Човекът-звяр

VII

През този петък хората, на които им предстоеше да отпътуват с експреса в шест и четиридесет от Хавър, възкликнаха изненадано, щом се събудиха: след полунощ бе започнал да вали такъв гъст и едър сняг, че улиците бяха застлани с тридесетсантиметрова бяла пелена.

Лизон вече пухтеше и димеше под навеса, готова да потегли със своите седем вагона — три втора и четири първа класа. Когато Жак и Пекьо пристигнаха към пет и половина в депото да направят проверка, замърмориха неспокойно, като гледаха упорито сипещия се от черното небе сняг. Сега бяха на своя пост и чакаха сигнала, вперили погледи в далечината, която се откриваше изпод огромния навес, взрени в безшумното, безкрайно падане на снежинките, браздящи мрака с трепкащи сиви ивици.

Машинистът промълви:

— Чумата да ме тръшне, ако се вижда някаква светлина!

— Абе дано поне да може да се мине! — каза огнярят.

Рубо стоеше на перона със своя фенер, беше се върнал на минутата, за да поеме служебните си задължения. От време на време подпухналите му клепачи просто се затваряха, но той не преставаше да бди. Жак го попита дали не знае нещо за състоянието на линията, Рубо се приближи, ръкува се с него и му отвърна, че засега не бил получил никакви телеграми; Севрин слезе, загърната в дълго палто, той я заведе до едно купе първа класа и я настани там. Без съмнение бе забелязал неспокойния, изпълнен с нежност поглед, който си бяха разменили двамата любовници, но дори не му хрумна да каже на жена си, че е непредпазливо да пътува в такова време и че ще е по-добре да отложи заминаването си.

Появиха се навлечени с дрехи пътници с купища куфари и се заблъскаха в ужасния утринен студ. Снегът по обувките не можеше да се стопи; всеки бързаше да затвори вратата на купето си и да се скрие хубаво вътре, перонът опустя, мъглявата светлина на няколкото газени фенера едва разпръскваше тъмнината; само големият фар, закрепен под комина на локомотива, гореше като чудовищно око и изпращаше огнен лъч в мрака напред.

И ето че Рубо вдигна фенера и даде сигнал. Главният кондуктор изсвири и Жак му отговори, като отвори регулатора и завъртя ръчага. Потеглиха. Помощник-началникът спокойно продължи да наблюдава още около минута влака, който се отдалечаваше в бурята.

— Да внимаваме, ей! — каза Жак на Пекьо. — Днес не бива да стават бели!

Беше забелязал, че и неговият другар явно едва се държи на краката си от умора: сигурно предната вечер пак бе гулял.

— О! Няма страшно, няма страшно! — изломоти огнярят.

Веднага щом излязоха изпод навеса, двамата мъже се озоваха сред снега. Вятърът идеше от изток, право срещу локомотива, и го шибаше с все сила; отначало не ги притесни много — бяха дебело облечени и носеха защитни очила. Ала гъстите белезникави струи направо поглъщаха ярката светлина на фара. Вместо да се вижда до двеста-триста метра, линията се мержелееше през нещо като млечнобяла мъгла, от която предметите изникваха внезапно близки, сякаш насън. Машинистът съвсем се разтревожи, когато страховете му се оправдаха и се оказа, че в никакъв случай няма да може да различава от нужното разстояние червените светлини, известяващи дали пътят е затворен. При това положение се налагаше да напредват крайно предпазливо, но не можеха да забавят ход, тъй като вятърът оказваше огромно съпротивление, а всяко закъснение би се оказало не по-малко опасно.

До станцията в Арфльор Лизон се движеше с прилична, равномерна скорост. Натрупаният сняг не безпокоеше засега Жак, защото не беше повече от шестдесет сантиметра, а снегоринът на локомотива разчистваше сняг до един метър най-спокойно. Грижата му беше преди всичко да запази скоростта, отлично знаеше, че най-важното качество за един машинист след въздържанието и обичта към машината е да умее да се движи с постоянна бързина, без резки промени, при най-високо налягане. Всъщност това бе единственият му недостатък — упорито отказваше да спира, не се подчиняваше на сигналите, убеден, че все ще успее да се справи със своята Лизон; затова понякога прекаляваше, натискаше петардите, „мазолите“, както им казваха — на два пъти го бяха отстранявали от работа по за една седмица за подобни постъпки. В този миг обаче освен надвисналата опасност мисълта, че Севрин е отзад, че носи отговорност за скъпоценния й живот, усилваше волята му, подтикваше го да се напрегне до Париж, по цялата дължина на железните релси, сред всички препятствия, които трябваше да преодолее.

Застанал върху ламариненото мостче, свързващо локомотива и тендера, поклащайки се от тръскането, Жак се навеждаше вдясно въпреки снега, за да вижда по-добре. През оплисканото с вода стъкло на кабината не можеше да различи нищо; затова излагаше лицето си на вятъра, хиляди иглички се впиваха в кожата му, а студът го щипеше и го режеше като бръснач. От време на време се вмъкваше вътре да си поеме дъх; сваляше очилата си, изтриваше ги; после отново заставаше на наблюдателния пост сред вихъра, вторачен напред, търсейки червените светлини, тъй погълнат от заниманието си, че на няколко пъти внезапно му се привидяха кървави светкавици през бледата, трепкаща завеса отпред.

Но изведнъж усети, че огнярят не е до него в полумрака. Една-единствена лампичка, за да не заслепява машиниста, осветяваше скалата за нивото на водата; той видя, че трепкащата синя стрелка върху екрана на манометъра, който сякаш излъчваше някаква своя светлина, бързо пада. Огънят угасваше. Огнярят се бе проснал върху капака на сандъка за въглища и бе заспал.

— Проклет пияница! — изкрещя вбесен Жак и го разтърси.

Пекьо се надигна, извини се с нечленоразделно ръмжене. Едва стоеше на краката си; силата на навика обаче го застави да се заеме веднага с огъня, грабна чука, захвана да троши въглищата и да ги разстила равномерно с лопатата върху решетката; после премете. Докато вратичката на пещта бе отворена, отблясък от пламъците бе превърнал валящия зад локомотива сняг в жарка опашка на комета, в порой от златни капки.

След Арфльор започваше наклонът от три левги до Сен Ромен — най-големият по цялата линия. Машинистът се приготви внимателно да следи скоростта, знаеше, че ще трябва доста да се напънат, за да изкачат стръмнината, която създаваше трудности дори при добро време. Стиснал ръчага, гледаше как се изнизват телеграфните стълбове и се опитваше да пресметне бързината, с която се движеха. Тя намаляваше, Лизон започваше да се задъхва, а шумоленето около снегорина издаваше нарастващо съпротивление. Той отвори с крак вратичката; съненият огняр го разбра и засили огъня, за да увеличи налягането. Вратичката се бе нажежила и хвърляше червеникава светлина върху краката им, но те не усещаха горещия полъх сред студения въздух, който ги обгръщаше. По знак на началника си огнярят дръпна ръчката на пепелника — така горенето ставаше още по-интензивно. Стрелката на манометъра бързо достигна десет атмосфери, Лизон бе напрегнала всичките си сили. За миг дори нивото на водата спадна и се наложи машинистът да задействува инжектора, макар с това да намаляваше налягането. Впрочем то веднага се покачи отново, машината фучеше и се пенеше като зле пришпорен кон, подскачаше и извиваше гръб, човек имаше чувството, че костите й пукат. Жак се отнасяше грубо към нея, като към застаряла, изнемощяла жена, част от някогашната му обич се бе стопила.

