури достъп на агенти на Сикрет Сървис до всички охранявани места и затова полицаят не е сметнал за необходимо да докладва на по-високо ниво. От днешна гледна точка можем да кажем, че е било нужно да го направи.

Той погледна Ане Стьорксен — тя явно не възнамеряваше да възразява.

— Добрите новини са, че досега няма данни за изтекла информация. Но не съм ви повикал да обсъждаме какво да правим при максимално оптимистичен сценарий; то е същото, като да си седим мирно и тихо. Защото най-добре е да забравим за такъв сценарий. Направо наивно е да си мислим, че инцидентът с ранения агент няма да излезе наяве.

Бернт Бранхауг местеше дланите си нагоре-надолу, сякаш искаше да разчлени изреченията на смилаеми хапки.

— Освен двадесетината човека от ПСС, Министерството на външните работи и групата за координация — всички, наясно със случая — около петнадесет полицейски служители са станали свидетели на инцидента на самия жп прелез. Не искам да злословя по техен адрес, сигурно общо взето пазят служебна тайна. Но те са обикновени полицаи без опит в опазване на тайна на такова ниво, каквото е необходимо тук. Трябва да прибавим и хората от Държавната болница, компанията „Фиеллиниен АС“ и хотел „Плаза“, които в по-голяма или по-малка степен имат причина да заподозрат какво се е случило. Нямаме и гаранция, че никой от съседните на прелеза сгради не е проследил кортежа с далекоглед. Само една дума от някой, който е имал някакво вземане-даване със случката и…

Той изпусна въздуха в бузите си, за да онагледи експлозията.

Около масата настъпи тишина. Най-после Мьолер се изкашля:

— И защо е толкова… ъъъ… опасно да излезе наяве?

Бранхауг кимна, сякаш за да покаже, че това не е най-глупавият въпрос, който бе чувал. Обяснението обаче потвърди предчувствието на Мьолер, че е тъкмо обратното.

— Съединените американски щати са нещо повече от съюзник — започна Бранхауг с невидима усмивка. Произнесе го с тон, с какъвто човек разказва на чужденец, че Норвегия има крал и столицата се казва Осло.

— През 1920 година Норвегия е била една от най-бедните страни в Европа и щяхме да си останем такива, ако не беше помощта на САЩ. Забравете за реториката на политиците. Емиграцията, планът „Маршал“, Елвис и финансирането на нефтената приказка превърнаха Норвегия във вероятно най-проамерикански настроената държава. Ние в тази зала сме работили дълго, за да стигнем до днешното ниво в кариерите си. Но дочуе ли някой наш политик, че човек от присъстващите тук е виновен за застрашаването на живота на американския президент…

Бранхауг остави края на изречението да увисне във въздуха, а погледът му обходи хората около масата.

— За наше щастие — продължи той, — американците предпочитат да обявят, че техен агент от Сикрет Сървис е допуснал грешка, отколкото да признаят наличието на сериозни дефицити в сътрудничеството с един от основните си съюзници.

— С други думи — обади се Ракел, без да вдига поглед от бележника пред себе си, — не се нуждаем от норвежка изкупителна жертва.

После тя повдигна очи и погледна право към Бернт Бранхауг.

— Имаме нужда точно от обратното: от норвежки герой, нали?

Бранхауг я наблюдаваше със смесица от удивление и интерес. Удивление, защото тя веднага разбра накъде бие той, а интерес, защото му стана ясно, че на нея може да се разчита.

— Правилно. В деня, когато излезе наяве, че норвежки полицай е стрелял по агент на Сикрет Сървис, трябва да разполагаме с уточнена версия — подчерта той. — И тази версия трябва да изключва грешка от наша страна. Нашият офицер е действал на място според дадената му инструкция и вината е единствено и само на агента. Такава версия удовлетворява и нас, и американците. Предизвикателството е да накараме медиите да ни повярват. И във връзка с това казвам…

— … че ни е нужен герой — заключи шефката на полицията. Тя кимна; и тя разбираше какво има предвид той.

— Извинете — намеси се Мьолер. — Единствен аз ли не схващам идеята? — той направи сравнително неуспешен опит да придружи въпроса си с кратък смях.

— Полицаят е показал решителност в ситуация, представляваща потенциална заплаха за президента — обясни Бранхауг — Ако мъжът в будката за билети е бил атентатор, а по инструкция нашият служител е бил длъжен да го предположи, той е щял са спаси живота на президента. Мъжът не се оказа атентатор, но това не променя фактите.

— Точно така — подкрепи го Ане Огьорксен. — В такива ситуации инструкцията е по-важна от личната преценка.

Майрик замълча, но кимна одобрително.

— Добре тогава — продължи Бранхауг — „Идеята“, както я наричате, Бярне, е да убедим пресата, началниците ни и всички, запознати със случая, че нито за миг не сме се усъмнили в правилното поведение на нашия офицер. „Идеята“ е, че отсега нататък трябва да се държим така, сякаш той всъщност е извършил подвиг.

Бранхауг забеляза изумлението на Мьолер.

— Ако не похвалим усърдието на полицая, значи почти признаваме неговата грешка, като е стрелял, и следователно планирането на охраната по време на президентското посещение е куцало.

Около масата кимнаха.

— Ерго… — обобщи Бранхауг Обожаваше тази дума. Дума, покрита с патина, почти непреодолима, понеже претендираше за самия авторитет на логиката. Оттук следва.

— Ерго ще му дадем медал? — обади се отново Ракел.

Бранхауг усети раздразнение. Заради начина, по който тя произнесе „медал“. Сякаш в момента пишат комедия и всички забавни предложения са добре дошли. Сякаш неговият план е комедия.

— Не — натърти думата той. — Няма да му дадем медал. Медали и отличия се дават много лесно, но не ни осигуряват желаната правдоподобност — облегна се на стола с ръце зад тила. — Нека повишим този мъж. Да го направим старши полицейски инспектор.

Последва дълго мълчание.

— Старши инспектор ли? — Бярне Мьолер гледаше Бранхауг с недоверие. — Задето е стрелял по агент на Сикрет Сървис?

— Звучи малко зловещо, но помислете малко.

— Това… — Мьолер премига, сякаш искаше да каже много неща, но предпочете да си замълчи.

— Може би не е нужно да му се вменяват всички обичайни функции на старши инспектор — Бранхауг чу гласа на госпожа полицейския началник. Изрече думите предпазливо. Сякаш провираше конец през иглено ухо.

— И за това сме помислили, Ане — леко натърти името й той. За пръв път се обръщаше към нея на малко име. Едната й вежда потрепна едва забележимо, но иначе той не забеляза признаци това да й е неприятно. Бранхауг продължи:

— Проблемът е, че ако колегите на този ваш любител на стрелбата сметнат назначението за прекадено и впоследствие разберат, че става въпрос за камуфлаж, то тогава работата ни е спукана. Нещо повече. Заподозрат ли операция по заличаване на следи, моментално ще тръгнат слухове, че съзнателно сме се опитали да прикрием гафа. С други думи, налага се да му дадем пост, за който да изглежда правдоподобно никой да не получава много информация за същинската му работа. Казано по друг начин: повишение, комбинирано с преместване на защитено място.

— Защитено място. Без контрол — Ракел се усмихна накриво. — Звучи, сякаш сте решили да го изпратите в нашата прегръдка, Бранхауг.

— Какво мислиш, Кюрт? — попита Бранхауг.

Кюрт Майрик се почеса зад ухото и тихо изсумтя.

— Ами добре — примири се той. — Винаги ще намерим място за старши полицейски инспектор.

Бранхауг кимна.

— Би било от голяма полза.

— Да, хубаво е да си помагаме взаимно, когато можем.

— Чудесно — Бранхауг се усмихна широко и с един поглед към стенния часовник даде знак, че срещата е приключила. Чу се скърцане от столове.

Петнадесета глава

Елен погледна към Том Валер, докато той пъхаше касетка в касетофона на колата и усили звука до степен арматурното табло да завибрира от баса. Пронизителният фалцет на вокалиста тероризираше тъпанчетата й.

— Нали е супер яко? — опита се да надвика музиката Том. Елен не искаше да го обиди и затова само кимна. Не че представата й за Том Валер включваше ранимост, но смяташе да се отнася внимателно с него, докато е възможно. Дано дотогава разпуснат тандема Том Валер и Елен Йелтен. Шефът на полицейския отдел Бярне Мьолер все пак каза, че това е временно. Всички очакваха напролет Том да получи нов пост на старши полицейски инспектор.

— Негърски педал — извика Том. — Супер плоско.

Елен не отговори. Заради поройния дъжд дори и с работещи на пълни обороти чистачки водата се наслагваше като тънък филтър върху предното стъкло на патрулката и придаваше на сградите по улицата вид на призрачни къщи, които се люлеят напред-назад. Тази сутрин Мьолер ги изпрати да намерят Хари. Вече звъняха в апартамента му и установиха, че не си е вкъщи. Или не иска да отвори. Или не е в състояние да отвори. Елен се опасяваше от най-лошото. Тя гледаше забързаните нагоре-надолу по тротоара хора. Те също бяха придобили изкривени, странни фигури като образи от огледало в увеселителен парк.

