Червеношийката

Двадесет и трета глава

Хелена Ланг вървеше с бързи крачки, бутайки масичка на колелца към зала 4. През отворените прозорци нахлуваше свеж въздух и тя дишаше с пълни гърди, та дробовете и главата й да попият омайния аромат на току-що поникнала трева. Не се долавяше миризмата на разруха и смърт. От първата бомбардировка на Виена измина една година. През последните седмици хвърляха бомби всяка нощ при ясно време. Болницата „Рудолф II“ отстоеше на няколко километра от центъра, извисена над войната в зелената Вийнервалд37 и въпреки това димът от пожарите в града задушаваше мириса на лято.

Хелена зави зад ъгъла и се усмихна на доктор Брокхард. Той явно искаше да спре, за да поговорят, затова тя избърза напред. Неподвижните, втренчени очи на Брокхард винаги я притесняваха и потискаха, видеше ли го насаме. Понякога имаше усещането, че тези срещи с него по коридорите не са никак случайни. Майка й би се спукала от яд, ако видеше как Хелена отбягва младия, обещаващ лекар, най-вече защото той произлизаше от солидно виенско семейство. Но Хелена не харесваше нито Брокхард, нито роднините му, нито опитите на майка си да я използва като билет за връщане в доброто общество. Майка й обвиняваше войната за всичко случило се. Заради войната бащата на Хелена, Хенрик Ланг, загуби много бързо еврейските си лихвари и не успя да плати навреме на другите си кредитори. Финансовата криза го принуди да изиска от еврейските си банкери да му прехвърлят наличните си облигации, за съжаление конфискувани от австрийската държава. По тази причина сега Хенрик Ланг лежеше в затвора за заговор с опасни за държавата еврейски сили.

За разлика от майката, Хелена тъгуваше за баща си много повече отколкото за някогашните позиции на семейството. Изобщо не й липсваха например големите пиршества, посредствените, повърхностни разговори и постоянните опити да я сватосат с някой богат, разглезен младеж.

Тя погледна часовника и забърза. Някаква птичка бе влязла през отворените прозорци. Сега пееше безгрижно на един от абажурите на високия таван. Понякога на Хелена й се струваше невероятно, че навън бушува война. Навярно заради гората, понеже гъстите редици иглолистни дървета скриваха всичко, което хората тук горе не искаха да видят. Но влезеше ли човек в някоя зала, веднага разбираше, колко илюзорно е спокойствието. С осакатените си тела и изтерзани души ранените войници донасяха войната и тук. В началото тя слушаше разказите им, почти убедена, че със силата и вярата си ще им помогне да преодолеят мъките си. Но всички сякаш продължаваха да разказват все една и съща безконечна, кошмарна приказка какво може и трябва да изтърпи човек тук, на земята; какви унижения нанася животът. Само мъртвите се били отървали невредими. И Хелена спря да ги слуша. Преструваше се на заинтересувана, докато сменяше превръзките, мереше температурата, даваше им лекарства и им поднасяше храна. А когато спяха, се мъчеше да не ги гледа, защото лицата им продължаваха да разказват дори насън. Забелязваше страдание в бледи младежки лица, жестокост — в загрубели, мрачни лица и копнеж по смъртта в изкривените от болка черти на някого, току-що разбрал, че ще му ампутират крака.

Въпреки това днес тя стъпваше с леки, пъргави крачки. Вероятно заради лятото, вероятно защото един лекар току-що й каза колко е хубава тази сутрин. Или заради норвежкия пациент от зала 4, който след малко щеше да й се усмихне и да я поздрави с Guten Morgen38 на странния си, смешен немски. После щеше да закуси и да я наблюдава непрекъснато, докато тя снове от легло на легло, сервира на другите пациенти и казва някоя и друга окуражителна дума на всекиго поотделно. А на всяко пето или шесто легло тя ще поглежда към него и, ако той й се усмихне, и тя бързо ще му се усмихне и ще продължи обиколката си, сякаш нищо не се е случило. Нищичко. И все пак това беше много. Мисълта за тези кратки моменти, които й даваха сили в ежедневието. Благодарение на тях съумяваше да се смее, когато зле изгореният капитан Хадлер в леглото до вратата се шегуваше и питаше дали скоро няма да изпратят гениталиите му от фронта.

Тя отвори въртящата се врата към зала 4. Нахлуващата отвън слънчева светлина караше всичко — стените, тавана, чаршафите — да блести. Сигурно така изглежда Раят, помисли си тя.

— Guten Morgen, Helena.

Тя му се усмихна. Той седеше на стол до леглото и четеше книга.

— Добре ли спа, Урия? — звънливо попита тя.

— Като мечка.

— Като мечка ли?

— Да. Като мечка в… как се казва на немски мястото, където те спят през зимата?

— А, в бърлога.

— Да, в бърлога. — Двамата се засмяха. Хелена знаеше, че другите пациенти ги наблюдават и не бива да се спира при него повече отколкото при останалите.

— Как е главата? Оздравява с всеки изминал ден, нали?

— Да, все по-добре и по-добре съм. Ще видиш, че някой ден ще стана красив като по-рано.

Тя помнеше деня, когато го приеха. Противоречеше на всякакви природни закони човек да оцелее с такава рана на челото. Тя бутна чашата му за чай с каната и едва не я събори.

— Опа! — засмя се той. — Я кажи, снощи беше ли до късно на танци?

Тя вдигна очи. Той й намигна.

— Да — тя се смути, защото се смееше на такива идиотски неща.

— Та какво танцувате тук във Виена?

— Исках да кажа не, изобщо не съм танцувала. Просто си легнах късно.

— Сигурно танцувате валс. Виенски валс.

— Да, точно така — кимна тя и се съсредоточи върху термометъра.

— Ето така — той се изправи. После започна да пее.

Другите вдигнаха погледи. Песента бе на непознат език, но той пееше с топъл, красив глас. А по-здравите пациенти викаха и се смееха, когато той се понесе по пода с малки, предпазливи валсови стъпки, а висящите краища на колана на халата му се люлееха насам-натам.

— Върни се тук, Урия, иначе ще те изпратя обратно на Източния фронт — строго извика тя.

Той се върна послушно и седна. Не се казваше Урия, но настояваше да го наричат така.

— Можеш ли да танцуваш рейнландския танц? — попита той.

— Рейнландския танц ли?

— Това е танц, който сме заимствали от Рейнланд. Да ти го покажа ли?

— Няма да мърдаш оттук, докато не оздравееш!

— А тогава ще те изведа на разходка из Виена и ще те науча да танцуваш рейнландския танц!

Благодарение на часовете, прекарани в шезлонга на верандата през последните дни, се бе сдобил с хубав загар и сега белите му зъби блестяха на радостното му лице.

— Според мен вече звучиш достатъчно здрав, за да те изпратим още сега — скастри го тя, но не успя да спре разлялата се по бузите й руменина. Тъкмо се изправяше, за да продължи обиколката си, и усети ръката му до своята.

— Кажи „да“ — прошепна той.

Тя го отблъсна с безгрижен смях и продължи към следващото легло, а сърцето й пееше като птичка в гърдите.

— Е? — доктор Брокхард вдигна очи от картоните, когато тя влезе в кабинета му, и, както винаги, тя не знаеше дали това „Е?“ е въпрос, увертюра към по-дълъг въпрос или просто възклицание. Затова мълчаливо застана до вратата.

— Питали сте за мен, докторе?

— Защо настояваш да продължаваме да си говорим на „ви“, Хелена? — Брокхард въздъхна с усмивка. — Боже мой, та ние се познаваме от деца.

— За какво сте ме викали?

— Реших да изпиша норвежеца от зала 4.

— Добре.

По лицето й не помръдна и мускул. А и защо ли? Хората стоят тук, докато оздравеят, после си тръгват. Алтернативата е да умрат. Така тече животът в болниците.

— Пратих съобщението на Вермахта преди пет дена. Вече получихме новото му назначение.

— Доста бързо — гласът й бе твърд и спокоен.

— Да, отчаяно се нуждаят от нови попълнения. Водим война, както знаеш.

— Да — кимна тя, но не изрече онова, което си помисли: водим война, а тук, на сто мили от фронта, ти се мотаеш, макар че си на двадесет и две, и вършиш работа, която може да върши и седемдесетгодишен старец. Благодарение на господин Брокхард-старши.

— Мислех да те помоля да му предадеш съобщението. Вие двамата, изглежда, се разбирате много добре.

Забеляза колко изпитателно я гледа.

— Какво впрочем харесваш толкова много точно в него? Какво го отличава от останалите четиристотин войници, които лежат в болницата?

Понечи да възрази, но той я изпревари.

— Извини ме, Хелена, това, разбира се, не е моя работа. Просто съм любопитен по природа. Аз…

Хвана перодръжката между двата си показалеца и я вдигна пред себе си, обърна се и погледна през прозореца.

— … просто се чудя какво виждаш в някакъв чуждестранен авантюрист, извършил предателство към собствената си страна, за да спечели благоразположението на победителите. Ако разбираш какво искам да кажа. Как е впрочем майка ти?

Хелена преглътна, преди да отговори:

— Няма нужда да се тревожите за майка ми, докторе. Ако ми дадете заповедта за назначение, веднага ще я занеса.

Брокхард се обърна към нея. Вдигна от бюрото някакво писмо.

— Ще го пратят в трета танкова дивизия в Унгария. — Знаеш какво означава, нали?

Тя смръщи чело.

— Трета танкова дивизия ли? Той е доброволец от есесовците. Защо ще го командироват в редовната войска на Вермахта?

Брокхард вдигна рамене.

— В днешно време сме длъжни да допринасяме с това, с което можем, и да решаваме проблемите, пред които сме изправени. Или не си съгласна, Хелена?

— Какво имате предвид?

— Той е пехотинец, нали? Значи само ще тича след танковете, няма да седи вътре. Един приятел, който беше в Украйна, разказва, че стреляли по руснаците, докато картечниците започнели да парят и въобще нямало време да изстинат, а труповете лежали на купчини, но идвали все нови и нови доброволци, сякаш нямали край.

Тя не можеше да се владее повече. Идеше й да грабне писмото от Брокхард и да го разкъса.

— Дано млада жена като теб бъде поне малко реалистично настроена и не се привърже прекалено силно към мъж, когото най-вероятно никога повече няма да види. Впрочем този шал много ти отива, Хелена. Семейна ценност ли е?

— Изненадана съм и съм трогната от вашата загриженост, докторе, но ви уверявам, че е напълно излишна. Нямам специално отношение към този пациент. Време е да сервирам обяда, така че, ако ме извините, докторе…

— Хелена, Хелена… — Брокхард поклати глава и се усмихна. — Наистина ли мислиш, че съм сляп? Че мога да гледам безучастно каква мъка ти причинява всичко това? Близкото приятелство на семействата ни е причина да усещам някаква невидима, свързваща ни нишка, Хелена. Иначе не бих си позволил да ти говоря с такъв интимен тон. Прости ми, но сигурно си забелязала, че питая топли чувства към теб и…

— Престанете!

— Какво?

Хелена затвори вратата зад себе си и повиши глас:

— Тук съм по собствено желание, Брокхард, не съм като вашите медицински сестри, с които можете да си играете, както поискате. Дайте ми онова писмо и казвайте, каквото ще казвате, защото иначе излизам веднага.

— Скъпа моя Хелена — лицето на Брокхард придоби угрижено изражение. — Не разбираш ли, че зависи от теб?

— От мен ли?

— Изписването на пациент е много субективно нещо. Особено при травма на главата.

— Ясно ми е.

— Бих могъл да му изпиша болничен лист за още три месеца, а кой знае дали след три месеца изобщо ще има Източен фронт?

Тя погледна Брокхард с недоумение.

— Ти четеш Библията старателно, Хелена. Сещаш се за историята за крал Давид, който желаел Витсавее, макар че била омъжена за един от войниците му, нали? Затова наредил на генералите си да изпратят съпруга й на първа линия във войната, за да умре. И крал Давид да може спокойно да й предложи женитба.

— Какво общо има това?

— Нищо. Нищо общо, Хелена. Не би ми хрумнало да изпратя избраника на сърцето ти на фронта, ако не беше достатъчно здрав. Това важи за всичките ми пациенти. Това искам да кажа. А понеже ти си толкова наясно със здравословното му състояние, колкото и аз, си помислих дали не е добре да чуя какво ще ме посъветваш преди да взема окончателно решение. Ако според теб не е достатъчно здрав, защо да не изпратя нов болничен лист до Вермахта?

На Хелена започна бавно да й просветва.

— Как да постъпим, Хелена?

Тя не можеше да повярва: Брокхард искаше да използва Урия като заложник, за да я сломи. Колко ли време му е трябвало да измисли пъкления си план? Вероятно седмици наред само е дебнел удобен момент? И какво всъщност иска от нея? Да му стане съпруга или любовница?

— Е? — попита Брокхард.

Мислите й се блъскаха една в друга, опитваха се да намерят изход от лабиринта. Но той бе затворил всички врати. Естествено. Не беше глупав. Докато Брокхард държи Урия в болницата, тя трябва да му се подчинява. Командироването на норвежеца щеше само да се отложи. Едва когато Урия си тръгне, Брокхард няма да има повече власт над нея. Власт ли? Боже мой, та тя почти не познава Урия. И няма представа какво чувства той към нея.

— Аз… — започна тя.

— Да?

Той стоеше наведен напред, силно заинтригуван. Хелена искаше да продължи, да каже онова, което би я освободило от зависимост, но нещо я спря. Само за секунда осъзна какво е то. Лъжите. Лъжа е, че иска да бъде независима, лъжа, че не знае какви чувства изпитва Урия към нея, лъжа, че хората винаги трябва да се подчиняват и унижават, за да оцелеят. Всичко е лъжа. Прехапа треперещата си долна си устна.

Двадесет и четвърта глава

В дванадесет часа Хари Хуле слезе от трамвая до хотел „Радисън САС“ и отбеляза, че ниското предобедно слънце за миг се отрази в прозорците на общежитията на Държавната болница, преди отново да се скрие зад облаците. Отиде до кабинета си за последен път. Каза си: за да поразтребя, да проверя дали съм взел всичко. Но малкото му вещи се събраха в найлоновата торбичка от „Киви“, с която се прибра вчера. Коридорите бяха пусти. Свободните от дежурство си седяха вкъщи, за да приготвят последното парти на това хилядолетие. Върху облегалката на стола висеше една серпентина като спомен за вчерашния прощален купон, организиран, естествено, от Елен. Сухите думи за сбогом на Бярне Мьолер не се връзваха особено сполучливо с нейните сини балони и накичената със свещи торта, но кратката му реч прозвуча много приятно. Навярно шефът на отдела се досещаше, че Хари никога няма да му прости, ако думите му прозвучат високопарно и сантиментално. А Хари трябваше да си признае, че като никога се почувства малко горд, когато Мьолер му честити поста на старши инспектор и му пожела успех в ПСС. Дори саркастичната усмивка на Том Валер, скептично поклащащ глава от публиката в дъното на помещението до вратата, не успя да вгорчи преживяването му.