— Няма да успее да се изкачи, мързеланата му недна! — изсъска през зъби той, след като никога не обелваше дума по пътя.

Дремещият Пекьо го загледа учудено. Какво се е наежил срещу Лизон? Нали си беше същата добричка и послушна машина, дето тръгваше толкова леко, че да ти е приятно да я подкараш, и дето пускаше пара толкова хубаво, че икономисваше до една десета въглища от Париж до Хавър? Когато една машина тегли така безупречно и изпуска с такава точност парата си, човек може да й прости всеки недостатък — също като на някоя своенравна домакиня, която обаче инак се държи както трябва и знае да пести. Вярно, гълташе малко множко смазка. Ама какво толкоз? Голяма работа, че се налага да я смазват често!

Жак тъкмо повтори раздразнено:

— Ако не я смажем, няма да успее да се изкачи.

И направи нещо, което правеше може би едва за трети път в живота си — взе масльонката, за да я смаже в движение. Прескочи парапета и се качи върху кожуха, после тръгна покрай котела. Това бе извънредно опасна постъпка: краката му се хлъзгаха по тясната желязна ивица, измокрена от снега; не виждаше нищо, а ужасният вятър можеше да го отвее като сламка. Понесла този човек, вкопчен в хълбока й, Лизон летеше задъхана в нощта, като оставяше дълбока бразда в безбрежната бяла покривка. Люшкаше го, повличаше го. Жак се добра до предната част, клекна при смазочния резервоар на десния цилиндър и не без мъка успя да го напълни, държейки се с една ръка за рамата. После като насекомо пропълзя от другата страна, за да смаже левия цилиндър.

Бърна се изтощен и пребледнял — беше се разминал на косъм със смъртта.

— Мръсна кранта! — промълви той.

Смаян от тази необичайна грубост към тяхната Лизон, Пекьо не се удържа и се обади, като подметна за кон ли път обичайната си шега:

— Трябваше да ме пратите мене; аз си знам как да пускам смазка на дамите.

Беше се посъвзел и също застана на своя наблюдателен пост в лявата страна на локомотива. Обикновено виждаше по-добре от началника си. Виелицата обаче скриваше всичко; макар всеки километър от пътя да им бе напълно познат, едва съумяваха да различат местностите, през които минаваха: релсите се губеха под снега, дори оградите и къщите сякаш бяха потънали в него, всичко се бе превърнало в безкрайна равнинна плоскост, в хаос от бели форми, сред които Лизон сякаш се бе устремила като обезумяла в неизвестна посока. Никога друг път двамата мъже не бяха усещали тъй силно помежду си братската връзка, която ги спояваше в едно върху тази бумтяща машина, хвърлена сред неизброимите опасности — тук се чувствуваха по-самотни, по-откъснати от света, отколкото в затворено помещение, още повече, че над главите им тегнеше отговорността за живота на човешките същества, които се намираха зад тях.

Жак окончателно побесня от шегата на Пекьо, но сдържа обзелия го гняв и се усмихна. Тъкмо сега не биваше да се карат. Снежната вихрушка се засили и закри небето с още по-плътна завеса. Продължаваха да се изкачват и огнярят изведнъж на свой ред сметна, че е забелязал в далечината светещ червен сигнал. Съобщи на началника си — ала сигналът бе изчезнал. Както казваше сам понякога, очите му го бяха излъгали. Машинистът не беше забелязал нищо и сега сърцето му биеше учестено — губеше вяра в себе си, смутен от онова, което се бе привидяло на спътника му. Струваше му се, че съзира отвъд бледия рояк на снежинките огромни тъмни силуети, грамади, които се местеха и се приближаваха към локомотива, подобни на късове от нощния мрак. Дали по някой от склоновете не е имало срутване, дали линията не е препречена от планини, в които влакът ще се блъсне? Обзет от уплаха, дръпна връвта на свирката и засвири протяжно, отчаяно; зловещ вопъл се разнесе сред бурята. После сам се изненада колко правилно е изсвирил — влакът прекоси с бясна скорост гарата Сен Ромен, от която смяташе, че ги делят цели два километра.

След като изкатери страшната височина, Лизон продължи с много по-голяма лекота и Жак най-после си пое дъх. Наклонът между Сен Ромен и Болбек бе съвсем полегат и вероятно всичко щеше да бъде наред до края на платото. По време на триминутния престой в Бьозвил, като видя началник-гарата на перона, го повика, за да сподели с него безпокойството си от все по-плътната снежна покривка: кой знае дали ще успее да стигне до Руан, по-добре беше да подсилят композицията с още една машина, докато са край депото — там винаги имаше на разположение резервни. Началник-гарата обаче отвърна, че не бил получавал подобна заповед и не считал за нужно да предприема самоволно подобна мярка. Предложи им само пет-шест дървени лопати, за да разчистят релсите, ако се наложи. Пекьо взе лопатите и ги прибра в тендера.

По платото Лизон наистина продължи да напредва о добра скорост без особени усилия. И все пак започваше да се изтощава. Машинистът непрекъснато трябваше да отваря вратичката, за да подсети огняря да добави въглища; и всеки път над тъмния влак, който се чернееше сред цялата тая белота, напомняща саван, грейваше ослепително, разкъсвайки нощта, същата опашка на комета. Беше осем без петнадесет; разсъмваше се, но бледото дневно зарево с мъка си пробиваше път през страхотната сребриста вихрушка, която изпълваше от край до край небесата. Смътната светлина, в която все така не различаваха нищо, още повече тревожеше двамата мъже, които се опитваха с насълзени очи, въпреки очилата, да видят какво става в далечината. Машинистът непрестанно стискаше ръчага, без да изпуска връвта на свирката, свиреше почти безспирно за всеки случай, огласяйки с плачлив, зловещ звук снежната пустош.

Подминаха без спънки Болбек, после Ивто. В Мотвил Жак отново се обади на помощник-началника, който не можа да му даде никакви по-точни сведения за състоянието на линията. Все още не бил пристигнал нито един влак, само някаква телеграма съобщавала, че пътническият влак от Париж е останал на сигурно място, в Руан. И Лизон отново потегли, като се спусна тежко и уморено по дългия три левги наклон към Барантен. Зората вече хвърляше бледа светлина върху снега, който сякаш сам излъчваше някакво смътно сияние. Валеше на парцали, като че сивата, студена виделина искаше да затрупа земята с отломки от небесния свод. С разсъмването вятърът се усили, снежинките фучаха като куршуми и огнярят непрекъснато трябваше да разчиства въглищата с лопатата си в дъното на тендера, между стените на резервоара за вода. Отдясно и отляво местността бе тъй неузнаваема, че двамата мъже се чувствуваха като понесени в някакъв сън: безкрайните равни поля, оградените с живи плетове плодоносни пасбища и дворчетата с ябълкови дървета се бяха превърнали в огромно бяло море, насечено от отделни вълни, в трепкаща, пепелява шир, скрила всичко под белотата си. Изложил лицето си на пронизващия вятър, уловил ръчага, машинистът все повече се измъчваше от студа.

Най-сетне при престоя в Барантен началник-гарата господин Бесиер лично дойде до локомотива да предупреди Жак, че имат съобщение за големи снежни натрупвания към Кроа дьо Мофра.

— Според мен сигурно още може да се мине — добави той. — Само че ще ви бъде трудничко.