— Завий тук наляво и спри — каза тя. — Изчакай в колата, а аз ще вляза.

— Най-добре — съгласи се Валер. — Не съм се сблъсквал с нещо по-гадно от пияниците.

Тя му хвърли бегъл поглед, но изражението на лицето му не издаваше дали говори за предобедната клиентела на ресторант „Скрьодер“ по принцип, или визира само Хари. Той спря колата на автобусната спирка пред заведението, а когато излезе, Елен видя, че от другата страна на улицата са отворили кафене. Или си е там от дълго време, но Елен не го е забелязала. На високи табуретки до големите прозорци седяха младежи в пуловери с високи яки и четяха чуждестранни вестници или просто гледаха замислено дъжда, стиснали големи бели кафени чаши в ръце, докато вероятно се чудеха дали са избрали най-подходящия предмет в университета, най-подходящото дизайнерско канапе, най-подходящия интимен партньор, най-подходящия книжен клуб или най-подходящия град в Европа.

На входната врата на „Скрьодер“ Елен едва не се сблъска с мъж в исландски пуловер. Алкохолът бе изличил почти всичкото синьо в ирисите му, а ръцете му с големината на тиган чернееха от мръсотия. Елен у сети сладникавата миризма на пот и стар алкохол, когато той профуча край нея. Вътре цареше следобедна тишина. Само четири маси бяха заети. Елен беше идвала тук преди доста време и доколкото успяваше да прецени, нямаше никаква промяна. По стените висяха големи картини на Осло от едно време и заедно с кафявите стени и стъкления покрив в средата придаваха на мястото лек привкус на английски пъб. Много лек, ако трябва да сме честни. С масите „Респатекс“ и канапетата заведението приличаше на салоните за пушене на ферибот по Мьорешюстен. В дъното на локала, облегната на тезгяха, стоеше сервитьорка с престилка и пушеше, като полузаинтригувано разглеждаше Елен. Хари седеше с наведена глава в най-вътрешния ъгъл до прозореца. Пред него имаше празна половинлитрова чаша.

— Здравей — поздрави Елен и седна на стола срещу него.

Хари погледна нагоре и кимна. Сякаш бе чакал точно нея. После главата му пак клюмна.

— Опитахме се да те открием. Звъняхме ти у дома.

— Бях ли вкъщи? — подхвърли той вяло, без да се усмихне.

— Не знам. Вкъщи ли си, Хари? — тя кимна към чашата.

Хари вдигна рамене.

— Той ще оживее — успокои го Елен.

— Казаха ми. Мьолер ми остави съобщение на телефонния секретар — имаше изненадващо ясна дикция. — Не уточни колко сериозно е ранен. Прекъснати нерви в гърба, нали?

Наклони глава въпросително, но Елен не отговори.

— Вероятно просто ще осакатее — предположи Хари и взе празната чаша. — Наздраве!

— Болничният ти лист изтича утре — напомни му тя. — Очакваме да се върнеш на работа.

Той едва повдигна глава.

— В болнични ли съм?

Елен плъзна към него по масата пластмасова папка. Вътре се мерна задната страна на розов лист.

— Говорих с Мьолер. И с доктор Ауне. Вземи копието от болничния си лист Според Мьолер, ако си стрелял по някого по време на работа, обикновено се полагат няколко дни отдих. Само ела утре.

Погледът му се насочи към прозореца с цветно, грапаво стъкло. Най-вероятно сложено поради желание да се осигури дискретност, за да не виждат посетителите отвън. Точно обратното на кафенето, помисли си Елен.

— Е? Ще дойдеш ли?

— Кой знае — погледна я с онзи поглед, който тя помнеше от сутрините след пътуването му до Банкок. — Не бих се обзаложил.

— Ела все пак. Чакат те няколко забавни изненади.

— Изненади? — Хари се усмихна меко. — Какви ли са? Преждевременно пенсиониране? Уволнение с почести? Да не би президентът да ми връчи The Purple Heart17!

Вдигна глава и Елен видя кървясалите му очи. Тя въздъхна и се обърна към прозореца. Зад грапавото стъкло се плъзгаха безформени коли като във филм за наркомани.

— Защо си причиняваш това, Хари? Знаеш — както и аз, а и всички останали — че грешката не беше твоя! Даже Сикрет Сървис признават за свой пропуск, че не сме били уведомени. И в твое лице сме постъпили правилно.

Хари заговори тихо, без да я гледа:

— Дали семейството му ще бъде на същото мнение, като се прибере в инвалидна количка?

— За Бога, Хари! — повиши глас Елен и с крайчеца на окото си забеляза, че жената зад тезгяха ги наблюдава с повишен интерес. Явно очакваше жестока свада.

— Винаги има хора, които нямат късмет и страдат, Хари. Просто такъв е животът, никой не е виновен. Знаеш ли, че всяка година измират шестдесет процента от цялата популация на сивогушите завирушки? Шестдесет процента! Ако човек се сепне и започне да умува какъв смисъл има в това, сам ще се окаже измежду тези шестдесет процента, преди да се е усетил, Хари.

Хари не отговори, просто седеше и главата му клюмаше към карираната покривка, осеяна с черни петна от цигарена пепел.

— Ще се намразя за това, което ще ти кажа, Хари, но ще го сметна за лична услуга, ако дойдеш утре. Само се появи, няма да ти говоря и няма да те карам да ми дъхаш. Става ли?

Хари мушна пръст в една от черните дупки на покривката. После премести празната си чаша и закри друга дупка от цигара. Елен чакаше.

— Валер ли те чака отвън в колата? — попита Хари.

Елен кимна. Много добре знаеше, че двамата не се понасят. Хрумна й идея, поколеба се, но реши да опита:

— Впрочем той заложи двеста кинта, че няма да се появиш.

Хари пак се засмя по същия мек начин. После вдигна глава, подпря я на ръцете си и погледна Елен.

— Хич не те бива да лъжеш, Елен. Но ти благодаря за опита.

— Мамка ти.

Тя си пое въздух, понечи да каже нещо, ала се отказа. Изгледа Хари продължително. После пак си пое дъх:

— Дотук с увъртанията. Всъщност Мьолер трябваше да ти го съобщи, но сега го чуй от мен: искат да ти дадат пост на старши полицейски инспектор в ПСС.

Смехът на Хари избуча ниско като мотора на кадилак „Флетуд“:

— Добре де, с малко упражнения може и да станеш добра лъжкиня.

— Това е самата истина!

— Невъзможно — погледът му отново се насочи към прозореца.

— И защо? Ти си един от най-добрите ни разследващи полицаи, току-що показа, че си страшно решителен служител на реда, учил си право, имаш…

— Невъзможно е, вече ти казах. Даже и на някого да му е хрумнала такава шантава идея.

— Но защо?

— Поради една много проста причина. Нали шестдесет процента от онези там птици умират?

Той издърпа покривката заедно с чашата върху нея.

— Наричат се сивогуши завирушки — подсказа му тя.

— Точно така. И от какво умират?

— Какво имаш предвид?

— Ами нали не умират от само себе си?

— Умират от глад. От хищници. Студ. Изтощение. Не е изключено да се блъснат в някой прозорец. От какво ли не.

— Добре. Защото се обзалагам, че никоя от тях не умира, ранена в гърба от норвежки полицай без разрешение да носи оръжие, понеже не е издържал изпитите по стрелба. Служител, който ще бъде обвинен и вероятно осъден на затвор от една до три години веднага щом стрелбата излезе наяве. Доста лош кандидат за старши инспектор, не мислиш ли?

Той вдигна чашата и я стовари с трясък върху оголената част от плота на масата.

— Кой изпит по стрелба? — попита звънливо Елен.

Изгледа я строго. Тя посрещна погледа му с вдъхващо увереност изражение.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Нямам представа за какво говориш, Хари.

— Много добре знаеш, че…

— Доколкото знам, тази година успешно си издържал изпитите по стрелба. И Мьолер мисли така. Даже тази сутрин отиде до стрелбището, за да попита инструктора. Разгледаха данните и, доколкото разбраха, ти си постигнал доста над средния резултат. Както се досещаш, те няма да назначат за старши инспектор човек, стрелял по агенти на Сикрет Сървис, без да си е получил разрешителното за стрелба.

И тя се усмихна широко на Хари. Сега той изглеждаше повече объркан, отколкото пиян.

— Но аз нямам разрешително!

— Напротив, просто си го забутал някъде. Ще го намериш, Хари, ще го намериш.

— Я ме чуй, аз… — внезапно спря и втренчено погледна папката на масата пред себе си.

Елен се изправи.

— Значи ще се видим в девет, старши инспекторе?

В отговор Хари успя само да кимне.

Шестнадесета глава

Вети Андресен имаше светла, къдрава коса като на Доли Партън, която напомняше перука. Не беше перука, а и впрочем всички прилики с Доли Партън се изчерпваха с косата. Вети Андресен беше висока и много слаба, а когато се усмихнеше, както сега, само леко разтваряше устни и зъбите й едва-едва се показваха. Усмивката й бе предназначена за стареца пред гишето на рецепцията в хотел „Радисън САС“. Гишето не беше гише в обичайния смисъл на думата, а едно от няколкото малки многофункционални „очи“ с компютърни екрани, които позволяваха да се обслужват няколко госта едновременно.

