Човекът-звяр

VI

Мина цял месец, в жилището, обитавано от съпрузите Рубо на първия етаж на гарата, над чакалните, отново бе настъпил пълен покой. Техният живот, животът на съседите им по коридор, на всички тия дребни служещи, чието съществуване бе разчетено като по часовник от неизменните часове на разписанието, отново бе навлязъл в еднообразното си русло. Като че ли не се бе случвало никакво насилие, никакво необичайно събитие.

Постепенно шумното и скандално дело Гранморен потъваше в забрава, предстоеше прекратяването му, тъп като правосъдието явно бе неспособно да открие престъпника. Удължиха разследването с две седмици, съдия-следователят Дьонизе разпореди да бъде преустановено издирването по отношение на Кабюш, като посочваше, че нямат достатъчно улики против него; на път бяха да създадат нова романтична полицейска легенда за незнайния, неуловим убиец, за кръвожадния, вездесъщ авантюрист, комуто щяха да приписват всеки тайнствен смъртен случай и който се стопяваше като дим, щом се появят полицаи. Само тук-таме в опозиционната преса, обхваната от треската на наближаващите избори, се прокрадваха закачки, свързани с легендарния убиец. Натискът на правителството, грубите разправии на префектите даваха предостатъчно поводи за възмутени статии; след като вестниците престанаха да се занимават с делото, жадното любопитство на тълпата се уталожи. Никой вече не го обсъждаше.

Окончателното възвръщане на покоя в дома на Рубо се дължеше на благоприятната насока, в която бе приключила другата им неприятност — опасността да бъде отменено завещанието на председателя Гранморен. Следвайки съвета на госпожа Бонон, съпрузите Лашене най-сетне се бяха съгласили да не оспорват завещанието от страх да не би скандалът отново да избухне, още повече, че не бяха никак убедени дали делото ще приключи в тяхна полза. Съпрузите Рубо бяха получили своя дял и от една седмица бяха собственици на къщата и градината в Кроа дьо Мофра, оценени на около четиридесет хиляди франка. Решиха незабавно да продадат това убежище на разврат и престъпления, превърнало се за тях в кошмар — ужасът пред виденията от миналото не би им позволил да прекарат там дори една нощ; канеха се да се отърват от къщата, без дори да я потегнат, без да я чистят, заедно с мебелите. Но ако направеха публичен търг, щяха да загубят прекалено много — малцина биха се оттеглили в такава пустош, — по-разумно бе да чакат да се появи купувач, ето защо се задоволиха да закачат на фасадата голяма табела, която лесно можеше да се прочете от пътниците в непрестанно минаващите влакове. Затворените капаци на прозорците, завладяната от къпинака градина изглеждаха още по-тъжни, когато към тях се прибави изписаният с едри букви призив, че мрачното свърталище е за продан. Рубо безпрекословно отказа да се отбие там, дори за малко, за да свърши някои необходими неща, затова Севрин отиде един следобед у семейство Мизар и им остави ключовете с указание, ако се появят желаещи, да ги разведат из мястото. Купувачът можеше да се настани почти незабавно, тъй като в шкафовете имаше дори спално бельо.

После Рубо и жена му престанаха да се тревожат за каквото и да било и прекарваха всеки ден в безразлично очакване на следващия. Все някога щяха да продадат къщата и да внесат парите — всичко се нареждаше отлично. Те дори не мислеха за това, живееха си тъй, сякаш изобщо нямаха намерение да напускат трите стаи, които заемаха: трапезарията, излизаща направо в коридора, сравнително широката спалня, разположена отдясно, и тясната кухничка — отляво. Дори наклоненият ламаринен навес на гарата, който заприщваше изгледа от прозорците им като затворническа стена, вече не ги дразнеше толкова, а им действуваше някак успокоително, затвърдяваше усещането за пълно отпускане, за сънлив, безметежен покой. Поне нямаше съседи, които да им надничат, не срещаха любопитни погледи да се ровят в убежището им; оплакваха се единствено от настъпилата пролетна жега, от задухата, от ослепителните отблясъци на ламарината, нагрята от първите силни слънчеви лъчи. След ужасното сътресение, от което бяха тръпнали цели два месеца, те просто блаженствуваха, обзети от притъпяващо чувствата вцепенение. Искаше им се да не се движат, да се наслаждават на собственото си съществуване, без да треперят, без да страдат. Никога досега Рубо не се бе проявявал като такъв съвършен и съвестен служител; когато бе на дневно дежурство през седмицата, слизаше на перона в пет часа сутринта, връщаше се да хапне у дома в десет, слизаше отново в единадесет и оставаше там до седемнадесет — единадесет пълни работни часа: когато дежуреше през нощта и беше зает от седемнадесет часа до пет сутринта, не си позволяваше дори да си отдъхне и да се нахрани в дома си — ядеше в канцеларията; мъкнеше тежкото си бреме почти с удоволствие, като че ли дори му се радваше, занимаваше се и с най-дребни подробности, искаше всичко да разбере, във всичко да се намеси, сякаш умората му носеше забрава, някакво своего рода житейско равновесие, нормален живот. Севрин от своя страна бе, почти винаги сама, всяка втора седмица оставаше сламена вдовица, а през другите дни се виждаше с мъжа си на закуска и на вечеря и бе очевидно обзета от трескаво желание да се покаже добра домакиня. Иначе обикновено сядаше да бродира — мразеше да се занимава с домакинска работа и оставяше тази грижа на една възрастна жена, старата Симон, която идваше да свърши едно-друго от девет часа до обед. Но откакто се бе завърнала успокоена в дома си, без да я заплашва опасността да го напусне, все й се щеше да чисти, да подрежда. Подвиваше крак едва след като ошета навсякъде. Впрочем и двамата спяха съвсем добре. В редките случаи, когато се събираха на масата или когато си лягаха вечер, никога не говореха за делото; явно бяха приели, че е приключено, забравено.

За Севрин особено животът отново стана извънредно приятен. Тя пак започна да мързелува, остави старата Симон да се занимава с домакинството и си възвърна поведението на госпожица, свикнала да прави само изящни бодове с иглата. Беше се заела с едно несвършващо ръкоделие — бродираше някаква покривка, която заплашваше да се превърне в дело на целия й живот. Ставаше доста късно, щастлива, че може да се излежава сама в кревата, пристигането и отпътуването на влаковете я унасяха и й известяваха за минаващото време не по-зле от най-точния часовник. В началото след сватбата железопътната врява, свирките, грохотът на стрелките, гръмотевичните звуци, неочакваните вибрации, от които подскачаше заедно с мебелите като разклатена от земетресение, направо я подлудяваха. После постепенно свикна, боботещата и тръпнеща гара навлезе в живота й; сега тук й харесваше, спокойствието й сякаш се сля с непрестанното движение и с шумотевицата. До обед тя се разтакаваше, отпуснала ръце, от стая в стая, и разговаряше със старата жена. После през целия безкраен следобед седеше до прозореца на трапезарията с ръкоделието на коленете си и се радваше, че бездействува. През седмиците, когато съпругът й се връщаше да спи едва призори, чуваше хъркането му чак до вечерта; пък и за нея това бяха по-приятните седмици — тогава живееше както някога, преди да се омъжи, разполагаше се по цялата ширина на леглото, измисляше си сама какво да прави, беше напълно свободна през целия ден. Почти никога не излизаше, за нея Хавър представляваше пушек, идещ от съседните фабрики, който застилаше небето с плътните си черни кълбета над ламаринения свод, отсичащ гледката на няколко метра пред очите й. Градът бе отвъд тази неизменна стена; тя чувствуваше неговата близост и разочарованието й, задето не можеше да го види, след толкова време бе добило дори известна сладост; държеше на перваза пет-шест саксии с шибои и върбини — те бяха нейната градинка, разтушаваха я в самотата. Понякога й се струваше, че е отшелница в гъста гора. В свободните си мигове Рубо се измъкваше понякога през прозореца; минаваше по водосточния улей чак до самия му край, изкатерваше се по стръмната ламаринена плоскост и се настаняваше навръх покрива, над булевард Наполеон; седеше там, близо до небето, и пушеше лулата си, а в краката му се разстилаше градът със своите докове, над които в огромното, бледозелено море, ширнало се до безкрая, стърчеше гора от мачти.

