Човекът-звяр

VII

Влакът пристигна на парижката гара в десет и четиридесет вечерта. Беше спрял за двадесет минути в Руан, за да вечерят пътниците; Севрин побърза да изпрати телеграма на мъжа си, за да го предупреди, че ще се върне в Хавър на другия ден с вечерния експрес. Цяла нощ с Жак, първата нощ, която щяха да прекарат заедно в стая, волни, без да се страхуват някой да не ги изненада!

Когато напуснаха Мант, на Пекьо му хрумна нещо. Жена му, старата Виктоар, беше в болница от една седмица, защото бе паднала и си бе навехнала лошо крака; и понеже имал в града и друго легло, където да си поспи, както заяви ухилено той, предложи на госпожа Рубо да остане у тях — щяло да й бъде по-удобно, отколкото в някой от съседните хотели; можела да остане до другия ден вечерта и да се чувствува като у дома си. Жак веднага съобрази колко смислена е тази покана, още повече, че се чудеше къде да заведе младата жена. Най-сетне влакът спря под навеса и когато потокът от пътници се изля навън, а Севрин се приближи до локомотива, той я посъветва да приеме, подавайки й ключа от стаята на огняря. Севрин се колебаеше, отказа отначало, притеснена от подигравателната усмивка на Пекьо, който сигурно знаеше всичко.

— Не, не, имам една братовчедка. Ако не друго, ще ми постеле на пода.

— Хайде, съгласете се — намеси се и Пекьо с добродушно гуляйджийското си изражение. — Леглото е меко, че и широко, в него могат да се поберат четирима!

Жак я гледаше тъй настойчиво, че тя в края на краищата взе ключа. Той се наведе и й прошепна едва чуто:

— Чакай ме.

Севрин трябваше да измине само няколко крачки по улица Амстердам и да завие в задънената улица, но поради хлъзгавия сняг се наложи да върви много предпазливо. Потръгна й, защото завари още незаключена къщата и се изкачи по стълбището, без да я види портиерката, вглъбена в партия домино с една съседка; на четвъртия етаж отвори вратата и я затвори толкова тихо, че положително никой от съседите не я усети; когато минаваше през площадката на третия етаж, ясно бе чула смехове и песни у семейство Доверн — сигурно двете сестри, както всяка седмица, бяха поканили приятелки, за да си посвирят. Когато Севрин затвори вратата и се озова сред тежкия сумрак на стаята, отдолу до нея продължаваше да долита буйното младежко веселие. За миг й се стори тъмно като в рог; потръпна, стресната от невидимата кукувичка, известяваща с познатия й отпреди плътен звън единадесет часа. После очите й привикнаха и двата прозореца се очертаха като два бледи квадрата, отразяващи на тавана отблясъците от снега. Започна да се ориентира, потърси кибрита в единия край на бюфета, където си спомни, че го бе виждала. Не можа обаче да намери веднага свещ; най-сетне откри една недогоряла в чекмеджето; запали я и когато в стаята светна, хвърли бързо неспокоен поглед, за да се увери, че наистина е сама. Разпозна всичко наоколо си: кръглата маса, на която бе закусила с мъжа си, леглото с червената памучна завивка, в което я бе блъснал с юмрук. Точно тук се бе случило всичко, нищо не се бе променило в тази стая, където не бе идвала от десет месеца.

Севрин бавно свали шапката си. Накани се да махне и палтото си, но потрепери. В тая стая човек можеше да замръзне! В едно сандъче до печката имаше въглища и подпалки. Хрумна й да запали огън веднага, още преди да се е разсъблякла; това я разсея, отвлече я от неприятните мисли, които бе изпитала в началото. Тези приготовления, суетенето й за любовната нощ, мисълта, че ще им бъде тъй топличко на двамата, сами и волни, я изпълваше с радостна нежност: от толкова време мечтаеха за подобна нощ, без да се надяват да я изживеят някога! Когато печката запращя, тя продължи да шета, размести и подреди столовете, извади чисти чаршафи и застла леглото — това я позатрудни, защото то наистина бе доста широко. Стана й неприятно, че не намери нищо за ядене и пиене в бюфета — очевидно Пекьо, който от три дни домакинствуваше сам, бе омел всичко до троха. Така беше и със свещите, нямаше други освен недогорялата свещ; но в леглото не е нужна светлина. Вече й беше топло, направо живна, спря се посред стаята и хвърли последен поглед да се увери, че всичко е наред.

Тъкмо се чудеше защо се бави Жак, когато изведнъж се разнесе свирка; отиде да погледне през прозореца. Потегляше директният влак за Хавър от единадесет и двадесет. Нататък цялото обширно пространство, проходът, водещ от гарата към Батиньолския тунел, беше покрито със снежна пелена, където се открояваха ветрилообразно само черните релси. Покритите със сняг локомотиви и вагоните по допълнителните линии като че ли дремеха под хермелинови наметки. И сред отрупаните в бяло стъклени покриви на големите перони, сред поръбената със снежни дантели конструкция на Европейския мост, сред цялата тая ослепителна шир отсреща къщите на улица Рим приличаха въпреки мрака на мръсни жълти петна. Директният влак за Хавър изпълзя мрачен, разпръскващ ярка светлина с предния си фар; Севрин го погледа как изчезва под моста, а трите му задни сигнала багреха в кървавочервено снега. Като се извърна от прозореца, пак потръпна леко — дали наистина бе сама? Сякаш пламтящ дъх бе обгорил тила й, сякаш някаква ръка безцеремонно бе докоснала плътта й през дрехите! Отново обгърна с поглед стаята — не, нямаше никой.

Какво правеше Жак, та не идваше? Изминаха още десет минути. Леко подраскване по вратата я стресна. После разбра и изтича да отвори. Беше той — носеше бутилка малага и сладкиш.

В порив на нежност, тя се разсмя и увисна на врата му.

— Ах, колко си мил! За всичко се сещаш!

Той бързо й направи знак да пази тишина:

— Шт! Шт!

Тя сниши глас, помисли, че портиерката идва след него. Не, провървяло му — тъкмо се готвел да звънне, но вратата се отворила, излезли някаква дама и дъщеря й, явно гости на семейство Доверн, и той се вмъкнал, без никой да го забележи. Само тук, на площадката, забелязал през някаква полуотворена врата продавачката на вестници, която доизпирала нещо в едно легенче.

— Да не вдигаме шум, моля ти се! Да говорим тихичко.

В отговор тя го притисна страстно в обятията си и покри безмълвно лицето му с целувки. Забавляваше я цялата тая тайнственост, необходимостта да шепне!

— Да, да, ще видиш колко тихо ще седим, също като мишлета!

И подреди масата с безброй предпазни мерки — две чинии, две чаши, два ножа, като замираше, едва сдържайки се да не избухне в смях, всеки път, когато в бързината някой съд потракваше.

Жак я гледаше и също много се, забавляваше; каза й полугласно:

— Сетих се, че сигурно си огладняла!

— Ама направо умирам от глад! Толкова малко хапнахме в Руан!