— Добър предобед — каза Вети Андресен. Тя правеше разлика между различните части на деня, когато поздравяваше хората. Заимства го от специализираното училище по хотелиерство. Следователно допреди един час бе поздравявала с „добро утро“, след един час щеше да поздравява с „добър ден“, след шест часа с „добър следобед“, а след още два — с „добър вечер“. После щеше да поеме към двустайното си жилище в покрайнините на града и щеше да й се прииска там да я чака някой, на когото да каже „лека нощ“.

— Бих искал да разгледам стая на най-горния етаж.

Бети Андресен погледна втренчено мокрите рамене на костюма му.

Навън валеше като из ведро. Водата се стичаше по шапката на стареца и една капка колебливо увисна на периферията й.

— Искате да разгледате стая ли?

Усмивката на Бети Андресен не изчезна. Тя бе научена да се придържа към следния принцип: отнасяш се към всички като към гости на хотела, докато не бъде доказано противното. Но тя знаеше отлично що за старец стои пред нея: дошъл е в столицата и иска да види гледката от хотела на САС, без да плаща. Идваха непрекъснато, особено през лятото. И не само за да се насладят на гледката. Веднъж една дама я помоли да й покаже луксозния апартамент, тип suite, на двадесет и втория етаж, за да го опише на приятелите си, твърдейки, че е отседнала там. Даже предложи на Бети петдесет крони, ако я впише в списъка на гостите като доказателство, че е пренощувала там.

— Самостоятелна или двойна стая? — попита Бети. — За пушач или за непушач?

Повечето започваха да заекват още на този въпрос.

— Няма голямо значение — махна с ръка старецът. Най-важен е изгледът. Искам да разгледам стая, обърната на югозапад.

— Да, от нея ще виждате целия град.

— Именно. Коя е най-хубавата, която имате?

— Най-хубавата, естествено, е луксозният апартамент, тип suite, но почакайте да проверя дали няма обикновена свободна стая.

Тя започна да пише по клавиатурата и очакваше той да се хване на въдицата. Не отне много време.

— Бих искал да видя този suite.

Разбира се, че искаш помисли си Бети. Погледна възрастния мъж. Бети Андресен не беше неразбрана жена. Ако най-силното желание на един старец е да се наслади на гледката от хотела на САС, тя нямаше да му откаже.

— Елате да отидем и да му хвърлим един поглед — предложи му тя и му подари най-сияещата си усмивка, по принцип приоритет за редовните гости.

— Вероятно сте на гости на познати в Осло? — попита тя с любезна небрежност в асансьора.

— Не — старецът имаше побелели, гъсти вежди, каквито имаше и баща й.

Бети натисна копчето в асансьора, вратите се затвориха и кабината потегли. Бети така и не успя да свикне с чувството, че небето я засмуква. После вратите се отвориха и както винаги тя излезе с неопределеното очакване за един нов и различен свят, почти като момичето в приказката с капчука. Но пред нея неизменно се откриваше същият стар свят. Тръгнаха по коридора, чийто тапети подхождаха на цвета на килимите, и скъпи, скучни картини по стените. Тя мушна картата в ключалката на суита, каза „заповядайте“ и задържа вратата пред стареца, а той се промъкна край нея с нещо, което тя изтълкува като изпълнено с очакване изражение.

— Палъс-суитът има площ от сто и пет квадратни метра — обясни Бети. — Има две спални, всяка с легло с огромни размери, и две бани; и двете са с вани с душ и телефон.

Влезе в стаята, където старецът вече стоеше до прозорците.

— Мебелите са проектирани от датския дизайнер Поул Хенриксен — тя погали с ръка плота на масичката за кафе, направен от тънко като марля стъкло.

— Не желаете ли да разгледате баните?

Старецът не отговори. Той не бе свалил прогизналата си шапка и в последвалото мълчание Бети чу как капка вода падна върху паркета от черешово дърво. Застана до него. Оттук виждаха всичко, което си струваше да бъде видяно: Кметството, Стуртингът18, крепостта „Акершхюс“. Под тях в парка на Двореца дърветата протягаха зловещите си черни пръсти към оловносивото небе.

— Трябваше да дойдете през някой хубав пролетен ден — обади се Бети.

Старецът се извърна, погледна я неразбиращо и Бети осъзна какво е казала току-що. Спокойно би могла и да добави: Понеже и без това сте дошли само заради гледката. Бети се постара да се усмихне извинително.

— Когато тревата е зелена и по клоните на дърветата в парка пред Двореца има листа. Тогава е много красиво.

Погледна я, но мислите му сякаш витаеха другаде.

— Имате право — накрая кимна той. — Дърветата се разлистват, не помислих за това — посочи към прозореца: Това може ли да се отваря?

— Само малко — въздъхна с облекчение Бети, задето смениха темата. — Завъртате онази дръжка.

— Защо само малко?

— В случай, че някому хрумне някоя глупост.

— Някоя глупост ли?

Погледна го бързо. Този старец май беше малко слабоумен.

— Например, ако реши да скочи — обясни тя. — Тоест, да се самоубие. Има много нещастни хора, които…

Направи движение с ръка, да покаже какво правят нещастните хора.

— Значи това е глупост, така ли? — Старецът потърка брадичката си. На Бети й се стори, че по набръчканото му лице се изписа усмивка. — Дори когато човек е нещастен?

— Да — убедено потвърди Бети. — Във всеки случай в моя хотел е така. И по време на моето дежурство.

— По време на дежурството ми, — засмя се тихичко старият. — Добре казано, Бети Андресен.

Стресна се, като чу името си. Той, разбира се, го е прочел от баджа й. Със сигурност нямаше проблеми със зрението, името й бе изписано с много малки букви за разлика от надписа „РЕЦЕПЦИОНИСТ“. Тя се престори, че дискретно поглежда часовника.

— Е, сигурно имате и други задължения, освен да показвате изгледа на стаите — заключи той.

— Така е.

— Ще я наема — отсече старецът.

— Моля?

— Ще наема стаята. Не за довечера, но…

— Ще наемете стаята?

— Да. Нали се дава под наем?

— Ъъъ, да, но… е безбожно скъпа.

— Бих искал да платя предварително.

Старецът извади портфейл от вътрешния си джоб и взе оттам пачка банкноти.

— Не, не, нямах това предвид, а че струва седем хиляди крони за една нощ. Не бихте ли искали да погледнете…

— Тази стая ми харесва — настоя възрастният човек. Пребройте ги за всеки случай, ако обичате.

Бети погледна втренчено хилядарките, които той й подаде.

— Можем да уредим плащането, като дойдете — обясни тя — Ъъъ, кога искате да…

— Както ми препоръчахте, Бети. Някой ден през пролетта.

— Чудесно. На някаква специална дата ли?

— Разбира се.

Седемнадесета глава

Бярне Мьолер въздъхна и погледна през прозореца. Мислите му поеха по свой път, както имаха навика да правят напоследък. Дъждът бе спрял, но оловносивото небе все още тегнеше над Главното полицейско управление. Някакво куче се шляеше по кафявата, безжизнена тревна площ навън. В далеч по-спокойния Берген имаше свободно място за шеф на полицейски отдел. Срокът за кандидатстване изтичаше следващата седмица. Беше чувал от тамошен колега, че в Берген по принцип вали само два пъти през есента: от септември до ноември и от ноември до Нова година. Те постоянно преувеличаваха, тези бергенчани. Ходи там и градът му хареса. Надалеч от политиците в Осло, а и малък. Мьолер обичаше малките градове.

— Какво? — Мьолер се обърна и срещна изморения поглед на Хари.

— Тъкмо ми обясняваше, че ще ми се отрази добре, ако поспортувам.

— А?

— Това са твои думи, шефе.

— А, да. Точно така. Трябва да внимаваме животът ни да не навлезе в коловоз от стари навици и рутина. Нужно е да продължим напред, да се развиваме. Да се откъснем от старото.

— Да се откъснем, да се махнем. ПСС е само три етажа над нас, тук, в същата сграда.

— Тогава да се откъснеш от всичко останало. Шефът на ПСС, Майрик, смята, че ще се справиш отлично на новия пост.

— Не е ли редно такива постове официално да се обявят за свободни?

— Не мисли за това, Хари.

— Няма, но може ли да помисля защо, по дяволите, ме искате на работа в ПСС? Да не ви приличам на човек с шпионски заложби?

— Не, не.

— Не ли?

— Исках да кажа да. Не „да“, а всъщност… защо не?

— Защо не ли?

Мьолер яростно се почеса по тила. Лицето му аленееше от раздразнение.

— Мамка му, Хари, предлагаме ти работа като старши инспектор, пет нива по-висока заплата19, край на нощните дежурства и малко уважение от страна на мухльовците. Това са хубави неща, Хари.

— Нощните дежурства ми харесват.

— Никой не обича нощни дежурства.

— Защо не ми дадете свободния пост на старши инспектор тук?