С днешната си разходка до кабинета май целеше да поседи за последен път в скърцащия, разнебитен канцеларски стол в стаята, където прекара почти седем години. Хари се опита да се отърси от тези си мисли. Дали цялата тази чувствителност не е още един знак, че остарява?

Хари се качи на колата и пое към къщи. От началото на XX век работници обитаваха повечето жилищни сгради в тясната уличка и те не бяха от най-добре поддържаните. Но след като цените на жилищата се повишаха и младежите от средната класа, чиито средства не позволяваха да живеят в луксозни квартали, се изместиха тук, уличката освежи вида си. Сега имаше само един жилищен блок с неремонтирана фасада през последните години: номер осем. Блокът на Хари. Това не го притесняваше.

Заключи входната врата и отвори пощенската кутия до стълбището на партера. Оферта за пица и плик от общинския касиер в Осло. Хари веднага се досети, че го подканят да си плати глобата за неправилно паркиране от миналия месец. Проклинаше късмета си, докато се качваше по стълбите. Купи си петнадесетгодишен форд „Ескорт“ на нищожна цена от някакъв на практика непознат чичко. Малко ръждясал и с изхабен съединител, но пък с шикозен сгъваем покрив. Досега обаче имаше повече глоби за паркиране и сметки от сервиза, отколкото вятър в косите. Освен това този боклук не палеше лесно, затова се налагаше да паркира под наклон, за да може после да го подкара.

Заключи вратата на апартамента си. Представляваше спартански обзаведено двустайно жилище. Подредено, чисто и без килими на лъснатия паркет. Единствените украшения на стената се свеждаха до снимка на майка му и Сьос и плакат за филма „Кръстника“, който отмъкна от кварталното кино като шестнадесетгодишен хлапак. Никакви цветя, свещи или сладникави фигурки. Веднъж закачи на стената табло, където мислеше да залепя пощенски картички, снимки или мъдрости. Видя такива табла в домовете на познати. Скоро откри, че нито получава картички, нито прави снимки. Тогава изряза отнякъде цитат от Бьорнебу39:

Хари установи с един поглед, че няма съобщения на телефонния секретар (още една ненужна инвестиция), съблече ризата си, сложи я в коша за мръсни дрехи и си взе чиста от изрядно подредената купчинка в шкафа.

Остави секретаря включен (в случай, че се обадят от „Галъп Норвегия“), заключи и излезе.

Без капка сантименталност си купи последните за това хилядолетие вестници от магазина на Али. Хората бързаха към къщи след последните покупки за голямата вечер на хилядолетието. Хари зъзна в палтото си, докато прекрачи прага на ресторант „Скрьодер“. Лъхна го влажната миризма на човешка топлина. Беше доста препълнено, но той видя, че любимата му маса тъкмо се освобождава, и се насочи натам. Възрастният човек, който стана от масата, си сложи шапката, погледна бързо Хари изпод побелелите си, рунтави вежди и безмълвно кимна, преди да си тръгне. Масата се намираше до прозореца и през деня представляваше едно от малкото места, където имаше достатъчно светлината за четене на вестници в слабо осветеното заведение. Хари едва успя да се настани и Мая се появи.

— Здравей, Хари — поизтупа тя покривката със сива кърпа. — Дневно меню?

— Ако готвачът днес е трезвен.

— Не е пил. Ще пиеш ли?

— Така да бъде — вдигна очи той. — Какво ще ми препоръчаш днес?

— Значи — тя сложи ръце на хълбоците си и обяви високо и ясно: — Противно на мнението на хората, този град има най-чистата питейна вода в страната. А най-слабо отровните водопроводи ще намериш в сгради от началото на XX век като тази тук.

— И кой ти каза това, Мая?

— Май беше ти, Хари — смехът й отекна дрезгав и сърдечен. — Цистерната впрочем би ти отивала.

Тя каза последното с доста нисък глас, записа си поръчката и изчезна.

Останалите вестници гъмжаха от статии за новото хилядолетие, затова Хари се зае с „Дагсав исен“. На шеста страница погледът му попадна на голяма снимка на самотна дървена табела с нарисуван на нея слънчев кръст. Осло 2611 км, пишеше на едната стрелка, Ленинград 5 км — на другата.

Статията, подписана от Евен Юл, професор по история, започваше с кратко резюме: Условията за развитие на фашизма, видени в светлината на растящата безработица в Западна Европа.

Хари бе срещал и преди името на Юл във вестниците. Той имаше славата на истинска знаменитост, станеше ли въпрос за окупацията на Норвегия и Националното обединение. Хари прелисти вестника, но не откри нищо интересно. Върна се на статията на Юл. Представляваше коментар на по-раншна публикация за силните позиции на неонацизма в Швеция. Юл описваше как неонацизмът, който през 90-те, в периода на икономически подем, е вървял към своя упадък в цяла Европа, сега се завръща с подновени сили. Според него характерна особеност на новата вълна е по-силната идеологическа основа. Докато неонацизмът през 80-те бил най-вече мода и чувство на принадлежност към някаква група, уеднаквяване под формата на облекло, бръснати глави и архаични лозунги от рода на „Sieg heil“, то новата вълна е по-добре организирана. Разполагала със стабилен финансов гръб и не разчитала толкова на отделни платежоспособни водачи и спонсори. Освен това новото движение не било просто реакция срещу определени явления от обществения живот като безработица и имиграция, пишеше Юл. То искало да създаде алтернатива на социалдемокрацията. Ключовата дума била обновление — морално, военно и расово. Залезът на християнството се използвал като пример за морален упадък, заедно с ХИВ и повишената злоупотреба с наркотици. И образът на врага бил частично променен: привържениците на ЕС, рушители на националните и расовите граници, НАТО, който протягал ръка на руските и славянските народи от второ качество и новата азиатска капиталистическа аристокрация, заемаща мястото на евреите като световни банкери.

Мая се появи с обяда.

— Кнедли ли? — попита Хари и се загледа в сивите топчета, разположени върху канапе от китайско зеле, полято със сос от майонеза и кетчуп.

— По скрьодерски — уточни Мая. — Останаха от вчера. Честита Нова година.

Хари повдигна вестника, за да може да се храни, и едва успя да опита от целулозните кнедли, когато чу глас зад вестника:

— Ужасно е, казвам ти.

Погледна над вестника. На съседната маса седеше Мохикана и гледаше право към него. Вероятно е седял там през цялото време, но Хари не забеляза кога е дошъл. Наричаха го Мохикана, защото навярно бе последният от вида си. Бил капитан на военен кораб през войната, два пъти улучван с торпедо и всичките му приятели отдавна бяха мъртви. Всичко това му разказа Мая. Дългата му рядка брада потъваше в чашата с бира. Седеше, облечен в палтото си както винаги, зиме и лете. По тебеширенобялата кожа на лицето му, толкова изпито, че под него сякаш се очертаваше черепът му, изпъкваше мрежата от кръвоносни съдове, наподобяващи червеникави светкавици. Кървясалите, мътни очи гледаха втренчено Хари зад отпусната, набръчкана кожа.

— Ужасно! — повтори той.

Хари, слушал достатъчно пиянски брътвежи, не всеки път обръщаше специално внимание на откровенията на редовните посетители на „Скрьодер“, но това бе нещо различно. За всичките години, откакто идваше тук, това бяха първите разбираеми думи, които чуваше от Мохикана. Дори след онази нощ през миналата зима, когато Хари намери Мохикана заспал до стената на една къща надолу по улицата и по всяка вероятност спаси стареца от замръзване, Мохикана не пожела да го удостои с повече от кимване за поздрав при среща. И сега, изглежда, Мохикана каза каквото искаше, защото стисна силно устни и отново се съсредоточи върху чашата си. Хари се огледа и се наведе към масата на Мохикана.

— Помниш ли ме, Конрад Оснес?

Старецът изсумтя и се загледа във въздуха, без да отговори.

— Намерих те заспал в една пряспа надолу по тази улица миналата година. Беше минус осемнадесет градуса.

Мохикана завъртя очи с досада.

— Нямаше улично осветление и едва те забелязах. И ти щеше да си отидеш, Оснес.

Мохикана присви зачервеното си око и погледна злобно Хари, преди да надигне бирата.

— Да, в такъв случай трябва да ти благодаря.

Отпи внимателно. После сложи чашата на масата, прицели се, сякаш е важно да остави чашата на точно определено място.

— Трябва да избият тези бандити — подхвърли той.

— Така ли? Кои?

Мохикана посочи с показалец вестника на Хари. Хари го обърна. На първата страница се мъдреше голяма снимка на бръснат шведски нацист.

— Да ги избесим! — Мохикана удари с длан по масата и няколко лица се обърнаха към тях. Хари му махна с ръка, да му даде знак да говори по-тихо.

— Те са просто младежи, Оснес. Сега опитай да се отпуснеш. Идва новата година.

— Младежи ли? Какви мислиш, че бяхме ние? Това не спря германците. Шел бе на деветнадесет. Оскар на двадесет и две. Застреляйте ги, преди тази чума да се е разпространила, казвам ти. Това е болест, трябва да се лекува в началото.

Той насочи треперещия си показалец към Хари.

— Ей сега тук седеше един от тях. На твоята маса. Те не умират, дявол ги взел! Ти си полицай, трябва да ги хванеш!

— Откъде знаеш, че съм полицай? — изненадано попита Хари.

— Чета вестници. Застрелял си някакъв тип някъде на юг. Хубаво, ама защо не убиеш няколко и тук?

— Много си приказлив днес, Оснес.

Мохикана затвори уста, хвърли на Хари последен яростен поглед, обърна се към стената и започна да разглежда картината с площад „Юнгсторге“. Хари разбра, че разговорът е приключил, махна на Мая да му донесе кафето, погледна към часовника. Новото хилядолетие бе зад ъгъла. В четири часа затвориха ресторант „Скрьодер“ заради „частно новогодишно мероприятие“, както пишеше на табелата, окачена на входната врата.

Хари огледа познатите лица. Доколкото видя, всички гости бяха дошли.

Двадесет и пета глава

Из зала 4 се носеха звуци от заспали хора. През тази нощ, по-тиха от обикновено, нямаше пациенти, които да стенат от болка или да се събуждат с викове от кошмарите си. Хелена не чу и сирената на противовъздушната отбрана. Ако тази нощ не бомбардират, тя се надяваше всичко да мине по-леко. Промъкна се в спалнята, застана до долната част на леглото и сега го гледаше. Той седеше под светлия конус от нощната лампа и изглеждаше толкова погълнат от книгата, която четеше, че не забелязваше нищо друго. А тя стоеше ето тук, в тъмнината. С всички знания на мрака.

Той я забеляза, когато понечи да отвори на следващата страница. Усмихна се и веднага остави книгата.

— Добър вечер, Хелена. Не предполагах, че си дежурна тази нощ.

Тя сложи показалец на устните си и се приближи.

— Откъде знаеш кой е дежурен нощем? — прошепна тя.

Той се усмихна.

— Не знам за другите. Знам само кога ти си дежурна.

— Така ли?

— Сряда, петък и неделя, после понеделник и четвъртък. После пак сряда, петък и неделя. Не се плаши, това е комплимент. А и тук човек няма с какво друго да занимава ума си. Знам и кога на Хадлер ще му правят клизма.

Тя се засмя тихо.

— Но не знаеш, че си изписан, нали?

Той я погледна изненадано.

— Командирован си в Унгария — прошепна тя. — В трета танкова дивизия.

— Танкова дивизия ли? Но това е Вермахта. Не могат да ме изпратят там, аз съм норвежец.

— Знам.

— И какво ще правя в Унгария, аз…

— Шшшт, ще събудиш другите, Урия. Прочетох повиквателната. Опасявам се, че не можем да направим кой знае какво.

— Положително има някаква грешка. Трябва…

По невнимание бутна книгата от завивката и тя тупна на пода. Хелена се наведе и я вдигна. На корицата под заглавието „The Adventures of Huckleberry Finn“40, видя нарисувано дрипаво момче на сал. Урия кипеше от негодувание.

— Тази война не е моя — процеди през зъби той.

— И това знам — тя сложи книгата в чантата му под стола.

— Какво правиш? — сподавено прошепна той.

— Чуй ме, Урия, нямаме време.

— Време ли?

— Дежурните обикалят на всеки половин час. Трябва да вземеш решение, преди да се появят.

Той свали абажура от лампата, за да я вижда по-добре в мрака.

— Какво става тук, Хелена?

Тя преглътна с усилие.

— И защо днес не носиш униформа? — полюбопитства той.

Ето от това най-много се страхуваше. Не я тревожеше, задето излъга майка си, че ще гостува на сестра си в Залцбург няколко дена. Нито че убеди сина на лесничея да я откара до болницата и да чака на пътя до входа. Нито че се сбогува със заниманията си, с църквата и спокойния живот във Вийнервалд. Но се страхуваше да му каже всичко: колко го обича и е готова да рискува живота и бъдещето си заради него. Защото се опасяваше да не греши. Не относно чувствата му към нея, в тях бе сигурна. А по отношение на характера му. Дали ще намери куража и енергията да стори това, което тя ще му предложи? Все пак той съзнаваше, че тази война на юг, срещу Червената армия, не е негова.

— Трябваше да имаме повече време да се опознаем, ние двамата — тя сложи ръката си върху неговата. Той я сграбчи и я задържа.

— Но не разполагаме с такъв лукс — продължи Хелена и стисна дланта му. — След един час тръгва влак за Париж. Купила съм два билета. Там живее учителят ми.

— Учителят ти ли?

— Това е дълга и объркана история, но той ще ни подслони.

— Какво искаш да кажеш, как да ни подслони?

— Можем да останем при него. Той живее сам. И, доколкото знам, не се среща с никакви приятели. Имаш ли паспорт?

— Какво? Да…

Изглеждаше като паднал от Марс: сякаш се чудеше дали книгата за дрипавото момче не го е приспала, дали всичко не е сън.

— Да, имам паспорт.

— Чудесно. Пътуването трае две денонощия, имаме запазени места и съм взела предостатъчно храна.

Той си пое дълбоко въздух:

— Защо точно Париж?

— Голям град е, там не е трудно да изчезнеш. Слушай, в колата оставих дрехи на баща ми, ще се преоблечеш в цивилно облекло. Номерът на обувките му…

— Не — вдигна ръка той и тихият й, припрян словесен поток мигом секна. Тя притаи дъх и се загледа в замисленото му лице.

— Не — повтори шепнешком той. — Глупаво е.

— Но…

Внезапно тя сякаш усети в стомаха си парче лед.

— По-добре да пътувам в униформа — прецени той. Млад мъж в цивилни дрехи само ще събуди подозрения.

Обзета от неописуемо щастие, Хелена не можеше да продума и само стисна ръката му още по-силно. Сърцето и пееше толкова високо и невъздържано, че се наложи да го успокоява.

— И още нещо — каза той и тихо измъкна краката си от леглото.

— Да?