Тогава младият мъж побесня.

— Да ги вземат мътните! Хем го казах в Бьозвил! Какво щеше да им струва да дадат втора машина?… Добре ще се наредим сега!

Главният кондуктор също бе слязъл в лошо настроение от своя вагон. Бил замръзнал на наблюдателния си пост и заяви, че вече не би могъл да различи дали насреща си има сигнал или телеграфен стълб. Движели се през виелицата само по усет!

— Така де, поне сте предупредени — рече господин Бесиер.

В това време пътниците вече се чудеха на продължителния престой в тази гробовно тиха гара, сред която не се чуваха викове на железничари, нито трясък на затваряни врати. Смъкнаха се няколко стъкла, по прозорците се появиха глави: въз пълна дама с две очарователни руси момичета, сигурно нейни дъщери — очевидно бяха англичанки; малко по-нататък — една чернокоса млада жена, която някакъв възрастен господин убеждаваше да се прибере; един стар и друг млад мъж се бяха подали през вратите на вагоните и си приказваха отдалеч. Но когато Жак хвърли поглед назад, забеляза единствено Севрин — тя също се бе навела навън и го наблюдаваше разтревожено. Ах, скъпото момиче! Колко ли бе притеснена, как му се свиваше сърцето, като знаеше колко близка и далечна е сега тя за него при надвисналата опасност! Би се оставил да му източат кръвта, само и само да можеше вече да я е докарал жива и здрава в Париж.

— Хайде, тръгвайте — каза най-накрая началник-гарата. — Излишно е да плашите народа.

Лично даде сигнала. Главният кондуктор, който се бе върнал във вагона си, изсвири; и ето че Лизон отново потегли, отвръщайки с протяжен вопъл.

Жак веднага усети, че пътят става по-друг. Вече не бяха на равното, по безкрайния плътен снежен килим, който локомотивът браздеше като огромен кораб. Навлизаха сред начупената местност, чиито хълмчета и дерета се простираха до Малоне — тук земните гънки напомняха разбушувано море; снегът се бе напластил неравномерно, някои места от линията бяха открити, а имаше проходи, които изобщо бяха задръстени. Вятърът метеше насипите, но запълваше падините. Така непрестанно изникваха препятствия, след свободните отрязъци се изпречваха същински стени. Утрото вече бе настъпило и безрадостната околност с теснините и със стръмните си склонове, потънали в сняг, приличаше на мрачен океан от лед, замрял под виелицата.

Никога досега Жак не бе изпитвал такъв пронизващ студ. Хилядите иглички сякаш бодяха лицето му до кръв; не чувствуваше вече вкочанясалите си китки, които бяха тъй изтръпнали, че се стресна, като забеляза как стиска ръчага, без да го усеща под пръстите си. Когато се пресягаше да дръпне връвта на свирката, ръката му натежаваше като чужда, като ръка на мъртвец. Не можеше да каже как се задържа на краката си въпреки нестихващото тръскане и клатене, от което просто червата му се обръщаха. Мразът сковаваше дори мозъка му, обхващаше го страх да не се забрави, да не изчезне от съзнанието му мисълта закъде пътуват — вече въртеше ръчага машинално и зашеметен гледаше как стрелката на манометъра пада. В главата му нахлуваха всевъзможни разкази за видения. Дали това там на пътя не е паднало дърво? Не се ли мярна червено флагче зад оня храст?

Всеки миг се питаше сред тракането на колелата не гърмят ли петардите. Не би могъл да си отговори; повтаряше си, че трябва да спре, но не се решаваше. За няколко минути остана в плен на мъчителна несигурност; после, виждайки как Пекьо отново е заспал върху сандъка, как и той е премръзнал като него, внезапно изпадна в такъв бяс, че почти се сгря.

— Ах, мътните да го вземат тоя мръсник!

И обикновено тъй снизходителен към пороците му, сега го събуди с ритници и не престана да го блъска, докато огнярят не се изправи. Беше толкова натежал, че само изръмжа и веднага хвана лопатата:

— Е, хубаво де! Накъде без мен!

Щом насипа въглища, налягането се покачи; тъкмо навреме, защото Лизон навлизаше в дълбока падина и трябваше да си пробива път през дебела повече от метър снежна покривка. Напредваше и се тресеше цяла от върховното усилие. По едно време съвсем се изтощи и сякаш щеше да спре като кораб, заседнал в пясъчно дъно. Беше претоварена от тежкия снежен пласт, който малко по малко се бе натрупал върху покривите на вагоните. Те се промъкваха в бялата бразда черни, с метната върху тях бяла пелена; а самата Лизон сякаш бе спуснала хермелинови кожи чак до тъмните си бедра, по които снежинките се топяха и падаха като дъждовни капки. Въпреки товара тя още веднъж се насили и премина. По цялата широка дъга на един склон можеше да се проследи как свободно се вие влакът като тъмна лента, изчезваща в някаква искряща от белота приказна страна. Но по-нататък пак се появиха падините и Жак и Пекьо, които усетиха, че Лизон се затруднява, стоически продължиха да се борят със студа, оставайки на своя пост, готови по-скоро да умрат, отколкото да го напуснат. Машината отново започна да губи скорост. Беше се озовала между два склона и спря бавно, без сътресение. Сякаш се бе хванала в капан, сякаш всичките й колела бяха залепнали, сякаш я притиснаха клещи, не й достигаше дъх. Тя повече не помръдна. Край, снегът я плени омаломощена.

— Стана каквато стана! — изруга Жак. — Пълна мерзост!

Постоя още няколко секунди на поста си, без да пуска ръчага; отвори всички кранове, за да преодолее бедата. После, като чу, че Лизон хрипти и напразно се задъхва, затвори регулатора и бясно изпсува още по-високо.

Главният кондуктор се бе подал от прозореца и Пекьо, като го зърна, извика на свой ред:

— Стана каквато стана, заседнахме!

Кондукторът бързо скочи в снега и затъна до колене. Присъедини се към тях и тримата се посъветваха.

— Трябва да разчистим, друго не ни остава — каза накрая машинистът. — Добре, че имаме лопати. Извикайте багажния кондуктор и четиримата ще се опитаме да освободим колелата.

Направиха знак на багажния кондуктор, който също бе слязъл от вагона. Той едва се добра до тях — от време на време съвсем изчезваше под снега. Спирането посред път в тая бяла пустош, силно отекващите гласове, които обсъждаха положението, мъчително промъкващият се край влака кондуктор разтревожиха пътниците. Започнаха да смъкват стъклата на прозорците. Викаха, питаха, настъпи суматоха, която ставаше все по-голяма.

— Къде сме?… Защо спряхме?… Какво се е случило?… Боже мой, да не е злополука?

Кондукторът осъзна, че е необходимо да успокои пътниците. Тъкмо когато понечи да се върне, кръглоликата румена англичанка се показа на прозореца, заобиколена от двете си чаровни дъщери, и го запита със силен акцент:

— Господине, нали не е опасно?

— Не, не, госпожо — отговори той. — Само се е натрупал повечко сняг. Ей сега тръгваме.

Тя вдигна стъклото сред веселото цвърчене на момиченцата — звънлива бърза мелодия от английски срички, лееща се от розовите им устни. Двете се смееха, забавляваха се.