— Кажи, искаш ли да сляза да купя пиле?

— О, в никакъв случай! Та после да не можеш да се качиш!… Не, не, сладкишът ще ни стигне.

Те веднага седнаха, кажи-речи, на един стол, поделиха си сладкиша и го изядоха, закачайки се любовно. Севрин повтаряше, че загива от жажда, и изпи една след друга две чаши малага — бузите й пламнаха. На свой ред го предупреди да не я целува тъй шумно по тила:

— Шт! Шт!

После му направи знак да се вслуша; отново чуха в тишината как от долния етаж, от семейство Довери, долита в ритъма на музиката глух тропот: госпожиците очевидно се бяха разтанцували. До тях продавачката на вестници изля в кофата на площадката сапунената вода от легенчето. Тя затвори вратата, танците долу спряха за миг, навън под прозореца се чуваше само приглушеното от снега задъхано пухтене на един влак, който потегляше, едва-едва свирейки, сякаш плачеше.

— Влакът за Отьой — прошепна той. — Нула часът без десет.

После добави с гальовен глас, тих като дихание:

— Ще нанкаме ли вече, любима, кажи?

Тя не отговори, завладяна от миналото, изживявайки неволно в щастливата си треска прекараните тук с мъжа си часове. Нима изяждането на сладкиша не бе продължението на онази закуска върху същата маса, сред същите шумове? Всичко наоколо увеличаваше възбудата й, спомените я връхлитаха, никога досега не бе изпитвала такава палеща нужда да довери всичко на любимия си, да се разкрие цяла, до глъбините на душата си. Това бе като физическа потребност, неотделима от чувственото й желание; струваше й се, че ще му принадлежи по-пълно, че радостта й да бъде негова ще бъде по-силна, ако притисната до него, прошепне на ухото му какво е изтърпяла. Миналото възкръсна, мъжът й беше там, тя извърна глава, толкова ясно си представи, че ще види как протяга над рамото й късата си космата ръка, за да вземе ножа.

— Кажи, ще нанкаме ли, любима? — повтори Жак.

Тя потрепери, устните на Жак още веднъж се впиха в нейните, сякаш да запечатат признанието, готово да се излее. И тя безмълвно стана, съблече се бързо и се мушна под завивката, без дори да вдигне фустите си от пода. Жак също не прибра нищо — масата остана неразтребена, трепкащата свещ догаряше. И когато на свой ред се съблече и легна, те начаса се хвърлиха в прегръдките си — неистово обладание, от което едва не се задушиха. В мъртвата тишина на стаята, докато долу музиката продължаваше да се лее, не се чу ни вик, ни звук — само безумен трепет, гърч, почти припадък.

Жак вече не можеше да познае в Севрин кротката и вяла жена с бистрите сини очи от първите им срещи. Под шлема от черни коси страстта й се бе развихряла с всеки изминал ден; и той бе почувствувал как тя постепенно се пробужда в обятията му от дългата хладна девственост, от която не бяха могли да я изтръгнат нито старческите опити на Гранморен, нито съпружеската грубост на мъжа й. Създадена за любов, само покорна преди, сега тя обичаше, отдаваше се без задръжки и бе горещо благодарна за насладата. Изгаряше от силна страст, обожаваше този мъж, чрез когото бе познала сладострастието! Какво безпределно щастие — най-сетне да бъде неин свободно, да го притиска до гърдите си, да го държи тъй здраво в обятията си, че да не може дъх да си поеме!

Когато отново отвориха очи той възкликна удивено:

— Я виж! Свещта е угаснала.

Севрин махна леко, сякаш искаше да каже, че й е все едно. После се засмя приглушено:

— Ама послушна бях, нали?

— О, да, никой нищо не чу… Същински две мишлета!

Тя отново го прегърна, сгуши се до него, притисна лице до гърдите му. И въздъхна от удоволствие:

— Боже, колко ми е хубаво!

Не продумаха повече. В стаята бе тъмно, едва се различаваха бледите квадрати на двата прозореца; само по тавана играеше отражение от печката — като кръгло кървавочервено петно. Севрин и Жак се взираха в него. Музиката бе престанала, затръшваха се някакви врати, после къщата потъна в дълбок сънен покой. Долу влакът от Кан разтърси обръщателния кръг, шумът едва достигаше до стаята приглушен, сякаш далечен.

Притискайки се до Жак, Севрин отново пламна от страст. И заедно с желанието в нея пак се събуди копнежът да му признае… Това я терзаеше от много седмици. Кръглото петно на тавана се уголемяваше, превръщаше се в истинско кърваво петно. То приковаваше погледа е призрачна сила, край леглото вещите заговориха, заразказваха на глас случилото се. Тя усещаше как заедно с нервната тръпка, пропълзяваща в плътта й, на езика й идваха и думите. Колко хубаво щеше да бъде да не крие вече нищо, да се слее напълно с него!

— Ти не знаеш, мили…

Жак, който също не отделяше очи от кървавото петно, схващаше чудесно какво ще му каже тя. Усещаше как в крехкото тяло, прилепено до неговото, се надига като вълна онова тъмно, огромно, неизвестно нещо, за което и двамата мислеха, без никога да го споменават. Досега той не я оставяше да говори от страх да не се появи пак онази тръпка — предвестница на някогашната болест, от ужас това да не промени съществуването им и престъплението да се изпречи помежду им. Но този път се чувствуваше безсилен дори да се наведе, за да запуши с целувка устата й, така блажено бе отмалял в топлото легло, в пламенните обятия на любимата. Нещата следваха своя ход, тя щеше да му каже всичко. Чакаше тревожно и дори се успокои, когато Севрин се смути и сякаш се поколеба, но после се реши и поде:

— Ти не знаеш, мили, че мъжът ми ни подозира.

В последната секунда си бе припомнила миналата нощ в Хавър и вместо признанието заговори за това.

— Ами? Сериозно ли? — измънка той недоверчиво. — Сутринта ми стисна съвсем любезно ръка.

— Уверявам те, че знае всичко. В този момент навярно се сеща, че сме тук, че се прегръщаме, че се обичаме. Имам доказателства.

Тя замлъкна, притисна го още по-силно в прегръдка, в която блаженството от страстта се усилваше от злобата. После прошепна, сякаш пробудена от вълнуващ сън:

— Ах, как го мразя! Мразя го!

Жак се изненада. Той нямаше нищо против Рубо. Смяташе го дори за твърде сговорчив.

— Гледай ти! Че защо? — запита Жак. — Та той изобщо не ни притеснява.

Тя повтори:

— Мразя го… За мен сега е истинско мъчение да го усещам до себе си! Ах, ако можех, веднага бих се махнала, бих останала с теб!