— Обичаш ли ме?

— Да.

— Добре.

Вече си бе облякъл якето.

Двадесет и шеста глава

Хари оглеждаше старателно подредените етажерки, където класьорите стояха изрядно строени в хронологичен ред; стените със закачените дипломи и отличия от развивалата се поетапно кариера. Черно-бяла снимка на Кюрт Майрик на по-млади години във военна униформа с отличителни знаци на майор, докато поздравява крал Улав, висеше точно зад бюрото и се набиваше в очите на всички посетители. Именно тази снимка разглеждаше Хари, когато вратата зад него се отвори.

— Съжалявам, че се наложи да почакаш, Хуле. Седни, моля.

Бе влязъл Майрик. Хари дори не понечи да стане.

— Сега — Майрик се настани зад бюрото, — как мина първата ти седмица при нас?

Майрик седеше с изправен гръб и оголи ред пожълтели, едри зъби по начин, който предизвикваше силно съмнение, че някога през живота си се е упражнявал да се усмихва.

— Доста скучно — призна Хари.

— Хо-хо — Майрик изглеждаше изненадан. — Не може да е било чак толкова зле.

— Е, тук имате по-хубаво еспресо отколкото при нас долу.

— Искаш да кажеш от Отдела за борба с насилието.

— Съжалявам — вдигна рамене Хари, — но ми е нужно време, за да свикна, че сега „ние“ сме ПСС.

— Да, да, трябва да сме търпеливи. За повечето неща. Нали, Хуле?

Хари кимна. Няма смисъл да се биеш с вятърни мелници. Поне не след първия месец, във всеки случай. Дадоха му, както се очакваше, кабинет в дъното на дълъг коридор. В резултат само при крайна необходимост той навестяваше колегите си. Работата му изискваше да чете доклади от регионалните звена на ПСС и да преценява дали конкретният случай трябва да бъде изпратен на по-високо ниво в системата. А Майрик даде повече от ясни инструкции: ако не са глупости, да се предават нататък.

С други думи, Хари се сдоби с работа като филтър за боклуци. Тази седмица пристигнаха три доклада от провинцията. Той се опита да ги изчете бавно, но търпението му си имаше граници. В един от докладите ставаше дума за нова подслушвателна техника, с която никой не можеше да се справи, след като експертът си отишъл. Хари го препрати. Друг съобщаваше за немски бизнесмен в Берген, когото вече не смятаха за подозрителен, защото доставил партидата релси за завеси, за които твърдял, че е дошъл в града. Препрати и него. Трети доклад пристигна от района на Шиен по оплаквания от няколко собственици на къщи в курорта Силян по повод стрелба миналия уикенд. Понеже ловният сезон бе отминал, там пристигнал полицейски служител и започнал разследване. Той намерил в гората празни гилзи от непозната марка. Изпратили гилзите в техническия отдел на КРИПОС41, а те на свой ред докладваха, че най-вероятно става дума за муниции от пушка „Мерклин“, много рядко срещано оръжие.

Хари препрати доклада, но първо си направи копие.

— Да, исках да поговорим за една брошура, с която се сдобихме. Неонацистите планират размирици до джамиите в Осло на Седемнадесети май. Става дума за мюсюлмански празник; всяка година е на различна дата и тази година се пада на седемнадесети. Доста родители от чужд произход отказват да пуснат децата си на детското шествие42, понеже трябва да идат на джамия.

— За празника след Рамадана.

— Какво?

— Празник след Рамадана. Това е нещо като Бъдни вечер на мюсюлманите.

— Значи си наясно с техните празници?

— Не. Но миналата година съседите ме поканиха на вечеря. Те са пакистанци. Сметнаха, че е много тъжно да празнувам сам.

— Така ли? Хм — Майрик си сложи очилата, марка „Хорст Таперт“, — ето я и брошурата. Пишат, че е гавра със страната-домакин да празнуваш друго освен националния празник на седемнадесети. И че чернилките получават помощи, но отказват да спазват задълженията на всеки норвежки гражданин.

— Послушно да вика „ура за Норвегия“ по време на шествието — допълни Хари и извади кутия с цигари. Впери очи в пепелника на най-горната етажерка и Майрик кимна в отговор на въпросителния му поглед. Хари запали, вдиша дима дълбоко и се опита да си представи как капилярите по стените на белите му дробове жадно всмукват никотина. Животът му се скъсяваше, а мисълта, че никога няма да откаже цигарите, го изпълваше със странно задоволство. Да плюеш на предупреждението, изписано на цигарената кутия, едва ли е най-екстравагантната форма на протест, измислена от човек, но все пак Хари можеше да си го позволи.

— Виж какво ще успееш да откриеш — поръча му Майрик.

— Добре. Но те предупреждавам: трудно се владея, стане ли дума за скинари.

— Хо-хо — Майрик оголи отново едрите си жълтеникави зъби и Хари се сети на какво му прилича той: на добре дресиран кон.

— Хо-хо.

— Има и друго — продължи Хари. — Става дума за доклада за мунициите, открити в Силян. Тези на пушката „Мерклин“.

— Струва ми се чух за това, да.

— Разтърсих се малко по собствена инициатива.

— Охо?

Хари забеляза хладния тон.

— Проверих оръжейния регистър от миналата година. В Норвегия няма регистрирани такива пушки.

— Това не ме изненадва. Списъкът вероятно вече е бил проверен от други служители в ПСС, след като си изпратил доклада, Хуле. Това вече не е твоя работа, знаеш как е.

— Сигурно не е. Но само искам да се уверя, че въпросният служител е направил връзката с докладите на Интерпол за трафик на оръжие.

— Интерпол ли? Защо да го прави?

— Никой не внася такива пушки в Норвегия. Значи е вкарана нелегално. Хари извади от джоба си компютърна разпечатка.

— Това е списък с пратките, открит от Интерпол по време на полицейска акция в дома на търговец на незаконно оръжие в Йоханесбург през ноември. Погледни тук. Ето я дестинацията. Осло.

— Хм. Как се сдоби с тази информация?

— От файла на Интерпол в интернет. Достъпен е за всички от ПСС. За всички, които проявят желание.

— Така ли? — Майрик спря погледа си върху Хари за секунда и после се зае да разглежда разпечатката по-подробно.

— Добра работа, но трафикът на оръжия не е в нашия ресор, Хуле. Ако знаеше колко незаконни оръжия се конфискуват от Отдела за оръжия за една година…

— Шестстотин и единадесет — прекъсна го Хари.

— Шестстотин и единадесет ли?

— Досега през тази година. Само в полицейския район на Осло. Две от три пристигат чрез престъпници, главно леки пистолети, пушки със сачми и късоцевни пушки. Средно по една конфискация на ден. Броят е почти двойно по-голям през 90-те.

— Хубаво, тогава разбираш, че не можем да обърнем специално внимание на нерегистрирана пушка в района на Шиен.

Майрик явно полагаше усилия да запази спокойствие. Хари изпусна дима през устата си и гледаше как се издига към тавана.

— Силян се намира в областта Телемарк — уточни той.

Лицевите мускули на Майрик се изопнаха.

— Обади ли се на митниците, Хуле?

— Не.

Майрик погледна ръчния си часовник — безформено, грубо парче стомана. Хари предположи, че го е получил за дълга и лоялна служба.

— Тогава предлагам да го направиш. Това е тяхна работа. Точно сега имам по-спешни…

— Знаеш ли какво е „Мерклин“, Майрик?

Хари видя как веждите на шефа на ПСС се повдигнаха за кратко и се зачуди дали не е прекалено късно. Направо почувства полъха от вятърните мелници.

— Това, впрочем, не е в моя ресор, Хуле. Трябва да го обсъдиш с…

Кюрт Майрик май се досети, че е единственият началник на Хуле.

— Пушката „Мерклин“ — подхвана Хари, — е произведена в Германия полуавтоматична ловна карабина. Изстрелва снаряди с диаметър от 16 милиметра, и то много по-агресивно от която и да е друга. Предназначена е за лов на едър дивеч като водни биволи и слонове. Първата пушка е създадена през 1970 година, но са произведени само около триста екземпляра, преди немските власти да забранят продажбата на оръжието през 1973 година. Причината е, че с няколко дребни настройки и с оптичния си мерник „Мерклин“ е напълно професионален уред за убийство и още през 1973 година се е превърнала в най-търсеното оръжие за атентати. От тристате пушки сто със сигурност се намират в ръцете на наемни убийци и терористични организации като Бадер-Майнхоф и Червените бригади43.

— Хм. Сто ли каза? — Майрик подаде разпечатката на Хари. — Значи двама от трима използват пушката за целта, с която е произведена. За лов.

— Това не е оръжие за лов на елени или нещо друго в Норвегия, Майрик.

— Така ли? И защо не?

Хари се чудеше защо Майрик го търпи, а не го помоли да напусне кабинета му. И защо самият Хари е толкова обсебен от желанието да провокира такава реакция. Едва ли беше нещо особено. Вероятно просто е станал стар и заядлив. Независимо от всичко Майрик се държеше като добре платена бавачка, която не смее да напляска непослушното хлапе. Хари изучаваше пепелта от цигарата, наклоняваща се към пода.

— Първо, ловът по традиция не е спорт за милионери в Норвегия. Пушка „Мерклин“ заедно с оптически мерник струва около сто и петдесет хиляди немски марки, тоест колкото нов мерцедес. А всеки патрон струва деветдесет марки. Освен това елен, прострелян от 16-милиметров снаряд, изглежда като прегазен от влак. Страшно мръсна работа.

— Хо-хо — Майрик явно реши да смени тактиката. Облегна се назад и сложи ръце на голото си теме, сякаш за да покаже, че няма нищо против Хари да го позабавлява още малко. Хари се изправи, свали пепелника от най-горната етажерка и пак седна.

— Не е изключено, разбира се, патроните да са на ревностен колекционер на оръжия, който само е изпробвал новата си пушка, а иначе сега тя стои във витрината на някоя къща някъде из Норвегия и никога повече няма да я използват. Но дали да разчитаме на такъв сценарий?

Майрик местеше главата си наляво-надясно.

— Значи ти предлагаш да тръгнем от идеята, че точно сега в Норвегия има професионален убиец?

Хари поклати глава.

— Предлагам само да се поразходя до Шиен и да погледам мястото. Освен това се съмнявам, че там е бил професионалист.

— Така ли?

— Професионалистите разчистват след себе си. Да оставиш празни гилзи означава да дадеш визитната си картичка. Но дори и собственикът на пушката да е аматьор, това не ме успокоява.

Майрик изсумтя няколко пъти. После кимна.

— Чудесно. И ме дръж в течение, ако откриеш нещо за плановете на неонацистите ни.

Хари загаси цигарата. Venice, Italy44, пишеше на пепелника с форма на гондола.

Двадесет и седма глава

Петчленното семейство слезе от влака и неочаквано цялото купе остана изцяло на тяхно разположение. Влакът потегли бавно и Хелена зае мястото до прозореца, но не виждаше почти нищо в тъмнината, само очертанията на сградите покрай железопътните линии. Той седеше точно срещу нея и я наблюдаваше с лека усмивка на устните.

— Вас, австрийците, ви бива да заслепявате хората — подхвърли той. — Не виждам и една-единствена светлинка.

— Бива ни да правим това, което ни кажат — въздъхна тя.

Погледна часовника. Наближаваше два.

— Следващият град е Залцбург. Намира се точно на границата с Германия. А после…

— Мюнхен, Цюрих, Базел, Франция и Париж. Вече ги изреди три пъти — наведе се напред и стисна ръката й. — Всичко ще се нареди, ще видиш. Ела да седнеш при мен.

Тя се премести, без да пуска ръката му, и леко отпусна глава върху рамото му. Той придоби съвсем различен вид, когато си облече униформата.

— Значи този Брокхард е изпратил нов болничен лист, който важи за една седмица?

— Да, каза, че щял да го изпрати по пощата вчера след обяд.

— Защо удължава престоя ми с толкова малко дни?

— За да може по-лесно да контролира положението. И мен. Всяка седмица щеше да ме кара да му давам достатъчно убедителна причина, за да удължи болничния ти лист, разбираш ли?

— Да, ясно — кимна той и младата жена забеляза как мускулите на челюстите му се стегнаха.

— Хайде да не говорим повече за Брокхард — помоли Хелена. — По-добре разкажи някоя история.

Погали го по бузата и той въздъхна дълбоко.

— Коя искаш да чуеш?

— Която и да е.

Разказите. С тях спечели вниманието й в болницата „Рудолф II“. Толкова много се различаваха от историите на другите войници. Урия разказваше за доблест, приятелство и надежда. Като онази история през нощта, когато се прибрал от караул и заварил пор върху гърдите на най-добрия си другар. Той спял, а животното се канело да разкъса гръкляна му. Разстоянието било почти десет метра, а в бункера с черните стени от пръст — тъмно като в рог. Но той нямал избор, опрял пушката до бузата си и стрелял, докато изпразнил пълнителя. Изяли пора за обяд на следващия ден.

Имаше много такива истории. Хелена не помнеше всички, но се сещаше, че започна да слуша внимателно. Разказваше увлекателно и забавно, а за някои случки се колебаеше дали да им вярва. Но й се искаше да повярва, защото бяха като противоотрова срещу другите истории, онези за безнадеждните съдби и безсмислената смърт.

Докато мрачният влак бавно се клатеше и друсаше в нощта по скоро ремонтираните релси, Урия разказваше как застрелял руски снайперист в ничията земя, излязъл и направил християнско погребение на атеиста-болшевик с псалми и всичко останало, както си му е редът.

— Можех да чуя аплодисментите от руската страна — разказваше Урия. — Така хубаво пях онази нощ.

— Наистина ли? — засмя се тя.

— По-хубаво от певците, които си слушала в Щатсопер.

— Лъжец такъв.

Урия я привлече към себе си и запя тихичко в ухото й:

Урия млъкна и погледна вяло през прозореца. Хелена разбра, че мислите му отлетяха надалече и го остави на спокойствие. Прегърна го през гърдите.

Трак-трак-трак.

Звукът сякаш идваше от нещо, което тичаше под тях по релсите и се опитваше да ги спре.

Тя изпитваше страх. Не толкова от предстоящата неизвестност, колкото от мъжа, към когото се притискаше. Сега, в непосредствена близост до него, сякаш всичко, което бе видяла и с което бе свикнала от разстояние, изчезна.

Заслуша се с надежда да долови ударите на сърцето му, но поради твърде силното тракане по релсите се наложи да се задоволи само с предположението, че там вътре има сърце. Надсмя се над себе си и по цялото й тяло преминаха радостни тръпки. Каква блажена лудост! Не знаеше абсолютно нищо за него — той бе споменал толкова малко неща за себе си, само тези истории.

От униформата му се носеше мирис на мухъл и за миг й хрумна; че така сигурно мирише униформата на войник, лежал известно време мъртъв на бойното поле. Или е бил погребан. Но откъде се появиха тези мисли? Напоследък бе толкова напрегната, че едва сега забеляза колко е изтощена.