Също такава дремливост бе като че ли завладяла и останалите семейства на железопътните служители, които живееха в съседство е тях. Коридорът, където обикновено бушуваха същински вихрушки от клюки, бе потънал в сън. Когато Филомен отиваше при госпожа Льобльо, тихият ромон на гласовете им едва се чуваше. Бяха изненадани от развоя на събитията и говореха за помощник-началника със състрадателно-пренебрежителен тон: има си хас, жена му отишла в Париж и вършила какво ли не, за да го оставят на мястото му; изобщо той си бил вече белязан и никога нямало да се отърве от падналите върху него подозрения. И понеже съпругата на касиера беше убедена, че вече не е възможно съседите да й отнемат жилището, тя чието и просто им засвидетелствуваше презрението си, като ги отминаваше гордо, без да ги поздравява; по този начин събуди неприязън дори у Филомен, която започна да я посещава все по-рядко: смяташе, че госпожата се е надула прекалено, и вече не й беше интересно с нея. Все пак, за да си има занимание, госпожа Льобльо продължаваше да дебне интрижката на госпожица Гишон с началника на гарата господин Дабади, като впрочем все така не успяваше да ги улови. В коридора се чуваше само недоловимото тътрене на плъстените й пантофи. Сънливостта се бе предала на всички и така измина един безкрайно спокоен месец, подобен на дълго затишие след продължителна буря.

Само едно нещо измъчваше и безпокоеше двамата Рубо — едно местенце от паркета в трапезарията, към което не можеха да погледнат дори мимоходом, без отново да изпитат противното усещане за несигурност. Ставаше дума за онази част от дъбовия перваз вляво до прозореца, която бяха отместили и върнали обратно, за да скрият отдолу часовника и десетте хиляди франка в злато, скътани в едно портмоне. Рубо бе прибрал часовника и парите от джобовете само за да остави впечатление, че е извършен обир. Не беше крадец и както сам казваше, по-скоро би умрял от глад, отколкото да се възползува от един чужд сантим или пък да продаде часовника. Парите на тоя старец, който бе омърсил жена му и над когото бе изпълнил своята присъда, тия пари, оплескани с кал и кръв — не, никога! Това бяха твърде нечисти пари, за да може почтен човек да ги докосне. Дори през ум не му минаваше за къщата в Кроа дьо Мофра, която приемаше като дар; само мисълта за претършуваната жертва, за отмъкнатите след ужасното престъпление банкноти го отвращаваше, събуждаше съвестта му и го караше да отстъпва, обзет от страх. И все пак не се бе наканил да ги изгори и да отиде някоя вечер да хвърли портмонето и часовника в морето. Макар предпазливостта да му подсказваше, че трябва да го стори, някакъв смътен инстинкт в него се противопоставяше на това унищожение. Голямата сума несъзнателно му вдъхваше уважение, никога не би си позволил да посегне на нея. През първата нощ бе пъхнал всичко под възглавницата си, нито едно кътче не му се бе сторило достатъчно сигурно. През следващите дни измисляше все нови и нови скривалища, сменяше ги всяка сутрин от страх да не би следователят да поиска обиск. Никога не бе проявявал такова въображение. Накрая нямаше вече сили да хитрува, умори се да трепери, един ден го домързя да извади парите и часовника, скрити под перваза; сега за нищо на света не би бръкнал вътре: струваше му се, че ще пъхне ръка в гробница, във владенията на ужаса и на смъртта, че ще освободи задрямалите призраци. Дори като минаваше през стаята, гледаше да не стъпва по тази част на паркета; ставаше му неприятно, струваше му се, че отдолу го удря слаб ток. Следобед, когато сядаше до прозореца, Севрин преместваше стола си тъй, че да не е над трупа, който по този начин обитаваше пода под тях. Не говореха за него, мъчеха се да повярват, че е въпрос на навик, започваха постепенно да се дразнят, задето по всяко време долавяха под подметките си все по-натрапчивото му присъствие. Това противно усещане бе извънредно странно, още повече, че хубавият нож, купен от съпругата и забит от съпруга в гърлото на любовника, не им причиняваше никакви страдания. Измит, той се мъдреше в едно от чекмеджетата и старата Симон понякога режеше хляба с него.

Впрочем сред спокойното ежедневие Рубо бе измислил сам още един повод за смущение, който ставаше все по-сериозен — насилваше Жак да ги посещава. Службата задължаваше машиниста да идва три пъти седмично в Хавър: в понеделник от десет и тридесет и пет до осемнадесет и двадесет; в четвъртък и в събота от двадесет и три часа и пет минути до шест и четиридесет сутринта. Още първия понеделник след пътуването на Севрин помощник-началникът го бе поканил разгорещено:

— Хайде сега, близки хора сме, няма да ни откажете да хапнете с нас… Тъй де, били сте толкова любезен с жена ми, трябва някак да ви се отблагодаря.

И Жак се бе отзовал два пъти в един месец на поканите му за обед. Притеснен от мълчанието, което се възцаряваше за дълго, щом седнеше да се храни с жена си, Рубо като че ли изпитваше облекчение, ако успееше да изнамери още един сътрапезник. Веднага си припомняше разни смехории, ставаше приказлив, шегуваше се.

— Ами че идвайте по-често! Нали виждате, ни най-малко не ни безпокоите.

Веднъж в четвъртък вечерта Жак тъкмо се беше измил и се канеше да си легне, когато срещна помощник-началника край депото; въпреки късния час на Рубо не му се седеше сам, помъкна го да се изпращат към гарата, после покани младия мъж да му дойде на гости. Севрин не се беше съблякла още и четеше. Пийнаха и като се заиграха на карти, откараха го чак след полунощ.

Обедите в понеделник и вечерните събирания в четвъртък и събота вече се превръщаха в навик. Ако „близкият човек“ не се появеше някой ден, Рубо направо го дебнеше, за да го доведе, и го упрекваше, задето ги пренебрегва. Ставаше все по-мрачен, развеселяваше се само когато беше с новия си приятел. Отначало този младеж толкова го бе разтревожил, че сега би следвало да го ненавижда като свидетел, като жив намек за ужасите, които копнееше да забрави — но тъкмо обратното, той му бе станал необходим, може би именно защото знаеше истината и не бе казал нищо. Неизреченото се бе превърнало помежду им в здрава връзка, сякаш бяха съучастници. Помощник-началникът често поглеждаше машиниста заговорнически, отведнъж стискаше буйно ръката му със сила, която надали изразяваше обикновено приятелско чувство.