Развълнуван от тази гореща обич, на свой ред той я притегли до себе си, притисна я, усети, че е негова от глава до пети. Но приютена така, почти без да откъсва прилепените си до врата му устни, тя прошепна:

— Онова, което не знаеш, мили…

Признанието се бе задало съдбоносно, неизбежно. И този път той ясно съзнаваше, че нищо на света не може да го забави, защото се бе надигнало в нея с новото безумно и страстно желание да бъде негова. В къщата вече не се чуваше нищо, дори продавачката на вестници трябва да бе заспала дълбоко. Навън Париж също бе потънал в мълчание под снежната покривка, по улиците не потракваха коли; последният влак за Хавър, който бе заминал в нула часа и двадесет минути, сякаш бе отнесъл от гарата и последния живот. Печката не пращеше, въглищата бавно се превръщаха в жарава, оживявайки само кървавото петно на тавана — чудовищно горящо око. Беше толкова горещо, че над кревата, където двамата се прегръщаха безумно, сякаш бе надвиснала тежка, задушаваща мъка.

— Мили, онова, което не знаеш…

Тогава Жак възрази несдържано:

— Напротив, знам.

— Не, може би подозираш, но няма как да знаеш.

— Знам, че го е направил заради наследството.

Севрин леко замахна, усмихна се нервно, възкликна:

— Ах, да, наследството!

И тихо, тъй тихо като шумоленето на нощна пеперуда, докоснала стъклата и запърхала по-нависоко, му разказа детството си у председателя Гранморен, понечи да излъже, да не му довери връзките си с него, после отстъпи пред жаждата за искреност, изпита облекчение, почти наслада да каже всичко. От този миг думите й се заизливаха като непресъхващ поток:

— Представяш ли си, тук, в тази стая, миналия февруари, нали си спомняш неприятностите му с околийския… Хапнахме на същата тая маса, както с теб, толкова ни беше приятно! Естествено, той не знаеше нищо, изобщо нямах настроение да му разправям оная история… И ето че заради един пръстен, отдавнашен подарък, просто за нищо и никакво, кой знае как, той отгатна всичко… Ах, скъпи мой, ти никога, не, никога не би могъл да си представиш по какъв начин се държа с мен!

Тя потрепери, Жак почувствува как малките й ръце се впиха в голата му плът.

— С един юмрук ме повали на земята… После ме повлече за косите… После понечи да смаже с крак главата ми… Не, вярвай ми, докато съм жива, ще си спомням всичко това… И като ме заблъска, боже!… Време няма да ми стигне да ти повторя колко и какви въпроси ми зададе, докато най-сетне ми изтръгна всичко! Виждаш колко съм откровена, нали, признавам ти всичко, макар да не съм длъжна, макар нищо да не ме принуждава. А пък никога не бих се решила да ти спомена дори със заобикалки мръсните въпроси, на които трябваше да отговарям, защото иначе сто на сто щеше да ме пребие. Той сигурно ме обичаше, сигурно му стана много тежко, като научи всичко; и не крия, че щеше да е по-честно, ако му се бях доверила преди сватбата. Но трябва да ме разбереш. Това беше отдавна минало, забравено. Само дивак може да полудее тъй от ревност… Нима ти, скъпи мой, ще престанеш да ме обичаш само защото сега си узнал тия истории?

Жак не бе помръднал, лежеше неподвижно, размисляйки, докато женските ръце обгръщаха врата му, бедрата му, сякаш около него се виеха живи змии. Беше удивен, никога и през ум не бе му минавала подобна мисъл! Как се усложняваше цялата история, а колко просто можеше да се обясни всичко с наследството! Всъщност предпочиташе съпрузите да не са извършили убийството за пари, това заличаваше презрението, което смущаваше мислите му дори когато Севрин го обсипваше с целувки.

— Аз да престана да те обичам, че защо?… Не ме е грижа за миналото ти. Това не ме засяга… Ти си жена на Рубо, би могла да бъдеш и на друг.

Настъпи мълчание. Двамата се прегръщаха до задушаване, той усещаше как заоблената и твърда гръд се притиска до него.

— Значи, си била любовница на оня старец! Все пак смешно е.

Тя го обсипа с целувки и преди да впие устни в устните му, прошепна:

— Само теб обичам, теб и единствено теб… Ах, другите, ако знаеше!… С тях, как да ти обясня, все едно, че не беше нищо, докато ти, мили, ти ми даряваш толкова щастие!

Тя го възпламеняваше с ласките си, предлагаше му се, желаеше го, сграбчваше го като обезумяла. За да не отстъпи веднага, той, изгарящ от страст като нея, трябваше да я отблъсва с ръце:

— Не, не, чакай малко… И какво стана със стареца?

Съвсем тихо, разтърсена до дъното на душата си, тя призна:

— Да, убихме го.

Тръпката на желанието се смесваше с тръпката на смъртта, споменът за която се надигаше в нея. Сякаш тя се таеше в сладострастието като начеваща агония. За миг Севрин остана без дъх, зави й се свят. После отново притисна лице до шията на любовника си и едва прошепна:

— Той ме накара да пиша на председателя да вземе експреса с нас и да не се показва преди Руан… Треперех в моето ъгълче, обезумяла от ужас пред бедата, към която се бяхме устремили! Срещу мен седеше някаква жена в черно, която мълчеше и ужасно ме плашеше. Не смеех да я погледна, въобразявах си, че чете мислите ни, че чудесно разбира какво се каним да направим… Така изминаха двата часа от Париж до Руан. Не продумах дума, не помръдвах, бях затворила очи, за да си мисли, че спя. Усещах го до себе си, също неподвижен, и примирах, защото знаех какви страшни мисли се въртят в главата му, без да мога да отгатна какво точно е решил да направи… Ах, какво пътуване беше с вихрушката от мисли сред сигналните свирки, сред тръскането и грохота на колелата!

Жак, заровил уста в гъстата й като руно коса, я обсипваше на равни промеждутъци, несъзнателно с дълги целувки.

— След като не бяхте в неговото купе, как така го убихте?

— Чакай, сега ще ти обясня… Мъжът ми имаше план. Истината е, че успя да го изпълни случайно… В Руан влакът спря за десет минути. Слязохме, той ме накара да идем до купето на председателя, давахме си вид, че искаме да се поразтъпчем. Като го зърна на вратичката, се престори на изненадан, сякаш е нямал представа, че председателят е във влака. На перона беше голяма блъсканица, тълпата направо нападаше второкласните вагони — на следващия ден в Хавър щеше да има празненство. Когато започнаха да затварят вратите, председателят лично ни покани да се качим при него. Аз избъбрих нещо, споменах за багажа, но той настоя, каза, че никой няма да го открадне, че можем да се върнем в нашето купе в Барантен, където той щял да слезе. Мъжът ми неспокойно се озърна, сякаш щеше да изтича за куфара. В този миг кондукторът даде сигнал и той се реши, бутна ме в купето, качи се и затвори вратата и прозореца. Как никой не ни видя? Това не мога да си го обясня до ден-днешен. Имаше толкова хора, железничарите направо се бяха объркали, така че не се намери нито един свидетел, който да ни познае. После влакът бавно излезе от гарата.

Севрин млъкна за малко, сякаш отново преживяваше сцената. Беше съвсем отмаляла, несъзнателно движеше лявото си бедро и го потъркваше ритмично в коляното на младия мъж.