— Поспи си — подкани я той в отговор на мислите й.

— Да — промърмори тя. Стори й се, че чу сигнал за въздушна тревога в далечината, докато светът около нея бавно изчезваше.

— Какво?

Чу собствения си глас, усети как Урия я разтърси и скочи. При вида на мъжа в униформа на вратата първо помисли, че са загубени, че са ги хванали.

— Билетите, ако обичате.

— О — изплъзна се от устата й. Опита се да се съвземе, но усещаше изпитателния поглед на кондуктора върху себе си, докато трескаво ровеше в чантата. Най-после откри жълтите хартиени билети, които купи на гарата във Виена, и ги подаде на кондуктора. Той започна да ги разглежда, люлеейки се напред-назад в такт с движенията на влака. Отне му повече време, отколкото й се искаше.

— За Париж ли пътувате? — попита той. — Заедно ли?

— Точно така — потвърди Урия.

Кондукторът, възрастен човек, ги погледна.

— Не сте австрийци, ако съдя по произношението.

— Не. Норвежец съм.

— А, Норвегия. Там било много красиво, така съм чувал.

— Да, благодаря. Вярно е.

— Значи доброволно сте се записали да се сражавате за Хитлер, така ли?

— Да. Бях на Източния фронт. На север.

— Така ли? Къде на север?

— До Ленинград.

— Хм. А сега отивате към Париж. Заедно с вашата…?

— Приятелка.

— Приятелка, точно така. В отпуск ли сте?

— Да.

Кондукторът продупчи билетите.

— Виенчанка? — попита той Хелена и й подаде билетите.

Тя кимна.

— Виждам, че сте католичка — той посочи разпятието на верижка върху блузата й. — Също като съпругата ми — облегна се назад и огледа коридора на вагона. После се обърна към норвежеца:

— Вашата приятелка показа ли ви катедралата „Свети Стефан“ във Виена?

— Не. Лежах в болница и за жалост не успях да видя кой знае колко от града.

— Разбирам. Сигурно в католическа болница?

— Да. В „Рудо…“

— Да — прекъсна го Хелена. — В католическа болница.

— Хм.

„Защо този кондуктор не си тръгва“, помисли си Хелена.

Възрастният мъж се изкашля отново.

— Да? — попита накрая Урия.

— Не е моя работа, но дано не сте забравили да си вземете документи, че сте в отпуск.

— Документи ли? — изненада се Хелена. Вече два пъти бе ходила с баща си до Франция, но изобщо не й мина през ума, че им трябват други документи освен паспорт.

— Да, за вас едва ли е проблем, Fraulein46, но за вашия приятел в униформа е крайно необходимо да носи документи, удостоверяващи къде е настанен и къде отива.

— Ама естествено, че имаме такива документи — избухна тя. — Да не мислите, че пътуваме без тях?

— Не, не, разбира се — побърза да каже кондукторът. Само исках да ви подсетя. Едва преди няколко дена… той премести погледа си върху норвежеца, — … хванаха млад мъж, очевидно без разрешение за дестинацията си и следователно го сметнали за дезертьор. Изведоха го на перона и го разстреляха.

— Шегувате ли се?

— За жалост не. Не искам да ви плаша, но войната си е война. А и вие разполагате с всичко необходимо, така че няма за какво да се тревожите, като стигнем на границата с Германия точно след Залцбург.

Кондукторът кимна.

— Благодаря — отвърна Урия.

Кондукторът се изкашля:

— Имах син на ваша възраст. Загина на Източния фронт, до Днепър.

— Съжалявам.

— Да, извинете, че ви събудих, Fraulein. Mein Herr47.

Отдаде чест и си тръгна.

Хелена провери дали вратата е плътно затворена и зарови лице в ръцете си.

— Как може да съм толкова наивна! — хълцаше тя.

— Недей, недей — прегърна я той. — Аз трябваше да помисля за разрешителното. Та аз знаех, че не мога да се движа свободно насам-натам.

— Ами ако им кажеш за болничния лист и им обясниш, че ти се е приискало да се поразходиш до Париж? Той е все пак част от Третия райх, той е…

— Ще се обадят в болницата и Брокхард ще им съобщи, че съм избягал.

Притисна се към него и зарида в скута му, а той галеше кестенявите й, гладки коси.

— Освен това трябваше да се замисля и да си дам сметка, че е прекалено фантастично, за да бъде истина — разсъждаваше на глас той. — Искам да кажа — аз и сестра Хелена в Париж?

Тя долови весела нотка в гласа му:

— Не, може би скоро ще се събудя в болничното легло и ще си помисля: ама че кошмар сънувах! И ще се зарадвам, защото ти ще дойдеш със закуската. Впрочем ти си дежурна утре, нали не си забравила? Тогава ще ти разкажа за онзи път, когато Даниел отмъкна двадесет порции храна от група шведи.

Тя повдигна обляното си в сълзи лице към него.

— Целуни ме, Урия.

Двадесет и осма глава

Хари хвърли бърз поглед към часовника и внимателно увеличи скоростта. Имаха уговорка за четири часа, значи преди половин час. Ако пристигне, след като се стъмни, цялото пътуване ще бъде нахалост. Всички оцелели грайфери на гумите се забиха в леда със стържещ звук. Измина само три мили по криволичещия, заледен горски път, но имаше чувството, че сви от главния път преди часове. Евтините слънчеви очила, които купи от бензиностанцията „Шел“, не му помагаха особено и очите му реагираха болезнено на ярката светлина в снега.

Накрая забеляза полицейската кола с регистрация от Шиен до пътя. Внимателно натисна спирачките, паркира точно отзад и свали ските си от горния багажник на колата. Бяха от производител на ски, фалирал преди петнадесет години. Сигурно по същото време е слагал и ваксата, защото сега представляваше сива, лепкава маса. Той намери пътечката нагоре от пътя към хижата, както му бяха описали. Ските стояха като залепени с туткал към пътеката, нямаше начин да се плъзнат настрани, дори човек и да се опитва. Слънцето грееше ниско над иглолистните дървета. Най-сетне откри хижата. На стъпалото пред входната врата на байцваната в черно къща седяха двама мъже в анораци и едно момче. Макар Хари да не познаваше никакви юноши, прецени, че е между дванадесет и шестнадесетгодишен.

— Уве Бертелсен? — попита Хари задъхан.

— Тук съм — единият мъж се изправи и му подаде ръка. А това е полицай Фолдал.

Другият мъж кимна сдържано.

Хари съобрази, че момчето е намерило празните гилзи.

— Хубаво е човек да се спаси от въздуха в Осло, нали? — подхвърли Бертелсен.

Хари извади кутия с цигари.

— Сигурно е още по-хубаво да се спасиш от въздуха на Шиен.

Фолдал свали полицейското си кепе и изпъна гръб.

Бертелсен се усмихна:

— Противно на мнението на повечето хора, въздухът в Шиен е по-чист отколкото в който и да е друг норвежки град.

Хари закри кибритената клечка с ръка и запали цигарата.

— Така ли? Ще го запомня за следващия път. Открихте ли нещо?

— Ето тук, наблизо е.

Тримата си сложиха ските и начело с Фолдал се плъзнаха по писта, която ги отведе на открита полянка в гората. Фолдал посочи с щеката черен камък, щръкнал на двадесетина сантиметра над тънкия слой сняг.

— Момчето намерило празните гилзи в снега до камъка. Вероятно е бил ловец, излязъл да се поупражнява на открито. Виждате следите от ски до камъка. От седмица не е валяло, не е изключено да са на стрелеца. Изглежда е използвал широки телемарк ски48.

Хари приклекна. Прокара пръст по камъка на мястото, където е бил допрян от широката следа от ските.

— Хм. Или стари дървени ски.

— Така ли?

Хари вдигна мъничка, светла стърготина.

— И все пак — Фолдал погледна към Бертелсен.

Хари се обърна към момчето, обуто в чифт торбести панталони от груб вълнен плат с джобове навсякъде и с плетена шапка, смъкната над очите.

— От коя страна на камъка откри гилзите?

Момчето посочи. Хари свали ските си, заобиколи камъка и легна по гръб в снега. Небето бе изсветляло както винаги през ясните зимни дни малко преди залез-слънце. После се обърна на една страна и загледа камъка с примижали очи. Погледна откритата полянка и се опита да разбере откъде са дошли гилзите. В пролуката между дърветата в гората се виждаха три дънера.

— Открихте ли куршуми или следи от изстрели?

Фолдал се почеса по врата.

— Питате дали сме огледали всяко дърво в радиус от половин километър?

Бертелсен дискретно закри устата си с ръкавица. Хари изтръска пепелта от цигарата си и започна да изучава жарта.

— Не, питам проверили ли сте онези дънери?

— И защо да проверяваме точно тях? — полюбопитства Фолдал.

— Защото „Мерклин“ създават най-тежката ловна карабина в целия свят. Петнадесеткилограмова пушка не предразполага към стрелба в изправено положение и затова е естествено да предположим, че стрелецът е използвал камъка за опора. Карабината „Мерклин“ изстрелва празните гилзи от дясната страна. Понеже гилзите са от тази страна на камъка, значи той е стрелял в посоката, от която дойдохме. Следователно не е странно да допуснем, че на някой от дънерите е разположил предмет, в който да се прицели, нали?

Бертелсен и Фолдал се спогледаха.

— Да, ще поразгледаме — откликна Бертелсен.

— Ако това не е огромен белов инояд49… — провикна се Бертелсен три минути по-късно, — значи е огромна дупка от куршум.

Коленичи в снега и провря пръст през един от дънерите.

— Мамка му, куршумът е проникнал прекалено навътре, не мога да го стигна.

— Погледни през дупката — подсказа му Хари.

— Защо?

— За да провериш дали е минал през дървото — обясни Хари.

— Напреки през този дебел елов дънер ли?

— Просто погледни и кажи дали виждаш светлина.

Хари чу как Фолдал изпръхтя зад него. Бертелсен долепи око до дупката.

— Как за Бога…

— Виждаш ли нещо? — извика Фолдал.

— Проклет да съм, ако не виждам половината реки в Силян.

Хари се обърна към Фолдал, който стоеше с гръб и плюеше.

Бертелсен се изправи.

— Каква полза от бронежилетка, ако стрелят по теб с такава пущина? — изпъшка той.

— Никаква — отговори Хари. — Работа върши само броня — изгаси цигарата си в сухия дънер и се поправи: — Дебела броня.

Постоя прав и разтърка ските си в снега.

— Трябва да поговорим с хората от съседните къщи — предложи Бертелсен. — Може някой да е видял нещо. Или да пожелаят да си признаят, че са се сдобили с такава пушка дявол знае откъде.

— След като обявихме амнистия за незаконните оръжия миналата година… — започна Фолдал, но се отказа да продължи, когато Бертелсен го погледна.

— Нещо друго, с което да помогнем? — попита Бертелсен.

— Май да — Хари мрачно погледна към пътя. — Нещо против да бутате кола?

Двадесет и девета глава

Хелена Ланг не се изненада. Прозорците бяха отворени и топлото лятно утро изпълваше коридора с аромата на току-що поникнала трева. През последните седмици бомбардираха всяка нощ, но тя не обръщаше внимание на мириса на дим. В ръката си държеше писмо. Чудно писмо! Дори сърдитата старша сестра се усмихна, когато Хелена изчурулика своето Guten Morgen.

Хелена се втурна в кабинета на доктор Брокхард, без да почука, и той изненадано вдигна очи от картоните.

— Е?

Свали очилата си и впери в нея неподвижен поглед. Тя зърна за миг влажния език, който се уви около рамката на очилата. Седна.

— Кристофър — подхвана тя. Не бе се обръщала към него на малко име от детските им години. — Имам да ти казвам нещо.

— Хубаво — кимна той. — Точно това чаках.

Знаеше какво очаква той: обяснение защо все още не е изпълнила желанието му да отиде в апартамента му в главната сграда на болничния комплекс, макар че той удължи болничния лист на Урия два пъти. Хелена се оправдаваше с бомбардировките. Не смеела да излезе навън. Затова той й предложи да я посети в лятната вила на майка й, но тя категорично отказа.

— Ще ти обясня всичко — обеща тя.

— Всичко ли? — попита той с лека усмивка.

„Не — помисли си тя. — Почти всичко.“

— Сутринта, когато Урия…

— Той не се казва Урия, Хелена.

— Онази сутрин, когато той изчезна и вие обявихте тревога, помниш ли?

— Естествено.

Брокхард остави очилата си до листа пред него. Рамката им легна успоредно на ръба на листа.

— Обмислях дали да докладвам на военната полиция за изчезването му. Но после той се появи с историята, че почти цяла нощ се разхождал из гората.

— Не се е разхождал. Пристигна с нощния влак от Залцбург.

— Така ли? — Брокхард се облегна назад на стола с каменна физиономия, която издаваше нежеланието му да показва изненадата си.

— Взе нощния влак от Виена преди полунощ, слезе в Залцбург, където чака час и половина нощния влак в обратната посока. В девет се озова на Централната гара във Виена.

— Хм — Брокхард се съсредоточи върху перодръжката, която стискаше между пръстите си. — И каква причина изтъкна за такова идиотско пътуване?

— Ами — Хелена се усмихна, без да се усети. — Сигурно помниш, че и аз закъснях онази сутрин?

— Дааа…

— И аз се прибрах от Залцбург.

— Така ли било?

— Точно така.

— Мисля, че трябва да обясниш Хелена.

Тя започна, гледайки върховете на пръстите му. Под върха на писеца, пробил палеца му, се бе оформила капка кръв.

— Разбирам — промърмори Брокхард, след като я изслуша. — Решили сте да заминете за Париж. И колко време си мислехте, че можете да се криете там?

— Явно не сме го обмислили добре. Но Урия мислеше да заминем за Америка. За Ню Йорк.

Брокхард се усмихна суховато.

— Та ти си много разумно момиче, Хелена. Несъмнено този национален предател те е заслепил със сладките си лъжи за Америка. Но знаеш ли какво?

— Не.

— Прощавам ти.

И добави, като видя смаяното й изражение:

— Да, прощавам ти. Навярно е редно да си получиш наказанието, но аз знам колко неспокойни са понякога сърцата на младите момичета.

— Но аз не идвам за…

— Как е майка ти? Сигурно сега й е трудно, нали сте сами. Баща ти получи три години, нали?

— Четири. Ще бъдеш ли така добър да ме изслушаш, Кристофър?

— Моля те да не правиш или казваш неща, за които ще се разкайващ Хелена. Казаното дотук не променя нищо, уговорката е същата като преди.

— Не! — Хелена скочи от стола и той се преобърна зад нея. Хвърли върху писалището писмото, което стискаше в ръката си.

— Виж сам! Нямаш повече власт над мен. Или над Урия.

Брокхард погледна писмото. Кафявият отворен плик не му говореше нищо. Извади листа, сложи си очилата и започна да чете:

Брокхард не се сдържа и разгледа подписа два пъти. Самият Хайнрих Химлер50! После вдигна писмото срещу светлината. Хелена се обади:

— Позвъни и разпитай, ако искаш, но повярвай ми писмото е истинско.