Но Жак си оставаше преди всичко свежа струя за брачната двойка. Севрин също му се радваше, посрещаше го с възклицание, като жена, която нещо приятно е изтръгнало от равнодушието й. Зарязваше всичко, и ръкоделията, и книгите, заливаше се в приказки и смях, изтръгваше се от сивата дрямка на ежедневието.

— Ах! Колко хубаво, че идвате! Като чух експреса, си помислих за вас.

Останеше ли за обед, настъпваше същински празник. Вече й бе известно какво обича, излизаше, за да накупи пресни яйца, правеше всичко много мило, като добра домакиня, в чиято къща е дошъл на гости скъп семеен приятел; той не можеше да открие в поведението й нищо освен желанието да бъде любезна и да се позабавлява.

— Слушайте, елате в понеделник! Ще направя крем.

Но когато след месец редовните му посещения станаха неотменими, отчуждението между съпрузите Рубо се засили. На нея все повече й харесваше да спи сама, избягваше, доколкото е възможно, да ляга с мъжа си; от своя страна той, след като бе проявявал такава ненаситна страст в началото на брака им, дори не се опитваше да я задържи. Бе я обладавал грубо и тя му се бе оставяла с покорността на добра съпруга — смяташе, че така трябва да бъде, не бе изпитвала никакво удоволствие. Но неизвестно защо, след убийството всичко това й се струваше отвратително. То я дразнеше, плашеше я. Една нощ — свещта бе останала запалена — извика: беше й се сторило, че зачервеното, изкривено лице над нея е същото онова лице на убиец; оттогава всеки път се разтреперваше, изживяваше ужаса на престъплението, сякаш мъжът й я поваляше с нож в ръката. Беше глупаво, но от страх чак сърцето й се разблъскваше. Впрочем той все по-рядко й посягаше, усещаше, че му се противи, и не изпитваше наслада. Умората и безразличието, които настъпват с годините, като че ли се бяха породили у тях от ужасния сблъсък, от пролятата кръв. В нощите, когато нямаше как да не спят заедно, всеки се свиваше в своя край на леглото. Жак несъмнено им помагаше в разкъсването на тази връзка, като с появата си им даваше възможност да се отърсят от взаимното си натрапчиво присъствие. Освобождаваше ги един от друг.

Рубо не изпитваше угризения. Преди да прекратят делото, се бе уплашил от възможните последствия; най-голямата му тревога бе да не си загуби мястото. Сега вече не съжаляваше за нищо. Впрочем вероятно, ако би могъл да започне отначало, нямаше да намесва и жена си; жените лесно се стряскат — ето, той беше изтървал своята, беше стоварил на плещите й твърде тежко бреме. Щеше да остане господар на положението, ако не бе я въвлякъл като съучастница в кошмара на престъплението. Но станалото станало, налагаше се да се приспособи; и без това му бе нужно голямо усилие, за да си припомни в какво състояние бе изпаднал след нейното признание, когато бе решил, че за да живее, трябва да извърши убийство. Тогава му се бе сторило, че ако не унищожи оня човек, няма да може да живее. Сега пламъкът на ревността бе угаснал, не го изгаряше отвътре, усещанията му бяха някак притъпени, сякаш към кръвта, която тежеше в сърцето му, се бе прибавила и пролятата кръв, и вече не бе така убеден, че престъплението е било необходимо. Случваше му се дори да се пита дали изобщо си бе струвало да убие. Не че се разкайваше, просто бе разочарован, мислеше си как човек прави осъдителни неща, само и само да бъде щастлив, а в крайна сметка ни най-малко не му става по-добре. По природа беше бъбрив, а сега се умълчаваше задълго, потънал в неясни разсъждения, след които ставаше още по-мрачен. Вече всеки ден, след като се нахранеше, за да не остава насаме с жена си, се изкатерваше по навеса и отиваше да седне навръх покрива; гален от волния вятър, завладян от мъгляви размишления, пушеше лула след лула и гледаше как огромните кораби от другата страна на града се губят в далечината и изчезват в безпределното море.

Една вечер някогашната дива ревност на Рубо се събуди отново. Беше отишъл да вземе Жак от депото и тъкмо го водеше вкъщи да изпият по чашка, когато срещна слизащия по стълбите Анри Довери, кондуктора. Онзи се смути, обясни, че се обадил на госпожа Рубо, понеже сестрите му поръчали нещо. Истината бе, че от известно време той преследваше Севрин с надеждата да я победи.

Още от вратата помощник-началникът се нахвърли върху жена си:

— За какво се е домъкнал тоя? Знаеш, че не мога да го търпя!

— Ама, мили, става дума за един модел за ръкоделие…

— Аз ще му дам на него едно ръкоделие! Да не съм толкова глупав, та да не разбера какво търси тук?… А ти внимавай!

Запъти се към нея със стиснати юмруци, тя отстъпи пребледняла, удивена от този изблик на ярост сред спокойното безразличие, в което тънеха и двамата. Но той вече се бе успокоил и каза на своя гост:

— Тъй си е, има едни синковци — набутат се в някое семейство и си мислят, че жената веднага ще им се метне на врата, пък мъжът ще го сметне за чест и ще замижи! Кръвта ми кипва от такива… Нали разбирате, аз при подобен случай направо бих удушил жена си — хем начаса! Да не ми се е мярнал повече тоя господинчо, че хубаво ще го наредя… Ама гадост, а?

Жак се смути от тази сцена и не знаеше как да се държи. Да не би за него да бе предназначено това гневно избухване? Дали съпругът не искаше да го предупреди? Успокои се едва когато домакинът добави весело:

— Ей, че си глупавичка, нали те знам — сама ще го изхвърлиш, ако рече… Хайде, дай ни чаши и сядай с нас да се чукнеш.

Потупа Жак по рамото, Севрин също дойде на себе си и се усмихна на двамата мъже. После пиха заедно и прекараха приятно един час.

Ето как с непринуденото си държане Рубо създаде духовна връзка между жена си и „близкия човек“, сякаш без да мисли за възможните последици. Темата за ревността именно се превърна в повод за по-тесни взаимоотношения, за безмълвно съчувствие, засилено от разменените признания между Жак и Севрин; защото след един ден, когато я видя отново, той й каза колко мъчно му е било да гледа как търпи подобно грубо отношение, а тя с насълзени очи неусетно му се довери, оплака му се от нещастния си брак. От този миг двамата вече имаха за какво да си говорят, станаха нещо като съмишленици, един знак им бе достатъчен, за да се разберат.