— Ах, какво изпитах в първия миг, когато усетих, че потегляме! Бях като замаяна, отначало мислех само за куфара — как ще го вземем? Няма ли да ни издаде, ако го оставим там? Всичко ми се струваше толкова нелепо, невъзможно, някаква детинска измислица, кошмарно убийство, каквото само луд можеше да извърши! Мъчех се да се убедя, че мъжът ми ще отстъпи, че това няма… не може да се случи. Нищо подобно, само като го гледах как разговаря с председателя, разбирах, че чудовищното му решение е неизменно! А той се държеше спокойно, приказваше весело, както обикновено; само в ясните му очи, с които се втренчваше от време на време в мен, прозирах упоритата му воля. Щеше да го убие след километър, може би два, точно на определеното място, което ми бе неизвестно. Това беше очевидно, личеше дори по спокойния поглед, с който обгръщаше другия, чието съществуване много скоро щеше да бъде прекратено. Не казвах нищо. Треперех вътрешно и се мъчех да го прикрия, като се насилвах да се усмихвам, щом ме погледнеха. Защо тогава и през ум не ми мина да попреча?… Едва по-късно се опитах да си го обясня, удивлявах се защо не се развиках през прозореца или не дръпнах алармения сигнал! В онзи миг бях като вкаменена, чувствувах се напълно безпомощна. Сигурно ми се е струвало, че мъжът ми е прав; и след като не крия нищо от теб, мили, длъжна съм да ти доверя още нещо: въпреки себе си с цялото си същество бях с него срещу другия, защото бях принадлежала и на двамата, нали така, но той беше млад, а другият, ах, милувките на другия!… Пък и знае ли човек? Понякога вършим неща, които никога не бихме и помислили да извършим. Като се сетя, че никога не съм се решавала дори пиле да заколя! Ах, каква буря бушуваше в душата ми през тая кошмарна нощ!

Сега Жак държеше в обятията си това крехко, слабо същество, но то бе непроницаемо за него, не можеше да достигне до онези мрачни дълбини, за които му говореше. Колкото и да я притискаше до себе си, не успяваше да се слее с нея. Обзе го трескава възбуда, като слушаше за престъплението, разказано шепнешком в прегръдките му.

— Кажи, ти помогна ли му да убие стария?

— Седях в ъгъла — продължи тя, без да отговаря на въпроса му. — Мъжът ми бе между мен и председателя, които се бе настанил в другия ъгъл на същата седалка. Те разговаряха за предстоящите избори… От време на време виждах как мъжът ми нетърпеливо се навежда да хвърли поглед навън, за да разбере къде сме. Всеки път проследявах погледа му, за да си дам сметка за изминатия път. Нощта беше такава една, мъглива, тъмните дървета бягаха като развилнели. И неспирният грохот на колелата, кошмарна смесица от бесни и стенещи гласове, злокобно виещи на умряло зверове! Влакът летеше с пълна скорост… Внезапно блясваха светлинни, отекваше ехото от тракането на влака, преминаващ между постройките на гарите. Подминахме Марон, бяхме вече на две и половина левги от Руан. Следваха Малоне и после Барантен. Къде ли щеше да го извърши? Нима ще трябва да се чака до последната минута? Загубила бях вече представа за време и пространство, оставила се бях като падащ камък на волята на съдбата, която ме захвърляше главоломно в някаква мрачна бездна, но когато преминавахме през Малоне, разбрах — ще го извърши в тунела, един километър по-нататък… Обърнах се към мъжа си, очите ни се срещнаха — да, в тунела, след две минути… Влакът летеше, минахме стрелката при Диеп, видях стрелочника на поста му. Нижеха се хълмове, струваше ми се, че различавам ясно хора, размахали ръце, обсипващи ни с хули. После локомотивът изсвири продължително — влизахме в тунела… влакът се гмурна вътре, ах, какъв грохот се разнесе под ниския свод! Нали познаваш тези шумове, това звънтене на желязо, като чук, удрящ върху наковалня, а в онази минута на безумие на мен ми се сториха като страхотни гръмотевици.

Севрин трепереше, прекъсна за миг разказа си и каза с променен глас, почти весело:

— Нали е глупаво, мили, че само при спомена за това тръпки ме побиват. А ми е толкова топло при тебе, толкова ми е хубаво!… Пък и нали разбираш, няма вече от какво да се страхуваме: делото е приключено, без да смятаме висшестоящите, които нямат никакво желание да изясняват кое как е било… О, отлично го разбрах и вече съм спокойна.

После добави, като този път наистина се засмя:

— Ама ти например можеш да се поздравиш, защото хубавичко ни изплаши!… Я ми кажи… винаги ни се е искало да узная, всъщност какво видя?

— Това, което казах пред следователя, нищо повече: един човек колеше друг човек… Вие се държахте толкова особено с мен, че накрая започнах да ви подозирам. По едно време дори ми се стори, че разпознах мъжа ти… Но напълно се убедих доста по-късно…

Тя весело го прекъсна:

— Да, оня ден в градинката, когато ти казах „не“, нали си спомняш? Първия път, когато се озовахме сами в Париж… Не е ли странно? Тогава ти обясних, че ние не сме виновни, макар прекрасно да знаех, че си сигурен в обратното. А всъщност все едно, че всичко ти бях разказала, нали?… Ах, мили, често съм си мислила за това и знаеш ли, струва ми се, че оттогава те обикнах.

Те се притиснаха в страстен порив, силно, сякаш да се разтопят в обятията си. Тя продължи:

— Влакът препускаше в тунела… Много е дълъг тоя тунел! В него се пътува три минути. На мен ми се стори, че сме пътували цял час… Председателят престана да говори поради оглушителното тракане на колелата. В този последен миг мъжът ми явно не бе на себе си, защото не помръдваше. В трепкащата светлина на лампичката виждах само как ушите му стават моравочервени… Дали щеше да чака пак да се озовем сред полето? За мен вече това бе съдбоносно, неизбежно, ето защо желаех само едно — да не страдам повече в очакване, да се освободя веднъж завинаги! Защо не го убиваше, след като имаше такова намерение? Щеше ми се да грабна ножа и сама да свърша с него, толкова се бях напрегнала от страх и мъка… Мъжът ми ме погледна. Мислите сигурно бяха изписани на лицето ми. И изведнъж той се нахвърли и сграбчи председателя, който се бе извърнал към прозореца, за раменете. Той се стресна, но инстинктивно се освободи с едно рязко движение и протегна ръка към алармения звънец над главата си. Вече го докосваше, но мъжът ми отново го сграбчи и го натисна толкова силно на седалката, че го преви на две. Отворил уста от удивление и страх, председателят се развика нещо неясно, заглушен от грохота; в същото време чувах ясно как мъжът ми съска яростно една и съща дума: „Свиня! Свиня! Свиня!“ Шумът изведнъж намаля, влакът излизаше от тунела, пак се появи бялото поле и черпите дървета край нас се заизнизваха… Продължавах да седя в моето ъгълче вцепенена, долепена до облегалката, колкото може по-далеч от тях. Много ли продължи борбата? Едва няколко секунди. А ми се струваше, че никога няма да свърши, че всички пътници сега чуват виковете, че дърветата ни гледат. Мъжът, ми държеше ножа отворен, но не можеше да го забие, защото председателят риташе, мъчейки се да се освободи, а той не стоеше здраво на краката си поради тръскането на влака. Трябваше да се смъкне на колене, влакът летеше стремглаво и локомотивът изсвири — наближавахме прелеза при Кроа дьо Мофра… Тогава точно, сама не знам как, се хвърлих върху краката на председателя, който се бореше. Да, просто се стоварих като пакет и притиснах краката му с цялата си тежест, за да престане да шава. Нищо не видях, но почувствувах всичко — забиването на ножа в гърлото, дългото потреперване на тялото, настъпващата смърт след трите изхриптявания като скъсана часовникова пружина… Ах, тази предсмъртна тръпка, която и досега усещам в тялото си!