През отворения прозорец тя чуваше песента на птичките в градината. Брокхард се изкашля два пъти, преди да попита:

— Значи сте писали на шефа на полицията в Норвегия?

— Не аз. Урия. Аз само намерих адреса и пратих писмото по пощата.

— По пощата ли?

— Да. Всъщност не. Телеграфирах им.

— Цяла молба?

— Да.

— Ясно. Трябва да е струвало… много скъпо.

— Да, скъпо беше, но беше спешно.

— Хайнрих Химлер… — промърмори той повече на себе си отколкото на нея.

— Съжалявам, Кристофър.

Пак прозвуча сухият му смях:

— Наистина ли? Не постигна ли точно каквото искаше, Хелена?

Тя се престори, че не чува въпроса, и се насили да се усмихне приветливо.

— Искам да те помоля за една услуга, Кристофър.

— Охооо?

— Урия иска да тръгна с него за Норвегия. Трябва ми препоръка от болницата, за да ми дадат разрешение да напусна страната.

— И сега се страхуваш, че ще откажа да ти дам такава препоръка?

— Баща ти е в управата на болницата.

— Да, бих могъл да ти създам проблеми — потърка брадичката си той. Неподвижният поглед се бе втренчил в точка от челото й.

— И въпреки това не можеш да ни спреш Кристофър. Ние с Урия се обичаме. Разбираш ли?

— Защо ми е да правя услуга на войнишка жена?

Хелена остана с полуотворена уста. Макар и изречена от явно афектиран човек, когото презираше, думата я удари като плесница. Но преди да успее да отговори, лицето на Брокхард се сви, сякаш бяха зашлевили него.

— Прости ми, Хелена. Аз… по дяволите! — Той бързо й обърна гръб.

Хелена изпитваше неустоимо желание да стане и да си тръгне, но не се сещаше за подходящите думи, които биха я освободили. Той продължи с напрегнат глас:

— Не исках да те нараня, Хелена.

— Кристофър…

— Не разбираш. Не го казвам от високомерие, но притежавам качества, които, сигурен съм, с течение на времето щеше да се научиш да цениш. Навярно прекалих, но помни, че винаги съм ти мислил доброто.

Тя се загледа в гърба му. Престилката бе малко широка за тесните му, прегърбени рамене. Сети се за онзи Кристофър, когото познаваше като дете. Имаше красиви черни къдрици и изряден костюм, макар да беше само на дванадесет. Едно лято тя даже бе влюбена в него, нали?

Той въздъхна продължително и потрепери. Тя се приближи до него, но се разколеба. Защо да съчувства на този човек? Е, знае защо. Защото сърцето й прелива от щастие, без да е сторила кой знае какво. А Кристофър Брокхард, който всеки ден през живота си се опитва да насили късмета си, винаги ще си остане самотник.

— Кристофър, трябва да тръгвам.

— Да. Разбира се. Направи каквото е нужно, Хелена.

Тя се изправи и се запъти към вратата.

— А аз онова, което се налага — допълни той.

Тридесета глава

Райт ругаеше. Опита всички ключове на прожекционния апарат, за да направи снимката по-контрастна, но напразно.

Някой се изкашля:

— Изглежда снимката е некачествена, Райт. Не е от прожекционния апарат.

— Вероятно. Това е все пак Андреас Хохнер — Райт заслони очите си с ръка, за да вижда присъстващите. Стаята нямаше прозорци и сега, когато изгасиха светлината, бе тъмно като в рог. Според информацията на Райт тя беше осигурена и срещу подслушвателни устройства, каквото и да означава това.

Освен него, Андре Райт, лейтенант в разузнавателната служба на Министерството на отбраната, присъстваха само още трима: майор Бор Увесен от същата служба, Хари Хуле, новото попълнение на ПСС, и самият шеф на НСС, Кюрт Майрик. Именно Хуле му изпрати по факса името на търговеца на оръжия от Йоханесбург. И оттогава всеки ден настояваше да получи информация. Част от служителите в ПСС явно схващаха разузнавателната служба на отбраната като подотдел на ПСС, но очевидно пренебрегваха инструкцията, определяща двете служби за равнопоставени, сътрудничещи си организации. Райт обаче бе наясно. Затова накрая обясни на новия колега, че случаите без предимство изчакват. След половин час се обади самият Майрик да обясни, че случаят се ползва с предимство. Защо веднага не казаха как стои въпросът?

На неясната черно-бяла снимка на екрана, сякаш правена през прозореца на автомобил, се виждаше мъж, излизащ от ресторант. Мъжът имаше широко, грубо лице с тъмни очи, едър, безформен нос и увиснали черни гъсти мустаци.

— Андреас Хохнер, роден през 1954 година в Зимбабве в семейството на немци — прочете Райт от наличните разпечатки. — Преди е бил наемен войник в Конго и Южна Африка, вероятно се занимава с трафик на оръжие от средата на осемдесетте. На деветнадесет е един от седмина обвиняеми за убийството на чернокожо момче в Киншаса, но е оправдан поради липса на доказателства. Женил се е и се е развеждал два пъти. Работодателят му в Йоханесбург е заподозрян в организирането на незаконен внос на противовъздушни оръжия в Сирия и покупка на химически оръжия от Ирак. Говори се, че продавал специални пушки на Караджич по време на войната в Босна и е обучавал снайперисти при обсадата на Сараево, последните сведения не са потвърдени.

— Пропусни детайлите, ако обичаш — Майрик погледна часовника. Движеше се бавно, но имаше хубав надпис от Главната квартира на Отбраната от долната страна.

— Така да бъде — Райт прелисти нататък. — Да. Андреас Хохнер е един от четиримата, които са арестувани по време на полицейска хайка в дома на търговец на оръжие в Йоханесбург през декември. Във връзка със същата акция е намерен кодиран списък с поръчки, където срещу една пушка „Мерклин“ е отбелязано „Осло“. И датата, 21 декември. Това е всичко.

Настъпи мълчание, чуваше се само бръмченето на вентилатора в прожекционния апарат. Някой се изкашля в мрака, приличаше на Бор Улсен. Райт закри очи с ръка.

— Откъде знаем, че точно Хохнер е ключовата личност в случая? — попита Улсен.

В тъмнината прозвуча гласът на Хари:

— Разговарях с полицейски инспектор Есайас Бърн от полицейското управление „Хилброу“ в Йоханесбург. Той ми обясни, че след арестите са обискирали апартаментите на замесените и са открили интересен паспорт в жилището на Хохнер с негова снимка, но със съвсем различно име.

— Трафикант на оръжие с фалшив паспорт не е никаква… сензация — напомни Увесен.

— Имам предвид по-скоро откритите в него печати Oslo, Norway, 10 декември.

— Следователно е бил в Осло — заключи Майрик. — В списъка на компанията фигурира името на клиент от Норвегия, а ние открихме празни гилзи от тази супер пушка. Да тръгнем оттам, че Андреас Хохнер е бил в Норвегия и е имало сделка. Но кой е норвежецът от списъка с клиенти?

— За съжаление това не е пощенски списък на пратки с наложен платеж, където се вписват двете имена и адресът — подхвърли Хари. — Клиентът от Осло е записан като Урия, най-вероятно кодово име. А според Бърн от Йоханесбург Хохнер няма никакъв интерес да разказва каквото и да било.

— Мислех, че полицията в Йоханесбург има ефективни методи на разпит — изкоментира Увесен.

— Дори и така да е, Хохнер вероятно поема по-голям риск, ако говори, отколкото, ако си трае. Списъкът на клиентите му е дълъг…

— Чувал съм, че в Южна Африка използват ток — намеси се Райт. — По стъпалата, по зърната на гърдите и… да. Страшно болезнено. Апропо, някой би ли светнал?

Хари обобщи:

— При положение, че е замесен в покупка на химически оръжия от Саддам, командировката с пушка до Осло изглежда доста незначителна. За съжаление ми се струва, че южноафриканците пестят тока си за по-важни случаи, така да се каже. Освен това не е сигурно дали Хохнер знае кой е Урия. А докато не разберем кой е, логично е да си задаваме следния въпрос: какви планове крои — покушение или терористична атака?

— Или обир — допълни Майрик.

— С пушка „Мерклин“? — учуди се Увесен. — Все едно да стреляш по врабчета с топ.

— Може би наркоатентат — предположи Райт.

— Е — въздъхна Хари. — Един пистолет се оказа достатъчен да убие най-охранявания човек в Швеция. А убиецът на Палме не бе заловен. Така че защо му е пушка за над половин милион крони, за да застреля някого в страната?

— Какво предлагаш, Хари?

— Не изключвам целта да не е норвежец, а чужденец. Човек — постоянна мишена на терористите, но прекалено добре охраняван в родината си, за да извършат атентата там. Надяват се да го убият по-лесно в малка, спокойна страна, където очакват мерките за сигурност да не са така крути.

— Кой? — попита Улсен. — Точно сега в Норвегия няма чуждестранни гости — обект на сериозни заплахи.

— А и не се очаква да пристигнат такива — добави Майрик.

— Може да предстои след дълго време — разсъждаваше Хари.

— Но оръжието е доставено преди месец — напомни Увесен. — Няма логика чужди терористи да дойдат в Норвегия месец преди да извършат атентат.

— Защо да са чужденци, а не норвежец?

— В Норвегия никой не може да изпълни поръчката, за която говориш — намеси се Райт, търсейки опипом ключа за осветлението на стената.

— Точно така — съгласи се Хари. — В това е смисълът.

— И какъв е смисълът?

— Представете си, че известен чуждестранен терорист иска да убие човек от своята страна, и въпросният човек ще пътува за Норвегия. Службите за сигурност в неговата страна следят и най-малката му крачка, затова вместо да рискува сам да преминава границата, той се свързва със среди в Норвегия с мотиви, сходни на неговите. Хората от тези среди са аматьори, но това всъщност е предимство, понеже терористът знае, че полицията няма да ги заподозре.

— Празните гилзи наистина са своеобразно доказателство, че са аматьори — потвърди Майрик.

— Терористът и аматьорът се споразумяват терористът да финансира покупката на оръжие, а после всички връзки помежду им се прекъсват; никаква следа не насочва към терориста. Така той е организирал акцията, поемайки единствено финансов риск.

— Но какво става, ако аматьорът не се справи със задачата? — попита Увесен. — Или реши да продаде оръжието и да офейка с парите?

— Има такава опасност, разбира се, но се предполага, че терористът е преценил аматьора като силно мотивиран. Вероятно има личен мотив, който го подтиква да рискува живота си, за да изпълни поръчката.

— Забавна хипотеза — възкликна Увесен. — Как смяташ да я провериш?

— Не мога. Говоря за човек, за когото не знаем нищо, нямаме представа как разсъждава и дори не е ясно дали ще действа рационално.

— Чудесно — иронично заключи Майрик. — Имаме ли други теории защо това оръжие се е озовало в Норвегия?

— Колкото искаш — успокои го Хари. — Но тази е най-логичната.

— Да, така е въздъхна Майрик. — Работата ни е да преследваме призраци, затова трябва да се опитаме да говорим с този Хохнер. Ще звънна тук-там…

Най-сетне Райт откри ключа и стаята се окъпа в бяла, силна светлина.

Тридесет и първа глава

Хелена стоеше в спалнята и се оглеждаше в огледалото. Предпочиташе прозорецът да е отворен, за да се ослушва за стъпки по чакъла, изкачващи се към къщата, но майка й много държеше щорите да са спуснати. Погледна снимката на баща си баща си на тоалетката пред огледалото. Винаги се изненадваше колко млад и невинен изглежда той на тази снимка.

Закрепи косата си със семпла шнола, както правеше обикновено. Дали да промени прическата? Беатрис стесни червената муселинена рокля на майка й, за да я нагоди към елегантната, издължена фигура на Хелена. Майка й носела тази рокля, когато се запознала с баща й. Мисълта беше странна, далечна и някак си малко болезнена. Навярно защото в разказите си за тази среща майка й сякаш говореше за други двама души — млади, щастливи, които мислят, че знаят накъде са тръгнали.

Хелена откопча шнолата и тръсна глава, та кестенявата й коса да падне над лицето. Чу се звънецът на вратата. Долови стъпките на Беатрис в коридора. Хелена се отпусна назад на леглото и усети трепет в стомаха си. Не можеше да го спре — сякаш отново е на четиринадесет, влюбена през лятото! Чу как долу разговарят, долови резкия, носов глас на майка си, дрънченето на закачалки, когато Беатрис остави палтото му в преддверието. „Палто!“, помисли си Хелена. Облякъл си е палто, макар че бе една от онези горещи, задушни летни вечери, които по принцип започваха чак през август.

Тя зачака. После чу как майка й извика:

— Хелена!

Тя стана от леглото, закрепи шнолата, огледа ръцете си и повтори на глас: „Ръцете ми не са големи, ръцете ми не са големи.“ После за последно се погледна в огледалото — бе очарователна! — пое си разтреперана въздух и излезе от стаята си.

— Хеле…

Викът на майка й бързо заглъхна, щом Хелена се показа на стълбищната площадка. Предпазливо премести крак на първото стъпало — високите токчета, с които иначе бягаше надолу по стъпалата, изведнъж й се сториха нестабилни и несигурни.

— Гостът ти пристигна — съобщи майка й.

Гостът ти. При други обстоятелства Хелена навярно щеше да се ядоса, задето майка й подчертава по този начин, че не смята простия чуждестранен войник за гост в дома си. Но сега случаят бе различен и на Хелена й идеше да я разцелува, защото не прояви инат, а все пак излезе и го посрещна, преди Хелена да се появи.

Хелена отмести очи към Беатрис. Старата прислужница се усмихна, но и тя имаше същия меланхоличен израз като майка й. Хелена устреми взор към Него. Зениците му сияеха и сякаш усети как топлината им гори по бузите й; не се сдържа и огледа хваналия тен, току-що избръснат врат, яката с двете „S“ и зелената униформа, толкова намачкана във влака, а сега безупречно изгладена. Той стискаше букет рози — Беатрис вече бе предложила да ги натопи, но той любезно отказа и я помоли да изчака, та Хелена да ги види.

Тя стъпи на следващото стъпало. Ръката й леко се отпусна на перилата. Сега вече бе по-лесно. Повдигна глава и обхвана с поглед и тримата. И разбра веднага, че по някакъв забележителен начин това е най-хубавият миг в живота й. Защото усети какво виждат те и се огледа в очите им.

Майка й виждаше как по стъпалата слиза самата тя, с пропилените си мечти и погубена младост, Беатрис — момиченцето, което отгледа като своя собствена дъщеря, а Той — жената, която обичаше така всеотдайно, че не можеше да го крие зад скандинавска стеснителност и изискани маниери.

— Очарователна си — беззвучно изрече Беатрис.

В отговор Хелена й намигна. И слезе долу при тях.

— Значи успя сам да намериш пътя в този непрогледен мрак? — усмихна се тя на Урия.