Първия път, когато Жак прошепна в ухото на Севрин, че следващия четвъртък в полунощ ще я чака зад депото, тя се възмути и рязко издърпа ръката си. Това беше свободната й седмица, мъжът й бе дежурен през нощта. Обзе я силна тревога при мисълта да излезе от къщи, да отиде с този младеж толкова далеч в тъмната гара. Усещаше някакъв непознат смут, боеше се като девица — сърцето й туптеше; не се предаде веднага, наложи се той да я моли близо две седмици, преди да се съгласи, макар всъщност да копнееше за тази нощна разходка. Бе дошло началото на юни, морският ветрец едва разхлаждаше душните нощи. Вече три пъти я бе очаквал — все се надяваше, че ще дойде, макар да бе му отказала. И тази вечер се бе отдръпнала; ала нощта беше безлунна, облачна, нито една звезда не проблясваше през пелената, забулила нажеженото небе. И както стоеше неподвижно в мрака, най-сетне я видя да пристъпва безмълвно, облечена в черно. Беше тъй тъмно, че навярно щеше да го отмине, без да го познае, но той я спря в прегръдките си, целуна я. Тя тихо възкликна, потрепери. После щастливо му поднесе устните си. Но това бе всичко, не се съгласи да седнат под някой от навесите наоколо. Разхождаха се и си говореха тихичко, притиснати един до друг. Широкото пространство на това място бе заето от депото и пристройките му, ограничаваха го улиците Верт и Франсоа Мазьолин, които пресичаха линията при прелеза: то представляваше пустош, задръстена от глухи линии, резервоари, водни кранове, всевъзможни постройки, от двете големи локомотивни халета, от къщурката на Сованя с малката градина, от сградите с ремонтните работилници и служебните стаи, където спяха машинистите и огнярите; беше безкрайно лесно човек да се скрие, да се изгуби из безлюдните, заплетени проходи. Цял час се наслаждаваха на чудна самота и уталожваха сърцата си, като изливаха насъбраните от толкова време нежни думи; Севрин не искаше да говорят за нещо повече от обич, веднага му бе заявила, че никога няма да бъде негова, че ще бъде отвратително да омърсят чистото си приятелство, с което толкова се гордеела, пък и не бивало да губи самоуважението си. После пак я изпрати до улица Верт, устните им се сляха в дълга целувка. И тя се прибра.

По същото време Рубо тъкмо задрямваше в канцеларията на помощник-началниците, свит в старото кожено кресло, от което трябваше да скача схванат по двадесет пъти на нощ. Чак до девет часа посрещаше и изпращаше вечерните влакове. Особени грижи му създаваше влакът, който откарваше прясна риба: имаше сума ти маневри, скачвания, налагаше се внимателно да преглежда експедиторските листове. След пристигането и разкомпозирането на парижкия експрес сядаше до масата в канцеларията и изяждаше сам вечерята си — студено месо с две филии хляб, донесени предварително от къщи. Последният пътнически влак пристигаше от Руан в нула часа и тридесет минути. После опустелите перони потъваха в пълна тишина, оставаха запалени само няколко газени фенера, цялата гара сякаш заспиваше в трептящия полумрак. От персонала дежуреха двама пазачи и четирима-петима работници с помощник-началника начело. Впрочем те обикновено хъркаха по пода на служебната стая; на Рубо се падаше задължението да ги събуди в случай на тревога и той дремеше, надавайки ухо за всеки шум. От страх да не го надвие умората преди съмване, навиваше будилника си за пет часа, тогава трябваше да е на крака, за да посрещне първия влак от Париж. Понякога обаче, особено от известно време насам, страдаше от безсъние и се въртеше в креслото, без да може Да заспи. В такива случаи излизаше, пообикаляше наоколо, отскачаше до стрелочника, разменяше по някоя приказка с него. Бездънното черно небе, несмутимият покой на нощта в крайна сметка успокояваха нервите му. След като веднъж бе влязъл в схватка с някакви крадци, му дадоха револвер, който носеше винаги зареден в джоба си. Често се разхождаше така до зори, спираше, щом му се стореше, че нещо в тъмнината мърда, и продължаваше нататък с неизвестно съжаление, задето не му се е удало да постреля, а когато небето започваше да просветлява и бледата грамада на гарата да се откроява като призрак, въздъхваше облекчено. Сега, когато бе започнало да съмва към три часа, се прибираше и се просваше в креслото, където заспиваше като заклан, докато будилникът го стреснеше и го накараше да скочи на крака.

На всеки две седмици Севрин се срещаше с Жак в четвъртък и в събота; една нощ му спомена за револвера на мъжа си и това ги разтревожи. Впрочем Рубо никога не отиваше до депото. Въпреки това изпитаха усещането, че над разходките им тегне опасност, която разваляше цялото им очарование. Бяха намерили едно чудно местенце: зад къщата на Сованя имаше нещо като алея, която минаваше между огромни купчини каменни въглища и приличаше на улица в странен град, оградена с дворци от черен мрамор. Там бяха напълно скрити, а в малкия склад за инструменти в дъното можеха да се настанят на меко върху куп празни чували. Но когато една събота внезапно рукналият дъжд ги принуди да се приютят там, тя упорито остана права, като му поднасяше единствено устните си за безкрайни целувки. В това отношение не се стесняваше, позволяваше му с почти приятелско чувство да пие лакомо дъха й. А когато той се разпалваше от горещия полъх и се опиташе да я обладае, се защищаваше, плачеше и повтаряше неизменните си възражения. Защо иска да я огорчи? Според нея толкова чудесно било просто да се обичат, без да намесват разни сексуални гадости! Омърсена на шестнадесетгодишна възраст от развратния старец, чийто окървавен призрак не я оставяше на мира, заставена по-късно да се подчинява насила на грубите желания на своя съпруг, тя бе останала простодушна като дете, като девица, не се бе отърсила от чаровния свян на неосъзнатата чувственост. Беше възхитена от нежността на Жак, от това, че той й се покоряваше и не посягаше към тялото й, когато улавяше китките му със слабите си ръце. За пръв път бе наистина влюбена и не се отдаваше именно защото любовта й щеше да погине, ако веднага се предадеше, както се бе предала на другите двама. Несъзнателно желаеше да изпитва вечно това прелестно усещане, да бъде отново неомърсено момиченце, да си има приятел и като петнадесетгодишна да се целува сладко с него по входовете. Той не настояваше, освен в миговете на трескав плам, наслаждаваше се на това сластно, непрестанно отсрочвано щастие. Също като нея сякаш отново се връщаше към детството и преоткриваше любовта, която досега му бе носила само ужаси. Отдръпваше послушно ръцете си, когато тя ги улавяше, защото въпреки нежността таеше в себе си страх, дълбока тревога — боеше се да не смеси любовното желание с някогашната нужда да извърши престъпление. Тази жена, която бе убила, олицетворяваше плътските му мечти. С всеки изминал ден се убеждаваше все повече, че е оздравял, щом можеше часове наред да докосва шията й, да я изпива, долепил уста до устните й, без да изпитва бясното желание да я заколи, за да бъде само негова. Все още не смееше да стигне докрай; пък и тъй приятно бе да чакат, да оставят на любовта си грижата да ги съедини, когато дойде мигът, когато щяха да се забравят в обятията си. Срещаха се все тъй щастливи, не им омръзваше да се виждат за толкова кратко време, да се разхождат заедно в мрака между огромните купчини въглища, от които нощта около тях ставаше още по-тъмна.

В една юлска нощ се наложи Жак да пришпори доста Лизон, за да пристигнат по разписание в единадесет и пет — нещо се бе измързеливила от задухата, След Руан отляво го преследваше буря, която вилнееше по долината на Сена с ослепителни светкавици; от време на време той се озърташе неспокойно назад, защото тази вечер трябваше да се види в Севрин. Боеше се да не би бурята да се разрази твърде рано и да им попречи да излязат. Затова, когато изпревари дъжда и влезе в гарата, се ядоса от мудността, с която пътниците освобождаваха вагоните.

Рубо беше на перона — цяла нощ нямаше да може да се освободи.

— Охо! — разсмя се той. — Нещо много сте се разбързали да си лягате… Приятни сънища.