Жак я слушаше ненаситно, понечи да я прекъсне, за да я разпита. Но сега тя вече бързаше да свърши разказа си.

— Не, чакай… Когато се отдръпнах, минавахме с пълна пара покрай Кроа дьо Мофра. Видях ясно затворената къща, после бараката на пазача при бариерата. Още четири километра, най-много пет минути до Барантен… Тялото лежеше превито на седалката, кръвта течеше и бе образувала локва. А мъжът ми, прав, като зашеметен, се полюляваше от тръскането на влака, гледаше трупа и бършеше ножа с кърпичката си. И така мина една минута, без никой от нас да направи каквото и да било… Ако оставехме трупа при нас, ако не се махнехме оттук, може би всичко щеше да се разкрие на гарата в Барантен… Но той прибра ножа в джоба си и сякаш се пробуди. Видях как затършува, взе часовника, парите, всичко, каквото намери; после отвори вратата и се помъчи да го изтласка навън, но не смееше да го хване здраво, за да не се изцапа с кръвта. Подкани ме: „Хайде, помогни ми! Тикай го с мен де!“ Не можех да помръдна, бях се вцепенила. „Дяволите да те вземат! Ще ми помогнеш ли най-сетне да го изтикаме!“ Първо излезе главата, до стъпалото, а останалата част от трупа, понеже беше свита, не можеше да мине през вратата. А влакът летеше… Най-сетне при едно по-силно разтърсване трупът се разклати и изчезна сред грохота на колелата. „Пфу, свиня такава, край!“ После той взе одеялото и също го хвърли. Останахме само двамата, прави до кървавата локва на пейката, където не се решавахме да седнем… Широко отворената врата се люлееше от вятъра. Изведнъж мъжът ми се спусна по стъпалата и също изчезна. Сащисана, обезумяла, гледах и нищо не разбирах. Но той се върна и викна: „Хайде, бързо, следвай ме, ако не искаш да ни отсекат главите!“

Не помръдвах, той се ядоса.

„Тръгвай, верицата ти мръсна! Нашето купе е празно, връщаме се там.“ Нашето купе било празно! Значи, е успял да отиде дотам? Дали наистина жената в траур, която не говореше и почти не се виждаше, не беше още в ъгъла?… „Идваш ли, или да те хвърля и теб като оня!“ Той беше влязъл в купето и ме изтикваше грубо, като обезумял. И аз се озовах отвън, на стъпалото, вкопчила ръце в месинговата дръжка отстрани на вратата. Той слезе след мен и затвори грижливо вратата. „Тръгвай, тръгвай де!“ Но аз не се решавах, бързината на влака ме зашеметяваше, вятърът бурно свистеше и ме шибаше като камшик. Косите ми се разпукнаха, пръстите ми се вдървиха, страх ме беше, че ще изпусна дръжката. „Тръгвай, дявол да те вземе!“ Той ме избутваше, трябваше да вървя, като се задържах ту с едната, ту о другата ръка, пъплех, долепена до вагоните, а фустите ми се развяваха и се усукваха около краката ми. В далечината зад един завой се появиха светлините на гарата в Барантен. Локомотивът изсвири. „Върви, дявол да те вземе!“ Ах, какъв адски шум, как страшно се тресеше влакът, а аз вървях! Сякаш някаква буря ме бе грабнала и ме носеше като сламка, за да ме сплеска накрая в някоя стена. Зад мен бягаха полята, дърветата ме преследваха в бесен галоп, те се огъваха, виеха се, стенеха, чувах жалбите им. Когато се добрах до края на вагона и трябваше да прекрача, за да достигна стъпалото на следващия вагон и да се хвана за страничната дръжка, смелостта ме напусна, спрях се. Никога нямаше да ми стигнат силите. „Върви, дявол да те вземе!“ Той се бе надвесил над мен, тласкаше ме, затворих очи и сама не знам как продължих, инстинктивно, както впиват нокти животните, за да не паднат. Как никой не ни видя? Минахме край три вагона, единият от които бе второкласен и бе натъпкан с хора. И сега виждам наредените една до друга глави под светещите лампи; мисля, че сигурно ще ги позная, ако ги зърна някой ден: някакъв едър мъж с рижи бакенбарди и особено лицата на две момичета, които се наведоха през прозореца засмени. „Върви, дявол да те вземе! Върви, дявол да те вземе!“ И вече не помня какво стана, светлините на Барантен се приближаваха, локомотивът свиреше, последното ми усещане бе, че ме теглят, влачат ме, издърпват ме за косите. Мъжът ми сигурно ме е сграбчил, отворил е вратичката над мен, блъснал ме е в купето. Задъхана, полуприпаднала, аз се хвърлих в единия ъгъл, когато спряхме; не помръдвах, чух го как размени няколко думи с началник-гарата в Барантен. После влакът отново потегли, мъжът ми също се строполи изтощен на седалката. До Хавър не си продумахме… Ах, как го мразя, мразя го, разбираш ме, нали, заради всичките гадости, които ме накара да изпитам! А теб, теб, скъпи мой, те обичам, обичам те, ти ми даваш такова щастие!

След дългия, изгарящ я разказ това възклицание бе за Севрин като изблик на жаждата й за радост сред ненавистните спомени. Но Жак, когото тя бе възбудила до крайност и който гореше като нея, я задържа още малко:

— Не, не, чакай… И като натисна краката му, усети ли как умира?

В него отново се събуждаше онова неизвестно нещо, чудовищната вълна се надигаше, нахлуваше в главата му, извикваше кървави видения. Глождеше го любопитство, искаше да узнае какво е това убийството.

— Ами ножа, усети ли как се забива ножът?

— Да, с тъп звук.

— Аха, с тъп звук… Сигурна ли си, че не е било тъй, сякаш раздираш нещо?

— Не, не, само един удар.

— А после, после той не се ли разтърси, кажи де!

— Да, три пъти, ох, да, цял, от глава до пети, при това тъй продължително, че усетих потреперването дори на краката му!

— Потрепервания, след които се вкочанил, нали?