— Да — отвърна той високо и отчетливо и гласът му отекна в облицованата с каменни плочи, висока като църква гостна стая.

Майка й говореше с троснатия си, малко писклив глас, а Беатрис прелиташе към трапезарията и обратно като дружелюбно привидение. Хелена не можеше да свали очи от диамантената огърлица на врата на майка си, нейното най-скъпоценно бижу, което се вадеше само в специални случаи.

Майка й направи изключение и остави вратата към градината притворена. Поради прекалено ниските облаци тази вечер едва ли щеше да има бомбардировки. Течението от открехнатата врата люлееше пламъка на стеариновите свещи, а сенките им танцуваха по портретите на сериозни мъже и жени с фамилия Ланг Майка й внимателно му разясни кой как се казва, какво е постигнал и от какво семейство са съпрузите и съпругите им. Урия я слушаше с изражение, което Хелена определи като лека, саркастична усмивка, но в полумрака не съумяваше да го види ясно. Майка й обясни, че се чувстват задължени да пестят ток през войната. Тя, естествено, не спомена нищо за промененото икономическо положение на семейството, нито поясни, че Беатрис е единствената им прислужница, а преди бяха цели четири.

Урия остави вилицата и се изкашля. Майката ги настани един срещу друг в южния край на дългата маса за хранене, а тя самата седна накрая.

— Наистина беше много вкусно, госпожо Ланг.

Вечерята бе съвсем обикновена. Не толкова обикновена, че да се сметне за обидно оскъдна, но не и толкова обилна, че Урия да се почувства като почетен гост.

— Благодарение на Беатрис — припряно обясни Хелена. — Тя прави най-вкусния виенски шницел в Австрия. Опитвали ли сте го преди?

— Само веднъж, доколкото си спомням. И изобщо не може да се сравни с този.

— Schwein51! — процеди майката. — Вероятно е бил приготвен от свинско месо. У дома използваме само телешко. Или пуешко в краен случай.

— Не се сещам вътре да е имало месо — усмихна се той. — Беше само от яйца и хлебни трохи.

Хелена тихо се засмя и майка й хвърли бърз поглед към нея.

Няколко пъти по време на обеда разговорът замираше, но след дългите паузи Урия взимаше думата толкова често, колкото и останалите. Още преди да го покани на вечеря, Хелена реши да не обръща внимание на мнението на майка си. Макар и учтив, Урия произхождаше от обикновен селски род, липсваше му изисканото поведение и маниери, които се придобиват от възпитанието в господарски дом. Но Хелена едва ли имаше причина да се тревожи. Тя направо се смая с каква лекота и непринуденост общуваше Урия.

— Сигурно възнамерявате да си намерите работа след края на войната? — попита майката и поднесе към устата си последното парченце картоф.

Урия кимна и търпеливо зачака неизбежно следващия въпрос, докато госпожа Ланг преглътне хапката си.

— И какво ще работите, ако смея да попитам?

— Пощальон. Или поне ми обещаха място, преди да започне войната.

— Ще разнасяте поща? Във вашата страна разстоянията между селищата не са ли твърде големи?

— Не е толкова зле. Заселваме се там, където има условия за живот. По бреговете на фиордите, в долините и на места, защитени от бури и ветрове. А имаме и няколко града и по-големи населени места.

— Наистина ли? Интересно. Може ли да попитам дали имате някакво имущество?

— Майко! — Хелена направо не повярва на ушите си.

— Да, скъпа? — Майка й попи устата си със салфетка и даде знак на Беатрис да прибере чиниите.

— Сякаш го подлагаш на разпит — тъмните вежди на Хелена образуваха криле на летяща чайка върху бялото й чело.

— Да — майка й се усмихна лъчезарно на Урия и вдигна чаша. — Това си е разпит.

Урия повдигна на свой ред чашата си и й се усмихна в отговор.

— Разбирам ви, госпожо Ланг Тя е единствената ви дъщеря. Ваше неотменимо право и, дори бих казал, ваш дълг е да си изясните докрай какъв мъж е намерила дъщеря ви.

Тънките устни на госпожа Ланг вече се бяха свили, за да отпият, но внезапно чашата с вино спря във въздуха.

— Не съм заможен — продължи Урия, — но съм трудолюбив, имам глава на раменете си и сигурно ще успея да изхранвам себе си, Хелена и още няколко гърла. Обещавам да направя за нея всичко по силите си, госпожо Ланг.

Хелена почувства неистово желание да се разкиска и същевременно я обзе странно вълнение.

— Велики Боже! — извика майка й и остави чашата. Май доста избързвате, млади момко?

— Да — Урия отпи голяма глътка вино и продължително заразглежда чашата. — И трябва да повторя, че това вино наистина е много хубаво, госпожо Ланг.

Хелена се опита да го ритне, но не стигна до крака му под широката дъбова маса.

— Но днес времената са особени. И има много малко от него — той остави чашата си, но все още не я изпускаше от очи.

Едва видимата усмивка, която Хелена сякаш бе доловила, сега бе изчезнала.

— Седял съм и съм разговарял с другарите ми от войната във вечери като тази, госпожо Ланг. Какво ще сторим някой ден за новата Норвегия и за всички мечти, които ще осъществим. По-мащабни и по-незначителни. И само няколко часа по-късно те лежаха безвъзвратно мъртви на бойното поле.

Вдигна поглед и погледна госпожа Ланг в очите.

— Избързвам, защото открих жената, която обичам и която ме обича. Навън бушува война и всичките ми приказки за бъдещи планове са само прах в очите. Живея за мига, госпожо Ланг. А може би и вие имате само него.

Хелена бързо погледна майка си. Тя седеше като попарена.

— Днес получих писмо от норвежката полиция. Ще се запиша във военния лазарет в Синсен Скуле52 в Осло за медицински преглед. Тръгвам след три дена. И смятам да взема дъщеря ви със себе си.

Хелена притаи дъх. Тежкото тиктакане на стенния часовник отекваше в стаята. Диамантите на майка й продължаваха да блестят, а мускулите й се стягаха и се отпускаха под набръчканата кожа на врата й. Внезапен полъх от вратата към градината наведе пламъците на свещите и по сребристия тапет сенките подскочиха между тъмните мебели. Само сянката на Беатрис на вратата към кухнята не помръдваше.

— Strudel53 — оповести майката и махна с ръка към Беатрис. — Виенски специалитет.

— Искам само да знаете, че наистина го очаквам с нетърпение — каза Урия.

— Да, така и трябва — майката се усмихна с присвити устни. — Приготвен е от ябълки от собствената ни градина.

Тридесет и втора глава

Полицейското управление „Хилброу“ в центъра на Йоханесбург приличаше на крепост: бодлива тел увенчаваше стените на оградата, а телени мрежи защитаваха малките като бойници прозорци.

— Само в този район снощи са убити двама чернокожи — обясняваше полицай Есайас Бърн, докато превеждаше Хари през лабиринт от коридори, боядисани в бяло с излющени стени и изтъркан линолеум. — Видяхте ли огромния хотел „Карлтън“? Затворен е. Белите отдавна се евакуираха в предградията и сега стреляме само по нашите.

Есайас повдигна панталоните си. Беше мургав, висок, с криви крака и възпълничък. Под мишниците на бялата му найлонова риза имаше петна от пот.

— Към днешна дата Андреас Хохнер лежи в затвора Sin City54 извън града — допълни той. — Днес го доведохме тук заради разпитите.

— Има ли и други желаещи освен мен? — попита Хари.

— Ето че пристигнахме — Есайас зави към една врата.

Влязоха в стая, където двама мъже стояха със скръстени ръце и гледаха през боядисания в кафяво прозорец на стената.

— Прозрачно е само от нашата страна — прошепна Есайас. — Той не ни вижда.

Двамата пред прозореца кимнаха на Есайас и Хари и се отдръпнаха.

Есайас и Хари се вгледаха в тясна, затъмнена стая, по средата със стол и малка маса. На масата имаше пепелник, пълен с фасове, и микрофон на поставка. На стола седеше тъмноок мъж с гъсти и черни, увиснали мустаци. В негово лице Хари веднага разпозна онзи тип от неясната снимка на Райт.

— Норвежецът ли е? — промърмори единият от двамата мъже и кимна към Хари. Есайас Бърн мълчаливо потвърди.

— Окей — каза мъжът с лице към Хари, но дори за миг не изпусна от очи мъжа в малката стая. — Твой е, норвежецо. Имаш двайсет минути.

— В телефакса пишеше…

— Майната му на телефакса, норвежецо. Знаеш ли колко държави искат да разпитат или, най-добре, да екстрадират този негодник?

— Ами, не.

— Радвай се, че въобще имаш възможността да говориш с него — отсече мъжът.

— Защо се е съгласил да говори с мен?

— Откъде да знаем? Питай го.

Хари се опита да диша със стомаха си, когато влезе в тясната, задушна стаичка за разпит. Ивици червена, течаща ръжда образуваше върху стената фигура, подобна на решетка. Точно там висеше часовник. Показваше единадесет и половина. Хари мислеше за полицаите, наблюдаващи го с бдителни очи. Навярно затова по дланите му изби студена пот. Тялото на стола бе свито на кълбо, а клепките му — полузатворени.

— Андреас Хохнер?

— Андреас Хохнер ли? — повтори шепнешком мъжът на стола, вдигна поглед и придоби вид на човек, току-що забелязал нещо, което копнее да стъпче. — Не, той си е вкъщи и чука майка ти.

Хари седна внимателно. Струваше му се, че чува гръмкия смях от другата страна на черното огледало.

— Аз съм Хари Хуле от норвежката полиция — тихо се представи той. — Съгласил си се да говориш с нас.

— Норвегия ли? — скептично попита Хохнер. Наведе се напред и усърдно заразглежда личната карта, която му показа Хари. После се усмихна малко глуповато:

— Извини ме, Хуле. Не са ме уведомили, че днес е ред на Норвегия, нали разбираш. Очаквах ви.

— Къде е адвокатът ти? — Хари сложи папката на масата, отвори я и извади лист с въпроси и бележник.

— Забрави за него, нямам му доверие. Този микрофон включен ли е?

— Не знам. Има ли значение?

— Не искам негрите да ни слушат. Имам интерес да сключа сделка. С теб. С Норвегия.

Хари вдигна очи от листа. Часовникът тиктакаше над главата на Хохнер. Бяха изминали три минути. Нещо му подсказваше, че едва ли разполага с отпуснатото му време.

— Каква сделка?

— Микрофонът включен ли е? — процеди през зъби Хохнер.

— Каква сделка?

Хохнер завъртя очи с досада. После се наведе напред над масата и бързо прошепна:

— В Южна Африка се присъжда смъртно наказание за нещата, които казват, че съм извършил. Разбираш ли накъде бия?

— Да речем. Продължавай.

— Ще ти разкажа някои неща за онзи мъж в Осло, ако ми гарантираш, че твоето правителство ще помоли тукашния негърски кабинет да ме помилват. Понеже съм ви помогнал, нали? Вашата министър-председателка беше тук, обикаляше с Мандела и двамата се прегръщаха. Сега големците от Африканския национален конгрес55 взимат решенията, а те харесват Норвегия. Вие ги подкрепихте, бойкотирахте ни, когато негърските комунисти искаха да ни бойкотирате. Ще ви послушат, разбираш ли?

— Защо не направиш бартер, като помогнеш на тукашната полиция?

— Мамка му! — Юмрукът на Хохнер се стовари върху масата с такава сила, че пепелникът подскочи и наоколо се разлетяха фасове. — Нищо ли не разбираш глупако! Мислят, че съм убил негърчета!

Ръцете му се вкопчиха в плота на масата. Гледаше Хари с широко отворени очи. После лицето му сякаш се пръсна, сбръчка се като спукана топка. Зарови лице в ръцете си.

— Искат само да ме видят на бесилото, нали!

Последва отчаяно ридание. Хари го изучаваше с поглед. Колко ли часа онези двамата бяха държали Хохнер буден тук и го бяха разпитвали, преди да се появи той. Пое дълбоко въздух. После се наведе напред над масата, сграбчи микрофона с едната си ръка, а с другата дръпна кабела.

— Deal56, Хохнер. Имаме две секунди на разположение. Кой е Урия?

Хохнер го погледна между пръстите си.

— Какво?

— Побързай, Хохнер, скоро ще влязат!

— Той… той е един дъртак, сигурно над седемдесет. Виждал съм го само веднъж, при доставката.

— Как изглежда?

— Стар, както ти казах…

— Опиши го!

— Носеше палто и шапка. А и беше в полунощ на зле осветено товарно пристанище. Сини очи, мисля, среден ръст…

— За какво си говорихте? Бързо!

— За какво ли не. Първо говорихме на английски, но сменихме езика, щом разбра, че знам немски. Разказах му, че родителите ми са от Елзас. Каза, че е бил там, в Зенхайм.

— Каква е задачата му?

— Не знам. Но е аматьор, говореше много, а щом се сдоби с пушката, каза, че повече от петдесет години не е пипвал оръжие. Мразел…

Вратата рязко се отвори.

— Какво мрази?

В същия миг усети как някой стисна ключицата му с всичка сила и изсъска в ухото му:

— Какво, по дяволите, правиш!

Хари не отлепи очи от Хохнер, докато го влачеха заднишком към вратата. Погледът на Хохнер бе безизразен, адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Хари видя как устните му се раздвижиха, но не чу какво казва.

После вратата пред него се затвори с трясък.

Хари търкаше брадичката си, докато Есайас го караше към летището. Бяха пътували двадесет минути, когато Есайас заговори:

— Работихме по този случай цели шест години. Онзи списък с доставките покрива повече от двадесет държави. Опасявахме се точно от това, което се случи днес: някой да се изкуши да обещае дипломатическа помощ, за да се сдобие със сведения.

Хари повдигна рамене.

— Е, и? Вие сте го заловили и сте си свършили работата, Есайас. Само ви остава да се закичите с медали. Не е ваш проблем какви уговорки се правят между Хохнер и правителството.

— Ти си полицай, Хари, знаеш какво означава да гледаш как престъпниците се разхождат на свобода: тези хора убиват, без да им мигне окото. И знаеш, че ще продължат да правят същото, веднага щом се озоват отново на улицата.

Хари не отговори.

— Разбираш, нали? Добре. В такъв случай имам предложение. Явно ти си получи твоя дял от сделката с Хохнер. Значи от теб зависи дали ще спазиш уговорката. Или ще я нарушиш. Understand — izzit’57.

— Само си върша работата, Есайас, а по-късно Хохнер може да ми потрябва за свидетел. Съжалявам.

Есайас удари волана толкова силно, че Хари подскочи.