— Хари! Направи ми услуга и просто кажи „да“!

Хари си играеше с картонената чаша.

— Шефе, от колко време се познаваме с теб?

Мьолер вдигна предупредително показалец.

— Не ми излизай с този номер. Не пробвай с приказки от сорта „заедно сме минали през огън и вода…“

— От седем години. И за тези седем години съм разпитвал хора, някои вероятно най-тъпите от ходещите на два крака в този град, и все пак не съм попадал на човек, по-непохватен лъжец от теб. Дори да съм глупав, все още са ми останали няколко мозъчни клетки, които ми служат, доколкото могат. И те ми казват, че едва ли служебната ми характеристика е причина да заслужа този пост. Нито пък резултатът ми от изпита по стрелба, където изненадващо се оказа, че имам най-добрия резултат на годишния тест по стрелба. Но ми подсказват, че назначението ми е свързано с ранения от мен агент на Сикрет Сървис. И не е нужно да казваш нещо, шефе.

Мьолер тъкмо си отвори устата, но след последната забележка затвори челюсти и вместо да заговори, демонстративно скръсти ръце. Хари продължи:

— Не ти командваш парада, разбирам. И макар че не виждам цялата картинка, в се пак имам въображение и се досещам за някои неща. И ако съм прав, то значи моите желания за избор на бъдеща кариера в полицията са от второстепенно значение. Затова ми отговори на един-единствен въпрос. Имам ли избор?

Мьолер мигаше ли, мигаше. Пак се замисли за Берген. За зимите без сняг. За неделните разходки със съпругата си и с момчетата на Фльойен. Място, където е приятно да растеш. Няколко забавни хрумвания на младежите и малко трева, никакви криминални банди и четиринадесетгодишни юноши, които взимат свръхдози. Полицията на Берген. Е, да.

— Не — каза той.

— Хубаво — кимна Хари. — Така си и мислех. — Смачка картонената чашка и се прицели в кошчето за смет. — Пет нива по-висока заплата ли каза?

— И собствен кабинет.

— Добре изолиран от другите, предполагам. — Хвърли чайката с бавно, отработено движение. — Ще плащат ли за извънредно работно време?

— Не чак толкова, Хари.

— В такъв случай ще бързам да се прибирам към четири.

Чашката падна на пода на половин метър от кошчето.

— Всичко ще бъде наред — успокои го Мьолер с тънка усмивка.

Осемнадесета глава

Вечерта бе ясна и хладна. Първото, което направи впечатление на стария човек, когато излезе от станцията на метрото, бяха многото хора по улиците. Бе очаквал в този късен час центърът да е почти безлюден, но по улица „Карл Юхан“ такситата се стрелкаха под неоновите светлини, а хората вървяха нагоре-надолу по тротоарите. Спря се и зачака зеленото човече на светофара на една пешеходна пътека заедно с тълпа смугли младежи, разговарящи на странен, крякащ език. Предположи, че са от Пакистан. Или от Саудитска Арабия. Зелената светлина на светофара прекъсна мислите му. Тръгна по улицата с ясна представа за намерението си и продължи нагоре по хълма към осветената фасада на Двореца. Дори и тук имаше хора, повечето млади, които отиваха един Бог знае къде. Спря и си пое въздух на стръмнината пред статуята на Карл Юхан20, седнал на коня си, загледан замечтано в Стуртинга и във властта, която се бе опитал да съсредоточи в Двореца зад себе си.

Повече от седмица не бе валял дъжд и когато старецът зави надясно между дърветата в парка, сухите листа зашумоляха. Отметна назад глава и се загледа в голите клони, открояващи се на фона на звездното небе над тях. В главата му се появи стихотворение:

Помисли си колко по-добре би било ако тази вечер няма луна. От друга страна обаче, лесно откри това, което търсеше: огромния дъб. На него опря чело в деня, когато разбра, че животът му клони към своя край. Разгледа дървото от стъблото до короната. Колко ли е старо? Двеста години? Триста? Дъбът сигурно е бил вече напълно израснал, когато Карл Юхан е бил коронясан за норвежки крал. Независимо от това всеки живот си има край. Неговият собствен, на дървото, даже и на краля. Застана зад дървото така, че да не се вижда от пътеката, и свали раницата си. После клекна, отвори я и извади съдържанието й. Три бутилки с разтвор на глифозат, който продавачът от специализирания магазин нарече „Раундъп“, и спринцовка за коне с дебела игла, купена от аптека „Сфинкс“. Обясни, че ще използва спринцовката за готвене, за да инжектира мазнина в месото, но се оказа съвсем ненужно, защото аптекарят само го изгледа равнодушно и сигурно го забрави, преди още старецът да си тръгне.

Старият мъж бързо се огледа наоколо. После заби дългата стоманена игла в корка на една от бутилките и бавно изтегли буталото нагоре. Прозрачната течност напълни спринцовката. Опипа с ръка дървото, докато откри цепнатина между две парчета кора и заби иглата. Не стана толкова лесно, колкото си мислеше. Наложи се да натисне силно, за да вкара иглата в твърдото дърво. Нямаше да има ефект, ако инжектираше течността във външния слой на дървесината, нужно бе да достигне вътрешните, жизненоважни за дървото органи. Натисна спринцовката с още по-голяма сила. Иглата затрепери. По дяволите! Не бива да я чупи, няма друга. Иглата се плъзна малко навътре, но след няколко сантиметра напълно спря. Въпреки ниската температура по тялото му изби пот. Отново хвана здраво спринцовката и тъкмо се канеше да я натисне още по-силно, чу шумолене на листа откъм пътеката. Отпусна спринцовката. Звукът приближаваше. Затвори очи и притаи дъх. Чу крачките точно до себе си. Отвори очи. Мярнаха му се две неясни фигури и изчезнаха зад храстите на ръба на възвишението. Въздъхна с облекчение и отново се залови със спринцовката. Реши да не се отказва — или ще се счупи, или ще издържи — и натисна с всичка сила. И точно когато очакваше да чуе звук от счупена игла, тя навлезе в дървото. Старецът избърса потта. Останалото бе лесна работа.

За десет минути инжектира две бутилки от препарата и почти привършваше третата, когато чу приближаващи се гласове. Два силуета заобиколиха храстите на ръба на възвишението. Предположи, че са същите, които видя преди малко да се насочват натам.

— Ей! — чу се мъжки глас.

Старецът реагира инстинктивно, изправи се и застана пред дървото така, че дългите пешове на палтото му да покрият спринцовката, все още забита в стъблото. В следващия миг го заслепи светлина. Той вдигна ръце пред лицето си.

— Махни фенера, Том — обади се женски глас.

Светлината се отмести и той видя как конусовидният лъч затанцува сред дърветата в парка.

Двамата се приближиха до него и единият — жена в началото на трийсетте с красив и, но незапомнящи се черти — му показа картата си толкова близо до лицето, че дори на оскъдната лунна светлина той успя да види не само снимката й, на която беше значително по-млада и със сериозно изражение на лицето, но и името й: Елен еди-коя си.

— Полиция — представи се тя. — Съжалявам, ако сме ви изплашили.

— Какво правиш тук посред нощ, старче? — попита мъжът. И двамата бяха в цивилно облекло. Под черната плетена шапка на мъжа старецът видя хубав млад мъж със студени сини очи, вперени изпитателно в него.

— Просто излязох да се поразходя — старецът се надяваше да не забележат как трепери гласът му.

— Аха — изсумтя мъжът на име Том. — Разходка зад дърво в парка с дълго палто. Знаеш ли как му викаме на това?

— Стига, Том! — обади се жената. — Още веднъж, съжалявам — обърна се тя към стареца. — Преди няколко часа в парка имаше нападение. Пребито е младо момче. Забелязали ли сте нещо?

— Току-що дойдох — старецът се съсредоточи върху жената, за да избегне изучаващия поглед на мъжа. — Нищо не съм видял. Само Коларя и Голямата мечка, — той посочи небето. — Съжалявам. Много ли е пострадал?

— Доста сериозно. Простете за безпокойството — усмихна се тя. — Приятна вечер.

Двамата изчезнаха. Старецът затвори очи и се облегна изтощен на стъблото зад себе си. В следващия миг някой го разтърси за ревера и той усети топъл дъх в ухото си. После чу гласа на младия мъж:

— Ако някой ден те спипам на местопрестъплението, ще те кастрирам. Чуваш ли? Ненавиждам такива като теб.

