Слизам надолу по някаква стълба,
не защото го искам — някой ме дърпа.
Черна тежка врата очаква ме долу,
трябва да се понапъна, за да я отворя…
От нея ме гледат фигури-гротески —
изродени лица, измъчени, но някак детски,
обзема ме страх и тръгвам обратон нагоре —
стигам края на стълбата, но капакът е затворен…
Поемам пак отчаян надолу —
явно ще се задуша или ще трябва да отворя,
а какво ли ме чака отвъд — треперя,
сигурно най-сетне желаната смърт ще намеря…
Очаквайки ада, отварям вратата,
отвътре изгрява звезда и потъвам в светлината,
топлина, но не от адски казам, ме сгрява,
всички желания отведнъж реалност стават…
Преставам да бъда човек, оставам просто дете —
с добро, чисто, непорочно сърце,
със сини, обичащи, невинни очи —
това значи следва живота… е, не боли…