Малко по-нататък и един възрастен господин, чиято млада и хубава чернокоса жена се мъчеше да надникне над рамото му, извика на кондуктора:

— Защо не са взети предпазни мерки? Що за безобразие… Връщам се от Лондон, на всяка цена трябва да бъда утре сутрин в Париж и ви предупреждавам, че ще държа отговорна Компанията и за най-малкото закъснение.

— Бъдете спокоен, господине — повтаряше само кондукторът, — тръгваме след три минути.

Беше страшно студено, снегът навяваше вътре, главите изчезнаха, стъклата на прозорците се вдигнаха. Но в затворените купета напрежението не спадаше, тревогата не стихваше, жужаха като в кошер. Само два прозореца останаха отворени; облакътени на тях, двама пътници разговаряха през три купета — един около четиридесетгодишен американец и един млад мъж от Хавър; очевидно им беше интересно да следят как върви разчистването.

— При такива случаи в Америка, господине, всички слизат и грабват лопатите.

— О, това не е нищо, миналата година два пъти съм засядал в снега. Задълженията ми са такива, че всяка седмица трябва да бъда в Париж.

— И аз ходя на около три седмици, господине.

— Как? От Ню Йорк ли?

— Да, господине, от Ню Йорк.

Жак ръководеше работата. Като видя Севрин на един от прозорците в първия вагон, където се настаняваше винаги, за да бъде по-близо до него, той й отправи умолителен поглед; тя го разбра и се отдръпна, за да се скрие от ледения вятър, който жулеше лицето й. Мислейки за нея, Жак заработи още по-усърдно. Скоро забеляза, че причината за престоя не е набитият в колелата сняг; те прорязваха и най-дебелите снежни пластове; пречката беше пепелникът помежду им, който изтикваше снега и го овалваше на твърди буци. Тогава му хрумна нещо.

— Трябва да отвинтим пепелника.

Отначало главният кондуктор възрази. Машинистът му беше подчинен и той не му позволи да пипа машината. Но после се остави да го убедят.

— Щом поемате отговорността, нямам нищо против!

Това обаче се оказа съвсем не лесна задача. Легнали по гръб в топящия се сняг, Жак и Пекьо бяха принудени да работят половин час. Добре, че в сандъчето с инструментите имаше запасни отвертки. Най-сетне, с риск безброй пъти да се обгорят или да се порежат, успяха да откачат пепелника. Но това не бе всичко, трябваше и да го измъкнат изпод влака. Пепелникът беше изключително тежък и се заклещи между колелата и цилиндрите. С помощта на двамата кондуктори успяха да го издърпат и да го извлекат извън пътя, чак до склона.

— Сега да довършим разчистването — каза кондукторът.

Влакът беше заседнал от цял час и безпокойството на пътниците растеше. Непрекъснато смъкваха стъклата на прозорците, непрекъснато питаха защо не потеглят. Чуваха се викове, плачове, паниката се усилваше, прерастваше в пристъпи на безумие.

— Не, няма смисъл да разчистваме повече — каза Жак. — Качвайте се, аз се наемам с останалото.

Жак и Пекьо отново заеха местата си и когато двамата кондуктори също се върнаха във вагоните си, Жак завъртя пароизпускателния кран. Горещата струя веднага разтопи снежните буци по релсите. После даде заден ход с локомотива. Бавно измина така около триста метра, за да освободи място за набиране на скорост. И след като Пекьо засили огъня тъй, че налягането се покачи повече от позволеното, насочи Лизон с цялото й туловище от вагони срещу стената, преграждаща пътя. Тя се блъсна със страшна сила: „Прас!“ — като дървар, забиващ брадвата в някой ствол; всичката й стомана и железария издрънча. Но все още не можеше да премине и спря, димяща и разтърсена от удара. Жак трябваше на два пъти да повтори маневрата — отстъпи, после пак се вряза в снега, за да го разчисти, и Лизон напрягаше бедра, блъскаше с гръд като гневна и запъхтяна великанка. Най-сетне успя да си поеме дъх, стегна метални мишци, проби и тежко помъкна влака в пролуката между двете новообразувани снежни стени. Успя да се освободи.

— Бива си я все пак здравенячката! — изръмжа Пекьо.

Заслепен, Жак си свали очилата и ги изтри. Сърцето му силно туптеше, вече не усещаше студа. Но изведнъж се сети за дълбоката падина, намираща се на около триста метра от Кроа дьо Мофра — вятърът духаше към нея, сигурно се беше натрупал много сняг; и той осъзна, че точно там ще стане крушението. Наведе се навън. В далечината след последния завой видя падината, простряла се като дълъг ров, пълен със сняг. Беше се развиделило напълно, наоколо се разстилаше само искряща бяла пустош, а снежинките се сипеха безспир.

Сега Лизон, пред която нямаше вече пречки, пухтеше със средна скорост. От предпазливост бяха запалили предните и задните сигнали; централният бял фар светеше в утрото като зоркото око на циклоп. Лизон напредваше, приближаваше се с широко отворено око към падината. И изведнъж сякаш задиша учестено като подплашен кон. Разтърсиха я ужасни тръпки, тя се разбунтува, продължи своя път само защото се подчиняваше на силната ръка на машиниста. С един замах той бе отворил вратичката на пещта, за да засили Пекьо огъня. Но сега вместо бляскава комета да прорязва мрака, гъсти кълба черен дим осейваха с мръсни петна бледото настръхнало небе.

Лизон напредваше. Най-сетне стигна до падината. Вдясно и вляво склоновете бяха засипани със сняг и по-нататък пътят се губеше. Приличаше на издълбано от буен поток русло, цялото затрупано от задрямалия сняг. Тя се вряза и измина задъхана петдесетина метра, все по-бавно и по-бавно. Изтласканият сняг образуваше пред нея преграда, кипеше и се надигаше като разбунена вълна, заплашваща да я погълне. За миг дори сякаш я заля, победи я. Но машината се напрегна за последен път, изскубна се и измина още тридесет метра. Това бе краят, предсмъртната тръпка: снежните буци отново се натрупаха, покриха колелата, завладяха всички части на механизма, оковаха ги в ледени вериги. Лизон окончателно спря, изнемощяла от непоносимия студ. Дъхът й замря, тя беше неподвижна, мъртва.

— Е, дотук бяхме — каза Жак. — Така и предполагах.

Той веднага се опита да повтори маневрата — даде заден ход. Този път обаче Лизон не помръдна. Отказваше да се върне, както и да върви напред, беше заклещена от всички страни, залепнала за земята, безсилна, помръкнала. Зад нея цялото туловище на влака, също безжизнено, бе затънало до прозорците в дебелия сняг. А той продължаваше да вали все по-гъст, на неудържими вихрушки. Сякаш машината и вагоните, вече покрити до половината, скоро щяха да изчезнат под трескавото безмълвие на бялата пустош. Никакво движение наоколо, снегът тъчеше своя саван.

— Какво, пак ли заяде? — запита надвесилият се през вратата главен кондуктор.

— Загазихме! — само извика в отговор Пекьо.

Този път положението наистина бе критично. Багажният кондуктор се спусна да постави петардите, предпазващи задната част на влака, а машинистът бързо, неистово даваше кратки, задъхани и зловещи сигнали за бедствие. Снегът обаче ги заглушаваше, звуците се губеха, не можеха да стигнат дори до Барантен. Какво да правят? Бяха само четирима, никога не биха могли да разчистят такива купчини сняг. За това бяха необходими повече хора. Налагаше се да потърсят помощ. И най-лошото от всичко бе, че пътниците отново се подплашиха.