— Благодаря.

След като премести влака, Жак изсвири и се отправи към депото. Двете крила на огромната порта бяха отворени, Лизон се вмъкна в закритото хале — продълговата сграда с две линии, около седемдесет метра в дълбочина, която можеше да побере шест локомотива. Вътре беше съвсем тъмно, четири газени фенера едва пробиваха мрака, който изглеждаше още по-гъст поради грамадните трепкащи сенки; от време на време единствено ярките светкавици припламваха над остъкления таван, зад високите прозорци вдясно и вляво: тогава за миг, като озарени от пожар, се мярваха напуканите стени, почернелите от въглищния прах скелета, цялата разруха на жалката постройка, която бе съвсем недостатъчна. Вътре вече дремеха два охладени локомотива.

Пекьо веднага се зае да гаси пещта. Ръчкаше ожесточено и от пепелника се посипа жарава в ямата.

— Прегладнях, ще ида да хапна нещо — каза той. — Ще дойдете ли да си правим дружина?

Жак не му отвърна. Колкото и да нямаше търпение, не искаше да остави Лизон, преди да угасят огъня хубаво и да изпразнят котела. Това си беше негова грижа, навик на добрия машинист — никога не се измъкваше. Когато имаше достатъчно време, изобщо не тръгваше, преди да я е огледал и избърсал внимателно, както се почиства любим жребец.

Водата шурна, изля се в ямата и едва тогава той каза:

— По-бързо, по-бързо!

Прекъсна го страхотна гръмотевица. Този път високите прозорци така ясно се откроиха на фона на огненото небе, че можеха да се преброят многобройните счупени стъкла. Вляво една ламарина, опряна до менгеметата, които служеха за дребни ремонти, зазвънтя продължително като камбана. Старото скеле на постройката бе изпукало.

— Майка му стара! — рече простичко огнярят.

Машинистът махна отчаяно. Свършено беше, още повече, че сега върху халето заблъска проливен дъжд. Пороят като нищо можеше да изпотроши остъкления покрив. Сигурно и по него имаше счупени места, защото над Лизон непрекъснато падаха едри капки. През отворената порта нахлу силен вятър, сякаш се канеше да отнесе паянтовата сграда.

Пекьо вече привършваше работата си по машината.

— Това е! За днес толкова… Няма какво повече да я бърникам…

И пак се върна към първоначалната си мисъл:

— Да вземем да хапнем… Както е заваляло, не можем се добра до матраците.

Наистина столът беше съвсем близо до депото; леглата за машинистите и огнярите, които оставаха да нощуват в Хавър, се намираха в една къща на улица Франсоа Мазьолин, наета от Компанията. Да вървят дотам в такъв потоп, означаваше да станат вир-вода.

Жак бе принуден да тръгне с Пекьо, който бе взел и кошничката на своя началник, за да му услужи. Знаеше, че вътре има още две парчета студено телешко, хляб и почти пълна бутилка; тъкмо тия неща бяха събудили глада му. Дъждът се засили, нова гръмотевица разтърси халето. Когато двамата мъже излязоха вляво през вратичката към стола, Лизон вече бе започнала да изстива. Задряма сам-самичка в мрака, разкъсван от ярките светкавици, под едрите капки, стичащи се по гърба й. Наблизо един незатегнат кран течеше и образуваше локва, която се изливаше между колелата на локомотива в ямата.

Преди да влезе в стола, Жак реши да се поизмие. В една стаичка винаги държаха качета с топла вода. Взе сапун от кошничката си, изчисти лицето и ръцете си, почернели след пътуването; и понеже си носеше още едни дрехи, както се препоръчваше за машинистите, преоблече се — винаги постъпваше така от суета, когато пристигаше вечерта в Хавър и имаше среща. Пекьо вече го чакаше в стола, беше измил надве-натри носа и ръцете си.

Столът представляваше гола, боядисана в жълто стаичка, където имаше само печка, за да си стоплят яденето, и здраво закрепена за пода маса е лист ламарина отгоре вместо покривка. Останалата мебелировка се състоеше от две пейки. Хората трябваше да си носят сами храната, постилаха си хартия и ядяха с ножовете. Помещението се осветяваше от широк прозорец.

— Ама че гаден дъжд! — възкликна Жак, като застана до прозореца.

Пекьо седеше до масата на една от пейките.

— Няма ли да хапнете?

— Няма, братле, ако ви се ще, дояжте хляба и месото… Не съм гладен.

Огнярят не се остави да го молят, а се нахвърли върху телешкото и допи бутилката. Често му се случваше да се тъпче така — началникът му не си падаше много по яденето; и без това му беше предан като куче, но го обичаше още повече заради трохите, които прибираше подир него. Помълча и отново се обади с пълна уста:

— Майната му на дъжда, нали стигнахме? Вярно, че ако продължава така, ще ви оставя, имам малко работа тук.

Изсмя се — не се криеше, беше му признал връзката си с Филомен Сованя, та да не му е чудно защо изчезва през нощта, когато отива да се вижда с нея. Тя живееше на партера в дома на брат си, до кухнята, трябваше само да почука на прозореца; Филомен отваряше, а той чисто и просто прекрачваше перваза. Според него всички работници на гарата били прекрачвали тоя перваз. Сега обаче тя се задоволяваше с огняря — изглежда, той й беше достатъчен.

— Да му се не види и идиотщината! — изруга глухо Жак, като видя как позатихналият дъжд отново се усилва.

Пекьо тъкмо беше набол с ножа си последната хапка месо и отново се изсмя добродушно.

— Ей, ама и вие тази вечер явно сте си имали уговорка, а? То нас двамата май не могат много да ни упрекват, че хабим матраците на улица Франсоа Мазьолин.

Жак рязко се дръпна от прозореца.

— Защо пък?

— Поврага, от пролетта насам и вие като мен се прибирате чак към два-три часа призори.

Сигурно знаеше нещо, може би ги бе забелязал, като се срещаха. В спалните помещения леглата бяха разположени по двойки, така че огнярят да спи близо до машиниста; полагаха усилия хората, свързани тъй тясно от работата си, да се сближават колкото се може повече. Всъщност нямаше нищо учудващо, че Пекьо е обърнал внимание на необичайното поведение на своя началник, който доскоро не си бе позволявал и най-малката волност.

— От време на време ме боли главата — подхвърли не особено убедено машинистът. — Става ми по-добре, като се разхождам през нощта.

Огнярят веднага започна да бие отбой:

— Е, моля ви се, то си е ваша работа… Аз просто така, за да стане приказка… Пък и даже ако някой път сте на зор, хич не се майте, само ми се обадете; щото аз в това отношение заради вас всичко ще направя.

Не се доизясни, само се пресегна свойски и стисна ръката му с все сила, като с това изразяваше цялата си дълбока преданост. Сетне смачка и хвърли омазнената от месото хартия, прибра празната бутилка в кошницата — свърши тия неща като оправен слуга, свикнал да мете и да почиства. Гръмотевиците бяха стихнали, но дъждът упорито валеше и той се обади отново:

— Ами аз изчезвам, няма да ви притеснявам повече.

— А, щом не спира, ще отида да се поизтегна на походното легло.