— Нека ти разкажа нещо, Хари. Преди изборите през 1994 година, когато все още имахме правителство на бялото малцинство, Хохнер стреля по две чернокожи момичета — единадесетгодишни — от водоснабдителна кула извън училищния двор в едно от гетата за чернокожи. Предполагаме, че зад атентата стои някой от Afrikaner Volkswag. Партията на апартейда. Училището имаше съмнителна репутация, защото там учеха само трима бели ученици. Хохнер е използвал сингапурски куршуми, със същите са стреляли и в Босна. След сто метра се пръскат и пробиват като дрелка всичко, изпречило се на пътя им. И двете момичета бяха улучени във врата и този път по изключение нямаше значение, че линейките обикновено се появяват в гетата за чернокожи повече от час след подадения сигнал.

Хари не отговори.

— Но грешиш, ако си мислиш, че искаме мъст, Хари. Не можем да изградим ново общество на базата на отмъщението. Това вече сме го осъзнали. Точно затова първото чернокожо правителство на мнозинството създаде комисия за разкриване на престъпленията по времето на апартейда. Не става дума за отмъщение, а за признаване на вината и прошка. Подходът изцели много рани и се отрази благоприятно на цялото общество. Но същевременно сме на път да изгубим борбата срещу престъпността, и то особено тук, в Йоханесбург, където нещата напълно излязоха извън контрол. Ние сме млада и ранима нация, Хари, и ако искаме да оцелеем, трябва да покажем, че законът и редът означават нещо, а хаосът не може да се използва като оправдание за престъпления. Всички помнят убийствата през 1994 година, сега всички следят процеса във вестника. Това се оказва по-важно от твоя и моя план, Хари.

Сви пестник и отново удари по волана.

— Не е важно да се правим на съдници над живота и смъртта, а да върнем на обикновените хора вярата в справедливостта. А понякога е нужно смъртно наказание, за да повярват.

Хари извади цигара, открехна прозореца и се загледа в жълтите шлакови възвишения — единствения цветен щрих сред монотонния, скучен пейзаж.

— Та какво ще кажеш, Хари?

— Че трябва да дадеш газ, за да хвана самолета, Есайас.

Есайас удари толкова силно, че Хари се удиви как воланът не се откачи.

Тридесет и трета глава

Хелена седеше сама на задната седалка на черния мерцедес на Андре Брокхард. Автомобилът бавно се клатушкаше между огромните кестени, опасващи алеята от двете страни. Отиваха към конюшните на зоологическата градина „Лайнц“.

Тя погледна зелените полянки наоколо. Зад тях по сухия чакъл се вдигна облак прах. Дори и с отворен прозорец в колата бе почти непоносимо горещо.

В началото на буковата гора на сянка пасяха стадо коне и вдигнаха глави при преминаването на колата край тях.

Хелена обожаваше зоологическата градина. Преди войната често прекарваше неделните си дни в тази огромна гора от южната страна на Вийнервалд — на пикник с родителите си, с чичовци и лели или на езда с приятели.

Тя се подготви за всевъзможни сценарии, когато вчера икономката от болницата й съобщи, че Андре Брокхард иска да говори с нея и днес преди обяд ще изпрати кола. Откакто получи препоръката от управата на болницата заедно с разрешението да замине, сякаш се носеше из облаците и затова първо й хрумна да се възползва от случая и да благодари на бащата на Кристофър за помощта му. После осъзна, че Андре Брокхард едва ли я вика, за да й даде възможност да му благодари.

Успокой се, Хелена, мислеше си тя. Сега не могат да ни спрат. Утре рано сутринта се махаме оттук.

Вчера опакова два куфара с дрехи и любимите си вещи. Последно взе разпятието над леглото си. Детската латерна, подарък от баща й, остана на тоалетката. Странно как неща, с които не бе и помисляла да се разделя доброволно, сега значеха толкова малко за нея. Беатрис й помогна и двете си поговориха за миналите дни, докато слушаха как майка й крачи напред-назад на долния етаж. Очакваше ги тежко и трудно сбогуване. Но Хелена мислеше само какво предстои тази вечер. Урия каза, че е срамота, дето не е разгледал Виена, преди да отпътува, и я покани на вечеря. Тя не знаеше къде, той само й намигна загадъчно и попита дали могат да вземат колата на лесничея.

— Пристигнахме, Fraulein Lang — шофьорът посочи нагоре по пътя, където в края на алеята се виждаше фонтан. Над водата позлатен купидон пазеше равновесие на един крак на върха на кълбо от стеатит. Зад него се издигаше господарската къща от сив камък. Две дълги, ниски, боядисани в червено дървени постройки от двете страни на къщата заедно с една обикновена каменна сграда образуваха вътрешен двор зад главната постройка.

Шофьорът спря, излезе и отвори вратата на Хелена.

Андре Брокхард стоеше пред вратата на господарската къща. Сега се запъти към тях, а лъскавите му жокейски ботуши блестяха на слънчевата светлина. Андре Брокхард, около петдесет и пет годишен, имаше пъргава походка на младеж. Бе разкопчал червеното си вълнено яке заради жегата с пълното съзнание, че така атлетичните му гърди изпъкват още по-добре. Жокейските панталони бяха опънати по стегнатите му бедра. Брокхард-старши удивително напомняше на сина си.

— Хелена! — Гласът му, сърдечен и топъл, издаваше самочувствието на онези властни мъже, които сами определят кога ситуацията да бъде сърдечна и топла. Не беше го виждала отдавна, но й се стори, че изобщо не се е променил: с прошарена коса, висок, със сини очи, които я гледаха над едър, величествен нос. Устата му с форма на сърце наистина загатваше, че този мъж може би има и по-чувствителна страна, но повечето хора все още не я бяха забелязали.

— Как е майка ти? Дано не е било нахално от моя страна да те взема от работа по този начин — подаде й ръка и бързо и сухо стисна нейната. Продължи, без да чака отговор:

— Трябва да поговоря с теб и го намирам за неотложно — разпери ръце към сградите. — Е, ти си била тук и преди.

— Не — Хелена го погледна усмихнато с присвити очи.

— Така ли? Очаквах Кристофър да те е водил тук, та вие двамата преди бяхте неразделни.

— Грешите, хер Брокхард. Кристофър и аз наистина се познавахме, но…

— Така ли? В такъв случай трябва да те разведа наоколо. Хайде да слезем в конюшните.

Леко докосна талията й и я поведе към едната дървена постройка. Чакълът скърцаше под краката им.

— Много е тъжно това, което се случи с баща ти, Хелена. Наистина много жалко. Би ми се искало да направя нещо за теб и за майка ти.

Например да ни поканиш на последната Коледа, както правеше преди, помисли си Хелена, но си замълча, защото за нея това се оказа повод за радост — не се наложи да слуша мрънкането на майка си, че трябва да присъства.

— Янич! — извика Брокхард на чернокосо момче, което чистеше седла до огряната от слънцето стена. — Изведи Венеция!

Момчето се скри в конюшнята, а Брокхард, пружинирайки на пети, леко удряше с камшика по коляното си. Хелена погледна ръчния си часовник.

— Боя се, че не мога да остана дълго, хер Брокхард. Дежурството ми…

— Не, разбира се. Ясно. Да говорим по същество.

Чуха упорито цвилене и удар от копита по дъските в конюшнята.

— Случи се така, че баща ти и аз сключихме общи сделки. Преди злополучния фалит, разбира се.

— Знам.

— Да, и сигурно знаеш, че баща ти имаше много дългове. Това е косвената причина за случилото се впоследствие. Имам предвид този злощастен… — затърси подходящата дума. И я намери: — … афинитет към хищни еврейски лихвари, което го погуби.

— Говорите за Йозеф Бернщайн?

— Вече не помня имената на тези хора.

— А би трябвало, та той ви гостуваше на Коледа.

— Йозеф Бернщайн ли? — Андре Брокхард се засмя, но смехът не стигна до очите му. — Навярно е било преди много години.

— На Коледа през 1938-а. Преди войната.

Брокхард кимна и хвърли нетърпелив поглед към вратата на конюшнята.

— Имаш услужлива памет, Хелена. Това е хубаво. На Кристофър му трябва жена с остър ум. Искам да кажа, понеже той понякога губи своя. Иначе е свястно момче, ще видиш.

Хелена усети как сърцето й заблъска в гърдите. Да не би нещо да не е наред? Брокхард-старши й говореше като на бъдеща снаха. Но тя почувства как гневът й взе връх над страха. Заговори с намерението да прозвучи дружелюбно, но гневът я стисна за гърлото и гласът й отекна твърдо и рязко:

— Надявам се, не е станало някакво недоразумение, хер Брокхард.

Брокхард сигурно забеляза хладната нотка. Във всеки случай в думите му вече нямаше и следа от топлотата, с която я посрещна:

— В такъв случай трябва да отстраним тези недоразумения. Бих искал да погледнеш това.

Извади от вътрешния джоб на червеното си яке лист хартия, разгъна го и й го подаде.

Burgschaft58, стоеше най-отгоре на документа с вид на договор. Очите й се плъзнаха по гъсто изписания текст. Не разбра почти нищо от съдържанието освен, че се споменаваше къщата във Вийнервалд, а имената на баща й и на Андре Брокхард стоят най-долу заедно с подписите им. Хелена погледна Брокхард въпросително:

— Изглежда като гаранция.

— Гаранция е — кимна той. — Баща ти разбра, че кредитите на евреите ще бъдат иззети, а заедно с тях и неговите. Тогава ме помоли да му стана гарант за значителни заеми в Германия с цел да рефинансира старите. Нещо, което бях достатъчно мекушав да направя. За да не изглежда гаранцията като благотворителност от моя страна, баща ти, воден от честолюбие, настоя вилата, където живееш сега с майка си, да се включи като залог за гаранцията.

— Защо за гаранцията, а не за заема?

Брокхард я погледна изненадано.

— Уместен въпрос. Причината е, че стойността на вилата не е достатъчно голяма като гаранция за заема, от който баща ти имаше нужда.

— Но подписът на Андре Брокхард е достатъчен?

Той се усмихна и изтри с ръка силния си врат, як като на бик, покрит със слой лъскава пот заради жегата.

— Притежавам това-онова във Виена.

Меко казано. Всички знаеха, че Андре Брокхард има значителни пакети от акции в две от най-големите австрийски компании. След аншлуса на Хитлер през 1938 година компаниите се отказаха от производството на инструменти и машини и започнаха да правят оръжие за силите на оста Рим-Берлин, а Брокхард се превърна в мултимилионер. А сега Хелена разбра, че той притежава и вилата, където тя живее. Усети как в стомаха й започвала расте буца.

— Но недей да се тревожиш толкова, скъпа моя Хелена — възкликна Брокхард и топлотата в гласа му изведнъж се завърна. — Нямам намерение да отнемам вилата на майка ти, както се досещаш.

Но буцата в стомаха на Хелена продължаваше да расте. Спокойно би могъл да добави: „Или на моята снаха.“

— Венеция! — извика той.

Макар че в главата на Хелена се вихреше ураган от мисли, гледката я накара да забрави за миг всичко. Никога не бе виждала по-красив кон. Приличаше на божествено творение, застанало пред нея.

— Липицанер — обясни Брокхард. — Най-поддаващата се на дресура конска раса в света. Максимилиан II ги е внесъл от Испания. С майка ти, разбира се, си ги гледала как представят програмата си в Die Spanische Reitschule59 в града, нали?

— Да, разбира се.

— Все едно си на балет, нали?

Хелена кимна. Не можеше да откъсне очи от животното.

— До края на август са на лятна ваканция тук, в зоологическата градина. За жалост е разрешено да ги яздят само ездачи от висшата езда. Има опасност неопитните да им предадат лоши навици. Години наред усърдна дресура би отишла до дяволите.

Конят беше оседлан. Брокхард пое юздите и конярчето се отмести. Животното стоеше съвършено неподвижно.

— Някои разправят колко жестоко било да учиш конете на танцови стъпки; животното се измъчвало, като го карат да прави нещо в противоречие с природата му. Тези хора не са виждали конете по време на тренировка, но аз съм ги наблюдавал. И, повярвай ми: конете го обожават. Знаеш ли защо?

Погали коня по муцуната.

— Защото така е устроена природата. В мъдростта си Господ е направил така, че по-нисшето създание да е най-щастливо, когато служи и се подчинява на по-висшето. Само погледни децата и възрастните. Мъжа и жената. Дори в така наречените демократични страни слабите доброволно дават властта на по-силен и по-умен елит от тях. Просто такъв е животът. И понеже ние всички сме Божии творения, задължение на всички висшестоящи създания е да се погрижат висшестоящите да се подчиняват.

— За да ги направят щастливи ли?

— Точно така, Хелена. Доста си умна за момиче на… твоята възраст.

Тя не успя да прецени на коя дума натърти най-силно той.

— Да знаеш къде ти е мястото е важно както за висшите, така и за нисшите. Рече ли човек да се съпротивлява, никога няма да бъде щастлив занапред.

Той потупа Венеция по врата и се вгледа в големите й кафяви очи.

— Ти не си от онези, които се съпротивляват, нали?

Хелена разбра, че той всъщност говори на нея и затвори очи, опитвайки се да диша дълбоко и спокойно. Осъзнаваше, че изреченото и премълчаното от нея в този разговор ще предреши остатъка от живота й. Не можеше да си позволи да се поддаде на гнева.

— Нали?

Внезапно Венеция изцвили и извърна глава настрани, а Брокхард се подхлъзна на чакъла, изгуби равновесие и увисна на юздата под врата на коня. Конярчето се спусна към него, но преди да го стигне, Брокхард се бе изправил със зачервено и потно лице и ядосано му даде знак да се махне. Хелена не се стърпя и се усмихна. Брокхард вероятно го забеляза. Във всеки случай замахна с камшика към коня, но дойде на себе си и го отпусна. Избърбори няколко думи със сърцевидната си уста, което още повече развесели Хелена. После се приближи до нея и отново леко, но подканящо сложи ръка на талията й:

— Видяхме достатъчно, а и теб те чака важна работа, Хелена. Ще те изпратя до колата.

Спряха се на стъпалата, докато шофьорът направи нужната маневра.

— Надявам се и разчитам, че скоро ще те видим, Хелена — той взе ръката й в своята. — Впрочем съпругата ми ме помоли да предам сърдечните й поздрави на майка ти. Даже май спомена, че ще ви покани на вечеря през близките почивни дни. Не помня кога, но тя сигурно ще ви се обади.

Хелена изчака шофьора да излезе и да й отвори вратата и каза:

— Нали знаете защо дресираният кон за малко не ви хвърли, хер Брокхард?

Тя го погледна, видя как пламъкът в погледа му угасва.

— Защото го погледнахте право в очите, хер Брокхард. Конете схващат погледа като предизвикателство, сякаш не ги уважаваш или не уважаваш мястото им в табуна. Ако не успее да избегне контакта с очи, конят реагира по друг начин, например като протестира. Без да покажете уважение, няма да стигнете доникъде в дресурата, независимо колко виеше вашият вид. Това ще ви го каже всеки звероукротител. Някои видове не понасят липсата на уважение към тях. Във високите планини на Аржентина има порода диви коне, които се втурват надолу по най-близкия склон, ако някой се опита да ги обязди. Сбогом, хер Брокхард.