Ръцете му пуснаха ревера и той изчезна. Старецът се отпусна на стръмнината и усети как влагата от пръстта проникна през дрехите му. В главата му звучеше същият стих, отново и отново:

Деветнадесета глава

Свере Улсен влезе, кимна за поздрав към момчетата на масата в ъгъла, купи си бира от бара и я занесе на масата. Не на масата в ъгъла, а на своята маса. Беше негова повече от година, откакто преби жълтуркото в „Дюнерите на Денис“. Дойде рано и все още нямаше никакви посетители, но скоро малката пицария на ъгъла на улицата към площад „Юнгсторге“ щеше да се напълни. На днешния ден изплащаха парите за помощи. Погледна към момчетата в ъгъла. Имаше трима от постоянните клиенти, но той не говореше вече с тях. Членуваха в новата партия — Националната антанта — и можеше да се каже, че се е появило идеологическо разногласие. Свере ги познаваше от времето на младежкото си членство в Родната партия21, тогава бяха големи патриоти, но сега се включиха в редиците на дисидентите. Рой Квинсет, с безупречно избръсната глава, както винаги носеше захабени дънки, ботуши и бяла тениска с логото на Националната антанта в червено, бяло и синьо. Но Хале бе нов — боядисал косата си в черно и пригладил перчема си с гел. Мустакът, естествено, беше нещото, което шокираше хората — черен, грижливо подстриган и щръкнал като космите на четка, точно копие на мустака на фюрера. Вместо широките каубойски панталони и ботуши носеше камуфлажни панталони. Грегершен единствен имаше вид на нормален младеж: късо яке, остра брадичка и слънчеви очила на главата. Без съмнение бе най-модерният сред тях.

Свере продължи да обхожда с поглед заведението. Момиче и момче нагъваха пица. За пръв път ги виждаше, но не изглеждаха шпиони на полицията. Нито журналисти. Да не би да са от „Монитор“22? През зимата разобличиха един мъж от „Монитор“, някакъв тип с изплашени очи; идваше тук подозрително често, преструваше се на подпийнал и заговаряше някои от тях. Свере надуши предателство. Изведоха мъжа и му разкъсаха пуловера. На корема си имаше залепени с тиксо диктофон и микрофон. Призна, че е от „Монитор“, преди да го докоснат. Изплашен до смърт. Тези хора от „Монитор“ са големи глупаци. Мислеха, че тази детска игра, подслушването на нацистки среди, е нещо страшно важно и опасно; че са тайни агенти и постоянно излагат живота си на смъртна опасност. Е, така погледнато не бяха много по-различни от някои от неговите редици, трябва да си признае. Въпросният тип бе толкова сигурен, че ще го убият, и бе толкова изплашен, че се напика от страх. Буквално. Свере забеляза тъмната ивица, която се стичаше от крачола му по асфалта. Това бе най-яркият му спомен от онази вечер. В оскъдно осветения заден двор се виждаше слабият блясък на малката рекичка от урина, която търсеше най-ниската точка на терена.

Свере Улсен взе момчето и момичето за двама гладни младежи, минавали наоколо и открили тази пицария. Скоростта, с която се хранеха, показваше, че са разбрали каква е клиентелата и искат да се махнат възможно най-бързо оттук. До прозореца седеше възрастен мъж с шапка и палто. Най-вероятно алкохолик, макар че дрехите сочеха друго. Но така изглеждат през първите дни много от хората, облечени от Армията на спасението в „Елевейтър“23 — в хубави, качествени палта втора употреба и костюми, просто леко демоде. Докато го оглеждаше, старецът вдигна глава и го удостои с поглед. Не беше пияница. Имаше искрящо сини очи и Свере механично отмести поглед. Ама че зловещо гледаше този старец!

Свере се съсредоточи върху половинлитровата си бира. Време е да припечели малко пари. Да остави косата си да порасне, за да покрие татуировката на тила му, да си облече риза с дълги ръкави и да започне търсенето. Има достатъчно професии. За смотаняци. Приятните, добре платени професии вече са заети от чернилките. От педалите, езичниците и чернилките.

— Може ли да седна при вас?

Свере вдигна глава. Въпроса зададе старецът, надвесил се над него. Свере даже не забеляза, че се е приближил.

— Това е моята маса — отвърна враждебно Свере.

— Искам само малко да си поговорим — старецът остави един вестник на масата между тях и седна на стола срещу Свере. Свере го гледаше бдително.

— Успокой се, аз съм един от вас — каза старецът.

— От кои нас?

— От вас, които идвате тук всеки ден. От националсоциалистите.

— Така ли?

Свере навлажни устни и приближи чашата до устата си. Старецът седеше неподвижно и го наблюдаваше. Беше спокоен, сякаш разполагаше с цялото време на света. Сигурно е така, та той имаше седемдесет години. Поне. Възможно ли е да е един от ветераните в „Сорн 88“24? Един от боязливите босове, които само дърпат конците и за които Свере само бе чувал, но не бе виждал?

— Имам нужда от услуга — старецът говореше тихо.

— Така ли? — Свере видимо смекчи пренебрежителното си отношение. Човек никога не знае.

— Оръжия — прошепна възрастният мъж.

— Какво за тях?

— Трябва ми оръжие. Можеш ли да ми помогнеш?

— И защо да го правя?

— Погледни във вестника. На страница двадесет и осем.

Свере придърпа вестника и го прелисти, без да изпуска стареца от очи. На страница двадесет и осем имаше статия за неонацистите в Испания. От Йосинга Евен Юл, не, благодаря. Голямата черно-бяла снимка на млад мъж, който държи портрет на генералисимо Франко, бе наполовина закрита от хилядарка.

— Ако ми помогнеш… — подхвана старецът.

Свере вдигна рамене.

— … те чакат още девет хиляди.

— Така ли? — Свере отпи още една глътка. Огледа се наоколо в заведението. Младата двойка си бе тръгнала, но Хале, Грегершен и Квинсет все още седяха в ъгъла. А скоро щяха да пристигнат и другите и щеше да бъде невъзможно да проведе дискретен разговор. Десет хиляди крони.

— Какво оръжие?

— Пушка.

— Би трябвало да успея.

Старецът поклати глава.

— Марка „Мерклин“25.

— „Мерклин“ ли?

Старецът кимна.

— Като влакчетата ли? — попита Свере.

В набръчканото лице под шапката се отвори цепнатина. Явно старецът се усмихваше.

— Ако не можеш да ми помогнеш, кажи сега. Задръж хилядарката и няма да го обсъждаме, а аз ще си тръгна и няма да се видим повече.

Свере усети кратък прилив на адреналин. Не ставаше въпрос за обичайните приказки за брадви, ловджийски пушки или някакви динамитни патрони, това си е сериозна работа. Този тип е сериозен.

Вратата се отвори. Свере погледна над рамото на стареца. Не влезе никое от момчетата, а алкохоликът с червения исландски пуловер. Ставаше досаден, като започнеше да проси бира, но иначе си е безобиден.

— Ще видя какво мога да направя — Свере посегна към хилядарката.

Не успя да разбере какво точно последва. Ръката на стареца се заби в неговата като ноктите на орел и я прикова към масата.

— Не за това попитах — гласът звучеше хладен и трошлив като парче лед.

Свере се опита да измъкне ръката си, но не успя. Не можеше да се освободи от хватката на някакъв дъртак!

— Попитах те дали можеш да ми помогнеш и искам отговор. Да или не? Ясен ли съм?

Свере усети как у него се пробуди кръвожадната му ярост, неговият стар враг и приятел. Но засега не бе изместила другата мисъл: десет хиляди крони. Имаше кой да му помогне — един много специален човек. Няма да излезе евтино, но Свере не допускаше старецът да се пазари за комисионната.

— Аз… мога да ти помогна.

— Кога?

— След три дена. Тук. По същото време.

— Глупости! Няма да намериш такава пушка за три дена — отпусна хватката старецът. — Но тичай при оня, който може да ти помогне, и го помоли да тича при следващия, дето може да му помогне, а после ще ме намериш тук след три дена, за да уговорим времето и мястото на доставката.

Свере вдигаше сто и двадесет килограма от лежанка, как успява този мършав старец да…

— Кажи, че ще платя за пушката в брой в норвежки крони при доставката. Ще получиш останалите си пари след три дена.

— Така ли? Ами ако просто взема парите…

— Тогава ще се върна и ще те убия.

Свере разтърка китката си. Не помоли за разяснение.

Леденостуден вятър метеше тротоара пред телефонната кабинка до банята недалеч от „Пицарията на Херберт“. Свере Улсен набра номера с треперещи пръсти. Ама че студ! А и ботушите му се бяха пробили на върховете. От другата страна вдигнаха слушалката.

— Да, моля?

Свере Улсен преглътна мъчително. Защо този глас винаги го кара да се чувства толкова неудобно?

— Аз съм. Улсен.

— Говори.

— Един човек иска да се сдобие с пушка. „Мерклин“.

Не последва отговор.

— Точно като влакчетата — добави Свере.

— Знам какво е „Мерклин“, Улсен — гласът отсреща звучеше равен и неутрален, но Свере нямаше как да не забележи презрението. Замълча, защото въпреки омразата към мъжа от другия край страхът му надделяваше, не се срамуваше да си го признае. На онзи му се носеше славата на опасен човек. Съвсем малко на брой хора от тези среди бяха чували за него и дори Свере не знаеше истинското му име. Но чрез връзките си неведнъж бе спасявал от неприятности Свере и другарите му. Правил го бе в името на Делото, естествено, не че имаше слабост към Свере Улсен. Ако Свере познаваше друг човек, който би му доставил исканата пушка, веднага на драго сърце щеше да се свърже с него.

Гласът продължи:

— Кой пита и за какво му е оръжието?