— Да, първото много силно, другите две — по-слаби.

— И умря, а на теб какво ти стана, като усети, че умира под ножа?

— На мен ли? О, не знам.

— Не знаеш ли? Защо лъжеш? Кажи ми откровено, какво почувствува… Мъка ли?

— Не, не, никаква мъка.

— Удоволствие?

— Удоволствие ли? О, не, никакво удоволствие?

— Тогава какво, любима моя? Моля те, кажи ми всичко. Ако знаеше… Кажи ми какво изпитваше…

— Боже мой, нима може да се разкаже?… Това е нещо ужасно, то сякаш те пренася някъде далеч, ах, толкова далеч! В тази минута преживях много повече, отколкото през цялото си съществуване.

Стиснал зъби, бъбрейки нещо неясно, този път Жак я облада; и тя него. Всеки от тях притежаваше другия, изпитваха любов, лумнала от смъртта, болезнената страст на зверове, които се разкъсват по време на съвкупление. Чуваше се само хриптящото им дишане. Кървавият отблясък на тавана бе изчезнал; печката бе угаснала, стаята започваше да се охлажда от силния студ навън. В покрития със сняг Париж — нито звук! В един миг от съседната стая долетя хъркането на продавачката на вестници, после всичко сякаш потъна в черната пропаст на заспалата къща.

Жак, който продължаваше да държи Севрин в прегръдките си, усети как тя изведнъж се отпусна и заспа тъй неочаквано, сякаш бе поразена от гръм. Пътуването, дългото очакване в дома на Мизар, цялата тази трескава нощ просто я бяха смазали. Тя измърмори по детски „лека нощ“ на Жак и веднага заспа; чу се равномерното и дишане. Кукувичката извести три часа.

Жак задържа Севрин в прегръдките си още почти час; лявото му рамо изтръпна. Не можеше да затвори очи, сякаш невидима ръка упорито ги отваряше в тъмнината. Сега не различаваше нищо в стаята, потънала в мрак, забулващ печката, мебелите, стените; трябваше да се обърне, за да види двата белезникави квадрата на прозорците, неподвижни и призрачни като в сънищата. Въпреки смазващата умора главата му пламтеше, предъвкваше възбудено едно и също нещо. Всеки път, когато се напрягаше с всички сили и вече му се струваше, че заспива, го връхлитаха същите натрапчиви мисли, явяваха му се същите видения, предизвикващи у него същите усещания. Докато лежеше, вперил широко отворените си очи в мрака, виждаше с точността на зареден механизъм всички подробности на убийството. То непрекъснато се повтаряше без никаква промяна, завладяваше го, довеждаше го до изстъпление. Ножът се забиваше с тъп звук в гърлото, тялото потръпваше три пъти, животът си отиваше със струята топла кръв, червена струя, която усещаше как облива ръцете му. Двадесет, тридесет пъти се заби ножът, потръпна тялото. Това видение добиваше огромни размери, задушаваше го, излизаше извън него, взривяваше нощния мрак. Ах, да нанесе такъв удар с нож, да задоволи изконното си желание, да узнае какво е онова усещане, да улови мига, в който човек преживява повече, отколкото през цялото си съществуване!

Жак все повече се задъхваше, каза си, че сигурно Севрин му тежи и затова не може да заспи. Отдръпна се полека и я намести до себе си, без да я събужда. Отначало се поотпусна, задиша по-спокойно, помисли си, че сънят най-сетне ще го споходи. Но усилията му останаха напразни, невидимите ръце отново отвориха клепачите му; и в тъмнината пак се появи кървавият призрак на убийството — ножът се заби, тялото потръпна. Червен дъжд браздеше мрака, раната на врата зееше огромна като разрез, направен с брадва. Тогава Жак се отказа от борбата, остана легнал по гръб, в плен на натрапчивото видение. Мозъкът му заработи с десеторна сила, разбуни целия му организъм. Познаваше това състояние отпреди, още от юношеството си. Мислеше, че се е излекувал, защото от много месеци притежанието на тази жена бе заличило желанието да убива; и ето че сега то се бе пробудило по-силно от всякога, докато я притискаше в обятията си, а тя шепнешком му разказваше за убийството. Беше се отдръпнал, стараеше се да не я докосва, пламващ при най-малкия допир с нея. Непоносима горещина пълзеше по гръбнака му, сякаш дюшекът под него се бе превърнал в жарава, сякаш огнени острия се забиваха в тила му. По едно време извади ръцете си над завивката, но те веднага измръзнаха, побиха го тръпки. Уплаши се от собствените си ръце и ги прибра, скръсти ги първо на корема си, после ги пъхна под себе си, притисна ги с цялото си тяло от страх пред някоя гадна постъпка, която би могъл да извърши въпреки желанието си.

Жак всеки път броеше часовете, които кукувичката отмерваше. Четири, пет, шест. Щеше да си отдъхне, като се развидели, надяваше се утрото да прогони кошмара. Затова се обръщаше жадно към прозорците. Но в стъклото се отразяваше смътно само блясъкът на снега. Той чу как в пет без четвърт, само с четиридесет минути закъснение, пристигна директният влак от Хавър, което показваше, че движението е възстановено. Едва след седем часа видя да избледняват стъклата, бавно, с млечна белота. Най-сетне в стаята нахлу онази смътна светлина, сред която мебелите сякаш изплуват — появиха се печката, шкафът, бюфетът. Но Жак все така не можеше да затвори очи — трябваше да гледа! Още преди да се развидели съвсем, съзря или по-скоро отгатна върху масата ножа, с който вечерта бе разрязал сладкиша. И вече не откъсна поглед от този нож — малък, със заострен връх. Все по-плътно нахлуващата през двата прозореца утринна светлина сега като че ли се съсредоточи само върху тънкото острие. И той отново уплашено скри ръце под гърба си, защото усети как те се раздвижват възбудено и отказват да се подчинят на волята му. Нима вече не бяха негови? Нима бяха чужди ръце, наследени от прадедите в ония далечни времена, когато човекът е душел зверовете?

