Цикъл „Сън и смърт“

В гроба

Черна светлина свети над мен,

нощта нощува в белия ден,

невидим взор постоянно ме гледа,

ярките образи около мен са всъщност толкова бледи…

От празното шише отпивам,

нанякъде вървя, но никъде не стигам,

в ръката ми догаря незапалена цигара,

а младостта в очите ми е всъщност толкоз стара…

Всеки ден живея, но и по малко умирам,

вървя все напред, но все нещо ме спира,

камък нагоре все бутам, но той все надолу пада,

през очите ми далечен хоризонт, но всъщност има преграда…

Това са все весвързаности, присъщи на мойта природа —

роден човек, живеейки оставам презряна нерода,

дали ще падне проклятието, тази прокоба?

Или ще намеря свойто спокойствие чак в гроба…