— Един старчок, не съм го виждал преди. Твърди, че бил един от нас. И не попитах точно на кого иска да види сметката, така да се каже. Може би на никого. Може да му трябва само за…

— Млъквай, Улсен. Изглеждаше ли платежоспособен?

— Беше облечен изискано. И ми даде хилядарка само за да му кажа дали ще му помогна.

— Дал ти е хилядарка, за да си траеш, не за да говориш.

— Вероятно.

— Интересно.

— Ще се срещна с него след три дена. Тогава иска да знае дали ще успеем.

— Ние!

— Да, тоест…

— Искаш да кажеш дали аз ще успея.

— Естествено. Но…

— Колко ще ти плати за цялата работа?

Свере се поколеба.

— Десет бона.

— И от мен ще получиш толкова. Десет. Ако има сделка. Ясно?

— Ясно.

— За какво ще получиш десетте бона?

— За да си трая.

Свере затвори. Пръстите на краката му бяха напълно безчувствени. Нуждаеше се от нови ботуши. Остана прав и се загледа в празна опаковка от чипс, изоставена на произвола на вятъра. Той я подмяташе и сетне я запрати към паркиралите наблизо коли.

Двадесета глава

Старецът пусна след себе си стъклената врата на „Пицарията на Херберт“ и тя се затвори. Спря на тротоара и зачака. Край него мина пакистанка с детска количка и увита в шал глава. Пред него профучаваха автомобили и в страничните им прозорци той виждаше неясното отражение на собствения си образ и на големите прозорци на пицарията зад себе си. Вляво от входната врата голям кръст от тиксо покриваше отчасти стъклото на мястото, където навярно някой се бе опитал да го разбие. Шарката от бели пукнатини по него напомняше паяжина. Зад стъклото се виждаше Свере Улсен, все още до масата, където уточниха детайлите. Товарното пристанище в залива Бьорвика след три седмици. Пристан 4. В два през нощта. Парола: Voice of an Angel26. Сигурно е името на някое поп парче. Никога не го бе чувал, но заглавието е повече от подходящо. Цената за жалост не е толкова добра. Седемстотин и петдесет хиляди. Но не му и хрумна да се пазари. Сега въпросът се свеждаше само до едно: дали ще спазят своята част от сделката, или ще го ограбят долу на търговското пристанище. Призова към лоялност, когато обясни на младия неонацист, че е воювал на фронта, но се съмняваше дали онзи му повярва. И дали това има някакво значение. Дори съчини какво да разказва за военната си служба в случай, че младокът го попита. Но онзи не се поинтересува.

Минаха няколко коли. Свере Улсен продължаваше да седи, но друг човек в пицарията се изправи и в този момент вървеше към входната врата с нестабилни крачки. Старецът го помнеше, видя го и на последната си среща със Свере. А днес през цялото време онзи не ги изпусна от очи. Вратата се отвори. Той зачака. Движението по улицата спря. Той забеляза как мъжът застана точно зад него и се обади:

— Така значи, дали е същият мъж?

Гласът звучеше доста особено, стържещо. Само години наред тежка злоупотреба с алкохол, пушене и безсъние са способни да причинят такова нещо.

— Познавам ли ви? — попита старецът, без да се обръща.

— Мисля, че да.

Старецът завъртя глава, измери го за миг с очи и пак се извърна.

— Не ми изглеждате познат.

— Стига де! Не можеш ли да познаеш другар от войната?

— Коя война?

— Бихме се за една кауза, ти и аз.

— Щом казваш. Какво искаш?

— А? — попита алкохоликът с ръка зад ухото.

— Питам какво искаш — повтори старецът по-високо.

— Искаш, че искаш. По принцип човек се спира да побъбри със стари познати, нали? Особено с такива, които не е виждал дълго време. И особено с хора, които мисли за мъртви.

Старецът се обърна.

— Мъртъв ли ти изглеждам?

Мъжът в червения исландски пуловер го гледаш втренчено със сините си очи, толкова светли, че приличаха на тюркоазни топчета. Бе напълно невъзможно да се отгатне възрастта му. Четиридесет или осемдесет години. Но старецът знаеше на колко е алкохоликът. Ако се концентрираше, щеше да си спомни и рождената му дата. По време на войната се стараеха да празнуват рождените си дни.

Пияницата се приближи още малко.

— Не, не изглеждаш у мрял. Болен — да, но не и мъртъв.

Протегна огромната си мръсна ръка и старецът мигом долови сладникавото зловоние, смесица от пот, урина и алкохол.

— К’во има? Не искаш да се здрависаш със стар другар ли? — Гласът му звучеше като предсмъртен хрип.

Старецът стисна леко и бързо протегнатата ръка, без да сваля ръкавицата си.

— Така. Ръкувахме се. Ако не те интересува нищо друго, трябва да тръгвам.

— Да ме интересува — алкохоликът залитна напред-назад в опит да фокусира поглед върху стареца. — Чудех се какво търси мъж като теб в такава дупка. Не е странно да ме учудва, нали? Сигурно се е объркал, помислих си аз предния път, когато те видях тук. Но после седна да говориш с оня отвратителен тип, за когото разправят, че пребивал хората с бухалка. И понеже и днес беше тук…

— Да?

— Та си помислих, че е добре да питам някого от журналистите, дето идват тук от време на време, дали знаят какво прави такъв представителен господин като теб в такава среда. Те знаят всичко, мдам. А което не знаят, го научават. Например как става така, че мъж, когото всички смятат за загинал през войната, изведнъж се оказва жив. Те си намират информация дяволски бързо. Ей така.

Направи безуспешен опит да щракне с пръсти.

— А после тя се озовава във вестника, мдам.

Старецът въздъхна.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Така ли изглежда? — Алкохоликът разпери ръце и се ухили, като оголи проядените си зъби.

— Разбирам — старецът се огледа наоколо. — Хайде да се поразходим. Не обичам публика.

— А?

— Не обичам публика.

— Добре, ама какво да направим?

Старецът леко сложи ръка на раменете му.

— Ще влезем тук.

— Show me the way27, приятелю — затананика дрезгаво пияницата и се засмя.

Влязоха в прохода към вътрешния двор на „Пицарията на Херберт“, където големи, препълнени кофи за боклук от сива пластмаса закриваха изгледа към улицата.

— Нали още не си споменал на никого, че си ме видял?

— Луд ли си, бе? Първо си мислех, че имам халюцинации. Призрак посред бял ден. В „Пицарията на Херберт“!

Засмя се гръмко, но смехът му бързо премина в задушлива, мокра кашлица. Той се наведе напред и се подпря на стената, докато кашлицата се уталожи. После се изправи и изтри слюнката от ъгълчетата на устата си:

— Не, трябва да ми благодариш — иначе сигурно щяха да ме затворят в лудницата.

— Каква е според теб цената на мълчанието ти?

— Цена, че цена. Видях как оня гадняр грабна хилядарката от вестника, който носеше…

— Да?

— Няколко такива банкноти биха стигнали за известно време, разбира се.

— Колко?

— Колко имаш?

Старецът въздъхна, огледа се наоколо още веднъж, за да се увери, че няма свидетели. После разкопча палтото си и мушна ръката си вътре.

Свере Улсен крачеше забързан и размахваше във въздуха зелен найлонов плик. Преди двадесет минути седеше мокър и с пробити ботуши в „Пицарията на Херберт“, а сега беше собственик с чисто нови кубинки, високи 12 инча, купени от представителния магазин „Топ Сикрет“ в центъра. Плюс плик, в който имаше още осем чисто нови хилядарки. А се задаваха още десет. Странно е как нещата понякога се преобръщат. През есента чакаше да го натикат зад решетките, но адвокатът му се сети, че дебелата съдебна заседателна не е положила клетва на правилното място!

Обзет от необикновено добро настроение, Свере се замисли дали да не покани Хале, Грегершен и Квинсет да седнат на масата му. Да ги почерпи по бира. Само за да види как ще реагират. Защо не, дявол да го вземе!

Вървеше пред някаква пакистанска вещица с детска количка и й се усмихна напук. Тъкмо тръгна към вратата на пицарията и му хрумна, че няма смисъл да носи найлонов плик с чифт износени ботуши. Влезе в прохода към вътрешния двор, вдигна капака на една от тежките кофи за боклук и сложи плика най-отгоре. На излизане забеляза два стърчащи крака между две кофи навътре в двора. Огледа се. На улицата нямаше никого. В двора — също. Какво беше това — пияница, наркоман? Приближи се. Кофите на колелца стояха плътно допрени една до друга на мястото, където стърчаха краката. Свере усети как сърцето му се разтуптя. Някои наркомани побесняват, ако ги притесниш. Свере отстъпи назад и ритна една кофа настрани.

— Мамка му!