За да не вижда повече ножа, Жак се обърна към Севрин. След голямата умора тя дишаше спокойно като дете. Разпилените й тъмни коси, падащи по раменете, покриваха възглавницата; и между къдриците, под брадичката, зърна нежната й млечнобяла, леко порозовяла от съня шия. Загледа я, сякаш я виждаше за пръв път. А пък я обожаваше, носеше винаги в сърцето си нейния образ, желаеше я дори когато караше влака; веднъж се бе пробудил от мечтите по нея точно когато въпреки сигналите едва не префуча с пълна скорост край една гара. Но сега бялата й шия го завладяваше, омагьосваше го внезапно, неумолимо; все още ужасен, осъзнаващ какво става, той усети как в него нараства неудържимо повелята да отиде до масата, да грабне ножа, да се върне и да го забие до дръжката в женската плът. Чуваше тъпия звук, с който влиза острието, виждаше как тялото потръпва три пъти, как смъртта го вкочанява, а под него остава кървава локва. Жак се бореше, мъчеше се да се отскубне от това призрачно видение, но чувствуваше как с всяка изминала секунда волята му отслабва, как тази натрапчива мисъл го завладява, как го води към онзи предел, когато покорени отстъпваме пред властния инстинкт. Всичко се обърка, разбунените му ръце надделяха въпреки усилията му да ги обезвреди, отскубнаха се, изкопчиха се. Той ясно осъзна, че вече не ги владее, че те ще задоволят зверския си порив, ако продължава да гледа Севрин; и с последни сили скочи от леглото, строполи се на пода като пиян. Надигна се, едва не падна отново — краката му се заплетоха в разхвърляните по земята фусти. Залиташе, потърси като обезумял дрехите си, преследван от една-единствена мисъл — по-бързо да се облече, да грабне ножа и да изтича на улицата, за да убие някоя друга жена. Този път желанието му бе непреодолимо — трябваше да убие някоя жена. Не можа да намери панталона си, пипна го три пъти, преди да осъзнае, че е в ръцете му. Измъчи се безкрайно, докато сложи обувките си. Макар да бе просветляло напълно, стаята му се струваше изпълнена е червеникав дим, мразовита мъглива зора, която поглъщаше всичко. Тресеше го, най-сетне се облече, взе ножа, скри го в ръкава си; реши да убие първата срещната навън жена, но изведнъж чаршафите прошумоляха, откъм леглото се чу дълга въздишка; той се закова пребледнял до масата.

Севрин се бе събудила.

— Ах, миличък, нима излизаш вече?

Жак не отговори, не я погледна, надяваше се пак да заспи.

— Къде отиваш, мили?

— Няма нищо — избъбри той, — по служба… Поспи още, ще се върна.

Тя измърмори неясно, със затворени очи, полубудна.

— Ох, как ми се спи, как ми се спи… Ела да ме целунеш, мили!

Но той не помръдваше, защото знаеше, че ако се приближи до леглото с нож в ръката, ако само я погледне тъй изящна и прелестна в голотата си, последните останки от волята му ще бъдат сломени. Нямаше да устои, ръката сама щеше да се вдигне и да забие ножа в шията й.

— Мили, ела да ме целунеш…

Гласът й заглъхна, тя прошепна тихо и ласкаво още нещо и заспа. Обезумял, Жак отвори вратата и избяга навън.

Беше осем часът, когато се озова на улица Амстердам. Не бяха изчистили още снега от тротоарите, стъпките на редките минувачи почти не се чуваха. Изведнъж зърна стара жена; тя зави зад ъгъла към улица Лондон, Жак не я последва. Почти се сблъска с някакви мъже, спусна се към площад Хавър, като стискаше ножа, чието острие беше скрито в ръкава му. Около четиринадесетгодишно момиченце излезе от една къща насреща; той прекоси платното на улицата, но то влезе в съседната хлебарница. Измъчваше го такова нетърпение, че не изчака, а се спусна да търси по-нататък. Откакто бе излязъл от стаята с ножа в ръка, вече действуваше не той, а другият, когото толкова често бе усещал да се надига вътре в него, непознатият, дошъл от далечни времена, изгарящ от наследствената жажда за престъпление. Той бе убивал някога и искаше пак да убива. Обзет от тази натрапчива мисъл, Жак виждаше всичко наоколо си като насън. Всекидневието му сякаш бе унищожено, той вървеше като сомнамбул, без да си спомня миналото, без да си представя бъдещето, в плен на своето желание. Тялото му се движеше само, неговото собствено „аз“ отсъствуваше. Две жени го докоснаха, задминаха го, той ускори крачка; настигаше ги вече, но един мъж ги спря. Тримата се смееха, заприказваха се. Присъствието на мъжа му попречи, спусна се след друга, хилава, мургава, невзрачна жена, загърната с тънък шал. Тя явно отиваше на някаква омразна, тежка и зле платена работа, защото никак не бързаше, а на лицето й бе изписана безнадеждна тъга. След като бе намерил жертва, Жак също не бързаше, изчакваше, за да избере удобно място, където да я промуши. Тя без съмнение забеляза, че младежът я следи, и го изгледа с неизразима печал, удивена, че някой все още би могъл да я пожелае. Отведе го до средата на улица Хавър, но се обърна още два пъти да го погледне и така му попречи да забие в гърлото й ножа, който той вече измъкваше от ръкава си. Жената имаше такива страдалчески, умоляващи очи! Реши да я убие, когато слезе от тротоара. Но после внезапно зави в противоположна посока по следите на друга. Постъпи така неволно, без да разсъждава, единствено защото втората жертва бе минала край него точно в този момент, нищо повече!

Вървейки след нея, Жак стигна до гарата. Жената бе пъргава, най-много двадесетгодишна, русокоса, вече понапълняла, с красиви бликащи от жизнерадост весели очи; ситнеше пъргаво, потраквайки с токчета. Тя изобщо не забелязваше, че някакъв мъж я следи; изглежда, бързаше, защото измина чевръсто стъпалата към площад Хавър, качи се в голямата зала, премина я тичешком и се спусна към гишето на околовръстната линия. Поиска билет за първа класа до Отьой, Жак също си купи, последва я през чакалните и през перона чак до купето и седна до нея. Влакът веднага потегли.

„Имам време — мислеше си той, — ще я убия в някой тунел.“

Но седналата отсреща стара дама — единствената пътничка освен тях — се оказа позната на младата жена.

— Как, вие ли сте? Къде отивате толкова рано?

Младата жена махна с комично отчаяние и се разсмя добродушно:

— Ама човек не може да мръдне, без да срещне познати! Надявам се, че няма да ме издадете… Утре мъжът ми има имен ден и щом отиде днес на работа, и аз хукнах! Отивам в Отьой при един градинар, където видял някаква орхидея, която страшно му харесала… Нали разбирате, искам да го изненадам.

Старата дама клатеше глава одобрително и разнежено.

— А как е бебенцето?

— Дъщеричката ли! Ах, тя е истинска кукла! Нали знаете, че я отбих преди седмица. Само да я видите как лапа кашичката си… Всички сме много добре, просто да му стане неудобно на човек!

Тя се разсмя още по-високо, белите й зъби блеснаха между алените устни. Жак, който седеше от дясната й страна, стискаше ножа, криейки го зад гърба си, и разсъждаваше, че ще му е много удобно да го забие. Трябваше само да вдигне ръка, да се извърне наполовина — и тя нямаше да може Да гъкне. Но в Батиньолския тунел се въздържа, защото се сети за панделките, с които бе завързала шапката си.

„Сигурно има възел, който можела ми попречи — размисляше той. — Трябва да бъда сигурен, че ще улуча!“

Двете жени продължаваха да разговарят весело.

— Виждам, че наистина сте щастлива.

— Щастлива! Ах, малко е да се каже! Все едно, че сънувам… Преди две години не представлявах нищо. Нали си спомняте, не беше никак весело у леля ми и на всичко отгоре, нямах една стотинка зестра… Когато той идваше у нас, направо тръпнех, толкова се бях влюбила в него. Но беше тъй красив и богат… А сега е мой, мой съпруг, и си имаме детенце! Да си призная, наистина не заслужавам чак толкова!