До депото имаше помещение, където бяха сложили покрити с платно дюшеци и мъжете можеха да се проснат върху тях с дрехите, ако имаха само три-четири часа престой в Хавър. Като видя как огнярят изчезва сред мокротията в посока към къщата на Сованя, той също се престраши и притича до служебната спалня. Не легна, застана на прага на широко отворената врата, вдъхвайки с мъка горещия, спарен въздух. В дъното на стаята един машинист лежеше по гръб и хъркаше със зинала уста.

Минаха още няколко минути, Жак все не можеше да се примири с това, че няма вече надежда. Беснееше срещу тоя глупав порой, изпитваше засилващото се налудничаво желание да отиде на срещата въпреки всичко, да изживее поне радостта, че нищо не го е спряло, след като нямаше да види Севрин. Цялото му същество се бе устремило натам и най-сетне той излезе под проливния дъжд, добра се до любимото им местенце, мина по черната пътека между купчината въглища. Едрите капки го шибаха по лицето, заслепяваха го и той се отправи към склада за инструменти, където веднъж вече се бяха приютявали заедно. Струваше му се, че вътре няма да бъде толкова самотен.

Жак потъна в непрогледния мрак на бараката и в същия миг две крехки ръце го обгърнаха, две топли устни се притиснаха към неговите. Севрин бе дошла.

— Господи! Вие сте тук?

— Да, видях, че се надига буря, и изтичах, преди да завали… Колко се забавихте!

Тя въздъхна, нямаше сили да говори повече — никога не бе го прегръщала тъй всеотдайно. Отпусна се, седна върху празните натрупани като мека постеля чували в единия ъгъл. Той почти рухна до нея, усещаше как коленете им се докосват, не пускаха ръцете си. Не можеха да се видят, завиваше им се свят от собствените им дихания, всичко наоколо им се струваше далечно и нищожно.

Страстната целувка бе порив, след който думичката „ти“ просто бликна от устата им, както бликаше кръвта в съзвучно туптящите им сърца.

— Ти си ме чакала…

— О! Чаках те, чаках те…

И веднага, още в същия миг, почти без да продума, тя го дръпна към себе си, почти го принуди да я обладае. Не беше помисляла за това. Когато той бе дошъл, дори вече беше престанала да се надява, че ще го види; и отведнъж се бе поддала на неочакваната радост, че е пак нея, на внезапното и неудържимо желание да му се отдаде, без да пресмята, без да разсъждава. Писано беше да стане тъй. Дъждът отново започна да плющи по-силно по покрива на склада, последният парижки влак влезе на територията на гарата с грохот и писък, разтърсвайки земята.

Когато Жак се надигна, чу смаян пороя навън. Къде се намираше? Напипа върху земята дръжката на някакъв чук, който бе усетил, сядайки, и изпита зашеметяващо щастие. Ето, Севрин му се бе отдала, без да му хрумне дори да сграбчи този чук и да й разбие главата. Беше я завладял без борба, без неволното стремление да я просне по гръб мъртва, като изтръгната от другите плячка. Не усещаше повече оная жажда да отмъщава за стари оскърбления, изличени от паметта му, оная злоба, която се предава по наследство на силния пол още след първата изневяра, открита някога от пещерните жители. Не, могъщо бе очарованието на тяхната близост, тази жена го бе излекувала, защото той прозираше силата под привидната й крехкост, представяше си я оплискана с кръвта на един човек, сякаш обвита в бронята на ужаса. Не се бе осмелил да го стори — тя го превъзхождаше. И той я прегърна с нежна благодарност, копнеещ да се слее с нея.

Севрин му се остави, не по-малко щастлива, надмогнала вътрешната си борба, чиято причина вече не разбираше. Защо му бе отказвала тъй дълго? Беше му се обещала, трябваше отдавна да му позволи — беше толкова приятно, вълшебно. Сега ясно разбираше, че винаги е копняла за това, дори когато й се бе струвало, че е по-добре да чака. В сърцето, в плътта й се бе спотайвала неутолима, неизменна нужда да обича, само безумната жестокост на живота я бе запокитила сред всички онези кошмари. Досега съдбата се бе подигравала с нея, бе я потопила тъй грубо в кал и кръв, че красивите й, все още невинни сини очи бяха винаги разширени от страх под прокобно черните къдрици. Въпреки всичко тя си бе останала девица и сега за първи път принадлежеше на този младеж, когото обожаваше, с когото копнееше да се слее завинаги, да му слугува вечно. Тя бе негова, той можеше да прави с нея, каквото му хрумне.

— Ах, мили мой, вземи ме, задръж ме, ще направя всичко, което искаш.

— Не, скъпа, не, ти си моята господарка, аз мога само да те обичам и да ти се покорявам.

Минаха часове. Дъждът отдавна бе спрял, дълбока тишина изпълваше гарата, носеше се само далечният, едва доловим глас на морето. Те все още бяха прегърнати, когато един изстрел ги накара да скочат разтреперани. Вече се развиделяваше, небето над устието на Сена бе изсветляло. Какъв бе този изстрел? Непредпазливо, безумно бе, че се бяха забравили толкова, сега въображението им рисуваше съпруга, който ги преследва с револвер в ръка.

— Не се показвай! Чакай, аз ще надникна.

Жак внимателно пристъпи към вратата. Сред все още гъстия мрак чу тропот на хорски стъпки, позна гласа на Рубо, който насъскваше надзирателите с викове, че крадците били трима, ясно ги бил видял как мъкнат въглища. От няколко седмици вече почти всяка нощ му се привиждаха всевъзможни разбойници. Този път отведнъж се бе уплашил и бе стрелял наслуки в тъмнината.

— Бързо, бързо! Не бива да стоим тук — промълви младият мъж. — Ще претърсят склада… Бягай!

Вкопчиха се неудържимо един в друг, с все сила, долепили устни. После Севрин леко се спусна покрай депото в сянката на високата стена; той пък тихомълком се прикри между купчините въглища. Тъкмо навреме — Рубо наистина се канеше да претърси склада. Кълнеше се, че крадците сигурно са там. Фенерите на надзирателите се клатушкаха ниско над земята. Избухна кавга. Накрая всички се запътиха обратно към гарата, раздразнени от напразното преследване. Успокоен, Жак най-сетне реши да отиде да полегне на улица Франсоа Мазьолин и здравата се изненада, когато почти се блъсна в Пекьо — огнярят тъкмо дозакопчаваше дрехите си, като ругаеше глухо.

— Какво има, братле?

— Ах, верицата му! Не ме питайте! Ония тъпаци събудиха Сованя. Чу ме, че съм при сестра му, слезе по риза, едва успях да изскоча през прозореца… Ей на, чувате ли!

Ехтяха писъци и ридания на пребита жена, а един дебел мъжки глас сипеше псувни.

— А? Туйто, отнесе пердаха. Трийсет и две годишна е, пък я тупа, сякаш е малко момиченце, само да я спипа… Майната му, не се бъркам: нали й е брат!

— Ама аз мислех, че вас ви търпи — каза Жак — и беснее само ако я завари с някой друг.

— Знае ли човек! От време на време се прави, че не ме вижда. Друг път нямате си представа, като се нахвърли… Ама иначе я обича. Сестра му е, ако го накарат да се раздели с нея, всичко ще зареже. Обаче й придиря за поведението… Майка му стара, изглежда, това беше.

Виковете стихнаха, преминаха в плачливи стенания и двамата мъже се отдалечиха. След десетина минути спяха дълбоко един до друг в малкото помещение с жълти стени, където имаше само четири кревата, четири стола, маса и един-единствен ламаринен умивалник.