Странно, но именно Свере Улсен, който сам едва не уби човек, никога преди не бе виждал мъртвец. И бе също толкова странно, че заради гледката почти се свлече на колене. Мъжът, седнал облегнат на стената, с очи, загледани нанякъде, бе сто процента мъртъв. Причината за смъртта му бе очевидна. Усмихнатата червена дупка на врата му показваше къде е прекъснат гръклянът. Сега кръвта едва капеше, ала в началото явно е шуртяла силно, защото целият исландски пуловер на мъжа изглеждаше лепкав и напоен с кръв. Вонята на боклук и урина стана нетърпима и Свере усети вкуса на жлъчка в устата си, а после и на двете бири, и на наскоро изядената пица. След това постоя подпрян на кофата и плю на асфалта. Върховете на кубинките му пожълтяха от повръщано, но той не забеляза. Стоеше вторачен единствено в малката червена вадичка, която просветваше на приглушеното осветление, търсейки най-ниската точка на терена.

Двадесет и първа глава

Руски изтребител ЯК-1 избръмча над главата на Едвард Мускен, който тъкмо тичаше приведен в окопа.

Тези изтребители не успяваха да нанесат големи щети, защото руснаците явно бяха свършили бомбите. Според неотдавнашни слухове снабдявали с ръчни гранати пилотите си, а те се опитвали да улучат вражеските позиции, когато прелитат над тях!

Едвард ходи до Северния корпус, за да донесе писма на момчетата и да научи последните новини. Цяла есен пристигаха само съкрушителни съобщения за загуби и отстъпление по целия Източен фронт. Още през ноември руснаците си възвърнаха Киев, а през октомври немската южна армия едва избегна обсада северно от Черно море. Хитлер отслаби Източния фронт, като прегрупира войските на Западния, ала ситуацията не се подобри. Но най-обезпокоителната новина Едвард чу днес. Преди два дена генерал-лейтенант Гусев започнал мощна офанзива от Ораниенбаум, от южната страна на финския залив. Едвард помнеше Ораниенбаум, защото представляваше малко предмостово укрепление, което подминаха по време на настъплението към Ленинград. Позволиха на руснаците да го задържат, понеже нямаше стратегическо значение!

Сега Иван тайно събрал цяла армия около града-крепост Кронгцат, според докладите бойните машини „Катюша“ обстрелвали немските позиции без почивка, а от гъстата някога иглолистна гора останали само дребни съчки. Наистина от доста време чуваха нощем музиката от органите на Сталин в далечината, но Едвард не допускаше, че положението е толкова лошо.

Едвард използва пътуването си, за да посети едно от момчетата си в лазарета, загубило крака си заради мина в ничията земя, но медицинската сестра, дребничка естонка с печални очи и черно-сини очни ябълки, наподобяващи маска, само поклати глава и произнесе немската дума, която бе усвоила навярно най-добре:

— Tot28.

Едвард сигурно е изглеждал много разстроен, защото тя направи опит да го ободри, като посочи легло, където лежеше още един норвежец:

— Leben29 — усмихна му се тя. Но очите й останаха все така печални.

Едвард не познаваше мъжа в леглото, но щом видя блестящия бял шинел на стола, разбра кой е човекът: самият ротен командир Линдвиг от полк „Норвегия“. Легендата. А сега лежи тук! Едвард реши да спести на момчетата тази новина.

Над главата му изръмжа още един изтребител. Откъде се появиха изведнъж всичките тези самолети? Миналата есен изглеждаше, че Иван ги е свършил.

Заобиколи поредния ъгъл и видя Дале, застанал приведен с гръб към него.

— Дале!

Дале не се обърна. След като изгуби съзнание от паднала до него граната през ноември, той вече не чуваше толкова добре. А и не говореше кой знае колко. Погледът му придоби онази неподвижност и затвореност, особено характерна за хора, преживели шок от избухване на граната. В началото Дале се оплакваше от главоболие, но след прегледа военният лекар каза, че не може да направи почти нищо, за да му помогне. Трябвало просто да почакат и да видят дали ще премине. Недостигът на войници бил прекалено голям, за да си позволят да изпращат здрави мъже в лазарета.

Едвард сложи ръка върху рамото на Дале и понеже той се обърна бързо и рязко, Едвард се подхлъзна на леда, разтопен и гладък заради слънцето. Поне зимата е мека, помисли си Едвард и се разсмя, както си лежеше по гръб, но смехът му секна, защото се озова непосредствено пред дулото на Дале.

— Passwort30! — извика Дале. Над мерника Едвард видя широко отворено око.

— Ей, ей. Това съм аз, Дале.

— Passwort!

— Махни тази пушка! Аз съм: Едвард, дявол да го вземе!

— Passwon!

— Gluthaufen31.

Едвард усети как бавно започна да го обзема паника; ето, Дале вече сложи пръст на спусъка. Глух ли е този човек?

— Gluthaufen! — извика той с всичка сила. — Gluthaufen, по дяволите!

— Fehl! Ich schiessel32.

Боже мой, това момче се е побъркало! Изведнъж Едвард се сети, че тази сутрин бяха сменили паролата. След като той тръгна към Северния корпус! Пръстът на Дале натисна спусъка, но той не искаше да помръдне назад. Над окото му се появи странна бръчка. После вдигна предпазителя и отново го взе на мушка. Дали следва трагичен край? След като оцеля във войната, дали щеше да умре от куршум на травматизиран сънародник? Едвард се втренчи в черното дуло; очакваше да види внезапната искра. Дали ще успее да я види? Боже мой, Исусе Христе! Отмести поглед от дулото към синьото небе над тях, на чийто фон като черен кръст се открояваше руски изтребител. Беше препалено нависоко, за да го чуе. После затвори очи.

— Engelstimme!33 — извика някой до тях.

Едвард отвори очи и видя как Дале премига два пъти зад мерника.

Беше Гюдбран. Допря главата си до бузата на Дале и извика в ухото му.

— Engelstimme!

Дале свали пушката. После се ухили на Едвард и кимна.

— Engelstimme — повтори той.

Едвард затвори очи и въздъхна с облекчение.

— Носиш ли писма? — попита Гюдбран.

Едвард с мъка се изправи на крака и даде на Гюдбран снопче пликове. Устните на Дале все още се кривяха в налудничава усмивка, но по лицето му си остана все същото празно изражение. Едвард хвана здраво дулото на пушката му и доближи лицето си до неговото.

— Има ли някой там вътре, Дале?

Искаше да го каже с обичайния си глас, но се чу само дрезгав, задавен шепот.

— Не чува — обясни Гюдбран, докато разглеждаше писмата.

— Не знаех, че е толкова зле — Едвард размаха ръка пред лицето на Дале.

— Не би трябвало да е тук. А, ето писмо от семейството му. Покажи му го и ще разбереш какво имам предвид.

Едвард взе писмото и го показа на Дале, ала то не предизвика никаква реакция освен кратка усмивка. После Дале отново поде зяпането във вечността или каквото там бе открил погледът му.

— Прав си — съгласи се Едвард. — Не е с всичкия си.

Гюдбран подаде на Едвард писмо.

— Как са нещата у дома? — попита той.

— Ами, знаеш как — Едвард се загледа в плика.

Гюдбран не знаеше, защото с Едвард не бяха разговаряли много-много от миналата зима. Колкото и странно да звучи, дори при такива обстоятелства нищо не пречи на двама души спокойно да се избягват, стига да имат достатъчно желание. Не че Гюдбран не харесваше Едвард, напротив, уважаваше дълбоко мьондалеца. Смяташе го за умен мъж, смел войник и стабилна опора на младите и новодошлите в състава. През есента повишиха Едвард в Scharfiihrer34, което съответстваше на сержант в норвежката армия, но отговорностите му си останаха същите. Тогава Едвард се пошегува, че са го повишали, защото всички други сержанти измрели и останали много сержантски фуражки в излишък.

Гюдбран много пъти бе мислил колко добри приятели можеха да станат двамата при други обстоятелства. Но случилото се миналата зима, изчезването на Синдре и мистериозната поява на трупа на Даниел, ги отчуждаваше през цялото време.

Глух звук от далечна експлозия наруши тишината. Последва тракането на картечници, които разговаряха една с друга.

— Играта загрубява — не толкова констатира, колкото попита Гюдбран.

— Така е — отвърна Едвард. — Заради проклетото меко време провизиите ни затъват в калта.

— Налага ли се да отстъпим?

Едвард вдигна рамене.

— Някоя и друга миля може би. Но пак ще се върнем.

Гюдбран заслони очи с ръка и погледна на изток. Нямаше желание да се връща обратно. Искаше да се прибере у дома и да види дали там има живот за него.

— Виждал ли си норвежката табела на кръстовището под лазарета, онази със слънчевия кръг35? — попита той. И стрелката, сочеща пътя на изток, където пише „Ленинград 5 км“?

Едвард кимна.

— Помниш ли какво пише на стрелката, обърната на запад?

— Осло — отговори Едвард — 2611 км.

— Далече е.

— Да, далече е.

Дале остави на Едвард да задържи пушката му и сега седеше на стръмнината с ръце, заровени в снега пред него. Главата му клюмаше между тесните рамене, сякаш е пречупено глухарче. Чуха нова експлозия, този път по-близо.

— Благодаря ти за…

— Няма защо — побърза да го успокои Гюдбран.

— Видях Улаф Линдвиг в лазарета — сподели Едвард.

Не знаеше защо го каза. Вероятно защото Гюдбран, освен Дале, единствен в състава бе прекарал там толкова, колкото и Едвард.