Красивата чернокоса дама отвори една от вратичките и скочи като обезумяла, убедена, че са катастрофирали. Мъжът й, възрастният търговец, я последва, викайки:

— Ще се оплача на министъра, що за безобразие!

И пак се чу шум от рязко отворени прозорци, от купетата долитаха женски плачове, разярени мъжки гласове. Само двете малки англичанки явно се забавляваха, усмихнати и спокойни. Главният кондуктор се опитваше да успокои всички и по-малката го запита на френски о лек английски акцент:

— Господине, тук ли оставаме?

Много пътници бяха слезли от влака въпреки снега, стигащ до пояс. Американецът се озова до младежа от Хавър и двамата отидоха при локомотива да проверят какво става. Те само поклатиха глава.

— За да се измъкнем оттук, ни трябват поне четири-пет часа.

— Най-малко! И за това са нужни поне двайсетина работници.

Жак убеди главния кондуктор да изпрати багажния кондуктор да потърси помощ в Барантен. Той и Пекьо не можеха да изоставят локомотива.

Кондукторът се отдалечи и скоро изчезна в падината. Трябваше да измине четири километра и едва ли би могъл да се върне за по-малко от два часа. Жак отчаяно напусна за миг своя пост и изтича до първия вагон, виждайки, че Севрин отваря прозореца.

— Не се страхувайте — каза бързо той. — Не ви заплашва никаква опасност.

Тя също му отговори на „вие“ от страх да не я чуе някой:

— Не се страхувам, само се безпокоя за вас.

И в думите им имаше толкова нежност, че те се утешиха и се усмихнаха един на друг. Когато се връщаше, Жак с удивление видя на склона Флор, Мизар и зад него още двама мъже — не ги позна отначало. Бяха чули тревожния сигнал и Мизар, свободен от дежурство, бе дотичал с двама приятели, с които тъкмо си пийваха бяло вино — каменаря Кабюш, бездействуващ принудително поради снега, и стрелочника Озил, които бе дошъл от Малоне през тунела, за да поухажва Флор; не се отказваше от намеренията си въпреки лошия прием. Едра, смела и силна като момче, тя бе ги придружила от любопитство. И за нея, и за Мизар този влак, спрял почти пред вратата им, бе необичайно събитие, невероятно приключение. За петте години, откакто живееха тук, колко влакове бяха видели да преминават като хала край тях през всички часове на деня и нощта, през хубаво и през бурно време! Вятърът сякаш ги отнасяше и никога нито един не бе забавил ход; те ги гледаха как бягат, изгубват се, изчезват, преди да узнаят каквото и да било за тях. Целият този народ се изнизваше, човешката тълпа летеше с пълна пара, без да успеят да различат друго освен мярналите се като светкавица лица, някои от които никога нямаше да видят отново, и други, станали им някак близки, защото ги забелязваха в определени дни, но също така безименни. И ето сега един влак бе спрял в снега пред вратата им; естественият ред бе нарушен, те разглеждаха непознатата тълпа, захвърлена на пътя поради злополуката, изпиваха я, широко отворили очи като диваци, дотичали да видят на брега претърпелите корабокрушение европейци. Мяркащите се през отворените врати загърнати в кожи жени, облечените в дебели палта мъже, слезли от влака, целият този разкош и уют, тъй неочаквано попаднал сред ледения океан, направо ги сковаваха, смайваха ги.

Но Флор изведнъж зърна Севрин. Тя дебнеше всеки път експреса на Жак и от няколко седмици бе забелязала тази жена във влака, преминаващ в петък сутрин, още повече, че когато наближаваха това място, Севрин поглеждаше през прозореца към своята къща в Кроа дьо Мофра. Очите на Флор помръкнаха, като я видя как разговаря полугласно с машиниста.

— Я, госпожа Рубо! — възкликна Мизар, който също я забеляза и начаса започна да се държи угоднически. — Ама че лош късмет!… Не бива да стоите тук, по-добре да дойдете у нас.

Жак, след като се ръкува с пазача на прелеза, подкрепи предложението му:

— Той е напълно прав. Може би ще висим тук с часове, цяла ще премръзнете.

Севрин не се съгласяваше, била добре облечена. Освен това малко се страхуваше да измине триста метра през снега. Тогава Флор, която я гледаше втренчено о големите си очи, се обади:

— Елате, госпожо, аз ще ви нося.

И преди Севрин да приеме, я сграбчи със силните си, кажи-речи, момчешки ръце и я вдигна като дете. После я остави от другата страна на релсите на едно утъпкано място, където краката не затъваха в снега. Пътниците възхитено се разсмяха. Каква здравенячка! Една дузина такива момичета, и за два часа всичко щеше да бъде разчистено!

В това време предложението на пазача да се приютят в къщата му, където щеше да е топло, а може би имаше и хляб и вино, се носеше от купе на купе. Когато разбраха, че не ги заплашва непосредствена опасност, уплахата попремина; от това обаче положението не ставаше по-малко плачевно; грейките във вагоните бяха започнали да изстиват, беше девет часът, ако помощта закъснееше, щяха да огладнеят и да ожаднеят. А тази история можеше да се проточи безкрайно, кой знае дали нямаше да се наложи дори да преспят тук! Образуваха се два лагера — едните, отчаяни, не желаеха да напуснат вагоните; бяха се завили и упорито седяха по местата си, сякаш се готвеха да умрат там; другите предпочитаха да изгазят снега с надеждата да се настанят на по-удобно място и най-вече да се измъкнат от кошмарния безжизнен влак, скован от студа. Цяла една група — възрастният търговец и младата му жена, англичанката с двете си дъщери, младежът от Хавър, американецът и десетина други — бе готова веднага да тръгне пеш.

Жак тихо убеждаваше Севрин да отиде с тях, като й се кълнеше, че щом успее да се откъсне, ще изтича при нея. И тъй като Флор продължаваше да ги гледа с мрачните си очи, той й каза любезно, като на стара приятелка:

— Разбрано, нали, ти ще отведеш дамите и господата… Задържам Мизар и другите. Веднага се залавяме за работа, ще направим каквото можем, докато чакаме помощ.

И действително Кабюш, Озил и Мизар взеха лопати и се присъединиха към Пекьо и главния кондуктор, които вече ринеха снега. Малкият екип се мъчеше да освободи локомотива, като гребеше под колелата и хвърляше пълните лопати към склона. Никой не продумваше, работеха безмълвно и ожесточено сред мрачната, потискаща бяла пустиня. Отдалечавайки се, пътниците хвърлиха последен поглед към влака, превърнал се в тънка черна линия под тежката смазваща покривка. Отново бяха затворили вратите и прозорците. Снегът продължаваше да вали и бавно, с безмълвно упорство го затрупваше.