Докато разглеждаше как са завързани панделките, Жак зърна под тях голям златен медальон, скачен на кадифена лентичка; трябваше да пресметне всичко точно.

„Ще я сграбча за шията с лявата ръка, ще преместя медальона и ще натисна назад главата й, за да открия шията.“

Влакът непрекъснато спираше и потегляше отново. Мина през късите тунели към Курсел и към Ньой. За секунда щеше да свърши всичко.

— Ходихте ли на море това лято? — запита старата дама.

— Да, в Бретан, за шест седмици, в едно затънтено местенце, същински рай. После през септември бяхме в Поату при свекър ми, който има там големи гори.

— А през зимата няма ли да идете на юг?

— Ще идем, към средата на месеца ще бъдем в Кан… Вече сме наели къща. Има прелестна градинка, а морето е насреща. Изпратихме там човек, който да подреди всичко за пристигането ни… И двамата не сме зиморничави, ама толкова е хубаво на слънце… После през март ще се върнем. Догодина ще си стоим в Париж. След две години, когато детето поотрасне, ще пътуваме. И знам ли още какво, има толкова начини да живее човек чудесно!

Тя преливаше от такава радост, изпитваше такова желание да сподели щастието си, че се обърна дори към непознатия Жак и му се усмихна. При това движение възелът, в който бяха вързани панделките на шапката, се дръпна встрани, отмести се и медальонът; розовата шия с малка трапчинка, сякаш потънала в златиста сянка, се откри.

Жак впи пръсти в дръжката на ножа и взе непоколебимо решение:

„Точно на това място ще го забия. Да, веднага, в тунела преди Паси.“

Но на спирката Трокадеро се качи негов познат, железничар, който му заговори по работа — за някаква загуба на въглища, в която уличили един машинист и огняря му. От този миг всичко се обърка, никога по-късно не можа да си припомни какво точно бе станало. Смеховете бяха продължили, младата жена излъчваше такова щастие, че то проникна дори в него и го поуталожи. Може би бе отишъл с двете жени до Отьой, но не си спомняше кога бяха слезли. Самият той, като дойде на себе си, видя, че е край Сена, без да може да си обясни как е стигнал дотам. Напълно ясно съзнаваше единствено, че бе хвърлил от брега ножа, който до този момент бе стискал скрит в ръкава си. Не знаеше нищо повече, затъпял, сякаш неговото „аз“ го бе напуснало, както и онзи, другият, който си бе отишъл заедно с ножа. Сигурно бе скитал с часове по улици и по площади несъзнателно, където са го водили краката му. Неясно се изнизваха хора, къщи. Сигурно бе влязъл някъде, в някакво препълнено с посетители заведение, за да хапне, защото ясно бе видял белите чинии. Представяше си определено и една червена обява, залепена на някакво затворено магазинче. И после всичко потъваше в черна пропаст, в небитието, където не съществуваха нито време, нито пространство и където той лежеше бездейно може би от векове.

Когато дойде на себе си, Жак разбра, че е в тясната си стая на улица Кардине — лежеше напълно облечен напреки на кревата. Инстинктът бе го довел дотук като пребито от умора куче, довлякло се до колибката. Не си спомняше кога се е изкачил по стълбата и кога е заспал. Събуди се от някакъв страшно тежък сън, изплаши се, като осъзна внезапно кой е, сякаш току-що се бе свестил след тежък припадък. Може би бе спал три часа или три дни. И изведнъж в паметта му изплува всичко — нощта, прекарана със Севрин, признанието й за убийството, как се бе втурнал като хищен звяр, жаден за кръв. Този звяр вече го нямаше, той бе овладял собственото си „аз“ и недоумяваше как въпреки волята му се бяха случили всичките тия неща. После се сети, че младата жена го чака, и скочи от леглото. Погледна часовника си, беше вече четири; с празна глава, като след кръвопускане, побърза да отиде на малката задънена улица Амстердам.

Севрин спа дълбоко до обед. Когато се събуди, се изненада, че Жак още го няма; запали печката, облече се и понеже умираше от глад, към два часа се реши да отскочи до един съседен ресторант. Прибра се, след като направи някои покупки — Жак дойде след нея.

— Ах, мили, толкова се безпокоях!

И увисна на шията му, загледа го в очите.

— Какво се е случило?

Изтощен, отрезнял, той й отговори спокойно, безстрастно:

— Нищо особено, натресоха ми една неприятна работа. Като те хванат, та иди се измъквай.

Тогава тя сниши глас и каза смирено, нежно:

— Представяш ли си, въобразих си, че… Ах, каква отвратителна, каква мъчителна мисъл ми мина!… Казах си, че след признанието ми може би не ме искаш вече… Внуших си, че си си отишъл и никога, никога няма да се върнеш.

Очите й се изпълниха със сълзи, тя избухна в ридания, притисна го като обезумяла в обятията си.

— Ах, скъпи мой, ако знаеш каква нужда имам някой да е мил е мен!… Обичай ме много, защото само твоята любов може да ми помогне да забравя. Сега, когато ти разказах всичките си мъки, няма да ме изоставиш, нали? Ах, моля те, недей!

Жак се трогна от вълнението й. Малко по малко напрежението отслабна, той се отпусна. Прошепна:

— Не, не, обичам те, не се страхувай.

И съкрушен от мисълта за ужасната съдбоносна болест, от която никога нямаше да се излекува, той също заплака. Плачеше от срам и безпределно отчаяние.

— Обичай ме, обичай ме и ти! О, колкото можеш по-силно, защото аз се нуждая дори повече от теб от любов!

Тя изтръпна, заразпитва го:

— Имаш грижи ли? Разкажи ми.

— Не, не става дума за грижи, а за неща, които не съществуват, които ме измъчват, от които се чувствувам страшно нещастен и за които не мога да говоря.

Двамата се прегърнаха, сляха страшната си болка. Писано им бе да страдат вечно, без изкупление, без прошка. Заплакаха, чувствуваха, че са във властта на слепите сили на живота, изтъкан от борба и смърт.

— Хайде — каза Жак, като се отдръпна, — време е да тръгваме… Тази вечер ще бъдеш в Хавър.

Зареяла нанякъде поглед, Севрин помълча мрачно и прошепна:

— Ах, ако бях свободна, ако мъжа ми го нямаше!… Колко бързо щяхме да забравим всичко!

Жак рязко замахна и каза, сякаш мислеше на глас:

— Все пак не можем да го убием, нали?

Тя го изгледа втренчено, а той потрепери, удивен от изреченото — преди и през ум не бе му минавала подобна мисъл. След като искаше да убие някого, защо да не убие този човек, който им пречеше? Когато се разделяха, защото той трябваше да отиде в депото, тя го прегърна и го обсипа с целувки.

— Скъпи мой, колко те обичам. И ще те обичам още повече, още повече… Ще бъдем толкова щастливи!