Вече всяка нощ, когато се срещаха, Жак и Севрин вкусваха чудни наслади. Невинаги имаше бури да ги закрилят. Звездното небе и ярката луна им пречеха, но в такива случаи те се прокрадваха между дългите сенки, намираха тъмни кътчета, където любовно се притискаха един до друг. През август и септември изживяха прелестни нощи, изпълнени с такава нега, че първите слънчеви лъчи сигурно щяха да ги заварват съвсем замаяни, ако далечните пухтения на машините и пробуждането на гарата не ги разделяха. Дори първите октомврийски студове не им бяха неприятни. Тя идваше по-дебело облечена — с дълго палто, с което можеше да покрие и него. Подсигуряваха си добро прикритие в склада за инструменти, като запречваха вратата отвътре с железен лост. Това бе тяхното убежище — вън ноемврийските хали и ветрове можеха да отнасят и керемидите от покривите, без те да усетят и най-лекия повей. Но още от първата нощ той копнееше да я притежава в дома й, в онова тясно жилище, където му изглеждаше по-различна, по-желана, когато се усмихваше спокойно като почтена женичка от средната класа; но тя винаги се възпротивяваше — не толкова, че се боеше от сплетните в коридора, колкото от някакви последни добродетелни задръжки да опази неопорочено семейното ложе. Един понеделник обаче, когато бе дошъл за обед, а съпругът й се бавеше, той я грабна посред бял ден и с безумна смелост, от която избухнаха в смях, я отнесе към въпросното ложе; там двамата просто се забравиха. След това тя престана да се дърпа и Жак направо отиваше при нея в четвъртък и събота след полунощ. Беше извънредно опасно: не смееха да помръднат заради съседите; желанието им стана още по-силно, изпитаха нови удоволствия. Често им хрумваше да излязат в нощта, да побягнат като подгонени зверове и се озоваваха вън, сред безлюдния мрак на мразовитите нощи. Любиха се дори веднъж през декември, когато бе свил страхотен студ.

Вече четири месеца Жак и Севрин изгаряха в растящата си страст. И двамата бяха станали направо други хора — сърцата им бяха пречистени от невинната почуда на първата любов, от възторга на всяка ласка. В душите им не секваше борбата за по-пълно покоряване, за по-пълна жертвоготовност пред волята на другия. Той несъмнено се бе излекувал напълно от чудовищната си наследствена болест; откакто я притежаваше, и през ум не бе му минавала смущаващата мисъл за убийство. Нима задоволяването на плътта потушаваше жаждата за смърт? Нима за тъмните инстинкти на човека звяр е все едно дали обладава, или унищожава? Не се замисляше, не притежаваше достатъчно познания, а и не се опитваше да открехне дверите към стаения ужас. Понякога, сгушен в обятията й, внезапно си припомняше какво бе сторила, как бе извършила убийство и му го бе признала с поглед на пейката в Батиньолската градинка; не изпитваше никакво желание да научи подробностите. При нея беше тъкмо обратното — явно я измъчваше желанието да сподели всичко. Когато се вкопчваше в него, той усещаше как се задъхва, притисната от тайната си, как иска да се слее с него, за да се изтръгне от задушаващия спомен. Беше като неудържима тръпка, която идеше от утробата й, повдигаше гърдите й на влюбена жена и непрестанно откъсваше от устните й сподавени въздишки. Дали нямаше да заговори с гаснещ глас, обзета от някой такъв пристъп? Но той веднага затваряше разтревожен пътя на признанието, като запечатваше устата й с целувка. Защо да призовават неизвестното помежду си? Можеха ли да бъдат уверени, че то не ще накърни щастието им? Долавяше опасността и потръпваше при мисълта да разнищват заедно тия кървави истории. Тя навярно отгатваше настроението му и отново се сгушваше до него ласкаво и покорно, сякаш бе въплъщение на любовта, създадена единствено за да обича и да бъде обичана. Лудостта да се отдадат изцяло един на друг ги възпламеняваше и двамата понякога оставаха почти безпаметни, вкопчени един в друг.

От лятото насам Рубо бе напълнял още и колкото повесела ставаше жена му, колкото повече си възвръщаше свежестта на двадесетгодишните, толкова по-състарен и мрачен изглеждаше той. Сам казваше, че за четири месеца се е променил доста. Все тъй сърдечно се ръкуваше с Жак, канеше го и се разведряваше само когато бяха заедно на масата. Но това развлечение вече му бе недостатъчно, често излизаше след последната хапка, оставяше „близкия човек“ с жена си под предлог, че се задушавал и се нуждаел от глътка чист въздух. В действителност бе започнал да посещава малкото кафене на булевард Наполеон, където се срещаше с господин Кош, главния инспектор по охраната. Не пиеше много, само по няколко чашки ром; увлече се по хазарта, което заплашваше да се превърне в страст. Когато хващаше картите, се оживяваше, забравяше всичко, цял отдаден на безкрайните партии пикет. Господин Кош, като запален играч, настояваше да залагат; бяха стигнали до пет франка на партия; смаян от тази новооткрита страна в характера си, Рубо се палеше все повече, обладан от желанието да печели, изгаряше от треската на алчността, която може така да осакати човека, че да го накара да рискува честта и живота си заради едно хвърляне на зарове. Засега всичко това не се отразяваше върху изпълнението на служебните му задължения: измъкваше се само когато бе свободен и се завръщаше към два-три часа през нощите, в които не дежуреше. Жена му не се оплакваше, само го упрекваше, задето се връща кисел; страшно не му вървеше, беше започнал да прави дългове.

Една вечер между Севрин и Рубо избухна първата кавга. Тя още не бе започнала да го мрази, но го понасяше трудно, усещаше, че й пречи — колко леко и щастливо щеше да си живее без неговото досадно присъствие! Впрочем не изпитваше никакви угризения, задето му изневеряваше: нима вината не бе негова, нима не я бе подтикнал именно той към падението? За да се отърват от разстройващото ги неприятно усещане, породено от постепенното отчуждение, двамата се утешаваха и се забавляваха всеки посвоему. Той си имаше хазарта, значи, тя можеше да си има любовник. Това, което я ядосваше обаче и което не можеше да приеме, без да роптае, бе нуждата, в която изпадаше поради постоянните му загуби. Откакто петфранковите монети, предназначени за домакинството, започнаха да потъват в кафенето на булевард Наполеон, вече нямаше как да плаща на перачката. Липсваха й разните дреболии, тоалетните принадлежности. През въпросната вечер се скараха тъкмо защото искаше да си купи нови обувки. Той се канеше да излиза, понечи да си отреже къшей хляб, но ножът не беше на масата, затова взе големия нож — оръжието, — който се въргаляше в едно от чекмеджетата на бюфета. Севрин го гледаше, бе отказал да й даде петнадесет франка за обувките, защото ги нямаше и не знаеше откъде да ги вземе; тя заинатено му ги искаше и го принуждаваше отново и отново все по-раздразнено да й отказва; внезапно му посочи мястото под паркета, където дремеха призраците, и му заяви, че там има пари, а те са й необходими. Той пребледня силно и изпусна ножа, който падна обратно в чекмеджето. За миг й се стори, че се кани да я бие, защото той се приближи, пелтечейки — дори тия пари да изгниели, бил по-скоро готов да си отреже ръката, отколкото да ги пипне повторно; стисна юмруци, заплаши я, че ще я претрепе, ако си позволи в негово отсъствие да повдигне перваза и да отмъкне дори един сантим. Никога! Никога! Каквото било, било! Впрочем тя също бе прежълтяла, стресната от самата мисъл да пипне там. Дори да пукнеха от беднотия, нямаше да им посегнат! Когато стъпваха на онова място, усещаха как нещо им припарва все по-мъчително, затова предпочитаха да заобикалят.