Флор понечи да вземе отново Севрин на ръце. Тя обаче отказа, държеше да върви с останалите. Мъчително беше да изминат тристате метра — особено в падината, където газеха до пояс; на два пъти се наложи да спасяват едрата англичанка, която затъваше почти цялата. Двете й дъщери продължаваха да се смеят възторжено. Младата дама с възрастния съпруг, след като се подхлъзна, прие да улови под ръка младежа от Хавър, а мъжът й и американецът одумваха Франция. Когато излязоха от падината, пътят стана по-удобен, но трябваше да вървят по някакъв насип, където вятърът бе разчистил една ивица; грижливо избягваха да стъпват по краищата — невидими и опасни под снега. Най-сетне пристигнаха и Флор настани пътниците в кухнята, където дори не можа да предложи столове на всички — бяха около двадесетина и изпълниха обширното помещение. Единственото, което й хрумна, бе да донесе дъски и като ги подпря на столовете, стъкми две пейки. След това хвърли съчки в огнището и разпери ръце, сякаш да подчертае, че нищо повече не може да направи. Не беше произнесла нито дума, стоеше права и гледаше с големите си зеленикави очи всичките тия хора, гледаше ги малко свирепо и дръзко като пищна русокоса дивачка. Само две лица й бяха познати, защото месеци наред й се бяха мяркали зад прозорците — на американеца и на младежа от Хавър; изучаваше ги, както се изучава най-сетне кацнало бръмчащо насекомо, което не сме успели да разгледаме, докато е летяло. Струваха й се странни, не си ги беше представяла така, макар всъщност да не знаеше нищо за тях освен чертите им. Останалите й изглеждаха от друга, по-различна раса, обитатели на непозната страна, сякаш паднали от небето и донесли в дома й, в нейната кухня, дрехите, нравите, мислите си, до които тя никога не бе си въобразявала, че ще може да се добере. Англичанката разказваше на младата жена на търговеца, че отива в Индия при по-големия си син, заемащ там важен пост; младата съпруга пък се шегуваше с лошия си късмет — за пръв път й се прищяло да придружи мъжа си до Лондон, след като той ходел там по два пъти в годината. Всички мърмореха, че са принудени да останат като затворници в тая пустиня: нали трябваше да хапнат, да поспят, боже мой, какво ще правят! Докато ги слушаше, без да помръдва, Флор срещна погледа на Севрин, седнала на един стол до огнището; направи й знак да мине в съседната стая.

— Мамо — каза тя, като влязоха, — това е госпожа Рубо… Искаш ли да си поговориш с нея?

Фази лежеше с пожълтяло лице, с отекли крака, толкова болна, че не бе ставала две седмици от постелята; прекарваше по цели часове в тая бедна стаичка, където чугунената печка разпръскваше душна топлина, предъвквайки упорито своята идея фикс, а единственото й забавление бяха летящите с пълна пара влакове, разтърсващи всичко наоколо.

— Аха, госпожа Рубо — измърмори тя, — така, така!

Флор й разказа за злополуката, за пътниците, които бе довела и сега бяха у тях. Но всичко това не я развълнува кой знае колко.

— Така, така! — повтаряше тя с все същия отмалял глас.

Но изведнъж сякаш се сети за нещо, вдигна глава и каза:

— Ако госпожата иска да отскочи до къщата си, както знаеш, ключовете са закачени до шкафа.

Севрин обаче отказа. Потръпна при мисълта да отиде в Кроа дьо Мофра в тоя сняг, през такъв сумрачен ден. Не, не, нямало какво да търси там, предпочитала да чака тук на топло.

— Тогава заповядайте, седнете, госпожо — покани я Флор. — Тук е по за предпочитане, отколкото оттатък. Освен това няма да ни достигне хляб за всичките тия хора, а за вас винаги ще се намери едно парче.

Тя й подаде стол, мъчеше се да се покаже приветлива, явно се насилваше да преодолее обичайната си грубост. Но не изпускаше из поглед младата жена, сякаш искаше да прочете съкровените и мисли, да отговори на въпроса, който си задаваше от известно време; зад услужливостта й се криеше нуждата да бъде близо до нея, да я разгледа, да я докосне, най-сетне да узнае.

Севрин благодари и се настани до печката, защото действително предпочиташе да седи сама с болната в тая стая, надявайки се Жак също да дойде. Изминаха два часа; поговориха какво ново-вехто из околността и тя задряма най-сетне от жегата; изведнъж Флор, която непрекъснато сновеше до кухнята, откъдето все я викаха, отвори вратата и каза с резкия си глас:

— Влез, нали тя е тук!

Жак се бе откъснал за малко и бе дотичал да донесе добри вести. Кондукторът, когото бяха изпратили в Барантен, бе довел цяла работна група — тридесетина войници, изпратени предвидливо от администрацията в застрашените райони в случай на злополука; всички им помагали с кирки и лопати. Само че щяло да продължи доста, може би нямало да потеглят преди нощта.

— Тук не ви е толкова лошо, имайте търпение — добави той. — Лельо Фази, нали няма да оставите госпожа Рубо да гладува?

Като видя своето голямо момче, както тя го наричаше, Фази мъчително се надигна в постелята — гледаше го, слушаше думите му, оживена, зарадвана. Когато Жак се приближи до леглото, възкликна:

— Ама разбира се, има си хас! Ах, ето те и теб, моето момче! Значи, ти си заседнал в снега!… А пък тая глупачка изобщо не ми каза!

После се обърна към дъщеря си и строго й нареди:

— Бъди така любезна да идеш при дамите и господата и се погрижи за тях, за да не разправят на началството, че сме диваци.

Флор продължаваше да стои между Жак и Севрин. За миг сякаш се поколеба, питайки се дали да не се заинати и да не остане въпреки заповедите на майка си. Но съобрази, че в присъствието на болната двамата няма да се издадат, затова излезе, без дума да продума, като ги обгърна с един дълъг поглед.

— Какво ви е, лельо Фази! — нажалено възкликна Жак. — Заварвам ви на легло, значи, наистина е сериозно?

Тя го дръпна до себе си, накара го дори да седне на леглото и без да я е грижа за младата жена, която тактично се бе отдръпнала, изля сърцето си, говорейки съвсем тихо:

— Ох, да, много сериозно при това! Истинско чудо е, че ме заварваш жива… Не исках да ти пиша, понеже тия неща не са за писане… Едва не пукардясах; сега съм по-добре, май пак прескочих трапа.

Жак я гледаше, разтревожен от влошаването на болестта й — не можеше да открие и следа от красивата, цъфтяща някога от здраве жена.

— Горкичката ми леля Фази, значи, стомашните болки и виенето на свят не минават?

Но тя стисна до болка ръката му и продължи още по-тихо:

— Спипах го, представяш ли си… Знаеш, че давах мило за драго само да разбера в какво ми слага отровата. Не пиех, не ядях нищо от ръцете му, пък всяка вечер отвътре ме гореше огън… И накрая разбрах, смесва отровата със солта! Видях го една вечер… А пък аз пресолявах всичко… за прочистване!

Откакто му се струваше, че любовта към Севрин го е излекувала, Жак от време на време се сещаше недоверчиво, сякаш това бе отминал кошмар, за приказките на леля Фази, че я тровят бавно и системно. Той стисна нежно ръцете на болната, искаше му се да я успокои.

— Хайде, нима това е възможно?… Човек трябва да е сигурен, за да говори такива неща… Пък и много се проточи! Успокойте се, сигурно е някаква болест, от която докторите нищо не разбират.

— Болест — изсмя се тя, — хубава болест, дето оня ми я докара!… За докторите имаш право; идваха двама, нищо не познаха. И дори не можаха да се спогодят. Кракът им повече няма да стъпи тук, не ги ща… Слушай какво ти казвам, в солта я слага! Честен кръст, че го видях! Туй е заради хилядата франка, моите хиляда франка, дето тате ми ги остави! Вика си, че като ме очисти, ще ги спипа. Ама ще му преседне — те са на едно място, дето никога никой няма да ги намери, никога!… Мога да си ида спокойна, никой никога няма да ги получи моите хиляда франка!