— Беше ли…?

— Мисля, че е само леко ранен. Видях бялата му униформа.

— Чувам, че е добър войник.

— Да, имаме много добри войници.

Постояха мълчаливо един до друг.

Едвард се изкашля и пъхна ръка в джоба си.

— От Северния корпус ми дадоха няколко руски цигари. Ако имаш огънче…

Гюдбран кимна, разкопча камуфлажното яке, намери кибритената кутия и драсна клечка в грапавата хартия. Вдигайки очи, първо видя само диво изцъкленото циклопово око на Едвард. Беше се втренчило в нещо зад рамото му. После чу свистящия звук.

— Всички долу! — извика Едвард.

В следващия миг лежаха на леда, а небето над тях сякаш се разцепи с оглушителен трясък. Гюдбран едва успя да зърне задното крило на руския изтребител, прелетял над окопите им толкова ниско, че снегът на стръмнината се разлетя във всички посоки. После самолетът изчезна и отново всичко утихна.

— Беше направо… — прошепна Гюдбран.

— Мили Боже — простена Едвард, прекатури се настрани и засмяно погледна Гюдбран. — Видях пилота, беше дръпнал стъкления капак и се наведе от пилотската кабина. Иван се е побъркал. — Започна да хълца от смях. — Ама че ден.

Гюдбран гледаше втренчено счупената кибритена клечка, все още в ръката му. После и той се засмя.

— Хе-хе — Дале погледна двамата от ръба на окопа, където седеше в снега. — Хе-хе.

Гюдбран хвърли за миг поглед към Едвард и после започнаха да се кискат с цяло гърло. Даже захълцаха от смях и първоначално не чуха приближаването на странния звук.

Трак-трак…

Сякаш някой бавно удряше по леда с мотика.

Трак…

После се чу удар на метал с метал и Гюдбран и Едвард се обърнаха към Дале. В този момент той бавно се отпускаше безжизнен в снега.

— Какво по дяволите… — възкликна Гюдбран.

— Граната! — изкрещя Едвард. Гюдбран инстинктивно реагира на вика на Едвард и се сви, но лежейки така, забеляза на метър от него да се търкаля пръчка по леда. На единия й край висеше метално топче. Разбра какво предстои да се случи и усети как тялото му се вцепени.

— Дръпни се оттам! — изкрещя зад него Едвард.

Истина е, значи: руските пилоти действително хвърлят ръчни гранати от самолетите! Гюдбран лежеше по гръб и се опитваше да отстъпи заднишком, но ръцете и краката му се плъзгаха по мокрия лед.

— Гюдбран!

Гранатата продължаваше да се върти, подскачаше и танцуваше по леда, а Гюдбран нямаше сили да откъсне очи от нея. Четири секунди от запалването до детонацията, нали така ги учеха в Зенхайм? Дали руснаците не разполагат с други гранати, избухващи след шест секунди? Или след осем? Гранатата продължаваше да се върти точно като пумпалите, които баща му правеше в Бруклин. Гюдбран го завърташе, а Сони и малкият му брат засичаха колко време се върти пумпалът.

„Twenty-one, twenty-two…“36 Майка му извика от прозореца на третия етаж, че обядът е готов и трябва да се прибира, татко ще си дойде всеки момент.

— Почакай още малко — извика й той. — Пумпалът се върти!

Но тя не го чу, вече бе затворила прозореца. Не чуваше гласа на Едвард и изведнъж настъпи пълна тишина.

Двадесет и втора глава

Старецът погледна часовника. Седеше в чакалнята от четвърт вас. Преди, по времето на Конрад Бюер, никога не се налагаше да чака. Той приемаше само толкова пациенти, колкото можене да прегледа.

В другия край на стаята седене мъж. Чернокож, афроамериканец. Разлистваше списание и старецът установи, че дори и от такова разстояние спокойно чете написаното на първа страница. Нещо за кралското семейство. Това ли наистина чете този африканец в момента, статия за кралското семейство? Мисълта му се стори абсурдна.

Африканецът обърна на следващата страница. Мустакът му се спускаше точно като на куриера, с когото старецът се срещна снощи. Срещата трая кратко. Куриерът пристигна на товарното пристанище с волво, вероятно взето под наем. Спря, стъклото се смъкна с бръмчене и мъжът изрече уговорената парола: Voice of an Angel. Та той имаше абсолютно същия мустак. И тъжни очи. Веднага обясни, че оръжието не е в колата от съображения за сигурност; щели да отидат на друго място и да го вземат оттам. Старецът се поколеба, но помисли, че ако искаха да го ограбят, щяха да го направят на товарното пристанище. Затова влезе в колата и потеглиха точно към хотел „Радисън САС“. На минаване покрай рецепцията видя Бети Андресен зад гишето, но тя не гледаше към тях.

Куриерът преброи парите в куфара, мърморейки числата на немски. Затова старецът го попита откъде е. Будителите му били от Елзас и на стареца му хрумна да му разкаже, че е бил там, в Зенхайм. Просто идея.

След като в Университетската библиотека изчете в интернет толкова много за пушката „Мерклин“, на живо оръжието малко го разочарова. Изглеждаше като ловджийска пушка, но по-голяма. Куриерът му показа как се сглобява и разглобява, като се обръщане към стареца с „господин Урия“. После възрастният човек сложи разглобената пушка в голяма чанта с ремък и слезе с асансьора до рецепцията. За миг се поколеба дали да не отиде при Бети Андресен и да я помоли да му поръча такси. Просто идея.

— Здравей!

Старецът вдигна очи.

— Не е зле да ти проверим и слуха.

Доктор Бюер стоене на вратата и се опита да се усмихва приветливо. Въведе го в кабинета. Торбичките под очите му бяха станали още по-големи.

— Извиках името ти три пъти.

Забравям името си, помисли си старецът. Забравям всичките си имена. По подкрепящата го ръка на лекаря той разбра, че новините са лоши.

— Да, получих резултатите от изследванията — подхвана Бюер бързо, преди да се е настанил удобно в стола, сякаш искаше да съобщи лошите вести възможно най-скоро.

— И за жалост има метастази.

— Естествено, че има метастази — измърмори старецът. — Нали точно това е природата на раковата клетка? Да се разпространява?

— Хе-хе. Така е — Бюер избърса невидима прашинка от бюрото си.

— Ракът е като нас — философски изкоментира старецът. — Прави каквото трябва.

— Да — кимна доктор Бюер. Уж се бе отпуснал на стола, но в свитата поза на тялото му се долавяне силно напрежение.

— И ти правиш каквото трябва, докторе.

— Прав си, много си прав — доктор Бюер се усмихна и посегна към очилата си. — Смятаме, че пак трябва да се направи химиотерапия. Ще се почувстваш изнемощял, но може да удължи… ъъъ…

— Живота ми?

— Да.

— Колко ми остава без лечението?

Адамовата ябълка на Бюер подскочи нагоре-надолу.

— Малко по-малко отколкото предполагахме.

— А това значи?

— Значи, че ракът се е разпространил от черния дроб по кръвоносните съдове до…

— Млъквай и ми кажи дата.

Доктор Бюер го погледна безизразно.

— Мразиш работата си, нали? — попита старецът.

— Моля?

— Нищо. Кажи ми дата, ако обичаш.

— Невъзможно е да…

Спокойно седящият доктор Бюер се стресна, когато юмрукът на стареца се стовари върху писалището с такава сила, че телефонната слушалка подскочи от вилката. Отвори уста, за да каже нещо, но спря, видял треперещия показалец на стареца. После въздъхна, свали очилата си и уморено прокара ръка по лицето си.

— Лятото. Юни. Не е изключено и по-рано. Най-много август.

— Чудесно! — възкликна старецът. — Ще ми стигне. Болки?

— Обикновено се появяват по всяко време. Ще ти изпиша лекарства.

— Ще бъда ли в състояние да водя активен живот?

— Трудно е да се каже. Зависи от болките.

— Трябва да ми дадеш лекарства, които да ме поддържат дееспособен. Важно е. Разбираш ли?

— Всички болкоуспокояващи…

— Аз търпя на болка. Трябва ми само нещо, което да ме държи в съзнание, за да мога да мисля и да действам рационално.

Весела Коледа. Това бяха последните думи на доктор Бюер. Старецът стоеше на стълбището. Първоначално не разбра защо градът е пълен с толкова много хора, но сега, когато му напомниха за предстоящия празник, забеляза паниката в очите на суетящите се хора в търсене на последните коледни подаръци. Оркестър изпълняваше поп парчета, наобиколен от любопитни минувачи. Мъж в униформата на Армията на спасението обикаляше наоколо с пушка. В снега крачеше наркоман, а погледът му блуждаеше като пламъка на почти изгасена стеаринова свещ. Две тийнейджърки, хванати под ръка, го подминаха с пламнали страни и души, преливащи от тайни за момчета и очаквания за бъдещето. И светлините. На всеки проклет прозорец имаше светлина. Вдигна лице към небето на Осло — топъл, жълт купол от отразената светлина от града. Господи, как копнее за нея. Следващата Коледа, помисли си той. Тогава ще празнуваме заедно, любима.