Започнаха да се карат и за Кроа дьо Мофра. Защо още не са продали къщата? Упрекваха се взаимно, че не правят нищо, за да ускорят продажбата. Той грубо отказваше да се занимава с тази работа; в редките случаи, когато пишеше на Мизар, тя получаваше от него мъгляви отговори: не се явявали никакви купувачи, плодовете били изгнили, а зеленчуците не растели, понеже нямало кой да ги полива. Тъй пълният покой, който бе настъпил при тях след кризата, постепенно се нарушаваше, заплашен като че ли от зараждащо се ново напрежение. Кълновете на злото — скритите пари, появилият се любовник — бяха дали плод, разделяха ги, предизвикваха взаимното им раздразнение един срещу друг. Влошаващите се отношения щяха да превърнат живота им в ад.

Съдбата от своя страна сякаш също се намесваше — всичко около съпрузите Рубо се бе объркало. В коридора се развихряха нови клюки и препирни. Филомен внезапно бе скъсала с госпожа Льобльо, понеже тя подло я бе обвинила, че й е продала умряла от болест кокошка. Същинската причина за раздора обаче бе сближаването й със Севрин. Една нощ Пекьо я бе зърнал под ръка с Жак, затова Севрин, отказвайки се от предишните си задръжки, бе започнала да се държи мило с любовницата на огняря; поласкана от връзката си с една дама, която безспорно бе най-красивата и най-изисканата на гарата, Филомен се настрои срещу жената на касиера — вече твърдеше, че била стара мръсница, можела да скара и най-добрите приятели. Упрекваше я в какво ли не, тръбеше навсякъде, че жилището към улицата по право принадлежало на Рубо и че било безобразие, дето не им го дават. И тъй, нещата отиваха на лошо за госпожа Льобльо, още повече, че упорството й да дебне госпожица Гишон, за да я спипа с началник-гарата, също бе на път да й създаде големи неприятности: все не успяваше да ги спипа, но за беда нея самата вечно я спипваха как слухти, залепила ухо до някоя врата; накрая господин Дабади се вбеси от това следене и каза на помощник-началника Мулен, че ако Рубо още желае да получи жилището, ще подпише молбата му. Мулен иначе не беше бъбрив, но съобщи за тия думи и за малко не предизвика побоища от единия до другия край на коридора — тъй се бяха разпалили страстите.

Сред всички тия нарастващи сътресения за Севрин бяха приятни единствено петъците. От октомври насам спокойно и безразсъдно си бе измислила един невероятен предлог — болки в коляното, които изискваха преглед при специалист; всеки петък заминаваше с експреса на Жак в шест и четиридесет, прекарваше ценя с него в Париж и се връщаше пак с експреса в осемнадесет и тридесет. Отначало бе смятала за разумно да уведомява своя съпруг за състоянието на коляното си: дали е по-добре, или по-зле; после, като видя, че той изобщо не я слуша, престана да се разправя с него. От време на време го гледаше и се питаше дали знае. Как можеше този жесток ревнивец, който в пристъп на кърваво заслепение, на тъпа ярост бе стигнал до убийство, да търпи тя да си има любовник? Просто не й се вярваше и си казваше, че сигурно е започнал да изкуфява.

През една мразовита нощ в началото на декември Севрин чака до късно мъжа си. Следващият ден се падаше петък, трябваше да се качи на експреса още преди разсъмване — в такива вечери обикновено си правеше тоалета по-дълго, приготвяше си дрехите, за да може да се облече веднага щом се събуди. Най-сетне към един часа си легна и заспа. Рубо не се беше прибрал. На два пъти се бе завръщал чак призори — растящата страст не му позволяваше да се откъсне от кафенето, където едно сепаре в дъното се бе превърнало в нещо като зала за комар: вече залагаха едри суми на екарте. Беше й приятно, че е останала сама, очакваше я цял един чудесен ден — младата жена спеше дълбоко под меките и топли завивки.

Беше към три, когато странен звук я събуди. Отначало нищо не разбра, реши, че е сънувала, и заспа отново. Шумът беше като от тих натиск, пукаше дърво, сякаш някой се опитваше насила да отвори врата. Едно по-ясно изпращяване я накара да седне в кревата. Изтръпна от страх: без съмнение някой разбиваше ключалката в коридора. За минута остана неподвижна, вслушваше се, ушите й бучаха. После се осмели да отиде и да види, пристъпи безшумно с босите си крака и полекичка открехна вратата на стаята — беше й толкова студено, че изглеждаше още по-бяла и тъничка под нощницата; гледката, която се откри пред очите й в трапезарията, я накара да замръзне от почуда и ужас.

Рубо лежеше по корем на пода, подпрян на лакти, и току-що бе изтръгнал перваза с ножици. Оставената до него свещ го осветяваше, огромната му сянка се простираше чак върху тавана. Тъкмо се бе навел над зейналата в паркета черна цепнатина и се взираше вътре с разширени очи. Бузите му изглеждаха морави от нахлулата кръв, лицето му отново се бе превърнало в „лице на убиец“ Той рязко бръкна вътре, не напипа нищо и разтреперан, приближи свещта до отвора. На дъното се видяха портфейлът, банкнотите и часовникът.

Севрин неволно възкликна и Рубо се извърна уплашено. За миг не я позна, помисли, че има насреща си призрак — тъй пребледняла беше, тъй безумни изглеждаха очите й.

— Ама какво правиш тук? — попита тя.

Тогава той се опомни и промърмори глухо нещо, за да избегне отговора. Гледаше я, смутен от присъствието й — искаше му се да я отпрати обратно в леглото. Не му идваше наум нито една смислена приказка, като я виждаше гола и разтреперана, само го засърбяха ръцете да я зашлеви.

— Така, значи? — продължи тя. — Не ме оставяш да си купя едни обувки, а прибираш сам парите, понеже пак си загубил!

Това го вбеси. Докога тази жена, която вече не желаеше и чието тяло събуждаше у него само неприятни усещания, щеше да му вгорчава живота и да му разваля удоволствията? В края на краищата той се забавляваше другаде и изобщо не се нуждаеше от нея. Отново пъхна ръката си в отвора и измъкна само портфейла с тристате златни франка. После намести с тока си парчето от перваза, приближи се към нея и й подметна през зъби право в лицето:

— Не ми досаждай, каквото искам — това правя. Питам ли те тебе какво ще правиш пак в Париж?

После сви ядно рамене и отново се отправи към кафенето, като остави свещта на пода.

Севрин я взе и отиде да си легне — чак кръвта й се беше смръзнала; остави я да гори, не можеше да заспи, чакаше да стане време за влака с отворени очи, а по тялото й се разливаше трескава топлина. Сега вече нямаше съмнение, някакъв ускорен процес на упадък, някакво бавно действуващо последствие от убийството разяждаше този човек, с когото връзката й бе напълно разрушена. Рубо знаеше.