— Лельо Фази, аз на ваше място, ако бях сигурен в това, щях да извикам полицаите.

Тя замахна с отвращение.

— О, не, никакви полицаи… Туй засяга нас, наша работа си е; между него и мене. Знам, че иска да ме изяде, ама аз, разбира се, не се давам. Само трябва да се защищавам, нали така?… Да не бъда глупачка, както постъпих с тая сол… Кой да повярва, а? Една плюнка човек, запъртък, дето можеш в джоба си да го пъхнеш, да изгризе, ако го оставя, с мишите си зъби такава едра жена като мен!

Тръпка премина по тялото й. Тя си пое мъчително дъх, преди да завърши:

— Карай да върви, номерът му няма да мине. Аз съм по-добре, след две седмици ще бъда пак на крака… Ама тоя път ще се озори, преди да ме преметне. Да го видя какво ще прави! Ако измисли как отново да ми даде отровата си, ще го призная за по-силен, ще се предам и ще опъна краката… Не е нужно друг да ни се меси!

Жак си мислеше, че болестта й е причина да си въобразява такива черни ужаси, и за да я разсее, се опита да се пошегува, но тя затрепери под завивката и прошепна:

— Ето го! Усещам, че се приближава.

Действително Мизар влезе след няколко минути. Тя пребледня като мъртвец, в плен на неволния ужас, който обзема гигантите пред разяждащия ги червей; защото се бе заинатила да се защищава сама, но тръпнеше от все по-нарастващ страх, макар да не си признаваше. Мизар мярна още от вратата жена си и машиниста, но се държеше тъй, сякаш не ги е забелязал; разля се от любезности пред Севрин както обикновено. С помръкнали очи, присвил тънките си устни — хилав, нищо и никакъв човечец!

— Мислех си, че госпожата може би ще пожелае да се възползува от случая и да хвърли един поглед на своята собственост. Затова се измъкнах за малко… Ако госпожата желае, ще я придружа.

И тъй като младата жена отново отказа, Мизар продължи да приказва с жален глас:

— Госпожата може би се е изненадала заради плодовете… Всичките бяха червиви, та не си струваше да се събират… Пък и силният вятър направи големи поразии… Ах, колко жалко, че госпожата не може да продаде къщата! Дойде само един господин, ама поиска Да се направят ремонти… Ама аз съм на разположение на госпожата и госпожата може да разчита на мен като на себе си.

После пожела на всяка цена да я почерпи с хляб и круши от неговата собствена градина — те не били червиви. Севрин прие.

Прекосявайки кухнята, Мизар бе съобщил на пътниците, че разчистването върви добре, само дето имало работа още за четири-пет часа. Беше вече обед, започнаха да се оплакват, защото много огладняха. Флор бе заявила, че няма да има хляб за всички. Виното обаче било достатъчно — тя донесе от избата десет литра и нареди шишетата на масата. Чашите също не стигаха; наложи се да пият по няколко души от една чаша: англичанката с двете си дъщери, възрастният търговец с младата си жена. Впрочем тя бе намерила в лицето на младежа от Хавър услужлив и предприемчив кавалер, който се грижеше за нея. Той изчезна някъде и се върна с ябълки и хляб, които бе намерил в дърварника. Флор се разсърди, каза, че този хляб бил за болната й майка. Но той вече бе го нарязал и започна да го раздава на дамите, като поднесе първо на младата жена, която му се усмихна мило. Мъжът й изобщо не се занимаваше с нея и разнищваше неуморно и разпалено с американеца нюйоркските търговски порядки. Малките англичанки никога не бяха хрупали толкова вкусни ябълки. Много уморена, майка им почти дремеше. Две дами, изтощени от очакването, бяха седнали на земята пред огнището. Мъжете, който излизаха навън да изпушат по цигара, колкото да убият времето, се връщаха премръзнали, треперещи. Малко по малко настроението започна да спада поради незаситения глад и умората, удвоена от празните стомаси и от нетърпението. Заприличаха на лагер от корабокрушенци, отчаяна група цивилизовани люде, захвърлени от морето на необитаем остров.

Мизар непрекъснато влизаше и излизаше, като оставяше вратата отворена и болната леля Фази можеше да надзърне в кухнята. Ето, значи, какви бяха тия хора, които преминаваха край нея с бързината на мълния, кажи-речи, цяла година, откакто едва се мъкнеше от леглото до стола! Тя вече почти не можеше да излиза на перона, прекарваше дните и нощите си закована в стаята, вперила очи в прозореца, и единствената й компания бяха летящите влакове. Винаги се бе оплаквала от този затънтен край, където никога жива душа не се спираше; и ето че сега цяла компания се бе изсипала в дома й от неизвестността. А като си помислеше, че никой от всичките тия забързани по своите работи хора дори не подозира какво става тук, че никой не се сеща каква гадория й слагат в солта! Тежко й беше на сърцето и тя се питаше ще позволи ли бог да съществува толкова прикрита подлост, без поне един да забележи нещо! Край тях се изнизваше цяла тълпа, хиляди и хиляди хора; но всички бързаха, на никого не би му хрумнало, че в тая схлупена къщурка убиваха човек ей така на, тихо, без шум. И леля Фази оглеждаше един след друг всичките тези хора, паднали тук сякаш от небето, като си мислеше, че когато си много зает, никак не е чудно да преминаваш край най-големи гадости, без нищо да забележиш.

— Връщате ли се там? — запита Мизар Жак.

— Да, да — отговори Жак, — идвам след вас.

Мизар излезе и затвори вратата. Фази дръпна младежа за ръката и пошушна на ухото му:

— Ако пукна, гледай каква мутра ще направи, като не намери парата!… Душата ми се радва, щом си го помисля! Все пак доволна ще си ида от тоя свят.

— Лельо Фази, нима ей тъй ще се затрие всичко? Защо не оставите парите на дъщеря си?

— На Флор! Та да й ги вземе оня! Не, в никакъв случай!… И на теб, моето момче, няма да ги дам, защото си много глупав — той ще измисли как да те преметне… На никого, ще си останат в черната земя, дето и аз ще ида!

Тя съвсем се изтощи и Жак я нагласи да легне, помъчи се да я успокои, целуна я, обеща й скоро да дойде да я види. После, когато тя сякаш се унесе, мина зад седналата до печката Севрин; направи й знак да бъде предпазлива; тя безмълвно и прелестно изви глава и му поднесе устните си; той се наведе и долепи уста до нейната в дълга беззвучна целувка. Затворили очи, те пиеха дъха си. Но когато погледнаха опиянени, съзряха Флор, която бе отворила вратата, стоеше пред тях и ги гледаше.

— Госпожата не желае ли още хляб? — запита тя дрезгаво.

Смутена и ядосана, Севрин смотолеви:

— Не, не, благодаря.

Жак изгледа за миг Флор с пламнали очи. Колебаеше се, устните му трепереха, сякаш се канеше да каже нещо, но после замахна гневно и заплашително и предпочете да излезе. Вратата рязко се затръшна след него.