Тя седна на задната седалка в мерцедеса и, треперейки, въздъхна с облекчение, когато вратата на колата леко се затвори. Спуснаха се надолу по алеята на зоологическата градина „Лайнц“. Тя затвори очи и вцепенената фигура на Андре Брокхард постепенно изчезна в облака прах зад тях.

Тридесет и четвърта глава

— Добър вечер, meine Herrschaften60.

Дребничкият, мършав главен келнер направи дълбок поклон и Хелена ощипа Урия по ръката, понеже той не се стърпя и се засмя. Смяха се по целия път от болницата насам заради сензацията, която предизвикаха. Понеже Урия се оказа ужасен шофьор, Хелена настояваше да спират при всяка срещана кола по тясното платно. Вместо да я послуша, Урия натискаше клаксона и в резултат колите, с които се разминаваха, отбиваха встрани от пътя или напълно спираха. За щастие във Виена нямаше много коли и те стигнаха невредими до центъра преди седем и половина.

Главният келнер хвърли бърз поглед към униформата на Урия, после с дълбока, угрижена бръчка на челото провери в книгата за резервации. Хелена надзърна над рамото му. Музиката на оркестъра съвсем слабо заглушаваше жуженето от разговорите и смеха под кристалните полилеи, спускащи се от позлатените сводести тавани, поддържани от бели, коринтски колони.

Значи това е ресторантът „Drei Husaren“61, радостно си помисли тя. Сякаш трите стъпала на входа по вълшебен начин ги отведоха от град, белязан от войната, в свят, където бомбите и всички подобни несгоди придобиваха второстепенно значение. Рихард Щраус и Арнолд Шонберг62 със сигурност щяха да бъдат постоянни гости тук, понеже на това място се срещаха богатите, изисканите и свободомислещите хора във Виена. Толкова свободомислещи, че на баща й никога не му бе хрумнало да доведе тук семейството си.

Келнерът се изкашля. Хелена разбра, че нашивките на младши ефрейтор не го впечатлиха, а странното, чуждестранно име в книгата навярно го слиса.

— Масата ви е готова, последвайте ме, моля — той издърпа две менюта, усмихна им се вяло и се отдалечи със ситни крачки. Ресторантът се пукаше по шевовете.

— Заповядайте.

Урия погледна Хелена с леко примирена усмивка. Дадоха им маса без прибори до въртящата се врата към кухнята.

— Сервитьорът ви ще дойде след минутка — съобщи главният келнер и се изпари.

Хелена се огледа наоколо и започна да се смее:

— Виж — посочи тя. — Онова там е била масата ни.

Урия се обърна. Горе пред сцената за оркестъра един келнер вече разтребваше свободна маса, приготвена за двама души.

— Съжалявам. Май случайно добавих „майор“ пред името си, когато се обадих тук. Разчитах красотата ти да компенсира липсващото ми офицерско звание.

Тя хвана ръката му и в този миг оркестърът засвири весел чардаш.

— Сигурно свирят за нас — смени темата той.

— Може би — тя сведе поглед. — Дори и да не е за нас, няма нищо. Музиката е циганска. Хубава е, когато я изпълняват цигани. Виждаш ли такива?

Той поклати глава, без да престава внимателно да наблюдава лицето й. Сякаш бе важно да запечата в съзнанието си всяка черта, всяка извивка, всеки кичур.

— Всички цигани изчезнаха — продължи тя. — Както и евреите. Дали има нещо вярно в слуховете?

— В кои слухове?

— За концентрационните лагери.

Той вдигна рамене.

— По време на война се носят всякакви слухове. Лично аз бих се чувствал доста спокоен като пленник на Хитлер.

Оркестърът започна да изпълнява песен на три гласа на чужд език, а част от публиката пееше с тях.

— Какво е това? — попита Урия.

— Вербункош — отвърна Хелена. — Войнишка песен като норвежката песен, която ти изпя във влака. Песните трябвало да вербуват млади унгарци за войната на Ракоци63. Какво те разсмя?

— Какви странни неща знаеш. Разбираш ли и за какво пеят?

— Малко. Стига си се смял — разкиска се тя. — Беатрис е унгарка и ми пееше на унгарски, затова разбирам някои думи. Става дума за забравени герои и идеали и така нататък.

— Забравени — той стисна ръката й. — Точно такава ще бъде и тази война някой ден.

Келнерът, незабелязано приближил се до масата им, се изкашля дискретно, за да даде знак за присъствието си.

— Желаете ли да поръчате, meine Herrschaften?

— Мисля, че да — каза Урия. — Какво ще ни препоръчате днес?

— Hahnchen.

— Пилешко? Звучи добре. Бихте ли ни избрали бутилка хубаво вино? Хелена?

Очите й зашариха надолу по менюто.

— Защо няма цени? — попита тя.

— Заради войната, Fraulein. Цените се променят всеки ден.

— И колко струва пилето?

— Петдесет шилинга.

С крайчеца на окото си Хелена вида как Урия пребледня.

— Гулаш за мен — каза тя. — Току-що вечеряхме, а и съм чувала, че приготвяте много добре унгарски ястия. Няма ли и ти да опиташ Урия? Не е здравословно да се вечеря два пъти.

— Ами аз… — смънка Урия.

— И леко вино — допълни Хелена.

— Два гулаша и леко вино? — попита келнерът и повдигна едната си вежда.

— Сигурно разбирате какво ви поръчах — връчи му менюто тя с ослепителната си усмивка. — Това е всичко, келнер.

Гледаха се в очите, докато келнерът изчезна в кухнята и после избухнаха в смях.

— Ти си полудяла! — смееше се той.

— Аз ли? Не аз те каня на вечеря в „Drei Husaren“ с по-малко от петдесет шилинга в джоба!

Той извади носна кърпичка и се наведе напред над масата.

— Знаете ли какво, Fraulein Ланг? — той внимателно бършеше избилите от смях сълзи по страните й. — Аз ви обичам. Наистина.

В същия миг обявиха въздушна тревога.

По-късно Хелена извикваше в съзнанието си тази вечер и се питаше колко ясно си я спомня, дали бомбите са падали така нагъсто, както й се струваше, дали всички наистина се обръщаха, докато двамата се качваха към средния вход на катедралата „Свети Стефан“. Воал от нереалност обвиваше последната нощ, която двамата прекараха заедно във Виена, но това не й пречеше да стопля сърцето си с мисли за нея в студените дни. А споменът за един и същ, кратък миг от тази лятна нощ веднъж предизвикваше смях, друг път — сълзи, без да разбира защо.

Обявиха тревогата. За секунда целият ресторант замръзна в неподвижна картина, после под позлатените сводове на тавана отекнаха първите ругатни.

— Hunde!

— Scheisse!64 Още е само осем часа.

— Англичаните сигурно са полудели — поклати глава Урия. — Още дори не се е стъмнило.

Изведнъж всички сервитьори започнаха да сноват наоколо, а главният келнер ходеше от маса на маса и издаваше кратки команди.

— Виж — посочи Хелена. — Скоро този ресторант може да е само куп руини, а те мислят единствено как да уредят сметките си с гостите, преди да офейкат.

Мъж в тъмен костюм скочи на сцената, където оркестърът прибираше инструментите си.

— Слушайте внимателно! — извика той. — Молим всички, които са си платили, незабавно да се насочат към най-близкото скривалище в подземието недалеч оттук. Моля ви да бъдете тихи и да слушате внимателно! Щом излезете, тръгнете надясно и продължете двеста метра надолу по улицата. Оглеждайте се за хора с червени ленти на ръкавите, те ще ви покажат накъде да вървите. И запазете спокойствие, има още време, докато самолетите пристигнат.

В същия миг се чу трясък от паднала бомба. Мъжът на сцената се опита да каже нещо, но гласовете и виковете в ресторанта го заглушиха и той се отказа, прекръсти се, скочи от подиума и изчезна.

Хората тичаха към изхода, а там вече се бе насъбрала ужасена тълпа. На гардероба някаква жена викаше:

— Mein Regenschirm! Чадърът ми!

Но не се виждаше никакъв гардеробиер. Разнесоха се нови трясъци, този път по-наблизо. Хелена гледаше пустата съседна маса, където две полупразни чаши с вино се удряха една о друга, когато помещението започнеше да вибрира. При пукването им се чуваше висок тон на два гласа. Две млади жени тикаха към изхода мъртвопиян мъж с туловище като на кит. Ризата му беше разгърдена, а по устните му бе изписана блажена усмивка.

За две минути ресторантът се изпразни и вътре се възцари странна тишина. Чуваше се само приглушено ридание от гардеробната, където жената вече не търсеше чадъра си, а бе опряла чело на плота. По белите покривки се виждаха наченати ястия и отворени бутилки. Урия продължаваше да държи ръката на Хелена. Нов трясък разклати кристалните полилеи, жената до гардеробната се сепна и се втурна навън с писък.

— Най-после сме сами — огледа се Урия.

Подът под тях потрепери и във въздуха заблестя ситен прашец от пожълтяла мазилка, посипала се от тавана. Урия се изправи и й подаде ръка.

— Най-хубавата ни маса току-що се освободи, Fraulein. Ако желаете…

Хвана ръката му, изправи се и заедно се отправиха към подиума. Тя почти не чу високия свирещ звук. Последва трясък от оглушителна експлозия, мазилката от стените се отлепи и се разлетя подобно пясъчна буря, а прозорците откъм булеварда зейнаха. Осветлението изгасна.

Урия запали свещите в канделабъра на масата, дръпна стола й, вдигна сгънатата салфетка с два пръста и я разгъна във въздуха, преди нежно да я постели в скута й.

— Hahnchen und Pradikatswein65? — попита той, докато дискретно изтупваше парченца стъкло от масата, от чиниите и от косата й.

Навярно заради свещите и блестящия златист прашец из въздуха, докато отвън падаше мрак, навярно заради прохладния полъх от отворените прозорци — същинска глътка въздух в жаркото лято — или заради сърцето й, заради кръвта, препускаща през вените, за да изживее този миг възможно най-пълноценно, но тя помнеше някаква музика, макар да бе невъзможно, защото оркестърът прибра инструментите си и избяга. Дали тази музика е била само сън? Едва много години по-късно, малко преди да роди дъщеря си, случайно се сети какво я бе накарало да мисли за музика. Над новата бебешка люлка бащата на дъщеря й окачи дрънкалка с цветни стъклени топчета; една вечер разклати топчетата и тя веднага разпозна музиката. И разбра откъде е идвала. От кристалните полилеи в „Drei Husaren“, които им свиреха. Нежен, плътен звън на камбани, докато се клатеха в такт със земните трусове, а Урия сновеше напред-назад до кухнята и обратно със Salzburger Nockerl66 и три бутилки вино „Хойригер“ от избата, където бе открил един от готвачите да седи с бутилка, свит в ъгъла. Готвачът даже не се опитал да му попречи да се обслужи. Напротив: кимнал му одобрително, когато Урия му показал коя бутилка е избрал.

После той пъхна своите четиридесет шилинга под канделабъра и двамата излязоха в топлата юнска вечер. На булеварда цареше пълна тишина, но миризма на дим, прах и пръст изпълваше въздуха.

— Хайде да се поразходим — предложи Урия.

Без да си кажат и дума накъде отиват, завиха надясно по Кертнерщрасе и неочаквано се озоваха пред потопения в мрак, безлюден площад.

— Мили Боже — промълви Урия.

Огромната катедрала пред тях изпълваше ранната нощ.

— Това „Свети Стефан“ ли е?

— Да — Хелена отметна глава назад и проследи с поглед Зюдтурм — върха на черно-зелената църковна кула — нагоре, нагоре в небето, където се бяха появили първите звезди.

Следващият спомен на Хелена бе как стоят в катедралата, белите лица на хората, потърсили убежище там, звуците на детски плач и музика на орган. Тръгнаха към олтара ръка за ръка или и това е било само сън? Не беше ли истина, че той я притисна към себе си и поиска тя да стане негова, а тя шептеше „да, да, да“, църквата поемаше думите и ги отнасяше към свода, към гълъба и разпнатия на кръста, където звуците отекнаха отново и отново, докато станаха истина? Независимо дали се бе случило, или не, тези думи бяха по-истински от онези, които носеше като бреме от разговора си с Андре Брокхард:

— Не мога да дойда.

И те бяха изречени, но кога, как?

Същия следобед каза на майка си, че няма да тръгва, без да обясни причината. Майка й се опита да я утеши, но Хелена не изтърпя звука на резкия й, лицемерен глас и се затвори в спалнята си. После дойде Урия, почука на вратата и тя реши да не мисли повече, а да пропада, без да се бои, без да си представя друго, освен безкрайна пропаст. Вероятно той разбра веднага, щом тя отвори вратата, може би там, на прага, двамата сключиха негласно споразумение да изживеят остатъка от живота си в часовете преди тръгването на влака.

— Не мога да дойда.

Името на Андре Брокхард горчеше като жлъчка в устата й и тя го изплю. Заедно с останалото: документа за гаранцията, опасността да изхвърлят майка й на улицата, баща й, лишен от възможността да се върне към нормалния си живот, Беатрис, която нямаше при кого да отиде. Да, всичко това тя изрече на един дъх, но кога? В катедралата ли? Или след като притичаха по пресечките към Филхармоникерщрасе, където тухли и парчета стъкло покриваха тротоара, а жълтите пламъци от прозорците на старата сладкарница им осветяваха пътя към разкошната, но сега безлюдна и потънала в мрак рецепция на хотела. Втурнаха се вътре, запалиха кибритена клечка, грабнаха случайно избран ключ от стената и затичаха по стъпалата, където дебелите килими поглъщаха звука от стъпките. Представляваха два призрака, понесли се из коридорите в търсене на стая 342. После се озоваха в прегръдките си, разкъсаха дрехите си, сякаш и те горяха в пламъци, а когато дъхът му пареше кожата й, тя впи в него нокти до кръв, а после целува раните му. Думите й звучаха като заклинание:

— Не мога да дойда, не мога да дойда.

Обявиха края на въздушната тревога. Те лежаха в окървавените чаршафи, а тя не спираше да ридае. После всичко се разми във водовъртеж от тела, сън и сънища. Не можеше да определи кога се любиха и кога е сънувала, че се любят. Събуди се посред нощ от дъжда и инстинктивно разбра, че него го няма. Отиде до прозореца и замислено се загледа в улиците долу, които дъждът чистеше от пепел и пръст. Водата вече се стичаше от тротоарите и по водата към Дунава се носеше разтворен, изоставен чадър. После се върна в леглото и си легна. Ала когато отново се събуди, навън бе светло, улиците бяха сухи и той лежеше до нея, притаил дъх. Погледна часовника на нощната масичка. Оставаха два часа до тръгването на влака. Тя го погали по челото.

— Защо не дишаш? — прошепна тя.

— Току-що се събудих. И ти не дишаш.

Сгуши се в него. Беше гол, топъл и изпотен.

— Сигурно сме мъртви.

— Да — кимна той.

— Нямаше те.

— Да.

Усети как той потрепери.

— Но сега се върна — каза тя.