Флор продължаваше да стои права — висока войнствена девица, с тежък шлем от руси коси. Значи, тревогата й, когато виждаше всеки петък тази дама в неговия влак, не бе напразна. Дебнеше ги, откакто бяха заедно, и сега се бе уверила. Човекът, когото обичаше, никога нямаше да я обикне: той бе избрал тая слаба, жалка жена. И съжалението, че му бе отказала онази нощ, когато се бе опитал така грубо да я направи своя, я изгаряше тъй мъчително, че едва не се разрида; защото наивно си мислеше, че ако му се бе отдала преди другата, сега сигурно щеше да целува нея. Ех, да можеха да останат насаме в тоя час, да се хвърли на врата му и да извика: „Вземи ме, бях глупава, защото не знаех!“ И безсилието й се заменяше с бяс срещу това крехко същество, което смутено мънкаше нещо. С яките си мощни ръце би могла да й извие шията като на птиче. Защо не се решаваше? Но се закле да си отмъсти, защото знаеше такива работи за съперницата си, че би могла да я напъха в затвора, а не да се развява свободно като всички никаквици, дето се продават на влиятелни и богати старци. Разкъсвана от ревност, кипяща от гняв, тя започна да прибира бързо като красива дивачка останалия хляб и крушите.

— Понеже госпожата не желае повече да яде, ще ги занеса на другите.

Стана три часът, после четири. Времето бавно течеше, умората и раздразнението нарастваха. Нощта се спускаше бледа над безкрайната бяла пустош; всеки десет минути мъжете излизаха да погледнат отдалеч докъде е стигнала работата и се връщаха да съобщят, че локомотивът явно още не е изровен. Дори двете малки англичанки не издържаха и се разплакаха. Младата чернокоса жена бе заспала на рамото на младежа от Хавър, но възрастният съпруг, въобще не им обръщаше внимание — всички бяха толкова угрижени, че изобщо не се сещаха кое е прилично и кое не. Стана хладно в стаята, затрепериха от студ, но никой не се сети да сложи дърва в огъня; американецът реши, че е за предпочитане да се върне във влака и да се излегне на седалката. Сега всички съжаляваха, че не са останали във вагоните — поне нямаше да се тревожат, че не знаят какво става. Едва задържаха англичанката, която също заяви, че ще се върне да си легне в купето. Когато запалиха свещ и я сложиха на масата, кухнята доби още по-мрачен вид, всички съвсем се обезсърчиха и изпаднаха в най-черно отчаяние.

В това време разчистването привършваше; докато войниците, които бяха успели да освободят машината, метяха релсите пред нея, машинистът и огнярят застанаха на поста си.

Като видя, че снегът най-сетне спря да вали, Жак се обнадежди. Стрелочникът Озил го бе уверил, че оттатък тунела, към Малоне, няма такива преспи. Жак отново го запита:

— Вие дойдохте пеш през тунела, значи, може свободно да се минава и насам, и нататък?

— Нали ви казах! Ще минете, давам ви дума.

Кабюш, който бе разчиствал настървено като послушен великан, се отдръпна встрани — беше станал още по-срамежлив и необщителен, откакто бе имал вземане-даване с правосъдието; Жак го повика:

— Приятелю, ще ни подадете ли лопатите, които са оттатък склона. Може пак да ни потрябват.

Когато каменарят му направи и тази услуга, Жак му стисна ръка, за да покаже, че въпреки всичко го уважава като добър работник.

— Славен човек сте вие!

Тези приятелски думи развълнуваха необичайно каменаря.

— Благодаря — каза той простичко, едва сдържайки сълзите си.

Мизар, който пак се бе сдружил с него, въпреки че бе го наклеветил пред съдия-следователя, одобрително поклати глава и на присвитите му устни заигра усмивка. Той отдавна бе престанал да работи и пъхнал ръце в джобовете, оглеждаше алчно влака, сякаш очакваше да намери под колелата разни забравени дреболии:

Най-сетне, след като се посъветваха, главният кондуктор и Жак решиха, че могат да направят опит да потеглят, но Пекьо, който бе слязъл на пътя, извика машиниста:

— Вижте тук. Единият от цилиндрите е малко сплескан.

Жак се приближи и на свой ред се наведе. Оглеждайки старателно Лизон, още преди това бе забелязал тази повреда. При разчистването на снега бе станало ясно, че дъбовите траверси, сложени по края на наклона от кантонерите, се бяха плъзнали под напора на снега и вятъра и бяха заприщили релсите; може би дори причината влакът да спре се дължеше отчасти на препъването на локомотива в траверсите. Върху цилиндъра имаше драскотина и буталото изглеждаше леко изкривено. Но бедата сякаш се ограничаваше с това и машинистът отначало се бе успокоил. Може би съществуваха и сериозни вътрешни увреждания, няма нищо по-чувствително от сложния механизъм на шибъра, където бие сърцето, където трепти душата на машината. Жак отново се качи на локомотива, изсвири, отвори регулатора, за да провери в ред ли е Лизон. Тя дълго не успяваше да се помръдне като натъртен при падането човек, който не може да раздвижи мускули. Най-сетне пое мъчително задъхана и все още зашеметена, завъртя изтежко колелата си. Съвзе се, тръгна, щеше да завърши пътуването. Само че Жак поклати глава; той я познаваше до глъбините на душата й и сега я чувствуваше някак странна под ръката си — променена, остаряла, засегната някъде вътре от смъртоносен удар. Сигурно бе се простудила в снега, бе поразена в сърцето, премръзнала като онези здрави млади жени, които понякога заболяват от възпаление на дробовете, връщайки се под ледения дъжд от някой бал.

Жак отново изсвири, след като Пекьо отвори пароизпускателния кран. Двамата кондуктори бяха вече по местата си. Мизар, Озил и Кабюш застанаха на стъпалата на първия вагон. И влакът кротко излезе от падината между двата реда войници, застанали отляво и отдясно по склона с лопати в ръце. После спря пред къщата на пазача, за да вземе пътниците.

Флор стоеше отвън. Озил и Кабюш застанаха до нея, а Мизар побърза да се завърти край дамите и господата, излизащи от къщата му, и кланяйки се, приемаше сребърните монети, които те му даваха. Най-сетне избавени! Прекалено дълго бяха чакали, всички трепереха от студ, от глад и от изтощение. Англичанката отведе полузаспали двете си дъщери, младежът от Хавър се качи в купето на хубавата чернокоса жена, която изглеждаше съвсем отпаднала, и предложи услугите си на съпруга й. Сред утъпкания разкалян сняг всичките тия хора, блъскащи се, уморени, пет пари недаващи за чистотата, приличаха на отстъпващ разбит отред. За миг на прозореца на стаята се появи леля Фази, която не се сдържа, смъкна се от леглото и се довлече дотам, за да види какво става. Гледаше с големите си болезнено хлътнали очи непознатата тълпа, чуждите хора, поели на път, които никога вече нямаше да види, довеяни в дома й от бурята.

Севрин бе тръгнала последна. Тя извърна глава и се усмихна на Жак, който се наведе да я проследи до купето й. Флор, която ги дебнеше, пребледня като смъртник, забелязвайки как спокойно си размениха ласкави погледи. Рязко се приближи до Озил, когото досега все отблъскваше, сякаш в омразата си почувствува нужда от мъжка закрила.

Главният кондуктор даде сигнал, Лизон отговори с жално изсвирване и този път Жак я подкара, без да спира до Руан. Беше шест часът; мрак започваше да се спуска от черното небе над белите поля; само бледият, изпълнен с потискаща тъга отблясък на гаснещия ден докосваше земята и осветяваше този печален затънтен край. В призрачния сумрак се извисяваше къщата в Кроа дьо Мофра, която изглеждаше още по-порутена и черна сред снега със закованата на фасадата дъска с надпис: „Продава се“.